Кулата на зората

29

Бури дебнеха Несрин и Сартак, докато прелитаха над северната част на Асимил.

Още със събуждането принцът видя тъмносините облаци и нареди на Несрин да намери сигурно място на всичкия им багаж по скалата, на която бяха пренощували. Кадара пристъпваше от крак на крак с накокошинени криле, докато златните й очи наблюдаваха връхлитащата ги буря.

На такава височина гръмотевиците отекваха във всеки камък, през всяка скална пукнатина и докато двамата със Сартак седяха притиснали гърбове към каменната стена под надвисналата канара, брулени от безмилостните ветрове, Несрин имаше чувството, че дори планината под тях трепереше. Кадара обаче се опълчваше смело на бурята, заела позиция пред тях като същинска преграда от бели и златисти пера.

Въпреки това леденият дъжд успяваше да ги докопа, смразявайки Несрин чак до костите, независимо от плътния й кожен костюм за летене и дебелото вълнено одеяло, с което я бе загърнал Сартак. Зъбите й тракаха толкова силно, че вече я болеше челюстта, и чувстваше ръцете си така вкочанени, че ги държеше под мишниците си, за да извлече поне мъничко топлина от свивките им.

Дори преди изчезването на магията, Несрин никога не бе мечтала за магически дарби. А след това, след като кралят ги забрани с укази и разпореди кошмарните гонения за някогашните им притежатели, не дръзваше даже и да помисли за магия. Напълно й стигаше да се обучава на стрелба с лък, на бой с ножове и мечове, да тренира тялото си, докато и то самото не се превърнеше в оръжие. Магията беше претърпяла поражение, повтаряше редовно на баща си и сестра си. Стоманата не я грозеше подобна опасност.

Ала сега на тази скала, където вятърът и дъждът я шибаха, докато почти не забрави какво е усещането да изпитваш топлина, Несрин започваше да си мечтае за съвсем малка искрица огън във вените си. Или поне приятелката й, Носителката на огъня, да изникне с типичната си нахакана крачка иззад ъгъла на скалата и да ги посгрее.

Елин обаче беше надалеч и в неизвестност, ако можеше да се има доверие на доклада, който бе получила Несрин. А определено можеше да му се вярва. Ключовият въпрос беше дали изчезването й заедно с целия й двор се дължеше на някоя подмолна игра на Морат, или на лично неин план.

Тъй като в Рифтхолд беше съзряла на какво е способна Елин, какви планове бе осъществила без тяхно знание… Най-спокойно можеше да заложи на кралицата. Тя се появяваше където и когато пожелаеше — в точно избран момент. Вероятно затова и я харесваше: планираше всичко толкова отдалеч, че за човек, който позволяваше на света да я смята за необуздана и безразсъдна, Елин демонстрираше завидно търпение.

И сега, докато бурята вилнееше около двама им със Сартак, Несрин се чудеше дали Елин Галантиус не си е наумила още нещо, за което не подозираха дори приближените й. Молеше се да е така. За доброто на всички им.

Но магията се бе проваляла и преди, напомни си Несрин, докато зъбите й тракаха от студ. Ето защо щеше да стори всичко по силите си да надвие Морат без нея.

Изминаха дълги часове, преди бурята да замъкне тежкия си бич към други части на света. Сартак стана на крака чак когато Кадара разпери криле и изтръска дъждовната вода от перата си. Напръска ги едно хубаво, но Несрин нямаше право да се оплаква, при положение че рукът ги беше защитил от най-яростните атаки на вихъра.

Естествено, седлото беше мокро, което допринасяше за още по-неудобния полет, докато хладовитият, свеж вятър ги носеше надолу по планинските склонове към просторните тревисти равнини под тях.

Заради неочакваното забавяне се принудиха да лагеруват още една нощ, този път в малка горичка, но пак без нито въглен за топлина. Несрин не роптаеше срещу нищо — било то студът, вкопчил се в костите й, корените, впиващи се в гърба й през шалтето, или празната яма в стомаха й, която плодовете, сушеното месо и старият хляб не можеха да запълнят.

Сартак, галантен както винаги, й отстъпи одеялата си и й предложи чисти дрехи от своите. А тя чак сега съзнаваше, че почти не го познава. Мъжът, с когото бе отлетяла към неизвестното, принцът със сулда и златоокия рук… й беше почти непознат.

Подобни неща обикновено не я притесняваха. В градската стража ежедневно се занимаваше с непознати, изпаднали в различна степен на ярост или паника. Приятните срещи бяха малко и редки, особено през последните шест месеца, когато мракът се прокрадна в града и превзе подземията му.

Но Сартак… Цяла нощ, докато трепереше от студ, Несрин се питаше дали независимо от стремежа си към нов съюз, не бе хукнала насам леко прибързано…

Тя посрещна с болезнени крайници и парещи очи сивкавата светлина на зората, процеждаща се през клоните на тънките борове. Кадара вече се пробуждаше, нетърпелива да отлети, а Несрин и Сартак си размениха броени изречения, преди да подхванат последната отсечка от пътешествието си.

Летяха от два часа през ветрове, все по-хапливи и по-хапливи, колкото по` на юг отиваха, когато Сартак рече в ухото й:

— Натам. — Той посочи на изток. — Половин ден летене натам и стигаш до северната граница на степите. Сърцето на дарганските земи.

— Често ли им гостуваш?

Той се умисли за миг. Сетне отговори над воя на вятъра:

— Те са предани на Кашин. И… на Тумелун. — Начинът, по който произнесе името на сестра си, подсказваше достатъчно. — Но някога рукините и кланът Дарган бяха едно. С конете ни муники² подгонихме руките към недрата на планината Таван. — Принцът вдигна ръка на югоизток, а Кадара се отправи към високите зъбери, сякаш впили нокти в небето. Бяха осеяни с горички, а по някои от върховете белееше сняг. — Като опитомихме руките, една част от конниците решиха да не се връщат в степите.

— Затова и толкова много от традициите ви си приличат — отбеляза Несрин, надничайки към сулда, закачен за седлото.

Очите й мигновено си припомниха чудовищното разстояние до полюшващото се, златисто море от сухи треви, прорязано от тънки, лъкатушещи рекички, и тя побърза да ги вдигне към планините отпред. Макар че почти бе свикнала с идеята за тясната граница между живота и смъртта, докато летеше на гърба на рука, на стомаха й далеч не му нравеше подсещането къде се намираха.

— Да — отговори Сартак. — Затова и рукините често се обединяват с дарганите по време на война. Бойните ни техники са различни, но в повечето случаи успяваме да се сработим.

— И земна, и въздушна кавалерия — пророни Несрин, стремейки се да прикрие интереса си. — Воювали ли сте някога?

Принцът притихна за секунда. После додаде:

— Не и в мащаби като тези по вашите земи в момента. Баща ни държи всички в империята да знаят колко щедро възнаграждава предаността. И че отвръща на съпротивата със смърт.

По гръбнака й плъзнаха ледени пръсти.

Сартак продължи:

— Вече два пъти ме изпраща да напомня на някои размирни народи как стоят нещата. — Топла въздишка до ухото й. — Отделните кланове на рукините пък са древни противници, на които съм се научил да посреднича. Доста конфликти ми се е налагало да потушавам.

„По трудния начин“, бе онова, което не поясни принцът. Вместо това отбеляза:

— Сигурно и ти си се сблъсквала с подобни неща в кариерата си на градски страж.

Тя изсумтя иронично.

— Главно патрулирах. Рядко ме повишаваха.

— И не са поверили цялото командване на толкова вещ стрелец?

Несрин се усмихна. Сладкодумец. Изпод неизменно уверената си осанка Сартак несъмнено беше безсрамен ласкател. Но тя се замисли над скрития под думите му въпрос, въпреки че знаеше отговора му от години.

— Адарлан не е толкова… широко скроен като хаганата по отношение на женското участие в стражата и армията — призна му тя. — Независимо от уменията ми, винаги повишаваха мъже. Все ме зарязваха да гния по караулните постове край стените на двореца или по оживените улици. Работата с подземния свят и благородниците поверяваха на по-изтъкнатите стражи, чиито семейства обикновено произхождаха от Адарлан.

Сестра й побесняваше при всеки подобен случай, но Несрин знаеше, че изпуснеше ли нервите си пред висшестоящите, опълчеше ли им се… Те бяха от хората, които непременно биха й казали да се благодари, че изобщо са я приели в стражата, а сетне биха й заповядали да предаде меча и униформата си. Затова Несрин предпочиташе да задържи мястото си там независимо от униженията, и то не заради заплащането, а защото малцина други стражи помагаха на изпадналите в нужда обитатели на града. В тяхно име стоеше на поста си, свела глава, докато повишаваха по-недостойни мъже.

— Хм. — Принцът пак замлъкна за миг. — Чувал съм, че не посрещат много радушно хора от чужди земи.

— Меко казано.

Изрече думите с повече омраза, отколкото бе възнамерявала. Баща й беше настоял да живеят в Рифтхолд, убеден, че столицата може да им предложи по-добър живот. Дори след като Адарлан реши да завоюва целия Северен континент, баща й остана там, колкото и да го убеждаваше майка й да се върнат в Антика, града на сърцето й. Дали от чист инат, дали от бунт срещу народа, който желаеше да го изгони, но той отказваше да си тръгне.

А Несрин се опитваше да не го вини, опитваше с цялата си воля. Сестра й не проумяваше огнения гняв, който я обземаше от време на време. Не, Делара открай време обичаше Рифтхолд, обичаше шумотевицата на града, както и това да надделява по свой начин над хапливите му обитатели. Никой не се изненада, когато се омъжи за кореняк, роден и отраснал в столицата. Истинска дъщеря на Адарлан — такава си беше сестра й. Или поне на кралството, което едно време беше и в което можеше да се превърне отново.

Кадара попадна на по-бърз вятър и се понесе по него, светът отдолу запрелита още по-шеметно, а великанската планина отпред се приближаваше все повече и повече с всеки гигантски размах на крилете й.

Сартак попита тихо:

— Случвало ли се е някога да…

— Не си струва да го обсъждаме. — Защото и до днес помнеше болката от хвърления по главата й камък, чуваше подигравките на децата. Тя преглътна и добави: — Ваше Височество.

Той се засмя гърлено.

— Значи пак реши да си послужиш с титлата ми — подхвърли той, но вместо да я мъмри повече, каза само: — Ще те помоля да не ме наричаш „принце“ или „Ваше Височество“ пред рукините.

— Ще ме помолиш или ме молиш?

Той я стисна с ръце в шеговито предупреждение.

— Години наред се мъчих да ги отуча от навика да ми предлагат копринени пантофи и да пращат слугини да ми решат косата. — Несрин се засмя. — Сред тях аз съм просто Сартак. Или „капитане“. — Додаде той.

— Капитан ли?

— Май това е поредното сходство помежду ни.

Безсрамен флиртаджия, и още как!

— Но ти властваш над всичките шест рукински клана. Те ти се прекланят.

— Така е. И когато изляза пред целия народ, съм принц. Но за Еридун, клана на семейството ми, аз съм капитан на войската. И се подчинявам на клановата майка. — Ръцете му наново я стиснаха, като че за да подчертае казаното. — И те съветвам да правиш същото, ако не искаш да те съблекат гола и да те вържат за някоя скала посред буря.

— Свещени богове!

— Аха.

— Да не би и теб…

— Да. И както ти заяви — не си струва да го обсъждаме.

Несрин обаче се засмя, изненадана да установи, че лицето я болеше от усмивки през изминалите няколко минути.

— Благодаря за предупреждението, капитане.

Планината Таван вече се издигаше като гигант от тъмносив камък пред тях, по-достолепна от всяка, която бе зървала в собствените си земи. Не че беше виждала много планини отблизо. Семейството й рядко ходеше навътре в Адарлан или съседните му кралства — главно заради натоварения график на баща й, но отчасти и защото селяците от онези райони не харесваха особено чуждоземци. Дори децата им да бяха родени на адарланска територия, и то от адарланска майка. Понякога второто ги вбесяваше още повече.

Несрин се молеше рукините да са по-приветлив народ.

Описанията на планинските лагери на рукините в историите на баща й бледнееха пред съвършената чудноватост на становете, изградени по склоновете и трите високи върха в сърцето на Таван.

Не представляваха просто съвкупност от големите, стабилни шатри, наречени гир, които конниците пренасяха из степите. Не, лагерът на клана Еридун беше изсечен в скалите, а някогашните гнезда на руките бяха превърнати в къщи, коридори и зали.

Някои от гнездата още съществуваха главно край домовете на ездачите и семействата им, за да могат птиците да долетят незабавно при нужда. Викаха ги с подсвирване или като някой изкачваше въжените стълби, прикрепени към самия камък, по които рукините се придвижваха между отделните домове и пещери, макар че в чукарите бяха изсечени и вътрешни стълбища, основно за възрастните хора и децата.

Всички домове разполагаха с широка скална площадка отпред, където кацаха руките. Тук-там в склоновете бяха издълбани прозорци, които пропускаха свеж въздух в стаите, скрити зад камъка.

Не че тукашните страдаха от недостиг на свеж въздух. Вятърът се изливаше като река между трите съседни върха, приютили родния клан на Сартак и руки с всевъзможни размери, които се рееха наоколо, размахваха златисти криле и се устремяваха стремглаво към низините. Несрин понечи да преброи жилищата, изсечени в планината, ала така и не успя. Сигурно бяха стотици. А в самите скали вероятно имаше още.

— Това… това само един клан ли е?

Първите й думи от часове.

Кадара полетя нагоре покрай ската на средния връх. Несрин се приплъзна назад в седлото, където тялото на Сартак я посрещна като топла стена. Той се приведе напред, за да я подтикне да заеме правилната поза. Бедрата му обгърнаха нейните и мускулите им се напрегнаха, докато краката му балансираха в стремената.

— Еридун е сред най-големите кланове. И е най-старият, ако може да ни се вярва.

— Може ли?

Планинският лагер около тях наистина изглеждаше на незнайна възраст.

— Всеки клан твърди, че той е най-старият и пръв сред ездачите. — Дълбок смях отекна из тялото му. — Идея нямаш какви спорове поражда темата по клановите сбирки. По-безопасно е да обидиш нечия съпруга, отколкото да му заявиш открито, че твоят клан е по-стар от неговия.

Несрин се усмихна, макар и стиснала очи заради страховитата бездна зад гърба й. Кадара се втурна уверено към най-просторната скална площадка — веранда, осъзна Несрин, когато рукът направи вираж към нея. Под огромния свод на пещерата вече стояха хора, вдигнали ръце за поздрав.

Тя долови усмивката на Сартак до ухото си.

— Това там е планинската палата Алтун, домът на клановата ми майка и семейството ми.

Алтун — „Укритие от вятъра“ в груб превод — бе по-голям от всички останали домове по трите върха, които наричаха Доргос, или Тримата певци. Самата пещера беше висока над десет метра и три пъти по-широка. В дълбините й се открояваха колони и нещо като грамаден салон.

— Това е приемната палата, където се състоят всички срещи и празненства — обясни Сартак и пак я притисна в ръцете си, когато Кадара кривна рязко.

Ако затвореше отново очи, само щеше да се изложи пред посрещачите, но…

Несрин вкопчи едната си ръка в рога на седлото, а другата в коляното на Сартак, прилепено до свивката на нейното. Пръстите й сигурно му оставяха синини.

Принцът само се засмя тихо.

— Значи прословутата стрелкиня има поне една слабост.

— Скоро ще разгадая и твоите — парира го Несрин и принцът се засмя за пореден път.

За щастие, рукът кацна плавно върху лъснатия тъмен камък на импровизираната веранда и вятърът от крилете му достигна посрещачите пред входа.

Несрин побърза да изправи гръб, отпускайки смъртоносната си хватка върху седлото и крака на принца, вперила поглед в залата с боядисани колони от резбовано дърво. Златистият им оттенък грееше на светлината от разпалените железни мангали, пръснати по плътните килими с ярки десени в зелено и червено, застилащи каменния под. Открояваше се обла маса и нещо като малък подиум до една от далечните стени. А отвъд него към недрата на планината, се проточваше коридор, смътно осветен от стенни факли и обточен с врати.

В самия център на планинската палата Алтун гореше огън.

Вдълбаната в каменния под яма бе толкова дълбока и просторна, че до огъня се стигаше по няколко широки стъпала. Приличаше на умален амфитеатър, в чиято среда вместо актьори играеха пламъци. Огнището.

Наистина достойно обитание за Крилатия принц.

Несрин изопна рамене. На верандата прииждаха още и още хора — млади и стари, всички до един широко усмихнати. Някои бяха облечени в познатите й кожени костюми за летене, други носеха дебели вълнени палта до коленете в разкошни цветове. Повечето имаха копринени ониксовочерни коси като на Сартак и загрубяла от вятъра златистокафява кожа.

— Ама че изненада! — провлачи млада жена в кобалтово-рубинено палто, потупвайки с ботуш по гладкия каменен под. Несрин си наложи да остане неподвижна, да устои на втренчения й поглед. Жената отметна през рамо едната от двете си дълги до под гърдите плитки, завързани с лентички червена кожа. — Виж ти кой е решил да зареже пухкавите си маншони и ваните с благовонни масла, за да ни навести.

Несрин си придаде спокойно изражение. Сартак обаче просто пусна поводите на Кадара, стрелна Несрин с поглед, в който ясно се четеше: „Казах ли ти?“, и отвърна на момичето:

— Не се преструвай, Борте. Признай си, че през цялото време си се молила да ти донеса от онези хубавички копринени пантофки.

Несрин прехапа долната си устна, за да възпре усмивката си, въпреки че околните не проявиха подобна сдържаност и смехът им отекна по тъмните камъни.

Борте скръсти ръце.

— Предполагам, че знаеш откъде да ми купиш, понеже и ти обичаш да носиш същите.

Сартак се засмя сърдечно, ведро.

Несрин едва се стърпя да не впери смаян поглед в него. В двореца нито веднъж не го бе чувала да се смее така.

И от нейните собствени гърди отдавна не се бе изтръгвал толкова бодър звук. Дори у чичо си и леля си се смееше сдържано, сякаш невидима преграда заприщваше веселия й смях още от дните, когато беше просто градски страж, лишен и от най-малка представа какво дебнеше в подземията на Рифтхолд.

Сартак слезе ловко от Кадара и подаде ръка на Несрин.

Именно вдигнатата ръка накара десетината посрещани да я забележат — да я огледат. Борте бе най-съсредоточена сред тях.

Проницателните й, пресметливи очи като че отчитаха познатия кожен костюм, както и липсата на чертите, които биха я белязали като една от тях.

От доста време търпеше критичния взор на околните, определено не беше новост за нея. Дори тук — в позлатената палата Алтун, сред рукините.

Пренебрегвайки протегнатата ръка на Сартак, Несрин насили скованото си тяло, преметна чевръсто единия си крак през седлото и слезе сама от гърба на рука. Коленете й изпукаха, но все пак съумя да се приземи леко. Не си позволи да докосне косата си, която несъмнено приличаше на птиче гнездо въпреки късата плитка.

В тъмните очи на Борте просветна смътна искра на одобрение и момичето посочи с брадичка към Несрин.

— Жена от Балрун в рукински одежди. Интересна гледка.

Сартак не отвърна. Само надникна към Несрин. Покана. И предизвикателство.

Ето защо тя пъхна ръце в джобовете на тесните си панталони и тръгна с небрежна походка към принца.

— Ще я подобря ли, ако ви кажа, че тази сутрин хванах Сартак да си пили ноктите?

Борте впи очи в Несрин и примигна веднъж.

Сетне отметна глава назад и прихна в смях.

Сартак измери Несрин едновременно с одобрение и обида, след което каза:

— Запознай се с клановата ми сестра Борте. Внучка и наследница на клановата ми майка Хоулун. — Той се пресегна помежду им и дръпна една от плитките на Борте. Тя го плесна през ръката. — Борте, запознай се с капитан Несрин Фалик. — А след секунда добави: — От кралската стража на Адарлан.

Мълчание. Борте вирна извитите си тъмни вежди.

Възрастен мъж в рукински одежди пристъпи напред.

— Кое е по-странно: че са назначили жена от Балрун за свой капитан, или че адарлански капитан е дръзнал да се отдалечи толкова от родината си?

Борте махна с ръка.

— Все да бърбориш и да обстрелваш хората с въпроси — нахока го тя. За смайване на Несрин мъжът се стресна и затвори уста. — Истинският въпрос е… — Тя се подсмихна дяволито на Сартак. — Като пратеник или като булка идва?

Цялото й старание да запази хладнокръвното си, невъзмутимо изражение рухна и Несрин зяпна срещу момичето.

— Борте! — сряза я Сартак.

Борте се ухили вещерски.

— Сартак никога не води толкова красиви дами у дома. Нито от Адарлан, нито пък от Антика. Внимавай, като се разхождаш по ръба на скалите, капитан Фалик, защото някоя от тукашните девойки може да те бутне.

— Мога ли да го очаквам и от теб? — поинтересува се със спокоен глас Несрин, колкото и да пареше лицето й.

Борте се намръщи.

— Едва ли.

Неколцина от присъстващите се засмяха отново.

— Борте ми е кланова сестра — обясни Сартак, повеждайки Несрин към скупчените столове с ниски облегалки до ръба на огнището, — а това е равностойно на кръвна роднина. Като истинска сестра ми е.

Дяволитата усмивка на Борте избледня и тя закрачи до принца.

— Как е семейството ти?

Лицето на Сартак остана неразгадаемо, с изключение на притаената искра в тъмните му очи.

— Заети са — подхвърли вместо истински отговор.

Борте кимна, сякаш познаваше добре настроенията и склонностите му, и не каза нищо повече, докато Сартак настаняваше Несрин в резбован, боядисан дървен стол. Топлината от бумтящия огън беше прекрасна и тя едва не простена блажено, опъвайки премръзналите си крака към нея.

Борте изсъска:

— Не можа ли да намериш на възлюбената си чифт нормални ботуши, Сартак?

Принцът изръмжа предупредително, а Несрин надзърна свъсено към ботушите си от мека кожа. Бяха по-скъпи, отколкото тя самата би си купила някога, но Дориан Хавилиард беше настоял. „Част от униформата“, бе й намигнал.

Зачуди се дали новият крал още се усмихваше така лесно, дали харчеше така щедро, където и да се намираше.

Несрин стрелна очи към ботушите на Борте, които бяха по-твърди и обточени с дебела овча кожа. Определено по-подходящи за хладовития планински климат.

— Сигурен съм, че ще изровиш един чифт отнякъде — каза Сартак на кленовата си сестра и Несрин се извърна в стола си, когато двамата се насочиха обратно към Кадара.

Хората се струпаха около принца, бъбрейки помежду си твърде тихо, за да може да ги чуе Несрин от другия край на скалната зала. Той им отговаряше с искрена усмивка на уста, докато подаваше раниците им на най-близките хора и разседлаваше Кадара.

Накрая я погали по врата, тупна я силно от едната страна на тялото и златният рук отлетя в открития въздух отвъд входа на пещерата.

Несрин се замисли дали да не отиде при тях, за да им помогне с багажа, който вече носеха към коридора в единия край на просторната зала, но топлината, пълзяща нагоре по тялото й, сякаш изцеждаше силите от краката й.

Когато всички се разпръснаха, Сартак и Борте пак се появиха в полезрението й, ала в същия миг забеляза и мъжа, седнал до мангала в отсрещния край на залата. Върху дървената масичка до стола му се забелязваше чаша, от която се виеше пара, и макар в скута му да имаше разгърнат свитък, бе заковал поглед в нея.

Несрин не знаеше кое я впечатли повече: че въпреки тъмната му кожа, видимо не произхождаше от Южния континент; че късата му кестенява коса го отличаваше от рукините с дългите им копринени плитки; или че жакетът и панталонът му бяха в адарлански стил.

Кинжалът на хълбока му беше единственото му оръжие и независимо от широките си плещи и здраво телосложение, не излъчваше типичната самоувереност и безпощадния апломб на воин. Изглеждаше на около четирийсет и няколко години, а в ъгълчетата на очите му бледнееха светли линии, навярно от дълго примижаване срещу слънцето или вятъра.

Борте поведе Сартак покрай огнището, покрай множеството колони, право при мъжа, който се изправи на крака и му се поклони. На ръст беше горе-долу колкото Сартак и дори от другия край на залата, въпреки пращенето на огъня и воя на вятъра, Несрин го чу да казва на нескопосан халха:

— За мен е чест, принце!

Борте изсумтя.

Сартак просто му кимна отривисто и отвърна на северния език:

— Разбрах, че гостувате на клановата ни майка от няколко седмици.

— Да, беше така великодушна да ме приветства тук. — Прозвуча леко облекчен, задето принцът премина на родния му език. Пак надникна към Несрин, а тя дори не се престори, че не слуша. — Случайно подочух нещо за капитан от Адарлан.

— Капитан Фалик отговаря за кралската стража.

Без да отлепя очи от Несрин, мъжът процеди:

— Така значи.

Несрин просто улови погледа му от своя край на залата.

Давай! Зяпай колкото си щеш!

Сартак попита рязко:

— Как се казвате?

Мъжът провлачи погледа си обратно към принца.

— Фалкан Енар.

Борте се обърна към Сартак на халха:

— Търговец е.

А ако идваше от Северния континент… Несрин стана и се насочи към тях с почти безшумни стъпки. Постара се Фалкан да забележи колко са безшумни, докато я наблюдаваше неотлъчно, обхождайки я с очи от глава до пети. Да забележи, че гъвкавите й движения не са просто женска дарба, а умение, придобито, за да се прокрадва незабелязано към целите си.

В мига, в който го осъзна, Фалкан сякаш застина. И разбра, че кинжалът на хълбока му не би го спасил от нея, ако проявеше безразсъдството да го извади.

Дотук добре. Това го правеше по-умен от доста мъже в Рифтхолд. Спирайки на небрежно разстояние от него, Несрин го попита:

— Имате ли новини?

От такова разстояние очите, които бе взела за тъмни, се оказваха сапфирени. Мъж, чието лице навярно е било белязано от сравнителна красота през младините му.

— Новини за какво?

— За Адарлан. За… каквото и да било.

Търговецът я изучаваше с удивителна неподвижност, вероятно навикнал да отстоява интересите си при сделки.

— Ще ми се да имах какво да ви кажа, капитане, но вече от две години пребивавам на Южния континент. По всяка вероятност сте по-осведомена от мен самия.

Прикрит въпрос.

И такъв, който щеше да остане без отговор. Несрин нямаше намерение да раздухва вестите за съдбата на кралството си на всеослушание. Ето защо просто сви рамене и се завъртя обратно към огнището в отсрещния край на залата.

— Преди да напусна Северния континент — подхвана Фалкан, — млад мъж на име Уестфол беше капитан на кралската стража. Вие ли сте поели поста му?

Трябваше да внимава. Много, много трябваше да внимава какво му разкрива. На него, а и на всички останали.

— Сега лорд Уестфол е Ръка на крал Дориан Хавилиард.

Лицето на търговеца увисна от смайване. Тя разчете всеки издайнически знак по него. Нямаше радост, нито облекчение, но не съзря и гняв. Единствено… изненада. Откровена, неприкрита изненада.

— Дориан Хавилиард е крал на Адарлан?

Несрин вирна вежди и Фалкан поясни:

— В пустошта съм от месеци. Научавам всичко със закъснение. И рядко.

— На странно място продавате стоката си — отбеляза Сартак.

Несрин беше склонна да се съгласи с него.

Фалкан се усмихна стегнато на принца. Мъж с тайни, значи…

— Дълго сте пътували — намеси се Борте, хвана Несрин под ръка и я завъртя към смътно осветения коридор. — Капитан Фалик има нужда да се подкрепи. И да се изкъпе.

Несрин не знаеше дали да благодари на младата жена, или да й се ядоса, задето ги прекъсваше, но… Наистина чувстваше стомаха си като болезнено празна яма. А и от доста време не се бе къпала.

Нито Сартак, нито Фалкан понечи да ги спре, макар че продължиха да разговарят тихо, докато Борте я водеше към коридора, прокаран право към сърцето на планината. От двете му страни имаше дървени врати, а през онези, които бяха отворени, се виждаха малки спални — дори скромна библиотека.

— Странен мъж е — заяви й Борте на халха. — Баба ми отказва да разкрие защо е дошъл, какво търси тук.

Несрин вдигна вежда.

— Може би идва да търгува?

Борте поклати глава, отваряйки една от вратите в средата на коридора. Малката стаичка отвъд нея съдържаше тясно легло, сандък за багаж и дървен стол. До далечната стена имаше леген за миене с кана и купчина меки наглед дрехи.

— Нямаме стоки за продан. Обикновено ние сме търговците, ние разнасяме стоки из континента. Не точно нашият клан, но някои от другите… Пещерите им са пълни с богатства от всевъзможни земи. — Тя побутна с пръста на единия си крак разнебитеното легло и сбърчи чело. — Не като тоя стар боклук.

Несрин се засмя.

— Тогава може би иска да ви помогне в търговията.

Борте се завъртя и плитките й се люшнаха.

— Не. Не се среща с никого, нито пък проявява интерес в тази насока. — Тя сви рамене. — Не че има значение. Важното е, че е тук.

Несрин скъта късчетата информация в паметта си. Не й приличаше на моратски пратеник, но кой знае докъде се простираше вече ръката на Ераван. Щом бе достигнала Антика, нищо чудно да бе проникнала и навътре в континента. Трябваше да е нащрек — Сартак несъмнено вече беше.

Борте заусуква крайчеца на едната си плитка около показалеца си.

— Видях как го гледаш. И ти не вярваш, че е дошъл по работа.

Несрин се замисли доколко беше безопасно да разкрие истината и в крайна сметка реши да отвърне възможно най-мъгляво.

— В странни времена живеем. Научила съм се да не вярвам на думи. А и нищо не е такова, каквото изглежда.

Борте пусна плитката си.

— Никак не е странно, че Сартак те води у дома. Звучиш точно като него.

Несрин прикри усмивката си и не сподели, че намира коментара й за комплимент.

Борте изсумтя и махна с ръка към стаята.

— Не е изискано като двореца на хагана, но е по-добре от скапаните шалтета на Сартак.

Несрин се усмихна.

— Май всяко легло е за предпочитане пред тях.

Борте на свой ред се подсмихна.

— Одеве говорех сериозно. Необходима ти е вана. И гребен.

Несрин най-сетне вдигна ръка към косата си и направо изтръпна. Беше същинско гнездо от възли. С колко ли мъки щеше да разплете плитката…

— Дори Сартак се сплита по-добре от теб — подразни я Борте.

Несрин въздъхна.

— Колкото и да се стараеше да ме научи сестра ми, хич не ме бива в тези неща. — Тя й намигна. — Защо според теб ходя с толкова къса коса?

Сестра й действително едва не припадна, когато един следобед Несрин се прибра с коса до ключиците. По онова време беше само на петнайсет и оттогава не я пускаше по-дълга — отчасти за да дразни Делара, която още й се цупеше, и отчасти защото много по-лесно се поддържаше. По-добре се справяше с мечове и стрели, отколкото с косата си. Пък и едва ли щяха да я посрещнат подобаващо в казармите, ако се появеше с хубавичка прическа.

Борте й кимна отривисто, сякаш и тя току-що съзнаваше причината.

— Преди следващия ти полет ще ти я сплета както трябва. — Сетне посочи към дъното на коридора, към тясно стълбище, потънало в сумрак. — Баните са натам.

Несрин се подуши и настръхна.

— Ох, ужас!

Борте се ухили.

— На Сартак сигурно са му сълзели очите.

Несрин се засмя и тръгна след момичето към баните, където се надяваше да я очаква вана с вряла вода. След малко отново усети пронизителния, преценяващ поглед на Борте и попита рязко:

— Какво?

— Отраснала си в Адарлан, нали?

Несрин обмисли въпроса й, както и причината да го зададе.

— Да. Родена и отраснала в Рифтхолд, макар че семейството на баща ми е от Антика.

Борте помълча в продължение на няколко крачки. Но щом слязоха по тясното стълбище и влязоха в слабо осветеното помещение, момичето й се усмихна през рамо.

— Тогава добре дошла у дома!

Несрин се питаше дали тези думи не бяха най-красивите, които някога бяха чували ушите й.

Баните се състояха от древни медни вани, които трябваше да се пълнят чайник по чайник, ала Несрин с удоволствие се потопи в едната.

Час по-късно, най-накрая смогнала да разреше косата си, вече седеше пред масивната обла маса в голямата зала и се тъпчеше с печено заешко, облечена в чифт от дебелите, топли дрехи на Борте. Кобалтовосините и нарцисовожълти бродерии по ръкавите привличаха вниманието й не по-малко от платата с печени меса, поставени пред нея. Прекрасни дрехи — плътни и уютно топли независимо от хлада в палатата, който огньовете не успяваха да надвият напълно. А краката й… Борте наистина й бе намерила чифт от ботушите с подплата от мека вълна.

Сартак седеше до Несрин на празната маса, също толкова мълчалив и явно също толкова гладен, защото се хранеше с подобен на нейния ентусиазъм. Още не се беше изкъпал, но пък бе сплел наново разрошената си от вятъра коса и сега дългата му плитка се спускаше през средата на мускулестия му гръб.

Когато коремът й започна да се запълва и пръстите й позабавиха темпото, Несрин надникна към принца. Видя го да се усмихва леко.

— По-вкусно е от грозде и осолено свинско, а?

Тя посочи с брадичка костите в чинията си, а после и омазнените си пръсти. Бяха подправили месото великолепно.

— Клановата ми майка не е тук — заяви той с угасваща усмивка.

Несрин спря да се храни. Бяха дошли да търсят съвет от тази жена, а…

— Борте твърди, че ще се върне утре или вдругиден.

Тя зачака пояснение. Мълчанието можеше да е също толкова красноречиво, колкото и въпросите.

Сартак избута чинията си и опря ръце на масата.

— Съзнавам, че времето те притиска. Ако можех, лично щях да тръгна да я търся, но дори Борте не знае къде е отишла. Хоулун… често се пуска по течението. Понася вятърът конската грива на сулда й в някоя посока… и тя хуква с рука си натам. Опитаме ли да я спрем, най-многото да изядем по някой удар със сулда.

Той махна към рафта с копия до входа на пещерата. Неговият собствен сулд беше сред тях.

Несрин се усмихна.

— Май е интересна жена.

— О, да! В някои отношения ми е по-близка от…

Гласът му заглъхна и той поклати глава. От собствената му майка. Несрин наистина не го беше видяла да се държи така свободно и шеговито с братята и сестрите си, както с Борте.

— Мога да почакам — отвърна накрая тя, мъчейки се да прикрие смущението си. — Лорд Уестфол се нуждае от още време за лечението си, пък и му казах, че няма да ме има три седмици. Мога да почакам още ден-два.

Но моля ви, богове, нито миг повече!

Сартак кимна и почука с пръст по древното дърво на масата.

— Тази вечер ще си починем, а утре… — Върху устните му изплува лека усмивка. — Какво ще кажеш утре да те разведа наоколо?

— За мен ще е чест.

Усмивката му се разшири.

— Може и да постреляме с лък. — Той я огледа с настойчивост, която я накара да се размърда смутено в стола си. — Аз самият определено нямам търпение да премеря сили със Стрелата на Неит, а съм убеден, че същото важи и за мнозина от младите ни воини тук.

Несрин избута чинията си и вирна вежди.

— Чували са за мен?

Той се ухили.

— Да кажем, че съм ги запознал с някоя и друга история за теб при последното ми идване. Според теб защо ни посрещнаха толкова много хора? Уверявам те, че заради мен не си правят труда да довлекат задниците си дотук.

— Но Борте се държеше така, сякаш никога…

— Да не смяташ, че изобщо с някого се държи учтиво?

Нещо дълбоко в нея се стопли.

— Не. Но как са разбрали, че идвам?

Усмивката му беше самото олицетворение на владетелската арогантност.

— Ден преди да поемем насам, им изпратих вест, че най-вероятно ще ме придружиш.

Несрин зяпна насреща му, неспособна да запази маската на спокойствието.

Сартак се изправи и събра чиниите им.

— Казах ти, че се молех да дойдеш с мен, Несрин Фалик. Ако се появях сам, Борте щеше да ми се подиграва цял живот.

30

Във вътрешната стая на планинската палата Несрин нямаше представа колко време е спала, нито колко е часът. Сънят й беше неспокоен и често се будеше, за да се заслушва в звуците отвъд вратата си, да проверява дали някой не се е разбудил преди нея. Съмняваше се Сартак да я нахока, ако случайно се беше поуспала, но щом рукините го подиграваха заради изтънчения му дворцов живот, то едва ли щеше да ги спечели на своя страна с излежаване до обяд.

Затова цяла нощ се въртя в леглото, задрямвайки за по няколко минути, и напълно се отказа от съня, когато забеляза сенки през пролуката под вратата. Явно някой все пак будуваше в палатата Алтун.

Облече се и си изми лицето. Стаята бе достатъчно топла, че водата в каната да не замръзне, макар че и ледена щеше да се отрази добре на сънливите й очи.

След трийсетина минути, като се настани в седлото пред Сартак, съжали, че изобщо си е помислила подобно нещо.

Наистина го завари да оседлава Кадара, когато влезе в още тихата скална зала. Огънят в ямата бумтеше все така ярко, сякаш някой го беше наглеждал цяла нощ, но сега сред множеството колони в просторното помещение не се мяркаше никой друг, освен принца, придружаван от рука си. Никой не се появи и когато я издърпа върху седлото, нареждайки на Кадара да излети от входа на пещерата.

Леден въздух я блъсна в лицето и забрули бузите й, докато се спускаха главоломно.

Наоколо летяха още няколко рука. Навярно излезли да си набавят закуска, обясни й Сартак, говорейки приглушено сред разпукващата се зора. Кадара също се спусна да дири храна, отлетя от трите върха на Еридун и се понесе над обгърнатите в ели планински склонове.

След като златокрилият рук улови няколко дебели сребристи сьомги от една буйна тюркоазена река, мятайки всяка от тях във въздуха, преди да я глътне цяла, Сартак го насочи към групичка по-ниски върхове.

— Учебният маршрут — посочи принцът. Тук скалите наистина бяха по-гладки, а пропастите между върховете приличаха по-скоро на заоблени дерета. — По него обучаваме новаците да летят.

И колкото пейзажът да изглеждаше по-приемлив от този на върховете Доргос, далеч не й се струваше по-безопасен.

— Каза, че си отгледал Кадара от пиленце. Всички ездачи ли правят така?

— Първо се обучаваме да летим. Децата излизат с по-опитните и кротки руки, прекалено остарели за дълги полети. Учим се на тях до тринайсет-четиринайсетгодишна възраст, а сетне всеки си намира пиленце, което да отгледа и обучи лично.

— Тринайсет…

— За пръв път излитаме на четири. Поне останалите. Както знаеш, аз закъснях с няколко години.

Несрин посочи учебния маршрут.

— Пускате четиригодишни деца да летят сами оттук?

— Членове на клановото семейство обикновено ги придружават през първите няколко полета.

Несрин примигна срещу малката планинска верига и неуспешно се помъчи да си представи някой от племенниците си, които още тичаха голи из къщата и пищяха само като чуеха за къпане, възкачен на гърба на звяр като този под нея, и то без да се прекатури от седлото.

— Конниците от степите имат същото обучение — обясни Сартак. — Повечето деца умеят да стоят изправени върху гърбовете на конете си още преди да навършат шест, а щом краката им достигнат стремената, ги учат как да боравят с лъкове и копия. Като изключим изправянето върху седлото — той се засмя при мисълта, — децата на рукините преминават същото обучение. — Слънцето се показа иззад хоризонта, стопляйки онези кътчета от кожата й, които бе оставила незащитени от хапливия вятър. — Благодарение на това първият хаган завладял континента. Народът ни вече имал опитна, дисциплинирана кавалерия, научена да пренася провизии на дълги разстояния. Армиите, срещу които се възправяли… Онези кралства не очаквали да срещнат врагове, свикнали да яздят през дебелия зимен лед, на който пък разчитали да брани градовете им през студените месеци. Не се надявали на армия, пренасяща толкова малко товар благодарение на майсторите си, които умеели да изработват оръжия на място, и то от подръчни материали. До ден-днешен Академията за изобретатели в Балрун се слави като най-престижната в целия хаганат.

Несрин знаеше за нея, баща й често я споменаваше. Далечен неин братовчед я бе завършил, след което се беше прочул, изобретявайки някаква жътварска машина.

Сартак насочи Кадара на юг и рукът се понесе високо над заснежените върхове.

— Онези кралства не очаквали и нападение в гръб, откъм земи, през които малцина биха дръзнали да преминат. — Той разпери ръка на запад към светлата линия по хоризонта. — Пустинята Кизултум. От векове служи като гранична зона между степите и тревистите равнини. Всички армии, пробвали дотогава да превземат южните територии, я заобикаляли, давайки на обитателите им предостатъчно време да свикат отбранителна войска. Затова, когато кралствата разбрали, че хаганът и стоте му хиляди воини пътували към тях, разположили армиите си така, че да ги пресрещнат. — Гордост струеше от всяка дума на принца. — Ала късно осъзнали, че хаганът и войската му прекосили Кизултум, убеждавайки местните номади, на които южните кралства от векове гледали с презрение, да ги преведат през пустинята. Така хаганът се промъкнал незабелязано в територията им и превзел незащитените им градове.

Несрин долови усмивката му до ухото си и инстинктивно се придърпа по-навътре в обятията му.

— Какво станало тогава? — Чувала бе историята само отчасти, никога като толкова подробен разказ… и разбира се, не от устата на потомък на славния хагански род. — Открита война ли се разразила?

— Не — отвърна Сартак. — Всъщност хаганът по възможност избягвал мащабните сблъсъци. Просто се домогнал до неколцина от най-ключовите им владетели за назидание, така че ужасът да запъпли по земите им, и когато достигал много от градовете и армиите, повечето просто сваляли оръжията и приемали условията му за капитулация. Използвал страха именно като оръжие, не по-малко значимо от сулда му.

— Чувала съм, че имал два сулда.

— Така е. Баща ми също притежава два. Наричаме ги Абанос и Слонова кост. Сулда с бяла конска грива носи във време на мир, а този с черна грива е за война.

— Сигурно в онези години е носил Абанос.

— И още как. А докато прекоси Кизултум и превземе първия град, мълвата за участта на всеки опълчил се, за черния му сулд вече била плъзнала толкова надалеч, че в следващото кралство дори не опитали да съберат армия. Просто се предали. Хаганът ги възнаградил пребогато и сторил така, че всички други кралства да научат. — Сартак се умълча за момент. — Кралят на Адарлан не беше толкова остроумен и милостив, нали?

— Не — преглътна Несрин. — Не беше.

Той рушеше, грабеше и поробваше. Не той — демонът в него.

Несрин добави:

— Армията на Ераван… Започнал е да я събира дълго преди Дориан и Елин да съзреят и да потърсят законното си право. Каол… лорд Уестфол ми каза за тунелите и килиите под двореца в Рифтхолд, съществували там от години. Тъмници, където провеждали експерименти и с хора, и с Валги. Точно под краката на нехайните придворни,

— А това ме кара да се питам защо — рече вглъбено Сартак. — Защо му е подобно пълчище, щом вече е покорил по-голямата част от Северния континент? Мислил е Елин Галантиус за мъртва, а и вероятно не е очаквал Дориан Хавилиард да се разбунтува.

Не му бе казала за Ключовете на Уирда — и още не смееше да му разкрие тази тайна.

— От самото начало вярвахме, че Ераван е решен да превземе целия свят. И това ни се струваше достатъчен мотив.

— Но май вече имаш съмнения.

Тя се замисли.

— Просто не схващам. Защо влага толкова усилия, защо му е потребно да покорява още земи, след като тайно е контролирал целия Северен континент. Толкова зверства е извършил вече. Иска да потопи земите ни в неимоверен мрак ли? Да се нарече господар на света?

— Може би на демоните не им трябват мотиви и причини. Може би го води единствено импулсът да унищожава.

Несрин поклати глава и примижа срещу изгряващото слънце, чиято светлина вече я заслепяваше.

Сартак ги върна в планинския лагер на Еридун, остави Кадара в палатата и продължи с обиколката на Несрин. Спести й срама да отказва изкачването по въжените стълби, висящи от скалите, и я преведе през стълбищата и проходите, прокопани навътре в планината. За да стигнат до другите два върха, трябвало или да прелетят, или да минат по един от двата моста, прокарани помежду им. Само като зърна паянтовата конструкция от въжета и дърво, Несрин заяви, че предпочита да го отложат за друг ден.

Да лети на гърба на Кадара, беше едно. Несрин имаше доверие и на птицата, и на господаря й. Ала люлеещият се мост, колкото и солидно да беше изграден… Май щеше да й е нужно питие или две, преди да дръзне да го прекоси.

Имаше предостатъчно за разглеждане и в планината, наречена Рокхал, или Шепнещия. Съседните два върха на Доргос бяха Арик, Песнопоеца, и Торке, Екливеца — и трите бяха именувани според звуците, които издаваше вятърът, духайки над и около тях.

Рокхал бе най-големият и най-изсеченият от рукините връх, а палатата Алтун, разположена най-отгоре, беше бижуто в короната му. Но дори залите под нея бяха толкова великолепни, че Несрин не знаеше накъде да погледне първо, докато принцът я водеше през лъкатушещите коридори и скални помещения.

Множеството кухни и малки гостни; домовете и работилниците на рукините; гнездата на руките, чието оперение варираше между златистото на Кадара и тъмнокафяво; ковачниците, където си служеха с руда, придобита от самата планина; табакханите, където старателно майсторяха седла; дюкяните, откъдето хората си купуваха домакински стоки и дребни джунджурии. И най-накрая, на самия връх на Рокхал, тренировъчните площадки.

Просторното, плоско било не беше оградено нито със стена, нито с парапет. Имаше единствено малка заоблена постройка — заслон срещу вятъра и студа, който служеше и за покрит вход към стълбището.

Докато отворят дървената врата към бушуващия вятър, Несрин вече се задъхваше, а гледката, ширнала се пред нея, отне и мъничкото останал в дробовете й въздух.

Дори полетът над и сред планините бе някак различен от панорамата, разкрила се пред очите й.

Обграждаха ги заснежени, величествени върхове, древни колкото самата земя, девствени и спящи. Недалеч продълговато езеро проблясваше между два хребета и руки кръжаха като сенки над тюркоазената му повърхност.

За пръв път виждаше нещо толкова внушително и сурово, толкова необятно и прелестно. И макар самата тя да бе нищожна като мушичка на фона на исполинските планини наоколо, частица от нея се чувстваше изконна част от тях, тяхна рожба.

Сартак стоеше до нея, следвайки погледа й със своя, сякаш съзнанията им се преплитаха. А когато взорът й се насочи към една самотна, широка планина отвъд езерото, той вдиша дълбоко. По скатовете й не растяха дървета; само сняг повиваше най-високите й чукари и върха й.

— Това е Арундин — пророни Сартак, като че се боеше дори вятърът да не го чуе. — Четвъртият Певец. — И наистина — вятърът сякаш извираше от планината, хладовит и настъпателен. — Мълчаливия.

Над върха тегнеше странна тишина. Върху тюркоазените води на езерото в подножието му сияеше съвършеният му огледален образ, толкова бистър, че Несрин се зачуди дали ако се гмурнеше под повърхността му, нямаше да се озове в друг свят… свят на сенките.

— Защо?

Сартак извърна очи, сякаш не биваше да се взира в Арундин твърде дълго.

— По неговите склонове рукините погребват мъртъвците си.

Ако прелетим по-ниско над него, ще видиш безчетните сулдове само с тях бележим сетния дом на погиналите.

Съзнаваше колко неуместен и черен е въпросът, изникнал в главата й, но все пак го зададе:

— И теб ли ще погребат там един ден, или в свещените степи… с всички останали от семейството ти?

Сартак зачопли с ботуш скалата под тях.

— Още не съм направил този избор. Двете половини на сърцето ми вероятно ще воюват дълго.

Напълно го разбираше — знаеше какво е сърцето да те тегли в две посоки едновременно.

Викове и дрънчене на метал изтръгнаха вниманието й от зовящата, всевечна тишина на Арундин, привличайки го към същинската роля на това пространство навръх Рокхал: тренировъчните площадки.

Мъже и жени в кожени костюми за летене стояха в различните кръгове и площи. Едни стреляха по мишени с впечатляваща точност, други хвърляха копия, трети се биеха с мечове. По-възрастни рукини крачеха сред воините, крещейки заповеднически или коригирайки стойките им.

Няколко глави се обърнаха към Сартак, когато двамата с Несрин приближиха площадката в другия край на обширното пространство. Стрелбището.

При този вятър, а и студът… Несрин инстинктивно заотбелязва наум влиянието на всички фактори. И възхищението й от стрелците нарасна още повече. Не се изненада да открие Борте сред тримата стрелци, целещи се в сламени чучела. Вятърът мяташе дългите й плитки.

— Братко, идваш да ти сритам задника за пореден път ли? — подсмихна се с типичната си дяволита ведрост Борте.

Сартак й отговори с дълбокия си, приятен смях, грабна някакъв лък от близката стойка и преметна през рамо колчан със стрели. Избута с хълбок клановата си сестра и с лекота натегна тетивата, за да зареди стрела. Прицели се, стреля и Несрин се усмихна, когато стрелата се заби право в шията на чучелото.

— Впечатляващо за принц като теб — провлачи Борте. После се извърна към Несрин, вирнала тъмни вежди. — Ами ти?

Добре тогава. Несрин преглътна усмивката си, съблече дебелото вълнено палто и кимвайки на Борте, отиде до стойката със стрели и лъкове. Планинският вятър забрули безмилостно кожените й дрехи, но вместо да се заслуша в шепота на Рокхал, тя прокара пръсти по резбованото дърво. Тис, ясен… Свали един от тисовите лъкове и изпробва тежестта, гъвкавостта и съпротивлението му. Стабилно, смъртоносно оръжие.

И някак познато. Познато като стар другар. Преди смъртта на майка си дори не бе докосвала лък, а през онези първи години на скръб и вцепененост физическото натоварване, концентрацията, силата й даваха убежище, отмора, ковяха образа на жената, в която трябваше да се превърне.

Чудеше се дали някогашните й ментори бяха оцелели след нападението над Рифтхолд. Дали стрелите им бяха сваляли уивърни. Или поне дали ги бяха забавяли достатъчно, че да спасят човешки животи.

Несрин позволи на мисълта да се уталожи в съзнанието й, докато вадеше стрели от стойката с колчаните. Металните им върхове бяха по-тежки от онези, с които бе свикнала в Адарлан, а пръчките — малко по-дебели. Предвидени да летят през жестоки ветрове, изстреляни в движение. И ако стрелецът имаше късмет, да повалят уивърни.

Избра си стрели от различни колчани и ги пъхна в своя, сетне го закопча на гърба си и тръгна към мястото, където Борте, Сартак и още неколцина воини я наблюдаваха мълчаливо, строени в редица.

— Избери мишена — каза Несрин на Борте.

Жената се подсмихна.

— Шия, сърце, глава.

Тя посочи различните точки по сламените тела на всяко от трите чучела. Вятърът ги клатеше, а силата и прицелът за всеки удар трябваше да са прецизно съобразени. И Борте го знаеше — всички воини тук го знаеха.

Несрин вдигна ръка зад главата си, провлачвайки пръсти по перата на стрелите в колчана, докато очите й обхождаха трите мишени. Заслуша се в шепота на беснеещите ветрове край Рокхал, в дивия зов, отекващ в собственото й сърце. Ветрогонка — така я наричаше майка й.

И заизважда стрелите една след друга, запращайки ги към мишените.

Отново и отново, и отново.

Отново и отново, и отново.

Отново и отново, и отново.

Когато колчанът й остана празен, единствено вятърът отвърна — вятърът на Торке, Екливеца. Рукините по всички тренировъчни площадки бяха застинали. И гледаха смаяно мишените.

Вместо да изстреля три стрели по трите чучела, бе изстреляла девет.

Три реда симетрично подредени удари: сърце, шия, глава. Без нито сантиметър разминаване. Въпреки пеещите ветрове.

Сартак се усмихваше широко, когато обърна глава към него. Дългата му плитка се развяваше зад гърба му досущ като сноповете грива на сулд.

Борте го побутна с лакът и рече на Несрин:

— Покажи ми как го правиш.

Следващите няколко часа Несрин прекара на тренировъчната площадка навръх Рокхал, обяснявайки как е постигнала толкова точен прицел, как е изчислила вятъра, тежестта, съпротивлението на въздуха. И както тя им показваше въртеливите си движения, така и рукините й демонстрираха собствените си техники. Как се извъртаха в седлата си, за да стрелят назад, какви лъкове използваха за лов и какви за бой.

На лицето й грееше усмивка — неподправена и неугасваща, въпреки загрубелите от вятъра бузи и схванатите й ръце, когато един задъхан вестоносец изскочи от покрития вход към стълбището и отиде при Сартак.

Клановата му майка най-сетне се бе завърнала в лагера.

Лицето на принца не разкри нищо, но само един бегъл негов поглед накара Борте да изпрати воините обратно по площадките им. Те се разотиваха с благодарствени, приветствени усмивки към Несрин, на които тя отвърна с кимване.

Сартак сложи колчана и лъка си на дървената стойка и протегна ръка към Несрин. Тя му подаде своите, свивайки и разпускайки пръсти, за да ги раздвижи след часовете обтягане на тетивата.

— Ще е уморена — предупреди го Борте, хванала къс меч. Явно тренировката й не беше приключила. — Не й вади душата много.

Той се взря смаяно в клановата си сестра.

— Да не смяташ, че умирам от желание пак да ме цапне с лъжица?

Несрин едва преглътна смеха си. Облече отново бродираното си кобалтово-златисто вълнено палто и завърза стегнато колана му. После тръгна след принца към топлата вътрешност на планината, разресвайки с пръсти разчорлената си от вятъра коса, докато слизаха по смътно осветеното стълбище.

— Борте е следващата водачка на Еридун, но тренира с другите?

— Да — каза Сартак, без да поглежда през рамо. — Клановите майки умеят да се бият, да нападат и да се отбраняват. Но обучението на Борте включва и други неща.

— Като основните езици по цял свят.

Говореше северния език безупречно като Сартак.

— Да. Освен това история и… още. Неща, за които Борте и баба й не споделят дори на мен.

Думите му отекваха по каменните стени около тях. Несрин се осмели да попита:

— Къде е майката на Борте?

Раменете на Сартак се напрегнаха видимо.

— Нейният сулд е забит в един от склоновете на Арундин.

Тонът му, студеният му, режещ глас…

— Съжалявам…

— Аз също — отвърна сбито той.

— А баща й?

— Мъж, когото майка й срещнала в някаква далечна земя, но не пожелала да задържи за повече от нощ.

Несрин се замисли за свирепата, непокорна жена, чиито умения на тренировъчната площадка бяха впечатляващи.

— Тогава се радвам, че има теб. И баба си.

Сартак сви рамене. Незнайно как бе нагазила в непонятни, опасни води, където нямаше право да припарва.

Принцът обаче отбеляза:

— Добра учителка си.

— Благодаря.

Само този отговор й дойде наум. Сартак стоя плътно до нея, докато показваше на воините позициите и техниките, които използваше в стрелбата си, но почти не говореше. Водач, който не изпитваше потребност постоянно да запълва въздуха край себе си с думи и самохвалство.

Той издиша и отпусна рамене.

— Приятно ми е да установя, че реалността се припокрива с легендата.

Несрин се засмя, благодарна, че я връщаше на безопасен терен.

— Съмняваше ли се?

Достигнаха площадката, от която започваше проходът към голямата зала. Сартак я изчака, за да крачат натам един до друг.

— В докладите липсваха някои ключови моменти. Затова не знаех доколко може да им се има вяра.

Стигнаха до палатата, която бе празна с изключение на загърната в пелерина фигура от другата страна на огнището — и на някого, седнал до нея.

Сартак извърна глава към Несрин, оглеждайки я от глава до пети и обратно. Не пропусна нищо.

— Не се споменаваше колко си красива.

Тя отвори и затвори уста, жест, заради който несъмнено заприлича на риба на сухо.

Сартак й намигна и избърза напред, провиквайки се:

— Еж!

Рукинската дума за „майка“, беше й казал същата сутрин. Несрин също ускори крачка. Докато заобикаляха гигантското хлътнало огнище, фигурата, настанила се на най-горното му стъпало, свали качулката си.

Очаквала бе да зърне древна старица, прегърбена и беззъба.

Вместо това стройна жена със сплетена сребристоониксова коса се усмихна строго на Сартак. И независимо че старостта наистина беше оставила отпечатъка си върху чертите й… Несрин разпозна лицето на Борте. Лицето на Борте след четирийсет години.

Клановата майка носеше кожен костюм за летене, почти покрит от тъмносинята й пелерина — всъщност дълъг жакет, с който се бе наметнала през раменете.

А до нея стоеше… Фалкан. Тъмните му сапфирени очи, забодени върху също толкова мрачното му лице, ги наблюдаваха изпитателно. Виждайки търговеца, Сартак позабави крачка, подразнен или задето не я беше намерил преди него, или задето непознатият присъстваше на първата им среща от толкова време.

Подбуден от благоприличие или инстинкт за самосъхранение, Сартак продължи напред — слезе по стъпалата на огнището и извървя останалия път до клановата си майка.

Хоулун се изправи и го посрещна с отривиста, силна прегръдка. После го хвана за раменете — беше висока почти колкото него, с изопнат гръб и мускулести бедра — и впери проницателен поглед в лицето му.

— Още си посърнал от скръб — отбеляза жената, плъзвайки белязаната си ръка по високата скула на Сартак. — И от тревога.

Очите му се премрежиха и той сведе глава.

— Липсваше ми, еж.

— Сладкодумец — смъмри го Хоулун и го потупа по бузата.

Несрин с доволство забеляза, че принцът се изчерви.

Хоулун подаде глава иззад широкото рамо на Сартак, светлината на огъня обагри сребристите кичури из косата й в червеникавозлатисто и тя надникна към Несрин, застанала на ръба на огнището.

— И стрелкинята от севера най-сетне пристигна. — Тя кимна с глава. — Аз съм Хоулун, дъщеря на Дочин, но ти може да ми викаш еж като всички наоколо.

Само един поглед в кафявите очи на жената й даде да разбере, че Хоулун не пропускаше нищо. Несрин сведе глава.

— За мен е чест!

Клановата майка впи задълго поглед в нея. Несрин го посрещна съвършено неподвижна, позволявайки на жената да я разучи по-добре.

Накрая очите на Хоулун се плъзнаха обратно към Сартак.

— Имаме да обсъждаме важни въпроси.

Пощадена от проникновения й взор, Несрин въздъхна, но остана с изпънат като струна гръбнак.

Сартак кимна — навярно с облекчение. И надзърна към Фалкан, който ги наблюдаваше съсредоточено.

— Но се налага да ги обсъдим насаме, еж.

Не прозвуча грубо, ала и не беше особено приветливо. Несрин се въздържа да се присъедини към казаното от принца.

Хоулун махна с ръка.

— Тогава въпросите ще почакат.

Тя посочи каменното стъпало.

— Седни!

— Еж…

Фалкан се размърда, като че се канеше да стори услуга на всички им и просто да си тръгне.

Хоулун обаче го посочи с безмълвна заповед да не напуска мястото си.

— Искам всички да ме изслушате.

Сартак се настани на стъпалото и започна да потропва с крак по камъка — единствения белег на недоволството му. Несрин седна до него, а строгата жена се върна на мястото си между тях и Фалкан.

— Отколешно зло се разбужда в планината ни — обяви Хоулун. — Затова ме нямаше през последните дни. Отидох да го диря.

— Еж — предупреди я със страх принцът.

— Нищо че съм стара, момче, още боравя добре със сулда си.

Тя впери остър поглед в него. Всъщност нищо в нея не излъчваше старост.

Сартак попита свъсено:

— Какво си тръгнала да издирваш?

Хоулун се озърна из залата за подслушвани.

— Няколко гнезда на руки бяха ограбени посред нощ. Липсват яйца и млади птици.

Сартак изруга цветисто, но тихо. Несрин примигна учудено и коремът й се стегна.

— В планината ни не са припарвали бракониери от десетилетия — заяви принцът. — Но не е бивало да поемаш по дирите им сама, еж.

— Не бракониери преследвах. Нещо по-лошо.

По лицето на жената изплуваха сенки и Несрин преглътна сухо. Ако Валгите бяха стигнали дотук…

— Моята еж ги наричаше каранкуи.

— Означава „сянка“, „мрак“ — преведе Сартак на Несрин с обтегнато от ужас лице.

Сърцето й заблъска. Ако Валгите вече бяха тук…

— Ала по вашите земи — додаде Хоулун и погледът й запрескача между Несрин и Фалкан — ги назовават с друго име, нали?

Фалкан преглътна и Несрин извърна очи към него, питайки се как да излъже, как да не разкрие нищо за Валгите…

Фалкан обаче кимна. И каза с глас, едва доловим сред пукота на огъня:

— Наричаме ги стигийски паяци.

31

— Стигийските паяци са просто мит — съумя да каже Несрин на Хоулун. — Паяковата коприна е толкова рядко срещана, че някои дори се съмняват в съществуването й. Все едно гоните призраци.

Но вместо старицата, й отвърна Фалкан с мрачна усмивка на лице:

— Не съм съгласен с вас, капитан Фалик.

Той бръкна в горния джоб на жакета си и Несрин се напрегна, стрелвайки ръка към кинжала на кръста си…

Търговецът обаче не извади оръжие.

Бялата тъкан засия като седеф, като звезден огън, когато Фалкан я раздвижи в ръката си. Дори Сартак подсвирна, удивен от парчето плат с размерите на носна кърпа.

— Паякова коприна — обяви Фалкан и върна парчето в джоба си. — Директно от източника.

Несрин зяпна, а Сартак каза:

— Виждали сте онези страшилища отблизо.

Не беше точно въпрос.

— Търгувах с тях на Северния континент — поясни Фалкан с все същата мрачна усмивка на лице. Заедно със сенките. Толкова много сенки. — Преди около три години. Някои смятат такава сделка за глупост, но аз си тръгнах със сто метра паякова коприна.

Дори само парчето колкото носна кърпа, напъхано в джоба му, можеше да му донесе цяло състояние. А сто метра…

— Трябва да сте богат колкото хагана — избръщолеви Несрин.

Той сви рамене.

— Научил съм се, че истинското богатство не се състои единствено от лъскаво злато и бижута.

Сартак попита тихо:

— Каква цена платихте?

Стигийските паяци не желаеха материална отплата за коприната си, а мечти, желания и…

— Двайсет години. Двайсет години от живота ми. Не от края, а от младините ми.

Несрин огледа внимателно мъжа — лицето му на прага на зрелостта, косата му, която още не бе посивяла…

— На двайсет и седем съм — осведоми я Фалкан. — А приличам на почти петдесетгодишен.

Свещени богове!

— Каква работа имате в лагера? — поинтересува се Несрин. — И тукашните паяци ли произвеждат ценната коприна?

— Не са толкова цивилизовани, колкото посестримите си от Севера — изцъка с език Хоулун. — Каранкуи не създават нищо, само унищожават. От незапомнени времена обитават пещерите и проходите на Дагулските възвишения, в най-южните части на нашата планина.

— Защо според теб идват да крадат яйцата ни?

Сартак надникна към шепата руки, чакащи господарите си при входа на пещерата, и се наведе напред, опирайки ръце върху бедрата си.

— Кой друг? — отвърна клановата майка. — Никой не е зървал бракониери. Кой друг би успял да се прокрадне в рукско гнездо на подобна височина? През последните дни кръжа над обитанията им. Паяжините им наистина са се разраснали: плъзнали са от върховете и проходите на Възвишенията надолу към боровите гори в клисурите, задушавайки всичкия живот наоколо. — Тя надникна към Фалкан. — Не ми се струва обикновено съвпадение, че каранкуи отново запъплиха по света, и то тъкмо когато търговец от далечни земи идва в лагера ни да търси отговори за северните им сродници.

Сартак го удостои с пронизителен поглед и Фалкан вдигна ръце.

— Не съм навлизал в земите им, нито съм ги провокирал. Дочух слухове за древните познания на клановата ви майка и реших да потърся съвета й, преди да се осмеля да сторя каквото и да било.

— Какво искате от тях? — килна въпросително глава Несрин.

Търговецът впери очи в ръцете си, свивайки и разпускайки пръстите си, сякаш ги чувстваше сковани.

— Искам да си върна младостта.

Хоулун се обърна към Сартак.

— Продал е стоте метра коприна, но мисли, че все някак може да си върне загубените години.

— Мога да си ги върна — настоя Фалкан с тон, който му спечели предупредителен поглед от Хоулун. Той се овладя и поясни: — Знам… знам, че мога да направя нещо по въпроса. И искам да го направя, преди старостта да ми отнеме силите. Казаха ми, че ако убия паяка, погълнал двайсетте ми години, ще смогна да си върна загубените.

Несрин сбърчи вежди.

— Но защо не заловихте паяка на нашия континент? Защо дойдохте тук?

Фалкан не й отговори.

Хоулун обясни вместо него:

— Защото са му казали, че единствено велик воин е способен да погуби каранкуи. Най-великият в земите му. Чул, че живеем в съседство със страшилищата, и си наумил да опита късмета си първо тук: да проучи какво знаем за паяците, как е възможно да ги убие. — Тя се вторачи леко присмехулно в търговеца. — Да намери може би някакъв пряк път към годините си, различно решение тук, за да си спести неизбежния сблъсък там.

Разумен план за мъж, достатъчно обезумял, за да продаде най-хубавите години от живота си.

— Какво общо има всичко това с откраднатите яйца и пилета, еж?

Явно и Сартак не изпитваше състрадание към търговеца, разменил младостта си за несметни богатства. Фалкан извърна лице към огъня, сякаш доловил отношението му.

— Искам да ги откриете — отвърна Хоулун.

— Най-вероятно вече са мъртви, еж.

— Онези твари дълго време държат плячката си в пашкули. Ала си прав; най-вероятно вече са ги изяли. — Гняв пробяга по лицето на жената, разкривайки изражението на воина, дремещо отдолу; воина, в който се превръщаше и внучката й. — Ето защо настоявам да ги намериш при следващата кражба. И да напомните на онези скверни гадини, че не допускаме да грабят невръстните ни пилета. — Тя кимна с брадичка към Фалкан. — Ти ще тръгнеш с тях. Може да се натъкнеш на отговорите, които са ти потребни.

— Защо да не поемем още сега? — попита Несрин. — Защо да не ги издирим и накажем?

— Защото още не разполагаме с доказателства — намеси се Сартак. — А ако ги нападнем без причина…

— Каранкуи са отколешни врагове на руките — поде Хоулун. — Някога, отдавна, са воювали помежду си. Още преди рукините да дойдат от степите. — Тя поклати глава, сякаш да прокуди спомена, и заяви на Сартак: — Затова ще пазим всичко в тайна. Инак руки и рукини ще се спуснат да мъстят… или ще изпаднат в паника. Предупреди ги да са нащрек, но не им обяснявай защо.

Сартак кимна.

— На твоите заповеди, еж!

Клановата майка се извърна към Фалкан.

— А сега искам да поприказвам насаме с капитана си.

Фалкан разбра поканата да се оттегли и стана от мястото си.

— На ваше разположение съм, принц Сартак.

И с грациозен поклон се устреми към коридора.

Щом стъпките му отшумяха, Хоулун промърмори:

— Пак се случва, нали? — Тъмните й очи се плъзнаха към Несрин и огънят озари бялата им част. — Спящия се е разбудил.

— Ераван — пророни Несрин.

Можеше да се закълне, че големият огън се изви на една страна в отговор.

— Какво знаеш за него, еж?

Сартак се премести от другата страна на жената, за да може Несрин да се доближи по-плътно до нея на каменното стъпало.

Клановата майка я измери от глава до пети с пронизителния си поглед.

— Ти си се борила срещу демоните му.

Несрин потисна спомените, които заплашиха да изплуват в съзнанието й.

— Да. Свикал е армия от изчадия на Северния континент. В Морат.

Хоулун се обърна към Сартак.

— Знае ли баща ти?

— Отчасти. Но скръбта му… — Принцът впери очи в огъня. Хоулун сложи ръка на коляното му. — Имаше нападение в Антика. Срещу лечителка от Торе.

Хоулун изруга не по-малко неприлично от клановия си син.

— Смятаме, че пратеник на Ераван е отговорен за него — продължи Сартак. — И вместо да се мъчим да убеждаваме баща ми в недоказани теории, преценихме, че е по-добре да проверим дали ти не знаеш нещо, еж. Още помня разказите ти.

— И сетне какво? — Тя прикова острия си поглед в него, по-остър от рукския дори. — Ако ти предам знанията си за надвисналата заплаха, ще изпразниш всички скални домове и гнезда ли? Ще прелетиш отвъд Тясното море, за да им се опълчиш, и повече никога няма да се върнеш?

Сартак преглътна. И Несрин осъзна, че не идваше тук да търси отговори.

Може би той вече знаеше достатъчно за Валгите, че сам да стигне до заключението как да се противопостави на заплахата. Идваше, за да привлече рукините на своя страна, както и клановата им майка. Да, баща му, народът му го възприемаха като главнокомандващ на руките. Но тук, в планината, думата на Хоулун беше закон.

А сулдът на дъщеря й стърчеше сред скалите на четвъртия връх, някъде по мъртвешки притихналите склонове на Арундин. Затова познаваше цената на живота, и то съвсем неподправено. И едва ли щеше лесно да пусне внучката си на война с легиона. Ако изобщо позволеше на клана Еридун да участва в нея.

— Ако каранкуи действително ни нападат, ако Ераван събира армия на Северния континент — подхвана предпазливо Сартак, — опасността тегне над всички ни. — Той склони глава. — Бих желал обаче да чуя какво знаеш ти, еж. Може да помниш неща, които северните кралства са загубили през времето и войните. Искам да разбера защо сред уединения ни народ се предават подобни митове, при положение че древните войни срещу демоните не са достигнали нашите земи.

Очите на Хоулун пак запрескачаха изпитателно между двама им. Накрая тя опря ръце в камъка и се надигна със стон, разлюлявайки дългата си, дебела плитка.

— Първо трябва да ям и да почина. След това ще ви разкажа. — Тя надзърна смръщено към входа на пещерата, чиито стени сребрееха, огрени от слънцето. — Задава се буря. Изпреварих я на път към дома. Предупреди другите.

С тези думи клановата майка остави топлината на огнището и закрачи през залата. Вървеше сковано, но с изопнат гръб. С походка на воин — отривиста и уверена.

Ала вместо да се отправи към кръглата маса или кухнята, Хоулун влезе в стая, която Несрин вече бе виждала — малката библиотека.

— Тя е Пазител на приказките — обясни Сартак, проследил погледа на Несрин. — Близостта с книгите й помага да проникне надълбоко в паметта си.

Значи Хоулун не беше просто кланова майка, запозната с историята на рукините, а свещен Иносказател — рядка дарба, чиито носители помнеха и разказваха легенди и предания от цял свят.

Сартак стана и изстена, когато се протегна.

— Никога не бърка, предскаже ли буря. Налага се да разпространим новината. — Той посочи към прохода зад тях. — Ти поеми вътрешността. Аз ще отида да предупредя хората от другите върхове.

И преди Несрин да е попитала кого трябва да извести за бурята, принцът вече крачеше към Кадара.

Тя се намръщи. Е, явно й предстоеше да се озове насаме със собствените си мисли. За търговец, тръгнал да търси паяци, които можеха да му върнат младостта или поне да му помогнат да разбере как да си я вземе обратно от северните им сродници. За паяците… Несрин потръпна при идеята за пълзящите твари, прокраднали се чак дотук, за да плячкосват най-уязвимите. Чудовища от легендите.

Вероятно Ераван призоваваше всички зли същества от мрака да се наредят под флага му.

Несрин потри ръце, като че можеше да съхрани в кожата им топлината на огъня, и пое към вътрешността на планината.

Трябваше да предупреди всеки, когото срещнеше, че се задава буря.

Макар и да си даваше сметка, че вече ги бе застигнала.

Бурята ги връхлетя малко след свечеряване. Светкавици раздираха небето като гигантски нокти, а гръмотевиците тътнеха из всички проходи и помещения.

Седнала край огнището, Несрин надникна към далечния вход на пещерата, пред който бяха спуснали огромни, тежки завеси. Вятърът ги брулеше и издуваше като корабни платна, но понеже бяха застопорени и към пода, успяваше да разкрие едва тясна пролука към нощната дъждовна стихия.

От вътрешната им страна три рука се бяха свили в гнезда от слама и плат: Кадара, свирепият кафяв рук на Хоулун и един по-дребен с червеникавосиво оперение. Най-малкият принадлежеше на Борте — същински изтърсак, така поне го бе нарекла на вечеря, пък било то и с видима гордост.

Несрин изпъна болезнените си крака, благодарна за бумтящия огън и одеялото, с което Сартак я беше загърнал през скута. Часове наред бе скитала нагоре-надолу по стълбищата в планината, уведомявайки всеки срещнат за предупреждението на Хоулун.

Едни й кимваха признателно и хукваха към домовете си; други й предлагаха горещ чай и от ястията, които готвеха в огнищата си. Трети се интересуваха откъде е и какво правеше в планината им. А обяснеше ли, че идва от Адарлан, но семейството й произлиза от Южния континент, всички отвръщаха еднакво: „Добре дошла у дома!“.

Катеренето и слизането по стълби и стръмни проходи, заедно с часовете стрелба сутринта, си казваха своето. Когато Хоулун се настани на каменното стъпало между двама им със Сартак — Фалкан и Борте се бяха оттеглили по стаите си след вечеря, Несрин вече почти дремеше.

Навън проблесна светкавица, посребрявайки залата. Протяжни минути наред, докато Хоулун се взираше в огъня, ги обграждаха само тътенът на гръмотевиците, воят на вятъра и трополенето на дъжда, пукотът на огъня и шумоленето на рукските криле.

— Нощните бури са царството на Пазителите на приказките — подхвана напевно Хоулун на халха. — Чуваме ги още от сто километра разстояние, надушваме заряда на въздуха като хрътки, погнали дивеч. Нашепват ни да се приготвим за тях, да сберем рода си и да слушаме внимателно.

Косъмчетата по ръцете на Несрин настръхнаха под топлото й вълнено палто.

— Много отдавна — продължи клановата майка, — преди хаганата, преди конниците да населят степите, преди Торе да се въздигне до морския бряг, преди простосмъртните да дойдат по тези земи… Сукното на света се разцепило. Точно тук, в нашата планина.

Лицето на Сартак остана непроницаемо пред историята на клановата му майка, но Несрин преглътна.

Пролука в света — отворена Порта на Уирда. Тук.

— Цепнатината бързо се затворила. Все едно светкавица прорязала света.

Като че в отговор — разстилащи се вени от ярка светлина озариха небето.

— Но само толкова било нужно. Чудовищата съумели да проникнат. Каранкуи и други твари от сенките.

Думите й отекваха у Несрин.

Каранкуи — стигийските паяци… и всякакви пришълци. Другосветски същества.

Ала Валгите…

Несрин се зарадва, че е седнала.

— Валгите са идвали тук?

Гласът й прозвуча твърде гръмко, твърде нормално сред погълнатата от бурята тишина.

Сартак я стрелна предупредително, но Хоулун само кимна.

— Повечето Валги напуснали, призовани на север, когато тук започнали да прииждат още и още чудовищни орди. Но това място… навярно Валгите са били просто авангардът, който дошъл да огледа земите, но така и не открил търсеното. Ето защо си тръгнали. Каранкуи обаче останали в планинските проходи, слуги на тъмна корона. Научили човешките езици, поглъщайки глупците, дръзнали да навлязат в прокълнатите им владения. Онези, които смогнали да се измъкнат, разправяли, че се задържали там, защото Възвишенията им напомняли за собствените им погубени земи. Други пък твърдели, че паяците вардели обратния път, чакайки вратата да се отвори пак. За да се приберат у дома. На изток, в древните елфически кралства, върлувала война. Трима демонски крале се сражавали срещу кралицата на елфите и армиите й. Демони, проникнали през порта между световете, за да превземат нашия.

Хоулун се впусна да разказва онази стара, до болка позната история. И докато клановата майка говореше, мислите на Несрин се запреплитаха една в друга.

Стигийските паяци, всъщност Валги, криещи се пред очите на света през цялото това време.

Хоулун поде историята наново и Несрин се изтръгна от краткия си унес.

— И въпреки че Валгите били прогонени обратно в техния свят, въпреки че последните демонски крале се покрили в тъмните кътчета на света, елфите дошли тук. В нашата планина. Обучили руките да се борят срещу каранкуи, научили ги на елфическите и човешките езици. Изградили наблюдателници по планинските склонове, издигнали предупредителни маяци по цялата територия. Дали идвали от далечното си кралство, за да бранят света от каранкуи? Или и елфите като паяците чакали онази пролука в света да се отвори отново? Докато на някого му хрумнело да ги попита, те вече били изчезнали от земите ни, завещавайки ни единствено наблюдателниците си и поредната глава от историята ни.

Хоулун се умълча и Сартак се намеси:

— Знаеш ли… знаеш ли друг начин да надвием Валгите, освен в открита битка? Съществува ли сила, която да ни помогне в борбата срещу мрачните орди на Ераван?

Хоулун плъзна очи към Несрин.

— Питай нея — рече на принца. — Тя знае.

Сартак се приведе напред през клановата си майка, за да погледне Несрин с неприкрито изумление.

Тя пророни:

— Не мога да ти кажа. На никого не мога да кажа. Ако дори и дума достигне до Морат, ще загубим и зрънцето си надежда.

Ключовете на Уирда… твърде рисковано бе да говори за тях. Дори пред рукините.

— Значи напразно ме доведе дотук.

Пронизващи, студени думи.

— Не — отрече Несрин. — Много неща ни се губят. Не подозирах, че паяците идват от света на Валгите, че са част от валгската армия и стоят на пост както тук, така и в планината Рун на Северния континент… Може би всичко е свързано някак. Може би още не знаем нещо важно, някоя слабост на Валгите, от която е нужно да се възползваме.

Тя обходи каменната зала с поглед, укротявайки препускащото си сърце. Страхът не помагаше на никого.

Хоулун се взря и в двама им.

— Повечето от наблюдателните кули на елфите вече ги няма, но някои още се издигат, макар и в руини. Най-близката е на около половин ден полет оттук. От нея започнете, проверете дали там не се крие нещо. Вероятно там те очакват отговори, Несрин Фалик.

— Никой не е влизал вътре?

— Елфите заложили капани, за да държат паяците настрана. Когато оставили кулите, оставили и капаните. През годините мнозина са опитвали да проникнат в тях, жадни за плячка или знания. Никой не се връщал.

— Струва ли си рискът?

Хладнокръвен въпрос от капитан към клановата майка на лагера му.

Хоулун стисна челюсти.

— Казах ви онова, което знам. Просто откъслеци от общата памет на земите ни. Но ако каранкуи пак ни нападнат… Някой трябва да влезе в онази наблюдателница. Може да се натъкнете на нещо полезно. Да научите как елфите са се борили със страшилищата, как са ги държали настрана от владенията си. — Тя впери дълъг, преценяващ поглед в Несрин тъкмо когато поредната гръмотевица разтърси пещерата. — Може пък онова зрънце надежда да порасне поне малко.

— Или да ни убие — изтъкна Сартак, надниквайки свъсено към спящите руки.

— Всичко стойностно си има своята цена, момче — увери го Хоулун. — Гледайте да сте напуснали кулата преди здрачаване.

32

— Добре — отсъди Ирен, вдигнала тежкия, солиден крак на Каол върху рамото си, където го въртеше бавно.

Излегнат по гръб на пода в една от стаите на лекарския комплекс в Торе няколко дни по-късно, Каол я наблюдаваше безмълвно. Горещината вече бе толкова непоносима, че Ирен беше подгизнала от пот; или щеше да е, ако сухият климат не изпаряваше потта, преди да успее да накваси истински дрехите й. И все пак я долавяше по лицето си — лъщеше и по това на Каол, напрегнато от съсредоточеност, докато тя клечеше над него.

— Краката ти откликват добре на упражненията — отбеляза Ирен, забила пръсти в мощните мускули на бедрата му.

Не го беше попитала какво се е променило. Защо изведнъж бе започнал да тренира на общата площадка в двореца заедно със стражите. Той самият не благоволяваше да сподели.

— Така е — отвърна лаконично Каол и потри челюст.

Не се беше обръснал тази сутрин. Когато Ирен влезе в апартамента му след сутрешната му тренировка със стражата, той заяви, че му се яздело и че искал да промени обстановката поне за деня.

Подобно ново желание да опознае града, да се приспособи към обкръжението си… Ирен нямаше как да му откаже. Затова след небрежната езда из Антика бяха дошли да поработят в една от тихите стаи на комплекса. Всичките бяха еднакви — оборудвани с бюро, креват, голям шкаф и прозорец с изглед към спретнатите лехи на просторната билкова градина. Колкото и да бе задушно, поне в стаята нахлуваха благоуханията на розмарин, мента и градински чай.

Каол изпъшка, когато Ирен свали левия му крак върху студения каменен под и се зае с десния. Магията й тътнеше приглушено, изливайки се от тялото й в неговото, без да докосва черното петно, което бавно — съвсем, съвсем бавно — се оттегляше надолу по гръбнака му.

Бореха се с него всеки ден. Спомените го поглъщаха, изпиваха силите му, а тя ги отблъскваше и ронеше по малко от мрака, дошъл да го изтезава.

Понякога зърваше какво го гложди в онази бушуваща черна яма. Болката, гневът, вината и скръбта. Но само проблясъци от тях, сякаш бяха струйки дим, понесени от вятъра. И въпреки че Каол не говореше за преживяното, Ирен съумяваше да изтласква малко по малко тъмната вълна. Малко по малко, като че откъртваше дребни люспици от гигантска скала, но… и това беше по-добре от нищо.

Тя затвори очи и позволи на силата си да се излее в краката му като рояк от бели светулки, да открие нарушените връзки, да полепне по прокъсаните нишки, които тъмнееха по време на упражненията, вместо да се озаряват като останалата част от тялото му.

— Направих някои проучвания — отвори очи тя, въртейки крака му при тазобедрената става. — Какво са предприемали древните лечители за пациентите си с гръбначни травми. Една жена на име Линкин смогнала да изработи магическа шина за цяло тяло. Нещо като невидим външен скелет, който се използвал, ако пострадалият трябвало да стигне до лечител или ако лечението му не постигало успех.

Каол вирна вежда.

— Предполагам, че не ти се намира такъв?

Ирен поклати глава, сложи крака му на земята и отново вдигна другия, за да започне следващата серия упражнения.

— Линкин създала едва десетина, всичките свързани с талисмани, които пациентът трябвало да носи. Но времето затрило и невидимите й скелети, и метода й на изработка. За една друга лечителка пък, Саанви, легендата разказва, че намерила начин нацяло да прескочи лечението, забивайки малко, магическо късче камък в мозъка…

Той настръхна.

— Не намеквах, че желая да си позволявам експерименти с теб — плесна го по бедрото Ирен. — Нито че има потребност от това.

Полуусмивка подръпна устните му.

— Как обаче са се загубили тези познания? Нали уж библиотеката ви съдържаше цялата ви история?

Ирен сбърчи чело.

— И двете лечителни работели в далечни клонове на Торе. Из целия континент са четири на брой; малки центрове, където живеят и служат лечителки на Торе. За да помагат на хора, които не могат да стигнат дотук. Линкин и Саанви лекували в такова уединение, че докато на някого му хрумне да вземе записките им, те вече били изгубени. До нас са достигнали единствено слухове и митове.

— И ти ли си водиш записки? За това?

Той махна с ръка помежду им.

Страните на Ирен пламнаха.

— Отчасти. Не и когато се държиш като упорито магаре.

Усмивката пак изплува на лицето му, но Ирен свали крака му и се отдръпна назад, макар и все още да бе коленичила върху плочките.

— Мисълта ми е — подхвана наново, отклонявайки разговора от тефтерите в стаята й, намираща се множество етажи над тях, — че е правено. Давам си сметка, че ни отнема доста дълго време, а бързаш да се прибереш…

— Така е. Но не те пришпорвам, Ирен.

Каол се поизправи ловко до седнало положение. Дори така се извисяваше над нея, а масивното му тяло я караше да се чувства миниатюрна. Той завъртя бавно ходилото си, борейки се за всяко движение срещу съпротивляващите се мускули в останалата част на краката му.

Накрая вдигна глава и срещна погледа й. Прочете го като отворена книга.

— Колкото и да те преследва, няма да има шанса да те нарани. Независимо дали с теб ще приключим утре, или след шест месеца.

— Знам — промълви тя.

Кашин и стражите му не бяха заловили нападателя й, дори и следа от него не бяха открили. И въпреки че последните няколко нощи бяха спокойни, Ирен почти не мигваше, колкото и сигурна да се бе усещала някога в Торе. Единствено умората от лечението на Каол й осигуряваше поне мъничко отдих.

Тя въздъхна.

— Струва ми се, че пак трябва да потърсим Ноуша. Налага се наново да посетим библиотеката.

Погледът му стана предпазлив.

— Защо?

Ирен надзърна свъсено към отворения прозорец зад тях — пъстрата градина и лавандуловите туфи се поклащаха на морския бриз, а пчелите подскачаха от цвят на цвят. Като че ли никой не ги подслушваше.

— Защото така и не попитахме как онези книги и свитъци са се озовали тук.

— Не разполагаме с архив за толкова стари попълнения — обяви Ноуша на езика на Ирен и Каол, стиснала неодобрително устни, докато ги наблюдаваше иззад бюрото си.

Сумрачната библиотека кипеше от дейност — лечителки и помощнички влизаха и излизаха, някои поздравяваха тихо Ирен и Ноуша. Този път оранжева котка на Баст лежеше до голямата камина и аквамариновите й очи ги дебнеха от мястото й върху валчестата странична облегалка на дивана.

Ирен предложи на Ноуша най-близкото нещо до усмивка, на което бе способна в момента.

— Но дали не е записано някъде защо изобщо подобни книги са били необходими тук?

Ноуша опря тъмните си ръце на бюрото.

— Някои хора биха внимавали какви въпроси задават, ако знаят, че някой ги преследва. А той се появи горе-долу, когато започна да се ровиш по темата.

Каол се приведе напред в количката си, оголвайки зъби.

— Това заплаха ли е?

Ирен му махна небрежно. Закрилник на всяка цена.

— Съзнавам, че е опасно и по всяка вероятност нещата са навързани. Но именно затова, Ноуша, всяка допълнителна информация за материала в библиотеката, за това откъде идва и кой го е набавил може да се окаже безкрайно значима.

— За прохождането му.

Сухо, недоверчиво твърдение.

Ирен не посмя да надникне към Каол.

— Както виждаш, напредваме бавно — отвърна стегнато Каол. — Може предците ви да са знаели как да ускорим процеса.

Ноуша ги стрелна с поглед, който казваше, че не им хваща вяра нито за миг, но накрая въздъхна към тавана.

— Както споменах, нямаме архив за толкова стари попълнения. Но — додаде тя, когато Каол отвори уста — се носят слухове, че някъде из пустинята имало пещери, в които може да се открие подобна информация. Пещери, от които тя произтича. Повечето са забравени, ала в оазиса Аксара е останала една… — Ирен изтръпна от прокобата в гласа й. — Може би от там трябва да започнете.

На излизане от библиотеката Ирен задъвка умислено долната си устна.

Щом наближиха главния коридор на Торе, водещ към вътрешния двор и коня, който щеше да го отведе в двореца, Каол попита:

— Защо настръхна така?

Тя скръсти ръце, озъртайки се из коридорите край тях, които, както обикновено, бяха притихнали по това време на деня, точно преди оживлението за вечеря.

— Заради онзи оазис. Аксара. До него не се стига особено… лесно.

— Далеч ли е?

— Не, не чак толкова. Собственост е на хагана. Никой няма право да пристъпва в него, освен той и семейството му.

— Хм. — Каол почеса наболата брада по долната си челюст. — И ако директно поискаме достъп, ще повдигнем много въпроси.

— Именно.

Той я изучаваше с присвити очи.

— Не си и помисляй, че ще използвам Кашин — изсъска тя.

Каол разпери ръце с игрив поглед.

— Не бих дръзнал. Макар че направо побягна, когато му щракна с пръсти онази нощ. Добър човек е.

Ирен сложи ръце на хълбоците си.

— Тогава защо ти не го поканиш на романтичен излет в пустинята?

Каол се засмя и тръгна след нея, когато тя отново се отправи към двора.

— Не съм особено запознат с дворцовите интриги, но знам, че имаш и още една връзка там.

Ирен сбърчи лице в гримаса.

— Хасар. — Тя заусуква една къдрица около пръстите си. — От доста време не ми е възлагала шпионски мисии. Не съм сигурна, че искам… да отварям тази врата за пореден път.

— А защо не я убедиш, че една разходка из пустинята, екскурзия… може да е… забавна?

— Искаш да я манипулирам по този начин?

Очите му не трепнаха.

— Ще намерим друг подход, ако не ти е удобно.

— Не… не, сигурно ще се получи. Просто Хасар е родена сред знатните особи. Нищо чудно веднага да ме надуши. А има властта да… Струва ли си рискът да предизвикаме гнева й заради някакво предположение на Ноуша?

Той претегли думите й. Толкова сериозно, колкото само Хафиза ги обмисляше.

— Ще решим. Ясно е, че с Хасар ще е нужно да внимаваме.

Ирен излезе на двора и даде знак на един от чакащите стражи, че е време да доведе коня на лорда от конюшнята.

— Не съм твърде добър съучастник в подобни афери — усмихна му се извинително тя.

Каол докосна ръката й със своята.

— Това ми действа разтушаващо.

Погледът му беше толкова убедителен, че бузите й се загряха леко.

Ирен обърна глава към кулата, извисяваща се над тях, само и само да си поеме въздух. Насочи очи нагоре, нагоре, нагоре, чак до мъничкото прозорче на стаята си с изглед към морето. Към дома си.

Когато отмести взор, се натъкна на притъмнялото му лице.

— Съжалявам, че ти навлякох всичко това. На теб и на другите — прошепна Каол.

— Недей. Може би точно това цели демонът. Да ни надвие чрез страх и чувство за вина. — Тя го огледа: гордо вдигнатата му брадичка, силата, която излъчваше с всеки свой дъх. — И… все пак се опасявам, че времето не е на наша страна. — Ирен побърза да поясни: — Ти няма как да ускориш възстановяването си, но… — Тя потри гърдите си. — Имам чувството, че пак ще се срещнем с преследвача ми.

Каол кимна, стиснал челюсти.

— Ще се справим.

И толкова. Заедно — щяха да се справят заедно.

Ирен му се усмихна едва-едва, докато копитата на коня трополяха приглушено към тях по светлия чакъл.

И мисълта да се качи обратно в стаята си, да прекара часове в суетене…

Колкото и жалка да се усещаше, тя изстреля:

— Искаш ли да останеш за вечеря? Готвачката ще мрънка, че не си я навестил.

Съзнаваше, че не го върши, водена само от страх; че просто иска да прекара още поне няколко минути с него. Да поговорят, както рядко говореше с когото и да било.

За един дълъг момент Каол продължи да я наблюдава така, сякаш бе единственият човек на света за него. Тя се приготви за отказа му, за обичайното отдалечаване. Знаеше, че трябва да го пусне в нощта…

— А какво ще кажеш да вечеряме навън?

— Тоест… в града ли?

Ирен посочи към отворените порти.

— Освен ако не мислиш, че с количката по улиците…

— Алеите са равни — увери го с разтуптяно сърце тя. — Имаш ли предпочитания за храната?

Граница — прекосяваха странна граница. Напускаха неутралната територия и навлизаха в света отвъд нея, не като лечителка и пациент, а като мъж и жена…

— Бих опитал всичко — отвърна Каол.

И Ирен му вярваше. Начинът, по който надзърна към разтворените врати на Торе, към града, който тъкмо се обсипваше в светлинки… Наистина желаеше да опита всичко; не по-малко от самата нея копнееше за отмора от сянката, надвиснала над тях.

Затова Ирен даде знак на стражите, че конят няма да му е потребен. Още не.

— Сещам се за едно местенце.

Някои ги зяпаха, други бяха твърде заети със собствената си работа или устремени към дома, за да забележат Каол в количката му.

Едва няколко пъти й се наложи да му помогне — през неравности по калдъръма и надолу по една стръмна улица. Заведе го в ресторантче на пет пресечки от Торе, каквото не беше виждал в Рифтхолд. Да, с Дориан бяха посещавали доста луксозни заведения, но те бяха предназначени за елита, за членове и техните гости.

Това място… приличаше на онези частни клубове по това, че беше само за хранене, пълно с маси и резбовани дървени столове, но тук се приемаха всякакви гости като в общите помещения на странноприемниците и кръчмите. По фасадата на сградата от светъл камък имаше няколко двойни врати, отворени към нощта и към двор с още маси и столове под звездите, който излизаше на самата улица, така че клиентите да наблюдават оживения градски поток и да се любуват на изгледа към тъмното море, блещукащо под лунната светлина.

А съблазнителните аромати, извиращи отвътре: чесън, нещо с остра миризма, нещо с дъх на пушек…

Ирен си размени няколко тихи думи с жената, която дойде да ги посрещне — навярно, че иска маса за двама, но без единия стол, защото след по-малко от секунда ги поканиха на дворчето с изглед към улицата, където сервитьорът дискретно махна единия стол пред миниатюрната масичка, за да може Каол да се настани с количката досами ъгъла на оградата.

Ирен зае мястото отсреща, докато повечето глави се обръщаха към тях. Не към тях — към нея.

Лечителката от Торе.

На нея обаче като че ли не й правеше впечатление. Сервитьорът се върна, за да им изрецитира менюто, и Ирен поръча храна на лошия си халха.

Сетне огледа масата и ресторанта, прехапала долната си устна.

— Харесва ли ти тук?

Каол вдигна очи към откритото небе над тях — вече започваше да притъмнява към сапфиреносиньо, а звездите се пробуждаха постепенно. Кога за последно се бе отпускал? Кога беше ял не за да поддържа тялото си, а за да се наслади на храната?

Трудно му беше да намери думи. Да свикне със спокойствието.

— Никога не съм вършил подобно нещо — призна си накрая.

Рожденият му ден миналата зима, в онзи парник… дори тогава, в компанията на Елин, присъстваше само наполовина, съсредоточил останалото си внимание върху двореца, който бе напуснал, върху това кой командва парада и къде се е дянал Дориан. Сега обаче…

— Какво? Да ядеш?

— Да ям, без да съм… Да ям просто като… Каол.

Нямаше представа дали го обяснява добре, дали изобщо можеше да го опише с думи…

Ирен килна глава и гъстата й коса се плъзна през едното й рамо.

— Защо?

— Защото винаги съм бил или лордски син и наследник, или капитан на стражата, или, в последно време, Ръка на краля. — Погледът й не трепваше, докато той се мъчеше да изрече на глас мислите в главата си. — Тук никой не ме познава. Никой дори не е чувал за Аниел. И това е…

— Освобождаващо?

— Разтушаващо — поясни той с усмивка заради думата, която неотдавна бе използвал.

Тя се изчерви очарователно на златистата светлина от фенерите, изливаща се откъм ресторанта зад тях.

— Е… радвам се.

— Ами ти? Излизаш ли често с приятели? Загърбваш ли понякога лечителката?

Ирен се взря във върволицата от минувачи.

— Нямам много приятели — призна си. — Не защото не искам. — Додаде припряно и Каол се усмихна. — Просто… в Торе сме много заети. Понякога излизам с шепа лечителки за вечеря или питие, но графиците ни рядко съвпадат, пък и е по-лесно да се храним в трапезарията, така че… не сме големи гуляйджийки. Затова дружа с Кашин и Хасар. Когато са в Антика. Но рядко ми се случва да правя подобни неща.

Той почти я попита: „Да вечеряш с мъже?“, но вместо това отбеляза:

— Вниманието ти е било другаде.

Тя кимна.

— Може в бъдеще… в бъдеще да намирам време за срещи и забавления, но… сега има хора, които се нуждаят от помощта ми. Струва ми се егоистично да отделям време за себе си.

— Не си права.

— А при теб да не би да е различно?

Каол се засмя и се облегна назад, за да може келнерът да им сервира кана със студен ментов чай. Изчака го да си тръгне, преди да каже:

— Май с теб ще трябва да се научим как да живеем. Ако оцелеем в тази война.

Думите му бяха остър, студен нож помежду им. Ирен обаче изопна рамене и се усмихна — леко, но някак борбено. Вдигна чашата си с чай и заяви:

— Да пием за живота, лорд Каол!

Той чукна чашата й със своята.

— За просто Каол и просто Ирен. Макар и само за една вечер.

Каол яде, докато не се наду до пръсване, но подправките на ястията му се разкриваха като малки откровения с всяка следваща хапка.

По време на вечерята Ирен му разказа за първите си месеци в Торе и колко стриктно ги бяха обучавали. После се поинтересува той през какво обучение е преминал, за да стане капитан, и Каол се напрегна — напрегна се при идеята да говори за Бруло и останалите, но… Не можеше да попари ведрото й любопитство.

И някак разказът за Бруло, мъжа, превърнал се в по-добър баща от истинския му… Не го нарани — не и колкото очакваше. Долови го като тъпа, поносима болка.

Болка, която бе готов да понесе с гордост, за да почете с историята си паметта на един добър човек.

Поприказваха си, нахраниха се, а когато вечерята приключи, Каол изпрати Ирен до лъсналите бели стени на Торе. И тя самата сякаш блестеше, усмихвайки се, докато чакаха край портата да му доведат коня.

— Благодаря ти — пророни с пламнали, сияйни страни. — За вечерята и за компанията.

— Удоволствието беше мое — отговори искрено Каол.

— Е, значи ще се видим утре сутринта в двореца?

Ненужен въпрос, но той кимна.

Ирен запристъпва от крак на крак, все така усмихната, все така озарена. Като че пред него стоеше последният, ярък слънчев лъч, позлатяващ небето дълго след залеза.

— Какво? — попита го тя и той осъзна, че се взира в нея.

— И аз ти благодаря за вечерята — отвърна Каол, потискайки думите, които изскочиха на езика му: „Не мога да сваля очи от теб“.

Тя пак прехапа устна, а откъм конюшните се чу хрущене на конски копита по чакълестата алея.

— Лека нощ! — прошепна и отстъпи встрани.

Каол протегна ръка. Само за да погали с пръсти нейните.

Ирен поспря и пръстите й се свиха като венчелистчетата на свенливо цвете.

— Лека нощ! — промълви той.

Докато яздеше обратно към осветения дворец в другия край на града, Каол можеше да се закълне, че тежестта в гърдите му, върху плещите му някак е изчезнала. Сякаш цял живот несъзнателно бе живял с нея, а сега, независимо от мрака, който се сгъстяваше около него, около Адарлан и всички скъпи за него хора… Колко странно чувство.

Каква лекота.

33

Наблюдателницата на Ейдолон стърчеше над обгърнатите в мъгли борове като счупено острие на меч. Беше разположена върху нисък рид с изглед към масивна стена от исполински планини и докато със Сартак летяха над гористите хълмове към нея, Несрин имаше усещането, че се носи към приливна вълна от непробиваем камък.

За миг пред очите й се надигна друга вълна — от смъртоносно стъкло. Само примигна, и вече я нямаше.

— Готово — прошепна Сартак, сякаш се боеше някой да не го чуе. Сочеше към гигантската планина отпред. — Отвъд онова било започват Дагулските възвишения, територията на каранкуи. Стражите в наблюдателницата със сигурност са способни да видят всеки, слизащ по планинските склонове, особено с елфическото си зрение.

Макар че тя самата не притежаваше такова, Несрин плъзна поглед по голите скатове на Възвишенията — стена от канари и щръкнали чукари. Нямаше нито дървета, нито реки. Като че животът бе напуснал тези земи.

— Хоулун е прелетяла над всичко това?

— Повярвай ми — промърмори Сартак, — не съм особено щастлив. Сутринта нахоках Борте едно хубаво.

— Изненадана съм, че коленете ти са наред.

— Не забеляза ли, че накуцвам?

Въпреки кулата пред тях, въпреки планинската стена, извисяваща се отвъд нея, Несрин се засмя. Можеше да се закълне, че Сартак се приведе по-плътно към нея и широките му гърди се притиснаха към колчана и лъка, които бе преметнала през гърба си. Носеше и два дълги ножа — подарък от Борте.

Не бяха казали на никого къде отиват, нито какво търсят, което им спечели доста кръвнишки погледи от Борте на закуска, както и видимото любопитство на Фалкан от другата страна на кръглата маса. Ала миналата нощ, когато Сартак остави Несрин до вратата на спалнята й, прецениха, че трябва да запазят мисията си в тайна — поне засега.

Ето защо потеглиха час след съмване, въоръжени и с няколко торби провизии. Независимо че възнамеряваха да тръгнат обратно преди залез, Несрин настоя да се подсигурят. Ако се случеше най-лошото, ако се случеше каквото и да било, трябваше да са подготвени.

Борте, нищо че бе ядосана, задето я държаха в неведение, след закуска сплете косата на Несрин в стегната, елегантна плитка, която започваше от темето й и свършваше точно до яката на пелерината върху кожения й костюм. Толкова стегната, че Несрин с мъка устискваше да не я поразхлаби, докато летяха, но сега, когато вече наближаваха кулата, а се оказваше, че косата й дори не е мръднала, реши да я остави така.

Кадара обиколи два пъти наблюдателницата, спускайки се все по-ниско и по-ниско.

— Не съзирам паяжини — отбеляза Несрин.

Горните етажи на наблюдателницата бяха разрушени от природните стихии или от някоя древна армия; оцелели бяха само долните два, които зееха, изложени на влиянието на околната среда. Борови иглички и мръсотия покриваха витото стълбище в средата им. Изпотрошени греди и каменни блокове осейваха подовете им, но нямаше следа от живот. Нито пък от запазена като по чудо библиотека.

Заради едрите си размери Кадара трябваше да намери някое празно пространство, на което да кацне, тъй като Сартак не знаеше дали рухналите стени на кулата биха я удържали. Веднага щом двамата се заизкачваха по полегатото хълмче към самото здание, птицата отлетя. Явно щеше да кръжи над тях, докато Сартак не й дадеше сигнал с подсвирване.

Поредният трик на рукините и на клана Дарган в степите: свирукането и свирещите стрели. Те отдавна позволяваха на двата народа да си общуват чрез средство, което малцина забелязваха или си правеха труда да разтълкуват, предавайки послания през вражески територии или вътре във войските им. Ездачите учеха руките си да разбират подсвиркванията им — да разпознават призив за помощ от предупреждение да се спасяват.

С всяка мъчителна стъпка нагоре през гъстата борова гора и гранитните камънаци Несрин се молеше да не им се налага да отпращат рука. Тя самата не бе особено вещ следотърсач, но Сартак като че ли четеше умело знаците наоколо.

Принцът поклати глава и на Несрин това й стигаше: нямаше диря от чуждо присъствие — паяково или друго. Тя понечи да прикрие облекчението си. Въпреки високите дървета наоколо Възвишенията се издигаха застрашително от дясната й страна, привличайки очите й, колкото и да я теглеха настрана инстинктите й.

Първо ги посрещнаха каменни блокове. Правоъгълни грамади, полузаровени в боровите иглички и горската почва. Лятото беше в разгара си, но въздухът тук хладнееше, а под сянката на дърветата направо се усещаше студ.

— Нищо чудно, че са напуснели тези земи, щом е толкова студено дори през лятото — измърмори Несрин. — Представи си какво е през зимата.

Сартак се засмя, но долепи пръст до устните си, докато наближаваха края на гората. Изчервявайки се, задето се беше наложило да й напомня, тя свали лъка от гърба си и зареди една стрела в него, без да обтяга тетивата. След малко излязоха пред кулата и килнаха глави назад, за да я обхванат с поглед.

Предполагаше се, че е била колосална преди хиляди години, щом дори руините й караха Несрин да се чувства незначителна. Ако наоколо бе имало постройки за войниците, отдавна се бяха срутили или изгнили, но каменната арка на входа на кулата бе непокътната, обградена от две еднакви, очукани статуи на птици.

Сартак пристъпи към свода и заоглежда фигурите. Острието на дългия му нож проблясваше като живак на бледата светлина.

— Дали са руки? — промърмори едва доловимо.

Несрин примижа.

— Не. Виж лицата им. Клюновете. Това са… бухали.

Високи, стройни бухали с плътно прибрани до телата им криле. Символът на Силба, на Торе.

Сартак преглътна.

— Да побързаме. Не ми се струва разумно да се бавим.

Несрин кимна и влезе след него през сводестия вход, пазейки с едно око гърбовете им. Свикнала беше с позицията на тилова охрана — из канализацията на Рифтхолд често бе позволявала на Каол да води, докато тя самата следеше за нападение отзад, насочила стрела към мрака. По тази причина тялото й мигом се подчини на мускулната си памет, а когато Сартак мина под арката, Несрин се извъртя леко назад, насочи нагоре зареден лък и плъзна поглед през боровата гора.

Нищо. Сред високите дървета не шукваше нито птица, нито вятър.

Обърна се пак напред, за да предприеме обичайния оглед — правеше го още преди да започне военното си обучение: набелязваше си изходите, клопките, скривалищата. Само дето сред руините нямаше много за набелязване.

Подът бе добре осветен заради липсващия таван, а полурухналото стълбище отвеждаше към сивото небе. Тесните бойници в камъка разкриваха постовете на стрелците, откъдето бяха стреляли или просто бяха наблюдавали околността от топлата вътрешност на кулата в ледовитите зимни дни.

— Горе няма нищо — обяви малко безсмислено Несрин, заставайки срещу Сартак тъкмо когато принцът се канеше да се запъти към друга арка, водеща надолу по тъмно стълбище. Тя го сграбчи за лакътя. — Недей.

Той я изгледа недоумяващо през рамо.

Лицето на Несрин бе каменно.

— Твоята еж каза, че кулите били осеяни с капани. Това, че още не сме се натъкнали на нито един, не означава, че ги няма. — Тя посочи със стрела отворения свод към долните нива. — Ще пазим тишина, ще внимаваме къде стъпваме. Аз ще съм отпред.

Нямаше намерение да бъде тилова охрана, щом той възнамеряваше да се впуска през глава в опасността.

Очите на принца проблеснаха, но тя не му даде шанс да възрази.

— Пролетта и лятото си имах работа с доста от страшилищата на Морат. Знам как да ги откривам и къде да се целя.

Сартак пак я измери от глава до пети.

— Отдавна е трябвало да те повишат.

Несрин се усмихна, пускайки мускулестия му бицепс. И изтръпна, като се замисли какво си беше позволила — да сграбчи така принца, да го докосне дори без разрешение…

— Просто двама капитани, нали така? — напомни й той, зърнал недобре прикритото й вцепенение.

Точно така. Тя наклони глава настрани и мина пред него, пристъпвайки отвъд арката към стълбището.

Натегна тетивата на лъка си и впи поглед в мрака, който я посрещна там. Когато нищо не изскочи от него, Несрин свали лъка, върна стрелата в колчана и събра няколко камъка от земята, отломки, отчупени от рухналите каменни блокове около тях.

На стъпка зад нея Сартак последва примера й и напълни джобовете си.

Напрягайки слуха си, Несрин търкулна един камък по спираловидното стълбище. Той затрополи надолу по стъпалата и…

Дочу се тихо щракване. Тя отскочи назад, блъсна се в Сартак и повали и двама им на земята. Откъм дъното на стълбището долетя глух звук… и още един.

Наново се спусна тишина, нарушена единствено от тежкото й дишане. Несрин се заслуша.

— Скрити лостове — поясни тя и се стресна, намирайки лицето му на броени сантиметри от своето.

Принцът наблюдаваше стълбището, сложил една ръка на гърба й, докато с другата държеше дългия си нож, насочен към арката.

— Май ти дължа живота си, капитане — промърмори той и Несрин побърза да стане от него, подавайки му ръка.

Топлата му длан обгърна нейната и тя го издърпа на крака.

— Не се безпокой — отвърна сухо след това. — Няма да кажа на Борте.

Събра още шепа камъни и ги запрати надолу по тъмното стълбище. Чуха се още няколко щраквания и приглушени тупвания, а сетне настана тишина.

— Ще минем бавно — настоя тя, възвърнала сериозния си глас.

И без да изчака одобрението му, изпробва първото стъпало с върха на лъка си.

Почука по камъка, плъзна края на оръжието си по повърхността му, наблюдавайки стените, тавана. Нищо. Стори същото и с второто, третото, четвъртото стъпало, докъдето стигаше лъкът й. И чак когато се убеди, че не ги очакват изненади, се втурна надолу по стълбището.

Изпълни неизменната проверка и с идните четири стъпала, ала без да открие нищо. Щом достигнаха първия завой на спираловидното стълбище обаче…

— Наистина ти дължа живота си — прошепна Сартак, виждайки какво е излетяло от един процеп в стената над деветото стъпало.

Бодливи железни копия. Пригодени така, че забият ли се в плътта, да си останат там — освен ако жертвата не искаше да съдере още повече от кожата или органите си с извитите, страховити шипове.

Копието над деветото стъпало бе изстреляно със сила от такъв порядък, че се бе забило надълбоко в хоросана между каменните блокове.

— Не забравяй, че тези капани не са предвидени за хора — пророни тя.

А за паяци, големи колкото коне. Способни да говорят, да кроят планове и да помнят.

Несрин изпробва с лъка си следващите стъпала, огласяйки тъмната зала наоколо с притъпеното ехо от дървения му връх. Огледа преценяващо и процепа, от който бе изстреляно копието.

— Елфите явно са наизустявали кои стъпала да избягват — отбеляза тя, докато напредваха бавно. — Но не ми се вярва да са заложили на лесна последователност.

И наистина — второто копие беше изстреляно три стъпала след първото. Следващото — пет. А другите… Сартак бръкна в джоба си и извади още шепа камъни. Двамата приклекнаха и той търкулна няколко надолу по стълбището.

Щрак.

Несрин беше толкова съсредоточена в стената пред тях, че дори не се замисли откъде бе дошло изщракването. Не някъде отпред, а отдолу.

Както клечеше върху стъпалото…

Камъкът се приплъзна изпод краката й, отваряйки черна яма…

Силни ръце сграбчиха раменете й, яката й; масивно острие издрънча върху камък.

Несрин трескаво заопипва с пръсти ръба на най-близкото стъпало, докато Сартак я държеше, пъшкайки от тежестта й, а дългият му нож летеше надолу в черната дупка под тях.

Метал се стовари върху метал. Отскочи от него веднъж, и още веднъж. Екливото дрънчене изпълни залата.

Копия. Сигурно цяло поле от метални копия…

Сартак я издърпа нагоре и ноктите й се изпотрошиха в камъка, докато търсеше захват по гладкото стъпало. Накрая обаче успя да се изтегли и се просна на стълбите между краката на принца. Двамата впериха задъхано погледи в бездната под тях.

— Май сме квит — заключи Несрин, мъчейки се несполучливо да укроти разтрепераното си тяло.

Сартак стисна рамото й с едната си ръка, а с другата погали задната част на главата й. Успокоителен, приятелски допир.

— Архитектите на това място очевидно не са изпитвали никаква милост към каранкуи.

Нужна й бе още минута, за да спре да трепери. Принцът я изчака търпеливо, милвайки стегнато сплетената й коса. Тя му позволи, дори се притисна към допира му, докато оглеждаше пропастта, която трябваше да прескочат, както и непроверените стъпала отвъд нея.

Когато най-сетне се почувства способна да стане, без да блъсне коленете си едно в друго, двамата съсредоточено прескочиха дупката и прекосиха още няколко стъпала, преди пред тях да зейне нова, този път придружена от копие. Въпреки това продължиха напред, достигайки след незнайно колко минути долния етаж.

Снопове смътна светлина се процеждаха през предвидливо скрити дупки в пода на горния етаж или пък посредством някакво изобретение с огледала в коридорите високо над тях. Не я интересуваше, стига светлината да им стигаше да виждат.

И те видяха.

Долният етаж представляваше тъмница.

Пет килии зееха отворени, с изтръгнати от пантите врати — затворниците и стражите отдавна си бяха отишли. В средата на помещението имаше правоъгълна каменна маса.

— Ако някой си въобразява, че елфите са скокливи същества, отдадени на поезия и песни, май му трябва урок по история — изшушука Сартак, когато спряха на най-долното стъпало. И двамата не смееха да докоснат пода. — Онази каменна маса не е служела за вечеря или за писане на доклади.

По повърхността й действително още личаха тъмни петна. До близката стена се мъдреше работен тезгях, отрупан с всевъзможни оръжия. Ако някъде тук бе имало листове и документи, снегът и дъждът ги бяха унищожили безвъзвратно; дори книги с кожени подвързии не се мяркаха.

— Да рискуваме ли, или да си вървим? — замисли се на глас Сартак.

— Стигнали сме чак дотук… — отвърна Несрин. Сетне присви очи към далечната стена. — Там е написано нещо.

Близо до пода се открояваха тъмни, оплетени букви.

Принцът просто бръкна в джобовете си и разхвърля няколко камъка из помещението. Не се чу нито щракване, нито скърцане на камък и метал. Той хвърли няколко по тавана и стените. Нищо.

— Това ме устройва — обяви Несрин.

Сартак кимна, макар че и двамата все пак изпробваха всяка каменна плоча с върха на лъка й или с тънкия му меч. Подминаха каменната маса и Несрин дори не понечи да огледа инструментите, разхвърляни наоколо.

Зърнала бе войниците на Каол да висят по портите на двореца. Зърнала беше и раните по телата им.

Сартак спря пред работния тезгях и впери поглед в оръжията върху него.

— Някои още са наточени — отбеляза, изваждайки един дълъг кинжал от ножницата му.

Острието му отрази воднистата слънчева светлина и тя затанцува по руните, изсечени по протежението му.

Несрин взе някакъв къс меч и кожената му ножница почти се разпадна в ръцете й. Избърса древния прах от дръжката му, разкривайки лъскав тъмен метал, инкрустиран със златни завъртулки. Предпазителят му се извиваше едва доловимо в краищата.

Ножницата в действителност бе толкова крехка от старост, че се надроби на парчета, когато Несрин вдигна меча — неочаквано лек за размера си и идеално балансиран. В жлеба му бяха изсечени непознати символи. Навярно име или пък молитва.

— Единствено елфическите оръжия остават толкова остри след цяло хилядолетие — обясни Сартак и върна обратно кинжала, който бе разглеждал. — По всяка вероятност са изработени в елфическите ковачници в Астерион, на изток от Доранел. Сигурно още преди първите демонски войни.

Принц, изучавал не само историята на собствената си империя, но и тези на много други.

На нея историята определено й куцаше, затова попита:

— Астерион. Оттам ли идват астерионските коне?

— Да. Астерионци са велики ковачи и коневъди. Поне някога е било така. Преди да се издигнат граници и светът да потъмнее.

Несрин продължи да оглежда късия меч в ръката си, чийто метал сияеше, като че пропит със звездна светлина, сред която изпъкваше единствено надписът в жлеба му.

— Чудя се какво ли значат тези символи.

Сартак взе друг меч и отразената от острието светлина озари линиите на красивото му лице.

— Вероятно заклинания срещу врагове; може би дори срещу…

Не изрече думата.

Тя кимна разбиращо. Валгите.

— Една част от мен се надява никога да не разберем.

Оставяйки Сартак да си избере някое от оръжията, Несрин закачи късия меч на колана си и се насочи към далечната стена с тъмните писания в долния край.

Изпробва с лъка си всяка каменна плоча по пътя до нея, но нищо не се случи.

Накрая закова поглед в олющените черни букви. Не черни, а…

— Кръв — разясни й Сартак, изправяйки се до нея с астерионски нож на хълбока.

Наоколо не се забелязваха нито тялото, нито вещите на онзи, който ги беше написал… вероятно в сетния си час.

— На елфически е — каза Несрин. — Случайно изтънчените ти преподаватели да са те научили на Древния език покрай уроците по история?

Той поклати глава.

Тя въздъхна.

— Трябва да го препишем на нещо. Освен ако не си надарен със свръхестествена памет.

— Нищо подобно. — Той изруга и се извърна към стълбището. — Нося хартия и мастило в дисагите на Кадара. Бих могъл да…

Ала не секналите му думи я накараха да се завърти рязко, колкото внезапната му вцепененост.

Несрин издърпа елфическия меч от колана си.

— Няма нужда да го превеждате — рече тъничък женски глас на халха. — Пише: „Погледни нагоре!“. Жалко, че не го сторихте.

Несрин вдигна очи към нещото, което изникна откъм стълбището, пълзейки по тавана към тях, и преглътна писъка си.

34

Беше по-страшно, отколкото си бе представяла някога.

Паякът каранкуи, който се спусна от тавана, беше далеч по-страшен.

По-голям от кон. Имаше черно-сива кожа на бели петна и множество очи — бездънни езера от обсидиан. Но независимо от огромните размери тялото му беше стройно, изваяно и по-скоро наподобяваше това на черна вдовица, отколкото на тарантула.

— Онези елфически нищожества забравиха да погледнат нагоре, докато строяха това място — каза паякът с меден женски гласец въпреки чудовищния си вид. Дългите му предни крака дращеха по древния камък. — Забравиха за кого поставят капаните си.

Несрин потърси с очи изход по стълбището зад паяка или през осветителните дупки в тавана. Ала не намери.

Наблюдателницата се бе превърнала в същинска паяжина. Глупачка. Истинска глупачка, задето толкова време се беше забавила…

Ноктестите крака на паяка стържеха по камъка.

Несрин прибра меча си.

— Правилно — измърка каранкуи. — Добре е, че се досещаш колко безполезни са тези елфически дрънкулки срещу мен.

Тя взе лъка си и го зареди със стрела.

Паякът се изсмя.

— Щом елфите стрелци не ме спряха преди толкова време, ти ли ще успееш, човешка жено?

До нея мечът на Сартак се надигна леко.

Това, че можеше да умре тук и сега, не й беше хрумнало на закуска, докато Борте сплиташе косата й.

Но нямаше какво да направи, докато паякът ги приближаваше, изваждайки зъбите си.

— След като приключа с теб, ездачо, ще накарам и птицата ти да пищи.

По зъбите му се стичаше гъста течност. Отрова.

Паякът скочи в атака.

Несрин стреля, като зареди втора стрела още преди първата да е стигнала целта си. Страшилището обаче отскочи толкова ловко, че вместо окото стрелата й удари твърдата обвивка на корема му, забивайки единствено върха си. Каранкуи се стовари върху каменната маса за изтезания, сякаш се канеше да им връхлети оттам…

Сартак замахна яростно с меча си към най-близкия ноктест крак.

Плисна черна кръв, паякът изскимтя и двамата хукнаха към далечния свод…

Но каранкуи заприщи пътя им. Закова крака между стената и каменната маса, толкова близо до тях, че вонята на смърт от зъбите му…

— Човешка измет — изплю паякът, опръсквайки камъните в краката им с отрова.

С ъгълчето на окото си Несрин съзря как Сартак протяга ръка пред нея, за да я отблъсне назад, да изскочи пред смъртоносните челюсти…

В първия момент не проумя какво се случи.

Какво подтикна каранкуи да изпищи.

Както се канеше да потуши саможертвената лудост на Сартак… изведнъж паякът полетя през каменната зала и се запремята по земята.

Не беше Кадара, а нещо огромно, въоръжено с нокти и зъби…

Сив вълк. Голям колкото пони и толкова озверял.

Сартак дори не се замисли, нито пък Несрин. Хукнаха към свода и нагоре по стълбището, без да ги е грижа колко копия изхвърчат от стените — надбягваха дори капаните, прескачаха дупките между стъпалата, глухи за сблъсъците и пищенето от долния етаж…

Вълкът изскимтя, а сетне се спусна тишина.

Несрин и Сартак достигнаха върха на стълбището и се завтекоха към гората отвъд отворената арка. Принцът бе долепил ръка до гърба й и я тласкаше напред, макар че и двамата тичаха полуобърнати към кулата зад тях.

Паякът изскочи от сумрака, но наместо да поеме към гората, свърна към стълбището за горния етаж на наблюдателницата. Изглежда, че целеше да нападне вълка изневиделица.

Точно както очакваше Несрин, вълкът изхвърча от долното стълбище, устремен към арката и гората, без дори да надникне назад.

Паякът скочи. И в небето проблесна нещо златисто.

Бойният писък на Кадара разтърси боровете. Ноктите й се впиха в корема на каранкуи и го бутнаха надолу по стълбището.

Вълкът отскочи встрани, а предупредителният рев на Сартак бе заглушен от крясъците на рука и паяка. Каранкуи се приземи по гръб, точно както бе целяла Кадара — така че коремът му да остане незащитен срещу ноктите и резливия й като меч клюн.

Рукът атакува свирепо, плисна черна кръв и съществото размаха крака в предсмъртна агония. После се възцари тишина.

Когато Кадара разчлени гърчещия се паяк, лъкът на Несрин увисна в треперещите й ръце. Тя се завъртя към Сартак, но той гледаше другаде. Към вълка.

И Несрин се досети — веднага щом зърна вълка да куцука към тях с дълбока рана през ребрата — и забеляза тъмносапфирените му очи.

Досети се какво вижда, кого вижда, когато сивата му козина засия и цялото му тяло се изпълни с пулсираща светлина.

А щом Фалкан се изправи на крака пред тях, долепил ръка до кървящата рана през ребрата си, тя пророни:

— Ти си хамелеон.

35

Фалкан се строполи на колене, разпилявайки килима от борови иглички. Измежду бронзовите му пръсти се процеждаше кръв.

Несрин понечи да се спусне към него, но Сартак заприщи пътя й с ръка.

— Недей — предупреди я той.

Тя отблъсна ръката му и се стрелна към ранения мъж, коленичил пред него.

— Проследил си ни дотук.

Фалкан вдигна глава. Очите му блестяха от болка.

— Снощи ви подслушвах. При огнището.

— Несъмнено в облика на плъх или някоя пълзяща твар — изръмжа Сартак.

Нещо като срам превзе лицето на Фалкан.

— Долетях дотук като сокол и ви видях да влизате в кулата. Сетне съзрях и онова чудовище да се прокрадва след вас.

Той изтръпна, поглеждайки към площадката, където Кадара бе разкъсала паяка на парчета. Рукът го наблюдаваше от върха на кулата, сякаш той беше следващата й плячка.

Несрин махна на птицата да долети при тях с дисагите им. Кадара съвсем показно я игнорира.

— Необходима му е помощ — изсъска тя на Сартак. — Трябва да го превържа.

— Еж знае ли? — попита го вместо това принцът.

Фалкан опита да махне окървавената си ръка от раната, но мигом я върна, дишайки тежко през зъби.

— Да — съумя да отвърне. — Разказах й всичко.

— Кой двор те нае?

— Сартак! — Несрин за пръв път го чуваше да говори толкова гневно. Сграбчи го за ръката. — Той спаси живота ни. Сега трябва да му върнем услугата. — Тя посочи рука. — Дисагите.

Той извърна яростния си поглед към нея.

— Расата му се състои само от асасини и шпиони — озъби й се. — По-добре да умре.

— Не съм нито едното, нито другото — рече пресекливо Фалкан. — Такъв съм, за какъвто ви се представих: търговец. В Адарлан, в детството ми, дори не знаех, че имам подобна дарба. Предава се в семейството ни, но когато магията изчезна, реших, че така или иначе не съм я наследил. И се радвах. Ала явно просто не бях съзрял достатъчно дотогава, защото, идвайки по тези земи като мъж, като това… — Той махна към тялото си, загубило двайсет години от младостта си. Движението го накара да изтръпне от болка. — Знаех, че мога да използвам дарбата си. Смогвах да променям облика си. Неумело и рядко, но ако се съсредоточах, се получаваше. — Той се обърна към принца. — Това наследство не значи нищо за мен. Уж единствено брат ми и баща ми притежаваха дарбата; аз самият никога не съм я искал. И до ден-днешен не я искам.

— Но ето че се превръщаш в птица, после във вълк и накрая обратно в човек, все едно цял живот си се упражнявал.

— Повярвай ми, за пръв път съумявам да…

Фалкан простена и се олюля на краката си.

Несрин го хвана, преди да се е стоварил на земята, и процеди на Сартак:

— Ако не му осигуриш материали за превръзка веднага, ще ти причиня същата рана.

Принцът примигна насреща й и устата му зейна.

След това изсвири рязко през зъби и закрачи отривисто към Кадара.

Рукът скочи от наблюдателницата и кацна върху една от статуите на бухали от двете страни на арката. Древният камък се пропука под тежестта му.

— Не съм асасин — настоя Фалкан, все още разтреперан. — Срещал съм доста, но не съм един от тях.

— Вярвам ти — отговори му искрено Несрин. Сартак вече ровеше из дисагите на Кадара. — Вляво! — Изрева му тя.

Принцът я удостои с поредния ядовит поглед през рамо, ала се подчини.

— Исках да я убия лично — додаде задъхано Фалкан. Очите му започваха да се премрежват, вероятно от кръвозагуба. — Да проверя дали… така няма да си върна годините. Въпреки че… че не тя ми взе младостта, се надявах да са някак… свързани, пък било то и през океана. С нещо като паяжина на всичко отнето. — Горчив, немощен смях. — Май ми отнеха и фаталния удар.

— Струва ми се, че всички можем да простим на Кадара за намесата — каза Несрин, забелязвайки черната кръв по клюна и перата на рука.

Още един болезнен пристъп на смях.

— Теб не те е… страх от мен.

Сартак тръгна към тях с превръзките и мехлема. Носеше и буркан с нещо, приличащо на мед, с което навярно щеше да запечата раната, докато се доберяха до лечител. Правилно.

— Имам приятелка хамелеон — сподели му Несрин, секунда преди Фалкан да загуби свяст в ръцете й.

Излетяха броени минути, след като Несрин почисти раната през ребрата на Фалкан и Сартак наистина я запуши със сместа от някакви листа и мед, която щеше да го пази от инфекции и да предотврати по-нататъшна кръвозагуба, докато се върнеха в лагера.

Двамата с принца почти не си говореха, но нямаше и как в присъствието на Фалкан, закрепен зад тях. Полетът бе опасен и отпуснатото тяло на Фалкан често се килваше на една или друга страна, затова Сартак трябваше да го придържа на седлото, което имаше само два чифта каиши, а той обяви, че нямало да рискува живота на някого от тях двамата заради хамелеон, колкото и да му бе задължен.

Все пак успяха да се приберат по залез, когато трите върха на Доргос се озаряваха от безбройни огньове, като че по планинските склонове бяха накацали рой светулки.

Щом наближиха планинската палата Алтун, Кадара нададе пронизителен крясък. Явно някакъв сигнал, защото Борте, Хоулун и мнозина други ги посрещнаха още с кацането, въоръжени с всякакви провизии.

Никой не попита какво се е случило с Фалкан. Никой не се зачуди как е стигнал до тях. Или по заповед на Хоулун да не ги тормозят, или просто покрай суматохата по свалянето му от рука и предаването му на грижите на една лечителка. Никой… освен Борте.

Сартак още бе толкова бесен, че завлече клановата майка в единия ъгъл на пещерата, за да я разпита за хамелеона. Поне така изглеждаше по стиснатите му челюсти и скръстени ръце.

Хоулун се възправи срещу гнева му с гордо вдигната глава, здраво стъпили на земята нозе и челюсти, също толкова стегнати, колкото неговите.

Озовала се насаме с Кадара, Несрин се зае да разкопчава дисагите, докато Борте я наблюдаваше от няколко метра разстояние.

— Фактът, че е набрал смелост да чете конско именно на нея, ми подсказва, че нещо е отишло по дяволите. А това, че тя му го позволява пък, ми подсказва, че съвестта я гложди поне мъничко.

Вместо да отвърне, Несрин просто свали с пъшкане една тежка торба от гърба на Кадара.

Борте заобиколи птицата, вглеждайки се в нея изпитателно. Твърде изпитателно.

— Черна кръв по ноктите, клюна и гърдите й. Литри черна кръв.

Несрин захвърли торбата до близката стена.

— По твоя гръб пък има червена кръв.

Защото Фалкан се бе отпуснал на нея по пътя насам.

— Освен това виждам нов меч. Елфически — възхити се Борте, пристъпвайки да разгледа отблизо голото острие, окачено на колана й.

Несрин стори крачка назад.

Борте стисна устни.

— Искам да знам каквото знаеш ти.

— Нямам право да ти разкрия.

И двете надникнаха към Сартак, който още кипеше. Хоулун просто го оставяше да излее яда си.

Борте започна да отброява на пръсти:

— Еж вдига гълъбите сама и я няма цели дни. След това пък вие изчезвате и се връщате с мъж, който не тръгна с вас, нито пък е взел рук. А клетата Кадара се прибира окъпана в тази… гадост.

Тя изсумтя към черната кръв, а рукът изтрака с клюн сякаш в отговор.

— Това е кал — излъга Несрин.

Борте се изсмя.

— Аз пък съм елфическа принцеса. Не ме принуждавай да разпитвам насам-натам.

Несрин я завлече до стената с торбите.

— Ако ти кажа, не бива да продумваш и дума пред никого. Или да правиш каквото и да било по въпроса.

Борте постави ръка на сърцето си.

— Кълна се.

Несрин въздъхна към далечния скален таван, а Кадара я изгледа така, като че я предупреждаваше да размисли. Несрин обаче сподели всичко на Борте.

Трябваше да послуша Кадара. Борте удържа на думата си и не издаде нищо на никого. Освен на Сартак, който най-сетне заряза Хоулун и дойде при тях, получавайки мъмрене и юмрук в рамото, задето не беше уведомил клановата си сестра къде отива. И още по-лошо — задето не я беше поканил с тях.

Като осъзна кой е информирал Борте, Сартак стрелна кръвнишки Несрин, но тя бе прекалено уморена, за да я е грижа. Затова просто тръгна към стаята си, заобикаляйки колоните. Разбра, че Сартак я следва, когато Борте изкрещя подире му:

— Следващия път да ме вземеш, инатливо магаре такова!

Точно преди Несрин да достигне вратата на стаята си, зад която я чакаше мечтаното меко легло, принцът я сграбчи за лакътя.

— Трябва да поговорим, ако обичаш.

Тя изтръгна ръката си от хватката му и влезе в стаята, а Сартак я последва, затвори вратата и се облегна на нея. Двамата скръстиха ръце едновременно.

— Борте заплаши да разпита целия лагер, ако не й кажа.

— Не ме интересува.

Несрин примигна насреща му.

— Тогава какво…

— У кого са Ключовете на Уирда?

Въпросът отекна в пространството помежду им.

Тя преглътна сухо.

— Какви ключове?

Сартак се отблъсна от вратата.

— Лъжкиня — процеди. — Докато нас ни е нямало, моята еж си е спомнила някои от другите истории, измъкнала ги е от колективната памет, която притежава като Пазител на приказките. Истории за Порта на Уирда, през която минавали Валгите и кралете им и която можели да отварят, ако съберели въпросните три ключа. Спомнила си, че тези ключове изчезнали, след като самата Майев ги откраднала и ги използвала, за да изпрати Валгите обратно в техния свят. Сега били скрити из целия свят.

Несрин вирна вежда.

— И какво?

Той изсумтя студено.

— Именно така Ераван е смогнал да свика толкова бързо цяла армия, затова дори Елин Дивия огън не може да го надвие без помощ. Очевидно държи поне единия от трите ключа. Не всичките, защото в такъв случай вече щяхме да го наричаме свой господар. Но поне един, ако не и два. Ето защо те питам: къде е третият?

Несрин наистина нямаше представа. Ако Елин и другите знаеха, не й бяха казали. Казваха й само, че основната цел на всички им е да вземат ключовете от Ераван, макар и чрез войни и смърт. Ала дори да му разкриеше това…

— Може би вече разбираш — подхвана със студен глас като неговия — защо толкова отчаяно се нуждаем от подкрепата на баща ти.

— За да измрат и неговите войски?

— Когато Ераван изтреби нас, ще почука и на вашата врата.

Сартак изруга.

— Онова, което видяхме днес, онова нещо… — Той потри лицето си с разтреперани ръце. — Някога Валгите използвали тези паяци за свои пехотинци. Цели легиони от тях. — Принцът свали ръце от лицето си. — Хоулун е научила за три други полуразрушени наблюдателници. На юг. Отлитаме към първата веднага щом се възстанови хамелеонът.

— Ще водим Фалкан?

Сартак отвори вратата с такъв замах, че Несрин очакваше да се откачи от пантите.

— Колкото и да твърди, че е калпав хамелеон, мъж, способен да се превръща в гигантски вълк, е прекалено силно оръжие, за да не го вземем на опасна мисия като тази. — Той я погледна косо. — Ще лети с мен на Кадара.

— Ами аз?

Сартак я възнагради с безрадостната си усмивка, излизайки в коридора.

— Ти ще летиш с Борте.

36

Обездвижените му крака… започваха да се възстановяват.

Три седмици по-късно Ирен вече се дивеше на напредъка му. Каол можеше да мърда краката си чак до коленете, макар и не по-нагоре. Можеше да ги свива, макар и бедрата му да си оставаха все така безполезни. Още не бе способен да се изправя.

Ала сутрешните тренировки със стражите, следобедните лечебни сеанси, прекарани в мрак, кошмарни спомени и болка…

Мускулите вече изпъкваха по краката му. Изпълваха все повече широките му рамене и впечатляващи гърди. Благодарение на упражненията под утринното слънце загарът му бе потъмнял до наситенобронзово, което стоеше добре на набраздените му с мускули ръце.

Всеки ден се трудеха в установения ритъм и рутината се превърна в част от живота на Ирен, подобно на миенето на зъби и изпиването на чаша топло кахве рано сутринта.

Каол идваше на уроците й по самоотбрана и ученичките продължаваха да се кискат по момичешки в негово присъствие, но поне вече не закъсняваха. Дори научи Ирен на няколко нови хватки, предназначени за повалянето на по-едър противник. И въпреки че често се смееха в двора на Торе, когато я обучаваше на тези методи, когато се замислеха при какви обстоятелства можеше да й потрябват, и двамата работеха с унили лица.

За нападателя й на този етап не се знаеше нищо — нямаше потвърждение, че наистина е бил Валг. Което поне донякъде я успокояваше.

Независимо от този факт тя приемаше уроците напълно сериозно, а Каол я обучаваше все така старателно.

Децата на хагана заминаваха и се връщаха в двореца, и пак заминаваха, ала така и не видя Кашин, освен на вечерята, когато отиде да му благодари за помощта и великодушието в нощта на атаката. Той я увери, че не е нужно, но Ирен го докосна с признателност по рамото. Преди да заеме безопасното си място до Каол.

А неговата собствена мисия с хагана… И двамата с Ирен не смееха да говорят за войната, за потребността от армии. Идеята за оазиса Аксара и знанията, които уж ги чакаха под палмите — знания, обясняващи защо на този континент имаше толкова информация за Валгите… На никого от двама им не му хрумна начин как да убедят Хасар да ги заведе там, без да събудят подозренията й. Без поемането на риска принцесата да узнае за свитъците, които Ирен и Каол още криеха в стаята му.

Ирен обаче бе наясно, че времето го притиска. Забелязваше как очите му понякога се премрежваха, като че се взираше в някоя далечна земя. Спомняше си приятелите, които се бореха там. Народът им. След такива моменти винаги се напрягаше още повече, а всеки раздвижен сантиметър от краката му се дължеше колкото на магията й, толкова и на неговата собствена воля.

Ирен също припираше себе си. Чудеше се дали битката е започнала, дали изобщо щеше да стигне навреме на бойното поле, за да помогне. Чудеше се и какво щеше да завари, като се завърне у дома.

Мрака, на който се натъкваха, когато го лекуваше от демона, който се бе крил в човека, унищожил толкова много от света… Преминаха и през това. Ирен вече не попадаше в капана на спомените му, принудена да гледа ужасите на Морат или да търпи вниманието на нещото, впило се в Каол, но магията й все пак се бореше с раната, обгръщаше я като хиляден рояк от бели светлинки, които сякаш я изгризваха малко по малко.

Той търпеше болката и газеше през всичко, поднесено от мрака. Не се криеше, а продължаваше напред… ден след ден. Спираше чак когато тя изнемощееше и й нареждаше да хапне, да подремне на златистия диван или просто да си поприказват на по чаша студен чай.

Ирен съзнаваше, че спокойното темпо помежду им рано или късно ще секне. Вероятно заради някой спор. Не заради новини, долетели отдалеч.

Една вечер хаганът най-сетне се появи на официалната маса след двете седмици, прекарани в крайморското му имение, където бе избягал от летните жеги заедно с все така скърбящата си съпруга. Очертаваше се приятна вечеря — или поне така изглеждаше отстрани. Тъй като дворецът и Торе не бяха претърпели друго нападение, притаената бдителност се беше поразсеяла през изминалите седмици.

Когато обаче двамата с Каол влязоха в тържествената зала, когато долови напрежението на хаганската маса, Ирен се подвоуми дали просто не беше по-разумно да си тръгнат. Везирите нервничеха по местата си. Аргун, по чието отсъствие никой не бе страдал, докато беше с родителите си в крайморското им имение, само се подсмихваше.

Хасар се засмя широко на Ирен — многозначително. Лош знак.

Принцесата издържа едва петнайсетина минути след началото на вечерята, преди да атакува. Приведе се напред през масата и заяви на Каол:

— Сигурно тази вечер сте много щастлив, лорд Уестфол.

Ирен остана съвършено изправена в стола си. Придвижи, без дори да трепне, вилицата с хапка костур в лимонов сок до устата си и се насили да я сдъвче.

Каол отпи със завидно хладнокръвие от бокала си с вода.

— И защо смятате така, Ваше Височество?

Усмивките на Хасар можеха да са ужасяващи. Смъртоносни. И онази, която залепи на лицето си при следващите си думи, накара Ирен да се попита защо изобщо бе приела поканата й.

— Ами, ако изчислим дните, капитан Фалик и брат ми би трябвало да се завърнат утре.

Ирен стисна по-силно вилицата, броейки наум.

Три седмици. Бяха минали три седмици, откакто Несрин и Сартак заминаха за планината Таван.

Несрин щеше да се прибере утре. И макар нищо — нищо — да не се бе случило между двама им с Каол…

Ирен не смогваше да потисне чувството, че гърдите й хлътват, че съвсем скоро в лицето й завинаги щеше да се затръшне една врата.

Не бяха говорили за Несрин. За връзката му с нея, каквато и да беше тя. А и той не докосваше Ирен повече от необходимото, не я поглеждаше като онази нощ на тържеството.

Защото, разбира се… разбира се, чакаше Несрин. Жената, на която… беше предан.

Ирен се насили да изяде още хапка, въпреки че рибата горчеше в устата й.

Глупачка. Каква глупачка беше, а…

— До вас не е ли достигнала новината? — провлачи Каол със същия непочтителен тон като на принцесата.

Остави бокала си и пръстите му докоснаха за миг тези на Ирен, отпуснати върху масата.

За чужди очи навярно случаен допир, но Каол… Всяко негово движение бе старателно премерено. Съсредоточено. Докосваше я, за да я успокои, сякаш долавяше, че около нея започват да се издигат стени…

Хасар я стрелна недоволно. „Защо не съм осведомена?“

Ирен подскочи невинно. „Не знам нищо по въпроса.“ Съвършената истина.

— Е, предполагам, че ще ни осветлите? — отвърна му студено накрая принцесата.

Каол сви рамене.

— Днес получих вест от капитан Фалик. С брат ви са решили да удължат престоя си с още три седмици. Оказва се, че уменията й с лъка се ползват с голямо уважение сред рукините. Помолили са я да поостане още малко. И тя им угодила.

Лицето на Ирен придоби неутрално изражение. Независимо от факта, че я обля вълна на облекчение и срам.

Добра жена — храбра жена. А тя се радваше, че няма да се прибере. Няма… да ги прекъсне.

— Брат ни постъпва мъдро — отбеляза Аргун, настанил се няколко места по-надолу по масата, — задържайки толкова опитен воин възможно най-дълго.

В гласа му прозираха шипове, макар и добре прикрити.

Каол отново сви рамене.

— Наистина е мъдър, щом е открил потенциала й.

Думите му прозвучаха искрено, но…

Ирен си въобразяваше. Внушаваше си, че в тона му не се чете друга привързаност, освен гордост.

Аргун се приведе напред, за да каже на Хасар:

— Е, да не забравяме другата новина, сестро. Допускам, че лорд Уестфол е чул и нея.

През няколко места от тях хаганът прекъсна разговора с най-близките си везири.

— О, да — рече Хасар и се облегна назад в стола си, въртейки виното в чашата си. — Бях забравила.

Ирен опита да улови погледа на Рения, да накара любовницата на принцесата да й разкрие поне нещо за онова, което се надигаше, за вълната, която всеки момент щеше да се разбие. За причината атмосферата в залата да се нажежи по подобен начин. Ала Рения се взираше единствено в Хасар, сложила ръка върху нейната, сякаш я предупреждаваше.

Не да запази в тайна онова, което знаеше, а да внимава как ще го разкрие.

Погледът на Каол запрескача между Аргун и Хасар. Само доволните физиономии на принца и принцесата подсказваха, че са усетили неведението му. Каол обаче като че още обмисляше дали да се престори на осведомен, или да си признае истината…

Ирен го избави от дилемата.

— Аз не съм чула — изтъкна тя. — Какво е станало?

Под масата той докосна коляното й със своето в знак на благодарност. Тя си обясни удоволствието, което плъзна по тялото й, като резултат от обстоятелството, че бе способен да движи коляното си. Въпреки че стомахът й се свиваше от страх.

— Е — подхвана Хасар с встъпителните акорди от танца, който с Аргун несъмнено бяха съгласували преди вечерята, — научихме за известно… развитие в ситуацията на съседния континент.

Този път Ирен притисна коляно в това на Каол в израз на безмълвна солидарност. „Заедно“, помъчи се да му предаде само с допир.

Аргун заговори първо на Ирен, сетне на Каол, а след това и на баща си:

— Доста неща се случват на север. Доскоро обявените за изчезнали кралски особи пак се появиха на сцената. И Дориан Хавилиард, и кралицата на Терасен. Нейно Величество по неимоверно драматичен начин… бих добавил.

— Къде? — пророни Ирен, защото Каол не можеше.

Дъхът му бе секнал в секундата, в която споменаха собствения му крал.

Хасар й отвърна с доволната усмивка от началото на вечерята.

— Заливът на Черепа.

Лъжата, примерното местонахождение, което Каол й беше дал да предостави на принцесата… Оказал се бе прав.

Тя почувства, че той се скова до нея, нищо, че по лицето му се бе изписал само учтив интерес.

— Това е пиратско пристанищно градче на юг, Велики хагане — поясни Каол на Урус, сякаш наистина беше запознат с новината и действително участваше в разговора. — Намира се сред един голям архипелаг.

Хаганът надникна към видимо разочарованите си везири и придоби тяхното намръщено изражение.

— Защо се появяват в Залива на Черепа?

Каол нямаше отговор, но Аргун с радост услужи на баща си.

— Защото на Елин Галантиус й хрумнало да атакува челно армията, която Перингтън бил разположил в единия край на архипелага.

Ирен свали ръка от масата и стисна коляното на Каол. Всеки твърд мускул на тялото му излъчваше напрежение.

Дува попита с ръка върху наедряващия си корем:

— Чия е била победата?

Сякаш говореше за спортно състезание. Съпругът й явно отчете с поглед колко глави се завъртат в тяхна посока.

— О, нейна — обяви Хасар. — Имахме пратеници в града, които ни осигуриха пълен доклад. — Принцесата за пореден път я удостои със самодоволната си, потайна усмивка. Шпиони, които бе насочила натам заради информацията от Ирен. — Младата кралица притежава завидна сила. — Вметна после на баща си. — Източниците ни докладват, че буквално запалила небето. А след това заличила от лицето на земята по-голямата част от вражеската флота. С един-единствен удар.

Свещени богове!

Везирите се размърдаха нервно по местата си, а лицето на хагана се вкамени.

— Значи, слуховете за унищожението на стъкления дворец не са били преувеличени.

— Не — отвърна меко Аргун. — Силата й дори се е разраснала оттогава. Както и броят на съюзниците й. Дориан Хавилиард пътува с нейния двор. Заливът на Черепа и Господарят на пиратите вече са на колене пред нея.

Завоевателка.

— Воюват заедно с нея — намеси се Каол. — Срещу силите на Перингтън.

— Така ли? — парира го с лекота Хасар. — Ала не Перингтън сега плава надолу по крайбрежието на Ейлве, палейки произволни села.

— Това е лъжа — отсече Каол с плашещо кротък глас.

— Хм? — Аргун сви рамене и се обърна към баща си: същинско олицетворение на угрижения син. — Никой не я е виждал с очите си, разбира се, но е факт, че цели села са били превърнати в пепелища. Разправят, че плавала към Банджали, където възнамерявала чрез груб натиск да си издейства армия от семейство Итгер.

— Това е лъжа — озъби се Каол. Някои от везирите ахнаха, други се закикотиха подигравателно, но той се извърна към хагана. — Познавам Елин Галантиус, Велики хагане. Подобни постъпки не са й в природата. А семейство Итгер…

Той се умълча.

„… са й скъпи.“ Ирен долови неизречените му думи, като че бяха нейните собствени. Принцесата и Аргун се приведоха напред, очаквайки потвърждение. Доказателство за вероятната слабост на Елин Галантиус.

Не по отношение на магията й, а спрямо близките й хора. А Ейлве, попаднал точно между войските на Перингтън и хаганата… Ирен почти виждаше как зъбните колела се въртят в главите им.

— Семейство Итгер ще са по-полезни като съюзник откъм Юга — поправи се Каол със сковани рамене. — Елин е достатъчно прозорлива, за да го знае.

— Е, вие все пак сте запознат с въпроса — отбеляза Хасар. — Били сте й любовник в даден момент, нали така? Или пък ставаше дума за крал Дориан? А може би и за двамата? Шпионите ми така и не ме осведомиха кой е бил в леглото й и кога.

Ирен преглътна изненадата си. Каол и Елин Галантиус?

— Да, познавам я добре — рече сбито Каол.

Коляното му пак се долепи до нейното, като че й казваше:

„После ще ти обясня всичко“.

— И все пак говорим за война — оспори чутото Аргун. — А войната кара хората да вършат неща, за които не биха си помислили в мирно време.

Снизходителният му, подигравателен тон подтикна Ирен да стисне зъби. Това бе планирана атака, краткотраен съюз между брат и сестра.

Кашин се намеси:

— Набелязвала ли си е нашия континент?

Въпрос на войник. Опит да прецени заплахата за земите му, за хагана му.

Хасар зачопли ноктите си.

— Кой знае? С подобна мощ… Вероятно сме лесна мишена.

— Елин вече се бие в една война — процеди Каол. — И не е завоевател.

— Случаят със Залива на Черепа и Ейлве сочи друго.

Един от везирите прошепна нещо в ухото на хагана. Друг се приведе наблизо, за да чуе. Вече обмисляха планове за действие.

Каол отново се извърна към Урус.

— Велики хагане, съзнавам, че мнозина биха преиначили новината, така че да представят Елин като злодей, но ви се кълна, че кралицата на Терасен цели единствено да освободи земите ни. Моят крал не би се съюзил с нея, ако не беше така.

— Наистина ли сте готов да се закълнете? — подхвърли вглъбено Хасар. — В живота на Ирен например?

Каол примигна срещу принцесата.

— Способен ли сте въз основа на всичките си наблюдения върху личността й — продължи тя — да се закълнете в живота на Ирен Тауърс, че Елин Галантиус не би използвала подобни тактики? Не би дръзнала да завземе чужда армия, вместо сама да свика такава? Включително нашата?

Кажи „да“! Кажи „да“!

Каол дори не надникна към Ирен. Просто изгледа отвисоко Хасар, а сетне и Аргун. Везирите се отдръпнаха от хагана.

Каол обаче не промълви и дума. Не се закле.

Спотаената усмивка на Хасар изразяваше същински триумф.

— Така и допусках.

Коремът на Ирен се преобърна.

Хаганът премери Каол с поглед.

— Щом Перингтън и Елин Галантиус набират армии, може пък да се унищожат един друг и да ми спестят усилията.

По челюстта на Каол потрепна нервен мускул.

— Ако е толкова могъща — подхвана Аргун, — сигурно ще съумее да се пребори и сама с Перингтън.

— Не забравяйте крал Дориан — обади се Хасар. — Бога ми, обзалагам се, че двамата заедно са способни да надвият и Перингтън, и силите му без чужда помощ. По-добре да ги оставим да се справят на своя глава, отколкото да проливаме наша кръв по чужди земи.

Ирен трепереше. Трепереше от гняв заради словесните машинации, които Хасар и брат й бяха съчинили, за да предотвратят намесата на хаганата във войната.

— Но — оспори Кашин, явно забелязал изражението й, — нека не забравяме и че ако помогнем на толкова велики сили, дългогодишният мир може да си струва сегашния риск. — Той се взря в хагана. — Ако им се притечем на помощ, татко, застанем ли и ние самите пред подобна заплаха, представи си каква мощ ще връхлети враговете ни.

— Или нас, ако кралицата прецени, че е по-лесно да наруши клетвата си — вметна Аргун.

Хаганът погледна замислено най-големия си син, който в този момент се мръщеше неодобрително на Кашин. Дува продължаваше да ги наблюдава мълчаливо с ръка на корема. Незабелязана и непотърсена за мнение дори от собствения си съпруг.

Аргун пак се извърна към баща си.

— Магическите способности на нашия народ са ограничени. Всевечното небе и трийсет и шестте ни богове са благословили главно лечителите ни. — Той стрелна отровно Ирен. — Какво са стоманата и дървото срещу такава мощ? Елин Галантиус превзе Рифтхолд и Залива на Черепа, а сега вероятно се кани да превземе и Ейлве. По-мъдър владетел би се насочил на север, за да укрепи кралството си, и чак тогава би тръгнал на юг от самите му граници. Тя обаче разпръсква силите си, разделя ги между Севера и Юга. Ако кралицата не е глупачка, то съветниците й са такива.

— Съветниците й са опитни воини, видели повече войни и битки, отколкото вие някога ще видите — отсъди студено Каол.

Най-възрастният принц се скова. Хасар се засмя приглушено.

Хаганът отново претегли думите на всички около масата.

— Това е дебат, предназначен за съвещателните стаи, не за трапезарията — обяви накрая, без да дава излишни надежди, особено на Каол и Ирен. — Макар че съм склонен да се подчиня на голите факти.

Каол имаше благоразумието да не оспорва решението му. Запази лицето си все така безизразно и просто кимна на хагана.

— Благодаря ви за честта да вземете под внимание искането ми, Велики хагане.

Аргун и Хасар си размениха злоради погледи, а хаганът наново се зае с вечерята си.

Ирен и Каол не докоснаха остатъка от храната си.

Кучка. Принцесата беше кучка, а Аргун — един от най-върлите кучи синове, които Каол бе срещал някога.

Имаше нещо естествено в съпротивата им, нормално беше да се страхуват от силите на Елин и заплахата, която можеше да надвисне заради нея над хаганата. Но тези двамата му бяха ясни. Знаеше, че Хасар просто не искаше да напуска удобствата на дома си и обятията на любовницата си, за да замине на война. Не желаеше да си разваля комфорта.

А Аргун… Той търгуваше с власт и знания. Каол не се и съмняваше, че отпорът му бе подтикнат от стремежа му да го постави в отчаяно положение.

Още по-отчаяно. Дотолкова, че да предложи възможно най-висока цена за помощта им.

Кашин щеше да постъпи така, както заповядаше баща му. А що се отнасяше до самия хаган…

Часове по-късно, докато лежеше в леглото си, приковал очи в тавана, Каол все още стискаше зъби. Ирен бе уловила състрадателно рамото му на раздяла, обещавайки да се върне на следващия ден.

Каол обаче не намери сили да й отвърне.

Трябваше да излъже. Да се закълне, че е готов да гарантира за Елин с живота си.

Защото Хасар съзнаваше, че ако го накара да се закълне в живота на Ирен…

Дори трийсет и шестте им богове да не ги беше грижа за него, не можеше да рискува.

Виждал бе Елин да върши ужасяващи неща.

Още сънуваше как изкормва Арчър Фин най-хладнокръвно. Какво беше оставила от тялото на Грейв в онази уличка. Как колеше хора като говеда, било в Рифтхолд или в Ендовиер. Знаеше колко безчувствена и жестока можеше да бъде понякога. Точно по тази причина се беше скарал с нея по-рано същото лято — заради липсата й на задръжки.

Роуан беше добър елф. И никак не се боеше от Елин, от магията й. Ала дали тя би се вслушала в съвета му? Едион и Елин колкото бяха способни да постигнат съгласие, толкова и да се сбият, а Лизандра… Каол не познаваше хамелеонката достатъчно отблизо, че да прецени дали би смогнала да държи Елин в правия път.

Елин наистина се бе променила, превърнала се беше в кралица. Всъщност още се превръщаше в такава.

Но Каол вярваше, че би сторила всичко — абсолютно всичко, — за да защити близките си. И кралството си. А ако някой се изпречеше насреща й, възпрепятствайки я да ги брани… Тогава Елин не познаваше граници. Никакви граници.

Ето защо Каол не можа да се закълне в живота на Ирен, че Елин не би прибягнала до подобни методи. Като се имаше предвид горчивото им минало с Ролф, вероятно беше използвала магията си, за да го сплаши, да го принуди да й съдейства.

А Ейлве… Опълчили ли й се бяха някак, за да провокират такава жестокост? Не можеше да си представи, че Елин би наранила невинни хора, камо ли народа на обичната си приятелка. И все пак кралицата си даваше сметка каква опасност представлява Перингтън — Ераван. Какво би причинил на всички тях, ако тя не успееше да ги сплоти. И то на всяка цена.

Каол потри лицето си. Ако Елин се беше овладяла, ако бе изиграла ролята на отчаяната кралица… Много щеше да улесни мисията му.

Нищо чудно поведението й да им бе коствало победата в тази война. Единственият им шанс за бъдеще.

Но поне Дориан се беше появил на бял свят — несъмнено в безопасност сред спътниците на Елин.

Каол благодари на боговете за този дар.

Тихо почукване го накара да се изправи рязко в леглото. Идваше не откъм фоайето, а откъм стъклените врати към градината.

Краката му се свиха леко в коленете — по-скоро инстинктивна реакция, отколкото съзнателно движение. С Ирен изпълняваха тежките упражнения по два пъти дневно и различните терапии му възвръщаха краката сантиметър по сантиметър. Терапиите и магията, която Ирен изливаше в тялото му, докато той се бореше с адската орда спомени. Никога не й разказваше какво е съзрял, какво го е накарало да крещи от ужас.

Нямаше смисъл. А и от идеята да й сподели за провалите си, за грешните си решения му се гадеше още повече. Онова обаче, което сега виждаше в нощната градина отвън… Не беше спомен.

Каол примижа в тъмнината към високата мъжка фигура, вдигнала ръка в безмълвен поздрав — неговата собствена пък се плъзна към ножа под възглавницата му. Фигурата се приближи към светлината от фенера и Каол въздъхна облекчено, махвайки на принца да влезе.

Кашин отключи вратата с малко ножче и се промъкна безшумно в стаята.

— Не предполагах, че принцовете умеят да разбиват ключалки — рече Каол вместо поздрав.

Кашин се задържа до вратата, където градинският фенер осветяваше лицето му достатъчно, че Каол да зърне половинчатата му усмивка.

— Научих се на това, за да прониквам в стаите на красиви дами, не за да крада.

— Мислех, че вашият двор е по-широко скроен в това отношение от моя собствен.

Усмивката му се разшири.

— Може да се каже, но киселите стари съпрузи са си едни и същи и на двата континента.

Каол се засмя, клатейки глава.

— С какво мога да съм ви полезен, принце?

Кашин се вгледа в процепа под отсрещната врата и Каол последва примера му. Когато и двамата не забелязаха сенки там, Кашин подхвана:

— Предполагам, че още не сте открили следи от нападателя на Ирен в двора ми.

— За жалост, не.

В отсъствието на Несрин нямаше кой да издирва следите от потенциални валгски пратеници из Антика. Пък и затишието през последните три седмици караше една част от него да се надява, че… просто са си тръгнали. След онази случка в двореца и Торе цареше значително по-спокойна атмосфера, сякаш сенките наистина бяха останали в миналото.

Кашин кимна.

— Знам, че Сартак замина с капитана ви, за да търсят отговори относно заплахата.

Каол не посмя нито да потвърди, нито да отрече. Нямаше представа в какви отношения е бил Сартак със семейството си, преди да потегли натам, дали бе получил благословията на баща си.

Кашин продължи:

— Вероятно на това се дължи атаката, която брат ми и сестра ми подеха срещу вас на вечеря. Щом дори Сартак приема заплахата като нещо сериозно, съзнават, че разполагат със съвсем кратко време да отблъснат баща ни от каузата ви.

— Но ако заплахата е реална — настоя Каол, — ако е възможно да се пренесе и по вашите земи, защо да не се борят срещу нея? Защо да не я възпрат преди това?

— Защото става дума за война — отвърна Кашин и начинът, по който говореше, стойката на тялото му незнайно защо накараха Каол да се почувства по-млад в сравнение с него. — И макар Аргун и Хасар да представиха аргумента си твърде подло, подозирам, че са наясно какво би ни коствало присъединяването към каузата ви. Хаганатската армия в цялата й мощ никога преди не е била изпращана по чужди земи. Отделни легиони — да, били те рукините, армадата или моите конници. Понякога обединени, но никога всичките наведнъж, никога в мащабите, които изисквате вие. Жертвите, ударът по хазната ни… огромни ще са. Повярвайте, брат ми и сестра ми го схващат твърде добре.

— Ами страхът им от Елин?

Кашин изсумтя.

— За това не мога нищо да кажа. Може да е основателен, може и да не е.

— А мога ли да попитам с каква цел нахлухте с взлом в стаята ми?

Трябваше да говори по-почтително, но…

— Идвам да ви споделя едно сведение, за което Аргун умишлено забрави да ви спомене.

Каол остана в очакване и му се прииска да не седеше в леглото, и то гол от кръста нагоре.

Кашин поясни:

— Везирът ни по международна търговия ни докладва за голяма, доходоносна поръчка на относително ново оръжие.

Дъхът на Каол секна. Ако в Морат бяха намерили начин да…

— Наричаме го „огнено копие“ — додаде Кашин. — Най-вещите ни занаятчии го изработиха, комбинирайки оръжия от различни части на континента ни.

О, богове! Ако в Морат го бяха прибавили към арсенала си…

— Капитан Ролф го поръчал за флотата си. Преди месеци.

Ролф…

— А заедно с новината, че Елин Галантиус е превзела Залива на Черепа, пристигна и нова поръчка за още повече огнени копия.

Каол подреди информацията в главата си.

— Защо Аргун пропусна да го вметне на вечеря?

— Защото огнените копия са много, много скъпи.

— А това несъмнено е добре дошло за икономиката ви.

— Точно така.

И за стремежа на Аргун да избегне войната.

Каол се умълча за момент.

— Ами вие, принце? Искате ли да участвате във войната?

Кашин не отговори веднага. Вместо това плъзна очи из стаята, към тавана и леглото, преди да ги застопори върху Каол.

— Това ще е най-голямата война на нашето време — пророни тихо принцът. — Ще говорят за нея дълго след смъртта ни, дори след смъртта на внуците на децата ни. Ще шепнат легенди за нея около лагерните огньове, ще я възпяват в песни. Ще се носят истории за геройски загиналите, за онези, които са воювали, и онези, които са се скрили. — Той преглътна. — Гривата на моя сулд се вее на север. Ден и нощ. Може би ще срещна съдбата си из равнините на Фенхароу. Или пред белите стени на Оринт. Но ще тръгна на север. Чакам единствено заповед от баща ми.

Каол премисли думите му и надникна към сандъците до стената на банята.

Кашин се бе обърнал да си върви, когато той го попита:

— Кога е следващата среща на баща ви с везира по международна търговия?

37

Несрин не разполагаше с повече време.

На Фалкан му трябваха десет дни да се възстанови, затова със Сартак щяха да имат съвсем малко време да посетят другите наблюдателници на юг. Опита се да убеди принца да заминат без хамелеона, но той отказваше. Въпреки че Борте бе решена да тръгне с тях, Сартак не желаеше да поема рискове.

Намери обаче други начини да уплътни престоя им. Заведе Несрин до лагерите на север и запад, срещна я с тамошните кланови майки и капитаните, предвождащи войските им.

Някои кланове ги приеха радушно, приветствайки Сартак с пирове и гуляи, продължили цяла нощ.

Други като Берлад се оказаха по-студени — клановите им майки и останалите им водачи не ги поканиха да се застоят по-дълго от нужното. И не ги приветстваха с ферментиралото козе мляко, което всички пиеха — толкова силно, че Несрин очакваше гърдите, лицето и дори зъбите й да се окосмят от него. Първия път, когато го пробва, едва не се задави до смърт, спечелвайки си сърдечни потупвания по гърба и тост, вдигнат в нейна чест.

Топлото посрещане от страна на някои от клановете още я учудваше. Учудваха я усмивките на рукините, които я молеха за демонстрация с лъка — едни от тях свенливо, други далеч по-смело. Но и тя научи доста от тях. Летя със Сартак през планинските проходи, обстрелвайки мишени, посочени от принца, упражнявайки се как да стреля през вятъра като вятъра.

Той дори й позволи да лети сама с Кадара — един-единствен път, но достатъчен, за да се изуми отново как пускаха четиригодишни деца да го правят… и все пак никога в живота си не се бе чувствала толкова свободна.

Толкова независима и необуздана, но и някак събрана в себе си.

И така, прелитаха от клан на клан, от огнище на огнище. Сартак проверяваше как са ездачите, как вървят тренировките им, отбиваше се да навести новородени бебета и поболели се старци. Несрин го следваше като сянка — или поне се стараеше.

Всеки път, когато изостанеше назад, той я тикваше напред. Изникнеше ли някоя задача, пращаше я да помага на другите. Миеше съдове след вечеря, събираше стрелите след стрелба по мишени, чистеше изпражненията на руките от пещерните зали и гнездата им.

Поне за последната задача принцът също бе запретнал ръкави. Независимо от ранга си и от капитанския си статут той вършеше всякакъв вид работа, без да се оплаква. Работата била за всички, обяснил й бе една вечер, когато го попита защо се втурва в това.

Ала докато стържеше с лопата засъхналите изпражнения или обучаваше млади воини как да зареждат лък, някакво неспокойство мътеше душата й.

Вече дори не можеше да си представи кротките сбирки в двореца на Рифтхолд, където бе раздавала заповеди на сериозните си стражи, преди да се насочи към мраморните коридори и пищните зали. Не можеше да си представи градските казарми, в чиито претъпкани помещения бе чакала да получи разпореждане; улиците, по чиито ъгли бе стояла с часове, наблюдавайки как хората пазаруват, хранят се, спорят, бродят безцелно.

Друг живот, друг свят.

Тук, надълбоко в планината, докато дишаше свежия въздух, приседнала пред огнището, където Хоулун разказваше истории за рукините и конниците, за първия хаган и обичната му съпруга, на която бе кръстена Борте… Не можеше да си представи онзи предишен живот.

И не желаеше да се връща към него.

Една вечер пред огнището, докато разплиташе стегнатата плитка, на която я бе научила Борте, Несрин изненада дори себе си.

Хоулун седеше с камък в ръка и точеше някакъв кинжал, говорейки на малката групичка около огъня — Сартак, Борте, Фалкан, все още пребледнял и накуцващ, и още шестима, които Несрин вече познаваше като братовчеди на Борте. Клановата майка огледа лицата им, позлатени от пламъците, и попита:

— Защо тази вечер вие не ми разкажете някоя история за Адарлан?

Всички очи се обърнаха към Несрин и Фалкан.

Хамелеонът потрепери.

— Боя се, че моите са доста скучни. — Ала все пак се замисли. — Имах едно интересно преживяване в Червената пустиня, но… — Той махна вяло към Несрин. — Първо ми се ще да чуя някоя от твоите истории, капитане.

Несрин се помъчи да не изпада в смут под напора на толкова много погледи.

— Отраснала съм с истории за вас, за тези земи — призна си тя.

Отвърнаха й с широки усмивки. Сартак само й намигна. Тя сведе глава с пламнало лице.

— Разкажи ни някоя история за елфите — предложи Борте. — За елфическия принц, когото си срещнала.

Несрин поклати глава.

— Не знам истории за елфите. А принца не го познавам особено добре. — Борте се намръщи и Несрин добави: — Но мога да ви изпея нещо.

Мълчание.

Хоулун остави точилото.

— Ще сме ти благодарни. — Тя изгледа с укор Борте и Сартак. — Децата ми не могат да изпеят и един куплет, дори животът им да зависи от това.

Борте врътна очи срещу клановата си майка, а Сартак сведе гузно глава с крива усмивка на лице.

Несрин също се усмихна, макар и сърцето й да блъскаше заради дръзкото й решение. Не бе пяла пред публика, но това… Усещаше го не като изпълнение, а като споделяне. Заслуша се във вятъра, шепнещ пред входа на пещерата, а останалите се смълчаха.

— Това е песен за Адарлан — промълви накрая. — От полите на планината, намираща се северно от Рифтхолд, където е родена майка ми. — Стара, позната болка превзе гърдите й. — Пееше ми я, преди да почине.

В стоманения поглед на Хоулун проблесна състрадание. Несрин обаче надзърна към Борте, натъквайки се на нетипично мекото й изражение, гледаше я така, сякаш за пръв път я виждаше. Несрин й кимна едва доловимо. И двете носим този товар.

Борте й отговори с кротка усмивка.

Несрин пак се заслуша във вятъра. Позволи на мислите си да я отведат обратно в малката й, хубава стаичка в Рифтхолд, да й напомнят за коприненонежната милувка на майка й. Въодушевена от историите на баща си за далечната му родина, за руките и конниците, рядко бе разпитвала майка си за Адарлан, въпреки че бе рожба и на двете земи.

А тази песен… Тя беше една от малкото истории, които знаеше, и то в любимия й вид. Песен за родината й през онези отминали, далеч по-светли дни. Искаше й се да я сподели с тях, да им разкрие към какви времена можеше да се върне Адарлан.

Несрин прочисти гърлото си. Пое глътка въздух.

Сетне отвори уста и запя.

Пукотът на огъня сякаш се превърна в глух барабанен тътен, а гласът й се разля из планинската палата Алтун, усуквайки се около древните колони, отеквайки по изсечената скала.

Долови как Сартак застива на място, как от лицето му се изпаряват и твърдостта, и смехът.

Ала тя се съсредоточи върху песента, върху отколешните думи, върху приказката за далечни зими и капки кръв по снега, за майки и дъщери, за това как се обичали, как воювали и се бранели една друга.

Гласът й се извисяваше и утихваше, неустрашим и благороден като рук, и Несрин можеше да се закълне, че дори виещите ветрове се спотаиха, за да я послушат.

А когато приключи с един озарен, висок тон, въплъщаващ пролетното слънце, изгряващо над студените земи, когато тишината и пращенето на огъня наново изпълниха света…

Борте плачеше. Безмълвни сълзи се търкаляха по красивото й лице. Хоулун стискаше силно ръката на внучката си, захвърлила точилото настрани. И в двете още зееше незараснала рана.

Може би и в Сартак, защото лицето му преливаше от скръб. Скръб и благоговение… и дори нещо несравнимо по-нежно.

— Още една история за Стрелата на Неит.

Тя отново сведе глава, приемайки възхвалите на околните с усмивка. Фалкан заръкопляска, попляска колкото можа и настоя за втора песен.

Несрин, за своя изненада, му угоди. С бодра, веселяшка планинска песен, която бе научила от баща си — за бистри поточета, препускащи през поля с разцъфнали диви цветя.

През цялата вечер, докато пееше в красивата планинска зала, тя чувстваше погледа на Сартак върху себе си. Поглед, какъвто не бе впивал в нея досега.

И макар да си повтаряше, че трябва, Несрин не извърна очи от него.

След няколко дни, когато Фалкан най-сетне се възстанови достатъчно, решиха да посетят трите други наблюдателници, открити от Хоулун.

В първите две не откриха нищо, но бяха толкова далеч една от друга, че се наложи да отидат до тях в два отделни дни. Хоулун им бе забранила да лагеруват в пустошта, ето защо, вместо да рискуват да си навлекат гнева й, се връщаха вечер и даваха няколко дни почивка на Кадара и Аркас, добродушния рук на Борте.

Сартак съумя да позатопли поне малко отношенията си с хамелеона. Следеше го също толкова зорко, колкото Кадара, но все пак от време на време правеше опит да разговаря с него.

Борте, от своя страна, обстрелваше Фалкан с въпроси, докато всички вкупом претърсваха руините, които не бяха нищо повече от безполезни купчини камънак. Какво е усещането да си патица и да замахваш с крайници под водата, макар и отвън да изглежда, че се плъзгаш гладко по повърхността й?

Когато се храниш, възприел формата на някой хищник, събира ли се всичкото месо в човешкия ти стомах после?

Или ти се налага да изчакаш известно време, преди да се преобразиш?

А след това като животно ли ходиш по голяма нужда?

Последното й питане предизвика пронизителния смях на Сартак. Докато Фалкан просто се изчерви и предпочете да не отговори.

В първите две кули не намериха нищо, което да им изясни защо бяха построени и срещу кого се бяха отбранявали древните им стражи, нито пък как го бяха надвивали.

Оставаше последната кула, а… изчислявайки дните, Несрин си даде сметка, че трите седмици, които бе обещала на Каол, бяха свършили.

Сартак също го знаеше. Затова я откри в едно от рукските гнезда, където тя се любуваше на почиващите или излитащи птици. Често го посещаваше през по-спокойните следобеди, за да погледа руките — тяхната поразителна схватливост и из пълнените с обич връзки помежду им.

Беше се облегнала на стената до вратата, когато принцът се появи. В продължение на няколко минути просто наблюдаваха мълчаливо как една двойка руки се чоплят гальовно с клюнове, преди мъжкарят да скочи от ръба на гигантската пещера, политайки стремглаво надолу към бездната.

— Виждаш ли онзи там — подхвана накрая принцът. Сочеше червеникавокафявия рук, стоящ до отсрещната стена. Несрин често се натъкваше на него и неизменно й правеше впечатление колко е самотен, как никога никой не го посещаваше. — Ездачът му загина преди няколко месеца. Хвана се за гърдите по време на вечеря и просто умря. Беше стар, но рукът му… — Сартак се усмихна тъжно на птицата. — Той е млад. Няма и четири години.

— Какво се случва с онези, чиито ездачи умрат?

— Предлагаме им свобода. Едни отлитат към пустошта. Други остават. — Сартак скръсти ръце. — Този остана.

— Намират ли си нови ездачи?

— Някои от тях — да. Ако ги приемат. Рукът решава.

Несрин долови поканата в гласа му. Прочете я в очите на принца.

Гърлото й се стегна.

— Трите ни седмици изтекоха.

— Вярно е.

Тя се обърна с лице към него и килна леко глава назад, за да го погледне в очите.

— Потребно ни е още време.

— И какво му каза?

Простичък въпрос.

Часове наред тя бе доизпипвала писмото си до Каол, преди да го даде на най-бързия вестоносец на Сартак.

— Обясних му, че ни трябват още три седмици.

Той наклони глава настрани, взирайки се проницателно в нея.

— Много неща могат да се случат за три седмици.

Несрин с усилие задържа раменете си изопнати, брадичката си — вирната.

— Но накрая трябва да се върна в Антика.

Сартак кимна, въпреки че в очите му просветна нещо като разочарование.

— Тогава май на онзи рук ще му се наложи да почака за друг ездач.

Именно това се бе случило преди ден. Разговорът, заради който не беше в състояние да задържи погледа си върху принца за твърде дълго.

А докато траеше няколкочасовият им полет тази сутрин, бе надникнала веднъж-два пъти към Кадара, възседната от Сартак и Фалкан.

Ето че сега обаче Кадара предприе широк вираж, забелязала последната кула далеч под тях, разположена върху единственото равно плато сред околните хълмове и върхове на Таван. По това време на лятото равнината тънеше в смарагдови треви, сред които лъкатушеха сапфирени поточета. Рухналата наблюдателница приличаше на купчина камъни.

Борте изсвири през зъби на Аркас, дръпвайки поводите му, и рукът направи вираж наляво, преди отново да се понесе из въздуха. Борте бе опитен ездач, по-дръзка от Сартак главно заради по-дребния си и по-пъргав рук. Спечелила бе последните три ежегодни състезания между всички кланове, в които воините премерваха ловкостта, скоростта и бързата си мисъл.

— Ти ли си избра Аркас — надвика вятъра Несрин, — или тя избра теб?

Борте се приведе напред да потупа птицата по врата.

— Беше взаимно. Само като зърнах тази рошава глава да се подава от гнездото, и се влюбих. Всички ми натякваха да си избера по-едро пиле, а майка ми добре ме овика. — Тя се поусмихна печално. — Аз обаче си знаех, че Аркас е моят рук. Разбрах го в мига, в който я видях.

Несрин замлъкна, докато се снишаваха към живописната равнина и срутената кула, загледана в озарените от слънцето криле на Кадара.

— Трябва някой ден да полетиш с онзи рук от гнездото — подхвърли Борте, позволявайки на Аркас да кацне плавно. — Изпробвай го.

— Скоро си тръгвам. Няма да е справедливо спрямо никого от двама ни.

— Знам. И все пак ми се струва добра идея.

Борте обичаше да открива капаните, заложени от елфите.

Несрин нямаше нищо против, защото се оказваше по-добра от нея в издирването им.

Ала тази кула, за жалост на Борте, се бе срутила някъде в миналото и долните етажи бяха затрупани. Оцелял беше само един, и то без покрив.

Затова се обърнаха към Фалкан.

Докато хамелеонът се преобразяваше, смалявайки размерите си, Сартак дори не се помъчи да прикрие тръпката си на отвращение. Не я прикри и когато върху пропадналия каменен блок, на който допреди малко бе седял Фалкан, остана само едра стоножка. Насекомото се надигна и им махна с безчетните си малки крачета.

Несрин също я побиха тръпки, макар че Борте се засмя и вдигна ръка за поздрав към съществото.

Фалкан се запромъква между срутените камъни, за да надникне и провери оцеляло ли бе нещо от долните етажи.

— Не знам защо се мръщиш толкова, Сартак — изцъка с език Борте. — На мен ми се струва очарователно.

— Не е заради тварите, в които се превръща — сподели той, наблюдавайки срутените камънаци, сред които се бе провряла стоножката. — Просто си представям как костите му се стопяват, как плътта му се разтича… — Той пак потрепери и се извърна към Несрин. — Теб притесняваше ли те да гледаш приятелката си… хамелеонката?

— Не — рече искрено Несрин. — Всъщност не я бях виждала да се преобразява до онзи ден, за който са ти докладвали разузнавачите ти.

— Невъзможният изстрел — промълви Сартак. — Значи наистина си спасила хамелеон тогава.

Тя кимна.

— Казва се Лизандра.

Борте сръчка Сартак с лакът.

— Не ти ли се приисква да заминеш на север, братко? Да срещнеш лично тези хора, за които разказва Несрин? Хамелеонки, огнедишащи кралици и елфически принцове…

— Започвам да вярвам, че влечението ти по всичко, свързано с елфите, може да е опасно — измърмори Сартак.

— Взех си само един-два кинжала — възпротиви се Борте.

— От предишната наблюдателница заграби толкова много, че клетата Аркас едва излетя.

— Те са за продан — изпуфтя Борте. — Когато хората ни си извадят главите от задниците и разберат, че можем да въртим доходоносна търговия.

— Нищо чудно, че толкова си паснахте с Фалкан — обобщи Несрин и Борте я сръга грубо в ребрата.

Несрин се изкиска и я плесна през пръстите.

Борте сложи ръце на хълбоците си.

— За ваше сведение…

Оглушителен писък пресече думите й.

Не от Фалкан под тях.

Отвън. От Кадара.

Несрин зареди лъка си и се прицели още преди да изскочат на полето.

Където ги чакаха безброй руки. И навъсените им ездачи.

Сартак въздъхна и отпусна рамене. Борте обаче невъздържано си проправи път между двама им и изруга неприлично, без да сваля меча си — наистина изкован в Астерион, от арсенала на предишната кула.

Млад мъж, горе-долу на възрастта на Несрин, бе слязъл от рука си — птица, чието кафяво оперение беше толкова тъмно, че изглеждаше почти черно — и сега крачеше напето към тях със самодоволна усмивка на красивото си лице. Борте се втурна гневно към него през високите треви.

Скупчилите се рукини продължиха да ги изучват високомерно. Нито един от тях не се поклони на Сартак.

— Какво правиш тук, по дяволите? — попита Борте, спирайки с ръка на хълбока достатъчно далеч от младия мъж.

Той носеше кожено облекло като нейното, но цветовете на кожената лента около бицепса му… Берлад. Най-неприветливият от всички кланове, които бяха посетили, и един от по-силните. Ездачите му получаваха стриктно обучение и поддържаха пещерите си педантично чисти.

Без да удостои с внимание Борте, младият мъж се провикна към Сартак:

— Видяхме руките ви, когато прелетяхте над нас. Далеч си от лагера си, капитане.

Прецизно формулиран въпрос.

Борте изсъска:

— Махай се, Йеран. Никой не те е викал.

Той вирна вежда невъзмутимо.

— Май още не си се научила да си траеш.

Тя се изплю в краката му. Другите ездачи се напрегнаха, но Борте стрелна и тях кръвнишки.

Те сведоха поглед.

Иззад Несрин и Сартак се чу хрущене на камъни. Очите на Йеран пламнаха, а коленете му се превиха, сякаш се канеше да скочи към Борте, да я хвърли зад себе си, зърнал Фалкан да излиза от руните.

В облика на вълк.

Борте обаче се отдалечи от Йеран и обяви със захаросан гласец:

— Това е новият ми домашен любимец.

Йеран зяпна смаяно, прехвърляйки поглед между момичето и вълка, който седна кротко до Несрин. Тя не се сдържа и го почеса между пухкавите уши.

Хамелеонът й позволи, дори притисна глава към дланта й.

— В странна компания се движиш напоследък, капитан Сартак — скалъпи Йеран.

Борте щракна с пръсти пред лицето му.

— Под нивото ти е да приказваш с мен ли?

Той й се ухили лениво.

— Да не би най-сетне да имаш нещо смислено за казване?

Тя се наежи. Сартак обаче се изправи до клановата си сестра с едва доловима усмивка на лице.

— Имаме работа по тези земи и спряхме за почивка. Вас какво ви води толкова далеч на юг?

Йеран хвана дръжката на дългия нож върху хълбока си.

— Три от пилетата ни изчезнаха. Тръгнахме да ги търсим, но не намираме нищо.

Коремът на Несрин се сви, щом си представи как паяците се прокрадват из гнездата, между руките, до пухкавите пиленца, така свирепо бранени. До човешките семейства, спящи толкова наблизо.

— Кога са били отвлечени? — поинтересува се Сартак с каменно лице.

— Преди две нощи. — Йеран потри челюстта си. — Подозирахме, че са бракониери, но не попадаме нито на човешка миризма, нито на дири, нито пък на лагер.

Погледни нагоре! Проклетото предупреждение от наблюдателницата в Ейдолон прокънтя в ума на Несрин.

Явно и в този на Сартак, ако съдеше по стегнатите му челюсти.

— Връщай се в лагера си, капитане — каза Сартак на Йеран, посочвайки стената от планини отвъд равнината, чиито сиви скали изглеждаха толкова голи в сравнение с живота, който кипеше около тях. Дагулските възвишения като че неизменно ги съзерцаваха. В очакване. — Не пристъпвайте по-надалеч.

Предпазливост изпълни кафявите очи на Йеран и той надникна към Борте, сетне обходи с поглед Сартак, Несрин и Фалкан.

— Каранкуи.

Ездачите се разшаваха нервно. Името накара дори руките да размърдат тревожно криле, сякаш и те го знаеха.

Борте обаче рече на всеослушание:

— Чухте брат ми. Връщайте се в лагера си.

Йеран й се поклони подигравателно.

— Ти се върни в твоя, и аз ще се върна в моя, Борте.

Тя оголи зъби насреща му.

Йеран все пак яхна рука си с ловко, елегантно движение, а като даде знак с брадичка, другарите му отлетяха. Той изчака да се издигнат достатъчно, преди да заяви на Сартак:

— Ако каранкуи започват да ловуват в териториите ни, ще трябва да съберем хайка, за да ги отблъснем. Преди да е станало твърде късно.

Порив на вятъра грабна плитката на Сартак и я понесе към онези сиви планини. На Несрин й се прииска да види лицето му, да разчете изражението му в мига, в който Йеран спомена „хайка“.

— Ние ще се справим — увери го Сартак. — А вие бъдете нащрек. Пазете децата и пилетата си.

Йеран кимна мрачно — войник, получил заповед от командира си, капитан, получил заповед от принца си. После се вторачи в Борте.

Тя му отвърна с вулгарен жест.

Йеран само й намигна, преди да подсвирне на птицата си и да излети в небето, завихряйки със себе си мощна струя въздух, която развя плитките на Борте.

Тя го проследи с поглед, докато не настигна братята си, а след това се изплю на земята, където допреди малко бе стоял рукът му.

— Копеле! — процеди през зъби, завъртя се и закрачи ядно към Несрин и Фалкан.

Хамелеонът се преобрази, олюлявайки се на крака, докато човешкият му облик се възвръщаше полека.

— Долу няма нищо важно — съобщи, когато Сартак също отиде при тях.

Несрин се вгледа смръщено във Възвишенията.

— И бездруго смятам, че е време да съставим друга стратегия.

Сартак проследи погледа й, приближавайки се толкова до нея, че топлината на тялото му се просмука в нейното. Двамата дълго не отлепиха очи от планинската стена пред тях, вглъбени в онова, което ги очакваше отвъд нея.

— Онзи млад капитан Йеран… — подхвана предпазливо Фалкан, извърнал глава към Борте. — Май го познаваш добре.

Тя се навъси.

— Той ми е годеник.

38

Кашин може и да не притискаше баща си нито пред други хора, нито на четири очи, но определено си имаше своите похвати. И когато Каол наближи затворените врати към търговското съвещание, свикано от хагана, прикри усмивката си, съзирайки на пост отпред Хашим, Шен и още двама от стражите, с които тренираше всяка сутрин. Шен, чиято броня сияеше на бледата утринна светлина, му намигна и веднага почука на вратата с изкуствената си ръка, преди да я отвори.

Каол не посмя дори да кимне за поздрав и благодарност на стражите. Просто влезе с количката в слънчевата съвещателна зала, намирайки хагана и трима везири в златисти роби около дълга дървена маса, лакирана в черно.

Всички го наблюдаваха безмълвно. Каол обаче продължи напред към масата с гордо вирната глава и приветлива, смирена усмивка на лице.

— Дано не ви прекъсвам, но бих желал да обсъдим един въпрос.

Хаганът стисна устни. Облечен бе в светлозелена туника и тъмни панталони, чиято тясна кройка разкриваше тялото на воин, все още прозиращо под повехналата му външност.

— Колко пъти е нужно да ви повторя, лорд Уестфол, че се налага да говорите с Великия везир — той кимна към начумерения мъж срещу себе си, — ако искате среща с мен.

Каол спря пред масата, намествайки нозете си в количката. Тази сутрин след тренировката с дворцовата стража изпълни колкото можа повече от упражненията си за крака и независимо че си бе възвърнал подвижността чак до коленете, идеята да понесе тежестта на цялото си тяло с тях, за да се изправи…

Прогони я. В момента нищо не опираше до това дали ще е изправен, или седнал.

Можеше да говори с достойнство и авторитет както на крака, така и по гръб. Количката му не бе затвор, не го принизяваше, превръщайки го в по-незначителен.

Ето защо той сведе глава в поклон с едва забележима усмивка.

— С цялото ми уважение, Велики хагане, не идвам на среща с вас.

Урус примигна насреща му — единствения му израз на изненада, когато Каол килна глава към мъжа в небесносиня роба, когото Кашин му беше описал.

— Идвам да говоря с везира ви по международна търговия.

Везирът заснова с поглед между хагана и Каол, като че готов да се провъзгласи за невинен, въпреки че в кафявите му очи просветваше любопитство. И все пак той не посмя да продума.

Каол впи очи в тези на хагана.

Отказа да си напомни, че е прекъснал лична среща на един от най-могъщите мъже в света, че е гост в чуждестранен двор и съдбата на приятелите и сънародниците му зависи от постиженията му тук. Просто продължи да се взира в хагана като мъж в мъж, като воин във воин.

Вече имаше зад гърба си битка с крал.

Хаганът най-сетне посочи с брадичка към едно празно място на масата. Не особено официално приветствие, но все пак беше нещо.

Каол кимна в знак на благодарност и се настани зад масата, поглеждайки спокойно четиримата мъже в очите, преди да заяви на везира по международна търговия:

— Докладваха ми, че сте получили две големи поръчки за огнени копия от армадата на капитан Ролф: една преди появата на Елин Галантиус в Залива на Черепа и една още по-голяма след това.

Белите вежди на хагана подскочиха. Везирът се намести нервно в стола си, но кимна.

— Да — отвърна на езика на Каол. — Правилно са ви докладвали.

— Колко бихте казали, че струва едно огнено копие?

Везирите се спогледаха и един от тях, навярно този по вътрешна търговия, назова сумата.

Каол реши да изчака. Кашин му бе съобщил колосалната цифра още миналата вечер. И точно както допускаше, като чу цената, хаганът извърна глава към везира си.

— Колко предстои да изпратите на Ролф, следователно на Терасен? — поинтересува се Каол.

Още една цифра. Каол позволи на хагана сам да изчисли. И с крайчеца на окото си видя как веждите му се вдигат още по-високо.

Великият везир опря ръце на масата.

— В добрите или лошите намерения на Елин Галантиус опитвате да ни убедите, лорд Уестфол?

Вместо да отговори на язвителния въпрос, Каол заяви на везира по международна търговия:

— Бих искал да ви възложа поръчка. Всъщност искам да удвоя поръчката на кралицата.

Мълчание.

Везирът по международна търговия изглеждаше готов да се превърти в стола си.

Великият везир обаче изсъска презрително:

— С какви пари?

Каол насочи ленивата си усмивка към мъжа.

— Идвам по вашите земи с четири сандъка безценни съкровища. Предполагам, че ще са достатъчни.

За сетен път пълно мълчание.

Докато хаганът не попита везира си по международна търговия:

— Е, ще са достатъчни ли?

— Съкровищата трябва да бъдат оценени и претеглени…

— Извършва се в момента — потвърди Каол, облягайки се назад в количката си. — Ще узнаете цифрата този следобед.

Поредното затишие. Накрая хаганът подшушна нещо на халха на везира по международна търговия, който събра листовете пред себе си и се изниза от залата с подозрителен поглед към Каол. Следващата му глуха дума накара Великия везир и този по вътрешна търговия също да се изнесат от залата, но не и преди първият да прати на Каол още една от ехидните си усмивки.

Озовал се насаме с хагана, Каол зачака мълчаливо.

Урус стана от стола си и отиде при големите прозорци с гледка към цъфналата, сенчеста градина.

— Сигурно се имате за много остроумен, щом съумяхте да си спечелите аудиенция с този ход.

— Говорех сериозно — отвърна Каол. — Наистина желаех да обсъдя сделката с везира ви по международна търговия. Дори да ни откажете съдействието на армията си, не виждам защо бихте възразили срещу покупката на оръжия от вас.

— Несъмнено целяхте и да ми покажете колко доходоносна може да е тази война за нас, щом сте готов да инвестирате толкова в ресурсите ни.

Каол запази мълчание.

Хаганът загърби живописния изглед и слънчевата светлина озари бялата му коса.

— Не ми харесва да ме тласкат с машинации към тази война, лорд Уестфол.

Каол не сведе очи пред тези на Урус, колкото и да впиваше пръсти в страничните облегалки на количката си.

Хаганът попита тихо:

— Наясно ли сте изобщо с военното дело?

Каол стисна челюсти.

— Май скоро ще се запозная с него, не смятате ли?

Хаганът не се усмихна.

— Не опира само до битки, боеприпаси и стратегия. Войната изисква пълната целеустременост на една армия към победата над враговете й. — Дълъг, преценяващ поглед. — Именно срещу това сте изправени: срещу обединения, масивен фронт на Морат. Срещу решимостта им да ви заличат от лицето на земята.

— Проумявам го напълно.

— Така ли? Разбирате ли какво ви причинява Морат още отсега? Те градят, планират и атакуват, а вие едва смогвате да се задържите на крака. Играете по правилата на Перингтън, затова и ще загубите.

Закуската се преобърна в стомаха му.

— Още имаме шанс за победа.

Хаганът поклати глава.

— За целта тази победа трябва да е абсолютна. Налага се да стъпчете съпротивата им докрай.

Краката го сърбяха и той премести леко ходилата си. „Изправете ме! — нареди им. — Изправете ме!“

Свали стъпалата си на земята, макар и мускулите му да изреваха от болка.

— Затова — процеди през оголени зъби Каол, борейки се с краката си, които отказваха да му съдействат — имаме нужда от вашата армия.

Хаганът надзърна към краката му, сякаш виждаше напрегнатата борба, която водеше с тях.

— Не ми харесва да ме преследвате като ловна плячка. Казах ви да изчакате, да уважите траура по дъщеря ми…

— Ами ако аз ви кажа, че дъщеря ви може да е станала жертва на убийство?

Тишина, ужасяваща и тътнеща, изпълни пространството помежду им.

Каол додаде с още по-яростен тон:

— Че пратеници на Перингтън вече може да са проникнали в двореца да ви преследват, да ви манипулират?

Лицето на хагана се изопна. Каол се приготви да понесе гнева му, дори да види как Урус изважда дългия, инкрустиран със скъпоценни камъни нож от хълбока си и го забива в гърдите му. Хаганът обаче просто промълви:

— Свободен сте.

Като че стражите бяха подслушвали разговора им, защото вратата се открехна леко и Хашим го привика с мрачно лице.

Каол не помръдна от мястото си. Зад гърба му проехтяха стъпки. Стражите идваха да го изведат принудително.

Той заби пети в основата на количката си и натегна с всички сили, стисвайки зъби. Единствено през трупа му щяха да го разкарат оттук…

— Идвам, за да спася не само моя народ, а всички народи по света — изръмжа Каол на хагана.

Някой — Шен — вкопчи ръце в дръжките на количката му и се захвана да го обръща.

Каол се завъртя и му просъска:

— Не пипай!

Шен обаче не пусна дръжките, въпреки че в очите му се четеше извинение. Стражът знаеше, несъмнено знаеше какво е чувството някой да докосва количката му, да я мести без негово разрешение. Също както Каол знаеше какво можеше да коства на Шен отказът да го съпроводи от залата.

Ето защо Каол наново прикова поглед в хагана.

— Градът ви е най-великият, в който някога съм бил, а империята ви е стандартът, към който всички трябва да се стремят. Но когато Морат дойде да сее разруха и при вас, кой ще ви подкрепи, ако всички останали вече гнием по бойните полета?

Очите на хагана горяха като живи въглени.

Шен не спираше да бута количката му към вратата.

Ръцете на Каол трепереха от усилието, което полагаше да не го отблъсне, краката му се тресяха от неспирните напъни да се изправи. Той избоботи през рамо:

— Стоях от грешната страна твърде, твърде дълго и платих прескъпо за глупостта си. Не вършете същата грешка…

— Не си позволявайте да съветвате един хаган какво трябва да прави — прекъсна го Урус с очи като парчета лед. Кимна с брадичка на стражите, пристъпващи от крак на крак пред вратата. — Отведете лорд Уестфол обратно в покоите му. И повече не го допускайте на съвещанията ми.

Под спокойните му, студени думи прозираше заплаха. Нямаше потребност да повишава глас, да вика яростно, за да разберат стражите, че ако се проваляха отново, ги чакаше наказание.

Каол не преставаше с опитите да се набира в количката, напрягайки ръце в стремежа да се изправи, да се надигне поне.

Шен обаче изкара количката му през вратата и го забута надолу по ярко осветения коридор.

Тялото му все така отказваше да му се подчини. Все така не откликваше на командите му.

Вратите на съвещателната зала се затвориха с тихо щракване, което отекна в костите и мускулите на Каол — звук, по-съкрушителен от всички думи на хагана.

Ирен бе оставила Каол насаме с мислите му предишната нощ.

Остави го и докато крачеше разлютена към Торе, решавайки, че Хасар… О, вече определено нямаше нищо против да манипулира принцесата. Веднага измисли как да накара приятелката си да я покани в онзи проклет оазис.

Ала Каол… Явно дори сутрешната тренировка със стражите не бе смогнала да укроти гнева му. Гнева, който още кипеше във вените му, докато чакаше във всекидневната Ирен пак да изпрати Каджа за зелен хайвер — канап, козе мляко и оцет, преди да започне работа по него.

Лятото клонеше към знойния си свършек и буйните есенни ветрове започваха да брулят водите на тюркоазения залив. В Антика винаги бе топло, но Тясното море беснееше в периода между Юледа и Белтейн. Ако армадата не отплаваше от Южния континент преди това… Е, след снощните събития Ирен не очакваше армадата изобщо да отплава.

Седнал до обичайния златист диван, Каол я поздрави с бегъл поглед. Толкова различен от типичната му мрачна усмивка. А сенките под очите му… Мигновено забравила намерението си час по-скоро да му обясни какво е наумила, Ирен просто попита:

— Спал ли си изобщо?

— Малко — отвърна глухо той.

Тя се доближи до дивана, без да сяда. Вместо това продължи да го наблюдава, кръстосвайки ръце през корема си.

— Може пък да размисли. Хаганът съзнава що за интриганти са децата му. Прекалено умен е да не забележи, че Аргун и Хасар се бяха наговорили, няма как да не заподозре нещо.

— Толкова добре ли го познаваш?

Студен, режещ въпрос.

— Не, но определено съм прекарала тук повече време от теб.

Кафявите му очи просветнаха.

— Не разполагам с две години. Нито имам желание да играя игричките им.

Ясно, понеже тя пък имаше…

Ирен потисна раздразнението си.

— Е, с цупене няма да си помогнеш.

Ноздрите му се разшириха.

— Вероятно.

Не го беше виждала такъв от седмици.

Наистина ли бе минало толкова време? Не можеше да си представи, че рожденият й ден е едва след две седмици.

Но моментът не й се струваше подходящ да спомене нито това, нито плана си. Все незначителни неща на фона на суматохата около тях. И на неговото бреме. На отчаянието и тъгата, увиснали върху раменете му.

— Кажи ми какво се е случило.

Защото определено се беше случило нещо от снощи досега.

Той я стрелна косо и стегна челюсти. Ирен се приготви за отказа му.

Каол обаче промърмори:

— Тази сутрин се срещнах с хагана.

— Получил си аудиенция?

— Не точно.

Той стисна устни.

— И какво стана?

Ирен се подпря на страничната облегалка на дивана.

— Заповяда да ме избутат от залата. — Хладни, безизразни думи. — Не успях дори да отклоня стражите. Да го накарам да ме изслуша.

— И на крака да си стоял, пак щяха да те изведат.

Навярно с някой и друг удар.

Той се взря яростно в нея.

— Не желаех да се бия с тях. Исках да помоля хагана. А дори не можех да падна на колене.

Каол извърна поглед към градинския прозорец и сърцето й се сви. Гняв, мъка и страх бушуваха по лицето му.

— Вече имаш голям напредък.

— Искам отново да мога да се бия рамо до рамо с хората ми — пророни той. — Да умра до тях.

Изреченото я посече подобно на пронизващ леден къс, но тя отвърна сковано:

— Това можеш да сториш и от кон.

— Искам да съм долу, при тях — изръмжа й той. — Искам да се сражавам в калта, на бойното поле.

— Значи, дойде да се възстановиш, само и само за да умреш някъде другаде?

Думите изхвърчаха като стрели от устата й.

— Да.

Смразяващ, безжалостен отговор. Лицето му — също.

Тази буря, развилняла се в него… Нямаше да й позволи да съсипе напредъка им.

А в родината им наистина избухваше война. Каквото и да му се въртеше в главата, не разполагаха с много време. На сънародниците й във Фенхароу не им оставаше много време.

Ето защо Ирен се изправи пред него, хвана го под едното рамо и му заповяда:

— Ставай тогава!

Каол знаеше, че е в калпаво настроение.

Колкото повече се замисляше, толкова повече му се проясняваше колко лесно го бяха изиграли миналата вечер принцът и принцесата… Нямаше значение какъв ход е предприела Елин. Каквото и да бе направила, щяха да го обърнат срещу нея. Срещу него. Ако Елин се беше престорила на девойка в беда, щяха да я нарекат слаб, неуверен съюзник. Просто нямаше как да спечели срещу тях.

Срещата с хагана бе прибързана, неразумна. Нищо чудно и Кашин да го беше изиграл. Защото, ако Урус изобщо бе имал намерение да го изслуша, то вече определено нямаше. И дори Несрин да се върнеше с рукините на Сартак… Посланието й, което бе получил вчера, звучеше твърде предпазливо написа но.

Рукините са опитни стрелци. Независимо от това намират моите умения за интригуващи. Бих желала да ги обучавам още известно време. И да се уча от тях.

Тук летят волно. Ще се видим след три седмици.

Каол не знаеше как да го разбира. Най-вече предпоследното изречение. Обида към него ли беше, или скрито послание, че рукините и Сартак може да пренебрегнат заповедите на хагана, ако той откажеше да ги пусне на война? Но дали Сартак действително би им помогнал с риск да го обвинят в измяна? Каол побърза да изгори писмото.

Летят волно. Не познаваше това чувство. И никога нямаше да го познае. Последните седмици с Ирен, вечерите в града под звездите, разговорите за всичко и нищо… Може би тези неща се доближаваха до усещането… Ала не променяха мрачното им бъдеще.

Не, оставаха си все така сами във войната. И колкото повече се бавеше сега, когато приятелите му вече воюваха…

А той още си седеше тук. В тази проклета количка. Без армия, без съюзници.

— Ставай!

Той мудно вдигна лицето си към Ирен, която го държеше под едното рамо с огнено предизвикателство в очите.

Каол примигна насреща й.

— Какво.

Не точно въпрос.

— Ста-вай! — Тя стисна устни. — Щом толкова искаш да умреш в тази война, ставай!

И нейното настроение си го биваше. Е, добре тогава. Изгаряше от желание да се скара с някого, не съумяваше да потуши бушуващата си енергия на тренировъчната площадка, прикован в проклетата количка. Но точно с Ирен…

През последните седмици не си позволяваше дори да я докосне. Налагаше си да стои настрана от нея въпреки несъзнателния допир понякога, въпреки случаите, когато главата й се озоваваше съвсем близо до неговата и той не можеше да отлепи поглед от устните й.

Миналата вечер обаче долови напрежението й, когато Хасар подхвърли, че Несрин се е прибирала. Разочарованието, което усилено се мъчеше да прикрие, а сетне и облекчението, когато Каол разкри за удължения престой на Несрин в планината.

Какво копеле беше само! Дори да убедеше хагана да спаси кожите им във войната… щеше да напусне Антика. С празни ръце или с армия, но щеше да си тръгне. И дори Ирен да имаше намерение да се върне на континента им, не знаеше кога ще я види отново. Ако изобщо я видеше повече.

А може би и двамата нямаше да оцелеят.

Едничката мисия, която приятелите му му бяха поверили, която Дориан му беше поверил…

… се оказваше непосилна за него.

Целият опит зад гърба му, всичките му знания… Не стигаха. Каол посочи краката си с поглед.

— Как?

Беше постигнал повече, отколкото някога бе очаквал, но това…

Хватката й го пристегна болезнено.

— Сам го каза: не разполагаш с две години. Вече съм излекувала достатъчно от краката ти, че да успееш да се изправиш. Така че — ставай!

И тя даже го дръпна.

Той я изгледа изпод свъсени вежди и изпусна малко от яда си.

— Пусни ме.

— Или какво?

Бясна беше, и още как!

— Кой знае какво ще доложат шпионите на господарите си. Хладнокръвни, тежки думи.

Ирен стисна уста.

— Не се боя от докладите им.

— Така ли? Стори ми се, че нямаш нищо против привилегиите: все пак само щракна с пръсти онази нощ, и Кашин дотърча. Може би някой ден ще му омръзне да го размотаваш.

— Това са пълни глупости, много добре го знаеш. — Тя пак го дръпна за ръката. — Ставай!

Той не се подчини.

— Явно принцът не е достоен за теб, но низвергнатият син на лорд е?

Досега не бе дръзвал да облече тази мисъл в думи. Дори наум.

— Яростта ти, задето Хасар и Аргун те надиграха, задето хаганът отказа да те послуша, не ти дава право да се заяждаш с мен. — Тя оголи зъби. — Сега ставай, щом толкова ти се воюва.

Той изтръгна рамото си от ръката й.

— Не отговори на въпроса ми.

— Няма да му отговоря.

Вместо да го хване отново, Ирен пъхна цялата си ръка под него и запъшка, сякаш се канеше да го вдигне сама, нищо, че тежеше двойно колкото нея.

Каол стисна зъби и единствено за да не й позволи да се контузи, отново я пропъди, стъпвайки на пода. Сетне опря ръце в страничните облегалки на количката си и се набра колкото можа по-напред.

— Ами сега?

Можеше да движи краката си под коленете, а и през последната седмица усещаше леко гъделичкане в бедрата, но…

— Помниш как се стои прав, нали?

Той на свой ред изстреля:

— Защо изглеждаше толкова облекчена, когато казах, че Несрин ще се забави още няколко седмици?

Луничавата й кожа пламна, но тя за пореден път го доближи и усука ръце около свитите му лакти.

— Не исках да се разсейваш излишно.

— Лъжкиня.

Ирен го задърпа и ароматът й го обгърна. Количката изскърца под напора на ръцете му.

Тя парира хитро, подхващайки офанзива.

— На мен пък ти ми се видя облекчен — изсъска и дъхът й загря ухото му. — Май се зарадва, че ще отсъства още време, за да продължиш да се преструваш, че си й предан, да се криеш зад тази стена. За да не се притесняваш, че те наблюдава, когато си тук, с мен, за да не размишляваш върху чувствата си към нея. Като я няма, тя се превръща в спомен, в далечен идеал, но тук ли е, погледнеш ли я, какво виждаш? Какво изпитваш?

— Била е в леглото ми и това подсказва достатъчно за чувствата ми към нея.

Мразеше собствените си думи, макар че гневът в тях, остротата… служеха му за отдушник.

Ирен вдиша рязко, ала не отстъпи.

— Да, била е в леглото ти, но вероятно за да те разсейва от мрачните мисли. И сигурно й е омръзнало. Омръзнало й е да се усеща като утешителна награда.

Ръцете му се напрягаха все повече, количката се клатеше под него, докато Каол се избутваше нагоре и нагоре, решен да се задържи на крака поне колкото да я изгледа ядно в очите.

— Не знаеш какви ги приказваш.

Не бе споменала Елин нито веднъж, не беше попитала след снощната вечеря. Сега обаче…

— Значи е избрала Дориан, така ли? Кралицата. Учудвам се, че е смогнала да понесе когото и да било от вас, като се има предвид историята ви. Какво е причинило кралството ви на нейното.

Грохот изпълваше ушите му, но той започна да прехвърля тежестта си върху стъпалата си, заповядвайки на гръбнака си да го държи дотолкова, че да успее да я заплюе в лицето.

— На теб май не ти пречеше онази нощ на тържеството. Почти те накарах да ме молиш.

Не знаеше какво излиза от устатата му.

Ноктите й се впиха в гърба му.

— Няма да повярваш по какви хора може да те увлече онзи опиат. С кого може да те накара да се омърсиш.

— Да, ясно. Със син на Адарлан. Вероломен клетвопрестъпник. Такъв съм аз, нали?

— Няма как да знам, не смееш да говориш за това.

— А теб много те бива в приказките, а?

— Тук сме заради теб, не заради мен.

— Върховната лечителка май смята другояче, щом ти е възложила моя случай. Видяла е, че колкото и нависоко да се изкачваш в кулата, си оставаш онова момиче от Фенхароу. — От гърлото му се изтръгна леден, горчив смях. — Познавам и друга жена, загубила колкото теб. Но знаеш ли какво стори тя със загубата си? — Не можеше да възпре потока на думите, не можеше да разсъждава заради тътена в главата си. — Издири виновниците и ги унищожи. А ти какво постигна през тези години?

Каол долови как думите му пронизват целта си.

Усети как тялото й се сковава.

И в този момент се изправи — тежестта на тялото му се разпредели, коленете му се превиха леко и той се озова на крака.

Твърде далеч. Беше стигнал твърде далеч. Не вярваше в тези неща. Дори не си ги бе помислял.

Не и за Ирен.

Гърдите й се надигнаха в насечена глътка въздух, дъхът й се сля с неговия и тя впи поглед в него, затваряйки уста. А с това помежду им се изпречи стена. Непреодолима стена.

Никога нямаше да му прости за думите, повече никога нямаше да му се усмихне.

Никога нямаше да забрави. Въпреки че вече стоеше на крака пред нея.

— Ирен — прошепна дрезгаво, но тя измъкна ръце от него и отстъпи крачка назад, клатейки глава.

Оставяше го да стои — сам. Сам и уязвим. Отстъпи още крачка и слънчевата светлина озари сребристата влага в очите й.

Жестока болка раздра гърдите му.

Каол сложи ръка на тях, сякаш ги усещаше как хлътват, докато нозете му се олюляваха.

— Точно аз нямам никакво право да говоря така. Аз съм нищо и именно за себе си…

— Може да не съм се била с крале и да не съм разрушавала замъци — процеди студено тя с разтреперан от гняв глас, продължавайки да отстъпва назад, — но аз съм вероятната наследница на Върховната лечителка. Благодарение на усърдието, страданията и саможертвите ми. Именно заради тях сега стоиш на крака. И заради тях много хора са живи в момента. Така че може да не съм воин с меч в ръката, може да нямам славно минало като твоето, но поне спасявам животи, вместо да ги отнемам.

— Знам — увери я той. Отново залитна и едва се сдържа да не вкопчи ръце в страничните облегалки на количката, намираща се вече толкова далеч под него. — Ирен, знам.

Преминал бе границата. И се мразеше повече отвсякога, задето я беше нападнал така, задето бе постъпил толкова глупаво, при положение че всъщност мислеше всичко това за самия себе си…

Ирен направи още крачка назад.

— Моля те — пророни той.

Ала тя се насочваше към вратата. И ако си тръгнеше…

Беше ги пуснал да си отидат… всичките. И той самият заскита по света, но Елин, Дориан, Несрин… беше ги пуснал да си отидат, без да хукне подир тях.

А жената, която сега отстъпваше назад към вратата, която с мъка сдържаше сълзите си — сълзи, причинени от него, сълзи на заслужен гняв…

Тя заопипва слепешком за дръжката.

Но ако си тръгнеше, ако той й позволеше да си тръгне…

Ирен натисна дръжката на вратата.

И Каол пристъпи към нея.

39

Каол не се подвоуми.

Не се удиви на чувството да гледа на света от толкова високо. Не се изненада от тежестта на тялото си, от начина, по който се люшна, когато поде първата си несигурна стъпка.

В онзи момент съществуваха само Ирен и ръката й върху дръжката на вратата, и сълзите в разгневените й, прелестни очи. По-прелестни от всички други.

Очите й, които се разшириха, когато той се доближи към нея.

Когато залитна и се олюля на краката си. Но съумя да направи и втора стъпка.

Ирен също колебливо закрачи към него, оглеждайки го от глава до пети, покрила с длан зейналата си от смайване уста. И спря на около метър от него.

Каол чак сега съзнаваше колко по-дребна бе от него. Колко крехка беше.

За пръв път от толкова време забелязваше, усещаше, вкусваше света по подобен начин.

— Не си отивай — промълви той. — Съжалявам.

Тя пак плъзна поглед по него, този път от краката към лицето, килвайки глава назад. По бузите й се търкулнаха сълзи.

— Съжалявам — повтори Каол.

Но тя мълчеше. Докато сълзите се ронеха безспирно по страните й.

— Всичко, което казах… не го мисля — програчи той. Коленете му започваха да го болят, да се превиват; бедрата му се тресяха от напъна. — Просто си търсех кавга. Не го мисля, Ирен. Наистина. И съжалявам.

— И все пак е дошло отнякъде — прошепна тя.

Той поклати глава и залитна от рязкото движение. Хвана се за облегалката на близкото кресло, за да не падне.

— Говорех за себе си. Всичко, което си направила, Ирен, което си готова да направиш тепърва… Вършиш всичко не за слава, за собствено удовлетворение, а защото вярваш, че така е правилно. Нямам думи да опиша смелостта ти, острия ти ум, нескончаемата ти воля, Ирен…

Лицето й не потрепна.

— Моля те, Ирен.

Той протегна ръка към нея и се престраши да стори още една нестабилна, неуверена крачка.

Ирен пак отстъпи назад.

Ръцете на Каол се вкопчиха в празния въздух.

Той сключи челюсти, борейки се да се задържи прав, усещайки тялото си толкова чуждо.

— Може би се чувстваш по-добре, като общуваш с безхарактерни, жалки човечета като мен.

— Нищо подобно… — Той стисна зъби и отново пристъпи напред, жаден да я докосне, да хване ръцете й, да й покаже, че не мисли така. Залитна наляво и разпери ръка да запази равновесие. — Знаеш, че не говорех сериозно.

Ирен за пореден път отстъпи назад, отдалечавайки се от него.

— Така ли?

Той направи още една крачка. И още една.

Тя му се изплъзваше постоянно.

— Много добре знаеш, дявол да те вземе! — изръмжа Каол и принуди нозете си да изпълнят следващата скована крачка.

Ирен отскочи встрани.

Той спря и примигна насреща й.

Помъчи се да разчете искрата в очите й. Тона на гласа й.

Малката вещица го привличаше напред с хитрост. Примамваше го към себе си. Караше го да я следва.

Тя спря и улови погледа му. В очите й нямаше нито следа от доскорошната болка и сякаш му казваха: „Чак сега ли се досети?“. По устните й разцъфна лека усмивка.

Той стоеше на краката си. И… ходеше.

Ходеше. А жената пред него…

Каол направи още една стъпка към нея.

Ирен направи стъпка назад.

Не бе преследване, а танц.

Без да сваля очи от нея, той пристъпи пак и пак, напук на болезненото си, разтреперано тяло. Стискайки зъби, се бореше за всеки сантиметър към нея. За всяка крачка, която доближаваше гърба й към стената.

Дъхът й се учестяваше, а златистите й очи се разширяваха все повече, докато Каол я следваше из стаята. Докато тя го водеше крачка по крачка.

Докато гърбът й не се блъсна в стената, разлюлявайки свещника, закачен на нея. Като че беше забравила къде се намира.

Каол мигом я достигна.

Опря длан в гладкия тапет и се отпусна на нея. За да задържи тялото си изправено, колкото и да поддаваха бедрата му, колкото и болезнено да се обтягаше гърбът му.

Това бяха дребни, незначителни грижи.

Другата му ръка…

Очите на Ирен още сияеха от сълзите, които бе извикал в тях.

Една сълза се стичаше по бузата й.

Каол я избърса. Избърса и другата, промъкнала се до ръба на челюстта й.

Не разбираше как може толкова крехко, дребничко същество да преобърне живота му напълно. Да извърши чудеса с ръцете си, с душата си, да прекоси планини и морета.

Тя трепереше. Не от страх — в очите й нямаше и капчица страх, когато ги вдигна към неговите.

Чак когато Ирен долепи ръка до гърдите му, не за да го отблъсне, а за да почувства бесния, грохотен тътен отдолу, Каол сведе глава и я целуна.

Той стоеше на крака. Ходеше.

И я целуваше.

Щом устата му намери нейната, дъхът на Ирен секна и тя едва запази разсъдък.

Усещането беше като да се събудиш или да се родиш, или да паднеш отвисоко. Беше отговор и песен, и тя не можеше да мисли, да откликва достатъчно бързо.

Ръцете й се вкопчиха в ризата му, пръстите й заграбиха цели шепи плат, придърпвайки го по-близо до нея.

Устните му милваха нейните с протяжни, търпеливи движения, сякаш проучваха формата им. А когато зъбите му закачиха долната й устна… Тя отвори устата си за него.

Той нахлу, притискайки я още по-плътно до стената. Но Ирен дори не долови как гипсовите орнаменти се впиват в гръбнака й, когато езикът му проникна в устата й.

Тя простена, без да се интересува кой ще ги чуе или кой ги подслушваше. Всички можеха да вървят по дяволите… Сега изгаряше, пламтеше…

Каол постави ръка на челюстта й, избутвайки лицето й нагоре, за да превземе изцяло устата й. Тя изви тяло към неговото и безмълвна молба да граби още и още…

Знаеше, че преди малко не бе говорил искрено, че гневът му бе насочен към самия него. Умишлено го подтикна към този изблик и макар да я заболя… Знаеше, че не го мисли. А щом го зърна да се изправя на крака, сърцето й спря и…

В този момент проумя, че бе готов да пълзи.

Този мъж, този доблестен, самоотвержен, удивителен мъж.

Ирен провлачи ръце нагоре по раменете му, провирайки пръсти в копринената му кестенява коса. Още, още, още…

Целувката му беше толкова дълбока, като че настояваше да опознае всеки вкус, всеки ъгъл.

Тя погали езика му със своя и Каол изръмжа, карайки пръстите на краката й да се свият в пантофите й…

През тялото му пробяга трепет и на Ирен й отне мъничко време да осъзнае какво го бе причинило.

Напрежението.

Но той продължи да я целува, решен да не спира, дори да рухнеше на пода.

Малки стъпки. Малки дози.

Тя се откъсна от устните му и опря длан в гърдите му, когато се втурна наново да превземе устата й.

— Най-добре поседни.

Очите му чернееха.

— Не… позволи ми… моля те, Ирен.

Дрезгави, пресекливи думи. Сякаш бе развързал някоя нишка в себе си.

Тя се помъчи да озапти дишането си. Да се вземе в ръце. Ако го оставеше да стои твърде дълго на крака, можеше да увреди гърба си. А преди да му позволи да ходи и… още, трябваше отново да проникне в раната му, да я огледа. Може би сама започваше да се затваря.

Каол погали устните й със своите и кадифената им топлина едва не я накара да захвърли здравия разум.

Но все пак се улови за частица от него и се изплъзна предпазливо от ръцете на Каол.

— Вече знам как да те възнаграждавам за добре свършена работа — опита да се пошегува.

Той не се усмихна. Само продължи да я гледа с почти хищнически порив. Тя отстъпи от него и му предложи ръката си. За да го отведе обратно в количката.

На крака.

Той ходеше…

Каол се отблъсна от стената и залитна…

Ирен го хвана.

— Досега не си ми се притичвала на помощ — отбеляза сухо той, вирвайки вежда.

— В количката — не. Но вече може да паднеш от по-високо.

Той се засмя и се наведе да прошепне в ухото й:

— Към дивана или към леглото ме водиш, Ирен?

Тя преглътна и се осмели да го стрелне косо. Очите му още тъмнееха. Лицето му бе пламнало, а устните — подпухнали. От нейната целувка.

Кръвта й се нагорещи и тялото й почти се разтопи. Как, по дяволите, щеше да работи с него полугол оттук нататък?

— Оставаш си мой пациент — скалъпи целомъдрено накрая, насочвайки го към количката. Едва не го блъсна в нея… и едва не скочи отгоре му. — И макар че не полагаме официална клетва за подобни неща, възнамерявам да запазя професионалното си отношение към теб.

Каол й се ухили — съвсем непрофесионално. И изръмжа дрезгаво:

— Ела тук!

Разтуптяното й сърце отекваше във всеки сантиметър на тялото й, но тя прекоси крачката разстояние помежду им, вперила поглед в горящите му очи. И се настани в скута му.

Той плъзна ръка под косата й, обгръщайки тила й, и приближи лицето й към своето, за да целуне едното ъгълче на устата й. Сетне и другото. Тя сграбчи рамото му и забоде пръсти в твърдия мускул. Другата му ръка се провлачи нагоре по тялото й и тя прехапа задъхано долната си устна…

В коридора се отвори врата и Ирен мигновено скочи на крака, прекосявайки набързо всекидневната до бюрото, където бе наредила стъклениците си с масла. След секунда Каджа влезе с поднос в ръце.

Слугинята беше намерила „необходимите“ съставки. Канап, козе мляко и оцет.

Ирен с усилие си спомни как да й благодари, когато момичето остави подноса върху бюрото.

Дори да бе забелязала лицата им, разрошените им коси и раздърпани дрехи, дори да бе доловила жаркото напрежение помежду им, Каджа не каза нищо. Сигурно подозираше, сигурно щеше да докладва на господаря или господарката си, но… Ирен осъзна, че не я е грижа. Просто се облегна на бюрото и изчака слугинята да си тръгне.

Като вдигна очи, завари Каол да я гледа все още задъхан.

— Какво ще правим сега? — попита приглушено тя.

Защото не знаеше. Не знаеше как да се върне към…

Той не отговори. Вместо това протегна единия си крак. А след това и другия. После повтори упражнението, смаян от резултата.

— Няма да гледаме назад — заяви накрая, срещайки погледа й. — Това няма да помогне на никого.

Тонът му й подсказваше, че зад думите му се таеше по-дълбок смисъл. Поне за него.

Каол обаче се усмихна още по-широко и очите му сякаш грейнаха.

— Можем единствено да продължим напред.

Ирен отиде до него, неспособна да се възпре, сякаш усмивката му я зовеше като маяк в мрака.

А когато той се придвижи с количката до дивана и съблече ризата си, когато легна по корем и тя долепи ръце до топлия му, мускулест гръб… Ирен на свой ред се усмихна.

40

Стоенето на нозе и изминаването на няколко крачки не беше като да си върне всички физически способности.

Следващата седмица го доказа. Ирен продължи да се бори със злото, вкопчено в гръбнака на Каол — най-отдолу, в самата му основа, обяснила му бе тя, — като именно това не му позволяваше да постигне пълна подвижност. Бягането, сериозните подскоци, ритането: все още бяха немислими. Но благодарение на стабилния дървен бастун, който му подсигури Ирен, успяваше да се изправи на крака и да върви.

А дори това беше същинско чудо.

На сутрешните тренировки с Хашим и стражите отиваше с количката и бастуна, за да е подготвен за случаите, когато се преуморяваше и нямаше сили да се върне на крака до апартамента си. Ирен присъстваше на първите уроци след изправянето му, инструктирайки Хашим на кои части от краката му да наблегне, за да трупат мускули, с чиято помощ щеше да се стабилизира допълнително. Беше сторила същото и за Шен, сподели му Хашим една сутрин — идвала бе да следи първоначалните му тренировки след злополуката.

Ето защо Ирен беше там и го наблюдаваше иззад страничната линия на площадката онзи ден, когато Каол за пръв път грабна меча и излезе на дуел с Хашим. Макар и с бастуна в едната ръка.

Нито смогваше да запази равновесие за дълго време, нито пък можеше да разчита на краката си, но все пак съумя да нанесе няколко успешни удара. Освен това бастунът се оказваше нелошо оръжие, ако боят опреше до него.

Когато дуелът приключи и Каол се върна при Ирен, отпуснал цялото си разтреперано тяло на бастуна, тя го гледаше с ококорени очи.

Руменината по лицето й не беше само от горещината, осъзна той с немалко мъжко задоволство. А когато си тръгнаха от площадката, вървейки бавно през прохладните коридори на двореца, тя го издърпа зад завесата на една ниша и го целуна.

Облегнат на някакъв рафт за опора, той обходи с ръце цялото й тяло, пищните извивки и финия й кръст, заплитайки ги накрая в буйните й, тежки коси. Тя го целува дълго, задъхана и жадна, а накрая облиза потта от шията му.

Каол простена толкова шумно, че далеч не се изненадаха, когато след минута един слуга дръпна рязко завесата, сякаш дошъл да нахока двама палуващи работници.

Ирен пребледня, позаглади дрехите си с длани и помоли засрамения слуга да не казва нищо. Той я увери, че ще си мълчи, но тя се почувства разтърсена от случката и спазваше почтително разстояние от Каол през останалата част от пътя им.

Спазваше го и през дните оттогава. А това подлудяваше Каол.

И все пак я разбираше. Заради нейното положение — както в Торе, така и в двореца, се налагаше да са по-внимателни. По-предпазливи.

А тъй като Каджа постоянно се навърташе в апартамента му…

Той държеше ръцете си настрана от нея. Независимо от факта, че тя редовно докосваше гърба му със своите, с лечебната си сила, докато се бореше неуморно с онази последна стена от мрак.

Искаше му се да й каже… обмисляше да й каже, че вече е направила достатъчно, че няма против да прекара остатъка от живота си с бастун. Беше му дала повече, отколкото някога се бе надявал да получи.

Защото виждаше стражите всяка сутрин. Виждаше оръжията и щитовете им.

И често мислеше за войната, стоварила се върху приятелите му. Върху родината му.

Дори да се върнеше без армия, щеше да намери начин да излезе на бойното поле. Поне вече можеше да язди, да се бори заедно с тях.

Да се бори… за нея.

Разсъждаваше върху това, докато отиваха на вечеря седмица по-късно. С бастуна пътят му отнемаше по-дълго от обичайното, но той се любуваше на всяка допълнителна секунда с нея.

Тя бе облякла лилавата си рокля — любимата му, а наполовина вдигнатата й коса беше леко бухнала от необичайно влажния ден. Ала Ирен му се струваше някак тревожна, неспокойна.

— Какво има?

Хаганското семейство не бе проявило особен интерес, когато за пръв път влезе в залата на собствените си крака. Поредното, ежедневно чудо на Торе, макар че самият Урус похвали Ирен, която му се усмихна сърдечно. Него обаче напълно игнорира, както правеше още от онази злополучна среща.

Ирен потри белега на шията си, сякаш я болеше. Каол не я разпитваше за него — не желаеше да знае. Защото узнаеше ли… Сигурно щеше да се отклони от войната, колкото да издири виновника и да го погребе.

— Убедих Хасар да ми организира тържество — пророни тя.

Той изчака да подминат групичка слуги, преди да попита:

— По какъв повод?

Тя въздъхна.

— Заради рождения ми ден. След три дни е.

— Рожденият ти ден?

— Да, сещаш се, когато хората празнуват деня на раждането си…

Каол я сръчка с лакът, а гръбнакът му поддаде при рязкото движение. Той се подпря на бастуна и дървото простена.

— Не предполагах, че дяволиците почитат подобни традиции.

Тя му се оплези.

— Да, почитаме ги.

Каол се ухили.

— И си я помолила да ти спретне тържество?

Като се имаше предвид как бе протекло последното… като нищо този път щеше да е от хората, оттеглящи се към притъмнелите си спални. Особено ако Ирен отново се появеше с онази рокля.

— Не точно — отвърна загадъчно Ирен. — Споменах й, че рожденият ми ден наближава… и колко скучни са твоите планове…

Той се засмя.

— Колко самонадеяно от твоя страна.

Тя запърха с мигли.

— Освен това май вметнах, че за целия ми престой тук нито веднъж не съм стъпвала в пустинята и обмислям да си направя едно пътешествие, но ще ми е много мъчно да не празнувам с нея…

— А тя вероятно ти е предложила един оазис, притежание на семейството й?

Ирен измънка в потвърждение.

— Една малка екскурзийка до Аксара, или по точно, до постоянния им лагер в оазиса. Само на половин ден езда на изток оттук.

Изглежда, че все пак лечителката я биваше да плете мрежи. Но…

— Там ще е истинска пещ в тази част на годината.

— Принцесата желае увеселение в пустинята. И ще го получи. — Тя задъвка вглъбено долната си устна и сенките отново затанцуваха по лицето й. — Успях да я поразпитам за Аксара. За историята на мястото. — Каол се приготви за неприятна новина. — Хасар се отегчи, преди да ми е разказала кой знае колко, но се носели слухове, че оазисът се ширел върху град на мъртвите, че руините били просто портата към него. Тъй като не искали да безпокоят мъртъвците, не се отдалечавали от потока, не навлизали в джунглата около него.

Нищо чудно, че имаше толкова разтревожен вид.

— Значи няма само пещери.

— Явно Ноуша е имала нещо друго наум; може пък да има и пещери, пълни с ценна информация. — Тя въздъхна. — Е, ще видим. Прозявах се през цялото време, докато ми разправяше историята, така че едва ли ще се зачуди защо съм я попитала.

Каол я целуна по слепоочието — само докосна бързо кожата й с устни, за да не го види някой.

— Умната ми Ирен.

— Исках да ти кажа миналата седмица, но ти взе че се изправи на крака, а аз напълно забравих. Май хич не ставам за придворна заговорница.

Той плъзна свободната си ръка в дълга милувка надолу по гръбнака й. И малко под него.

— Имахме си други занимания. — Лицето й придоби красив нюанс на розовото и в този момент му дойде една идея. — Този път честно: какво искаш за рождения си ден? И кой е поред?

— Двайсет и втори. И не знам. Ако не беше изникнал този повод, надали щях да го спомена.

— Нямаше да ми кажеш за рождения си ден?

Тя сбърчи гузно чело.

— Реших, че си имаш достатъчно грижи, за да мислиш за някакъв си личен празник.

Ирен пъхна ръка в джоба си, стисвайки нещото, за което така и не я беше попитал.

Доближиха шумотевицата от вечерящите в тържествената зала. Каол погали пръстите й със своите. Безмълвната му молба я подтикна да спре насред централния коридор, където вече ги подминаваха слуги и везири.

Каол се приведе към нея, подпирайки се на бастуна си.

— Надявам се, че поне съм поканен на пустинното тържество?

— О, да. Заедно с всичките ми останали любимци: Аргун, Кашин и шепа приветливи везири.

— Радвам се, че съм попаднал в списъка, като се има предвид колко ме мрази Хасар.

— Не. — Очите й притъмняха. — Ако те мразеше, едва ли още щеше да си жив.

Свещени богове! С каква жена се беше сприятелила…

Ирен допълни:

— Поне и Рения ще присъства, но Дува не бива да стои в такава горещина, а съпругът й не би я оставил. Сигурна съм, че щом пристигнем, колкото и информация да ни чака там, ще ми се прииска и аз да съм си намерила подобно оправдание.

— Имаме няколко дни до тържеството. Може да се уреди.

Бяха й необходими няколко секунди да осмисли коментара му. Поканата и скрития й смисъл. Лицето й пламна очарователно и тя го плесна през ръката.

— Немирник такъв!

Каол се засмя и хвърли поглед към един тъмен ъгъл надолу по коридора. Ирен обаче прошепна:

— Не можем.

Не говореше за глуповатата му шега, а за копнежа, който несъмнено съзираше в очите му. И онзи, който той виждаше да кипи в нейните.

Той подръпна жакета си.

— Е, ще опитам да ти измисля подарък, съизмерим с цял пустинен оазис, но не разчитай особено.

Тя го хвана под ръка — просто лечителка, съпровождаща пациент до масата.

— Имам си всичко потребно — отвърна му простичко.

41

Планираха го повече от седмица.

Повече от седмица Сартак и Хоулун изравяха древни карти на Дагулските възвишения.

Неясни, безполезни карти, изобразяващи видяното от птичи поглед, до което рукините не бяха дръзнали да се доближат достатъчно, за да отразят подробно на хартия. Първоначално възникнала като малка, територията на каранкуи бе започнала да се разраства през последните години.

А на тях им се налагаше да проникнат в самото сърце на тъмните им земи.

Най-трудно се оказа да убедят Борте, че не бива да тръгва с тях.

Накрая обаче оставиха тази задача на Хоулун. Една-единствена остра дума от страна на клановата майка накара момичето да отстъпи. Макар и с кипнали от яд очи, Борте се подчини на баба си. В качеството си на наследница, изтъкнала беше Хоулун, Борте на първо място отговаряше за народа им. А и родословното дърво приключваше с нея. Втурнеше ли се с главата напред към мрачната плетеница на Дагул, все едно плюеше на сулда на майка си, забит в склона на Арундин.

Борте пък заяви, че щом тя, наследницата на Хоулун, трябвало да не мърда от лагера, то и Сартак, потенциалният наследник на хаганата, също нямал право да замине.

След този неин коментар Сартак просто пое към вътрешния проход на Алтун, отвръщайки през рамо, че ако престолонаследничеството го задължавало да си седи на задника, докато други се борят, то на драго сърце завещавал проклетата корона на братята и сестрите си.

В крайна сметка, щяха да заминат само тримата — Несрин и Сартак на Кадара и Фалкан, пъхнат в джоба на Несрин в облика на полска мишка.

Миналата нощ се беше развихрил дебат — Борте настояваше да вземат със себе си рукински легион, а Сартак отказваше. Не знаеха колко каранкуи обитаваха голите върхове и гористите долини между тях. Нямаше да рискуват неоправданата загуба на толкова животи, при положение че не разполагаха с време за старателно проучване на района. Трима можеха да се промъкнат неусетно, ала цяла армия летящи воини щеше да се забележи отдалече.

Спорът около огнището се разгаряше все повече и повече, докато Хоулун не го угаси: отиваха само тримата. И ако не се завърнеха до четири дни, щеше да изпрати армия по дирите им. Половин ден полет, един ден за оглед на района и един за самата мисия, след което трябваше да се приберат с отвлечените пилета. И дори със сведения за страховете на елфите, за способите им на борба срещу паяците. Ако имаха късмет.

Вече летяха от четири часа и грамадният масив на Възвишенията се приближаваше с всеки размах на крилете на Кадара. Съвсем скоро щяха да прекосят първия хребет на сивата планина и да навлязат в земите на паяците. Закуската в стомаха на Несрин натежаваше все повече с всеки следващ километър, а устата й пресъхваше като пергамент.

Сартак почти не продумваше зад нея. Фалкан дремеше в предния й джоб и от време на време подаваше мустакатата си муцуна да подуши въздуха, преди да се спотаи обратно вътре. Пестеше си силите, докъдето можеше.

Хамелеонът още спеше, когато Несрин пророни на Сартак:

— Сериозно ли говореше снощи… че би се отказал от короната, ако ще ти попречи да се биеш?

Тялото му бе като топла стена зад гърба й.

— И баща ми е воювал като всички други хагани. Затова притежава Абанос и Слонова кост. Но ако поради някаква причина се наложи да ми отнемат този дълг, за да оцелее родът ни… Не. Придворният живот не ми е по вкуса.

— И все пак ти си сред основните кандидати за хаганския трон.

— Такава мълва се носи. Баща ми обаче дори не го е загатвал. Няма да се учудя, ако короняса Дува вместо мен. Боговете знаят, че ще е милостив владетел. И единствена сред братята и сестрите ми, която е напът да се сдобие с потомък.

Несрин задъвка долната си устна.

— А ти… защо още не си се оженил?

Никога досега не беше дръзвала да го попита. Въпреки че определено проявяваше любопитство през последните седмици.

Сартак стисна здраво поводите, преди да отговори:

— Бях твърде зает с други неща. А жените, които ми представяха като възможни невести… не бяха за мен.

Нямаше право да нахалства, но все пак попита:

— Защо?

— Защото покажех ли им Кадара, те или се плашеха, или се преструваха на заинтригувани, или се вълнуваха колко време ще отсъствам от двореца.

— С надеждата, че често няма да те има, или защото би им липсвал?

Сартак се засмя.

— Знам ли. Самият факт, че изричаха подобно нещо, ми подсказваше, че не са за мен.

— Значи, баща ти ти позволява да се ожениш за когото и където решиш?

Опасна, непозната територия. Очакваше да й отвърне шеговито, ала той се умълча.

— Да. Уреденият брак на Дува… Тя го прие на драго сърце. Заяви, че не желаела да претърсва цял двор, пълен със змии, за да открие един добър мъж, а сетне цял живот да се моли, че няма да я предаде. Това май разкрива достатъчно. Но тя поне се оказа щастливка: макар и мълчалив, съпругът й я боготвори. Видях лицето му в мига, в който се срещнаха за пръв път. Видях и нейното. Облекчение и… нещо друго.

Но какво щеше да се случи с тях — с детето им, — ако хаганът посочеше друг наследник на трона? Несрин попита предпазливо:

— Защо въобще до днес съществува традицията на съревнование между наследниците?

Сартак не продума нищо известно време.

— Може би някой ден идният хаган ще я отмени. Ще постави любовта си към останалите наследници преди дълга към традицията. Ще ми се да вярвам, че сме се променили през вековете от зараждането на империята до настоящия момент. А може би именно тези години на относителен покой са най-опасният период. — Той сви рамене и размърда тялото си до нейното. — Нищо чудно войната да отсее следващия престолонаследник вместо нас.

И дали защото се намираха толкова високо над света, или защото онези мрачни земи се приближаваха заплашително бързо, Несрин додаде:

— И нищо не би те възпряло от войната, ако се наложи да заминеш?

— Защо ли ми се струва, че преразглеждаш целта си да ни завлечеш на север?

Тя се скова.

— Признавам, че последните седмици тук… Преди ми беше по-лесно да поискам помощта ти. Когато рукините бяха просто непознат легион за мен. Преди да науча имената им, да се запозная със семействата им. С Хоулун, с Борте. Преди да разбера, че Борте е сгодена.

Принцът се засмя гърлено. Борте директно бе отказала да отговаря на въпросите й за Йеран, отсичайки, че дори не си заслужава да се подема темата за това.

— Сигурен съм, че клановата ми сестра с радост би тръгнала на война, ако не за друго, то поне за да се съревновава с Йеран за слава на бойното поле.

— Истинска любов, значи.

Сартак се усмихна до ухото й.

— Представа си нямаш. — Той въздъхна. — Това съперничество помежду им започна преди три години. Точно след смъртта на майка й.

Мълчанието му толкова натежа, че Несрин попита:

— Добре ли познаваше майка й?

Отне му няколко секунди да отвърне.

— Преди време ти загатнах, че баща ми често ме изпраща в други кралства, за да изглаждам спорове и негодувания. Последния път взех със себе си малка групичка рукини, сред които и майката на Борте.

Поредното тежко мълчание. Несрин бавно и внимателно премести пръстите си върху ръката му, с която я бе обгърнал. Силните мускули под кожения ръкав помръднаха, а след това се отпуснаха.

— Историята е дълга и тъжна, но между рукините и размирниците срещу империята ни се породи стълкновение. Майка та на Борте… Някакъв мерзавец от противниците ни успя да я простреля в гръб. С отровна стрела през врата, и то точно преди да им отстъпим право на капитулация. — Вятърът виеше свирепо край тях. — След това не позволих на нито един от тях да си иде жив.

Глухите му, студени думи казваха достатъчно.

— Сам пренесох тялото й — продължи Сартак и вятърът почти погълна думите му. — Още чувам писъците на Борте, когато кацнахме в Алтун. Още я виждам коленичила сама на склона на Арундин след погребението, вкопчена в сулда на майка си.

Несрин стисна ръката му по-здраво. Сартак покри пръстите й с ръката си, пъхнатата в ръкавица, и също ги стисна леко, въздъхвайки до ухото й.

— Шест месеца по-късно — допълни той — Борте участва в Сбирката: ежегодни тридневни състезания между всички кланове. Тогава беше на седемнайсет, а Йеран — на двайсет, и двамата се съревноваваха оспорвано на последната надпревара. Като наближиха финала, Йеран прибягна до ход, който можеше да се нарече мамене, но Борте го предвиди и все пак го победи. Щом кацнаха, пак го надви. Буквално. Секунда след като Йеран скочи от рука си, тя го повали на земята и го замлати с юмруци по лицето заради долния номер, с който едва не беше убил Аркас. — Сартак се засмя. — Не знам с подробности какво се е случило на празненството след това, но зърнах, че Йеран пробва да поприказва с нея, а тя се изсмя в лицето му и си тръгна. Той се мръщи чак до сутринта и доколкото съм наясно, не са се срещала цяла година оттогава. До следващата Сбирка.

— На която пак Борте е спечелила — предположи Несрин.

— Точно така. Но едва. Този път тя прибягна до мръсен номер и добре се подреди по своя вина, но поне спечели. Стори ми се, че Йеран тайничко се уплаши, когато установи колко близо бе до трайна контузия или смърт, ето защо й отстъпи победата. Не ми е споделяла детайли около онова празненство, но ходеше като сомнамбул дни след него. Всички допуснахме, че е от нараняванията, ала подобни неща никога не са я тревожили.

— А тази година?

— Тази година, седмица преди Сбирката, Йеран се появи в Алтун. Не за среща с Хоулун, нито пък с мен. Отиде направо при Борте. Никой няма представа какво се е случило, но отлетя само след трийсетина минути. Седмица по-късно Борте отново спечели състезанието. А когато я обявиха за победител, бащата на Йеран излезе на трибуната, за да обяви, че е сгодена за сина му.

— Доста изненадващо.

— Да, като се има предвид, че постоянно се дърпат. Беше изненадващо и за самата Борте. Отигра го умело, но по-късно ги видях да спорят в палатата. Дали защото наистина не е очаквала, или защото не е искала новината да излиза по този начин, никой не знае. Въпросът е, че не възропта срещу годежа. Макар и да не го прие особено радушно. Още не са определили дата за венчавката, независимо че бракът им определено би закрепил обтегнатите ни отношения с Берлад.

Несрин се поусмихна.

— Дано се разберат.

— Не бих се учудил, ако войната изглади отношенията им вместо тях.

Кадара се приближаваше все повече и повече към сивата стена на Възвишенията, а сгъстяващите се облаци приглушаваха светлината, придавайки й някак студен оттенък. Прелетяха над внушителните била на първите върхове и едно възходящо течение ги издигна дотолкова, че цял Дагул се разстла пред тях.

— Свещени богове! — промълви Несрин.

Тъмносиви върхове от голи скали. Долини, покрити с върлинести борове. Нито езера, нито реки, с изключение на няколко малки поточета.

И всичко това загърнато с плащеница от паяжини.

Някои от мрежите бяха толкова плътни и бели, че задушаваха дърветата. Тук-там между върховете проблясваха и съвсем фини дантели, сякаш опънати да уловят вятъра.

Наоколо нямаше живот. Не се чуваше жужене на насекоми, нито рев на планински зверове. Не пърхаха криле и дори листата като че ли не шумоляха.

Фалкан надникна от джоба й и съзирайки мъртвешката земя под тях, изписука. Несрин с мъка сдържаше собствения си вик.

— Хоулун не е преувеличавала — заключи Сартак. — Станали са още по-силни.

— Къде ще кацнем? — подвоуми се Несрин. — Не виждам безопасно място. А и може да са скътали пилетата и яйцата къде ли не.

Тя плъзна поглед по върховете и долините, търсейки някакво движение, някаква диря от онези гладки черни тела. Но не мярна нищо.

— Ще прелетим над територията им — отвърна Сартак. — За да опознаем пейзажа. Да проучим как и къде се хранят.

Свещени богове!

— Дръж Кадара нависоко, на разстояние от земята, което не буди подозрение. Ако се усъмнят, че търсим нещо, може да ни връхлетят с пълна мощ.

Сартак изсвири рязко на Кадара, която наистина се издигна по-светкавично от обичайното. Сякаш на драго сърце се отдалечаваше от забуленото мъртвило под тях.

— Скрий се, приятелче — каза Несрин на Фалкан, потупвайки с разтреперани ръце предния си джоб. — Ако ни наблюдават отдолу, най-добре до последно да те пазим в тайна.

Мъничките лапички на Фалкан я погъделичкаха в знак на съгласие и той се върха обратно в джоба й.

Покръжиха в лениви кръгове, а Кадара от време на време се спускаше като че в преследване на орел или сокол. Просто рук, устремил се на лов за обяда си.

— Виж онези върхове — обади се след известно време Сартак, сочейки към най-високата част на Възвишенията. Пронизали небето подобно на заострени рогове, двата върха близнаци стърчаха толкова близо един до друг, че приличаха на един връх, разцепен на две. Между зъберите им, сред лабиринт от камък, се виеше проход от шистови скали. — Кадара все натам гледа.

— Нека се порее малко около тях, но на безопасно разстояние.

Кадара се подчини още преди Сартак да й е дал заповед.

— Нещо се движи из прохода — примижа към далечината Несрин.

Кадара размаха криле, доближавайки рисковано върховете.

— Кадара! — предупреди я Сартак.

Рукът обаче не възпря буйния си порив.

И нещото в прохода започна да се избистря пред очите им.

По шистите с разперени пухени криле подскачаше…

Пиленце.

Сартак изруга.

— По-бързо, Кадара. По-бързо!

Рукът не чакаше команда.

Пиленцето крякаше панически, размахваше недоразвитите си крилца, мъчейки се да отлети от земята. Изскочило бе от боровата гора край прохода и се беше завтекло към лабиринта от камънаци.

Несрин свали лъка си и зареди стрела, а зад нея Сартак се зае със същото.

— Тихо, Кадара — нареди й принцът тъкмо когато птицата отвори човка. — Ще ги привлечеш насам.

Но пиленцето писукаше с ужас, доловим дори от такова разстояние.

Кадара хвана някакво течение на вятъра и се втурна с всички сили към него.

— Хайде — прошепна Несрин, насочила стрела към гората, към страшилищата, които несъмнено преследваха пиленцето.

То достигна най-обширната част на прохода и спря уплашено пред скалната стена. Като че знаеше, че от пещерите й дебнеха още паяци.

Беше попаднало в капан.

— Спусни се в прохода, грабни го и отлитай — нареди Сартак на Кадара, която стори толкова рязък вираж надясно, че коремът на Несрин се стегна от напъна да се задържи в седлото.

Рукът изравни криле и се заспуска плавно към пиленцето, което вече се мяташе и пищеше към небето.

— Внимателно — предупреди я Сартак. — Внимателно, Кадара.

Несрин не изпускаше от прицел каменния лабиринт пред тях, а Сартак се извърна, за да наблюдава гората в другия край на прохода. Кадара се приближаваше все повече към шистовата ивица, към пилето със сивкав пух, което вече стоеше на пълно вцепенено, очаквайки да открие спасение в наточените, извити нокти на Кадара.

Десет метра. Пет.

Несрин държеше тетивата обтегната докрай.

Порив на вятъра блъсна Кадара, усуквайки тялото й на една страна. Светът се наклони и светлината затрептя пред очите на Несрин.

Кадара тъкмо изравни криле, тъкмо разпери широко нокти, за да грабне пиленцето, когато Несрин осъзна защо светлината трепкаше така. Какво й бе разкрил новият ъгъл.

— Внимавай!

Крясъкът изхвърча от гърлото й. Ала твърде късно.

Ноктите на Кадара се сключиха около пилето, вдигайки го от земята, и тя се понесе стремглаво към пролуката между двата чукара в края на прохода.

Право към гигантската паяжина, оплетена между тях.

42

Пилето беше капан.

Това си помисли Несрин, когато Кадара се блъсна в паяжината — в мрежата, оплетена между двата зъбера. Оплетена да улавя не вятъра, а руките.

Усети единствено как Сартак стрелва тялото си към нейното, за да я закрепи върху седлото, вкопчил се здраво в поводите, докато Кадара пищеше.

Силен удар, трептяща светлина, скали; късове шисти, сиво небе, златисти пера. Воят на вятъра, пронизителният крясък на пиленцето, ревът на Сартак.

Сетне гърчене и толкова невъобразим сблъсък със скала, че мощта му отекна в зъбите й, в костите й. После пропадане, търкаляне; оплетеното в паяжина тяло на Кадара се беше извило така, че да предпази пилето в ноктите й от последния удар, също както това на Сартак се бе извило да предпази Несрин.

А накрая — трясък. И отскочиха — отскочиха толкова много, че кожените каиши на седлото се скъсаха. Двамата още бяха закачени за седлото, когато то се откъсна от тялото на Кадара, лъкът на Несрин изхвърча от ръката й, пръстите й се вкопчиха във въздуха…

Сартак извъртя и двама им и тялото му се превърна в масивна стена около нейното тъкмо когато Несрин осъзна къде е небето, къде е проходът…

Стовариха се върху шистовата скала с викове. Сартак пое удара, стиснал Несрин върху себе си.

В първия миг се чу само хрущенето на раздробени шисти и глухото тупване на откъртени скали. Тя не можеше да си спомни къде е тялото й, къде е дъхът й…

След това се долови дращене на крило по шистовата скала.

Несрин отвори очи и се впусна в действие още преди да си помисли какво трябва да направи.

Дълбока рана, напластена с дребни камъчета и прахоляк, зееше върху китката й. Не усещаше болка и почти не обърна внимание на кръвта; просто затърси слепешком каишите на седлото, разкопча ги един по един и вдигна задъхано глава, осмелявайки се да погледне…

Сартак изглеждаше зашеметен. Мигаше към сивото небе. Но беше жив, дишаше въпреки кръвта, стичаща се по слепоочието му, по бузата му, по устата му…

Тя простена през зъби и най-сетне смогна да освободи краката си, стана от Сартак и се зае с неговите, с оплетените парчета кожа между двама им.

Почти целият беше заровен в шисти. Ръцете му бяха раздрани, а краката му…

— Не са счупени — програчи той. — Не са счупени.

Изричаше го повече за свое успокоение, отколкото за нейно.

Несрин укроти разтрепераните си пръсти, колкото да разкопчае и другите каишки. Плътният кожен костюм бе спасил живота му, беше попречил на скалите да раздерат плътта му до кост. Той бе поел удара и за двама им, така я бе извъртял, че да паднат на неговия гръб…

Несрин заразчиства трескаво с пръсти шистовите отломки по раменете и ръцете му, без да чувства как острите парчета разрязват кожата й. Лентата в края на плитката й се беше развързала при падането и сега косата й хвърчеше около лицето й, пречейки на видимостта й към гората зад тях и скалите наоколо.

— Ставай! — рече задъхано тя. — Ставай!

Той си пое въздух и клепачите му затрепкаха.

— Ставай — повтори Несрин, но този път умолително.

Някъде напред се разнесе хрущене на шисти, придружено от нисък, болезнен вой.

Сартак се надигна рязко.

— Кадара…

Несрин се завъртя на колене към звука, издирвайки лъка си с поглед.

На десетина метра пред тях в прохода Кадара лежеше оплетена в почти невидимата коприна — призрачна мрежа, обездвижила крилете й, главата й…

Сартак се изправи немощно, залитна и се подхлъзна на рехавите шистови скали, но астерионският нож мигновено се появи в ръката му.

Несрин също съумя да стане на изнемощелите се крака и продължи да се озърта из прохода, въпреки че й се виеше свят.

Ето. Лъкът й лежеше близо до скалната стена. Невредим.

Тя се спусна към него, а Сартак — към рука си. Достигна оръжието тъкмо когато принцът започна да разрязва паяжината.

— Всичко ще е наред — успокояваше Кадара той. Ръцете и вратът му бяха облени в кръв. — Ще те измъкна…

Несрин преметна лъка си през рамо и долепи ръка до джоба си. Фалкан…

Малко краче побутна дланта й в отговор. Беше жив.

Без да губи време, тя се втурна към рука, вадейки елфическия си меч от ножницата, която Борте й беше намерила, и също се зае да реже дебелите нишки. Паяжината полепваше по пръстите й, съдираше кожата й, но тя не спираше да я разсича, за да освободи едното крило на Кадара, докато Сартак се бореше за другото.

Достигнаха краката й едновременно.

И забелязаха, че ноктите й са празни.

Несрин вдигна рязко глава и пак заоглежда прохода, купчините раздробени шисти…

Пиленцето бе изхвръкнало при сблъсъка им със скалите

Явно дори Кадара не бе успяла да задържи ноктите си свити при агонията от удара. Малкият рук лежеше на земята до ръба на прохода и се мъчеше да стане, огласяйки тясното пространство с ужасено писукане.

— Изправи се, Кадара — нареди Сартак с пресекващ глас. — Стани!

Огромните й криле се размърдаха сред скриптене на натрошени шисти и рукът опита да се подчини. Несрин се запрепъва към пилето, по чиято пухкава сива глава блестеше кръв, а големите му тъмни очи я гледаха уплашено, умолително…

Всичко се разигра толкова бързо, че Несрин нямаше време дори да извика.

В първата секунда пиленцето отваряше човка да изписука за помощ.

В следващата пропищя с изцъклени очи, защото дълъг, абаносовочерен крак изскочи иззад една щръкнала скала и се стовари върху гръбнака му.

Изхрущяха кости и плисна кръв. Несрин спря толкова рязко, че залитна и падна на земята с нечленоразделен вик на уста. Черният крак завлече пърхащото, писукащо пиле зад скалата…

Паническите крясъци стихнаха.

Несрин беше виждала кошмарни неща — неща, които я бяха карали да повръща, да загуби съня си, но агонизиращите, умолителни вопли на пилето, докато онова страшилище не ги секна…

Тя се завъртя върху хлъзгавите шисти и хукна към Кадара и Сартак, който също бе зърнал как паякът завлича малкото зад скалата и сега крещеше на рука си да излети…

Кадара пробва, но не съумя да стане.

— ЛЕТИ! — изрева Сартак.

Бавно и тромаво рукът се изправи на крака, провлачвайки одрания си клюн през натрошените скали.

Нямаше да се справи. Нямаше да излети навреме. В обгърнатата с паяжини гора… Вече шаваха сенки. Приближаваха се.

Несрин прибра меча си в ножницата и свали лъка от рамото си. Насочи разтреперана стрела към скалата, зад която бе завлечено пилето, после и към гората на стотина метра от тях.

— Хайде, Кадара — продължаваше да я умолява Сартак. — Ставай!

Птицата почти не беше в състояние да лети, камо ли да носи хора на гърба си…

Зад гърба й се чу хрущене на раздробена скала. Откъм каменния лабиринт в прохода.

Капан. Бяха попаднали в капан…

Фалкан се размърда в джоба й, мъчейки се да се измъкне. Несрин го притисна с предмишницата си.

— Не още — пророни. — Не още.

Силата му не беше като на Лизандра. През последната седмица неуспешно бе опитал да се преобрази в рук. Но големият вълк беше най-едрото му превъплъщение. На толкова беше способна магията му.

— Кадара…

Първият паяк излезе от гората. Също толкова черен и лъскав като убитата си посестрима.

Несрин пусна стрелата.

Паякът се сгромоляса назад с писъци — скверни звуци, които разтърсиха скалите. Беше го улучила право в окото. Веднага зареди втора стрела и заотстъпва към Кадара, която тъкмо започваше да размахва криле…

Рукът залитна.

Сартак му изкрещя:

— ЛЕТИ!

Порив на вятъра развя косата на Несрин и понесе със себе си по-фините шистови люспи. Земята зад тях тътнеше, но тя не посмя да откъсне очи от втория паяк, пръкнал се от гората. Стреля наново, ала този път песента на стрелата й се сля с пърпоренето на могъщи криле. Тежки, болезнени махове, и все пак напористи…

Несрин надникна през рамо само за миг. Едва колкото да съзре как Кадара препуска с разперени криле, ръсейки кръв и късчета шисти, как се бори за всеки удар, който трябваше да я издигне над тесния проход. В същия момент от сенките на някаква скала нагоре по отвесния скат на върха се появи черното туловище на друг каранкуи, свил крака, сякаш се канеше да скочи на гърба на рука…

Несрин стреля и след нейната стрела мълниеносно полетя втора. На Сартак.

И двете попаднаха в целта си. Едната се заби в окото на паяка, другата нахлу право през отворената му уста.

Той изврещя и се прекатури от високия си пост. Кадара кривна настрани, за да избегне трупа му, и едва не се блъсна в нащърбения склон на върха. Строполяването на паяка върху скалистата земя проехтя из каменния лабиринт пред тях.

След секунда Кадара излетя в сивото небе, размахвайки яростно криле.

Сартак се завъртя към Несрин тъкмо когато тя реши да надникне назад към боровата гора.

Откъдето с кръвожадно съскане изскочиха още поне шест паяка.

Облян в кръв, тежко задъхан, принцът намери сили да сграбчи ръката на Несрин и да процеди:

— Бягай!

Тя го послуша.

Ала не се втурнаха към боровете.

Побягнаха към забуления в сумрак край на лъкатушещия проход.

43

Тъй като вече не му се налагаше да носи шина, Каол получи черна кобила, чието име Фараша се оказваше съвсем неподходящо. Значело „пеперуда“, обясни му Ирен, докато се събираха в двора на двореца три дни по-късно.

Фараша по нищо не приличаше на пеперуда.

Бунтуваше се срещу юздата, тъпчеше нервно с копита и мяташе глава, сякаш решена да изпробва търпението му още преди керванът им към пустинята да се събере. Няколко слуги бяха тръгнали ден по-рано, за да подготвят лагера.

Подозирал бе, че хаганското семейство ще му предостави най-опърничавия си кон. Не се различаваше по буйния си нрав дори от млад жребец. Фараша явно си беше бясна по рождение.

А нямаше намерение да иска друг кон от кралските особи. Въпреки че гърбът и краката му вече страдаха.

Ирен гледаше смръщено двама им с Фараша, галейки катраненочерната грива на кестенявата си кобила.

Красиви коне, макар че не можеха да се мерят с прелестния астерионски жребец, който Дориан му беше подарил за миналия рожден ден.

На едно друго тържество. В друго време — в друг живот.

Чудеше се какво ли се бе случило с онова прекрасно животно, което така и не кръсти. Като че дълбоко в себе си бе подозирал колко мимолетно ще е щастието им. Питаше се дали още не е в кралската конюшня, или вещиците го бяха откраднали — за да го яздят или за да нахранят потресаващите си зверове с него.

Може би затова Фараша го ненавиждаше. Може би долавяше, че е изоставил онзи благороден жребец в северната си родина. И желаеше да го накаже.

Породата водела началото си от астерионските коне, подхвърлила му бе присмехулно Хасар, обикаляйки го два пъти с напетия си бял жребец. Изящната клиновидна глава и високата опашка били двата белега на елфическото им потекло. Тези коне обаче, муники, се развъждали за пустинния климат на земите им. За пясъците, които им предстояло да прекосят днес, и степите, откъдето бил родом хаганът. Принцесата дори посочи леката изпъкналост между очите на кобилата, така наречения джиббах — външния признак за по-големи синуси, позволяващи на муники да живеят по тези сухи, сурови ширини.

Трябвало да се отчете и скоростта на муники. Конете от породата не били толкова бързи, колкото астерионските, признала бе Хасар. Ала и не им отстъпвали с много.

Ирен изслуша с привидна равнодушност малкия урок на принцесата, използвайки времето да дозатегне бастуна на Каол зад седлото си и да поприглади дрехите си.

Докато той самият носеше обичайния си тюркоазен жакет и кафяви панталони, Ирен се беше отказала от роклята.

Облекли я бяха в бяло и златисто заради жаркото слънце — с дълга до коленете туника и свободни, ефирни панталони, натъпкани във високи кафяви ботуши. Слабата й талия бе пристегната с колан, а по диагонал между гърдите й се спускаше наниз от златни и сребърни мъниста. Косата й отново беше наполовина вдигната, а някой бе вплел златисти нишки сред разпуснатите й къдри.

Красива. Ослепителна като изгрева.

Бяха трийсетина души, повечето непознати за Ирен, тъй като Хасар не беше благоволила да покани нито една лечителка от Торе. Бързоноги ловджийски кучета кръстосваха из двора, провирайки се измежду краката на десетината коне на стражите. Тези определено не бяха муники. Прекалено изтънчена порода като за стражи, ето защо неговите хора получаваха далеч по-скромни коне, които обаче не притежаваха странната чувствителност на муники, разбиращи сякаш всяка изговорена дума.

Накрая Хасар даде сигнал на Шен, застанал гордо до порта та, и той наду рога си…

Знак, че потегляха.

Независимо от факта, че бе командир на армадата им, Хасар като че ли проявяваше много по-жив интерес към коневъдното наследство на предците им. И явно нямаше търпение да даде воля на дарганския ездач в себе си, защото ругаеше гневно всеки път, когато движението по градските улици ги възпираше. И въпреки предупреждението отсечката към изхода от Антика да се освободи, тесните, стръмни улици ги забавяха значително.

А зверската жега си я биваше. Още отсега облян в пот, Каол яздеше до Ирен, здраво стиснал поводите на Фараша, която опита да ухапе не един, а двама търговци, спрели на тротоара да позяпат свитата им. Истинска пеперуда.

Затова я държеше под око дори докато разглеждаше града. И докато яздеха към източната порта, откъдето щяха да поемат по сухите, обрасли в шубраци хълмове, Ирен му показваше забележителностите, добавяйки и интересни факти за тях.

Из града се виеха акведукти, снабдяващи сградите с вода; подминаха и незнайно колко фонтани, градини, паркове. Завоевателят, който бе превзел мястото преди три века, явно го беше обикнал. Градът изглеждаше обгрижван.

Минаха през източната порта и се насочиха по дълъг, прашен път, прокаран през по-нарядко застроеното предградие. Хасар нямаше намерение да ги чака и направо препусна с жребеца си в галоп, зарязвайки ги в облак от прахоляк.

Кашин заяви, че не искал да й диша праха през целия път до оазиса, усмихна се леко на Ирен и подсвирна на коня си. Явно повечето благородници и везири се бяха обзаложили предварително, защото се впуснаха в отделни надпревари с главоломна скорост през градчета, освободени специално за тях. Сякаш хаганатът им служеше за игрална площадка.

Рожден ден ли? Принцесата вероятно си умираше от скука в двореца, ала не желаеше баща й да я помисли за безотговорна. Каол обаче не бе очаквал да зърне Аргун. Но как да не оплете някоя интрига в отсъствието на братята и сестра си? И ето че и най-големият принц препускаше недалеч зад Кашин, докато силуетите им преваляха хоризонта.

Неколцина от благородниците останаха с Каол и Ирен, явно не дотам поблазнени от надпреварата. Докато прекосяваха и последното градче извън стените на Антика, конете им вече лъщяха от пот и дишаха тежко. Заизкачваха голям, скалист хълм, отвъд който започваха дюните, така поне му бе обяснила Ирен. Скоро щели да напоят конете и след кратка почивка да вземат последната отсечка през пясъците.

Тя му се усмихваше загадъчно, докато се катереха по канарата, следвайки еленската пътечка през шубрака. Доста коне бяха минали оттук — с нехайни ездачи, ако съдеше по прекършените храсталаци. По някои клонки дори проблясваше кръв, засъхнала под свирепото слънце.

Ездачите, постъпили така небрежно с конете си, заслужаваха добър пердах.

Част от спътниците им бяха достигнали билото на скалистия хълм, където бяха напоили конете си и вече продължаваха към дюните. Всичко, което можеше да види Каол, бяха фигурите на хора и коне, потъващи под небето, като че просто прекрачваха ръба на скалата, пропадайки във въздуха.

Фараша превземаше хълма с тромави, насечени крачки и гърбът и бедрата му се бореха да го задържат на седлото без помощта на шината. Каол обаче не смееше да й разкрие дори нотка от неудобството си.

Ирен първа достигна билото и белите й дрехи грейнаха като същински маяк на фона на безоблачното синьо небе. Косата й сияеше като старо злато. Тя спря да го изчака върху задъханата си кобила, чието кафеникаво тяло изглеждаше тъмнорубинено на тази светлина.

Ирен слезе на земята, а когато Фараша изкачи и последните няколко метра от хълма…

Дъхът на Каол секна заради гледката, която му се разкри.

Пустинята.

Беше като голо, съскащо море от златисти пясъци. Дюни, вълни и долчини се ширеха към хоризонта, празни, а някак пропити с глухо бучене. Докъдето погледът стигаше, не се мержелееше нито дърво, нито храст, нито блещукаща вода.

Пейзаж, сътворен от ръката на безмилостен бог, чието дихание още местеше дюните песъчинка по песъчинка.

Каол за пръв път се изправяше пред подобна гледка. Пред такова чудо. Съвършено различен свят.

Може би щеше да се окаже неочаквана благодат, че именно тук се криеше информацията, която търсеха.

Той извърна очи към Ирен, вперила взор в лицето му, опитвайки да разчете емоцията по него.

— Красотата й не е за всеки — пророни тя. — Но мен някак ме привлича.

Някои несъмнено виждаха само жежка смърт в това море, по чиито златисти вълни никога нямаше да плават кораби. Той самият виждаше покой — и чистота. И бавно витаещ живот. Необуздана, дива красота.

— Разбирам те — отвърна накрая, слизайки внимателно от Фараша.

Ирен го наблюдаваше и не понечи да стори нищо друго, освен да му подаде бастуна; остави го сам да намери най-добрия начин да преметне единия си крак през гърба на кобилата, макар и гърбът му да трепереше от напъна, и да се плъзне до покритата с пясък скала. Бастунът веднага се озова в ръката му, ала Ирен дори не се помъчи да го хване, когато Каол най-сетне пусна седлото и се пресегна към поводите на Фараша.

Кобилата се напрегна, сякаш обмисляше да го отблъсне, но той я стрелна строго, забивайки рязко бастуна в скалата до краката си.

Тъмните очи на Фараша светеха с пъкления огън на Хелас. Каол обаче изопна рамене — изправи се в цял ръст. И нито за миг не откъсна поглед от нейния.

Накрая кобилата изпръхтя и му позволи да я отведе до почти затъналото в пясък корито, рухнало от старост. Сигурно го имаше още откакто съществуваше пустинята, поило бе конете на стотици завоеватели.

Фараша долови, че предстои да навлязат в океана от пясък, и залочи жадно. Ирен доведе и своята кобила и я остави на разумно разстояние от Фараша, преди да попита:

— Как се чувстваш?

— Стабилно — отвърна искрено той. — Вероятно всичко ще ме заболи, докато стигнем, но напрежението не е толкова голямо.

Не смееше да предприема дори по няколко крачки без бастуна. Едва се справяше.

Ирен все пак сложи ръката си в основата на гръбнака му, сетне и върху бедрата му, позволявайки на магията си да прецени състоянието му. Независимо от дрехите и жегата, допирът на дланите й го накара да почувства всеки сантиметър разстояние помежду им.

Но около огромното, древно корито започнаха да прииждат и други, затова Каол се отдръпна от нея и отведе Фараша на безопасно място. Как щеше да я яхне обаче?

— Леко и спокойно — прошепна Ирен, оставайки все пак на няколко крачки от него.

В двореца бе разполагал с опора за стъпване. А тук, освен да си качи на не особено надеждния ръб на коритото… Разстоянието между крака му и стремето за пръв път му се струваше толкова голямо. Просто трябваше да вдигне крака си и да опита да балансира, отблъсквайки се от земята с другия, за да преметне първия през седлото… Стъпки, които бе повтарял хиляди пъти в миналото. Беше се научил да язди още преди да навърши шест години — през почти целия си живот дотук бе яздил.

Само дето този път се налагаше да се справя с кон от ада.

Фараша от своя страна стоеше неподвижно, вперила поглед в пеещото море от пясъци, в отъпканата пътека надолу по хълма, техния вход към пустинята. Нищо че променливите ветрове постоянно ваеха златистия пясък в нови и нови форми и долчинки, дирите на спътниците им още се открояваха ясно. Дори виждаше как шепа от тях, макар и само черно-бели точици в далечината, се изкачват и спускат по дюните.

А той още стоеше тук. Взираше се ту в стремето, ту в седлото.

Ирен подхвърли небрежно:

— Мога да намеря някакво трупче или поне кофа…

Каол се впусна в действие. Може би не изглеждаше особено елегантно, а по-скоро окаяно, но все пак успя — опря се на бастуна, после го хвърли върху скалата, за да хване лъка на седлото, пъхвайки едва-едва крака си в стремето. Фараша пристъпи от крак на крак, за да поеме тежестта му, а Каол се набра на седлото и смогна да я възседне въпреки режещата болка в гърба и бедрата си.

Ирен отиде до падналия бастун и го изтупа от прахоляка.

— Не беше зле, лорд Уестфол. — Тя закачи бастуна зад седло то си и яхна своята кобила. — Никак даже.

Той прикри усмивката си, все още пламнал от напъна, и подкани Фараша надолу по пясъчния хълм.

Поеха бавно по следите на другите сред треперливата мараня.

Единствените звуци, докато се изкачваха и слизаха по дюните, бяха приглушеният тропот на копита и сподавеното дихание на пясъка. Групичката им се нижеше в протяжна, лъкатушеща нишка. На места по пътя стояха стражи, стиснали дълги колове с хаганския флаг, чийто отличителен знак представляваше тъмен препускащ кон. Вероятно служеха за маркировка към оазиса. На Каол му дожаля за мъжете, принудени да висят на пост в жегата заради прищевките на принцесата, но си замълча.

След известно време дюните започнаха да отстъпват място на равно, пясъчно поле. А в далечината, размътен от зноя…

— Там е лагерът — посочи Ирен към петно гъста растителност сред пясъците.

Нямаше и помен от древния, затрупан град на мъртвите, върху който по думите на Хасар бе възникнал оазисът. Не че можеха да зърнат нещо от такова разстояние.

С темпото, което поддържаха, имаха още трийсетина минути път.

Въпреки подгизналите й в пот бели дрехи, Ирен се усмихваше. Явно и тя бе имала нужда от ден извън града. Ден под открито небе.

Ирен усети погледа му и се обърна. Слънцето бе придало на кожата й сияен бронзов загар, карайки луничките й да изпъкнат, а около ведрото й лице се спускаха вълнисти кичурчета коса.

Фараша обтегна поводите. Тялото й потрепваше от нетърпение.

— Имам астерионски жребец — обяви Каол и Ирен видимо се впечатли. Той сви рамене. — Интересно ми е дали муники могат да се мерят с него.

Тя свъси вежди.

— Искаш… — Надникна към пясъчната равнина, ширнала се към оазиса. Идеална за надбягвания. — О, не мога да… не мога да яздя в галоп.

Каол зачака предупреждението за гръбнака му, за краката му. Ала то така и не дойде.

— Страх ли те е? — вирна вежда той.

— От тези същества ли? — Тя се взря недоверчиво в кобилата си, която започваше да нервничи под нея. — Определено.

— Та тя е кротка като дойна крава — кимна към кафеникавата й кобила Каол.

После се приведе напред, за да потупа „Пеперуда“ по врата.

Тя понечи да го захапе и Каол дръпна поводите, за да й покаже, че вече не го изненадва с дивотиите си.

— Да се състезаваме — предизвика я отново.

Очите на Ирен просветнаха. И за негово смайване, тя пророни:

— А наградата?

Не си спомняше кога за последно бе чувствал така ясно всяка глътка въздух, всяка капчица кръв в тялото си, онзи странен кипеж и трепет.

— Целувка. Аз избирам кога и къде.

— В какъв смисъл „къде“?

Той се ухили. И освободи Фараша.

Ирен изруга по-цветисто, отколкото някога я беше чувал, но той не се обърна към нея — Фараша вече вилнееше като черна буря по пясъка.

Така и не бе изпробвал астерионеца. Но ако беше по-бърз от този муники…

Фараша фучеше над златната пустиня като тъмна светкавица. Каол можеше единствено да стисне зъби, преглъщайки рева на мускулите си.

Ала и бездруго забрави за тях, щом с ъгълчето на окото си улови червеникавочерната стихия до себе си — и белия ездач върху нея.

Косата на Ирен подскачаше зад гърба й в златистокестенява плетеница от тежки къдри и литваше във въздуха с всяка грохотна, стремглава стъпка на кобилата й върху твърдия пясък. Белите й дрехи пърпореха бясно, сребърните и златни украшения по тялото й проблясваха като звезди насред шеметния й устрем, а лицето й…

Каол остана без дъх, когато съзря дивата радост по лицето й, необуздания й захлас.

Фараша усети другата кобила, настигаща ги с лудешки тропот, и се опита да се изстреля напред. Да я зареже в прахоляка.

Той я възпря с поводите и петите си, удивен, че изобщо бе способен на подобно нещо, че жената, която вече яздеше до него, която му се усмихваше, сякаш единствено той съществуваше в това жарко море… Тя го беше постигнала. От нея бе получил този безценен дар.

Усмивката на Ирен премина в смях, толкова буен, че навярно с мъка го беше сдържала в себе си.

Каол не помнеше да е чувал по-прекрасен звук в живота си.

И в този миг, докато летяха заедно през пясъците, поглъщайки с пълни гърла пустинния вятър, докато косата й се развяваше като златистокафяв флаг зад тях…

Каол за пръв път се почувства истински жив.

И благодарен — благодарен до мозъка на костите си.

44

Ирен беше плувнала в пот, макар че влагата се изпаряваше толкова бързо от тялото й, че усещаше само следа от нея.

За щастие, оазисът предлагаше прохладна сянка и в средата му имаше широк, плитък извор. Слугите отведоха конете под едно дърво, за да ги напоят и изчеткат, а после вкупом със стражите се оттеглиха към отреденото за тях място за освежаване и отмора.

Не се виждаха нито пещерата, за която говореше Ноуша, нито градът на мъртвите, който според Хасар се спотаявал сред джунглата отвъд. Но лагерът беше огромен, а големият извор… Хаганските потомци вече се наслаждаваха на прохладните му води.

Рения, облечена с ефирна копринена туника, която не скриваше почти нищо от завидните й прелести, тъкмо излизаше от извора, смеейки се на нещо с Хасар.

— Хм — покашля се Каол до Ирен.

— Предупредих те за тукашните гуляи — прошепна му в отговор тя, отправяйки се към шатрите, разпънати измежду гигантските палми и храсталаци.

Всяка бяло-златиста шатра носеше флага на принц или принцеса, но тъй като Сартак и Дува не присъстваха, техните бяха предназначени за Каол и Ирен.

За радост и на двама им щяха да са близо един до друг, но щом съзря отворения вход на своята шатра, голяма колкото цялата колиба, в която бяха живели с майка й, Ирен се извърна към Каол, който вече куцукаше към своята. Дори с бастуна ходеше по-нестабилно, отколкото сутринта, а и бе забелязала колко скован слезе от онзи проклет кон.

— Сигурна съм, че искаш да се освежиш — подхвана тя, — но се налага да прегледам гърба и краката ти след толкова езда.

Май не трябваше да се състезава с него. И бездруго дори не помнеше кой бе стигнал пръв до оазиса. Беше твърде заета да се смее, да се чувства сякаш извън собственото си тяло, но кой знае дали някога пак щеше да се усети по този начин. Беше твърде заета и да се взира в лицето му, изпълнено с толкова ярка светлина…

Каол спря до входа на собствената си шатра и бастунът потрепери под ръката му, тъй като май прекалено много се беше отпуснал на него. По лицето му се четеше облекчение, когато попита:

— Твоята шатра или моята?

И това я разтревожи леко.

— Моята — каза тя, съзнавайки колко слуги и благородници можеше да ги подслушват, навярно в пълно неведение, че Ирен е поводът за екскурзията им, но пък готови да докладват за действията й.

Той кимна и тя проследи всяко движение на краката му, на торса му, на бастуна му.

Докато минаваше покрай нея на влизане в шатрата, Каол прошушна в ухото й:

— Между другото, аз спечелих.

Ирен надникна към залязващото слънце и долови странен трепет дълбоко в себе си.

Всичко го болеше, но за негов късмет можеше да върви след края на старателния й преглед. И серията разтягащи упражнения за отпускане на краката и гърба. Придружени с масаж.

Каол имаше отчетливото чувство, че Ирен си играе с него, независимо от това, че допирът й си оставаше все така целомъдрен. Безстрастен.

Тя даже си позволи да поиска кана с вода от някакъв преминаващ слуга.

Шатрата бе обзаведена за принцесата, която обикновено я обитаваше. В средата й върху издигната платформа имаше огромно легло. По застлания с пищни килими под бяха разпръснати кресла и дивани. Имаше дори баня и тоалетна, отделени от помещението със завеса. И всичко бе отрупано със злато.

Или слугите го бяха донесли със себе си вчера, или жителите на тези земи толкова се бояха от гнева на хагана, че не смееха да ограбят лагера му. А може би той се грижеше толкова добре за тях, че не изпитваха потребност.

Когато Каол облече изсъхналите си дрехи и с Ирен излязоха от шатрата, за да потърсят онова, заради което бяха дошли, всички останали вече разпускаха в извора.

Преди това обаче обсъдиха въпроса шепнешком в шатра та — и двамата не бяха видели нищо интригуващо на влизане в оазиса. Покрай къпещите се хагански потомци и приятели те им също не се мяркаха пещери и руини. Всички изглеждаха спокойни, лежерни. Свободни по начин, по който никой в Адарлан не се чувстваше. За съжаление. Каол не беше наивен — съзнаваше, че в прохладните води се плетяха кроежи и интриги, но никога не бе чувал адарлански благородници да се забавляват заедно в някой басейн например.

Макар че определено се чудеше защо й беше на Хасар да организира такова тържество в чест на Ирен, било по собствена идея или не, при положение че принцесата бе наясно, че рожденицата не познаваше повечето гости.

Като стигнаха брега на езерцето, Ирен поспря и надникна към него изпод мигли — поглед, който страничен наблюдател би приел за свенлив. Поглед на жена, недотам склонна да се съблече по оскъдни дрехи за къпане, подтикваща присъстващите да забравят, че е лечителка, напълно свикнала с доста по-разголена плът.

— Май не съм в настроение за къпане — промълви Ирен сред смеха и плисъка откъм разпускащите във водата. — Искаш ли да се поразходим?

Любезна, учтива покана, придружена с кимване към избуялата джунгла вляво от тях. Не се имаше за придворна особа, но определено умееше да лъже. Вероятно полезно умение за всяка лечителка.

— С удоволствие — предложи й лакътя си Каол.

Ирен отново се поколеба — самата скромност. И надзърна през рамото му към извора. Към всички, които ги гледаха. Включително Кашин.

Предоставяше на нея избора кога и как да даде на принца да разбере, и то за пореден път, че не проявява интерес към него. И все пак съвестта го загриза леко, когато Ирен го хвана под ръка и двамата навлязоха в сумрака на джунглата.

Кашин бе добър човек. Каол не вярваше, че го е излъгал за готовността си да тръгне на война. А да рискува да го превърне в свой враг, разкривайки така демонстративно близостта си с Ирен… Каол я стрелна косо, докато бастунът му се забиваше в меката пръст и преплетените из нея корени. По още пламналото й от слънцето лице изплува едва доловима усмивка.

Нека му се ядосва принцът — не го вълнуваше.

Ромонът на близкото поточе се сливаше с диханието на извисяващите се палми, а те навлизаха все по-надълбоко и по-надълбоко в буйната растителност, крачейки в произволна посока.

— В долината на Аниел, близо до Сребърното езеро — подхвана Каол, — има десетки горещи извори. Цепнатините в земята ги топлят. Като момче често се къпех в някой от тях след тренировка.

Тя попита предпазливо, сякаш учудена, че сам й бе споделил това късче от миналото си:

— Тренировките ли те вдъхновиха да постъпиш в стражата?

Минаха няколко секунди, преди Каол да отвърне с гърлен глас:

— Отчасти. Просто… ме биваше в това. В ръкопашния бой, боя с меч, стрелбата. Получих обучението, подходящо за наследника на лорд, чийто планински народ от дълги години отбиваше набезите на диваците от Белия зъб. Но истинското ми обучение започна в Рифтхолд, в кралската стража.

Тя забави крачка, докато той минаваше през едно оплетено гнездо от корени, позволявайки му да се съсредоточи.

— Вероятно инатът и твърдоглавието са ти помагали с дисциплината.

Каол се засмя и я сръчка с лакът.

— Така е. Пръв излизах на тренировъчната площадка и последен си отивах. Въпреки че всеки ден ме премазваха от бой.

Гърдите му се стегнаха, когато си припомни лицата на мъжете, които го обучаваха през онези години, които непрекъснато тестваха издръжливостта му, оставяха го пребит и кървящ на площадката, а по-късно същата вечер се уверяваха, че е успял да си стъпи на краката в казармата. Обикновено с помощта на щедра вечеря и потупване по рамото.

В чест на онези мъже, братята му… той каза дрезгаво:

— Не всички бяха лоши хора, Ирен. Онези… онези, с които аз отраснах, които командвах… Те бяха добри мъже.

Спомни си усмихнатото лице на Рес, вечно пламнало край Елин. Очите му запариха.

Ирен спря насред жужащата джунгла и гърбът и краката му се оказаха някак благодарни за почивката. Тя измъкна ръка от свивката на лакътя му и докосна бузата му.

— Ако дори отчасти са отговорни да бъдеш… такъв, какъвто си — пророни, надигайки се на пръсти, за да докосне устните му със своите, — то вярвам, че са добри мъже.

— Бяха — промълви той.

Ето тази дума… Точно тази дума, погълната от глинестата почва и дебелата сянка на оазиса, го измъчваше жестоко. Бяха.

Все още можеше да се отдръпне от невидимата бездна, изскочила пред тях. Ирен остана близо до него, положила ръка върху сърцето му, търпеливо изчаквайки да реши дали му се говори за това.

И може би именно защото усещаше дланта й върху сърцето си, той прошепна:

— Тази пролет ги изтезаваха седмици наред. После ги заклаха като прасета и ги захвърлиха да висят по оградата на двореца.

Скръб и ужас лумнаха в очите й. Той едва намери сили да продължи:

— Нито един не е смогнал да се измъкне. Когато кралят и… и други… — Точно това изречение още не можеше да довърши. И може би никога нямаше да намери смелост да се изправи очи в очи с това свое подозрение, с вероятната истина. — Когато са ги разпитвали за мен. Нито един не е смогнал да се измъкне.

Не знаеше с какви думи да опише храбростта им, саможертвата им.

Ирен преглътна и сложи ръка на бузата му.

Каол най-сетне пророни:

— Аз съм виновен. Кралят… сторил го е, за да ме накаже. Задето избягах и помогнах на бунтовниците в Рифтхолд. Той… всичко е било заради мен.

— Не бива да се обвиняваш така.

Простички, искрени думи.

И съвършено погрешни.

Изтръгнаха го от унеса по-успешно от кофа с ледена вода.

Каол се отдръпна от нея.

Не биваше да й казва. Не биваше да подхваща темата. Точно на рождения й ден, мътните го взели! И то когато трябваше да издирват важна информация.

Носеше меча и кинжала си, а като продължи напред през гъсталака от палми и папрати, оставяйки Ирен да го следва, провери дали са добре закачени за колана му. Все нещо трябваше да направи с разтрепераните си ръце, с трескавия си ум.

Закъта думите и спомените обратно у себе си. Зарови ги още по-надълбоко. Затвори ги в бездънен кладенец и се зае да брои оръжията си.

Ирен просто вървеше мълчаливо подире му, докато навлизаха в дълбините на джунглата. Оазисът бе по-голям от повечето села, а тукашните народи бяха превзели толкова малка част от него — не се виждаше дори пътека през шубрака, камо ли град на мъртвите.

Докато измежду корените и храсталака не започнаха да се подават рухнали светли колони. Навярно добър знак. Ако изобщо имаше пещера, сигурно щеше да е наоколо, може би някогашно обиталище на древен народ.

Ала архитектурните творения, които им се налагаше да прескачат и заобиколят внимателно…

— Тук не са живели пещерни хора, заравяли мъртъвците си в дупки — отбеляза той, драсвайки с бастуна си по древния камък отдолу.

— Хасар каза, че било град на мъртвите. — Ирен се озърташе наоколо със сбърчено чело, взирайки се в красиво изсечените колони и масивни каменни блокове, обрасли с горска растителност. — Вървим през огромен некропол.

Каол плъзна поглед по земята.

— Но нали разправят, че народът на хагана оставял покойниците си под открито небе в сърцето на родината им.

— Така е. — Тя прокара ръце по една каменна колона, върху която бяха издялани животни и странни същества. — Само че… това място го е имало преди хаганата. Даже преди Торе и Антика. — Полусрутено стълбище водеше към издигната платформа, където дърветата бяха прораснали през камъка, поваляйки гравираните колони. — Хасар ми каза, че проходите криели страшни капани. Заложени или за да държат крадците настрана, или за да не напускат мъртвите сетния си дом.

Въпреки жегата косъмчетата по ръцете му настръхнаха.

— И ми го споделяш чак сега?

— Предположих, че Ноуша има друго предвид. Тя говореше за пещера и щеше да ни спомене, ако е била свързана с тези руини. — Ирен се качи на платформата и той я последва нагоре по стълбището, макар и с разтреперани крака. — Но тук не виждам скали. Не и достатъчно големи, за да крият пещера в себе си. Има само… камъни.

Пред очите му се ширна огромният комплекс, отвеждащ към некропола под краката им. Поне така го бе описала Хасар.

Обходиха с поглед полето от каменни блокове и гигантски колони, едни срутени, други — още прави, но погълнати от корени и лиани. Тишина, по-тежка от сенчестия зной, застилаше всичко. Сякаш чуруликащите птички и жужащите насекоми от околния оазис не дръзваха да припарят дотук.

— Смущаващо място — прошушна Ирен.

Извикаха ли, двайсетина стражи щяха да им се притекат на помощ, но Каол несъзнателно плъзна ръка към меча си. Ако под тях наистина се спотаяваше град на мъртвите, може би Хасар беше права. Може би не биваше да обезпокояват съня им.

Ирен се завъртя, вторачвайки се изучаващо в колоните и в релефите, изсечени по тях. Наоколо не се забелязваше пещера.

— И все пак Ноуша знаеше за това място — подхвана умислено тя. — Явно трябва да е важно за Торе.

— Да, но важността му вероятно е била забравена с времето. Или е била преиначена. Дотолкова, че в наши дни е оцеляло единствено името му и усещането за неговата значимост.

— Тези земи открай време привличат лечителите — продължи отнесено Ирен, прокарвайки пръсти по една колона. — Засилват магията им. Сякаш лечителската сила струи от почвата тук.

— Защо?

Пръстите й последваха релефа на колона, по-дълга от повечето кораби.

— Всичко намира начин и място да вирее. Всяко растение се развива в условията, които са най-благоприятни за него.

— Значи, Южният континент предлага най-благоприятна почва за лечителите?

Нещо грабна вниманието й, затова само измънка отнесено в отговор:

— Или убежище.

Той тръгна към нея, изтръпвайки от внезапната болка, която поряза гръбнака му. Но бързо я забрави, щом видя релефа под дланта на Ирен.

Върху широката фасада на колоната бяха изсечени две воюващи сили. На левия фронт стояха високи, снажни воини, въоръжени с мечове и щитове, обградени от буйни пламъци, изригващи води и всевъзможни животни в небето и покрай краката им. Заострени уши — главите на фигурите имаха заострени уши.

А срещу тях…

— Ти каза, че нищо не е случайно.

Ирен посочи армията, възправила се срещу елфическата.

Беше по-малобройна, но съставена от по-едри воини. С остри хищнически нокти и зъби и зловещи мечове.

Тя оформи следващата дума с устни.

Валги.

Свещени богове!

Ирен се спусна към близките колони и трескаво ги заразчиства от лианите и дълголетната мръсотия. Още елфически лица. Фигури.

Някои бяха изобразени в дуел срещу валгски командири, други — повалени от тях. Трети — триумфиращи.

Каол се придвижваше след нея, доколкото му бе възможни. И не спираше да се оглежда…

Докато не съзря под дебелите сенки на ниските, набити палми… квадратна, порутена сграда. Мавзолей.

— Пещера — прошепна Ирен.

Или нещо, което забравата лесно можеше да преобрази и пещера в хода на столетията.

Каол разкъса провисналите лиани със свободната си ръка, а гърбът му изрева от болка.

Разкъса ги и се натъкна на надписа, изсечен в портата към некропола.

— Ноуша каза, че според легендата част от свитъците идвали оттук — пророни той. — От място, пълно със Знаци на Уирда, с релефи на елфи и Валги. Но тук не е имало град. Така че трябва да са ги изнесли от гробниците под краката ни.

Отвъд входа пред тях.

— Не са погребвали човеци тук — изрече тихо Ирен.

Защото руните по затворената каменна порта…

— Древният език.

Виждал го бе изписан с мастило по лицето и ръката на Роуан.

Намираха се в елфическо гробище. Елфическо, а не човешко.

— Мислех, че само една група елфи е напуснала Доранел — каза той. — За да изградят Терасен под водачеството на Бранън.

— Може би втора се е заселила тук по време на тази незнайна война.

Първата война. Първата демонска война… още преди Елена и Гавин да се родят, преди Терасен.

Каол погледна Ирен. Пребледнялото й лице.

— Или пък са искали да скрият нещо.

Тя съсредоточено прикова очите си към земята, като че виждаше гробниците под нея.

— Съкровище?

— Друг вид.

Тонът на гласа му, неподвижното му тяло я накараха да вдигне взор към него. И в сърцето му се прокрадна страх, леден и режещ.

— Не разбирам — сподели приглушено Ирен.

— Елфическата магия се предава от поколение на поколение. Не се появява случайно. Може би този народ е живял тук, забравен от света, от силите на доброто и злото. Може би са смятали, че това място е достатъчно отдалечено, за да се съхрани незасегнато от всичко външно; че войните ще върлуват другаде; че те самите ще се сражават другаде. — Той посочи с брадичка към един релеф на валгски воин. — А Южният континент ще остане в ръцете на смъртните. Ала през годините са смесвали кръвта си с човеците, създавайки народ, надарен с лечебна магия.

— Интересна теория — заключи дрезгаво Ирен. — Но не знаем дали в нея има истина.

— Ако искаш да запазиш нещо ценно в тайна, няма ли да го скриеш на някое видимо място? Където очакваш, че могъща сила би скочила да го защити? Цяла империя например. Няколко дори. Империи, непокорявани от завоеватели нито веднъж в историята си, които биха възхвалявали лечителите заради целебната им дарба, без да подозират какво съкровище е всъщност. Оръжие.

— Ние не убиваме.

— Не. — Кръвта на Каол изстиваше бавно. — Но всички лечителки тук… Съществува само още едно такова място на света. Бранено и закриляно от също толкова могъща сила.

— Доранел… елфическите лечители в Доранел.

Бранени от Майев. Яростно бранени от нея.

Майев, която се бе била в първата война. Срещу Валгите.

— Какво значи всичко това? — промълви Ирен.

Каол имаше чувството, че земята се изплъзва изпод краката му.

— Изпратиха ме тук, за да събера армия. Но започвам да се двоумя дали… дали някоя друга сила не ме води насам, за да взема нещо друго.

Тя пъхна ръка в неговата. Безмълвно обещание, за което щеше да мисли по-късно.

— Сигурно заради това преследват и мен — каза Ирен. — Ако Морат наистина има свой пратеник по тези земи… Явно не желаят да стигаме точно до това заключение. Чрез изцеляването ти.

Той стисна пръстите й.

— А онези свитъци в библиотеката… взети са оттук и само легендата говори за произхода им. За вероятния произход на лечителите от тези земи.

Тайната не се криеше в некропола, а в елфическия народ, който го бе построил.

— Свитъците — изстреля тя. — Ако намерим някой да ги… да ги преведе…

— В тях може да пише на какво са способни лечителите срещу Валгите.

Тя преглътна.

— Хафиза. Чудя се дали тя не знае истината за свитъците. Върховна лечителка не е просто висок пост, а извор на познания. Тя е жива библиотека, научила е от предците си неща, които никой друг в Торе не знае. — Ирен заусуква една къдрица около пръста си. — Струва си да й покажем някои от текстовете. Да проверим дали не са й познати.

Беше риск да споделят информацията с когото и да било друг, но в подобна ситуация бе оправдано. Каол кимна.

Нечий смях прониза тягостната тишина на оазиса.

Ирен пусна ръката му.

— Ще трябва да се усмихваме и да се позабавляваме с тях. И да тръгнем още призори.

— Веднага щом се върнем, ще изпратя вест на Несрин, че е време да се прибира. Не мисля, че можем да чакаме повече помощта на хагана.

— Пак ще пробваме да го убедим — заяви Ирен. Каол килна въпросително глава. — Ти ще трябва да спечелиш тази война, Каол. — Прошепна тя. — Каквато и роля да се полага на лечителите в нея.

Той погали бузата й с палец.

— Нямам намерение да я губя.

Не им беше лесно да се преструват, че не са попаднали на нещо толкова съдбовно. Или че находката им не ги бе разтърсила из основи.

На Хасар й омръзна да се къпе и се разпореди да преминат към музиката, танците и обяда. С това се занизаха дълги часове на излежаване под прохладната сянка, съпроводено със слушане на изпълненията на музикантите и ядене на цял куп деликатеси, които Ирен не можеше да си представи как бяха пренесли чак дотук.

А когато слънцето залезе, всички се пръснаха по шатрите си, за да се преоблекат за празничната вечеря. След откритието им с Каол Ирен се страхуваше да остане сама дори за миг, но все пак се освежи и облече лилавата прозирна рокля, която Хасар й бе подготвила.

Каол я чакаше пред шатрата.

Принцесата беше донесла дрехи и за него — в прекрасен тъмносин цвят, който подчертаваше златистия нюанс на кафявите му очи и приятния слънчев загар на кожата му.

Ирен се изчерви, когато погледът му обходи дълбокото й деколте и голата кожа, която ефирните дипли на роклята разкриваха от талията й. От бедрата й. По цялата материя бяха пришити сребристи и прозрачни мъниста, каращи я да блести като звездното нощно небе над тях.

Факли и фенери горяха навсякъде около извора, масите, диваните и дебелите възглавници, разпръснати по земята. Свиреше музика, а гостите вече се впускаха в пиршеството, превзело масите. Хасар седеше царствено на челното място, точно до брега на позлатения от факлите извор.

А когато забеляза Ирен, я привика с ръка. Също и Каол.

От дясната й страна имаше две свободни места. Ирен можеше да се закълне, че Каол ги преценяваше с всяка стъпка, сякаш очите му издирваха следи от заплахи и капани по самите столове, по хората отсреща, из оазиса наоколо. Ръката му докосна ивицата гола плът по гръбнака й — потвърждение, че всичко е наред.

— Да не мислиш, че ще забравя почетната си гостенка? — рече Хасар и я целуна по бузите.

Каол се поклони на принцесата, доколкото беше способен, и зае отреденото си място от другата страна на Ирен, опирайки бастуна си на масата.

— Днес беше прекрасен ден — отбеляза искрено Ирен. — Благодаря ти.

Хасар се умълча за момент, вперила необичайно разнежен поглед в нея.

— Съзнавам, че съм труден характер: и като принцеса, и като приятелка. — Тъмните й очи най-сетне се спряха върху тези на Ирен. — Но ти нито веднъж не ме накара да се чувствам такава.

Гърлото на Ирен се стегна от прямите й думи. Хасар килна глава и махна към тържеството наоколо.

— Това е най-малкото, с което мога да почета скъпата си приятелка.

Рения потупа нежно ръката на Хасар — сякаш в знак на одобрение и разбиране.

Ирен сведе глава и отвърна на принцесата:

— Нямам желание да общувам с лесни приятели. С лесни хора. Като че ли на тях ми е по-трудно да се доверя, пък и не ме привличат така.

Думите й подтикнаха Хасар да се усмихне. Тя се приведе към масата, за да се взре в Каол.

— Изглеждате очарователно, лорд Уестфол.

— А вие сте ослепителна, принцесо.

Колкото и красиво облечена да бе Хасар, никой не можеше да я нарече така с ръка на сърцето. Но тя прие комплимента с обичайната си котешка усмивка, която понякога напомняше на Ирен за онази непозната от Иниш — за нагласата й, че красотата е мимолетна, но силата… силата е далеч по-ценна.

Пиршеството продължи и на Ирен й се наложи да понесе официалния тост на Хасар — не толкова спонтанен, колкото думите й отпреди малко — в чест на „безценната й, предана, мъдра приятелка“. Все пак пи за свое здраве с всички гости. Каол също. Слугите обикаляха безшумно масата и често-често допълваха чашите им с вино и медовина.

Минаха цели трийсет минути, преди да изникне темата за войната.

Аргун я подхвана. С подигравателен тост за мир и спокойствие в тези смутни времена.

Ирен отпи от чашата си и се постара да прикрие изненадата си, когато Каол стори същото, и то с лека усмивка на лице.

Хасар продължи с размисли за Западната пустош: питала се дали, докато всички били толкова съсредоточени в източната част на континента, онези земи не били лесна плячка за евентуални завоеватели.

Каол просто сви рамене. Сякаш този следобед най-сетне бе достигнал някакво заключение за войната и ролята на хаганския род в нея.

Принцесата също го забеляза. И макар че уж празнуваха рожден ден, подхвана темата, все едно говореше на себе си:

— Може би Елин Галантиус трябва да довлече изтъкнатата си особа по нашите земи и да вземе един от братята ми за жених. Може би така ще ни убеди да участваме във войната. При положение че могъществото й остане в семейството…

Необузданият й огън, суровата й мощ… да останат на този континент, да се слеят с хаганската кръв и повече никога да не представляват заплаха.

— Е, разбира се, братята ми ще трябва да понесат съжителството с подобна персона — допълни Хасар, — но и те самите не са толкова малодушни, колкото вероятно предполагате.

Тя надзърна към Кашин, който май се преструваше, че не я чува, а Аргун изсумтя. Ирен се чудеше дали другите съзнаваха, че Кашин е способен да не допусне нито думичка от подигравките им до себе си, че никога не клъвваше на стръвта им просто защото не го интересуваше какви ги приказват.

Каол отговори на Хасар със същия мек тон:

— Колкото и да ми е любопитно да видя как Елин Галантиус би подходила към всички вас… — Тайнствена, многозначителна усмивка, подсказваща, че гледката наистина би му напълнила душата. Както и че Елин като нищо би ги превърнала в пионки от кървава игра. — Бракът не е вариант за нея.

Хасар вирна вежди.

— Бракът с мъж?

Рения я прониза с поглед, който принцесата игнорира.

Каол се засмя.

— С когото и да било. Освен с възлюбения й.

— Крал Дориан — провлачи Аргун, въртейки виното в чашата си. — Учуден съм, че тя понася именно него.

Каол се напрегна видимо, но поклати глава.

— Не. Друг принц. Другоземец и безкрайно могъщ.

Всички хагански потомци се сковаха. Дори Кашин надникна към тях.

— Ще бъдете ли така добър да задоволите любопитството ни? — подкани го Хасар с притъмнели очи, отпивайки глътка вино.

— Принц Роуан от рода на Белия трън от Доранел. Бивш командир от армията на кралица Майев и член на двора й.

Ирен можеше да се закълне, че всичката кръв се изцеди от лицето на Аргун.

— Елин Галантиус ще се омъжва за Роуан от рода на Белия трън?

Ако съдеше по тона, с който принцът изрече името… явно бе чувал за същия този Роуан.

Каол го беше споменавал неведнъж — Роуан, който бе успял да изцери голяма част от гръбначната му травма. Елфически принц. И възлюбен на Елин.

Каол сви рамене.

— Двамата са каранам и той положи кръвната клетва пред нея.

— Положил я е пред Майев — възрази Аргун.

Каол се облегна назад в стола си.

— Да. Но Елин принуди Майев да го освободи от нея, за да я положи пак. Пред очите й.

Аргун и Хасар се спогледаха.

— Как? — настоя да разбере принцът.

Каол кривна нагоре едното ъгълче на устата си.

— По същия начин, по който Елин постига всяка от целите си. — Веждите му подскочиха предизвикателно. — Обсади града на Майев с огън. А когато кралицата й каза, че Доранел бил изграден от камък, Елин просто отвърна, че народът й не е.

Ледена тръпка пропълзя по гръбнака на Ирен.

— Значи е кръвожадна, умопомрачена жена — отсъди сковано Хасар.

— Така ли? Нима някой друг е съумял да предизвика Майев и да си тръгне жив, камо ли да получи онова, което е желал?

— Щяла е да унищожи цял град заради един мъж — озъби се Хасар.

— Най-могъщият чистокръвен елф на света — изтъкна кротко Каол. — Ценна придобивка за всеки двор. Особено като се има предвид, че са толкова влюбени един в друг.

Макар и очите му да танцуваха, докато говореше, Ирен долови как нещо се обтегна в него при последните думи.

Аргун веднага се вкопчи в тях.

— Ако наистина са заедно от любов, то рискуват враговете им да нападнат него, за да си отмъстят на нея.

И той се ухили, като че вече обмисляше подобен вариант.

Каол изсумтя и принцът изопна гръб.

— Стискам палци на всеки, погнал Роуан от рода на Белия трън.

— Защото Елин ще го изпепели? — поинтересува се с отровно сладък глас Хасар.

Но Кашин й отговори преди Каол:

— Защото несъмнено Роуан от рода на Белия трън ще си тръгне жив от такъв сблъсък. Не нападателят му.

На масата се възцари кратко мълчание.

Докато Хасар не заяви:

— Е, щом Елин не може да представлява континента си, то може да спрем избора си другаде. — Тя се подсмихна на Кашин. — Може да се спрем на Ирен Тауърс вместо на кралицата.

— Аз нямам благородническа кръв — изстреля Ирен. — Нито кралска.

Хасар беше обезумяла.

— Сигурна съм, че лорд Уестфол, Ръката на краля, ще успее да ти осигури благородническа титла. Да те провъзгласи за графиня, дукеса или нещо такова. Е, ние ще си знаем, че си просто доячка, окичена с бижута, но ако си остане между нас… Убедена съм, че повечето от нас не биха имали нищо против скромния ти произход — сви рамене принцесата.

Беше сторила същото и с Рения — за Рения.

Насмешката се изпари от лицето на Каол.

— Струва ми се, че изведнъж решихте да участвате във войната, принцесо.

Хасар махна с ръка.

— Просто обмислям възможностите. — Погледът й прескочи между Ирен и Кашин и храната в стомаха на Ирен натежа като олово. — Винаги съм твърдяла, че бихте произвели толкова красиви деца.

— Ако бъдещият ви хаган ги остави живи.

— Малка подробност, с която бихме се справили впоследствие.

Кашин се приведе напред със стегнати челюсти.

— Виното е замъглило разсъдъка ти, сестро.

Хасар врътна очи.

— Но защо не? Ирен е неофициалната наследница на Торе. Това е влиятелна позиция. А ако лорд Уестфол благоволи да я удостои с титла… да поизлъже например, че случайно е узнал за благородническото й потекло, тя съвсем спокойно може да се омъжи за теб, Ка…

— Изключено! — отсече категорично Каол.

Лицето на Кашин пламна и той попита тихо:

— Защо, лорд Уестфол?

Каол се вторачи в него.

— Няма да се омъжи за вас!

Хасар се усмихна.

— Мисля, че дамата може да отговори сама.

На Ирен й се искаше да прекатури стола си назад и да потъне в извора. Да се спотаи на дъното му завинаги, вместо да погледне принца, чакащ отговора й, принцесата, подсмихваща се като демон, и лорда, чието лице тъмнееше от ярост.

Но ако предложението беше сериозно, ако само чрез него пълната войскова мощ на Южния континент щеше да им се притече на помощ във войната…

— Дори не се замисляй — процеди плашещо тихо Каол. — Тя говори глупости.

Някои от гостите ахнаха. Хасар се изсмя гръмко.

Аргун се озъби:

— Ще се отнасяте с уважение към сестра ми или отново ще се окажете без крака.

Каол не им обърна внимание. Ръцете на Ирен трепереха толкова силно, че ги скри под масата.

С този умисъл ли я беше довела принцесата — да я принуди да се съгласи с абсурдния й план, или това бе просто спонтанно хрумване, небрежна приумица, с която да дразни лорд Уестфол?

Каол като че ли беше на ръба да каже още нещо, да прогони тази нелепа идея от главата й, но се поколеба.

Не защото беше съгласен, осъзна Ирен, а защото искаше да й даде възможност сама да избере. До нея седеше мъж, свикнал да се разпорежда, да му се подчиняват. Ирен имаше чувството, че търпението и доверието бяха нова територия за него.

А тя му имаше пълно доверие. Вярваше, че ще направи необходимото. Ще намери начин да оцелее във войната — със собствена армия или чужда. Ако не постигнеше резултат тук, с този народ, щеше да отплава към други земи.

Ирен обходи с очи Хасар, Кашин и другите присъстващи. Някои се подсмихваха, други си разменяха възмутени погледи. Аргун изглеждаше най-отвратен от мисълта да омърсят така кръвта на семейството му.

Тя вярваше на Каол.

Но не и на хаганските потомци.

Ето защо се усмихна на Хасар, а сетне и на Кашин.

— Много сериозен разговор за рожден ден. Защо да избирам един мъж точно тази вечер, когато имам толкова красавци на разположение?

Можеше да се закълне, че Каол изтръпна от облекчение.

— Права си — изчурулика Хасар с вълча усмивка. Ирен се помъчи да не настръхне от невидимите хищнически зъби, които сякаш се подадоха измежду устните й. — Годежите са омразни разправии. Виж само клетата Дува, вързана за онова меланхолично, унило подобие на принц.

И така разговорът се насочи в друга насока. Ирен не посмя да надзърне към Кашин и останалите. Гледаше само в непрестанно допълваната си чаша, която редовно пресушаваше. И в Каол, който изглеждаше почти готов да протегне ръка през нея и да преобърне стола на Хасар в извора.

Но вечерята продължи, а Ирен продължи да пие — и очевидно не си даваше сметка колко точно е изпила, защото, когато стана след десерта, светът се залюля пред очите й и Каол я хвана за лакътя, макар че и той самият не изглеждаше особено стабилен на краката си.

— Май на Северния континент не държат на алкохол — изсумтя подигравателно Аргун.

Каол се засмя.

— Съветвам ви да не изказвате подобни наблюдения пред жител на Терасен.

— Е, сигурно когато живееш само сред сняг и овце, няма какво друго да правиш, освен да пиеш — смотолеви Аргун, отпуснат лежерно в стола си.

— Може и така да е — отвърна Каол, повеждайки Ирен към дърветата и шатрите с ръка през гърба й, — но съм убеден, че бихте се озовали под масата преди Елин Галантиус и Едион Ашривер.

— А може би под стол на колела? — подхвърли с ехидна усмивка Хасар.

Дали от виното, или от горещината, или от ръката на гърба й, или пък защото мъжът до нея толкова се беше борил, и то без нито веднъж да възроптае…

Ирен скочи към принцесата.

И ако Каол се бе отказал от намерението да бутне Хасар в извора зад нея, то Ирен нямаше подобни скрупули. В даден момент принцесата се подсмихваше змийски…

А в следващия краката, полите и бижутата й литнаха във въздуха и писъкът й отекна над дюните. Ирен я бе запратила заедно със стола във водата.

45

Ирен знаеше, че няма да остане между живите.

Разбра го в момента, в който Хасар пльосна в тъмната вода и всички скочиха на крака с викове и оръжия в ръце.

Каол мигновено я изтласка зад себе си и издърпа до средата собствения си меч — тя дори не го видя да посяга към него, преди да се озове в ръката му.

Изворът не беше дълбок и Хасар бързо се изправи, подгизнала и бясна, с оголени зъби и провиснала коса. Принцесата посочи бавно Ирен.

Никой не продума.

Тя продължи да я сочи и Ирен се приготви да чуе смъртната си присъда.

Щяха да убият първо нея, а сетне и Каол, задето бе опитал да я спаси.

Усети го как измерва с поглед стражите, принцовете, везирите. Всеки, който би им попречил да стигнат до конете, който би ги нападнал.

Иззад гърба й се разнесе тихо съскане.

Ирен надникна през рамо: Рения се държеше с една ръка за корема, а с другата беше запушила устата си, облещила очи към принцесата. В следващата секунда зави от смях.

Хасар се извърна към Рения, която просто я посочи с показалец и прихна още по-гръмогласно. От очите й шуртяха сълзи.

Кашин отметна глава назад и също избухна в кикот.

Ирен и Каол не смееха да помръднат.

Хасар избута слугата, който се хвърли в извора да й помогне, изкачи се по покрития с каменни плочи ръб и стрелна Ирен право в очите с огнения гняв на всички могъщи хагани преди нея.

Отново се спусна тишина.

Докато принцесата не изпръхтя:

— Вече започвах да се чудя дали някога ще демонстрираш истински характер.

После си тръгна, оставяйки мокра диря след себе си, а Рения пак се ухили.

Ирен надзърна към Каол и видя как пуска бавно дръжката на меча си. Как зениците му се свиват до нормалния си размер. Как осъзнава…

… че не им предстои да умрат.

— Е — рече приглушено Ирен, — май е време да си лягам.

Рения спря да хихика само колкото да отбележи:

— По-добре бягай, преди да се е върнала.

Ирен кимна, хвана Каол за китката и го поведе към дърветата, мрака и факлите.

Чудеше се дали смехът на Рения и Кашин не бе колкото неподправен, толкова и подарък за нея. Подарък за рождения й ден, с който бяха спасили и двама им от бесилото. Подарък от онези двама души, които най-добре знаеха колко смъртоносни могат да бъдат настроенията на Хасар.

А не се сещаше за по-хубав подарък от този да запази врата си здрав.

Лесно можеше да й се развика. Да попита как изобщо й е хрумнало да рискува живота си така лекомислено. Преди месеци щеше да го стори. Всъщност още му се въртеше в главата.

Дори след като влязоха в просторната й шатра, продължи да укротява инстинктите, изригнали у него в момента, когато онези стражи пристъпиха към тях, посягайки към мечовете си.

Една малка част от него беше безкрайно, неописуемо благодарна, че сред тях не съзря никого от мъжете, е които тренираше през последните седмици, че не му се наложи да взима подобно решение, да прекосява тази граница помежду им.

Но забеляза ужаса в очите на Ирен в мига, в който лечителката проумя какво ще се случи — какво щеше да се случи, ако любовницата на принцесата и Кашин не бяха разсели напрежението.

Каол знаеше, че Ирен го бе направила заради него.

Заради присмехулната, коварна обида.

А като я гледаше как кръстосва из шатрата, заобикаляйки дивани, маси и възглавници… си даваше сметка и за друго: Ирен съзнаваше какво предстои.

Той седна на валчестата странична облегалка на един фотьойл, опря бастуна си на него и зачака.

Ирен се завъртя към него, поразителна в лилавата си рокля, заради която краката му едва не се подкосиха, като я видя за пръв път пред шатрата й. Не само защото й стоеше прелестно, но и заради ивиците гола копринена кожа. Заради извивките на тялото й. Заради светлината и цвета й.

— Преди да ми се разкрещиш — подхвана тя, — ще кажа едно: тази ситуация е доказателство, че в никакъв случай не бива да се омъжвам за принц.

Каол скръсти ръце.

— Тъй като съм прекарал голяма част от живота си с принц, смея да твърдя точно обратното.

Тя махна с ръка и пак закрачи нервно.

— Знам, че беше глупаво.

— Крайно глупаво.

Ирен изсъска през зъби, ала не на него. А заради спомена. Заради изблика си.

— Не съжалявам.

Усмивка подръпна устните му.

— Едва ли някога ще забравя тази картинка.

Наистина нямаше. Как краката на Хасар щръкнаха над главата й, как лицето й се изкриви в писък точно преди да цопне във водата…

— Какво е това, което намираш за толкова забавно?!

— О, нищо. — Устните му се извиха още повече. — Просто ми е любопитно да наблюдавам как развихряш буйния си нрав срещу някой друг… вместо срещу мен.

— Нямам буен нрав.

Той вирна вежда.

— Познавам доста хора с буен нрав, а твоят, Ирен Тауърс, се нарежда сред най-зрелищните.

— Като на Елин Галантиус.

По лицето му пробяга сянка.

— Тя високо би оценила постъпката ти.

— Наистина ли ще се омъжва за елфическия принц?

— Може би. По всяка вероятност.

— Това… притеснява ли те?

И въпреки че питаше уж небрежно, с лечителската си маска на кротък интерес, той предпазливо подбра думите си.

— Елин беше много важна за мен. И все още е, макар и в друг смисъл. В началото… не ми бе лесно да променя мечтите си за бъдещето. Особено онези, свързани с нея.

Ирен килна глава и светлината от фенерите затанцува по изящните й къдрици.

— Защо?

— Защото, когато срещнах Елин, когато се влюбих в нея, тя не беше… Имаше друго име. Друга титла, друга самоличност. Отношенията ни се разпаднаха още преди да науча истината, но… май дълбоко в себе си подозирах. Като узнах коя е всъщност, вече усещах със сигурност, че ако трябваше да избирам между нея и Дориан…

— Никога не би напуснал Адарлан. Нито него.

Той плъзна умислено пръсти по гладкото дърво на бастуна до себе си.

— Струва ми се, че и тя го знаеше. Много преди мен. И все пак… Е, в крайна сметка си тръгна. Дълга история е, но замина сама за Вендлин. И там срещнала принц Роуан. Но от уважение към мен, защото не бяхме сложили истински край на връзката си, изчакала. И двамата изчакали. Като се върна в Рифтхолд с него, всичко помежду ни приключи. Официално. Грозно. И аз, и тя подходихме грешно, и просто… Помирихме се на раздяла преди няколко месеца. А те двамата заминаха заедно. Както трябва. Те са… Ако ги видиш един ден, сама ще разбереш. И тя като Хасар не е лесен характер. Елин плаши всички. — Той изсумтя. — Не и него. Според мен затова го е обикнала, колкото и да се е съпротивлявала на чувствата си. Роуан познава истинската й същност, и сегашната, и тази от миналото, но не се бои от нея.

Той притихна и Ирен се намеси:

— Ти обаче си се боял?

— Бяха… тежки времена за мен. Всичко, което познавах, бе потъпкано пред очите ми. Всичко. А тя… май й прехвърлих голяма част от вината. Започнах да я възприемам като чудовище.

— А чудовище ли е?

— Хм, зависи кой разказва историята. — Каол заби поглед в червено-зелените преплетени шарки на килима под ботушите си. — Но аз не смятам така. На никой друг не бих се доверил да води тази война. Единствено на Елин бих разчитал да надвие Морат. Дори не и на Дориан. Ако съществува начин за победа, тя ще го намери. Цената може да е висока, но ще я плати. — Той поклати глава. — Днес е рожденият ти ден. Трябва да си говорим за по-хубави неща.

Ирен не се усмихна.

— Чакал си я. Нали? Нищо че си знаел коя е всъщност.

Не го бе признавал даже пред себе си.

Гърлото му се стегна.

— Да.

Този път тя впери очи в килима под краката им.

— Но… но вече не я обичаш?

— Не — отвърна Каол повече от искрено. А след това добави тихо: — Нито пък Несрин.

Ирен вирна вежди, а той хвана бастуна си, изправи се с леко пъшкане и тръгна към нея. Лечителката у нея проследи всяко негово движение, стрелкайки очи към краката му, към корема му, към ръката му върху бастуна.

Каол спря на крачка от нея и извади малко вързопче от джоба си. Поднесе й го безмълвно в отворената си длан — купчинка черно кадифе, надиплено като дюните около оазиса.

— Какво е това?

Той просто протегна още малко ръката си.

— Нямаха подходяща кутийка, затова използвах парче плат…

Ирен го взе от дланта му и с леко разтреперани пръсти разгърна крайчетата на кадифеното парче, което бе носил със себе си цял ден.

Вдигна фината верижка и сребърният медальон заблещука на светлината от фенерите.

— Не мога да го приема — пророни с широко отворени очи.

— Ще се наложи — настоя той, а Ирен остави овалния медальон в дланта си, за да го огледа по-добре. — Гравираха инициалите ти на него.

Пръстите й вече проследяваха усуканите букви, които бе поръчал на бижутера в Антика да изпише от предната му страна. А като го обърна…

Ирен сложи ръка на гърлото си, точно върху белега.

— Планини. И морета — прошепна тя.

— За да не забравяш, че си ги изкачвала и прекосявала… че сама, съвсем сама си стигнала дотук.

От гърдите й се изтръгна тъничък смях — звук на искрена радост. Каол не желаеше да тълкува другата нотка в него.

— Намерих такъв с капаче — поясни вместо това, — за да държиш вътре нещото, което вечно носиш в джоба си. И да не го местиш постоянно от рокля в рокля. Каквото и да е то.

Изненада озари очите й.

— Знаеш за него?

— Не знам какво е, но виждам, че непрекъснато държиш нещо в джоба си.

Преценил бе, че трябва да е малко, ето защо избра медальона според неговия размер. Не беше забелязал да изпъква в джоба й или да натежава и беше сравнявал формата му с други предмети, които Ирен прибираше там, докато работеше по краката му — листчета, стъкленици. Може би кичур коса или малко камъче…

— Не е пищно като тържество в пустинята…

— Никой не ми е подарявал нещо, откакто бях на единайсет.

Отпреди смъртта на майка й.

— За рождения ден — додаде тя. — Аз…

Нахлузи фината сребърна верижка през главата си и брънките й се заплетоха в разкошните къдри около шията й. После извади буйната си коса от верижката и я разпиля върху гърдите си. На фона на медената й кожа медальонът приличаше на капка живак. Тя прокара фините си пръсти по гравираната му повърхност.

Когато вдигна глава и в очите й проблеснаха сълзи, гърдите на Каол се стегнаха.

— Благодаря ти — рече едва доловимо Ирен.

Той сви рамене, останал без думи.

Тя просто го доближи и той опита да се приготви за докосването й, преди ръцете й да обгърнат лицето му. Преди да прикове очи в неговите.

— Радвам се — промълви тя, — че не обичаш онази кралица. И Несрин.

Сърцето му тътнеше из всеки сантиметър от тялото му.

Ирен се надигна на пръсти и долепи нежно устни до неговите. Без да откъсва поглед от очите му.

Той прочете неизречените думи в него. И се зачуди дали тя разчиташе онези, които той не изричаше.

— Вечно ще го пазя — пророни тя и Каол знаеше, че не говори за медальона. Ръката й се спусна от лицето му и кацна върху гърдите му. Върху бушуващото му сърце. — Каквото и да сполети света. — Още една лека като перце целувка. — Колкото и океани, планини и гори да ни разделят.

Самообладанието му се прокъса като обтегнато въже. Той пусна бастуна си на земята и плъзна ръка през кръста й, погалвайки с палец ивицата гола кожа, която роклята разкриваше. Другата зарови в божествената й, тежка коса, обви с длан тила й и килна лицето й нагоре, за да се гмурне в пламналите й златистокафяви очи.

— И аз се радвам, че не ги обичам, Ирен Тауърс — прошепна върху устните й.

Сетне устата му се впи в нейната и тя я отвори за него. Копринената й топлина изтръгна дълбок стон от гърлото му.

Ръцете й се вкопчиха в косата му, в раменете му, запълзяха по гърдите му, по врата му. Сякаш не можеше да му се насити.

Каол се отдаде с наслада на алчните й пръсти и погали с език нейния, а въздишката й, когато се притисна към него…

Без да го е грижа, че накуцва и залита, той заотстъпва с нея към леглото, чиито бели чаршафи почти искряха на светлината от фенерите. Не го интересуваше, не и докато усещаше колко ефирна е роклята по тялото й, не и докато продължаваше да впива уста в нейната.

Коленете на Ирен се опряха в дюшека зад нея и тя откъсна устни от неговите само колкото да предупреди:

— Гърбът ти…

— Ще се справя.

Той наново покри устата й със своята и целувката й пак го възпламени неимоверно.

Негова. Тази жена беше негова, а никога досега не бе успявал да нарече нещо свое. Не бе пожелавал.

Не му достигаше воля да отлепи устни от нейните, за да я попита дали и тя го чувстваше като свой. Да й обясни, че вече знаеше собствения си отговор. И навярно го знаеше още от мига, в който Ирен влезе в онази всекидневна и го погледна без нито капка съжаление и тъга.

Той я побутна леко с бедрата си и тя му позволи да я положи на леглото нежно, почтително.

Ирен обаче далеч не подходи по същия начин, когато го издърпа върху себе си.

Каол се засмя до топлата кожа на шията й, по-мека от кадифе, а тя се втурна да се бори трескаво с копчетата и катарамите по дрехите му. Тялото й се гърчеше до неговото, а щом отпусна тежестта си отгоре й, когато всяка твърда част от него намери онези така изкусително меки местенца по нея…

Щеше да се взриви.

Ирен дишаше дрезгаво, пресекливо до ухото му, докато ръцете й дърпаха отчаяно ризата му, мъчеха се да докопат гърба му под нея.

— А аз мислех, че вече ти е писнало от гърба ми.

Тя затвори устата му с настойчива, дръзка целувка, която го накара да забрави думите за дълго време.

Да забрави името си, титлата си, всичко друго, освен нея.

Ирен.

Ирен.

Ирен.

Тя простена, когато Каол прокара ръка нагоре по бедрото й, оголвайки кожата под диплите на роклята й. Когато стори същото и с другия й крак, когато захапа нежно долната й устна и зарисува лениви кръгове с пръсти по красивите й бедра, започвайки от външната им страна… и оттам все по-навътре…

Ирен не му позволи да си играе с нея.

Ръката й откри онази пламнала част от него и цялото му тяло се подчини на допира й, на чувството. Не просто ръка, а ръката на Ирен…

Каол не можеше да разсъждава, не можеше да прави нищо друго, освен да я вкусва, да я докосва, да й се предаде напълно.

И все пак…

Намери думи. Успя да си припомни как се говори. Поне колкото да попита:

— Някога преди…

— Да. — Дрезгаво дихание. — Веднъж.

Той отблъсна прииждащия мрак, който сякаш изпъпли от белега на гърлото й. И го целуна. Плъзна език по него. После попита, изкачвайки устни нагоре по челюстта й:

— Искаш ли да…

— Продължавай.

Но той се насили да спре. Надигна се да я погледне в лицето, без да сваля ръце от гладките й бедра, още в плен на страстната й хватка.

— Това „да“ ли значи?

Очите на Ирен горяха със златен пламък.

— Да — промълви тя. Изправи се и го целуна нежно. Не леко и безплътно, а със сладост. С неподправеност. — Да.

Мощна тръпка разтърси тялото му и той сграбчи бедрото й, точно в началото на ханша й. Ирен се освободи, за да вдигне таза си към него, да провлачи тялото си по неговото. Да го усети през ефирната преграда на роклята. И нищо друго под нея.

Каол плъзна фината материя настрани, скупчвайки я около кръста й. И сведе глава, нетърпелив да напълни очите си, да я докосне, да я вкуси, да узнае какво бе онова, което караше Ирен Тауърс да загуби контрол…

— По-късно — примоли му се сипкаво тя. — По-късно.

Не можеше да й откаже нищо. Не и на жената, която държеше в красивите си ръце цялата му същност, всичко, останало му на света.

Затова съблече ризата си и панталона си с няколко по-сложни движения. Накрая свали и лилавата й рокля, захвърляйки я на оплетени парчета плат до леглото.

Ирен лежеше под него само по сребърния медальон. И Каол обходи с поглед всеки сантиметър от тялото й, останал без нито глътка дъх в гърдите си.

— Ще го пазя вечно — прошепна той, плъзвайки се в нея, бавно и надълбоко. Насладата се разля като вълна по гръбнака му. — Каквото и да сполети света. — Ирен обсипваше с целувки шията му, рамото му, челюстта му. — Колкото и океани, планини и гори да ни разделят.

Той впери очи в нейните, позволи й да опознае чувството. Позволи на самия себе си да свикне с усещането, че цялата земна ос се е изместила. И докато се взираше в прозорците към душата й, плувнали в светлина, се питаше дали и тя го долавя.

Ирен го целуна отново — отговор и безмълвна молба. А като откликна на движенията й, Каол осъзна, че тук, сред дюните и звездите… Тук, в сърцето на една чужда земя… Тук… с нея най-сетне беше у дома.

46

Това чувство я срина, разнищи я, възроди я.

Часове по-късно, отпуснала глава върху гърдите на Каол, заслушана в ритъма на сърцето му, Ирен още не знаеше как да опише случилото се помежду им. Не физическото единение, не талазите на удоволствие, а просто усещането да бъде с него. Да се озове на своето предопределено място в света.

Дори не бе подозирала, че може да се чувства така. Бързият й, не особено вълнуващ и мимолетен досег със секса от миналата есен далеч не я беше подтикнал да търси още. Този път обаче…

Каол се бе постарал да й достави наслада. Многократно. Преди той да открие своята.

А и нещата, които я караше да изпитва…

Не само с тялото си, но и с цялата си същност…

Тя притисна лениво устни към изваяните му, мускулести гърди, любувайки се на нежните линии, които чертаеше с пръсти по гръбнака й.

Изпълваха я спокойствие, радост, доволство, както и знанието, че каквото и да следваше по-нататък… Каол нямаше да се отдръпне. Нямаше да се прекърши. Ирен зарови лице в гърдите му.

Даваше си сметка, че е опасно да се отдава на подобни мисли. Наясно беше, че е прочел всичко в очите й, когато му поднесе сърцето си, без да отрони и дума. Ала гледайки медальона, който така грижовно й бе направил… Инициалите й бяха красиво гравирани, но планините и океанските вълни… Изумително творение на майстор бижутер от Антика.

— Не го постигнах съвсем сама — промълви до кожата му тя.

— Хмм?

Ирен плъзна пръсти по извивките на корема му, преди да се надигне на лакът, за да погледне лицето му в сумрака. Фенерите отдавна бяха изгаснали и над лагера се бе спуснала тишина, пропита от жуженето на насекомите по палмовите дървета.

— Не стигнах сама дотук. Планините прекосих сама, да, но моретата… Един човек ми помогна.

Интерес разбуди блажено притворените му очи.

— Така ли?

Тя хвана медальона с пръсти. Между изблиците на страст, когато бе станала, за да премести бастуна му на удобно разстояние от леглото, беше пъхнала малката бележка вътре. Събрала се бе идеално под капачето.

— Докато работех в Иниш, отчаяна, че никога няма да си тръгна, срещнах една непозната в хана. Тя беше… всичко, което аз не бях. Всичко, което бях забравила. Чакаше кораб и през трите си нощи там като че ли искаше местните отрепки да й се нахвърлят, абсолютно си търсеше боя. Но от мен седеше настрана. Една нощ останах да почистя пивницата и…

Ръката на Каол се напрегна върху гърба й, но той не каза нищо.

— Едни наемници, които ми бяха създавали неприятности по-рано същата вечер, ме пресрещнаха в тъмната уличка до хана.

Той застина до нея.

— Мисля, че… знам, че искаха да… — Тя се отърси от ледената хватка на ужаса, която я полази дори след толкова години. — Жената, или момичето, се намеси, преди даже да опитат. Тя… справи се с тях. А като приключи, ме научи на самоотбрана.

Ръката му отново замилва гърба й.

— Значи така си усвоила уменията.

Ирен прокара пръсти по белега на шията си.

— Но дойдоха други наемници, приятели на първите. Единият опря нож в гърлото ми, за да я накара да пусне оръжията си. Тя отказа. А аз използвах наученото от нея, за да го обезоръжа.

Каол подсвирна впечатлено и дъхът му развя косата й.

— Оказа се, че нарочно ме бе подложила на изпитание. Още в самото начало видяла втората група нападатели, но искала да натрупам истински опит в „контролирана среда“. За пръв път чувах такава нелепица. — До ден-днешен не можеше да прецени дали онази непозната беше гениална, или просто умопомрачена. А може би и двете. — Но тя ми каза… каза ми, че било по-добре да страдам по улиците на Антика, отколкото по тези на Иниш. И че ако искам да дойда тук, трябва да го сторя; че ако желая нещо, каквото и да било, трябва да си го взема. Каза ми да се боря за нещастния си живот.

Ирен отмести няколко кичура потна коса от очите му.

— Позакърпих я и тя пое по пътя си. А като се върнах в стаята си… открих кесия със злато. И златна брошка с рубин колкото яйце на червеношийка. За да си платя корабния билет дотук и таксата за обучение в Торе.

Той примигна изненадано. Тя прошепна с пресеклив глас:

— Мисля, че беше богиня. Не мога да си представя човек да извърши подобно нещо. Имам още малко злато, а брошката… Така и не я продадох. У мен е и до днес.

Каол стрелна свъсено медальона, сякаш се опасяваше, че не е улучил размера.

Ирен побърза да добави:

— Не това нося в джоба си. — Той вирна вежди. — Напуснах Иниш същата сутрин. Взех златото и брошката и се качих на кораба. Така че — да, прекосих онези планини сама, но Тясното море… — Тя проследи с показалец вълните, гравирани върху медальона. — Тясното море го прекосих с нейна помощ. Уча жените от Торе, защото тя ми заръча да споделям знанията си с всяка жена, готова да ме изслуша. Защото така поне донякъде й се отплащам за добрината.

Ирен провлачи палеца си по инициалите върху капачето на медальона.

— Така и не разбрах името й. Остави ми само бележка от две изречения. „За да стигнеш, където трябва — и малко отгоре. Светът се нуждае от повече лечители.“ Това държа в джоба си: мъничко парче хартия. И вече е тук. — Тя потупа с пръсти медальона. — Допускам, че звучи глупаво, но някак ми дава кураж. И днес, и в най-трудните дни от живота ми.

Каол отметна косата от челото й и го целуна.

— Изобщо не звучи глупаво. И която и да е била тя… Вечно ще съм й признателен.

— Аз също — пророни Ирен. Той впи устни в долната й челюст и пръстите на краката й се свиха. — Аз също.

47

Проходът между върховете близнаци на Дагул беше по-голям, отколкото изглеждаше.

Сякаш нямаше край и лъкатушеше като лабиринт между гигантските зъбери.

Несрин и Сартак не смееха да спрат.

На места паяжини заприщваха пътя им или надвисваха над тях, но те продължаваха напред, издирвайки излаз нагоре. Към някое място, откъдето Кадара можеше да ги издигне в небето.

Защото тук, долу, между скалните стени на тесния проход рукът нямаше да успее да ги достигне. За да се спасят, трябваше да се качат нависоко.

Несрин все още не си позволяваше да пусне Фалкан. Прекалено много неща можеха да се объркат, а ако разкриеха коза си на паяците… Не, рано бе да го използва.

И все пак се изкушаваше. Околните скали бяха гладки, неподходящи за катерене, и докато часове наред препускаха през прохода, хрипливото, тежко дишане на Сартак отекваше из каменния лабиринт.

Не беше в състояние да се катери. Та той едва стоеше прав, едва държеше меча си.

Несрин тичаше със зареден лък, готова да стреля зад всеки ъгъл. Често надзърташе и нагоре.

Проходът се оказваше толкова тесен в дадени моменти, че се налагаше да се провират между скалите, а от небето далеч-далеч над тях оставаше единствено смътна синя нишка.

Не говореха, пазеха силите си и стъпваха възможно най-леко по камънака.

Не че имаше значение. Несрин си даваше сметка, че няма.

Бяха им заложили капан, а те бяха попаднали право в него. Каранкуи знаеха къде са. И вероятно ги следваха невъзмутимо, тласкайки ги в желаната посока.

От часове не бяха чували бумтежа от крилете на Кадара.

А и дневната светлина вече гаснеше.

Спуснеше ли се мрак, притъмнееше ли твърде много проходът… Несрин притисна с длан Фалкан, намиращ се все още в джоба й. Настъпеше ли нощ, вече щеше да го използва.

Провряха се през някаква неимоверно тясна пролука между две почти опрени една в друга канари.

— Би трябвало да наближаваме края — изпъшка Сартак зад нея.

Тя обаче не вярваше паяците да са толкова глупави, че да ги пуснат необезпокоявано от другия край, и то право в ноктите на Кадара. Ако раненият рук изобщо можеше да се издигне с двама им.

Ето защо продължи безмълвно напред, където проходът се разширяваше малко. Продължи, броейки глътките си въздух, тъй като навярно й бяха последни…

Подобна нагласа не помагаше на никого. Това лято, когато вълната от стъкло полетя към нея, се бе изправила очи в очи със смъртта. И въпреки всичко беше оцеляла.

Можеше пък да й провърви отново.

Сартак се препъна зад нея, дишайки учестено. Вода. Имаха отчайваща нужда от вода — и превръзки за раните му. Дори паяците да не ги заловяха, обезводняването в сухия проход щеше да им коства живота. Далеч по-рано, преди Еридун да им се притекат на помощ.

Несрин се насилваше да се движи напред стъпка по стъпка. Пътеката пак се стесняваше и скалите ги притискаха като менгеме. Промуши се странично през някаква пролука, стържейки по гладкия камък с мечовете си.

Сартак изстена и изруга болезнено:

— Заклещих се!

Тя се извърна и наистина го видя приклещен назад — солидните му гърди и рамене опираха плътно в скалите. Той се помъчи да се избута напред и от раните му шурна нова кръв.

— Спри! — нареди му тя. — Спри и пробвай да се измъкнеш в обратната посока.

Нямаше друг изход, нито пък откъде да се изкатерят, но ако махнеха оръжията му…

Тъмните му очи срещнаха нейните. И Несрин прочете думите, които се зараждаха в тях.

Продължавай сама.

— Сартак — промълви тя.

И тогава го чуха.

Дращене на нокти по камък. Множество щъкащи крака.

Идваха зад тях, приближаваха.

Несрин сграбчи ръката на принца и го задърпа.

— Избутай се! — настоя задъхано. — Избутай се!

Той изпуфтя от болка, вените по шията му изскочиха от напъна, докато ботушите му се пързаляха по рехавите скали отдолу…

Тя заби крака в тях, стисна зъби и наново посегна да го издърпа към себе си.

Трак, трак, трак…

— По-силно! — подкани го.

Сартак килна глава, полагайки усилия да се отблъсне от приклещилата го скала.

— Ех, че хубав къс месо е новият ни гост! — изсъска мелодичен женски глас. — Толкова е голям, че дори не може да мине през прохода. О, как ще пируваме само!

Несрин не спираше да дърпа, макар ръката й да се изплъзваше от неговата заради потта и кръвта, стичаща се и от двама им. Вкопчила се бе толкова здраво в китката му, че долови как костите му се разместват под хватката й…

— Върви — каза той, напрягайки за сетен път сили. — Спасявай се.

Фалкан мърдаше в джоба й, опитваше се да излезе. Ала скалите така притискаха гърдите й, че дори той не можеше да подаде глава…

— Каква прелестна двойка! — обади се пак женският глас. — Косата й проблясва като безлунна нощ. Ще заведем и двама ви в дома ни като почетни гости.

От гърлото на Несрин се изтръгна вопъл.

— Моля ви… — отрони жално, взирайки се в скалния ръб високо над тях, в извитите рогове на върховете. И се зае наново да тегли ръката на Сартак. — Моля ви! — Умоляваше тях… когото и да било.

Ала по лицето на принца се разля спокойствие. Плашещо спокойствие.

Той спря да бута, спря да се напъва.

Несрин поклати глава и пак задърпа ръката му.

Сартак не помръдваше. Нито със сантиметър.

Тъмните му очи се вторачиха в нейните. И в тях не се таеше страх.

Каза й с ясен, равен глас:

— Още като чух разказите на шпионите ни за теб… Неустрашимата балрунска жена от Адарлан. Стрелата на Неит. Още тогава разбрах…

Тя зарида, продължавайки да тегли ръката му.

Сартак й се усмихна нежно. Ласкаво. По начин, който досега не бе съзирала.

— Обикнах те още преди да те зърна — довърши той.

— Моля те — проплака Несрин.

Сартак стисна ръката й.

— Ще ми се да имахме повече време заедно.

Зад него се разнесе съскане, надигна се лъскаво черно туловище…

И в следващия миг принцът изчезна. Изтръгнаха го от ръцете й.

Сякаш изобщо не бе съществувал.

Несрин едва виждаше през сълзите си, докато се провираше през тесния проход. Докато препускаше по камънаците с обтегнат лък и непоколебими нозе.

Спасявай се! Думите му отекваха като песен в кръвта й, в костите й.

Спасявай се и намери помощ…

Проходът най-накрая я изведе в по-широко пространство. Тя изскочи задъхана от менгемето, приклещвало досега гърдите й. Дланите й още бяха покрити с кръвта на Сартак, лицето му още плуваше пред очите й…

Напред пътят се извиваше в чупка и тя се запрепъва към нея, насочвайки ръка към джоба, от който Фалкан вече подаваше глава. Като го видя, простена… и простена пак, когато зад гърба й се разнесе съскане и дращене по камък.

Край. Всичко приключваше и тя бе отговорна за смъртта му. Изобщо не биваше да тръгва, не биваше да предприема нищо…

Хукна към завоя, разпръсквайки късчета шисти с ботушите си.

Ще заведем и двама ви в дома ни като почетни гости…

Живи. Паякът явно имаше намерение да ги отведе живи и леговището си. Поне преди да започне пиршеството. И ако говореше истината…

Несрин залепи длан върху гърчещия се Фалкан и той изпи сука сърдито.

Тя обаче му отвърна спотаено, подобно на шумоленето на вятъра из тревата:

— Още не. Още не, приятелю.

Сетне забави крачка и спря на място, за да му прошушне плана си.

Каранкуи дори не се помъчиха да ги нападнат изневиделица.

Изникнаха иззад извивката на прохода със злокобен смях и съскане.

И застинаха, зървайки Несрин на колене. Мирисът на кръв от раните по ръцете и ключиците й изпълваше въздуха помежду им. Паяците забелязаха разпръснатите край нея дребни парчета шисти, както и червените пръски по тях.

Сякаш се бе строполила тежко. И нямаше сили да продължи напред.

Обградиха я, общувайки помежду си с тракащи, цвърчащи звуци. Стена от древни, вонящи крайници, остри зъби и издути, обли кореми. И очи. Безчет очи, запечатали собственото й отражение.

Треперенето й не бе престорено.

— Жалко, че не ни позабавлява повече — оплака се единият.

— После ще се реваншира — увери го друг.

Несрин затрепери още по-силно.

Трети въздъхна:

— Колко свежо ухае кръвта й. На чисто.

— М-моля ви — подхвана тя.

Паяците се изсмяха насреща й.

И онзи зад нея й налетя.

Прикова я към шистовата повърхност на прохода и нащърбената скала наряза лицето й, ръцете й. Несрин изпищя, когато наточените му нокти се вкопчиха в гърба й. Изпищя, щом надникна през рамо и видя уродливите му паяжинни брадавици, провиснали точно над краката й.

Надзърна секунда, преди паякът да изстреля копринените си нишки от тях. За да я оплете в плътен пашкул.

48

Несрин се свести, усещайки някакво пронизващо хапане.

Понечи да подскочи с писък…

Ала го потисна веднага щом долови малките зъбки, погризващи леко шията й, ухото й. За да я събудят.

Фалкан. Тя изтръпна. Главата й пулсираше болезнено. В гърлото й се напластяваше горчива жлъчка.

Не хапеше главата й, а дебелите, смърдящи нишки, усукани около цялото й тяло. А пещерата, в която бе попаднала…

Не, не пещера. Покрит участък от прохода. Смътно осветен от луната.

Тя обходи с очи мрака от двете си страни, каменния свод над тях, широк не повече от десетина метра…

И го забеляза. Проснат на земята недалеч от нея, обгърнат от шията до краката с коприна. Лицето му беше покрито със засъхнала кръв, очите му — затворени.

Гърдите му се издигаха и спадаха.

Тя потрепери от напъна да заглуши вопъла, канещ се да напусне гърдите й, докато Фалкан щъкаше надолу по тялото й, прегризвайки паяжината със свирепите си зъби.

Нямаше нужда да го пришпорва. Вместо това огледа празния проход, бледите звезди отвъд него.

Където и да се намираха… беше различно.

Скалите бяха гладки. Почти излъскани. И по тях бяха изсечени безброй релефи, древни и примитивни.

Хамелеонът продължаваше да гризе, освобождавайки я от пашкула нишка по нишка.

— Сартак — осмели се да промълви Несрин. — Сартак.

Принцът не помръдна.

Откъм входа проехтя тракане.

— Спри — прошепна на Фалкан. — Спри!

Хамелеонът прекъсна спускането си по гърба й и се долепи до кожения й жакет. Сянка, по-тъмна от нощта, изплува иззад ъгъла. Нямаше представа откъде идва — дали още се намираха в същия проход, или по склоновете на друг връх.

Този паяк бе малко по-едър от останалите. По-черен. Като че дори звездната светлина не дръзваше да го докосне.

И се закова на място, срещайки погледа на Несрин.

Тя опита да овладее дишането си, да измисли нещо, с което да спечели време на Сартак и Фалкан…

— Значи, вие сте тези, които си търсят гибелта из забравени места — рече паякът каранкуи на халха с красив, звънлив глас.

Несрин преглътна веднъж, втори път, мъчейки се да овлажни сухия си като пергамент език, ала напразно. Накрая все пак смогна да изграчи:

— Да.

— И какво издирвате?

Фалкан я драсна предупредително по гърба. Трябваше да отвлече вниманието на женския паяк, докато той гризеше.

Несрин изстреля:

— Нае ни един търговец, сключил сделка с посестримите ви от Севера, стигийските паяци…

— Посестрими! — изсъска паякът. — Може да са от нашата кръв, но не са ни сестри по душа. Милозливи глупачки, които търгуват с простосмъртни, вместо да ви изяждат.

Ръцете на Несрин се тресяха зад гърба й.

— З-затова ни изпраща. Останал разочарован от тях. С-само петнели легендите… — Нямаше представа какво се лее от устата й. — Иска да се срещне с вас, да провери дали вие не бихте желали да т-т-търгувате с него.

Фалкан докосна ръката й за подкрепа.

— Да търгуваме? Нямаме с какво да търгуваме, освен с човешки кости.

— Нямате паякова коприна?

— Не. Но обичаме да вкусваме мечтите ви, годините ви. Преди да ви погубим.

Дали вече го бяха причинили на Сартак? Затова ли не помръдваше? Докато нишките зад гърба й се късаха бавно, една по една, Несрин се насили да попита:

— Тогава… тогава какво правите тук?

Паякът пристъпи напред и тя се изопна в готовност. Съществото обаче вдигна един от слабите си, завършващи с нокът крайници, за да посочи някаква изсечена стена.

— Чакаме.

И когато очите й се приспособиха към сумрака, Несрин съзря онова, което й бе показал паякът.

Релеф върху сводеста порта — портал.

Под него стоеше фигура, загърната в пелерина.

Тя присви очи, опитвайки се да я разпознае.

— К-кого чакате?

Хоулун бе споменала, че някога Валгите били минали през тези земи…

Паякът изтупа прахоляка от каменната фигура, разкривайки дългата й, буйна коса. А онова, което бе взела за пелерина… се оказваше рокля.

— Кралицата ни — отвърна паякът. — Чакаме Нейно Мрачно Величество да се завърне.

— Не… не Ераван?

Хоулун им беше казала, че каранкуи се кланят на мрачна корона…

Паякът се изплю и отровата кацна близо до оплетените крака на Сартак.

— За нищо на света!

— Тогава коя…

— Чакаме Кралицата на Валгите — измърка паякът, погалвайки релефа с крайник. — На този свят я наричате Майев.

49

Кралица на Валгите.

— Майев е Кралица на елфите — намеси се предпазливо Несрин.

Паякът се засмя гърлено, злокобно.

— Така ги е накарала да вярват.

Мисли, мисли, мисли!

— Колко… колко велика и могъща кралица трябва да е — запелтечи тя, — за да властва и над едните, и над другите. — Фалкан гризеше трескаво и нишките бавно, съвсем бавно се отпускаха. — Ще… ще ми разкажеш ли историята?

Каранкуи впери очи в нея, бездънни като ада.

— С истории няма да си откупиш живота, смъртнице.

— З-знам. — Тя затрепери още повече, а думите се заизливаха сами от устата й. — Но историите… винаги съм обичала истории. Особено за тези земи. Ветрогонка, така ме наричаше майка ми, защото все тръгвах, накъдето вятърът ме отнесеше, все легенди ми бяха в главата. И ето… вятърът ме доведе тук. За да чуя последната история в живота си, ако ти благоволиш. Преди да срещна края си.

Паякът се умълча за секунда. И за още една. После се настани под портала, изсечен в скалата — Портата на Уирда.

— Нека ти бъде прощален подарък тогава. Заради смелостта да го поискаш от мен.

Несрин не отговори. Грохотът на сърцето й отекваше във всяка частица от тялото й.

— Преди много време — подхвана тихо паякът с красивия си глас, — в един друг свят съществуваше земя на мрак, студ и вятър. Над нея властваха трима крале, повелители на сенките и болката. Братя. Светът не се бе родил такъв, ала те водеха чудовищна война. Война на войните. И накрая тримата крале завладяха света. Превърнаха го в пустош, в рай за обитателите на мрака. Равни по сила, те господстваха над него цели хиляда години, пръснаха синовете и дъщерите си по тези земи, за да си осигурят дълговековната власт. Докато не се появи кралица, чиято мощ бе като съвършено нова, тъмна песен, проехтяла в света им. Чудни неща твореше с нея, чудни кошмари…

Паякът въздъхна.

— И тримата крале копнееха по нея. Преследваха я, ухажваха я. Но тя благоволи да се съюзи само с единия, най-всесилния сред тях.

— Ераван — пророни Несрин.

— Не. С Оркус, най-възрастния от валгските крале. Венчаха се, но Майев не намери покой. Дълги часове кралицата ни размишляваше върху загадките на този свят, на други светове. И благодарение на силата си съумя да ги прозре, да проникне отвъд булото между световете. Да зърне земи, изтъкани от зеленина, песни и светлина. — Паякът се изплю, сякаш дори мисълта го отвращаваше. — Един ден, докато Оркус гостуваше на братята си, тя се устреми по пътеката между световете. Напусна своя и проникна в съседния.

Кръвта на Несрин се смрази.

— К-как?

— От много време изучаваше пролуките между световете. Знаеше, че подобни порти се отварят на произволни места или пък с правилните заклинания. — Тъмните очи на паяка просветнаха. — Ние, обичните й прислужници, я последвахме. Дойдохме с нея на тази… територия. Точно тук.

Несрин надникна към излъсканата скала. Дори Фалкан като че ли поспря гризането си, за да погледне.

— Тя ни заповяда да останем, за да пазим портата, в случай че някой се втурнеше по дирите й. Решила бе, че не желае да се връща при съпруга си в онзи свят. Ето защо пое по този и оттогава вятърът ни носи единствено мълви за нея от сестрите ни и от по-далечните ни родственици.

Паякът замлъкна.

— Какви мълви? — подкани го да поясни Несрин.

— Че Оркус пристигнал заедно с братята си. Узнал как съпругата му успяла да избяга в този свят, ала надскочил дори нейното постижение: намерил начин да контролира портата между световете. Създал ключове, които споделил с братята си. Три ключа за тримата крале. Тръгнали да я издирват от свят на свят, отваряли порти, запращали отвъд тях армиите си и сеели разруха навред. Докато не стигнали дотук.

Несрин едва си пое дъх, за да попита:

— И я открили?

— Не — каза паякът със странна усмивка в гласа. — Защото Нейно Мрачно Величество напуснала тези планини, намерила си друга земя и се приготвила за тях… наясно била, че някой ден ще я намерят. Скрила се пред очите на всички. В странствата си обаче попаднала сред прекрасен, почти безсмъртен народ, управляван от две кралици сестри.

Маб и Мора. Свещени богове…

— С помощта на силите си проникнала в съзнанията им. Накарала ги да повярват, че имат трета сестра, по-голяма и властваща над тях. Три кралици. За тримата крале, за които знаела, че ще я издирят някой ден. Като се върнали в двореца им, превзела умовете и на всички придворни. И на всеки посетител оттогава втълпявала, че трета кралица съществувала открай време, открай време господствала над земите им. Проявял ли някой неблагоразумието да се опълчи на владичеството й, домогвала се до начин да го погуби.

Дяволски кикот.

Несрин бе чувала легендите за тъмната, потайна сила на Майев — за мрачната й мощ, способна да погълне звездите. Чувала беше, че Майев не господства с елфически облик, а само с гибелната си тъмнина. И отдавна била надживяла всеки елф, съществувал някога. Дългият й живот можеше да се мери само с този на… Ераван.

Валгски живот. За валгска кралица.

Паякът пак се умълча. Фалкан почти достигаше ръцете й, но още не ги бе освободил.

— Значи, валгските крале пристигнали, но така и не разбрали кой воювал срещу тях? — поинтересува се Несрин.

— О, да — измърка доволно каранкуи. — Глупците не я разпознали в елфическото й тяло. И тя използвала неведението им срещу тях. Защото знаела как да ги надвие, как са устроени армиите им. А като научила как били стигнали до този свят, за ключовете им… решила да си ги присвои. Да прокуди кралете, да ги убие, ако трябва, и да използва ключовете в този свят. И в други. Естествено, смогнала да ги вземе. А сетне се обградила с елфически воини, за да не можел никой да любопитства откъде знаела толкова много. О, умната ни кралица ги убедила, че й шепнели духове от отвъдното, но… всъщност някога тя самата управляваше военните им лагери. Познаваше всеки ход на кралете. И така, откраднала ключовете, изпратила двама от валгските крале, включително Оркус, обратно в техния свят, но преди да погне третия, най-младия, който силно обичал братята си, ключовете й били отнети.

Паякът изсъска.

— От Бранън — промълви Несрин.

— Да, огнения крал. Той зърнал мрака в нея, но не го разпознал. Подозирал нещо, но бил срещал само мъже Валги. Войниците, принцовете и кралете им. Не предполагал, че жена… Колко различна, колко удивителна е жената Валг! Дори него съумяла да заблуди. Намерила пътеки към съзнанието му и му попречила да проумее истината. — Поредният пронизителен, прелестен смях. — Дори сега, когато всичко би трябвало да е ясно на натрапническия му дух, който вечно се меси в делата на живите… Дори сега не знае. Недоумява каква участ го грози. Да, него и всички останали.

Стомахът на Несрин се преобърна. Елин. Каква участ грозеше Елин…

— И макар да не разкрил корените на кралицата ни, някак научил, че огънят му… Майев се бояла от огъня му. Като всички истински Валги. — Несрин скъта това зрънце информация в паметта си. — Напуснал онези земи и издигнал кралството си надалеч, а тя далновидно започнала да гради отбранителните си сили, за да бъде готова, ако Ераван въстанел отново, съзнавайки, че кралицата, която издирвал толкова време с братята си, заради която помитали цели светове, обитавала именно този. И командвала елфически армии, чиято мощ можела да отприщи срещу него всеки момент.

Паяжини. Майев плетеше паяжини досущ като прислужниците си.

Фалкан достигна ръцете на Несрин и загриза нишките около тях. Сартак още лежеше в несвяст опасно близо до паяка.

— И вие хиляди години чакате да се завърне в тази планина?

— Тя ни нареди да охраняваме прохода, да браним портала. Така и правим. И ще продължим да го вършим, докато наново не ни призове до себе си.

Главата й се въртеше. Майев… но щеше да мисли за нея по-късно. Ако оцелееха…

Несрин размаха пръсти, давайки знак на Фалкан.

С тихи стъпки хамелеонът заситни по сенките към най-гъстия мрак.

— Е, вече знаеш защо Черната стража обитава тези земи. — Паякът се надигна с едно мощно движение. — Дано си останала доволна от последната си история на този свят, Ветрогонке.

Каранкуи закрачи към нея, а Несрин отвори уста, въртейки трескаво китки зад гърба си…

— Сестро — изсъска откъм мрака женски глас. — Сестро, трябва да ти кажа нещо.

Паякът спря и извърна издутото си тяло към сводестия вход.

— Какво?

— Изникна затруднение, сестро — рече с нотка на страх другата твар. — Заплаха.

По-големият паяк се спусна с дългите си крайници към родственицата си и заповяда:

— Говори!

— Руки на северния хоризонт. Поне двайсетина…

Паякът просъска:

— Наглеждайте простосмъртните. Аз ще се справя с птиците.

Тракане на ноктести крака, хрущене на шисти. Несрин сви болезнените си пръсти с разтуптяно сърце.

— Сартак — сподави тя.

Очите му се отвориха. Будни. Спокойни.

Другият паяк, по-дребен от главатарката, допълзя в скалния заслон. Сартак напрегна рамене, като че се канеше да разкъса копринения си пашкул.

Ала паякът прошепна:

— Побързайте!

50

Сартак се отпусна, чувайки гласа на Фалкан от противната уста на каранкуи.

Несрин изхлузи ръце от паяжината и едва преглътна стона си, когато нишките се впиха в кожата й. Устата и езикът на хамелеона сигурно бяха в рани…

Тя надникна към паяка, който стоеше над Сартак и срязваше внимателно с нокти като щипци копринените жилки около принца. Наистина кървяха.

— По-бързо — пошушна хамелеонът. — Оръжията ви са в онзи ъгъл.

Несрин съзря бледото отражение на звездната светлина по извивката на лъка си, по голото сребро на астерионския си меч.

Фалкан преряза пашкула на Сартак и принцът се изтръгна от разхлабените нишки. Изправи се и залитна, подпирайки ръка в скалата. Целият беше облян в кръв…

Въпреки това се спусна към нея и заразкъсва с ръце паяжината по краката й.

— Ранена ли си?

— По-бързо — настоя Фалкан, вперил взор във входа зад тях. — Скоро ще разбере, че никой не идва.

Сартак освободи краката на Несрин и й помогна да се изправи.

— Чу ли какво каза за Майев…

— О, да, чух — процеди той, когато скочиха към оръжията си. Подаде й лъка с колчана и елфическия меч. Сетне грабна астерионските си кинжали и приглушено попита Фалкан: — Накъде?

Хамелеонът защъка напред покрай релефа на Майев.

— Насам. Скалният склон е по-полегат. Намираме се от другата страна на прохода. Ако се изкачим достатъчно нависоко…

— Виждал ли си скоро Кадара?

— Не — отвърна Фалкан. — Но…

Дори не го изслушаха — изнизаха се тихо през свода и се озоваха в прохода, облян в звездна светлина. И наистина — рид от рехави скали се издигаше от земята като пътека към звездите.

Изкачили бяха едва половината от хлъзгавия склон, следвани от тъмната сянка на Фалкан, когато откъм планината ги застигна пронизителен писък. Небето обаче беше празно, нямаше и следа от Кадара…

— Огън — пророни Несрин, докато пъплеха към върха на рида. — Паякът каза, че всички Валги се плашели от огън. Следователно и тях ги е страх от огън. — Защото каранкуи, похитителите на животи, на души… бяха не по-малко Валги от Ераван. Произлизаха от същата пъклена дупка. — Извади кремъка от джоба си. — Нареди тя на принца.

— И какво да запаля с него? — Погледът му се плъзна към стрелите на гърба й и тримата спряха на тесния, извит като рог връх на рида. — Тук сме в капан. — Той впери очи в небето. — Може да не постигнем нищо.

Несрин извади една стрела, преметна лъка си през рамо и откъсна ивица плат от ризата под кожения си жакет. Раздели парчето на две и омота едната част около пръчката на стрелата.

— Нужни са ни подпалки — заяви, когато Сартак измъкна кремъка от предния джоб на жакета си.

Проблесна нож и след миг частица от плитката на принца се озова в разтворената му длан.

Тя не се поколеба. Просто усука косата около плата и му поднесе стрелата, а той зачука кремъка отново и отново. Литнаха искри…

И едва успя да подпали плитката. Тъкмо когато мрачно петно се разля в прохода под тях. Талазът от паяци се устреми нагоре по хълма. Бяха поне двайсетина.

Несрин зареди стрелата, натегна тетивата и се прицели нагоре.

Не директно към тях, а към небето, за да прониже огънят замръзналото му було.

Паяците спряха, загледани как стрелата достига зенита си и се насочва надолу, надолу…

— Още една — настоя Несрин и омота второто парче плат около острието на следващата стрела.

В колчана й оставаха едва три. Сартак отряза поредна част от плитката си, усуквайки я около върха. Удари кремъка, хвръкнаха искри и докато първата стрела се носеше стремглаво към паяците, докато черните твари се разпръсваха, за да й избягат, Несрин изстреля втората.

Паяците бяха толкова съсредоточени в небето, че не поглеждаха напред.

Най-големият, онзи, който й бе разказал историята на Майев, също се взираше в заплахата отгоре.

И горящата стрела на Несрин се заби право в корема му. Писъкът на главатарката разтърси камъните под краката им.

— Още една — промълви Несрин и се пресегна за трета стрела, а Сартак се зае да разкъсва собствената си риза. — Побързай!

Нямаше къде да избягат, нито къде да се отбраняват.

— Преобрази се — нареди тя на Фалкан, който наблюдаваше втрещено паниката под тях. Главатарката вече пищеше на поданиците си да угасят огъня върху корема й. — Ако можеш да се преобразиш в нещо, стори го сега!

Хамелеонът извърна отвратителното си паяшко лице към тях. Сартак отряза още едно парче от плитката си и го намота около острието на третата й стрела.

— Ще ги задържа — обяви Фалкан.

Пръснаха се искри, лумна пламък.

— Ще те помоля за една услуга, капитане — каза й хамелеонът.

Време. Нямаха време…

— Когато бях на седем, по-големият ми брат се сдоби с незаконородена дъщеря от една бедна жена от Рифтхолд. Заряза ги и двете. Оттогава минаха двайсет години и щом пораснах достатъчно, че да замина за града, където търгувах, започнах да я търся. След няколко години открих майката. Беше на смъртния си одър. Едва смогна да ми обясни, че изритала момичето на улицата. И вече не знаела къде е племенницата ми. Не я интересуваше. Умря, преди да ми каже името й.

Несрин се прицели с разтреперани ръце към паяка, който опитваше да заобиколи горящата си посестрима.

— Побързай — предупреди я Сартак.

Фалкан додаде:

— Ако е жива, ако е станала голям човек, може и тя да носи в себе си хамелеонската дарба. Не че има значение. Важното е… Тя е цялото ми семейство. Друго нямам. Търся я от дълго време.

Несрин изстреля третата стрела. Един паяк изпищя. Околните се отдръпнаха.

— Намери я — довърши Фалкан, пристъпвайки към страшилищата, извиращи като черен катран под краката им. — Наследството ми е изцяло нейно. Предадох я приживе. Но няма да я предам в смъртта си.

Несрин отвори недоумяващо уста и думите почти изригнаха от нея…

Но Фалкан вече препускаше надолу по склона. Право към редицата горящи паяци.

Сартак я хвана за лакътя, сочейки към стръмния склон от другата страна на малкия връх.

— Това…

В първия момент стоеше права, а в следващия той я блъсна назад и мечът му изсвистя във въздуха.

Тя залитна и разпери ръце да запази равновесие, светкавично осъзнала какво се катереше по другия склон на рида. Паякът изсъска насреща им. От гигантските му зъби капеше отрова по скалата.

Чудовището атакува Сартак с предните си два крака.

Той се изплъзна на единия и замахна с меча си.

Плисна черна кръв и паякът изпищя, но успя да забие нокътя на втория си крак в бедрото на принца.

Четвъртата стрела на Несрин се прикова в едното око на паяка. Миг по-късно полетя и петата, последната, насочена към отворената в крясък уста на паяка.

Той я хвана с челюсти и я пречупи на две.

Несрин пусна лъка и извади елфическия си меч.

Паякът изсъска насреща му.

Несрин застана между него и Сартак. Далеч под тях каранкуи надаваха панически вой. Тя не посмя да надникне към онова, което им причиняваше Фалкан. Не провери и дали още се биеше.

Острието на меча й блестеше като лъч лунна светлина между нея и паяка.

Съществото стори крачка напред. Несрин предприе една назад. Сартак още се мъчеше да се изправи до нея.

— Ще ви накарам да се молите за смърт! — изсъска яростно паякът, пристъпвайки към тях.

Приклекна, готов за атака.

Това може да е последният ти удар, замахни добре…

Паякът скочи.

И полетя от скалата, когато един тъмен рук го блъсна с обезумял рев.

Не бе Кадара. А Аркас.

Борте.

51

Аркас се издигна като свирепа вихрушка и отново се устреми надолу, право към струпаните каранкуи в прохода. Бойният вик на Борте отекна сред скалите. Кръв — червена кръв — обливаше тялото на паяка, който се мъчеше да задържи пълчището.

Още един крясък прониза нощта — крясък, който Несрин вече познаваше като собствения си глас.

Кадара летеше с всички сили към тях, следвана от още два рука.

От гърлото на Сартак се изтръгна нещо като стон, а единият от спътниците на Кадара се отцепи от групичката им и полетя непоколебимо към Борте, която се спускаше от небесата и разбиваше редиците на каранкуи.

Рук с тъмнокафяви пера… и млад мъж върху него.

Йеран.

Несрин не разпозна другия ездач, летящ зад Кадара. Златистите й пера бяха оплискани с кръв, но се носеше стабилно, кръжеше над тях, докато другият рук ги приближаваше.

— Стой мирно и не се бой от височината — пророни Сартак и погали бузата на Несрин.

Лицето му бе напластено с прахоляк и кръв, но под лунната светлина в очите му освен болка, блестеше и…

В следващия миг пред тях се разгърна стена от крила.

Здрави нокти я обгърнаха от кръста до бедрата и я вдигнаха права във въздуха. Величествената птица хвана Сартак с другия си крак и пак излетя в нощта.

Рукът ги заиздига все по-нагоре, брулен от безпощадния вятър. Кадара полетя зад тях, пазейки гърбовете им. Разпуснатата коса на Несрин я шибаше през лицето, но все пак съумя да надникне назад към обгърнатия в пламъци проход.

Към Борте и Йеран, които вече се издигаха в небето. Рукът на Йеран стискаше в ноктите си тъмна фигура. Съвършено неподвижна.

Борте не бе приключила боя.

Искра лумна върху рука й. Запалена стрела.

Борте я изстреля нагоре в небето.

Сигнал, осъзна Несрин, когато безчет криле изпълниха въздуха около тях. Стрелата на Борте уцели някаква паяжина, подпалвайки я мълниеносно, и в същия момент още стотици светлинки проблеснаха в небето.

Рукини. Всеки с огнена стрела в лъка си. Насочена надолу.

Подобно на дъжд от падащи звезди, стрелите обсипаха тъмното лоно на Дагул. Обсипаха паяжини и дървета. Възпламенявайки всичко. Малко по малко.

Докато не озариха нощта с огън, докато не я пропиха с дим и писъци откъм върховете и гората.

Руките се отправиха на север. Несрин трепереше, вкопчила пръсти в ноктите, които я държаха. Сартак срещна погледа й през развяната си коса, стигаща вече едва до раменете.

Морето от пламъци под тях придаваше още по-жесток вид на раните по лицето, ръцете и шията му. Кожата му изглеждаше восъчна, устните му бледнееха, а клепачите му натежаваха от умора и облекчение. Но някак…

Той се усмихна — съвсем лека извивка на устните. Признанието му се понесе във въздуха помежду им.

Несрин не можеше да откъсне очи от него. Да отмести взор.

Ето защо просто му се усмихна.

А под тях и зад тях Дагулските възвишения горяха неудържимо.

52

Каол и Ирен препуснаха обратно към Антика още призори.

Оставиха бележка на Хасар, че Ирен трябвало да прегледа тежко болен пациент, и полетяха през дюните под изгряващото слънце.

И двамата не бяха спали много, но ако предположението им за лечителите бе вярно, не биваше да отлагат.

Каол изпитваше болки в гърба благодарение на вчерашната езда и снощния… маратон. И докато минаретата и белите стени на Антика постепенно изникваха на хоризонта, вече съскаше през зъби.

Ирен го наблюдаваше смръщено по целия мъчителен път през оживените улици към двореца. Не бяха обсъждали къде ще спят, но Каол бе готов да изкачи всички стъпала на Торе. Нейното легло или неговото. Идеята да я остави, дори за секунда…

Той слезе с болезнена гримаса от подозрително послушната Фараша и пое бастуна, който един от конярите взе от кобилата на Ирен.

Успя да направи няколко крачки към нея, макар и с агонизиращо куцукане, но тя изпъна предупредително ръка.

— Да не си понечил да ме свалиш от коня или да ме носиш, или каквото и да било друго!

Той я изгледа дяволито, но се подчини.

— Друго?

Лицето й се обагри в красив нюанс на аленото и тя слезе от кобилата, подавайки поводите на притеклия се коняр. Мъжът си отдъхна облекчено, доволен, че не му се е паднала буйната Фараша, която вече измерваше с поглед клетия човечец, суетящ се да я завлече към конюшнята, сякаш се канеше да го изяде за обяд. И това ако не беше конят на Хелас…

— Да, друго — потвърди Ирен, приглаждайки с длани измачканите си дрехи. — Точно заради другото куцаш по-зле отпреди.

Каол я изчака и се опря на бастуна си, за да я целуне по слепоочието. Не го интересуваше кой ще види. Кой ще докладва. Всички можеха да вървят по дяволите. И все пак бе в състояние да се закълне, че зад тях Шен и другите стражи ги зяпаха, ухилени до уши.

Каол й намигна.

— Тогава най-добре ме излекувай, Ирен Тауърс, защото съм планирал много от другото за тази вечер.

Тя се изчерви още повече, но вирна благопристойно брадичка.

— Първо да се съсредоточим върху свитъците, разбойник такъв.

Той се ухили широко и невъздържано, чувствайки радостта във всеки сантиметър на уязвимото си тяло, докато влизаха в двореца.

Но радостта му се оказа краткотрайна.

Каол долови финото жужене на нещо нередно веднага щом стъпиха в притихналото крило на двореца. Щом видя стражите да си шушукат, а слугите да хвърчат насам-натам. Двамата с Ирен се спогледаха и ускориха крачка, доколкото му позволяваха краката. Огнени стрели се забиваха в гръбнака му, в бедрата му, но ако се бе случило нещо…

Вратите на апартамента му бяха открехнати, а двамата стражи, застанали на пост отпред, се взряха в него със състрадание и ужас. Коремът му се преобърна.

Несрин. Ако се беше върнала, ако Валгът, който ги преследваше, й бе сторил нещо…

Той влетя в апартамента и бунтуващото му се тяло сякаш се откъсна от опеката на ума му, а тътнещата тишина изпълни главата му.

Вратата на Несрин беше отворена.

Но не я зърна да лежи просната върху леглото. По килима и стените нямаше кръв.

И нейната, и неговата стая обаче бяха… преобърнати с главата надолу.

Разгромени, като че стихиен вятър бе пръснал прозорците и се беше развихрил вътре.

Всекидневната изглеждаше най-зле. Златистият диван беше изтърбушен. Картините и другите произведения на изкуството се търкаляха бутнати, счупени или нарязани.

Бюрото бе преровено, килимите — преобърнати…

Каджа беше коленичила в ъгъла и събираше с голи ръце парчетата от една строшена ваза.

— Внимавай — изсъска Ирен и се спусна към момичето. — По-добре вземи метла и лопата.

— Кой го е направил? — попита приглушено Каол.

Каджа стана с блеснали от страх очи.

— Така заварих апартамента сутринта.

— И не си чула нищо? — учуди се Ирен.

Рязкото съмнение в думите й го изправи на нокти. Ирен не се доверяваше на слугинята още от самото начало, все й намираше работа, за да я държи настрана, но Каджа да извърши подобно нещо…

— Понеже вас ви нямаше, милорд, реших… реших да навестя родителите си.

Той положи усилие да не изтръпне. Семейство. Каджа имаше семейство тук, а той дори не я беше попитал…

— Родителите ти могат ли да се закълнат, че си била с тях цялата нощ?

Каол се завъртя.

— Ирен.

Тя дори не надникна към него, впила изпитателен поглед в Каджа. Слугинята се сви под тежестта на свирепите й очи.

— Но май би било по-хитро просто да оставиш вратата отключена за някого.

Каджа настръхна и раменете й хлътнаха още повече.

— Ирен, всеки може да го е направил.

— Точно така, всеки. Особено някой, който е търсел нещо.

И думите й, и хаосът наоколо се избистриха едновременно в ума му.

Каол се извърна към слугинята.

— Не чисти повече. Всичко тук може да е улика към извършителя. — Той свъси вежди. — Колко си успяла да подредиш вече?

Ако съдеше по състоянието на стаята, едва ли много.

— Току-що започвам. Очаквах да се върнете чак довечера, затова не…

— Няма нищо. — Като я забеляза как подскочи, побърза да добави: — Върви при родителите си, Каджа. Вземи си почивен ден. Радвам се, че не си била тук, когато се е разиграло това.

Ирен го стрелна с гримаса, която говореше, че момичето може да е отговорно за случилото се, но сдържа езика си зад зъбите. Каджа си тръгна и затвори тихо след себе си вратите на апартамента.

Ирен прокара ръце по лицето си.

— Взели са всичко. Всичко.

— Наистина ли?

Той докуцука до бюрото и надникна в чекмеджетата, подпирайки ръка на плота му. Гърбът му се гърчеше от болка…

Ирен скочи към златистия диван и вдигна една по една съдраните възглавници.

— Всички книги, свитъци…

— Целият дворец знаеше, че няма да ни има.

Той се отпусна докрай върху бюрото и едва не въздъхна от облекчение.

Ирен си запробива път през стаята, проверявайки всички места, където бе скътала книгите и свитъците.

— Взели са всичко. Дори „Песен на корените“.

— Ами спалнята?

Тя изчезна светкавично. Каол потри гърба си и изсъска тихо през зъби. Още ровене, а накрая:

— Ха!

Ирен излезе от стаята, размахвайки единия от ботушите му във въздуха.

— Поне на този не са се натъкнали.

Първият свитък. Той намери сили да се усмихне.

— И това е нещо.

Тя притисна ботуша му към гърдите си, като че беше бебе.

— Вече прибягват към отчаяни мерки. Това е опасно. Не бива да се задържаме тук.

Каол огледа разрушението наоколо.

— Права си.

— Да вървим в Торе.

Той надзърна през отворените врати към фоайето. Към стаята на Несрин.

Скоро трябваше да се върне. А ако не го откриеше, ако разбереше, че е тръгнал с Ирен… Беше се отнесъл ужасно с нея. Забравил бе обещанието си, онова, което й беше загатнал в Рифтхолд. В кораба на път към Южния континент. И макар да не го притискаше да изпълни уреченото, той самият съзнаваше каква част от него е нарушил.

— Какво има? — попита едва доловимо Ирен.

Каол затвори очи. Чувстваше се като истинско копеле. Беше довлякъл Несрин дотук, а ето как се отнасяше с нея. Докато тя издирваше отговори, рискувайки живота си, докато се бореше за армия… Трябваше да й изпрати съобщението си — незабавно. Съобщението с молба да се върне час по-скоро.

— Нищо — отвърна накрая той. — Май е най-добре ти да пренощуваш в Торе. Там има достатъчно стражи, че да изтикат натрапниците настрана. — Като зърна болката в очите й, побърза да добави: — Не бива всички да си помислят, че бягам. Особено сега, когато хаганското семейство започва да ме възприема по-сериозно. Елин очевидно ги държи под напрежение, но и ги е интригувала с нещо, така че… трябва да се възползвам. — Той запремята нервно бастуна си от ръка в ръка. — Налага се да остана тук. А ти, Ирен, трябва да си вървиш.

Тя отвори уста да възрази, но се спря и изопна рамене. В очите й се прокрадна стоманен блясък.

— Тогава сама ще занеса свитъка на Хафиза.

Той кимна, огорчен от острия й тон, от притъмнелия й поглед. И с нея постъпваше несправедливо. Защото първо не бе сложил ясен край на връзката си с Несрин. И в това се проваляше.

Глупак. Нима си въобразяваше, че може да загърби миналото си. Да се издигне над някогашните си грешки.

Глупак.

53

Ирен изкачваше гневно стълбите на Торе, внимавайки да не смачка свитъка в юмрука си.

Претършуваният апартамент го беше уплашил. Уплашил беше и нея, но…

Той не се боеше от опасности и смърт. Нещо друго го бе разтърсило.

В свободната си ръка тя стискаше медальона, чийто метал се бе стоплил от кожата й.

Някой знаеше, че са на крачка да разкрият ревностно пазена тайна. Или поне подозираше, че може да научат нещо важно, затова беше унищожил всички вероятни източници. А като се имаше предвид какво бяха започнали да навързват сред руините на Аксара…

Ирен се овладя, достигайки най-горната стълбищна площадка на Торе, където горещината беше съвсем непоносима.

Хафиза беше в личната си работилница и пуфтеше ядосано заради отвара, над която се диплеше гъст дим.

— А, Ирен — обади се, без да вдигне очи, и добави капка от някаква течност в отварата. Бюрото й беше обсипано със стъкленици и купички, разпилени сред отворените книги, както и с два бронзови пясъчни часовника за различни измервания. — Как мина тържеството?

Просвещаващо.

— Прекрасно.

— Предполагам, че младият лорд най-сетне ти е предал сърцето си.

Ирен се покашля.

Хафиза се усмихна и надигна глава.

— О, знаех си!

— Не сме… тоест… не е официално…

— Онзи медальон говори друго.

Ирен го покри с длан и бузите й пламнаха.

— Той не е… той е лорд.

Вирнатите вежди на Хафиза обтегнаха нервите й още повече. Кой друг знаеше? Дали и другите коментираха, обзалагаха ли се?

— Той е лорд на Адарлан — поясни.

— Е, и?

— Адарлан.

— Мислех, че това си го преодоляла.

Може и да беше. А може би не.

— При всички случаи не е нищо сериозно.

Многозначителна усмивка.

— Добре.

Ирен пое дълга глътка въздух през носа.

— Но за жалост, не идваш да ми споделиш пикантни подробности.

— Ох. — Ирен направи гримаса. — Не.

Хафиза капна още няколко капки в стъкленицата и отварата продължи да се мъти. Тя взе десетминутния часовник, обърна го и костенобелият пясък се заизсипва в древната основа. Сигнал за започнала среща още преди Хафиза да попита:

— Допускам, че идваш заради свитъка в ръката си?

Ирен надникна към коридора и се втурна да затвори вратата. Сетне и открехнатите прозорци.

През това време Хафиза беше оставила отварата и я наблюдаваше с необичайно сериозно лице.

Ирен й разказа за претършувания апартамент в двореца. За взетите книги и свитъци. За руините в оазиса и смахнатата им теория, че може би лечителите не просто се бяха появили по тези земи, а ги бяха заселили тук — тайно. Като оръжие срещу Валгите и кралете им.

И за пръв път, откакто я познаваше, кафеникавото лице на старицата сякаш пребледня леко. Бистрите й тъмни очи се разшириха.

— Сигурна ли си, че точно тези сили се събират на родния ти континент? — попита Хафиза, настанявайки се на малкия стол зад работната си маса.

— Да. Лорд Уестфол ги е виждал с очите си. Борил се е срещу тях. Затова е дошъл тук. Свиква армия не срещу поданиците на адарланската империя, а срещу демоните, превъплътили се в човешки тела, демони, които развъждат чудовища. Толкова ужасяващи и многобройни, че дори всемогъщите Елин Галантиус и Дориан Хавилиард не могат да се преборят сами с тях.

Хафиза поклати глава и ореолът й от бяла коса се развя настрани.

— И сега двамата вярвате, че лечителите имат важна роля във всичко това?

Ирен закрачи нервно из стаята.

— Може би. На нашия континент ни преследваха безпощадно и колкото и невероятно да звучи, ако група елфи с лечителски способности наистина са създали своя цивилизация по тези земи… Защо? Защо им е било да напускат Доранел, да стигнат чак дотук, без да оставят почти никакви следи от себе си? За да обезпечат оцеляването на лечителската раса ли?

— А ти защо носиш свитъка?

Ирен го сложи пред Върховната лечителка.

— Тъй като Ноуша знае само полузабравени легенди и не познава езика, на който е написан, реших, че поне ти може да си наясно. Или да разчетеш свитъка.

Хафиза разгърна внимателно папируса и застопори краищата му с подръчни стъкленици. Изписан бе с тъмни, чудновати руни. Върховната лечителка проследи няколко с набръчкания си показалец.

— Не познавам този език.

Отново прокара ръка по свитъка.

Раменете на Ирен хлътнаха.

— Но ми напомня за…

Хафиза плъзна поглед по библиотеката в работилницата си. Някои от рафтовете бяха скрити зад стъкло. Тя стана и докуцука до един заключен шкаф, намиращ се в най-слабо осветения ъгъл на стаята. Неговите вратички не бяха стъклени, а метални. Железни.

Старицата изхлузи ключа, окачен на връзка около врата й, и отвори шкафа. Сетне привика и Ирен.

Тя едва не се препъна от бързане. По гърбовете на няколко от полуизгнилите от старост книги…

— Знаци на Уирда — пророни Ирен.

— Казано ми е, че тези книги не са за човешки очи, че познанията в тях трябва да бъдат заключени, забравени, за да не попаднат в света.

— Защо?

Хафиза сви рамене, загледана в древните томове пред тях, които така и не докосна.

— Само това ми каза предшественицата ми: „Не са за човешки очи“. Е, случвало се е да подпийна и да ми хрумне да разгледам книгите, но извадя ли този ключ… — Тя завъртя между пръстите си дългата верижка, на която висеше ключът от черно желязо. Същото като вратите на шкафа. — Нещо ме кара да размисля.

Хафиза претегли умислено ключа в дланта си.

— Не знам как да разчета тези книги, дори не познавам езика, но щом откраднатите книги и свитъци са били в библиотеката, то фактът, че тези са заключени тук, горе… Може би някой е готов да убие заради написаното в тях.

По гръбнака й се разля ледена вълна.

— Каол… лорд Уестфол познава човек, който може да разчете руните. — Елин Галантиус. — Смятам, че трябва да им ги дадем. И свитъка, и тези книги.

Хафиза стисна устни, затвори железните врати на шкафа и го заключи със силно щракване.

— Ще трябва да преценя, Ирен. Рискът е голям. Налага се да реша дали е редно книгите да напускат това място.

Ирен кимна.

— Да, разбира се. Но се боя, че не разполагаме с много време.

Хафиза прибра железния ключ обратно под робата си и се върна на работната маса. Ирен я последва.

— Знам малко от историята — призна й старицата. — Мислех, че е просто мит, но… Предишната Върховна лечителка ми я разказа, когато дойдох в Торе. По време на празненството в чест на Зимната луна. Напих я, за да изкопча някои от тайните й. Вместо това се сдобих с несвързан урок по история. — Хафиза изсумтя, клатейки глава. — Така и не го забравих, и то главно защото страшно се разочаровах, че цели три бутилки скъпо вино, купено с мои лични пари, отидоха напразно.

Ирен се облегна на древната маса, а Хафиза седна и сключи пръсти в скута си.

— Разказа ми, че отдавна, преди човеците да се заселят тук, преди конниците и руките да превземат степите, тези земи принадлежали на елфите. Това място било столицата на малко, живописно кралство. Антика е изграден върху неговите останки. Елфите обаче издигали храмове на боговете си отвъд стените на града, чак в планините, в речните долини, из дюните.

— Като некропола в Аксара.

— Да. Каза ми, че не изгаряли мъртъвците си, а ги затваряли в саркофази, толкова дебели, че никой с нищо не можел да ги открехне дори. Освен това били запечатани със заклинания и невиждани заключалки. Напълно невъзможни за отваряне.

— Но защо?

— Пияната коза ми обясни, че се бояли нещо да не влезе вътре. Да не измъкне телата им.

Ирен се радваше, че е облегната на масата.

— Както Валгите сега обсебват телата на човеците.

Хафиза кимна.

— Старицата забръщолеви, че ни били оставили лечителските си познания в наследство. Те самите ги били откраднали от другаде, но ученията им положили основата на Торе. Самата Камала изучавала древното им изкуство чрез архиви, открити в гробниците и катакомбите им и вече отдавна загубени. С малкия й орден създали Торе, опирайки се на наученото. И боготворели Силба, елфическата богиня на лечителите. — Хафиза махна към бухалите, резбовани из цялата й работилница, из цялата кула, и потри едното си слепоочие. — Така че теорията ви не е лишена от вероятност. Не разбрах как са дошли елфите, къде са отишли и защо са изчезнали. Ала в действителност са били тук и според предшественицата ми са завещали познанията и силата си.

Върховната лечителка надникна свъсено към заключения шкаф с книги.

— А сега някой се опитва да ги заличи. — Ирен преглътна. — Ноуша ще ме убие, като научи, че книгите и свитъците са изчезнали.

— О, нищо чудно. Ала ми се струва, че първо ще погне крадеца.

— Но какво значи всичко това? Защо му е на някого да ги краде?

Хафиза се върна при отварата си. Пясъкът в часовника почти изтичаше.

— Може би ти ще разбереш. — Тя добави още няколко капки в стъкленицата, взе едноминутния пясъчен часовник и го обърна. — Ще си помисля за книгите, Ирен.

Ирен се върна в стаята си, отвори прозореца, за да пусне бриза в задушното помещение, и поседя на леглото едва минута, преди отново да излезе.

Беше оставила свитъка при Хафиза — заключеният железен шкаф й се виждаше най-сигурното място за него, но не свитъци и древни книги изпълваха съзнанието й, когато свърна наляво и се насочи надолу по стълбището.

Напредък. Бяха постигнали такъв напредък с травмата на Каол, а като се прибраха, някой вече бе претършувал стаята им.

Неговата стая — не тяхната. По-рано й го беше напомнил.

Стъпваше уверено, колкото и да я боляха краката от двудневната езда. Трябваше да има някаква връзка между напредъка му и нападенията.

Не можеше да разсъждава върху това в притихналата си, непроветрива стая. Нито пък в библиотеката, където несъмнено щеше да подскача при всеки шум, при всяко мяукане на любопитните котки на Баст.

Едно-единствено място бе достатъчно усамотено и безопасно. Единствено там можеше да разплете усуканите нишки, довели ги дотук.

Утробата беше празна.

След като се изкъпа и облече фината бледолавандулова роба, Ирен влезе в изпълненото с пара помещение. Не се сдържа да не погледне към ваната до далечната стена, където онази лечителка бе плакала часове преди смъртта си.

Ирен потри лицето си с ръце и вдиша успокоителна глътка въздух.

Ваните от двете страни на Утробата я примамваха с бълбукащата си вода, способна да облекчи болезнените й крайници. Тя обаче остана в средата на пещерната зала, сред ефирния звън на безчетните звънчета, и впери взор в непрогледната тъмнина над себе си.

Капка вода се отрони от някакъв сталактит, твърде надълбоко в мрака, за да го види, и тупна върху челото й. Ирен притвори очи от хладния допир, но не избърса водата от лицето си.

Звънчетата пееха и шепнеха с гласовете на покойните й сестри. Стана й чудно дали и наскоро загиналата лечителка вече бе сред тях.

Тя погледна към най-близкия наниз от звънчета, опънат през пещерата. Бяха различни по големина и форма. Нейното собствено…

С почти безшумни, боси крака Ирен отиде при малкия сталагмит, щръкнал от пода до скалната стена, до веригата, увиснала между него и съседната варовикова колонка на няколко стъпки разстояние. На нея се поклащаха още седем звънчета и тя веднага разпозна своето.

Усмихна се на малката сребърна камбанка, купена със златото на онази непозната. Името й бе гравирано от едната й страна — може би от същия бижутер, на когото Каол беше поверил амулета, окачен сега на врата й. Дори тук не бе пожелала да се раздели с него.

Погали нежно с пръст звънчето, изящната гравюра на името си и датата на постъпването си в Торе.

Тих, меден звън отвърна на допира й. Отекна между скалните стени и другите звънчета. И някои от тях задрънчаха мелодично сякаш в отговор.

Песента на камбанката й обиколи цялата пещера отново и отново, а Ирен се завъртя на място, следвайки я из сумрачната зала. Когато затихна…

Тя пак побутна звънчето. И този път песента му прозвуча по-уверено, по-ясно.

Деликатните, екливи нотки заподскачаха из пещерата и тя ги проследи с поглед.

А преди да стихнат наново… силата й им откликна.

С ръце, които сякаш не й принадлежаха, Ирен позвъни с камбанката трети път.

И щом песента й пак изпълни залата, тя тръгна след нея. Позволи на звънтенето да я води.

С шляпащи по влажния камък ходила последва звука, подскачащ из Утробата подобно на заек.

Около сталагмитите, стърчащи от пода. Под сталактитите, висящи отгоре. През цялата зала, по стените, през танцуващия пламък на свещите.

Покрай камбанките на поколения и поколения лечителки, разпявайки ги всичките до една.

Ирен плъзна пръсти и по тях.

Отговори й вълна от звънтене.

„Трябва да влезеш там, където се боиш да пристъпиш.“

Звънчетата пееха, пееха, пееха. Ала тя следваше само мелодията на своето, сладкия, бистър напев, който я зовеше все по-напред и по-напред. Като че я теглеше.

Мракът още се спотаяваше в Каол, в раната му. Бяха го отблъснали толкова много назад и все пак той още бе загнезден в него. Вчера й бе разказал история, от която сърцето й се скъса — ала не й довери цялата.

Но ако ключът към победата над частицата валгска чернота не се криеше в сблъсъка със спомените му, ако слепите пориви на магията й не помагаха…

Ирен последва звъна на сребърната камбанка чак до сетната му нотка.

До древен ъгъл на залата, където веригите бяха ръждясали от старост, а някои от звънчетата зеленееха заради окисляването.

Тук звукът стихна.

Не, не стихна. А сякаш зачака. Зажужа търпеливо, закътан в каменния ъгъл.

Досами края на веригата висеше малко звънче. Толкова по-зеленяло и напластено с ръжда, че беше почти невъзможно да разчете надписа му.

Накрая обаче успя.

Яфа Тауърс.

Не почувства твърдия камък, когато се свлече на колене. Когато отново прочете името… и датата — отпреди двеста години.

Жена от рода Тауърс. Лечителка на име Тауърс. Тук — до нея. Жена от рода Тауърс бе пяла в Утробата през годините, който бе прекарала тук. Дори сега, дори толкова далеч от дома нито за миг не бе останала сама.

Яфа. Ирен оформи името с устни, долепила ръка до сърцето си.

„Трябва да влезеш там, където се боиш да пристъпиш…“

Тя вдигна поглед към древния мрак на Утробата.

Валгската сила се захранваше с тази на Каол…

Да, сякаш прошепна тъмнината над нея. Нито капка не се отронваше наоколо, нито пък се обаждаше гласът на звънче.

Ирен сведе очи към ръцете си, отпуснати вяло от двете страни на тялото й. И призова смътното бяло сияние на магията си. Позволи му да изпълни помещението, да отекне между скалите в беззвучна песен. Между звънчетата, приютили гласовете на хилядите й сестри, сред които бе и този на още една Тауърс.

„Трябва да влезеш там, където се боиш да пристъпиш.“

Не в бездната на Каол. А в своята собствена.

Онази, зейнала в деня, когато войниците обградиха колибата й и я извлякоха за косата сред яркозелената трева.

Дали Яфа, притулена в тази пещера, толкова надълбоко под земята, знаеше какво се бе случило онзи ден отвъд морето? Дали я беше наблюдавала през последните два месеца, изпращайки древната си, ръждива песен в безмълвен призив?

„Не бяха лоши хора, Ирен.“

Не, не бяха. Мъжете, които Каол бе командвал, с които бе тренирал, които бяха носили същата униформа, кланяли се бяха на същия крал като войниците, дошли за нея онзи ден…

Не бяха лоши хора. Жителите на Адарлан заслужаваха да бъдат спасени, заслужаваха някой да се бори за тях. Не й бяха врагове. И навярно го съзнаваше дълго преди той да й разкаже историята си в оазиса вчера. Макар и да се съпротивляваше на истината.

Но нещото, което още живееше в него, частицата от демона, по чието нареждане се разиграваше всичко…

Знам какво си, рече без думи Ирен.

Защото същото нещо живееше и у нея през изминалите години, ограбваше я, колкото и да я тласкаше напред. Различно чудовище… и въпреки това същото.

Тя нави магията си обратно в себе си и сиянието угасна бавно. Усмихна се на сладкия мрак отгоре.

Вече разбирам.

Още една капка вода целуна челото й в отговор.

Все така усмихната, Ирен протегна ръка към звънчето на родственицата си. И го накара да запее.

54

Като се събуди на сутринта, Каол едва мърдаше.

Предишния ден оправиха стаята му и назначиха още стражи на пост пред апартамента му. По залез, когато хаганските потомци и приятелите им най-сетне се завърнаха от дюните, вече всичко изглеждаше почти постарому.

Не зърна Ирен до края на деня и се чудеше дали с Върховната лечителка не бяха открили нещо важно в свитъка. Но когато дойде вечерята, а нея още я нямаше, изпрати Каджа да поиска сведение от Шен.

Шен дойде лично — леко поизчервен, несъмнено заради красивата слугиня, която го беше довела до апартамента му — и го уведоми, че Ирен е пристигнала невредима в Торе и оттогава не е напускала кулата.

Независимо от това, на Каол му хрумна да я извика, когато гърбът започна да го боли нетърпимо и дори с бастун не смогваше да прекоси стаята. Но апартаментът му не беше безопасно място. Пък и ако отседнеше при него, а Несрин се прибереше, преди да й е обяснил…

Не можеше да си избие тази мисъл от главата. Какво беше сторил, как бе предал доверието й.

В крайна сметка, успя да си вземе вана с надеждата да облекчи напрегнатите си мускули, а после почти пропълзя обратно в леглото.

Събуди се призори, опита да достигне бастуна си до леглото и едва не изрева от болка.

Връхлетя го паника — пронизваща и неукротима. Той стисна зъби и се помъчи да я пребори.

Пръстите. Можеше да движи пръстите си. И глезените. И коленете…

Отметна назад глава от агонията, която му причини движението в коленете, бедрата, ханша.

О, богове! Беше прекалил…

Вратата се отвори рязко и тя застана пред него в лилавата си рокля.

Очите й се разшириха, но бързо си възвърнаха обичайното спокойствие, като че се бе канила да му каже нещо.

Вместо това обаче маската на лечителска невъзмутимост се спусна върху лицето й. Тя поприбра косата си в обичайната леко разпусната прическа и пое с уверена стъпка към него.

— Можеш ли да се движиш?

— Да, но болката…

Нямаше сили да довърши.

Ирен пусна кожената си чанта на килима и нави ръкави.

— Можеш ли да се обърнеш по корем?

Не. Беше пробвал и…

Тя не дочака отговора му.

— Опиши ми подробно какво си вършил вчера от момента, в който си тръгнах, та досега.

Каол се подчини. Разказа й всичко, включително за ваната…

Ирен изруга свирепо.

— Лед. Претоварени мускули се лекуват с лед, не с топлина. — Тя въздъхна отривисто. — Трябва да легнеш по корем. Ще боли адски, но е най-подходящо да го направиш наведнъж…

Той дори не я изчака да довърши. Стисна зъби и се обърна по корем.

От гърлото му излетя вик, но Ирен светкавично се озова до него, постави ръце на бузите му, на косата му, допря устни до слепоочието му.

— Добре — пророни до кожата му. — Смел мъж.

Беше спал само по долни гащи, затова поне нямаше нужда да го съблича. Ръцете й закръжиха над гърба му.

— То… върнало се е — прошепна.

— Не се учудвам — процеди през зъби Каол.

Не се учудваше ни най-малко.

Тя отпусна ръце до тялото си.

— Защо?

Той плъзна пръст по бродерията на покривката.

— Просто… направи каквото трябва.

Отклонението на въпроса й я накара да се умисли за миг, но после се наведе да изрови нещо от чантата си. Пръчката. Ала вместо да я пъхне в устата му, я задържа в ръцете си.

— Влизам — промълви тя.

— Добре.

— Не. Влизам, за да сложа край на това. Още днес. Веднага.

Отне му секунда да проумее смисъла зад думите й. Сетне се осмели да попита:

— А ако аз не успея?

Да се изправи срещу демона в себе си, да го надвие.

В очите на Ирен не се четеше нито капка страх или колебание.

— Не мога да ти отговоря на този въпрос.

Не, само той можеше. Каол наблюдаваше как слънчевата светлина танцува по медальона й, по планините и моретата. А онова, което можеше да види в него, провалите му…

Но бяха стигнали чак дотук. Заедно. И тя не се бе уплашила. От нищо.

И той нямаше да се откаже сега.

Съумя да програчи през стегнато гърло:

— Може да пострадаш, ако се задържиш твърде дълго.

И този път по лицето й не пробяга нито съмнение, нито ужас.

— Имам една теория. Искам да я изпробвам. — Тя пъхна пръчката между устните му и Каол я захапа леко. — А ти си единственият човек, върху когото мога да я изпитам.

И когато долепи ръце до голия му гръбнак, той осъзна защо бе единственият човек, върху когото може да изпита теорията си. Но не можа да стори нищо, защото болката и чернотата го връхлетяха с неимоверна мощ.

Не можа да възпре Ирен, чиято магия ги обгърна, проникна и в двама им като рояк бели светлинки.

Валгите. Тялото му беше заразено с тяхната сила, а Ирен…

Ирен не се поколеба.

Полетя през него, спусна се по стълбата на гръбнака му, по коридорите на костите и вените му.

Превърна се в копие от светлина, изстреляно право в тъмнината, към гъстата сянка, която отново се бе разпростряла. И напираше да го превземе пак.

Ирен се блъсна в мрака с вик.

Той изрева насреща й и се оплетоха в смъртоносна свада.

Мракът беше чужд, студен, глух; пълен с поквара, вятър и омраза.

Тя се гмурна в него. Чак до дъното.

А отгоре, където сякаш ги разделяше повърхността на нощ но море, Каол ридаеше в агония.

Днес. Всичко приключваше още днес.

Знам какво си.

И Ирен се хвърли в битка с бушуващата тъмнина.

55

Агонията го прониза, неспирна и безмерна.

Загуби свяст след минута. И пропадна в това място. В тази яма.

Чак до самия й край.

До пъклената пещера под древна планина.

Където бе заключвал и погребвал всичко. Където всичко бе пуснало корени.

Кухата основа, изкопана и изровена, рухнала в бездънен трап.

Нищо.

Нищо.

Нищо.

Безсмислие и нищо.

Първо видя баща си. Майка си, брат си и онази студена планинска крепост. Видя стълбището, обгърнато в лед и сняг, оплискано с кръв. Видя мъжа, на когото се продаде, за да спаси Елин. Селена.

Спаси жената, която обичаше, изпращайки я на друга мисия. Във Вендлин, решил, че там е по-добре от Адарлан. Да убие кралското семейство.

Баща му излезе от мрака — огледален образ на мъжа, в когото вероятно се бе превърнал, или поне един ден щеше. Ненавист и разочарование кривяха лицето му, докато се взираше в сина, който бе могъл да има.

Но на каква цена? Затворническа присъда.

Или пък опит да му даде свобода? Да спаси безполезния си, блуден син от злото, което навярно бе подозирал, че ще почерни земите им.

Той обаче беше престъпил обещанието към баща си.

Мразеше го, но ето че поне той — злобното, нещастно копеле — беше удържал на своята част от уговорката.

За разлика от него самия.

Клетвопрестъпник. Изменник.

А всичко, което бе успял да постигне, свърши потъпкано от Елин. Честта му най-вече.

Елин с присъщата й лекота, с вечната мъглявина около нея… Погазил бе всичките си клетви заради нея. Всичките си принципи.

Сега я виждаше в мрака.

Златните коси, тюркоазените й очи — последната улика, последното парче от пъзела.

Лъжкиня. Убийца. Крадла.

Приличаше се на слънце, излегната върху ложе на личния си балкон в двореца с книга в скута. Килна глава настрани и го измери с обичайната си ленива, половинчата усмивка. Котка, обезпокоена по време на отдих.

Мразеше я.

Мразеше лицето й, резливата насмешка в него. Стръвният й, лют нрав, способен да разкъса човек на парчета дори без думи — само с един поглед. Само с миг мълчание.

Тя обожаваше подобни моменти. За тях живееше.

И го бе омагьосала с живия си пламък. Заради нея беше готов да се откаже от всичко. От честта си. От положените клетви.

Заради тази високомерна, надменна, самодоволна жена хвърли на вятъра толкова много от себе си.

А тя просто го запокити като строшена играчка.

И се хвърли в обятията на онзи елфически принц, излязъл от мрака. Точно той дойде сега при ложето й и седна в единия му край.

Половинчатата й усмивка се промени. Очите й грейнаха.

Смъртоносното й, хищническо внимание се съсредоточи в принца. И това като че ли я запали. Разбуди я. Устреми я. Съживи я.

Огън и лед. Край и начало.

Не се докосваха един друг.

Просто поседяха на ложето, разговаряйки безмълвно. Сякаш всеки от тях най-после бе намерил своето отражение в този свят.

Мразеше ги.

Мразеше ги заради лекотата им, силата на връзката им, чувството за единение.

Тя го съсипа, съсипа живота му, а след това отиде при принца, като че просто обикаляше от стая на стая.

А когато всичко рухна, когато той обърна гръб на същинското в живота си, когато излъга човека, който бе най-важен за него, за да опази тайните й, тя не дойде да се бори. Не се притече на помощ.

Върна се цели месеци по-късно и запрати всичко право в лицето му.

Припомни му колко е безполезен. Що за нищожество беше.

„Напомняш ми за това какъв може да бъде светът. Какъв трябва да бъде.“

Лъжи. Думите на момиче, което му беше признателно, че му е дарил свободата, че го е тласнал да изреве отново в лицето на света.

Момиче, което спря да съществува в нощта, когато откриха онова тяло в леглото.

Когато беляза лицето му.

Когато опита да забие кинжал в сърцето му.

Хищникът в очите й… тогава се изтръгна от оковите.

И повече нищо не можеше да я обуздае. Понятия като чест, дълг, доверие вече не значеха нищо за нея.

Изкорми онзи мъж в тунела. Пусна тялото му, затвори очи и по лицето й се изписа същият захлас като в изблиците й на страст. А като ги отвори…

Убийца. Лъжкиня. Крадла.

Още седеше на ложето с елфическия принц до себе си и двамата наблюдаваха сцената в тунела като зрители на спортно състезание.

Гледаха как Арчър Фин се срутва върху каменния под, окървавен, с обтегнато от шок и болка лице. Гледаха как Каол стои вцепенен, безмълвен, докато тя вдишваше смъртта пред себе си, отмъщението.

Докато Селена Сардотиен се стопяваше напълно.

„Ти винаги ще си ми враг.“

Думи, изревани с десетгодишна ярост.

И напълно искрени. Искрени като на всяко дете, изстрадало толкова от ръката на Адарлан.

Като на Ирен.

Градината изплува от друго кътче на мрака. Градината и колибата, майката и смеещото се дете.

Ирен.

Най-изненадващата гледка. Човекът, когото най-малко бе очаквал да зърне тук, в мрака.

Ала и нея беше предал. И нея, и Несрин.

Трябваше да изчака, да покаже уважение и към двете, приключвайки едната връзка, преди да се впусне в другата, но ето че и в това се провали.

Елин и Роуан продължаваха да се припичат на шезлонга.

Елфическият принц пое нежно, благоговейно ръката на Елин и я обърна. Изложи китката й на слънцето. Бледите белези от окови.

Роуан прокара палец по тях. Огънят в очите на Елин затанцува.

Принцът продължи да милва белезите й, докато маската не падна от лицето й.

Там гореше огън. И гняв. И решимост.

Но и тъга. Страх. Отчаяние. Вина.

Срам.

Гордост и надежда, и любов. Тежината на бреме, от която бе бягала досега…

„Обичам те.“

„Съжалявам.“

Понечила бе да му обясни. Поднесла му беше истината колкото можа по-ясно, преди да си тръгне, за да я разбере. И говореше искрено.

„Съжалявам.“

За лъжите. За всичко, което беше причинила на него и живота му. Задето се беше заклела, че ще избере него, че винаги ще избира него.

Искаше му се да я мрази заради тази лъжа. Заради обещанието, което бе захвърлила нейде из мъгливите гори на Вендлин.

Но някак…

Като я гледаше с принца, без обичайната й маска… Това беше дъното на нейната яма.

Отишла бе при Роуан с изтерзана душа. И му се беше разкрила така, както пред никой друг. А накрая се бе завърнала цяла.

Но беше изчакала — беше изчакала, преди да му се отдаде напълно.

Каол от дълго време копнееше по Ирен и я заведе в леглото си, без да помисли за Несрин, но Елин…

Двамата с Роуан погледнаха към него. И двамата неподвижни като сърни в гората. А очите им преливаха от разбиране. От състрадание.

Елин се беше влюбила в друг, бе пожелала друг — толкова силно, колкото той желаеше Ирен.

Ала точно Елин — безбожната, непочтителна Елин — бе проявила уважение към него. Далеч повече, отколкото той към Несрин.

Елин кимна, сякаш в знак на потвърждение.

А Роуан… Принцът й бе позволил да се върне в Адарлан. Да изпълни дълга си към кралството си, но и сама да реши какво иска. Кого иска. А ако бе избрала Каол вместо него… Той знаеше дълбоко в себе си, че Роуан би отстъпил. Ако така Елин щеше да е щастлива, Роуан би си тръгнал без дори да й разкрие болката си.

Срамът натежа върху гърдите му, противен и мазен.

Беше я нарекъл чудовище. Заради силата й, постъпките й. А сега…

Не я винеше.

Разбираше я.

Да, беше му обещала някои неща, но… се бе променила. Общият им път се бе променил.

И Каол я разбираше.

Той самият беше дал обещание на Несрин — макар и не изрично. А когато се промени, когато пътят му се промени… когато Ирен се появи на него…

Разбираше я.

Елин му се усмихна едва доловимо. После двамата с Роуан се изпариха като мараня под слънцето.

Оставяйки след себе си червен мраморен под с локва кръв.

Нещо тупна глухо, гротескно върху гладките плочки. Отсечена глава.

Писък на агония, гняв и отчаяние.

„Обичам те!“

„Върви!“

Раздяла. Тази раздяла го гнетеше най-много.

Когато се обърна и побягна. Зарязвайки приятеля си, брат си в онази зала.

Когато избяга от битката, от смъртта.

Дориан му бе простил. Не го винеше.

Но това не променяше факта, че Каол беше избягал. Беше го изоставил.

И защо? Всичките му планове и добри намерения отидоха на вятъра.

Сега Дориан стоеше пред него с ръце в джобовете и бледа усмивка на лице.

Каол не заслужаваше да служи на такъв мъж. На такъв крал.

Мракът плъзна по-напред. Разкри оплисканата в кръв съвещателна зала. Принцът и краля, на когото бе служил. И зверствата, които бяха причинила на хората му.

В онази тъмница под двореца.

Съзря усмивката на Дориан, докато Рес крещеше, а Бруло плюеше в лицето му.

Той беше виновен — за всичко. За всеки миг на агония, за жестоката им смърт… Мракът му разкри ръцете на Дориан — как боравят с онези злокобни инструменти под двореца. Как пръска кръв и хрущят кости. Уверени, чисти ръце. И онази усмивка.

Каол знаеше. Още тогава го бе осъзнал. Нищо не можеше да помогне на хората му; на Дориан, който трябваше да живее с тези спомени.

Дориан, когото беше изоставил в двореца.

Точно този момент — тъмнината го въртеше пред очите му отново и отново.

Когато Дориан се опълчи. Когато разкри магията си — същинска смъртна присъда, — за да му спечели време.

Толкова се бе страхувал — от магията, от загубата, от всичко. А именно страхът… той го беше тласнал по този път. Колкото и да се бореше с него, накрая му коства прескъпо. И не му позволи да мисли трезво.

А когато се случи най-лошото, когато видя онзи черен нашийник, изпотрошените тела на хората си, окачени по портите на двореца като пиршество за гарваните…

Рухна из основи. Сякаш планината на някогашния му живот се срути и той пропадна в ямата под нея.

Загуби разума си, контрола над себе си.

В Рифтхолд намери малко късче покой дори след травмата си, но…

Беше като да превързваш прободна рана в корема.

Не се беше излекувал. Останал без пристан и вяра, дори не искаше да се излекува.

Самото му тяло — да, и все пак…

Една част от него му нашепваше, че го заслужава.

А раната в душата… Нея нарочно остави да загнива.

Неудачник, лъжец, клетвопрестъпник.

Мракът го поглъщаше, носен от призрачен вятър.

Можеше завинаги да не помръдне оттук. От всевечната тъма.

Да, прошепна тя.

Можеше да остане, да беснее, да мрази, да се превърне в сянка.

Ала все така усмихнат, Дориан още стоеше пред него. Сякаш чакаше нещо.

Него. Чакаше него.

Поне едно от обещанията си не бе прекрачил.

Да ги спаси.

Приятелят и кралството си.

Още имаше шанс.

Дори тук, на дъното на този черен ад, имаше шанс.

А пътят му дотук… Не, нямаше да поглежда назад.

„Ами ако напред ни чакат само още болка и отчаяние?“

Елин беше отвърнала с усмивка на въпроса, който й бе задал на онзи покрив в Рифтхолд, като че знаеше, като че много преди него беше научила, че неизменно ще стигне до тази яма. И сам ще разбере отговора.

„Тогава не е дошъл краят.“

И краят…

Краят не беше дошъл. Пукнатината в него, това тъмно дъно — те не бяха краят.

Оставаше му едно обещание.

И поне на него щеше да удържи.

„Не е дошъл краят.“

Той се усмихна на Дориан, чиито сапфирени очи блестяха от радост — от любов.

— Прибирам се у дома — промълви на брат си, на краля си.

Дориан само кимна и се изпари.

Зад него стоеше Ирен.

Искреше от бяла светлина, ярка като новородена звезда.

— Мракът ти принадлежи. Ти го определяш. Можеш да му дадеш сила или да го превърнеш в напълно безобиден — каза приглушено тя.

— Бил ли е някога валгски?

Думите му отекнаха в нищото.

— Да. Но вече е твой. Поне това място, тази последна частица от него.

Щеше да остане тук като белег, за да му напомня.

— Ще се разрасне ли наново?

— Единствено ако ти му позволиш. Ако не го запълниш с добри неща. Ако не простиш. — Не само на другите, а и на себе си. — Но ако се пазиш, ако… ако се обичаш… — Устните й потрепериха. — Ако се обичаш толкова, колкото аз те обичам…

Нещо заблъска в гърдите му. Ритъм, който бе замлъкнал тук, долу.

Ирен протегна ръка към него и сиянието й затанцува в мрака.

„Не е дошъл краят.“

— Ще боли ли? — попита дрезгаво той. — Обратният път?

Пътят към живота, към него самия.

— Да — пророни Ирен. — Но за последно. Мракът не иска да те загуби.

— Боя се, че не мога да кажа същото за него.

Усмивката й бе по-ослепителна от сиянието около тялото й. Звезда. Тя беше паднала звезда.

Отново протегна ръка. Безмълвно обещание — за всичко, което го очакваше от другата страна на мрака.

Предстоеше му още много работа. Клетви за спазване.

А жената пред него, усмивката й…

Живот. Тепърва щеше да се любува на живота, да се бори за него.

Срутването, започнало и приключило тук… Да, негово си беше, принадлежеше му. Полагаше му се да рухне, за да може изковаването на всичко да бъде наченато наново.

За да започне отначало.

Дължеше го на краля си, на страната си.

И на себе си.

Ирен кимна сякаш в потвърждение.

Каол се изправи.

Огледа тъмнината, неразделна част от него. Ала този път тя не го уплаши.

Той се усмихна на Ирен и я хвана за ръката.

56

Имаше агония, отчаяние и страх. Имаше радост, смях и отмора.

Имаше живот, толкова много живот, а когато мракът връхлетя Каол и Ирен, той не се боеше от него.

Просто го погледна с усмивка на уста.

Несломен.

Възроден.

А щом мракът го видя такъв…

Каол помилва бузата му с ръка. Целуна го по челото.

Мракът разхлаби хватката си и се свлече обратно в ямата. Сви се на каменния под и се втренчи в него смълчано оттам.

Каол имаше чувството, че се издига, че нещо го издърпва през твърде тясна врата. Ирен го бе сграбчила, водеше го след себе си.

И той не я пусна. Не се поколеба. Тя ги изстреля нагоре като звезда, прелитаща през небето.

Блъсна ги бяла светлина…

Не. Дневна светлина.

Той стисна очи срещу яркия й блясък.

Онова, което усети на мига… бе нищо.

Нито болка. Нито скованост. Нито умора.

Нямаше ги.

Краката му бяха… Помръдна единия. Движението беше плавно, леко, без нито капка напрежение и спазми.

Гладко като по масло.

Каол се извърна надясно към обичайното място на Ирен.

Тя просто му се усмихваше.

— Как? — прошепна той.

Радост озари прелестните й очи.

— Моята теория е, че… но ще ти я споделя по-късно.

— А белегът…

Тя прехапа устни.

— Намалял е, но… още го има. — Ирен докосна с пръст една точица от гръбнака му. — Макар че не долавям нищо при допир. Абсолютно нищо.

Явно някой бог му го бе оставил за спомен, за да му напомня за случилото се.

Той се надигна в леглото, удивен от ловкостта си и липсата на скованост.

— Излекувала си ме.

— Мисля, че този път и двамата имаме заслуга.

Устните й бяха тревожно бледи, кожата й — восъчна.

Каол погали бузата й с кокалчетата на ръката си.

— Добре ли си?

— Уморена съм. Но добре. А ти добре ли си?

Той я придърпа в скута си и зарови глава в шията й.

— Да — пророни. — Хиляда пъти „да“.

Усещаше… лекота в гърдите си. В раменете.

Тя го отблъсна закачливо.

— Все пак трябва да внимаваш. Иначе може пак да нараниш прясно излекуваните тъкани. Дай на тялото си малко почивка, за да укрепне.

Каол вирна вежда.

— И какво точно включва тази „почивка“?

Усмивката й придоби дяволита нотка.

— Някои неща, които единствено специалните пациенти получават.

Кожата му като че се обтегна по костите му, но Ирен се измъкна от скута му.

— Не е лошо да се изкъпеш.

Той примигна неразбиращо, ала когато погледна себе си и леглото, изтръпна.

Беше повърнал. Върху чаршафите, върху лявата си ръка.

— Кога…

— Не знам.

Залязващото слънце вече позлатяваше градината, изпълвайки стаята с продълговати сенки.

Часове. Цял ден бяха прекарали тук.

Каол стана от леглото и с удивление забеляза, че се движи из света така, както изкусно острие се приплъзва по коприна.

Улови погледа й, докато крачеше към банята.

— Вече мога да се къпя с топла вода? — попита през рамо, преди да събуе долните си гащи и да влезе в неустоимо горещата вана.

— Да — отвърна му Ирен. — Все пак тялото ти не е изтъкано само от разтегнати мускули.

Той се потопи заедно с главата и затърка лицето си. Всяко движение… свещени богове!

Когато се показа над водата, бършейки очи, Ирен стоеше под сводестия вход.

И премреженият й поглед го накара да застине.

Тя разхлаби бавно предните връзки на бледолилавата си рокля и я остави да се свлече на пода заедно с долните й дрехи.

Устата му пресъхна, докато я съзерцаваше как пристъпва към басейна с изкусително полюшващи се бедра… надолу по стълбите му, без нито за миг да сваля очи от неговите.

Ирен влезе във водата и кръвта забушува в ушите му.

Каол я връхлетя още преди да е достигнала последното стъпало.

Пропуснаха вечерята. И десерта.

И среднощното кахве.

По време на банята им Каджа безшумно дойде в стаята, за да смени чаршафите. И по всяка вероятност се бе наслушала на звуци, което обаче не успя да смути Ирен докрай. Определено не бяха тихи във водата.

Нито пък през часовете след това.

Когато най-накрая се отлепиха един от друг, Ирен едва мърдаше от изтощение. И двамата бяха толкова потни, че нямаше как да им се размине и втората баня. Гърдите на Каол се надигаха и спадаха от дълбоки, учестени глътки въздух.

В пустинята се бе представил впечатляващо. Ала сега — изцерен, и то не само в гръбнака и краката, но и на онова тъмно, загнило място в душата…

Той долепи целувка до мокрото й от пот чело и устните му се оплетоха в къдриците й, разпилени след банята. С едната си ръка зарисува кръгове по голия й кръст.

— По-рано в ямата ми каза нещо — прошепна Каол.

Прекалено уморена, за да изрече цели думи, Ирен само измънка:

— Хммм.

— Каза, че ме обичаш.

Това я разсъни мълниеносно.

Коремът й се сви.

— Не се чувствай длъжен да…

Той я спря с проницателния си, нетрепващ поглед.

— Вярно ли е?

Тя проследи с показалец белега, минаващ през бузата му. Не бе хванала началото, проникнала беше в спомените му, когато се появи онзи красив, тъмнокос мъж — Дориан. И все пак усети, разбра от кого му беше този последен белег.

— Да.

И макар да му отговори едва доловимо, наистина го чувстваше с всяко зрънце от душата си.

Ъгълчетата на устата му се извиха нагоре.

— Тогава е добре, Ирен Тауърс, че и аз те обичам.

Гърдите й се стегнаха, усети се толкова изпълнена отвътре, като че тялото й не я побираше.

— Още от първия ден, от мига, в който влезе във всекидневната — продължи Каол. — Смятам, че го осъзнах още тогава.

— Но ти не ме познаваше.

— Погледна ме без капка съжаление. Видя мен самия. Не количката или травмата ми. Видя мен. За пръв път от дълго време се почувствах… буден.

Тя го целуна по гърдите, точно над сърцето.

— Нима можех да устоя на тези мускули?

Смехът му прокънтя в устата й, в костите й.

— Една истинска професионалистка.

Ирен се усмихна до кожата му.

— Лечителките ще ме подиграват, докато съм жива. Хафиза вече кипи от радост.

Но мисълта за пътя пред тях, за изборите, които им предстоеше да направят, накара тялото й да се скове.

След малко Каол прошушна:

— Веднага щом Несрин се върне, ще й обясня как стоят нещата. Въпреки че май тя знаеше преди мен самия.

Ирен кимна, борейки се с напрежението, което я обземаше.

— А след това… Решението е твое, Ирен. Кога да си тръгнеш. Как. Дали изобщо искаш да си тръгваш…

Тя свика смелостта си.

— А ако искаш да бъдеш с мен… на кораба ми винаги ще има място за теб.

Ирен издаде някакво префърцунено „хм“, рисувайки кръгове около едното му зърно.

— Какво място?

Каол се протегна като котарак, пъхна ръце под главата си и провлачи:

— Обичайните варианти: чистачка, готвачка, миячка на чинии…

Тя го сръчка в ребрата със смях. Красив звук — наситен и дълбок.

Но кафявите му очи омекнаха, като обгърна с длани лицето й.

— Какво място искаш, Ирен?

Сърцето й запрепуска от въпроса му, от тембъра на гласа му. Тя обаче се подсмихна.

— Онова, което ми предлага преимуществото да ти крещя, ако се напрягаш твърде много.

Ръката й се плъзна надолу по краката му, по гърба му. Трябваше да се пази известно време.

Каол вирна едното ъгълче на устата си и я издърпа върху себе си.

— Май се сещам за една удачна позиция.

57

В лагера Еридун цареше пълна суматоха, когато се върнаха.

Фалкан бе оцелял на косъм и беше причинил такава паника при кацането на руките в Алтун, че на Хоулун й се наложи да скочи пред омаломощения паяк, за да попречи на другите птици да го разкъсат.

Сартак смогна да се задържи на крака колкото да прегърне Кадара, да повика спешно лечител за нея и да обвие ръце около Борте, окъпана в черна кръв и ухилена до уши. Сетне с Йеран стиснаха предмишници във воински поздрав, макар и Борте все така да го игнорираше, което пък си беше напредък в сравнение с предишната й враждебност.

— Как? — попита Сартак клановата си сестра, докато Несрин сновеше край изпадналия в несвяст Фалкан, понеже не знаеше дали може да вярва на руките.

Йеран — озовал се сам, след като рукините от Берлад отлетяха към лагера си — остави рука си и отиде до тях, за да отговори вместо нея:

— Борте дойде да ме вземе. Заяви, че тръгвала на крайно безразсъдна мисия и можело или да й позволя да умре, или да я придружа.

Сартак се засмя дрезгаво.

— Имаше забрана — подсети той Борте и стрелна поглед към Хоулун, коленичила до Фалкан със смесица от облекчение и гняв по лицето.

Борте изсумтя:

— Да, от тукашната ми планова майка. Но тъй като в момента съм сгодена за капитан на Берлад — акцентирането й върху думата момента видимо огорчи Йеран, — отчасти съм предана и на тяхната кланова майка, която на драго сърце ме пусна на разходка с годеника ми.

— Двете с нея ще си поприказваме — кипна Хоулун, стана и ги подмина, нареждайки на няколко души да пренесат Фалкан по-навътре в палатата.

Мъжете се подчиниха неохотно и с усилие нарамиха тежкия паяк.

Борте сви рамене и тръгна след Хоулун към мястото, където щяха да превържат хамелеона, доколкото бе възможно във формата, която беше приел.

— Поне разбиранията на клановата му майка за разходка съвпадат с моите — подметна през рамо тя.

Независимо от това Несрин можеше да се закълне, че хвърли малка, тайна усмивчица на Йеран.

Той я изпрати с поглед, след което се обърна към тях. И им се ухили дяволито.

— Обеща да избере дата. Така убеди клановата ми майка. Йеран намигна на Сартак. — Аз пък забравих да й спомена, че вече е избрана, макар и не по мой вкус.

После пое след Борте и ускори крачка, за да я настигне. Тя се завъртя към него и светкавично го обстреля с няколко остри думи, но все пак му позволи да я последва по коридора.

Несрин се обърна към Сартак тъкмо когато той се олюля на краката си.

Скочи към него и го хвана през кръста, нищо че собственото й изтерзано тяло възропта срещу рязкото движение. Някой се провикна, че им трябва лечител, но Сартак съумя да запази равновесие. Въпреки това не свали ръце от нея.

Тя също нямаше особено желание да откъсва своите от кръста му.

Той се взираше в лицето й с онази топла, ласкава усмивка.

— Ти ме спаси.

— Стори ми се печален завършек на легендите за Крилатия принц — отвърна тя и сведе намръщен поглед към дълбоката рана на крака му. — Трябва да поседнеш…

В другия край на залата проблесна светлина, чуха се уплашени възгласи… и паякът изчезна. Заменен от човек, покрит с рани и кръв.

Щом Несрин наново насочи вниманието си към Сартак, завари принца да я гледа.

Гърлото й се стегна и тя стисна разтреперани устни, съзнавайки, че бяха тук — обратно в палатата, живи, и никога преди не бе изпитвала подобен ужас и отчаяние, както в секундата, когато паяците го отвлякоха.

— Не плачи — промълви той и се наведе да попие с устни сълзите й. После прошепна до кожата й: — Какво биха си казали околните за Стрелата на Неит?

Тя се разсмя някак неочаквано дори за самата себе си, независимо от случилото се… и го обгърна по-здраво с ръце, отпускайки глава върху гърдите му.

Сартак просто откликна на прегръдката й и замилва косата й.

Съветът на клановете се събра призори след два дни.

Клановите майки на всички лагери и капитаните им се струпаха в палатата, превземайки почти цялото пространство.

Несрин проспа целия предишен ден.

Не в собствената си стая, а свита в леглото на принца, с когото сега стояха пред скупчената група рукини.

След като и двамата бяха превързани и изкъпани и макар Сартак дори да не я бе целунал още… Несрин не възрази, когато я поведе за ръка към спалнята си.

След като се наспаха и лечителите смениха бинтовете им, двамата се появиха в препълнената зала.

Фалкан седеше до далечната стена с ръка, отпусната в превръзка през рамото. Но поне погледът му се беше избистрил. Несрин му се усмихна на влизане, ала ситуацията не бе подходяща за прочувствени срещи. Нито за разговори.

Когато Хоулун приключи с приветственото си слово и над залата се спусна тишина, Несрин вече стоеше рамо до рамо със Сартак. Странно й бе да го гледа с подкъсена коса — странно, но не страшно. Отново щеше да порасне, убедил я беше сутринта, когато го стрелна смръщено.

Всички очи се приковаха в тях двамата: някои топли и приветливи, други — тревожни, трети — преливащи от укор.

Сартак обяви пред събраните рукини:

— Каранкуи се разбуждат отново. — Из залата се разнесоха шепот и неспокойно шумолене. — И макар че кланът Берлад храбро потуши заплахата, паяците вероятно ще се върнат. Разбудил ги е мрачен зов от другия край на света. И са готови да му откликнат.

Несрин пристъпи напред. Вдигна брадичка. И колкото и думите да я изпълваха с ужас, й се струваше най-естествено да ги изрече именно тук:

— Научихме много неща в онзи проход на Дагул. — Гласът й отекна между колоните и каменните стени на залата. — Неща, които ще променят войната на север. И целия ни свят.

Вече всички очи гледаха нея. Хоулун й кимна от мястото си до Борте, която пък й се усмихна окуражително. Йеран седеше до нея и тайно наблюдаваше годеницата си.

Пръстите на Сартак докоснаха нейните. Само веднъж — като нежна подкана. И обещание.

— На Северния континент няма да се изправим срещу армия от човеци — додаде Несрин. — А от демони. И ако не посрещнем заплахата подобаващо, ако не се надигнем като единен народ, като раса… Ще намерим гибелта си.

И тя им разказа. Цялата история. За Ераван. За Майев.

Не спомена ключовете, но когато привърши с призива си, всички кланове зашушукаха помежду си.

— Оставям решението на вас — обяви Сартак с уверен глас. — Онези страшилища в Дагулските възвишения са едва началото. Няма да коря никого, избрал да остане в земите ни. Но който отлети оттук с мен, ще се бие под хаганския флаг. А сега ви даваме възможност да обсъдите въпроса помежду си.

И той хвана ръката на Несрин и я изведе от залата. Фалкан ги последва, но Борте и Хоулун не напуснаха местата си в качеството си на главатарки на клана Еридун. Несрин знаеше, че щяха да застанат на тяхна страна, щяха да полетят на север заедно с тях, ала другите…

Щом достигнаха до едно от по-уединените кътчета в Алтун, предназначени за семейството, шушукането бе прераснало в същински спор. Сартак току-що беше влязъл в малката стая, когато заяви, че отива в кухнята, зарязвайки Несрин и Фалкан с намигване и обещание да донесе храна.

Оказала се насаме с хамелеона, Несрин се доближи до огъня, за да стопли ръцете си.

— Как се чувстваш? — подхвърли през рамо към дървения стол с ниска облегалка, където се бе настанил Фалкан.

— Всичко ме боли — отговори той с гримаса, потривайки крака си. — Напомни ми повече никога да не се вживявам в ролята на герой.

Смехът й се сля с пукота на огъня.

— Благодаря ти все пак.

— И бездруго няма на кого да липсвам.

Гърлото й се стегна, но попита:

— Ако отлетим на север към Антика, а оттам и към Северния континент… — Даваше си сметка, че вече не можеше да го нарече с онази дума. Към дома. — Ще дойдеш ли с нас?

Хамелеонът не продума известно време.

— Бихте ли ме приели изобщо?

Несрин се извърна от огъня. Очите й горяха.

— Трябва да ти кажа нещо.

Фалкан заплака.

Зарови глава в ръцете си и заплака, когато тя му сподели подозренията си. Не знаеше много за миналото на Лизандра, но възрастта й и мястото отговаряха на разказа му. Единствено описанието се разминаваше. Майката бе описала невзрачно момиче с кестенява коса. Не чернокоса, зеленоока красавица.

Но да — да, Фалкан щеше да тръгне с тях. На война и за да я намери. Племенницата си. Последната си роднина, останала на света, която никога не бе спирал да издирва.

Сартак се върна с храната, а трийсетина минути по-късно дойде и вест от залата.

Клановете бяха решили.

С разтреперани ръце Несрин тръгна към вратата, където Сартак й подаде една от своите.

Пръстите им се преплетоха и той я поведе към притихналата зала. Фалкан се понадигна мъчително от стола си, избърса сълзите си с болезнен стон и закуцука след тях.

Сториха едва няколко крачки, преди едно затичано момиче да ги пресрещне по коридора.

Несрин се откъсна от Сартак, за да му позволи да обърне внимание на задъханата, облещена вестоноска. Тя обаче подаде писмото си на нея.

Веднага щом разпозна почерка, ръцете й се разтресоха наново.

Усети, че и Сартак се напряга, проумял от кого е писмото. Принцът отстъпи назад с притъмнял поглед, за да й предостави възможност да го прочете.

Тя изчете посланието два пъти. И й се наложи да вдиша дълбоко, за да не повърне.

— Той… настоява да се върна в Антика. Било спешно — добави Несрин с потръпващ в нестабилната й ръка лист. — Моли ни да се приберем незабавно. Час по-скоро.

Сартак взе писмото, прочете го и изруга. Фалкан просто го наблюдаваше мълчаливо.

— Станало е нещо — заяви принцът и Несрин кимна.

Щом Каол, който никога не молеше за помощ, никога не искаше помощ, настояваше да побързат… Тя надникна към клановете, готови да им съобщят отговора си.

И попита принца:

— До колко време можем да отлетим?

58

Утрото дойде и отмина, но Ирен не бързаше да става от леглото. Каол също. Обядваха спокойно във всекидневната, без да си правят труда да обличат официални дрехи.

Хафиза трябваше да реши дали да им даде онези книги. Затова пред тях не стоеше друг вариант освен да чакат. А после да се надяват на скорошна среща с Елин Галантиус или с някой друг, способен да ги разчете.

— Колко ли важна информация е спотаена из страниците им — подхвана вглъбено Каол, подхвърляйки в устата си семена от нар, червени като рубини.

— Ако наистина са толкова древни — отвърна Ирен, — ако текстовете действително произлизат от некропола или от подобни места, ще са абсолютно съкровище. Извор на познания за Валгите. И връзката ни с тях.

— Елин извади късмет с онези книги в Рифтхолд.

През нощта й бе доверил за асасина на име Селена, която се оказала кралица на име Елин. Цялата й история, от началото до края. Дълга, тъжна история. Гласът му пресипна, когато заговори за Дориан. За черния нашийник и валгския принц. За всички погубени съдби. За собствената си роля, за жертвите, които бе направил, и обещанията, които бе престъпил. Всичко.

И ако Ирен все още не го обичаше, щеше да го обикне, след като научеше истината. Виждайки мъжа, в който се превръщаше без значение от миналото си.

— Кралят някак ги е пропуснал при първоначалната чистка.

— Може пък някой бог да ги е закрилял — рече съсредоточено Ирен. Сетне вирна вежда. — Случайно в онази библиотека да живеят котки на Баст?

Каол поклати глава и остави плячкосания труп на нара.

— Елин винаги е разполагала с по един-двама богове на рамото си. Вече нищо не би ме изненадало.

Ирен се замисли.

— Какво е сполетяло краля? Нали е бил обладан от валгски демон?

Лицето на Каол помръкна и той се отпусна назад в не особено удобния заместник на изтърбушения златист диван.

— Елин го излекува.

Ирен изпъна гръб.

— Как?

— Прогони го от тялото му с огън. Е, с помощта на Дориан.

— А човекът, истинският крал, оцеля ли?

— Не. Първоначално да. Но нито Елин, нито Дориан желаеше да говори за случилото се на онзи мост. Оцелял дотолкова, че да им разкаже какво е сторил демонът, но бързо губел сили. Тогава Елин унищожи двореца. Заедно с него.

— Значи с огън е надвила валгския демон?

— Да. И май с него спаси Дориан. Или поне му спечели достатъчно свобода, че да се пребори сам със своя. — Той килна глава. — Защо питаш?

— Защото теорията ми… — Коляното й подскочи. Тя плъзна поглед из стаята, по вратите. Нямаше никого наоколо. — Мисля, че… — Приведе се по-близо до него и стисна коляното му. — Мисля, че Валгите са паразити. Нещо като инфекция.

Той отвори уста, но Ирен продължи:

— Малко след като пристигнах в Торе, с Хафиза извадихме една тения от Хасар. И те се хранят от гостоприемника си също като Валгите. Поемат контрол върху основните му потребности като глада например. И в крайна сметка, след като се възползват от всичките му ресурси, го убиват.

Каол застина.

— Но това не са някакви си безмозъчни войници.

— Да. Точно това исках да проверя в теб вчера. Да установя доколко е съзнателен мракът. Каква сила притежава. Дали е заселил някакъв паразит в кръвта ти. Оказа се, че не е, но… Имаше друг вид паразит, който се хранеше от теб, позволявайки на мрака да те управлява.

Каол мълчеше.

Ирен се покашля, милвайки с палец китката му.

— Снощи осъзнах нещо — че и в мен живее паразит. Омразата ми, гневът, страхът и болката ми. — Тя отметна една къдрица от лицето си. — Хранели са се от мен през всички тези години. Тласкали са ме напред, но и са ме изяждали отвътре.

А след като проумя, че мястото, където най-много се боеше да пристъпи, бе собствената й душа, защото там щеше да й се наложи да погледне в очите нещото, загнездило се вътре…

— Като осъзнах какво върша аз самата, разбрах и какво представляват Валгите. Твоите сенки. Паразити. През последните седмици просто отблъсквахме мрака в теб, без да се възправим истински срещу него. Затова го атакувах подобно на всеки друг паразит; обградих го от всички страни. Принудих го да дойде при теб, да те нападне с цялата си мощ, само и само да се измъкне от мен. За да имаш шанс да застанеш лице в лице с него, да го надвиеш. Да влезеш там, където се боиш да припариш, и да прецениш дали най-после си готов да му се опълчиш.

Той я гледаше с бистри, блеснали очи.

— Голямо прозрение.

— Несъмнено. — Тя се замисли върху разказа му за Елин и демона в предишния крал. — Огънят прочиства. Ала лечителите рядко го използват. Прекалено е неконтролируем. Водата е по-съвместима с лечебните процедури. Съществуват обаче и самобитни дарби. Като моята.

— Светлина — пророни Каол. — Силата ти приличаше на рой малки светлинки срещу мрака.

Тя кимна.

— Елин е съумяла да освободи Дориан и баща му. Със сурова, непремерена сила, затова единият не е оцелял. Но дали лечител с моята дарба не би успял да избави човек, обладан… заразен от Валгите? Пръстенът, нашийникът, нещата, които пришиват в плътта. Те са нещо като мръсна вода или развалена храна. Носители на малка частица от демоните, която се разраства в приемника. Премахването им е първата стъпка, но ти казваш, че демонът остава и след това.

Той кимна. Дишането му се учестяваше все повече.

Ирен прошушна:

— Допускам, че мога да лекувам заразените. Валгите… те са просто паразити и мога да ги прогонвам от телата на хората.

— С други думи… всички пленници на Ераван, които държи под свой контрол с пръстените и нашийниците…

— Според мен можем да ги освободим.

Той сграбчи ръката й.

— Ще трябва да се добереш близо до тях, Ирен. А силата им…

— Тук ще се намесят Елин и Дориан. Те ще ги държат.

— Няма как да изпробваме теорията ти предварително. Без да поемем значителен риск. — Челюстта му се стегна. — Сигурно затова пратеникът на Ераван те преследва. За да не ти позволи да осъзнаеш на какво си способна, като ме излекуваш. И за да не споделиш новината с другите лечителки.

— Но ако е така… Защо сега ме напада? Защо е чакал толкова време?

— Може дори да не му е хрумнало. Докато Елин не прогони валгските демони от Дориан и краля. — Той потри гърдите си. — Има един пръстен. Някога принадлежал на Атрил, приятел на крал Бранън и Майев. Правел го неподвластен на Валгите. Бил единствен и някъде през вековете изчезнал. Елин обаче го откри. А Майев толкова го искаше, че го размени за Роуан. Според легендите самата Мала го изковала за Атрил, но… Мала обичала Бранън, не Атрил.

Каол стана от дивана и закрачи из стаята.

— В някогашната стая на Елин имаше един гоблен. На него бе извезан елен, който криеше входа към гробницата, където Бранън закътал Ключа на Уирда. Това беше първото откритие на Елин.

— И?

Думата напусна гърлото й като въздишка.

— Сред горските животни на него се открояваше и бухал. Животинският облик на Атрил. Не на Бранън. Всичко криеше загадки — гобленът, гробницата. Символи и още символи. Но бухалът… Така и не се замислихме. Не ни хрумна.

— Какво не ви е хрумнало?

Каол спря по средата на стаята.

— Че бухалът може да не е просто животинският облик на Атрил, а магически знак за предаността му към някого.

Въпреки топлия ден кръвта на Ирен се смрази и тя промълви:

— Силба.

Каол кимна бавно.

— Богинята на изцерението.

— Не Мала е изковала онзи пръстен — допълни сподавено Ирен.

— Не.

Силба го бе сторила.

— Налага се да отидем при Хафиза — каза тя. — Дори да не ни даде книгите, трябва поне да ни позволи да ги прегледаме, да видим с очите си какво е оцеляло през цялото това време. Какво са научили елфическите лечители в онази далечна война.

Той й махна да стане.

— Тръгваме веднага.

Ала вратите на апартамента се отвориха и Хасар нахлу най-безцеремонно с развята около краката й златистозелена рокля.

— Е — подсмихна се, зървайки оскъдните им дрехи и разрошени коси. — Поне на вас двамцата ви е удобно.

Принцесата се ухили на Каол и Ирен имаше чувството, че светът пропада под краката й.

— Получихме вести. От вашите земи.

— Какви? — процеди с осезаема ненавист той.

Хасар зачопли небрежно ноктите си.

— О, нищо особено, просто армадата на кралица Майев се натъкнала на тайно свиканата армия на Елин Галантиус. И се развихрила доста зрелищна битка.

59

На Каол му идеше да удуши коварната принцеса. Все пак смогна да задържи ръцете си до тялото си, а брадичката си вдигната независимо от факта, че бе по долни гащи.

— Какво. Е. Станало.

Морско сражение. Между Елин и Майев. Той зачака да чуе развръзката. Ако беше закъснял…

Хасар отмести поглед от ноктите си.

— Било е интересна гледка, както можете да си представите. Елфическа армада срещу човешка армия от кол и въже…

— Хасар, моля те — пророни Ирен.

Принцесата въздъхна към тавана.

— Добре де. Смазали са Майев.

Каол се свлече на дивана.

Елин, слава на боговете, Елин бе намерила начин да…

— Но научих и някои доста интересни подробности.

Принцесата се зае да рецитира факти и числа. Една трета от съставляващите армадата на Майев, плаваща под флаговете на Белия трън, се обърнали срещу своите и подкрепили флота на Терасен. Дориан също се бил, удържал фронтовата линия заедно с Роуан. А накрая цяла орда уивърни долетели от нищото, за да се сражават на страната на Елин.

Манон Черноклюна. Каол можеше да се обзаложи, че някак, благодарение на Елин или на Дориан, вещицата им беше направила услуга, навярно променяйки курса на войната.

— Докладваха ми за впечатляващи магии — продължи Хасар. — От лед, вятър и вода. — Дориан и Роуан. — Носели се слухове, че имало даже хамелеон. — Лизандра. — Но не и мрак. Или с каквато стихия се бие Майев. Нито пък огън.

Каол опря ръце на коленете си.

— Макар че се мълви за огън и черни сенки далеч от сражението, чак на брега. Появили се само за миг. А и никой не забелязал нито Елин, нито Мрачната кралица във флотите им.

Типично за Елин да пренесе битката си с Майев на брега. За да ограничи броя на жертвите и да освободи напълно силата си.

— Както казах — поде наново Хасар, разбухвайки полите на роклята си, — вашите хора победили. Елин се върнала в армадата си след няколко часа. Сетне отплавали на север.

Каол благодари безмълвно на Мала. И на онзи бог, който бдеше над Дориан.

— Много ли са жертвите?

— Сред войниците — да, но големите играчи са невредими — отвърна Хасар и Каол я намрази още повече. — Иначе Майев… както се появила, така и изчезнала. Безследно. — Принцесата извърна свъсен поглед към прозорците. — Нищо чудно да се е отправила към нашите брегове. Да ближе раните си на този континент.

Каол се молеше да не е така. Но ако армадата на Майев още се разполагаше сред Тясното море, когато дойдеше време те да го прекосят…

— Другите са отплавали на север, така ли? Накъде точно?

Къде мога да открия своя крал, своя брат?

— Предполагам към Терасен. Все пак Елин вече има армада. Че даже и втора.

Хасар му се усмихна. Чакаше да я попита, да й се примоли за отговор.

— Каква втора армада? — насили се да се поинтересува Каол.

Принцесата сви рамене и се отправи към вратата.

— Оказва се, че Тихите асасини от Червената пустиня били длъжници на Елин.

Очите на Каол пламнаха.

— Вендлин също.

Ръцете му затрепериха.

— Колко кораби? — прошушна той.

— Всичките — рече Хасар, хващайки дръжката на вратата. — Отзовала се цялата армада на Вендлин, командвана от самия принц Галан.

Елин… Кръвта на Каол закипя и той впери взор в Ирен. Очите й блестяха широко отворени. Блестяха от надежда — пламенна, скъпоценна надежда.

— Оказва се — отдаде се на размисъл Хасар, като че просто им споделяше нещо мимоходом, — че доста хора имат високо мнение за нея. И вярват в каузата й.

— И каква е тя? — попита приглушено Ирен.

Хасар сви рамене.

— Сигурно същата, към която опита да привлече и мен, когато преди няколко седмици ми писа с молба за помощ. От принцеса на принцеса.

Каол си пое треперлива глътка въздух.

— Какво ти е обещала Елин?

Хасар се усмихна някак на себе си.

— По-добър свят.

60

Каол крачеше настръхнал до Ирен по тесните улички на Антика, претъпкани с хора, запътили се към дома след работния ден. Настръхнал не от гняв, осъзна тя, а от устременост.

Елин беше събрала армия, а ако съумееха и те да допринесат за нея с поне част от силите на хаганата… Ирен съзираше надеждата в очите му. Решимостта.

Може би имаха някакъв шанс в тази война. Но само ако намереха начин да убедят хаганското семейство.

„Един последен опит“, заявил й бе той, когато влязоха в прохладната вътрешност на Торе и хукнаха нагоре по стълбите. Готов бе дори да пълзи в краката на хагана. Отново щеше да се помъчи да го склони.

Първо обаче трябваше да говорят с Хафиза. И да проучат книгите, които можеше да съдържат много по-ценно оръжие от мечове и стрели: а именно — познание.

Каол изкачваше уверено безкрайното стълбище, виещо се във вътрешността на Торе. И независимо от тежестта, увиснала на плещите им, прошепна в ухото й:

— Нищо чудно, че краката ти са толкова красиви.

Тя го перна по ръката с пламнало лице.

— Мръсник!

По това време повечето ученички вече слизаха към столовата. Докато се разминаваха по стълбището, няколко се усмихнаха широко на Каол, а по-малките направо се закискаха. Той отвърна на всички тях с топла, приветлива усмивка, която ги накара да захихикат още повече.

Неин. Беше си неин, идеше й да им се изперчи. Този красив, смел, самоотвержен мъж — беше лично неин.

И щеше да се прибере у дома с него.

Мисълта я поотрезви леко. Чувството, че безкрайните изкачвания на Торе можеше да са преброени, че дълго време можеше да не подуши аромата на лавандула и прясно изпечен хляб. Да не чува момичешкото кискане на ученичките.

Каол докосна ръката й със своята, сякаш да я увери, че я разбира. Ирен стисна силно пръстите му. Да, щеше да остави една част от себе си тук. Но онова, с което щеше да замине… По лицето й се разливаше усмивка, когато най-сетне достигнаха върха на кулата.

Задъхан, Каол се подпря с ръка на стената. Вратата на кабинета на Хафиза бе открехната, пропускайки изтъняващата светлина на залеза.

— Който и да е построил това чудо, сигурно е бил садист.

Ирен се засмя, почука на вратата на Хафиза и я отвори.

— Говориш за Камала. И според слуховете…

Тя спря, изненадана да открие кабинета на Върховната лечителка празен.

Заобиколи Каол на тясната стълбищна площадка и се насочи към работилницата. И нейната врата бе открехната.

— Хафиза?

Никой не й отговори и тя бутна вратата.

Работилницата също беше празна. Поне железният шкаф си стоеше заключен.

Явно правеше редовните си обиколки или вечеряше. Макар че срещнаха по стълбите всички, тръгнали на вечеря след звънеца, и Хафиза не бе сред тях.

— Изчакай тук — заповяда му Ирен и се спусна по стълбището към долната площадка, един етаж над собствената й стая.

— Еретия — каза тихо и влезе в малката стаичка.

Лечителката изсумтя вместо отговор:

— Мярнах един хубав задник да минава оттук преди малко.

Каол се покашля от горния етаж.

Ирен изпуфтя и попита:

— Знаеш ли къде е Хафиза?

— В работилницата си. — Жената дори не се обърна към нея. — Цял ден е там.

— Сигурна ли си?

— Да. Видях я да влиза вътре. Затвори вратата и оттогава не се е показвала.

— В момента вратата е открехната.

— Значи може би е минала покрай мен.

Без да се обади? Не й беше присъщо.

Ирен се почеса по главата, озъртайки се из площадката зад себе си. Няколкото врати на нея… без да си прави труда да каже довиждане на Еретия, зачука по всичките. Едната стая беше празна, а лечителката от другата й каза същото: Хафиза била в работилницата си.

Като се качи на горната площадка, Каол я попита:

— Разбра ли нещо?

Тя потропа с крак по земята. Сигурно се притесняваше излишно, но…

— Да проверим в столовата — рече вместо отговор.

Забеляза блясъка в очите на Каол. Тревога — предупреждение.

Слязоха два етажа по-надолу до нейната стая.

Вратата й беше затворена, но под нея беше пъхнато нещо. Сякаш натикано с крак.

— Какво е това?

Каол извади меча си толкова мълниеносно, че Ирен дори не видя кога — всяко движение на тялото му, на оръжието му представляваше същински танц. Тя се наведе и издърпа предмета. Металът застърга по камъка.

Дебела верижка, а в края й висеше… железният ключ на Хафиза.

Каол обходи с поглед вратата, стълбището, а Ирен нахлузи верижката през вратата си с разтреперани пръсти.

— Не го е пъхнала там случайно — заяви той.

А щом беше решила да скрие ключа тук…

— Знаела е, че нещо я преследва.

— На горния етаж нямаше следи от взлом или нападение — изтъкна Каол.

— Може просто да се е уплашила, ала… Хафиза не върши необмислени неща.

Той постави ръката си на кръста й и я побутна към стълбите.

— Трябва да уведомим стражите, за да почнат да я търсят.

Гадеше й се. Щеше да повърне върху стълбите.

Ако тя бе навлякла това на Хафиза…

Паниката не помагаше на никого. За нищо.

Насили се да си поеме глътка въздух. И още една.

— Нужно е да побързаме. Гърбът ти ще…

— Ще се справя. Добре е.

Ирен прецени стойката му.

— Тогава не се бави.

Препуснаха надолу по витото стълбище на Торе, разпитвайки всеки срещнат за Хафиза. „В работилницата си е“, отговаряха всички.

Сякаш просто беше изчезнала. Превърнала се беше в сянка.

Каол се бе сблъскал и бе преживял достатъчно, за да се довери на интуицията си.

А тя му подсказваше, че или вече се е случило нещо, или в момента се случваше.

Лицето на Ирен беше бяло като платно от ужас, а железният ключ подскачаше върху гърдите й с всяка стъпка. Щом стигнаха до първия етаж, тя вдигна стражите по тревога само с няколко думи, обяснявайки спокойно, че Върховната лечителна е в неизвестност.

Но спасителните отряди се организираха твърде дълго. А кой знае какво можеше да се разиграе едва за броени минути. Секунди дори.

В оживения коридор на централния етаж Ирен попита още няколко лечителки дали знаят къде е Хафиза. Нямало я в столовата. Нямало я и в билковата градина. Идвали оттам и не я били видели.

Комплексът беше огромен.

— Ще покрием по-голяма територия, ако се разделим — рече задъхано Ирен, оглеждайки коридора.

— Не. Вероятно го очакват. Оставаме заедно.

Тя потри лицето си с длани.

— Масовата истерия може да подтикне нападателя към по-спешни действия. Прибързани. Необходимо е да сме дискретни. — Тя свали ръце. — Откъде да започнем? Може да е в града, може да е…

— Колко изхода към улиците има в Торе?

— Само главната порта и една малка страничка вратичка за доставки. И пред двете има стража.

Минаха покрай тях след минути. Нищо. Стражите бяха добре обучени и зорко следяха кой влиза и излиза. Не бяха виждали Хафиза. Не бяха виждали и фургони от сутринта, когато Еретия я бе мярнала за последно.

— Трябва да е на територията на Торе — заключи Каол, плъзвайки поглед към високата кула, из лекарския комплекс. — Освен ако не се сещаш за друг вход или изход. Някое забравено място може би.

Ирен застина и очите й сякаш пламнаха в гаснещия здрач.

— Библиотеката — промълви и хукна натам.

Беше толкова бърза, че той едва смогваше да я догони. Гонеше я. Свещени богове! Тичаше и…

— Разправят, че под библиотеката имало тунели — каза припряно Ирен, докато го водеше по познат коридор. — Тунели, чийто изход обаче не се знае къде е. Според слуховете били зазидани, но…

Сърцето му препускаше лудо.

— Това обяснява как нападателят ти е съумял да влезе и излезе незабелязано.

А ако старицата бе слязла тук…

— Как изобщо са я накарали да тръгне с тях? Без на никого да му направи впечатление?

Не му се щеше да й отговаря. Валгите умееха да призовават сенки. И да се крият в тях. Сенки, които можеха мигновено да станат смъртоносни.

Ирен спря пред централното бюро на библиотеката и Ноуша вирна глава. Мраморният под бе толкова гладък, че трябваше да се хване за ръба на бюрото, за да не се подхлъзне.

— Виждала ли си Хафиза? — изстреля тя вместо поздрав.

Ноуша ги изгледа. И забеляза, че Каол отново е извадил меча си.

— Какво има?

— Къде са тунелите? — попита Ирен. — Онези, които уж били зазидани?

Зад нея сива като буреносен облак котка на Баст скочи от поста си пред камината и препусна към вътрешността на библиотеката.

Ноуша надникна към древния звънец върху писалището си, голям колкото пъпеш. До него лежеше чук.

Ирен постави ръката си върху чука.

— Недей. Така ще разберат, че… че знаем.

Кафеникавата кожа на жената сякаш пребледня.

— Тръгнете към най-долния етаж. Вървете чак до стената. После свийте вляво. Оттам се насочете към най-далечната стена, до самия й край. Където камъкът е груб и незагладен. Там свийте надясно. И ще ги видите.

Гърдите на Ирен се надигнаха, но тя кимна и тихо си повтори маршрута. Каол го запомни наизуст, запечата го в паметта си.

Ноуша стана на крака.

— Да извикам ли стражата?

— Да — рече Каол. — Но тихо. Прати ги след нас. Възможно най-бързо.

Ноуша скръсти разтрепераните си ръце пред корема си.

— Никой не е стъпвал в тези тунели от много време. Бъдете предпазливи. Дори ние не знаем какво се крие там.

На Каол му хрумна да й разясни колко полезни бяха подобни загадъчни предупреждения точно преди битка, но просто преплете пръсти с тези на Ирен и я поведе надолу по коридора.

61

Ирен броеше всяка стъпка. Не че това помагаше, но мозъкът й просто редеше числата в безкрайна сметка.

Едно, две, три… Четирийсет.

Триста.

Четиристотин двайсет и четири.

Седемстотин двайсет и едно.

Слизаха все по-надолу и по-надолу, взирайки се във всяка сумрачна пътека между рафтовете с книги, всяка ниша и читалня, всяко тъмно кътче по пътя си. Нищо.

Единствено ученички, потънали в притихнало четене. Мнозина от тях вече се приготвяха да си тръгват. Котки на Баст не се мяркаха никъде — нито една.

Осемстотин и трийсет.

Хиляда и три.

Стигнаха най-долния етаж на библиотеката, където светлината бе по-смътна. Сънлива. А сенките — по-живи. Ирен виждаше лица във всичките.

Каол крачеше неустрашимо напред и мечът му проблясваше като живак.

Температурите спадаха. Лампи се срещаха все по-нарядко.

Книгите с кожени подвързии започваха да отстъпват място на крехки свитъци. Свитъците — на гравирани плочи. Каменни ниши заменяха дървените рафтове. Мраморният под ставаше: все по-грапав. Стените също.

— Тук — прошепна Каол и я спря, вдигайки меча си.

Проходът пред тях беше осветен от една-единствена свещ, закрепена да гори на земята.

По протежението му се виждаха четири врати.

Не врати, а масивни каменни дискове. Три от тях бяха по местата си, но четвъртият… Беше търкулнат встрани и входът зад него зееше отворен. Поредната самотна свещ гореше пред камъка, осветявайки едва-едва тъмнината отвъд.

Тунел. По-дълбок от Утробата — от всеки етаж на Торе.

Каол посочи грубия пръстен под на мрачния проход.

— Следи. Два чифта. Едни до други.

По неравната повърхност наистина личаха дири.

Той се завъртя към нея.

— Ти ме чакай тук, аз ще…

— Не. — Каол претегли категоричния й отказ, стойката й, а Ирен добави: — Заедно. Тръгваме заедно.

Той се замисли за момент, след което кимна. Поведе я предпазливо към тунела, показвайки й къде да стъпва, за да не хрущят рехавите парчета твърда пръст под краката й.

Свещта като че ги зовеше до открития вход на тунела. Маяк. Покана.

Каол насочи меча си към непроницаемия проход и светлината от свещта затанцува по острието му.

Виждаха се само отронени парчета камък и безкраен мрак.

Ирен вдиша през носа си и издиша през устата. Хафиза. Хафиза беше тук. Ранена, или по-лошо…

Каол я хвана за ръката и я поведе към непрогледната тъма.

Незнайно колко минути вървяха мълчаливо. Докато светлината от самотната свещ зад тях не се изгуби напълно — и не се появи втора. Чезнеща, слаба. Сякаш идеше иззад далечен ъгъл.

Сякаш някой ги чакаше.

Каол знаеше, че е капан.

Знаеше, че Върховната лечителка не е била мишената, а стръвта. Ала ако закъснееха…

Нямаше да го позволи.

Запрокрадваха се към втората свещ, чиято светлина ги призоваваше подобно на звънец за вечеря.

Той обаче продължаваше напред, водейки Ирен след себе си.

С всяка тяхна стъпка светлината се проясняваше.

И не идваше от свещ. Златисто сияние извираше от прохода иззад ъгъла. Позлатяваше каменната стена отсреща.

Ирен опита да ускори крачка, но той не й разреши. Трябваше да са тихи като смъртта.

Макар че онзи, който ги дебнеше, несъмнено вече бе наясно, че приближават.

Достигнаха завоя и Каол огледа внимателно отражението на светлината по отсрещната стена, търсейки сенки, трептене. Но имаше само светлина.

Надникна зад ъгъла. Ирен също.

И дъхът й секна. Каол се беше нагледал на доста неща през изминалата година, но това…

Помещението бе голямо колкото цялата тронна зала в двореца на Рифтхолд, ако не и по-просторно. Резбовани колони подпираха тавана, губейки се в сумрака отгоре, а стълбище отвеждаше надолу към пода на скалната зала. Каол се досети защо светлината позлатяваше така стените.

Пламъците на множеството запалени факли по тях се отразяваха в… злато.

Цялото богатство на някоя древна империя бе струпано в помещението. Ковчежета, статуи и бижута от чисто злато. Брони. Мечове.

А сред всичкото това съкровище бяха разпилени саркофази. Не от злато, а от непробиваем камък.

Гробница — и съкровищница в едно. А в дъното, издигната върху висок подиум…

От гърлото на Ирен се изтръгна тъничък звук при вида на окованата върху златен трон Върховна лечителка. Устата й беше запушена. Ала не тя, а жената, застанала до нея с нож върху заобления си корем, накара кръвта на Каол да се смръзне.

Дува. Вече най-малката дъщеря на хагана.

Усмихна им се, като я приближиха, и изражението, изписано по лицето й, не бе човешко, а…

Валгско.

62

— Е — процеди нещото в принцесата, — доста се позабавихте.

Думите му прокънтяха в огромната зала, отеквайки по камък и злато.

Каол оглеждаше всяко тъмно кътче, всеки предмет по пътя им към подиума. Всички възможни оръжия. И изходи.

Хафиза не помръдваше, докато крачеха по широката пътека между купищата лъскаво злато и саркофазите. Същински некропол.

Нищо чудно да бе цял подземен град, простиращ се от пустинята чак дотук.

Дува не дойде на екскурзията им до Аксара, оправдавайки се с бременността си…

Ирен вдиша през зъби и Каол осъзна, че бе стигнала до същото заключение.

Дува беше бременна — и едновременно обсебена от Валг.

Каол претегли шансовете им. Принцеса с валгски демон в тялото си, нож в ръката и кой знае каква тъмна магия, а Върховната лечителка беше окована за трона…

И Ирен.

— Тъй като забелязвам, че правите оценка на положението, лорд Уестфол, ще ви спестя усилията и ще ви изброя вариантите. — Дува рисуваше леки, лениви линии с върха на ножа по едрия си корем, без дори да намачква плата на роклята си. — Ето какво: ще трябва да избирате между мен, Върховната лечителка и Ирен Тауърс. — Принцесата се усмихна и прошепна отново: — Ирен.

А гласът й…

Ирен потръпна до него. Гласът от онази нощ.

Но като спряха пред стръмните стъпала на подиума, Ирен вирна брадичка и попита принцесата с уверен, почти царствен тон:

— Какво искаш?

Дува килна глава. Очите й бяха съвършено черни. Валгски абанос.

— Не ви ли е интересно как успях?

— Сигурен съм, че и без това ще ни разкажеш — отвърна Каол.

Дува присви ядно очи и от гърлото й се изниза тихичък смях.

— Тези тунели свързват двореца и Торе. Безсмъртните елфически лигльовци погребваха тук кралските си особи. Отцепници от благородническата кръв на Мора. — Тя обгърна с жест залата. — Хаганът със сигурност ще ликува, щом научи колко злато се крие под краката му. Още един коз в случай на нужда.

Ирен не откъсваше очи от Хафиза, която ги наблюдаваше спокойно.

Жена, готова да срещне свършека си, която единствено искаше да покаже на ученичката си, че не я е страх.

— Чаках да се досетите, че съм аз — продължи Дува. — След като унищожих всички онези безценни книги и свитъци, очаквах да осъзнаете, че само аз не дойдох на тържеството. Но тогава ми хрумна, че просто няма как да ме заподозрете. — Тя сложи ръка върху пълната си утроба. — Затова той избра нея. Хубавичката, невинна Дува. Прекалено добродушна, за да се бори за трона. — Змийска усмивка. — Знаете ли, че Хасар опита да вземе пръстена? Зърна го в ковчежето със сватбени подаръци от Перингтън и мигом го пожела. Дува обаче го грабна първа.

Тя вдигна пръста си, разкривайки широката сребърна халка. Камък на Уирда не изпъкваше никъде.

— Скрит е отдолу — прошушна. — Хитър номер. И щом тя изрече обета си пред онзи простодушен, влюбен човешки принц, халката се озова на ръката й. — Дува се подсмихна. — И никой не забеляза. — Белите й зъби просветнаха. — Освен наблюдателната малка сестричка. — Тя изцъка с език. — Тумелун заподозря, че нещо не е наред. Хвана ме да се ровя из разни забравени места. Затова и аз я хванах. — Дува се изкикоти. — По-скоро не я хванах. А я бутнах от балкона.

Ирен си пое рязка глътка въздух.

— Толкова буйна, безразсъдна принцеса — провлачи Дува. — С толкова нестабилна психика. Нали проумявате, че не можех да й позволя да отиде при обичните си родители и да им се оплаче от мен?

— Кучка! — процеди Ирен.

— И тя така ме нарече — отвърна Дува. — Каза, че ми имало нещо. — Тя погали корема си, а сетне почука с пръст едната страна на главата си. — Да знаете как пищя. Дува… как пищя Дува, когато блъснах онази глезла от балкона. Но бързичко й запуших устата.

Тя пак насочи ножа към корема си и запрокарва върха му по копринения плат.

— Какво търсиш тук? — пророни Ирен. — Какво искаш?

— Теб.

Сърцето на Каол прескочи.

Дува изопна рамене.

— Мрачният крал дочу слухове, че лечителка, благословена с дарбите на Силба, е влязла в Торе. И това го изправи на нокти.

— Защото съм способна да затрия всички ви като паразити, каквито всъщност сте?

Каол я стрелна предупредително.

Дува вдигна кинжала от корема си и огледа острието.

— Защо според вас Майев не позволява на лечителите си да напускат границите на кралството й? Знаеше, че ще се завърнем. И искаше да е готова, да се защити. Доранелските лечители са най-скъпоценните й поданици. Тайната й армия. — Дума измънка още нещо и замахна с кинжала си към некропола. — Но предвидливите елфи, заселени по тези земи, ловко се изплъзнаха от ръцете й след последната война. Избягаха чак дотук, тъй като знаеха, че кралицата им ще ги държи в клетки като животни. После внедриха магията в тези земи, в народа им. Събудиха нужната сила, за да се погрижат винаги да са могъщи и добре отбранявани. А накрая просто изчезнаха, погребвайки съкровищата и историята си. Постараха се да потънат в забрава тук долу, докато малката им градина избуяваше отгоре.

— Защо? — бе всичко, което изрече Каол.

— За да дадат шанс на онези, които Майев не смяташе за важни, в случай че Ераван се завърнеше. — Дува пак изцъка с език. — Колко благородни отцепници само. И така Торе се разрасна. А Негово Мрачно Величество наистина се надигна отново, после падна, а накрая потъна в сън. И дори той самият забрави на какво е способен носителят на определени дарби. Тогава обаче се събуди наново. И си спомни за лечителите. Затова се постара да прочисти всички надарени от северните земи. — Усмивка към Ирен, студена и изпълнена с омраза. — Но май една малка лечителка се е измъкнала от палача. И е стигнала чак до този град, където я закриля цяла империя.

Ирен дишаше насечено. Той съзря как вината и ужасът се загнездват върху лицето й. Защото тя им беше навлякла всичко това. На Тумелун, на Дува, на Торе, на целия хаганат.

Но онова, което Ирен не съумя да проумее в безпокойството си, го прозря Каол. Прозря го и му натежа като цял континент, като цял свят. Прозря какво бе ужасило Ераван толкова, че да изпрати тук свой демон.

Защото Ирен, изправена с цялата си сила и гордост пред високомерния валгски демон… беше надежда.

До него стоеше олицетворение на надеждата — бранена от този град през последните години, довяна дотук от дъха на боговете, за да я скрият от силите, решени да я унищожат.

Зрънце надежда.

Най-опасното оръжие срещу Ераван, срещу древния мрак на Валгите.

Нещото, заради което бе дошъл тук, за да го занесе обратно в родината си, на народа си. Нещото, което бе дошъл тук да защитава. По-ценно от войници, от мечове и брони. Едничкият им шанс за спасение.

Надежда.

— Тогава защо не ме убиеш? — попита Ирен. — Защо просто не ме убиеш?

Каол не бе дръзнал да зададе този въпрос, да си го помисли дори.

Дува пак отпусна кинжала върху корема си.

— Защото си много по-необходима на Ераван жива, Ирен Тауърс.

Ирен трепереше. Костите й трепереха.

— Аз съм никой — промълви тя.

Ножът — онзи нож стоеше върху пълната с живот утроба. А Хафиза бе все така неподвижна и бдителна, ала и някак спокойна до Дува.

— Така ли смяташ? — изчурулика принцесата. — Две години са неестествено малко време да се изкачиш толкова нависоко в Торе. Права ли съм, Върховна лечителко?

На Ирен й се догади, когато демонът в Дува извърна очи към Хафиза.

Хафиза отвърна на погледа й без дори да трепне.

Дува се засмя тихо.

— Знаеше. Каза ми го, когато я отвлякох от стаята й по-рано днес. Знаела е, че идвам за теб. Наследницата на Силба.

Ирен плъзна ръка към медальона си. И бележката вътре.

„Светът се нуждае от повече лечители.“

Самата Силба ли бе дошла онази нощ в Иниш? Тя ли я бе изпратила тук с послание, което щеше да разбере чак след време?

Светът се нуждаеше от повече лечители — за да се борят срещу Ераван.

— Затова ме изпраща Ераван — провлачи Дува. — За да ви държа под око. За да следя дали лечителка с подобни дарби няма да излезе от Торе. И да не ви позволя да разкриете твърде много от истината. — Тя сви леко рамене. — Е, убийствата на досадната принцеска и другата лечителка бяха… грешка, но съм сигурна, че Негово Мрачно Величество ще ми прости, като се върна с теб.

Тътен изпълни главата й, толкова гръмък, че Ирен едва чу собствените си думи, когато се озъби в отговор:

— Щом си възнамерявала да ме отведеш при него, защо уби лечителката, която си помислила за мен? Защо просто не изби всички лечителки в града, за да си спестиш усилията?

Дува изсумтя и замахна с кинжала.

— Защото това би възбудило твърде много въпроси? Защо ви преследва Ераван например? Определени участници в играта можеше да заподозрат нещо. Ето защо не биваше да закачам Торе. Да ви оставя в неведение. Тук, далеч от Севера, в рамките на тази империя. Докато не настъпеше времето господарят ми да я унищожи. — Усмивка, която накара кръвта на Ирен да замръзне. — Що се отнася до онази лечителка… Не я убих, защото приличаше на теб. Просто се оказа на грешното място в грешния момент. Е, правилният момент за мен, понеже бях ужасно гладна, а нямаше как да се нахраня, без да ме забележат. Убих я, за да те сплаша, за да те подтикна да осъзнаеш в каква опасност се намираш, както и за да спреш да лекуваш адарланския глупак, да се ровиш толкова надълбоко из древни тайни. Ти обаче не си взе поука.

Ирен сви ръцете си в юмруци от двете страни на тялото си.

Дува додаде:

— За зла участ, Ирен Тауърс. За зла участ. Защото с всеки изминал ден, в който работеше по него, лекуваше го, ставаше все по-ясно, че ти си избраницата на Тъмния крал. А след като дворцовите шпиони на Дува я уведомиха, че си го излекувала напълно, след като той проходи, доказвайки, че наистина теб съм дошла да издиря… — Тя се ухили злобно на Хафиза и на Ирен й се дощя да издере лицето й. — Знаех, че една непосредствена атака би усложнила нещата. Но толкова лесно те примамих тук, долу. Даже съм малко разочарована. Е — обяви накрая демонът, премятайки ножа в ръката си, — ти идваш с мен, Ирен Тауърс. В Морат.

Каол излезе крачка пред Ирен.

— Забравяш нещо.

Дува вирна извитата си вежда.

— Така ли?

— Още не си спечелила.

„Върви — искаше да му каже Ирен. — Тръгвай си.“

Защото около пръстите на Дува, около дръжката на кинжала й започваше да се вие тъмна мощ.

— Колко забавно, лорд Уестфол — възкликна Дува, впивайки поглед в него от високия си подиум. — Вярвате, че можете да си спечелите време, докато пристигне стражата. Но дотогава вече ще сте мъртъв и никой няма да посмее да се усъмни в думата ми, когато заявя, че сте опитали да ни убиете. Да отнесете това злато в бедното си малко кралство, след като похарчихте вашето собствено за поръчката на онези оръжия от везира на баща ми. О, с това злато можете да си купите хиляда армии.

Ирен изсъска насреща й:

— Първо ще трябва да се пребориш и с нас.

— Е, да. — Дува извади нещо от джоба си. Друг пръстен, изсечен от толкова черен камък, че поглъщаше светлината. Несъмнено изпратен директно от Морат. — Но след като си сложиш това… ще вършиш каквото ти кажа.

— И защо ми е да…

Дува опря ножа в гърлото на Хафиза.

— Ето защо.

Ирен надзърна към Каол, но той преценяваше залата, стълбището и изходите.

Тъмната сила, увиваща се около пръстите на Дува.

— И така — поде Дува, слизайки на долното стъпало. — Да започваме.

Тъкмо се насочваше към следващото, когато нещо се случи.

Каол не помръдна. Хафиза обаче пое нещата в свои ръце.

Хвърли се заедно с тежкия златен трон надолу по стълбите.

Право върху Дува.

Ирен изпищя и се спусна към тях. Каол също.

Хафиза и бебето, бебето и Хафиза…

Старицата и принцесата се претърколиха по стръмните стъпала сред пукот на строшено дърво. Дърво, не метал. Тронът беше от позлатено дърво и се разпадаше, докато двете се търкаляха надолу. Дува крещеше, а Хафиза оставаше все така мълчалива, въпреки че превръзката беше паднала от устата й…

Стовариха се върху каменния под с изхрущяване, което Ирен усети чак в сърцето си.

Каол мигновено се озова до тях и хвана не Дува, просната на земята, а Хафиза, която лежеше неподвижно. Издърпа я назад, цялата покрита с трески и разхлабени въжета. Устата й зееше отворена…

Очите й се открехнаха едва доловимо…

Ирен простена, хвана Хафиза за другата ръка и му помогна да я извлече настрана към една внушителна статуя на елфически воин.

В същата секунда Дува се надигна на лакти с провиснала около лицето коса и изсъска отровно:

— Ти, гнила купчина тор…

Каол скочи на крака с меч в ръката, а Ирен потърси немощно магията си, за да излекува древното, крехко тяло.

Старицата смогна да вдигне ръка, колкото да стисне китката на Ирен. „Вървете!“, сякаш й казваше.

Дува се изправи. Дълги трески стърчаха от шията й, а от устата й капеше кръв. Черна кръв.

Каол погледна Ирен през рамо. Бягай.

Да бяга и да вземе Хафиза със себе си.

Тя отвори уста да му се възпротиви, но той вече се бе вторачил напред. В принцесата, която стори крачка към него.

Роклята й бе съдрана, разкривайки твърдия й, заоблен корем отдолу. Такова падане, и то с бебе в утробата…

Бебе.

Ирен сграбчи Хафиза под мършавите й рамене и задърпа слабото й тяло по пода.

Каол нямаше да убие Дува.

Ирен ридаеше през стиснати зъби, влачейки Хафиза назад през обточената в злато пътека… под равнодушните погледи на статуите.

Дори не би посегнал на принцесата с нероденото бебе в корема й.

Гърдите на Ирен хлътнаха от сподавеното жужене на магическа сила, което изпълни залата.

Каол нямаше да се съпротивлява. Само щеше да й спечели малко време.

За да измъкне Хафиза и да избягат.

Дува измърка:

— Това най-вероятно ще заболи доста.

Ирен се извърна тъкмо когато от принцесата изскочиха дълги сенки, насочени право към Каол…

Той отскочи встрани и стрелата от сенки прониза статуята, зад която сетне се скри.

— Колко театрално! — подхвърли насмешливо Дува.

Ирен отново завлачи Хафиза към далечното стълбище. Оставяше го… оставяше го да се бори сам.

Ала с крайчеца на окото си мярна някакво движение и в следващия миг…

Някаква статуя рухна точно пред краката на принцесата.

Дува я отблъсна със силата си. Парчета злато заваляха в залата, трополейки гръмовно по саркофазите.

— Скоро ще ми доскучае — изцъка с език Дува и запрати шепа мрак по него.

Залата се разтресе и Ирен залитна, но успя да запази равновесие.

Още един удар.

И още един.

Дува изсъска ядно, заобикаляйки саркофага, където допускаше, че се крие Каол, и стреля на сляпо.

Каол изникна с щит в ръката.

Не щит — древно огледало.

Силата й отскочи от метала и натроши стъклото, връщайки се към принцесата.

Ирен видя първо кръвта. И по двама им.

После видя ужаса по лицето му, когато Дува отхвръкна назад и се блъсна в каменния саркофаг толкова силно, че костите й изхрущяха.

Принцесата се свлече на земята и не помръдна повече.

Ирен изчака една секунда. И още една.

Накрая остави Хафиза на пода и хукна към Каол, който се взираше задъхано в падналата жена.

— Какво направих… — пророни той, без да откъсва очи от плашещо неподвижната принцеса.

По лицето му се стичаше кръв от парчетата стъкло, но нямаше сериозни рани.

Дува обаче…

Ирен мина покрай него и вдигнатия му меч, за да стигне до принцесата. Щом бе в несвяст, значи, може би имаше шанс да изтръгне валгския демон от тялото й, да опита да я излекува…

Тя обърна Дува по гръб.

И се натъкна на усмивката й.

Всичко се бе разиграло твърде бързо. Твърде бързо.

Дува изстреля черни стрели мощ от дланите си непосредствено към лицето и шията й.

И Ирен се озова върху камъните, изхвърча настрани, а Каол скочи между двете им.

Без щит, без оръжие.

Просто изблъска Ирен и пое цялата стихийност на валгската сила с незащитения си гръб.

63

Агония прониза гръбнака му. Спусна се надолу по краката му. Ръцете му. Чак до върховете на пръстите му.

По-жестока, отколкото в стъкления дворец.

По-жестока, отколкото в лечебните сеанси.

Но в онзи миг бе видял само как тъмната сила лети към сърцето на Ирен…

Каол се свлече на земята и писъкът на Ирен прободе болката му.

Ставай ставай ставай

— Колко жалко, че целият този труд отиде на вятъра — процеди с тънък, треперлив глас Дува и посочи гръбнака му с пръст. — Горкичкият ти гръб.

Мрачната сила наново се заби в гръбнака му.

Нещо изпращя.

И отново. И отново.

Първо спря да чувства краката си.

— Спри — ридаеше Ирен на колене. — Спри!

— Бягай — промълви Каол, опирайки длани в камъка в опит да се изтласка, да се изправи…

Дува просто бръкна в джоба си и извади черния пръстен.

— Знаеш как да ме спреш.

— Не — озъби й се той и гърбът му изрева от болка, докато се мъчеше да стане…

Ирен изпълзя крачка встрани. И още една. Очите й се стрелкаха между двамата.

Не отново. Каол нямаше да преживее всичко това втори път.

И тогава той съзря какво сграбчи с дясната си ръка Ирен.

Към какво пълзеше.

Меча му.

Дува се изкикоти и прескочи проснатите му, неподвижни крака, вървейки към Ирен, която се изправи и вдигна меча помежду им.

Острието трепереше и раменете й се тресяха от сподавени вопли.

— Какво очакваш да постигнеш със стомана… — попита меко Дува — … срещу това?

Камшици от тъмна мощ плъзнаха от дланите на принцесата.

Не. Той простена думата, изрева я срещу тялото си, срещу раните, проникващи още по-надълбоко, и агонията, която заплашваше да го повлече към онзи мрак. Дува разпери ръка за атака…

И Ирен хвърли меча. Право напред — неумело и с буйна ярост.

Дува обаче залегна…

А Ирен побягна.

Завъртя се и се втурна пъргава като кошута към лабиринта от древни трупове и съкровища.

Дува, досущ като хрътка, надушила диря, изръмжа и я подгони.

Нямаше план. Нямаше нищо.

Никакви варианти. Нищо.

Гръбнакът на Каол…

Свършено беше с него. Всичките им усилия… разбити на пух и прах.

Ирен препускаше между купчините злато и очите й търсеха, търсеха…

Сенките на Дува фучаха край нея и пръскаха парчета злато във въздуха. Позлатяваха всяка нейна глътка въздух.

Ирен грабна в движение някакъв къс меч от сандък, преливащ със съкровища, и острието изсвистя.

Ако успееше да я заклещи, да я прикове към земята за достатъчно дълго…

Камшик от тъмна сила разби саркофага пред нея. Разхвърчаха се заострени късове камък.

Ирен чу глухия звук, преди да долови сблъсъка.

После главата й пропищя от болка и светът се кривна на една страна.

Бореше се да остане права с всеки удар на сърцето си, с цялата целеустременост, която можеше да свика у себе си.

И не позволи на краката си да омекнат. Продължи да се движи, за да им спечели поне мъничко време. Ала като заобиколи една статуя…

Дува се озова пред нея.

Ирен извъртя тялото си точно преди да се блъсне в принцесата, на косъм да забие върха на меча в корема й, в утробата й…

Разпери ръце и пусна оръжието. Дува я сграбчи през врата и кръста. Приклещи я към себе си със змийско съскане, след което я затегли обратно към пътеката между съкровищата.

— На това тяло не му харесва да тича.

Ирен се замята в хватката й, но Дува я стисна още по-силно. Прекалено здраво за човек с нейните размери.

— Искам да видиш това. Искам и двамата да го видите — процеди насмешливо в ухото й.

Каол бе пропълзял до средата на пътеката. Краката му се влачеха безжизнено след него, оставяйки кървава диря. Идваше да й помогне.

Когато Дува се изпречи на пътеката, притиснала Ирен към себе си, той застина. От устата му капеше кръв.

— Теб ли да принудя да гледаш как го убивам, или него — как ти слагам пръстена?

Въпреки ръката, смазваща гърлото й, Ирен се озъби:

— Да не си го докоснала!

Каол напрегна ръце да се отблъсне от земята, но лактите му поддадоха. Кръв се процеждаше между стиснатите му зъби.

— Жалко, че нямам два пръстена — подхвърли му Дува. — Сигурна съм, че приятелите ти биха платили прескъпо за теб. — Тя изсумтя. — Но предполагам и смъртта ти ще е също толкова съкрушителна.

Дува разхлаби хватката си през кръста й, за да го посочи…

Ирен дори не се замисли.

Настъпи силно крака на принцесата. Точно по горната извивка на ходилото.

Дува залитна и Ирен мълниеносно вклини длан в лакътя й, освобождавайки се от ръката около врата си.

После се завъртя и я блъсна с лакът в лицето.

Дува се строполи на земята като отсечена, разпръсквайки кръв наоколо.

Ирен хукна към кинжала до Каол. Острието простена, като го извади от ножницата, и без да губи време, се хвърли върху зашеметената принцеса и я възседна.

Вдигна кинжала нависоко, готова да го забие в шията й, да отреже главата й малко по малко.

— Недей! — изграчи през кръв Каол.

Дува бе унищожила всичко.

Като гледаше кръвта, извираща от устата му…

Ирен зарида, все още насочила кинжала над шията на принцесата.

Той умираше. Дува беше разкъсала нещо в него.

Веждите на принцесата затрепкаха, сбърчиха се. Свестяваше се.

Сега.

Трябваше да го стори сега. Да я прободе. Да сложи край на всичко.

А след това можеше да съумее да го спаси. Да спре смъртоносното вътрешно кървене. Гръбнакът му обаче, гръбнакът му…

Живот. Беше положила клетва никога да не отнема живот.

А жената под нея носеше втори живот в утробата си…

Кинжалът се спусна леко надолу. Щеше да го направи. Щеше…

— Ирен — пророни Каол и едничката му дума бе толкова изпълнена с болка, толкова крехка…

Беше твърде късно.

Магията й предусещаше смъртта му. Не му беше разказала за тази своя ужасяваща дарба — лечителите знаеха, когато смъртта наближеше. Силба, богиня на кротката смърт.

А онази, която щеше да причини на Дува и детето й, нямаше да е кротка.

И тази на Каол нямаше да е кротка.

Но тя…

Тя…

Принцесата изглеждаше толкова млада, докато се пробуждаше. А животът в утробата й…

Животът пред нея…

Ирен пусна кинжала на пода.

Дрънченето му отекна по злато, камък и кост.

Каол затвори очи и по лицето му се разля нещо като облекчение.

Крехка ръка докосна рамото й.

Познаваше този допир. Хафиза.

Но когато Ирен погледна, когато се обърна с вопъл…

Още двама души стояха зад Върховната лечителка, крепейки я. Помогнаха й да се приведе над Дува и да духне върху лицето й, потапяйки я в дълбок сън.

Несрин. Косата й бе разчорлена от вятъра, бузите й — почервенели и изпръхнали…

И Сартак, чиято коса изглеждаше доста по-къса отпреди. Принцът се взираше в припадналата си, окървавена сестра с изопнато лице и изцъклени очи.

— Закъсняхме — каза тихо Несрин.

Ирен се втурна към Каол. Камъкът раздра коленете й, но тя почти не почувства болката, нито кръвта, стичаща се по слепоочието й. Просто сложи главата му в скута си и затвори очи, призовавайки силата си.

Проблесна нещо бяло, но наоколо витаеше твърде много от червеното и черното.

Прекалено много. Прекалено много счупени, разкъсани, съсипани неща…

Гърдите му едва се надигаха. И не отваряше очи.

— Събуди се! — нареди му Ирен с пресекващ глас.

Гмурна се в силата си, но раните… Все едно се опитваше да закърпи пробойните в потъващ кораб.

Бяха извънредно много, извънредно дълбоки и…

Наоколо отекнаха крясъци и припрени стъпки.

Животът му някак започваше да изтънява, да се превръща в мъгла около магията й. Смъртта кръжеше край него като стръвен орел.

— Бори се — простена Ирен и го разтърси. — Бори се, инатливо копеле такова!

Имаше ли смисъл от всичките й умения, от всичко научено, щом сега, когато беше най-важно…

— Моля те — прошепна му.

Гърдите на Каол се надигнаха — връхната точка преди сетния дъх.

Не можеше да го понесе. Нямаше да го понесе…

Светлинка. Сред рухващата плетеница от червено и черно потрепна светлинка.

Запалена свещ. Сиянието разцъфна като бяло цвете.

И още едно.

И още едно.

Разцъфващи светлини сред опустошената му вътрешност. И там, където припламнеха…

Плътта се спояваше наново. Костите се заглаждаха.

Светлинка след светлинка, след светлинка.

Гърдите му продължиха да се надигат и спадат. Пак. И пак.

Но сред болката и мрака, и светлината…

Женски глас, едновременно познат и чужд. Глас, който принадлежеше и на Хафиза, и на… някой друг. Някой, който не беше човек — никога не бе имал човешки облик. Говореше чрез Хафиза и гласовете им се сливаха в мрака.

Вредата е твърде тежка. За да се поправи, някой трябва да плати.

Всички светлинки сякаш се поколебаха при думите на неземния глас.

Ирен тръгна през тях като през поле от бели цветя. Те се полюшваха леко насред този смълчан дом на болката.

Не бяха светлини… а лечителки.

Познаваше сиянията им, духа им. Еретия — най-близо до нея беше Еретия.

Гласът, който беше и на Хафиза, и на Другата, повтори:

Някой трябва да плати.

За онова, което принцесата му беше причинила… Нямаше връщане назад.

Аз ще платя, заяви Ирен сред полето от болка, мрак и светлини.

Дъщеря на Фенхароу ще изплати дълга на адарлански син?

Да.

Можеше да се закълне, че нежна, топла ръка погали лицето й.

И Ирен знаеше, че не е на Хафиза, нито на Другата. Нито на която и да било от живите лечителки.

А на онази, която никога не я бе напускала дори след като вятърът отнесе пепелта й.

Другата каза:

По своя собствена воля ли го предлагаш?

Да. С цялото си сърце.

И бездруго му принадлежеше още от самото начало.

Любящите, призрачни ръце погалиха бузата й още веднъж и изчезнаха.

Другата каза:

С право съм те избрала. Ти ще платиш дълга, Ирен Тауърс. И дано проумееш истинската му същност.

Ирен опита да проговори. Но лумна светлина, мека и успокоителна.

Заслепи я и отвътре, и отвън. Накара я да се свие над главата на Каол, вкопчила пръсти в ризата му. Чувствайки сърцето му в дланите си. Немощният му дъх до ухото си.

Усети ръце върху раменете си. Два чифта. Стиснаха я в безмълвна заповед да вдигне глава. Ирен се подчини.

Хафиза стоеше зад нея, а Еретия — от едната й страна. Всяка бе сложила ръце на раменете й.

И зад двете стояха по две други лечителки. Сложили ръце на техните рамене.

Зад тях — по още две. И още. И още.

Жива верига от магия.

Всички лечителки от Торе, млади и стари, стояха в залата, пълна със злато и кости.

Всичките свързани. И всяка предаваше от енергията си на Ирен, а през нейните ръце — на Каол.

Несрин и Сартак се намираха на няколко крачки от тях. Несрин бе долепила ръка до устата си. Защото Каол…

Лечителните от Торе сведоха глави, прекъсвайки магическия мост, когато ходилата на Каол помръднаха. После и коленете му.

Накрая открехна клепачи и впи поглед в Ирен, чиито сълзи капеха по окървавеното му лице. Той разпери ръка да докосне устните й.

— Мъртъв ли съм?

— Жив — пророни тя и доближи лице до неговото. — Съвсем жив.

Каол се усмихна до устните й и въздъхна дълбоко:

— Хубаво.

Ирен вдигна глава и той пак й се усмихна. Малко от засъхналата по лицето му кръв се посипа на люспички.

И на мястото на белега през бузата му… се показа само чиста, небелязана кожа.

64

Цялото тяло го болеше, ала това бе като болка от прераждане. От преуморени мускули, не скъсани.

А въздухът в дробовете му… вече не го изгаряше.

Ирен му помогне да седне.

Главата му се въртеше, но като примигна, съзря Несрин и Сартак и лечителките, които се изнизваха от залата с мрачни лица. Дългата плитка на принца бе отрязана и сега разпуснатата му коса стигаше до раменете, а Несрин… беше облечена в рукински кожен костюм и тъмните й очи блестяха повече отвсякога, колкото и угрижено да бе изражението й.

— Какво… — програчи Каол.

— Получихме молбата ти да се върнем незабавно — обясни Несрин с мъртвешки бледо лице. — Долетяхме възможно най-бързо. Казаха ни, че по-рано вечерта си тръгнал към Торе. Стражите също идваха насам, но ги изпреварихме. Позагубихме се тук, долу, и добре че… котките ни показаха пътя.

Тя надникна смаяно през рамо към стълбището на тунела, където шепа котки с аквамаринови очи седяха спокойно и се миеха. Веднага щом усетиха човешкото внимание, се разотидоха с вирнати опашки.

Сартак добави с лека усмивка:

— Освен това решихме, че може да ви потрябват лечителки, затова извикахме няколко. Но явно още доста са изявили желание да дойдат.

Като видя колко жени се изнизват от залата след котките… Всичките. Всичките бяха дошли.

Еретия се грижеше за Хафиза някъде назад зад Каол и Ирен. Беше жива, с бистър поглед, но… толкова крехка.

Еретия се суетеше около възрастната жена и я хокаше заради глупавото й геройство. Въпреки това в очите й напираха сълзи. Хафиза погали бузата й с палец.

— Тя дали… — подхвана Сартак, посочвайки с брадичка към Дува, която лежеше просната на пода.

— В безсъзнание е — рече дрезгаво Хафиза. — Ще спи, докато не я разбудя.

— Въпреки че носи валгски пръстен? — попита Несрин, когато Сартак понечи да вдигне сестра си от каменния под.

Тя заприщи пътя му с ръка, спечелвайки си учуден поглед от принца. И двамата бяха осеяни с рани и драскотини, осъзна Каол. А принцът дори куцукаше. Нещо им се беше случило…

— Дори с пръстена ще спи, докато аз не я свестя — увери я Хафиза.

Ирен просто се взираше в принцесата и кинжала, захвърлен на пода до нея.

Сартак също го забеляза.

— Благодаря ти… че я пощади — промълви той на Ирен.

Тя просто притисна лице в гърдите на Каол, който я погали по косата, усещайки колко е мокра…

— Кървиш…

— Добре съм — прошепна тя върху ризата му.

Каол се отдръпна назад да огледа лицето й. Окървавеното й слепоочие.

— Хич не ми изглеждаш добре — отсече и завъртя глава към Еретия. — Ранена е…

Еретия врътна очи.

— Радвам се да видя, че всичко това не е променило обичайния ти оптимизъм.

Каол я стрелна косо.

Хафиза надзърна над рамото на Еретия и попита закачливо Ирен:

— Сигурна ли си, че този досаден мъж си е струвал цената?

Преди Ирен да отговори, Каол се намеси:

— Каква цена?

Мълчание се разстла над всички и Ирен погледна към Хафиза, докато старицата се измъкваше от ръцете на Еретия. Върховната лечителка каза приглушено:

— Вредата бе твърде тежка. И независимо от силите на всички ни… Смъртта вече те държеше за ръката.

Той се обърна към Ирен със свит от ужас корем.

— Какво си направила? — пророни.

Тя отказваше да срещне погледа му.

— Ще ти кажа какво: глупава сделка — тросна се Еретия. — Предложи да плати цената без дори да разбере каква е. Само и само да спаси кожата ти. Всички чухме.

В гърлото на Еретия също бе заседнала буца, но Каол попита възможно най-спокойно:

— На кого ще плати?

— Нищо няма да плаща — поправи го Хафиза и сложи ръка на рамото на Еретия, за да я предупреди, че е настъпил моментът да си замълчи. — Трябва да възстанови равновесието. Заради онази, която обича да го пази непокътнато, която говореше чрез мен, когато всички се скупчихме в теб.

— Каква беше цената? — повтори сипкаво Каол.

Ако беше заложила нещо, щеше да намери начин да й го възвърне. Не го интересуваше какво се налага да даде от себе си…

— За да запазим връзката на живота ти с този свят, трябваше да го свържем с друг живот. С нейния. Два живота — поясни Хафиза — вече споделят една нишка. Макар че… — Тя махна към краката му, към ходилото, с което се опираше на пода. — Демонът разруши много от тялото ти. Прекалено много. За да спасим по-голямата част, трябваше да платим друга цена.

Ирен застина.

— Каква?

Погледът на Хафиза пак прескочи между двама им.

— Един участък от гръбнака ти си остава увреден. Онзи, отговорен за долната част на краката ти. Дори ние не можахме да го излекуваме.

Каол надникна към краката си. И ги раздвижи. Даже отпусна малко от тежестта си върху тях. Удържаха го.

Хафиза продължи:

— Благодарение на нишката помежду ви, силата на Ирен ще минава и през теб… Ще ти служи като шина. Ще стабилизира онази част от гръбнака ти и ще ти помага да използваш краката си, когато магията й е пълна. — Той се приготви за неминуемото „но“. Хафиза се усмихна мрачно. — Но когато силата на Ирен отслабне, когато е изцедена или уморена, травмата ти ще се възвръща и пак ще губиш отчасти способността си да ходиш. Най-малкото ще е нужно да използваш бастун, а в по-трудните дни, които може да са много… дори количката. Травмата в гръбнака ти не ще изчезне.

Думите й се уталожиха в съзнанието му. Покръжиха из него и… се уталожиха.

Ирен мълчеше. Стоеше толкова неподвижно, че Каол се извърна да я погледне.

— Не може ли просто да ги излекувам отново?

Тя се приведе към него, сякаш се канеше да започне още сега.

Хафиза поклати глава.

— Цената е част от равновесието. Не злоупотребявай със състраданието на силата, която ти откликна.

Каол докосна ръката й.

— Това не е бреме за мен, Ирен — прошепна. — Този дар… не е бреме.

Въпреки това агония изпълваше лицето й.

— Но аз…

— Количката не е наказание. Не е затвор за мен — увери я той. — Никога не е била. И съм същият мъж в количката или с бастуна, който съм и на собствените си крака.

Той избърса сълзата, която се търкулна по бузата й.

— Исках да те излекувам — сподави тя.

— Излекува ме — отвърна с усмивка Каол. — Ирен, излекува ме по всеки един начин, който наистина е важен за мен.

Той попи с ръка и другите й сълзи, целувайки пламналата й буза.

— Има и още нещо, което трябва да знаете за връзката помежду ви, за тази сделка — добави с нежен глас Хафиза. Те се обърнаха към нея. — Настъпи ли мигът, смъртта, била тя спокойна или жестока, ще грабне и двама ви.

Златистите очи на Ирен още лъщяха от сълзи. Но по лицето й нямаше нито страх, нито тъга.

— Заедно — прошушна Каол и преплете пръсти с нейните.

Силата й щеше да бъде неговата сила. А когато дойдеше времето, щеше да си отиде с нея. Но ако той трябваше да умре пръв…

Ужас го прободе в корема.

— Това е истинската цена — заяви Хафиза, прочела паниката в изражението му. — Не страхът за собствения ти живот, а какво би значила загубата му за другия.

— Съветвам те да не ходиш на война — измърмори Еретия.

Ирен обаче поклати глава и изопна рамене.

— Отиваме на война. — Посочи Дува и вдигна поглед към Сартак, като че току-що не бе предложила собствения си живот, за да спаси неговия. — Ето това ще стори Ераван. На всички ви. Ако не му се опълчим.

— Знам — каза приглушено Сартак. Сетне се извърна към Несрин и когато тя впери взор в него… Каол я видя. Искрата помежду им. Новата трептяща връзка. Видя я не по-смътно от раните и драскотините по телата им. — Знам. — Повтори принцът, а пръстите му докоснаха тези на Несрин.

Тогава тя срещна очите на Каол.

Усмихна му се топло, надниквайки към Ирен, която вече питаше Хафиза дали може да се изправи. За пръв път Несрин му се струваше толкова… спокойна. Изпълнена с такова кротко щастие.

Каол преглътна сухо. Съжалявам, оформи беззвучно с устни.

Несрин поклати глава, докато Сартак взимаше сестра си на ръце, прехвърляйки тежестта си върху здравия си крак.

Бих казала, че съм добре.

Той се засмя.

Тогава се радвам за теб.

Очите й се разшириха от смайване, когато Каол най-сетне стана на крака и вдигна Ирен със себе си. Движенията му бяха толкова плавни, че все едно ги извършваше сам без помощта на невидимата шина, която магията на Ирен му осигуряваше.

Несрин избърса сълзите си, а Каол дойде да я прегърне силно.

— Благодаря ти — промълви в ухото й.

Тя отвърна на прегръдката му.

— Не, аз ти благодаря. Че ме доведе тук. При всичко това.

При принца, който я наблюдаваше със спотаен огън в очите.

— Имаме да ви разказваме много неща — додаде тя.

Каол кимна.

— И ние на вас.

Двамата се отделиха един от друг и Ирен пристъпи, за да прегърне Несрин.

— Какво ще правим с цялото това злато? — поинтересува се Еретия, извеждайки Хафиза от залата през шпалира, който стражите бяха образували в гробницата. — Погледни какви кичозни боклуци! — Допълни тя, вторачвайки се смръщено в някаква гигантска статуя на елфически воин.

Каол се подсмихна и Ирен се присъедини към него, премятайки ръка през кръста му, докато вървяха заедно след лечителните.

„Жив“, беше му казала Ирен. И на излизане от мрака Каол най-после се почувства точно така.

Сартак заведе Дува при хагана. Извика и братята и другата си сестра.

Защото Ирен бе настояла да присъстват. Каол и Хафиза също.

Ирен за пръв път забеляза емоция по лицето на хагана, когато мъжът скочи към отпуснатото, окървавено тяло на Дува, внесено от накуцващия Сартак в залата, където всички стояха в очакване. Везирите се стекоха да погледнат отблизо. От гърлото на Хасар се изтръгна стон, в който Ирен можеше да се закълне, че долови искрена болка.

Сартак не позволи на баща си да я докосне. Положи я на един нисък диван и не допусна никого до нея, освен Несрин.

Ирен остана да ги наблюдава безмълвно няколко стъпки назад заедно с Каол.

Връзката помежду им… Почти я усещаше. Като жива струйка хладна, копринена светлина, изливаща се от нейното тяло в неговото.

А той май наистина не страдаше от това, че една част от гръбнака и нервите му щяха да бъдат увредени до края на живота му.

Да, вече щеше да има поне ограничена подвижност в краката си дори когато магията й се изчерпаше. Но в тези периоди нямаше да е способен да стои прав. Така или иначе скоро щяха да разберат как и кога нивото на силата й започваше да влияе на потребността му от бастун или количка.

Каол обаче имаше право. Независимо дали стоеше на краката си, куцаше, или седеше… това нямаше да го промени. Не и вътрешно. Тя се бе влюбила в него дълго преди да се изправи. И щеше да го обича независимо от факта как се движеше из света.

— Ами ако влезем в бой? — беше го попитала на път към залата. — Какво тогава?

Каол просто я целуна по слепоочието.

— Виж, че постоянно се препираме. Боят няма да е нищо ново и за двама ни. — Сетне добави: — Да не мислиш, че бих искал да съм с жена, която не ми сритва задника редовно? — Тя направи физиономия и той продължи: — А и връзката помежду ни, Ирен… не променя нищо. Ти ще имаш нужда от свое собствено пространство, аз — от мое. Така че, ако си въобразяваш, че ще минават разни глупави оправдания да си вечно залепена за мен…

Тя го сръчка в ребрата.

— Все едно много бих желала да вися край теб по цял ден като някоя влюбена госпожичка!

Каол се засмя и я придърпа към себе си. Ирен го потупа по ръката и каза:

— Смятам, че и сам можеше да се грижиш за себе си.

Той я целуна по челото отново. И толкова.

Сега, намирайки се вече в залата, Ирен докосна с пръсти неговите и той ги стисна. Сартак се покашля и вдигна отпуснатата ръка на Дува. За да покаже сватбената й халка.

— Сестра ни е обладана от демон, изпратен от Перингтън под формата на този пръстен.

Из помещението се разнесе шушукане.

— Глупости! — изплю Аргун.

— Перингтън не е човек. Той е Ераван — обяви Сартак, игнорирайки по-големия си брат, и Ирен осъзна, че Несрин вероятно му бе разказала всичко. — Кралят на Валгите.

Без да пуска ръката на Ирен, Каол додаде на всеослушание:

— Ераван е изпратил пръстена като сватбен подарък, знаейки, че Дува ще си го сложи и демонът ще я приклещи в капана си.

Оставили бяха втория пръстен в Торе, заключен в едно от древните ковчежета, за да се отърват от него по-късно.

— Бебето — угрижи се хаганът, вперил поглед в изподрания корем на Дува, в кървавите драскотини по шията й, от която Хафиза вече бе извадила най-дългите трески.

— Това са лъжи — кипна Аргун. — Коварните кроежи на отчаяни хора.

— Не са лъжи — намеси се Хафиза с гордо вирната брадичка. — И имаме свидетели, които могат да ви го докажат. Стражи, лечителки и собствения ви брат, принце, ако не искате да повярвате на нас.

Да оспори думата на Върховната лечителка… Аргун просто затвори уста.

Кашин си проправи път през тълпата, спечелвайки си кръвнишки поглед от Хасар, когато я избута с рамо.

— Това обяснява защо… — Той сведе очи към спящата си сестра. — Напоследък беше различна.

— Напротив — озъби се Аргун.

Кашин впи гневен поглед в най-големия си брат.

— Ако някога бе благоволил да прекараш малко време с нея, щеше да усетиш разликата. — Той поклати глава. — Мислех, че е толкова мрачна заради уредения брак, а след това и заради бременността. — Принцът извърна изпълнени със скръб очи към Каол. — Тя е била, нали? Тя е убила Тумелун.

Вълна на потрес се разля в залата и всички погледи се приковаха в Каол. Той обаче се обърна към пребледнялото, съкрушено лице на хагана. Ирен никога не го беше виждала такъв. Ала да загубиш дете, да преживееш подобна трагедия…

— Да — потвърди Каол, свеждайки глава пред Урус. — Демонът си призна, но не е била самата Дува. Според разказа му дъщеря ви се е съпротивлявала във всеки един момент, мъчила се е да възпре смъртта на най-малката си сестра.

Хаганът затвори очи за дълго.

В настаналата тягостна тишина Кашин вдигна длани към Ирен.

— Можеш ли да й помогнеш? Ако още е вътре?

Сломен зов. Не от принц към лечителка, а от приятел към приятел. Каквито се бяха чувствали някога и каквито тя се надяваше да останат.

Цялото внимание в залата се насочи към нея и Ирен не позволи нито капка съмнение да извие гръбнака й.

— Ще опитам.

— Трябва да знаете някои неща за Ераван, Велики хагане. За заплахата, която представлява. И как може да помогне империята ви в борбата срещу него. За ваше добро — добави Каол.

— Смееш да пробутваш плана си в такъв момент? — изръмжа Аргун.

— Не — отсече ясно и непоколебимо Каол. — Но се замислете, че Морат вече е достигнал бреговете ви. Вече сее смърт и опустошения наоколо. И ако не се възправим срещу тази заплаха… — Той стисна пръстите на Ирен. — Принцеса Дува ще е просто първата. А принцеса Тумелун няма да е последната жертва на Ераван и Валгите.

Несрин пристъпи напред.

— Носим ви лоши вести от Юга, Велики хагане. Каранкуи се разбуждат, призовани от мрака. — Мнозина зашушукаха, чувайки думата. Но някои се спогледаха объркано и тя поясни: — Зли същества от света на Валгите. Войната вече е стигнала и до вашите земи.

Прикрит шепот и шумолене на везирски роби.

Хаганът обаче не откъсваше очи от спящата си дъщеря.

— Спаси я — каза на Ирен.

Хафиза й кимна дискретно и й махна да излезе отпред.

Посланието бе ясно: предстоеше й изпитание. Последното. Не от Върховната лечителка. Нещо далеч по-значимо.

Може би именно то беше призовало Ирен по тези брегове. Накарало я бе да прекоси две империи, планини и морета.

Зараза. Паразит. А тя се бе борила с такива и преди.

Този демон обаче… Тя доближи спящата принцеса.

И започна.

65

Ръцете на Ирен не трепереха, когато ги протегна пред себе си.

Бяла светлина сияеше около пръстите й, обгръщаше ги, бранеше ги. Тя хвана ръката на принцесата. Стори й се толкова тънка, толкова крехка в сравнение с ужасните неща, които бе извършила с нея.

Магията на Ирен се завълнува, когато пръстите й доближиха фалшивата сватбена халка. Сякаш беше от магнетит, изкривяващ света около себе си.

Каол сложи длан върху гърба й в знак на безмълвна подкрепа.

Тя свика силите си, пое глътка въздух и опипа пръстена.

Беше страшно.

Много по-страшно от онова, което бе срещнала у Каол.

В него бе живяла просто сянка, а тук намираше бездънно езеро от чернота. И поквара. Опакото на всичко от техния свят.

Ирен се задъха, стискайки зъби, и магията заискри още по-ярко около ръката й — като същинска предпазна ръкавица между нея и пръстена. После го изхлузи от ръката на Дува.

Принцесата закрещя.

Тялото й се изви нагоре и Сартак се спусна да сграбчи краката й, а Кашин — раменете й.

Непоколебими, принцовете приковаваха сестра си на дивана, докато тя се мяташе в ръцете им, надавайки нечленоразделни викове, все така в несвяст от приспивната магия на Хафиза.

— Нараняваш я — изрева хаганът.

Ирен не благоволи дори да надникне към него, загледана в тялото на Дува. Тялото, което принцесата лашкаше бясно нагоре-надолу, нагоре-надолу.

— Тихо — изсъска Хасар на баща си. — Остави я да работи. Някой да повика ковач, който да разреже проклетия пръстен.

Светът отвъд тях двете започна да се превръща в мъглявина от размити картини и звуци. Ирен видя смътно, че млад мъж — съпругът на Дува — се втурва към тях. Несрин го задържа и той заглуши ужасения си вопъл с длан.

Каол, коленичил до Ирен, свали ръката си от гърба й с едно последно потриване, а тя не откъсваше очи от гърчещата се Дува.

— Ще се нарани — извиси глас Аргун. — Спрете това…

Истински паразит. Жива сянка в принцесата. Загнездена в кръвта и съзнанието й.

Ирен усещаше валгския демон в нея, усещаше как беснее и пищи.

Тя разпери ръце пред себе си. Бялата светлина изпълни кожата й. Превзе я цялата, побирайки се във все по-бледите граници на тялото й.

Някой ахна, когато протегна ослепително сияещите си ръце към гърдите на принцесата, като че водена от невидима сила.

Демонът изпадаше в паника, доловил близостта й.

Някъде отдалеч се чу ругатнята на Сартак. Изпращяването на дърво, когато Дува заби крак в страничната облегалка на дивана.

Гърчещият се Валг задращи да си върне силата, но искрящите й ръце наближаваха неумолимо принцесата.

Ирен ги долепи до гърдите на Дува.

Проблесна светлина, озаряваща като слънцето. Околните възкликнаха.

Ала колкото бързо се появи, толкова бързо и изчезна, нахлувайки в Ирен от точката, в която ръцете й допираха гърдите на Дува.

Нахлу и в принцесата.

Заедно с Ирен.

Вътре бушуваше тъмна буря.

Студена, свирепа и древна.

Ирен почувства присъствието на онова нещо, свито в единия ъгъл на съзнанието й. Навсякъде. Същинска тения.

— Всичките ще загинете… — подхвана съскащо валгският демон.

Тя освободи силата си.

Буен поток от бяла светлина обля всички вени, кости и нерви в тялото на принцесата.

Не река, а ивица светлина, оплетена от безчетните нишки на магията й — цял легион от тях, който помете всеки мрачен, гниещ ъгъл, всяка пукнатина, пропита с древна злоба.

Някъде далеч, в един друг свят пристигна ковачът. Чук удари метал.

Хасар изръмжа — Каол повтори звука точно до ухото на Ирен.

Тя смътно мярна черния, лъскав камък в метала, когато го положиха предпазливо в носната кърпа на един от везирите.

Валгският демон изрева, докато магията й го давеше, задушаваше го. Ирен посрещна задъхано яростната му атака, паническата му съпротива.

Ръката на Каол пак заразтрива гърба й, чертаейки успокоителни линии.

Светът се замъгли още повече.

Не се боя от теб — заяви Ирен насред мрака. — И нямаш къде да избягаш.

Дува продължаваше да се мята, мъчейки се да отблъсне допира й. Ирен притисна ръка още по-плътно към гърдите й.

Времето забави хода си и се огъна. Тя усещаше далечно болката в коленете си, резките бодежи в гърба си. Сартак и Кашин отказваха да отстъпят позицията си на друг.

А Ирен продължаваше да излива магията си в Дува. Изпълваше я с всепомитащата си светлина.

Демонът пищеше неспирно.

Но тя малко по малко го отблъскваше назад, избутваше го надълбоко.

Докато не го видя свит в дъното на душата на принцесата.

В истинския му облик… Беше точно толкова ужасяващ, колкото си го бе представяла.

Пушек се виеше около него, разкривайки само откъслеци от длъгнести крайници с извити нокти, почти неокосмена, сива, лепкава кожа и неестествено големи тъмни очи, които пламнаха, когато се взря в тях.

Когато се взря в тях безпощадно.

Демонът изсъска и в устата му проблеснаха зъби, резливи като на щука.

Светът ти ще рухне. Като всички преди него. Като всички останали.

Той впи нокти в мрака. Дува изкрещя.

— Жалък си — каза му Ирен.

Явно бе изрекла думата на глас, защото наоколо се възцари мълчание.

Почувства смътно как връзката с Каол отслабва. Ръката му изчезна от гърба й.

— Безкрайно жалък — натърти тя, докато магията й се събираше във величествена вълна зад нея. — Уж си принц, а обладаваш беззащитни жени.

Демонът отстъпи уплашено от вълната, дращейки с нокти в чернотата, сякаш се мъчеше да прокопае тунел през Дува.

Ирен атакува. Освободи вълната от магия.

А когато силата й се блъсна в сетните останки от демона, той се изсмя.

Не съм принц, момиче, а принцеса. И сестрите ми ще те намерят скоро.

Светлината на Ирен избухна — раздра, разгроми и погълна мрака до последната частица…

После тя нахлу обратно в тялото си, срутвайки се на пода. Каол извика името й.

Но Хасар стигна първа до нея. Вдигна я на крака, а Ирен светкавично скочи към Дува с разперени ръце…

Дува се закашля и опита да се извърти на една страна.

— Обърнете я — рече дрезгаво Ирен на принцовете, които се подчиниха.

Дува повърна зловонно през ръба на дивана, оплисквайки коленете на Ирен. Тя огледа повърнатото. Храна — главно храна и жилки кръв.

Принцесата се напъна да повърне наново, но този път само дълбок, сподавен звук напусна гърлото й.

И черен пушек. Тялото й продължи да се гърчи в сухи спазми.

Накрая черна струя изтече по изумрудения под.

Докато сенките се точеха от устните на Дува… Ирен го усети. Въпреки че магията й се предаваше, почувства как и последната следа от валгския демон се изпарява.

Като роса под знойно утринно слънце.

Усещаше тялото си премръзнало и болезнено. Празно. Източила бе магията си до краен предел.

Примигна срещу стената от хора, обградили дивана.

Синовете на хагана вече стояха до баща си с ръце върху дръжките на мечовете си и притъмнели лица.

Смъртоносни — от ярост. Не към Ирен, нито към Дува, а към мъжа, изпратил този ужас в дома им. В семейството им.

Дува въздъхна, лицето й се отпусна и по бузите й разцъфна руменина.

Съпругът й отново понечи да скочи към нея, ала Ирен го възпря с ръка.

Тежка — усещаше я толкова тежка. Въпреки това отвърна на паническия поглед на мъжа. Вперен не в лицето на принцесата, а в корема й. Ирен му кимна, уверявайки го безмълвно, че ще се погрижи.

И постави ръцете си върху облия, високо вирнат корем.

Изпрати танцуваща нишка от магията си към живота вътре.

Нещо невинно и радостно й откликна.

Гръмовно.

Изрита силно Дува и клепачите й запърхаха.

Тя примигна срещу струпалите се около нея хора. Срещу Ирен, долепила длан до корема й.

— Бебето ми…

Дрезгав, немощен шепот.

Ирен се усмихна леко задъхана. Облекчението натежа като камък върху гърдите й.

— Здраво и човешко.

Дува просто впи поглед в нея, докато тъмните й очи не се изпълниха със сълзи, преливащи по бузите й.

Съпругът й се свлече в най-близкия стол и покри лицето си с длани. Раменете му трепереха.

Из залата настана раздвижване и хаганът се появи до принцесата.

Най-могъщият човек на земята падна на колене пред дивана и протегна ръце към дъщеря си. Притисна я в силна прегръдка.

— Вярно ли е, Дува? — попита Аргун от единия край на дивана и Ирен едва се стърпя да не му се развика, че трябва да даде на сестра си време да се съвземе.

Сартак обаче нямаше такива задръжки. Принцът се озъби на по-големия си брат:

— Затваряй си устата!

Но преди Аргун да изсъска в отговор, Дува надигна глава от рамото на хагана.

С облени в сълзи бузи принцесата погледна Сартак и Аргун. После Хасар. И Кашин. А накрая и съпруга си, който вдигна лице от дланите си.

По прекрасното й лице още тъмнееха сенки — но човешки.

— Вярно е — прошепна тя с пресекващ глас, връщайки очи към братята и сестра си. — Всичко.

И докато околните осмисляха признанието й, хаганът отново прегърна ридаещата си дъщеря и я залюля нежно в обятията си.

Кашин и Сартак се спуснаха да приласкаят сестра си, а Хасар остана до другия край на дивана с обзето от бушуващи чувства лице.

Като забеляза погледа на Ирен, оформи беззвучно с устни: Благодаря ти.

Тя само кимна и заотстъпва назад към Каол, който седеше в количката си до близката колона. Явно бе помолил някой слуга да му я докара от апартамента му, когато връзката помежду им изтъня, докато Ирен се бореше с демона.

Каол се придвижи до нея, оглеждайки лицето й. По неговото обаче не личеше нито скръб, нито гняв.

Единствено благоговение — благоговение и толкова искрено обожание, че дъхът на Ирен секна. Тя седна в скута му и го целуна по бузата, а той преметна ръце през кръста й.

Една от вратите в отсрещния край на залата се отвори със замах и въздухът се изпълни с трополене на забързани крака и шумолене на поли. И плач. Великата императрица се втурна разридана към дъщеря си.

Оставаше й само крачка до дивана, когато Кашин се хвърли към нея и я хвана през кръста, разпилявайки полите на бялата й рокля с рязкото си движение. Тя заговори на халха, но прекалено припряно, за да може Ирен да проумее нещо. Кожата й изглеждаше пепелявосива на фона на черната й дълга коса. Трескавите й очи виждаха само дъщеря й, докато Кашин й обясняваше кротко за случилото се, галейки успокоително гърба й.

Великата императрица се свлече на колене и прегърна Дува.

Стара болка се пробуди в душата на Ирен, наблюдавайки майка и дъщеря, прегърнати и ридаещи от скръб и радост.

Каол стисна рамото й с мълчаливо разбиране, а тя стана от скута му и двамата се обърнаха да си вървят.

— Всичко — каза хаганът през рамо. Още коленичеше до Дува и съпругата си. Хасар също отиде да прегърне сестра си. Майка им взе в обятията си и двете принцеси, обсипвайки с целувки бузите, челата и косите им. — Всичко, което пожелаеш. — Повтори хаганът на Ирен. — Само кажи и е твое.

Тя не се поколеба. Думите се търкулнаха от устата й.

— Услуга, Велики хагане. Бих желала да ви помоля за една услуга.

В двореца цареше пълна суматоха, но Каол и Ирен се озоваха сами с Несрин и Сартак, седнали по една ирония на съдбата точно в апартамента им.

Принцът и Несрин бяха тръгнали с тях по дългия път към стаята. Каол се движеше с количката си до Ирен, а тя се олюляваше на краката си, макар че инатът не й позволяваше да си го признае. Дори се осмели да стрелне него с проницателния си лечителски поглед, разпитвайки за гърба и краката му. Сякаш той беше изцедил силата си до последната капка.

Каол усети промяната в тялото си, докато могъщите вълни на магията й се изливаха в Дува. Усети нарастващото напрежение в части от гърба и краката си. Чак тогава я остави по време на лечението и с немощни стъпки отиде да се опре на дървената странична облегалка на близкия диван, където помоли някакъв слуга да му докара количката. Когато момчето се върна, вече определено имаше потребност от нея — краката му можеха да се движат донякъде, но не и да го държат прав.

Ала това не го смущаваше, не го караше да се срамува. Ако с такова тяло трябваше да живее до края на дните си… не го приемаше като наказание.

Още размишляваше по въпроса, когато стигнаха до апартамента му — умуваше как биха могли да измислят система, според която той да участва в сраженията, докато тя лекуваше.

Защото щеше да участва. И дори силата й да се изтощеше докрай, щеше да продължи. Независимо дали на кон, или в количката.

А когато Ирен изпиташе необходимост да лекува, когато магията във вените й я тласнеше към бойното поле и връзката им изтънееше… той щеше да се справи и с бастуна, и с количката. Нямаше да падне духом.

Ако оцелееше след битките. След войната. Ако и двамата оцелееха.

С Ирен седнаха на жалкия заместник на златистия диван, който Каол съвсем сериозно обмисляше да вземе със себе си в Адарлан, нищо че беше изпотрошен, а Несрин и принцът се настаниха внимателно на отделни столове. Каол се помъчи да прикрие впечатлението си от този факт, както и усмивката си.

— Как разбрахте, че сме в беда? — попита накрая Ирен. — Преди да срещнете стражите.

Сартак примигна, изтръгвайки се от унеса си. Едното ъгълче на устата му се вирна.

— От Каджа — кимна той с брадичка към слугинята, която им сервираше чай. — Тя е видяла Дува да тръгва към тунелите. Моя… служителка е.

Каол надзърна към слугинята, която с нищо не показваше, че ги е чула.

— Благодаря ти — рече й дрезгаво.

Ирен обаче стигна до по-далеч — хвана ръката й и я стисна.

— Дължим ти живота си — пророни на жената. — Как да ти се отплатим?

Каджа само поклати глава и напусна стаята. Четиримата я изпратиха с погледи.

— Аргун несъмнено обмисля дали да не я накаже — подхвана Сартак. — От една страна, с действията си е спасила Дува. От друга обаче… не му е казала нищо.

Несрин сбърчи чело.

— Тогава ще трябва да намерим начин да я предпазим. Щом е толкова неблагодарен.

— О, да, такъв си е — увери я Сартак и Каол се постара да не примигне учудено от небрежния тон помежду им. — Но ще си помисля по въпроса.

Каол премълча факта, че само да подхвърлеше на Шен, и Каджа щеше да се сдобие с предан закрилник до края на живота си.

— И сега какво? — попита простичко Ирен.

Несрин прокара ръка през тъмната си коса. Различна беше. Да, имаше нещо напълно различно в нея. Погледна към Сартак — не за разрешение, а… сякаш за да се увери, че е още там. Ала следващите й думи накараха Каол да се почувства благодарен, че е седнал.

— Майев е валгска кралица.

После им разкри всичко, което двамата със Сартак бяха научили през последните три седмици: за стигийските паяци, всъщност валгски поданици; за хамелеона, вероятно чичо на Лизандра. И за валгската кралица, преструвала се на елф хиляди години, за да се укрие от демонските крале, които привлякла на този свят в стремежа си да им избяга.

— Това обяснява и защо елфическите лечители са напуснали кралството си — прошепна Ирен, когато Несрин приключи. — Защо лечителският комплекс на Майев се намира на границата със света на простосмъртните. Вероятно не за да са близо до човеци, нуждаещи се от помощ… а като пограничен патрул за отбрана срещу Валгите, ако някога пробват да проникнат в територията й.

Колко близо бяха стигнали Валгите съвсем несъзнателно, когато Елин бе подхванала враждата си с принцовете от Вендлин…

— Освен това обяснява защо Елин е видяла бухал до Майев при първата им среща — обяви Несрин, махвайки към Ирен, която свъси вежди недоумяващо.

— Бухалът явно е елфическият облик на някой лечител. На някого, когото държи близо до себе си като телохранител. Залъгвайки всички, че е просто домашен любимец… — отвърна й тя.

Главата на Каол се въртеше. Сартак му отправи разбиращ поглед.

— Какво е станало, преди да пристигнем? — поинтересува се Несрин. — Когато ви намерихме…

Ирен стисна ръката му. Беше негов ред да им разкаже за онова, което бяха открили, което бяха преживели… че независимо от плановете на Майев, трябваше първо да се преборят с Ераван.

Но Ирен промълви:

— Докато лекувах Дува, демонът в нея… — Тя потри гърди. Каол никога не се бе натъквал на по-изумително зрелище: ослепителното сияние на ръцете й, почти святото изражение на лицето й. Сякаш бе самата Силба. — Демонът ми каза, че не е валгски принц… а принцеса.

Мълчание. Докато Несрин не прошепна:

— Паякът ни каза, че валгските крале имали синове и дъщери. Принцове и принцеси.

Каол изруга. Не, краката му нямаше да си възвърнат движението скоро, нищо че кладенецът от сила на Ирен бавно се изпълваше.

— Май ще имаме потребност от една Носителка на огъня — заключи накрая. А и някой трябваше да преведе книгите, които Хафиза бе обещала, че на драго сърце ще предостави за каузата им.

Несрин прехапа долната си устна.

— В момента Елин плава на север към Терасен с цяла армада. И с вещиците.

— Или поне Тринайсетте — поправи я Каол. — Сведенията бяха неясни. Може дори да не е сестринството на Манон Черноклюна.

— Точно то е — увери го Несрин. — Готова съм да се обзаложа. — Тя плъзна очи към Сартак, който кимна. Безмълвно позволение. Несрин опря ръце върху коленете си. — Не се върнахме сами.

Погледът на Каол заснова между двама им.

— Колко?

Лицето на принца се обтегна.

— Рукините са прекалено важни за империята, затова мога да взема едва половината. — Каол изчака мълчаливо. — Доведох хиляда.

Този път наистина се радваше, че е седнал. Хиляда рукини… Карл почеса челюстта си.

— Ако се присъединим към армията на Елин заедно с Тринайсетте и всички останали вещици от Железни зъби, които Манон Черноклюна успее да привлече към нас…

— Ще разполагаме с въздушен легион срещу този на Морат — довърши вместо него Несрин с блеснали очи. Блеснали от надежда, но и от нещо като ужас. Като че съзнаваше що за битка би се развихрила. Колко съдби щяха да бъдат погубени. Въпреки това се обърна към Ирен: — А ако ти си способна да прогонваш валгските демони от обладаните…

— Ще се наложи да намерим начин да държим приемниците, докато Ирен и други лечителки ги прочистват — отбеляза Сартак.

Да, и този проблем трябваше да уредят.

Ирен се намеси:

— Е, както вие казвате, самата Елин, Носителката на огъня, е на наша страна. Щом може да разпалва огън, то неминуемо умее да предизвиква и пушек. — Устата й се кривна на една страна. — Май ми хрумват някои идеи.

Тя понечи да продължи, но вратите на апартамента се отвориха и Хасар нахлу с парадна стъпка.

Като съзря Сартак, позабави крачка.

— Явно закъснявам за военното съвещание.

Принцът преметна единия си глезен през коляно.

— Кой казва, че обсъждаме войната?

Тя зае един стол и позаглади косата си, увиснала през едното й рамо.

— Значи си довел руките, които ръсят изпражнения по покривите ни, само и само да изглеждаш по-авторитетно?

Сартак се засмя приглушено.

— Да, сестро.

Принцесата погледна Ирен, а сетне и Каол.

— Идвам с вас.

Каол не посмя да помръдне.

— Сама? — попита Ирен.

— Не сама. — Насмешката се бе изпарила от лицето й. — Вие спасихте живота на Дува. И нашия в по-дългосрочен план. — Тя надникна към Сартак, който я наблюдаваше леко учуден. — Дува е най-добрата сред нас. Далеч по-добра от мен. — Тя преглътна. — Затова идвам с вас и ще взема възможно най-много кораби, за да може сестра ми повече никога да не живее в страх.

„Освен в страх от братята и сестра си“, отбеляза наум Каол.

Хасар обаче прочете думите в очите му.

— Не и тя — пророни принцесата. — Всички останали. — Добави, взирайки се сурово в Сартак, който кимна мрачно. — Но не и Дува.

Неизречено обещание между братя и сестра, осъзна Каол.

— Затова ще ви се наложи да изтърпите присъствието ми още малко, лорд Уестфол — обобщи Хасар, но този път усмивката й не бе толкова хаплива. — Защото в името на сестрите ми, и живата, и мъртвата, ще стигна със сулда си до портите на Морат и ще накарам онова демонско копеле да си плати. — Тя срещна погледа на Ирен. — И в твое име, Ирен Тауърс. Заради онова, което стори за Дува, ще ти помогна да спасиш родината си.

Ирен стана с разтреперани ръце и никой не продума, когато отиде до стола на принцесата и я прегърна силно.

66

Несрин беше грохнала от умора. Искаше й се да спи цяла седмица. Цял месец.

Въпреки това някак намери сили да тръгне по коридорите към минарето на Кадара. Сама.

Сартак бе отишъл да навести баща си заедно с Хасар. И макар че изобщо не се чувстваше неловко с Каол и Ирен… Несрин реши да ги остави насаме. Все пак Каол се беше разминал на косъм със смъртта. И тя имаше някакво понятие какво предстои да се случи в онзи апартамент.

Трябваше да си намери друго място, на което да отседне.

Всъщност налагаше се да осигури такова и за доста други хора, като започнеше с Борте, която бе напълно удивена от Антика и морето, независимо че прелетяха над тях със светкавична скорост. И за Фалкан, който наистина бе тръгнал с тях, пътувайки като полска мишка в джоба на Борте, колкото и Йеран да не одобряваше факта. Поне така й се стори при последната им среща в лагера на Еридун, докато Сартак разпореждаше на някои от клановите майки и капитаните да мобилизират рукините си за полет към Антика.

Несрин тъкмо достигаше стълбището към минарето, когато някакъв прислужник я настигна. Момчето бе задъхано, но все пак смогна да й се поклони грациозно, преди да й даде писмото.

Беше отпреди две седмици. Написано с почерка на чичо й.

Тя го разпечата с треперещи пръсти.

И само след минута вече препускаше нагоре по стълбите на минарето.

Хората възкликваха от страхопочитание и изненада, докато червеникавокафявият рук прелиташе над Антика.

Несрин говореше тихо на рука, направлявайки го към квартала „Руни“, и той размахваше шеметно криле, носен от соления бриз.

Преди да заминат от лагера на Еридун, бе пожелала да стане неин.

Качила се бе в гнездото, където рукът продължаваше да чака ездач, който никога нямаше да се завърне, и бе надзърнала надълбоко в златистите му очи. Обяснила му беше, че името й е Несрин Фалик, дъщеря на Сайед и Сибел Фалик, както и че ако я приемеше, би се радвала да бъде негов ездач.

Чудеше се дали, преди да сведе глава пред нея, рукът, чийто покоен ездач го бе нарекъл Салки, бе разбрал, че очите й не горят от свирепия вятър навън.

Така тя полетя със Салки начело на армията от рукини, която Сартак предвождаше на север. Към Антика.

Когато Салки кацна на улицата пред дома на чичо й, търговците оставиха каруците си, изпаднали в потрес, а децата зарязаха игрите, за да го погледат с широки, благоговейни усмивки на лица. Несрин потупа рука си по врата и слезе от гърба му.

Портите на къщата се разтвориха със замах.

И когато видя баща си, когато сестра й прелетя покрай него, следвана от шумна върволица деца…

Несрин се свлече на колене и зарида.

Незнайно как Сартак я откри два часа по-късно. Макар че рук насред улиците на богаташки квартал в Антика несъмнено привличаше вниманието. И лесно се забелязваше.

Несрин и поплака, и се посмя, прегръщайки семейството си отново и отново още на улицата пред заинтригувания поглед на Салки.

А щом чичо й и леля й ги поканиха да влязат вътре, за да „хлипат с по чаша хубав чай в ръце“, семейството й й разказа за приключенията си. Как прекосили буйното море и корабът им на косъм се разминал с враговете. Но накрая успели и възнамерявали да останат тук, докато бушувала войната, обяснил й бе баща й, сърдечно подкрепен от чичо й и леля й.

Когато най-накрая с баща й излязоха от външните порти — беше си присвоил честта да я изпрати до Салки, пропъждайки сестра й да „обуздава циркаджийските умения на децата си“, — Несрин спря толкова рязко, че той едва не се блъсна в нея.

Защото до Салки стоеше Сартак с половинчата усмивка на лице. А от другата страна на Салки… Кадара чакаше търпеливо господаря си. Двата рука изглеждаха още по-величествено един до друг.

Баща й ококори очи, сякаш разпознал рука преди принца.

После обаче се поклони. Дълбоко.

Несрин бе споделила на семейството си, спестявайки им обаче някои подробности, за преживелиците си сред рукините. Сестра й и леля й се втренчиха ядосано в нея, когато голяма част от децата заявиха, че и те ще станат рукини, а сетне се разхвърчаха из къщата, пищейки, пляскайки с ръце и скачайки от мебелите като подивели.

Очакваше Сартак да не помръдне от мястото си, за да го доближат те, но когато забеляза баща й, принцът се насочи към него. И стисна ръката му.

— Научих, че семейството на капитан Фалик най-после се е завърнало невредимо — заяви Сартак вместо поздрав. — Реших лично да ви приветствам.

А когато принцът сведе глава пред баща й, нещо болезнено се надигна в гърдите й.

Сайед Фалик изглеждаше така, сякаш всеки момент ще припадне — или заради уважителния жест на принца, или заради близостта на Кадара. Иззад краката му се подадоха няколко малки глави, зяпащи с любопитство Сартак и руките…

— КАДАРА!

Най-малкото дете на чичо й и леля й — едва на четири годинки — изпищя името на рука толкова мощно, че всеки в града, който не знаеше за появата му на тази улица, вече бе наясно.

Сартак се засмя, а децата се шмугнаха покрай баща й и хукнаха към златоперата птица.

Сестра й търчеше след тях, ръсейки предупреждения…

Докато Кадара не легна на земята, последвана от Салки. Децата се заковаха на място с белязани от възхищение физиономии, протегнаха колебливо ръчички към двата рука и ги замилваха нежно.

Сестра й въздъхна облекчено. И в следващия миг осъзна кой стои пред Несрин и баща им.

Делара се изчерви. Позаглади роклята си с длани, като че така можеше да прикрие пресните петна от храна, неочакван дар от най-малкото й дете. Сетне заотстъпва бавно към къщата, свеждайки глава в поклон.

Сартак се засмя, когато жената прекрачи портите наобратно и впи пронизителния си поглед в Несрин, който сякаш нашепваше: „О, толкова си влюбена, че дори не е смешно!“.

Несрин отвърна на сестра си с вулгарен жест зад гърба си, който баща им се престори, че не е видял, докато говореше на Сартак.

— Извинявам се, ако внуците и племенниците ми си позволяват прекалено много с рука ви, принце.

Сартак обаче се усмихна широко — по-широко, отколкото някога го бе, виждала да го прави.

— Кадара си придава вид на благородно животно, но всъщност е по-скоро угодлива квачка.

Кадара разтръска пера и децата изпищяха доволно.

Бащата на Несрин стисна рамото й и каза на принца:

— Ще отида да ги наглеждам, в случай че решат да отлетят с нея.

И двамата останаха насаме. На улицата. Пред къщата на чичо й. И пред смаяните погледи на цяла Антика.

Сартак като че ли не забелязваше нищо от това и просто попита:

— Искаш ли да се поразходим?

Несрин преглътна сухо, надникна през рамо към баща си, който се мъчеше да удържи въодушевените деца, наумили си да яхнат Салки и Кадара, и кимна.

Закрачиха смълчани към тихата, чиста уличка зад къщата на чичо й, когато Сартак заяви:

— Разговарях с баща ми.

И тя се подвоуми дали тази среща в крайна сметка нямаше да се окаже злощастна. Дали армията, която бяха довели със себе си, не бе получила заповед да се прибере по лагерите. Или пък принцът… животът, който си представяше сред онази красива планина… нямаше да се превърне в поредната наивна илюзия.

Защото той беше точно такъв: принц. А в нейното семейство, колкото и да го обичаше, колкото и да се гордееше с него, нямаше нито капчица благородническа кръв. Здрависването на баща й със Сартак бе най-близката среща на когото и да било от рода Фалик с дворцовото потекло.

— И? — съумя да скалъпи Несрин.

— Обсъдихме… разни неща.

Гърдите й хлътнаха от предпазливия му тон.

— Разбирам.

Сартак спря сред песъчливата уличка, изпълнена с жуженето на пчели из жасмина, полазил по дуварите на съседните дворове. Този, който оставаше зад гърба им, принадлежеше на семейството й и на Несрин й се дощя да се покатери по оградата му и да се скрие вътре, само и само да не чува напиращите му думи.

Въпреки това се насили да погледне принца в очите. Той изучаваше лицето й съсредоточено.

— Казах му — продължи най-накрая Сартак, — че възнамерявам да поведа рукините срещу Ераван, независимо дали той е съгласен, или не.

Още по-лошо. Не й хареса накъде клонеше разговорът. Искаше й се изражението му да не бе толкова неразгадаемо.

Сартак си пое въздух.

— Той ме попита защо.

— Дано си му отговорил, че съдбата на света може да зависи от това.

Сартак се засмя.

— Да. Но освен това му обясних, че жената, която обичам, тръгва на война. И аз няма да се поколебая да я последвам.

Несрин не си позволи да осмисли думите му, да им повярва, докато не изслушаше докрай онова, което имаше да й съобщи.

— Той ми напомни, че си обикновено момиче без титла, че евентуалният наследник на хагана трябва да се ожени за принцеса, за знатна дама или поне за жена със земи и влиятелно семейство.

Гърлото й се стегна. Тя опита да заглуши гласа му, думите му. Не искаше да слуша останалото…

Сартак обаче взе ръката й.

— Аз му отвърнах, че ако това е необходимо, за да ме избере за свой наследник, то не желая да се боря за трона. И просто си тръгнах.

Несрин вдиша рязко.

— Полудя ли?

Той се усмихна едва доловимо.

— За доброто на империята се надявам, че не е така… — Придърпа я към себе си и телата им почти се докоснаха. — Защото баща ми ме посочи за свой наследник, преди да изляза от залата.

Несрин сякаш напусна тялото си. Имаше сили единствено да диша.

А като понечи да се поклони, Сартак стисна здраво раменете й. Спря я, преди да е успяла да сведе дори глава.

— Ти никога няма да ми се покланяш — прошепна той.

Наследник — хаганът го бе избрал за свой наследник. На всичко това. На земята, която обичаше и тръпнеше от нетърпение да опознае.

Сартак вдигна ръка и обгърна бузата й с длан. Мазолите му одращиха леко кожата й.

— Отлитаме на война. Няма нищо сигурно в бъдещето ни. Освен едно. — Той долепи нежно устни до нейните. — Освен чувствата ми към теб. Нито демонска армия, нито зли крале и кралици ще променят това.

Тя затрепери, проумявайки думите му.

— Аз… Сартак, ти си наследник…

Той се отдръпна да огледа лицето й отново.

— Заминаваме на война, Несрин Фалик. А когато сразим Ераван и пълчищата му, щом най-сетне прогоним мрака от този свят… Двамата с теб ще се върнем тук. Заедно. — Той пак я целуна, ала допирът му бе толкова ефимерен, че сякаш я помилва с устни. — И ще останем заедно до края на дните си.

Тя чу предложението му, обещанието му.

Съзря света, който разгръщаше пред нозете й.

И изтръпна. Изтръпна, като си помисли какво бе готов да й дари. Не империята и короната, а… живота си. Сърцето си.

Питаше се дали знае, че нейното сърце му принадлежеше още от първия им полет с Кадара.

Сартак се усмихна в отговор. Да, знаеше го.

Ето защо Несрин преметна ръце през врата му и го целуна.

Целуна го плахо, нежно, с искрено удивление. И вкуси в целувката му вятъра, планинските ручеи. Вкуси родината си.

Като се отдръпна, покри с длани страните му.

— Да вървим на война, Сартак — пророни, запаметявайки всяка линия на лицето му. — Пък после ще видим.

Той й отвърна със самонадеяна усмивка, като че непоколебимо бе решил какво следваше оттук нататък и тя по никакъв начин не можеше да го разубеди.

Откъм двора, през дувара, която ги делеше, сестра й се провикна толкова силно, че целият квартал я чу:

— Казах ти, татко!

67

Две седмици по-късно Ирен стъпи още призори на борда на красив, величествен кораб и се вгледа в изгрева над Антика за последен път.

На кораба кипеше оживена дейност, но тя просто стоеше до парапета и броеше минаретата на двореца. Плъзна поглед по всички озарени от крехката светлина квартали, чиито обитатели лека-полека се разбуждаха.

Есенни ветрове вече брулеха морето и корабът се люшкаше под нея.

Днес щяха да отплават към дома.

Не се сбогува с много хора — не чувстваше потребност. Кашин обаче я намери тъкмо когато слезе на пристанището. Каол му кимна и поведе кобилата й към кораба.

В продължение на един дълъг момент Кашин се взираше в големия кораб и във всички други, вече събрани на пристанището. Накрая каза приглушено:

— Ще ми се да не бях изричал нищо в степите онази нощ.

Ирен поклати глава. Не бе сигурна какво да му отвърне.

— Липсваше ми като приятелка — додаде той. — Нямам много.

— Знам — намери сили да му отговори тя. После добави: — И ти ми липсваше като приятел.

Казваше истината. А и всичко, на което бе готов сега за нея, за народа й…

Тя го хвана за ръката. И я стисна. Болката още тъмнееше в очите му, обгръщаше лицето му, но… там вече се четеше и разбиране. И бистър, неустрашим блясък, когато отправи взор към северния хоризонт.

Принцът на свой ред стисна ръката й.

— Благодаря ти отново. За Дува. — Той се усмихна леко, все така загледан в северното небе. — Пак ще се срещнем, Ирен Тауърс. Убеден съм.

Напълно занемяла, тя му се усмихна. Кашин й намигна и извади ръката си от нейната.

— Гривата на моя сулд още се вее на север. Кой знае какво може да открия по пътя си? Особено сега, когато Сартак ще носи бремето на престола, а аз съм свободен да правя каквото си поискам.

В града бе избухнала голяма врява около новината. Празненствата и разговорите по темата не спираха. Ирен нямаше представа какво мислят сестрите му и третият брат, но… в очите на Кашин цареше мир. Какъвто бе зърнала и в тези на останалите при последната им среща. И една част от нея наистина се питаше дали Сартак не бе сключил и друг безгласен пакт, освен „Не и Дува“. Може би дори „Не и ние“.

Ирен наново се усмихна на принца, на своя приятел…

— Благодаря ти за цялата ти добрина.

Кашин само й се поклони и си тръгна в сивкавата светлина.

Следващия час тя прекара на палубата на кораба, наблюдавайки мълчаливо разбуждащия се град, докато наоколо и под нея всички се приготвяха за дългото пътуване.

Вдишваше дълбоко морския въздух и аромата на подправки, заслушана в звуците на Антика под изгряващото слънце. Изпълваше дробовете си с тях, за да се запечатат там завинаги, докато очите й попиваха кремавите камъни на Торе Сесме, възвисяваща се над целия град.

Дори през ранната утрин кулата й приличаше на маяк, на копие, изсечено от надежда и покой.

Питаше се дали някога ще я види отново. Защото онова, което ги очакваше…

Порив на вятъра разлюля кораба и Ирен се вкопчи в парапета. Вятър откъм вътрешността на континента, сякаш всичките трийсет и шест божества на Антика запратиха вкупом въздушната струя, за да ги тласнат към родината й.

През Тясното море — и към войната.

Корабът най-сетне потегли след хаос от трескава дейност, цветове и звуци, но Ирен не помръдна от парапета. Съзерцаваше как градът се смаляваше все повече и повече…

И дори когато от брега остана само смътна сянка, тя можеше да се закълне, че още виждаше Торе да се извисява над него в бялото си сияние като ръка, вдигната за сбогом.

68

Каол Уестфол не приемаше нито една своя стъпка за даденост. Дори онези, с които стигаше до най-близката кофа, за да изхвърли съдържанието на стомаха си през първите дни по море.

Но едно от преимуществата да пътуваш с лечителка беше, че Ирен лесно успокояваше измъчения му стомах. А след две седмици на кораба, през които заобикаляха на косъм свирепи бури „корабометежници“, както ги наричаше капитанът… стомахът най-сетне му прости.

Един ден намери Ирен при парапета на носа, приковала очи в сушата. Или в посоката, откъдето щеше да изникне сушата, ако дръзнеха да я доближат. Следваха бреговата линия на континента си отдалеч, а по време на срещата с капитана преди броени минути бе разбрал, че се намират някъде край Северен Ейлве. Близо до границата с Фенхароу.

От Елин и армадата й нямаше никаква диря, но все пак доста време се бяха забавили в Антика.

Каол изтласка тези мисли от ума си, прегърна Ирен през кръста и я целуна по извивката на шията.

Тя дори не застина от неочаквания допир в гръб. Сякаш бе научила ритъма на стъпките му. Сякаш и тя самата не взимаше никоя от тях за даденост.

Отпусна се назад в обятията му и въздъхна, обгръщайки ръцете му със своите.

След лечението на Дува му беше нужен цял ден да се изправи с бастуна отново — и все пак доста сковано. Като през първите дни след възстановяването му: с напрегнат до болка гръб и пълна съсредоточеност във всяка крачка. Преодоля го със стиснати зъби и неизменните напътствия на Ирен. Ден след това почти престана да куца, но продължи да ходи с бастуна, а още ден по-късно започна да се движи с минимални неразположения.

Дори сега обаче, след две седмици в кораба, където Ирен можеше да лекува само разстроени стомаси и слънчеви изгаряния, Каол държеше бастуна си в каютата им, а количката — в товарното помещение, за да са му под ръка при необходимост.

Той надникна през рамото на Ирен към преплетените им пръсти върху корема й. Към еднаквите халки, красящи ръцете и на двама им.

— Нали не си мислиш, че като наблюдаваш хоризонта, ще стигнем по-бързо — прошепна до врата й.

— И подигравките със съпругата ти няма да го постигнат.

Каол се усмихна до кожата й.

— Но как иначе да се забавлявам през дългите часове на кораба, лейди Уестфол?

Ирен изсумтя, както правеше винаги, наречеше ли я така. Той обаче не бе чувал по-красиво съзвучие — освен това на венчалните им обети, изречени в храма на Силба в Торе преди две седмици и половина. Ожениха се със скромна церемония, но Хасар настоя за сватбено пиршество, с което надхвърли всичките си предишни гуляи в двореца. Принцесата може да беше всякаква, но определено умееше да организира празненства.

И да командва армади.

Каол се молеше боговете да са благосклонни към него, когато я срещнеше с Едион.

— За човек, който мрази да го наричат „лорд Уестфол“ — поде Ирен, — май доста обичаш да използваш моята титла.

— Отива ти — отвърна той и пак я целуна по врата.

— Да, толкова ми отива, че Еретия не спря да ми се подиграва с реверанси и поклони.

— Еретия е човекът, когото с радост щях да зарежа в Антика.

Ирен се засмя, щипна го по китката и се измъкна от прегръдката му.

— Като слезем на твърда земя, ще си благодарен, че сме я взели.

— Надявам се.

Тя го ощипа отново, но Каол хвана ръката й и я целуна по пръстите.

Съпруга — неговата съпруга. Никога преди не беше виждал пътя си толкова ясно, както онзи следобед преди три седмици, когато я съзря в градината и просто… го осъзна. Осъзна какво желаеше, затова просто отиде до стола й, коленичи пред нея и й предложи.

„Ще се омъжиш ли за мен, Ирен? Ще ми станеш ли съпруга?“

Тя го прегърна с такава сила, че прекатури и двама им право във фонтана, където, за нещастие на рибите, продължиха да се целуват, докато един слуга не се покашля, минавайки покрай тях.

Сега морският въздух караше косата й да бухва, а луничките по носа и бузите й да изпъкват още повече, и като я гледаше… Каол се усмихна.

Усмивката, с която му отвърна Ирен, бе по-ярка от слънчевото отражение по водата край тях.

Беше взел онзи проклет златист диван на кораба, нищо че възглавниците му бяха съдрани. Естествено, Хасар не му спести подигравките, като забеляза да го качват в товарното отделение, но него не го беше грижа. Ако оцелееха във войната, щеше да построи къща на Ирен около тази грозотия. С конюшня за Фараша, която в момента измъчваше горките войници, изпратени да чистят клетката й на борда на кораба.

Беше сватбен подарък от Хасар заедно с кобилата муники на Ирен.

Каол почти бе на път да каже на принцесата да си задържи коня на Хелас, но пък го привличаше идеята да тъпче войниците на Морат с кобила на име Пеперуда.

Още облегната на него, Ирен стисна в ръка медальона, който никога не сваляше от врата си, освен когато се къпеше. Каол се питаше дали щеше да се намери някой бижутер, който да промени инициалите й.

Защото вече не беше Ирен Тауърс, а Ирен Уестфол.

Тя сведе лъчезарен поглед към медальона, чието сребро блестеше почти ослепително на обедното слънце.

— Май вече нямам нужда от малката си бележчица.

— Защо?

— Защото не съм сама — отвърна тя, плъзвайки пръсти по метала. — И защото открих смелостта си.

Той я целуна по бузата, но не каза нищо, когато Ирен отвори капачето и внимателно извади пожълтялото парче хартия. Вятърът опита да го изтръгне от пръстите й, но тя го стисна здраво и го разгъна.

Обходи с поглед посланието, което бе чела хилядократно.

— Чудя се дали ще се върне за тази война. Която и да беше. Говореше за империята, сякаш… — Ирен поклати глава и сгъна листчето. — Вероятно ще се прибере у дома, за да се бие, накъдето и да е отплавала преди това.

Тя му подаде парчето хартия и се обърна към морето пред тях.

Каол пое от пръстите й листчето, гладко като кадифе от безчетните сгъвания и разгъвания, от дългото носене в джоба й и стискане с пръсти толкова години.

Отвори го и прочете думите, които вече знаеше.

„За да стигнеш, където трябва — и малко отгоре. Светът се нуждае от повече лечители.“

Вълните се укротиха. Самият кораб като че застина.

Каол надникна към Ирен, усмихна се ведро към морето и наново сведе очи към бележката.

Към почерка, който познаваше като своя собствен.

Ирен се вкамени, зървайки сълзите, рукнали неудържимо по лицето му.

— Какво има?

По онова време е била на шестнайсет, почти седемнайсет. И щом е попаднала в Иниш…

Значи е било на път към Червената пустиня, където е отивала да се обучава при Тихите асасини. Синините, които Ирен бе описала… Следи от побоя на Аробин Хамел, наказание за освобождаването на робите на Ролф и погрома над Залива на Черепа.

— Каол?

„За да стигнеш, където трябва — и малко отгоре. Светът се нуждае от повече лечители.“

Там, в посланието й…

Той най-сетне вдигна очи и примигна, за да прогони сълзите от тях, оглеждайки лицето на съпругата си. Красивите му линии, златистите й очи.

Дар.

Дар от кралица, видяла друга жена в ада и решила да й подаде ръка. Без да очаква отплата. В миг на добрина бе подръпнала нишка, която…

Ала дори Елин нямаше как да е знаела, че спасявайки една прислужница от лапите на онези наемници, учейки я как да се отбранява, оставяйки й злато и тази бележка…

Дори тя нямаше как да е знаела, да е предполагала дори, че ще получи отплата за милосърдието си.

Не просто от лечителка, благословена от самата Силба, способна да изкоренява Валгите.

Но и от всички онези триста лечителки, тръгнали с нея.

Триста лечителки от Торе, разпределени из хиляда на брой кораба на хагана.

Ирен бе поискала услуга като награда за избавянето на обичната му дъщеря.

„Всичко“, бе обещал хаганът.

И тя коленичи пред него. „Спасете народа ми.“

Само това бе пожелала. Само за това му се бе примолила.

Спасете народа ми.

И хаганът изпълни желанието й.

Хиляда кораба от армадата на Хасар и неговата собствена. Пълни с войници на Кашин и даргански конници.

А над тях, обгърнали хоризонта далеч зад флагманския кораб, на чийто борд плаваха Каол и Ирен… Над тях летяха хиляда рукини от всички кланове и лагери, предвождани от Сартак и Несрин.

Армия, достойна да се опълчи на Морат. А идваха и още войски — Кашин ги събираше в Антика. Каол бе дал на двамата с баща му две седмици; заради есенните бури беше рисковано да чакат повече. Но армията, с която плаваха сега… беше едва половината. Едва половината, а мащабите й по вода и в небето…

Каол сгъна бележката, следвайки овехтелите й прегъвки, и внимателно я прибра обратно в медальона на Ирен.

— Задръж я още малко — прошепна й. — Струва ми се, че един човек ще иска да я види.

Тя го изгледа с учудване и любопитство, но не го попита нищо. Каол отново я прегърна през кръста.

Всяка стъпка, целият път ги бе водил насам.

От онази крепост навръх брулената от снежни ветрове планина, където мъж с лице, кораво като камъка наоколо, го изхвърли на студа; до солната мина в Ендовиер, където асасин с очи като див огън му се подсмихна несломимо и дръзко въпреки цялата година в ада.

Наемна убийца, намерила съпругата му — или пък двете се бяха открили една друга, две благословени от боговете жени, скитащи из тъмните пепелища на света. Две жени, които сега държаха съдбата му в ръцете си.

Всяка стъпка. Всеки завой към мрака. Всяка секунда на отчаяние и гняв, и болка.

Бяха го довели точно там, където трябваше да стигне.

Където искаше да стигне.

Миг на добрина. От млада жена, отнемаща животи, към млада жена, която ги спасяваше.

Спаруженото късче мрак в него се сви още повече. Сви се, напука се и рухна в прах, който морският вятър разнесе. Сред онези хиляда гордо плаващи кораба зад него. Сред лечителките, споделящи палубите им с войниците и конете — лечителките и Хафиза, тръгнали на война, когато Ирен помоли и тях да спасят народа й. Сред руките, носещи се през облаците, следейки за опасности напред.

Ирен го гледаше тревожно. Той я целуна веднъж, и още веднъж.

Не съжаляваше за нищо. И нямаше да се обръща назад.

Не и с Ирен в обятията си, плътно до него. Не и с бележката в медальона й, малкото доказателство, че се намира точно там, където трябва… че винаги се е стремял натам. Към това място във вселената.

— Ще ми обясниш ли някога драматичната си реакция — подкани го накрая тя, цъкайки с език, — или просто възнамеряваш да ме целуваш цял ден?

Каол се засмя гърлено.

— Дълга история е. — Той преметна ръка през кръста й и се вгледа в хоризонта заедно с нея. — Пък и е най-добре да си седнала.

— Тези са ми любимите — намигна му тя.

Каол се засмя отново, долавяйки звука във всяка част от тялото си, еклив и мелодичен като камбана. Последен радушен звън, преди бурята на войната да ги връхлети.

— Хайде! — Той кимна към войниците, трудещи се по греблата заедно с хората на Хасар, тласкайки кораба на север към кървавото бойно поле. — Ще ти разкажа, докато обядваме.

Ирен се надигна на пръсти и го целуна, преди да поемат към просторната си каюта.

— Не знам каква е тази история, но дано да си струва — усмихна му се шеговито тя.

Каол също се усмихна на съпругата си, на светлината, към която цял живот бе крачил несъзнателно дори когато не бе съзирал и искра от нея.

— О, струва си — пророни той. — Струва си.

ОГНЕНО СЪРЦЕ

Бяха я затворили в гробница от мрак и желязо.

Приспали я бяха насила с виещи се струйки благовонен дим през хитро скрити дупки в желязната плоча отгоре. И тези около нея. И отдолу.

Ковчег, създаден от древна кралица, за да погребе вътре слънцето.

Пленена, тя заспа обгърната в желязо. Засънува.

Понесе се през морета, мрак и огън. Принцеса на нищото. Безименна.

Принцесата пя на тъмнината, на пламъка. И те пяха за нея.

Нямаше нито начало, нито край, нито среда. Само песента и морето, и железният саркофаг, превърнал се в неин будоар.

Докато не изчезнаха.

Докато ослепителна светлина не заля спящия, топъл мрак. Докато вятърът не влетя в него, свеж и с аромат на дъжд.

Тя не го усети по лицето си. Не и през смъртната маска, окована към него.

Клепачите й се открехнаха. Светлината прогори и форми, и цветове след дългото й заточение в сумрачните дълбини.

Но пред очите й се появи лице — над нея. Надничаше над капака, издърпан настрани.

Тъмна, буйна коса. Луннобледа кожа. Устни, червени като кръв.

Устата на древната кралица се кривна в усмивка.

Зъби, бели като кост.

— Будна си. Чудесно.

Сладък и студен глас, способен да погълне звездите.

Отнякъде, откъм ослепителната светлина, груби, осеяни с белези ръце бръкнаха в ковчега. Сграбчиха веригите, с които бе окована. Ловецът на кралицата; острието й.

Той изправи принцесата на крака. Тялото й бе далечна, несекваща болка. Не искаше да се връща в него. Бореше се, дращеше с нокти да се добере до пламъка и мрака, които я напускаха като утринен отлив.

Ала ловецът я дръпна грубо към жестокото си, красиво лице с усмивка на паяк.

И не й позволи да трепне дори когато древната кралица измърка:

— Да започваме.

БЛАГОДАРНОСТИ

Отново се изправям пред плашещото предизвикателство да изкажа признателността си към множеството чудесни хора в живота ми, заради които съществува тази книга. И все пак искам да изразя огромната си любов и благодарност към: Съпруга ми Джош: ти си моята светлина, моята скала, най-добрият ми приятел, моят пристан, общо взето — всичко. Благодаря ти, че се грижиш толкова добре за мен, че ме обичаш, че си до мен в това невероятно приключение. Смехът ти е най-любимият ми звук в целия свят.

Ани: ти седя до мен през всичките месеци, които ми отне написването и редакцията на тази книга, така че донякъде чувствам нужда да сложа името ти на корицата, но докато не започнат да признават съавторството на кучешките ни приятели, ще трябва да се задоволиш и с подобно откровение: обичам те, мило кученце! Рунтавата ти опашка, ушите ти като на прилеп, нахаканото ти поведение и вечната живост в походката ти… Всичко. Дано напишем още много книги заедно — и да се гушкаме още много години.

Агентката ми Тамара: вече сме издали десет книги заедно, а още нямам думи да изразя благодарността си за цялата ти помощ. Благодаря, благодаря, благодаря, че винаги си в моя ъгъл, че се трудиш толкова усърдно, и изобщо — че си истински пич.

Лора Берние: насоките ти, мъдростта ти и вълнението ти около тази книга превърнаха работата ми по нея в същинско удоволствие. Хиляди благодарности за всеотдайния ти труд и редакторската намеса — и задето ми помогна да преобразя тази книга.

Екипът на „Блумсбъри“, защото е най-страхотният издателски екип на планетата: Бетани Бък, Синди Лох, Кристина Гилбърт, Кейтлин Фарар, Найджъл Нютън, Ребека Макнели, Соня Палмисано, Ема Хопкин, Иън Ламб, Ема Брадшоу, Лизи Мейсън, Кортни Грифин, Ерика Бармаш, Емили Ритър, Грейс Уули, Ешани Агравал, Алис Григ, Елиз Бърнс, Джени Колинс, Бет Елър, Кери Джонсън, Кели де Груут, Ашли Постън, Луси Маки-Сим, Хали Баумстайн, Мелиса Кавоник, Уна Патрик. Даян Арънсън, Дона Марк, Джон Кендъл, Никълъс Чърч, Ана Бернар, Шарлот Дейвис и целия екип по защита на авторските права в чужбина. Както винаги съм ви безкрайно благодарна за всичко, което правите за мен и книгите ми. За мен е чест да работя с всеки един от вас.

Джон Касир, Кира Снайдър, Ана Форстър и екипа от „Марк Гордън“: Вие сте върхът! Безумно щастлива съм, че книгите ми са във ваши ръце.

Каси Хоумър: благодаря ти оттук до безкрайността за всичко. Ти си направо фантастична.

Линет Нони: толкова много се радвам, че се запознахме на онази „Супанова“ преди няколко години! Благодарности до Луната и обратно за цялата помощ, която ми оказа относно тази книга, задето си гениален генератор на идеи и просто защото си ти.

Рошани Чокши: като начало, ти си мой човек! Благодаря ти за смеха, за мъдрите съвети и че си истински слънчев лъч. За мен е чест да те наричам своя приятелка.

Стеф Браун: ти си моята вярна партньорка във фенгърлството. Благодаря ти за цялата подкрепа — и за приятелството. Не мога да опиша колко са важни за мен. Нямам търпение пак да си спретнем един маратон с „Властелинът на пръстените“ (#FellowshipoftheDrink).

Дженифър Арментраут, защото си най-приветливият, сърдечен и всеотдаен човек, когото познавам; Рене Ахдие за вечерите, по време на които винаги се смеем от сърце; Алис Феншианг, задето си ми вярна спътница във фентъзи средите и изобщо страхотен приятел; и Кристина Хобс и Лорън Билингс, защото са двама от най-любимите ми хора на света.

Чарли Боуатър: откъде да започна! Благодаря ти за невероятните карти, за илюстрациите, които продължават да ме изумяват и вдъхновяват — изобщо за всичко. Нямам думи да изкажа колко се гордея със съвместната ни работа и колко важно е за мен творчеството ти.

Кати Гарднър и Ейвъри Олмстед: благодаря ви от дъното на душата си за дълбокомислените коментари и идеи — не съм в състояние да ви обясня колко скъпоценни бяха за мен и до каква степен оформиха същината на книгата ми. Толкова се радвам, че се запознахме.

Джак Уедърфорд, чиято книга „Чингис хан и сътворението на съвременния свят“ завинаги промени представата ми за световната история и вдъхнови до огромна степен историята и облика на хаганата. Благодаря и на Пол Кан за блестящата му адаптация на древния текст „Тайна история на монголите“ и на Каролин Хъмфри за статията й „Ритуали на смъртта в Монголия“.

Родителите и семейството ми: благодаря ви за щастието, любовта и подкрепата, които внасяте в моя свят. На най-новото попълнение в семейството ни, малката ми племенничка, искам да кажа, че озари живота ми с появата си. Дано, като пораснеш, да станеш огнена дама.

Огромна признателност към уникалните ми приятели: Дженифър Кели, Алекса Сантяго, Кели Грабовски, Вилма Гонзалес, Рейчъл Доминго, Джесика Рийгъл, Лора Ашфорт, Саша Алсбърг и Дияна Уан. На Луис Анг: вече се чувствам като развалена плоча, настъпи ли моментът да ти благодаря за цялата помощ, но благодаря ти страшно много за подкрепата и чудесното приятелство.

И на вас, скъпи читатели: благодаря ви, че осмисляте усърдния ми труд и че сте най-великолепната група хора на земята. Обожавам ви!