Към пропаст

Александър

Теодора

Сара

Красимира

Раксин

Протоспатарий Георги

Стана

Мара

Рад Лупу

Драган

Василиса

Трем на търновския палат с изящно издялани колони отляво и отдясно. В дъното, през бухарията, се види на първи план Трапезица със стените си, кулите си и храмовете си. Зад нея гористи бърда и клисурата на Янтра.

Един широк стол на предния план. На една маса цветарник с цветя. Отдясно влазят Александър и Сара и приказвайки, идат насам.

Явление 1

Александър и Сара

Александър (пламенно). Повтарям ти: ти царица ще бъдеш в тоя палат.

Сара (гледа го умилно). Царица или робиня, аз съм твоя.

Александър. На тая хубава глава аз ще турна короната. Моята дума е дума, Саро, и по-силна от тия планини.

Сара (прегръща го нежно). Ах, царю, колко си благороден!

Александър (гледа я възхитено). Ако има под това небе още нещо, което да желаеш, кажи.

Сара (умилено). Има, царю. Царицата не може да желае нищо повече, но майката желае още нещо.

Александър. Кажи.

Сара (свенливо усмихната, показва знакове на нерешителност).

Александър. Заклевам се в любовта си и в твоите черни очи: майката ще бъде чута.

Сара (гледа го нежно и любовно). Вълшебници ми предсказаха, че аз ще ти родя син.

Александър. И аз ще му дам името Иван Шишман. А после?

Сара. Майка му копнее той да бъде наследник на престола.

Александър. Сладка душо! Заклевам се в Асеновската си корона, че тя ще мине от моята глава на неговата.

Сара (възхитено). Ох, царю! (Цалува го.)

Александър (цалува я). Драго дете, излез. Раксин иде. (Сара излазя отляво. Отдясно влазя Раксин.)

Явление 2

Александър и Раксин

Раксин (покланя се). Ти си ме викал, господарю?

Александър. Раксине, ти ще ме придружиш на ловът?

Раксин. Не мога, господарю, днес отивам в кулата си по бърза работа и довечера се връщам пак.

Александър. Тогава отбий се в горския дворец, той е край пътя ти… (Ходи няколко време замислен. Внезапно а спира и с решителен вид.) Раксине, желая да те натоваря с едно важно послание.

Раксин. Слушам, царю.

Александър. Или по-добре — с една домашна работа. (Ходи пак с вълнение, като си търка челото. Внезапно се изправя пред Раксина, като го гледа вторачено.) Раксине, аз реших да се разведа с Теодора.

Раксин (в изумление). Господарю!

Александър. Реших да се разведа с Теодора. Теодора не може да остане вече в палата, както не може да остане моя съпруга. Иди й обади това от мое име. Постарай се да я успокоиш с твоите мъдри увещания. Твоята дълбока опитност в живота и голямо име ще им придадат нужната тяжест. Увери Теодора в моето благоразположение и занапред. Знам, че тя не желае да се връща във Влашко при баща си, тя може да остане пак в царството ми, като се радва на почит и доволство. Тя може да избере който девически мънастир обича, за да прекара в тишина дните си до гроба.

Раксин. Господарю, това е страшно!

Александър. Това е моята воля.

Раксин (няколко време мълчи поразен, със сгърнати ръце). И коя ще бъде новата царица?

Александър (натъртено). Сара.

Раксин. Сара?

Александър. Да. Но по-напред ще бъде покръстена.

Раксин. Царю, позволи ми, като твой стар приятел и съветник…

Александър (пресича го). В това нещо мой съветник е само един: сърцето ми.

Раксин. Попитай и другия — разумът.

Александър (строго). Раксине, аз не съм навикнал да виждам в тебе упорит прекословец!

Раксин. Царю, аз поздравих с радост твоето възкачване на престола, смея да кажа — аз даже помогнах за това; аз се гордеех, че избрахме за владетел мъж зрял, мъдър, опитен, силен, и не се излъгах: ти тласна границите на държавата ни дори в недрата на Родопите, ти й даде дълъг и траен вътрешен мир; аз подкрепях със съвет всяко твое начинание и гледах с радост как расте славата ти в народа заедно с любовта му към тебе. И за тебе, Иван Александре, бях готов и бялата си глава да сложа. Но сега пръв път ти се противя и те укорявам, защото съм верен служител твой. И няма аз да стана оръдие на едно лошо и неправедно дело, от което ще възнегодуват болярите в народа, а вишният няма да ти го прости. Найди друг по-храбър, който да нанесе жестокия удар на добрата Теодора и не аз ще ти помогна да осрамиш трона си с еврейка.

Александър (навъсва се). Ти говориш излишни работи!

Раксин. Александре, ти одеве каза, че имаш сърце? (Енергически.) Един цар няма право да има сърце; той е слуга на царството и трябва да жертвува прищевките си на дългът си.

Александър (маха му сърдито). Стига! Ще пратя протокелиота Драгана. (Раксин излазя отдясно. Александър ходи няколко време намръщен.) Цар! Царят няма право на щастие! (Влазя отдясно Георги.)

Явление 3

Александър и Георги

Александър. Протоспатарие, виках те да ти кажа, че веднага трябва да тръгнеш за Одрин при Кантакузена с важно послание от мене. Ти винаги ми си бил полезен със своята сръчност, а сега тя още по̀ ми е нужна. (Гледа го зачудено.) Що има? Ти побледня?

Георги (пада на колене). Царю, да пътувам веднага за Одрин? Освободи ме, не мога. Велико нещастие ми се случи.

Александър. Какво нещастие? Стани!

Георги (става). Жена ми Дорослава… (Прекъсва се и плаче.)

Александър. Жена ти е под грижите на игуменката. Дорославиното заблуждение е нещастие за тебе наистина, но то не ти бърка ти да изпълниш длъжността, която ти поверявам. Бъди храбър!

Георги. Не, господарю, тя побягнала с една калугерица тая нощ из мънастира. Едвам сега ми обадиха тука.

Александър. Къде е бега̀ла?

Георги. Не знам къде, но предполагам — при проклетите адамити. Позволи ми да я диря, доде е време.

Александър. Щом е тъй работата, ти не си нужен. Един смутен мъж не е годен за никакво важно послание. Ще пратя Тихомира. Върви, търси я, тя и трети път ще избяга. Земи със себе си и три кумански конника.

Георги. Благодаря, милостиви царю! (Покланя се и излазя.)

Александър (ходи малко намръщен). Еретици, богомили, адамити! От тях гъмжи царството. Що да сторя? С меч се изтребва една войска, въоръжена със саби, лъкове и копия. Но душите как ще убиеш? С чума как се бориш? Аз не мога да мисля сега за това… аз не мога да мисля за нищо друго. (Излазя отляво. Отдясно влазят Сара и Красимира.)

Явление 4

Сара и Красимира, после Василиса

Красимира (като идат насам със Сара, обгърнала я дружески с дясната ръка.) И ти го обичаше?

Сара. Обичах го. Той често минуваше край нашата къща, Красимир о, и аз чаках да го видя. Когато ми предложи да се покръстя и да се земем, аз се съгласих с радост. Искаха ме прости евреи, по-добре болярин. Ако татко се възпротивеше, щяхме да бягаме във Влашко… Но после…

Красимира. После… видя те и хареса те Александър, мярна ти се короната на царица пред очите и ти забрави обичания…

Сара. Драга Красимиро, коя девойка би постъпила другояче? Да бъдеш царица, да ти се покланя цял народ!

Красимира. И така короната изтика из сърцето ти любовта?… И ти съвсем изстина към Рад Лупу?

Сара (начумерено). Аз не искам да го срещам, аз се боя вече от него… (Влазя отляво Василиса и се спира на известно разстояние от тях.)

Красимира. Но той са̀ страда за тебе.

Сара. Нека ме забрави. Аз сега принадлежа на Александра. И Александър ме люби.

Красимира (гледа я малко). Зафърли младият и прегърна стария… Презря оногова, с когото можеше да блаженствуваш, и зе оногова…

Сара…с когото можа да царувам…

Красимира. Та ти по сметка любиш?

Сара (усмихната). Аз съм еврейка. От баща си съм научила по сметка да живея и по сметка всичко да върша. Мен ми беше противен живота у бащини ми и аз исках да найда по-добро при Рад Лупу; но видях още по-добро при Александра… (Разпалено.) Да, искам да бъда царица, искам да блестя в палата, Красимиро; да видя, че ми се покланят до земята тия горди боляри, които сега ме гледат със зле прикрито под външното почитание презрение… И еврейките, които ми завиждат и ме мразят, искам да се пукат. Когато стана царица, ще си завират главите в калта да цалуват полата на багреницата ми… Царица, знаеш ли какво е това нещо?… Слава, диаманти, власт и завистта на всичките жени.

Красимира. Но ти не можеш да обичаш един беловлас човек… У тебе има сърце.

Сара (отдръпва се и я пронизва с поглед). Красимиро, и у тебе го има, но ти беше любовница Александру цели две години! Ти тогава се не сети да се питаш дали има у тебе сърце… когато те обсипваха с милост и скъпи дарове.

Красимира. Разлика голяма. Саро, аз не менявах вярата си, а ти ще промениш своята.

Сара (живо). Моята вяра? Що ми дава моята, еврейската вяра? Робство в бащината къща, бедност, унижение, тъмен живот… Моята хубост щеше да повехне при груб мъж търговец, непогалена, неоценена… Аз ще прегърна вярата, която ми отваря вратата на светлив живот, на палатите!

Красимира. Но ти не ми казваш — обичаш ли Александра?

Сара (гледа я няколко време, па живо). Като питаш, да ти кажа: обичам го, както гълъбицата би обичала гордият орел, под чиито силни криле е намерила защита от ястребите, както майското прясно цвете обича старото слънце, което го топли и прогонва от него студовете и сланата… Да, обичам го. От калта, дето бях червей, той ме дигна до звездите. И моят син ще стане цар.

Красимира. Как?

Сара. Аз ще му родя син, предсказаха ми вълшебници, и той ми се закле тържествено нему да остави престола.

Красимира. Мила Саро, честито ти!

Сара. Драга Красимиро, аз те моля да не говориш никому това, което ти поверих.

Красимира. Бъди спокойна, драга Саро. (Излазя отдясно.)

Василиса. Вие много се сближихте с нея. Не й се доверявай, Саро. Красимира е лукава.

Сара. Ох, Василисо! Ти сѐ с твоите подозрения! Красимира ми е искрена приятелка и по моя молба царят я остави в палата да ми бъде другарка. Тя е тъй мила, тъй умна… (Тръгват наляво.)

Василиса (внушително, като протака думата). Лисица! Питай мене, старата… Как беше уплела Александра! Ти знаеш? Тя магия му правеше. Вареше бурен от либиче и му даваше водата да пие, за да я залюби още повече. Хитра е, магьосница е…

Сара (гледа надясно). Раксин иде. Мразя тоя старец… Гледа ме тъй лошо… Да идем в градината. (Излазнт отляво, отдясно влазя Раксин.)

Явление 5

Раксин и после Рад Лупу

Раксин. Това е ужасно! Да качи тая еврейка на трона? И да й обещае, както ми обади сега Красимира, да направи сина й наследник — ако има син! Или той се полишил?… Или годините вече са ослабили ума му, та на тая възраст, при възмъжали синове и при жива съпруга, да зима за жена момиче, еврейка, три пъти по-младо от себе си? Не мисли ли той какъв срам готви за трона и каква опасност за царството след себе си? (Влазя Рад Лупу.) Раде, истина ли, че ще ни напуснеш?

Рад Лупу. Да, болярино, аз си отивам за отечеството.

Раксин. Някаква нужда ли те вика там? Или нещо те обидиха тука?

Рад Лупу. О не, славни болярино: царят и царицата бяха добри към мене. Но аз в палата не мога да остана вече.

Раксин (почуден). Тия думи ми са загадъчни. Ти от три месеца насам си тъжен. Рад Лупу. Мене ме прогонва оттука оная причина, която и царицата прави да страда.

Раксин (замислюва се). Сара?

Рад Лупу. Да. Аз бягам от нея.

Раксин. Как смее! Тя още не е господарка тука, да пъди най-верния и предан служител царски.

Рад Лупу. Ти не ме разбра добре, славни болярино. Сара не е помислила подобно нещо. Тя даже ме не забелязва… Но аз бягам от нея.

Раксин. Защо? Ах, разбирам: ти може би я любиш?

Рад Лупу (мълчи с наведени очи).

Раксин. Тя е любовница на Александра и ти пак я любиш!

Рад Лупу. Безумно… (След малко мълчание с решителен тон.) Велики логотете, обичах я, обичахме се, преди Александър да я види… Аз мрях от любов за Сара, но той ми я отне! Той я доведе в двореца, дето съм и аз. Близо сме, но ледна стена ме дели от нея. Тя се преструва, че ме не познава вече, тщеславието задуши у нея първите чувства, а аз страдам, страдам, пъклено се мъча! Душата ми гори от пламъците на ревността и любовта. Иванко Басараба ме изпрати тука да служа на царицата, да бдя над нея. Но аз съм принуден да бягам далеч оттука, далеч от Сара, далеч от Александра. Боя се, славни болярино, от мене си… Боя се кръв да не пролея, разбираш? И бягам оттука… Защото умразата ми против Александра е ужасна и чини ми се, че… (Дига левия си юмрук и избягва отляво.) Раксин (стои малко замислен, па внезапно лицето му светва от вдъхновена мисъл). Да, да, това трябва да стане. Само това може да стане. Нека Бог ме прости, но Александър и царството да бъдат спасени! Да намеря веднага Красимира. (Излазя бързо отляво.)

Влазят отдясно Теодора, Стана и Мара.

Явление 6

Теодора, Стана и Мара

Теодора (развълнувано). Видях я пак, видях я пак оная и цяла се затресох. Не смея да се разхождам тук от нея… И тя смее да ме гледа надменно! Кукувица влязла в чуждо гнездо.

Мара. Ти напразно думаш това, господарко. Тя те погледна учтиво.

Теодора. Да, и в тоя поглед имаше подигравка, сякаш плесница ми даваше. Не, това мъчение не се търпи. Къде се готви да върви Александър?

Стана. Тръгва на лов за три дена… И Сара три дена ще седи у баща си…

Теодора. По-добре, по-добре… Три дена няма да я виждам в палата… Тя ми трови въздуха тука.

Мара. Светла госпожо, защо да се мъчиш тъй? Тая дръзка еврейка заслужава от твоя страна само една чест: презрение. Презри я, както презря по-рано Красимира.

Теодора. Красимира! Красимира ме измести само из сърцето на Александра, а Сара ще ме измести и от трона. Та вие не подушвате ли това в самия въздух на Царевец, по почестите, които й се правят, по ниските поклони на болярите, че тази слугиня утре ще бъде царица? Красимира нанесе рана само на сърцето ми, по-нататък беше безопасна; а тая, като строши сърцето ми, убива бъдащето ми, бъдащето на синовете ми. Тая тщеславна кознодейка ще използува до последните й предели Александровската полуда за нея. Той нищо няма да й откаже — тя всичко ще му иска.

Влазят отдясно Сара и Василиса и завиват да идат към бухарията.

Явление 7

Горните, Сара и Василиса, после Красимира

Сара (без да види Теодора). Ох, тука е повече хладец, нежели в градината. Ветрец иде от планината. (Прави си хлад с кърпа и отива към дъното.)

Теодора (отива към Сара). Саро, чакай!

Стана. Господарко, не се тревожи с нея.

Сара (очудена гледа към Теодора).

Теодора. Саро, ела към мене!

Сара (приближава). Какво заповядаш, твое величество?

Теодора. Искам да те видя… (Отива към нея.) Искам да видя тия очи, тия устни, това лице… Истина ти си прекрасна, ти си дивна… На тая хубава глава тъй добре би стояла короната, и тая напета снага тъй гордо би носила багреницата…

Мара (приближава до Теодора). Господарко!

Теодора. Българска царица! (Смее се страдалчески.)

Сара. Твое величество, ти ми направи пръв път чест да ми говориш, и то да ме оскърбиш…

Теодора. Сега си обяснявам най-добре как тия черни и страстни очи можаха да заслепят Александровите, как цалувките на тия розови уста можаха да му земат умът, как това гъвко тяло в прегръдките му можа да го направи да забрави и жена, и синове, и честта на трона, и доброто на царството, да стане за смях и на простите колибари…

Сара (обидено и троснато). Госпожо, ти се забравяш. Ако си груба с мене, не оскърбявай поне мъжа си.

Теодора (гневно). Кой мъж? Чий мъж? Твоя мъж!

Сара. Ти оскърбяваш царя! Аз ще се оплача. Или ти мислиш по тоя начин да му спечелиш съчувствието? (Влазя Красимира отдясно.)

Теодора. Не се бой, Саро, няма да ти го отнема. Ти така изкусно го държиш в примките си…

Сара. Съжалявам много, твое величество, че без причина ме оскърбяваш. Аз съм невинна във всичко това. Ако царят ме почита с вниманието си, то това прави, защото той иска; ако съм хубава, бог ме е направил такава. Била съм еврейка? Евреите не са ли човеци? И кой е крив, че се е родил християнин или евреин? Аз не се натрапих тука, ти знаеш. А ако царевото сърце стои далеко от тебе, не аз съм виновна.

Теодора. Ти ме хапеш, змио!

Сара. Не, браня се.

Красимира (иде и фаща Сара за ръка). Саро, да си идем. Ти видиш, че царицата е развълнувана.

Теодора. Вървете, оставете ме!

Сара (отива с Красимира, като гледа със злобна усмивка Теодора.)

Теодора. Усмихвай се, ехидна еврейко, радвай се, нищожна гадино, пропълзяла в тоя палат да го оскверняваш.

Сара (отдръпва се от Красимира и иде гневно насам). Слушай, Теодоро, ти забряваш, че в тоя палат те държат още по милост.

Теодора. Еврейко, в тоя палат стоя по право на рождение и на венчило, но ти си тук чужденка, купила входа в него с цената на развратните си прегръдки и на моминската си чест.

Красимира. Твое величество, не обиждай Сара.

Сара (на Теодора). Ти си безстидна, госпожо! Аз ще се оплача на царя и чини ми се, в тоя палат няма вече да имам щастието да слушам твоите ругателства.

Теодора. Върви, върви, лукава дъще на разврата! Продажна еврейко, слугиньо!

Красимира (на Теодора). Госпожо, какви са тия думи? (На Сара.) Любезна Саро, бъди великодушна. Царицата й много раздразнена. Гневът прави човека несправедлив и жесток.

Сара и Красимира излазят бързо, сподирени от Василиса.

Стана. Госпожо, не трябваше да говориш с нея.

Теодора (сяда тежко на стола). Не трябваше. Сякаш че ми олекна сега… (Мисли.) Тя е прекрасна млада… Бях и аз някога… но… Болярки, никога недейте остарява! (Фаща се за челото.) Бедни мой Раде! В очите на тая тщеславна еврейка видях всичката дълбочина на нещастието ти!

Влазя Драган.

Явление 8

Горните и Драган

Драган (кланя се). Здраве и дълъг живот пожелавам на светлата царица.

Теодора. Благодаря, протокелиоте.

Драган. Ида от страна на негово величество, за да поговоря по един въпрос. (Гледа присъствующите.)

Теодора (дава им знак и те излизат). Слушам, протокелиоте.

Драган (с колебание). По едно много важно дело, по едно домашно дело… (Запъва се.) Извини, светла господарко, но посланието, с което ме натовари негово величество Иван Александър и което аз с голяма скръб приех… (Запъва се.)

Теодора. Не се вълнувай, Драгане, аз знам що е: Александър ми обажда, че ме напуща?

Драган (с въздишка). Ох, светла госпожо, ти видиш какво мъчно дело ми е възложено.

Теодора (с ресигнация.) Добре, съгласна съм.

Драган. Милостива господарко, световните работи така са непостоянни. Славата и величието не са трайни, те сега светят, а след малко увяхват като тия цветя. Лъжовен свят. Това е в колибата, това е и в палата. И други царици преди тебе са дочакали същата съдба! И те са я посрещнали безропотно, с християнско смирение, защото волята на вишняго е била такваз, без неговите веления нищо не става. Кой знае дали това не е велика милост.

Теодора. И къде ми заповяда да ида Александър?

Драган. Оставя на твоята височайша воля това.

Теодора. В някой мънастир?

Драган. Да, де по-добре би намерила отдих и успокоение от житейските тревълнения, ако не в една тиха света обител, дето ще бъдеш окръжавана с всичкото внимание и почест, длъжими на твоето високо положение. (Теодора си кърши ръцете с вид на дълбока скръб.) Давай си сърце, бъди бодра, царице. Царят сам ще дойде подир малко лично да говори с тебе. Стягай се.

Теодора (няколко време стои вкаменена и мълчи. Внезапно троснато). Коя ще земе Александър?

Драган. Не знам, господарко.

Теодора. Аз знам: еврейката! (Отпуща се на стола примряла.)

Драган (отива към нея уплашено). Царице! (Отива надясно и вика.) Елате!

Влазят бързешката Стана и Мара.

Явление 9

Горните, Стана и Мара

Стана (като вижда Теодора). Господарката ще умре! Повикайте царя!

Стана и Мара разкопчават Теодора и й разтриват слепите очи. Тя погледва.

Драган. Царицата се свестява. Не трябва да се безпокои царя. Това беше минутно прилошаване. (Излазя.)

Теодора (опира се на стола изнемощяла). Моля ви, оставете ме… Добре съм вече… Благодаря ви…

Стана. Не желаеш ли нищо?

Теодора. Нищо. Оставете ме. (Стана и Мара се отдалечават. Теодора няколко време със затворени очи хълца.)

Явление 10

Александър и Евстратий

Александър (влазя отдясно с Евстратия). Кастрофилакте, всичко готово ли е?

Евстратий. Готово, господарю. Ловчийската челяд е на двора. Също и болярите чакат.

Александър. През моето отсъствие ще пазиш хубаво града от безредици.

Евстратий (кланя се). Слушам.

Александър. Оставям Сара у баща й. Нека четири войника да бдят пред Ароновата вратня дене и ноще.

Евстратий. Твоята заповед ще се изпълни.

Александър. Нямам нищо повече. (Дава му знак с глава, че го отпуща. Евстратий излазя, а той приближава към Теодора.) Теодоро, Драган ти предаде моето решение?

Теодора (глухо). Да.

Александър. И ти си съгласна?

Теодора. Да.

Александър. Добре. Имаш ли да ми изкажеш някое желание?

Теодора. Нищо.

Александър. Помисли си; аз съм готов да направя всичко, което е в силите ми, за да ти у годя.

Теодора. Излишно. Усеща ли един покойник, че го погребват тържествено?

Александър (гледа я ледено). Желая ти добро здраве, по-малко сълзи и повече храброст. (Излазя отляво.)

Теодора (затуля си няколко време очите в няма скръб). Свършено, свършено всичко вече! (Излазя отдясно, придружавана от Стана и Мара. Отляво влазят Красимира и Рад Лупу.)

Явление 11

Красимира и Рад Лупу

Красимира. Раде, ти утре тръгваш?

Рад Лупу. Да, Красимиро.

Красимира (въздиша). Ако да знаеше каква жестокост правиш, ти нямаше тъй да бързаш.

Рад Лупу (очуден). Жестокост?

Красимира. Ти оставяш тука в мъки едно сърце.

Рад Лупу. Знам, Красимиро, но какво мога аз да помогна на царицата? Та и тя не иска да ме вижда, че се мъча…

Красимира. Аз говоря не за царицата, а за Сара.

Рад Лупу (стреснато). Сара?

Красимира. Тя още те обича.

Рад Лупу (поразен). Но тя ме не поглежда даже!

Красимира. Как искаш, шпиони отвсякъде? (Озърта се предпазливо.) Слушай, Сара те обича. Този палат й е черен. Тя е жертва на баща си, който я продаде. Спаси я.

Рад Лупу (прехласнат). Сара?

Красимира (поверително). Тя чезне тайно за тебе. Спаси я, грабни я, заведи я със себе си във Влашко.

Рад Лупу. Сара?

Красимира (тайнствено). От нейна страна ида. Днес царят отива на лов и тая нощ отсъствува от Търново. Сара ще нощува у дома си, както винаги през Александровото отсъствие. Грабни я. Тя ще те чака. Тя ще вика там, но тъй трябва…

Рад Лупу (възхитен). Боже, истина ли е това?

Красимира (поглежда надясно). Но царицата иде. Млъкни. (Отиват към дъното и се спират, приказвайки ниско. Влазят отдясно Теодора, последвана от Стана и Мара.)

Явление 12

Теодора, Стана и Мара

Стана (като идат насам с Теодора). Тука пак се разходи, светла царице. Тук е повече въздух, ще ти олекне. И оная я няма…

Теодора (печално). Ох, тежко, тежко.

Стана. Истина, ударът е тежък за тебе, светла господарко, мене ме боли сърцето за тебе. Оставя те сега и Рад Лупу, най-преданият ти служител.

Теодора. Ох, нека върви, нека върви… Не искам да го задържам тука и да го турям на ужасни изпитания. При моите мъки аз ще нося и мъките на неговото сърце.

Мара. И ти едната остаяш да се бориш със скръбта си… Царице, защо не поприказваш с Красимира?

Теодора. Не ща, не ща да я видя.

Мара. Виж я, господарко, чуй я. Тя се моли… й тя мрази Сара, както и ти я мразиш, и тя страда също… може да се разтушите. Споделената горест намалява.

Теодора. Красимира? (Мисли няколко време развълнувана. На Мара.) Повикай Красимира. (Мара отива към Красимира.) Искам да я видя, искам поне да се порадвам на унижението й. (Сяда.) Сега имам храброст да говоря с нея, защото и тя е нещастна. (Приближават Красимира и Мара. Рад Лупу из лазя.)

Явление 13

Горните и Красимира

Теодора. Красимиро, ела до мене.

Стана и Мара се отдалечават.

Красимира (приближава я и пада на колене). Светла господарко, прощавай ме. Аз бях много виновна пред тебе, аз съм недостойна да се явя пред очите ти. (Цалува края на роклята й.)

Теодора (дига я). Красимиро, въз миналото турям було. Да не поменуваме за него. Ти си хубава и бе обичана. Ти ми отнемаше сърцето на мъжът, но аз запазвах мястото си на трона и даже ти бях благодарна, като те мразех.

Красимира. Прости, царице.

Теодора (скръбно). И ти любеше Александра.

Красимира. Грешна бях, госпожо. Слабо бе сърцето ми. Огорчих те. Прости ме великодушно. (Бърше си сълзите.)

Теодора (гледа я няколко време внимателно). Ти страдаш?

Красимира. Не бих тъй страдала, ако да беше всяка друга. Но тая…

Теодора. Мразиш ли я?

Красимира. Като смъртта си.

Теодора. Колко те съжалявам, бедна Красимиро.

Красимира. Бог ме справедливо наказа за престъплението ми към тебе. (След кратко мълчание, внушително.) Тя му направи магия!

Теодора (горчиво). И нейната магия развали магията на твоите очи.

Красимира. Госпожо, ти право каза: без тая Сара не би било това, което става… което ще стане… (Няколко време мълчание.) Какво мислиш да правиш, госпожо?

Теодора. Нищо. Александър ме напуща. Аз ставам монахиня.

Красимира. За да тържествува Сара тука? Как, ти няма да се противиш? Ти се покори, за да победи тъй лесно тая лукава жидовка?

Теодора (печално). Бедна Красимиро, тя ще бъде господарката тука, щом аз изгубих Александровото сърце, а ти не можа да го удържиш.

Красимира. Госпожо, да се борим! (На двора изсвирва ловчийски рог.) Царят тръгва с дружината на лов. А Сара отиде у бащини си още одеве с Василиса.

Теодора. Слава богу, три дена няма да бъде тука.

Красимира (ниско). Тя няма да бъде никога вече!

Теодора (смаяна). Що?

Красимира (поверително). Тая нощ тя ще бъде грабната и отвлечена далеко… И никога вече няма да бъде опасна.

Теодора. Как?

Красимира. Да.

Теодора. И кой ще я грабне? (Става.)

Красимира. Рад Лупу.

Теодора. Рад Лупу? Как?

Красимира. С помощта на десет смели нехранимайковци кумани, които ще наеме.

Теодора. Ах! Ти говори с него?

Красимира. Говорих и му дадох тая мисъл. Ти знаеш как е влюбен в Сара и той се реши. Той ще я отведе във Влашко и там ще я покръсти и се ожени за нея.

Теодора (стои смаяна). Не правим ли безумно нещо?

Красимира (внушително). Раксин безумен ли е?

Теодора. Той е най-умният болярин.

Красимира (поверително). Знай тогава, че тоя план не е мой, а Раксинов.

Теодора. Ах!

Красимира. Той е луд от гняв, когато одеве му казах какво ми се пофали Сара: че Александър й обещал, ако му роди син, него да направи наследник на трона.

Теодора. Господи, да грабне короната на сина ми Асеня? Ох, викай по-скоро Рад Лупу.

Красимира. Той е тука. (Отива надясно и маха някому. В лазя Рад Лупу.)

Явление 14

Горните и Рад Лупу

Рад Лупу. Твое величество, ти можеш вече да бъдеш спокойна.

Теодора. Предани мой Раде, как да ти изкажа признателността си. Но ти уверен ли си в успеха?

Рад Лупу. Да.

Теодора. Ах, Раде, но моля, гледайте без кръв.

Рад Лупу. Ще се трудя да избегна тая необходимост.

Теодора. Отнеси се добре със Сара. Тя и така ще бъде страшно сътресена.

Рад Лупу. Господарко, аз ще я пазя като очите си: тя ще бъде моя жена.

Теодора (на Красимира). Дай да те цалуна от благодарност! (Цалува я.)

Красимира. Ние ставаме съюзници вече. (Озърта се.) Царице, нека остане тайно нашето сближение. Добре е Александър да продължава да мисли, че ме мразиш смъртно. Ние така ще приспим подозренията му.

Теодора. Тая нощ се решава съдбата на няколко души… може би и на царството. (Замисля се.) Боже, тая нощ не ща да затворя очите си.

Красимира. Нито аз. До съмване ще бъдем в тежка неизвестност.

Теодора. Раде, потеря ще тръгне подире ви. Аз ще треперя пак.

Рад Лупу. Не се безпокой, госпожо. Ще вземем мерки да тикнем потерята по лъжливи следи. И когато тя ще ни гони към Стара планина, ние ще отиваме към Дунава.

Красимира. Умно.

Рад Лупу. Но аз трябва да ида да намеря хората си. Какво ще ми заповядаш още, госпожо?

Теодора. Поздрави баща ми и благодаря ти пак. Бъди честит със Сара.

Рад Лупу. Прощавай, светла и добра госпожо. (Коленичи и й цалува полата.)

Теодора (сваля от врата си скъпоценна огърлица и му я дава). Земи тоя дар от мене за спомен и благодарност.

Рад Лупу. Не трябва, господарко.

Теодора. Вземи, подари я на Сара.

Рад Лупу (зима огърлицата). За Сара… Благодаря.

Красимира (на Теодора). Може още отсега да ти честитя. Ти запазваш короната и трона.

Теодора. Може би да не ги запазвам, но се отървавам от Сара.

Красимира. Аз си отмъстявам на нея.

Теодора (става). Мила Красимиро, нашата радост е грешна радост. Ние се радваме за чуждо зло. Помисли си, аз сякаш вече не мразя Сара.

Красимира. Не е вярно, нашата радост е радост на цял народ.

Рад Лупу. И най-много моя. (Покланя се ниско на Теодора и на Красимира и тръгва да излезе.)

Красимира. Раде, чакай! (Затичва се към него.) Аз нямам на тая минута на себе си драгоценно нещо. Земи в знак на благодарност това…

Цалува го звънливо но устата. Рад Лупу бързо излазя отдясно.

Завеса