Кървав сън

Героите

ИНФО: ранк: АвантюристкА име: Рейчъл Блейкли години: 17 и Ѕ зодия: ВЕЗНИ рожденна дата: 13 Октомври очи: сини коса: права и черна; стига малко под раменете височина: 1.65 тегло: 48 кг. училище: „Оксфорд“ завършва: Археология, но през свободното си време посещава и часовете по Асторология и Мистика любими филми: „Семейство Адамс“ и „Имало едно време-история за Пепеляшка“ най-добри приятели: Ашли Уайлд, Ксев.

Обща характеристика:

Родното и място е във Венеция, Италия, но в момента живее с майка си в Лондон.

Сега е последна година в „Оксфорд“ и до този момент е получавала само добри оценки, но не е от тъй наречените „зубари“. Обича купоните, вицовете за блондинки(с които обожава да дразни Ашли)и си пада авантюристка, въпреки че доста често е песимистично настроена към почти всичко ново. Приема доста трудно промените.

Екстраваганта е и има собствен стил във всичко. Когато е на шумно и пренаселено място се чувства в „свои води“. Обожава музиката и може да се каже, че тя е нейната… стихия. Слуша от всичко по малко. Любимият и класически композитор е Моцарт.

Предпочита да се облича в нюасните на червеното и черното, въпреки че любимият и цвят е син.

По характер е изключително спокойна и трудно се изкарва „извън релси“, но вбеси ли се на някой е много злопаметна и му го връща тройно.

Има седем-годишна сестра. Казва се Лирио(италиянско име), но двете с Рейчъл не се обичат много. Баща и е италиянец, а майка и-англичанка.

Прекарва доста време в ИНТЕРНЕТ или пред телевизора вкъщи. Също така кара и windsurf.

Прилича повече на баща си и не понася майка си. Цитат: „Не, понасям я, но просто е грозна!“. Запалена е по съвременната техника: GSM-и, уредби и т.н. …

Пуши цигари, но много рядко и само когато е изнервена.

Има алергия към кивито. Когато го яде, вдига висока температура и бълнува.

Принципно е много романтична, но не го показва. Обича червените рози, вечерята на свещи, пълнолунието и русите момчета със сини очи.

ИНФО: ранк: АвантюристкА име: Ксев Сийбърг години: 17 зодия: ВОДОЛЕЙ рожденна дата: 11 Февруари очи: зелени коса: червеникаво-кафява, чуплива, до лактите височина: 173 см. тегло: 50 кг. училище: „Оксфорд“ завършва: Информатика най-добри приятели: Рейчъл и Ашли

Обща характеристика:

Ксев… Тя бе момиче средно на ръст, 17 годишно, родено на 11.02, зодия Водолей, със светло кестенява, дълга коса, светли зелени лъчезарни очи и леко луничаво лице.

Живееше в Лондон със родителите си — баща й — военен генерал, бе много взискателен и строг, затова момичето бе получило добро образование и бе добре възпитана. Майка й бе домакиня… , добра жена… Момичето нямаше братя и сестри…

Завършваше „Оксфорд“ с компютърна специалност, но тъй като баща й бе военен-от малка бе научена да борави и с оръжия.

Приятелите й я харесваха, но понякога им бе трудно да я разбират. Избухваше за най-малкото нещо и много често се цупеше за нищо и никакви неща, но принципно имаше волеви характер, присъщ за зодията й. Както на приятелите й им бе трудно да я разбират, така бе и за нея да рабира тях. Беше много умна и винаги бе от полза, но понякога обичаше да се прави на лидер, което не бе никак приятно. И когато не бе права, не можеше да го понесе, защотото това се случваше често…

Понякога обичаше да остава насаме с мислите си и да слуша музиката на своите идоли. Харесваше училищните купони, бяха забавни и винаги можеше да срещнеш някоя нова персона.

Често прекарваше летните дни на морския бряг, където семейството й имаше вила и заедно с компанията си момичето отиваше там.

Носеше широки дрехи, в тях се чувстваше по-свободна и бе против училищното облекло, не харесваше късите поли и изисканите костюми. Беше толкова по-удобно да облечеш широк панталон и ризата на приятеля си…

ФО: ранк: АвантюристкА име: Ашли Уайлд години: 17 зодия: РИБИ рожденна дата: 12 Март очи: черни коса: златисто-руса, права; почти до кръста височина: около 174 см. тегло: около 55 кг. училище: „Оксфорд“ завършва: право, но освен това се интересува и от екологията и въобще опазването на нашата планета любими филми: „Сърцето на Дракона 1 и 2“ и „Джурасик Парк 1, 2 и 3“ най-добри приятели: Рейчъл Блейкли и Ксев

Обща характеристика:

Родена е в Париж, Франция, но по народност е англичанка(то си личи и по фамилията и). Живее известно време във френската столица и научава „езика на Любовта“. После се премества в Лондон, където се запознава и с приятелите си. В момента учи последна година в „Оскфорд“. Голям инат е, което си идва и от самата и зодия. Когато си науми ИСТИНСКИ нещо, много малко неща могат да я разубедят. По принцип е много весела и е пълен оптимист, но понякога я „хващат лудите“, както е изразът. Авантюристка е и обича придизвикателствата. Но понякога има нужда да остане сама със себе и през този период обикновено ходи някъде сред природата.

Направо умира за купоните.

Освен това е привърженик на опазването на природата. Обожава животните и най-вече Драконите и динозаврите.

Пие, но мрази цигарите и всичко свързано с тях. Много пъти се е карала на Рейчъл, заради това.

Свободното си време обича да прекарва, освен с приятелите, но и на плажа, където е и вилата на семейството и.

Не издържа на „изкушението“ да си купува от онези дрънкулки, които обикновено се продават на „заблудените“ туристи.

Пада си по пазаруването… особено на дрехи. Предпочита да се облича предимно в светли тонове, като: бяло, розово, бежово и синьо. Любимият и цвят е: зелено.

Мрази, когато някой се прави на такъв, какъвто всъщност не е. Не злобее, а предпочита да казва истината в очите на хората, но… понякога обстоятествата и налагат да си замълчи.

Понякога е надута, но това се случва много рядко и то когато някой я издразни. Може да се ядоса лесно, но пък за сметка на това-после бързо и минава.

Когато я хване мързелът става доста гадничка.

Държи на приятелите си, но много трудно се доверява.

Обича да пее, танцува, спортува, слуша музика и рисува.

Доста често е на настроения.

ИНФО: ранк: АвантюрисТ име: Виктор Макгрегъри години: почти 19 зодия: БЛИЗНАЦИ рожденна дата: 15 Юни очи: синьо-сиви коса: пепеляво-руса височина: към 175см. тегло: около 70 кг. училище: „Оксфорд“ завършва: медицина, но проявява интерес и към изкуствата. любими филми: „Умирай трудно“ най-добри приятели: Мартин Ричърдс

Обща харакретистика:

Роден е във Флорида, САЩ. Учи в Лондон, „Оксфорд“. Обожава спорта. Тренира баскетбол, волейбол и футбол. Пада си по бързите коли и мотори.

Три години е бил състезател в училищната школа по картинг.

През свободното си време ходи с приятели да кара скейт. Обича шумната музика и купоните.

Чарът му се крие в невероятно-красивите му очи и мистичното, мрачно изражение, пленяващо вниманието на всяко момиче.

Висок и слаб, обича да носи широките дрехи, като хавайските ризи и късите панталонки.

Ходи на фитнес, а в училище има чудесни познания по Биология.

ИНФО: ранк: АвантюрисТ име: Мартин Ричърдс години: 18 Ѕ зодия: ДЕВА рожденна дата: 28 Август очи: зелено-сини коса: кафява, късо подстригана и чуплива височина: 179 см. тегло: 67 кг. училище: „Оксфорд“ завършва: психология, има интереси и към Математиката

Любими филми: „Писък“ и „Знам какво направи миналото Лято“ най-добри приятели: Виктор Макгрегъри

Обща характеристика:

Мартин е роден в Лондон, където прекарва и по-голямата част от живота си. Учи в „Оксфорд“ последна година. Получава стипендия. Повечето от времето прекарва в Библиотеката или на тренировките си по КАРАТЕ. По принцип е много затворен в себе си по характер и тих, което е доста не-характерно за момчетата на неговата възраст. Не обича шумните места. Обича да е сред природата и най-вече: да се разхожда по плажа и да се наслаждава на звука от разбиващите се вълни.

Симпатичен младеж с чаровна усмивка, която, за жалост, показва доста рядко.

Може да се каже, че Виктор е негова противоположност, но те двамата се разбират чудесно.

Обича изкуствата. Често се отбива до галерията на чичо си, където се любува на картините и склупторите.

Освен психологията го влече и Математиката. Може да решава задачи с часове.

ИНФО: ранк: ПираТ име: Джон Рейн години: 21 зодия: СКОРПИОН рожденна дата: 31 Октомври очи: кафяви коса: гарваново-черна височина: към 190 см. тегло: 80 кг. семейство: брат(не е роден)-Силвър Рейн девиз: „Никога не е късно да направиш на мръстника мръсно, но колкото по-късно-толкова по-мръсно!“

Обща характеристика:

Джон е пират. Главатар на кораба „Кървав Сън“. Той и не-родния му брат са много близки.

Винаги е мистичен и някакси мрачен, което го прави по-чаровен и един вид-магнетичен. Образът му е винаги дързък и понякога доста жесток. Няма милост към предателите. За него това е едно от най-подлите и непростими неща. Нежността, сякаш му е непозната, но това е само на пръв поглед… Страхува се да се влюби, за да не бъде наранен. Изглежда едва ли не недосегаем, но не може да понася болката и може би затова не се и поддава на Любовта… до един момент…

Обича жените, алкохола(особено качественото вино), блондинките и добре-отлежалия ром.

Баща му е убил родителите на Силвър и от тогава са като кръвни-братя, защото Джон е спасил живота му.

Свикнал е винаги да получава това, което иска… по един или по друг начин… Не се отказва лесно и е много упорит.

Избухлив е и способен да убие…

Произлиза от чисто пиратско семейство. Притежава огромни богатства, които са „малката им тайна“ между него и Силвър.

Живее на кораба си. Няма „постоянен“ дом. Не се задържа много на едно място, заради риска да не се привърже към него.

Цар е на хладното оръжие.

Много е страстен.

Доста жени се овъртат около него, но той ги има за нещо като „предмети“.

Владетел е също и на тайното пиратско селище из планините на „Мистичния остров“.

Влюбва се в Ашли Уайлд.

ИНФО: ранк: ПираТ име: Силвър Рейн години: 20 зодия: ВЕЗНИ рожденна дата: 20 Октомври очи: кафяви коса: кестенява височина: 183 см. тегло: 74 кг. семейство: убити от семейството на Джон девиз: „Убивай само при нужда“

Обща характеристика: Роден в аристократично семейство, в Лондон. Корабът с него и родителите му бил пресрещнат от пирати и окупиран(бащата на Джон е бил главатар). Джон спасил живота на Силвър, залагайки своя и оттогава те са почти неразделни, като кръвни братя. Приспособяването му към пиратските закони било тежко, макар че в момента той е един от тях, но дълбоко в себе той е различен. Обича изяществото, отнася се с уважение към всички. Коренно различен е от Джон. Ненавижда убийстава, въпреки че му се е налагало да убива, когато „Кървав Сън“ е бил нападан.

Майстор на шпагата. Изключително романтичен и все още търси истинската Любов.

Прекалено спретнат за пират е. Маниерите му са изискани, както подобава и за един бивш аристократ. Галантен е и много нежен. Обича да чете на спокойствие в каютата си и да води записки в Дневника си. Миролюбив е. Не обича да говори за миналото си, защото това му пречинява болка. Обича морето. Верен приятел е.

Харесва да наблюдава залеза и отдалечаващите се делфини. Още едно доказателство за романтичната му натура. Спокоен е и не се пали лесно…

Но… по-добре да не го предизвикват.

ИНФО: ранк: ВещицА име: Мистичната Катерин коса: черна, на вълни. очи: пъстри, но когато използва силите си стават ярко-червени магическа сила: вуду магий и проклятия(предимно)

Амулет: Бермудски Триъгълник

Обща характеристика:

Тя предвожда амазонките. Притежава всички негативни качества: егоистична, хитра, лукава, зла, подла, двулична, порочна. Може да постигне целите си по всякакъв начин. Убива без никакви скруполи. Може да проклина с най-смъртоносни заклинания. Използва силата на амулета Бермудския Триъгълник. Той буквално изсмуква всякаква енергия от самолети, кораби и ги привлича като магнит към „Мистичния остров“. Няма задръжки. Безмилостна и студена са думите, които точно биха я определили. Почти не може да се види денем. Пребивава из подземните пещери на острова. Мрази натрапниците, каквито са и АвантюриститЕ. Обожава змийте и всички влечуги. Не е желателно да бъде предизвиквана.

ИНФО: ранк: „Кървав Сън“ екипаж: Джон Рейн Старши, Малчо, Беззъбата Берта, Едноръкия, Хук.

Джон Рейн Старши:

Може да се каже, че Джон Младши е почти копие на баща си с малката разлика, че поне синът може да има някакви чувства. Старият Рейн е убил семейството на Силвър, след като се е „позабавлявал“ с майка му. Той е безкруполен, неспособен да обича, постига целите си. В момента е тежко болен и затова синът му е заел мястото на капитан на „Кървав Сън“.

Малчо:

Грубоват безделник. Две глави по-висок от обикновените хора. Здравеняк в пълния смисъл да думата. Глуповат е и изключително зловещ на вид. Червената му брада и коса дават илюзия, че главата му е обгърната в пламъци. Обгорената му дясна половина на лицето придава още по-злокобен вид на този пират. Ако трябва да бъде описан само с една дума, то тя би била: ОГРОМЕН.

Беззъбата Берта:

Грозновата червенокоса робиня. Тя е готвачката на „Кървав Сън“. Всички я третират като мъж, пират, част от екипажа. Въпреки това на нея поверяват домакинството. Дрехите и през повечето време са мърляви. По характер е като майка за повечето от пиратите. Държи се с новите злобно и нагло, докато не ги опознае. Ревниво пази мястото си на готвачка. Уважава капитана и е тайно влюбена в Рейн Старши.

Едноръкия:

Той е най-жестокия след Рейн Старши. Убива жертвите си с куката на ръката си, като ги намушква право в стомаха. В очите му има някакъв налудничев блясък. На вид прилича на някакъв изпечен джебчия. Хитър и подъл е. Занимава се с „черната работа“ на „Кървав Сън“.

Хук:

Може да се каже, че той е дясната ръка на капитана. Най-мъдрия от всички останали е, но това не го прави по-малко жесток от тях. Почти никога не се разделя с папагала си Роко, който е неговите очи и уши. Загубил е крака си при една злополука на палубата на кораба. Много точен стрелец е. Ако спечелиш доверието и уважението му Хук може да ти бъде верен до край и да даде Живота си за теб.

Предистория:

Рейчъл и Ашли се познават още от деца. Израснали са заедно и са почти като сестри. Имат си пълно доверие и разчитат една на друга, макар и характерите им да са прекалено различни. Срещат се с Ксев през първата им година от Следването им. Отначало я мразят, ала постепенно я „приобщават“ към групата, наречена „Двете граций“(която в посредствие става „Трите… “).

Виктор и Мартин са най-добри приятели. Виктор е може би този, който кара Ричърдс, един вид, да не бъде себе си, да се забавлява повече и да осъзнава, че книгите и Науката не са единственото развлечение, което съществува. На една екскурция стават доста близки с „Трите граций“ и осъзнават, че имат поне едно нещо общо-жаждата за приключения. От тогава те стават неразделни. След завършването си приятелите решават да си „подарят“ едно пътешествие, ала неочаквана буря отклонява самолета им към района, наречен „Бермудски триъгълник“. Така те попадат на място, назовано „Мистичния остров“. Пленени от жестока група пирати, предвождана от братята Рейн, започват да опознават един различен свят. Малко по малко привидно леденото сърце на Джон, започва да се привързва все повече и повече към Ашли. А Рейчъл намира в лицето на Силвър истинската си Любов. Оказва се, че едно приятелство може да се разруши и да загине, заради придателството. Ксев също намира любимия човек по един необичаен начин, понякога на Любовта и трябва много време, за да бъде открита. Но изведнъж се стига до дилемата дали да останат на Мистичния остров или да се върнат в модерния Свят? А във всичко това е заплетена и една магьосница…

Историята:

Лондон е, и разбира се вали. Беше Петък, някой си там Май, когато всички студенти, студентки и други същества, носещи обилен куп книги(наречени по-напряко-зубъри) завършваха последната си година в Оксфорд. Отлично училище, където можеше преспокойно да се побъркаш от учене и въпреки това да не разбереш нищо-научен факт, макар че не трябва да се пропуска това, че Оксфорд си беше един от най-елитните колежи. Че ако не бе на кой му би било притрябвало да прекарва 80% от времето си(отново научен факт)в дъждовен, кален и хладен град, вместо да се излежава на някой от Южняшките плажове… и да учи в кварталното „училище“-съответно. Както и да е. Контрастно на сивото време(и вероятно напук на него)завършващите ученици бяха сменили отегчителните си всекидневни униформи с жълти „пелерини“, които покриваха другото им облекло, което в момента всъщност въобще не си беше от значение. Върху умните им главици бе поставена „грижовно“ килната шапка. Не, не беше жълта, а синя, и то от онова синьо, където трябва да си направиш доста труд, за да не го забележиш. Понеже, както си беше опоменато и по-горе, валеше, първоначалните планове самото завършване да е на огромния двор на колежа се провалиха. Макар да имаше някои доброволци за безплатното къпане на открито. Та, самото събитие се състоя в една зала(отново огромна). Принципно всичко си беше доста колосално, като се започнеше от яденето, преминавайки през „сцената“, върху която „по-видните“ ученици(съществата с книгите, т. е. )щяха да кажат своя рецитал(специялно подготвен предварително)и свършвайки до … лампите. Не можеха да бъдат пропуснати-просто полюлейте си бяха, ами, огромни. Надвиснали над глави на студенти, „същества“ и техните родители.

Както си подобаваше целият випуск се бе разделил на групи-нещо обикновено. На една от тях, обаче, сякаш някой липсваше. Нейният състав се състоеше от две момчета: пепеляво-русо и тъмнокосо и едно чернокосо момиче, което святкаше всеки минаващ наблизо с привлекателните си сини очи. Всъщност то и самата тя си беше такава-привлекателна, не синя. В ръцете си носеше няколко книги, но определено не можеше да се класифицира към зубърите; те си имаха свое уникално излъчване. Момичето се казваше Рейчъл Блейкли.

— Пак закъснява… ПАК-съскаше тя. — Само да ми дойде…

— Коя от двете всъщност? — неадекватно попита русото момче, чието име пък беше Виктор.

— И ти ли искаш да последваш съдбата на Ашли, защото много не ми стана ясно… — отново съскане.

— А, ето я Ксев. На нея какво ще и сториш? За Ашли разбрахме, че я чака „Война И Мир“ по главата. — засмя се чернокосият.

— Мартин… … … … … … … — от очите на Рейчъл, сякаш изкачаха искри, отиващи и на жълтата и пелерина, между другото.

— Здравейте, здравейте! — завика въпросната Ксев. Изпод синята шапка се подаваше закачливо къдрава коса.

— Закъсня — „поздрави“ я Рейчъл. Настоението и в момента бе в унисон с това на времето.

— Ама то Ашли още я няма-оправда се къдрокоската и като срещна погледа на Виктор се ухили широко.

— Ама вие… … … … … …

Рейчъл отново бе прекъсната, ала този път, за разнообразие, от влетяващата нова персона в залата. Блейкли подготви „Война И Мир“ за действие-беше Ашли. Жълтата и пелерина се бе превърнала в тъмно жълта-подгизнала от дъжда. Косата и също беше мокра, но не бе толкова зле. Поне шапчицата и си оставаше все така кълната. Тя се запъти към групата нейни състуденти.

— Закъсняваш-отново пищен „поздрав“ от страна на Рейчъл.

— О, и аз тебе те обичам-отвърна Ашли.

— Спокич, и мене ме удостои със същото-намеси се Ксев, смеейки се. Беше и забавна самата гледка и още повече това, което предстоеше-лек скандал.

— Наистина си супер несериозна. Закъсняваш за часовете, хубаво, преживява се.

— Всички го правят-последва рязък отговор от страна на русокосата девойка-Ашли.

— Закъсняваш за срещи, за купони дори… Но за завършването… … … … … …

— Би ли престанала?

— Уха, женски бой-Виктор доволно потри ръце. Уайлд и Блейкли на свой ред си размениха два бързи погледа и без много да му мислят се нахвърлиха върху горкото момче. Все пак „Война И Мир“ влезе в употреба…

— МОМИЧЕТА, МОМИЧЕТА И… пребит Виктор, може ли за момент?! — повиши децибелите Ксев. Последваха няколко укорителни погледа от учителите наблизо. — Еми, хубаво, значи аз ще си замина самичка с Мартин за Египет да си изследвам пирамидките и да си преживявам нови приключения.

Това определено свърши работа. Ашли спря да гъделичка Виктор, а пък Рейчъл изпусна дебелата книга, която след броени минути се очакваше да се стовари върху главата на момчето.

— Какво искаш да кажеш??? — зашепна русокоската от вълнение.

— Амииииииииииииииииииииии… — провлачи Ксев и остана доволна от последвалия ефект. Всички станаха още по-любопитни.

— Хайде, кажи де… И ако е с Египет-смей да не ме вземеш с тебе!!! — продължи да си настоява Ашли.

— Добре, добре… Бъдете спокойни-баща ми е заел пет билета, но като гледам как мъчите Виктор, май единият ще е в излишък.

— Чакай малко… Баща ти? — озадачи се Рейчъл-Онзи човек, който те пускаше до втори курс само до 11 вечерта и същият онзи човек, който си мислише, че не си се целувала с момче до 10 клас??? Той ти е взел билети за най-страхотното място за приключения на света… Е, или поне едно от най-страхотните, де…

— Е, не точно той… Майка ми го убеди, понеже нали завършвам с отлични оценки, но няма значение сега как съм постигнала това-важното е, че съм. Мдам.

— СТРАХОТНО! — Ашли бе на върха на щастието. — Кога заминаваме? Кога? Когаааааа?

— Имам брошури в чантата си, но ще ви ги покажа после, защото „церемонията“ за завършването почва, а нали Рейчъл си има някакъв рецитал да казва…

— Не ми напомняй, ще съм след зубъра Макнейли, представяте ли си?

— Хехе, отивате си-Уайлд извъртя многозначително очи към тавана и големите полюлей. Рейчъл тъкмо понечи да извади отново „Война И Мир“, когато професорът по Психология и даде знак да се нареди в редичката на тези, които щяха да говорят тази вечер.

— Ашли, ти по-добре отивай зад сцената. Нали тази вечер ще танцувате с останалите танцьори от училище… — подсети я Ксев.

— О, да… Добре, ще се видиме после и да ми стискате палци, еййй…

След тези думи тя се изгуби от погледа на приятелите си и групичката отново остана с два члена по малко… Те се настаниха на столчетата, поставени специялно за случая и зачакаха, с особена липса интерес, да започне празникът.

Виктор прекъсна тишината и подшушна на Ксев:

— На бас, че Рейчъл ще зацепи насред рецитала си или както там му викате.

— Не, според мене Ашли ще се препъне докато танцъва. — добави Ксев.

— Или ще ни убият.

— Най-вероятно последното. Междрудругото имаш поздрави от Заро. Ето картичката.

— Дай да видя. Значи Скъпи Идиоте желая ти повече шибани успехи в спортовете и повече да купонясвате и да не те бият толкоз често момичетата. От Изрода. Е тва момче внаги е било поетично. Тряя му дадът некъв медал.

— Да. Може да го харесвам но ако можеше да му дадем IQ на поетика неговото ще бъде под нула.

— Кви ги дрънкаш той е… — Виктор бе прекъснат от започването на речта на Рейчъл.

След около 20 дълги минути тя свърши без да направи грешка.

— Имам чувството че някой ме е убил. — каза Виктор.

— Не просто те закла нищо особено. Отсега нататък не я оставяме да прави сама речите си нали?

— Сто процента као искаме да има някой жив след като ги каже.

Останаха още 15 минути до танциорките и към 10 преди Рейчъл да се върне.

След 25 минути Рейчъл се върнаи завари Виктор с изплезен език и Ксев която четеше списание.

— Ама вие не ги ли гледате. — попита ги тя.

— Аз не виждал съм ги когато тренираха но явно Виктор се кефи както виждаш. Последните 20 минути стой така. Халосах го с книга, но нямаше ефект.

— Аз знам как да го оправя. Само го удряш по врата ей така. — след коеот Рейчъл демонстрира и Виктор вече оправил се горе-долу каза:

— Хъх нищо не съм правил просто зяпах. Не тряяше ме удряш.

— Тихо да не извадя „Война и Мир“. Сега колко още тряя чакаме докато Ашли най — после свърши с този цирк.

— В момента в който те ударя по главата. — каза Ашли която се бе промъкнала след като бяха свършили преди броени минути.

— Оооо здрасти мила. Добро шоу беше глътка чист въздух. — опита да се измъкне Рейчъл.

— Ако питаш мене беше съпер яко. — каза Виктор.

— Да тебе те видях гледаше като полудял. Имах чувството че са те халосали твърде силно.

— Е сега да не се обиждаме. Всички знаем, че ако го халосаме може да стане още по тъп отколкото е и сега.

— Да а това значи да стане безмозъчно зомби. — изказа се Ксев.

— Ксев искаш ли да те харесва Мартин защото мога да го накарам да е намрази. Все пак съм му най — добрия приятел.

И в този момент дойде професора по философия и подшушна нещо на ухото на Ксев. Момичето свали синята си шапчица и се усмихна на приятелите си.

— Извинете ме… — каза тя с превзет глас и последва професора.

— Или пак е загазила или просто искат за последно да си се накарат. — предположи Рейчъл извивайки врат.

— Не знаете какво е в часовете по философия. Те двамата се надприказват. Спорят един с друг, доказват какво ли не. Ужас. — започна да коментира Ашли.

— Нормално е. Той е на 26 — млад преподавател, а тя на 17. И двамата са запалени по философията и двамата си имат зъб още от първия ден в това училище. Ц-ц-ц-ц… — зацъка Рейчъл и се обърна към Виктор. — Имаш нещо на вратовръзката — прецени тя със зоркия си поглед след, което веднага извърна очи към Ашли, която старателно наблюдаваше Ксев.

— Ха… ама тя се смее. — изкоментира момичето и застана в още по удобна позиция за наблюдение.

— И той… я чакай малко. Той я сваля.

Двете момичета започнаха да се заливат от смях. Явно вече си намериха какво да правят в скучните следобеди — да тормозят Ксев.

— После ще ми говори, че не можела да го гледа…

— Момичета… — намеси се Виктор като се покашля леко — не мислите ли, че малко прибързвате с заключенията. В смисъл може би просто е искал да се раздели с една от най-твърдоглавите си студентки с добри чувства?

— И така да е. Важното е да има с какво да я тормозим. Тя вечно има компромати срещу нас и винаги е била доброто дете в компанията. Хъх… — Ашли погледна развеселено часовника си. — След 10 минути започва раздаването на дипломите, после искам да поговорим малко за почивката…

— След десет минути… — разнесе се гласа на туко-що завърналата се Ксев, която също си гледаше часовника.

— … започва раздаването на дипломите. — довърши под носа си Виктор.

— Кхъ, кхъ… — изкашля се Рейчъл и погледна дяволито Ксев. — Ще си поговорим след като гушнем оная хартия за дето учихме толкова време. — каза Рейчъл и тръгна след Виктор и Ашли, които вече си проправяха път през тълпата.

— Е Ксев аз със теб ли да идвам? — попита Рейчъл.

— Нямаш ли намерение да се прибираш у вас? — попита учуден Виктор(блах гади ми се… тоя Флиро сме го описали с характера на онова нещо)

— Нямам такива намерения, вече ме видяха… не ми се кисне при онова малко нещо сестра ми-измърмори Рейчъл.

— Стига де Лирио не е толкова лоша… нищо, че е на 7-оправда я Ксев.

— Да бе как пък не… та с теб ли идвам? — повтори въпросът си момичето.

— да идваш с мен-уточни другата. — Впрочем ти таз твоя рокля да не я носиш със себе си? — досети се момичето.

— Виждаш ли колко си ми умничко-похвали я Рейчъл-Разбира се, ела ад ти я покажа-момичетата изтърчаха зад колисите, а момчетата смао се спогледаха и свиха рамене след което ги последваха.

— впрочем какво става с теб и професора-подметна рейчъл, докато вадеше една черна рокля с гол гръб и сребрист дракон отпред от найлона.

— А нищо пожела ми успех в живота-отвърна Ксев и се изчерви.

— Само това? — момичето повдигна вежди и се усмихна дяволито.

— Разбира се-разпали се Ксев-какво друго очакваш?

— ааа… не… нищо-отвърна невинно Блейкли.

Дъждът се усили още повече и запада на големи капки, които яростно се удряха в прозорците на имението „Сийбърг“, намиращо се на едно от най-елитните места в Лондон, между другото. То и самата къща си беше елитна. Класически стил, леко консервативна, но все пак красива. Определено бе строена от хора с изискан вкус, познаващи елегантното. Бе на два етажа, свързани от вито стълбище, постелено с червен килим. От дясната му страна бяха поставени прекрасни лапми, с завъртяна украса по тях, ала те не бяха от голямо значение в момента. Важното беше, че малко по-нагоре, тръгвайки по витата стълба, се стигаше до просторната стая на Ксев, където сега бе тя с Рейчъл.

— Иии…, отново Ашли закъснява… — мърмореше чернокосото момиче, вперило поглед в прозореца пред нея. Изглежда времето нямаше никаквото намерение да става по-хубаво, напротив… сякаш с всяка изминала минута валеше все повече и повече дъжд. Ксев се уплаши, че може да стане потоп и тогава купонът отиваше на кино. След това си представи как хората вместо да ходят по улиците, плуват над тях и изтръпна-имаше страх от водата и най-вече, когато тя бе в големи количества.

— Стига си мърморила, ами по-добре ми кажи дали така е добре да отида на купона… — Ксев направи едно мъничко ревю с новите си дрехи, които бе купила миналата седмица(((Електра, ти си кажи как си облечена))). Това, като че ли поуправи настроението на Рейчъл и даже тя се усмихна, което си беше все пак добър знак. След броени минути двете ясно чуха как звънецът долу извънява. Чернокосото момиче за пореден път се смръщи и заедно с Ксев отидоха да посрещнат Ашли. О, да, те предварително вече знаеха кой ще е. Никой все пак не звънеше по сто пъти като нея.

— Можехте, ако искате, да си направите и малко кафе преди да отворите… — измърмори Ашли, като двете момичета благополучно отвориха вратата. Рейчъл изпита неустоимото желание да и я затвори под носа, но успя да издържи на „изкушението“ и успя да се задоволи(без MPS)само с една хаплива забележка:

— А ти можеше да дойдеш направо за края на купона… както винаги правиш, междувпрочем…

— Сега съжалявам, че не взех дебелия учебник по Право, за да те хлопна с него по главата… — засмя се русокосото момиче и влезе в къщата. Ксев и Рейчъл веднага забелязаха, че жълтата и пелерина бе сменена с доста късичка червена рокля, която за сметка на това имаше и доста дълбока цепка.

— Уау… — подсвирна Ксев-Я, да видкаме за колко можем да те продадем…

Ашли се засмя и и удари лек шамар.

— Да, да… Я кажи как мина вечерята? — каза съвсем делово Рейчъл.

— Мииииииииииии… — провлачи Ашли-Горе-долу добре, като изпуснеме това, че другата година започнам работа като адвокат. Според повечето, фирмата която ме е наела е доста обещаваща…

— Е, не се ли радваш? — изненада се Ксев.

— Какво да ти кажа… Надявах се да си поживея Живота преди да започна с работата, но какво да се прави… Ей, ама вие двете защо още не сте се облекли?

— Ами, ние точно… — заоправдава се Сийбърг и трите момичета тръгнаха нагоре, като Ашли не можа да не измърмори: „А после аз съм закъснявала… “.

Измина около час, докато приятелките отново слязоха долу. И през този един час косата на Ксев много пъти бе опитвано да бъде изправяна, а тази на Рейчъл накъдряна, Ашли пък в последния момент бе решила, че роклята и е прекалено къса, но се примири да ходи с нея, тъй като нямаше абсолютно никакво време за преобличане. Като се изпуснат тези съвсем малки пречки всичко мина по… вода, каквато се бе разпростряла и навън из улиците на Лондон. А задръстванията бяха в стихията си, но за щастие трите момичета успяха да стигнат точно навреме за прословутия купон…

Ксев както винаги си мислеше, че нещо не е наред. Оглеждаше крайчетата на роклята си, прическата си, зъбите си всичко! Едва когато Ашли я огледа от глава до пети и каза, че по нея няма дори и прашинка момичето продължи спокойно напред. Купонът щеше да се състой в един доста луксозен ресторант в центъра на Лондон. Там попринцип ходеха само хората от ’хай-лайфа’, ала тази вечер бе достъпен за всички онези, които завършиха престижното училище ’Оксфорд’.

— Ще бъде грациозно парти! — възкликна едно момиче, което мина покрай ’Трите граций’.

Ксев, Ашли и Рейчъл икачиха мраморните стълби, внимателно постлани с изкусно изтъкан червен килим и влязоха в огромна зала (която трябваше да е голям ресторант), но дъбовите маси за по 4ма и столовете с кожена тапицерия бяха изчезнали, а на тяхно място имаше няколко огромни маси върху, които имаше множество храна. Келнери облечени в червени униформи носеха питиета из цялата зала, а по средата бе дансинга, направен от бял мрамор и лъснат до блясък, който можеше да заслепи нечий очи. От тавана висяха кристални полилей, а от терасата (вътрешна) бе окичена с множество червени рози. Хората вътре бяха ученици от ’Оксфорт’ както и почти всички професори.

— Уау! — каза Рейчъл като обикаляше с поглед за стотен път залата.

— Да, определено е ’Уау’! — потвърди Ашли и трите момичета се засмяха.

’Грацийте’ бавно заслизаха по стълбите, а Ксев отново я подхвана ужасната суета и започна да се заглежда отново по крайщата на дългата си рокля. Всички ги зяпаха! Поне така си мислеше Ксев. Където и да извърнеше поглед все някои я зяпаше. Какво толкова! Просто рокля! По пътя към ’разгара’ покрай момичетата минаха поне 10тина момчета, които им предлагаха танц или питие, ала ’грацийте’ любезно отказваха.

— Да пийнем по нещо, а? — предложи Ашли и придърпа един келнер.

— Едно мартини… — поръча си Ксев.

— Ох само да ме види учителката по конституционно право… — въздъхна Ашли поръчвайки си питие.

Времето си беше все така ужасно, ала все пак в залата бе доста приятно. Стъкления таван отразяваше пресветкането на светкавиците, ала музиката заглушаваше шума от гръмотевиците.

— Точно на завършванеот да се изсипе този дъжд! — тросна Ксев ядосана и погледна към тавана — На вън има прекрасна градина… ох ако не беше този проклет дъжд.

— Спокойно скоро ще сме на слънце. Египет… ех… всъщност ти почти нищо не ни каза за това пътуване? — сети се Рейчъл, а Ашли веднага наостри уши и съсредоточи вниманието си върху разговора.

— Мисля, че не точно сега е най-подходящия момент — каза Ксев, като се загледа в професора (младичък е ей ) по философия, който с весела усмивка идваше към момичетата.

— Е как се чувствате като възрастни? — попита той.

— Ами все още сме малко далече от определението ’възрастни’ — възрази Ашли.

— Да, да правистка — смигна й той приятелски. — Някакви планове за бъдещето?

— В момента никакви — каза Рейчъл, като една сдържа смеха си.

— Един танц, г-це Сийбърг? — професора подаде ръката си към Ксев, която след няколко секудни я пое.

— С удоволствие. Извинете ме за минутка…

— Може и за две. — добави Ашли наблюдавайки как проф. Наш я води към дансигна.

Виктор и Мартин се влязоха в стаята. Виктор бе с една ризка, сини панталони, spitfire колан и някакви си обувки. Мартин на друга страна се беше облякъл с костюм.

— Казах ти да дойдеш като мене. Нищо не върви повече от мокра риза на купон.

— Кво ти мислиш, че нося само това. Подготвил съм се ако костюмът не се хареса. — слекд което мартин показа ризата и панталоните под костюма си.

— И как успя да го прикриеш да попитам.

— Тайна. — след което двамата продължиха надолу по стълбите.

Мартин продължи към момичета докато Виктор бе поканен на танц и с радост се съгласи понеже бяха пуснали една от любимите му песни.

Трите грации обаче не бяха възхитени от това положение. Съвсем не си представяха така един купон за завършването.

— Какво ще кажете да се разкараме от тук… дочух, че моника Гебичен организира истински купон —подчерта Рейчъл-У тях. Техните ги нямало така, че щяло да бъде истинска лудница.

— Това звучи добре-отвърна и Ашли, а очите и заблестяха.

— Еми какво чакаме да се изнасяме-поде и Ксев-Не искам още еин танц с професора-оправда се момичето като забеляза на къде гледат приятелките и.

— Как пък не? — заяви подигравателно Рейчъл, но Ксев смрази усмивката и с един от радките но все пак сполучливи злобни погледи.

— Давайте да се изнасяме тихомълком-подхвана Ашли и задърпа приятелките си към изхода.

— Хей вие трите на къде сте хукнали-бе Виктор.

— Ами… на разходка — усмихна се нервно Рейчъл.

— На този дъжд? — погледна ги подозрително Мартин.

— Добре де… добре — примири се момичето-Отиваме на един купон, ако искате идвайте.

Така 5мата напуснаха празненсвтото без дори да дочакат фоерверките и мокри но доволни след половин час бяха у Моника.

— Мон решихме да се отбием-заговори Ашли.

— О страхотно-отвърна бледо момиче с черени коси и сини очи. — Влизайте… майко вие сте вир вода-ужаси се момичето.

— Няма значение-отвърна и Рейчъл и закачи дънковото си яке на най-близката закачалка.

— Влизайте в хола-опъти ги момичето.

Гогато влязоха 5тимата веднага разбраха, че тук тече истински купн. Вече имаше маса хора които бяха пияни. Музиката бе усилена до дупка, а голяма част от насъбралите се вече си ябха намерили половинката.

— Е да влизаме-предложи Ксев точно когато телефонът и звънна. — Ей сега идвам-каза момичето и проследи приятелите си които се включиха в купона.

— Да-отвърна Ксев-Да… разбирам татко… ясно ей сега тръгваме… да… — моичето затвори след което влзе в хола за да намери приятелите си, като едва не падна препъвайки се в едно търкаящо се шише.

— Трябва да се махаме от тук — започна Ксев.

— Какво трябва да напарвим? — не чу Ашли.

— Трябва да отиваме на летището. — опита се да надвика музиката Ксев.

— За какво бонище говоприш? — попита Рейчъл и отпи жадно от едно шише с бира.

— Н ебонище а летище-Ксев въздъхна след което задърпа двете момичета към коридора като по пътя подбра и Виктор и Мартин.

— Хей хей… онази тъкмо се анви да… — започан Виктор.

— Няма значение-сряза го Ксев-Татко ми се обади… заради бурята е… няма да можем да летим скоро към Египет. — Лицата на всички помръкнаха-Но ще има затишие през кооето можем да идем на летището и да отпатуваме още тази нощ… затова трябва бързо да се приберем и да съберем багажа си ако искаме да пристигнем утре следобед.

От цялата компания Ашли бе най-разочарована от внезапното напускане на купона.

— Погледни го от добрата страна Аш! — започна да й обяснява спокойно Рейчъл, докаот момичетата пътуваха в таксито — Тази вечер заминаваме. След няколко часа ще сме в Египет! Трябва да се радваш!

Ашли се размърда малко на мястото си и в края на крайщата спря да мрънка. Таксито откара първо Рейчъл, после Ашли и накрая Ксев. Момичетата бяха толкова скоростни в оправянето на багажа, че след не повече от час бяха готови. Ашли разбира се пак закъсня. Речъл както винаги изнервена от вечните закъснения на ’грацията’ тропаше с крак и пред 3 секунди поглеждаше часовника си. Беше облечена в бяло поло с къс ръкав и дълга черна пола. Ксев я наблюдаваше от страни вкопчила се в куфара си, който бе приготвила набързо.

— Ох ако закъснее още малко и тръгвам без нея… — затропа момичето с крак и точно в този момент дъждовните какпки се осветиха от идващо черно такси (те в Англия май бяха черни). От него излезе Ашли облечена в ’изпокъсани’ джинси и розова блузка. В себе си държеше чадър и доста обемен куфар.

— Какво толкова мъкнеш? — попита Ксев, когато момичето се присъедини към приятелките си.

— Ами по голямо място заемат нали се сещаш онези готини обувки, които си ги купих миналото лято бях с теб май… — започна да обяснява Ашли, ала Рейчъл я прекъсна с леко кашляне.

— Закъсня… — оповести й момичето.

— Знам! Е, и?

— Как ’е, й’? След 20 минути трябва да сме си чикирали багажа…

— Ще загубим и десет минути докаот вие се карате и в края на крайщата ще си останем в шибания мокър Лондон! — повиши тон Ксев и прекъсна спора им.

В края на крайщата момичетата се качиха успешно на самолета, който не излетя в близкия един час.

— Уфффф… — изпъшка Ксев и погледна часовника си. Вече е десет вечерта. Дано да тръгне по скоро!

И така те просто си седяха в самолета и буквално „брояха мухите по тавана“, който между другото бе сивкав. Ашли беше застанала до едно от кръглите прозорчета(или казано накратко-люкове)и гледаше разсеяно навън. Ксев се оказа права-действително(колкото и нелепо да звучеше)бурята бе затихнала, ала русокоската бе готова да се обзаложи, че това си беше временно. Но не я интересуваше в момента. Сега единствено си задаваше въпроса: „Кога най-после щяха да тръгнат?“. Тя имаше чувството, че висяха тук от часове и мисълта за забавляващите се студенти на купона направо я влудяваше. Усети как все повече и повече нервното барабанене на пръстите на Рейчъл по малката и чантичка я вбесяваше. Ашли можеше да се сравни единствено с вулкан, който чакаше удобния момент да изригне и да посипе всички с пепел и жупел… да не говориме и за лава…

Най-сетне тя чу онези думи, които искаше:

— Моля затегнете коланите и се пригответе за излитане-гласът идваше някъде от над главите им и определено бе мъжки. Неволно Рейчъл си представи как някой е притиснал с всичка сила устата на горепосочения индивид с кърпа, защото той се чуваше наистина приглушено. Тя изсумтя, защото благодарение да „краткото“ чакане всички вече бяха изпълнили инструкцийте относно коланите.

За разлика от чернокосата си приятелка, настроението на Ашли се промени коренно. Тя направо засия и вълнението относно наближаващото с всичка сила пътуване я обзе напълно. Не след дълго и останалите(дори Рейчъл)последваха примера и. Самолетът излетя и сякаш нейде долу, където бяха преди малко приятелите, останаха всичките проблеми, тревоги и онези неща, които обичаха упорито да човъркат умните им главици.

Понеже самолетът бе частен(бащата на Ксев бе уредил един, заради своите връзки), петимата имаха доста място, в което да се разполагат, като сами пътници, макар и да не можеха много-много да стават от местата си. Изминаха около 45 минути, а те още се носеха някъде из небето. На Ашли вече и бе поомръзнало да гледа надиплените облаци, през които минаваха и усети как започна да и се доспива. Тъкмо щеше да притвори очи, когато сякаш подът под нея се разклати. Момичето се ококори и за момент си помисли, че е сънувала, но… трусът се повтори. Тя погледна към останали и видя, че по лицата им се бе изписало същото недоумение, каквото сигурно имаше и по нейното. Когато самолетът се разклати вече за трети път те отново чуха приглушения мъжки глас някъде над главите си:

— Дръжте се, защото може да подруса… — ала този път той не бе спокоен, както преди.

Рейчъл усети, че не ги чака нищо добро и тогава… се случи нещо, което никой не бе предвидил и което никой и не разбра какво бе всъщност. Заслепи ги наистина ярка светлина, която проби дори и през клепачите на затворените им очи. След което Ашли имаше усещането, че всички те, както и самият самолет, бяха засмукани през нещо като фуния. Тя не знаеше как дори да го илюстрира в съзнанието си, тъй като всичко стана прекалено бързо и особено странно. Те се въртяха вихрено в кръг и ако някой от тях отвореше очи, виждаше единствено размазани цветове на преливащи се в едно образи. Усещането наистина бе неповторимо и вероятно би им харесало, ако знаеха какво ги чака след това… ако въобще всъщност нещо ги чакаше… Сетне всичко замлъкна. Уайлд отвори боязливо очи, бояща се от това, което можеше да види. А всъщност пред погледа и имаше отначало само прах, но постепенно всичко започна да се избистря. Тя пак си беше в самолета и за сега всичко си иглеждаше на мястото. Извърна очи към приятелите си, които бяха втрещени.

— К… Какво стана? — попита с треперещ глас Ксев и усети, че и се повдига.

— И идея си нямам-отвърна и Виктор, като разтърси глава.

— Дали… дали да станем от местата си? — Мартин бе толкова блед, все едно всеки момент щеше да припадне.

— Сигурно сме попаднали в нещо като буря, нали валеше дъжд-предположи Рейчъл, опитвайки се да бъде спокойна. — Няма за какво да се притесняваме. Нали сме живи все пак? — изсмя се нервно. — Дайте да проверим какво става при пилота, а?

— Добре-беше Ашли, леко посъвзела се от емоцийте, които я бяха връхлетяли така внезапно. Тя махна колана си и боязливо стъпи на земята. Странно, чувстваше се вече съвсем нормално. — Е, ще вървим ли? — момичето се обърна към другите и направи опит да се усмихне плахо.

— Е, определено не ми се седи цял век тука-Рейчъл вдигна рамене и след което застана до русокоската. Останалите я последваха.

Мълчаливо стигнаха до вратата, която ги делеше от пилотската кабина. Спогледаха се и после Виктор натисна предпазливо студената дръжка с изтръпнали от вълнение пръсти. Вратата се открехна с леко изкърцване и петимата погледнаха какво имаше зад нея. Ксев почти извика от изненада. Пилотската кабина бе просто… изчезнала. Сякаш се бе ударила силно в нещо огромно, което я беше помело, заедно с пилота. Приятелите бяха ужасени и никой не се сещаше какво да каже. Настъпи тягостна тишина. Такава тишина, че дори Рейчъл нямаше сили да я наруши. Всички гледаха пейзажът разкрил се пред погледа им, на местото на кабината. Не можеха да не си признаят, че бе наистина великолепен. Имаше плаж, толкова чист и просторен, обсипан единствено с красиви мидени черупки. А след плажа малко по малко палмовите дървета се сгъстяваха и образуваха дори горички. По-късно петимата установиха, че бяха изхвърлени с часта от самолета на брега на някакъв океан и, че най-вероятно се намираха на безлюден остров. Това не ги обнадежди много, но Рейчъл все пак измисли някакъв план.

— Слушайте сега… — говореше трескаво тя като преместваше погледа си от едно притеснено лице към друго-Нали знаете, че модерните самолети имат нещо като… ами, като екранче май, от къде да знам… което ти показва какъв път е изминал до сега самолетът… Ами, трябва да намериме това екранче и ще разберем къде сме… поне… (((това леко си го съчиних, ама нищо)))

— Има само един проблем-отвърна русокоската като държеше въпросното „екранче“ в ръката си-Батерията му е паднала… Хех…

— Значи… Ще трябва да излезем и да намериме някъде, където да заредим проклетата батерия-не се предаде Блейкли. — И Ашли, съветвам те да смениш тези дрехи(които бяха просто в плачевно състояние… скъсани и покрити обилно с прах), а останалите да видят какво става и какво не от багажа им. По-бързо… Не знаем какво все пак има на този остров…

— Умираш си да командваш, нали? — подхвърли и Виктор, който започваше да си възвръща доброто настроение. Поне тук, където и да бяха, не валеше.

Мина половин час. Оказа се, че единствената здрава дреха на Ашли бе червената рокля, с която отиде на купона. Нямаше как-тя се примири да я облече пак. Другите поне имаха по-голям успех. Събраха в една здрава чанта всичко, което успяха да „спасят“ и тръгнала да разследват един съвсем нов за тях свят…

Виктор отвори една от вратите на самолета с доста силен ритник. Бяха съвсем близо до красивия плаж, но все пак им се наложи да „поплуват“ малко. Всички с изключение на Ашли вдигнаха чаните си високо над главите си, за да не ги наморкят. Ашли едва стъпаше с тънките си токчета по пясъка и често се спъваше. Беше топло, ужасно топло. Скоро по челата на студентите се стичаше пот.

— Какво е това място? — запита се Ксев.

— Нямам си ни най малка представа. — каза Рейчъл, като помагаше на Ашли да разкара пясъка от обувките си. — Но дано да има хора.

Ксев се изсмя пренебрежително.

— Хора? Не виждате ли? Ние сме на самия край на света? Тук няма никой! НИКОЙ! Нямаме връзка със света! — Ксев бе изпаднала в криза. Тя бе най-спокойния и рационален човек на света, но сега сякаш бе отчаяна. Ашли и Рейчъл се спогледаха. Щом Ксев смяташе, че са загубени, дали това не бе така?

— Ами клетъчните телефони? — попита Виктор.

— Не работят! Блокирали са! Пробвах още в самолета. — обясни Ксев.

Рейчъл се огледа.

— Доколкото разбирам от техники, а аз не разбирам почти нищо, не ви ли се струва малко странно, че един почти нов здрав и модерен самолет се отклонява от една буря…

— Това е напълно възможно Рейчъл. — прекъсна я Ксев.

— И все пак… тук е жега… тук няма буря. Не е възможно изведнъж да се озовем на това място. Тук почти няма и вятър. Как самолетът се разби точно тук?!

— Всичко спря… — обаси се Ксев вгледана в прийждащите вълни.

— Какво? — не разбра Ашли.

— Самия самолет изгасна. Двигателите, перките, сякаш е електронно влакче и малко дете е дръпнало щепсела… Странно!

— Ами освен да сме попаднали в Бермутския тригълник друго обяснение нямам! — обади се Мартин и седна на пясъка и се размся.

— ’Бермудксия триъгълник… … ’ — прошепна Ксев и тя и Рейчъл единствени се спогледаха уплашени.

Острова беше доста голям може би колкото Манхатън а може би и по голям. Бе от онези тропическиострови на който няма пукната твар ама много растения и доста екологична храна. Където погледнеш дърво с банани, кокосово дърво, палма и всякакви такива. Ясно те се бяха приземили на по спокойната му част защото когато Виктор се изкачи на един висок хълм видя цяла джунгла от другата страна.

— Имам странното чувство, че нема се измъкнем оттука. — каза Виктор.

— Бих очаквал този коментар от Мартин. — каза Ксев.

— Е да. Но мисля поне да се възползвам и да си направя тен. Добре, че имам от този СънПротект иначе щех се изпържа. О да междудругото вижте както е оцеляло. — след което той изади от чантата си един лаптоп. — Само дето батерийте му са изтощени. Зарежда се от светлина и ще отнеме около още 5 — 6 часа да се зареди.

— Има още 3 часа светлина. — каза мрачно Мартин.

— Ако го заредя мога изпратя съобщение по сателит. Обаче поради ниската честота ще стигне чак след 3 до 4 седмици. Или след месец.

— Месец. Ама как ще издържим месец камули аз да стоя с тази рокля. — каза отчаяно Ашли.

— Имам дрехи който ще ти станат. — каза Рейчъл.

— Добре аз оставям лаптопа тука на слънце пазете го. Отивам да поработя малко. Ще събера малко дърва за огъня и може би малко храна. — каза Виктор след което потегли.

— Изчакай ще дойда да ти помогна. — каза Мартин и се затича след него.

В този миг 3те грации се заговориха.

— Мислите ли, че наистина сме попаднали в Бермудския триъгълник или нещо такова? — притеснено попита Ксев, макар и всъщност да не знаеше много за какво говори.

— Глупости-сряза я веднага Рейчъл, загледана някъде напред-Ти добре ли си? Той се намира между Флорида, Бермуда и Пуерто Рико, мисля, а маршрутът на самолета определено не е преминал през тази местност… Ти би трябвало да знаеш… Все пак пътуването беше твоя идея… — чернокоската наблегна особено силно на последните си две думи. Сийбърг се засегна.

— Нима смяташ, че аз съм виновна за случилото се?! — рязко попита тя. Изглежда Рейчъл въобще не бе имала това в предвид. Реакцията и отначало бе доста учудена, момичето вдигна високо веждите си, ала после внезапно се смръщи. Тъкмо бе приготвила доста заплива забележка, с която да затапи приятелката си, когато Ашли се обади съвсем неочаквано:

— Едно не мога да разбера… Хубаво, защо багажите ни бяха опустошени? — Уайлд погледна завистливо към чантите до останалите две момичета. Те поне имаха някакви дрехи…

— Ми, нали самолетът горе-долу се разби… — започна да обяснява Ксев. — Предполагам от сблъсъка и така…

— Но самолетът фактически бе почти здрав… Е, като изключим пилотската кабина… Не знам дали вие сте забелязали, обаче, при багажното нямаше абсолютно никакви драскотини… — замисли се Рейчъл.

— Е, сигурно пилотът се е ядосал, че му е била отнесена кабината и е решил да си го изкара на моя багаж… — подхвърли Ашли, като предизвика смях от страна на другите две, пък и в последствие и от своя. Хубавото време, сякаш повдигаше(без MPS)магически настроението им. На плажа можеше и да е прекалено топло, но в сянката на дърветата бе направо прекрасно. Прохладно, със съвсем лек ветрец и ухаеше приятно от растенията наоколо. Без много да му мислят трите момичета се бяха излегнали върху късата трева, която от време на време гъделичкаше стъпалата им. Е, не беше приключението, замислено за Египет, но и тука не бе никак зле… поне за сега.

— О, аз мисля да се поразходя… — каза след известно време Ашли като се изправи и изтупа тревичките от роклята си. — Желаещи да ми правят компания?

— Ох… — успя само да отвърне Рейчъл, притворила мързеливо очи-Не сега…

— … Почиваме си-допълни и Ксев.

Уайлд се засмя и махна с ръка, сякаш прогонваше някаква муха пред лицето си. Тя хвана обувките си в ръка(токчетата направо я „убиваха“)и тръгна към плажа. Вече бе минало обяд и слънцето беше застанало от лявата и страна. Не печеше толкова много като преди и сега бе поносимо дори и близо до океана. Ашли тръгна по мокрия пясък и се заоглежда. На стотина метра пред нея забеляза някакви доста странни скали, които не бе виждала преди. Заинтригуваха я и реши да им хвърли по-близък поглед. Забърза ход, а сетне затича. За около 2–3 минутки стигна до „целта“ си. Камъните се нареждаха като някаква стена, а по нея имаше издатини, сякаш специялно направени за по-лесно изкачване. Но друго привлече вниманието и. В подножието на тази импровизирана „стена“ имаше малко храстче, което безумно приличаше на…

— Боровинки?! — учудено прошепна Ашли и се приближи към растението. Да, наистина бяха боровинки. Момичето просто не разбираше. И да не бе учила Ботаника, щеше да се досети, че боровинката растеше високо в планините. Тука климатът просто не би и понесал. Може би бе просто от онези отровни растения, които се замаскирваха като други… Уайлд внимателно откъсна малкото плодче и го поднесе към носа си. Миришеше също като боровинка! Ашли въздъхна и усети как гладът я напада. Тъкмо щеше да сложи плодчето в устата си, когато чу ръмжене зад нея. Обърна се бавно и я заля ледена вълна на ужас. Пред нея стоеше пантера. Черна и със святкащи зелени очи. Животното се бе промъкнало, докато тя бе заета с храста(без MPS)и сега стоеше пред нея. Русокоската знаеше, че само едно рязко движение и звярът(обичам пантеркиии, мня)щеше да и прегризе гърлото. Тя заотъпва бавно-бавно назад и веднага гърбът и опря в затопления от слънцето камък. Ами, сега? Пантерата изръмжа още веднъж, този път по-силно от преди и Уайлд пределно ясно знаеше, че се канеше да се нахвърли върху нея. Уповавайки се най-вече на силните си задни крака животното скочи. Ашли затвори очи от ужас и изпищя. В следващия момент тъп удар я накара да ги отвори. Пантерата лежеше на земята, а от гърба и стърчеше кама. Момичето се приближи към вече мъртвия звяр и забеляза, че за дръжката на оръжието бе вързан нещо като червен плат. Смътен спомен от часовете по История и изплува в съзнанието и тя се сети за един цитат:

Цитат:

„Пиратите имали навика да завързват към ножовете си червени или черни превръзки“

Пирати?! Нали уж островът беше необитаем. Както и да е. Ашли внимателно извади камата от животното(стана и наистина жал за него)и възможно по-бързо се запъти към приятелките си с надеждата, че нямаше да срещне още някоя и друга пантера по пътя…

И не срещна за нейно щастие. Тя едвам откри останалите момичета и още с треперещ глас им разказа какво се беше случило. Рейчъл и Ксев си бяха направо ужасени и сигурно през пет минути се озъртаха наоколо, за да проверяват дали няма от близката палма да изкочи звяр. Е, не изкочи… отново за щастие.

Момчетата се прибраха чак привечер като шепите им бяха пълни с всевъзможни плодове. Виктор даже се бе опитал да улови заек, но безуспешно.

Когато се свечери, накладоха огън и се настаниха плътно един до друг около него. Пламъците хвърляха златисти сенки върху лицата им, което им действаше някакси успокояващо.

— Ашли, ще ми дадеш ли да видя камата? — попита Мартин, когато русокоската отново бе разказала за днешното си приключение в стил „extreme“…

Мартин пое камата и в продължение на 10 минути я изучава доста съсредоточено. Петимата приятели бяха наобиколили огъня и всички се взираха в Мартин в очикване, той да каже нещо, ала това не се случи. Той само направи замислена физиономия и върна камата на Ашли, като продължаваше да се взира в нея, или по скоро в отраженията на огъня.

— Студено е. — каза Ксев, която бе успяла да си намери единствената по дебела блузка. Беше черно памучено поло с 3/4 ръкав. Вечерта бе найстина доста хладна и за това момичето потръпна, особено когато хвърляше по някой и друг поглед на Ашли. Русокоската бе най-близо до огъня, защото бе най-леко облечена. Пламъчетата се отразяваха в черните й очи, а лицето й изразяваше тревога. Нечий стомах изкъркори, което напомни на Ксев, че не бе хапвала нищо от много часове на сам. Тя потрепна отново и започна да я гони чувство за глад. Мартин, който бе седнал до нея се присегна и взе една от двете си ’оцелели’ ризи и я метна на раменете за треперещата Ксев.

— Така по-добре ли е? — попита той и й се усмихна с чаровната си усмивка.

— Да. Благодаря. — отвърна момичето. Единствените звуци, които се чуваха бяха заливащите острова вълни и тихо тлеещия огън. Виктор от време на време метваше по някое друго клонче за да поддържа огъня ’жив’. Всеки бе унесен в някакво занимание. Рейчъл помагаше на Ашли да сгрее ходилата си, които винаги й бяха проблем. Правистката бе наметнала един суитчер на Рейчъл и трепереше като лист. Виктор пък се въртеше около тях и събираше малки клончета, с които да подклажда огъня. Ксев се бе вгледала мълчаливо в огъня. Ясно зелените й очи придобиваха странен и красив блясък когаот тя се взираше в огъня. Мартин пък хвърляше поглед на тъмния океан и от време на време погелждаше приятелите си. След един час гробна и подтискаща тишина Ксев се обади.

— Отивам да се поразходя!

— Но може да има още пантери… — възрази Ашли.

— Няма да се отдалечавам. — Ксев се изпари като се зави по плътно с ризата на мартин и се запъти към брега. Искаше да се поразходи близо до вълните. Това й напомняше дните, когато тя ходеше при леля си, която живеше на един морки бряг на Италиянското крейбрежие. Сийбърг махна неудобните обувки и тръгна боса по плажа. Вълните заливаха краката й и тя усещаше лек гъдел от хладката вода. Искаше й се да се да поплува, ала знаеше, че ако го стори ще настине и ще стане много по лошо, за това реши да не усложнява така или иначе вече усложненото положение. По едно време усети, че се отдалечила прекалено много и се спря като се загледа в безкрайния хоризонт. Луната бе почти скита, ала все пак беше красива. Стоя така няколко минути, когато чу нечий стъпки зад себе си. Сепна се и се обърна да види, кой е. Отдъхна си когато видя Мартин. Вече всичко я стряскаше.

— Позабави се. — каза той и с ръце пъхнати в джобовете се приближи до Ксев. — Красиво е нали?

— Да — потвърди момичето все така загледано в скриващата се луна.

— Хайде. Студено е. — Мартин сложи ръка на рамото на Ксев и момичето се сепна.

— Ей сега идвам. — отвърна тя и остана загледана още няколко секунди. Мартин тръгна бавно в обратната посока, като често се обръщаше към Ксев.

Когато се увери, че вече е сама Ксев се откъсна очи от гледката и последва Мартин. Какво ли щеше да стане с тях? Дали щяха да ги намерят на този забравен от Бога и света остров? Тези мисли непрекъснато тормозеха съвестта на Ксев, и най-вече думите на Рейчъл, чу ’идеята за това пътуване била нейна’. Чувстваше се някак си виновна, че е повлякла приятелите си. За това когато се върна при тях малко се дръпна на страни и зарови лице в коленете си. Чувстваше се толкова виновна. Не знаеше какво да каже. Имаше чувството, че не смао тя исли така. Рейчъл стоеше на страни от нея. Виктор… той винаиг си бе отвеян. Ашли беше непрекъснато с Рейчъл, и сякаш и тя отбягвяше Ксев. Мартин винаги се опитваше да й помогне, ала момичето не знаеше, дали го прави от съжаление или просто защото иска. Всичко бе толкова объркано. Ксев заклати глава и прокле секундата в която петимата напуснаха купона и хванаха проклетия самолет. Ако можеше да върне времето назад… само ако можеше… тук нямаше копче Esc с което Ксев можеше да промени случилото се…

Рейчъл бе не по-малко обезпокоена от случилото се но се опитваше да не всява излишна паника, тя и без това бе основното чуство което изпитваха петимата. Момичето се бе облегало на една палма. Мислеше трескаво, но за жалост абсолютно нищо не и идваше на ум. Идеята за сал отпадна още в началото, та на какво ли растояние бе най-близката суша където да имаше цивилизация. Нямаха как да повикат помощ… дори бутилка и хартия за да напишат SOS. За сметка ан това гледката бе невероятна. Кадифено черното небе обсипано със зведзи, пълната луна, песента ан разбиващите се вълни, аромата ан сол. Мястото бе диво и красиво, нещо което в джунглата наречена цивилизация не можеше да се срещне-подобна комбинация бе невъзможна. Красотата винаги бе кротка, а подивелият народ ужасяващ.

Както Виктор си стоеше той стана и тръгна нанякъде.

— Къде отиваш. — попита го Мартин.

— Ашли дай ми камата моля. Отивам да проуча малко острова. Има достатъчно дърва само хвърляйте по едно от време навреме. — след което Ашли му хвърли камата и Виктор продължи по пътя.

— Дали ще се оправи сам. — попита Ашли.

— Най — вероятно. — каза Мартин.

Виктор прекоси доста от острова но не намери нищо. Явно е заспал и се сабуди рано сутринта. След 10 минути стигна другите който още спяха и реши да потърси малко храна…

Виктор повървя малко и стигна до някаква утъпкана пътека…

— Какво по… — започна той но беше прекъснат от свирукането на някаква птица… Момчето се учуди… интересуваше се от птици но такава не беше срещал никъде… той вдигна високо ръка… птичката полетя и кацна върху китката му… Виктор се усмихна… явно светът непознал човешка ръка е много по-доверчив и до известна степен явно наивен… може би ако не беше той, а някой друг-жесток и вулгарен човек, птичката не знаеше какво я очакваше… той я обви с ръце и я постави на земята… оттам тя се понесе с лекота…

— Лети-прошепна той… — това е свобода, която всеки заслужава… — след това отново се усмихна… но отново погледна пътеката и тогава му хрумна една мисъл:

„А дали този свят не е опетнен от човек… кой би няправил тази пътека… ами храста на Ашли с боровинките… явно някой ги поддържа… “ — момчето погледна ръката си и се взря в ножа… — „еми това не може от въздуха да падне… “

Мислите му бяха прекъснати от силното къркорене на стомаха му…

„Ще споделя по-късно това с останалите но засега ще потърся храна… “-и момчето продължи пътя си… оглеждаше се предпазливо… с нищо нямаше да му навреди… той погледна над себе си и видя на върха на една палма доста голяма връзка с банани… той подхвърли ножа си и с учудваща ловкост го запрати нагоре, толкова точно че уцели бананите и те паднаха тежко на земята… от палмата се разхвърчаха на всякъде птици с цветовете на дъгата… също така и някаква маймуна се хвърли към отсрещната палма, върху която имаше доста кокосови орехи…

— Хмм ще ни трябва и нещо за пиене-сети се той и знаейки за кокосовото мляко свали няколко кокоса… забеляза че маймунката я нямаше… явно беше изчезнала… реши да се върне и пое обратно по пътя…

Скоро стигна огъня и завари останалите, които тъкмо се събуждаха…

— Добро утро… — каза той…

— Всъщност добър ден… — поправи го Мартин който се взря в слънцето и забеляза че то се носи вече високо в небето…

— Няма значение… — отвърна Виктор и добави с усмивка-и без това за никъде не бързаме…

— Е да… — съгласиха се и останалите…

— Реших да набавя малко храна-продължи момчето…

— Урааа-възклихнаха момичетата… Мартин отново беше задрямал…

Виктор захвърли бананите и кокосовите орехи на земята… всяко от момичетата беше взело по един банан и вече го ядеше…

— Имаме един проблем-каза им момчето… — няма с какво да… хммм… счупим… кокосовите орехи…

— Нали имаме нож-каза Ксев…

— Не става-отговори и той…

— Ами някакви камъни няма ли да свършат работа… — предложи Ашли…

— Не знам… може… но не намерих на близо…

— Нали ти разправях за онази скала с храста… — каза му Ашли там трябва да има нещо, което ще ни помогне…

— Добре-отговори той и добяви-но трябва да отидем всички, защото трябва да сме заедно… — и кимна към Мартин… Ксев се усмихна и отиде да буди Мартин… момчето отвори очи и видя бананите…

— Хранааа… — зарадва се той и стана бързо, бързо след това откъсна един банан и започна да го яде… Обясниха му какво ще правят и те тръгнаха… След известно време стигнаха до скалите… те навлязоха във водата и започнаха да търся камъни… за щастие нямериха доста големи, които бях и остри и имаха малки улейчета по тях… Мартин и Виктор взеха два такива…

— Ашли-каза Мартин… — ще отидеш ли да откъснеш няколко листа защото ще ни трябват…

Момичето изтича забързо и се върна… даде широките листа на момчето и той ги постажи в края на улейчетата… те поставиха върху един от камъните кокосов орех и пуснаха другия камък върху него… те чуха едно силно пук и след няколко секунди видяха как от дупчиците започна да тече течност… всички бяха много щастливи… може би можеха да изкарат няколко седмици тук… да може би щяха освен… изведнъж те погледнаха настрани забелязаха че зад скалата всъщност има някакъв малък залив и там току що беше пуснал котва един доста голям кораб… с пиратско знаме на върха на мачтанта… тъй като оидухваше лек ветрец то се развяваше гордо… те погледнаха надолу и видяха как няколко пирати разтоварваха, явно скоро завоюваната плячка… те пееха доста известна, стара, пиратска песен… тийнейджърите обаче чуха само края:

— Йо-хо-хо и бутилка ром…

— Хайде по-живо псета такива… — викна някой с дрезгав, дълбок и заплашителен глас… всички се пирати се засмяха и викнаха в един глас:

— Ай ай капитане…

На паулбата се беше появил пират с триъгълна доста широка шапка изпод която се подаваше червена кърпа и сравнително дългата му гарваново-черна коса беше разпиляна от вятъра…

— Кога ше видя повече движение от теб, а Малчо… заради тази проклета твоя мудност щяхме да загубим баща ми… който с цялата си глупост излезе да се сражава… — изкрещя той… — остави проклетите диаманти отново в съндъчето Еднорък… много добре знаеш че няма да получиш ни повече ни помалко от това което ти се полага по дяволите не го ли разбра вече от толкова време си на този кораб…

До капитана се беше появил някакъв човек който леко накуцваше… момчетата и момичета забелязаха че единия му крак липсва и той е заменен от дървен…

— Кажи Хук-продължи вече по-спокойно чернокосият…

— Джон… Роко има ми каза нещо… — каза му мъжът и добави… — на онзи бряг е видял няколко младежи, които били лагерували там…

— Не е възможно… какво би правил някой близо до лагуната на Мъртвите…

— Не знам-отвърна му еднокракия-но кога ни е лъгал Роко… — и той погали шерения си папагал…

— След като разтоварим и оправим плячката ще отидем да проверим какво става… и без това Берта ще се бави доста докато направи кльопачката… първо трябва да се погрижи за новите рани на баща ми…

— Така да бъде капитане… — отвърна му смирено Хук…

Тийнейджърите се изплашиха…

— Господ да ни е на помощ-Ксев отново започна да губи самообладание…

— Предлагам да се скрием някъде-каза плахо Ашли…

— Да-съгласиха се всички с нея-права си…

— Хайде-викна леко Виктор и всички затичаха след него… те стигнаха до границата между джунглата и плажа… бяха взели част от багажа си… Ашли тичаше след останалите и се оглеждаше боязливо зад себе си… изведнъж попадна в нечий доста силни обятия…

— Здравей-тя разпозна гърления глас на капитана-Джон… и изпищя, но вече явно беше късно тя се огледа и видя че Виктор и Мартин отчаяно се мятат в ръцете на така наречения малчо… Хук пък беше уловил Ксев, а Рейчъл беше попаднала в ръцете на Едноръкия…

— Така така… — рече тихо Джон… — какво според законите на Мистичния Остров е наказанието за натрапници като вас…

— Нима сган като вас има закони… — каза Ашли, която отново беше възвърнала до една степен гордостта си… тя усети как силните ръце на капитана я обръщат грубо… очите им се срещнаха изведнъж и двамата ахнаха… тя забеляза как занниците на капитана се разширяват и как ситни капичици пот избиват по челото му… той се покашля и продължи… — заповядвам преди да решим какво ще правим с тези петимата, ще ги отведем в Лъвската паст…

— Но капитане-възкликна Хук… — там крием съкровищата…

— Спокойно Хук… — каза Джон… — хей хей Еднпрък махни си куката от врата на момичето казах ти нещо… това е заповед хайде тръгвайте…

Моряците метнаха тийнейджърите върху рамената си… Мартин и Виктор едновременно удряха Малчо, но той като че ли нищо не усещаше… Ашли започна също да блъска с юмруци гърба на капитана… той също не показваше с нищо, че усеща отчаяните опити, но изведнъж той каза:

— Стига толкова ако не искаш аз сам да те укротя…

Усетила заплашителния тон на гласа му Ашли престана и те продължиха… скоро достигнаха отново залива…

Беше някъде по обяд и слънцето жарко печеше над тях. Лъчите му се отразяваха в безбрежния океан и щом някой погледнеше натам блясъкът бе способен буквално да го ослепи. Отначало Ашли си помисли(тъй като нямаше добра видимост, метната върху гърба на пирата), че отиват към кораба им, но когато излязоха пред плажа те тихомълком се запътиха именно в обратната посока. Малко по малко палмите се превърнаха в тропически гори и сякаш петимата приятели заедно с техните похитители вървяха из сърцето на някоя джунгла. Отвсякъде се чуваха най-различни звуци, я на птици, я на някоя заблудена маймуна, но изведнъж се разнесе оглушителен рев. Русокоската неволно се сепна, припомняйки си случката с пантерата, ала изглежда този звук не бе направил никакво впечатление на пиратите-те явно бяха привикнали към него. Въпреки това в групата се долавяше някакво изострено напражение, Джон и останалите бяха нащрек за някой неочакван нападател. Както и да е. След малко нещо прошумоли над главата на Уайлд и тя машинално погледна нагоре. Последва писък от нейна страна. Ако беше на земята, момичето вероятно би поскочило от изненада. Пиратите изглежда се бяха постреснали от нейния вик и погледнаха натам, накъдето гледаше и тя. От едно тропическо дърво, увита здраво около дебел клон, се беше провесила отровно-зелена змия. Като успя да я фокусира нормално, посъвзела се от шока, Ашли установи, че бе просто един „почти безобиден“ питон. Последва силен смях от страна на пиратите. Те изглежда смятаха постъпката на момичето за много забавна. Русокоската се смръщи, но трудно някой можеше да забележи това-косата и бе паднала пред лицето. След малко и се наложи отново да подскочи. Нечия ръка се бе стоварила върху онова място, обикновено използвано за седене върху му.

— Не се впрягай толкова, в сигурни ръце си… за сега… — прихна Джон, пиратът, който я държеше и който вероятно бе направил горепосочения „жест“. Останалите похитители последваха примера му(за смеенето, де). Сетне, обаче, нещо накара смехът им бързо да секне. Земята под краката на всички се разтресе. Всеки, дори и пиратите, бе изгубил чувството си за сигурност. Имаха усещането, че стъпваха по нещо, което всеки момент щеше да се срути и сгомоляса, повличайки и тях със себе си. После всичко отихна. Нямаше ги песните на птиците, нищо. Просто една тишина, разстлала се наоколо.

— Какво стана? — попита мъжа най-близо до Джон-Едноръкият.

— Земетръс… — промълви персона без един крак, подпираща се на бастун. Той се назоваваше като Хук.

— Най-добре ще е да побързаме. — капитанът на кораба, вече сериозен, поведе всички по една добре-отъпкана пътека. Малко по малко слънцето започна все повече и повече да пробива през короните на дърветата, които пък от своя страна растяха все по нарядко. Излязоха пред нещо като пещера, само където на мястото на входа и сега бяха струпани камари камъни. Лицето на Джон се изви в болезнена гримаса на гняв и притеснение.

— Силвър… — прошепна, сякаш на себе си, той, но Ашли успя да чуе.

След малко пред погледа на всички се показа друга фигура на мъж, малко по-нисък от капитана и доста по-различен по излъчване. Приличаше по-скоро на някой аристократ корабокрушенец, отколкото на пират… И може би, защото той бе именно такъв, но петимата приятели нямаше как да знаят това. Дрехите му бяха различни, не носеше пиратска шапка и всичките му крайници си бяха на мястото-вероятно това бе единственото нещо, по което си приличаха с Джон. Капитанът остави Ашли на земята и даде нареждания на най-близкия до него да не я изпуска от очи. После се приближи към човека, който бе нарекъл „Силвър“.

— Колко пъти, Силвър, колко пъти?! — питаше той и гневно клатеше глава-Не бива… Повтарям НЕ БИВА да си играеш с динамита-в гласа му се четеше загриженост-И какво, да го вземат мътните, си направил с Лъвската паст?! Къде и е входа?

— Под камъните… — отвърна съвсем спокойно другият и Рейчъл забеляза, че той имаше красиво лице.

— Охо, това можех да го видя и сам. И защо е под камъните?

— Ами, Берта се опита да готви и взе динамита по погрешка, вместо дърветата… За огъня, нали се сещаш?

Джон погледна ужасено и установи кое бе причината за труса преди малко.

— Ааааааааааагрх… Тази беззъба… Между другото тя успя ли да оцелее? По-добре не, защото собственоръчно ще я заколя… Всъщност няма… — Рейн приглади замислено козята си брадичка-Няма да има кой да ни готви. Та жива ли е?

— Да, успя да се измъкне само с няколко драскотини… Чака ни в кораба и… готви… Но няма динамит наоколо, бъди спокоен-допълни Силвър, забелязал какво се бе изписало по лицето на брат му.

— Ох, добре… — отдъхна си Джон. — Ще оправиме входа някой друг път… Имаме и други експлозиви, поставени далече от Берта и от теб.

— Защо пък от мен? — изглежда се засегна Силвър.

— За всеки случай, да не би да опиташ и ти да готвиш… — измърмори капитанът.

— А тези кои са? Защо ги водиш при Лъвската паст? Смятах, че там са само съкровищата…

— Е и тези са такива-Джон посочи с глава към „Трите граций“, а Ашли изсъска:

— Аз не съм предмет! — вече се тресеше от гняв. Капитанът насочи поглед към нея, усмихна се ехидно и след това отново я метна на рамо. — Между другото… — зашепна и той. — Кой от тях двамата е приятелят ти?

Джон многозначително извърна очи към Мартин и Виктор, играещи ролята на човали с картофи върху силните рамена на Малчо. Очите на Ашли се разшириха от изумление. Определено не бе очаквала такъв въпрос.

— Ни… — започна тя, но в последният момент си смени решението-Той. — Уайлд посочи неопределено към двамата си най-добри приятели.

— Кой? — повтори въпроса си Рейн. Ашли отново отвърна с краткото местоимение „той“. Джон определено се изнерви. Едното от нещата, които мразеше беше да бъде разиграван-Е, добре… — просъска след малко той. — Момчета-нареди вече на висок глас-Отървете се от тях двамата. Те няма да ни трябват повече.

Двама от пиратите хванаха Виктор и Мартин, като ги замъкнаха нанякъде. Ашли закрещя:

— Какво правиш? Ти луд ли си? НИКОЙ от тях не ми е приятел и това въобще не ти влиза в работата, ясно?

Останалите пирати погледнаха едва ли не възмутително към нея и след това към Джон, сякаш очакваха той да я убие собственоръчно за тази проявена наглост. Но Рейн не направи нищо. Той просто продължи по същата отъпкана пътека, по която бяха минали преди малко и пропусна тези думи покрай ушите си.

Вървяхя почти толкова, колкото и на отиване. Този път, като излязоха на плажа, се остремиха към кораба. По лицето на капитана се разля блажена усмивка, изглежда доволен, че го вижда цял. Опасенията му за щети нанесени от въпросната Берта се оказаха неоправдани… за щастие. Всички се качиха на кораба, който леко се поклащаше от окенските вълни и…

Пиратите блъснаха грубо трите момичета, а краката им се удариха в дървеният под на палубата. Пред тях в цялото им величие стояха братята Рейн.

Ксев за разлика от Рейчъл и Ашли изглеждаше доста уплашена. Другите две граций обаче излъчваха само презрение и омраза. Силвър изглеждаше леко смутен, докато Джон излъчваше самоувереност.

— Какво за бога искате от нас-изрепчи се на среща им Рейчъл.

Ксев и изшътка, макар да знаеше, че няма смисъл, тъй като Рейчъл винаги говореше в най-неподходящите моменти.

— Проявявате наглост спрямо капитана, а? — Малчо дръпна момичето за косата, но в следващия миг Силвър отблъсна пирата и той пусна момичето. Рейчъл погледна изненадано Рейн, едва сега забеляза разликата между двамата братя. Силвър бе висок и строен с кестенява коса и искрящи кафяви очи, които за разлика от тези на Джон изглеждаха някак приятелски.

— Писна ми да се занимавам с вас-изръмжа Джон след което сграбчи Ашли за китката и я дръпна за да се изправи. Момичето започна да се дърпа, но нямаше смисъл. — Ти идваш с мен-усмихна и се той зловещо.

— А какво да правим с тези двете? — попита Едноръкият и се вгледа хищно в Ксев.

— Каквото искате-отвърна безразлично Джон и задърпа Ашли към каютата си.

Пиратите замъкнаха съпротивляващите се момичета към общите каюти.

Рейчъл бе настанена в каютата където пиратите обикновенно се храниха. Имаше десетина стола разхвърляни по пода, търкаляща се ваза и преобърната маса, както и старинни сребърни съдове по пода.

Момичето чу как вратата зад гърба и се хлопва и предазливо заоглежда помещението. 15 минути тя търси изход, но след като осъзна колко здраво залостена е вратата, Рейчъл седна на прашния под, облягайки се на стената и обвила ръце около коленете си. Момичето не се бе чуствало толкова безсилно от изпита по биология във втори курс, когато бе прекарала една доста пиянска вечер и на сутринта не помнеше нищо за мекотелите и еволюционното им развитие.

Изведнъж момичето чу прещракване, изглежда някой се канеше да я посети. Тя вдигна поглед към вратата, на прага и се открояваше силуетът на висок и брадат мъж-бе Малчо.

— Здарсти-злобна усмивка разкри липсата на повече от половината му зъби както и наличието на два златни.

— Не се приближавай-изсъска Рейчъл. Тези думи предизвикаха смехът на пиратът, който бавно влачейки крака по пода и оставяйки следа започна да се приближава към момичето. Рейчъл протегна ръка и трескаво заопипва пода без да откъсва поглед от Малчо. Пиратът вече почти бе стигнал, когато Рейчъл усети с върховете на пръстите си вазата, сграбчия и след миг се чу оглушително „Тряс“. Вазата бе разтрушена на малки парченца, а Малчо макар и не мъртъв, а само в безсъзнание лежеше на пода. Чернокосата веднага съзря отворената врата и без да чака повече хукна на там. В следващият момент, обаче на прага се появи Силвър. Момичето се опита да спре, но бе късно, бе се сблъскало в пирата.

— Пусни ме-извика Рейчъл.

— Успокой се-гласът на пирата бе нежен и незнайно защо недоверчивата Рейчъл този път реши да се вслуша в думите на непознатия.

— Кой по дяволите си ти-момичето се вгледа в очите на Силвър сякаш очакваше да прочете всичко за него именно там.

— Аз съм Силвър Рейн, но това сега няма значение нека помогнем сега на приятелката ти… за жалост на онази с Джон … — момчето сведе поглед.

В погледа на Рейчъл се прочете загриженост, Ашли можеше и да я изнервя, особено когато закъсняваше или се държеше несериозно, но все пак дори тя не заслужаваше такава участ каквато за миг се разигра в съзнанието на Блейкли.

— Трябва да побързаме… за сега мога да те уверя, че тя е добре-обърна се към нея силвър и до някъде това наистина накара Рейчъл да се почуства по-добре. Поне знаеше, че главата на Ашли не бе набодена на кол.

Силвър поведе Рейчъл към крайните каюти, почти бяха стигнали, когато от последната стая се чуха виковете на Ксев.

Блейкли и Рейн се затичаха на там от където идваха писъците. Пиратът отвори с трясък вратата и ужасяваща картина се разкри пред Рейчъл. Едноръкият се бе навел зловещо над паникьосаната Ксев, която пищеше неистово. Панталонът му беше разкопчан и „нещо“ висеше от него.

— Остави я! — нареди Силвър. Пиратът се бе обърнал паникьосано, а Ксев се възползва от възможността да дотича до Рейчъл, която не можеше да откъсне очи от Силвър, нямаше и след от притеснението, сега той бе уверен и някак озлобен, гледаше свирепо пирата.

— Но… но… нали капитан Джон каза, че можем да правим каквото си искаме с тях-заоправдава се Едноръкият хленчейки.

Рейчъл, Ксев и Силвър излязоха на палубата, на която в момента нямаше никой.

— Вие тръгвайте-каза забързано пиратът.

— А Ашли? — попита притеснено Ксев.

— Не обещавам нищо, но ще говоря с брат ми-опита се да ги успокои Силвър.

Ксев само кимна с глава и хукна напред почти бе слязла от кораба когато забеляза Рейчъл, момичето не бе откъснало поглед от пирата.

— Благодаря-едвам пророни тя след което доста грубо дръпната от Ксев слезе от кораба като, често се обръщаше назад за да зърне Силвър, не знаеше точно с какво, но той определено я бе заинтригувал.