Кървав сън

През това време в каютата на Джон…

Беззъбата Берта току-що беше донесла вечерята и отново изгледа Ашли на кръв, за което Джон я смъмри и след като затръшна вратата изруга по неин адрес… след това се приближи към Ашли и я погледна… хвана я нежно за ръкат и усети че въпреки всичко момичето отново леко се стресна…

— Не се плаши-успокои я той с тих глас… — в безопасност си…

Те се приближиха до масата и двамата седнаха…

— Благодаря ти… — каза Ашли…

— А за Берта не себезпокой… просто тя си е такава… глупава…

— Не не затова… — прекъсна го тя… — имам предвид за това че се погрижи за нас…

Джон се покашля…

— То по принцип не е прието да се правят такива работи ама… — прекъсна той… Ашли очкваше той да продължи мисълта си но капитанът каза:

— Опита ли супата от телешка опашка… страхотна е…

Ашли въздъхнасмирено и погледна в чинията си… макар че ухаеше приятно и изглеждаше вкусна разбрала от какво е добави усмихната:

— Мисля че ще пропусна…

— Твоя воля-сви рамене Джон-значи нямаш нищо против — и той приближи до себе си чинията й…

Ашли огледа отрупаната с ястия маса… тя взе един бут и поглеждайки към Джон който се хранеше както обиикновено тя забрави добрите маниери и се нахвърли върху месото насървено… при тази гледка капитанът се засмя…

— Между другото утре отплаваме…

— Къде… — попита изненадана Ашли…

— Като за начало до града на другото краибрежие и след това може би ще се отправим към Мастирна… острова на царството на Зен… оттам трябва да вземем короната на краля им, която е окичена с единственото по рода си растение-замалия… защото само тя ще може да излекува баща ми…

— И всичко това, за да спасиш баща си който се опта да те обие…

— Да… все пак азс съм негов син… би трябвало да го направя… надявах се вие да дойдете с мен… явно и вие сте дошли тук по същия начин по, който и всички от нас… през Вратата…

— Каква врата…

— Вратата за този свят… преди доста време пра-пра-пра-прадядото на баща ми е бил погълнат от нея и сега сме заседнали тук… заседнали не е точната дума защото този свят е много широк… освен нас тук има и много други хора… хиляди… е да не на този остров… на този остров сме само потомците на екипажа на пра-пра-пра-пра-пра-пра-пра-пра дядо ми… и отвлечените от нас жени… за да продължаваме поколението… — отговори той на погледа й… — но има и много странни същества… много често се сблъскваме с тях… и с риск да ти прозвуча надут… всичките пъти сме се справяли с тях без да даваме жертви…

Ашли се усмихна… и си каза наум:

„Значи така сме се озовали тук… “

— А може ли да се намери тази врата… — попита тя…

— Не знаем… единствемото което ни е известно е че може би се намира на края на света… т.е. на ръба на света…

— Този свят не е ли кръгъл…

— Не не е като земята… този е плосък… и на края е… пак повтарям може би… тази врата…

— Значи все пак има някаква надежда… — предположи Ашли…

— Да има… — усмихна се Джон… — и точно тя ни кара да кръстосваме моретата и да я търсим… но вече няколко поколения не сме я намерилили… и въпреки всичко пак продължаваме… — Джон замълча… и се замисли…

„Ето още една причина да намеря проклетата врата… за да спася теб и твоите приятели… “и той я погледна…

Тя срещна погледа му, но в последствие отклони своя. Не можеше да си обясни защо, но начинът по който я гледаше пиратът я смущаваше. Обаче въпросното „смущаване“ нямаше нищо общо с онова, което изпита при първата и среща с него-омразно, това определено беше от доста различно естество. Без да се усети, чинията пред Ашли преди малко отрупана с какви ли не апетитни гозби, малко по малко се изпразни(без MPS), а самото момиче се чувстваше напълно сито. Русокоската стана от дървената маса с думите:

— Ами, аз… ще си вървя в каютата-Джон я погледна изненадано. Изглежда въобще не бе очаквал такъв завършек на вечерта. Той също се изправи, като без да иска бутна купата с тропическите плодове, която шумно издрънча на пода. Капитанът тихо изруга и сетне отново насочи вниманието си към момичето пред него. Прокашля се и след, което уж небрежно подхвърли:

— Ако искаш… остани още малко-Рейн премижа с очи за миг, сякаш преценявайки дали се е изразил правилно. Ашли вдигна високо веждите си от изненада.

— Не зависи от мен дали мога да остана тук. Все пак не аз съм капитанът на този кораб, нали така? — тонът и прозвуча по-грубо, отколкото искаше и леко смутено тя допълни-Имах в предвид… дали ти искаш?

И други хора си задаваха въпроси тази вечер, макар и различни и по-скоро неочакващи какъвто и да било отговор. Рейчъл нервно сновеше из своята каюта, а стъпките и глухо оттекваха в помещението. В главата и се блъскаха какви ли не мисли, коя от коя по-неразбираеми за нея самата. Чернокоската спря за миг и се свъси. Как така изведнъж наглият капитан на кораба бе проявил такава… човечност? И защо Ашли беше още жива? Е, поне за последното нямаше нищо против. Сетне още един въпрос се формулира в съзнанието и, но не бе единственият… От какъв зор им бяха дали хубава вечеря и топло легло? Защо? Какво целяха с това? Блейкли поклати глава. Всъщност не я интересуваше и каквото и да ставаше-трябваше да се измъкне възможно по-бързо от този кораб. Погледна към вратата и изведнъж се сети, че никой не я беше заключил. Преближи се внимателно към нея, вървейки възможно по-тихо-да не би да бяха поставили някой да я пази. Но като се ослуша, останови че навън не се чуваше и звук. Това я обнадежди и тя тъкмо щеше да протегне ръка и да докосне дръжката, когато до ухото и достигнаха нечий тежки стъпки, които с всеки изминал момент ставаха по-ясни. Човекът, който и да беше той, явно идваше именно към нейната каюта. Без да се суети повече момичето седна на един от дървените столове до нея и си придаде вид, че гледа през прозореца. След малко установи, че е била напълно права — някой действително идваше да я „навести“-вратата се отвори и пред прага и стоеше Малчо. Рейчъл го позна-това беше онзи пират, който тя „услужливо“ беше нокаутирала с една ваза по главата. Изглежда ударът и бе успял да нанесе щети на грамадата пред нея, която сега се хилеше нагло, защото точно на мястото, където го беше запардосала сега имаше превръзка.

— Какво правиш тук? — нагло попита Блейкли, без да се замисля.

Малчо присви злобно очи, ала наглата усмивка по лицето му не се изтриваше.

— Корабът е за пиратите-избоботи след малко той и сетне допълни-Което ме навява на мисълта, че ти и твоите приятелчета нямате място тук. Така че… и без това капитанът Джон каза да правиме каквото искаме с вас.

Като смътен спомен, в съзнанието на чернокоската изплува картината, когато за първи път бяха стъпили „на борда“. Тя ясно си припомни безразличието по лицето на капитана, давайки на подчинените си пълни права над пленените… с изключение на Ашли. Зениците на Рейчъл се разшириха от ужас. Какво щеше да прави сега? Съдейки по жестоката гримаса, изписана по лицето на Малчо, пиратът можеше да и стори какво ли не, а този път я нямаше вазата до нея…

Точно в този момент влезе Силвър…

— Какво по дя… — вцепени се той… след част от секундата той се осъзна, окопити се и извади сябята си като я опря в гърлото на Малчо… глупавия пират го изгледа изненадано, след което се пресегна да извади ножа от колана си, но Силвър беше по бърз от него леко повдигна сабята си и леко я плъзна… върху бузата на Малчо се появи широка рана от която покапа кръв… пиратът инстинктивно притисна ръка към лицето си… Силвър отново постави сабята си на гърлото му и каза:

— Само ме накарай и вратите на ада ще се отворят за тебе…

— Капитанът каза-започна Малчо-да правим с тях…

— Капитанът каза така-прекъсна го Силвър-преди да промени решението си… защо според теб ги е настанил в такива каюти…

Малчо въздъхна недоволно, но въпреки това изглеждаше че вече беше приел мисълта и се примири… след това пиратът се обърна и излезе от каютата… Силвър и Рейчъл останаха сами…