Къщата с мансарда (Разказ на един художник)

Глава 1

Това се случи преди шест-седем години, когато живеех в една от околиите на Т-ска губерния1, в имението на помешчика Белокуров, млад човек, който ставаше много рано, носеше подьовка2, вечер пиеше бира и все ми се оплакваше, че никой не го разбира. Той живееше в пристройката в градината, аз — в огромна зала с колони в старата господарска къща, където нямаше други мебели освен широкия диван, на който спях, и маса, върху която нареждах пасианс. Тук винаги, дори при тихо време, нещо бучеше в старите амосовски печки, а когато имаше буря, цялата къща трепереше и сякаш се цепеше на парчета и беше малко страшно, особено нощем, когато и десетте големи прозореца изведнъж се озаряваха от мълния.

Обречен от съдбата на непрекъснато безделие, не правех абсолютно нищо. По цели часове гледах през прозорците небето, птиците, алеите, четях всичко, което получавах по пощата, спях. Понякога излизах от къщи и до късно вечер скитах.

Веднъж, когато се прибирах, попаднах случайно в нечие имение. Слънцето вече залязваше и по цъфтящата ръж се разстилаха вечерни сенки. Два реда посадени нагъсто стари, много високи смърчове се издигаха като две плътни стени и образуваха мрачна красива алея. Прекачих се лесно през плета и тръгнах по тази алея, като се хлъзгах по смърчовите игли, които тук покриваха земята три-четири сантиметра. Беше тихо и тъмно и само високо по върховете на дърветата трепкаше тук-там ярка златна светлина и преливаше с цветовете на дъгата в мрежите на някой паяк. Силно, чак задушно миришеше на дъжд. После свих в дълга липова алея. И там — немара и старост; миналогодишната шума печално шумолеше под краката ми и в сумрака между дърветата се спотайваха сенки. Вдясно в старата овощна градина неохотно, със слаб глас пееше авлига; навярно също така стара. Но ето, свършиха и липите; минах край бяла къща с тераса и мансарда и пред мен неочаквано се открои гледка: господарски двор пред нея и широко изкуствено езеро с къпалня, цял гъсталак зелени върби, село на отвъдния бряг, висока тясна камбанария, на която блестеше кръст, отразяващ залязващото слънце. За миг ме лъхна очарованието на нещо родно, много познато, като че бях виждал вече тази гледка някога през детството си.

А край бялата каменна порта, която извеждаше от двора в полето, край старинната масивна порта с лъвове стояха две девойки. Едната, по-голямата — тънка, бледа, много красива, с буйна кестенява коса и малка упорита уста, имаше строг израз и едва ми обърна внимание; а другата, съвсем младичка — трябва да имаше седемнадесет-осемнадесет години, не повече, и тя тъничка и бледа, с голяма уста и големи очи, ме погледна учудено, когато минах край тях, каза нещо на английски и се смути и ми се стори, че и тези две мили лица са ми познати отдавна. Прибрах се вкъщи с чувството, че съм сънувал хубав сън.

Наскоро след това един ден по обед, когато се разхождахме с Белокуров край къщи, неочаквано, като шумолеше по тревата, в двора влезе ресорна кола, в която седеше една от онези девойки. По-голямата. Тръгнала бе да събира помощи за пострадалите от пожар. Без да вдига очи от нас, тя много сериозно и подробно ни разказа колко къщи са изгорели в село Сияново, колко мъже, жени и деца са останали без покрив и какво възнамерява да предприеме на първо време комитетът за оказване помощ на пострадалите, член на който тя бе сега. Почака да се разпишем за сумата, веднага прибра листа и взе да се сбогува.

— Вие съвсем ни забравихте, Пьотър Петрович — каза тя на Белокуров, подавайки му ръка. — Заповядайте и ако monsieur (тя каза презимето ми) пожелае да види как живеят почитателите на неговия талант и ни посети, мама и аз много ще се радваме.

Аз се поклоних.

Когато тя си отиде, Пьотър Петрович почна да ми разказва. Тази девойка според думите му била от добро семейство, казвала се Лидия Волчанинова, а имението, в което живеела с майка си и сестра си, както и селото на отвъдния бряг на езерото, се казвало Шелковка. Баща й някога бил заемал важен пост в Москва и умрял с чин таен съветник. Въпреки че разполагали със средства, Волчанинови живеели непрекъснато на село, зиме и лете, а Лидия преподавала в земското училище в своята Шелковка и получавала двадесет и пет рубли на месец. Тя харчела за себе си само тези пари и била горда, че се издържала сама.

— Интересно семейство — каза Белокуров. — Ще трябва да идем някой ден. Много ще ви се зарадват.

Един празничен следобед си спомнихме за Волчанинови и се запътихме към Шелковка. Майката и двете дъщери си бяха вкъщи. Майката, Екатерина Павловна, с явни следи от някогашна хубост, а сега отпусната не според годините си, болна от задух, тъжна, разсеяна, се мъчеше да ме забавлява с разговор за живописта. Научила от дъщеря си, че може да дойда в Шелковка, тя си бе припомнила набързо два-три мои пейзажа, които беше видяла по изложбите в Москва, и сега ме питаше какво съм искал да изразя в тях. Лидия или — както я наричаха вкъщи — Лида разговаряше повече с Белокуров, отколкото с мен. Сериозна, без да се усмихва, тя го питаше защо не работи в земството и защо досега не е бил на нито едно земско събрание.

— Не е хубаво, Пьотър Петрович — повтаряше тя укоризнено. — Не е хубаво. Срамота е.

— Вярно, Лида, вярно — съгласяваше се майката. — Не е хубаво.

— Цялата околия е в ръцете на Балагин — продължи Лида, като се обърна към мен. — Той е председател3 на управата, всички длъжности в околията е раздал на свои племенници и зетьове и прави каквото си ще. Трябва да се борим. Младежта трябва да образува силна партия, но виждате каква е нашата младеж. Срамота е, Пьотър Петрович!

Докато ставаше дума за земството, по-малката сестра — Женя, мълчеше. Тя не вземаше участие в сериозните разговори, в семейството още не я смятаха за голяма и като някое дете я наричаха Мисюс, защото като малка наричала така своята мис — гувернантката си. През цялото време тя ме гледаше с любопитство, а когато разглеждах снимките в албума, ми обясняваше: „Това е вуйчо… Това е кръстникът…“ — като показваше с пръстчето си по портретите, в същото време допирайки ме детински с рамото си, и аз виждах отблизо малките й неразвити гърди, нежните рамене, плитката и слабичкото тяло, пристегнато с колан.

Играхме крокет и lawn-tennis4, разхождахме се в градината, пихме чай, после дълго вечеряхме. След огромната зала с колони ми беше някак добре в този малък уютен дом, в който нямаше олеографии по стените, а със слугите говореха на „вие“, и всичко ми изглеждаше младо и чисто от присъствието на Лида и на Мисюс, от всичко лъхаше порядъчност. По време на вечерята Лида пак разговаряше с Белокуров за земството, за Балагин, за училищните библиотеки. Тя беше жива, искрена, убедена девойка и беше интересно да я слушаш, въпреки че говореше много високо — може би защото беше свикнала да говори така в училище. Затова пък моят Пьотър Петрович, който от студентските си години имаше навика да превръща всеки разговор в спор, приказваше скучно, вяло и дълго с явното желание да се покаже умен и напредничав човек. Като ръкомахаше, той обърна с ръкава сосиерата и върху покривката стана цяла локва, но освен мен сякаш никой не забеляза това.

Когато се прибрахме, беше тъмно и тихо.

— Доброто възпитание проличава не в това, че няма да разлееш соса върху покривката, а в това, че няма да забележиш, ако друг го направи — каза Белокуров и въздъхна. — Да, прекрасно, интелигентно семейство. Откъснах се аз от хубавите хора, ах, как се откъснах! Все работа, работа! Работа!

Заговори за това, колко много трябва да работи човек, за да стане образцов селски стопанин. А аз си мислех: какъв тромав и мързелив човек! Когато говореше за нещо сериозно, той издаваше едно напрегнато „е-е-е-е“, а работеше, както говореше — бавно, и все закъсняваше, пропускаше сроковете. Не вярвах много в деловитостта му и заради това, че мъкнеше със седмици по джобовете си писмата, които му давах да прати по пощата.

— Най-тежкото е — мърмореше той, крачейки до мен, — най-тежкото е, че работиш и не срещаш разбиране от никого. Никакво разбиране!