Къщата с мансарда (Разказ на един художник)

Глава 3

— В Малозьомово е дошъл на гости князът, прати ти много здраве — казваше Лида на майка си; беше се върнала от някъде и си сваляше ръкавиците. — Разказа много интересни неща… Обеща да повдигне отново в губернското събрание въпроса за медицински пункт в Малозьомово, но смята, че има малка надежда — и като се обърна към мен, каза: — Извинете, все забравям, че това вас не ви интересува.

Почувствах раздразнение.

— Защо да не ме интересува? — попитах и свих рамене. — Вие не желаете да знаете моето мнение, но уверявам ви, този въпрос живо ме интересува.

— Наистина ли?

— Да. Според мен медицински пункт в Малозьомово е съвсем излишен.

Раздразнението ми се предаде и на нея; тя ме погледна с присвити очи и попита:

— А какво не е излишно? Пейзажите?

— И пейзажите са излишни. Всичко е излишно там.

Тя свали ръкавиците и разгърна вестника, току-що донесен от пощата; след минута каза тихо, като явно се сдържаше:

— Миналата седмица Ана умря при раждане; ако имаше наблизо медицински пункт, щеше да остане жива. И господа пейзажистите, струва ми се, би трябвало да имат някакво мнение по тези въпроси.

— Имам по тези въпроси напълно установено мнение, уверявам ви — отговорих, а тя се прикри с вестника, като че ли не искаше да слуша. — Според мен при съществуващите условия медицинските пунктове, училищата, библиотечките, аптечките служат само за поробване. Народът е окован в огромна верига, а вие не разкъсвате веригата, а само добавяте нови брънки — ето ви моето мнение.

Тя вдигна очи към мен и се усмихна насмешливо, а аз продължих, като се мъчех да уловя главната си мисъл:

— Важно е не че Ана е умряла при раждане, а че всички тези Ани, Маври, Пелагеи от ранно утро до мръкнало превиват гръб, боледуват от непосилния труд, цял живот треперят за гладните си и болни деца, цял живот се боят от смърт и болести, цял живот се лекуват, рано повяхват, рано остаряват и умират сред мръсотия и смрад; децата им, като поотраснат, започват същата история и така минават стотици години и милиарди хора живеят по-зле от животни — само за парчето хляб, в непрекъснат страх. Целият ужас на положението им е, че нямат време и да помислят за душата си, нямат време да се сетят за своя образ и подобие; гладът, студът, животинският страх, непосилният труд като снежни лавини са им преградили всички пътища към духовна дейност, тъкмо към онова, което отличава човека от животното и е единственото, заради което си струва да живееш. Вие им се притичвате на помощ с болници и училища, но с това не ги освобождавате от веригите, а, напротив, още повече ги заробвате, защото внасяте в живота им нови предразсъдъци и увеличавате нуждите им, да не говорим за това, че те трябва да плащат на земството пластирите и книгите и следователно да превиват още повече гръб.

— Няма да споря с вас — каза Лида и остави вестника. — Това вече съм чувала. Ще ви кажа само едно: не бива да се стои със скръстени ръце. Вярно е, ние не спасяваме човечеството и може би в много отношения грешим, но ние вършим каквото можем, и сме прави. Най-висшата и свята задача на културния човек е да служи на ближния си и ние се опитваме да му служим, както умеем. На вас не ви харесва, но на всички не можеш угоди.

— Вярно, Лида, вярно — каза майката.

В присъствието на Лида тя винаги се смущаваше и когато разговаряше, поглеждаше тревожно към нея, боеше се да не каже нещо излишно или неуместно, никога не й противоречеше, а винаги се съгласяваше: вярно, Лида, вярно.

— Селската неграмотност, книжките с жалки наставления и поговорки и медицинските пунктове не могат да намалят нито невежеството, нито смъртността, както светлината от вашите прозорци не може да освети тази огромна градина — казах аз. — Вие не давате нищо, с вашата намеса в живота на тези хора вие създавате само нови потребности, нов повод за труд.

— Ах, Боже мой, но нали трябва да се върши нещо! — каза Лида с досада и по тона й личеше, че смята разсъжденията ми за нищожни и ги презира.

— Трябва да се освободят хората от тежкия физически труд — казах аз. — Трябва да се разхлаби яремът им, да им се даде възможност да си поемат дъх, та да не прекарват целия си живот край печките, коритата и по нивите, а да имат време да помислят и за душата си, за Бога, да могат по-широко да проявяват своите духовни способности. Призванието на всеки човек е в духовната дейност — в непрекъснатото търсене на истината и смисъла на живота. Направете излишен грубия животински труд, дайте им да се почувстват на свобода и тогава ще видите каква подигравка всъщност са тези книжки и аптечки. Ако човек съзнава истинското си призвание, могат да го удовлетворяват само религията, науките, изкуствата, а не тези глупости.

— Да се освободят от труда! — усмихна се Лида. — Нима е възможно?

— Да. Поемете вие част от техния труд. Ако всички ние, градски и селски жители, всички без изключение се съгласим да разделим помежду си труда, който изразходва цялото човечество за удовлетворение на физическите нужди, на всеки от нас биха се паднали може би не повече от два-три часа дневно. Представете си, че всички ние, богати и бедни, работим само по три часа на ден, а останалото ни време е свободно. Представете си също, че за да зависим още по-малко от тялото си и за да работим по-малко, ние изобретим машини, заменящи труда, че се постараем да сведем нуждите си до минимум, че закалим себе си, децата си да не се страхуват от глад и студ и не треперим непрекъснато за здравето им, както треперят Ана, Мавра и Пелагея. Представете си, че не се лекуваме, нямаме аптеки, тютюневи фабрики, винарски заводи — колко много свободно време ни остава в края на краищата! И ние всички отдаваме това свободно време на науките и изкуствата. Както селяните поправят понякога със съвместни усилия път, така и ние общо, задружно бихме търсили истината и смисъла на живота и — уверен съм — истината би била намерена много скоро, човекът би се освободил от постоянния мъчителен, угнетяващ страх и дори от самата смърт.

— Но вие си противоречите — каза Лида. — Повтаряте: науката, науката, а отричате грамотността.

— Грамотност, когато човек има възможност да чете само фирмите на кръчмите и сегиз-тогиз книжки, които не разбира — такава грамотност си имаме още от времето на Рюрик, Гоголевият Петрушка отдавна знае да чете, а селото каквото е било при Рюрик, такова си е и до ден днешен. Не грамотност ни трябва, а свобода за широка проява на духовните способности. Необходими са не училища, а университети.

— Вие и медицината отричате.

— Да. Тя би била необходима само за научаване на болестите като природни явления, а не за лекуването им. Ако трябва да лекуваме — тогава не болестите, а причините им. Отстранете главната причина — физическия труд, и няма да има болести. Не признавам наука, която лекува — продължих разпалено. — Науките и изкуствата, ако са истински, се стремят не към временни, не към частни цели, а към вечното и общото — те търсят истината и смисъла на живота, търсят Бога, душата, но впрегнат ли ги за нуждата и злобата на деня, за аптечките и библиотечките, те само усложняват, задръстват живота. Ние имаме много медици, фармацевти, юристи, много грамотни хора, но ни липсват биолози, математици, философи, поети. Целият ум, цялата духовна енергия са отишли за удовлетворяване на временни, преходни нужди… Сред учените, писателите, художниците кипи труд, благодарение на тях животът става по-удобен с всеки изминат ден, нуждите на тялото се умножават, а от истината сме още далеч и човекът, както и преди, си остава най-хищното и най-нечистоплътно животно и всичко върви натам — човечеството в по-голямата си част да се изроди и да загуби завинаги всяка жизнеспособност. При такива условия животът на художника няма смисъл и колкото по-талантлив е, толкова по-странна и непонятна е неговата роля, защото на практика излиза, че той работи, за да забавлява хищно нечистоплътно животно, поддържайки съществуващия ред на нещата. А аз не желая да работя и няма да работя… Нищо не е нужно и земята може да върви по дяволите!

— Мисюска, излез — каза Лида на сестра си, изглежда, решавайки, че думите ми са вредни за такова младо момиче.

Женя погледна жално сестра си и майка си и излезе.

— Подобни симпатични неща се казват обикновено, когато човек иска да оправдае собственото си равнодушие — каза Лида. — Да се отричат болниците и училищата, е по-лесно, отколкото да се лекува и да се учи.

— Вярно, Лида, вярно — съгласи се майката.

— Вие заплашвате, че няма да работите — продължи Лида. — Изглежда, високо цените произведенията си. Но да прекратим спора, ние никога няма да се разберем, защото и най-несъвършената от всички библиотечки и аптечки, за които току-що се изразихте така презрително, аз поставям по-високо от всички пейзажи на света — и веднага се обърна към майка си и заговори със съвсем друг тон: — Князът е много отслабнал и много се е променил, откакто идва за последен път у нас. Пращат го във Виши.

Тя разказваше на майка си за княза, за да не говори с мен. Лицето й пламтеше и за да прикрие вълнението си, се наведе ниско, сякаш беше късогледа, към масата и се престори, че чете вестника. Присъствието ми й беше неприятно. Сбогувах се и си отидох.