Къщата с призраците ((от книжата на покойния мистър Никърбокър))

В неотдавнашни времена, когато бях момче, в околностите на древния град Манхатос имаше стара голяма къща, която наричаха Къщата с призраците. Тя беше една от малкото останки от архитектурата на първите холандски заселници и вероятно е била забележителна по времето, когато са я построили. Състоеше се от централна сграда и две крила, чиито фронтони бяха стъпаловидни. Беше отчасти дървена, отчасти от малки холандски тухли, които достойните заселници донесли със себе си от Холандия, преди да открият, че тухли могат да се изработват навсякъде. Къщата беше отдалечена от пътя и се намираше всред голямо поле. До нея водеше широка алея с бели акции, няколко от тях поразени от гръм, а две-три други — повалени. Разпръснати из полето растяха ябълкови дръвчета, имаше и следи от някогашна зеленчукова градина, но оградата беше съборена, зеленчуците бяха изчезнали или подивели и почти не се различаваха от плевелите. Тук-там се виждаше раздърпан розов храст или голям слънчоглед се извисяваше над къпините с тъжно наведена глава, сякаш потънал в съзерцание на околната пустош. Част от покрива на старата къща беше хлътнал, вратите бяха изпочупени и закърпени с груби дъски. В двата края на къщата имаше ръждясали ветропоказатели, които при всеки полъх дрънчаха и свистяха, но винаги показваха грешна посока. Дори и в най-добрите времена цялото място изглеждаше изоставено и самотно, но излезеше ли буря, воят на вятъра около старата порутена къща, поскърцването на ветропоказателите, затръшването и хлопането на няколко незатворени капаци действуваха така подлудяващо и мрачно, че всички наоколо гледаха на него с голямо страхопочитание и го бяха обявили за свърталище на призраци. Представям си старата къща добре — спомням си колко пъти, когато бях нещастно хлапе, съм се скитал безцелно из околностите през празничните следобеди с някои от моите недодялани другари, с които ходехме да пакостим из градините. Близо до къщата се издигаше дърво с най-красивите и примамливи плодове, но ние се страхувахме да го приближим, защото и то беше на омагьосаното място, за което се разказваха ужасни истории. Понякога се осмелявахме вкупом да пристъпим към това дърво на Хесперидите, като държахме под око старата къща и хвърляхме уплашени погледи към разнебитените прозорци, но тъкмо когато се готвехме да грабнем плодовете, викът на някой от бандата ни или някакъв случаен шум ни хвърляха в такава паника, че хуквахме презглава и се спирахме чак далече на пътя. Тогава непременно следваха куп ужасни истории за странни писъци и стенания или някой от нас казваше, че е видял отвратително лице да гледа през някой прозорец. Постепенно престанахме да се осмеляваме да ходим в тази усамотена местност, а стояхме на разстояние и отдалече замервахме къщата с камъни; беше ни приятно да чуваме как трополят по покрива и как понякога избиват късчета звънтящо стъкло от прозорците.

Миналото на тази къща се губи в неизвестността, която обхваща ранния период от съществуването на провинцията по време на техни височества щатските генерали.

Някои разправяха, че служела за резиденция на Вилхелмъс Кифт, наричан от всички Сприхавия, един от холандските губернатори на Ню Амстердам1. Други казваха, че я построил офицер от флота на Ван Тромп,2 който, когато не получил повишение, с негодувание напуснал службата, от чиста злоба станал философ и донесъл всичкото си богатство в провинцията, за да живее според прищявките си и да презира света. Причината къщата да стигне до разруха също беше спорен въпрос. Някои смятаха, че се водят дела за собственост и че съдебните разноски вече надвишават стойността й, но най-честото и, разбира се, най-вероятното обяснение беше, че е пълна с призраци и никой не би могъл да живее спокойно там. Всъщност едва ли имаше някакво съмнение в последното, тъй като го потвърждаваха много истории — всяка старица от околността можеше да разкаже поне двадесет. Един побелял и заядлив негър, който живееше наблизо, разправяше цял куп такива случки, много от които станали със самия него. Спомням си колко много пъти сме се спирали със съучениците ми и сме го карали да ни ги разказва. Старият дявол живееше в малка колиба насред парцел с картофи и царевица, които господарят му дал, когато го освободил. Идваше при нас с мотика в ръка и както бяхме накацали като лястовици по оградата в припадащия мрак на летните вечери, ни разказваше такива ужасни неща и така страшно въртеше бялото на очите си, че започвахме да се страхуваме дори от собствените си стъпки в тъмното на път за дома.

Бедният стар Помпей! Много години изминаха, откакто той умря и отиде да прави компания на призраците, за които толкова обичаше да разказва. Погребаха го в един ъгъл на собственото му място, а ралото скоро мина върху гроба му, изравни земята и никой вече не се сещаше за побелелия негър. Няколко години по-късно, вече младеж, съвсем случайно се разхождах из тия места и чух куп слухове за един череп, който палешникът на ралото току-що беше изровил. Разбира се, всички решиха, че е останал от човек, който е бил убит, и с него извадиха отново на бял свят някои от приказките за къщата с призраците, които се предаваха от поколение на поколение. Веднага се сетих, че това са останките на бедния Помпей, но си замълчах, защото съм твърде деликатен и не бих могъл да разваля удоволствието на другите, когато става дума за убийство или призрак. Все пак се погрижих костите на стария ми приятел да бъдат заровени отново, и то на място, където няма да се нарушава техният покой. Както бях седнал на тревата и гледах погребението, започнах дълъг разговор с един възрастен господин от околността. Джон Йоса Вандермур, мил човек, който обича клюките и цял живот беше слушал и разказвал какво се бе случвало в провинцията. Той си спомняше стария Помпей и историите му за къщата с призраците, но ме увери, че мога да науча от него нещо още по-необикновено и след като проявих голямо любопитство да го чуя, седна на тревата до мен и ми разказа следната история. Постарах се да я предам, доколкото е възможно, с неговите думи, но оттогава изминаха много години и аз остарях, а и паметта ми вече не я бива. Ето защо не съм сигурен, че езикът ми е същият, но винаги съм бил добросъвестен към фактите.