Ласи

Единадесета главаБорба за оцеляване

През първите четири дни Ласи продължи пътя си без прекъсване, почиваше само нощем, и то за малко. Трескавото й желание да се придвижи бързо на юг не допускаше появата на никакво друго чувство. На петия ден обаче кучето се изправи пред ново предизвикателство: мъчителния глад. Инстинктът за движение досега беше заличавал всяка мисъл за храна. Сега обаче гладът излезе на преден план.

Ласи нямаше трудности с намирането на вода, за да утолява жаждата си. Но набавянето на храна беше проблем, твърде далечен за живота, който беше водила досега. Откакто се помнеше, не й се беше налагало да се грижи за храната си. Тя се появяваше пред нея в точно определено време. Хората я поставяха пред муцуната й в специална чиния. Бяха положили големи усилия да й втълпят, че това е нейната част и че никога не бива да яде храна, която е захвърлена на улицата. Година след година я бяха приучвали към това и бяха постигнали успех. Не, Ласи никога не се беше грижила за прехраната си. Това беше задължение на хората.

А сега изведнъж навикът и наученото в досегашния живот се оказваха безполезни. Следобед никой човек не поставяше пред нея съдинка с ядене. Сега това благородно животно трябваше да се научи да се грижи само за себе си.

Ласи учеше добре. Тя не разсъждаваше като хората. Хората имат фантазия — те могат да си представят някакво събитие и съпътстващите го обстоятелства, още преди да се е случило. Едно куче не може да стори това — то може само да чака, докато събитията го връхлетят, и тогава да направи онова, което е във възможностите му, за да ги овладее.

Инстинктът я тласкаше да продължи пътя си на юг. Той й подсказваше как да избягва населените места, как да върви по ръба на пропастите или да се промъква по корем през откритите хълмове. Инстинктът я научи и как да си намери храна.

Когато на петия ден от пътешествието си Ласи продължаваше пътя си в обичайния бърз, лек тръс, сетивата й я предупредиха, че трябва да бъде предпазлива. Тичаше по една невидима пътечка през степта, оставена от дивеча, когато изведнъж спря. Издаде глава напред и застина неподвижна, стараейки се да разгадае със слуха и обонянието си знаците, които все още бяха съвсем слаби и един човек никога не би могъл да ги забележи.

Обонянието й първо реши загадката: топъл, добре познат мирис на храна.

Старият навик я тласкаше да изтича открито към миризмата, без да се бои от нищо. Ала инстинктът победи навика. Тя приклекна и бавно и предпазливо запълзя към миризмата. Движеше се през степта съвсем безшумно, миризмата ставаше все по-силна. Изведнъж видя онова, което беше подушила. По същата пътечка се движеше една невестулка, гъвкава като змия. Главата й беше високо вдигната, тя влачеше след себе си току-що убит заек. Плячката беше по-голяма от невестулката, но зверчето беше силно и я влачеше напред с учудваща скорост. Сега вече и невестулката усети враг и се обърна светкавично. Цялата й поза изразяваше заплаха. Тя пусна плячката си и се изправи срещу Ласи, за да погледне опасността в очите. Оголи острите си зъби и нададе пронизителен писък, който прозвуча като предупреждение.

Снишила глава, Ласи следеше движенията й. Никога преди това не беше виждала такова животно. Освен това й липсваше ловният инстинкт, който би я накарал да се хвърли като светкавица върху невестулката, и то по-бързо, отколкото се оформят човешките мисли. Тя произхождаше от расата на работните кучета и се отличаваше с миролюбивия си нрав. Все пак инстинктът да се снабди с храна я тласна напред.

Козината й бавно настръхна. Тя оголи белите си зъби, ушите й се опънаха назад. Приготви се за скок и почти в същия миг вече летеше напред. Стресната, невестулката изпищя и отскочи настрана. После си проби път през преплетените степни треви, безшумна, бърза, гъвкава като течаща вода, и изчезна.

Ласи се обърна да види къде е избягал неприятелят, но сетивата й насочиха вниманието си към нещо друго — към топлата миризма на кръв, която идваше от убития заек, изоставен на пътеката.

Тя стоя дълго, без да изпуска от очи плячката. После сниши глава и направи няколко крачки напред, през цялото време готова да отскочи. Защото, макар че ароматът на кървавата храна я удари право в носа, миризмата на невестулката все още висеше във въздуха. Бавно, много бавно Ласи протегна муцуна, все по-близо и по-близо, докато докосна скоро убития заек. Но светкавично се отдръпна и започна да описва кръгове около мястото, където лежеше мъртвото животинче. След малко отново се приближи, сведе глава и захапа плячката. След това се изправи и зачака.

Струваше й се, че дори тук, в дивата степ, изведнъж ще прозвучи гласът на господаря й:

— Пфу, Ласи, остави това! Пфу!

Не се случи нищо.

Ласи постоя още малко в нерешителност, после изведнъж взе решение. Трябваше да отнесе заека надалеч. Огледа се надясно и наляво и продължи пътя си. Скоро откри каквото търсеше: гъст храсталак от жълтуга, който представляваше много добро скривалище. Затича се към него, легна така, че да е защитена от три страни, сви се на кълбо и пусна заека пред себе си на земята. После го подуши внимателно. Миришеше толкова добре. Миришеше на храна.

Още един урок. Вече познаваше миризмата на заека. Инстинктът й подсказа как да се справи по-нататък. Когато продължи пътя си, тя започна да ловува. Винаги когато острият й нос улавяше миризмата на дивеч, тя се втурваше след него. Тичаше и търсеше, а когато го намираше, се хвърляше върху него, убиваше го и го изяждаше. Водеше я мъдрият закон на природата. Не убиваше произволно, както често правят хората. Убиваше, за да живее, и само по тази причина. Храната й стигаше едва колкото да оцелее, за нищо повече. Вече нямаше загрижени очи, които следяха теглото й, проверяваха цвета на устата, наблюдаваха състоянието на козината. Нямаше кой да каже:

— Отслабнала е — сложи в храната й малко говежди дроб!

— Струва ми се, че нещо не е наред — добре ще е на сутринта да й дадем купа мляко. Ако й хареса, разбий вътре и едно сурово яйце!

— Хм… Цветът на устата й не ми харесва. Струва ми се, че няколко дни трябва да й даваме по лъжичка рибено масло. Това ще я оправи бързо!

Къде беше сега кралското куче, за което всички се грижеха и което нощем спеше в сухия си кучкарник? Вместо него през степта тичаше едно коли с хлътнали, мършави хълбоци, с мръсна, сплъстена козина, с рошава опашка. Но под загрубялата външност се криеше кучето, което години наред е било обграждано с много грижи и обич и никога не е боледувало. Именно тези грижи сега даваха резултат. Ласи беше здрава и силна, с яко телосложение, мускулите й бяха издръжливи и всекидневно я носеха на много километри на юг.

Сърцето й беше смело, инстинктът — непогрешим. Така кучето продължи пътя си, ден след ден, все на юг през високите шотландски плата, през папрати и степни треви, през хълмове и равнини, през реки и гори — постоянно напред, постоянно на юг.