Лавинен огън

Четирийсет и първа глава

— В ЗВЯР КРЪВОПИЕЦ ЛИ? — попита Ричард.

— Какво пък е това? — пристъпи до него Кара.

Преди да отговори, Шота въздъхна дълбоко.

— Той вече не е просто звяр, свързан с отвъдния свят, какъвто беше при своето създаване. На него неволно му е дадено да опита вкуса на кръвта ти. Още по-ужасното е, че това е направено посредством Субстрактивна магия, а тя също е свързана с отвъдния свят. Това го е превърнало в звяр кръвопиец.

— Е… и какво означава това? — попита Кара.

Шота се надвеси напред, гласът и бе почти шепот.

— Означава, че сега е несравнимо по-опасен. — Изправи се, след като се увери, че е постигнала търсеното въздействие. — Не съм специалист по древни оръжия от епохата на Голямата война, но мисля, че след като такъв звяр вкуси кръвта на своята жертва по такъв начин, връщане назад няма.

— Ясно, един вид, няма да се откаже. — Ричард отпусна ръка на ефеса на меча си. — Тогава кажи ми как можеш да ми помогнеш да го убия? Или поне да го спра, да го изпратя обратно в отвъдния свят? Всъщност как точно действа този звяр, откъде знае, че…?

— Чакай малко, спри — вдигна ръка Шота. — Опитваш се да мислиш за него като за обикновена заплаха, за враг, който те преследва. Опитваш се да отсееш характерните му черти, да обозначиш поведението му. Няма такива неща. Точно там му е особеното на това същество — отсъствието на отличителни белези, на натюрел. Поне на видим такъв, понеже на практика неговата същност е в това, че няма същност. И това го прави непредвидим.

— Звучи ми абсурдно. — Ричард скръсти ръце, питайки се дали Шота наистина познава този звяр толкова добре, колкото твърди. — Все някаква същност трябва да има. Трябва да се държи по някакъв начин, който да можем да възприемем и постепенно да си изградим определени очаквания за поведението му. Просто още не сме го осмислили. Не може просто ей така да няма същност.

— Нима не разбираш, Ричард? Още от самото начало се опитваш да го разгадаеш. Нима не ти е хрумвало, че Джаганг би предположил, че ти се ще да анализираш и опознаеш чудовището му, за да го победиш? Ти винаги го правиш. Понеже те познава, Джаганг е създал оръжие без своя същност.

Ти си Търсачът. Ти търсиш отговори за природата и същността на хората, на нещата, на ситуациите. В една или друга степен всички хора го правят. Ако звярът кръвопиец имаше специфична същност, тогава действията му щяха да бъдат изучени и разнищени. Ако нещо може да бъде разнищено достатъчно, че да стане предвидимо, тогава биха могли да бъдат взети мерки, би могъл да бъде изготвен план за действие срещу него. Разгадаването на характера на едно нещо е основната стъпка към вземането на ефективни мерки. Именно поради тази причина това същество няма свой характер — за да не можеш да вземеш никакви мерки, за да се пребориш с него.

Ричард прокара пръсти през косата си.

— Съвсем се обърках, нищо не разбирам.

— Не е и нужно. Това също е част от схемата на Джаганг — да няма никаква схема. Да не разбереш нищо, за да се объркаш.

— Съгласна съм с Господаря Рал — намеси се Кара. — Все трябва да има някаква отличителна черта, някакъв начин на действие и реакция. Дори хората, които се имат за големи умници и се опитват да бъдат непредвидими, все някога си изграждат модел, макар че може и да не го съзнават. Този звяр не може просто ей така да се носи насам-натам с надеждата да попадне на Господаря Рал, който точно в този момент си подремва.

— С цел да не бъде опознат и да не бъде намерен начин да му се противодейства, той е създаден като същество на хаоса. Неговата цел е да те нападне и убие, но за да осъществи своята мисия, използва хаотични средства. — Докато говореше, Шота стисна един свободен край на роклята си. — Днес напада с нокти. Утре бълва отрова. На следващия ден гори с огън или нанася удар, или забива зъби в плътта ти. Напада напосоки. Не избира курс на действие, основаващ се на анализа, на натрупания опит или дори на конкретната ситуация.

Ричард се почеса по носа, замислен върху думите и. Засега му се струваше, че Шота има право, че в нападенията досега наистина нямаше определен модел. Бяха напълно различни едно от друго — толкова различни, че той се питаше дали в крайна сметка става въпрос за същото онова чудовище, за което го предупреди Ничи.

— Но Господарят Рал успя да избегне звяра вече няколко пъти. Доказа, че е по-добър от него.

Шота се усмихна снизходително, все едно Кара беше дете, направило важна констатация. Отдалечи се на известно разстояние, после се върна, замислена над проблема. Изражението на лицето и показа на Ричард, че най-сетне е намерила по-подходящо и разбираемо обяснение.

— Представи си, че този звяр кръвопиец е като дъжда — рече тя. — Представи си, че искаш да се предпазиш от дъжда, както би искал да не бъдеш заловен от звяра. Да речем, че целта ти е да останеш сух. Днес може да се окажеш под покрив, когато завали, и да не се намокриш. Утре дъждът може да се измести в другия край на долината и пак да ти се размине. После пък може да тръгнеш на път, преди да е заваляло, да изпревариш дъжда. А на следващия ден да решиш да си починеш, да не ходиш никъде и дъждът да завали там, където е трябвало да отидеш. Може би някой път ще вали над нивите отдясно на пътя, а ти ще вървиш отляво. Така хаотичният дъжд те пропуска и ти оставаш сух — понякога, защото си взел предпазни мерки, да речем, останал си вкъщи; понякога просто, защото си извадил късмет.

Но колкото повече вали, толкова по-ясно осъзнаваш, че един ден няма да ти се размине и ще се намокриш.

И така, решаваш, че погледнато в перспектива, е най-добре да се опиташ да опознаеш явлението, да разбереш пред какво се изправяш. И така, в опита си да разбереш противника си наблюдаваш небето и се опитваш да познаваш кога ще вали. Някои знаци започват да ти се струват сравнително надеждни и ти започваш да ги приемаш като предупреждения за предстоящ дъжд. В резултат на това понякога познаваш и наистина предвиждащ, че ще вали. Понеже се опираш на тези знаци, предпочиташ да си останеш вкъщи и когато завали, си на сушина. Мислиш си, че си постигнал някакъв успех, понеже си успял да вникнеш в същността на явлението и си се научил да го предсказваш.

Напрегнатите, бездънни очи на Шота минаха покрай Кара и се спряха на Ричард със сила, от която едва ли не му секна дъхът.

— Но рано или късно — продължи тя с глас, от който тръпки го побиха — дъждът ще те намокри. Ще те връхлети изневиделица. Или пък ти ще си предугадил, че ще вали, но ще си се надявал да имаш време да се скриеш на сушина, а той ще се е оказал по-бърз, отколкото си предполагал. Или пък някой ден, когато си далеч от всякакъв подслон, понеже си бил напълно убеден, че през този ден е изключено да завали, дъждът ще дойде и ще се изсипе отгоре ти. Крайният резултат при всички положения е един и същ. Ако си припомним, че не става въпрос за дъжд, а за онзи звяр, това означава, че няма да си мокър, а просто мъртъв.

Увереността ти, че можеш да предвиждаш кога ще завали, постепенно се превръща в причина за твоето падение, защото макар в редица случаи наистина да успееш да предвидиш дъжда, всъщност ти не си способен, на базата на свои познания и опит и на способността ти да осъзнаеш цялата информация, с която разполагаш, да направиш надеждна прогноза. Колкото повече пъти успяваш да се изплъзнеш обаче, толкова повече се засилва измамното ти чувство за увереност, като по този начин ставаш все по-уязвим и податлив на неприятни изненади. Така най-напрегнатите ти усилия да опознаеш природата на дъжда постепенно те предават, защото макар че в редица от своите прогнози се оказваш прав, причините за успеха ти не винаги са в самия теб, но ти не го знаеш. В крайна сметка един ден дъждът ще се промъкне и ще се излее отгоре ти, когато най-малко го очакваш.

Ричард огледа притесненото лице на Кара, но не каза нищо.

— Звярът кръвопиец действа по този начин — приключи въпроса Шота. — Той няма точно дефиниран характер, така че не можеш да предвидиш поведението му, като се опиташ да го вкараш в определени модели.

Ричард въздъхна, за да се успокои. Нямаше да може да издържи да мълчи още дълго.

— Но според мен всичко на този свят има свой характер, закони, по които съществува, дори ние да не сме способни да ги разберем. В противен случай това, което казваш, би означавало, че самите те си противоречат, а не биха могли.

Неспособността да разберем дадено нещо не ни дава основания просто ей така да си изберем някакво обяснение. Не можеш да кажеш, че след като не познаваш характера на даден обект, той не притежава такъв. Можеш само да твърдиш, че все още не си разгадал този характер, че все още не си способен да вникнеш в него.

Шота се усмихна загадъчно и вдигна ръка към небето.

— Като дъжда ли? На теория може и да си прав, Ричард, но има неща, които, практически погледнато, толкова надскачат способността ни да ги разберем, че сме склонни да ги приемаме за чиста случайност — като дъжда. Знам само, че времето сигурно се ръководи от някакви закони, но те са толкова сложни и последиците от тях са толкова колосални, че не можем реално да се надяваме да ги разберем или да се запознаем с тях. В крайна сметка дъждът може би не е случайно възникнало явление, но въпреки това е извън способностите ни да го предвидим, така че за нас резултатът все едно е изцяло случаен, без ред или характер.

Звярът кръвопиец е същият. Макар по принцип характерът му да е изграден по някакви закони, както ти смяташ, за тебе е все едно. Мога само да ти кажа, че доколкото ми е известно, това е звяр, съзнателно създаден да действа без ред и неговото създаване е успешно дотолкова, доколкото той функционира, без да проявява никакъв различим характер — поне без такъв, който по някакъв начин може да ти е полезен в опознаването му и за намирането на начин да го спреш.

Приемам, че е възможно да си прав. Предполагам, че не е изключено зад привидно хаотичното поведение на звяра все пак да има някаква сложна схема, но ако е така, те уверявам, че вече е извън нашите възможности да проумеем, че за целите, които ние сме си поставили, той действа хаотично.

— Вече не съм сигурен, че те разбирам — прекъсна я Ричард. — Би ли ми дала пример?

— Ами, ето, звярът не се учи от опита си. Може да пробва една и съща безуспешна тактика три пъти последователно, дори е склонен да пробва нещо още по-малко надеждно, което очевидно няма никакви шансове за успех. Той просто действа хаотично, напосоки. Ако действията му се определят от някаква сложна, неразгадаема схема, то ние не я виждаме — виждаме само хаотичните резултати.

Нещо повече, това същество няма съзнание — поне не в смисъла, който сме свикнали да влагаме в това понятие. Той няма душа. Вярно, има цел, но изобщо не го интересува дали ще я постигне. Няма да се разгневи, ако се провали. Това същество не знае що е милост, състрадание, любопитство, ентусиазъм, загриженост. На него му е поставена една задача — да убие Ричард Рал. И сега то пробва безброй хаотични възможности да я постигне, но в постигането на тази цел не влага никакъв емоционален или интелектуален интерес.

Живите същества виждат личната си изгода от постигането на определени цели — независимо дали става въпрос за птичка, която лети към боровинков храст, или за змия, която проследява мишка в дупката и. Те вършат нещо, за да удължат живота си. Не и звярът.

Той е безмозъчна твар, която се движи напред към внушения му обект. Може да се каже, че е като дъжд, на когото е поставена задачата да „намокри Ричард“. Дъждът прави нови и нови опити, излива се като из ведро, ръми на ситни капчици, пръска на едри капки — напразно. Но на дъжда изобщо не му дреме, че не е сполучил да те намокри. Не е способен да изпитва гняв или силно желание, да удвоява усилията си. Просто ще продължи да вали по различен начин, докато в един момент успее да те намокри. А когато го направи, няма да изпита радост.

В този смисъл звярът е лишен от логика, но не се заблуждавай — той е зъл, свиреп и безразсъдно жесток в действията си.

Ричард уморено отри челото си с ръка.

— Шота, въпреки всичко продължавам да не разбирам. Как е възможно? Ако е звяр, все трябва да го ръководи някаква цел. Нещо трябва да го кара да действа.

— О, да, има какво да го ръководи — необходимостта да те убие. Той е създаден да бъде същество, което действа напълно хаотично, за да не можеш да се изправиш насреща му. В известен смисъл ти си доказал, че си ужасно труден за побеждаваме противник. Затова Джаганг е бил принуден да измисли нещо, което no-скоро ще избягва възможностите за директна схватка с теб, вместо да се опитва да те надвие в бой.

— Но след като е създаден, за да ме убие, значи все пак има някаква цел.

— Вярно, има — сви рамене Шота, — но това не ти помага, за да си съставиш някакви, предварителни идеи как, кога или къде ще се опита да те убие. Както вече вероятно си разбрал досега, то не прави системни опити да постигне целта си. Надявам се да разбереш мащабите на скритата опасност в тази негова тактика. Ако знаеш, че врагът ще те нападне с копия, ще си вземеш щит. Ако знаеш, че те преследва убиец с лък, можеш да изпратиш цяла армия да издирва мъж с лък. Ако знаеш, че те дебне вълк, можеш да заложиш капан или да не излизаш от къщи.

Звярът кръвопиец няма предпочитан метод на убиване или ловуване, така че е ужасно трудно да се защитиш. Веднъж може да нападне и изтреби до крак хилядна армия от твои защитници. Другия път може свенливо да се оттегли, след като е потъпкал едно-единствено дете, пристъпвало пред теб. Това че веднъж постъпва по определен начин, не е гаранция, че ще го направи пак. Това също е част от ужаса, който вдъхва подобно чудовище — ужасът, че не знаеш откъде и как ще се стовари отгоре ти.

Неговата смъртоносна сила е в това, че не е нещо определено. Не е силен или слаб, бърз или бавен. Той се променя постоянно, но наред с това си остава същият или се връща към предишно състояние, дори то да не е било особено успешно.

Единственото, което е било важно след създаването му, е било ти да използваш дарбата си. Тогава те е фиксирал. Оттам нататък не можеш да предполагаш по никакъв начин каква ще е следващата му крачка или кога ще я предприеме.

Знаеш само, че е по следите ти и че колкото и пъти да избягваш лапите му, той ще продължава да те следва — може да е няколко последователни пъти в рамките на един ден, може да не се появи цял месец и дори цяла година, но бъди сигурен, че някой ден ще се появи. Никога няма да се откаже.

Ричард се запита каква част от всичко, което му говореше Шота, е явен факт и доколко допълва истината с предположения и дори с неща, които си въобразява.

— Но ти си вещица — обади се Кара. — Сигурно можеш да му кажеш нещо, с което да му помогнеш да пребори този звяр.

— Част от способностите ми се състоят в това да виждам как събитията се носят в реката на времето, да гледам накъде отиват един вид. При положение, че звярът кръвопиец е непредвидим, по самата си същност той съществува извън моите възможности да го предскажа. До известна степен моите способности са свързани с пророческите. Ричард е човек, който може да се каже, че съществува извън пророчеството, човек, когото останалите намират за изключително непредвидим — както Морещицата несъмнено вече е разбрала. По отношение на този звяр аз не бих могла да го посъветвам за някое предстоящо събитие или за действие, което би трябвало да избягва.

— Да разбирам ли в такъв случай, че пророческите книги са безполезни? — попита Ричард.

— Както аз съм сляпа за него, така и пророчествата не го познават. Пророчеството не може да види звяра кръвопиец по-добре, отколкото е способен да регистрира някое хаотично, случайно събитие. Пророчеството може да прозре, че даден човек ще бъде улучен от стрела на сутринта в ден, когато ще вали дъжд, но то не може да изброи всички дни, когато ще вали, или да конкретизира в кой точно от тези дъждовни дни ще се появи стрелата. Може да се каже, че това, което е във възможностите на пророчеството, е да предупреди, че рано или късно ще вали и ти ще се измокриш.

Отпуснал лявата си ръка върху ефеса, Ричард кимна с неохота.

— Трябва да призная, че това се доближава до моето мнение за пророчеството. Аз също мисля, че пророчеството може да ти каже, че слънцето ще изгрее утре, но то не може да определи какво би избрал да правиш със своя ден. — Изгледа я намръщен. — И така, значи не можеш да ми кажеш повече за действията на този кръвопиец, понеже ти се занимаваш с потока на времето. — След като тя кимна, той продължи: — В такъв случай откъде знаеш толкова много за този звяр?

— Потокът на събитията през реката на времето не изчерпва моите способности — загадъчно отвърна тя.

— Да разбирам ли, че това е всичко, което смяташ да споделиш с мен — въздъхна Ричард, без никакво желание да спори с нея.

— Това е всичко, което мога да ти кажа за звяра кръвопиец и за връзката му с теб. Ако той продължи да съществува, рано или късно ще стигне до теб. Но тъй като е непредвидим, дори този изход не може да се предрече. Невъзможно е да се каже кога, къде и след колко време ще те пипне. Може да е днес, а може, знам ли, преди да е успял да те открие и да те убие, ти отдавна да си се поминал от старост.

— Е, поне това е успокоително — промърмори Ричард.

— Не разчитай много — продължи съчувствено тя. — Докато си жив, Ричард, докато кръвта тече в жилите ти, звярът ще те преследва.

— Да не искаш да кажеш, че ме надушва по кръвта? Като онези хрътки, дето усещат човека по биенето на сърцето му?

— Фигуративно казано. Така да се каже, той вече познава вкуса на кръвта ти. Но тя, по начина, по който ти мислиш за нея, не е важна за звяра. Важното е онова, което той е успял да почувства във вкуса и — твоето родословие.

Той вече е знаел, че си жив. Дори вече е бил започнал да те преследва. Първия път, когато си използвал дарбата си, му е бил достатъчен, за да се залепи за теб завинаги. Той е почувствал дарбата, която носиш в кръвта си.

Ричард имаше толкова въпроси, че не знаеше кой да зададе пръв. Започна с онова, което му се видя най-просто за разбиране.

— Защо е свързан с отвъдния свят? Има ли някаква причина?

— Поне на мене са ми известни няколко. Отвъдният свят е вечен. Във вечността времето не означава нищо. Ето защо времето не означава нищо и за звяра. За него не е спешно належащо да те убие. Неотложността би придала на действията му осмислено намерение, което би превърнало звяра в същество с характерни черти. Той не се чувства притискан от времето да свърши работата, за него поредният залез не е поредният пропуск да те убие. Всеки ден е досущ като следващия. Поредицата на дните е безкрайна.

Тъй като той няма чувство за време, не се нуждае от характер. Времето помага да се дадат очертания на всяко живо същество. Позволява ти да отложиш неща, които знаеш, че би могъл да свършиш друг път. То те кара да бързаш да си намериш бивак, преди слънцето да е залязло. Притиска генерала да организира отбраната си, преди врагът да е нападнал армията му. Напомня на жената да роди деца, докато не и е минало времето. Дори пеперудата, излюпила се от какавидата, за да се радва на криле един-единствен ден, е длъжна да се съвкупи през същия този ден, защото не го ли направи, ще е пропуснала единствения си шанс.

Докато този звяр не е докоснат от времето. Основен елемент в неговото битие е връзката му с отвъдния свят, което противоречи на самата идея за Сътворението, тъй като отвъдният свят е разпадът на Сътворението. Тази смесица, това вътрешно противоречие е част от движещия механизъм, който размесва движенията му и ги превръща в хаос. Когато Ничи използва Субстрактивна магия, за да елиминира кръвоизлива в тялото ти, звярът, от корените си в отвъдния свят, е успял да вкуси от теб, а по-точно казано, от измеренията на магията ти.

В твоята кръв се преплитат нишките на Адитивната и Субстрактивната магия. Този звяр е създаден така, че да те разпознава по твоята дълбока същност, по магията ти, като по този начин прехвърля обичайните граници на този свят. Звярът е имал нужда един-едничък път да използваш дарбата си, за да се свърже с теб. Посредством тази връзка той е можел да те проследи. Но когато е усетил вкуса на кръвта ти, е разкрил друга част от същността ти.

Той е успял да усети вкуса на уникалния елемент на магията, присъстващ в кръвта ти, наследен от страната на Зед и от страната на Мрачния Рал. И този вкус е причината за мутацията му — той вече не е съществото, създадено от пионките на Джаганг.

Той не усеща самата ти кръв, а no-скоро долавя елементите на магията, които присъстват в нея. Ето защо всяка употреба на магия привлича звяра и той става все по-опасен. Сега той разпознава използването на магия в който и да е край на света. Магията на всеки човек е уникална. Той разпознава твоята. Ето защо не бива да използваш дарбата си.

Поради тази причина Сестрите, работили върху създаването на това чудовище по поръчка на Джаганг, биха били щастливи, ако можеха да се доберат до капчица от кръвта ти още по време на работата. Така те биха могли да свържат звяра с кръвта ти, но без кръвта ти връзката е била много слаба, в нея не са се долавяли истинските мащаби на магията ти.

Ничи е дала на звяра онова, от което той най-силно се е нуждаел, при това веднага, след като е бил нащрек, защото ти си използвал дарбата си. Вярно, че това е бил единственият начин да ти спаси живота, че може би не е имала избор, но го е направила. Оттук нататък при всяка употреба на магия звярът ще те намира много по-лесно. Може да се каже, че в известен смисъл Ничи е изпълнила клетвата си, дадена като Сестра на мрака.

Косъмчетата по тила на Ричард настръхнаха. Искаше му се да намери доводи, с които да опровергае казаното от Шота, да открие слабото място на чудовището, което тя така подробно описа пред него.

— Но звярът нападна в момент, когато не използвах магията си. Просто една сутрин връхлетя върху лагера ни. Не съм използвал магията си.

Шота го погледна с онзи свой поглед, който той познаваше толкова добре и който неизменно го караше да се чувства пълен невежа.

— Онази сутрин ти използва магията си.

— Не съм — продължи да настоява той. — По това време спях. Как е възможно да съм я използвал…

Не довърши изречението си. Погледът му се зарея към далечните хълмове над долината и планините отвъд тях. Спомни си как се събужда, раздиран от ужасния спомен за сутринта, в която Калан изчезна, веднага след това установява, че стиска ефеса на меча си, изваден наполовина от ножницата. Спомни си усещането за магията, пропълзяла в тялото му.

— Но това бе магията на меча — оправда се той. — Аз просто стисках меча си. Не беше моята магия.

— Беше твоята магия — настоя Шота. — Използването на Меча на истината призовава неговата сила, която се съчетава с твоята дарба, с твоята магия, която звярът кръвопиец разпознава. Магията на меча вече е част от теб. С използването му рискуваш да призовеш звяра.

Ричард имаше чувството, че светът го притиска от всички страни, че всички пътища пред него се затварят, че не му остава никаква възможност да направи каквото и да било, за да предотврати бедата, пред която е изправен. Почувства се ужасно.

— Но мечът ще ми помогне да се бия с него. Аз не знам как да използвам дарбата си. Мечът е единственото, на което мога да разчитам.

— Наистина е възможно в някои случаи да те спаси. Но тъй като звярът кръвопиец не притежава характеристики и понеже вече е част от отвъдния свят, ще има моменти, когато ще си въобразяваш, че мечът те пази, а всъщност няма да е така. Мисълта, че можеш да предскажеш способността на меча си да се изправи срещу звяр, би ти вдъхнала илюзорна увереност. Както вече ти казах, този звяр е непредсказуем, така че ще има моменти, когато мечът ти не би могъл да те защити. Трябва да се пазиш не само от това да се доверяваш прекалено много на меча си, но и от несъзнателното призоваване на звяра.

Той те преследва постоянно и може да нападне във всеки един момент, но когато използваш дарбата си, многократно увеличаваш възможността звярът да те нападне. Магията го привлича.

Ричард стискаше дръжката на меча си толкова здраво, че усети как релефните букви на думата „Истина“ се бяха отпечатали върху дланта му. В същото време гневът на меча рязко се пробуди и се опита да се прокрадне в него, за да го защити от надвисналата заплаха. Махна ръката си от ефеса, сякаш бе нагорещен. Запита се дали е възможно да е извикал звяра, без изобщо да го осъзнава.

— Има и още нещо — скръсти ръце Шота.

— Чудесно! Е, какво е то? — Вниманието му се прехвърли отново върху нея.

— Ричард, не аз съм създала този звяр. Не съм отговорна за опасността, която той създава за теб. — Отклони погледа си. — Ако искаш, мрази ме, задето ти казвам истината. Ако пък предпочиташ, кажи ми да спра и аз няма да ти кажа нито дума повече.

— Не, съжалявам — махна с ръка той, за да и се извини. — Знам, че не си виновна ти. Сигурно просто съм леко поизнервен. Продължавай. Какво искаше да ми кажеш?

— Ако използваш магията си… всъщност каква да е магия… звярът ще разбере. Тъй като действа хаотично, е възможно да не използва връзката, събудена от магията, за да те нападне веднага. Необяснимо защо, може и да не откликне. Другия път обаче може да атакува незабавно. Така че, не се успокоявай по такъв начин.

— Това вече ми го каза.

— Да, но засега още не осъзнаваш истинския смисъл на думите ми. Трябва да разбереш, че всяко използване на магия така да се каже дава на звяра да вкуси кръвта ти.

— Както споменах, вече ми го каза.

— Подчертавам, че става въпрос за всяко използване на магия. — Той я изгледа с неразбиращ поглед и тя побърза да почука с пръст слепоочието си. — Помисли.

След като той продължаваше да мълчи, тя продължи:

— Това включва и пророчествата.

— Пророчества ли? Какво искаш да кажеш?

— Пророчествата се правят от магьосници, които притежават пророческа дарба. Всеки обикновен човек, който чете едно пророчество, вижда само думи. Дори Сестрите на светлината, пазителките на пророчествата, за каквито се имаха, не проникват в дълбоката същност на пророчествата. Ти си магьосник воин. Като такъв, в дарбата ти дремят редица латентни способности. Сред тях е и способността ти да използваш пророчества… да ги разбираш в смисъла, в който са били създадени.

Е, сега разбираш ли колко е лесно да използваш дарбата си несъзнателно, без дори да усетиш?

Няма значение по какъв начин си я използвал — дали посредством меча, или докато лекуваш с дарбата си, или като предизвикваш мълния… все едно. Звярът ще бъде повикан. За звяра кръвопиец е все едно коя своя способност ще използваш — за него дарбата е само средство за разпознаване.

Той не прави разлика дали използваш дарбата си за нещо дребно или за нещо колосално. За него дарбата си е просто дарба.

Ричард я гледаше невярващо.

— Да не би да искаш да кажеш, че ако просто понеча да излекувам някого или пък издърпам меча си, вниманието на звяра ще бъде насочено към мен?

— Да. И е твърде вероятно съвсем скоро той да знае точното ти местоположение. Тъй като в по-голямата си част звярът е създание, изградено от Субстрактивна магия, то съществува в света на живите само частично. С други думи, освен, че за него не съществуват понятия като време и разстояние, той не функционира лесно на този свят. Той не вниква в същността на законите на този свят, като например времето. Въпреки това той не се уморява, не го домързява, не се ядосва, не изпитва страст.

С всичко това не се опитвам да те убедя, че винаги когато използваш дарбата си, той ще направи нещо. Както вече казах, неговите действия не могат да бъдат предвидени, така че както всичко останало, използването на магията не може да бъде считано за предупреждение. Така само улесняваш звяра да те намери. А дали ще го направи или не — никой не може да каже.

— Чудно — промърмори Ричард и пак заснова напред-назад.

— Как може да го убие? — попита Кара.

— Звярът не е живо същество — отвърна Шота. — Със същия успех можеш да се опиташ да убиеш камък, който виждаш, че се е наклонил и може да се стовари върху главата ти. Или да убиеш дъжда, за да не те намокри.

Кара изглеждаше толкова объркана, колкото се чувстваше Ричард.

— Но все трябва да има нещо, от което го е страх — подметна тя.

— Страхът е характерен за живите същества.

— Тогава поне нещо, което не харесва.

— Което не харесва ли? — сбърчи чело Шота.

— Нали се сещащ — огън, вода, светлина. Нещо, което не харесва и поради това избягва.

— Днес може да реши да избягва водата. Утре може да се измъкне от тресавище, да го сграбчи за крака и да го повлече към дъното, за да го удави. Този звяр се движи из света, сякаш е попаднал във вражеска земя, която не му оказва помощ почти по никакъв начин.

— Но как е възможно някой да придобие нужните познания за създаването на подобно нещо? — не издържа Ричард.

— Мисля, че основното е било открито от Джаганг в древни книги за оръжия, правени по времето на Голямата война. Той отдавна изучава древните бойни техники; събира информация по въпроса отвсякъде. Подозирам обаче, че е приложил не само чуждия опит, но и специално разработени схеми, създадени за конкретен враг — за теб. След като е събрал нужната му информация, е накарал Сестрите да свършат останалото.

И понеже наред със Субстрактивната магия са използвали и познание, откраднато от множество магьосници, са успели да си послужат с други хора, родени с дарбата, като са ги включили в устройството на звяра. Изтръгвали са душите на тези хора, вземали са всичко, което са смятали за важно при създаването на това чудовище. Това е оръжие, с каквото никога досега не сме се сблъсквали. Джаганг е поръчителят на това ужасно същество. Трябва да бъде спрян, преди да е изработил поредното си уродливо творение.

— По този въпрос съм напълно съгласен с теб — подкрепи я Ричард.

— Но ти не можеш да го спреш, ако продължаващ да гониш неясни призраци — продължи Шота.

Ричард се закова на място и я погледна.

— Шота, не може просто ей така да ми разкажеш всичко това, без поне да ми кажеш нещо, което би ми било от полза.

— Ти си този, който дойде при мен, за да ми задава въпроси. Не съм хукнала аз да те търся. Освен това вече ти помогнах. Казах ти каквото знам. Може би благодарение на информацията, която ти дадох, ще имаш шанса да оцелееш още един ден.

Ричард чу достатъчно. Звярът кръвопиец няма характер, но това, че няма характер, всъщност, ако може така да се каже, е неговият характер. Както каза Шота, може би наистина няма начин да се предвиди следващият ход на това същество, но фактът, че не го разбират или нямат познания за даденото нещо, не означава, че то няма свой характер. Така или иначе, това не беше нещо, заради което си струва да спорят. Може би в някой момент, рано или късно, щеше да се превърне във важна характеристика, но поне за момента нямаше особено значение. Всичко, което Шота му каза, до голяма степен потвърждаваше информацията на Ничи. Макар вещицата да бе добавила някои подробности, които не бяха известни на Ничи, така или иначе и тя не предлагаше готови решения.

Всъщност, като се замисли, Ричард дори оставаше с впечатлението, че Шота си създаде доста главоболия, за да се погрижи да му обрисува една наистина доста безнадеждна картина.

Той понечи да отпусне ръка на меча си. Сепна се и вместо това прокара пръсти през косата си. Чувстваше се в безизходица. Обърна се и се загледа към дърветата из долината, листата им блещукаха на привечерната светлина.

— С други думи, излиза, че не мога да сторя нищо, за да се защитя от този звяр.

— Не съм казала подобно нещо.

— Моля? Искаш да кажеш, че спасение има? — завъртя се рязко той.

Без да издава чувствата си, тя се вгледа внимателно в очите му.

— Мисля, че има един начин да запазиш живота си.

— И той е…?

Тя доближи длани и преплете пръстите си. Забоде поглед в земята, сякаш размишляваше над нещо, после очите и намериха неговите с няма категоричност.

— Можеш да останеш тук.

Ричард забеляза как Самюъл скача на крака. Вгледа се в изпълнените с очакване очи на Шота.

— Какво искаш да кажеш, как така да остана тук?

— Остани тук и аз ще те пазя — сви рамене тя, сякаш го канеше на кафе.

— Можеш ли да го направиш? — изопна гръб Кара и ръцете и се отпуснаха покрай тялото.

— Да, мисля, че мога.

— Тогава ела с нас — предложи Кара. — Така проблемът ще се реши.

На Ричард не му се понрави тази идея.

— Не мога — отвърна Шота. — Мога да го защитя само ако остане тук, в тази долина, в дома ми.

— Не мога да остана — отвърна Ричард, като се постара отговорът му да прозвучи съвсем небрежно.

Шота протегна ръка и нежно докосна рамото му, сякаш се опитваше да му каже да не отхвърля предложението и с лека ръка.

— Напротив, Ричард, можеш. Нима ще ти е толкова неприятно да останеш тук с мен?

— Нямах това предвид…

— Ами тогава остани.

— За колко време?

Пръстите и се впиха в плътта му, сякаш отговорът я плашеше, сякаш се страхуваше от реакцията на Ричард, но в същото време бе непоклатима в мнението си.

— Завинаги.

Ричард преглътна. Почувства се така, сякаш е вървял по тънък лед, без изобщо да го осъзнава, а изведнъж откриваше, че брегът се е отдалечил невъзможно. Знаеше, че ако даде грешния отговор, ще си сложи главата в торбата. Усети неясен гъдел по кожата си, сякаш чезнещият ден най-внезапно се бе изпълнил с напрежение и тревожност.

В този момент не беше сигурен дали не предпочита да се изправи срещу звяра, вместо да се бори с погледа на Шота.

Той разпери ръце в безпомощен жест, с който сякаш я молеше да го разбере.

— Как бих могъл да остана тук, Шота? Знаещ, че толкова хора разчитат на мен, имат нужда от помощта ми. Ти сама го каза.

— Ти не си роб на другите хора, окован от тяхната нужда. Животът си е твой, Ричард. Остани и ще живееш.

Кара, по-подозрителна от всякога, вдигна пръст към гърдите си.

— Ами аз?

— Една жена тук стига — отвърна Шота, без изобщо да я погледне, без да свали очи от Ричард.

Кара я стрелна с очи, после погледна Ричард, видя ги как се гледат, но после явно си спомни съвета на Ричард, застана нащрек и си замълча.

— Остани — прошепна сластно Шота.

Ричард видя в очите и една оголена уязвимост, сякаш цялото и същество бе раздирано от желание. Подобна откритост в погледа и той съзираше за пръв път. С крайчеца на окото си забеляза как Самюъл се е втренчил в него и не помръдва.

Посочи другаря на Шота с глава.

— Ами той?

Въпросът му не я притесни, явно го бе очаквала.

— Един Търсач тук стига.

— Шота…

— Остани, Ричард — повтори тя, прекъсвайки го, преди той да е отклонил предложението и, преди да е прекрачил чертата, която до този момент не бе осъзнал, че съществува.

Беше едновременно предложение и ултиматум.

— Ами звярът кръвопиец? Сама каза, че той е непознаваем. Откъде знаеш, че ако остана, ще сме в безопасност? При първото нападение на това чудовище загинаха доста хора, които се намираха близо до мен.

Шота повдигна брадичка.

— Познавам се добре — познавам способностите си, наред с това и пределите им. Вярвам, че тук, в тази долина, мога да те опазя в безопасност. Не мога да съм сто процента сигурна, но искрено вярвам, че е така. Знам още, че тръгнеш ли си оттук, ще си напълно беззащитен. Това е единственият ти шанс.

Ричард разбра, че в последното изречение крие доста по-дълбок смисъл.

— Остани, Ричард… моля те. Остани при мен!

— Завинаги.

Очите и плувнаха в сълзи.

— Да, завинаги. Моля те! Остани. Ще се грижа за теб — завинаги. Ще се погрижа никога да не съжаляваш за избора си, външният свят никога да не ти липсва. Моля те.

Това не беше Шота вещицата. Беше просто жената Шота, която отчаяно му се разкриваше по начин, по който никога не си бе позволявала, предлагаше му незащитеното си сърце, рискуваше. Оголената самота, която видя в душата и, го потресе. Позна чувството, защото самият той бе раздиран от неистовата му сила.

Ричард преглътна и направи още една крачка напред върху тънкия лед.

— Шота, това е най-милото нещо, което някога си ми казвала. Да разбера, че ме уважаваш достатъчно, че да ми предложиш подобно нещо, означава за мен повече, отколкото можеш да си представиш. Аз лично изпитвам дълбоко чувство на уважение към теб. Именно затова когато отчаяно се нуждаех от отговори, си помислих само и единствено за теб. Дълбоко оценявам твоето предложение…, но се боя, че не мога да го приема. Трябва да си вървя.

Изражението, което се появи на лицето и, изпълни Ричард с неимоверен хлад — все едно го бяха хвърлили в ледена вода.

Без да отрони нито дума повече, Шота се завъртя и понечи да тръгне.