Агата КристиЛебедова песен

I

Беше единадесет часа през една майска утрин в Лондон. Господин Коуан гледаше навън през прозореца на разкошната всекидневна на един апартамент в хотел „Риц“. Въпросният апартамент беше запазен за мадам Пола Назорков, известната оперна звезда, току-що пристигнала в Лондон. Господин Коуан, главният импресарио на мадам, чакаше за разговор с нея. Веднага обърна глава, когато вратата се отвори, но беше госпожица Рийд, секретарката на мадам Назорков, бледо експедитивно момиче.

— О, ти ли си, скъпа? Май мадам още не е станала? — попита господин Коуан.

Госпожица Рийд поклати глава.

Господин Коуан продължи:

— Каза ми да дойда в десет часа. Чакам от един час.

Не изрази нито възмущение, нито изненада. Господин Коуан наистина бе свикнал с капризите на артистичния темперамент. Беше висок човек, гладко избръснат, добре сложен и безупречно облечен. Косата му беше много черна и блестяща, а зъбите му — учудващо бели. Когато говореше, удължаваше „с“-тата, което не беше точно заекване, но много се приближаваше до него. Не се изискваше прекалено голямо въображение, за да се досети човек, че името на баща му вероятно е било Коен. В този миг се отвори една врата от другата страна на стаята и една елегантна млада французойка влезе бързо.

— Мадам стана ли? Какво става, Елиз — попита с надежда Коуан.

Елиз веднага вдигна две ръце към небето.

— Мадам… тази сутрин сякаш е събрала гнева на седемнайсет дявола. От нищо не е доволна! За красивите жълти рози, които господинът й изпрати снощи, каза, че са много подходящи за Ню Йорк, но че е идиотско да й се изпращат в Лондон. Тук, каза тя, удачни са единствено червените рози и веднага отвори вратата и изхвърли жълтите рози в коридора. Те паднаха върху един много елегантен господин, военен, струва ми се, и той с основание се възмути!

Коуан повдигна вежди, но не показа никакви други емоции. После извади от джоба си малък бележник и написа „червени рози“.

Елиз бързо излезе през другата врата и Коуан отново се обърна към прозореца. Вера Рийд седна на бюрото и започна да отваря писма и да ги сортира. Десет минути отминаха в мълчание, после вратата на спалнята се отвори шумно и Пола Назорков бурно влезе в стаята. Непосредственият ефект, който влизането й предизвика, беше, че стаята сега изглеждаше по-малка, Вера Рийд — по-бледа, а Коуан се превърна в почти незабележима фигура от интериора.

— Ах! Деца, не съм ли точна? — възкликна примадоната.

Беше висока жена и не прекомерно пълна за певица. Ръцете и краката й все още бяха слаби, а вратът й беше колона на гръцки храм. Косата й, която беше навита на голямо руло, стигащо да средата на врата й, беше тъмночервена и блестяща. Дори и да дължеше, поне в известна степен, цвета си на къна, резултатът в никакъв случай не беше лош. Не беше млада жена, поне на четиридесет години, но чертите на лицето й все още бяха красиви, въпреки че кожата й бе отпусната и набръчкана около блестящите тъмни очи. Смехът й беше като на дете, храносмилането — като на щраус, характерът — като на сатана и беше призната за най-големия драматичен сопран за своето време. Обърна се директно към Коуан и попита:

— Направи ли това, което те помолих? Махна ли онова ужасно английско пиано? Изхвърли ли го в Темза?

— Купих ви друго — отвърна Коуан и посочи към ъгъла, в който беше поставено.

Назорков се втурна към него, повдигна капака и възкликна:

— „Ерард“! Добре. Хайде сега да проверим.

Красивото сопрано се извиси в арпеджио, после два пъти леко премина нагоре-надолу по гамата, след това взе тихо един висок тон, задържа се на него, като все повече увеличаваше силата на звука, после отново утихна, докато съвсем се изгуби.

— О, какъв красив глас имам! Дори в Лондон гласът ми е красив — рече Пола Назорков с наивно задоволство.

— Да. И със сигурност ще плените Лондон така, както и Ню Йорк — съгласи се Коуан сърдечно.

— Мислиш ли? — попита певицата.

На устните й се появи лека усмивка и беше очевидно, че за нея въпросът е просто банален.

— Със сигурност — увери я Коуан.

Пола Назорков затвори капака на пианото и отиде до масата с онази бавна, полюляваща се походка, която беше толкова ефектна на сцената.

— Добре, добре, нека да се захванем за работа. Уредил си всичко, приятелю, нали?

Коуан извади няколко листа от папка, която беше оставил на един стол и отбеляза:

— Няма големи промени. Ще пеете пет пъти в Ковънт Гардън, три пъти „Тоска“, два пъти „Аида“.

— „Аида“! Уф! Ще бъде неописуема досада. „Тоска“, това е друга работа — каза примадоната.

— А, да „Тоска“ е вашата роля.

Пола Назорков се изправи.

— Аз съм най-великата Тоска на света — заяви тя.

— Така е. Недостижима сте — съгласи се Коуан.

— Предполагам, Роскари ще пее Скарпия?

Коуан кимна.

— И Емил Липи.

— Какво? — извика Назорков. — Липи, тази ужасна малка ревяща жаба, квак — квак — квак. Няма да пея с него, ще го ухапя, ще му издера лицето!

— Хайде, хайде — опита се да я успокои Коуан.

— Той не пее, казвам ти, той е нечистокръвно куче, което лае.

— Добре, ще видим, ще видим — каза Коуан.

Беше достатъчно умен, за да спори с темпераментни певици.

— А Каварадоси? — попита Назорков.

— Американският тенор Хенсдейл.

Тя кимна.

— Той е приятно малко момче и пее хубаво.

— И Барере ще пее арията веднъж, струва ми се.

— Той е артист. Но да допуснат тази крякаща жаба Липи да играе Скарпия! Уф! Няма да пея с него!

— Оставете това на мен — рече успокоително Коуан.

Покашля се и взе друг свитък листа.

— Уреждам специален концерт в Албърт Хол.

Назорков направи гримаса.

— Знам, знам, но всички го правят — каза Коуан.

— Ще се представя добре, ще бъде пълно до тавана, и ще имам много пари. Охо!

Коуан отново разрови листата и съобщи:

— А ето тук има едно съвсем различно предложение от лейди Ръстънбъри. Иска да отидете там и да пеете.

— Ръстънбъри? — Челото на примадоната се сбърчи, сякаш тя правеше усилие да си спомни нещо. — Мярнах скоро това име. Град… или май бе село, нали?

— Точно така, малко красиво местенце в Хертфордшир. А що се отнася до имението на лорд Ръстънбъри, замъка Ръстънбъри, това е наистина превъзходно старо феодално имение, с духове и семейни портрети, тайни стълби и луксозен частен театър. Въшливи са от пари и винаги дават по някое частно представление. Предлага да представим цяла опера, за предпочитане „Бътерфлай“.

— „Бътерфлай?“

Коуан кимна.

— И са готови да платят. Ще трябва да отменим ангажимента в Ковънт Гардън, разбира се, но дори и тогава ще си струва от финансова гледна точка. По всяка вероятност ще присъства член на кралското семейство. Ще бъде отлично разгласено.

Мадам повдигна все още красивата си брадичка.

— Имам ли нужда от реклама? — попита гордо тя.

— Още малко популярност няма да е излишна — отвърна невъзмутимо Коуан.

— Ръстънбъри, къде видях…? — промълви певицата.

Внезапно скочи и като изтича до масата в средата на стаята, започна да обръща страниците на вестника, който лежеше там. Изведнъж настъпи пауза, като ръката й спря на една от страниците, после остави вестника да падне на пода и бавно се върна на мястото си. С типичните за нея бързи промени на настроението, сега изглеждаше съвсем друг човек. Беше много тиха и студена.

— Подгответе всичко за Ръстънбъри, бих искала да пея там, но при едно условие: операта трябва да бъде „Тоска“.

Коуан изглеждаше изпълнен със съмнения.

— Това ще е доста трудно за частно представление, разбирате ли, декори и всичко останало.

— „Тоска“ или нищо.

Коуан я погледна много внимателно. Това, което видя, изглежда го убеди, той кимна, изправи се и тихо каза:

— Ще видя какво мога да уредя.

Назорков също стана. Изглежда по-силно от обикновено желаеше да обясни решението си:

— Това е най-голямата ми роля, Коуан. Мога да я изпея така, както никоя друга певица не я е пяла.

— Хубава роля е. Миналата година Джерица направи голям удар с нея — рече Коуан.

— Джерица! — извика тя и бузите й се зачервиха. Продължи надълго и нашироко да му обяснява какво е мнението й за Джерица.

Коуан, който беше свикнал да слуша мнението на певци за други певци, се абстрахира, докато тирадата приключи. После упорито заяви:

— Въпреки всичко тя пее „Виси д’арте“, лежейки по корем.

— А защо не? — попита Назорков. — Какво може да й попречи? Аз ще я изпея легнала по гръб и размахвайки крака във въздуха.

Коуан, напълно сериозен, поклати глава и й обясни:

— Не вярвам, че ще го направите. Все едно, понякога тези неща имат успех.

— Никой не може да изпее „Виси д’арте“ като мен. Аз я пея в духа на манастира, както добрите монахини ме учеха да пея преди много, много години. С глас на момче от хор или на ангел, без чувство, без страст — каза поверително Назорков.

— Знам. Чувал съм ви, вие сте чудесна — рече от сърце Коуан.

— Това е изкуство, да платиш цената, да страдаш, да преживяваш и накрая не само да знаеш всичко, а и да имаш сила да се върнеш назад, съвсем назад, към началото и да си върнеш изгубената красота на детското сърце — каза примадоната.

Коуан я погледна с любопитство. Гледаше настрана от него със странен празен поглед и нещо в него го накара да почувства, че го полазват тръпки. Устата й беше леко отворена и тя тихо си прошепна няколко думи. Той едва ги долови.

— Най-после. Най-после… след всичките тези години — промълви тя.

Загрузка...