Лейди Ръстънбъри беше амбициозна и артистична жена, като хармонично и напълно успешно поддържаше тези си качества. Имаше щастието съпругът й да не се интересува нито от амбициите й, нито от изкуство и поради това не й създаваше никакви пречки. Граф Ръстънбъри беше едър, честен мъж, който се интересуваше от коне и от нищо друго. Обожаваше съпругата си и се гордееше с нея. Беше доволен, че голямото му богатство й позволяваше да реализира всичките си планове. Частният театър бил построен преди по-малко от сто години от дядо му. Това бе най-важната играчка на лейди Ръстънбъри — вече беше организирала там представянето на драма от Ибсен и на една пиеса от ултрамодерната школа, пълна с разводи и наркотици, а също и поетична фантазия с кубистки декори. Предстоящото изпълнение на „Тоска“ беше предизвикало широк интерес. Лейди Ръстънбъри бе поканила много отбрано общество за събитието и всички важни личности в Лондон щяха да присъстват.
Госпожа Назорков и придружаващите я бяха пристигнали точно преди обяд. Младият американски тенор, Хенсдейл, щеше да пее Каварадоси, а Роскари, известният италиански баритон, щеше да играе Скарпия. Разноските по представлението бяха огромни, но никой не се интересуваше от това. Пола Назорков беше в най-добро настроение, очарователна, благосклонна, проявяваща най-прелестната си и космополитна същност. Коуан беше приятно изненадан и се молеше това състояние на нещата да се запази.
След обяд компанията отиде до театъра и провери декорите и различните аксесоари. Оркестърът щеше да свири под диригентството на господин Самуел Ридж, един от най-известните диригенти на Англия. Всичко, изглежда, вървеше без спънки и, колкото и странно да е, този факт тревожеше господин Коуан. Чувстваше се по-комфортно в тревожна атмосфера, това необичайно спокойствие го безпокоеше.
— Всичко, за мой ужас, върви прекалено гладко. Мадам прилича на котка, която са нахранили със сметана. Прекалено хубаво е, за да продължи дълго, нещо сигурно ще се случи — промърмори си господин Коуан.
Може би в резултат от продължителните си контакти със света на операта у господин Коуан се беше развило шесто чувство и неговите прогнози наистина се оправдаха. Беше малко преди седем часа вечерта, когато френската прислужничка Елиз изтича към него много разстроена.
— О, господин Коуан, елате бързо, моля ви, елате бързо!
— Какво е станало? — попита тревожно Коуан. — Мадам се е разсърдила за нещо… кавга… а? Това ли е?
— Не, не, не е мадам, сеньор Роскари, болен е, умира!
— Умира? О, хайде стига.
Коуан забърза след нея. Тя го поведе към спалнята на италианеца. Дребният мъж лежеше на леглото си, или по-скоро се мяташе върху него. Поредица конвулсии, които щяха да са смешни, ако не бяха толкова страшни. Пола Назорков се бе надвесила над него. Тя властно се обърна към Коуан.
— А, ето те! Бедния ни Роскари, страда ужасно. Без съмнение от нещо, което е изял.
— Умирам. Болката… тя е ужасна. О! — простена дребният мъж.
Отново се преви, притискайки с две ръце стомаха си и мятайки се по леглото.
— Трябва да повикаме лекар — предложи Коуан.
Пола го спря, когато той искаше да тръгне към вратата.
— Лекарят вече е на път, ще направи всичко, което може да се направи за бедното страдащо същество. Това е уредено, но Роскари няма да може да пее тази вечер.
— Никога няма да пея отново, аз умирам — простена италианецът.
— Не, няма да умреш. Това е само нещо стомашно, но все едно, не е възможно да пееш — каза Пола.
— Отровен съм.
— Да, без съмнение е птомаин. Остани с него, Елиз, докато дойде лекарят — рече Пола.
Певицата повлече Коуан със себе си навън от стаята и попита:
— Какво ще правим?
Коуан безнадеждно поклати глава. Времето вече беше толкова напреднало, че нямаше да е възможно да дойде някой от Лондон, за да замени Роскари. Лейди Ръстънбъри, която току-що бяха информирали за болестта на госта й, дойде задъхана по коридора и се присъедини към тях. Нейната основна грижа, както и тази на Пола Назорков, бе успехът на „Тоска“.
— Само ако имаше някой под ръка — простена примадоната.
— А! Разбира се! Бреон — внезапно извика лейди Ръстънбъри.
— Бреон?
— Да, Едуар Бреон, знаете ли, известният френски баритон. Живее тук наблизо, в „Кънтри хоумс“ от тази седмица, имаше снимка на къщата му. Тъкмо той ни трябва.
— Това е небесна благодат. Бреон в ролята на Скарпия, добре си го спомням, беше една от най-големите му роли. Но вече не пее, нали? — попита Назорков.
— Ще го доведа. Оставете това на мен — каза лейди Ръстънбъри.
И тъй като беше решителна жена, веднага поръча да й приготвят колата. Десет минути по-късно в провинциалното убежище на мосю Едуар Бреон нахълта развълнуваната графиня. След като си наумеше нещо, лейди Ръстънбъри действаше много решително и без колебание. Мосю Бреон разбра, че не му остава нищо друго, освен да се подчини. Той самият имаше много скромен произход, но бе се изкачил до върховете на професията си и беше поставен на равна нога с херцози и принцове. Този факт винаги го изпълваше със задоволство. И все пак откакто се оттегли в това старомодно местенце в Англия, се чувстваше неудовлетворен. Липсваше му живота, изпълнен с хвалебствия и аплодисменти, а и английското графство не беше готово да го приеме толкова добре, колкото той смяташе, че е редно. Поради това беше много поласкан и очарован от молбата на лейди Ръстънбъри.
— Ще направя това, което е по силите ми — каза усмихвайки се той. — Както знаете, от дълго време не съм пял на обществено място. Дори не подготвям ученици, само един или двама, по изключение. Но хайде, щом сеньор Роскари е неразположен…
— Беше ужасен удар — отбеляза лейди Ръстънбъри.
— Не че той е наистина голям певец — вметна Бреон.
Подробно й обясни защо е така. Изглежда след оттеглянето на Едуар Бреон не е имало друг забележителен баритон.
— Мадам Назорков пее Тоска. Предполагам, че я познавате? — попита лейди Ръстънбъри.
— Никога не сме се срещали. Слушах я веднъж да пее в Ню Йорк. Голяма актриса, има усет към драмата — каза Бреон.
Лейди Ръстънбъри почувства облекчение. Човек никога не знае какво да очаква от тези певци. Проявяват такава странна ревност и антипатия.
Около двадесет минути по-късно тя отново влезе в залата на замъка, махайки триумфиращо с ръка и смеейки се, извика:
— Доведох го. Скъпият мосю Бреон наистина беше много любезен, никога няма да забравя жеста му.
Всички се струпаха около французина, а благодарността и признателността им го поласкаха. Въпреки че беше вече на шестдесет години, Едуар Бреон все още изглеждаше добре, висок, с тъмна коса, привлекателен.
— А сега, къде е мадам? — попита лейди Ръстънбъри. — О! Ето я.
Пола Назорков не бе взела участие във всеобщото приветстване на французина. Беше останала седнала тихо на дъбовия си стол в сянката на камината. Разбира се, огън нямаше, тъй като вечерта беше топла. Певицата бавно размахваше ветрило от палмови листа. Беше толкова надменна и незаинтересована, че лейди Ръстънбъри се притесни, да не е обидена.
— Бреон, казахте, че никога не сте се срещали с мадам Назорков. — И тя го поведе към певицата.
След един последен повей на ветрилото, не завършвайки замахването, Пола Назорков го остави и подаде ръка на французина. Той я пое и се поклони ниско над нея, а от устните на примадоната се изплъзна лека въздишка. Бреон каза:
— Мадам, ние никога не сме пели заедно. Това наказание ми наложи моята възраст! Но съдбата беше благосклонна към мен и ми се притече на помощ.
Пола тихо се засмя.
— Прекалено сте мил, мосю Бреон. Когато бях само бедна неизвестна певица, се учех от вас. Вашия Риголето… какво изкуство, какво съвършенство! Никой не можеше да ви съперничи.
— Уви! Моето време отмина. Скарпия, Риголето, Радамес, Шарплес, колко пъти съм ги пял, а сега… край! — рече Бреон, преструвайки се, че въздиша.
— Но тази вечер.
— Наистина, мадам, забравих. Тази вечер.
— Пели сте с много Тоски, но никога с мен! — рече надменно Назорков.
Французинът се поклони и тихо каза:
— Ще бъде чест за мен. Това е голяма роля, мадам.
— Нужна е не само певица, но и актриса — вмъкна лейди Ръстънбъри.
— Вярно е — съгласи се Бреон. — Спомням си, когато бях млад, в Италия, отидох в един малко затънтен театър в Милано. Билетът ми струваше само няколко лири, но в онази вечер слушах такова добро пеене, каквото бях слушал в Метрополитен Опера в Ню Йорк. Едно много младо момиче пя Тоска, пя ангелски. Никога няма да забравя гласа й във „Виси д’арте“, толкова ясен и чист. Но драматичната сила, точно тя липсваше.
Назорков кимна и промълви:
— Тя идва по-късно.
— Наистина. Проявих интерес към кариерата на онова младо момиче. Казваше се Бианка Капели. Благодарение на мен тя има шанса да получи солидни ангажименти, но беше глупава за съжаление. — Той сви рамене.
— В какъв смисъл глупава?
Въпроса зададе Бланш Амери, двадесет и четири годишната дъщеря на лейди Ръстънбъри. Стройно момиче с големи сини очи.
Французинът веднага се обърна учтиво към нея:
— Уви, мадмоазел, беше се забъркала с някакъв долен човек, грубиян, член на Камората. Той си имаше неприятности с полицията, беше осъден на смърт. Тя дойде при мен, молейки ме да направя нещо, за да спася любовника й.
Бланш Амери го гледаше внимателно. Попита задъхано:
— Направихте ли го?
— Аз ли, мадмоазел, какво можех да направя? Един чужденец в страната.
— Може да сте имали влияние? — предположи Назорков с ниския си трептящ глас.
— Дори да съм имал, съмнявам се дали щях да го използвам. Човекът не го заслужаваше. Направих това, което можах за момичето.
Усмихна се леко и момичето забеляза нещо особено и противно в усмивката му. Тя почувства, че в този миг думите му далеч не изразяваха неговите мисли.
— Направили сте каквото сте могли — обади се отново примадоната. — Било е много любезно от ваша страна и тя сигурно ви е била благодарна, нали?
Французинът сви рамене и каза:
— Мъжът беше екзекутиран, а момичето отиде в манастир. И voila!1 Светът загуби една певица.
Назорков се засмя тихо и каза:
— Ние, руснаците, не сме толкова верни в любовта.
Докато певицата говореше, Бланш Амери погледна към Коуан и забеляза бързо преминалото по лицето му удивление и устата му, която почти се отвори, но после устните му силно се стиснаха след предупредителния поглед на Пола.
На вратата се появи икономът. Изправяйки се, лейди Ръстънбъри обяви:
— Вечерята. Вие, бедни същества, толкова съжалявам за вас, сигурно е ужасно, че трябва винаги да гладувате преди пеене. Но след това ще ви поднесат много богата вечеря.
— Ще я очакваме. След това! — каза Пола Назорков и се засмя тихо.