Леденият дворец

II

През ноември Хари Белами, висок, плещест, енергичен, дойде от своя северен град да прекара тук четири дни. Възнамеряваше да уреди един въпрос, който се протакаше, откакто той и Сали Каръл се запознаха в Ашвил, Северна Каролина, в средата на лятото. За уреждането му бе нужен само тихият следобед и вечерта пред яркия огън на камината, защото Хари Белами имаше всичко, което Сали искаше; и освен това тя го обичаше… обичаше го с онази своя същност, запазена специално за любов. Сали Каръл притежаваше няколко съвсем ясно определени същности.

Последния му следобед те се разхождаха и тя откри, че стъпките им ги водят към едно от любимите й убежища — гробищата. Когате се появиха, сивобели и златно-зелени под веселото късно слънце, тя спря нерешително до желязната врата.

— Ти тъжен ли си по природа, Хари? — попита тя усмивка.

— Аз тъжен?

— Тогава да влезем. Те потискат някои хора, но аз ги обичам.

Влязоха през вратата и една пътека ги поведе през вълниста долина от гробове, прашносиви и плесенясали от петдесетте години; странни издълбани с цветя и вази от седемдесетте; натруфени и грозни от деветдесетте, с дебели мраморни ангелчета, безизразно заспали върху каменни възглавници и големи невъзможни плетеници от безименни гранитни цветя. Понякога виждаха коленичила фигура да полага цветя, но над повечето от гробовете лежеше тишина и изсъхнали листа с единственото благоухание, което техните смътни спомени можеха да пробудят в живите мозъци.

Те стигнаха върха на един хълм и пред тях се възправи висок, кръгъл надгробен паметник, изпъстрен с тъмни петна от влага и наполовина обрасъл в лози.

— Марджори Лий — прочете тя. — 1844–1873. Сигурно е била изящна. Умряла е на двайсет и девет години. Милата Марджори Лий — прибави тя меко. — Представяш ли си я, Хари?

— Да, Сали Каръл.

Той почувствува как една малка ръка се провря в неговата.

— Мисля, че е била мургава и винаги е превързвала косата си с панделка, облечена е била в разкошна кринолинена рокля в небесносин и тъмнорозов цвят.

— Да.

— О, била е чудесна, Хари. Онзи тип момиче, родено да стои на широка веранда с колони и да посреща гости. Мисля си, че много мъже са отишли на война с желанието да се върнат отново при нея. Но може би никой не се е върнал.

Той се наведе близо до надгробния камък, като търсеше данни за брака й.

— По нищо не личи.

— Разбира се, че няма да личи. Какво може да е по-добро от простото „Марджори Лий“ и една красноречива дата?

Тя се прилепи до него и неочаквана буца заседна на гърлото му, когато русите къдри докоснаха неговата буза.

— Виждаш каква е била, нали, Хари?

— Виждам — съгласи се нежно той. — Виждам през твоите скъпи очи. Сега ти си красива, затова знам, че и тя сигурно е била такава.

Те стояха притихнали един до друг и той чувствуваше как раменете й леко потръпват. Нежен ветрец премина над хълма и накъдри обърнатата надолу периферия на шапката й.

— Да слезем там.

Тя посочи към едно равно място от другата страна на хълма. Върху зелената площ имаше поне хиляда сивобели кръстове, наредени в безкрайни, строги редици, като пирамиди от пушките на батальон.

— Това са мъртвите на Конфедерацията — каза просто Сали Каръл.

Те вървяха край редиците и четяха надписите, винаги само едно име и дата, понякога доста нечетливи.

— Най-тъжен е последният ред, виж, там далече. На всеки кръст има само дата и думата „незнаен“.

Тя го погледна и очите и се напълниха със сълзи.

— Не мога да ти кажа колко реално е всичко това за мен, ако ти сам не чувствуваш.

— Начинът, по който го преживяваш, е красив за мен.

— Не, не, не става дума за мен, а за тях, онова отминало време, което съм се мъчила да оживее в душата ми. Това са били просто хора, очевидно обикновени, иначе не биха били „незнайни“. Но те са загинали за най-прекрасното нещо на света — мъртвия Юг. Виждаш ли — продължи тя, гласът й все още дрезгав, очите й мокри от сълзи, — хората привързват мечтата си към нещо и аз винаги съм расла с тази мечта. Оказа се съвсем лесно, защото всичко беше мъртво и никакви разочарования не ме обземаха. Един вид, опитвах се да бъда достойна за онези минали принципи на noblesse oblige1 и знаеш ли, това са последните останки, като умиращите рози около нас в стара градина, като проявите на странна изисканост и рицарство в някои от нашите момчета, разказите на един наш съсед, войник от Конфедерацията, и няколко стари негри. О, Хари, във всичко това имаше нещо, имаше нещо! Едва ли някога ще разбереш, но то съществуваше.

— Разбирам — увери я отново тихо той.

Сали Каръл се усмихна и обърса очите се с крайчеца на кърпичката, която се подаваше от предник му джоб.

— Нали не се чувствуваш потиснат, любими? Дори когато плача, аз съм щастлива тук и получавам някаква сила от това.

Ръка за ръка те се обърнаха и бавно се отдалечиха. Намерили мека трева, тя го привлече до себе си на една пейка, с гръб към останките от ниска, порутена стена.

— Ще ми се тези три баби да се махнат — оплака се той. — Искам да те целуна, Сали Каръл.

— Аз също.

Те изчакаха нетърпеливо, докато трите приведени фигури си отидоха, и тя го целуна, и небето сякаш се загуби, и всичките й усмивки и сълзи изчезнаха в унеса на безконечните мигове.

После те си тръгнаха бавно заедно, а на ъглите здрачът играеше на дама с края на деня.

— Ще дойдеш някъде в средата на януари — каза той — и ще останеш най-малко месец. Ще бъде разкошно. В разгара на зимния карнавал и ако наистина не си виждала истински сняг, това ще бъде страната на феите за теб. Ще караме кънки и ски, ще се спускаме с тобоганя и шейни, ще има всякакви факелни шествия на снегоходки. Такива не е имало от години, така че ще ги направят за чудо и приказ.

— Ще ми бъде ли студено, Хари? — попита неочаквано тя.

— Няма, разбира се. Може да ти замръзне нослето, но няма да трепериш от студ. Там студът е здрав и сух.

— Мисля, че аз съм лятно дете. И не обичам студа, който не съм видяла.

Тя спря да говори и двамата замълчаха за минута.

— Сали Каръл — каза много бавно той, — какво ще кажеш, ако се оженим през март?

— Ще кажа, че те обичам.

— Март?

— Март, Хари.