Легенда за хартиения космически кораб

6

Казват, че времето изтривало спомените — всъщност тежестта на времето ги сбива като желе. Една тайна дремеше в това село, неразкрита може би завинаги и в мислите си често се връщах към нея.

Няколко пъти се опитах да се върна и в действителност. Мислех си, че ако съм достатъчно настоятелен ще я разкрия. Преди година стигнах на около петдесет километра от селото и после, без каквато и да е съзнателна причина СЕ ВЪРНАХ. А и при останалите опити още при тръгването ме обхващаше някакво странно, непреодолимо нежелание граничащо със страх.

Друга интересна подробност: през цялото време на моето пребиваване там не си спомням за дори един случай някой „външен“ да е оставал за повече от няколко часа в селото и според селяните аз бях първият чужденец от десетилетия живял в него. Единствените местни жители, напускали за по-дълъг период от време бяха старата госпожа Таке и учителката — госпожа Йошимура.

Имаше ли някаква скрита сила зад всичко това?

Ако е имало, ще трябва да е била с доста голям обхват и сила — като се има предвид, че за времето на Тихоокеанската война нито един жител на селото не бе призован в редиците на армията.

И кой би могъл да притежава такава сила? Старата госпожа Таке или учителката? А ако и те са в плен на тази тайнствена сила, тогава кой е нейния владетел?

Побърканата Осен?

Понякога, в зимните вечери в паметта ми изплуват песните на децата от селото:

Когато дойде денят на полета ще се отвори ли стълбата? Въпроси, въпроси, една тайна която ще остане неразкрита.

А Емон — какво стана с него?

Един ден той отново реши да се поразрови в мислите на майка си. Странната бяла мъгла обвила ума и бе все така плътна.

„ВЪРВИ СИ!“

Мислите на Емон се блъскаха в нея като приливни вълни. Вероятно с годините телепатичните му способности се бяха засилили, кой знае, но под неговата команда мъглата започна да се разсейва сякаш раздухвана от вятър и Емон надзърна вътре за първи път.

Умът и бе необятен като небесата. Емон се гмурна вътре и изплува онтово само за миг обхванал с поглед миналото и — разпокъсано като начупена мозайка.

Имаше само един ясен образ сред целия този хаос — огромна машина или сграда — се разпадаше около нея и сред болка и радост тя се притискаше в мъжка прегръдка.

И това бе странно — че от всичси нейни безбройни срещи с мъже от селото само този спомен бе оставил ярка следа в съзнанието и.

Неясен бе образът на мъжа, неговата възраст — всичко, свързано с него бе като размито очертание на дъното на морето. Радост извираше от този спомен и с нея — тъга.

Всичко това бе повече отколкото Емон можеше да разбере.

Дали този мъж не беше неговият баща…

Докато Емон се провираше през джунглата на майчините мисли госпожа Йошимура си играеше във въображаемия свят, където тя самата бе Осен. Откъде можеше да знае, че Емон улавя всяка нейна мисъл?

Откъде можеше който и да е в селото да се досети за неговите способности? Че мрази мъжете, които всяка вечер посещават майка му, че мрази и нея — заадето така лесно се отдава — в детския мозък тази омраза прерастваше в омраза към цялото човечество.

И при едно от редките посещения в къщата на Осен малкият Емон не издържа на тази напираща омраза и вдигна ръка срещу един от посетителите.

— Да пукнеш дано, малко копеле! — крещеше мъжът разгневен — да не си посмял втори път да ми посягаш,че ще ти е последен!

Емон се върна в къщата едва след като мъжът си отиде и треперещ от безсилна ярост впери поглед в голото тяло на майка си.

— Ще го убия! Всички ще избия! Всички! — мълвеше той.

Тогава Осен протегна ръка към него.

— Сине мой, опитай се да ги обикнеш — промърмори тя — ТРЯБВА, ако искаш да живееш…

Объркан, развълнуван Емон се хвърли в обятията и. За първи път в живота си той заплака, неспособен да контролира сълзите си.

Оттогава Емон започна да посещава майка си все по-често. По време на едно от тези посещения, докато седеше на пода до Осен той чу СТРАНЕН глас.

Гласът не бе трептене на въздуха, нито познатите му очертания и неясни форми. Това бе ЗОВ — и бе отправен към него.

— Кой си ти? — попита Емон.

Осен го загледа с празен поглед докато той се изправяше, крещейки въпроса отново и отново.

— Къде си? — викаше Емон.

Сякаш дърпана от неговия глас Осен започна да се изправя и посочи с ръка планинския масив на хоризонта.

— Там е — каза тя — нататък.

Без дори да я погледне Емон се запъти надолу по каменната стълба и изчезна в градината. Времето сякаш замръзна за миг, окъпано в жълта слънчева светлина преди да продължи своя ход. Осен се втурна слепешката след сина си, хлипайки сподавено разбрала, че е дошъл мигът на раздялата с единственото й дете.

Един от селяните запътил се към нейното вечно пристанище я пресрещна на пътя и се опита да я успокои, протягайки ръка към нея:

— Хайде, хайде, недей да плачеш — мърмореше той докато се опитваше да я прегърне несръчно — успокой се, успокой се…

Осен удари яростно ръката му.

— Човешко нищожество — изкрещя тя повелително. Думите и прокънтяха в каменния зид. — Махни се и УМРИ!

Докато Осен бързаше надолу по пътя по който преди миг се изгуби сина и мъжът се повлече към блатото и със замечтано изражение бавно се потопи в мътните му води.

… в бамбуковата горичка бяла мъгла танцува отново, а сред нея гола женска фигура тича леко, леко след хартиения самолет, който лети сякаш вечно…

Край „Сай но Кауара“, земния бряг където децата идват да оплакват онези, които са преминали отвъд Голямата вода стои изтрит от времето дървен надпис: „Изглежда лесно да чакаш хиляда, не — десет хиляди години… — побъркан от мъка по Звездата на своя роден дом…“