Лека нощ, мистър Джеймс

III

Той спря на ъгъла на улицата, скрит в сенките. Къщата беше на долната пресечка, от другата страна на улицата. В една от стаите на горния етаж светеше. Лампата на пилона до портата също светеше, осветявайки пътеката в двора, която водеше до предния вход.

Така, сякаш къщата очаква господаря си да се завърне, мислеше си Джеймс. Защото тя точно това правеше: старицата-къща го чакаше, сплела ръце в скута си, поклащаща се леко в скърцащия стол… увила пушка в шала си.

Горната му устна откри зъбите му в злобна полуусмивка. Джеймс стоеше и гледаше към къщата. „За какъв ме вземат?“, помисли си той. „Поставили са ми капан, който отлично се вижда, при това без примамка.“ После си спомни: те разбира се не можеха да знаят, че Джеймс бе разбрал за дубликата. Щяха да си мислят онова, което предполагаха, че той ще си мисли: той е Хендерсън Джеймс, един-единствен в света. Щяха да го очакват да си дойде у дома и съвсем естествено, защото той бе убеден, че тук е неговото място. Колкото до тях, те не допускаха възможността Джеймс да научи истината.

А сега, след като вече я знаеше? След като вече беше на отсрещния тротоар на улицата, точно срещу очакващата го къща?

Той бе създаден и му бе вдъхнат живот, за да свърши една работа, която неговият оригинал не смееше или не желаеше да извърши. Той бе извършил убийство, с което оригиналът не желаеше да си цапа ръцете, нито да рискува кожата си.

Или може би изобщо не беше така. Може би бе нужно по тази задача да работят двама души: оригиналът привлича зоркото внимание на пудлито, а другият човек се промъква и го убива, докато то наблюдава.

Каквото и да беше, той бе създаден срещу доста добра цена според модела на мъжа, наречен Хендерсън Джеймс. Вълшебният свят на човешкото познание, магията на машините, дълбокото разбиране на органичната химия, човешката психология и тайната на живота бяха направили един втори Хендерсън Джеймс. Беше законно разбира се при известни обстоятелства… например, когато ставаше въпрос за обществената политика. Той знаеше, че създаването му бе мотивирано именно по този начин. Но имаше и условия, а едно от тях беше, че дубликатът нямаше право да живее след като изпълнеше поставената задача, заради която е бил създаден.

Обикновено това условие бе лесно осъществимо, защото дубликатът не знаеше, че е дубликат. Колкото до него, той знаеше, че е оригиналът. В него нямаше никакво подозрение или някакво предварително познание за неизменната съдба, която му бе предначертана. Нямаше причина той да е нащрек срещу смъртта, която го дебнеше.

Дубликатът свъси чело, опитвайки се да изясни нещата.

Що за етика и морал имаха тук?!

Той беше жив и искаше да остане жив. Когато човек вкусеше веднъж от живота, той му се струваше твърде сладък, твърде хубав, за да се върне към небитието, от което бе дошъл… но пък небитие ли беше наистина? Сега, когато бе познал живота, когато бе жив, нима не би могъл да се надява за живот след смъртта, както всяко друго човешко същество? Нима не би могъл да има същото човешко право, както всеки друг човек да посегне към призрачните и величествени обещания и уверения, които даваха религията и вярата?

Джеймс се опита да подреди в съзнанието си онова, което му бе известно за обещанията и уверенията, ала знанията му убягваха. По-късно щеше да си спомни повече по този въпрос… Малко по-късно, когато невронният библиотекар в мозъка му щеше да е в състояние да координира и активизира познанията, които бе наследил от познатия модел.

Той почувства как някакъв гняв се надига дълбоко в него, гняв от несправедливостта, че му бяха позволили само няколко кратки часа живот, разрешавайки му да разбере какво прекрасно нещо е животът само, за да му го отнемат след това. Жестокостта минаваше границите на човешката жестокост. Беше нещо, изфабрикувано от изкривените представи на обществото на технократите, което измерваше живота само в механични и физически стойности, което с лека ръка отхвърляше всяка част на това общество, не притежаваща специално начертана цел.

Жестокостта, казваше си той, се състоеше не в отнемането на живота, а в това, че изобщо се даваше.

Неговият оригинал разбира се беше виновен. Той беше човекът докарал пудлито, а после позволил му да избяга. Неговата непохватност и неспособността му да поправи грешката си бяха създали необходимостта да се изработи дубликат.

И все пак можеше ли да го вини?

Всъщност може би му дължеше благодарност поне за няколкото часа живот, благодарност за привилегията да познае какво нещо е животът, макар че Джеймс не можеше със сигурност да реши дали животът бе нещо, за което си струваше да благодари.

Той продължаваше да стои там и да наблюдава къщата. Стаята, която светеше горе, беше кабинетът до голямата спалня. Там горе Хендерсън Джеймс, оригиналът чакаше да му докладват, че дубликатът е дошъл и е убит. Лесно беше да седиш там и да чакаш, да седиш и да чакаш съобщението, което нямаше как да не дойде. Лесно е да осъдиш на смърт човек, когото никога не си виждал, дори този човек да е точно копие на твоето собствено аз.

Би било по-трудно да се решиш да го убиеш, ако застанеше лице в лице с тебе… по-трудно е да го убиеш, защото поради необходимостта той ти е по-близък от брат, дори буквално е плът от плътта ти, кръв от кръвта ти, мозък от мозъка ти.

Въпросът имаше и практическа страна: би било голямо предимство да работиш с човек, който мисли като тебе и който е почти твое второ аз, или още един като тебе.

Такова нещо можеше да се уреди. Пластичната хирургия и цената, която трябваше да се плати за запазване на тайната, биха могли да превърнат вашия дубликат във ваша втора личност, която никой не би могъл да разпознае. Малко бюрократщина, малко измама… но би могло да се осъществи. Беше предложение, което според Хендерсън Джеймс — дубликата можеше да заинтересува Хендерсън Джеймс — оригинала. Или поне така се надяваше.

Можеше да се добере до осветената стая с малко късмет, със сила, бързина и решителност. Отстрани на къщата се провиждаше тухлен комин, който стигаше чак до покрива. Основата му бе забухлена с храсти, а до него растеше дърво, което го скриваше до горе. Човек можеше да изкачи грубата тухлена стена, да се протегне и да се прехвърли през отворения прозорец в осветената стая.

А щом веднъж Хендерсън Джеймс, оригиналът, застанеше лице в лице с Хендерсън Джеймс, дубликатът… е, тогава нямаше да е чак толкова рисковано. Дубликатът вече нямаше да е безличен фактор. Щеше да е човек, при това съвсем близък на оригинала.

Имаше и пазачи, но те наблюдаваха предния вход. Ако се движеше безшумно, ако успееше да се изкатери по комина, без да вдига шум, Джеймс щеше да се озове в стаята, преди някой да забележи.

Той се дръпна назад в сянката, за да размисли. Имаше две възможности: или да се добере до стаята и да застане лице в лице с оригинала, с надеждата, че ще може да постигне компромис, или просто да изчезва от тук… да бяга, да се крие, да чака шанса си напълно да се измъкне, може би да отиде на някоя далечна планета в някоя друга част на галактиката.

И двете възможности криеха голям риск. Обаче едната беше бързо осъществима: планът щеше да успее или да пропадне в разстояние на един час. Другата щеше да се влачи с месеци, човек нямаше да знае дали е в безопасност и никога нямаше да бъде сигурен.

Нещо го човъркаше — някакъв упорит, дребен факт, който се бе вмъкнал в съзнанието му и се противопоставяше на усилията му да го улови. Можеше да е нещо важно, но пък можеше и да е само случайна, откъслечна информация, залутала се на някъде в търсене на своята преградка.

Умът му сякаш сви рамене и я бръсна встрани.

Краткият или по-бавният път?

Джеймс застана неподвижен, замисли се за миг, после тръгна бързо надолу по улицата, търсейки тъмно място, където да прекоси незабелязано.

Беше избрал краткия път.