КНИГА ПЪРВА

1

Сан Франциско

Юли 1990 година


— Хънтър, Кейт.

— Тук.

— Тафт, Бети Лу.

— Тук съм.

— Тейлър, Пейдж.

— Тук.

Бяха единствените жени сред голяма група новопостъпващи стажант-лекари, събрани в голямата мрачна зала на окръжна болница „Ембаркадеро“.

Това бе най-старата болница в Сан Франциско и една от най-старите в страната. По време на земетресението в 1989 година Господ си направи шегичка с жителите на града и остави болницата непокътната. Тя представляваше грозен комплекс, заемащ три квадратни блока, с постройки от тухли и камък, посивели от годините и натрупаната мръсотия.

В главната сграда имаше обширна чакалня с твърди дървени скамейки за пациенти и посетители. Стените се лющеха от многобройните слоеве боя, нанасяни десетилетия наред, а коридорите бяха очукани и неравни от хилядите болни с инвалидни колички, патерици и проходилки. Целият комплекс бе белязан със застоялата патина на времето.

Окръжна болница „Ембаркадеро“ бе същински град в града. В нея работеха над девет хиляди души — четиристотин щатни лекари, сто и петдесет други, които идваха доброволно на половин ден, осемстотин стажант-лекари и три хиляди сестри плюс техниците, помощниците в отделенията и другият обслужващ персонал. На горните етажи бяха дванадесетте операционни зали, централното снабдяване, костната банка, пунктът за централния график, трите палати за бърза помощ, палатата за болни от СПИН и над две хиляди болнични легла.



И така, в деня на пристигането на новите стажант-лекари през юли административният директор на болницата д-р Бенджамин Уолас стана да им каже няколко думи. Уолас бе типичен политик — висок, с впечатляваща външност и посредствени способности, притежаващ достатъчно чар, за да съумее чрез спечелено благоразположение да си пробие път до сегашния си пост.

— Искам да приветствам всички новопостъпващи стажант-лекари. През първите две години в медицинския институт вие сте работили с трупове. През последните две — с болнични пациенти под наблюдението на по-опитни специалисти. Сега вече вие ще отговаряте за пациентите си. Това е огромна отговорност, която изисква всеотдайност и умения.

Очите му се плъзнаха по аудиторията.

— Някои от вас смятат да се занимават с хирургия. Други ще се посветят на вътрешните болести. Групите ще бъдат прикрепени към старши стажант-лекари, които ще ви обяснят установения ежедневен ред. Отсега нататък всичко, което правите, може да се превърне във въпрос на живот или смърт.

Слушаха го внимателно, поглъщайки всяка дума.

— „Ембаркадеро“ е окръжна болница. Това означава, че приемаме всеки, който почука на нашата врата. Повечето пациенти са бедни. Те идват тук, защото не могат да си позволят престой в частна клиника. Нашите отделения за бърза помощ са денонощни. Вие ще работите твърде много и ще получавате твърде малко пари. В една частна болница първата година щяхте да се занимавате с обичайното водене на записки. През втората щяха да ви разрешат да подавате скалпела на хирурга, а на третата — да извършвате под наблюдение незначителни операции. Е, тук практиката е друга. Нашето мото е: „Наблюдаваш, действаш, обучаваш.“ Имаме остър недостиг на персонал и колкото по-бързо успеем да ви вкараме в операционните, толкова по-добре. Имате ли въпроси?

На новодошлите стажант-лекари им се искаше да зададат милион въпроси.

— Нямате? Добре. Официално започвате работа от утре. Разпишете се на регистратурата в пет и половина сутринта. Успех!

Инструктажът приключи. Всички се заизнизваха към вратата и тихо забръмчаха възбудени гласове. Трите жени се оказаха една до друга.

— Къде са останалите жени?

— Мисля, че сме само ние.

— Също като в медицинския институт, а? Мъжки клуб. Имам чувството, че тази болница е направо от ранното средновековие.

Тези думи бяха изречени от безупречно красива негърка, висока почти метър и осемдесет, с едър кокал, но невероятно грациозна. Всичко в нея, походката, осанката, спокойният присмехулен поглед загатваха за сдържаност.

— Аз съм Кейт Хънтър. Наричат ме Кет.

— Аз съм Пейдж Тейлър.

Тя бе млада, дружелюбна, интелигентна на вид и самоуверена.

И двете се обърнаха към третото момиче.

— Бети Лу Тафт. Викат ми Хъни.

Говореше с мек южняшки акцент. Имаше открито, простодушно лице, кротки сиви очи и топла усмивка.

— Откъде си? — попита Кет.

— Мемфис, Тенеси.

Погледнаха към Пейдж. Тя реши да отговори простичко.

— Бостън.

— Минеаполис — побърза да каже и Кет. „Е, почти оттам“, помисли си тя.

— Май всички сме доста далеч от дома. Къде сте отседнали? — попита Пейдж.

— Аз съм в един забутан хотел — отвърна Кет. — Нямах възможност да си потърся квартира.

— Нито пък аз — вметна Хъни.

Пейдж светна.

— Огледах няколко апартамента тази сутрин. Единият беше страхотен, но не мога да си го позволя. Тристаен…

Трите се спогледаха.

— Ако разделим наема… — предложи Кет.



Апартаментът се намираше в квартал Марина, на Филбърт Стрийт. Беше идеален за тях — три стаи, две бани, мокет, пералня, паркинг, без режийни. Бе обзаведен, общо взето, стандартно, но бе спретнат и чист.

След като привършиха огледа, Хъни каза:

— Мисля, че е чудесен.

— И аз! — съгласи се Кет.

Очакваха мнението на Пейдж.

— Да го наемем.



Нанесоха се в апартамента още същия следобед. Портиерът им помогна да си качат багажа.

— Значи ще работите в болницата — рече той. — Медицински сестри, а?

— Лекарки — поправи го Кет.

Той я погледна скептично.

— Лекарки ли? Искаш да кажеш като истинските лекари?

— Да, като истинските — отвърна Пейдж.

Портиерът изръмжа.

— Да ви кажа правичката, ако искам да ида на лекар, не мисля, че ще поискам да ме преглежда жена.

— Ще го имаме предвид.

— Къде е телевизорът? — попита Кет. — Не го виждам.

— Ако искате телевизор, ще трябва да си купите. Живейте със здраве в апартамента, дами… мм, докторки — изкиска се той.

Те го изгледаха, докато излизаше. Кет изимитира гласа му.

— Медицински сестри, а? — изпръхтя тя. — Мъжки шовинист. Е, да си разпределим стаите.

— Аз нямам претенции — каза Хъни тихо.

Огледаха отново трите стаи. Спалнята беше по-голяма от другите две.

Кет каза:

— Защо не вземеш тази, Пейдж? Ти откри това място.

Пейдж кимна.

— Добре.

Влязоха и започнаха да разопаковат багажа си. Пейдж внимателно извади от куфара си фотография в рамка на тридесетгодишен мъж. Той бе привлекателен, с очила с тъмни рамки, които му придаваха учен вид. Пейдж сложи снимката до леглото си заедно е купчинка писма.

Кет и Хъни надникнаха в стаята.

— Какво ще кажеш да излезем някъде да вечеряме?

— Готова съм — отвърна Пейдж.

Кет видя снимката.

— Кой е този мъж?

Пейдж се усмихна.

— Човекът, за когото ще се омъжа. Той е лекар и работи за Световната здравна организация. Казва се Алфред Търнър. В момента е ангажиран в Африка, но ще дойде в Сан Франциско, за да бъдем заедно.

— Късметлийка си ти — промълви Хъни замислено. — Изглежда приятен.

Пейдж я погледна.

— Ти имаш ли си някого?

— Не, боя се, че не ми върви много с мъжете.

— Може би ще ти излезе късметът в „Ембаркадеро“ — каза Кет.



Вечеряха при „Тарантино“, недалеч от техния жилищен блок. Бъбриха за семействата и живота си, но някак сдържано, като че ли не казваха всичко. Бяха три непознати момичета, които опипваха почвата и предпазливо се опознаваха.

Хъни приказваше много малко. „Явно е стеснителна — помисли си Пейдж. — Уязвима е. Някой мъж в Мемфис май й е разбил сърцето.“

После се вгледа в Кет. „Самоуверена. С достойнство. Харесва ми начинът, по който говори. Веднага личи, че е от добро семейство.“

Междувременно Кет наблюдаваше Пейдж. „Богато момиче, което никога през живота си не е работило. Поминувала е покрай външността си.“

Хъни пък си каза: „Толкова са уверени, толкова са сигурни в себе си. Няма да им е трудно.“

И трите грешаха.



Когато се върнаха в апартамента, Пейдж бе твърде възбудена, за да заспи. Лежеше в леглото и мислеше за бъдещето. Отвън долетя трясък на блъскаща се кола, после се разкрещяха хора и в съзнанието на Пейдж звуците се преляха в спомени за Африка, сякаш отново чуваше крясъците и скандирането на местните жители и изстрелите. Тя се пренесе в малкото селце в джунглата на Източна Африка, в разгара на смъртоносна племенна война.

Пейдж беше в ужас.

— Ще ни убият!

Баща й я прегърна.

— Няма да ни направят нищо лошо, миличка. Ние сме тук, за да им помагаме. Те знаят, че сме техни приятели.

И без никакво предупреждение вождът на едно от племената нахлу в колибата им…



Хъни лежеше в леглото и си мислеше: „Наистина си доста далеч от Мемфис, Тенеси, Бети Лу. Сигурно никога няма да можеш да се върнеш там. Никога вече.“ В ушите й звучеше гласът на шерифа: „От уважение към семейството му ще регистрираме смъртта на преподобния Дъглас Липтън като самоубийство по неизвестни причини, но аз ти предлагам да си обереш бързо парцалите от този град и кракът ти да не стъпва повече тук…“



Кет гледаше през прозореца на стаята си, вслушвайки се в звуците на града. Чуваше как дъждовните капки й шепнат: „Ти успя… ти успя… доказа на всички, че не бяха прави.“ „Искате да станете лекарка? Цветнокожа лекарка?“ И отказите да я приемат в медицинските институти. „Благодарим ви, че изпратихте молбата си. За съжаление вече сме попълнили бройката. Предвид произхода ви според нас може би ще се чувствате по-добре в по-малък университет.“

Тя имаше отличен успех, но от двадесет и петте института, в които кандидатства, само в един я приеха. Деканът на института й каза: „В днешно време е приятно да срещнеш някого от нормално, прилично семейство.“

„Ако знаеше само ужасната истина.“

2

В пет и половина на другата сутрин, когато новите стажант-лекари се явиха на регистратурата, вече ги чакаха, за да ги отведат по разпределение. Дори в този ранен час лудницата беше започнала.

Пациентите не бяха спирали да пристигат цяла нощ с линейки, полицейски коли и пеш. Персоналът ги наричаше „П и О-та“ — плавеят и отломките, които прииждаха на талази в отделенията за бърза помощ, пребити и кървящи, жертви на престрелки и намушквания с нож, на автомобилни катастрофи, с телесни и духовни рани, бездомни и нежелани, утайките на човешкото общество, процеждащи се през мрачните отходни канали на всеки голям град.

Цареше атмосфера на организиран хаос, трескаво движение и резки звуци, непрестанно възникваха неочаквани кризисни ситуации, които едновременно трябваше да се разрешат.

Новопристигналите стажант-лекари се бяха скупчили като че ли за самозащита, мъчейки се да привикнат към новата заобикаляща ги среда, заслушани в непознатите шумове наоколо.



Пейдж, Кет и Хъни чакаха в коридора, когато към тях приближи един старши стажант-лекар.

— Коя от вас е доктор Тафт?

Хъни го погледна и отвърна:

— Аз.

Той се усмихна и протегна ръка.

— За мен е чест да се запозная с вас. Помолиха ме да ви наглеждам. Нашият началник „Кадри“ каза, че имате най-високата диплома, която тази болница е виждала. Радваме се, че сте с нас.

Хъни се усмихна смутено.

— Благодаря ви.

Кет и Пейдж я зяпнаха смаяни. „Не бих предположила, че е толкова умна“, помисли си Пейдж.

— Вие искате да се занимавате с вътрешни болести, нали, доктор Тафт?

— Да.

Стажантът се обърна към Кет.

— Доктор Хънтър?

— Да.

— Вие се интересувате от неврохирургия.

— Така е.

Той погледна в някакъв списък.

— Ще ви прикрепят към доктор Луис.

Дойде ред и на Пейдж.

— Доктор Тейлър?

— Да.

— Вие ще специализирате сърдечна хирургия.

— Точно така.

— Чудесно. Ще ви включа с доктор Хънтър в екип за хирургически визитации. Можете да се обадите в кабинета на старшата сестра. Маргарет Спенсър. Малко по-нататък по този коридор.

— Благодаря ви.

Пейдж погледна момичетата и си пое дълбоко въздух.

— Е, аз потеглям! Желая на всички ни успех!



Старшата сестра Маргарет Спенсър приличаше повече на боен кораб, отколкото на жена, набита и строга, рязка в маниерите си. Тя шеташе нещо из сестринската стая, когато Пейдж се приближи.

— Извинете…

Сестра Спенсър вдигна очи.

— Да?

— Казаха ми да се обадя тук. Аз съм доктор Тейлър.

Сестра Спенсър погледна в едно листче.

— Момент.

Излезе през някаква врата и се върна след минута с операционни дрехи и бяла престилка.

— Ето. Тези дрехи ще носите в операционната и по време на визитации. На визитация ще обличате върху тях бяла престилка.

— Благодаря.

— А. И още. — Тя измъкна отнякъде и подаде на Пейдж ламинирано картонче, на което пишеше „Пейдж Тейлър, лекар“.

Пейдж го взе и дълго го гледа. „Пейдж Тейлър, лекар“. Чувстваше се като че ли я бяха наградили с Почетен медал за храброст. Дългите и усилни години на работа и учение бяха събрани в тези няколко думички. „Пейдж Тейлър, лекар“.

Сестра Спенсър я наблюдаваше.

— Добре ли сте?

— Добре съм — усмихна се Пейдж. — Направо чудесно, благодаря ви. Къде мога?…

— Лекарската съблекалня е по коридора вляво. Чака ви визитация, така че ще трябва да се преоблечете.

— Благодаря.

Пейдж тръгна по коридора, смаяна от движението около себе си. Бе пълно с лекари, сестри, техници и пациенти, всеки забързан нанякъде. Непрестанните съобщения по високоговорителя допринасяха за общия шум.

— Доктор Кенан… в трета операционна… доктор Кенан… в трета операционна.

— Доктор Талбот… в първо отделение за бърза помощ. Незабавно… доктор Талбот в първо отделение за бърза помощ. Незабавно.

— Доктор Енджъл… в стая 212… доктор Енджъл… в стая 212.

Пейдж стигна до една врата, на която пишеше „Лекарска съблекалня“, и я отвори. Вътре имаше около десетина лекари в различен стадий на разсъбличане, а двама бяха съвсем голи. Те зяпнаха Пейдж, която се закова на прага.

— О! Аз… извинете — промърмори тя и бързо затвори вратата. Чудеше се как да постъпи. В съседство бе видяла надпис „Сестринска съблекалня“. Пейдж надникна. Вътре няколко сестри си обличаха униформите.

Една от тях я заговори.

— Здравейте. Вие от новите сестри ли сте?

— Не — отвърна Пейдж кратко. — Не съм.

Тя затвори вратата и се върна пред лекарската съблекалня. Постоя един миг, пое дълбоко въздух и влезе. Разговорите спряха.

Един от мъжете каза:

— Съжалявам, сладурче. Тази съблекалня е за лекари.

— Аз съм лекар — отвърна Пейдж.

Те се спогледаха помежду си.

— Така ли? Е, ами… добре дошла.

— Благодаря. — Тя се поколеба за миг, после отиде до едно празно шкафче.

Мъжете не я изпускаха от очи, докато разгъваше болничната си униформа. Тя ги стрелна за момент, после започна бавно да разкопчава блузата си.

Лекарите стояха в нерешителност. Един от тях каза:

— Може би трябва… мм… да позволим на малката дама да се усамоти, господа.

„Малката дама“!

— Благодаря ви — каза тя.

Пейдж изчака, докато лекарите приключиха с преобличането и напуснаха стаята. „И всеки ден ли ще бъде така?“, почуди се тя.



На визитация медиците спазват традиционен ред, който никога не се променя. Води винаги лекуващият лекар, следван от старшия стажант-лекар, после другите стажанти и един или двама студенти по медицина. Лекуващият лекар, към когото бе прикрепена Пейдж, беше д-р Раднор. Пейдж и още петима стажант-лекари чакаха във фоайето да се запознаят с него.

В групата имаше млад лекар китаец. Той протегна ръка.

— Аз съм Том Чан — каза. — Надявам се, че всички сте нервни не по-малко от мен.

Пейдж веднага го хареса.

Към групата се приближи един мъж.

— Добро утро — поздрави той. — Аз съм доктор Раднор.

Говореше тихо и имаше искрящи сини очи. Стажантите се представиха.

— Днес сте за първи ден на визитация. Искам да внимавате какво виждате и чувате, същевременно обаче много е важно да не изглеждате напрегнати.

Пейдж си отбеляза наум: „Да внимавам много, но да не изглеждам напрегната.“

— Ако пациентите забележат, че сте напрегнати, това ще им се предаде и най-вероятно ще решат, че сигурно умират от някаква болест, за която не им казвате.

„Да не напрягам пациентите.“

— Запомнете, че отсега нататък ще отговаряте за живота на други човешки същества.

„Ще отговарям за живота на другите. О, Боже!“

Колкото повече д-р Раднор говореше, толкова повече се изнервяше Пейдж и когато той свърши, самоувереността й се беше изпарила напълно. „Не съм готова за това — помисли си тя. — Не знам какво да правя. Откъде ми хрумна, че мога да бъда лекар? Ами ако убия някого?“

Д-р Раднор продължаваше:

— Очаквам от вас да си водите подробни бележки за всеки от пациентите си… лабораторни изследвания, кръв, електролити, всичко. Ясно ли е?

— Да, докторе — промърмориха от разни страни.

— Тук имаме едновременно по тридесет-четиридесет хирургически пациенти. Ваше задължение е да организирате всичко както трябва. Сега ще започнем визитацията. Следобед ще минем още веднъж.



В медицинския институт всичко изглеждаше толкова лесно. Пейдж си спомни четирите години, прекарани там. Бяха сто и петдесет студенти и от тях само петнадесет жени. Никога нямаше да забрави първото си упражнение по обща анатомия. Влязоха в голямо помещение, облицовано с бели плочки, в което имаше двадесет маси, подредени в редици, всяка покрита с жълт чаршаф. Разпределиха ги по петима на маса.

Преподавателят каза:

— А сега махнете чаршафите.

И ето че Пейдж стоеше пред първия си труп. Боеше се, че ще припадне или че ще повърне, но се чувстваше странно спокойна. Трупът бе консервиран, което някак си го отделяше, поне с една крачка, от всичко човешко.

В началото студентите бяха тихи и се държаха все пак почтително в дисекционната. Но колкото и невероятно да се струваше на Пейдж, след една седмица вече ядяха сандвичи по време на дисекции и разменяха груби шеги. Това бе някаква форма на самозащита, отричане на собствената смъртност. Кръщаваха труповете с различни имена и се отнасяха с тях като със стари приятели. Пейдж се опитваше да се държи също толкова непринудено, колкото и останалите студенти, ала откри, че й е трудно. Гледаше трупа, върху който работеше, и си мислеше: „Бил е мъж с дом и семейство. Ходил е на работа всеки ден и веднъж годишно е излизал в отпуск, за да иде на почивка с жена си и децата си. Може би е обичал спорта, киното и театъра, смял се е и е плакал, и е наблюдавал как децата му растат, и е споделял радостите и скърбите им, и е имал големи, прекрасни мечти…“ Обхващаше я горчиво-сладка тъга, защото той беше мъртъв, а тя беше жива.

С течение на времето обаче дисекциите дори и за Пейдж станаха нещо обичайно. „Отворете гръдната клетка, огледайте ребрата, белите дробове, перикардната торбичка, обвиваща сърцето, вените, артериите и нервите.“

Първите две години в медицинския институт студентите прекараха в наизустяване на дълги списъци, които наричаха „рецитал на органите“. Първо черепномозъчните нерви: обонятелен, зрителен, очнодвигателен, скрипецовиден, троен, отвеждащ, лицев, слухов, езичноглътъчен, блуждаещ, гръбначномозъчен и подезичен.

Студентите използваха мнемотехника, за да ги запомнят. Класическият пример бе: „О, застиват отново словата. Тръпка омайна люшва снагата. Ела, беден гол примат.“ А пък модерният мъжки вариант беше: „О, злочест онанист, стига толкоз отричане. Лесно ставаш ебач и без голямо привличане.“

Последните две години на следването бяха по-интересни с лекциите по вътрешни болести, хирургия, педиатрия и акушерство, а и работеха в местната болница. „Спомням си онова време…“, мислеше си Пейдж.



— Доктор Тейлър… — Старшият стажант-лекар я гледаше.

Пейдж се върна стресната в настоящето. Другите вече бяха изминали половината коридор.

— Идвам — каза тя бързо.



Най-напред влязоха в голяма правоъгълна болнична стая, с наредени от двете й страни легла и малко шкафче до всяко от тях. Пейдж очакваше леглата да бъдат отделени със завеси, но тук не беше възможно никакво уединение.

Първият пациент бе възрастен мъж с лош цвят на лицето. Той спеше дълбоко и дишаше тежко. Д-р Раднор се отправи към долния край на леглото, където висеше картонът му, погледна го, после мина отстрани и леко докосна болния по рамото.

— Мистър Потър?

Пациентът отвори очи.

— Ммм?

— Добро утро. Аз съм доктор Раднор. Просто проверявам как се чувствате. Добре ли прекарахте нощта?

— Добре беше.

— Имате ли някакви болки?

— Да. Болят ме гърдите.

— Нека да ви прегледам.

Когато свърши, той каза:

— Добре сте. Ще накарам сестрата да ви даде нещо за успокояване на болката.

— Благодаря, докторе.

Те отминаха. Д-р Раднор се обърна към стажантите.

— Винаги се опитвайте да задавате въпроси, на които може да се отговори с „да“ или с „не“, за да не изморявате пациента. И го уверявайте, че ще се оправи. Ще дойдем следобед пак, за да го видим как е. Записвайте си основните оплаквания на всеки пациент, сегашната му болест, предишните страдания, семейните обременености и социалното му положение. Пие ли, пуши ли и т.н. Когато отново дойдем на визитация, очаквам да ми докладвате за всеки пациент.

Приближиха се към леглото на следващия болен — мъж, минал четиридесетте.

— Добро утро, мистър Роулингс.

— Добро утро, докторе.

— По-добре ли сте тази сутрин?

— Не бих казал. Ставах много миналата нощ. Боли ме стомахът.

Д-р Раднор се обърна към старшия стажант-лекар.

— Какво показва ректоскопията?

— Никакви смущения.

— Направете му клизма с барий и преглед на горната част на гастро-чревната система, стат.

Старшият стажант-лекар си записа. Стажант-лекарят, застанал до Пейдж, прошепна в ухото й:

— Предполагам, че знаеш какво е „стат“? „Скачай, трътко, атакувай трудностите.“

Д-р Раднор го чу.

— „Стат“ е съкратено от латинското statim и означава незабавно.

През следващите години Пейдж щеше често да чува тази дума.

Спряха при възрастна жена, на която бе направена операция с байпас.

— Добро утро, мисис Търкъл.

— Още колко време ще ме държите тук?

— Не много дълго. Операцията беше успешна. Скоро ще си отидете вкъщи.

И продължиха със следващия пациент.

Всичко се повтаряше отново и отново и сутринта мина бързо. Прегледаха тридесет болни. Стажантите трескаво пишеха, молейки се наум после да могат да си разчетат.

Една пациентка озадачи Пейдж. Тя изглеждаше абсолютно здрава.

Когато отминаха, Пейдж попита:

— Какво й има, докторе?

Д-р Раднор въздъхна.

— Нищо й няма. Тя е МОП. И за онези от вас, които са забравили на какво са ги учили в медицинския институт, МОП е акроним на „Марш оттук, преструванко“. МОП-овете са хора, които обожават да са болни. Това е тяхното хоби. Приемал съм я шест пъти през миналата година.

Стигнаха до последната пациентка, възрастна жена с респиратор, която беше в кома.

— Прекарала е масивен сърдечен пристъп — обясни д-р Раднор на стажант-лекарите. — От шест седмици е в кома. Жизнените й функции затихват. Не можем да направим нищо повече за нея. Днес следобед ще затворим кранчето.

— Ще затворите кранчето? — Пейдж го погледна ужасена.

Д-р Раднор поясни кротко:

— Болничната комисия по етика взе решение тази сутрин. Тя вече не е човек. На осемдесет и седем години е и мозъкът й е мъртъв. Жестоко е да я поддържаме жива, а това съсипва финансово и семейството й. Ще се видим отново на следобедната визитация.

Изпроводиха го с очи, докато се отдалечаваше. Пейдж се обърна да погледне отново пациентката. Тя беше жива. „След няколко часа ще бъде мъртва. Днес следобед ще затворим кранчето.“

„Това е предумишлено убийство!“, помисли си Пейдж.

3

Следобеда, когато визитацията свърши, новите стажант-лекари се събраха в лекарската стая на горния етаж. В помещението имаше осем маси, стар черно-бял телевизор и два автомата за залежали сандвичи и горчиво кафе.

Всички говореха почти едно и също. Единият от стажантите каза:

— Погледни ми гърлото, а? Не е ли зачервено?

— Мисля, че качвам температура. Чувствам се отвратително.

— Коремът ми е подут и болезнен. Знам, че имам възпален апандисит.

— Усещам остри болки в гърдите. Надявам се, за Бога, че не е сърдечен пристъп!



Кет седна на една маса с Пейдж и Хъни.

— Как мина? — попита тя.

— Мисля, че добре — отвърна Хъни.

И двете погледнаха към Пейдж.

— Бях напрегната, но не го показвах. Беше ми нервно, ала се преструвах на спокойна — въздъхна тя. — Какъв дълъг ден. Ще се радвам да изляза оттук и да се позабавлявам тази вечер.

— И аз — присъедини се Кет. — Защо не хапнем някъде, а после да идем на кино?

— Звучи страхотно.

Един санитар се доближи до тяхната маса.

— Доктор Тейлър?

— Аз съм доктор Тейлър — вдигна поглед Пейдж.

— Доктор Уолас иска да се отбиете в кабинета му.

Административният директор на болницата! „Какво ли съм направила?“, зачуди се Пейдж. Санитарят я чакаше.

— Доктор Тейлър…

— Идвам. — Тя си пое дълбоко дъх и стана. — Ще се видим по-късно.

— Оттук, докторе.

Пейдж последва санитаря до асансьора, за да се качат на петия етаж, където беше кабинетът на д-р Уолас.

Бенджамин Уолас седеше зад писалището си. Вдигна очи, когато Пейдж влезе.

— Добър ден, доктор Тейлър.

— Добър ден. Уолас се изкашля.

— Е! Още от първия ден сте направили силно впечатление.

Пейдж го погледна озадачена.

— Аз… не ви разбирам.

— Чух, че сте имали малък проблем в лекарската съблекалня тази сутрин.

— О! — „Ето какво било!“

Уолас й се усмихна.

— Предполагам, че ще трябва да уредя нещо за вас и другите момичета.

— Ние… — „Ние не сме момичета“, понечи да каже Пейдж, но се въздържа. — Ще сме ви признателни за това.

— Междувременно, ако не искате да се преобличате при сестрите…

— Аз не съм сестра — прекъсна го Пейдж твърдо. — Аз съм лекарка.

— Разбира се, разбира се. Е, ще измислим някакво помещение за вас, докторе.

— Благодаря ви.

Той връчи на Пейдж лист хартия.

— Това е графикът ви. Следващите двадесет и четири часа сте дежурна, от шест нататък. — Д-р Уолас погледна часовника си. — Започвате след тридесет минути.

Пейдж се вторачи в него. Денят й бе започнал в пет и половина сутринта.

— Двадесет и четири часа?

— Всъщност тридесет и шест. Защото сутрин сте пак на визитация.

„Тридесет и шест часа! Чудя се дали ще се справя.“ Скоро щеше да разбере.



Пейдж отиде да потърси Кет и Хъни.

— Ще трябва да забравя за вечерята и киното — рече тя. — Дежурна съм цели тридесет и шест часа.

Кет кимна.

— И ние току-що научихме неприятни новини. Аз съм дежурна утре, а пък Хъни в сряда.

— Няма да е толкова зле — каза Пейдж бодро. — Разбрах, че има стая, където могат да спят дежурните лекари. Току-виж, ми хареса.

Грешеше.



Един санитар поведе Пейдж по дългия коридор.

— Разбрах от доктор Уолас, че ще дежуря тридесет и шест часа — подхвърли тя. — Всичките ли стажанти дават такива дежурства?

— Само първите три години — увери я санитарят.

„Страхотно!“

— Ще имате обаче достатъчно възможност да си починете, докторе.

— Така ли?

— Ето. Това е стаята на дежурния лекар. — Той отвори вратата и Пейдж влезе. Помещението приличаше на монашеска килия в обеднял манастир. Вътре нямаше нищо освен една кушетка с изтърбушен матрак, напукан умивалник и шкафче с телефонен апарат. — Можете да спите тук между повикванията.

— Благодаря.



Повикванията започнаха още докато Пейдж беше в кафенето и се канеше да хапне.

— Доктор Тейлър… в Трето отделение за бърза помощ… доктор Тейлър… в Трето отделение за бърза помощ.

— Постъпи пациент със счупено ребро…

— Мистър Хенигън се оплаква от болки в гърдите…

— Пациентът от втора палата има главоболие. Да му дадем ли ацетаминофен?…

В полунощ Пейдж едва бе склопила очи, и телефонът я събуди.

— Елате веднага в Първо отделение за бърза помощ.

Този път бе рана от нож и докато Пейдж я обработи, стана един и половина сутринта. В два и петнадесет отново я извикаха.

— Доктор Тейлър… Второ отделение за бърза помощ. Веднага.

— Добре — с мъка изрече Пейдж, смазана от умора.

„Какво казваше оня, че значело? Ставай, трътко, атакувай трудностите.“ Тя се насили да стане и тръгна по коридора към отделението за бърза помощ. Бяха докарали мъж със счупен крак. Той крещеше от болка.

— Направете рентгенова снимка — нареди Пейдж. — И му дайте демерол, петдесет милиграма. — Тя сложи ръка върху ръката на пациента. — Сега ще мине. Опитайте да се отпуснете.

По високоговорителя бездушен металически глас изричаше:

— Доктор Тейлър… в Трета палата. Веднага.

Пейдж погледна стенещия човек, не желаейки да го остави.

Високоговорителят се обади неумолим.

— Доктор Тейлър… в Трета палата. Веднага.

— Идвам — промърмори тя.

Забързано излезе и се отправи по коридора към Трета палата. Един пациент беше повърнал, задавил се и се задушаваше.

— Не може да диша — каза сестрата.

— Вкарайте му смукач — отсече Пейдж.

И докато наблюдаваше как пациентът си поема въздух, отново чу високоговорителя.

— Доктор Тейлър… в Четвърта палата. В Четвърта палата.

Пейдж разтърси глава и хукна към Четвърта палата, където пациент пищеше от коремни спазми. Тя бързо опипа стомаха.

— Може да има дисфункция на червата. Прегледайте го с ултразвук — каза Пейдж.

Когато се върна при човека със счупения крак, обезболяващото вече бе подействало. Тя накара да го преместят в операционната и намести крака. Тъкмо привършваше, и пак — поредното повикване.

— Доктор Тейлър, елате във Второ отделение за бърза помощ. Веднага.

— Пациентът с язва на стомаха в четвърта стая има болки…

В три и тридесет сутринта:

— Доктор Тейлър, пациентът в стая 310 кърви…

В една от палатите лежеше мъж със сърдечен пристъп и Пейдж нервно се вслушваше в ударите на сърцето му, когато чу името си по високоговорителя.

— Доктор Тейлър… във Второ отделение за бърза помощ. Веднага… Доктор Тейлър… във Второ отделение за бърза помощ. Веднага.

„Не бива да се паникьосвам — помисли си Пейдж. — Трябва да остана спокойна и хладнокръвна.“ В миг обаче се паникьоса. Кой беше по-важен — пациентът, когото преглеждаше, или следващият?

— Стойте тук — каза му тя като малоумна. — Ще се върна.

Докато крачеше към Второ отделение за бърза помощ, се разнесе познатото:

— Доктор Тейлър… в Първо отделение за бърза помощ. Веднага… Доктор Тейлър… в Първо отделение за бърза помощ. Веднага.

„О, Божичко!“, помисли си Пейдж. Като че ли се беше оплела в някакъв безкраен ужасяващ кошмар.



През остатъка от нощта я събудиха още няколко пъти заради хранително отравяне, счупена ръка, изсипана херния и счупено ребро. Когато, препъвайки се, влезе в дежурната, беше толкова изтощена, че едвам се движеше. Тя пропълзя върху кушетката и тъкмо бе задрямала, телефонът отново иззвъня.

Пейдж посегна към слушалката със затворени очи.

— Ало…

— Доктор Тейлър, чакаме ви.

— К’во? — Лежеше и се опитваше да си спомни къде е.

— Започва визитацията, докторе.

— Визитацията ли?

„Това е някаква лоша шега — помисли си Пейдж. — Нечовешко е. Не могат да товарят хората с толкова работа!“ Ала я чакаха.

След десет минути Пейдж отново обикаляше пациентите, полузаспала. Блъсна се в д-р Раднор.

— Извинете — промърмори, — но изобщо не съм мигнала…

Той я потупа съчувствено по рамото.

— Ще свикнете.

Когато най-сетне дежурството й свърши, Пейдж спа непробудно четиринадесет часа.



Претоварването и тежките дежурства се оказаха твърде голям залък за някои стажант-лекари и те просто изчезнаха от болницата. „На мен това няма да ми се случи“, зарече се Пейдж.

Напрежението не стихваше. В края на една от мъчителните тридесет и шест часови смени тя беше толкова изтощена, че не знаеше къде се намира. Едва се примъкна до асансьора и застана там зашеметена.

Към нея се приближи Том Чан.

— Добре ли си?

— Чудесно — измърмори Пейдж.

Той се ухили.

— Изглеждаш ужасно.

— Благодаря. Защо постъпват така с нас? — попита Пейдж.

Чан сви рамене.

— На теория това поддържало връзката ни с пациентите. Ако си отидем и ги оставим, може да им се случи нещо, докато ни няма.

Пейдж кимна.

— В това има смисъл. — Изобщо нямаше смисъл. — Но как да се грижим за тях, когато спим прави?

Чан отново сви рамене.

— Не съм измислил аз правилата. Всички болници работят така. — Той погледна Пейдж по-внимателно. — Ще можеш ли да стигнеш до вас?

Тя посрещна погледа му и каза предизвикателно:

— Разбира се.

— Внимавай. — Чан изчезна по коридора.

Пейдж продължи да чака асансьора. Когато най-сетне той дойде, тя бе заспала дълбоко, както си стоеше.



Два дни по-късно Пейдж закусваше с Кет.

— Искаш ли да чуеш едно ужасно признание? — попита Пейдж. — Понякога, когато ме събудят в четири сутринта, за да дам на някого аспирин и аз се запрепъвам по коридора почти в безсъзнание, минавайки покрай стаите, където пациентите, завити, спинкат дълбоко, имам желание да заблъскам по вратите и да закрещя: „Всички на крак!“

Кет й протегна ръка.

— Добре дошла в клуба.



Пациентите бяха най-различни по вид, ръст, възраст и цвят на кожата. Уплашени, храбри, кротки, арогантни, капризни, разбиращи. Човешки същества, които страдаха.

Повечето лекари бяха отдадени на работата си. Както във всяка професия, имаше добри и лоши лекари, млади и стари, непохватни и сръчни, приятни и неприятни. Неколцина се опитаха да спят с Пейдж. Някои го направиха фино, други грубо.

— Никога ли не си самотна нощем? Аз съм самотен. Чудех се…

— Това работно време е убийствено, нали? Знаеш ли какво ме зарежда с енергия? Добрият секс. Защо не?…

— Жена ми замина за няколко дни. Имам виличка край Кармел. Тази събота и неделя можем…

Че и пациентите.

— Значи вие сте моята лекарка, а? Знаете ли какво ще ме излекува?…

— Ела по-близо до леглото, бебчо. Искам да проверя дали са ти истински.

Пейдж скърцаше със зъби и не им обръщаше внимание. „Когато се оженим с Алфред, всичко това ще спре.“ Самата мисъл за Алфред я караше да засияе. Той щеше скоро да се върне от Африка. „Скоро.“



Една сутрин на закуска преди визитация Пейдж и Кет разговаряха за сексуалните задявки, на които бяха подложени.

— Повечето лекари се държат като съвършени джентълмени, но неколцина смятат, че сме им включени в куверта наред с пансиона и че сме тук, за да ги обслужваме — каза Кет. — Не минава седмица, без някой да не изтърси нещо от рода: „Защо не се отбиеш в квартирата ми да пийнем по едно? Имам страхотни компактдискове.“ Или пък в операционната, докато асистирам, хирургът току отрие ръка в гърдите ми. Един слабоумник ми рече: „Знаеш ли, когато си поръчвам пилешко, предпочитам черното месо.“

Пейдж въздъхна.

— Мислят, че ни ласкаят, третирайки ни като предмет на сексуално внимание. Бих предпочела да ни третират като лекари.

— Мнозина от тях изобщо не желаят да се въртим наоколо. Или искат да ни чукат, или пак искат да ни чукат. Знаеш ли, не е честно. Жените ги смятат за по-нисши, докато не докажат себе си, а пък мъжете ги считат за по-висши, докато не докажат какви нули са.

— Това си е отколешната мрежа на момчетата — каза Пейдж. — Ако бяхме повече, можехме да си спретнем мрежа на момичетата.



Пейдж беше чувала за Артър Кейн. Той бе обект на постоянни клюки в болницата. Прякорът му бе Доктор 007 — с лиценз да убива. Решаваше всички проблеми с операция и имаше най-много операции от всички лекари в болницата. Съответно и по-висок процент на смъртност.

Той бе плешив, нисък, с орлов нос, с почернели от тютюна зъби и ужасно дебел. Колкото и невероятно да бе, смяташе се за любимец на жените. Обичаше да нарича новите сестри и стажант-лекарки „прясно месце“.

И Пейдж Тейлър беше прясно месо. Той я видя във фоайето на горния етаж и седна на масата й без покана.

— Наблюдавам те от известно време.

Пейдж го погледна стресната.

— Моля?

— Аз съм доктор Кейн. Приятелите ме наричат Артър. — В гласа му прозвуча похотлив смях.

Тя се почуди колко ли приятели има.

— Как я караш тук?

Въпросът свари Пейдж неподготвена.

— Аз… мисля, че добре.

Той се наведе напред.

— Това е голяма болница. Лесно е да се изгубиш. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Не съвсем — отвърна Пейдж предпазливо.

— Твърде си хубава, за да бъдеш една от тълпата. Ако си решила да стигнеш донякъде тук, имаш нужда някой да ти помогне. Някой, който познава играта.

Разговорът от минута на минута ставаше все по-неприятен.

— И вие бихте желали да ми помогнете.

— Правилно. — Той оголи потъмнелите си от тютюна зъби. — Защо не обсъдим това на вечеря?

— Няма какво да обсъждаме — отвърна Пейдж. — Не ме интересува.

Артър Кейн я изгледа, докато тя се отдалечаваше, и лицето му се изкриви от злобно изражение.



През първата година стажант-лекарите минаваха за по два месеца съответно през отделенията по акушерство и гинекология, ортопедия, урология и хирургия.

Пейдж научи, че е опасно човек да попадне през лятото със сериозно оплакване в болница, която обучава лекари, защото много от щатните специалисти излизат в отпуск и пациентите остават в ръцете на неопитните млади стажант-лекари.



Почти всички хирурзи обичат по време на операция да им свири музика. Един от лекарите имаше прякор Моцарт, а друг — Аксел Роуз, заради музикалните им вкусове.

По някаква причина всички огладняваха по време на операциите. Те непрекъснато говореха за храна. Току-виж, сте чули хирург, докато премахва гангренясал пикочен мехур, да казва:

— Снощи вечерях страхотно при Бардели. Най-добрата италианска кухня в целия Сан Франциско.

— Опитвали ли сте пирожките с раци в „Сайпръс Клъб“?…

— Ако обичате добре приготвено говеждо, отбийте се в „Хаус ъв Прайм Риб“ на Ван Нес.

А междувременно сестрата попиваше кръвта и вътрешностите на пациента.

Когато не говореха за ядене, лекарите обсъждаха резултатите от бейзболните или футболните мачове.

— Видяхте ли „Форти Найнърс“ как играха миналата събота? Басирам се, че им липсва Джо Монтана. Той винаги им оправяше играта в последните две минути.

И измъкваха перфорирания апендикс.

„Като по Кафка — мислеше си Пейдж. — На Кафка би му допаднало това.“



В три сутринта Пейдж спеше в дежурната стая, когато я събуди телефонен звън. Дрезгав глас каза:

— Доктор Тейлър… в стая 419… пациент със сърдечен пристъп. Побързайте!

И затвори.

Пейдж седна на края на леглото, борейки се със съня, и се изправи, залитайки. „Побързайте!“ Тя излезе в коридора, но нямаше време да чака асансьора. Хукна нагоре по стълбите към стая 419, сърцето й щеше да изскочи. Отвори рязко вратата и остана зяпнала на прага.

Стая 419 беше склад.



Кет Хънтър бе на визитация с д-р Ричард Хътън, към четиридесетгодишен, рязък и бърз. Не стоеше повече от две-три минути при пациентите, преглеждаше картоните им, а после изстрелваше нарежданията си на стажант-хирурзите като картечница.

— Проверете хемоглобина й и запишете операция за утре…

— Следете внимателно температурата му.

— Прелейте четири банки кръв…

— Махнете конците…

— Направете снимка на гърдите…

Кет и останалите усърдно записваха всичко, като се мъчеха да не изпуснат нещо.

Стигнаха до пациент, който беше постъпил преди седмица и го бяха подложили на куп безрезултатни изследвания заради поддържаната висока температура.

— Това е ЕГЗ — каза някой от стажант-лекарите. — Един Господ Знае. Правихме рентген, компютърна аксиална томография, гръбначни пункции, биопсия на черния дроб. Всичко. Не знаем какво му е.

Влязоха в една палата, където спеше млад човек с превързана глава след операция. Когато д-р Хътън започна да маха превръзката, пациентът се събуди стреснат.

— Какво… какво става?

— Седнете — каза доктор Хътън рязко.

Младежът трепереше.

„Никога няма да се отнасям така с пациентите си“, зарече се Кет.

Следващият беше около седемдесетгодишен мъж, който имаше здрав вид. Щом д-р Хътън приближи до леглото му, той се развика.

— Гонзо! Ще те съдя, мръсен кучи син такъв.

— Хайде, мистър Спаролини…

— Не ме мистър-спаролиносвай! Ти ме превърна в проклет евнух.

„Какъв глупак“, помисли си Кет.

— Мистър Спаролини, вие се съгласихте да ви направят вазектомия и…

— Това беше хрумване на жена ми. Кучка проклета! Само веднъж да си ида вкъщи!

Оставиха го да си мърмори под носа.

— Какво му има? — попита един от стажант-лекарите.

— Проблемът му е, че е еблив стар пръч. Младата му жена е родила шест деца и не иска повече.

Спряха до леглото на десетгодишно момиченце. Д-р Хътън погледна картона му.

— Ще ти бием инжекция да се махнат лошите микроби.

Една сестра с напълнена спринцовка пристъпи към детето.

— Не! — изпищя то. — Ще ме заболи!

— От това не боли, бебчо — увери го сестрата.



Думите й отекнаха мрачно в съзнанието на Кет.

„От това не боли, бебчо…“ Беше гласът на доведения й баща, който й шепнеше в страшния мрак.

„Ще ти бъде приятно. Разтвори краката. Хайде, малка кучко!“ И той разтвори насила краката й, прониквайки с твърдия си член в нея, и затисна устата й с ръка, за да не може да изпищи от болка. Тя беше на тринадесет години. След тази нощ посещенията му се превърнаха в ужасен еженощен ритуал. „Извадила си късмет, че имаш мъж като мен, да те научи да се чукаш — казваше й той. — Знаеш ли какво си, Кет? Котенце, такова младичко. И аз го искам.“ И той се стоварваше върху й, сграбчваше я и никакви сълзи и молби не можеха да го накарат да спре.

Кет не познаваше баща си. Майка й беше чистачка и работеше през нощта в една сграда с офиси близо до малкия им апартамент в Гари, Индиана. Доведеният й баща беше огромен мъж, пострадал при злополука в стоманолеярен завод, който през повечето време си стоеше у дома и пиеше. Нощем, когато майка й отиваше на работа, той се вмъкваше в стаята на Кет. „Само да си казала на майка си или на брат си, и ще го убия“, заканваше се той. „Не мога да го оставя да нарани Майк“, мислеше си Кет. Брат й беше пет години по-малък от нея и тя го обожаваше. Грижеше се за него като майка и го бранеше, и се биеше заради него. Той бе единственият светъл лъч в живота й.

Една сутрин, колкото и да се страхуваше от заплахите на доведения си баща, Кет реши, че трябва да разкаже на майка си. Майка й ще сложи край на това, ще я защити.

— Мамо, мъжът ти идва нощем, когато те няма, в моето легло и ме насилва.

Майка й я зяпна за момент, а после я зашлеви силно през лицето.

— Да не си посмяла да измисляш подобни лъжи, малка мръснице!

Кет никога повече не отвори дума за това. Остана вкъщи единствено заради Майк. „Той е загубен без мен“, мислеше си тя. Но в деня, когато разбра, че е бременна, избяга при една своя леля в Минеаполис.

След като Кет напусна дома си, животът й коренно се промени.

— Няма нужда да ми казваш какво е станало — каза леля й Софи. — Отсега нататък обаче ще спреш да бягаш. Нали знаеш онази песен „Не е лесно да си зелен“? Е, сладурче, още по-трудно е да си черен. Можеш да избираш между две неща. Да продължиш да бягаш и да се криеш, като виниш света за проблемите си, или пък да отстояваш правата си и да станеш човек, който значи нещо.

— Как мога да го постигна?

— Като проумееш, че си човек, който значи нещо. Най-напред, дете, си създай представа коя и каква искаш да бъдеш. А след това се залови за работа, за да станеш такава.

„Няма да родя детето му — реши Кет. — Ще направя аборт.“

Уредиха го дискретно, в края на седмицата, при една акушерка, приятелка на леля й. Когато всичко свърши, Кет се зарече свирепо: „Никога вече няма да позволя да ме докосне мъж. Никога!“



Минеаполис бе за Кет приказна страна. На няколко преки от почти всеки дом имаше езера, потоци и реки. И около осем хиляди акра специално аранжирани паркове. Тя караше платноходка по езерата в града и се возеше с параход по Мисисипи, Посети с леля си Софи голямата зоологическа градина и прекарваше неделите в парка за развлечения „Велифеър“. Отиде на демонстрациите по прибиране на сено в Седар Крийк Фарм и гледа рицарските турнири на Фестивала на възраждането на Шакопи.

Леля Софи наблюдаваше Кет и си мислеше: „Това момиче не знае какво е детство.“

Кет се учеше да се забавлява, но леля Софи усещаше, че дълбоко в душата на племенничката й имаше място, до което не можеше да стигне никой, преграда, която тя бе издигнала, да не би отново да я наранят.



В училище изобщо не дружеше с момчета. Всичките й приятелки ходеха на срещи, ала Кет предпочиташе да остава сама и бе твърде горда, за да каже на когото и да било защо. Подражаваше на леля си, която обичаше извънредно много.

Преди Кет не се интересуваше много от училище, нито от книги, но леля Софи успя да й повлияе. Къщата й беше пълна с книги и начинът, по който им се радваше, беше заразителен.

— В тях се крият чудесни светове — каза тя на младото момиче. — Чети и ще разбереш откъде си дошла и къде отиваш. Имам чувството, че някога ще се прочуеш, бебчо. Но първо трябва да получиш образование. Това е Америка. Можеш да станеш каквато пожелаеш. Може да си цветнокожа и бедна, но такива са били и някои от нашите конгресмени, кинозвезди, учени и спортни легенди. Някой ден ще имаме и цветнокож президент. Можеш да станеш каквато пожелаеш. От теб зависи.

Това беше началото.



Кет стана най-добрата ученичка в класа. Четеше жадно. Един ден в училищната библиотека попадна на книгата на Синклер Луис „Ароусмит“ и се прехласна от историята на отдадения на професията си млад лекар. Прочете „Дадена дума“ на Агнес Купър и „Жена хирург“ на д-р Елси Роу и пред нея блесна цял един нов свят. Тя откри, че на тази земя има хора, които се посвещават на това да помагат на другите, да спасяват човешкия живот. Когато един ден Кет се върна от училище, каза на леля Софи:

— Аз ще стана лекарка. Прочута.

4

В понеделник сутрин картоните на трима от пациентите на Пейдж липсваха и за това обвиниха нея.

В сряда в четири сутринта Пейдж се събуди в дежурната стая от телефонен звън. Тя вдигна сънено слушалката.

— Доктор Тейлър слуша.

Мълчание.

— Ало… ало.

Долавяше дишане от другата страна на линията. После с щракане връзката се прекъсна.

Пейдж лежа будна през остатъка от нощта. Сутринта каза на Кет:

— Или ставам параноичка, или някой ме мрази.

И й разказа какво се бе случило.

— Пациентите понякога ги е яд на лекарите — рече Кет. — Сещаш ли се за някого, който?…

— Поне за десетина — въздъхна Пейдж.

— Сигурна съм, че няма за какво да се тревожиш.

На Пейдж й се искаше и тя да е сигурна в това.



В края на лятото пристигна вълшебната телеграма. Тя чакаше Пейдж, когато една вече се прибра късно у дома. В нея пишеше: „Пристигам, неделя обяд, Сан Франциско. Нямам търпение да те видя. С обич, Алфред“

Най-сетне се връщаше при нея! Пейдж препрочиташе телеграмата отново и отново и възбудата й все повече растеше. „Алфред!“ Името му съживяваше като с магическа пръчка калейдоскоп от вълнуващи спомени…



Пейдж и Алфред бяха израснали заедно. Бащите им бяха от медицинския контингент на Световната здравна организация, който пътуваше из страните на Третия свят, за да се бори с екзотични и опасни болести. Пейдж и майка й придружаваха д-р Тейлър, който оглавяваше екипа.

Двамата с Алфред имаха фантастично детство. В Индия тя се научи да говори на хинди. На двегодишна възраст вече знаеше, че бамбукът, от който бе направена колибата, дето живееха, се казва „баша“. Баща й беше „горасахиб“ — бял човек, а тя „нани“ — малкото сестриче. Местните хора наричаха баща й „абадхан“ — водач, или „баба“ — баща.

Когато родителите на Пейдж не бяха наблизо, тя пиеше „бханга“ — замайващо питие от листата на хашиша, и ядеше „чапати“ с „гхи“.

После тръгнаха за Африка. Към друго приключение!

Пейдж и Алфред свикнаха да се къпят в реки, в които имаше крокодили и хипопотами. Играеха с малки зебри, гепардчета и змии. Израснаха в кръгли колиби без прозорци, изплетени от клони и обмазани с глина, с утъпкани пръстени подове и конични покриви от слама. „Някога — заричаше се Пейдж — ще живея в истинска къща, в красива виличка със зелена морава и бяла дъсчена ограда.“

За лекарите и сестрите ежедневието беше трудно и обезсърчаващо. За децата обаче бе едно неспирно приключение да живеят в земята на лъвовете, жирафите и слоновете. Те ходеха на училище в примитивни сгради от пепелинови панели или пък, когато такива липсваха, им наемаха частни учители.

Пейдж беше умно дете и попиваше всичко като гъба. Алфред я обожаваше.

— Някой ден ще се оженя за теб, Пейдж — каза й, когато тя беше на дванадесет, а той — на четиринадесет години.

— И аз ще се омъжа за теб, Алфред.

Бяха две сериозни деца, възнамеряващи да прекарат остатъка от живота си заедно.



Лекарите от Световната здравна организация бяха безкористни, отдадени на професията си мъже и жени, посветили живота си на избраното поприще. Често работеха при почти невъзможни обстоятелства. В Африка трябваше да си съперничат с „вогеша“ — местните лечители, чиито примитивни церове се предаваха от баща на син и нерядко имаха смъртоносен ефект. Традиционният лек на масаите за телесни рани бе „олкилорите“ — смесица от говежда кръв, сурово месо и извлек от някакъв тайнствен корен.

Децата от племето кикую ги лекуваха от едра шарка, като ги караха да прогонват болестта с пръчки.

— Престанете с — това говореше им д-р Тейлър. — То не помага.

— По-добро е, отколкото да ни бодете кожата с остри стоманени игли — отвръщаха му те.

Диспансерите представляваха наредени под дърветата маси, на които се правеха хирургическите операции. Лекарите преглеждаха стотици пациенти на ден и винаги ги чакаха дълги опашки от прокажени, туберкулозно болни, туземци с коклюш, едра шарка, дизентерия.

Пейдж и Алфред бяха неразделни. Когато поотраснаха, ходеха заедно на пазар в селото, което бе отдалечено на километри разстояние. И обсъждаха плановете си за бъдещето.



Медицината бе част от детството на Пейдж. Тя се научи да се грижи за пациентите, да бие инжекции и да дава лекарства и измисляше най-различни начини да помага на баща си.

Пейдж беше привързана към баща си. Кърт Тейлър бе най-грижливият и всеотдаен човек, когото познаваше. Той наистина обичаше хората и не пестеше сили да помага на онези, които имаха нужда от него, вдъхнал бе тази страст и на Пейдж. Въпреки продължителния работен ден той намираше време да прекарва с дъщеря си. Превръщаше неудобството на примитивните условия, при които живееха, в забава.

Отношението на Пейдж към майка й беше различно. Майка й беше хубавица от богато семейство. Хладната й резервираност държеше Пейдж на разстояние. Да се омъжи за лекар, който ще работи из екзотични страни, й се бе сторило романтично, но суровата действителност я бе озлобила. Тя не беше топла, любеща жена и на Пейдж й се струваше, че все се оплаква.

„Защо трябваше да идваме в този забравен от Бога край, Кърт?“ „Хората тук живеят като животни. Ще се заразим от ужасните им болести.“ „Защо да не можеш да практикуваш медицина в Съединените щати и да печелиш пари като другите лекари?“

И още, и още.

Колкото повече майка й го упрекваше, толкова повече Пейдж обожаваше баща си.



Когато бе на петнадесет години, майка й избяга със собственика на голяма какаова плантация в Бразилия.

— Тя няма да се върне повече, нали? — попита Пейдж.

— Не, миличка. Съжалявам.

— Аз пък се радвам!

Не искаше да каже това. Болеше я, че майка й не я беше грижа за нея и за баща й, че ги беше изоставила.

Това преживяване още повече я сближи с Алфред Търнър. Заедно играеха, заедно ходеха на експедиции и споделяха мечтите си.

— Когато порасна, и аз ще стана лекар — довери й Алфред. — Ще се оженим и ще работим заедно.

— И ще имаме много деца!

— Разбира се. Ако искаш.

В нощта, когато Пейдж навърши шестнадесет години, емоционалната близост, съпътствала ги в целия им досегашен живот, придоби ново измерение. Лекарите бяха извикани по спешност заради епидемия в малко селце в Източна Африка и в лагера бяха останали само Пейдж, Алфред и един готвач.

Те вечеряха и си легнаха. Но посред нощ Пейдж се събуди в колибата си от далечен тропот на бягащи животни. Тя лежеше и докато минутите се нижеха, а тропотът се приближаваше, взе да я обхваща страх. Дишането й се учести. Никой не знаеше кога щяха да се върнат баща й и другите.

Тя стана. Палатката на Алфред беше само на няколко метра. Ужасена, Пейдж вдигна платнището и се втурна вътре.

— Алфред!

Той седна, събуден начаса.

— Пейдж? Нещо лошо ли се е случило?

— Страх ме е. Мога ли да легна за малко при теб?

— Разбира се.

Те лежаха и слушаха как животните с трясък ломят храсталака.

След няколко минути звуците започнаха да се отдалечават.

Алфред усети топлото тяло на Пейдж до своето.

— Пейдж, мисля, че е по-добре да се върнеш в палатката си.

Тя почувства как твърдата му мъжественост се притиска в нея.

Смътният зов на съзряващите им тела изведнъж се превърна в неумолима потребност.

— Алфред.

— Да? — Гласът му беше дрезгав.

— Ние ще се женим, нали?

— Да.

— Тогава всичко е наред.

Заобикалящите ги звуци на джунглата изчезнаха и те започнаха да изучават и откриват един свят, който принадлежеше само на тях двамата. Бяха единствените, които се любеха в света, и се опиваха от това невероятно чудо.

Призори Пейдж се промъкна отново в палатката си и щастлива, си помисли: „Вече съм жена.“



От време на време Кърт Тейлър предлагаше на Пейдж да се върне в Съединените щати, за да живее с неговия брат в красивата му къща в Диърфийлд, на север от Чикаго.

— Защо? — питаше Пейдж.

— За да станеш истинска млада дама.

— Аз съм истинска млада дама.

— Истинските млади дами не дразнят маймуните и не се опитват да яздят малки зебри.

Отговорът й винаги беше един и същ.

— Няма да те изоставя.



Когато Пейдж навърши седемнадесет години, екипът на Световната здравна организация замина за едно село в джунглите на Южна Африка да се бори с тифусна епидемия. Положението стана още по-гибелно, след като наскоро след пристигането на лекарите избухна война между две местни племена. Предупредиха Кърт Тейлър да напусне.

— Не мога, за Бога. Имам пациенти, които ще умрат, ако ги изоставя.

Четири дни по-късно нападнаха селото. Пейдж и баща й се свиваха в малката си колиба, вслушвайки се във виковете и изстрелите отвън.

Пейдж бе ужасена.

— Те ще ни убият!

Баща й я прегърна.

— Нищо няма да ни сторят, миличка. Ние сме тук, за да им помогнем. Те знаят, че сме техни приятели.

Той беше прав.

Вождът на едно от племената нахлу в колибата с няколко воини.

— Не се тревожете. Ще ви пазим.

Така и направиха.

Стрелбата най-сетне стихна, но на сутринта Кърт Тейлър взе решение.

Пусна телеграма на брат си: „Изпращам Пейдж със следващия самолет. Ще пиша подробно. Моля посрещни я на летището.“

Когато научи това, Пейдж побесня. Закараха я, ридаеща бурно, до малкото прашно летище, където я чакаше самолет „Пайпър Къб“, за да я отведе до град, от който имаше рейс за Йоханесбург.

— Отпращаш ме, защото искаш да се отървеш от мен! — плачеше тя.

Баща й я прегръщаше силно.

— Обичам те повече от всичко на света, бебчо. Ще ми липсваш всеки миг. Но скоро се връщам в Щатите и отново ще бъдем заедно.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

Алфред също беше дошъл да изпрати Пейдж.

— Не се тревожи — каза й той. — Ще дойда и ще те взема веднага щом мога. Ще ме чакаш ли?

Въпросът беше доста глупав след всичките тези години.

— Разбира се, че ще те чакам.

След три дни, когато самолетът кацна на аерогара „О’Хеър“ в Чикаго, я посрещна вуйчо й Ричард. Пейдж никога не го беше виждала. Знаеше само, че е много богат бизнесмен, чиято съпруга беше починала преди няколко години.

— Той е преуспелият в семейството — казваше винаги бащата на Пейдж.

Първите думи на вуйчо й я смазаха.

— Съжалявам, че трябва да ти съобщя това, Пейдж, но току-що научих, че баща ти е бил убит в туземното въстание.

Целият й свят се срути само за един миг. Болката беше толкова силна, че тя не беше сигурна дали ще може да я понесе. „Няма да се разплача пред вуйчо — преглъщаше сълзите си Пейдж. — Няма. Не трябваше да тръгвам. Връщам се обратно.“

В колата по пътя от летището тя наблюдаваше през прозореца натовареното движение.

— Мразя Чикаго.

— Защо, Пейдж?

— То е като джунгла.

Ричард не разреши на Пейдж да се върне в Африка за погребението на баща си и това я вбеси. Той се опита да й обясни разумно.

— Пейдж, вече са погребали баща ти. Няма никакъв смисъл.

Смисъл обаче имаше. „Алфред е там.“

Няколко дни след пристигането вуйчо й предложи да обсъдят нейното бъдеще.

— Няма какво да обсъждаме — осведоми го Пейдж. — Ще стана лекарка.



На двадесет и една години, след като завърши колеж, Пейдж подаде документи в десет медицински института и беше приета във всичките. Избра бостънския.

Бяха й необходими два дни, за да се свърже по телефона с Алфред в Заир, където той работеше на половин ден с екип на Световната здравна организация.

Когато Пейдж му съобщи новината, той каза:

— Това е чудесно, миличка. Аз почти свърших медицинското си образование. Ще остана да поработя тук известно време, но след няколко години ще практикуваме заедно.

„Заедно“. Вълшебната думичка.

— Пейдж, закопнял съм за теб. Ако сваря да се измъкна за няколко дни, ще можеш ли да дойдеш на Хавайските острови?

Тя не се поколеба нито за миг.

— Да.

И двамата успяха. По-късно Пейдж можеше само да си представя колко му е било трудно да измине дългия път, ала той не спомена нищо за това.

Прекараха три невероятни дни в малък хотел на име „Съни Коув“ на Хавайските острови и като че ли никога не бяха се разделяли. На Пейдж толкова й се искаше да помоли Алфред да замине с нея за Бостън, но съзнаваше колко егоистично щеше да бъде това. Работата му беше много по-важна.

Последния ден, докато се обличаха, Пейдж попита:

— Къде ще те пратят, Алфред?

— В Гамбия или може би в Бангладеш.

„За да спасява човешкия живот, за да помага на онези, които толкова отчаяно се нуждаят от него.“ Тя го прегърна силно и затвори очи. Не искаше да го пусне.

Като че ли прочел мислите й, той се обади:

— Никога няма да те пусна да си отидеш.



Пейдж започна да учи в медицинския институт и редовно си кореспондираше с Алфред. Независимо в коя част на света се намираше, той успяваше да я поздрави за рождения й ден и на Коледа по телефона. Точно в навечерието на Нова година, когато Пейдж беше във втори курс, Алфред й телефонира.

— Пейдж?

— Миличък! Къде си?

— В Сенегал. Пресметнах, че е само на четиринадесет хиляди километра от хотел „Съни Коув“.

Трябваше й минута да осъзнае думите му.

— Искаш да кажеш?…

— Можем ли да се срещнем на Хавайските острови за Нова година?

— О, да! Да!

Алфред пропътува почти половината свят, за да бъде с нея, и този път магията беше още по-силна. Времето спря и за двамата.

— Догодина ще оглавя собствен екип на СЗО — каза Алфред. — Когато завършиш института, искам да се оженим…

Успяха да се срещнат още веднъж, а когато не можеха да го правят, писмата им бяха мост през времето и пространството.

През всичките тези години той работеше като лекар в страните от Третия свят, вървеше по стъпките на баща си и на нейния баща, вършейки чудесната работа, която бяха вършили те. И сега най-сетне се връщаше при нея у дома.



Докато препрочиташе телеграмата на Алфред за пети път, Пейдж си помисли: „Той пристига в Сан Франциско!“

Кет и Хъни спяха в стаите си. Тя ги събуди.

— Алфред си идва! Той се връща! Ще бъде тук в неделя!

— Чудесно — промърмори Кет. — Но защо не ме събуди в неделя? Току-що легнах.

Хъни бе по-отзивчива. Тя седна в леглото и каза:

— Това е страхотно! Умирам да се запозная с него. От колко време не сте се виждали?

— Две години — отвърна Пейдж, но непрекъснато поддържахме връзка.

— Късметлийка си — въздъхна Кет. — Е, вече всички сме будни. Ще сложа кафе.

Трите седяха около кухненската маса.

— Защо не уредим тържество в чест на Алфред? — предложи Хъни. — За „добре дошъл на младоженеца“.

— Идеята не е лоша — съгласи се Кет.

— Ще отпразнуваме истински… с торта, балони… с всички салтанати!

— Ще му приготвим обяд тук — каза Хъни.

Кет поклати глава.

— Пробвах вече манджите ти. Ще поръчаме отвън.



До неделя оставаха четири дни и те прекарваха цялото си свободно време в обсъждане пристигането на Алфред. По чудо и трите бяха свободни от дежурство в неделя.

В събота Пейдж успя да иде на фризьор и козметик. Излезе да пазарува и хвърли доста пари за нова рокля.

— Добре ли изглеждам? Мислите ли, че ще му хареса?

— Изглеждаш страхотно! — увери я Хъни. — Надявам се, че те заслужава.

Пейдж се усмихна.

— Надявам се, че аз го заслужавам. Ще ви допадне. Той е фантастичен!



В неделя поръчаният от тях богат обяд бе сервиран на масата в трапезарията с бутилка изстудено шампанско. И трите стояха и чакаха нервно пристигането на Алфред.

В два часа се позвъни на вратата и Пейдж изтича до отвори. Беше Алфред. Малко изморен, малко поотслабнал. Но това беше нейният Алфред. До него стоеше брюнетка на около тридесет години.

— Пейдж! — възкликна Алфред.

Тя го прегърна. После се обърна към Хъни и Кет и каза гордо:

— Това е Алфред Търнър. Алфред, това са моите съквартирантки, Хъни Тафт и Кет Хънтър.

— Приятно ми е да се запознаем — отвърна Алфред. Той се обърна към жената до себе си. — А това е Карен Търнър. Моята съпруга.

Трите жени останаха като смразени.

— Съпругата ти ли? — бавно промълви Пейдж.

— Да. — Той сбърчи вежди. — Ти… ти не си ли получила писмото ми?

— Какво писмо?

— Писмото, което изпратих преди няколко седмици.

— Не…

— О! Аз… аз много съжалявам. Бях обяснил всичко в… но щом не си го получила… — Алфред замлъкна. — Наистина съжалявам, Пейдж. Толкова време сме разделени, че аз… И после срещнах Карен… знаеш как става…

— Зная как става — отвърна Пейдж като зашеметена. Обърна се към Карен и се усмихна насила. — Аз… надявам се да бъдете много щастливи с Алфред.

— Благодаря.

Настъпи неловко мълчание. Карен каза:

— Мисля, че е по-добре да си вървим, скъпи.

— Да. И аз така мисля — рече Кет.

Алфред прекара пръсти през косата си.

— Наистина съжалявам, Пейдж. Аз… е… довиждане.

— Довиждане, Алфред.

Трите жени гледаха подир новобрачните, докато те слязоха.

— Копеле такова! — възкликна Кет. — Ама че номер.

Очите на Пейдж се пълнеха със сълзи.

— Аз… той не е искал… искам да кажа… сигурно е обяснил всичко в писмото си.

Хъни прегърна Пейдж.

— Трябва да излезе закон всички мъже да бъдат кастрирани.

— Пия за това — каза Кет.

— Извинете ме — промълви Пейдж. Отиде бързо в стаята си и затвори вратата.

Не излезе оттам до края на деня.

5

През следващите няколко месеца Пейдж почти не се виждаше с Кет и Хъни. Закусваха набързо в кафенето и случайно се разминаваха по коридорите. Общуваха предимно чрез бележки, които оставяха в апартамента.

„Вечерята е в хладилника.“

„Микровълновата не работи.“

„Съжалявам, че нямах време да почистя.“

„Какво ще кажете трите да отидем някъде на вечеря в събота?“

Невъзможното работно време продължаваше да бъде наказание и изпитание за предела на издръжливостта на всички стажант-лекари.

За Пейдж това натоварване беше добре дошло. Не й оставаше време да мисли за Алфред и за прекрасното им съвместно бъдеще, за което крояха планове. И въпреки всичко не можеше да го избие от главата си. Онова, което беше сторил, я изпълваше с дълбока мъка, която отказваше да се разсее. Тя се измъчваше с безплодната игра на „ами ако?“.

„Ами ако бях останала с Алфред в Африка?“

„Ами ако той беше дошъл в Чикаго с мен?“

„Ами ако не беше срещнал Карен?“

„Ами ако…“



В петък, когато Пейдж отиде в съблекалнята да си облече хирургическия костюм, на него бе написано с черен маркер „кучка“.



На другия ден, когато Пейдж потърси визитационния си дневник, той беше изчезнал. Изчезнали бяха всичките й бележки. „Може да съм го забутала някъде“, помисли си Пейдж.

Но не си вярваше.



Светът извън болницата бе престанал да съществува. Пейдж научи, че Ирак ограбвал Кувейт, но тази новина бе изместена от нуждите на петнадесетгодишния й пациент, който умираше от левкемия. В деня, когато Източна и Западна Германия се обединиха, Пейдж бе заета да спасява живота на един диабетик. Маргарет Тачър подаде оставка като министър-председателка на Англия, ала по-важно бе, че пациентът от 214 стая можеше отново да ходи.

Онова, което правеше труда й поносим, бяха лекарите, с които работеше. С малки изключения те се бяха посветили на лечението на другите, на облекчаването на болките им, на спасяването на човешкия живот. Пейдж бе свидетел всеки ден на чудесата, които вършеха, и това я изпълваше с гордост.

Най-напрегнато бе в отделенията за бърза помощ. Те бяха винаги претъпкани с хора с най-различни травми.

Продължителното работно време в болницата и натоварването подлагаха лекарите и сестрите на огромно напрежение. Процентът на разводите сред лекарите бе невероятно висок и извънбрачните връзки бяха нещо обичайно.

Том Чан бе един от хората, които имаха проблеми. Той разказа за това на Пейдж, докато пиеха кафе.

— Аз издържам на работното време, но жена ми не може — довери й той. — Оплаква се, че вече не ме вижда у дома и че съм се отчуждил от дъщеря ни. Права е. Не знам какво да правя.

— Жена ти идвала ли е в болницата?

— Не.

— Защо не я поканиш на обяд, Том? Да разбере какво вършиш тук и колко е важно.

Чан светна.

— Идеята не е лоша. Благодаря ти, Пейдж. Ще го сторя. Бих искал да ви запозная. Ще обядваш ли с нас?

— Ще ми бъде много приятно.



Съпругата на Чан, Сай, се оказа хубава млада жена, излъчваща класическата красота на всички времена. Чан я разведе из болницата и след това седнаха да обядват в кафенето с Пейдж.

Чан бе споменал на Пейдж, че Сай е родена и израсла в Хонконг.

— Харесва ли ви Сан Франциско? — попита Пейдж.

Последва кратко мълчание.

— Интересен град е — каза Сай учтиво, — ала аз тук се чувствам чужденка. Твърде голям е и твърде шумен.

— Но аз зная, че и Хонконг е голям и шумен.

— Родена съм в малко селце на един час път от Хонконг. Там няма шум и автомобили и всички съседи се познават. — Тя погледна към съпруга си. — Ние с Том и дъщеричката ни бяхме щастливи там. Остров Лама е много красив. Има бели плажове и малки чифлици, а наблизо е рибарското селце Сак Кву Ван. Толкова е спокойно.

Гласът й преля от носталгия.

— Там прекарвахме със съпруга ми много време заедно, както би трябвало да живее едно семейство. Тук почти не го виждам.

Пейдж каза:

— Мисис Чан, знам, че сега ви е трудно, но след няколко години Том ще може да започне собствена практика и тогава работата му няма да е толкова напрегната.

Том хвана жена си за ръката.

— Виждаш ли? Всичко ще се нареди, Сай. Имай търпение.

— Разбирам — отвърна тя.

Ала в гласа й не прозвуча убеденост.

Докато разговаряха, в кафенето влезе някакъв мъж и застана до вратата. Пейдж виждаше само главата му отзад. Сърцето й заблъска лудо. Той се обърна. Беше съвсем непознат. Чан я гледаше.

— Добре ли си?

— Да — излъга Пейдж.

„Трябва да го забравя. Всичко свърши.“ Но все пак спомените за хубавите години, за веселбите, възбудата и любовта, която споделяха… „Как да забравя всичко това? Чудя се дали бих могла да убедя някой от лекарите тук да ми направи лоботомия.“



В коридора Пейдж се сблъска с Хъни. Хъни беше задъхана и изглеждаше разтревожена.

— Наред ли е всичко? — попита Пейдж.

Хъни се усмихна неловко.

— Да. Наред е. — И забърза нататък.

Хъни бе прикрепена към един лекуващ лекар на име Чарлс Айлър, известен в цялата болница като тиранин. Преди първата визитация той каза:

— Очаквах с нетърпение да поработя с вас, доктор Тафт. Доктор Уолас ми разказа за изключителния ви успех в медицинския институт. Разбрах, че ще практикувате вътрешни болести.

— Да.

— Добре. Значи ще останете с нас още три години.

Визитацията започна.

Първият пациент бе мексикански младеж. Д-р Айлър, пренебрегвайки останалите стажант-лекари, се обърна към Хъни.

— Мисля, че този случай ще ви бъде интересен, доктор Тафт. Пациентът има всички класически признаци и симптоми — анорексия, загуба на тегло, метален вкус в устата, умора, анемия, свръхраздразнителност и липса на координация. Каква е вашата диагноза? — И той се усмихна очаквателно.

Хъни го погледна за миг.

— Може да се направят няколко предположения, нали?

Д-р Айлър я погледна озадачен.

— Това е неопровержим случай на…

— Отравяне с олово? — намеси се един стажант-лекар.

— Точно така — каза д-р Айлър.

Хъни се усмихна.

— Разбира се. Отравяне с олово.

Д-р Айлър отново се обърна към нея.

— Как ще го лекувате?

— Ами има няколко различни метода на лечение, нали така? — отвърна Хъни уклончиво.

Обади се втори стажант-лекар.

— Ако пациентът е бил изложен продължително на оловното отравяне, трябва да се лекува като потенциален случай на енцефалопатия.

Д-р Айлър кимна.

— Вярно. Точно това правим. Коригираме обезводняването и смущенията в електролитния баланс и прилагаме халатотерапия.

Той погледна към Хъни. Тя кимна в знак на съгласие. Следващият пациент беше осемдесетгодишен. Очите му бяха зачервени и клепачите слепнали.

— След малко ще се погрижим за очите ви — увери го д-р Айлър. — Как се чувствате?

— Не чак толкова зле за един старец.

Д-р Айлър отметна одеялото, за да открие подутото коляно и глезен на пациента. По ходилата му имаше рани.

Д-р Айлър се обърна към стажант-лекарите.

— Подутината е причинена от артрит. — Той впери поглед в Хъни. — В съчетание с раните и конюнктивита, сигурен съм, че знаете каква е диагнозата.

Хъни изрече бавно:

— Ами може да бъде… нали знаете…

— Синдром на Райтер — вметна друг стажант-лекар. — Причината е неизвестна. Обикновено се придружава с лека температура.

Д-р Айлър кимна.

— Вярно. — Той погледна към Хъни. — Какви са прогнозите?

Отговори другият стажант-лекар.

— Прогнозите са неясни. Може да се лекува с противовъзпалителни средства.

— Много добре — отвърна д-р Айлър.

Обиколиха още десетина пациенти и щом свършиха, Хъни каза на д-р Айлър:

— Доктор Айлър, може ли да поговорим насаме?

— Да. Елате в кабинета ми.

Когато седнаха, Хъни промълви:

— Зная, че сте разочарован от мен.

— Трябва да призная, че съм малко изненадан…

Хъни го прекъсна.

— Зная, доктор Айлър. Миналата нощ не съм мигнала. Да ви кажа правичката, толкова бях развълнувана, че ще работя с вас, че… просто не можах да заспя.

Той вдигна вежди учуден.

— О, разбирам. Сигурен бях, че трябва да има някаква причина за… Искам да кажа, че успехът ви в университета е толкова фантастичен. Какво ви накара да станете лекарка?

Хъни сведе поглед и продума тихо:

— Имах по-малък брат, който пострада при катастрофа. Лекарите направиха всичко възможно, за да го спасят, но той умря пред очите ми. Умираше дълго и аз се чувствах толкова безпомощна. Реших, че ще прекарам живота, помагайки на другите да оздравяват. — Очите й се напълниха със сълзи.

„Колко е уязвима“, помисли си д-р Айлър.

— Радвам се, че поговорихме.

Хъни го погледна и си рече: „Значи ми повярва.“

6

В противоположната част на града репортери и телевизионни камери чакаха на улицата Лу Динето да излезе от съдебната зала, усмихнат и с вдигната за поздрав ръка — приветствие на царска особа към селяците. До него вървяха двама телохранители — единият висок и слаб, известен като Шадоу, другият набит и як, на име Райно. Както винаги Лу Динето бе облечен елегантно и скъпо, в сив копринен костюм и бяла риза, синя вратовръзка и обувки от алигаторска кожа. Дрехите трябваше да бъдат скроени добре, за да изглежда прилично, защото той бе нисък и пълен, с криви крака. Винаги бе усмихнат и готов да подхвърли хаплива забележка на вестникарите, които обичаха да го цитират. Досега Динето три пъти бе подвеждан под отговорност и съден за най-различни престъпления — палеж, рекет, та дори и предумишлено убийство — и всеки път се измъкваше.

Когато напусна съдебната зала, един от репортерите извика:

— Знаехте ли, че ще ви оправдаят, мистър Динето?

Динето се изсмя.

— Разбира се, че знаех. Аз съм невинен бизнесмен. Поради липса на по-добро занимание правителството ме преследва. Затова плащаме толкова високи данъци.

Към него се насочи телевизионна камера. Лу Динето спря, за да се усмихне пред обектива.

— Мистър Динето, можете ли да обясните защо двамата свидетели, които трябваше да дадат показания срещу вас на процеса за предумишлено убийство, не се явиха?

— Разбира се, че мога — каза Динето. — Били са честни граждани, които са решили да не лъжесвидетелстват.

— Правителството твърди, че оглавявате мафията на Западното крайбрежие и че вие сте наредили…

— Единственото нещо, което нареждам, е къде да седнат клиентите в ресторанта ми. Искам на всички да им е удобно. — Той се усмихна на блъскащата се тълпа репортери. — Между другото, каня всички ви тази вечер в ресторанта на безплатна вечеря и питиета.

Той се запъти към мястото, където го чакаше дълга черна лимузина.

— Мистър Динето…

— Мистър Динето…

— Мистър Динето…

— Ще се видим тази вечер в ресторанта ми, момчета и момичета. Всички го знаете къде е.

И Лу Динето се настани в колата с усмивка и вдигната за поздрав ръка. Райно затвори вратата на лимузината и седна отпред. Шадоу се плъзна зад волана.

— Беше страхотно, шефе! — каза Райно. — Ти наистина знаеш как да се оправяш с тези нули.

— Накъде? — попита Шадоу.

— У дома. Ще ми се да взема гореща вана и да хапна една хубава пържола.

Колата потегли.

— Не ми хареса този въпрос за свидетелите — намръщи се Динето. — Сигурни ли сте, че никога няма?…

— Не, освен ако не могат да говорят под вода, шефе.

Динето кимна.

— Добре.

Лимузината фучеше по Филмор Стрийт. Динето каза:

— Видяхте ли му физиономията на районния прокурор, когато съдията отхвърли…

Точно пред лимузината изскочи кученце. Шадоу завъртя рязко волана, за да не го сгази, и натисна силно спирачките. Колата се качи на бордюра и се заби в един електрически стълб. Главата на Райно се удари в предното стъкло.

— Какво, по дяволите, правиш? — изрева Динето. — Да не се опитваш да ме убиеш?

Шадоу трепереше.

— Съжалявам, шефе. Едно куче притича пред колата…

— И ти реши, че неговият живот е по-важен от моя, така ли? Глупав задник такъв!

Райно стенеше. Обърна се и Динето видя кръвта, която течеше от голямата порезна рана на челото му.

— За Бога! — изкрещя Динето. — Виж какво направи!

— Нищо ми няма — промърмори Райно.

— Как ли пък не! — Динето се обърна към Шадоу. — Закарай го в болница.

Шадоу свали лимузината на заден ход от тротоара.

— „Ембаркадеро“ е само на няколко пресечки оттук. Ще го заведем в отделението за бърза помощ.

— Добре, шефе.

Динето потъна отново в седалката си.

— Куче! — възкликна отвратен. — Исусе!



Кет беше в отделението за бърза помощ, когато влязоха Динето, Шадоу и Райно. Раната на Райно силно кървеше.

Динето извика на Кет:

— Хей, ти!

Кет го погледна.

— На мен ли говорите?

— На кого другиго, по дяволите, мислиш, че говоря? Този човек е, с кървяща рана. Оправете го веднага.

— Преди него има още петима души — каза Кет тихо. — Ще трябва да си изчака реда.

— Никого няма да чака — отвърна Динето. — Погрижи се за него веднага.

Кет отиде до Райно и го прегледа. Взе парче памук и го притисна до порезната рана.

— Дръжте това така. Сега ще се върна.

— Казах да се погрижите за него незабавно — озъби се Динето.

Кет се обърна към Динето.

— Това е болнично отделение за бърза помощ. Аз съм дежурният лекар. Така че или не вдигайте шум, или напуснете.

Шадоу отрони:

— Мис, не знаете с кого разговаряте. По-добре да направите така, както ви казва този човек. Това е мистър Лу Динето.

— Сега, след като се запознахме — рече Динето нетърпеливо, — погрижете се за моя човек.

— Вие май имате проблеми със слуха — отвърна Кет. — Ще повторя още веднъж. Пазете тишина или напуснете. Чакат ме пациенти.

— Не можете така да говорите… — подхвана Райно.

Динето се обърна към него.

— Замълчи! — Той погледна отново Кет и тонът му се смени. — Много ще съм ви благодарен, ако се заемете с него колкото се може по-бързо.

— Ще направя всичко възможно. — Кет сложи Райно да седне на една кушетка. — Легнете. След малко ще дойда. — Погледна към Динето. — Там в ъгъла има-столове. — И се отправи решително към другия край на отделението.

— Исусе — каза Шадоу. — Тя няма представа кой си.

— Не мисля, че това щеше да промени нещо. Тази е еркек.

След петнадесет минути Кет се върна при Райно и го прегледа.

— Няма сътресение — обяви. — Имате късмет. Само сте се порязали зле.

Динето наблюдаваше как Кет умело налага шевове по челото на Райно.

Когато свърши, тя каза:

— Скоро ще заздравее. Елате след пет дни да ви махна конците.

Динето се приближи и огледа челото на Райно.

— Справихте се страхотно добре.

— Благодаря — отвърна Кет. — А сега ще ме извините…

— Чакай малко — промълви Динето. Обърна се към Шадоу. — Дай й една стотачка.

Шадоу извади от джоба си сто долара.

— Ето.

— Касата е отвън.

— Това не е за болницата. Това е за теб.

— Не, благодаря.

Динето внимателно проследи с поглед Кет, която се отдалечи и се зае с друг пациент. Шадоу каза:

— Може би не беше достатъчно, шефе?

Динето поклати глава.

— Това е едно независимо парче. Харесва ми. — Помълча малко. — Док Еванс се пенсионира, нали?

— Да.

— Добре. Искам да разучиш всичко, което можеш, за тази лекарка.

— Що?

— За да я понатиснем. Мисля, че ще ни потрябва.

7

Болниците се управляват от медицинските сестри. Старшата сестра Маргарет Спенсър работеше в „Ембаркадеро“ от двадесет години и знаеше къде бяха заровени всички трупове — буквално и фигуративно. Сестра Спенсър въртеше болницата и лекарите, които не признаваха това, ги чакаха неприятности. Тя знаеше кои лекари вземат наркотици и кои са пристрастени към алкохола, кои са некомпетентни и кои заслужават подкрепата й. Отговаряше за всички сестри, включително и за операционните. Маргарет Спенсър решаваше коя сестра в коя операционна да иде и тъй като сестрите варираха от незаменими до некомпетентни, струваше си лекарите да се разбират с нея. В нейна власт бе да прати калпава операционна сестра на сложна бъбречна операция или пък, ако харесваше лекаря, да му включи в екипа най-кадърната сестра за просто отстраняване на сливици. Сред многобройните предразсъдъци на Маргарет Спенсър бе и антипатията й към жени лекарки и към цветнокожи.

Кет Хънтър беше цветнокожа лекарка.



На Кет никак не й беше лесно. Нищо не й казваха и не вършеха открито и въпреки това предразсъдъците действаха, макар и по твърде фин начин, за да бъдат посочени с пръст. Сестрите, които искаше, бяха заети, онези, дето й изпращаха, бяха посредствени. Кет откри, че често я караха да преглежда клинично болните мъже от венерически болести. На първите няколко случая реагира като на нещо обичайно, но когато един ден й се струпаха пет-шест, обхванаха я подозрения.

В обедната почивка тя каза на Пейдж:

— Преглеждала ли си много мъже с венерически болести?

Пейдж се замисли за момент.

— Миналата седмица един. Санитар.

„Ще трябва да предприема нещо“, помисли си Кет.

Сестра Спенсър възнамеряваше да се отърве от д-р Хънтър, като направи живота й толкова неприятен, че да бъде принудена да напусне, но не бе взела под внимание колко отдадена бе Кет на професията си и колко способна бе тя. Лека-полека Кет печелеше на своя страна хората, с които работеше. Имаше природна дарба, която впечатляваше и колегите, и пациентите й. Истинската й победа обаче дойде след онова, което се разчу из болницата като номера със свинската кръв.



Една сутрин Кет минаваше на визитация с един старши стажант-лекар на име Дъндас. Стояха до леглото на пациент, който беше в безсъзнание.

— Мистър Леви е претърпял автомобилна катастрофа — съобщи Дъндас на по-младите стажант-лекари. — Изгубил е много кръв и се нуждае от незабавно кръвопреливане. В момента в болницата не достига кръв. Този човек има близки, но те отказват да дадат кръв за преливане. Направо да побеснееш.

— Къде е семейството му? — попита Кет.

— В чакалнята за посетители — каза д-р Дъндас.

— Имаш ли нещо против да поговоря с тях? — предложи Кет.

— Няма да помогне. Вече опитах. Те са решили твърдо.

Когато визитацията свърши, Кет отиде в чакалнята. Съпругата, големият син и дъщерята на пациента бяха там. Синът носеше плътно прилепващата черна шапчица на правоверен евреин и ритуалния молитвен шал.

— Мисис Леви? — обърна се Кет към жената.

Тя се изправи.

— Как е съпругът ми? Ще го оперират ли?

— Да — отвърна Кет.

— Само не ни карайте да даваме кръв. Твърде е опасно сега с този СПИН и какво ли още не.

— Мисис Леви — каза Кет, — не можете да се заразите със СПИН, като давате кръв. Не е въз…

— Не ме убеждавайте! Аз чета вестници. Знам за какво говоря.

Кет я изгледа.

— Виждам. Е добре, мисис Леви. В болницата в момента не достига кръв, но ние решихме проблема.

— Чудесно.

— Ще прелеем на съпруга ви свинска кръв.

Майката и синът бяха шокирани.

Какво?

— Свинска кръв — повтори Кет бодро. — Сигурно няма да му навреди.

Тя понечи да си тръгне.

— Чакайте малко! — извика мисис Леви.

— Да? — спря се Кет.

— Аз, мм… дайте ни минутка, моля ви.

— Разбира се.

След четвърт час Кет отиде при д-р Дъндас.

— Няма какво да се притесняваш повече за семейството на мистър Леви. Те всички с удоволствие ще дарят кръв.

Историята веднага се разчу из болницата. Лекарите и сестрите, които досега не обръщаха внимание на Кет, си поставиха за цел да разменят с нея по няколко думи.

След ден-два Кет влезе в частната стая на Том Ленард — пациент е язва. Той си похапваше обилен обяд, донесен от близкия магазин за деликатеси.

Кет се доближи до леглото му.

— Какво правите?

Той я погледна и се усмихна.

— Обядвам като хората, за разнообразие. Искате ли да хапнете с мен? Има достатъчно.

Кет позвъни да дойде сестрата.

— Да, докторе?

— Изнесете оттук тази храна. Мистър Ленард е на строга болнична диета. Не сте ли видели картона му?

— Да, но той настояваше…

— Махнете я, моля ви.

— Хей! Чакайте малко! — запротестира Ленард. — Не мога да ям болничните буламачи!

— Ще ги ядете, ако искате да се отървете от язвата си. — Кет погледна сестрата. — Изнесете подноса.

След тридесет минути я привикаха в кабинета на административния директор.

— Искали сте да ме видите, доктор Уолас?

— Да, седнете. Том Ленард е един от вашите пациенти, нали?

— Точно така. Днес го заварих да обядва със запечен сандвич с пастърма и туршия и картофена салата с много подправки и…

— И му взехте храната.

— Разбира се.

Уолас се наведе напред.

— Докторе, може би не знаете, че Том Ленард е в надзорния съвет на болницата. Държим да бъде доволен. Разбирате ли какво искам да кажа?

Кет го погледна и отвърна упорито:

— Не, сър.

Той премигна.

— Какво?

— Струва ми се, че за да бъде доволен, Том Ленард трябва да оздравее. Няма да се излекува, ако тормози така стомаха си.

Бенджамин Уолас се насили да се усмихне.

— Защо не оставим той да вземе решение?

Кет стана.

— Защото аз съм неговият лекар. Има ли нещо друго?

— Аз… мм… не. Това е всичко.

Кет излезе от кабинета.

Бенджамин Уолас остана като халосан. „Жени лекарки!“



Кет беше дежурна, когато й се обадиха.

— Доктор Хънтър, мисля, че ще е добре да дойдете в стая 320.

— Веднага идвам.

Пациентката в стая 320 беше мисис Молой — осемдесетгодишна жена, болна от рак, с лоша прогноза. Когато Кет се приближи до вратата, чу отвътре спорещи високо гласове. Влезе.

Мисис Молой лежеше, натъпкана с обезболяващи лекарства, но в съзнание. В стаята бяха синът и двете й дъщери.

Синът казваше:

— Според мен трябва да разделим собствеността на три.

— Не! — възрази една от дъщерите. — Ние с Лори се грижехме за мама. Кой й готвеше и чистеше? Ние! Е, имаме право на парите й и…

— Аз съм не по-малко нейна плът и кръв от вас! — изкрещя мъжът.

Мисис Молой лежеше безпомощно в леглото и слушаше.

Кет се вбеси.

— Извинете — каза тя.

Една от жените я погледна.

— Елате по-късно, сестра. Заети сме.

— Това е моя пациентка. Давам ви десет секунди да напуснете стаята. Можете да отидете в чакалнята за посетители. Излезте, докато не съм викнала охраната да ви изхвърли — закани се Кет сърдито.

Мъжът се опита да каже нещо, но погледът й го спря. Той се обърна към сестрите си.

— Можем да говорим навън.

Кет ги изгледа, докато излизаха. Надвеси се над мисис Молой и я погали по главата.

— Не говореха сериозно — прошепна й тя.

Седна до леглото и хванала ръката на старицата, я изчака да се унесе в сън.

„Всички умираме — помисли си Кет. — Забрави какво казва Дилан Томас. Номерът е да потънеш кротко в добрата нощ.“



Кет бе насред някаква манипулация, когато в палатата влезе един санитар.

— Спешно ви търсят на регистратурата, докторке.

Тя сви вежди.

— Благодаря. — Обърна се към пациента, който беше целият в гипс и с вдигнати за разтягане крака. — Веднага се връщам.

В коридора вдигна слушалката на телефона на сестринския пост.

— Ало?

— Здрасти, сестричке.

— Майк! — Зарадва се, че го чува, но радостта й веднага премина в тревога. — Майк, казах ти никога да не ме търсиш тук. Знаеш телефонния номер на апартамента, ако…

— Хей, съжалявам. Това не може да чака. Имам малък проблем.

Кет разбра какво ще последва.

— Взех назаем малко пари от едного, за да инвестирам в един бизнес…

Кет не си даде труд да попита какъв бизнес.

— И той се провали.

— Да. И сега си иска парите.

— Колко, Майк?

— Ами ако можеш да ми пратиш пет хиляди…

Какво!

Сестрата погледна Кет с любопитство. „Пет хиляди долара.“ Кет понижи глас.

— Нямам толкова. Мога… мога да ти пратя сега половината, а останалите след няколко седмици. Така добре ли е?

— Предполагам. Мразя да те безпокоя, сестричке, ама нали знаеш как става.

Кет знаеше много точно как става. Брат й беше на двадесет и две години и вечно се замесваше в тайнствени сделки. Членуваше в някакви банди и само Господ знаеше с какво се занимаваха, но Кет се чувстваше отговорна за него. „Вината е само моя — помисли си тя. — Ако не бях избягала от къщи и не бях го изоставила…“

— Не се забърквай в неприятности, Майк. Обичам те.

— И аз те обичам, Кет.

„Ще трябва някак си да му набавя тези пари — рече си Кет. — Само Майк ми е останал в целия свят.“



Д-р Айлър отново очакваше с нетърпение да работи с Хъни Тафт. Беше й простил нескопосното представяне и всъщност беше поласкан, че така се прекланяше пред него. Но сега, когато отново минаваха на визитация, Хъни стоеше най-отзад, зад всички стажант-лекари, и не проявяваше желание да отговаря на въпросите му.

Тридесет минути след края на визитацията д-р Айлър седеше в кабинета на Бенджамин Уолас.

— Какво има? — попита Уолас.

— Ами доктор Тафт.

Уолас го погледна с искрена изненада.

— Доктор Тафт ли? Та тя дойде с най-добрите препоръки, които някога съм виждал.

— Точно това ме озадачава — каза д-р Айлър. — Подочух и от другите стажант-лекари, че поставя неточни диагнози и допуска сериозни грешки. Бих искал да знам какво, по дяволите, става?

— Не разбирам. Била е в първокласен медицински институт.

— Може би трябва да се обадите на декана на института — предложи д-р Айлър.

— Това е Джим Пеарсън. Той е свестен човек. Ще му позвъня.

След няколко минути Уолас говореше с Джим Пеарсън по телефона. Размениха си любезности и тогава Уолас каза:

— Обаждам ти се заради Бети Лу Тафт.

Последва кратко мълчание.

— Да?

— Тук като че ли изникнаха около нея някои проблеми, Джим. Приехме я с чудесните ти препоръки.

— Точно така.

— Всъщност пред мен е характеристиката й, написана от теб. В нея твърдиш, че била една от най-блестящите студентки, които някога си имал.

— Абсолютно вярно.

— И че ще бъде гордост за медицинската професия.

— Да.

— Имал ли си някакви съмнения относно…?

— Никакви — отвърна д-р Пеарсън твърдо. — Никакви. Може би е малко нервна. Но ако й дадете възможност, сигурен съм, че ще се справи.

— Е, ценя мнението ти. С положителност ще й предоставим всички възможности. Благодаря ти.

— Няма защо. — И той затвори.

Джим Пеарсън седеше и се мразеше за стореното. „Но съпругата и децата ми са над всичко.“

8

Хъни Тафт имаше нещастието да се роди в семейство на натегачи. Красивият й баща бе основател и президент на голяма компютърна компания в Мемфис, Тенеси, хубавичката й майка бе учен генетик, а двете по-големи сестри близначки на Хъни бяха също толкова привлекателни, умни и амбициозни като родителите си. Семейство Тафт бе едно от най-видните в Мемфис.

Хъни се появи в недотам удобно време, когато сестрите й бяха шестгодишни.

— Хъни беше малкото ни произшествие — разказваше майка й на приятелките си. — Аз исках аборт, но Фред беше против. Сега съжалява.

Докато сестрите на Хъни бяха страхотни, тя беше невзрачна. Докато те бяха блестящи, тя беше посредствена. Сестрите й проговориха на девет месеца. Хъни не отронваше дума почти до двегодишна възраст.

— Наричаме я „чучелото“ — смееше се баща й. — Хъни е грозното пате на семейство Тафт. Само дето не вярвам, че ще се превърне в лебед.

Не че Хъни беше грозна, но не беше и хубава. Беше най-обикновена, със слабо опънато лице, права руса коса и незавидна фигура. Хъни обаче притежаваше невероятно благ и слънчев характер — качество, което не се ценеше особено в семейство на конкурентоспособни натегачи.

Открай време, откакто се помнеше, най-голямото желание на Хъни бе да угоди на родителите и сестрите си и да ги накара да я обичат. Усилията й бяха напразни. Родителите й бяха ангажирани с кариерите си, сестрите й бяха заети да печелят конкурси за красота и стипендии. В допълнение на всички нещастия на Хъни тя бе извънредно срамежлива. Съзнателно или не, семейството й бе насадило у нея дълбоко чувство за непълноценност.

В гимназията Хъни бе известна като „Невзрачницата“. Ходеше на училищните танцови забави и тържества сама и се усмихваше, и се стараеше да не показва колко е нещастна, защото не искаше да разваля ничие настроение. Гледаше как сестрите й идваха да ги вземат от дома най-известните момчета в училище, а после се оттегляше в своята пуста стая да си пише домашните.



И да се опитва да не заплаче.

В края на седмицата и по време на летните ваканции Хъни припечелваше джобни пари като детегледачка. Обичаше да се грижи за децата и те я обожаваха.

Когато не се занимаваше с това, обикаляше да разглежда Мемфис сама. Посети „Грейсланд“, където бе живял Елвис Пресли, разхождаше се по Бийл Стрийт, откъдето бе тръгнал блусът. Скиташе из музея „Пинк Палас“ и Планетариума с ревящия, тежко стъпващ динозавър. Ходеше и в аквариума.

И винаги сама.

Не съзнаваше, че животът й бе на път драстично да се промени.



Хъни знаеше, че много от съученичките й имаха любовни връзки. Те неспирно обсъждаха това в училище.

— Спала ли си с Рики? Той е най-добрият!…

— Джо е спец по оргазмите…

— Снощи излязох с Томи. Изтощена съм. Какво животно! Тази вечер пак ще се срещнем…

Хъни стоеше и слушаше разговорите им и се изпълваше със сладко-горчива завист и чувството, че никога няма да узнае какво е това секс. „Кому ли съм нужна?“, мислеше си тя.



Една петъчна вечер в училището имаше танцова забава. Хъни не смяташе да ходи, но баща й каза:

— Знаеш ли, тревожа се. От сестрите ти чувам, че все подпираш стените и че не искаш да отидеш на забавата, защото нямаш кавалер.

Хъни се изчерви.

— Това не е вярно — рече тя. — Имам си кавалер и ще ходя.

„Само да не ме попита кой е“, молеше се тя. Той не я попита.

И Хъни се намери на забавата да седи в обичайния си ъгъл и да гледа как другите танцуват и страхотно се забавляват.

И тогава се случи чудото.

Роджър Мертън — капитанът на футболния отбор и най-известното момче в училище, се караше на дансинга с гаджето си. Беше пил.

— Ти си едно калпаво и егоистично копеле! — каза му тя.

— А пък ти си тъпа кучка!

— Ходи се чукай бе.

— Няма защо да се чукам, Сали. Винаги мога да чукам някоя друга. Която си поискам.

— Хайде де! — И тя разгневена напусна дансинга.

Без да иска, Хъни чу разговора им.

Мертън срещна погледа й.

— Какво, по дяволите, зяпаш? — Той заваляше думите.

— Нищо — отвърна му тя.

— Ще й покажа на тази кучка. Мислиш, че няма да й покажа ли?

— Аз… да.

— Не знаеш само колко си права. Хай’ да пийнем по нещо.

Хъни се поколеба. Мертън очевидно беше пиян.

— Ами аз не…

— Страхотно. Имам бутилка в колата.

— Наистина не мисля, че…

Но той я бе хванал за ръка и я извеждаше от помещението. Тя не се дърпаше, защото не искаше да прави сцени и да го поставя в неудобно положение.

Навън Хъни се опита да си освободи ръката.

— Роджър, не смятам, че идеята ти е добра. Аз…

— Какво, по дяволите, ти става… страх ли те е?

— Не, аз…

— Добре тогава. Ела.

Той я заведе до колата си и отвори вратата. Хъни поспря за миг.

— Влизай.

— Само за малко — каза Хъни.

Влезе в колата, защото не искаше да разсърди Роджър. Той се качи до нея.

— Ще й покажем на тази тъпа филия, нали? — Протегна й бутилка бърбън. — Ето.

Хъни беше пила до момента само веднъж алкохол и бе отвратена. Не й се щеше обаче да засегне Роджър. Погледна го и неохотно отпи малко.

— Ти си окей — каза й той. — Отскоро ли си в това училище, а?

Имаха заедно цели три часа седмично.

— Не — смотолеви Хъни. — Аз…

Роджър се наведе и започна да я опипва по гърдите. Стресната, Хъни се дръпна.

— Хей! Хайде. Не искаш ли да ми направиш удоволствие? — попита той.

Това беше магическата фраза. Хъни желаеше да угоди на всички и ако този беше начинът…

На неудобната задна седалка в колата на Мертън Хъни за пръв път прави секс и това й разкри невероятен нов свят. Сексът не й се понрави особено, но какво значение имаше. Важното беше, че Мертън получаваше от него удоволствие. Всъщност Хъни остана смаяна каква страхотна наслада му достави. Той като че ли изпадна в екстаз. Никога не беше виждала някой да изпитва такова удоволствие от нещо. „Значи това е начинът да се угоди на един мъж“, помисли си Хъни.

Беше като прозрение свише.



Хъни не можеше да избие от главата си чудото на случилото се. Лежеше в леглото и си спомняше твърдия член на Мертън, притиснат вътре в нея, все по-бързите му движения и после как започна да стене: „О, да, да… Исусе, фантастична си, Сали…“

Дори и това не подразни Хъни. Тя бе угодила на капитана на футболния отбор! Най-известното момче в училището! „И дори без да знам какво правя — помисли си Хъни. — Ако наистина се науча как да угаждам на мъжете…“

И тогава Хъни получи второто си прозрение свише.



На другата сутрин Хъни отиде в „Ковчежето на удоволствията“ — книжарница за порнографски издания на Поплар Стрийт, и си купи пет-шест наръчника по еротика. Донесе ги тайно у дома и ги прочете необезпокоявана в стаята си. Бе потресена от онова, което научи.

Тя изгълта „Уханната градина“ и „Кама сутра“, „Тибетското изкуство да любиш“ и „Алхимия на екстаза“. Сетне се върна за още книги.

Изучаваше възбуждащите снимки на тридесет и седемте пози за правене на любов и разбра какво значи „полумесец“, „кръг“, „лотосов цвят“ и „облачета“, както и как се бие масло.

Хъни стана специалистка по осемте вида орален секс и шестнадесетте пътечки към удоволствието, и екстаза от наниза топчета. Знаеше как да накара един мъж да направи „каруна“, за да подсили удоволствието си. Поне на теория.

Почувства се готова да приложи познанията си на практика.

В „Кама сутра“ имаше няколко глави за афродизиаците, които могат да възбудят един мъж, но тъй като Хъни нямаше представа къде би могла да се сдобие с Hedysarum gangeticum, растението „кширика“ или Xantochymus pictorius, измисли си собствени заместители.



Когато през следващата седмица видя Роджър Мертън в час, тя отиде при него и му каза:

— Онази нощ наистина ми достави удоволствие. Можем ли да го направим пак?

Трябваше му малко време да се сети коя е.

— О, разбира се. Защо не? Нашите тази вечер не са вкъщи. Намини към осем часа.

Когато вечерта Хъни пристигна в дома на семейство Мертън, носеше със себе си малко бурканче с кленов сироп.

— Това за какво е? — попита я Мертън.

— Ще ти покажа — отвърна Хъни.

И му показа.

На другия ден Мертън разправяше на приятелите си в училище за Хъни.

— Невероятна е — каза той. — Няма да повярвате какво може да направи с малко топъл сироп!

Следобеда половин дузина момчета пожелаха да си уредят среща с Хъни. От този момент нататък тя излизаше всяка вечер. Момчетата бяха много доволни, а това правеше доволна и нея.

Родителите на Хъни се зарадваха на внезапната популярност на дъщеря си.

— На нашето момиченце му трябваше малко време, за да разцъфне — каза баща й гордо. — Сега вече е истински член на семейство Тафт!

Хъни винаги бе имала слаби бележки по математика и знаеше, че нищо не е направила на последното си контролно. Учителят й по математика мистър Янсън бе ерген и живееше близо до училището. Една вечер Хъни го навести. Той отвори вратата и я погледна изненадано.

— Хъни! Какво правиш тук?

— Нуждая се от вашата помощ — каза тя. — Баща ми ще ме убие, ако се проваля по математика. Донесох някои задачи и се чудех дали ще имате нещо против да ги прегледаме заедно.

Той се поколеба за миг.

— Необичайно е, но… добре.

Мистър Янсън харесваше Хъни. Тя не приличаше на другите момичета в класа. Те бяха груби и безразлични, докато Хъни беше чувствителна и внимателна и винаги се мъчеше да угоди. Искаше му се да има по-изявени математически способности.

Мистър Янсън седна на дивана до Хъни и започна да обяснява сложните хитрости на логаритмите.

Хъни не се интересуваше от логаритми. Докато той говореше, тя се примъкваше все по-близо до него. Задиша във врата и ухото му и преди да разбере какво става, мистър Янсън откри, че ципът на панталоните му е разкопчан.

Той погледна смаяно Хъни.

— Какво правиш?

— Желая ви от първия път, когато ви видях — каза Хъни.

Отвори чантичката си и извади малка кутия с бита сметана.

— Какво е това?

— Нека да ви покажа…

Хъни получи най-високата оценка по математика.



Не само използваните от Хъни аксесоари я правеха толкова популярна, но също и познанията, получени от древните книги по еротика, които беше прочела. Радваше партньорите си с техника, каквато не бяха й сънували, хилядолетна и отдавна забравена. Тя внасяше нов смисъл в думата „екстаз“.

Успехът на Хъни рязко се повиши и внезапно тя стана по-търсена от сестрите си, когато бяха ученички. Водеха Хъни на вечеря в „Прайвит Ай“ и „Бомбай Байсикъл Клъб“ и посещаваха с нея „Айс Капейдс“ и „Мемфис Мол“. Караше с момчетата ски на Седар Клиф и правеше въздушни лупинги на летище „Ландис“.



В колежа Хъни водеше също толкова интензивен светски живот. Веднъж на вечеря баща й каза:

— Скоро ще се дипломираш. Време е да помислим за бъдещето ти. Знаеш ли с какво искаш да се занимаваш?

Тя отговори веднага.

— Искам да стана медицинска сестра.

Лицето на баща й почервеня.

— Искаш да кажеш лекар.

— Не, татко, аз…

— Ти си член на семейство Тафт. Ако ще се занимаваш с медицина, ще станеш лекар. Ясно ли е?

— Да, татко.

Хъни говореше сериозно, когато обясни на баща си, че желае да стане медицинска сестра. Тя обичаше да се грижи за хората, да им помага и да ги обгражда с внимание. Мисълта да работи като лекарка и да носи отговорност за живота на другите я ужасяваше. Но знаеше, че не бива да разочарова баща си. „Член си на семейство Тафт.“

Успехът на Хъни в колежа не беше достатъчно висок, за да влезе в медицинския институт, ала връзките на баща й бяха достатъчни. Той бе щедър дарител на медицинския институт в Ноксвил, Тенеси. Срещна се с декана му д-р Джим Пеарсън.

— Искате голяма услуга — каза му Пеарсън, — но ще ви кажа какво ще направя. Ще приема Хъни за пробен период. Ако след шест месеца разберем, че не може да продължи, ще трябва да я освободим.

— Съвсем справедливо. Тя ще ви изненада.

Той беше прав.



Бащата на Хъни уреди в Ноксвил тя да живее при негов братовчед, преподобния Дъглас Липтън.

Дъглас Липтън бе пастор на баптистката църква, към шестдесетгодишен, жена му бе с десет години постара от него.

Пасторът много се зарадва, че Хъни ще живее при тях.

— Като глътка чист въздух е — каза той на жена си.

Никога не беше виждал човек, който толкова много желае да угоди.

Хъни се справяше сравнително добре в медицинския институт, но не това беше призванието й. Следваше само за да угоди на баща си.

Преподавателите я обичаха. Хъни излъчваше истинска доброта и те искаха тя да успее.

По ирония на съдбата бе особено слаба по анатомия. На осмата седмица преподавателят я повика при себе си.

— Страхувам се, че ще трябва да те скъсам — каза той с нежелание.

„Не бива да се проваля — помисли си Хъни. — Не мога да изложа татко. Какво би ме посъветвал Бокачо?“ Хъни се приближи до преподавателя си.

— Дойдох в този институт заради вас. Толкова бях чувала за вас. — Тя се премести още по-близо. — Искам да стана като вас. — И още по-близо. — Лекарската професия е всичко за мен. — И още по-близо. — Моля ви, помогнете ми…

Когато напусна кабинета му след час, Хъни знаеше отговорите за следващия си изпит.



Преди да завърши медицинския институт, Хъни съблазни неколцина от преподавателите. В нея имаше някаква безпомощност, на която не можеха да устоят. Всички оставаха с впечатлението, че не тя, а те са я прелъстили, и се чувстваха виновни, задето са се възползвали от невинността й.

Д-р Джим Пеарсън последен се предаде пред Хъни. Беше заинтригуван от онова, което чуваше за нея. Носеха се слухове за изключителните й сексуални умения. Един ден той изпрати да я повикат, за да обсъдят успеха й. Тя донесе със себе си кутийка с пудра захар и преди да изтече следобедът, д-р Пеарсън бе налапал въдицата като всички останали. Хъни го караше да се чувства млад и ненаситен. Като крал, който я е подчинил и я е направил своя робиня.

Опита се да не мисли за жена си и децата си.



Хъни наистина обичаше преподобния Дъглас Липтън и я огорчаваше това, че съпругата му бе сдържана, фригидна жена, която винаги го критикуваше. На Хъни й беше жал за пастора. „Той не заслужава подобно отношение — мислеше си тя. — Има нужда от утеха.“

Веднъж посред нощ, когато мисис Липтън бе заминала на гости на сестра си, Хъни влезе в спалнята на съпруга й. Беше гола.

— Дъглас…

Той отвори очи.

— Хъни? Добре ли си?

— Не — отвърна тя. — Мога ли да поговоря с теб?

— Разбира се. — Той протегна ръка да запали лампата.

— Недей да светваш. — Тя се мушна в леглото при него.

— Какво има? Да не би да се чувстваш зле?

— Тревожа се.

— За какво?

— За теб. Заслужаваш да бъдеш обичан. Искам да се любя с теб.

Той окончателно се разсъни.

— Господи! — каза. — Та ти си дете. Не говориш сериозно.

— Напротив. Жена ти не ти дава никаква любов…

— Хъни, това е невъзможно! По-добре си иди сега в стаята и…

Усети как голото й тяло се притисна към неговото.

— Хъни, не можем да го направим. Аз…

Устните й се притиснаха към неговите, тя го покри с тялото си и съпротивата му бе пометена. Хъни прекара нощта в леглото му.

В шест часа сутринта вратата на спалнята се отвори и влезе мисис Липтън. Тя постоя, зяпнала ги и двамата, после излезе, без да каже дума.

Два часа по-късно преподобният Дъглас Липтън се самоуби в гаража си.

Когато Хъни научи за това, беше разбита, не можеше да повярва.

Шерифът посети къщата и поговори с мисис Липтън.

После потърси Хъни.

— От уважение към семейството му ще регистрирам смъртта на преподобния Дъглас Липтън като „самоубийство по неизвестни причини“, но аз ти предлагам да си обереш бързо парцалите от този град и кракът ти да не стъпва повече тук.

Хъни отиде в окръжна болница „Ембаркадеро“ в Сан Франциско.

С блестящи препоръки от д-р Джим Пеарсън.

9

Времето бе изгубило всякакво значение за Пейдж. Нямаше нито край, нито начало и дните и нощите се преливаха в безкраен ритъм. Болницата стана неин живот. Външният свят се превърна в чужда далечна планета.

Коледа мина и замина, започна нова година. Във външния свят американските войски освободиха Кувейт от Ирак.

Нямаше никаква вест от Алфред. „Ще разбере, че е сгрешил — мислеше си Пейдж. — Ще се върне при мен.“

Откачените обаждания посред нощ спряха също така неочаквано, както бяха започнали. Пейдж въздъхна с облекчение, че не й се бе случило нищо тайнствено или заплашително. Като че ли бяха просто един лош сън… само дето не бяха.

Ежедневието продължаваше все така лудо да я върти. Нямаше време да опознае пациентите си. Те оставаха просто жлъчни мехури и скъсани черни дробове, счупени бедрени кости и гърбове.

Болницата беше джунгла, пълна с механични демони — респиратори, монитори на сърдечния ритъм, скенери, рентгенови апарати. И всеки имаше свой характерен звук. Подсвиркваха, бръмчеха и неспирно бърбореха високоговорителите и всичко се сливаше в гръмка, луда какофония.

През втората година стажант-лекарите получаваха вече истинско право да лекуват. Задълженията им ставаха все по-отговорни и те наблюдаваха идването на новата група стажанти със смесено чувство на презрение и арогантност.

— Тези нещастници — каза Кет на Пейдж. — Нямат идея какво ги чака.

— Много скоро ще разберат.



Пейдж и Хъни се тревожеха за Кет. Отслабваше и изглеждаше потисната. Насред разговора изведнъж ги поглеждаше с отсъстващ поглед, а умът й бе зает другаде. От време на време някой тайнствено й телефонираше и след всяко такова обаждане унинието й се задълбочаваше.

Пейдж и Хъни решиха да си поговорят с нея.

— Наред ли е всичко? — подхвана Пейдж. — Знаеш, че те обичаме, и ако има някакъв проблем, бихме искали да помогнем.

— Благодаря. Оценявам това, но нищо не можете да направите. Проблемът е паричен.

Хъни я погледна изненадано.

— За какво ти трябват пари? Ние никъде не ходим. Нямаме време нищо да си купим. Ние…

— Не са за мен. За брат ми са. — Кет досега не бе споменавала за брат си.

— Не знаех, че имаш брат — каза Пейдж.

— В Сан Франциско ли живее? — попита Хъни.

Кет се поколеба.

— Не. В източната част на Щатите. В Детройт. Някой ден ще трябва да ви запозная.

— Бихме искали. С какво се занимава?

— Майк е нещо като предприемач — отвърна Кет уклончиво. — В момента малко е позакъсал, но ще се оправи. Винаги се оправя.

„Дано да съм права, за Бога“, помисли си тя.



Хари Бауман се прехвърли като стажант-лекар от Айова. Беше добродушен и безгрижен човек, готов да направи необходимото, за да е приятен на всички.

Един ден каза на Пейдж:

— Утре вечер устройвам малка сбирка. Ако с доктор Хънтър и доктор Тафт сте свободни, защо не дойдете? Мисля, че няма да съжалявате.

— Добре — отвърна Пейдж. — Какво да донесем?

Бауман се разсмя.

— Нищо.

— Сигурен ли си? — настоя тя. — Бутилка вино или…

— Забрави за това! Сбирката ще бъде в моето апартаментче.



Апартаментчето на Бауман се оказа десетстайно мансардно жилище, пълно с антикварни мебели. Трите жени зяпнаха смаяни.

— Божичко! — пророни Кет. — Откъде е всичко това?

— Бил съм достатъчно хитър да се сдобия с умен баща — рече Бауман. — Остави ми всичките си пари.

— И ти работиш? — зачуди се Кет.

Бауман се усмихна.

— Харесва ми да съм лекар.

Студеният бюфет включваше руски черен хайвер, френски пастет, шотландска пушена сьомга, стриди в половин черупка, месо от опашки на раци, сурови зеленчуци за ордьовър с марината от дребни лукчета и шампанско.

Бауман беше прав. Прекараха чудесно.

— Нямам думи да ти благодаря — каза му Пейдж в края на вечерта, когато си тръгваха.

— Свободни ли сте в събота? — попита той.

— Да.

— Имам моторна лодка. Елате да ви повозя.

— Звучи страхотно.



В четири часа сутринта Кет се събуди от дълбокия си сън в дежурната стая.

— Доктор Хънтър, в Трето отделение за бърза помощ… доктор Хънтър, в Трето отделение за бърза помощ.

Кет стана от леглото, като се бореше с изтощението си. Разтърквайки очи, за да се разсъни, взе асансьора до отделението за бърза помощ.

На вратата я посрещна санитар.

— Ето го там на количката в ъгъла. Има силни болки.

Кет се приближи.

— Аз съм доктор Хънтър — каза тя сънено.

Той простена.

— Исусе, докторке. Трябва да направите нещо. Умирам от болки в гърба.

Кет потисна прозявката си.

— Откога имате болки?

— От около две седмици.

Кет го погледна озадачена.

— От две седмици ли? Защо не сте дошли по-рано?

Той се опита да помръдне и направи гримаса от божа.

— Да си кажа правичката, мразя болниците.

— Тогава защо идвате сега?

Той светна.

— Задава се голям турнир по голф и ако не ми оправите гърба, няма да мога да му се порадвам.

Кет си пое дълбоко въздух.

— Турнир по голф ли?

— Да.

Тя се мъчеше да се овладее.

— Вижте какво ще ви кажа. Вървете си у дома. Вземете два аспирина и ако не се почувствате по-добре до сутринта, обадете ми се. — Завъртя се и излезе ядосана от стаята, оставяйки пациента зяпнал подире й.



Моторната лодка на Хари Бауман се оказа елегантна петнадесетметрова моторна яхта.

— Добре дошли на борда! — поздрави той Пейдж, Кет и Хъни.

Хъни огледа възхитена яхтата.

— Красива е — каза Пейдж.

Три часа обикаляха с нея из залива, радвайки се на топлия слънчев ден. Момичетата за пръв път се отпускаха от седмици насам.

Докато бяха на котва край остров Ейнджъл, за да си направят чудесен обяд, Кет рече:

— Ето така се живее. Какво ще кажете да не се връщаме на брега, а?

— Добра мисъл — кимна Хъни.

Във всеки случай беше божествен ден. Когато слязоха на пристана, Пейдж каза:

— Не мога да ти опиша какво удоволствие беше за мен.

— Удоволствието беше мое — потупа я Бауман по ръката. — Пак ще го направим. Когато поискате. Вие трите винаги сте добре дошли.

„Какъв чудесен човек“, помисли си Пейдж.



Хъни обичаше да работи в родилното отделение. То беше пълно с нов живот и нови надежди, протичащи във вечен, изпълнен с радост ритуал.

Майките първескини бяха нетърпеливи и неспокойни. Ветеранките едва изчакваха всичко да свърши.

Една от жените, на път да роди, каза на Хъни:

— Благодаря на Бога, че отново ще мога да си виждам пръстите на краката.



Ако Пейдж си водеше дневник, щеше да отбележи петнадесети август с червено. На този ден в живота й влезе Джими Форд.

Джими Форд бе санитар с най-лъчезарната усмивка и най-слънчевия характер, които Пейдж беше срещала. Беше дребен и слабичък и изглеждаше седемнадесетгодишен. Всъщност беше на двадесет и пет и хвърчеше по коридорите на болницата като жизнерадостно торнадо. Нищо не го затрудняваше.

Непрекъснато изпълняваше нечии поръчки. Не правеше никаква разлика между социалното положение на хората и се държеше с лекари, сестри и портиери по един и същи начин.

Джими Форд обичаше да разказва вицове.

— Чувала ли си онзи виц, дето един пациент лежи цял в гипс? Съседът му по легло го пита как си изкарва хляба. А той отговаря: „Бях мияч на прозорци в Емпайър Стейт Билдинг.“. „И кога прекъсна?“, пита го другият. „Ами от половината на сградата надолу.“

И Джими се ухилваше и тичаше да помогне на някого другиго.

Той обожаваше Пейдж.

— Някой ден ще стана лекар. Искам да приличам на теб.

Носеше й малки подаръчета — ролка бонбони, мека играчка. И всеки дар бе придружен с виц.

— В Хюстън един спира някакъв пешеходец и го пита: „Как да стигна най-бързо до болницата?“. „Като кажеш нещо лошо за Тексас“, отвръща другият.

Вицовете бяха ужасни, но в устата на Джими звучаха смешно.

Той пристигаше в болницата едновременно с Пейдж и се надбягваше с нея с мотоциклета си.

— Един пациент пита лекаря: „Операцията ми опасна ли е?“ А хирургът отвръща: „Не. Не могат дави направят опасна операция за двеста долара.“

И изчезваше.



Когато Пейдж, Кет и Хъни бяха свободни в един и същи ден, те се разхождаха из Сан Франциско. Посетиха Холандската мелница и Японската чайна градина. Обиколиха Рибарския кей и се возиха с фуникулера. Ходиха на театър „Кърън“ и вечеряха в „Махарани“ на Пост Стрийт. Всички сервитьори бяха индийци и за изненада на Кет и Хъни Пейдж се обърна към тях на хинди.

От този момент нататък ресторантът беше техен.

— Къде, за Бога, си се научила да говориш индийски? — попита Хъни.

— Хинди — поправи я Пейдж. Поколеба се. — Ние… Живях в Индия известно време.

Всичко бе още толкова живо в паметта й. Тя и Алфред в Агра как разглеждат Тадж Махал. „Шах Джахан е построил това за жена си. Трябвали са му двадесет години, Алфред.“

„И аз ще ти построя Тадж Махал. Не ме е грижа колко време ще ми трябва!“

„Това е Карен Търнър, моята съпруга.“

Чу името си и се стресна.

— Пейдж — Кет изглеждаше загрижена. — Добре ли си?

— Добре. Добре съм.



Изнурителното работно време продължаваше. Още една Коледа мина и замина, навлязоха в третата си стажантска година и нищо не се промени. Болницата оставаше незасегната от външния свят. Войните, епидемиите, гладът и бедствията в далечни страни бледнееха пред борбата на живот и смърт, която водеха по двадесет и четири часа в денонощието.

Когато Кет и Пейдж се срещнеха в коридорите на болницата, Кет се ухилваше и казваше:

— Забавляваш ли се?

— Кога си спала за последен път? — питаше Пейдж.

— Кой ти помни? — въздъхваше Кет.

Препъваха се през дългите дни и нощи, опитвайки се да удържат на неспирното, изтощително напрежение, хапвайки набързо по някой сандвич, когато имаха време, и пиейки студено кафе от пластмасови чашки.

Сексуалният тормоз като че ли се бе превърнал в част от живота на Кет. Не спираха намеците от страна на лекарите, но и от страна на пациентите, които се опитваха да я вкарат в леглото си. И едните, и другите получаваха все същия отговор: „Няма такъв мъж в света, на когото да позволя да ме докосне.“

И наистина си вярваше.



Една натоварена сутрин отново й се обади Майк.

— Здрасти, сестричке.

И Кет разбра какво я чака. Беше му изпратила всичките пари, които можа да отдели, но дълбоко в душата си знаеше, че колкото и да му дава, никога няма да стигнат.

— Страшно мразя да те притеснявам, Кет. Наистина. Ама май позакъсах. — Тонът му бе напрегнат.

— Майк… добре ли си?

— О, да. Нищо сериозно. Просто дължа пари на едного, който си ги иска веднага, и се чудех…

— Ще се опитам нещо да направя — каза Кет предпазливо.

— Благодаря ти. Мога винаги да разчитам на теб, нали, сестричке? Обичам те.

— И аз те обичам, Майк.



Един ден Кет каза на Пейдж и Хъни:

— Знаете ли от какво имаме нужда всички?

— От цял месец сън?

— От ваканция. Би трябвало сега да се разхождаме по Шанз-Елизе, да разглеждаме витрините на скъпите магазини.

— Точно така. Първокласна почивка! — изкиска се Пейдж. — Ще спим по цял ден и ще играем по цяла нощ.

— Звучи ми добре — разсмя се Хъни.

— След няколко месеца ни се полага отпуск — отбеляза Пейдж. — Защо не заминем заедно някъде?

— Идеята е страхотна — възкликна ентусиазирано Кет. — Хайде в събота да отскочим до някоя туристическа агенция.

През следващите три дни възбудено крояха планове.

— Умирам да видя Лондон. Може би ще зърнем кралицата.

— Искам да посетя Париж. Разправят, че бил най-романтичният град в света.

— Бих желала да се возя на гондола на лунна светлина във Венеция.

„Може би ще идем във Венеция за медения си месец, Пейдж — беше казал Алфред. — Вярвам, че ще ти хареса.“

„О, да!“

Почуди се дали Алфред е завел Карен във Венеция за медения им месец.



В събота сутринта трите се отбиха в туристическата агенция „Корниш“ на Пауъл Стрийт.

Жената на гишето беше любезна.

— От какъв вид пътуване се интересувате?

— Бихме искали да пътуваме до Европа… Лондон, Париж, Венеция…

— Чудесно. Имаме икономични групови пътувания…

— Не, не, не. — Пейдж погледна Хъни и се ухили. — Първа класа.

— Точно така. Първа класа със самолет — обади се и Кет.

— Първокласни хотели — добави Хъни.

— Мога да ви препоръчам „Риц“ в Лондон, „Крийон“ в Париж, „Киприяни“ във Венеция и…

— Защо не вземем със себе си няколко брошури? Ще ги разгледаме и ще решим — рече Пейдж.

— Чудесно — отвърна жената от туристическата агенция.

Пейдж разглеждаше някакъв проспект.

— Вие уреждате също така и яхти под наем, нали?

— Да.

— Добре. Може би ние ще наемем една.

— Великолепно. — Служителката подбра купче брошури и ги връчи на Пейдж. — Щом бъдете готови, просто ми се обадете и аз с удоволствие ще ви резервирам места.

— Непременно — обеща Хъни.

Когато излязоха, Кет се засмя и каза:

— Няма нищо по-хубаво от големите мечти, а?

— Не се тревожи — увери я Пейдж. — Някой ден ще можем да посетим всичките тези места.

10

Главният лекар на окръжна болница „Ембаркадеро“ Симор Уилсън бе притеснен човек, натоварен с непосилно бреме. Имаше твърде много пациенти, твърде малко лекари и сестри, не достигаха часовете в денонощието. Чувстваше се като капитан на потъващ кораб, който тича нагоре-надолу и напразно опитва да запушва дупките.

В момента непосредствената грижа на доктор Уилсън бе Хъни Тафт. Докато някои лекари, изглежда, я харесваха много, стажанти, на които можеше да се разчита, и медицински сестри продължаваха да му съобщават, че доктор Тафт е неспособна да си гледа работата.

Най-сетне Уилсън отиде при Бен Уолас.

— Искам да се отърва от една лекарка — каза той. — Стажант-лекарите, с които минава на визитации, твърдят, че е некомпетентна.

Уолас се сети за Хъни. Онази с изключително високия успех и блестящите препоръки.

— Не разбирам — отвърна той. — Трябва да има някаква грешка. — Позамисли се малко. — Ето какво ще направим, Симор. Кой е най-заядливото куче от твоите хора?

— Тед Алисън.

— Добре. Утре сутринта изпрати Хъни Тафт на визитация с доктор Алисън. Накарай го да ти докладва. Ако каже, че е некадърна, ще се отървем от нея.

— Умно — кимна д-р Уилсън. — Благодаря ти, Бен.



На обяд Хъни сподели с Пейдж, че на следващата сутрин я пращат на визитация с д-р Алисън.

— Познавам го — отвърна Пейдж. — Има ужасна репутация.

— И аз подочух същото — рече Хъни замислено.



В същото време в друга част на болницата Симор Уилсън разговаряше с Тед Алисън. Алисън беше врял и кипял ветеран с двадесет и пет годишен стаж. Беше служил като военен лекар във флота и все още се гордееше, че може да „набива обръчи“.

Симор Уилсън му каза кратко:

— Искам да наблюдаваш внимателно доктор Тафт. Ако не става, ще я изхвърлим. Ясно ли е?

— Ясно.

Нямаше търпение да го стори. Както и Симор Уилсън, Тед Алисън презираше некомпетентните лекари. Освен това смяташе, че ако жените държат да се занимават с медицина, трябва да бъдат медицински сестри. Щом професията е била добра за Флорънс Найтингейл, значи е достатъчно добра и за всички останали.



В шест часа на другата сутрин стажант-лекарите се събраха в коридора, за да започнат визитация. Групата се състоеше от д-р Алисън, главния му асистент Том Бенсън и петима стажант-лекари, включително Хъни Тафт.

Алисън погледна Хъни и си помисли: „Е, сестро, да видим колко чиниш.“

— Да вървим — обърна се към групата.

Първият пациент в Първа палата беше момиче в пубертета. То спеше завито с тежки одеяла, когато групата се приближи.

— Добре — каза д-р Алисън. — Искам да погледнете картона й.

След това впери очи в Хъни.

— Тази пациентка има треска, студени тръпки, общо неразположение и анорексия. Също и температура, кашлица и пневмония. Каква е вашата диагноза, доктор Тафт?

Хъни помълча, сбръчквайки вежди.

— Е?

— Ами — отвърна тя замислено. — Бих казала, че е болна от пситакоза… папагалската болест.

Д-р Алисън я погледна изненадано.

— Защо… смятате така?

— Симптомите й са типични за пситакозата, а освен това забелязах, че е работила на половин ден в магазин за домашни животни. Пситакозата се предава от заразени папагали.

Алисън кимна бавно.

— Това… е много добре. Знаете ли как се лекува?

— Да. Десет дни с тетрациклин, никакво ставане от леглото и много течности.

Д-р Алисън се обърна към групата.

— Чухте ли всички? Доктор Тафт е абсолютно права.

Спряха при следващия пациент.

Д-р Алисън каза:

— Ако прегледате картона му, ще видите, че има тумор на мезотелиума, вътрешни кръвоизливи и отпадналост. Каква диагноза бихте поставили?

— Прилича на някакъв вид пневмония — подхвърли един от стажант-лекарите обнадеждено.

— Би могло да бъде рак — обади се друг.

Д-р Алисън погледна към Хъни.

— Каква е вашата диагноза, докторе?

Тя се замисли.

— Импровизирано бих казала, че е фиброзна пневмо-кониоза, вид отравяне с азбест. В картона му пише, че работи в килимена фабрика.

Тед Алисън не можа да скрие възхищението си.

— Великолепно! Великолепно! Да знаете случайно каква терапия се назначава?

— За съжаление все още няма определена терапия.

По-нататък впечатлението се засили още повече. В следващите два часа Хъни постави диагноза на рядък случай на синдрома на Райтер, полицитемия на деформираща остеодистрофия и малария.

Когато визитацията свърши, д-р Алисън стисна ръката на Хъни.

— Аз не се впечатлявам лесно, докторе, но искам да ви уверя, че имате невероятно бъдеще!

Хъни се изчерви.

— Благодаря ви, доктор Алисън.

— Възнамерявам да заявя същото и на Бен Уолас — каза той, отминавайки.

Главният асистент на Алисън, Том Бенсън, погледна Хъни и й се усмихна.

— Ще се видим след половин час, бебчо.



Пейдж се опитваше да се държи настрани от д-р Артър Кейн — 007. Той обаче при всяка възможност настояваше тя да му асистира в операционната. И ставаше все по-нахален.

— Какво целиш да покажеш, като не искаш да излезеш с мен? Значи те оправя някой друг.

Или:

— Може да съм късостеблен, сладурче, но не навсякъде. Знаеш какво искам да кажа.

Започваше да я обхваща ужас в случаите, когато трябваше да работи с него. Неведнъж Пейдж бе свидетелка как Кейн извършва ненужни операции и отстранява здрави органи.

Един ден, докато двамата отиваха към операционната, Пейдж попита:

— Какво ще оперираме, докторе?

— Портфейла му! — Но след като видя изражението на лицето й, се поправи: — Само се шегувам, сладурче.

— Той би трябвало да работи в месарница — каза Пейдж по-късно сърдито на Кет. — Кой му е дал право да оперира хора?

След една изключително калпава операция на черния дроб д-р Кейн се обърна към Пейдж и поклати глава.

— Лошо. Не съм сигурен дали ще оживее.

Пейдж едва сдържа гнева си. Реши да поговори с Том Чан.

— Някой трябва да съобщи за доктор Кейн — заубеждава го Пейдж. — Той убива пациентите си!

— Не се впрягай.

— Не мога. Не е редно да оставят човек като него да оперира. Това е престъпление. Трябва да бъде уведомена Комисията за отнемане на лекарските свидетелства.

— И каква полза? Ще трябва да накараш и други лекари да дадат показания срещу него, а никой няма да иска. Това е едно малко сплотено общество и ние всички трябва да живеем в него, Пейдж. Почти е невъзможно да заставиш един лекар да свидетелства срещу друг. Всички сме уязвими и твърде много се нуждаем един от друг. Успокой се. Ще те изведа на обяд.

Пейдж въздъхна.

— Добре, но системата е гадна.



По време на обяда Пейдж попита:

— Как я карате със Сай?

Той не отговори веднага.

— Аз… имаме проблеми. Моята работа разрушава брака ми. Не знам какво да правя.

— Сигурна съм, че всичко ще се оправи — подхвърли Пейдж.

— Дано! — отвърна Чан буйно. Пейдж го погледна.

— Ако ме напусне, ще се самоубия.



На другата сутрин Артър Кейн имаше по график бъбречна операция. Главният хирург каза на Пейдж:

— Доктор Кейн помоли да му асистирате в Четвърта операционна.

Устата на Пейдж изведнъж пресъхна. Отвращаваше я самата мисъл да бъде близо до него.

— Не може ли някой друг?… — продума Пейдж.

— Той ви очаква, докторе.

Тя въздъхна.

— Отивам.

Докато Пейдж се миеше, операцията вече беше започнала.

— Помогни ми, скъпа — каза Кейн на Пейдж.

Коремът на пациента беше намазан с йоден разтвор и бе направен разрез в дясната му горна четвъртина, точно под ребрата. „Дотук добре“, помисли си Пейдж.

— Скалпел.

Операционната сестра подаде скалпела на д-р Кейн. Той вдигна поглед.

— Пуснете музика.

След малко засвири един компактдиск. Д-р Кейн продължи да реже.

— Сега нещо по-пиперлия. — Той погледна към Пейдж. — Включи каутеризатора, гадже.

„Гадже.“ Пейдж скръцна със зъби и взе електрокаутеризатора. Започна да каутеризира артериите, за да намали количеството кръв в коремната област. Операцията вървеше добре.

„Слава Богу!“, помисли си Пейдж.

— Гъба.

Операционната сестра подаде на д-р Кейн гъбата.

— Така. Сега изсмукване. — Той изряза наоколо, за да разкрие бъбрека. — Ето го този дявол — рече д-р Кейн. — Още изсмукване. — Вдигна бъбрека с форцепса. — Добре. Остава да го зашием.

Като никога всичко бе минало нормално и все пак нещо безпокоеше Пейдж. Тя погледна внимателно бъбрека. Изглеждаше й здрав. Свъси вежди, чудейки се дали…

Докато д-р Кейн зашиваше пациента, Пейдж бързо отиде до осветената рентгенова снимка на стената. Разгледа я и възкликна тихо:

— О, Божичко!

„Рентгеновата снимка е обърната наопаки. Доктор Кейн е извадил здравия бъбрек.“



След тридесет минути Пейдж бе в кабинета на Бен Уолас.

— Той оперира здравия бъбрек и остави болния! — Гласът на Пейдж трепереше. — Този човек трябва да иде в затвора!

Бенджамин Уолас каза успокоително:

— Пейдж, съгласен съм с теб, че е много жалко. Но положително не е било нарочно. Било е грешка и…

Грешка ли? Този пациент ще кара на диализа до края на живота си. Някой трябва да плати за това!

— Повярвай ми, ще направим колегиално разследване.

Пейдж знаеше какво означава това — група лекари щяха да разгледат случая, но конфиденциално. Информацията нямаше да бъде предоставена на обществеността, още по-малко на пациента.

— Доктор Уолас…

— Ти си част от екипа ни, Пейдж. Трябва да бъдеш добър съотборник.

— Той няма работа в тази болница. Нито в която и да било друга.

— Да погледнем на нещата по-отгоре. Ако го отстраним, ще се разчуе и репутацията на болницата ще пострада. Вероятно ще заведат доста дела за несправяне против нас.

— Ами пациентите?

— Ще наблюдаваме внимателно доктор Кейн. — Той се наведе напред. — Ще ти дам един съвет. Когато започнеш частна практика, ще имаш нужда от доброжелателността на другите лекари за препоръки. Без тях няма да стигнеш доникъде, а ако се прочуеш с това, че си отцепничка и донасяш срещу колегите си, не очаквай да ти пращат пациенти.

Пейдж стана.

— Значи няма нищо да предприемете?

— Казах ти, че ще направим колегиално разследване.

— И само толкова?

— Само толкова.

— Не е честно — настояваше Пейдж.



Тя обядваше в кафенето с Кет и Хъни.

Кет поклати глава.

— Кой ти е казал, че животът трябва да бъде честен?

Пейдж огледа антисептичното помещение, облицовано с бели плочки.

— Цялото това място ме потиска. Всички са болни.

— Иначе нямаше да са тук — посочи Кет.

— Защо не устроим сбирка? — предложи Хъни.

— Сбирка ли? За какво говориш?

Хъни заобяснява ентусиазирано.

— Можем да поръчаме свястна храна и напитки и да отпразнуваме! Мисля, че бихме могли малко да се поразведрим.

Пейдж съобрази за секунда.

— Знаеш ли, идеята не е лоша — рече тя. — Да го направим!

— Дадено. Аз поемам организацията — каза им Хъни. — Ще го направим утре след визитация.



Артър Кейн се приближи към Пейдж в коридора. В гласа му имаше ледена нотка.

— Държала си се като лошо момиче. Някой трябва да те научи да си затваряш устата! — И отмина.

Пейдж го изгледа, не вярвайки на ушите си. „Уолас му е предал какво съм казала. Не е трябвало.“ „Ако се прочуеш с това, че си отцепничка и донасяш срещу колегите си…“ „Ще го направя ли пак? — размишляваше Пейдж. — Като нищо ще го направя!“



Новината за предстоящата сбирка бързо се разчу. Всички стажант-лекари се включиха с пари. Поръчаха богато меню от ресторанта на Ърни и питиета от близкия магазин. Сбирката бе обявена за пет часа в лекарската стая. Храната и пиенето пристигнаха в четири и тридесет. Имаше какво ли не — морски блюда с омари и скариди, различни пастети, шведски кюфтенца, горещи тестени специалитети, плодове и десерти. Когато Пейдж, Кет и Хъни влязоха в стаята в пет и петнадесет, тя вече бе пълна с нетърпеливи стажант-лекари, интернисти и сестри, които ядяха и се забавляваха чудесно. Пейдж се обърна към Хъни.

— Идеята ти беше страхотна!

— Благодаря — усмихна се тя.

Високоговорителят се обади.

— Доктор Финли и доктор Кетлър в отделението за бърза помощ. Веднага.

И двамата лекари, непреглътнали скаридите, се спогледаха, въздъхнаха и бързо излязоха. Том Чан пристъпи към Пейдж.

— Трябва да го правим всяка седмица — каза той. — Вярно. Това е…

Гласът от високоговорителя се обади отново.

— Доктор Чан… в седма стая… доктор Чан… в седма стая.

А след минута:

— Доктор Смити… във Второ отделение за бърза помощ… доктор Смити… във Второ отделение за бърза помощ.

Високоговорителят не млъкна. За тридесет минути почти всички лекари и сестри бяха извикани по спешност. Хъни също чу името си, накрая призоваха Пейдж и Кет.

— Не мога да повярвам — каза Кет. — Нали знаеш какво приказват, че хората си имали ангел-хранители. Е, аз пък мисля, че ние трите сме омагьосани от някой дявол-хранител.

Думите й се оказаха пророчески.



Следващия понеделник сутринта, когато дежурството на Пейдж свърши и тя отиде при колата си, две от гумите й бяха нарязани с нож. Не вярваше на очите си.

„Някой трябва да те научи да си затваряш устата!“

Щом се върна в апартамента, тя каза на Кет и Хъни:

— Внимавайте с Артър Кейн. Той е луд.

11

Кет се събуди от звъна на телефона. Без да отваря очи, се пресегна за слушалката и я долепи до ухото си.

— Ало?

— Кет? Обажда се Майк.

Тя тутакси седна в леглото, а сърцето й лудо заблъска.

— Майк, добре ли си?

Чу го как се разсмя.

— Никога не съм бил по-добре, сестричке. Благодарение на теб и твоя приятел.

— Моят приятел ли?

— Мистър Динето.

— Кой? — Кет се опита да се съсредоточи, замаяна от съня.

— Мистър Динето. Той наистина ми спаси живота.

Кет нямаше представа за какво говори.

— Майк…

— Нали си спомняш за онези, на които дължах пари? Мистър Динето ги накара да ме оставят на мира. Той е истински джентълмен. И има страхотно мнение за теб, Кет.

Кет бе забравила инцидента с Динето, но сега внезапно й просветна: „Мис, не знаете с кого разговаряте. По-добре направете онова, което ви казва човекът. Това е мистър Лу Динето.“

Майк продължаваше:

— Изпращам ти малко пари, Кет. Твоят приятел ме уреди на работа. Плащат наистина добре.

„Твоят приятел.“ Кет се изнерви.

— Майк, слушай ме. Искам да внимаваш.

Чу го как отново се разсмя.

— Не се притеснявай за мен. Нали ти казах, че всичко ще бъде цветя и рози? Е, бях прав.

— Грижи се за себе си, Майк. Не…

Връзката се разпадна.

Кет не можа повече да заспи. „Динето! Как е разбрал за Майк и защо му помага?“



На другата вечер, когато излезе от болницата, до тротоара я чакаше черна лимузина. Шадоу и Райно стояха до нея.

Кет понечи да ги подмине, ала Райно каза:

— Качете се, докторке. Мистър Динето иска да ви види.

Тя го погледна за миг. Райно беше страшен на вид, но Шадоу я плашеше повече. Имаше нещо смъртоносно в мълчанието му. При други обстоятелства Кет никога не би се съгласила, но телефонното обаждане на Майк я бе озадачило. И разтревожило.

Закараха я в малък апартамент в покрайнините на града, където я чакаше Динето.

— Благодаря ви, че дойдохте, доктор Хънтър — рече той. — Оценявам това. Един мой приятел претърпя малка злополука. Искам да го прегледате.

— Какво правите с Майк? — попита тя настойчиво.

— Нищо — отвърна й той невинно. — Научих, че има неприятности, и се погрижих да ги отстраня.

— Как… как разбрахте за него? Искам да кажа, че ми е брат и…

Динето се усмихна.

— В моя бизнес всички сме приятели. Помагаме си. Майк се беше забъркал с едни лоши момчета и аз го измъкнах. Би трябвало да сте ми благодарна.

— Благодарна съм — отвърна Кет. — Наистина съм благодарна.

— Добре. Нали знаете: „Едната ръка мие другата“?

Кет поклати глава.

— Няма да извърша нищо незаконно.

— Незаконно ли? — повдигна вежди Динето. Изглеждаше обиден. — Не бих ви накарал да вършите нищо такова. Този мой приятел е претърпял дребна злополука и мрази болници. Ще го погледнете ли?

„В какво ли се забърквам?“, почуди се Кет.

— Къде е?

— В спалнята.

Приятелят на Динето бе пребит от бой. Лежеше в безсъзнание.

— Какво се е случило с него? — попита Кет.

— Падна по едни стълби — рече Динето, като я погледна.

— Би трябвало да иде в болница.

— Казах ви, че не обича болници. Мога да ви осигуря всякакви болнични инструменти, каквито ви трябват. Имам друг лекар, който се грижи за приятелите ми, но с него се случи премеждие.

От тези думи Кет я побиха студени тръпки. Искаше й се само да избяга от това място и да се върне у дома, и никога повече да не чуе името на Динето, но в този живот за всичко се плащаше. Услуга за услуга.

12

До края на третата си година като стажант-лекарка Пейдж вече бе асистирала на стотици операции. Бяха й станали втора природа. Познаваше хирургическите процедури при операции на жлъчката, далака, черния дроб, апендикса и най-вълнуващото — сърцето. Пейдж обаче се чувстваше неудовлетворена, защото не оперираше тя самата. „Какво стана с мотото: наблюдаваш, действаш, обучаваш?“, чудеше се тя.

Получи отговор, когато главният хирург Джордж Инглънд я повика.

— Пейдж, утре в трета операционна зала в седем и тридесет сутринта е планирана по график операция на херния.

Тя си записа.

— Кой ще оперира?

— Ти.

— Добре. Аз… — После изведнъж проумя думите му. — Аз ли?

— Да. Някакви проблеми?

Усмивката на Пейдж освети стаята.

— Не, сър! Аз… благодаря!

— Вече си готова за това. Мисля, че пациентът ти има късмет, че ще го оперираш. Името му е Уолтър Херцог. Той е в 314 стая.

— Херцог. Стая 314. Добре.

И Пейдж изхвръкна навън.



Пейдж никога не беше се вълнувала толкова. „Първата ми операция! Един човешки живот ще бъде в моите ръце. Ами ако не съм готова? Ами ако сгреша? Нещата могат да се объркат. По закона на Мърфи.“ Докато оборваше собствените си доводи, Пейдж изпадна в паника.

Отиде в кафенето и седна да изпие чаша черно кафе. „Всичко ще бъде наред — каза си тя. — Асистирала съм на дузина операции на херния. Какво толкова. Той има късмет, че ще го оперирам.“

Когато привърши с кафето, вече бе достатъчно спокойна, за да се изправи пред първия си пациент.



Уолтър Херцог бе прехвърлил шестдесетте, слабичък, плешив и много нервен човек. Лежеше и се държеше за слабините, когато влезе Пейдж с букет цветя. Херцог впери очи в нея.

— Сестро… Пратете ми лекар.

Пейдж приближи до леглото и му подаде цветята.

— Аз съм лекарят. Аз ще ви оперирам.

Той погледна първо цветята, после нея.

Каква сте вие?

— Не се притеснявайте — каза Пейдж успокоително. — Вие сте в добри ръце.

Тя взе картона му, закачен на леглото, и го зачете.

— Какво пише? — попита я мъжът разтревожено.

„Защо ли ми донесе цветя?“

— Пише, че всичко ще бъде наред.

Той преглътна.

— Наистина ли вие ще ме оперирате?

— Да.

— Изглеждате ми ужасно… ужасно млада.

Пейдж го потупа по ръката.

— Досега не ми е умирал пациент. — Тя се огледа наоколо. — Добре ли сте настанен? Да ви донеса нещо за четене? Книга или списание? Бонбони?

Той я слушаше нервно.

— Не, благодаря.

„Защо се държеше толкова мило с него? Имаше ли нещо, което не му казваше?“

— Е, тогава ще се видим утре сутринта — рече Пейдж бодро.

Записа нещо на листче хартия и му го подаде.

— Това е домашният ми телефон. Ако имате нужда от мен тази вечер, обадете ми се.

Когато Пейдж напусна стаята, нервите на Уолтър Херцог бяха разсипани.



Няколко минути по-късно Джими откри Пейдж във фоайето. Приближи се до нея с широката си усмивка.

— Поздравления! Научих, че ще оперираш.

„Новините се разчуват бързо“, помисли си Пейдж.

— Да.

— Който и да е той, има късмет — каза Джими. — Ако нещо ми се случи, няма да дам на никой друг да ме оперира освен на теб.

— Благодаря ти, Джими.

И, разбира се, той разказа поредния си виц.

— Чувала ли си този виц, дето един имал странни болки в глезените? Бил много стиснат, за да отиде на лекар, и когато научил, че и приятелят му страда от същите болки, рекъл: „По-добре веднага върви на лекар. Искам да знам точно какво ти е казал.“ На другия ден научил, че приятелят му умрял. Веднага хукнал към болницата и си направил изследвания за пет хиляди долара. Не му открили нищо. Тогава се обадил на вдовицата на приятеля си и попитал: „Честър имаше ли силни болки, преди да умре?“ А тя отговорила: „Не. Дори не видя камиона, който го прегази!“

И Джими хукна нататък.



Пейдж бе твърде развълнувана, за да вечеря. Цяла вечер се упражняваше да връзва хирургически възли по краката на масата и по лампите. „Ще трябва хубавичко да се наспя — реши тя. — За да съм хубава и свежа утре.“

Въртя се цяла нощ, преповтаряйки операцията отново и отново наум.

Има три вида хернии — наместваща се, когато е възможно да се вкара изсипаното обратно в корема; ненаместваща се херния, при която срастванията пречат съдържанието да се върне обратно; и най-опасната, заклещена херния, когато притокът на кръв през хернията се прекъсва, увреждайки червата.

Уолтър Херцог имаше наместваща се херния.



В шест часа сутринта Пейдж пристигна на болничния паркинг. До мястото й за паркиране се мъдреше новичко червено ферари. Тя лениво се запита чие ли е то. Чието и да беше, собственикът му трябва да беше богат.

В седем часа Пейдж помагаше на Уолтър Херцог да смени пижамата си със син болничен халат. Сестрата вече му бе дала успокоително, за да се отпусне, докато чакаха количката, с която да го закарат до операционната.

— За пръв път ми е — каза Уолтър Херцог.

„И на мен“, помисли си Пейдж.

Количката пристигна и Уолтър Херцог пое към Трета операционна зала. Пейдж вървеше до количката и сърцето й биеше толкова силно, че я беше страх той да не чуе.

Трета зала беше едно от по-големите операционни помещения, побиращо монитор за сърдечната дейност, апарат сърце-бял дроб и най-различни технически устройства. Когато Пейдж влезе, персоналът вече беше вътре и подготвяше инструментите. Екипът включваше асистиращ лекар, анестезиолог, двама стажант-лекари, хирургическа сестра и още две помощник-хирургични сестри.

Гледаха я изпитателно, нетърпеливи да видят как ще се справи с първата си операция. Пейдж се доближи до операционната маса. Слабините на Уолтър Херцог вече бяха обръснати и обработени с дезинфекциращ разтвор. Около мястото бяха поставени стерилни чаршафи.

Херцог погледна Пейдж унесено.

— Нали няма да ме оставите да умра?

Пейдж се усмихна.

— Какво? И да разваля безупречното си реноме, така ли?

Тя се обърна към анестезиолога, който трябваше да направи на пациента епидурална упойка — седалищен блок. Пое си дълбоко въздух и кимна.

Операцията започна.

— Скалпел.

Пейдж тъкмо се канеше да направи първия разрез на кожата, когато дежурната сестра каза нещо.

— Какво?

— Искате ли да ви пусна музика, докторе?

За пръв път й задаваха този въпрос. Пейдж се усмихна.

— Добре. Нещо от Джими Бъфет.

Веднага след първия разрез нервността й изчезна.

Като че ли бе правила това цял живот. Тя сръчно проряза първите слоеве мазнина и мускули, отваряйки път към хернията. И през цялото време дочуваше подсъзнателно познатата литания, отекваща в помещението.

— Гъба.

— Подайте ми електрокаутера…

— Ето го…

— Май че го отворихме съвсем навреме…

— Клампа…

— Аспирация, моля…

Пейдж бе изцяло погълната от онова, което вършеше. Да открие херниевата торбичка… да я освободи… да върне съдържанието й в коремната кухина… да завърже торбичката в основата… да отреже останалото… ингвиналния пръстен… да го зашие…

Час и двадесет минути след първия разрез операцията беше привършена.

Пейдж би трябвало да се чувства изтощена, но вместо това тя бе в извънредно приповдигнато настроение.

Когато зашиха Уолтър Херцог, хирургическата сестра се обърна към нея.

— Доктор Тейлър…

— Да? — погледна я Пейдж.

Сестрата се усмихна.

— Направихте го чудесно, докторе.



Беше неделя и трите жени имаха почивен ден.

— Какво ще правим днес? — попита Кет.

На Пейдж й хрумна нещо.

— Денят е толкова хубав, защо не идем с колата до Трий Парк? Можем да си вземем обяд и да си устроим пикник.

— Звучи чудесно — каза Хъни.

— Приема се! — кимна Кет.

Телефонът иззвъня. Трите се втренчиха в него.

— Исусе! — промълви Кет. — Мислех, че Линкълн ни е освободил. Не вдигайте. Имаме почивен ден.

Нямаме почивни дни — напомни й Пейдж.

Кет неохотно посегна към слушалката.

— Доктор Хънтър на телефона. — Слуша известно време и връчи слушалката на Пейдж. — За теб е, доктор Тейлър.

— Добре — отвърна Пейдж примирено. — Доктор Тейлър слуша… Здрасти, Том… Какво?… Не, канех се да излизам… Разбирам… Пристигам след петнадесет минути. — И затвори. „Толкова по въпроса за пикника“, помисли си тя.

— Нещо лошо ли се е случило? — попита Хъни.

— Да, на път сме да загубим един пациент. Ще се опитам да се върна за вечеря.



Пейдж паркира колата си до новото червено ферари. „Чудя се колко ли операции трябва да направи човек, за да си купи такова нещо?“

След двадесет минути тя влезе в чакалнята за посетители. Мъж в тъмен костюм седеше на един стол и гледаше през прозореца.

— Мистър Нютън?

Той стана.

— Да.

— Аз съм доктор Тейлър. Току-що прегледах момченцето ви. Докарали са го със стомашни болки.

— Да. Ще си го прибера.

— Боя се, че не може. Питър има скъсан далак. Трябва незабавно да му се прелее кръв и да бъде опериран, в противен случай ще умре.

Мистър Нютън поклати глава.

— Ние сме от Свидетелите на Йехова. Господ няма да го остави да умре, а аз не ще позволя да бъде омърсен с нечия чужда кръв. Жена ми го е довела тук. Тя ще бъде наказана за това.

— Мистър Нютън, мисля, че не схващате сериозността на положението. Ако не го оперираме веднага, синът ви ще умре.

Мъжът я погледна и се усмихна.

— Не познавате пътищата Господни.

Пейдж се ядоса.

Може и да не познавам пътищата Господни, но зная достатъчно за скъсаните далаци. — Тя извади лист хартия. — Той е непълнолетен и ще трябва да дадете съгласието си за операцията. — Пейдж протегна листа.

— А ако не подпиша?

— Е… тогава не можем да оперираме.

Той кимна.

— Нима смятате, че сте по-могъщи от Бога?

Пейдж го гледаше втренчено.

— Няма да подпишете, така ли?

— Не. По-висша сила от вас ще помогне на сина ми. Ще видите.



Когато Пейдж се върна в отделението, шестгодишният Питър Нютън бе изгубил съзнание.

— Няма да издържи — каза Чан. — Изгубил е твърде много кръв. Какво ще правиш?

Пейдж взе решение.

— Откарайте го в Първа операционна зала. Веднага.

Чан я погледна изненадано.

— Баща му е променил решението си, така ли?

Пейдж кимна.

— Да. Промени го. Да тръгваме.

— Толкоз по-добре за теб. Разговарях с него цял час и не можах нищо да постигна. Каза, че Господ щял да се погрижи за сина му.

— Господ точно това прави — увери го Пейдж.



Бенджамин Уолас бе толкова сърдит, че гласът му изневеряваше.

— Как сте могли да направите такова възмутително нещо? Прелели сте му кръв и сте го оперирали без разрешение? Вие сте нарушили закона!

— Спасих живота на момчето!

Уолас си пое дълбоко дъх.

— Трябваше да получите съдебно разрешение.

— Нямаше време — каза Пейдж. — След десет минути щеше да е мъртъв. Господ е бил зает другаде.

Уолас крачеше напред-назад.

— Какво ще правим сега?

— Ще вземем разрешение от съда.

— За какво? Вече сте извършили операцията.

— Ще сложа задна дата. Никой няма да разбере.

Уолас задиша учестено.

— Исусе! — Той попи потното си чело. — Това може да ми струва мястото.

Пейдж го изгледа продължително. После се обърна и тръгна към вратата.

— Пейдж?…

— Да — спря се тя.

— Вече никога няма да правиш така, нали?

— Освен ако не ми се наложи — увери го Пейдж.

13

Всички болници имат неприятности с кражбата на опиати. По закон наркотичните вещества трябва да се вземат срещу подпис, но колкото и добре да е организирана охраната, наркоманите почти без изключение си намират начини да я заобиколят.

В окръжна болница „Ембаркадеро“ бе възникнал сериозен проблем. Маргарет Спенсър реши да разговаря с Бен Уолас.

— Не знам какво да правя, докторе. Фентанилът ни все изчезва.

Фентанилът е наркотично вещество, към което човек бързо се пристрастява и което се използва като обезболяващо средство.

— Колко липсва?

— Доста големи количества. Ако бяха само няколко шишенца, би могло да се намери някакво невинно обяснение. Но вече изчезва редовно. Над дузина шишенца седмично.

— Имате ли някаква представа кой би могъл да го взема?

— Не, сър. Разговарях с охраната. И те се чудят.

— Кой има достъп до аптечния пункт?

— Това е проблемът. Повечето анестезиолози, както и по-голямата част от сестрите и хирурзите.

Уолас се замисли.

— Благодаря, че ми съобщихте. Ще се заема веднага.

— Благодаря ви, докторе. — Сестра Спенсър излезе.

„Само това ми липсваше“, помисли си Уолас сърдито. Предстоеше заседание на настоятелския съвет на болницата и имаше достатъчно други проблеми за решаване. Бен Уолас познаваше добре статистиката. Над десет процента от лекарите в САЩ се пристрастяваха по различно време или към наркотиците, или към алкохола. Лесният достъп до опиатите ги превръщаше в изкушение. За един лекар не представляваше трудност да отвори шкафа с лекарства, да извади онова, което му трябва, и с помощта на турникет и спринцовка да си направи инжекция. Един наркоман трябваше да се инжектира на всеки два часа.

Сега това ставаше в неговата болница. Налагаше се да предприеме нещо преди настоятелския съвет. „Ще се отрази зле на репутацията ми.“

Бен Уолас се чудеше на кого да се довери, за да му помогне да открие виновника. Трябваше да внимава. Беше сигурен, че нито д-р Тейлър, нито д-р Хънтър бяха замесени в това, и след доста размишления реши да използва тях.

Изпрати да ги повикат.

— Искам от вас една услуга. — И им обясни за изчезващия фентанил. — Отваряйте си очите на четири. Ако някой от лекарите, с които работите, излиза от операционната за малко насред операция или пък проявява други признаци на наркомания, държа да ми съобщите. Следете за сипмтоми в поведението — депресия или резки промени на настроението, или закъсняване, или неспазване на ангажиментите. Ще съм ви признателен, ако запазите разговора ни в пълна тайна.

Когато излязоха от кабинета му, Кет рече:

— Болницата е голяма. Ще ни трябва Шерлок Холмс.

— Не, няма — отвърна Пейдж тъжно. — Знам кой е.



Мич Кембъл бе един от любимите лекари на Пейдж. Той бе приятен побелял мъж над петдесет години, винаги във ведро настроение и сред най-добрите хирурзи в болницата. Напоследък Пейдж бе забелязала, че редовно закъснява за операции и че ръцете му видимо треперят. Той гледаше все Пейдж да му асистира и обикновено я оставяше да извърши по-голямата част от работата. Насред операция ръцете му се разтреперваха и той й връчваше скалпела.

— Не се чувствам добре — промърморваше. — Ще поемеш ли ти?

И напускаше операционната.

Състоянието му тревожеше Пейдж. Сега тя знаеше. Чудеше се какво да стори. Разбираше, че ако разкаже за това на д-р Уолас, д-р Кембъл ще бъде уволнен или, което е още по-лошо, кариерата му ще бъде съсипана. От друга страна пък, ако не направеше нищо, поставяше под заплаха живота на пациентите. „Може би бих могла да поговоря с него — помисли си Пейдж — и да настоявам да се лекува.“ Тя обсъди въпроса с Кет.

— Сериозен проблем — съгласи се Кет. — Той е приятен човек и добър лекар. Ако го наклепаш, е свършен, но ако пък не кажеш, все ще трепериш заради белите, които може да направи. Какво мислиш, че ще стане, ако поговориш с него?

— Сигурно ще отрече, Кет. Това е обичайната реакция.

— Да, трудничко е.



На другия ден Пейдж имаше по график операция с д-р Кембъл. „Дано да не съм права — молеше се тя. — Дано да дойде навреме и да си свърши работата докрай.“

Кембъл закъсня с петнадесет минути и насред операцията каза:

— Продължи ти, ако обичаш, Пейдж. Ще се върна след малко.

„Трябва да поговоря с него — реши Пейдж. — Не мога да му съсипя кариерата.“



На следващата сутрин, когато Пейдж и Хъни пристигнаха на лекарския паркинг, Хари Бауман спря до тях с червеното ферари.

— Каква красива кола — каза Хъни. — Скъпа ли е? Бауман се разсмя.

— Ако говорим честно, не можеш да си я позволиш.

Пейдж обаче не ги слушаше. Тя гледаше колата и си мислеше за мансардното жилище, щедрите празненства и моторницата. „Бил съм достатъчно хитър да се сдобия с умен баща. Остави ми всичките си пари.“ А в същото време Бауман работеше в окръжна болница. Защо?



След десет минути Пейдж беше в отдел „Кадри“ и разговаряше с Карен — секретарката, която се занимаваше с досиетата.

— Карен, ще ми направиш ли една услуга? Да си остане между нас, но Хари Бауман ме покани да излезем, а пък аз имам чувството, че е женен. Ще ми разрешиш ли да погледна досието му?

— Разбира се. Тези ебливи копелета. Все не им стига, брей! — Тя отиде до една кантонерка и намери онова, което търсеше. Подаде на Пейдж някакви документи.

Пейдж бързо ги прегледа. В молбата на д-р Бауман пишеше, че идва от малък университет в Средния запад и че докато следвал, работил, за да се издържа. Беше анестезиолог.

Баща му беше бръснар.



Хъни Тафт бе загадка за повечето лекари в окръжна болница „Ембаркадеро“. Сутрин на визитация изглеждаше несигурна в себе си. След обяд обаче като че ли ставаше друг човек. Знаеше изненадващо много за всеки пациент и поставяше стегнати и точни диагнози.

Един от старшите стажант-лекари я обсъждаше със свой колега.

— Проклет да съм, ако разбирам нещо — рече той. — Сутрин срещу доктор Тафт се трупат оплаквания едно подир друго. Непрекъснато допуска грешки. Нали знаеш онзи виц за медицинската сестра, която не правела нищо както трябва. Лекарят се оплаква, че й казал да даде на пациента от четвърта стая три хапчета, а тя дала на пациента от трета стая четири хапчета, и още недовършил, я вижда как гони един гол пациент по коридора със съд с гореща вода. „Ето пак — въздъхва докторът, — наредих й да му пробие цирея!1

Колегата му се разсмя.

— Та това е доктор Тафт. Следобед обаче е направо блестяща. Диагнозите й са правилни, бележките й са чудесни и е страхотна умница. Сигурно гълта някакви вълшебни хапчета, които действат само следобеда. — Той се почеса по главата. — Недоумявам.



Д-р Натан Ритър бе педант, човек, който живее и работи като по книга. Въпреки че му липсваше истински блясък, той бе кадърен и предан на професията си и очакваше същото и от своите сътрудници.

Хъни има нещастието да бъде включена в екипа му.

Първо спряха в едно отделение с десетина пациенти. Единият от тях в момента си довършваше закуската. Ритър погледна картона му.

— Доктор Тафт, тук пише, че това е ваш пациент.

— Да — кимна Хъни.

— Трябваше да му направят бронхоскопия тази сутрин.

Хъни пак кимна.

— Точно така.

— И вие му позволявате да яде! — озъби се д-р Ритър. — Преди бронхоскопията?

— Горкичкият човек не е хапнал нищо от… — смотолеви Хъни.

Натан Ритър се обърна към асистента си.

— Отменете процедурата. — Отвори уста да каже нещо на Хъни, после се овладя. — Да вървим нататък.

Следващият болен бе пуерториканец, измъчваше се от лоша кашлица. Д-р Ритър го прегледа.

— Чий пациент е?

— Мой — отвърна Хъни.

Той се намръщи.

— Инфекцията му би трябвало вече да е отзвучала. — Погледна картона. — Вие му давате петдесет милиграма ампицилин четири пъти дневно?

— Правилно.

Не е правилно. Погрешно е! Трябваше да му предпишете петстотин милиграма ампицилин четири пъти дневно. Изпуснали сте една нула.

— Съжалявам, аз…

— Нищо чудно, че пациентът не се оправя! Увеличете веднага дозировката.

— Да, докторе.

Когато стигнаха до друг пациент на Хъни, д-р Ритър попита нетърпеливо:

— По график трябва да му се направи колоноскопия. Къде са рентгеновите снимки?

— Рентгеновите изследвания ли? О, боя се, че съм забравила да поръчам да ги направят.

Ритър изгледа Хъни продължително и замислено. Оттук нататък нещата тръгнаха още по на зле. Следващият болен, при когото спряха, стенеше със сълзи на очи.

— Толкова ме боли. Какво ми е?

— Не знаем — отвърна Хъни.

Д-р Ритър я погледна изпепеляващо.

— Доктор Тафт, може ли за минутка?

В коридора процеди:

— Никога, ама никога не казвайте на пациента, че не знаете. Те очакват от вас помощ! Ако не сте наясно с диагнозата, измислете нещо. Разбирате ли?

— Не ми се струва правилно.

— Не ви питам дали ви се струва правилно. Правете онова, което ви се казва.

Прегледаха пациент с херния, друг с хепатит, един с болестта на Алцхаймер и още десетина. Веднага щом визитацията свърши, Ритър се отправи към кабинета на Уолас.

— Имаме проблем — подхвана той.

— И какъв е той, Натан?

— Една от стажант-лекарките. Хъни Тафт.

„Отново значи!“

— Та какво за нея?

— Тя е направо бедствие.

— Но доктор Тафт има такива чудесни препоръки.

— Бен, по-добре се отърви от нея, преди болницата да изпадне в истинска беда, преди да убие някой и друг пациент.

Уолас помисли малко и взе решение.

— Добре. Ще я махна оттук.



Почти цялата сутрин Пейдж бе заета в операционната. Веднага щом се освободи, отиде при д-р Уолас, за да му разкрие подозренията си по отношение на Хари Бауман.

— Бауман ли? Сигурна ли си? Искам да кажа… не виждам признаци за пристрастяване.

— Той не го ползва — обясни Пейдж. — Продава го. Живее като милионер със заплата на стажант-лекар.

Бен Уолас кимна.

— Добре. Ще проверя. Благодаря ти, Пейдж.

Уолас повика началника на охраната Брус Андерсън.

— Май че открихме крадеца на опиати — каза му той. — Искам да следиш внимателно доктор Хари Бауман.

— Бауман ли? — Андерсън се опита да прикрие изненадата си.

Д-р Бауман непрекъснато черпеше охраната с кубински пури и им правеше дребни подаръци. Те всички го обичаха.

— Ако дойде в аптечния пункт, претърсете го на излизане.

— Да, сър.



Хари Бауман се бе запътил към аптечния пункт. Трябваше да изпълнява поръчки. Много поръчки. Всичко започна като щастлива случайност. Работеше в малка болница в Еймс, Айова, мъчейки се да свързва двата края със заплатата на стажант-лекар. Имаше вкус към шампанското, а пари колкото за бира. И тогава му се усмихна Съдбата.

Една сутрин се обади пациент, който бе наскоро изписан.

— Докторе, имам страхотни болки. Трябва да ми дадете нещо.

— Не искаш ли пак да се върнеш в болницата?

— Не ща да мърдам от къщи. Не можете ли да ми донесете нещо тук?

Бауман помисли малко.

— Добре. Ще се отбия на път за дома.

Взе със себе си шишенце фентанил. Пациентът го сграбчи.

— Това е чудесно! — каза. Измъкна пачка банкноти. — Ето.

Бауман го изгледа изненадан.

— Не трябва да ми плащате.

— Шегувате ли се? Това лекарство е направо златно. Имам много приятели, които ще ви пожертват цяло състояние, ако им донесете от него.

Така започна. След два месеца Хари Бауман печелеше повече пари, отколкото някога бе мечтал. За съжаление шефът на болницата надуши как стоят нещата. Опасявайки се от публичен скандал, той каза на Бауман, че ако напусне тихомълком, в досието му няма да бъде отразено нищо.

„Добре, че се махнах — помисли си Бауман. — В Сан Франциско има много по-голям пазар.“

Наближи аптечния пункт. Отвън стоеше Брус Андерсън. Бауман му кимна.

— Здрасти, Брус.

— Добър ден, доктор Бауман.

След пет минути, когато Бауман излизаше, Андерсън каза:

— Извинете ме. Ще трябва да ви претърся.

Хари Бауман го зяпна.

— Да ме претърсиш ли? Какво говориш, Брус?

— Съжалявам, докторе. Наредиха ни да претърсваме всички, които минават през аптечния пункт — излъга Андерсън.

Бауман бе възмутен.

— За пръв път чувам подобно нещо. Абсолютно отказвам!

— Тогава ще се наложи да ви помоля да дойдете с мен в кабинета на доктор Уолас.

— Чудесно! Той ще побеснее, когато научи за това.

Бауман влетя в кабинета на Уолас.

— Какво става, Бен? Този човек искаше да ме претърси, за Бога!

— А ти не му позволи, така ли?

— Разбира се.

— Добре. — Уолас посегна към телефона. — Ако предпочиташ, ще се обърна към полицията на Сан Франциско да се заеме с това. — И започна да набира.

Бауман се паникьоса.

— Чакай малко! Не е необходимо. — Лицето му изведнъж се разведри. — О, сещам се за какво е цялата работа! — Бръкна в джоба си и извади шишенце фентанил. — Взех го за една операция и…

— Изпразни си джобовете — каза Уолас тихо.

По лицето на Бауман премина израз на отчаяние.

— Няма причина да…

— Изпразни си джобовете.

Два часа по-късно градският отдел на Агенцията за борба против наркотиците разполагаше с писмено признание и с имената на хората, на които Бауман бе продавал наркотици.



Когато Пейдж научи за това, отиде право при Мич Кембъл. Той почиваше в кабинета си. Ръцете му бяха на писалището и когато Пейдж влезе, видя как трепереха.

Кембъл бързо ги премести в скута си.

— Здрасти, Пейдж. Как си?

— Добре съм, Мич. Исках да поговоря с теб.

— Седни.

Тя се настани срещу него.

— От колко време имаш Паркинсън?

Той побледня.

— Какво?

— Това е, нали? Опитваше се да го скриеш.

Последва тежко мълчание.

— Аз… аз… да. Но аз… не мога да се откажа от лекарската професия. Просто… не мога. Това е целият ми живот.

Пейдж се наведе и каза искрено:

— Няма нужда да се отказваш, но не бива да оперираш.

Той изведнъж, пред очите й, остаря.

— Знам. Щях да напусна миналата година. — Усмихна се бледо. — Предполагам, че ще трябва да го сторя сега, нали? Кажи на доктор Уолас.

— Не — рече Пейдж меко. — Ти ще кажеш на доктор Уолас.



Пейдж обядваше в кафенето, когато към нея се приближи Том Чан.

— Чух за случилото се. Бауман! Добре се справи.

— За малко не сбърках човека.

Чан седеше мълчаливо.

— Добре ли си, Том?

— Как искаш да ти отговоря? Да ти кажа „добре съм“ или да ти кажа истината?

— Приятели сме. Кажи ми истината.

— Бракът ми отиде по дяволите. — Очите му изведнъж се напълниха със сълзи. — Сай ме напусна. Върна се у дома.

— Толкова съжалявам.

— Тя не е виновна. Нашето напоследък не беше семейство. Тя каза, че съм се бил оженил за болницата, и е права. Прекарвам тук целия си живот, грижа се за непознати, вместо да бъда с хората, които обичам.

— Тя ще се върне. Всичко ще се оправи — помъчи се да го успокои Пейдж.

— Не. Не и този път.

— Мислил ли си да потърсиш професионален съвет или…

— Сай отказва.

— Съжалявам, Том. Ако има нещо, което аз… — Тя чу името си по високоговорителя.

— Доктор Тейлър, в стая 410…

Пейдж изведнъж се разтревожи.

— Трябва да вървя — каза.

Стая 410. Това беше стаята на Сам Бърнстийн. Беше един от любимите й пациенти, кротък човек над седемдесетте, докаран с тежка форма на рак в стомаха, който не можеше да се оперира. Мнозина от болните непрекъснато се оплакваха, но Сам Бърнстийн беше изключение. Пейдж се възхищаваше на куража и достойнството му. Имаше жена и двама големи синове, които редовно го посещаваха и също й бяха станали симпатични.

Пациентът бе на животоподдържащи системи с бележка НС — „Не съживявай“, ако сърцето му спреше.

Когато Пейдж влезе в стаята, до леглото стоеше медицинска сестра. Тя я погледна.

— Той свърши, докторе. Не предприех неотложните процедури, защото… — Гласът й заглъхна.

— И с право — отвърна бавно Пейдж. — Благодаря ви.

— Ако има нещо, което…

— Не, аз ще уредя нещата.

Пейдж гледаше към онова, което бе останало от някога живото, засмяно човешко същество, мъжа със семейство и приятели, прекарал целия си живот в усилен труд, в грижи за онези, които бе обичал. А сега.

Тя отиде до чекмеджето, където бяха вещите му. Евтин часовник, комплект ключове, петнадесет долара, протези и писмо до жена му. Това бе всичко, останало от един човешки живот.

Пейдж не можеше да се отърси от потискащото чувство, което я бе обзело.



— Беше такъв сладък човек. Защо?…

— Пейдж, не бива да се оставяш емоциите да надделяват в практиката ти. Това ще те съсипе — каза Кет.

— Знам. Права си, Кет. Само дето… всичко свършва толкова бързо, нали? Тази сутрин разговаряхме с него. Утре е погребението му.

— Да не си решила да ходиш?

— Не.



Погребението бе на гробище „Хилс ъв Итърнити“.

Според еврейската религия покойникът трябва да се погребе възможно най-бързо след смъртта, а службата обикновено е на другия ден.

Тялото на Сам Бърнстийн бе облечено с бяла роба и увито в ритуален шал. Семейството се бе събрало до гроба. Равинът нареждаше:

„Hamakom y’nathaim etkhem b’tokh sh’ar availai tziyon veeyerushalayim.“

Човекът, застанал до Пейдж, й преведе, когато видя озадаченото й лице: „И нека Бог те утеши с всички оплаквачи на Сион и Ерусалим.“

За нейна изненада членовете на семейството започнаха да раздират дрехите си, докато нареждаха: „Baruch ata adonai elohainu melech haolam dayan ha-emet.“

— Какво?…

— Така показват уважение — прошепна мъжът. „От прах си създаден и на прах ще станеш, но духът ти ще се върне при Господа, който го дарява.“

Церемонията приключи.



На другата сутрин Кет случайно се сблъска с Хъни в коридора. Хъни изглеждаше нервна.

— Да не би нещо да не е наред? — попита Кет.

— Доктор Уолас пратил да ме повикат. Казал да ида в кабинета му в два часа.

— Знаеш ли за какво?

— Мисля, че завчера се оплетох на визитацията. Доктор Ритър е чудовище.

— Да, той може да те натопи — отвърна Кет. — Но съм сигурна, че всичко ще се оправи.

— Надявам се. Просто имам лошо предчувствие.



Точно в два тя влезе в кабинета на Бенджамин Уолас, носейки в чантичката си бурканче с мед. Секретарката беше на обяд. Вратата на д-р Уолас беше отворена.

— Влезте, доктор Тафт — покани я той.

Хъни прекрачи прага.

— Затворете вратата подире си, моля.

Хъни затвори вратата.

— Седнете.

Хъни седна срещу него. Почти трепереше.

Бенджамин Уолас я погледна и си помисли: „Все едно да ритнеш кутре. Но каквото трябва да стане, ще стане.“

— Боя се, че имам за вас неприятни новини — каза той.



Час по-късно Хъни се срещна с Кет в солариума и се отпусна до нея в един стол, усмихвайки се.

— Беше ли при доктор Уолас? — попита Кет.

— О, да. Разговаряхме надълго и нашироко. Знаеш ли, съпругата му го изоставила през септември миналата година. След петнадесет години брак. Има две големи деца от предишната си жена, но почти не ги вижда. Горкичкият, толкова е самотен.

Загрузка...