Лекомислената

Глава 8

Когато в осем часа сутринта Олга Ивановна излезе от спалнята с натежала от безсъние глава, невчесана, погрозняла, с виновен израз на лицето, покрай нея във вестибюла мина някакъв господин с черна брада, очевидно лекар. Миришеше на лекарства. До вратата на кабинета стоеше Коростельов и с дясната ръка сучеше левия си мустак.

— Извинявайте, но няма да ви пусна при него — мрачно каза той на Олга Ивановна. — Може да се заразите. И всъщност няма какво да правите там. Той и без това бълнува.

— Наистина ли е дифтерит? — попита шепнешком Олга Ивановна.

— Тези, които наистина ритат срещу ръжена, трябва да се дават под съд — измърмори Коростельов, без да отговори на въпроса на Олга Ивановна. — Знаете ли от какво се е заразил? Във вторник е изсмукал с тръбичка дифтеритните налепи на едно момче. А защо? Глупаво… Ей така на, без да му мисли…

— Опасно ли е? Много ли? — попита Олга Ивановна.

— Да, казват, много тежка форма. Всъщност трябва да се повика Шрек.

Дойде един дребничък червенокос човек с дълъг нос и с еврейски акцент, после един висок, прегърбен, рошав, който приличаше на протодякон; сетне един млад, много пълен, червендалест, с очила. Лекарите идваха да дежурят при своя колега. След като мина дежурството на Коростельов, той не си отиде вкъщи, а остана и като сянка бродеше из всички стаи. Прислужницата поднасяше чай на лекарите, често тичаше до аптеката и нямаше кой да разтреби къщата. Беше тихо и тъжно.

Олга Ивановна седеше в спалнята и мислеше, че Бог я наказва, задето бе лъгала мъжа си. Едно мълчаливо, безропотно, странно същество, обезличено от своята кротост, безхарактерно, слабо от излишна доброта, безмълвно страдаше някъде там в кабинета на дивана и не се оплакваше. Ако се бе оплакало поне в бълнуването си, лекарите щяха да научат, че тук не е виновен само дифтеритът. Да бяха попитали Коростельов: той знае всичко и не току-така гледа жената на приятеля си с такива очи, сякаш тъкмо тя е най-главната, истинската злодейка и дифтеритът е само неин съучастник. Тя вече не помнеше нито лунната вечер на Волга, нито любовните обяснения, нито поетичния живот в селската колиба, а помнеше само едно, че заради един неин каприз, от разглезеност, цялата от глава до пети е омазана с нещо мръсно, лепкаво, което вече никога не може да се измие…

„Ах, колко страшно лъгах! — мислеше тя, като си спомняше за неспокойната любов с Рябовски. — Проклето да е всичко!…“

В четири часа обядва с Коростельов. Той нищо не яде, пиеше само червено вино и се мръщеше. И тя нищо не яде. Ту мислено се молеше и даваше обещание пред Бога, че ако Димов оздравее, отново ще го обикне и ще му бъде вярна жена, ту когато за миг се забравяше, гледаше Коростельов и си мислеше: „Нима не е скучно да бъдеш обикновен, с нищо незабележим, неизвестен човек, при това с такова спаружено лице и лоши маниери?“ Ту й се струваше, че Бог ей сега ще я убие за това, че от страх да не се зарази, нито веднъж още не бе влязла в кабинета на мъжа си. А изобщо беше обзета от тъпото, тъжно чувство и увереността, че животът вече е погубен и че с нищо не може да се поправи…

Следобед се смрачи. Когато Олга Ивановна влезе в гостната, Коростельов спеше на кушетката, сложил главата си на копринената възглавница, бродирана със сърма. „Кхи-пуа… — хъркаше той — кхи-пуа“.

И лекарите, които идваха да дежурят и си отиваха, не забелязваха безпорядъка. Това, че чужд човек спеше в гостната и хъркаше, етюдите по стените, чудатата обстановка, както и че домакинята беше невчесана и нехайно облечена — всичко това сега не будеше ни най-малък интерес. Един от лекарите, без да иска, се засмя за нещо и този смях прозвуча някак странно и плахо, дори стана страшно.

Когато Олга Ивановна влезе веднъж в гостната, Коростельов вече не спеше, а седеше и пушеше.

— Той има дифтерит в носната кухина — каза той полугласно. — И сърцето вече не го бива. Всъщност работата е лоша.

— Ами пратете да повикат Шрек — каза Олга Ивановна.

— Идва вече. Тъкмо той забеляза, че дифтеритът е минал и в носа. Какво може да направи Шрек. Всъщност какво като е Шрек. Той е Шрек, аз съм Коростельов — и нищо повече.

Времето течеше ужасно бавно. Олга Ивановна лежеше облечена в неоправеното от сутринта легло и дремеше. Струваше й се, че цялата квартира, от пода до тавана, е изпълнена с огромно парче желязо и че ако желязото бъде изнесено навън, на всички ще им стане весело и леко. Като се разсъни, си спомни, че това не е желязо, а болестта на Димов…

„Nature morte, курорт… — мислеше си тя и отново се унасяше — спорт… корт… Ами Шрек? Шрек, ек, век… крек… А къде са сега моите приятели? Знаят ли те за нашето нещастие? Господи, спаси ме… избави ме! Шрек, век…“

И отново желязото… Времето се точеше бавно, а часовникът на долния етаж биеше често. И непрекъснато се звънеше, идваха лекари… Влезе прислужницата с празна чаша на подноса и попита:

— Госпожо, да оправя ли леглото?

И като не получи отговор, излезе. Долу удари часовникът; присъни й се дъждът на Волга и отново влезе някой в спалнята, изглежда, външен човек. Олга Ивановна скочи и позна Коростельов.

— Колко часа е? — попита тя.

— Към три.

— Как е?

— Как! Дойдох да ви кажа: свършва…

Той изхлипа, седна на кревата до нея и избърса сълзите си с ръкава. Тя не можа да разбере веднага, но цялата изстина и започна бавно да се кръсти.

— Свършва… — повтори той с тънък глас и отново изхлипа. — Умира, защото пожертва себе си… Каква загуба за науката! — каза той с болка. — В сравнение с нас той беше велик, необикновен човек! Каква дарба! Каква надежда беше за всички ни! — продължаваше Коростельов, кършейки ръце. — Господи Боже мой, той беше такъв учен, какъвто сега със свещ да търсиш, не можеш да намериш. Оска Димов, Оска Димов, какво направи ти! Ах, ах, Боже мой!

Коростельов закри в отчаяние с две ръце лицето си и поклати глава.

— А каква нравствена сила! — продължи той, като се озлобяваше все повече и повече срещу някого. — Добра, чиста, любеща душа — не човек, а стъкло! Служи на науката и умря за науката! А как работеше, като вол, денонощно, никой не го щадеше, и младият учен, бъдещият професор, трябваше да си търси частна практика и нощем да се занимава с преводи, за да плаща ей за тия… мръсни парцали!

Коростельов погледна с омраза Олга Ивановна, сграбчи чаршафа с две ръце и сърдито го дръпна, сякаш той беше виновен.

— И той не се щадеше, и другите не го щадяха. Ех, какво да приказваме всъщност!

— Да, рядък човек! — каза някой басово в гостната.

Олга Ивановна си спомни целия живот с него от началото до края с всички подробности и изведнъж осъзна, че това беше наистина необикновен, рядък и в сравнение с онези, които познаваше, велик човек. И като си спомни как се отнасяха с него покойният й баща и всичките негови колеги лекари, тя разбра, че всички те са виждали в него бъдеща знаменитост. Стените, таванът, лампата и килимът на пода й замигаха подигравателно, сякаш искаха да й кажат: „Изпусна го! Изпусна го!“ Тя с плач изскочи от спалнята, притича през гостната покрай някакъв непознат човек и се втурна при мъжа си. Той лежеше неподвижно на отоманката, покрит до кръста с одеяло. Лицето му страшно се беше смъкнало и имаше пепелявожълт цвят, какъвто никога нямат живите; и само по челото, по черните вежди и по познатата усмивка човек можеше да познае, че това е Димов. Олга Ивановна бързо опипа гърдите, челото и ръцете му. Гърдите му бяха още топли, но челото и ръцете бяха неприятно студени. А полуотворените му очи гледаха не Олга Ивановна, а одеялото.

— Димов! — повика го силно тя. — Димов!

Искаше да му обясни, че онова е било грешка, че не всичко е загубено, че животът още може да бъде прекрасен и щастлив, че той е рядък, необикновен, велик човек и че тя цял живот ще благоговее пред него, ще се моли и ще изпитва свещен страх…

— Димов! — викаше го тя, разтърсваше рамото му и не вярваше, че той никога вече няма да се събуди. — Димов! Чуваш ли, Димов!

В гостната Коростельов казваше на прислужницата:

— Какво има за питане? Вървете в църквата и там ще попитате къде е приютът за стари жени. Те ще го измият и ще го облекат — ще направят всичко, каквото е нужно.

1892