Лицето над водата

1

Първите четири дни от плаването бяха съвсем спокойни, почти подозрително безгрижни.

— Ама че странна работа — коментира Гейб Кинверсон и поклати глава. — Вече сме доста навътре, човек би очаквал да започнат неприятностите. — Извърна очи към спокойните синкави вълни. Вятърът беше постоянен и издуваше равномерно платната. Корабите плаваха близо един зад друг, отправени на северозапад, към Грайвард. Нов дом, нов живот — за седемдесет и осемте пътници, изгнаници, прокудени, това щеше да е като второ раждане. Но възможно ли е едно раждане, било то първо или второ, да е толкова леко? И колко още щеше да продължава да е така?

През първия ден, докато все още прекосяваха залива, Лолър поглеждаше доста често към Сорве, който бавно се стопяваше в маранята.

През тези първи часове островът се издигаше зад тях като самотна кафеникава планина. И все още изглеждаше съвсем истински и примамлив. Лолър без усилие различаваше централното било и двата ръкава около залива, сивите покриви на вааргите, електростанцията, постройките около корабостроителницата на Делагард. Стори му се, че дори вижда малка групичка хрилести, слезли на брега, за да наблюдават шестте отдалечаващи се кораба.

След това водата започна да си променя цвета. Мътнозеленото на плитката лагуна отстъпи място на истинския цвят на океана — тъмносиньо, със сивкав оттенък на места. Това бе първият признак за отдалечаването от брега и за края на залива. Лолър имаше чувството, че зад тях се е затворила невидима врата, за да им попречи да се върнат. Сега, когато изкуственото дъно изчезна, Сорве започна бързо да се смалява, превърна се в тъмен силует на хоризонта и скоро се изгуби напълно.

Навътре в океана водата щеше да променя отново цвета си в зависимост от микроорганизмите в нея и издигането на различни вещества от дълбините. Ненапразно моретата бяха наречени заради преобладаващия в тях цвят: Червено, Жълто, Лазурно и Черно. Това, от което трябваше да се страхуват, бе Пустото море с неговите бледосини, лишени от всякакъв живот води. Но маршрутът на експедицията не минаваше в близост до него.

Корабите се движеха в триъгълник, близо един до друг. Всеки бе под командването на някой от капитаните на Делагард, с изключение на кораба на Сестринството. Делагард бе предложил и на тях един от хората си, но както предполагаше, жените му отказаха. „Да се управлява кораб не е трудна работа — заяви сестра Хала. — Ще гледаме как го правите и ще правим същото“.

„Кралицата на Хидрос“, флагманът, беше най-отпред, на върха на триъгълника, с капитан Госпо Струвин. Зад него един до друг плаваха „Звездата на Черно море“, командван от Пойлин Стайвол, и „Богинята на Сорве“ под управлението на Бамбър Кадрел. По-нататък следваше редица от три кораба, средният бе този на Сестринството — „Хидроски кръст“, а от двете му страни „Три луни“, с капитан Мартин Янез, и „Златно слънце“, командван от Деймис Соултел.

След като Сорве се изгуби зад хоризонта, нямаше нищо за гледане освен морето, извитата далечна линия и леките океански вълни, Лолър бе завладян от странно спокойствие. Сякаш се бе потопил в това ново безгрижно съществуване, беше се изгубил напълно в него. Морето беше почти гладко и вероятно щеше да остане така през целия път, От Сорве нямаше и помен. Островът беше изчезнал от живота му. Какво от това? Сорве вече нямаше никакво значение.

Той се разходи по палубата, опитваше силата на вятъра с гърба си — същият този вятър, който издуваше платната и ги отнасяше все по-далече от всичко, което бе познавал.

До предната мачта стоеше отец Куилан. Носеше тъмносива риза от непознат лек материал, едновременно мек и проветрив, навярно я бе донесъл от някой далечен свят. На Хидрос нямаше такива тъкани.

Лолър спря до него. Куилан посочи с величествен жест морето. Беше като огромна синкава перла, сияещо великолепие, което без съмнение обхващаше цялата планета.

— Като го гледаш, можеш ли да повярваш, че на този свят има само вода и нищо друго?

— Не.

— Такъв безбрежен океан. Пустош навсякъде.

— Чувстваш се като божество, а? Пред това величие.

Куилан го погледна изненадано.

— Ти така ли се чувстващ?

— Не зная. Просто те попитах.

— Лолър, вярваш ли в Бога?

— Баща ми вярваше.

— А ти?

Лолър сви рамене.

— Баща ми имаше Библия. Понякога ни я четеше. После се изгуби, за съжаление. Помня доста малко от нея. „И рече Бог: да има твърд посред водата, и тя да дели вода от вода. Твърдта Бог нарече Небе“. Там горе са небесата, нали, отче? Отвъд небесния простор? А водите, които трябва да са зад него, те са океанът на космоса, нали? — Куилан го гледаше втрещено. — „И рече Бог: да се събере водата, що е под небето, на едно място и да се яви суша. Тъй и стана. Сушата Бог нарече земя, а събраните води — морета“.

— Знаеш Библията наизуст? — попита Куилан.

— Само тази малка част. Не намирах смисъл в останалото, всички тези царе и пророци, битките и прочее.

— И Исус?

— Тази част беше накрая. Така и не стигнах дотам. — Лолър погледна към безкрайно отдалечаващия се хоризонт, синя черта под син фон. — Тъй като тук няма суша, очевидно на Хидрос Бог е решил да създаде нещо съвсем различно от творението Си на Земята. Какво ще кажеш, а? „Сушата Бог нарече земя“. „Той нарече водния свят Хидрос“, сигурно така трябва да пише. Каква работа само, да сътвориш толкова много и различни светове. Не само Земята, а всяка отделна планета в галактиката. Ириарте, Феникс, Мегало Кастро, Дарма Барма, Ментироса, Копърфийлд, Набома Зом, всички тези милиони планети. С различна идея за всяка от тях, иначе защо ще ги прави толкова многообразни? Нали ги е създал един и същи Бог?

— Не зная — отвърна Куилан.

— Но ти си свещеник!

— Това не означава, че знам всичко. Не значи дори, че знам и малкото, което смяташ.

— Вярваш ли в Бог? — попита Лолър.

— Не зная.

— Въобще вярваш ли в нещо?

Куилан помълча малко. Лицето му имаше мъртвешки изглед, сякаш духът му току-що го бе напуснал окончателно.

— Съмнявам се — рече той.

По някаква необяснима причина морето изглеждаше по-равно тук, отколкото около острова. Тъмнината се спусна внезапно, падна като безшумна завеса. Слънцето увисна за кратко над водата и потъна. Почти в същия миг светът зад тях стана непрогледно черен и в небето изгря Хидроският кръст.

— Време за вечеря, първа вахта — провикна се Натим Гаркид и удари с лъжица по тигана.

Екипажът на „Кралицата на Хидрос“ бе разделен на две вахти, със смени от по четири часа. Моряците от двете вахти се хранеха заедно. В първата вахта бяха Лео Мартело, Гейб Кинверсон, Пиля Браун, Гаркид, Даг Тарп и Госпо Струвин; втората се състоеше от Неяна Голджоз, Съндайра Тейн, Дан Хендърс, Делагард, Оньос Фелк, Лиз Никлаус и отец Куилан. Нямаше отредена столова — Делагард и Струвин, корабовладелецът и капитанът, ядяха в камбуза с останалите. Лолър не бе прикрепен към нито една от смените, но се очакваше да е на повикване през цялото време. Той нямаше нищо против. Обикновено закусваше с втората вахта по изгрев-слънце и вечеряше с първата по залез. Това го изпълваше с приятното чувство, че е свободен и необвързан, за разлика от останалите. Още през първите дни от плаването между двете вахти възникна нещо като дух на съревнование, а той не принадлежеше към нито една от тях.

— Менюто тази вечер — обяви Лиз Никлаус, докато първата вахта влизаше в камбуза. — Пържола от зелени водорасли. Печена перка от риба-пазач, пай от хайвер и салата от коралова ягода.

Беше третата вечер от началото на пътешествието. Менюто бе едно и също всяка вечер, което не пречеше на Лиз да го обявява с тържествен глас, сякаш очакваше да получи аплодисменти. Тя се занимаваше с готвенето с помощта на Гаркид и от време на време Делагард. Порциите бяха оскъдни и без перспектива да се подобрят: сушена риба, хайвер, изсушена морска трева, хляб от водорасли и това, което улавяха през деня. Но досега уловът се ограничаваше до риба-пазач. Няколко пасажа от тази чевръста бдителна рибка следваха корабите още от Сорве. Кинверсон, Пиля Браун и Хендърс бяха главните рибари и работеха на задната площадка.

— Още един безгрижен ден — промърмори Струвин.

— Прекалено безгрижен — изсумтя Кинверсон, наведен над чинията си.

— Буря ли ти се прищя? Или Вълната?

Кинверсон вдигна рамене.

— Не обичам спокойното море.

Даг Тарп си бодна от пая и подхвърли:

— Как сме с водата, Лиз?

— Ще получите, колкото ви се полага, и нито капка повече.

— По дяволите! Храната е доста солена.

— Ако те мъчи жажда, помисли си какво ще стане, след като изпием всичката си вода още през първата седмица — намеси се Струвин. — Защо ли трябва да ти го обяснявам? Лиз, донеси още няколко пресни рибки за нашия храбър радист.

Преди да напуснат Сорве, колонистите бяха заредили кораба с толкова прясна вода, за колкото имаха съдове. Но дори това означаваше запас за не повече от три седмици, и то при ограничена употреба. Налагаше се да разчитат на вода от дъждовете, ако имаше такива. Друг начин бе да се яде сурова риба. Всички го знаеха, но Тарп не си падаше по нея.

Той изгледа намръщено чинията.

— Махни я. Мразя рибата-пазач.

— Затова пък прогонва жаждата — обясни спокойно Кинверсон.

— На мен ми гони апетита — изсумтя Тарп. — Предпочитам да съм жаден.

Кинверсон повдигна рамене.

— Твоя воля. Друга песен ще запееш след две седмици.

Лиз сложи на масата чиния със зеленикаво месо. Влажните парчета сурова риба бяха грижливо загърнати в листа от водорасли. Тарп погледна чинията с нескрита омраза, поклати глава и извърна очи. След кратко колебание Лолър си взе от рибата. Струвин последва примера му, също и Кинверсон. Суровата риба беше хладна и действаше освежаващо на езика и небцето. И почти утоляваше жаждата. Почти.

— Какво мислиш, докторе? — попита Тарп след време.

— Никак не е зле — отвърна Лолър.

— Ще взема да си близна — рече радистът.

Кинверсон се разсмя.

— Задник!

— Какво каза, Гейб?!

— Искаш ли да ти го повторя?

— Ако ще се млатите, излизайте на палубата — предупреди ги Лиз Никлаус.

— Да се бием? Аз и Даг? — Кинверсон я погледна смаяно. Можеше да смачка Тарп с една ръка. — Не ставай глупава, Лиз.

— Да се бием ли искаш? — подскочи Тарп с внезапно почервеняло лице. — Хайде, Кинверсон. Хайде де! Да не мислиш, че се страхувам от теб?

— А би трябвало — обади се със спокоен тон Лолър. — Той е четири пъти по-голям от теб. — Лолър се ухили и погледна Струвин. — Щом сме изчерпали водната си квота за тази вечер, Госпо, какво ще кажеш за малко бренди? Това ще помогне за жаждата.

— Точно така! — извика Струвин. — Бренди! Бренди!

Лиз му подаде една манерка и Струвин я огледа навъсено.

— Това е сорвейско бренди. По-добре да го запазим за тежки времена. Защо не ми дадеш вместо него от кхувиярското? Сорвейското е пикня. — Лиз кимна и се появи с друга манерка, по-дълга и заоблена, с лъскави стени. Струвин прокара пръст по нея и се ухили доволно. — О, да, кхувиярско! Тези типове знаят как се прави добро бренди! И вино също. Някой от вас бил ли е някога на Кхувияр? Не, доколкото виждам по личицата ви. Там се пие денем и нощем. Най-щастливите хора на тази окаяна планета.

— Аз съм бил там веднъж — обади се Кинверсон. — Истина е, че не изтрезняват. Само пият и повръщат навсякъде.

— Но какво пият! — възкликна Струвин. — Ах, какво само пият!

— Чудя се кога ли го правят това бренди — заговори Лолър, — след като никога не изтрезняват. Кой им лови рибата? Кой поправя скъсаните мрежи?

— Никой — отвърна Струвин. — Истината е, че това е едно жалко и мръсно място. Трезви са само когато дойде време да излязат в залива и да съберат малко морско грозде, след това го оставят да ферментира, правят вино, дестилират бренди и отново се натряскват. Няма да повярвате как живеят тези типове. Облечени са с парцали. Спят в колиби от листа, като хрилести. Водата в резервоара им е застояла. Отвратително място, повярвайте ми. Но кой казва, че всички острови си приличат? Всяко място е различно. Няма два еднакви острова. На Кхувияр единственото, което ги интересува, е пиенето. Ей, Тарп? Нали се оплакваше, че си жаден? Пийни си малко кхувиярско бренди. Аз черпя. Заповядай.

— Не обичам бренди — тросна се Тарп. — Знаеш го добре, Госпо. Освен това от него също се ожаднява. Изсушава лигавицата на устата. Нали тъй, докторе? На теб ако не ти е ясно… — Въздъхна раздразнено. — Добре де, дайте да я пробвам тая сурова риба, мътните я взели!

Лолър му подаде чинията. Тарп разпори една рибка с вилицата, огледа я, сякаш никога досега не бе виждал нещо подобно, и след като събра сили, отхапа малко парченце. Задъвка, преметна го с език, преглътна и като че ли се замисли. След това си взе втора хапка.

— Ей — подвикна той. — Никак не било лошо.

— Задник — повтори Кинверсон. Но сега се усмихваше.

След вечерята всички излязоха на палубата за смяна на вахтата. Хендърс, Голджоз и Делагард се спуснаха по стълбите, както бяха в работно облекло, а Мартело, Пиля Браун и Кинверсон заеха техните места.

Яркото сияние на Кръста разделяше нощното небе на четири части. Морето бе съвсем гладко и в него се виждаше отражението на звездите, като изпъната линия от студени бели пламъчета, прокарана през водата и проточваща се към неизвестните далечини, където се размазваше и изчезваше. Изправен до перилата, Лолър погледна назад. Трепкащи сигнални светлинки обозначаваха местата на петте кораба, които ги следваха максимално близо. Ето го цялото население на Сорве, събрано насред открито море, цяла една малобройна колония, побрана на шест кораба, Талхеймови и Танаминдови, Катцини и Янезови, Суейнърови и Соутелови и всички останали, добре познати стари имена. Всяка вечер, когато се мръкнеше, моряците закачаха по мачтите димящи фенери, заредени с изсушени водорасли, които изпускаха мъждиво оранжево сияние. Делагард настояваше с фанатична загриженост да се движат в плътна формация и никога да не се губят от поглед. Всеки от корабите имаше собствена радиостанция и връзката се поддържаше през цялата нощ, за да не би някой да се заблуди и да поеме в друга посока.

— Излиза вятър! — провикна се нечий глас. — Да вдигнем предните платна!

Лолър се възхищаваше от изкуството да нагласяваш платната така, че да се възползваш максимално от силата на ветровете. Искаше му се да познава малко по-добре това умение, което граничеше със сложна наука. За него мореходството представляваше някакво вълшебство, тайнствена и объркваща загадка. Корабите на Делагард, далеч по-сложни във всяко отношение от малките платноходки, с които рибарите излизаха в залива, разполагаха с по две мачти, оборудвани с триъгълни платна от гъсто изплетени нишки и по-малки, квадратни, закачени над тях. Друго триъгълно платно бе закрепено между двете мачти. Главните платна бяха пристегнати за тежките тикове; въжета с нанизани на тях топки и скоби ги задържаха на място, а те на свой ред се управляваха от фалове, преминаващи през система от скрипци и макари.

При обикновени условия бяха достатъчни трима души, за да се нагласят платната, и четвърти при кормилото, който да дава заповеди. Екипът на Мартело, Кинверсон и Браун работеше под командата на Госпо Струвин, а в другата смяна Неяна Голджоз, Дан Хендърс и Делагард поемаха платната, докато Оньос Фелк, навигатор и картограф, държеше кормилото. Съндайра Тейн бе заместник в смяната на Струвин, а Лиз Никлаус — при Фелк. Лолър обичаше да застава някъде отстрани и да наблюдава целия този добре отигран процес. „Платна по вятъра!“. „Завърти бимса!“. „Към подветрената!“ Отново и отново, всеки път, когато вятърът се менеше, те спускаха платната, обръщаха ги и ги нагласяваха в нова позиция. И по такъв начин, независимо откъде духаше вятърът, корабът успяваше да следва първоначалната посока.

Единствените, които не участваха в това занятие, бяха Даг Тарп, отец Куилан, Натим Гаркид и самият Лолър. Тарп бе твърде лек и несръчен, за да помага с въжетата, и през повечето време седеше в радиорубката, където поддържаше постоянна връзка с другите кораби. На отец Куилан се гледаше като на странично лице, изключено от корабната работа, а задълженията на Гаркид бяха камбузът и събирането на водорасли. Що се отнася до Лолър, той с удоволствие би се включил в опъването на платната и чакаше с надежда да бъде поканен, което, поне засега, не се случваше.

Докато стоеше до перилата, запленен от обиграните действия на екипажа, нещо долетя с бръмчене от тъмното море и го удари в лицето. Лолър усети неприятно ужилване по бузата, болезнено парене, като одраскване от остри люспи. Силна неприятна миризма на море изпълни ноздрите му. В краката му нещо пърхаше.

Той погледна надолу. Крилато същество, голямо колкото ръката му, подскачаше върху палубата. В първия миг Лолър си бе помислил, че го е ударила хвъркоперка, но летящите риби бяха елегантни и грациозни създания със стегнати пъстроцветни телца, източени за минимално съпротивление във въздуха, а и никога не летяха по тъмно. А това дребно нощно уродче приличаше по-скоро на червей с крилца и имаше бледо отпуснато пихтиесто телце, малки черни очички и люспи по предната част на гръбчето. Тъкмо тези люспи бяха одраскали Лолър по бузата.

Сбръчканите заострени крилца, които стърчаха от хълбоците на животинчето, потрепваха конвулсивно, все по-бавно и по-бавно. Диря от черна слуз бе останала по палубата зад опашката на летящото същество. Въпреки отвратителния си вид сега, когато умираше, то изглеждаше безвредно, достойно за съжаление.

Лолър се наведе очарован над него. Тъкмо доближаваше лице, когато Делагард скочи от плетената стълбичка, пъхна върха на обувката си под гърчещото се телце и го запокити с рязък ритник към морето.

— Защо го направи? — попита Лолър.

— Защото щеше да скочи и да ти отхапе глупавия нос, докторе. Не си ли виждал досега крилата вещица?

— Крилата вещица?

— Да, само дето това беше малко. Стават ей толкова големи, когато порастат, и са ужасно злобни създанийца. — Делагард разтвори ръце на около половин метър. — Докторе, когато не познаваш някое животинче, стой далече от него. Това е първото правило за оцеляване в морето.

— Ще го запомня.

Делагард се облегна на перилата и го погледна с добронамерена усмивка.

— Как ти харесва разходката по море досега? — Беше плувнал в пот от тежката работа по платната, но въпреки това изглеждаше възбуден, дори развеселен от нещо. — Не е ли прекрасно място океанът?

— Има чар, признавам. Опитвам се да го открия.

— Май нещо не ти се нрави. Каютата ли ти е тясна? Не ти харесва компанията? Или животът е твърде скучен?

Лолър го изгледа навъсено.

— Нид, защо не се разкараш?

Делагард избърса старателно петното от морска вещица върху обувката си и каза:

— Стига де. Просто се опитвам да си побъбря приятелски с теб.

Лолър слезе долу и се отправи към своята каюта на кърмата. Тесен мъждив коридор, осветен със заредени с рибено масло кокалени кандила, минаваше по цялата дължина на кораба. От застоялия задимен въздух очите му смъдяха. Чуваше се приглушеното лумкане на вълните в корпуса, отекващо в далечния край на трюма. Над главата му корабните въжета скърцаха в макарите.

Като корабен доктор Лолър бе получил една от трите самостоятелни каюти на кърмата. Струвин обитаваше онази откъм левия борд, а Делагард и Лиз Никлаус държаха най-голямата, която се простираше покрай десния борд. Всички останали живееха в бака, натикани в две продълговати помещения, които обикновено бяха предназначени за пътници, когато корабът изпълняваше междуостровни плавания. Първа вахта държеше лявото помещение, втора се бе настанила в това откъм десния борд.

Кинверсон и Съндайра се оказаха разпределени в различни смени и следователно живееха в различни помещения. Лолър бе изненадан от това. Не че имаше значение кой при кого спи — теснотията бе толкова голяма, че всеки, решил да се развлече с нежности и милувки, трябваше да се спусне в товарния отсек и да си намери местенце между вързопите и сандъците. Но нали Делагард му бе казал, че те са двойка? Лолър започна да осъзнава, че изглежда, греши. Или, ако бяха, то връзката им не беше от най-близките. Почти не бяха разговаряли от началото на плаването. Може би това, което се бе случило между тях на Сорве, някое мимолетно пламване на страст, силно и краткотрайно физическо привличане, сега бе отмряло.

Побутна вратата на каютата с рамо и влезе. Стаичката бе малко по-голяма от килер. Имаше койка, умивалник и неголям дървен скрин, в който Лолър държеше личните си вещи. Делагард го бе предупредил да не взема много неща. Накрая Лолър се бе спрял на няколко ката дрехи, рибарските такъми, съдове за хранене и огледалце. Както и предметите от Земята. Държеше ги на лавицата срещу койката.

Всичко останало — мебелировката във ваарга, някои украшения, които бе направил от намерени на брега причудливи морски образувания, бе оставил на хрилестите. Медицинските инструменти и лекарствата, както и личният му архив със записки бяха отпред, до камбуза, в каютата, отредена за корабен лазарет. Останалата част от лекарствените припаси бе разпределена по сандъците в трюма.

Той запали свещ и огледа бузата си в огледалото — парче морско стъкло с неравни краища, което Суейнър бе шлифовал за него преди много години. Отражението бе неясно, замъглено. Стъклото с високо качество бе непостижим лукс на Хидрос, където единственият източник на кварц бяха черупките на диатомейските миди от дъното на залива. Но Лолър бе привързан към своето огледало въпреки грапавата му повърхност и лошия образ.

Изглежда, сблъсъкът с морската вещица не бе довел до сериозни поражения. Имаше малко охлузено петно непосредствено над лявата скула, с виолетов ръб по края. Лолър го проми с бренди, като профилактика срещу инфекция. Професионалният опит му подсказваше, че няма за какво да се тревожи.

Шишенцето с розова тинктура стоеше непосредствено до манерката с бренди. Лолър спря замислен поглед върху него.

Днес след закуска вече бе приел обичайната си доза. Поне за момента не се нуждаеше от повече.

Но какво толкова, по дяволите. Какво толкова?

Малко по-късно се отправи към бака в търсене на компания, макар да не беше сигурен чия.

Вахтите вече се бяха сменили. Сега на палубата беше втора вахта и помещението откъм десния борд пустееше. Лолър надникна в другото и видя заспалия в койката Кинверсон, Натим Гаркид, седнал с кръстосани нозе и затворени очи, сякаш медитира, и Лео Мартело, който пишеше под несигурната светлина на кандилото. Сигурно работеше върху безкрайната си епична поема.

Мартело бе към трийсетгодишен, мускулест, изпълнен с енергия и обикновено подскачаше като на пружини. Имаше големи кафяви очи, живо открито лице и обикновено си бръснеше главата. Баща му бе пристигнал доброволно на Хидрос, изгнаник по свое желание, спуснал се с единична и еднопосочна капсула. Беше се появил на Сорве, когато Лолър бе още малко момче, и се бе оженил за Джина Соултел, по-голямата сестра на Дамис. И двамата вече не бяха между живите, отнесени от Вълната при трагичен риболовен инцидент.

Мартело работеше в корабостроителницата на Делагард от четиринайсетгодишен, но всъщност основното му занимание в живота бе някаква безкрайна поема, която твърдеше, че пише, разказ за величествената емиграция от обречената Земя към другите светове в галактиката. От години й посвещаваше всичкото си свободно врече, но никой не бе прочитал повече от няколко реда от нея.

Лолър се спря на прага, тъй като не искаше да го разсейва.

— Докторе — рече Мартело. — Точно теб исках да видя. Трябва ми лекарство против слънчево изгаряне. Днес направих една беля.

— Нека първо да погледна.

Мартело си смъкна ризата. Въпреки дълбокия тен кожата на раменете бе зачервена. Слънцето на Хидрос бе по-силно от това, под което бяха живели и еволюирали древните хора. В практиката си Лолър доста често се срещаше със случаи на кожен рак, слънчево изгаряне и всякакви дерматологически проблеми.

— Не изглежда толкова зле — каза той. — Ела утре в каютата ми и ще се погрижа за него. Ако мислиш, че ще ти пречи да спиш, мога да ти дам нещо още сега.

— Ще се справя. Мога да спя по корем.

Лолър кимна.

— Как върви прочутата ти поема?

— Бавно. Наложи се да препиша Петата кантата.

За своя изненада Лолър се чу да казва:

— Мога ли да погледна?

Мартело също изглеждаше изненадан, но въпреки това побутна към него листа от водораслов папирус. Лолър го взе с две ръце и зачете. Почеркът на Мартело бе момчешки, неравен и груб, с големи заврънкулки, ченгели и камшичета.

— И на майките също — подметна кой знае защо Лолър.

— Да, и на тях — съгласи се Мартело, но се понацупи. — На тях ще посветя друга част, малко по-нататък.

— Хубаво — кимна Лолър. — Силна поема. Разбира се, аз не съм истински специалист. Не харесваш ли поемите в рима?

— Докторе, римата е демоде вече повече от сто години.

— Така ли? Не знаех. Баща ми понякога рецитираше поеми от Земята. По онова време са обичали да използват рими.

— Каква е тази поема? — попита заинтригувано Мартело.

— Нарича се „Песента на стария моряк“. Разказва се за едно морско пътешествие — изпълнено с премеждия.

— Завладяващо произведение. Нататък знаеш ли я?

— Само отделни късчета — призна Лолър.

— Знаеш ли, докторе, трябва да се съберем някой път и да си поговорим за поезия. Нямах представа, че се интересуваш от подобни неща. — За миг по лицето на младежа премина тъжна сянка. — Баща ми също обичаше старите поеми. Беше донесъл със себе си книга с поезия от Земята, имаше я от планетата, на която бе живял, преди да дойде на Хидрос. Казвал ли ти е за нея?

— Не — отвърна развълнувано Лолър. — Къде е тя?

— Изгубена. Беше с него, когато загинаха с майка ми.

— Така бих искал да я прочета — призна натъжено Лолър.

— Понякога ми се струва, че книгата ми липсва дори повече от родителите ми — подметна Мартело. И побърза да добави: — Не е ли ужасно да си мисля подобни неща, докторе?

— Не бих казал, защото, струва ми се, разбирам какво имаш предвид. „Вода, вода додето поглед стига — помисли си Лолър. — И всички бордове залети“. — Слушай, Лео, ела при мен утре, след първата смяна. Ще се погрижа за изгорения ти гръб и ще си побъбрим.

Късно същата нощ Лолър отново излезе на палубата под черното небе. От север полъхваше студен вятър. Делагард, Хендърс и Съндайра бяха при платната и си подхвърляха тайнствени и неразгадаеми заклинания. Хидроският кръст бе увиснал точно насред небето.

Лолър се загледа в него, тази невероятна редица от хиляди огромни сияещи топки от кипящ водород, сякаш подредени от човешка ръка насред небето. Несръчните строфи на Мартело изникнаха неканени в съзнанието му: „Огромни кораби към мрака непрогледен се понасят…“ Дали някое от тези слънца горе не бе земното Слънце? Не, едва ли. Казваха, че не може да се види с невъоръжено око от Хидрос. Това бяха други звезди, чужди и непознати. Но някъде по-нататък в мрака, скрито зад мощното сияние на Кръста, бе малкото жълтеникаво светило, под чиито меки лъчи бе зачената човешката история. „Златисти светове, сияят и примамват, разпалвайки нега на нашите бащи в душите…“ Да, и на майките. Същото това слънце, чийто краткотраен и свиреп изблик, само няколко секунди на космическа жестокост, бе унищожил този крехък дар — живота. Слънцето, което се бе нахвърлило върху собствените си творения, пращайки неумолими потоци твърда радиация, за да превърне само в миг родния свят на човечеството в овъглен къс скала.

През целия си живот се бе опитвал да си представи Земята, разпалван от разказите на баща си, и въпреки това тя си оставаше загадка. И щеше да си остане такава до края. Хидрос бе твърде изолиран, твърде далеч от всякакви възможни източници на информация и познание. Нямаше никой, който да му разкаже какъв е бил животът на Земята. Книгите, музиката й, нейната история, всичко това щеше да остане непознато, недосегаемо. Разполагаше само с късчета информация, като дребните предмети, които пазеше в колекцията си. Ето например, бе чувал, че съществувало нещо, наричано опера — но какво бе то? Хора, които пеят и разказват? Под акомпанимента на стотици музиканти? Та той никога досега не бе виждал стотина души на едно място, да не говорим за музиканти. Катедрали? Симфонии? Висящи мостове? Магистрали? Само названия на неща, за които не знаеше нищо. Загадки. Изгубените тайни на Земята.

Една толкова микроскопична топка — много по-малка от Хидрос, — а на нея се бяха пръкнали империи и династии, царе и пълководци, герои и подлеци, митове и легенди, поети, певци, велики майстори на изкуството и науката, храмове и градове, статуи и градски стени. Всякакви невероятни и загадъчни неща, които не би могъл да си представи, след като бе прекарал целия си живот сред безкрайната, враждебна, лишена от красоти и забележителности морска шир на Хидрос. Земята, която бе създала хората и която векове по-късно ги бе пратила към „мрака непрогледен“, към далечните светове на безразличната галактика. А след това вратата зад тях се беше хлопнала, в един кратък и ужасяващ миг на радиационно изригване. И те бяха останали разпръснати сред звездите. „Златисти светове, сияят и примамват…“

И ето ги тук сега, на борда на едно незначително петънце сред огромния океан, на планета, която сама по себе си е незначително петънце в черното море на космоса.

„Бях сам-самичък, сам-самичък, сам сред море, море, море…“

Не можа да си спомни следващата строфа. Е, толкова по-добре.

Обърна се и слезе долу да поспи.

Тази нощ го споходи нов сън, отново за Земята, но различен от тези, които го навестяваха през изминалите години. Този път сънува не гибелта на родната планета, а как хората я напускат, великата диаспора, полета към звездите. В съня си отново се рееше над познатата синьо-зелена сфера и когато погледна надолу, видя хиляди тънки блестящи игли да се издигат от повърхността, а може би бяха дори милиони, във всеки случай твърде много, за да успее да ги преброи, и всичките летяха право към него, носеха се стремително към открития космос — един постоянен емиграционен поток, безброй мънички блещукащи точици, пронизващи мрака, заобикалящ синьо-зелената планета. Проследи маршрутите им през небосвода, колкото да разбере, че се отправят към различни крайни пунктове, към светове, чиито имена не бе чувал, светове загадъчни, вълшебни и недостижими за него като самата Земя: Набомба Зом, където морето е алено, а слънцето синьо; Алта Ханалана, на която гигантски лигави червеи със заострени късове от безценен жълтеникав нефрит на челата прокопават тунели в блатистата почва; Златната Галгала, Ксамур, където въздухът е омаен като парфюм, а наелектризираната атмосфера се раздира от неописуемо красиви светкавици; Мараджо, с неговите искрящи пясъци; Ириарте; Ментиросо; Мулано с двойната звезда; Рагнарьок; Олимп и Малеболги; Енсалада Верде и Слънчев изгрев…

И дори Хидрос, еднопосочна спирка, от която няма завръщане…

Литналите от Земята кораби се отправяха навсякъде, накъдето можеше да се лети. За всеки от тях по време на полета настъпваше момент, в който светлинната на Земята отзад внезапно угасваше. Докато се мяташе в неспокоен сън, Лолър бе принуден отново да стане неволен свидетел на изгарящия огън и след него на падането на мрака и да изпратих въздишка света, от който произхождаше и той. Ала, изглежда, никой от корабите не бе забелязал гибелта на Земята — те всички продължаваха да летят, далече, все по-далече.

Следващият ден бе този, в който, докато крачеше по палубата, Госпо Струвин изрита една купчина, наподобяваща мокра жълтеникава мрежа, и извика: „Ей, кой остави тази мрежа тук?“

„Нали ти казах — рече Кинверсон по-късно, вероятно за десети път през този ден. — Не вярвам на спокойното море“.

А отец Куилан произнесе с напевен глас: „Да тръгна и по долината на смъртната сянка, няма да се уплаша от злото…“

2.

Смъртта на Струвин бе твърде неочаквана и бе настъпила в прекалено ранен етап от пътешествието, за да може да бъде възприета и осъзната. На Сорве смъртта бе неизменно дебнеща възможност — ако се отдалечиш прекалено с лодка от залива и внезапно се извие буря, ако докато се разхождаш по крайбрежната, без предупреждение се вдигне Вълната, или когато намериш апетитни на вид мекотели в плитчините, а впоследствие те не се окажат толкова апетитни. Корабът обаче изглеждаше като някакво малко островче на безопасността. Може би тъкмо защото бе далеч по-уязвим, защото представляваше само една крехка дървена черупка, нищожно петънце, плаващо сред необозримия океан, те всички бяха повярвали в неговата сигурност. Лолър предполагаше, че ще срещнат трудности, страдания и неволи, както и някои сериозни наранявания и болести, докато се доберат до Грайвард — все предизвикателства към неговите лекарски умения. Но смърт? Тук, насред спокойното море? При това смъртта на капитана? И само пет дни след като бяха напуснали Сорве. На фона на подозрително спокойните и безгрижни дни смъртта на Госпо Струвин идваше като зловещо предупреждение, като знак за дебнещи нататък по пътя още по-страшни изпитания.

Случката накара пътешествениците да се сплотят, както розовата кожа се събира около зарастващата рана. Изведнъж всички станаха разумни и добронамерени, готови да предложат помощта си за всяко нещо, внимателни към желанията и душевното състояние на околните. Делагард обяви, че той поема командването на кораба. За да се изравнят смените, Оньос Фелк бе преместен в първа вахта — той щеше да направлява групата на Мартело, Кинверсон и Браун при опъването на платната, а Делагард щеше да командва Голджоз, Хендърс и Тейн.

След краткото си избухване, когато научи за смъртта на Струвин, Делагард бързо се овладя и сега се държеше уверено и хладнокръвно. Изправен на мостика, той следеше промените във времето и даваше с ясен глас заповеди на своята команда. Вятърът не спираше да духа от изток. Пътешествието продължаваше.

Четири дни по-късно дланите на Лолър все още бяха покрити с болезнени червеникави рани от ужилването на мрежоподобното същество и пръстите му се сгъваха с осезаемо затруднение. Яркочервените линии постепенно бяха потъмнели, но вероятно Пиля беше права, че ще му останат белези завинаги. Това не го безпокоеше — и без това имаше доста белези по тялото, спомен за проявявано невнимание през изминалите години. Тревожеше го сковаността на пръстите. Те бяха важен инструмент в работата му, не само при хирургически манипулации, но и при прегледите, докосването и палпацията на кожата и телата на пациентите, при които събираше ценна информация за процесите на повърхността и в подлежащите тъкани. Не би могъл да разчита посланията, пращани от телата им, ако пръстите му са втвърдени като пръчки.

Пиля, изглежда, също се безпокоеше за състоянието на ръцете му. Следващия път, когато излезе на вахта, тя го видя да стои умислен край перилата, приближи се и взе ръцете му в своите, както бе направила малко след смъртта на Струвин.

— Не ми харесват. Слагаш ли от твоя мехлем?

— Редовно. Макар че раните са се затворили и едва ли има нужда от него.

— А другото лекарство — розовите капки? Обезболяващото?

— О, да. Да. Едва ли щях да издържа без него.

Тя погали дланите му с пръсти.

— Ти си толкова добър човек, сериозен човек. Знаеш ли, ако нещо се случи с теб, няма да мога да го понеса. Така се изплаших, когато те видях да се биеш с онова нещо, дето утрепа капитана. И после, като видях какво е станало с ръцете ти.

Истинско, неподправено обожание бе изписано на простоватото й лице. Пиля не беше красавица, но точно сега в очите й блещукаше неописуема топлина. Контрастът между златистите й коси и мургавото лице бе особено привлекателен. Тя беше силно простовато момиче и чувствата, които излъчваше в момента, бяха като отражение на природата й — силни и примитивни. Лолър дръпна внимателно ръката си, за да не я нарани, и същевременно я възнагради с добронамерена и благодарна усмивка. Би било толкова лесно да приеме това, което открито му предлагаше, да я отведе някъде в трюма, между товарите, и да се наслади на простичките удоволствия, от които се бе въздържал толкова дълго време. В края на краищата той не бе свещеник, нито бе давал обет за целомъдрие. Но изглежда, бе изгубил вяра в способността да владее чувствата си. И сега се страхуваше — боеше се да започне едно приключение, чийто край можеше отново да е мъчителен.

— Как мислиш, дали ще оцелеем? — попита тя.

— Да оцелеем? Разбира се.

— Аз пък смятам, че ще загинем в морето. Госпо беше първият.

— Всичко ще бъде наред — увери я Лолър. — Онзи ден ти го казах и сега пак го повтарям. Госпо извади лош късмет, нищо повече. Винаги има хора, на които не им върви.

— Искам да живея. Сигурно в Грайвард ще си намеря съпруг. Сестра Текла ми го предрече малко преди да отпътуваме, помолих я да ми гледа бъдещето. Тя каза, че в края на пътуването ще срещна мъж.

— Сестра Текла каза много безумни неща на много хора относно това, което ни чака в края на плаването. Не бива да вярваш на гадателите. Но ако наистина искаш да си намериш съпруг, надявам се сестра Текла да е познала.

— Искам да е по-възрастен от мен. Някой силен и мъдър, който не само ще ме обича, но и ще ме научи на много неща. Никой досега не ме е учил на нищо. Освен на работа по корабите и тъкмо заради тази работа все пътувам с Делагард и не мога да си намеря свестен мъж. Но сега вече твърдо съм решила. Време ми е вече. Хубава съм, нали, докторе?

— Много си хубава — отвърна Лолър.

„Бедничката Пиля“ помисли си. Изпитваше вина, че не я обича.

Тя се отдръпна, сякаш почувствала, че разговорът не върви в посоката, в която й се искаше. След кратка пауза подхвърли:

— Мислех си за красивите неща от Земята, които ми показа, онези, дето ги държиш в твоята каюта. Онези дребни прекрасни предмети. Те са направо невероятни. Помолих те да ми подариш един от тях и ти ми отказа, но сега промених намерението си. Не искам да имам такъв предмет. Те са минало. Искам само бъдещето. Докторе, струва ми се, че твърде много живееш в миналото.

— За мен то е по-голямо от бъдещето. Има повече неща, които да разглеждам.

— Не. Не си прав. Бъдещето е много голямо. Бъдещето се простира безкрайно. Почакай и ще видиш, че съм права. Трябва да изхвърлиш тези стари вещи. — Погледна го със срамежлива, нежна усмивка. — Време е да вървя… Ти си много фин човек. Щеше ми се да ти го кажа. Искам само да знаеш, че имаш верен приятел на кораба — ако ти трябва приятел. — Обърна се и се отдалечи с бърза крачка.

Лолър я наблюдаваше, докато се катереше по такелажа. „Бедната Пиля — помисли си отново. — Какво сладко момиче. Едва ли бих могъл да те обичам, не и по начина, по който искам да обичам някого. Но въпреки това ти самата си много фин човек“.

Тя се катереше с ловки, гъвкави и чевръсти движения и след броени секунди вече беше високо над палубата. Приличаше на някоя от маймунките, които си спомняше от детските книжки, същите тези книжки, които бяха пълни с неразбираеми разкази за някогашната Земя с нейните огромни континенти, джунгли, пустини, ледници, маймуни, тигри, камили, бързоходни коне, полярни мечки, моржове и кози, които скачат от една канара на друга. Какво ли е канара? Ами коза? Налагаше се сам да си ги представя по оскъдните описания в текста. Козите бяха дългурести, покрити с козина четириноги създания, чиито крака бяха яки като натегнати стоманени пружини. Канара е купчина от камъни, а камъкът е доста по-твърда водораслова дървесина. Маймуните са грозни дребни копия на хората, които се катерят по дърветата и врещят подигравателно. Ако бе така, Пиля нямаше нищо общо с тях. Освен че се катереше по върховете на мачтите, сякаш си е у дома.

Изведнъж Лолър осъзна, че не може да си спомни какво е било да прави любов с Аня, майката на Пиля, преди двайсетина години. Помнеше само факта. Но всичко останало, стенанията, които издаваше Аня, начинът, по който се движеше, формата на гърдите й — всичко бе изтрито. Изчезнало безследно, като Земята с нейните звуци. Сякаш никога нищо не се бе случвало между тях. Аня имаше същата златиста коса и мургава кожа като Пиля, но май очите й бяха сини. По онова време Лолър все още преживяваше загубата на Мирейл и Аня се бе появила в живота му, предлагайки му известна утеха и спокойствие. А ето, че сега дъщеря й постъпваше досущ като майка си. Дали майките и дъщерите се любят по един и същи начин, движени подсъзнателно от една и съща сила на гените? Дали в прегръдките му Пиля ще тръпне и въздиша също като майка си? Ако я прегърнеше, щяха ли да се пробудят в него заспалите спомени за Аня? Изкушаваща мисъл, която почти го подтикваше да опита. Не, реши той. В никакъв случай.

— Любуваме се на водните цветя, а, докторе? — заговори отец Куилан, застанал до него.

Лолър извърна глава. Куилан владееше странното качество да се доближава съвършено безшумно и незабележимо — материализираше се от въздуха, сякаш беше ектоплазма или се плъзгаше по гладко смазани релси. Просто изведнъж възникваше в околното пространство в сияещо метафизично великолепие.

— Водни цветя? — повтори Лолър, все още под влияние на размишленията си. — Ах, тези там. Да, виждам ги.

И как би могъл да не ги забележи? В яркото слънчево утро цялата повърхност на морето бе покрита с цъфнали водни лилии. Имаха изправени дебели стебла, високи около метър и завършващи с топки колкото човешки юмрук, пищно оцветени, алени, с жълтеникави венчелистчета на зелени ивици и причудливи раздути черни въздушни мехури отдолу. Мехурите бяха потопени до половината във водата и тъкмо те държаха цветята изправени. Дори когато ги заливаше някоя вълна, лилиите потъваха само за миг и отново изскачаха на повърхността, като неуморни клоуни, които падат и подскачат, без дори да забележат положеното за това усилие.

— Чудо на подвижността — отбеляза отец Куилан.

— И урок за всички нас, предполагам — отвърна Лолър, внезапно завладян от склонност към нравоучение. — Трябва да вземем пример от тях. Животът непрестанно ни нанася удари и след всеки от тях трябва да се изправяме. Не е зле да се научим да подражаваме на лилиите — те са неуязвими към всичко, напълно безразлични, способни да търпят всякакви удари. Само дето не сме такива, нали, отче?

— Не и когато става въпрос за теб, докторе.

— Така ли смяташ?

— Хората имат високо мнение за теб, знаеш ли? Всички, с които съм разговарял, те хвалят за търпението, мъдростта и силата на характера ти. Особено за силния ти характер. Казват, че си един от най-издръжливите, силни и жилави членове на колонията.

Звучеше като описание на друг човек, не и на Валбен Лолър. Той се разсмя.

— Отче, може да изглеждам така отстрани, но струва ми се, хората грешат.

— Винаги съм смятал, че човек е това, за което го мислят другите — възрази свещеникът. — Това, което мислим за себе си, не е от съществено значение. Само чрез оценката на другите можем да се уверим в истинските си достойнства.

Лолър го погледна изненадано. Продълговатото неприветливо лице на отец Куилан бе съвсем спокойно.

— Наистина ли смяташ така? — попита Лолър. Усети, че в гласа му се прокрадва раздразнение. — От доста време не бях чувал по-налудничаво изявление. Но всъщност ти си играеш с мен, нали? Предполагам, че обичаш да се забавляваш с подобни игрички.

Свещеникът не отговори. Между двамата, застанали един до друг на хладната утринна светлина, се възцари мълчание. Лолър бе зареял поглед в безкрая. Виждаше само размазания хоризонт и неспирно полюшващите се вълни.

По някое време отново втренчи очи във водите около кораба и едва сега забеляза какво става там.

— Май водните лилии не са напълно неуязвими, а? — подметна той и посочи. Устата на някакво гигантско подводно същество се бе появила в далечния край на колонията от цветя и докато се движеше, създаваше водовъртеж, който засмукваше лилиите. — Може да си много жилав и издръжлив, но все се намира някой, който да те прекърши. Не е ли така, отче?

Отговорът на отец Куилан се изгуби във внезапния порив на вятъра.

Последва нова пауза. Лолър си припомни думите на свещеника: „Човек е това, за което го мислят другите. Това, което мислим за себе си, не е от съществено значение“. Абсолютни глупости. Всъщност дали е така? Разбира се, че е така.

И тогава Лолър чу собствения си глас да произнася:

— Отче Куилан, какво те накара да дойдеш на Хидрос?

— Какво ли?

— Да, какво. Това е ужасно негостоприемна планета, непригодна за всяко човешко същество. Не е предназначена за нас, живеем при тежки условия и няма никаква надежда да си тръгнем. Знаеше, че си обречен да останеш тук, нали?

Очите на отчето внезапно се оживиха. Той заговори трескаво:

— Дойдох, защото намирам Хидрос за неустоимо красива планета.

— Това не е истинският отговор.

— Е, добре. — В гласа на Куилан се доловиха предпазливи нотки, сякаш Лолър го бе принудил да признае неща, които предпочиташе да скрие. — Да речем, че пристигнах тук, защото това е мястото, където се събира цялата галактическа измет. Един свят, заселен с изгнаници, отрепки и всякакви чудаци от космоса. Съгласен си, нали?

— Разбира се, че не.

— Всички вие сте потомци на престъпници, нали? В галактиката вече няма престъпници. На другите светове хората се държат напълно разумно.

— Позволи ми да се усъмня и в това. — Лолър не можеше да повярва, че отец Куилан говори сериозно. — Да, вярно е, че някои от нас са потомци на престъпници. Това не е тайна. Или, ако трябва да съм точен, на хора, които са били обвинени в извършването на престъпления. Моят далечен прадядо например е бил пратен тук, защото е имал лош късмет, нищо повече. Убил е човек по случайност. Но да приемем, че си прав и че тук сме утайката на утайката. Защо ти е тогава да живееш сред нас?

Хладните сини очи на свещеника отново блеснаха.

— Не е ли очевидно? Тъкмо тук ми е мястото.

— Ах, да, за да изпълняваш свещеническия си дълг и да ни направляваш към Божията милост?

— Ни най-малко. Дойдох тук заради своите нужди, не заради вашите.

— Брей. Значи си дошъл, движен от чист мазохизъм, от някаква нужда да се самонаказваш. Това ли е, отче Куилан? — Свещеникът мълчеше. Но Лолър усещаше, че е на прав път. — Наказание за какво? За някое престъпление? Нали преди малко твърдеше, че навън вече нямало престъпници.

— Моите престъпления са срещу самия Господ Бог. Което по принцип ме прави един от вас. Изгнаник, прокуден заради свойствената му натура.

— Престъпление срещу Бога — повтори Лолър учудено. За него Бог бе далечно и загадъчно понятие, като козите и канарите. — Какво престъпление би могъл да извършиш срещу Него? Щом Той е всемогъщ и вероятно неуязвим — ако пък не е, как може да бъде Бог? Освен това само преди седмица или две ти ми призна, че не си сигурен дали вярваш в Бога.

— Което само по себе си е престъпление срещу Него.

— Само ако вярваш в Него. Ако Той не съществува, няма как да го оскърбиш, нали?

— Водиш спор като истински свещеник — кимна одобрително Куилан.

— Сериозно ли говореше оня път, когато призна, че не си сигурен във вярата си?

— Да.

— И не си играеше някакви игрички с мен? Не ми предлагаше някакъв евтин спонтанен цинизъм заради моментното забавление от разговора?

— Ни най-малко. Кълна се. — Куилан се пресегна и положи ръка на китката на Лолър, странен жест на интимност, който при други обстоятелства би подразнил доктора, но сега му се стори почти умилостивяващ. Свещеникът продължи с нисък и ясен глас: — Посветих се на Божията служба още като съвсем млад. Това звучи малко надуто, зная. Но на практика означава много и упорна работа, не само продължителни сеанси от молитви в студени ветровити помещения в ранните часове и по късна доба, но също изпълняването на задължения, сами по себе си толкова неприятни, че само един доктор, предполагам, би разбрал смисъла от тях. Като да умиеш краката на бедните например. Добре де, така да бъде. Зная, че го вършех доброволно, и не искам медал за това. Но това, което не знаех, нито предполагах в началото, Лолър, бе, че колкото по-дълбока и всеотдайна става обичта ми към Бога, колкото повече я изразявам, като служа и страдам в името на човечеството, толкова по-уязвим ставам към удължаващите се периоди на духовна пустота. Периоди, през които се чувствах напълно откъснат от обкръжаващата ме вселена и когато другите хора ми бяха толкова чужди, колкото извънземните създания, когато в мен не бе останала и капчица от вярата във Висшата сила, на която се бях заклел да служа до сетния си дъх. Моменти, в които се чувствах толкова невероятно самотен, че ми е трудно дори да ти го опиша. Колкото повече се трудех, толкова по-безсмислено ми изглеждаше всичко. Надявах се да спечеля Божията милост, предполагам, но вместо това получих отрезвяващи дози от Неговото височайше отсъствие. Разбираш ли за какво говоря, Лолър?

— И каква според теб бе причината за тази духовна пустота?

— Тъкмо затова пристигнах тук — за да го разбера.

— Но защо точно тук?

— Защото на Хидрос няма църква. Само отделни и разпокъсани човешки колонии. Защото тази планета е изначално враждебна към нас. И защото това е място, от което няма връщане назад — също като самия живот. — В очите на Куилан танцуваха странни светлинки, като догарящи пламъчета на свещ. Сякаш бе вперил поглед в Лолър от някакво далечно, безнадеждно място, в което се бе натикал по своя воля и желание. — Разбираш ли, исках да се изгубя тук. И по някакъв начин да се намеря. Или поне да намеря Бог.

— Бог? Къде? Някъде на дъното на този огромен океан?

— Защо не? И без това не Го намираме другаде, нали?

— Знам ли? — отвърна Лолър. Но преди да продължи, от наблюдателното гнездо на мачтата долетя вик:

— Земя на хоризонта! — Беше гласът на Пиля Браун. — Остров на север! Остров на север!

Нямаше никакви острови в тези води, нито на север или на юг, на изток и на запад. В противен случай всички щяха да стоят по цял ден на борда и да се цъклят към хоризонта. Но никой не бе споменавал нито думичка за остров тук.

Откъм щурвала Оньос Фелк изсумтя невярващо, поклати глава, заряза поста и закрачи към носа върху късите си криви крачета.

— Какви ги бръщолевиш, момиче? — мърмореше картографът. — Какъв ти остров? Какво ще търси остров в тази част на океана?

— Откъде да зная? — провикна се отгоре Пиля, улови се за въжето и се залюля над палубата. — Да не съм го сложила аз там?

— Не може да има никакъв остров.

— Ела и се увери, сушена стара рибо!

— Какво? Какво?

Лолър засенчи очи и се загледа в далечината. Докъдето му стигаше погледът, виждаше само подскачащите водни лилии. Но Куилан го задърпа развълнувано за ръкава.

— Ей там! Видя ли го?

Виждаше ли? Да, наистина, сега вече Лолър различаваше нещо — тънка жълто-кафява линия на северния хоризонт. Но дали бе остров? Как би могъл да знае?

Сега вече всички наизлязоха на палубата и се скупчиха на носа. В центъра на тълпата беше Делагард, понесъл безценния си глобус в едната ръка и очукан стар далекоглед от жълтеникав метал в другата. Оньос Фелк изтича при него и посегна към глобуса. Делагард му хвърли смразяващ поглед и го отпъди със злобно съскане.

— Но аз трябва да погледна…

— Ръцете настрани, ясно?

— Момичето каза, че там имало остров. Исках да й докажа, че това е невъзможно.

— Видяла е нещо, нали? Може пък да е остров. Не знаеш всичко, Оньос. — Делагард го избута назад и започна да се катери с лакти и крака по въжената стълба, като продължаваше да стиска в ръце глобуса и далекогледа. Стигна до първата площадка, закрепи се някак си и опря далекогледа до дясното си око. На палубата под него се възцари абсолютна тишина. След мъчително, сякаш безкрайно дълго чакане Делагард най-сетне обяви:

— Проклет да съм, ако това не е остров!

Подаде далекогледа на Пиля и завъртя глобуса, проследяваше трескаво маршрута на близките острови. — Не е Велмис със сигурност. Нито Салимил. Кагерам? Не. Не. Кентръп? — Поклати глава. Всички го наблюдаваха напрегнато. „Ама какво изпълнение само“, помисли си Лолър. Делагард тикна морската карта в ръцете на Пиля, дръпна далекогледа и пак го насочи към хоризонта.

— Господ да ни чука всички! Нов остров, това е! Строят го в момента! Погледнете само! Има греди! И скеле! Господ да ни чука всички! — Хвърли далекогледа на палубата. Дан Хендърс го улови, преди да се е разбил в дъските, и надзърна през него. Останалите се скупчиха наоколо. Делагард вече се спускаше по въжената стълба, като повтаряше: „Господ да ни чука всички! Господ да ни чука всички!“

Далекогледът минаваше от ръка на ръка. Но само след броени минути корабът бе достатъчно близо до новия остров, за да могат да го разглеждат без помощта на далекогледа. Лолър втренчи поглед, шашардисан, зяпнал от почуда.

Постройката бе съвсем тясна, не повече от двайсет-трийсет метра на ширина и стотина метра дълга. Най-високата й точка се издигаше на няколко метра над водата — било, което приличаше на извития гръб на някакво огромно морско чудовище, плаващо под повърхността. Десетина хрилести сновяха напред-назад по скелето, вдигаха трупи, закрепваха ги, пробиваха дупки със странни инструменти и прекарваха през отворите въжета от морско лико.

Морето наоколо кипеше от живот и трескава дейност. Някои от съществата в него бяха хрилести и те май бяха преобладаващата част, доколкото Лолър можеше да определи. Куполовидните им глави току щръкваха над спокойното море като цветовете на водните лилии. Но освен тях Лолър различаваше и издължените гладки и блестящи тела на гмурците. Те изнасяха водораслови клони от дълбините и ги отнасяха на хрилестите във водата, а те тутакси ги сплитаха в по-дебели и яки трупи, преди да ги предадат нататък по веригата до новия остров, където други хрилести ги вдигаха във въздуха и ги подготвяха за монтаж.

Наблизо спря „Звездата на Черно море“, обърната към острова с десния си борд. Хората се бяха струпали при перилата, сочеха с ръце и махаха. От другата страна „Богинята на Сорве“ се приближаваше бързо, следвана недалеч от „Три луни“.

— Там има платформа — посочи Гейб Кинверсон. — В лявата част на северния край на острова.

— Божичко, наистина! — извика Делагард. — Погледнете само колко е голяма!

В действителност това, което плаваше от другата страна, бе гигантско морско създание, което в началото бяха взели за остров. Наричаше се „платформа“ заради размера и формата си — това вероятно бе най-големият обитател на Хидроския океан, по-голям дори от исполинските китоподобни чудовища, известни като усти. Колосална, приблизително правоъгълна маса, толкова инертна, че лесно можеше да се приеме за остров. Платформите дрейфуваха из всички морета и събираха микроорганизми през скрити с ресни отвори по цялата си дължина. Как успяваха ежедневно да си набавят достатъчно храна оставаше истинска загадка. Лолър предполагаше, че метаболитните им процеси протичат изключително бавно — те не бяха нищо повече от огромни топки месо. И въпреки това огромните им виолетови очи, разположени в три редици по шест на гърбовете им, всяка по-широка от раменете на широкоплещест мъж, излъчваха някаква меланхолична интелигентност. Случваше се понякога в залива на Сорве да се появи платформа, плъзгаща се непосредствено над плиткото сплетено дъно. Веднъж, докато Лолър ловеше риба с малката си лодка в лагуната, неусетно се бе озовал над една и го осъзна едва когато откри, че две големи тъжни очи са се вперили изпод водата в него. Стори му се, че видя в тях някакво почти божествено спокойствие, причудливо и необяснимо състрадание.

Тази платформа, изглежда, се използваше точно за това — като работна площадка. Няколко групи хрилести се трудеха над различни неща върху гърба й. Крачеха до колене във вода, навиваха върволици от водорасли и ги наплитаха в дълги и яки въжета. Жилави пипала се подаваха от дълбините на морето и стоварваха нови купчини водорасли върху платформата. Никой, дори Кинверсон, не знаеше що за същества имат подобни пипала.

Отец Куилан се обади:

— Невероятна гледка! Да видиш как различни същества си помагат и работят задружно!

Лолър се обърна към него.

— Никой досега не е виждал остров в строеж, нито е чувал за подобно нещо. Доколкото ни е известно, повечето острови са на стотици години. Ето значи как го правят! Наистина гледката е невероятна!

— Някой ден — заговори отново Куилан — на тази планета ще се появи истинска суша, като на всички останали. След милиони години дъното на океана ще се издигне. Като строят тези изкуствени острови, хрилестите се подготвят за следващата фаза в еволюцията.

— Откъде знаеш? — Лолър го погледна учудено.

— Изучавал съм геология и еволюция в свободния университет на Слънчев изгрев. Да не мислиш, че свещениците учат само молитви и ритуали? И че възприемаме Библията буквално? Тази планета е все още с начеваща геологична активност. Няма динамични движения на кората, които да издигат планински вериги и цели континенти от първичното море, както се е случвало на другите светове, и затова всичко поне засега е останало на определено водно, дори подводно ниво на развитие. Дори да е имало суша в началото, морето е ерозирало бреговете й и я е погълнало. Но това ще се промени. Налягането в кората на планетата продължава да расте. Вътрешното гравитационно напрежение създава турбулентни движения и след трийсет-четирийсет милиона години…

— Чакай малко — спря го Лолър. — Какво става там?

Делагард и Даг Тарп внезапно бяха избухнали в шумен и гръмогласен спор. Дан Хендърс също участваше; лицето му бе зачервено, вените на шията — издути. Тарп бе раздразнителен, вечно недоволен тип, който все се караше с някого, но тъкмо видът на обикновено спокойния и уравновесен Хендърс прикова вниманието на Лолър.

Той се приближи към тях.

— Какво става?

— Нищо особено, малко неподчинение — обясни Делагард. — Мога да се погрижа за това, докторе.

Клюнестият нос на Тарп бе почервенял. Увисналата кожа на шията му потрепваше.

— С Хендърс предложихме да се приближим до острова и да поискаме да ни приютят — обясни той на Лолър. — Можем да хвърлим котва и да им помагаме при строежа. Така проектът ще е съвместен, още от самото начало. Но Делагард се опъва и казва, че трябвало да идем на Грайвард. Имаш ли представа колко път ни чака дотам? И колко още мрежи-убийци и други подобни гадини могат да изпълзят на палубата? Един Господ знае какво може да ни се случи. Кинверсон твърди, че сме били ужасни късметлии досега, задето не сме срещнали по-големи опасности, но колко още може да продължава?

— Отиваме на Грайвард, и толкоз! — отсече Делагард.

— Виждаш ли? Чувате ли го?

— Нека поне гласуваме, как мислиш, докторе? — обади се Хендърс. — Колкото по-дълго останем в морето, толкова по-голям е шансът да срещнем Вълната или да ни сдъвче някое зловещо чудовище като тези, за които ни е разказвал Гейб. А тук има един остров, който все още се строи. Щом хрилестите използват гмурци и платформи, за да им помагат, защо ще откажат на нас? Може дори да са ни благодарни? Но той не ще и да помисли за това!

Делагард изгледа инженера кръвнишки.

— Че кога хрилестите са ни искали помощта? Знаеш как беше на Сорве, Хендърс.

— Това не е Сорве.

— Навсякъде е едно и също.

— Защо си толкова сигурен? — тросна се Хендърс. — Слушай, Нид, нека се свържем и с другите кораби и да го обсъдим заедно. Даг, повикай Соултел и другите и…

— Остани си на мястото, Даг! — нареди Делагард. Тарп премести поглед от Хендърс към Делагард, но не посмя да помръдне. — Чуйте ме всички! — продължи Делагард. — Искате ли да живеете на някакво жалко мижаво островче, на което са му нужни години, докато порасте? И в какво? В колиби от водорасли? Да виждате там ваарги? Има ли залив, от който да вадим полезни вещества? Освен това те няма да ни вземат, казвам ви. Защото знаят, че са ни изхвърлили от Сорве. Всички хрилести на планетата го знаят, повярвайте ми.

— Ако тези хрилести не ни искат — попита Тарп, — защо смяташ, че ще ни поискат хрилестите на Грайвард?

Лицето на Делагард се наля с кръв. За един кратък миг изглеждаше като онемял. Лолър осъзна, че Делагард не знае дали истинските собственици на острова ще се съгласят да ги приемат. Досега бе разговарял само с човешките заселници на Грайвард.

Но Делагард се възстанови бързо.

— Даг, въобще не знаеш за какво говориш. Откога искаме разрешение на хрилестите, за да пътуваме между островите? Веднъж пуснат ли хора на някой остров, те не се интересуват кои от тях къде живеят. Те не могат да ни различават едни от други. Стига да не им влизаме в територията, няма да има никакъв проблем.

— Прекалено си сигурен в това — рече Хендърс. — Но кажи ми, защо трябва да пътуваме чак до Грайвард? Защо да не се заселим на някой по-близък остров, където няма хора? Тези хрилести може да се съгласят да ни вземат. Пък и ще се радват на помощта ни.

— Да бе — засмя се презрително Делагард. — Особено им трябват някакъв самозван инженер и радист. Нямат търпение да ви наемат. Добре де, вие двамата искате да живеете на този остров, така ли? Ами хубаво, плувайте до него. Още сега! Скачайте през борда, веднага! — Сграбчи Тарп за ръката и го задърпа към перилата. Тарп го гледаше с ококорени очи. — Хайде, скачай де! Тръгвай!

— Чакай малко — обади се тихо Лолър.

Делагард пусна Тарп, завъртя се рязко и попита:

— Имаш да кажеш нещо ли, докторе?

— Ако те скочат, скачам и аз.

Делагард се разсмя.

— По дяволите, докторе! Никой няма да скача! За какъв ме мислиш?

— Наистина ли държиш да ти отговоря, Нид?

— Виж — рече поуспокоен Делагард, — всичко опира до едно съвсем просто нещо. Тези кораби са мои. Аз съм капитан на този кораб и водач на цялата експедиция и никой не го оспорва. Само защото съм великодушен и добронамерен поканих всички, които живеят на Сорве, да ме придружат до нашия нов дом на остров Грайвард. И там отиваме. Така че не виждам смисъл защо трябва да се гласува дали да останем на този остров, или не. Ако Даг Тарп и Дан Хендърс наистина държат да се заселят на този остров, тяхна воля, ще им дам лодка. Но никакви гласувания за смяна на основния план на нашето пътуване. Ясно ли ви е? Дан? Даг? Ясно ли е, докторе?

Делагард бе стиснал юмруци. Умееше да държи на своето, нямаше две мнения.

— Доколкото си спомням — подметна Хендърс, — тъкмо ти бе този, който ни забърка в тази каша. Само се чудя дали го направи от великодушие, или от добронамереност?

— Млъквай, Дан! — скастри го Лолър. — Остави ме да мисля.

Загледа се към новия остров. Бяха достатъчно близо, за да различава жълтеникавия блясък в очите на хрилестите. Те продължаваха да работят, сякаш дори не бяха забелязали флотилията на хората.

Лолър изведнъж осъзна, че Делагард е прав, а Хендърс и Тарп грешат. Колкото и да му се щеше пътешествието да приключи тук и сега, той си даде сметка, че идеята да се заселят на незавършения остров е крайно неиздържана. Това бе съвсем малък, крехък къс дървесина насред океана. Дори хрилестите да ги пуснеха, щеше ли да се намери място за всички?

— Е, добре — въздъхна той. — Нид, макар и да се случва рядко, този път съм съгласен с теб. Този остров не е място за нас.

— Добре. Чудесно. Много разумно от твоя страна. Винаги мога да разчитам на мъдрия ти съвет, нали, докторе? — Делагард сви ръце на фуния и извика към Пиля: — Завой по вятъра! Да се махаме оттук!

— Трябваше да гласуваме — настоя мрачно Даг Тарп, докато си разтъркваше насинената ръка.

— Забрави — рече му Лолър. — Тази забава е на Делагард. Ние сме само гости.

3.

В началото на следващата седмица времето започна видимо да се променя. Следвайки северозападен курс към Грайвард, корабите напуснаха тропическите води и яркото слънце, което властваше в небето на средните ширини, и вече навлизаха в прохладни морета. Водата бързо взе да изстива и над повърхността й се вдигаха гъсти облаци всеки път, когато откъм екватора полъхваше топъл вятър. По обед мъглата се разсейваше, но небето често бе забулено в кълбести облаци или бе засенчено цялото, от хоризонт до хоризонт. Едно нещо обаче си оставаше същото. Все още нямаше дъждове. Не беше валяло, откакто напуснаха Сорве, и този факт се превърна във всеобща загриженост.

По тези места морето изглеждаше различно. Водите на Родното море останаха назад. Сега се намираха в Жълто море и синкавите широти на изток изчезнаха почти внезапно, сякаш границата бе прокарана с нож. Повърхността бе застлана с тънка, почти микроскопична пяна, жълтеникава и слузеста, из която се виеха дълги червеникави нишки, като кръвенисти съсиреци. Грозна, но иначе плодотворна гледка. Водата кипеше от живот, нов и непознат. Огромни грозновати риби с размери човешки бой, с мътносини люспи и с черни слепи очи се удряха в корабите като плаващи трупи. Понякога от дълбините изскачаше красив морски леопард с мека като плюш козина и поглъщаше някоя от рибите с едно-единствено бързо разтваряне на челюстите. Един следобед между флагмана и кърмата на кораба на Бамбър Кадрел изникна високо двайсетина метра яко цилиндрично чудовище с озъбена паст и започна да блъска водата зад кораба — плясъците бяха като топовни гърмежи, — а когато най-сетне изчезна в дълбините, отгоре останаха да плуват синкави останки от поне двайсетина избити риби. Малко по-късно изпод водата се появиха няколко по-дребни варианта на чудовището и започнаха да се хранят с тях. По тези места изобилстваше и от месеста риба, цели пасажи се стрелкаха чевръсто на известно разстояние от корабите, но по някаква необяснима причина се държаха далеч от мрежите ни Кинверсон.

Армии от милиони дребни многокраки създания с блестящи прозрачни телца режеха жълтеникавата кора като сърпове и прокарваха просторни улици, които се затваряха мигновено зад тях. Гаркид извади цяла мрежа от тях — те подскачаха и се блъскаха като обезумели, изплашени от слънчевата светлина, — и когато Даг Тарп уж на шега предположи, че може би стават за ядене, Гаркид изпържи няколко в собствения им сос и ги излапа най-безгрижно.

— Не са лоши — каза. — Опитайте.

След два часа все още му нямаше нищо. Други се съгласиха да рискуват, сред тях и Лолър. Дребните ракообразни бяха хрупкави, леко сладникави и изглежда хранителни. Никой не показа нежелани реакции към тях. Гаркид хвърли мрежата още няколко пъти, после се затвори в камбуза да ги приготвя и същата вечер си направиха малко празненство.

Но други животински форми в Жълто море не се оказаха толкова безвредни. Тъмнозеленикавите медузи, безопасни, но досадни, откриха начин да се катерят по корпуса и да се скупчват на борда, където измираха и воняха непоносимо. Изтикването им обратно и измиването на палубата отнемаше цял ден. Друг район на морето се оказа заселен от странни водорасли, достигащи на височина седем-осем метра над повърхността; по обед плодниците им се пръсваха от топлината и засипваха корабите с множество дребни твърди семена, които караха хората да се разбягват и да търсят укритие. Над водите често летяха шумни ята крилати червеи, размахваха перестите си крайници с невероятна бързина; носеха се по стотина-двеста метра, преди да се изтощят и да цопнат в морето. Понякога, когато прелитаха толкова близо до перилата, че се виждаха люспите на гръбчетата им, Лолър неволно докосваше раната на бузата си, останала след срещата с една от вещиците.

— Защо летят така? — попита той Кинверсон. — Да не се опитват да хванат нещо, което живее във въздуха?

— Нищо не живее във въздуха — отвърна Кинверсон. — По-скоро бягат от нещо, което се опитва да улови тях. Видят ли някоя голяма уста да зейва от дълбините, подскачат нагоре и пърхат уплашено. А през останалото време летят, за да се чифтосат. Женските се вдигат над вълните, а мъжките ги следват. Този, който лети най-бързо и е най-издръжлив, докопва най-хубавата.

— Нелоша система за естествен подбор. Така се окуражава силата и бързината.

— Да се надяваме, че няма да станем свидетели на някое масово чифтосване. Тогава дребните гадинки се вдигат с хиляди. Засенчват небето и са напълно пощурели.

Лолър посочи раната на бузата си.

— Мога да си представя. Един дребосък ме целуна тук миналата седмица.

— Колко малък? — попита любопитно Кинверсон.

— Към петнайсет сантиметра.

— Извадил си късмет. Ако беше по-едър, не знам дали сега щяхме да си говорим.

„Твърде много живееш в миналото, докторе“ — му бе казала Пиля. Но как да не го прави? Миналото живееше в него. И не само Земята, това далечно и мистично място, но и Сорве — най-вече Сорве, където за първи път се бяха събрали плътта и духът му. Миналото се пробуждаше в него непрестанно. Изпълваше го и сега, докато стоеше при перилата, загледан в странното Жълто море.

Беше само десетгодишен. Дядо му го повика във ваарга си. Дядо Лолър, дребен пожълтял старец, на който очевидно не оставаше да живее още много, се бе пенсионирал от лекарския пост преди три години и прекарваше времето си в разходки край вълнолома. Беше много стар, достатъчно, за да помни заселниците от първото поколение, дори своя собствен дядо, Хари Лолър, известен като Хари Основателя.

— Имам нещо за теб, момче. Ела тук. По-близо. Виждаш ли лавицата, Валбен? С предметите от Земята? Донеси ги.

Имаше четири предмета, две плоски метални пластини, някаква ръждясала дръжка и изрисувано керамично изделие. Някога бяха шест, но другите две, малката статуетка и парчето нащърбен камък, сега стояха във ваарга на бащата на Валбен. Дядо му вече бе започнал да раздава скромните си съкровища.

— Заповядай, момче — рече той. — Искам да го вземеш. Принадлежало е на дядо ми Хенри, който го е получил от своя дядо, който пък го е взел от Земята, когато излитал в космоса. Сега е твое. — И побутна към него парчето от глинен съд.

— Не е на баща ми? Нито на брат ми?

— За теб е — повтори дядо му. — За да си спомняш Земята. И да помниш мен. Ще го пазиш, нали? Защото това са единствените предмети от Земята и ако ги изгубим, няма откъде да си намерим други. Вземай. Вземай! Това е от Гърция. Може Сократ да го е държал в ръцете си. Или Платон. А сега е твое.

Това беше последната среща с дядо му.

Месеци след нея носеше керамичния чиреп навсякъде със себе си. А когато го разтъркваше между пръстите си, имаше чувството, че Земята се пробужда върху дланта му и че през това малко парченце му говори Сократ. Или Платон. Които и да са били тези хора.

Беше на петнадесет. Брат му Койрей, който бе напуснал техния остров, се бе върнал, за да ги навести. Койрей бе с девет години по-голям от него, най-възрастният от тримата братя, но Валбен почти не помнеше средния — Бърнат, защото бе загинал много отдавна. Един ден Койрей щеше да стане доктор на съседния остров, макар че медицината никак не го влечеше. Морето, това бе голямата му любов и страст. Той пътуваше често и задълго, Валбен получаваше писма от непознати места като Велмис, Сембилор, Тетопар и Мейса Месанда, а ето че сега Койрей се бе върнал, съвсем за малко, на път за някакво друго място на име Симбалимак, в едно море, наречено Лазурно, което се намираше ужасно далече, чак на другия край на света.

Валбен не го бе виждал от четири години. Не знаеше какво да очаква. Мъжът, който застана на прага, имаше лицето на баща му, същите силни черти, волева брадичка и дълъг орлов нос, но бе помургавял от слънцето и вятъра и кожата му изглеждаше като изсушена рибена ципа, а едната му буза бе разсечена от зловещ крив белег, който тръгваше от крайчеца на окото и стигаше до устните.

— Това ми е за спомен от една месеста риба — обясни той. — Но после аз й го върнах. — Тупна Валбен по рамото. — Ей, ама ти си порасъл! Почти колкото мен си на ръст. Само трябва още да наедрееш. Да лепнеш малко мускули по тези кокали. — Намигна му. — Някой път ще те водя в Мейса Мейсанда. Там знаят цената на добрата храна. Всеки ден е истинско пиршество. А жените! Ах, жените, момче! — Намръщи се и продължи: — Падаш си по жени, нали? Разбира се, как иначе? Прав ли съм? А? Какво ще кажеш, Вал? Когато се върна от Симбалимак, двамата с теб ще отскочим до Мейса Мейсанда.

— Знаеш, че не мога да напускам острова, Койрей. Трябва да уча.

— Да учиш!?

— Татко ме обучава за доктор.

— А, да. Правилно. Бях забравил. Ти ще си следващият доктор Лолър. Но преди това ще дойдеш с мен в морето, обещаваш ли?

— Не — поклати глава Валбен. — Не мога.

Едва тогава разбра защо дядо му бе дал керамичното парче от Земята на него — а не на брат му Койрей.

Брат му никога вече не се върна на Сорве.

Беше на седемнадесет, напреднал с обучението.

— Време е да направиш първата си аутопсия, Валбен — каза един ден баща му. — Дотук учеше всичко на теория. Рано или късно трябва да видиш и пипнеш нещата.

— Дали да не почакаме, докато приключа с уроците по анатомия? — попита той. — Така ще имам по-добра представа какво виждам.

— Най-добрите уроци по анатомия са вътре — рече баща му и го въведе в манипулационната, където на масата лежеше тяло, завито с бял чаршаф от морска маруля. Дръпна чаршафа и Валбен видя, че трупът е на възрастна женица с побелели коси и увиснали гърди, провесени настрани към мишниците. В следващия миг осъзна, че я познава — това беше Самара, майката на Бамбър Кадрел, съпруга на Маринус. Разбира се, че я познаваше, на острова имаше само шейсет души, как би могъл сред тях да живее непознат? И въпреки това — жената на Маринус, майката на Бамбър — просната гола върху операционната маса…

— Починала е тази сутрин, станало е почти внезапно, тупнала на земята във ваарга си. Маринус я донесе. Най-вероятно е сърцето, но трябва да се уверя, а и ти също. — Баща му извади сандъчето с хирургически инструменти. След това добави тихо: — Аз също понесох доста тежко моята първа аутопсия. Но, Валбен, това е нещо много необходимо. Трябва да се научиш какво представляват черният дроб, далакът, белите дробове, сърцето — не само да ги познаваш, но и да разбираш какво е станало с тях. Да определяш разликите между здрави и заболели органи. За съжаление не разполагаме с изобилие от трупове. Това е възможност, която не бива да се пропуска.

Избра един скалпел, показа на Валбен как е правилно да се държи и направи първия разрез. След което се зае да разкрива тайните в тялото на Самара Кадрел.

Да, началото беше направо ужасно.

Но той бързо се научи да понася гледката — веднага щом преживя шока от разпарянето на човешко тяло.

И наистина, не след дълго аутопсията му се стори безкрайно интересна. Забрави, че пред него лежи човек, когото е познавал през целия си живот, и започна да мисли само за органите и за настъпилите в тях изменения.

Ала същата вечер, след като приключи с обучението и бе излязъл с Бода Талхейм зад резервоара, плъзна ръка по гърба й, но все не можеше да прогони мисълта за това, което лежи под кожата й, под слоя от мускули и сухожилия. Припомни си потъмнелите тъкани, които бе видял следобед, блестящите намотки на червата, увисналите гърди на Самара, толкова различни от напъпилата трепкаща гръд на девойката до него, бързите и ловки движения, с които баща му разрязваше кожата. И изведнъж отдръпна ръце, сякаш бе докоснал не стройното тяло на Бода, а изстиналия вкочанен труп на старицата.

— Какво има, Вал?

— А, нищо. Нищо.

— Не искаш ли да…?

— Разбира се, че искам. Само че аз… аз не…

— Чакай. Нека ти помогна.

— Да. О, Бода. О, да!

Миг по-късно всичко се бе върнало на мястото си. Но той се питаше дали всеки път, когато докосва някое момиче, в съзнанието му неканени ще изплуват образите на нейния панкреас, бъбреците или фалопиевите тръби. Изведнъж взе да си дава сметка, че да си доктор е доста по-сложно занимание, отколкото бе предполагал.

Спомени, изтрити от времето. Призраци, които щяха да го придружават вечно.

След три дни Лолър слезе в трюма, за да попълни запаса си от лекарства. Бе взел свещ. В тъмното едва не се сблъска с Кинверсон и Съндайра, които излизаха иззад сандъците. Бяха запотени, разчорлени и изненадани да го видят, но нямаше никакво съмнение какво са правили.

Невъзмутимият Кинверсон го изгледа втренчено и подхвърли:

— Добр’утро, докторе.

Съндайра не каза нищо. Загърна разкопчаната си риза и подмина Лолър с безразличен поглед. Не изглеждаше толкова засрамена, колкото бързаща да се скрие зад обвивката, в която се затваряше. Обиден, Лолър кимна, сякаш срещата им бе съвсем обичайна, и продължи навътре, към медицинските припаси.

Това беше първото свидетелство за любовните отношения между Кинверсон и Тейн и ударът се оказа по-тежък, отколкото бе предполагал. Припомни си разказа на Кинверсон отпреди няколко дни, подмятанията за чифтосването на крилатите вещици. Чудеше се дали не са били насочени към него, с някаква скрита подигравка. „Този, който лети най-бързо и е най-издръжлив, докопва най-хубавата“.

Не. Едва ли. Лолър знаеше, че е имал предостатъчно възможности на острова да подхване нещо със Съндайра. Просто не беше пожелал, по една или друга причина.

В такъв случай защо го бе заболяло сега?

„Искаш я повече, отколкото смееш да си признаеш, нали?“

Да. Така беше. Особено в този момент.

„Защо? Защото се среща с друг мъж?“

Какво значение имаше? Желаеше я. Знаеше го отпреди, но не бе предприел нищо. Може би трябваше да се замисли тъкмо върху това.

По-късно отново ги видя заедно, на кърмата, в сянката на мостика. Изглежда, Кинверсон бе уловил нещо необичайно и й го показваше: гордият ловец, който се фука пред своята избраница.

— Докторе? — подвикна той засмяно, щом забеляза Лолър. В усмивката му сякаш нямаше нищо повече от откровена добронамереност. — Ела за минутка, ако можеш. Тук има нещо, което сигурно ще ти се види интересно.

В първия миг Лолър бе готов да поклати глава и да си тръгне. Но не искаше да им подсказва по какъвто и да било начин, че ги избягва съзнателно. От какво трябваше да се бои? Че ще види синини от ръцете на Кинверсон по тялото й? Не биваше да се държи като малко дете. Приближи се до тях.

Кинверсон бе разхвърлял наоколо всякакви рибарски такъми. Тук бяха дори мрежите, с които Гаркид вадеше водорасли.

Грациозно зеленикаво същество, което малко приличаше на гмурец, но беше много по-дребно, лежеше неподвижно в жълтеникава локва на палубата, сякаш Кинверсон току-що го бе извадил през борда. Лолър виждаше такова за пръв път. Някакъв бозайник най-вероятно. Дишащ въздух, като повечето обитатели на Хидроския океан.

— Какво е това? — попита той.

— Ами, не съм съвсем сигурен, докторе.

Животното имаше ниско сплескано чело и издължена муцунка, завършваща със сиви косъмчета. Източеното му стройно телце свършваше с разклонена на три опашка. Лолър различи ясно тръбната перка. Предните му крайници бяха плоски, предназначени за плавници, както при хрилестите, но под тях се подаваха къси закривени нокти. Черните му кръгли блестящи очички бяха ококорени.

Не дишаше, но и не изглеждаше да е мъртво. Имаше някакво изражение в очите му. Страх? Объркване? Кой би могъл да знае? Очи на извънземно.

— Беше се оплело в една от мрежите на Гаркид — обясни Кинверсон — и аз го извадих. Знаеш ли, можеш да прекараш целия си живот в океана и непрестанно да виждаш нови и нови твари. — Побутна животното с върха на обувката си. В отговор едва забележимо помръдна само опашката. — Свършило е, а? Нещастна малка гадинка.

— Чакай да го погледна отблизо — рече Лолър.

Коленичи и внимателно сложи ръка на хълбока на животинчето. Кожата му беше топла, лепкава, може би дори гореше като в треска. Лолър усети едва доловимо хриптене. Животното завъртя очи надолу, за да проследи ръката му, но без особен интерес. Долната му челюст увисна и Лолър с изненада видя вътре причудлива мрежа от плътни нишки, малко бяло кълбо, което запречваше напълно устата. Нишките се събираха в дебели стебла, които изчезваха навътре в тялото.

Той притисна малко по-силно коремната кухина и усети известно съпротивление, бучки и грапавини там, където повърхността трябваше да е съвсем гладка. Пръстите му бяха започнали най-сетне да възстановяват чувствителността си и Лолър можеше да разпознае топографията на вътрешните органи почти толкова добре, колкото ако бе разрязал корема със скалпел. Още повърхностният преглед му подсказа, че това, което се бе загнездило вътре, не е съвсем обичайно. Той завъртя животното по корем и забеляза същите бели нишки и върви да се подават от ануса му.

Внезапно животинчето издаде сподавен, мъчителен стон. Устата му се разтвори по-широко, отколкото Лолър предполагаше, че е възможно. Белезникавата топка се изтърколи навън и започна да се клатушка. Лолър бързо се изправи и отстъпи назад. Нещо, което приличаше на малко розово езиче, се отдели от кълбото и започна да пълзи като обезумяло по палубата, стрелкаше се напред-назад с маниакална енергия. Лолър стовари обувката си върху него тъкмо когато то го подминаваше и се насочваше към Съндайра. Втори самостоятелен език изпълзя от сферата и също започна да подскача върху палубата. Кълбото се завъртя още по-бързо, сякаш набираше енергия да изпусне още няколко езичета.

Лолър викна на Кинверсон:

— Бързо хвърли това нещо в морето!

— А?

— Вдигни го и го метни през борда! Веднага!

Тревогата в гласа му най-сетне подейства на Кинверсон, който май все още не бе осъзнал какво става. Той пъхна шепа под животното, вдигна го и го хвърли с едно рязко движение. Съществото полетя към водата като огромен къс безжизнено месо. В последния миг успя да се изпъне и удари повърхността като опитен гмурец, с главата напред, сякаш тялото му все още бе под командата на полуживи рефлекси. С едно бързо и мощно движение странната твар се изгуби в дълбините.

— Какво беше това, за Бога? — попита Кинверсон.

— Паразитна инфекция. Това нещастно животно бе опасано от муцуната до опашката от пипалата на някакво растение или друго животно. Не видя ли, че устата му беше пълна с нишки? Подаваха се и от другия край на тялото му. Паразитът буквално го беше завладял. И тези малки розови езичета… според мен си търсеха нови гостоприемници.

Съндайра потрепери.

— Нещо като гъбата убиец?

— Нещо такова, да.

— Мислиш ли, че можеше да ни зарази?

— Във всеки случай възнамеряваше да опита. В океан с подобни размери паразитите едва ли действат избирателно. Готови са да пуснат корени където им се удаде възможност. — Надзърна през борда, сякаш очакваше по повърхността да плуват още подобни паразити. Но долу нямаше нищо освен жълтеникава пяна. Лолър се обърна към Кинверсон:

— Искам да преустановите риболова, докато не напуснем тази част на морето. Ще ида да кажа на Даг Тарп да се свърже с другите кораби и да ги предупреди.

— Нуждаем се от прясно месо, докторе.

— Ще поемеш ли отговорността да преглеждаш лично всяка уловена риба за наличие на подобен паразитен растеж?

— За Бога, не!

— В такъв случай прибирай мрежите и въдиците. Предпочитам да изкарам известно време на сушена риба, вместо някоя подобна гадинка да се загнезди в червата ми. А ти?

Кинверсон кимна намръщено и каза:

— А какво хубаво животинче беше…

На следващия ден, докато все още бродеха из Жълто море, се натъкнаха на първата приливна вълна. Необяснимо бе защо се случи едва сега, все пак плаваха от няколко седмици.

По принцип бе невъзможно да се избегнат приливите! Трите луни на планетата, малки и обикалящи на бързи орбити, се въртяха, като следваха доста сложен модел, и оказваха мощно гравитационно влияние върху водната планета. Това предизвикваше появата на цели приливни планини, които непрестанно се носеха по повърхността, подсилвани от въртенето на планетата. Освен това под ъгъл спрямо тях се движеха по-малки вълни, продукт на индивидуалното въздействие на отделните луни. Хрилестите бяха построили островите си по такъв начин, че да издържат на напора на всяка от тези приливни вълни. В някои извънредно редки случаи малките вълни пресичаха пътя на големите и създаваха масивна турбуленция, известна сред моряците като Вълната. Островите на хрилестите можеха да издържат дори на това мощно явление, но лодките и корабите бяха безпомощни пред него. Вълната бе оживелият кошмар на всеки моряк.

Първата им приливна вълна бе средна по сила. Денят бе облачен и влажен, слънцето едва се подаваше иззад облаците, огрявайки ги с анемичните си лъчи. На смяна беше първа вахта — Мартело, Кинверсон, Гаркид, Пиля Браун.

— Развълнувано море отпред — провикна се Кинверсон от наблюдателната площадка. Оньос Фелк, заел позиция при щурвала, вдигна далекогледа. Лолър, който тъкмо бе излязъл на палубата след сутрешните прегледи, почувства как корабът внезапно подскача, сякаш се е натъкнал на нещо твърдо.

Погледна към шурвала. Фелк му махаше тревожно.

— Задава се приливна вълна! — извика картографът. — Слизай долу!

Лолър видя, че Пиля и Лео Мартело поставят допълнителни въжета на платната. Миг по-късно се спуснаха припряно по въжената стълба. Гаркид вече се бе скрил долу. Кинверсон дотича тромаво и му махна.

— Хайде, докторе. Не бива да оставаш на палубата.

— Знам — отвърна Лолър. Но въпреки това се задържа още малко при перилата. И я видя. Носеше се към тях от северозапад, като послание от далечния Грайвард — огромна сивкава водна стена, разположена под остър ъгъл спрямо хоризонта. Скоростта й бе невероятна. Лолър имаше чувството, че под повърхността се движи огромна пръчка, която повдига този неописуем воден хълм. Студен солен вятър я предхождаше на известно разстояние.

— Докторе! — извика Кинверсон, този път от люка. — Понякога заливат цялата палуба.

— Зная — отвърна Лолър. Но могъществото на приближаващата се вълна го очароваше и хипнотизираше. Бе съвсем сам на палубата. Изведнъж му хрумна, че ако затворят люка, ще е обречен. Хвърли последен поглед на вълната и хукна към тесния отвор. В каюткомпанията Хендърс и Делагард вече се бяха приготвили за предстоящия удар. Кинверсон хлопна люка и скочи след него.

Страховит стържещ звук се надигна от дълбините на кораба, започна откъм кърмата.

— Магнетронът се включи — прошепна Съндайра Тейн.

Лолър я погледна учудено.

— И преди ли ти се е случвало?

— Доста често. Но тази не е от големите.

Стърженето се усилваше. Магнетронът пращаше надолу тесен силов сноп, който се опираше чак в кълбото от разтопено желязо на планетарното ядро и осигуряваше „лост“, способен да повдигне кораба на метър, дори два над водата — достатъчно, за да го пренесе над най-опасната част от гребена на вълната. Магнитното силово поле беше единствената модерна технология, която хората на Хидрос бяха успели да донесат от човешките светове из галактиката. Дан Хендърс веднъж му бе казал, че устройство с мощността на магнетрона би могло да се прилага и в други полезни за колонистите области, вместо само да повдига корабите на Делагард над бурното море, и най-вероятно бе прав — но Делагард държеше магнетроните затворени на корабите си. Тези машини бяха негова лична собственост, перли в короната на неговата морска империя, фундаментът на семейното му богатство.

— Издигнахме ли се? — попита изплашено Лиз Никлаус.

— Когато стърженето спре — обясни Неяна Голджоз. — Ето. Сега.

Изведнъж настъпи тишина.

Корабът се носеше над гребена на вълната.

Само за миг: макар и мощен, магнетронът си имаше своята граница. Но дори този миг се оказа достатъчно дълъг. Приливната вълна премина и корабът се хлъзна плавно по другата й стена, към вдлъбнатината от изместена вода. Ударът от спускането се оказа по-силен, отколкото Лолър очакваше: въпреки че се държеше здраво, той се озова на пода.

Но вече всичко бе приключило. Морето около кораба се бе успокоило.

Делагард подаде глава през люка и се огледа ухилено. Дан Хендърс го избута и излезе след него.

— Това е всичко, хора — заяви доволно Делагард. — Обратно по постовете. Продължаваме.

В тила на мощната вълна морето бе съвсем леко разпенено и се люшкаше като люлка. Вълната се отдалечаваше на югоизток, стопяваща се гънка върху океанската шир. Лолър зърна жълтия флаг на „Златно слънце“, червения на „Три луни“ и черно-зеления на „Богинята на Сорве“. По-нататък се клатушкаха последните два кораба, преодолели, също като тях, краткотрайната опасност.

— Не беше толкова зле — подхвърли той на застаналия зад него Даг Тарп.

— Почакай — отвърна Даг. — Ти само почакай.

4.

Морето се променяше отново. От юг се появи бързо студено течение, която проряза тясна ивица през жълтата слуз. Ивицата бързо се разширяваше и не след дълго, когато корабите навлязоха в самото течение, жълтата кора изчезна напълно.

Кинверсон попита Лолър дали според него паразитът може да се среща в тукашните води. От много дни пътешествениците не бяха хапвали прясна храна.

— Извади нещо и ще видим — каза Лолър. — Само внимавай, когато го метнеш на палубата.

Ала Кинверсон не успя да улови нищо. Мрежите излизаха празни, куките се поклащаха недокоснати. А водите наоколо несъмнено изобилстваха от риба. Но кой знае защо, тя се държеше на почетно разстояние от кораба. Понякога зърваха в далечината обширни пасажи. Останалите кораби се оплакаха от същата участ. Все едно че плаваха из напълно безжизнени води.

Хората започнаха да роптаят.

— Не мога да ви готвя риба, след като не я хващате — оправда се Лиз Никлаус. — Говорете с Гейб.

Кинверсон остана невъзмутим.

— Аз пък не мога да я ловя, след като ни избягва. Щом не ви харесва, скачайте във водата и я хващайте с голи ръце. Съгласни?

Рибата продължаваше да ги избягва, но сега корабите навлязоха в район, богат на няколко нови видове водорасли, гъсти маси от сложно преплетени червеникави стебла, окичени с широки синьо-зелени листа. Гаркид беше в стихията си.

— Сигур’ ще стават за ядене — заяви той. — Струват ми се познати. Поне ще си попълним хранителните запаси.

— Но ако не си виждал точно такива досега… — възрази Лео Мартело.

— Мен питай. Няма начин да не ги бива за хапване. Гаркид ги опита пръв, съвсем естествено, сякаш това бе само негово задължение. След това докладва, че червените водорасли са подходящи за прясна салата. Синьо-зелените по-добре да се готвят в малко рибешко масло. Извади огромни количества водорасли и ги просна по цялата палуба, за да съхнат.

Лолър отиде при него, докато все още сортираше вдигащите пара растения. Дребни животинки, уловени в мрежата с водорасли, пълзяха и лазеха сред листата — охлювчета, рачета и други паякообразни с яркочервени черупки, които приличаха на миниатюрни и неимоверно красиви замъци. На Гаркид, изглежда, дори не му хрумваше, че някоя от тези животинки би могла да е отровна, че малките им челюсти могат да съдържат опасни токсини, непознати и смъртоносни секрети. Той ги разчистваше с малка метла от тръстика и дори използваше ръцете си за по-бързите. Видя приближаващия се Лолър и го дари с невинна усмивка.

— Днес морето беше добро към нас. Прати ни богат улов.

— Натим, къде си научил всички тези неща за морските растения?

Гаркид го погледна учудено.

— В морето, къде другаде? То ни дарява с живот. Излезеш ли в него, скоро ще научиш кое е добро и кое — не. Опитваш това-онова. И помниш. — Извади нещо, загърнато в няколко навити листа, и го пъхна под носа на Лолър. — Сладко е и много крехко. — Беше някакъв морски червей, жълтеникав, с червени люспи, почти като късче оживяла слуз, каквато доскоро покриваше морето. Поне дузина любопитни черни очички се въртяха на издължени пипалца. Лолър не виждаше в това създание нищо сладко и крехко, но Гаркид, изглежда, бе запленен от него. Доближи го до лицето си и му се усмихна. След това го хвърли през борда.

— Морето да го благослови — промърмори с тон, в който се долавяше безкрайно благоговение.

— Питам се, защо ли го е създало? — обади се малко троснато Лолър.

— О, не, докторе. Никога не се питай. Кои сме ние, че да питаме какво прави морето?

Ако се съдеше по тона и думите му, Гаркид гледаше на морето като на божество. Лолър не знаеше какво да каже. Не му се щеше да се заяжда с Гаркид, но и не одобряваше отношението му. Усмихна се малко гузно, кимна и бавно се отдалечи. Малко по-нататък на палубата забеляза отец Куилан, който ги бе наблюдавал.

— Гледам го как работи — каза свещеникът, когато Лолър се приближи. — Рови се във водораслите, подбира ги, сортира ги. И никога не спира. Изглежда толкова спокоен, а същевременно вътре в него нещо кипи, сякаш гори някакъв пламък. Всъщност какво знаеш за него?

— За Гаркид? Не много. Затворен и мълчалив човечец. Не съм сигурен къде е живял, преди да дойде на Сорве. Освен водораслите няма други интереси.

— Загадка.

— Да, човек-загадка. Отначало го смятах за мислител, обсъждащ наум кой знае какви сложни въпроси с Всевишния. Но сега не съм сигурен дали нещо става там вътре освен внимателната преценка на различните видове водорасли. Нали знаеш, не е никак трудно да сбъркаш глупостта с мъдрост, когато някой е мълчалив. Напоследък взех да си мисля, че е точно толкова ограничен, колкото изглежда.

— Какво пък, напълно възможно — отвърна свещеникът. — Макар че не бих се изненадал… Никога досега не съм срещал истински ограничен човек.

— Сериозно ли говориш?

— Понякога си мислиш за някой, че е такъв, а се оказва, че грешиш. В моята професия рано или късно се срещаш с душата на човека — когато най-сетне реши да ти я разкрие или повярва, че свещеникът не е нищо повече от тънка завеса, зад която се спотайва Господ Бог. И тогава осъзнаваш, че дори простите хора не са съвсем прости. Невинни, невежи, но не и прости. Човешкият ум, дори когато работи на минимални обороти, е безкрайно сложен механизъм. Така че, прощавай, докторе, но ще те посъветвам да преосмислиш представите си за Гаркид. Според мен той обича да мисли. И търси Бога, също като всички нас.

Лолър се усмихна. Да вярваш в Бога е едно, да го търсиш — съвсем друго. Не беше изключено Гаркид да е искрено вярващ на някакво свое, примитивно ниво. Но ако ставаше дума за някой, който търси Бога, това бе именно Куилан. Лолър винаги се учудваше на начина, по който хората проектираха страховете и нуждите си върху обкръжаващия ги свят и ги издигаха до степен на фундаментални закони на вселената.

И дали търсенето на Бога бе занимание, което неминуемо обсебваше всеки? Куилан да. При него това бе професионално задължение, ако можеше да се каже така. Но Гаркид? Кинверсон? Делагард? Самият Лолър?

Погледна внимателно стоящия до него свещеник. Вече се бе научил да чете по лицето му. Куилан имаше две най-чести изражения. Едното беше благочестиво и искрено. Другото — хладно, бездушно, цинично, лишено от вяра в Бога. Сменяше едното с другото в зависимост от душевните бури, които бушуваха в неспокойното му същество. В момента Лолър предполагаше, че разговаря с благочестивия и искрения Куилан.

— Значи мислиш, че аз също търся Бога? — попита той.

— Разбира се, че Го търсиш!

— Само защото мога да цитирам няколко изречения от Библията?

— Защото смяташ, че можеш да живееш в Неговата сянка, без нито за миг да приемаш факта на Неговото съществуване. Ситуация, която автоматически предполага противоположното твърдение. Отричайки Бога, ти си обречен да прекараш целия си живот в Неговото търсене дори само за да се убедиш, че си прав относно това, че Той не съществува.

— Каквото е и положението при теб, отче.

— Разбира се.

Лолър погледна към Гаркид, който продължаваше търпеливо да сортира последния улов водорасли: отделяше мъртвите израстъци, за да ги хвърли през борда. Дребосъкът дори си пееше някаква тиха монотонна песен.

— Но ако човек нито отрича Бога, нито Го приема, това не означава ли, че попада в категорията на ограничените?

— Има нещо вярно, съгласен съм. Макар че, пак ти казвам от личен опит, не съм срещал такива.

— В такъв случай ще те посъветвам да си поговориш с нашия приятел Гаркид.

— О, аз вече говорих — отвърна свещеникът.

Все още нямаше дъжд, но поне рибата реши да се завърне в мрежите на Кинверсон. Бяха започнали третата седмица от плаването и запасите от вода, която бяха взели от Сорве, се стопяваха заплашително. Малкото, с което разполагаха, вече бе започнало да намирисва на застояло. За хората на Хидрос дажбите бяха втора природа, но перспективата да прекарат останалата осемседмична част от плаването до Грайвард с това, което се съдържаше в делвите в трюма, бе доста мрачна.

Все още бе рано да започнат да си набавят течности от очните ябълки, кръвта и гръбначните кухини на морските обитатели — методи, до които Кинверсон бе прибягвал неведнъж по време на продължителните си плавания, нито положението бе чак толкова отчайващо, че да прибегнат до устройството за дестилиране на морска вода. Това беше последната мярка, неефикасна и изтощителна, въпрос на бавно и продължително събиране на вода, капка по капка, подходящо само за отчаяни ситуации.

Но имаше други неща, които можеха да направят. Суровата риба по правило бе пълна с освежителни сокове и сравнително малко сол и вече бе част от ежедневната диета на всички на борда. Лиз Никлаус ужасно се стараеше да я почиства и я поднасяше под формата на примамливо на вид филе, но скоро това меню стана омразно на всички. Друг полезен способ бе да мокрят телата и дрехите си — начин да се свали телесната температура, с което и загубата на влага чрез потоотделяне. Както и да се избегне употребата на безценната прясна вода за тоалетни нужди.

И тогава, един следобед, небето внезапно потъмня и над тях се скупчиха облаци.

— Кофите! — изкрещя Делагард. — Шишета, торби, манерки, всичко! Изкарайте ги на палубата!

Екипажът се втурна с бързината на побеснели демони, изнасяха всичко, което можеше да задържи вода. След това се съблякоха, всички до един, и затанцуваха голи под дъжда, отмиваха солта от кожата и дрехите. Делагард се кълчеше, плещест сатир с космати гърди, почти женски по форма обаче. До него подскачаше Лиз, смееше се и крещеше с цяло гърло. Дългата й руса коса бе полепнала по раменете, красивите й гърди се друсаха като планети, заплашващи да напуснат орбитата си. Измършавелият Даг Тарп танцуваше с енергичната Неяна Голджоз, която изглеждаше достатъчно силна, за да го метне през рамо. Лолър се наслаждаваше на пороя насаме, близо до задната мачта, но скоро към него се присъедини Пиля Браун, с блеснали очи, ухилена, подканяща. Мургавата й лъскава кожа изглеждаше невероятно примамлива под дъжда. Лолър потанцува с нея няколко минути, наслаждаваше се на гледката на стройните й бедра и щръкналите гърди, но когато тя уж мимоходом го задърпа към люка на трюма и намекна, че двамата могат да се усамотят някъде долу, той се престори, че не разбира поканата, и след малко тя си тръгна.

Гаркид се клатушкаше на стълбата при мостика, непосредствено до купчината морски водорасли. Дан Хендърс и Оньос Фелк се бяха уловили за ръце и се въртяха около компасната будка. Дори отец Куилан бе захвърлил расото, под което се показа костеливо и бледо тяло, и бе разперил ръце към небето, сякаш е в транс. Лео Мартело танцуваше със Съндайра; изглеждаха добре заедно, гъвкави, стройни и подвижни. Лолър потърси с очи Кинверсон и го откри на кърмата — не танцуваше, просто стоеше с важен вид, оставил на дъжда да отмие и разхлади огромното му тяло.

Бурята продължи само петнайсетина минути. По-късно Лиз изчисли, че им е осигурила прясна вода едва за половин ден.

Лолър имаше постоянен поток пациенти — корабни инциденти, болезнени плюски, навяхвания, няколко леки разстройства и една счупена ключица от кораба на Бамбър Кадрел. Беше трудно да отговаря за здравето на целия флот. В повечето случаи даваше съвети по радиото, приклекнал пред тясната радиорубка на Даг Тарп, която бе натъпкана с всевъзможна обемиста апаратура. Но счупените кости не можеха да се оправят по радиото. Наложи се да вземе лодка до „Богинята на Сорве“, за да се заеме лично със случая.

Плаването с лодка не се оказа лесна работа. Лекият й корпус бе изплетен от клони и в нея Лолър се чувстваше също толкова тромав и неуверен, колкото едрите раци, които понякога пълзяха по дъното на Сорвейския залив. Лодката се задвижваше от въртящи се лопати, прикачени към педали в средата, и за допълнителна стабилност във вълните разполагаше с подводни поплавъци. Отвън корпусът бе покрит с тънък слой полуживи микроорганизми, които намаляваха триенето с водата.

Дан Хендърс го придружи по време на краткото пътуване до „Богинята на Сорве“. Спуснаха лодката на ръце, с въжета. Лолър дори не смееше да си помисли, че само една тънка преграда дели краката му от водата. Крехкият на вид малък съд изглеждаше съвсем безпомощен сред вълните. Лолър си представяше, че отдолу ги дебнат безброй пипала, сребристи челюсти, жадуващи да ги разкъсат.

— Готов ли си, докторе? — попита седналият зад него Хендърс. — Да тръгваме.

Завъртяха едновременно педалите и лодката се отдели от кораба. Първите няколко секунди бяха най-трудните. Веднага щом набраха достатъчна скорост обаче поплавъците бавно се издигнаха и се разгънаха и сега вече движението изглеждаше по-стабилно.

Въпреки това Лолър бе неспокоен. Малката лодка трябваше да катери всяка вълна и да се спуска от другата й страна. Поне не видя никакви дебнещи пипала по време на краткото пътуване. Нито зъбати челюсти, които да дращят по дъното. Когато наближиха „Богинята на Сорве“, видяха, че от борда вече са спуснали въжетата.

Счупената ключица беше на Нимбър Танаминд, ненадминатия хипохондрик, чиито оплаквания за първи път се оказаха непресторени. Един падащ гик го бе ударил по лявото рамо и цялата му лява страна бе отекла и посиняла. Колкото и да бе странно, този път Нимбър не се оплакваше. Може би заради шока или от страх, че може да е нещо по-сериозно, или пък бе замаян от болка. Но седеше кротко подпрян на купчина въжета и само пръстите му леко трепереха. Брондо Катцин и жена му Ейлиана се навъртаха обезпокоено край него.

— Нимбър — въздъхна Лолър. Двамата бяха почти на една възраст. — Какво си направил, проклети глупако?

Танаминд повдигна едва забележимо глава. Лицето му бе пребледняло от страх. Не каза нищо, само облиза устни. Няколко едри капки пот бяха избили на челото му.

— Кога стана? — обърна се Лолър към Бамбър Кадрел.

— Преди половин час — отвърна капитанът.

— През цялото време ли е в съзнание?

— Да.

— Дадохте ли му нещо. Успокоително?

— Само малко бренди — отвърна Кадрел.

— Хубаво — каза Лолър. — Да се захващаме за работа. Дайте възглавница или нещо, което да подложим под него. Ето тук, между лопатките. — Извади от чантата пакет с болкоуспокояващо. — Донесете ми и вода да разредя това. Ще ми трябват и компреси. Ейлиана? Ей толкова дълги и накиснати в топла вода…

Нимбър изстена само веднъж, когато Лолър разпъна раменете му, за да може изместената ключица да се върне на мястото си. След това затвори очи и потъна в неспокоен сън, а Лолър се зае да обездвижи ръката, за да не позволи повторна травма.

— Дайте му още бренди — нареди, след като приключи. Обърна се към жената на Нимбър: — Салей, сега ти ще трябва да си докторът. Ако вдигне температура, ще му даваш по едно от тези хапчета сутрин и вечер. Ако тази страна на лицето се подуе, обади ми се. Също и ако се оплаква от изтръпване на пръстите. Всички останали оплаквания са без значение. — Обърна се към Кадрел. — Бамбър, аз също бих пийнал едно бренди.

— Всичко наред ли е при вас? — попита Кадрел.

— Да, освен дето изгубихме Госпо. А тук?

— Справяме се отлично.

— Радвам се да го чуя.

Не че научи нещо, което не знаеше. Ала повторната среща с хора, с които не се бе виждал от няколко седмици, бе странно лишена от топлина. Как си, докторе, радвам се да те видя, добре дошъл на нашия кораб — нищо повече от кратка размяна на реплики. Дори Нико Талхейм, който се появи на палубата малко по-късно, само му се усмихна и кимна. Сякаш се намираше сред непознати. За няколко седмици беше изгубил връзката с тези хора. Осъзна колко дълбоко го е погълнала атмосферата на флагманския кораб. А сега бе попаднал в друг микрокосмос, този на „Богинята на Сорве“. Интересно, какво ли щеше да стане с островната колония, когато най-сетне пристигнат на новото място?

Завръщането на флагмана стана без премеждия. Лолър се прибра право в каютата.

Седем капки тинктура от тръпнитревче. Не — нека са десет.

Мислите за изгубената Земя го налягаха често вечер, когато стоеше край перилата, заслушан в тайнствените звуци на морето и загледан в пустата непроницаема тъмнина, която ги заобикаляше. Вманиачаването му по родната планета, изглежда, растеше, откакто шестте кораба се бяха отправили на дългото си пътешествие. За кой ли път се опита да си представи какъв е бил животът там. Огромни острови, наричани континенти, управлявани от крале и кралици с богатство и могъщество, надхвърлящи всякакви представи. Кръвопролитни войни. Фантастични оръжия, способни да разрушават цели светове. А след това великата миграция в космоса, стотици хиляди кораби, отпратени към дълбините на пространството, понесли на борда си предшествениците на всички хора, които сега обитаваха галактиката. Всички до един произхождащи от един малък свят, който вече не съществуваше.

До него застана Съндайра — тя също обичаше да се разхожда нощем по палубата.

— Отново ли рееш поглед из необятните простори на космоса, докторе?

— Да, както обикновено.

— Каква е тазвечерната тема?

— Иронията. Всички тези години, през които хората от Земята са се изтребвали в своите мръсни малки войни. Но така и не са успели. А след това тяхното собствено слънце го е направило за един следобед.

— Слава на Бога, че вече сме се разселили сред звездите.

— Да — съгласи се Лолър и погледна намръщено към тъмното, гъмжащо от чудовища море. — Наистина сме извадили късмет.

Тя се върна по-късно и отново го завари при парапета.

— Ти ли си, Валбен?

— Аз, кой друг. — Никога досега не го бе наричала на малко име. Стори му се странно, дори малко неприятно. Не можеше да си спомни някой друг да го нарича „Валбен“.

— Ще изтърпиш ли още малко компания?

— Разбира се. Не ти ли се спи?

— Не съм и опитвала — призна тя. — А и долу има религиозна вечеринка, ако не знаеш.

— И кои са светиите, дето участват в нея?

— Отчето, естествено. Лиз. Неяна. Дан. И Гаркид.

— Гаркид? Излезе ли най-сетне от черупката си?

— Всъщност той само присъства. Отец Куилан е взел думата. Разказва им за уклончивата същност на Всевишния и за това колко е трудно да запазим вярата си в Него, след като така и не ни дава доказателства за Своето съществуване. Какво усилие е да храним вяра в Бога и че това не е правилно, не би трябвало въобще да се измъчваме, а да Го приемем в сърцата си слепешката. Само дето не се получава. И тъй нататък и прочее. Останалите пият, само Гаркид кима. Странен тип е той. Не искаш ли да слезеш долу и да чуеш думите на отчето?

— Не — отвърна Лолър. — Вече имах честта да изслушам виждането му по този въпрос.

Известно време стояха един до друг мълчаливо.

Отново Съндайра първа наруши мълчанието.

— Валбен. Що за име е това?

— Име от Земята.

— Не, не е. Джон, Ричард, Елизабет, това са земни имена. Лео също. Но никога не бях чувала за име като Валбен.

— Което не значи, че не е земно име, нали?

— Възможно е, само дето не ми е познато.

— Какво пък, може и да не е земно. Баща ми ми го е дал. Може да е грешал.

— Валбен — повтори тя. — Има нещо особено в него. Предпочиташ ли да ти казвам така?

— Дали предпочитам? Не. Наричай ме Валбен, ако ти искаш. Всъщност вече го правиш.

— А ти как би искал да ти казвам? Докторе?

Лолър повдигна рамене.

— Докторе е добре. Някои ме наричат Лолър. Други пък Вал. Но те са малко.

— Вал. Това ми звучи по-приемливо от „докторе“. Нещо против да ти викам Вал?

Само приятелите му го наричаха така, хора като Нико Талхейм, Нимбър Танаминд, Нестор Янез. От нейните уста звучеше странно. Но сигурно можеше да свикне и с това. Пък и „Вал“ беше по-добре от „Валбен“.

— Както желаеш — отвърна той.

След три дни ги застигна нова приливна вълна, този път идваше от запад. Беше по-силна от първата, но магнетроните се справиха без проблеми и с нея. Нагоре, през гребена и спускане по задната страна, леко разтърсване — и готово.

Времето се задържа студено и сухо. Пътешествието продължаваше.

Някъде посред нощ откъм трюма се разнесе приглушен удар, идещ от външната страна на корпуса, сякаш се бяха ударили в риф. Лолър седна в койката, прозя се и разтърка очи, зачуди се дали не сънува. Последва нов удар; и още един. Не беше сън значи. Все още замаян той отброи една минута, минута и половина. Удар. Дъските на корпуса изпукаха и се разместиха.

Вече напълно буден, Лолър се загърна с нещо през кръста и отиде в каюткомпанията. Светлините горяха, хора с подпухнали лица излизаха от вратата на страничната каюта. Някои дори не бяха успели да се облекат. Лолър се изкатери на палубата. Нощната смяна — Хендърс, Голджоз, Делагард, Никлаус и Тейн — търчаха като обезумели между двата борда и надзъртаха през перилата, сякаш следяха движението на атакуващ отдолу противник.

— Ето, пак идват! — извика някой.

Бум. Тук, на палубата, ударът беше по-силен — корабът се разтресе и подскочи на една страна. Звукът от сблъсък с корпуса бе по-ясен, дори леко стържещ.

Даг Тарп стоеше до перилата.

— Какво става? — попита Лолър.

— Погледни долу и сам ще видиш.

Морето беше спокойно. Две луни грееха в небето, в противоположни краища, Хидроският кръст бе започнал да се спуска. Шестте кораба бяха развалили триъгълната си формация и се бяха подредили в нещо като неравен кръг. Десетина дълги синкави фосфоресциращи ленти изпълваха откритите води в средата на този кръг, като огнени стрели, прорязващи океана недалеч под повърхността. Пред смаяния поглед на Лолър една от тези стрели се разтегли с невероятна бързина и се стрелна към кораба вляво от тях. Отнякъде долетя висок пронизителен звук, който набираше сила с приближаването на стрелата към кораба.

А после тя го блъсна. Лолър чу остро пропукване и забеляза, че корабът се отклонява леко встрани. Малко след това оттам долетяха изплашени викове.

Фосфоресциращата стрела се стрелна към центъра на кръга.

— Огнерози — каза Тарп. — Опитват се да ни потопят.

Лолър сграбчи парапета и погледна надолу. Очите му вече бяха привикнали с мрака. Различаваше съвсем ясно нападателите на светлината, която излъчваха.

Бяха като живи ракети, с издължени тела, дълги по десетина-петнайсет метра и задвижвани от силни, завършващи с две перки опашки. Скосените им чела бяха увенчани с по един дебел жълт рог, дълъг около пет метра и гъвкав като дървесно водорасло; завършваше с притъпен, но страховит връх. Съществата плуваха с невероятна бързина в откритата част между корабите, набираха скорост с постоянни и мощни движения на опашките, след което се забиваха в корпусите, като очевидно се опитваха да ги пробият. После, завладени от някаква неистова настойчивост, се обръщаха, отдалечаваха се и отново се хвърляха в свирепа атака. Колкото по-бързо плуваха, толкова по-ярко сияеха флуоресциращите им страни и толкова по-силен бе пронизителният звук, който издаваха.

Отнякъде се появи Кинверсон, нарамил нещо, което приличаше на тежък железен котел, овързан с водораслови израстъци.

— Докторе, помогни ми, ако обичаш.

— Къде го носиш?

— На мостика. Това е соник.

Котелът, или каквото представляваше това странно устройство, бе прекалено тежък, за да може Кинверсон да се справи с него. Лолър улови една от връзките, които се поклащаха откъм неговата страна, двамата с Кинверсон успяха да го качат на мостика. Делагард се присъедини към тях и сложиха котела на най-високата точка.

— Проклети огнерози — мърмореше Кинверсон. — Знаех си, че ще се появят, рано или късно.

Откъм трюма долетя поредният тътен. Лолър зърна една издължена синкава линия да се отдалечава под повърхността.

От всички странни същества, които Лолър бе видял досега в морето, тези му се струваха най-страховити. Можеш да смачкаш дребосъците, да се криеш от другите, да внимаваш какво се е уловило в мрежата. Но как да се справиш с тези копия, които летяха към корабите от мрака, тези огромни създания, обладани от маниакалното желание да те потопят и очевидно способни на това.

— Достатъчно ли са силни, за да пробият корпуса?

— И това се е случвало, Бога ми! — отвърна Делагард. Очертан от лунната светлина, огромният силует на Кинверсон се издигна високо над котела, закрепен в предната част на мостика. В ръката си якият мъж стискаше дълга тояга. Стовари я върху плоското дъно на металния котел. Над водата се разнесе нисък бумтящ звук.

Той удари отново, отново, отново.

— Какво прави? — попита Лолър.

— Изпраща контразвук. Огнерозите са слепи. Ориентират се по звуковите вълни, отразени в целите им. Гейб обърква усещането им за ориентация.

Кинверсон удряше по импровизирания тъпан със забележително усърдие и страшна сила. Въздухът се тресеше от кънтенето. Но дали звуците можеха да проникнат под водата? По всичко изглеждаше, че да. Там долу огнерозите продължаваха да се мятат между корабите още по-чевръсто отпреди, светлините на телата им се подреждаха в причудливи мимолетни шарки. Но в тези шарки се забелязваше нарастващо объркване. Кинверсон продължаваше да стоварва тежката тояга върху котела и движенията на блестящите копия ставаха все по-хаотични. Те се стрелкаха на огромни редки тласъци, излизаха на повърхността, после отново се гмуркаха. Едно от съществата се блъсна в кораба, но ударът бе слаб, вероятно случаен. Звуците, които издаваха, вече бяха неритмични и объркани. Кинверсон спря за малко, сякаш се беше уморил, и за миг изглеждаше, че огнерозите са на път да се прегрупират. Но след това той поднови бумтежа още по-трескаво, стоварваше тоягата с отсечени движения. Внезапно под водата настъпи невероятна суматоха и двама от огромните нападатели изскочиха над повърхността едновременно. На светлината на околните огнерози Лолър видя, че рогът на единия се е забил в хрилните отверстия на другия и дори навярно е достигнал основата на черепа. Двете заклещени по този ужасен начин същества цопнаха във водата и бързо започнаха да потъват. Пътят им към дълбините бе озарен от избледняващо фосфоресциращо сияние.

Кинверсон нанесе още няколко бавни удара върху котела, с нарастващ промеждутък между тях — бум… буум… буууум… — и отпусна тоягата.

— Даг? Даг! Къде си, по дяволите? — Гласът на Делагард ечеше в мрака. — Свържи се с останалите кораби. Виж дали няма пострадали.

Мрак и спокойствие царяха във водата. Но когато Лолър затвори очи, му се стори, че зад клепачите му синкавите светлини продължават да се стрелкат.

Следващата приливна вълна бе най-мощната досега. Застигна ги два дни преди очаквания момент, вероятно защото Оньос Фелк бе допуснал грешка в изчисленията, и се стовари върху тях с неистова сила — удари корабите странично, докато те се плъзгаха над спокойно сънливо море, покрито с водорасли, които изпускаха особено приятни благоухания. Лолър бе слязъл в лазарета да си подрежда лекарствата. В първия момент си помисли, че огнерозите са се върнали — толкова силен бе ударът. Но не, сблъсъкът не бе краткотраен като този със сияещите чудовища — приличаше по-скоро на удар с грамаден юмрук, който изтласква кораба от курса. Миг след това магнетронът се задейства с познатото стържене и Лолър зачака усещането за повдигане, внезапната тишина, означаваща, че са над разпенените вълни. Но тишината не настъпваше и Лолър протегна изплашено ръце и се вкопчи в койката, когато корабът се наклони под остър ъгъл. От рафтовете се посипаха предмети, затъркаляха се по пода, събраха се на купчина в единия край на каютата.

Това ли беше? Вълната — най-сетне? И дали щяха да я издържат?

Държеше се здраво и чакаше. Корабът се люшна на другата страна, сгромоляса се със страхотен шум в бездната, оставена след преминаващия талаз, и цялата сбирка предмети се плъзна към другата стена. След това корабът се изправи. Изведнъж се възцари спокойствие. Лолър вдигна статуетката на египетското божество и парчето гръцка керамика и ги постави на местата им.

Още? Нов удар?

Не. Спокойствие и тишина.

Дали не потъваха?

Изглежда, че не. Лолър предпазливо подаде глава в коридора. Горе Делагард викаше нещо. Всичко било наред, това викаше. Били изтърпели доста силен удар, но щели да се оправят.

Ала се оказа, че приливната вълна ги е отклонила от курса, завлякла ги е на половин ден път в източна посока. При това едновременно и шестте кораба — сякаш бяха вързани с връв. Формацията им се беше разпаднала, но все още бяха достатъчно близо един до друг, за да се видят с невъоръжено око. Отне им почти час да заемат отново първоначалния ред и нови шест, докато се върнат на мястото, където ги бе застигнала вълната. В края на краищата премеждието не беше от най-страшните.

Продължиха по стария курс.

5.

Ключицата на Нимбър Танаминд, изглежда, заздравяваше добре. Не се наложи Лолър да повтаря пътуването до „Богинята на Сорве“, тъй като Салей, жената на Нимбър, докладваше по радиото за състоянието на пострадалия. Лолър й обясни подробно как да смени превръзката и какво да очаква отдолу.

Мартин Янез се обади от „Три луни“: старият стъклодув Суейнър бил пострадал от сблъсък с пикираща морска вещица и не можел да си държи главата изправена. Лолър му обясни какво да направи. Сетне от кораба на Сестринството, „Хидроски кръст“, долетя тревожна новина: сестра Бода имала стрелкащи болки под лявата гърда. Нямаше смисъл да отива на място. Сестринството така или иначе нямаше да му позволи да я прегледа. Препоръча обезболяващи и ги помоли да го потърсят, когато следващият цикъл на сестрата отмине. Повече не се обадиха.

Някой на борда на „Звездата на Черно море“ бе паднал от мачтата и си бе изкълчил ръката. Лолър преведе Паолин Стейвол стъпка по стъпка през процеса по наместването. Друг, на „Златно слънце“, повръщал черна жлъчка. Оказа се, че експериментирал със себе си, като пробвал хайвер от риба-стрела. Лолър го посъветва да мине на диета. От „Богинята на Сорве“ го потърсиха за съвет при мъчителни кошмари. Лолър отвърна да се приема по чашка бренди преди лягане.

С други думи, обичайните проблеми.

Не без известна доза завист отец Куилан отбеляза, че сигурно е чудесно да си необходим по този начин, да си важен за живота на цялата общност, да можеш да помагаш на страдащите, когато се обръщат към теб с болка.

— Вероятно — отвърна Лолър. — Но никога не съм се замислял за това. Просто такава ми е работата.

И все пак си даваше сметка, че в думите на отеца се крие известна доза истина. Властта му, докато живееха на остров Сорве, бе огромна, почти божествена. Та той бе държал в ръцете си живота на всеки един от колонистите през тези двайсет и пет години практика, беше израждал мнозина от тях, бе нанасял онова първо, стряскащо шляпване по дупето, с което да ги накара да ревнат и да започнат да дишат. Несъмнено това му даваше известни права над тях. Нищо чудно, че хората се отнасяха към него с благоговение. За тях той беше Лечителят. Докторът. Магьосникът. Онзи, който ги закриля и ги дарява с облекчение при болка. Било е така още от незнайни времена, когато хората са обитавали пещери на Земята. Той беше само поредният от тази безкрайна върволица лечители. И за разлика от злочестия отец Куилан и неговите колеги, чиято неблагодарна работа се състоеше в това да отправят молитви към едно невидимо божество, той можеше да се радва на плодовете на работата си. В този смисъл несъмнено беше важен човек в обществото, могъща фигура, с власт над живота и смъртта, уважаван, необходим и вероятно плашещ. Е, какво пък толкова.

Вече бяха навлезли в Зелено море. Плътни колонии от красиви морски растения затрудняваха изключително плаването. Растенията бяха вкусни, с месести, оформени като черпаци листа и централно стъбло, по което бяха полепнали жълтеникавите израстъци на репродуктивните органи. Познатите пълни с въздух мехури ги държаха на повърхността. Сивкави перести корени се виеха като пипала под повърхността и образуваха плътен тъмнозелен дюшек. Бяха толкова гъсто сплетени, че след като се врязаха в тях, корабите постепенно забавиха ход и спряха.

Кинверсон и Неяна Голджоз спуснаха една лодка и се заеха да ги секат с мачете.

— Безполезно — обади се Гаркид. — Познавам тези растения. Отрежеш ли някое от тях, от него се пръкват пет.

И беше прав. Кинверсон размахваше свирепо мачетето и сечеше безогледно наляво и надясно, докато Неяна натискаше педалите, но така и не можаха да си проправят път. Невъзможно беше за сам човек, колкото и да е силен, да изреже достатъчно голям отвор в тази гъста растителна маса, за да се получи истински канал. Остатъците от всяко растение незабавно започваха свой живот — прорастваха бързо, запълваха образувания отвор и пращаха дълги яки стебла, за да се вплетат в околните.

— Ще ида да прегледам запасите от лекарства — рече Лолър. — Може да открия нещо, с което да ги напръскаме — и което няма да им се понрави.

Слезе в трюма. Беше се сетил за един издължен флакон с черно гъсто масло, пратен му от неговия колега доктор Никитин от остров Салимил в замяна на някаква услуга. Според доктор Никитин маслото бе подходящо за изтребване на огнени цветя, неприятни жилещи растения, които нерядко създаваха проблеми на хората, докато хрилестите дори не ги забелязваха. Досега не му се бе налагало да прибягва до маслото — последното нашествие на огнени цветя около остров Сорве бе станало, когато беше млад лекар. Но гъстата течност във флакона бе единственият лекарствен препарат, предназначен не да лекува, а да наврежда на някоя форма на живот. Може би щеше да се окаже ефикасно срещу това, с което се бяха сблъскали тук. Не виждаше никакви пречки да опита.

Според инструкцията, изписана педантично със ситния почерк на доктор Никитин, разтвор с една хилядна от маслото във вода щеше да е достатъчен за разчистването на един хектар от залива. Лолър го разтвори в концентрация една стотна и разпръсна получената течност пред носа на „Кралицата на Хидрос“.

Отначало не забеляза никакъв ефект. Но веднага щом разтворът се стече по листата и стеблата и попадна във водата, настъпи истинска бъркотия. От дълбините изплуваха риби, хиляди, милиони дребни кошмарни създания с огромни зейнали челюсти, тънки змиевидни телца и сплеснати пърхащи опашки. Вероятно обитаваха подножията на растенията и сега цялата колония се показа на повърхността като по заповед. Рибите си проправиха път през сплетените клони и започнаха да се мятат като пощурели. Маслото на доктор Никитин, безвредни за растенията, се оказа мощен афродизиак за рибите, обитаващи водите наоколо. Безумното подскачане на огромен брой от тези дребни, зловещи на вид същества предизвика такива мощни водовъртежи, че плътно преплетените водорасли бяха разкъсани и корабите успяха да преминат през образувалите се канали. За съвсем кратко време шестте морски съда преодоляха препятствието и се озоваха в открити води.

— Умен копелдак си ти, докторе — бе коментарът на Делагард.

— Така е. Само дето не знаех какво ще стане.

— Наистина ли?

— Нямах представа. Всъщност опитах да отровя растенията. Нямах представа, че под тях живеят риби. Ти си неволен свидетел на велико научно откритие.

Делагард смръщи вежди.

— И как стана това?

— По чиста случайност.

— Ама разбира се — обади се отец Куилан. Лолър го погледна и видя, че свещеникът е в своето цинично-атеистично настроение. — Неведоми са пътищата Господни.

— Тъй де — съгласи се Лолър. — Неведоми.

Два дни след като преодоляха преградата от водорасли, корабите се озоваха сред плитчини, като на места водата не бе по-дълбока, отколкото в залива Сорве. Гигантски разкривени коралови хълмове лежаха върху чистия пясък, само на няколко метра отдолу, едни зеленикави, други охрави, трети синьо-черни. Зелените корали цъфтяха с фантастични барокови израстъци, охравите имаха формата на огромни разклонени рога, а синьо-черните бяха като разтворени чадъри. От време на време се мяркаха изолирани колонии от плоски алени корали, ярко очертани на фона на златистия пясък — донякъде напомняха сбръчканата кора на човешки мозък.

На места коралите се бяха разраснали дотолкова, че се подаваха над повърхността. Малки бели шапки остъргваха застрашително ватерлинията на кораба. Израстъците, които бяха престояли по-дълго на въздуха, бяха мъртви, съвсем побелели от ярката слънчева светлина, а под тях умиращите в момента корали имаха нездрав кафеникав цвят.

— Първите зачатъци на суша на Хидрос — отбеляза отец Куилан. — С по-нататъшната промяна на морското дъно тези корали ще се оформят в острови. После върху тях ще се образува почва, в нея ще порастат дишащи въздух и сеещи семена растения и колелото ще се завърти. В началото естествени острови, сетне морското дъно се покачва и ето ти континенти.

— И колко време ще отнеме този процес? — попита Делагард.

Куилан сви рамене.

— Трийсет милиона години. Четирийсет може би. Или много повече.

— Слава Богу! — въздъхна с привидно притеснение Делагард. — Значи няма за какво да се безпокоим в момента.

Това, което ги безпокоеше обаче, беше кораловото море. Охравите коралови скали, тези, които наподобяваха разклонени рога, изглеждаха остри като бръснач и на места израстъците им достигаха на метър под кила на кораба. Възможно беше по-нататък да излизат дори съвсем на плитко. Кораб, преминаващ над подобна коралова колония, можеше да бъде разпорен от носа до кърмата.

Това налагаше да се придвижват особено предпазливо, да търсят безопасни канали между рифовете. За първи път, откакто напуснаха Сорве, нощното движение беше преустановено. Денем, докато слънцето озаряваше ярко плиткото, посипано с пясък дъно, корабите криволичеха внимателно между кораловите образувания, а хората на борда се вглеждаха с почуда и очарование в дребните златни рибки, които се стрелкаха в морето около тях — хранеха се от почти невидимите пасища върху кораловите стени. Вечер шестте кораба хвърляха котва в някой безопасен открит сектор и чакаха утрото. Всички излизаха на палубите и разговаряха гръмогласно с другарите си от другите кораби. Това беше първият истински сбор на цялата колония, откакто бяха отпътували.

Нощният подводен спектакъл бе още по-зашеметяващ от дневния: под хладната светлина на Хидроския кръст и трите луни на фона на далечното сияние на Слънчев изгрев, спотаен нейде зад хоризонта, обитателите на коралите се пробуждаха и напускаха безбройните си миниатюрни пещери в рифовете: гъвкави камшичета, алени и розови рибки край един корал, тъмножълтеникави или блестящо синкави край друг, те всички се стрелкаха в забързано темпо в търсене на още по-микроскопични създания, невидими за човешкото око. В процепите между рифовете се виеха изумителни змиевидни твари, целите в очички, зъбки и блестящи люспи — спускаха се лениво към дъното и оставяха елегантни зигзагообразни дири с коремчетата си. Излъчваха пулсираща зелена светлина. А от добре прикритите тъмни леговища се подаваха безспорните господари на рифа — раздути червени октопоидни мекотели със закръглени мешести добре охранени телца, снабдени с множество пипала, от които бликаше ярка бяла трепкаща светлина. Нощем всеки коралов хълм се превръщаше в трон за някой от по-едрите октопоиди — те се настаняваха там, изпускаха мъждива светлина и оглеждаха царството си със сияещи синьо-зелени очи, по-големи от човешка длан. Нямаше начин да пропуснеш тези втренчени очи всеки път, когато надничаш през перилата в мрака долу. Те гледаха спокойно и уверено, напълно безучастно, без капчица любопитство или страх. Сякаш се опитваха да кажат: „Тук аз съм господар, а ти си незначителен. Слез да поплуваш и ще видиш, че можем да те използваме за нещо по-добро. — Острият жълтеникав клюн се разтваряше подканящо. — Ела при мен. Слез долу“. И изкушението беше съвсем реално.

Но постепенно кораловите рифове започнаха да намаляват и накрая изчезнаха съвсем. Още известно време морското дъно остана плитко и песъчливо, след това се изгуби внезапно и тюркоазната прозрачна вода се смени от тъмносинята завеса на дълбините, върху които подскачаха белезникави зайчета.

Лолър бе завладян от мъчителното усещане, че пътешествието няма да свърши никога. Щеше да прекара живота си на този кораб до самия му край. Останалите кораби плаваха наблизо, като съседни планети в пространството.

Странното бе, че не виждаше нищо лошо в това. Вече беше свикнал с ритъма на морското пътешествие, беше се научил да харесва постоянното клатушкане на кораба, да се примирява с ограничените възможности за усамотяване, дори да се забавлява при появата на всяко ново и непознато морско страшилище. Сякаш се беше заселил на ново място. Беше се адаптирал. Дали не бе помъдрял? Или се беше превърнал в истински аскет, човек, който не се нуждае от нищо, който не дава пукната пара за дребните удобства на живота? Напълно възможно. Реши при първа възможност да поговори за това с отец Куилан.

Дан Хендърс си поряза ръката на гафела, докато помагаше на Кинверсон да изтегли на борда една огромна подскачаща риба с почти човешки размери, и Лолър, чиито запаси от превързочни материали бяха привършили, слезе в трюма, за да ги попълни. Както винаги изпитваше известно безпокойство, когато идваше тук, особено след срещата с Кинверсон и Съндайра — предполагаше, че продължават да се усамотяват от време на време и не му се искаше да се срещне с тях отново.

Но Кинверсон беше на палубата и се занимаваше с рибата. Лолър прерови сандъците, намери каквото му беше необходимо и тъкмо се връщаше по тесния коридор, когато почти се сблъска със Съндайра Тейн — идваше срещу него в тъмното.

Изглеждаше изненадана да го завари тук, също както и той нея.

— Вал? — сепна се тя и отскочи, преди да са се блъснали.

В следващия миг корабът се люшна рязко и я запрати право в обятията му.

Беше случайно, Съндайра никога не би постъпила по този начин. Лолър се подпря на стената зад себе си, изпусна лекарствата и я улови като кукла, захвърлена от немирно момиче. Корабът се люшна отново и той я стисна малко по-силно, за да не я изпусне и тя да полети към отсрещната стена. Стояха лице в лице, очи в очи… и изведнъж се разсмяха.

След това корабът се изправи и Лолър осъзна, че все още я държи. Беше му приятно.

Толкова по въпроса за аскетизма. Но какво толкова, по дяволите?

Устните му потърсиха нейните, или може би нейните откриха неговите — дори след това не можа да си обясни кое стана първо. Но целувката им беше продължителна и страстна. След това, въпреки че корабът вече почти не се поклащаше, му се стори най-малкото несправедливо да я пусне. Ръцете му се плъзнаха надолу към талията и, погалиха хълбоците и той я притисна към себе си, а може би тя се притисна в него.

Лолър носеше само жълтеникавата препаска. Съндайра бе загърната в лека къса сивкава наметка. Не беше никак трудно да я смъкне. Всичко се случваше бавно, постепенно, по напълно предсказуем и добре познат начин, но въпреки това бе невероятно вълнуващо — приличаше на кристално ясен ярък и незабравим сън, който обещаваше загадъчни удоволствия. Лолър галеше меката й кожа. Беше гладка и топла. Със същите леки и нежни движения тя докосваше раменете и голия му гръб. Той премести ръка отпред, плъзна я в долината между гърдите й, където бе опирал слушалката преди няколкостотин години, и продължи надолу, през плоския й корем към мястото, където се събираха бедрата й. Докосна я и усети, че е влажна. Сега тя пое инициативата и го побутна назад, но не за да се освободи от него, а за да го насочи към едно скришно местенце между сандъците, където имаше достатъчно място, за да легнат. Трябваха му няколко секунди, за да осъзнае намеренията й.

Намираха се в нещо като тясна прихлупена ниша. И двамата бяха дългокраки, но по някакъв начин се справиха, дори без усилие. Никой не промълви нито дума. Съндайра бе активна, енергична и бърза. Лолър бе възбуден и страстен. Само след броени секунди синхронизираха ритъма си и оттук нататък нещата потръгнаха от само себе си. Някъде по средата на този процес Лолър осъзна, че се опитва да си припомни кога за последен път го е правил, след което се скара на разсеяния си ум и гневно го посъветва да се съсредоточи върху настоящето.

Когато всичко свърши, се изтегнаха засмени, притиснали потните си тела едно в друго и със сплетени крака, като пипалата на октоподите в морето с коралите. Лолър прецени, че сега не е време да се опита да подхване романтичен или сантиментален разговор.

Но все пак трябваше да каже нещо.

— Не си ме проследила тук, нали? — попита, най-сетне нарушавайки дългото мълчание.

Тя го погледна изненадано и развеселено.

— Че защо ще го правя?

— Откъде да знам?

— Слязох да търся куки за плетене на въжета. А в следващия миг се озовах в обятията ти.

— Сигурно. Не съжаляваш, нали?

— Не — отвърна тя. — Защо да съжалявам? Ти съжаляваш ли?

— Ни най-малко.

— Чудесно. Можехме да го направим доста отдавна.

— Така ли?

— Разбира се, че можехме. Защо чака толкова дълго?

Той я огледа на светлината на мъждивия фенер.

Хладните й сиви очи гледаха закачливо, но не виждаше в тях и следа от подигравка. Въпреки това тя, изглежда, възприемаше случилото се много по-леко от него.

— Бих могъл да те попитам същото.

— И ще си прав, разбира се. Само че аз ти дадох не една възможност. Ти обаче внимателно ги избягваше.

— Зная.

— Но защо?

— Дълга история — рече той. — И сигурно ще ти се стори скучна. Има ли значение?

— Съмнявам се.

— Добре.

След което настъпи тишина.

Малко по-късно му хрумна, че може би няма да е зле, ако го направят отново, и той започна да я гали по ръката и бедрата, както лежаха сплетени на пода. В началото тялото й реагираше както очакваше, но след това, в демонстрация на отличен самоконтрол и такт, тя преустанови процеса, преди да е стигнал твърде далеч, и внимателно се освободи от прегръдката му.

— По-късно — рече мило. — Наистина слязох тук по работа.

Надигна се, загърна се с наметалото, дари го с едно весело намигване и изчезна по коридора към кърмата.

Лолър беше изумен от невъзмутимостта й. Всъщност защо трябваше да си мисли, че и тя трябва да е впечатлена колкото него, след като не бе имала такъв продължителен период на въздържание? Изглежда, случилото се й се бе понравило. Определено се бе наслаждавала на момента. Но може би от нейна гледна точка това бе само една случайна среща, нещо като неочаквано и приятно последствие от разлюляването на кораба.

Нищо чудно да беше така.

В един ленив следобед отец Куилан реши да направи Натим Гаркид католик. Поне изглеждаше, че се занимава с нещо подобно, когато Лолър мина покрай тях и погледна надолу от мостика. Отецът, запотен и разгорещен, засипваше нещастния Гаркид с красноречието си, а Натим го слушаше с неизменното си безстрастно изражение.

— Отец, Син и Свети Дух — обясняваше Куилан. — Божествено съчетание, триединство. — Гаркид кимна сериозно. Лолър, който бе станал случаен свидетел на разговора, се изненада от странния и непознат термин „Свети Дух“. Какво ли можеше да означава това? Но отец Куилан междувременно бе продължил. Сега пък обясняваше нещо със странното название „непорочно зачатие“. Лолър изгуби интерес и си тръгна, но когато минаваше отново наблизо, след петнайсетина минути, Куилан все още беше в разгара си и говореше за изкупление, възраждане, смисъл на човешкото съществувание, за значението на греха и как може да е неразделна част от едно същество, сътворено от Бога, и защо е било необходимо да бъде пратен на Земята Спасителят, който чрез своята смърт приел върху Себе си греховете човешки. Лолър можеше да прозре смисъла, който се криеше зад някои от тези неща, други му се струваха празно дърдорене и след известно време стигна до извода, че процентът на дърдоренето спрямо разумните приказки е доста по-висок, за да повярва, че човек като Куилан би се посветил на една толкова абсурдна вяра. Куилан, според Лолър, бе твърде интелигентен, за да приеме, че Всемогъщият Бог първо е заселил света със създания по свой образ и подобие, а след това им е пратил едно свое проявление, за да поправи заложените при Сътворението грешки, като позволи да бъде убит. Малко се ядоса, че Куилан, след като толкова дълго време бе запазвал религиозните си вярвания за себе си, сега ги стоварва с цялата им мощ върху главата на нещастния Гаркид, твърдо решен да го направи свой последовател.

По-късно потърси Гаркид и го посъветва:

— Не бива да обръщаш внимание на всичко, което ти говори отец Куилан. Не ми се ще да ти завърти главата с неговите глупости.

В непроницаемите очи на Гаркид за миг блесна изненада.

— Смяташ ли, че се поддавам?

— Така ми изглеждаше.

Гаркид се изсмя тихо.

— Ох, този човек не разбира нищо!

И си тръгна.

По-късно същия ден отец Куилан спря Лолър на палубата и му каза:

— Ще съм ти благодарен, ако избегнеш коментарите относно разговори, които си подслушал. Разбрахме ли се, докторе?

Лолър почервеня.

— Какво искаш да кажеш?

— Знаеш много добре какво искам да кажа.

— Ах, да. Досещам се.

— Ако искаш да добавиш нещо към разговора между мен и Гаркид, с радост ще те изслушам. Но не желая да ме подслушваш.

— Съжалявам — разкаяно каза Лолър.

Отец Куилан му хвърли смразяващ поглед.

— Наистина ли?

— Всъщност нека те питам нещо. Смяташ ли, че е честно да пробутваш вярванията си на една простовата душа като Гаркид?

— Мисля, че това вече го обсъждахме. Той не е толкова прост, колкото го мислиш.

— Вероятно си прав. Защото ми призна, че никак не е бил впечатлен от твоето учение.

— Зная. Но поне ме изслушва с непредубеден ум. Докато ти…

— Ясно, ясно — прекъсна го Лолър. — Такъв съм си по природа, отче — неверник. Нищо не мога да направя. Какво пък, направи от Гаркид католик. Не ме интересува. Направи го дори по-добър католик от теб.

Няма да е никак трудно. Какво ме засяга всичко това? Вече ти казах, че съжалявам, задето се намесих. Е, приемаш ли извиненията ми?

— Разбира се — отвърна отчето след кратко размишление.

Но от този момент отношенията им се обтегнаха. Лолър старателно избягваше отеца всеки път, когато го виждаше в компанията на Гаркид. Без съмнение Гаркид не намираше никакъв смисъл в словата на свещеника и след време срещите им се преустановиха. За своя изненада Лолър забеляза, че този факт го радва.

Най-сетне приближаваха остров, първия от началото на пътуването, ако не се броеше онзи, който хрилестите още строяха. Даг Тарп направи опит да се свърже с острова по радиото, но не последва отговор.

— Дали обитателите му са неразговорливи? — обърна се Лолър към Делагард. — Или е остров само на хрилестите?

— На хрилестите е — отвърна Делагард. — Там няма наши, повярвай ми.

След три дни видяха друг остров, с форма на полумесец, изтегнат като спящо животно на северния хоризонт. Лолър зае далекогледа от Делагард и след кратко наблюдение заяви, че вижда човешки постройки. Тарп понечи да слезе в радиорубката, но Делагард го посъветва да не си прави труда.

— И този остров ли е на хрилести? — попита Лолър.

— Не. Но няма смисъл да се свързваме с тях. Нямам намерение да ги посещаваме.

— Може да ни отпуснат малко прясна вода. Доста сме закъсали, знаеш го.

— Не — поклати глава Делагард. — Това е Тетопал. Моите кораби не ходят на него, защото не се разбирам с тетопалците. Няма да ни отпуснат и кофа застояла пикня.

— Тетопал? — повтори учудено Оньос Фелк. — Сигурен ли си?

— Сигурен съм, разбира се. Кой друг може да е? Това е Тетопал.

— Тетопал. — Фелк поклати глава. — Хубаво, щом казваш.

След като подминаха Тетопал, морето отново се ширна от хоризонт до хоризонт. Във всички посоки не се виждаше нищо освен вода. Сякаш се намираха в някаква лишена от живот вселена.

Лолър предполагаше, че са на средата на пътя до Грайвард, макар че нямаше как да е сигурен. Плаваха вече четири седмици, но монотонният живот на кораба значително затрудняваше усещането му за хода на времето.

Вече три дни духаше студен пронизващ северен вятър и вдигаше вълни. Първият признак за промяна на климата, който в района на коралите бе мек и благоприятен. Сега въздухът бе искрящ и прозрачен, а небето се извиваше като дъга високо над тях, трептящо и бледо като необхватен метален купол. Всички тези промени будеха тревога в душата на Лолър, който не бе нищо повече от аматьор в областта на метеорологията. Той сподели страховете си с Делагард и той ги прие сериозно и даде разпореждания да запълнят пролуките на корпуса. Малко по-късно дочуха далечен тътнеж, предсказващ задаването на истински силни ветрове, и не след дълго се появиха и самите те — резки нервни пориви леденостуден вятър, които накараха морската повърхност да се набразди.

— Най-лошото предстои — промърмори Делагард, който не напускаше мостика и отделяше минимално време за сън. Често до него заставаше отец Куилан и двамата стърчаха като стари измокрени до костите врани, настръхнали срещу вятъра. Лолър ги видя да разговарят възбудено и да клатят глави. Какво ли имаха да си кажат тези двамата — грубоватият шумен предприемач с ненаситен апетит за повече и повече и аскетичният меланхоличен, търсещ своя Бог свещеник? Но въпреки това ден след ден те се изправяха на мостика, отскачаха до щурвала, подаваха си далекогледа от наблюдателната площадка или крачеха рамо до рамо по квартердека. Дали пък Куилан не си бе наумил да приобщи Делагард към вярата? Или се опитваха да прогонят бурята с молитви?

А тя дойде, въпреки всичко. Морето се превърна в необятна шир от разпенени вълни. Ситни като дим пръски изпълваха въздуха. Ветровете се стоварваха с неистова мощ върху платната и корпуса, свиреха в ушите и оставяха след себе си объркващ екот. Скъсиха платната, но въпреки това въжетата се развързваха и тежките рей фучаха от едната страна на борда към другата.

Сега вече всички работеха на палубата. Мартело, Кинверсон и Хендърс пълзяха предпазливо по такелажа, вързани с въжета, та вятърът да не ги събори във водата. Останалите теглеха въжетата, докато Делагард издаваше с дрезгав глас заповеди. Лолър работеше редом с другите — край на изключенията за доктора, не и в щорм като този.

Небето беше черно. Морето бе още по-черно, освен там, където бе покрито с бяла пяна, или когато край тях се издигаха гигантски вълни, приличаха на огромни зелени стени. Корабът се люшкаше непрестанно, спускаше се стремително с носа надолу в образувалите се бездни, замираше за миг, сетне се изправяше и се отърсваше от пенестото си покривало. Магнетронът беше безполезен в подобна ситуация — ветровете духаха от противоположни посоки, сблъскваха се и ги заобикаляха с непокорни течения, които ги засмукваха надолу и не им позволяваха да прехвърлят следващата вълна. Всички отвори и люкове бяха залостени, свалиха товара в трюма, но преливащите вълни откриваха и последната забравена вещ — кофа, столче, рибарски принадлежности, запокитваха ги към отсрещния борд и ги пращаха в морето. Носът на кораба се забиваше, изправяше се и се забиваше отново. Някои повръщаха, други не спираха да крещят изплашено. Лолър мярна един от другите кораби — нямаше представа кой, флагът липсваше, — който се люшкаше успоредно на техния борд, издигаше се, сякаш се готвеше да се изправи на кърмата си, и сетне се гмурваше между вълните все едно с твърдото намерение да достигне дъното.

— Мачтите! — извика някой изплашено. — Ще се строшат! Всички долу! Всички долу!

Но мачтите издържаха, макар да изглеждаше, че всеки миг ще бъдат изтръгнати от жлебовете и захвърлени в морето. От ужасяващите им вибрации се тресеше целият кораб. Лолър откри, че се е вкопчил в някого — оказа се Пиля, — и когато Лиз Никлаус се изтъркаля по палубата, оставена на милостта на ветровете, двамата я уловиха като пърхаща безпомощно риба. Лолър очакваше всеки момент да завали проливен дъжд и единственото, което го безпокоеше, бе, че няма да могат да подредят на палубата съдовете за прясна вода. Но ветровете оставаха сухи. Веднъж, когато успя да надзърне зад перилата, видя, че океанът е пълен с хиляди малки блещукащи очички. Илюзия? Халюцинация? Едва ли. Това бяха дракенови глави — цяла армия от тези чудовища, страховит легион от издължени муцуни навсякъде. Милиарди остри зъби, дебнещи мига, когато „Кралицата на Хидрос“, ще се преобърне и тринайсетте й пасажери ще се озоват във водата.

Щормът не секваше, но и корабът не се предаваше. Изгубиха представа за време. Нямаше нощ, нито ден, само вятърът. По-късно Оньос Фелк пресметна, че бурята е продължила три дена — може би беше прав. Всичко свърши внезапно и неочаквано — черните ветрове стихнаха до умерени пориви, които се вдигаха изневиделица и режеха като нож, след което, като по невидима команда, бурята се усмири и над морето се възцари бумтящо спокойствие.

Замаян от внезапно настъпилата тишина, Лолър излезе да се разходи по мократа палуба. Навсякъде се въргаляха останки от мъртви водорасли, късчета от медузи, гневни подскачащи пипала, всякакви морски останки, изхвърлени от вълните на кораба. Дланите му пламтяха, ожулени от постоянното изпъване на въжетата, а раните от мрежоподобното същество се бяха инфектирали. Лолър преброи мълчаливо хората — ето я Пиля, Гаркид, малко по-нататък отец Куилан и Делагард. Тарп, Голджоз, Фелк и Никлаус. Мартело? Да, ето го горе. Дан Хендърс? Налице.

Съндайра?

Не я виждаше. И после я забеляза, но веднага съжали за това — беше се изправила на бака, цялата подгизнала, с плътно прилепнала по тялото наметка, та сякаш не носеше нищо, а до нея стоеше Кинверсон. Двамата оглеждаха поредната твар, която Кинверсон бе измъкнал от дълбините — някакъв непознат вид морска змия с продълговата унила муцуна с почти комично изражение и голяма, но привидно безвредна уста. Жълтеникавото й тяло бе покрито с няколко реда зелени петънца. Двамата се смееха гръмогласно, Кинверсон тикаше муцуната на змията в лицето й, а тя се заливаше от смях и размахваше ръка, за да се предпази. Сетне Кинверсон улови нещастното същество за опашката и го пусна да се клатушка, а Съндайра прокара пръсти по блестящото телце. Накрая Кинверсон замахна, хвърли змията в морето, прегърна Съндайра през раменете и двамата се скриха зад надстройката.

Колко безгрижни изглеждаха заедно. Естествени, игриви, обезпокоително интимни.

Лолър извърна глава. Делагард крачеше по палубата към него.

— Да си виждал Даг?

Лолър посочи.

— Ето там.

Радистът бе седнал, опрял гръб на перилата, и клатеше глава, сякаш не можеше да повярва, че е оцелял.

Делагард отметна един кичур и си пое дъх.

— Даг! Ей, Даг! Слизай долу при проклетата ти машина! Трябва да разберем какво е станало с другите! Не виждам никого наоколо!

Изплашен, Лолър огледа морето. Делагард беше прав. Нито един кораб чак до хоризонта. „Кралицата на Хидрос“ бе съвсем сама в цялата околност.

— Мислиш ли, че може да са потънали? — попита той Делагард.

— Можем само да се молим да не са — бе отговорът.

Но не бяха загубили нито един от корабите. Просто бурята ги бе разпиляла. Даг установи контакт с всичките. Ветровете ги бяха разхвърляли като сламки на огромно разстояние, но бяха оцелели. „Кралицата на Хидрос“ остана на място и те се насочиха към нея. До свечеряване целият флот се събра отново. Делагард нареди да отворят бъчонка бренди, за да отпразнуват оцеляването — беше последното от кхувиярските запаси на Госпо Струвин. Изправен на мостика, отец Куилан отправи кратка благодарствена молитва. Дори Лолър за своя изненада се присъедини към него и повтори няколко думи.

6.

Каквото и да имаше между Кинверсон и Съндайра, изглежда, не пречеше на това, което ставаше между Съндайра и Лолър. Докторът не можеше да проумее нито една от двете връзки, тази на Съндайра с Кинверсон и с него самия, но имаше достатъчно опит, натрупан с годините, за да си дава сметка, че за подобни въпроси здравият разум невинаги е най-правилният съветник. Най-добре беше да остави нещата такива, каквито са.

Едно беше ясно. Кинверсон не даваше пукната пара, че Съндайра се е залюбила и с Лолър. Изглежда, му бяха непознати понятия като сексуална собственост. За него сексът беше като дишането — правеше го, без да се замисля. С всеки, който става за това, и толкова често, колкото го изискваше тялото му, напълно естествена функция, автоматизирана и механизирана. Вероятно очакваше другите хора да гледат на него по същия начин.

Един ден Кинверсон си поряза ръката и докато Лолър я почистваше и превързваше, каза:

— Докторе, значи сега и ти чукаш Съндайра?

Лолър затегна силно превръзката.

— Не виждам защо трябва да отговарям на въпроса ти. Това не е твоя работа.

— Тъй де. Какво пък, разбира се, че я чукаш. Тя е страхотна жена. Малко прекалено умна за мен, но аз не съм придирчив. Нито пък придирям, че и ти го правиш с нея.

— Много мило от твоя страна.

— Разбира се, надявам се да ми отвърнеш със същото.

— Какво искаш да кажеш?

— Да не се кахъриш, ако Съндайра търси понякога и мен. Нали си даваш сметка, че ще става?

Лолър го изгледа продължително.

— Тя е зрял човек. Може да прави каквото си иска и с когото си иска.

— Хубаво. Защото живеем на малък кораб. Не бива да се разправяме заради една женска.

Лолър отвърна с нарастващо раздразнение:

— Прави каквото искаш, аз ще правя каквото искам и повече няма да говорим за това. Говориш за нея като за някакъв инструмент, който използваме и двамата.

— Ами да. — Кинверсон кимна. — Много хубав инструмент.

На следващия ден Лолър слезе за нещо в камбуза и завари Кинверсон и Лиз Никлаус да се кискат и закачат. Лиз му намигна закачливо над рамото на Кинверсон и подвикна:

— Здрасти, докторе!

Изглежда, беше пийнала. Лолър я погледна учудено и побърза да излезе.

Камбузът съвсем не беше уединено място, но очевидно Кинверсон не се безпокоеше, че Съндайра може да ги завари — нито пък Делагард. Е, поне Лолър беше разгадал правилно Кинверсон — той не се интересуваше от чужди мнения.

На няколко пъти през седмицата след бурята двамата със Съндайра успяха да се срещнат тайно в трюма. В тялото на Лолър, прекарало твърде дълго време в летаргия, се пробуждаше отдавна забравена страст. Ала той не долавяше нищо съответстващо в нейното тяло, само бързи ентусиазирани движения в търсене на краткотрайна физическа наслада. Лолър не помнеше дали и с него не беше така на младини.

Никога не си говореха, докато правеха любов, и изглежда, между тях имаше негласно споразумение след това да общуват само на обичайни, ежедневни теми. Лолър бързо схвана положението. Съндайра очевидно се радваше на това, което става между тях, но нямаше никакво желание връзката им да се задълбочи. При срещите им на палубата си разменяха съвсем невинни реплики от типа на „какво хубаво време“, или „забеляза ли цвета на морето?“

Той би могъл да каже: „Чудя се дали скоро ще стигнем Грайвард?“, а тя да отвърне: „Знаеш ли, напоследък съвсем престанах да кашлям?“

Лолър ще попита: „Нали беше много вкусна снощната червеноперка?“

А тя ще възкликне: „Ей, това там не е ли гмурец?“

Все скучни, вежливи, премерени реплики. Той никога не казваше: „Съндайра, не съм се чувствал така от милион години“. Нито тя: „Нямам търпение по-скоро да дойде време за следващата ни среща“. Липсваха думи като: „Мисля, че сме създадени един за друг“, или „Толкова острови обиколих, за да те срещна накрая“.

Лолър усещаше, че вместо да се опознават и сближават, тя все повече се отдалечава от него. Всичко това бе толкова странно. Той искаше връзката им да е съвсем различна. Но не виждаше как да я промени, ако тя не желае същото.

Съндайра сякаш съзнателно го държеше на разстояние от себе си, след като бе уредила да получава същото, каквото от Кинверсон. Или не я познаваше достатъчно добре, или тя наистина не изпитваше каквото и да било желание за интимност. Лолър никога не бе срещал жена като нея, толкова безразлична към постоянната връзка, към душевното единение, живееща за мига, без да мисли за последствията. Всъщност не, даде си сметка, че познава такъв човек. Той самият. Някогашният Лолър от остров Сорве, който сменяше любовниците си и не мислеше за бъдещето. Но сега беше друг човек. Или поне се надяваше.

Една нощ чу сподавени викове и думкане от съседната каюта. Делагард и Лиз се караха. Не за първи път, нито за десети, само дето сега бе по-шумно и гневно.

На сутринта, когато Лолър слезе в камбуза за ранна закуска, Лиз бе извърнала лице настрани. Той забеляза, че бузата й е подпухнала, и когато тя се обърна, видя тъмновиолетова синина под окото й. Устната й беше разцепена и подута.

— Искаш ли да ти дам нещо? — попита Лолър.

— Няма да умра.

— Снощи чух шумотевица. Неприятна история.

— Ами! Паднах от койката, нищо повече.

— И после пет минути подскача из каютата, думка по стените и вика? Както и Нид, докато ти помагаше да станеш? О, стига, Лиз.

Тя го изгледа навъсено и хладно. Изглеждаше сякаш всеки момент ще се разплаче. Лиз бе силна жена, никога не я бе виждал толкова отчаяна.

— Знаеш ли — рече той, — закуската може да почака. Ела да промия раните.

— Свикнала съм с тези неща, докторе.

— Често ли те бие?

— Достатъчно често.

— Никой вече не посяга на друг човек, Лиз. Така са се държали пещерните хора.

— Кажи го на Нид.

— Искаш ли? Ще му го кажа.

В очите й блесна страх.

— Не! За Бога, докторе, не му казвай нито думичка. Ще ме убие!

— Страхуваш ли се от него?

— А ти не се ли страхуваш?

Лолър беше изненадан.

— Не. Защо да се страхувам?

— Всъщност ти си прав. При теб е различно. Бедата е, че направих нещо, което не биваше, той разбра и ужасно се ядоса. Заплаши ме, че следващия път ще е още по-страшно. Нид лесно побеснява. Снощи си мислех, че ще ме убие.

— Следващия път ме повикай. Достатъчно е да тропнеш по стената на каютата.

— Няма да има следващ път. Вече ще внимавам какво правя. Говоря ти сериозно.

— Толкова ли се боиш от него?

— Аз го обичам, докторе. Представяш ли си? Обичам този миризлив негодник. Ако откаже да спи с мен, няма да легна с никого. Толкова много значи за мен.

— Въпреки че те бие?

— Това ми показва колко съм важна за него.

— Лиз, не говориш сериозно.

— Напълно сериозно говоря.

Той поклати глава.

— Божичко. Той те спуква от бой, а ти ми казваш, че го правел, защото те обича.

— Нищо не разбираш, докторе. Никога не си разбирал и никога няма да се научиш.

Лолър я погледна объркано. Сякаш внезапно между тях се бе вдигнала стена и сега тя бе по-чужда, отколкото някой хрилест.

— Може и да си права — измънка той.

След бурята морето бързо се успокои и макар да не беше гладко и равно, поне не затрудняваше плаването. Навлязоха в нов район на гъсто сплетени водорасли, но тези не бяха така жилави и неподатливи като предишните и не се наложи да прибягват до възбуждащото масло на доктор Никитин. Малко по-нататък се появиха други растения, скупчени на невисоки жълтеникави хълмчета, които се надигаха, когато корабите минаваха край тях, и изпускаха печални свистящи хрипове от раздутите си въздушни мехури. Сякаш им казваха: „Върнете се“.

„Върнете се, върнете се, върнете се“.

Тревожни и обезпокояващи звуци, а и самото място изглеждаше някак призрачно и потискащо. Но скоро след това жълтеникавите растения изчезнаха, макар че виковете им се чуваха почти до свечеряване.

На следващия ден станаха свидетели на друга непозната форма на живот: гигантско плаващо същество-колония, многобройна популация от различни видове специализирани организми, обитаващи грамаден жив сал с размери почти колкото на живите платформи или на уста. Месестото му прозрачно централно тяло лъщеше над повърхността като полупотънал остров и когато се приближиха, постепенно различиха многобройните твари, подскачащи, трептящи и сновящи навсякъде в изпълнение на своите индивидуални задължения: едни гребяха с плавниците си, други бяха излезли на лов за риба, а тези по края действаха като стабилизатори за цялата тази сложна и многообразна жива система, която се движеше с равномерна скорост.

Когато корабът се доближи съвсем, съществото вдигна няколко подобни на тръби лъскави издатъци с дължина по два метра. Приличаха на дебели полирани комини.

— Как мислиш, какви са тези неща? — попита отец Куилан.

— Зрителни органи? — предположи Лолър. — Някакъв вид перископи?

— Не, виж, нещо се подава от тях…

— Внимавай! — отекна гласът на Кинверсон отгоре. — Готви се да стреля по нас!

Лолър дръпна отеца на пода тъкмо когато над тях профуча топка от някаква лепкава маса. Падна на средната палуба, само на няколко метра зад тях. Приличаше на голямо оранжево изпражнение, безформено и потрепващо. От нея се вдигаше пара. Още няколко подобни снаряда се посипаха върху палубата.

— Мамка му! — изруга Делагард. — Това нещо прогаря дъските. Кофи и лопати! Дан! Фелк! Разкарайте ни оттук, мамицата ви!

Палубата под топките наистина димеше и цвърчеше. Изправен на щурвала, Фелк въртеше кормилото като обезумял в опит да подкара кораба по зигзагообразен курс. По негова команда дежурният екип изпъна платната и ги нагласи в ново положение. Лолър, Куилан и Лиз Никлаус изтичаха на палубата и се заеха да рият с лопати разяждащите гюлета и да ги хвърлят през борда. Тъмни обгорени петна оставаха на местата, където лепкавите топки бяха докосвали бледожълтеникавите дъски. Макар вече да бяха на значително разстояние, плаващата колония продължаваше да ги обстрелва с методична враждебност, но гюлетата й падаха на безопасна дистанция във водата. Вдигаха облаци пара, преди да потънат в дълбините.

Обгорените петна се оказаха твърде дълбоки, за да могат да бъдат почистени. Лолър предполагаше, че ако не бяха изхвърлили своевременно лепкавите гюлета, те щяха да прогорят една след друга палубите на кораба и накрая да пробият корпуса.

На следващата сутрин Гаркид забеляза недалеч зад кърмата сив облак от бръмчащи във въздуха създания.

— Крилати вещици в период на разгонване!

Делагард изруга и даде нареждане за промяна на курса.

— Не — възрази Кинверсон. — Безсмислено е. Нямаме време да маневрираме. Свалете платната.

— Какво?

— Свалете ги, инак ще изловят вещиците като мрежи, когато ни застигнат. Докато се усетим, палубата ще бъде засипана от тези гадинки.

Без да спира да ругае, Делагард нареди да смъкнат платната. Скоро след това „Кралицата на Хидрос“ дрейфуваше с оголени мачти под безоблачното небе. А после дойдоха вещиците.

Милиони покрити със сребристи люспи и снабдени с криле червеи, които вятърът тласкаше право към флотилията на Делагард. Истинско море от вещици — тръпнещите им от възбуда телца скриваха морето като завеса. Завзеха околното пространство на талази — женските отпред, неизброими, засенчващи дори слънцето. Малките им заострени крилца пърхаха с неистово упорство, тъпоносите им главици стърчаха нагоре — цели легиони обезумели летящи твари.

А зад тях се носеха мъжките.

Така и не обърнаха внимание на корабите, озовали се на пътя им. Заслепени от възбуда, те не биха забелязали дори щръкнала от морето планина. Природата бе заложила в гените им определен курс, който да следват, и те го следваха — слепешката, без да се съпротивляват. Дори ако това означаваше да се блъснат право в корпуса, мачтите и надстройките на „Кралицата на Хидрос“. Вече нямаше никой на борда, когато хвърковатата армада ги застигна. Лолър знаеше от личен опит какво е да те удари крилата вещица, макар и малка. Но възрастен екземпляр, завладян от неистова възбуда и летящ десетки пъти по-бързо, щеше да е неимоверно по-опасен — сблъсъкът можеше да е дори смъртоносен. Дори само кос удар с разперено твърдо крилце можеше да причини дълбока порезна рана.

Не им оставаше друго, освен да се крият и да чакат. Да чакат и пак да чакат. Часове наред бръмчащите гадинки изпълваха въздуха, издаваха пронизителни крясъци, телцата им се сблъскваха с резки шляпащи звуци.

Най-сетне настъпи тишина. Лолър и останалите се качиха предпазливо на палубата.

Въздухът беше чист. Роякът бе отминал. Но навсякъде по палубата се въргаляха крилати вещици, цели купчини, в подножието на мачтите и надстройките, които се бяха озовали на пътя им. Макар и с прекършени крилца, падналите животинки продължаваха да съскат свирепо и да се опитват да се придвижват, дори да литнат към лицата на хората, които ги бяха наобиколили. Изгубиха цял ден да се отърват от тях.

След вещиците се появи тъмен облак, обещаващ отдавна чакан дъжд, но вместо това ги заля с лепкава слуз — огромна мигрираща маса смрадливи дребни летящи микроорганизми, които обгърнаха кораба и оставиха жвакащ кафеникав слой върху платната, такелажа, мачтите и всеки квадратен сантиметър от палубата. Почистването на слузта отне три дни.

А след тях ги наобиколиха огнерози и Кинверсон отново трябваше да изнесе кънтящия котел на мостика, за да внесе смут в атаките им.

А след огнерозите…

Лолър започна да мисли за този общопланетен океан като за монолитна, упорита, непреклонна и вражески настроена сила, изпречваща неуморно пред тях едно препятствие след друго, в израз на раздразнението си, че пълзят по широката му гръд. Сякаш по някакъв необясним начин пътешествениците бяха предизвикали сърбеж на повърхността на океана и сега той се чешеше край тях. Някои от тези почесвания бяха доста страховити и Лолър взе сериозно да се пита дали ще успеят да стигнат Грайвард.

Най-сетне настъпи благословеният дългоочакван ден, когато заваля. Проливният дъжд отми покривалото от лепкави микроорганизми и вонята от мъртвите крилати вещици и им помогна да попълнят запасите си от прясна вода в един момент, в който ситуацията бе започнала да става критична. След дъжда край кораба се появи стадо гмурци — подскачаха игриво над вълните, като добронамерени туземци, посрещащи туристи край своя роден остров. Но веднага щом гмурците си тръгнаха, корабът отново доближи една от стрелящите с лепкави, разяждащи всичко гюлета колонии и бе подложен на нов интензивен обстрел. Навярно океанът се бе засрамил, задето им бе позволил да си отдъхнат с дъжда и гмурците, и сега бързаше да им покаже своето друго, по-сурово лице.

После отново се възцари покой. Вятърът се усмири, морската шир се изглади. Известно време шестте кораба плаваха без премеждия. Дълги пенливи дири, широки като магистрали, оставаха във водата зад тях.

Една тиха и спокойна утрин — морето бе почти гладко, духаше лек, но постоянен ветрец и небето сияеше, а синьо-зеленият глобус на Слънчев изгрев бе увиснал над хоризонта — Лолър се качи на мостика и завари там импровизирано съвещание. Присъстваха Делагард, Кинверсон, Оньос Фелк и Лео Мартело. Малко след това забеляза и отец Куилан, скрит от едрото туловище на Кинверсон.

Делагард бе вдигнал далекогледа, оглеждаше морето и докладваше на останалите, които сочеха с ръце, напрягаха очи и коментираха тихо.

Лолър се изкатери с трополене по стълбичката.

— Какво става?

— Че става нещо — става — отвърна Делагард. — Един от корабите ми липсва.

— Сериозно ли говориш?

— Погледни сам. — Делагард му подаде далекогледа. — Тиха и кротка нощ. Никакви необичайни случки между вечерта и сутринта. Преброй корабите, които виждаш. Един, два, три, четири.

Лолър надзърна през далекогледа. Наистина бяха само четири.

— Кой липсва?

Делагард подръпна един мазен кичур от косата си.

— Още не знаем със сигурност. Не са вдигнали флаговете. Според Гейб е корабът на Сестринството. През нощта тихомълком са поели по свой курс.

— Това е безумие! — Лолър се облещи. — Та те не разбират нищичко от корабна навигация.

— Досега не се справяха зле — посочи Лео Мартело.

— Защото просто следваха конвоя. Но ако се опитат да плават сами…

— Тъй де — безумие е — потвърди Делагард. — Но те са си луди. Тъпи смахнати кучки! Защо ли не съм учуден, че…

И млъкна. По стълбите отекнаха нечии стъпки.

— Даг, ти ли си? — провикна се Делагард. После се обърна към Лолър. — Пратих го да ги потърси по радиото.

От стълбите се показа дребната съсухрена главица на Даг Тарп.

— Липсва „Златно слънце“.

— А сестрите са на „Хидроски кръст“ — обади се Кинверсон.

— Точно така — потвърди Тарп. — Но „Хидроски кръст“ отговори на повикването. Както и „Звездата“, „Трите луни“ и „Богинята“. Само „Златно слънце“ мълчи.

— Сигурен ли си? Не успя ли да се свържеш с тях? Няма ли някакъв начин да ги повикаме?

— Пробвай сам, щом ми нямаш доверие. Повиках всички кораби. Отзоваха се четири.

— Включително и Сестрите? — упорстваше Кинверсон.

— Разговарях лично със сестра Халла. Това стига ли ти?

— Кой е капитан на „Златно слънце“? — попита Лолър.

— Деймис Соултел — отвърна Лео Мартело.

— Деймис никога не би се отделил от нас. Не е такъв човек.

— Може би — обади се Делагард, но на лицето му бе изписано подозрение. — Може би си прав, докторе. Но само може би.

През целия ден Даг продължи да вика „Златно слънце“ по радиото. Останалите четирима радисти също.

Но ефирът мълчеше.

— Не може цял кораб да изчезне току-така — ядосваше се Делагард.

— Прав си, но с този май е станало точно така — отвърна Лиз Никлаус.

— Затваряй си шибаната уста!

— О, колко си мил, Нид.

— Затвори я, да не ти я затворя аз!

— Така няма да стигнем доникъде — намеси се Лолър. Обърна се към Делагард: — Случвало ли ти се е друг път да изгубиш някой свой кораб? Просто да изчезне, без сигнал за помощ и прочее?

— Никога не съм губил кораб. Точка.

— Щяха да се обадят, ако имаха проблеми, нали?

— Ако са можели — обади се Кинверсон.

— Какво означава това? — Делагард го изгледа намръщено.

— Представи си, че цяла купчина от онези мрежоподобни същества изпълзи на палубата през нощта. Вахтата се сменя в три, хората се спускат по такелажа, втора смяна се качва на палубата, всички настъпват мрежите и те ги дръпват зад борда. За по-малко от минута половината екипаж на кораба е изчезнал. Деймис слиза от мостика да види какво става и също попада в капан. А после и останалите, един по един…

— Госпо крещя като побъркан, когато мрежата го улови — припомни им Пиля Браун. — Да не мислиш, че толкова много хора ще позволят на мрежите да ги изловят, без да се развикат?

— Значи не са били мрежите — сви рамене Кинверсон. — Било е нещо друго, което е изпълзяло на борда. Или мрежите плюс нещо друго. А после всички са измрели.

— И накрая излязла една уста и налапала кораба, така ли? — тросна се Делагард. — Къде, по дяволите, е корабът? Хората могат да загинат, но все кораба щяхме да го видим.

— Без екипаж корабът ще се превърне в жертва на вятъра и теченията дори в спокойно море — каза Оньос Фелк. — Сега може да е на десет, дори петнайсет километра от нас — кой знае? И да се отдалечава. Няма да го открием и след милион години.

— А може да е потънал — обади се Неяна Голджоз. — От дълбините е изплувало нещо, пробило е дупка в корпуса — и готово.

— Без да прати сигнал? — възрази Делагард. — Корабите не потъват за две минути. Все някой щеше да се свърже с нас по радиото.

— Знаеш ли — тросна му се Неяна, — може да не е било нещо, а петдесет неща, които са пробили петдесет дупки. И тогава любимият ти кораб ще потъне по-бързо, отколкото ти можеш да пръднеш. Е, това са само предположения.

— Кои бяха на борда на „Златно слънце“? — попита Лолър.

Делагард се зае да изброява на пръсти:

— Деймис, Дана и малкото им момче. Сидеро Волкин. Суейнърови. Това прави шестима.

Всяко име се стоварваше като удар със секира. Лолър се замисли за сгърчения стар занаятчия и прегърбената му жена. Суейнър имаше златни ръце, можеше да изработва какво ли не от оскъдните материали, които им предоставяше Хидрос. Волкин, умел и опитен корабостроител. Деймис. Дана.

— Кои още?

— Чакай да помисля. Някъде имах списък, но ще се сетя и сам. Хейнови? Не, те са с Янез на „Три луни“. А, да, Фредо Уонг и жена му — как й беше името?

— Лусия — подсказа Лиз.

— Лусия, да. Фредо и Лусия Уонг и онова момиче Берилда, с големите цици. И малкият брат на Мартин Янез, струва ми се. Да.

— Джоск — подсказа някой.

— Джоск, точно така.

Сърцето на Лолър се сви. Любознателното хлапе с ококорените очички. Бъдещият лекар на колонията, който един ден щеше да смъкне бремето на отговорността от плещите му.

— Това прави десет — рече той. — Но трябва да са четиринайсет, нали?

Хората започнаха да подхвърлят разни имена. Оказа се, че е трудно да си ги спомнят, след като бяха напуснали Сорве. Но всички бяха съгласни, че на борда на „Златно слънце“ са били четиринайсет души.

Четиринайсет мъртви, помисли си Лолър, замаян от огромната загуба. Сякаш някой бе откъснал плът от плътта му. Беше го лишил от близки роднини. Тези хора споделяха живота му, миналото му. А сега ги нямаше. Без никакво предупреждение — завинаги. Почти една пета от колонията с един-единствен удар. На остров Сорве в лоша година можеха да загубят един или двама души. Но четиринайсет? Изчезването на „Златно слънце“ бе отворило огромна рана в колонията. Всъщност дали колонията още съществуваше като такава? Или се беше разпаднала още когато бяха принудени да напуснат Сорве?

Джоск. Соултелови. Суейнърови. Уонгови. Волкин. Берилда Крей. И още четирима.

Остави другите да обсъждат проблема на мостика и слезе долу. След минутка вече държеше в ръка шишенцето с розова тинктура. Осем капки, девет, десет, единайсет. Нека са цяла дузина, най-добре. Да. Дузина. Какво значение? Двойна доза, това най-сигурно ще притъпи болката.

— Вал? — Гласът на Съндайра зад вратата на каютата. — Добре ли си?

Той я пусна да влезе. Очите й се стрелнаха от чашата в ръката му към бледото му лице.

— Божичко, май много те заболя, нали?

— Като да изгубя половината си пръсти.

— Толкова ли много значеха за теб?

— Някои от тях — да. — Лекарството вече започваше да действа. Болката взе да отслабва. — Вярно, повечето са ми само познати, от детските години. Но един от тях беше моят ученик.

— Джоск Янез.

— Познаваш ли го?

Тя се усмихна тъжно.

— Сладко момче. Веднъж, като плувах, дойде да си побъбрим. Говорихме си за теб. Той те боготвореше, Вал. Дори повече от брат си, морския капитан. — По лицето й премина сянка. — Само влоших нещата, нали?

— Ами не… всъщност…

Езикът му бе надебелял. Лолър осъзна, че този път е прекалил с дозата.

Тя взе чашата от ръката му и я постави на рафта.

— Съжалявам. Исках да ти помогна.

„Ела при мен“, опита се да й каже Лолър, но кой знае защо, не успя.

Но въпреки това тя го разбра.

Още два дни флотът остана на котва по средата на нищото. Делагард и Даг Тарп претърсваха всички радиочестоти с надежда да се свържат със „Златно слънце“. Чуха се с радистите и на другите кораби, откриха дори един на име „Императрицата на Слънчев изгрев“, който извършваше регулярни курсове през Лазурно море, засякоха и плаваща миньорска станция, която работеше някъде в далечния североизток и чието съществуване беше огромна и неприятна изненада за Делагард. Но от „Златно слънце“ не получиха никакъв отговор.

— Е, добре — въздъхна накрая Делагард. — Ако все още са на вода, рано или късно ще се свържат с нас. Не можем да останем тук вечно.

— Ще разберем ли някога какво се е случило с тях? — попита Пиля Браун.

— Вероятно не — отвърна Лолър. — Намираме се насред безбрежен океан, гъмжащ от всякакви опасни неща, за които не знаем почти нищо.

— Ако разберем какво ги е сполетяло — посочи Дан Хендърс, — ще можем да се предпазим по-добре, когато застигне и нас.

— Ще го разберем едва когато се случи — отвърна Лолър. — Но не и по-рано.

— Щом е така, по-добре никога да не разбираме — въздъхна Пиля.

7.

През един мъглив ден от развълнуваното море се показаха огромни непознати чудовища с дебели зеленикави люспести черупки и известно време пореха вълните успоредно на кораба. Приличаха на плаващи танкери, снабдени с множество странични перки. Бронираните им глави бяха скосени на челата и четвъртити, муцуните им бяха заострени, а зъбите им не вещаеха нищо добро за всеки евентуален противник. Лолър стоеше при перилата и ги разглеждаше тревожно. Дойде Оньос Фелк и го попита:

— Докторе, може ли да поговорим?

Фелк, също като Лолър, бе от семейство на основатели, макар след напускането на Сорве това вече да не означаваше почти нищо. Картографът бе на петдесет и пет, дребен и късокрак, и така и не си бе намерил спътница в живота. Известно бе, че притежава обширни познания за географията на Хидрос и морския живот и вероятно съвсем заслужено трябваше да поеме управлението на Сорвейската корабостроителница, но пък Фелкови бяха хора, прочути с лошия си късмет и склонността си към погрешни преценки.

— Зле ли ти е, Оньос? — попита Лолър.

— И на тебе ще ти стане зле, като чуеш това, което имам да ти кажа. Да слезем долу.

В тясната каюта на бака Фелк извади малък зеленикав глобус, примитивно копие на сложната и фино изработена морска карта на Делагард. Тази трябваше да се навива с мъничък дървен ключ и при всяко включване позицията на отделните острови се нагласяваше ръчно — детска играчка в сравнение с шедьовъра на Делагард. След като изгуби няколко минути, за да настрои глобуса, Фелк го подаде на Лолър и каза:

— Погледни внимателно, ако обичаш. Ето тук е Сорве. А Грайвард е тук, далече на северозапад. Това е маршрутът, който следваме.

Надписите върху картата бяха избелели и почти нечетливи. Островите се намираха толкова близо един до друг, че Лолър се ориентираше с мъка дори когато успяваше да разчете названията. Но проследи пръста на Фелк в западна посока около глобуса и като шепнеше едно след друго обозначенията, започна да се ориентира за хода на пътешествието им.

— Ето тук бяхме, когато мрежата докопа Струвин. Тук видяхме хрилестите да строят новия остров. Тук навлязохме в Жълто море, а на това място огнерозите ни нападнаха за пръв път. Тук ни застигна голямата вълна и ни отклони от курса насам. Слушаш ли ме, докторе?

— Продължавай.

— Това тук е Зелено море. Отвъд него е мястото с големите корали. Тук подминахме двата острова, този на хрилестите и другия, който според Делагард се казва Тетопал. Тук ни удари тридневната буря, която разпиля корабите. Роякът крилати вещици се появи малко по-нататък. Тук изгубихме „Златно слънце“. — Късият дебел пръст на Фелк бе стигнал далеч отвъд извивката на глобуса. — Забелязваш ли вече, че има нещо странно?

— Покажи ми пак къде е Грайвард.

— Тук горе. На северозапад от Сорве.

— Или аз не разбирам нищо от навигация, или трябва да има някаква важна причина да плаваме право на запад покрай екватора, вместо по диагонал на север към Грайвард.

— Не плаваме право на запад — каза Фелк.

— Така ли? — Лолър се намръщи.

— Картата е много малка и линиите на географските ширини се различават трудно. Но истината е, че не плаваме на запад, а на югозапад.

— И се отдалечаваме от Грайвард?

— Да, отдалечаваме се.

— Сигурен ли си?

За миг лицето на Фелк се стегна от гняв, но той го преглътна и отвърна сухо:

— Докторе, хайде да се разберем, че разбирам достатъчно от карти. И че когато стана сутрин и погледна слънцето, мога да си спомня откъде е изгряло предния ден и по-предния, преди седмица, с което да преценя без никакви проблеми дали плаваме на северозапад, или на югозапад.

— И през цялото време се движим на югозапад?

— Не. В Началото се придържахме към правилната северозападна посока. Но някъде в кораловото море се завъртяхме и поехме на запад, точно покрай екватора, и с всеки ден се отклонявахме от първоначалния курс. Знаех, че нещо не е наред, но не разбрах колко сериозно е отклонението, докато не достигнахме онези острови. Защото това въобще не беше Тетопал. Не само че по това време Тетопал е на съвсем друго място, доста по-близо до Грайвард, но и той е кръгъл! А този беше дъговиден, помниш ли? Всъщност островът, който подминахме, се нарича Хигала. Ето го тук, долу.

— Точно върху екватора!

— Именно. Трябваше да сме далеч на север от Хигала, ако бяхме на правилния път за Грайвард. Но в действителност той е на север от нас. След бурята, която ни разпиля, Делагард преизчисли местонахождението ни и ни поведе право на юг. Сега сме под екватора. Потвърждава го и разположението на Хидроския кръст, ако разбираш нещо от нощно небе. Но сигурно просто не си внимавал. През последната седмица се движим под прав ъгъл спрямо първоначалния курс. Искаш ли да видиш къде отиваме сега? Или вече се сети сам?

— Кажи ми.

Фелк завъртя картата.

— Ето към този район се отправяме. Да забелязваш някакви острови?

— Отиваме в Пустото море?

— Вече сме в него. И без това по пътя не видяхме почти никакви острови освен Хигала. Няма и да видим. Пустото море носи названието си от това, че няма течения, които да тласкат островите насам. Ако следвахме курса за Грайвард, трябваше да сме северно от екватора и досега да сме минали покрай четири острова — Баринан, Сивалак, Мурил и Тетопал. Ето ги — четири. Докато тук долу няма нищо отвъд Хигала.

Лолър впи поглед в картата. Виждаше малката точка, обозначаваща Хигала, и на запад и юг от нея само пустош, чак до извивката на малкия глобус — до тъмното петно, наричано Лицето над водата.

— И какво смяташ — че Делагард е объркал курса?

— Това е последното, което бих си помисли. Делагард плава из океана още от времето, когато тази планета е била наказателна колония. И ти го знаеш не по-зле от мен. Изключено е да обърка северозападна с югозападна посока.

— Но защо, за Бога, Нид ще иска да ни отведе в Пустото море?!

— Реших, че може би ти ще му зададеш този въпрос.

— Аз ли?

— Понякога изглежда, че те уважава поне малко — обясни Фелк; — Възможно е да получиш честен отговор. На мен обаче няма да ми отговори никога.

Кинверсон — подреждаше рибарските си принадлежности на палубата — вдигна глава и погледна Лолър с типичното за него безразличие, каквото докторът би очаквал от някой хрилест, но не и от човешко същество. След това се върна към работата си.

— Били сме се отклонили от курса? Че аз го знам, докторе. Какво ме интересува?

— Знаел си?

— Тез води никак не мязат да са северни.

— Знаел си през цялото време, че плаваме към Пустото море? И не си казал никому нито дума?

— Знаех, че сме се отклонили от курса, което съвсем не означава, че приближаваме Пустото море.

— Фелк каза, че сме навлезли в него. Показа ми го на неговата карта.

— Фелк може и да бърка, докторе.

— Да речем, че този път не бърка.

— Е, хубаво де, отиваме в Пустото море — спокойно каза Кинверсон. — И какво?

— Вместо да плаваме към Грайвард.

— Е, и? — изсумтя Кинверсон, взе една кука, стисна я със зъби и я изви леко, за да й промени формата.

Така нямаше да стигнат доникъде.

— Никак ли не те интересува, че се движим по погрешен маршрут?

— Не. Защо да ме интересува? Дали ще е тоя, или оня миризлив остров — все тая за мен. Какво ми пука къде ще ме откара вятърът?

— Гейб, в Пустото море няма никакви острови.

— Значи ще живеем на кораба. Какво толкоз? Ако питаш мен, и Пустото море е като всички други. Риба има колкото щеш, тъй ли е, докторе? То не е „пусто“ заради рибата. А щом едно място има риба, става за живеене. Ако се наложи, ще си живуркам даже в мойта малка лодка.

— Че защо не се премести в нея по-рано? — попита ядосано Лолър.

— Защото трябваше да напуснем Сорве. Но ако стане напечено, скачам в нея и подкарвам накъдето ми видят очите. Докторе, да не мислиш, че тези острови са някакви райски кътчета? Ходиш по дъски и сплетени клони, тъпчеш се с водорасли и сушена риба, когато слънцето напече, изкапваш от жега, зиме пък пукясваш от студ. И това ми било живот! Затуй ти казвам: все ми е тая дали ще е Сорве, Салимил, или каютата на „Кралицата на Хидрос“. Достатъчно ми е да си напълня търбуха, когато съм гладен, да ударя нещо, когато ми се доще, и да си живуркам, додето ми е писано. Разбрано?

Това вероятно бе най-дългата реч, която Кинверсон бе произнасял през целия си живот. Той самият изглеждаше изненадан, че е говорил толкова много. Когато свърши, втренчи в Лолър ядосан поглед. След това отново се наведе над куките и въжетата.

— Значи нямаш нищо против — заговори бавно Лолър, — че нашият велик водач ни е повел към напълно непозната територия, без никой от нас, нито дори той самият, да знае какво ни очаква там?

— Да. Нямам. Не ме интересува нищо и се дразня само когато ми досаждат. Живея ден за ден, докторе. А сега ме остави на мира. Имам си работа, ясно?

— Не си ли подранил за обажданията, докторе? — попита го Даг Тарп. — Обикновено идваш след час.

— Така е. Има ли значение?

— А, твоя воля. — Ръцете на Тарп зашариха по копчетата. — Щом искаш да се обадиш по-рано, давай. Само не ми се сърди, ако отсреща не са готови да приемат обаждането ти.

— Свържи ме първо с Бамбър Кадрел.

— Обикновено първо искаш да говориш със „Звездата“.

— Зная. Днес ми повикай Кадрел.

Тарп го погледна смутено.

— Брей, докторе, днес си като някой, дето му е влязла змиорка в задника.

— Като чуеш за какво говоря с Кадрел, ще разбереш каква змиорка ми е влязла в задника.

— Добре, добре. — Радиоуредбата изпука. — Ей, тази гадна мъгла — замърмори Тарп. — Чудя се как още не са ми ръждясали частите. „Богиня“, обади се. Обади се, „Богиня“. „Кралица“ вика „Богиня“.

— „Кралица“, тук „Богиня“. — Тънък момчешки глас, почти писклив. Бард, момчето на Нико Талхейм, бе радист на „Богинята на Сорве“.

— Кажи му, че искам да говоря с Кадрел — изръмжа Лолър.

Тарп заговори в микрофона и отсреща казаха нещо, но Лолър не чу какво точно.

— Какво каза?

— Че Бамбър е на щурвала. Смяната му изтича след два часа.

— Кажи му да го извика незабавно. Тази работа не може да чака.

Отново пукот и фъштене. Момчето, изглежда, се опъваше. Тарп повтори молбата на Лолър и за около минута-две отсреща се възцари тишина.

След това се чу гласът на Бамбър Кадрел:

— Докторе, какво е това толкова спешно нещо?

— Отпрати момчето и ще ти кажа.

— Той е моят радист.

— Знам. Но не искам да чуе за какво ще говорим.

— Значи проблемът е сериозен, а?

— При теб ли е още?

— Отпратих го. Какво става, докторе?

— Движим се перпендикулярно на правилния курс, в екваториални води, и плаваме на югозапад. Делагард ни е повел към Пустото море. — Даг Тарп, който стоеше до Лолър, ахна от изненада. — Известно ли ти е това, Бамбър?

Нова дълга пауза от „Богинята на Сорве“.

— Разбира се, докторе. Иначе що за моряк ще съм?

— Говорим за Пустото море, Бамбър.

— Да. Чух те.

— А трябваше да плаваме към Грайвард.

— Не съм забравил, докторе.

— И нямаш нищо против, че се движим в погрешна посока?

— Предполагам, че Делагард знае какво прави.

— Предполагаш?

— Тези кораби са негови. Аз само работя при него. Когато отбихме на юг, предположих, че на север има някаква пречка, буря или опасност, която иска да заобиколи. У него са всички добри карти, докторе. Ние просто следваме курса, който той определя.

— Право към Пустото море?

— Делагард не е безумец — отвърна Кадрел. — Сигурен съм, че скоро ще свием на север. Не се съмнявам в това, докторе.

— И дори не си го попитал защо е сменил курса?

— Казах ти. Навярно има основателна причина. Делагард е човек, който знае какво прави.

— Май прекаляваш с предположенията — тросна се Лолър.

Тарп вдигна глава от радиоуредбата. Очите му, обикновено скрити зад надвисналите клепачи, сега блестяха от учудване.

— Пустото море?

— Така изглежда.

— Но това е лудост!

— Вече сме двама на едно и също мнение. Искам още малко да си държиш езика зад зъбите, Даг. Свържи ме сега с Мартин Янез.

— Не със Стайвол, както обичайно?

— С Янез — повтори Лолър и се опита да прогони спомена за усмихнатия Джоск.

Даг завъртя копчетата, уредбата изпука и след малко до тях долетя тъничкият глас на едно от момичетата на Хейн — Лолър не й помнеше името. Малко след това ниският спокоен глас на Мартин Янез каза:

— Нищо за докладване, докторе, днес всички сме здрави и читави.

— Не се обаждам само по този повод — рече Лолър.

— Какво има? Да не сте чули нещо за „Златно слънце“? — В гласа на Янез се прокрадна слаба надежда.

— Не. Обаждам се за друго.

— Тъй ли? За какво?

— Исках да разбера какво мислиш за промяната на курса.

— Каква промяна?

— Мартин, моля те, не ми излизай с тия номера.

— Докторе, откога започна да се вълнуваш от навигационни въпроси?

— Казах ти без шикалкавене.

— Да не си станал навигатор, докторе?

— Да речем, че съм заинтересувана страна. Както и всички останали. Още повече че от това ни зависи животът. Какво става, Мартин? Или толкова здраво си се оплел в мрежите на Делагард, че не смееш да ми кажеш?

— Изглеждаш ми преуморен, докторе. Отклонихме се малко на юг. Какво толкова?

— И защо го направихме?

— Питай Делагард.

— Ти пита ли го?

— Не се налага. Следвам го, накъдето ни води. Той обърна на юг и аз също поех на юг.

— Бамбър ми отговори горе-долу по същия начин. Вие да не сте кукли на конци? Мартин, кажи ми: защо вече не плаваме за Грайвард?

— Казах ти. Питай Делагард.

— Ще го питам. Но преди това исках да разбера какво е мнението на другите капитани относно плаването в Пустото море.

— А, стигнахме ли го? — Гласът на Янез бе все така спокоен. — Мислех, че просто се отклоняваме за известно време на юг по някаква причина, за която Делагард не иска да говори. Доколкото ми е известно, Грайвард си остава крайната ни цел.

— Сериозно ли говориш?

— Ако кажа да, ще ми повярваш ли, докторе?

— Бих искал.

— Това е истината, докторе. Кълна се Бога, че е така. Делагард не е казал нито думичка и никой от нас не го е питал. Предполагам, че Сестрите дори не са разбрали за промяната в курса.

— Обсъди ли го с Кадрел и Стайвол?

— Разбира се.

— Стайвол е твърде близък с Делагард и му нямам доверие. Той какво каза?

— И той е изненадан като нас.

— Вярваш ли му?

— Да. Но какво значение има? Всички правим каквото каже Делагард. Ако искаш да знаеш какво става, питай него. И ако ти каже, можеш да го споделиш с мен.

— Обещавам.

— Сега да се свържа ли със Стайвол? — попита Даг Тарп.

— Не. Мисля да го пропуснем.

Тарп дърпаше нервно увисналата кожа на шията си.

— Какво става, мамка му? Смяташ, че е някакъв заговор ли? Че всички капитани са замислили нещо и не ни казват?

— Лично аз вярвам на Мартин Янез. Каквото и да се случва. Стайвол може да е човек на Делагард, но не и останалите.

— А Деймис Соултел?

— Какво по-точно?

— Да предположим, че е забелязал промяната, обадил се е на Делагард и го е попитал какво става, Делагард му отвърнал, че не е негова работа, и Деймис толкова се е ядосал, че е обърнал кораба насред онова море и е поел обратно към Грайвард. Знаеш го какъв е избухлив. И сега е някъде на хиляда километра северно, а когато му пращаме сигнали по радиото, не отговаря, защото смята, че вече няма нищо общо с нас.

— Хубава теория. Но кажи ми, Делагард умее ли да борави с радиоапарата?

— Не — отвърна Тарп. — Или поне аз не знам.

— В такъв случай как ще разговаря с Деймис, след като ти не си приемал подобно повикване?

— Хм, прав си.

— Соултел не би си тръгнал ей така. Не, „Златно слънце“ е на дъното на морето и всички от екипажа са загинали. В тези морета живее нещо, което е достатъчно силно, за да изплува тихо посред нощ и да ни потопи. Дано да сме късметлии и да не му се изпречим на пътя. Сега не е време да мислим за „Златно слънце“. Това, което ме интересува, е защо плаваме на юг, вместо на север.

— Ще говориш ли с Делагард, докторе?

— Налага се — заяви Лолър.

8.

Делагард тъкмо се беше прибрал от вахта. Изглеждаше уморен. Яките му плещи бяха прегърбени, главата му бе клюмнала. Тъкмо се канеше да се спусне през люка и да си отиде в каютата, когато Лолър го повика.

— Какво има, докторе?

— Може ли да поговорим?

— Точно сега ли? — Клепачите на Делагард се затваряха.

— Налага се.

— Е, добре. Слез долу с мен.

Каютата на Делагард, почти два пъти по голяма от тази на Лолър, бе затрупана с разхвърляни дрехи, празни бутилки от бренди и всякакви части от корабното снаряжение. Книгите бяха голяма рядкост на Хидрос, така че Лолър се изненада, като видя няколко да се въргалят на пода.

— Нещо за пиене? — предложи Делагард.

— След малко. Но ти си сипи. — Лолър се поколеба за миг. — Нид, изникна един дребен проблем. Изглежда, случайно сме се отклонили от курса.

— Така ли? — Делагард не изглеждаше изненадан.

— Да. И се намираме от погрешната страна на екватора. Плаваме на югозапад вместо на север-северозапад. Всъщност доста сериозно отклонение от курса.

— Толкова встрани? — Делагард го погледна подигравателно. — Брей, значи съвсем сме се объркали. — Отпи глътка, почеса се по гърдите и се опита да внесе известен ред в бъркотията на масата. — Ако е истина, това е огромна навигационна грешка. Някой трябва да се е промъкнал до компаса и да го е обърнал наопаки. Сигурен ли си в думите си, докторе?

— Не си играй с мен. Късно е за това. Какво си намислил, Нид?

— Ти не разбираш нищичко от корабна навигация. Защо си толкова уверен, че плаваме в погрешна посока?

— Посъветвах се със специалисти.

— Като Оньос Фелк? Този дръглив стар пръдльо?

— Да, говорих с Фелк. И с други също. Както сам знаеш, на Оньос невинаги може да се разчита. Но не и на останалите.

Делагард го погледна. Беше стиснал зъби и изглеждаше готов да избухне. После се успокои, сръбна отново от брендито и потъна в мълчание.

— Е, добре — рече накрая. — Чуй какво ще ти кажа. Този път Фелк е прав. Не отиваме в Грайвард.

Спокойствието, с което го каза, накара Лолър да трепне.

— Божичко мили! Защо, Нид?

— Грайвард не ни иска. Никога не са ни искали. Пробутаха ми същото тъпо обяснение като останалите — че можели да приемат дузина колонисти, но не и повече. Притиснах ги с каквото мога, но те не се предаваха. И тогава осъзнах, че сме изоставени от всички, че няма къде да идем.

— Значи си ни лъгал от самото начало на пътуването? Още тогава си възнамерявал да ни откараш в Пустото море? Какво си намислил, за Бога? Защо трябваше да ни доведеш чак тук? — Лолър поклати слисано глава. — Ама и теб си те бива, Нид.

— Не съм излъгал всички. Казах истината на Госпо. И на отец Куилан.

— За Госпо ясно. Той беше най-добрият ти капитан. Но откъде накъде Куилан?

— Говоря с него за доста неща.

— Да не си станал католик? Той да не ти е изповедник?

— Приятел ми е. И е пълен с интересни идеи.

— Не се и съмнявам. И каква интересна идея роди отец Куилан относно новия ни курс? Че може да прави чудеса, уповавайки се на тайнствената сила на молитвите и могъществото на вярващия дух? Че ще ни измайстори един самотен остров насред Пустото море, на който да се устроим завинаги?

— Каза ми, че трябва да се отправим към Лицето над водата — отвърна хладно Делагард.

Лолър се облещи. После примигна, наля си пълна чаша бренди, гаврътна я и зачака да почувства ефекта. Делагард го гледаше спокойно, дори развеселено.

— Лицето над водата — повтори Лолър. — Това каза, нали? Лицето над водата.

— Именно, докторе.

— И защо, ако смея да попитам, според отец Куилан трябва да ходим при Лицето?

— Защото той знае, че винаги съм искал да ида там.

Лолър кимна. Изведнъж почувства, че го завладява непреодолимо отчаяние. Втора чаша бренди му се стори добра идея.

— Разбирам. Отец Куилан вярва, че трябва да се поддаваме на случайните си желания. И тъй като и без това няма къде да идем, защо да не ни помъкнеш всички със себе си до другия край на света, до най-отдалеченото място на Хидрос, за което не знаем почти нищичко, освен че дори хрилестите не смеят да припарят там?

— Именно — все така насмешливо отвърна Делагард.

— Отец Куилан несъмнено дава страхотни съвети. Затова е толкова преуспял на попрището си.

— Веднъж те попитах дали си спомняш историите, които ни разказваше Джоли, когато бяхме деца.

— Измишльотини и бабини деветини.

— Май и тогава каза горе-долу същото. Но спомняш ли си ги?

— Чакай да видим. Джоли твърдеше, че успял да прекоси Пустото море съвсем самичък и че открил Лицето, което се оказало огромен остров, много по-голям от островите на хрилестите, топло и спокойно местенце, обрасло с чудати високи растения, които давали плодове. Имало дори поточета с прясна вода. — Лолър млъкна за миг, погълнат от спомени. — Готов бил да остане да живее там, толкова му харесало. Но един ден, когато излязъл в морето за риба, се вдигнала буря и го отвяла навътре, компасът паднал зад борда и май го повлякла Вълната и когато най-сетне овладял лодката, се намирал на огромно разстояние от Лицето и не знаел обратния път. И плувал и плувал, и стигнал Сорве, и се опитал да убеди хората да се преместят на Лицето, но никой не го послушал. Всички му се присмивали. Никой не вярвал и на думичка от разказите му. Сметнали го за побъркан. Но той си беше побъркан, нали, Делагард?

— Беше си — съгласи се Делагард. — Но историята си я запомнил добре.

— Страхотна е, признавам. Ако бях десетгодишен, щях да подскачам от нетърпение час по-скоро да ида на Лицето.

— Така би трябвало да бъде, докторе. Това ще е най-страхотното приключение в живота ни.

— О, така ли?

— Бях четиринайсетгодишен, когато Джоли се върна — продължи Делагард. — Разказите му ме заплениха. Може другите да са го смятали за умопобъркан, но аз не го мислех за такъв, нито за миг. Представи си — огромен плодороден незаселен остров, който ни очаква някъде там — и никакви миризливи хрилести, които да ни се пречкат! Наистина е като да попаднеш в рая. Страна на изобилието. Земя на чудесата. Искаш да запазиш колонията, нали, докторе? Тогава защо, по дяволите, трябва да се свираме на някой тесен остров и да разчитаме на милостта на другите? Да живеем като бедняци от техните подаяния? Не е ли по-добре да отведем нашите хора в това райско кътче, пък било то и на другия край на света?

Лолър поклати глава.

— Нид, ти си се побъркал.

— Не съм. Лицето е като зрял плод, който очаква някой да го откъсне. И защо да не сме ние? Хрилестите са пълни със суеверия за него и затова не смеят да го доближат. Е, ние пък можем. Ще се заселим там, ще построим нова колония, ще развием земеделие. Ще го накараме да ни дава всичко, каквото ни е нужно.

— И какво всъщност ни е нужно? — попита Лолър, завладян от странното усещане, че е напуснал планетата и се рее из космоса.

— Сила и могъщество — отвърна Делагард. — Власт. Ние трябва да управляваме тази планета. Твърде дълго живеем на Хидрос като някакви жалки, забравени от всички бежанци. Време е да накараме хрилестите да целуват нашите задници. Искам да построя на Лицето селище десет пъти по-голямо от най-големия остров на хрилестите — петдесет пъти по-голямо — и да създам там колония, пет хиляди души, десет хиляди, със собствен космопорт, от който да подхванем търговия с останалите човешки планети в галактиката и да заживеем като нормални хора, вместо да дъвчем водорасли и да се скитаме из океана, както е било през последните сто и петдесет години.

— И го казваш с такова спокойствие! С такъв разумен тон?

— Наистина ли смяташ, че съм полудял?

— Може би, а може би не. Сигурен съм в едно — едва ли има по-голям егоист от теб на тази планета. Да ни превърнеш в заложници на собствените си фантазии! Можеше да ни разхвърляш по другите острови и да продължиш да гониш безумната си мечта сам.

— Ти сам каза, че не искаш да стане така. Помниш ли?

— А това по-добре ли е? Да ни докараш чак тук? Да изложиш живота ни на риск само защото си повярвал в приказките на един побъркан старец?

— Да, по-добре е.

— Мръсник! Нагъл безскрупулен мръсник! Ти наистина си побъркан!

— Не съм, докторе. Работя над този проект от години. Обмислям го през половината от живота си. Разпитвал съм подробно Джоли и наистина вярвам, че е стигал до Лицето. А след това започнах да подготвям експедицията. Госпо знаеше за това. Двамата с него смятахме да отплаваме към Лицето преди пет години. Е, хрилестите просто ми помогнаха да взема решение за всички ни. Човек не трябва да изпуска шанса си. Видиш ли подходяща възможност, сграбчвай я, докторе. Аз така направих.

— Значи си го намислил още когато напускахме Сорве?

— Вече ти казах.

— Но не си казал на другите капитани.

— Само на Госпо.

— И той смяташе идеята ти за велика?

— Точно така. — Делагард кимна усмихнато. — Подкрепяше ме през цялото време. Както и отец Куилан, след като го посветих. Отецът е напълно съгласен с мен.

— Защо ли не се учудвам? Дай му на него да дири чудеса. Колкото по-далече от цивилизацията, толкова по-добре. За него това е Обетованата земя. Сигурно си представя как, когато стигнем там, ще вдигне църква, в тази твоя земя на изобилието, и ще стане архиепископ, кардинал, папа, какъвто пожелае — докато ти строиш своята лелеяна империя. И всички ще са щастливи, така ли, Нид?

— Да. Много точно го каза.

— Значи въпросът е решен? С всеки миг навлизаме все по-навътре в Пустото море?

— Не ти ли харесва, докторе? Искаш да слезеш от кораба? Твоя воля. Защото ние ще продължим, със или без теб.

— А твоите капитани? Смяташ ли, че ще те последват, когато узнаят истинската ни цел?

— Бас държа, че ще продължат с мен. Правят каквото им кажа. Винаги е било така и винаги ще бъде. Сестрите може да възроптаят, но това си е тяхна работа. За какво са ни тези побъркани кучки? Само ще ни създават проблеми на Лицето. Виж, Стайвол ще дойде с мен и на края на света. И Бамбър и Мартин. Както и нещастният Деймис, ако беше жив. Без никакви въпроси, до самия бряг на Лицето. А когато стигнем там, ще построим най-великата, богата и могъща колония на Хидрос и ще заживеем щастливо и безгрижно. Да. Още капка бренди, докторе? На, сипи си. Виждам, че имаш нужда.

Изправен до перилата на борда и загледан с възторжен поглед в обкръжаващата ги пустош, отец Куилан очевидно бе в едно от възвишените си настроения. Лицето му бе зачервено, очите му сияеха.

— Да — потвърди той. — Казах на Делагард, че трябва да плаваме до Лицето.

— И кога беше това? Докато още бяхме на Сорве?

— О, не. В открито море, малко след като загина Госпо Струвин. Сигурно знаеш, че Делагард понесе смъртта му много тежко. Дойде при мен и ми каза: отче, аз не съм вярващ човек, но искам да поговоря с някого, а само на теб имам доверие. Мисля, че ще можеш да ми помогнеш. И после ми разказа за Лицето. Какво представлява и защо иска да отиде там. За плановете им с Госпо. Не знаеше как да постъпи, след като Госпо вече го нямаше. Все още мечтаеше за Лицето, но не беше сигурен дали ще успее да доведе начинанието си до успешен край. Разговаряхме дълго. И накрая го посъветвах да продължим, макар и без Госпо. Виждах колко е важно за него и осъзнавах, че той е единственият човек на тази планета, който би могъл да го постигне. Казах му, че не бива да позволява нищо да се изпречва на пътя му. Рекох: направи го, отведи ни в този рай, тази неосквернена земя, където ще започнем всичко наново. И той обърна кораба и се насочи на юг.

— И защо смяташ, че дори да има такова място, там ще можем да започнем нов живот? В непозната земя, дива пустош, за която не знаем нищичко?

— Защото — отвърна Куилан със спокоен, но достатъчно твърд глас, та да може думите му да се гравират върху метални плочи, — аз наистина вярвам, че Лицето над водата е раят на тази планета.

Лолър се ококори.

— Сериозно? Райската градина, в която са живели Адам и Ева?

— Да, истинската Райска градина. Едем може да е всяко място, недокоснато от първородния грях.

— Значи Делагард е взел от теб идеята, че Лицето може да е раят? Трябваше да се сетя и сам. Сигурно вярваш и че Господ Бог живее там? Или това е само извънградската му вила?

— Не зная. Но ми се ще да вярвам, че Той е там. Винаги е близо до Рая.

— Как ли пък не! — подсмихна се Лолър. — Творецът на вселената се е настанил точно тук, на Хидрос, на грамаден мочурлив остров, целия обрасъл с водорасли. Не ме разсмивай, отче. Не Зная дори дали вярвам в твоя бог. Ако питаш мен, ти също невинаги вярваш в него.

— Прав си — съгласи се свещеникът. — Най-вече в онези моменти, когато съм абсолютно сигурен, че сме еволюирали от по-нисши създания, без никаква причина и предназначение. Когато си мисля, че целият този безкрайно дълъг процес на еволюция на Земята, от амеба до човек, от микроорганизъм до разумно същество, е напълно автоматизиран на всяка планета, също както и движението на планетите около слънцата, и е също толкова безсмислен. Когато си мисля, че не е имало някой, който да даде първоначалния тласък. Че нищо не подхранва това движение освен вродените ни слепи инстинкти.

— А през останалото време?

— Тогава вярвам, че е имало Първопричина, която е завъртяла този безмерно сложен механизъм, с цел, която все още ни е напълно непонятна. И че съществува Някой, който продължава да поддържа това движение, най-вече защото е изпълнен с обич към Своите създания. Защото Господ Бог е обич, или както се казва в онази част на Библията, която така и не си прочел: че който не обича, не е познал Бог; защото Бог е любов. Бог е връзката, Той е краят на самотата, абсолютното единение. Той е, който един ден ще ни събере всите, ще ни притисне към пазвата Си и там ще познаем свободата и щастието и ще се освободим от мъките.

— Но както сам призна, вярваш в това само наполовина.

— Да. А ти би ли могъл да вярваш в цялото?

— Не. — Лолър поклати глава. — Щеше ми се да мога.

— Значи според теб всичко е безпричинно?

— Не точно. Но може би никога няма да узнаем причината. Дори ако не е наша, то чия е? Просто нещата се случват, както стана със „Златно слънце“, който изчезна и едва ли ще разберем по какъв начин. А когато умрем, няма да има пазва, която да ни прибере, нито задгробен живот и вечно щастие. Нищо няма да има.

— Ах — въздъхна Куилан и бавно поклати глава. — Бедни мой приятелю. Прекарваш всеки свой ден в състоянието, което ме спохожда в най-мрачните ми дни.

— Може би. Но съм свикнал с това. — Лолър се извърна и погледна с присвити очи на югозапад, сякаш очакваше всеки момент там да се покаже тъмната снага на острова. Слепоочията му пулсираха. Имаше нужда от солидна доза от розовата тинктура.

— Ще се моля час по-скоро да се отървеш от тази болка — обеща му Куилан.

— Разбирам.

— Разбираш ли? Наистина?

— Разбирам, че си бил готов да ни повлечеш към този твой рай, без нито за миг да се подвоумиш. Ти и Делагард.

— Думите ти са обидни.

— Да, но това е самата истина. Не смяташ ли, че имам причини да ти се сърдя?

— Дете мое…

— Не съм ти дете!

— Но си Негово дете, ако не друго.

Лолър въздъхна. „Двама безумци — рече си. — Делагард и Куилан. Единият е готов да направи всичко в името на изкуплението, другият иска да завладее целия свят“.

Куилан сложи ръка на рамото му и се усмихна.

— Бог те обича — каза тихо. — И ще се смили над теб. Не се бой.

— Кажи ми какво знаеш за Лицето над водата — каза Лолър на Съндайра. — Всичко.

Бяха в неговата каюта.

— Не е много — отвърна тя. — Зная, че е някакъв огромен остров или нещо, което наподобява остров, във всеки случай много по-голямо от всички познати острови на планетата. Площта му е десетки хиляди хектара, грамадна, закотвена към планетата земна маса.

— Това и аз го знам. Но не научи ли нещо повече от твоите разговори с хрилестите? Прощавай — с Обитателите.

— Те не обичат да говорят за това. Освен една женска, която познавах на Симбалимак. Тя нямаше нищо против да отговаря на всичките ми въпроси.

— И?

— Каза ми, че това е забранено място, където никой не бива да ходи.

— Само това ли? Нищо повече?

— Цялата история е доста мъглява.

— Мога да си представя. Но все пак разкажи ми, Съндайра. Моля те.

— Тя говореше със загадки. Сигурно нарочно. Но имах усещането, че Лицето не е само местно табу или свещена земя, която трябва да бъде избягвана по религиозни причини, а че е място, крайно неподходящо за обитаване — дори опасно. „Това е фонтанът на Сътворението“ — повтаряше тя. Когато някой Обитател умре, казват, че се връща при източника. Точният израз обаче е „отиде при Лицето“. Останах с впечатлението, че става въпрос за нещо, което кипи от енергия — нещо горещо, безмилостно и много, много могъщо. Сякаш през цялото време там тече някаква ядрена реакция.

— Божичко! — прошепна Лолър. Въпреки че в каютата беше горещо, почувства, че страните му изстиват. Пръстите му също бяха студени, почти вкочанени. Несръчно си накапа малка доза от тинктурата. Погледна въпросително Съндайра, но тя поклати глава.

— Горещо, безмилостно и могъщо — повтори Лолър. — Ядрена реакция.

— Сигурно разбираш, че това беше нейната представа. Както и моята, но въз основа на неясните метафорични изрази, които използваше. Знаеш колко е трудно да разбереш какво искат да кажат Обитателите.

— Знам.

— Но докато тя говореше, се зачудих дали преди време там не е имало някакъв експеримент, проведен от Обитателите, нещо свързано с използване на атомна енергия, а после работата да се е объркала. Нали разбираш, това са само мои предположения. Виждах обаче колко е изплашена и разтревожена от темата, как непрестанно поставяше бариери пред въпросите ми и бе дълбоко убедена, че по някаква изключително важна причина Лицето трябва да се избягва на всяка цена. Причина, за която дори не смееше да мисли, камо ли да говори.

— По дяволите! — Лолър отпи от тинктурата и почака, докато настъпи познатото успокоение. — Ядрена пустиня. Безконечна верижна реакция. Това не си пасва с нещата, които ми разказа Делагард. Нито с думите на отец Куилан.

— Говорил си за Лицето над водата с тях? Защо? С какво толкова те заинтригува изведнъж?

— Изглежда, сега това е най-важната тема.

— Вал, ще бъдеш ли така добър да ми обясниш какво става?

Той се поколеба за миг. След това каза тихо:

— От много дни вече не плаваме към Грайвард. Сега сме на юг от екватора и навлизаме в Пустото море. — Тя го погледна шашардисано. Лолър продължи: — Насочили сме се… към Лицето над водата.

— Какво?!

— Говоря съвсем сериозно.

Тя се отдръпна от него, машинално, все едно той бе вдигнал ръка, за да я удари.

— Това работа на Делагард ли е?

— Да. Призна ми го преди половин час, когато го притиснах за курса, който следваме. — Разказа й набързо останалото: приказката на Джоли за пътешествието му до Лицето, мечтата на Делагард да основе там град и да го използва, за да утвърди властта си над цялата планета, плановете да построи космопорт и да подхване междузвездна търговия.

— А отец Куилан? Той какво общо има с това?

— Той е вдъхновителят на Делагард. Решил е, не ме питай защо, че Лицето е нещо като рай и че Бог — неговият Господ Бог, същият, когото се опитва да намери през целия си живот — отсяда там, когато наминава покрай Хидрос. Така че няма търпение Делагард да го откара на острова, за да може да му каже здрасти.

Съндайра го гледаше с разкривено от ужас лице, сякаш току-що бе видяла по крака й да лази отровна змия.

— И двамата ли са побъркани?

— Единият жадува безмерна власт, другият търси своя Бог. Да намираш нещо нормално в това? Няма по-безумни идеи, което отговаря и на въпроса ти. За нещастие единият от тези типове командва нашия флот.

Небето беше притъмняло. Втората смяна прибираше платната под ръководството на Оньос Фелк. Духаше хапещ северен вятър, който заплашваше всеки миг да прерасне в ураган. Задаваше се щорм, ако се съдеше по черната стена, която бързо се приближаваше от юг. Морето пред нея бе покрита с белезникава пяна. Светкавици раздираха далечния небосвод, страховити разклонени пламъци. Гръмотевиците не закъсняваха много след тях.

— Кофи! Делви! Прясната вода идва! — крещеше Делагард.

— Да, достатъчно, за да ни удави — промърмори под нос Даг, докато минаваше покрай Лолър.

— Даг! Почакай!

Радистът се обърна.

— Какво има, докторе?

— Трябва да се свържем с останалите кораби, когато отмине бурята. Говорих с Делагард. Повел ни е към Лицето над водата.

— Шегуваш се!

— Ще ми се да се шегувах. — Лолър погледна носещите се в небето облаци. Бяха непрогледно черни, озарявани единствено от честите мълнии. Океанът изглеждаше както пред тридневната буря. — Виж, сега не е време да го обсъждаме. Но той е пълен с някакви безумни идеи за Лицето. Трябва да го спрем.

— И как? — попита Тарп. Вълните се усилиха и корабът рязко се разлюля.

— Ще говорим с останалите капитани. Ще свикаме съвет на всички кораби. Ще разкажем на хората какво става и ще поискаме да гласуват. Трябва да го свалим от този пост. — Планът вече бе започнал да се оформя в ума му. Среща на цялата колония, разкриване на налудничавата цел на тяхното пътешествие, пламенно заклеймяване на безумните амбиции на Делагард и открит призив към него да се вслуша в здравия разум. — Не можем просто така да му позволим да ни отведе един Бог знае къде. Трябва да му попречим по някакъв начин.

— Капитаните са му верни.

— Ще останат ли верни, когато разберат истината? Още една вълна разклати кораба, този път беше почти като удар върху корпуса. Едри пръски прехвърлиха перилата. Миг по-късно блесна ужасно силна светкавица, последвана от оглушителен тътен, и върху кораба ливна порой.

— После ще говорим за това — извика Лолър на Тарп. — Когато отмине бурята!

Радистът му махна и изтича към кърмата. Лолър се вкопчи в перилата, целият подгизнал, и си пое сподавено въздух. Върху него се стовариха още няколко вълни. Устата и ноздрите му се напълниха със солени пръски, но и със сладка вода от пороя. Той се закашля, после си пое въздух. Корабът бе забулен в среднощна чернилка. Морето бе станало невидимо, освен в моментите, когато блясваха светкавици, и тогава се мярваха гигантски черни вълни. По палубата продължаваха да се движат тъмни силуети, търчаха напред-назад под вресливите, едва чути гласове на Делагард и Фелк. Платната бяха свалени и „Кралицата на Хидрос“ се люшкаше оголена под неистовата мощ на бурята. Корпусът ту се издигаше високо над вълните, ту се спускаше стремглаво надолу сред облаци пяна. Лолър имаше чувството, че всеки миг ще се преобърнат.

И тогава, насред оглушителния бумтеж на щорма, насред ужасяващата свирепа ярост, която ги млатеше, насред пронизителния вой на вятъра и тътена на гръмотевиците, внезапно се възцари звук, по-страшен от всичко досега — звукът на тишината, на абсолютната липса на шумове, сякаш някой бе дръпнал плътна завеса между тях и цялата тази безумна врява. Всички на кораба го доловиха едновременно и застинаха, стреснати и изплашени, в очакване какво ще последва.

Тази странна, с нищо необяснима тишина продължи поне десетина секунди.

А след нея долетя още по-странен звук — също неразбираем, но толкова могъщ и непонятен, че Лолър почти бе готов да падне на колене. Беше някакво ниско нарастващо бучене, което с всяка секунда набираше мощ и скоро се превърна в гръмогласен вик, издаден от гърло, голямо колкото галактиката. Лолър бе почти оглушал. Някой дотича при него — беше Пиля Браун, но той го осъзна чак по-късно — и го задърпа яростно за ръката. Посочи към вятъра и извика нещо. Лолър я погледна, без да разбира думите й, и тя ги повтори. Този път гласът й, едва различим на фона на тътнежите, които изпълваха небесата, най-сетне го достигна.

— Какво правиш на палубата? — викаше тя. — Слизай долу! Слизай веднага! Не виждаш ли, че това е Вълната?

Лолър се взря в мрака и видя в далечината нещо дълго и високо, озарено от бледозлатисто сияние — ярка линия, която се простираше от хоризонт до хоризонт, нещо по-високо от която и да било стена, нещо, бълващо собствено ослепително сияние. Гледаше го, парализиран от почуда. Още двама души претичаха покрай него и му викнаха да се прибира. Той им кимна: да, да, знам, разбирам… но не можеше да откъсне поглед от далечното, носещо се право към тях видение. Защо сияеше така? Колко беше високо? Откъде се беше взело? Несъмнено беше красиво — снежнобелите езици на пяната по гребена, кристалното сияние в сърцевината, чистотата на увереното му несломимо движение. С движението си то разкъсваше бурята, въвеждаше свой, още по-могъщ ред сред обкръжаващия го хаос. Лолър продължи да го гледа, докато не стана почти прекалено късно, после се втурна към люка. Спря за миг и когато погледна назад, видя Вълната да се извисява над кораба като божествена фигура, прекрачила морето. Гмурна се в отвора и дръпна люка. Кинверсон се изправи до него да го залости. Без да промълви нито дума, Лолър се свлече в трюма и се сгуши при останалите членове на екипажа.