Лида

Лагерната присъда, последната лагерна присъда на Крист се топеше. Мъртвият зимен лед се разяждаше от пролетните ручейчета на времето. Крист се беше приучил да не обръща внимание на зачитането на работните дни — нещо, което разрушаваше човешката воля, предателски признак на надеждата, разлагаща арестантските души. Ала времето летеше все по-бързо — винаги става така с наближаването на края на присъдата — блажени са внезапно, предсрочно освободените.

Крист отпъждаше мислите за възможната свобода, за това, което в света на Крист се наричаше свобода.

Освобождаването е нещо много трудно. Крист знаеше това от собствен опит. Знаеше, че ще трябва наново да се учи да живее, колко е трудно да се навлиза в свят с други мащаби, с други нравствени мерки, колко е трудно да се възкресяват понятията; които са живели в душата ти преди ареста. Тези понятия не бяха илюзии, а закони на един друг, по-предишен свят.

Освобождаването беше трудно и в същото време радостно, понеже в дъното на душата винаги се намираха и се надигаха сили, които правеха поведението на Крист уверено, постъпките му — смели, позволяваха му да гледа безстрашно към зората на идния ден.

Крист не се страхуваше от живота, но знаеше, че с него шега не бива, че животът е сериозно нещо.

Знаеше и друго — че излизайки на свобода, остава „белязан“, „дамгосан“ навеки — завинаги обект на лов за копоите, които всеки момент може да бъдат отвързани от господарите на живота.

Но Крист не се страхуваше от преследванията. Все още имаше много сили — душевните бяха дори повече от преди, физическите — по-малко.

Ловът през тридесет и седма година доведе Крист в затвора с нова, по-голяма присъда, а когато и тя изтече, му лепнаха трета — още по-голяма. Но до разстрела имаше още няколко стъпала от тази страшна движеща се жива стълба, свързваща човека и държавата.

Беше опасно да те освободят. Всеки затворник, чиято присъда изтичаше, през последната година биваше подлаган на планомерно преследване — дали това не се вършеше по заповед, разработена от Москва, — а нали уж „и косъм няма да падне“ и така нататък. Преследване под формата на провокации, доноси, разпити. Звуците на страшния лагерен джазов оркестър, на октета — „седмина пеят, един тропа“ — все по-високо и по-отчетливо звучаха в ушите на тези, които чакаха да ги освободят. Тонът ставаше все по-зловещ и малцина успяваха благополучно — и случайно! — да се измъкнат от този винтер, от този сляп кош, от този гриб, от тази мрежа и да отплуват в открито море, където за освободения нямаше ориентири, нямаше безопасни пътища, безопасни дни и нощи.

Всичко това Крист го знаеше, беше го разбрал много добре, знаеше го отдавна и се пазеше, доколкото можеше. Но бе невъзможно човек да се опази.

Сега привършваше третата му присъда — десет години, а броят на арестите, на заведените „дела“, на опитите да му лепнат нова присъда, които бяха останали без последствие, тоест бяха победа, добър шанс за Крист — те нямаха чет. А и той не ги броеше. В лагера това е лоша поличба.

Навремето, като деветнадесетгодишен младеж, Крист получи първата си присъда. Самоотвержеността, дори жертвоготовността, желанието не да командва, а да върши всичко със собствените си ръце винаги бе живяло в душата на Крист, бе живяло заедно със силното чувство за неподчинение на чуждите заповеди, на чуждото мнение, на чуждата воля. В дъното на душата на Крист винаги се спотайваше желанието да премери сили с човека, седнал на следователското бюро — желание, заложено още от детските години, от книгите, от хората, които Крист бе срещал като младеж и за които бе чувал. В Русия имаше много такива хора — поне в света на книгите, в този толкова опасен свят.

Крист бе приобщен към „движението“ във всички картотеки на Съюза и когато бе даден сигнал за поредния лов, замина за Колима със смъртоносното клеймо „КРТД“1. „Буквеник“, „буква“, с най-опасната буква „Т“. Листче тънка цигарена хартийка, залепено в „личното дело“ на Крист — тънко, прозрачно листче — „спецуказание на Москва“; текстът беше отпечатан на стъклограф много наслуки, лошо — или това бе някакъв десети екземпляр от пишеща машина — на Крист му се случи да държи в ръцете си това смъртоносно листче, а фамилното му име бе вписано с твърда ръка, с безгрижен, четлив канцеларски почерк — все едно, че текстът изобщо не беше нужен — онзи, който пише без да гледа, ще съумее да сложи името, да закрепи мастилото на нужния ред. „По време на излежаването на присъдата да бъде лишен от телеграфна и пощенска връзка, да се използва само за тежък физически труд, веднъж на три месеца да се докладва за поведението му.“

„Спецуказанията“ бяха заповед да се убие, да не се пусне жив и Крист го разбираше. Но нямаше време да мисли за това. И — не му се мислеше.

Всички „спецуказани“ знаеха, че това листче цигарена хартия задължава всяко бъдещо началство — от конвоиращия до началника на лагерното управление — да следи, да докладва, да взема мерки и ако който и да е малък началник не проявеше активност при унищожаването на онези, които имаха „спецуказания“ — срещу този началник щяха да напишат донос другарите му, неговите колеги. И щеше да се сблъска с неодобрението на висшето началство. И лагерната му кариера щеше да стане безнадеждна, ако не участва активно в изпълнението на заповедите на Москва.

В миньорската проучвателна група затворниците бяха малко. Счетоводителят — по съвместителство секретар на началника — битовакът Иван Богданов, на няколко пъти говори с Крист. Имаше хубава длъжност — пазач. Предишният, старецът-естонец, бе умрял от сърдечна недостатъчност. Крист мечтаеше за тази работа. Не го назначиха… И той псуваше. Иван Богданов го слушаше.

— Ти си със специални указания — рече Богданов.

— Знам.

— Знаеш ли каква е системата?

— Не.

— Личното дело е в два екземпляра. Единият върви с човека, като негов паспорт, а другият се пази в лагерното управление. Онзи, другият, разбира се, е недостъпен, но никой никога не ги сверява. Цялата работа е в тукашното листче — в това, което върви заедно с теб.

Скоро след това решиха да прехвърлят Богданов на друго място и той дойде да се сбогува с Крист направо на работната площадка, пред проучвателния изкоп. Малкият пушещ огън отпъждаше комарите. Иван Богданов седна на края на изкопа и извади от пазвата си някаква хартийка, много тънка и избеляла.

— Утре заминавам. Ето ги твоите специални указания.

Крист ги прочете. Запомни ги за цял живот. Иван Богданов взе листчето и го изгори, без да го пуска от ръката си, докато не изчезна и последната буква.

— Желая ти…

— Бъди здрав.

Дойде друг началник — в живота на Крист имаше извънредно много началници, — дойде и друг секретар на началника.

Крист започна да се изморява много в мината и знаеше какво означава това. Оваканти се длъжността на лебедкаджия. Но Крист никога не беше работил с механизми и дори радиограмофона гледаше със съмнение и неувереност. Ала Семьонов, криминалният, който напускаше тази длъжност заради друга, по-добра, го успокои:

— Ти наистина си левак, такъв балък не съм срещал. Всички вие, леваците, сте такива. Всички. От какво те е страх? Един затворник не бива да се бои от никакви механизми. Сега му е времето да се научиш. Никаква отговорност. Трябва само смелост и нищо повече. Хващай ръчките, не ме дръж тук, че и аз ще си изпусна шанса…

Макар Крист да знаеше, че криминалните са едно, а леваците — особено левак с буквите „КРТД“ — съвсем, съвсем друго, когато ставаше дума за отговорност — увереността на Семьонов му се предаде.

Нарядчикът беше старият и спеше при тях, в дъното на бараката. Крист отиде при него.

— Нали имаш спецуказание.

— Откъде да знам?

— Ти не знаеш. Пък и аз, да предположим, не съм виждал делото ти. Да опитаме.

Така Крист стана лебедкаджия, включваше и изключваше с лостовете електрическата лебедка, размотаваше стоманеното въже и спускаше вагонетките в шахтата. Поотпочина си малко. Един месец. Сетне пристигна някакъв „битовак“-механик и Крист отново го пратиха в шахтата, той тикаше вагонетките, пълнеше ги с въглища и си мислеше, че механикът-„битовак“ няма да остане дълго на тази нищожна, без „кяр“ работа — лебедкаджия в мината, — че само за „буквеници“ като Крист лебедката е рай, а когато механикът-„битовак“ се махне — Крист отново ще задвижва тези благословени лостове и ще включва прекъсвача.

Крист не беше забравил нито един ден от времето, прекарано в лагера. Оттам, от златната мина, го закараха в спецзоната, осъдиха го, лепнаха му тази присъда, чийто срок изтичаше.

Крист бе успял да завърши и курсовете за фелдшери; остана жив и — което беше още по-важно — не зависеше от никого — важно качество на медицинската професия в Далечния север, в лагера. Сега Крист отговаряше за приемното отделение в огромната лагерна болница.

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

Но нямаше как да се спаси. Буквата „Т“ в досието му беше знак, дамга, клеймо, белег, по който го бяха преследвали години наред, бяха го държали в леденостудени-те златодобивни забои в колимския студ от минус шестдесет градуса. Убиваха го с тежката работа, с непосилния лагерен труд, прославян като въпрос на чест, въпрос на слава, въпрос на доблест и геройство, убиваха го с побоите на началниците, с прикладите на конвоя, с юмруците на бригадирите, с подбутванията на бръснарите, с лактите на другарите му… Убиваха го чрез глад — с „чорбица“, с лагерната „супица“.

Крист знаеше, виждаше и хиляди пъти се бе убеждавал, че никоя друга алинея от Наказателния кодекс не представлява толкова голяма заплаха за държавата, колкото неговата, на Крист, с буквата „Т“. Нито измяната на родината, нито терорът, нито целият този страшен букет от точки на петдесет и осми член. Съчетанието от четирите букви в делото на Крист бе като дамга на животно, което трябва да бъде убито, което е заповядано да се убие.

Целият конвой на всички предишни, сегашни и бъдещи лагери в страната организирано ходеше на лов за тези четири букви — нито един началник на този свят не би проявил слабост при унищожаването на такъв „враг на народа“.

Сега Крист, фелдшер в голямата болница, водеше неуморна борба с криминалните — с онзи престъпен свят, който държавата бе призовала на помощ през тридесет и седма година, за да унищожи Крист и другарите му.

В болницата Крист работеше извънредно много, без да жали нито времето, нито силите си. Висшето началство в съответствие с постоянните нареждания на Москва неведнъж бе давало заповед за свалянето на такива като Крист, за прехвърлянето им на обща работа, за изпращането им по етапен ред. Но началникът на болницата беше стар колимчанин и знаеше цената на енергията на такива хора. Добре разбираше, че Крист целият ще се отдаде на работата си. А Крист знаеше, че началникът разбира това.

И ето че присъдата бавно се топеше, както зимният лед в страната, където липсват преобразяващите живота топли пролетни дъждове, а има само бавно, разрушаващо въздействие на ту студеното, ту изгарящо слънце. Присъдата се топеше, сякаш бе лед, намаляваше. Краят й се виждаше.

Страшното наближаваше Крист. Цялото му бъдеще щеше да бъде отровено от тази важна справка за съдимост, от члена, от буквите „КРТД“. Тези четири букви щяха да затворят всички пътища в неговото бъдеще — за цял живот, в което и да е кътче на страната, на каквато и да е длъжност. Тази буква щеше да го лиши не само от паспорт, но и от работа — за вечни времена, — нямаше да му позволи да напусне Колима. Крист внимателно наблюдаваше как освобождаваха малцината, които подобно на него бяха доживели до този миг с клеймото на буквата „Т“ в московските си присъди, в лагерните си паспорти-формуляри, в „личните дела“.

Опитваше се да прецени тази застойна сила, от която зависеше живота на хората, да я оцени трезво.

В най-добрия случай след изтичането на присъдата щяха да го оставят на същата работа, на старата длъжност. Нямаше да го пуснат от Колима. Щяха да го оставят до първия сигнал, до първото изсвирване на рога, оповестяващо началото на лова…

Какво да стори? Може би най-простото е въже… Мнозина бяха решавали така този въпрос. Не! Крист щеше да се бие докрай. Да се бие като звяр — така, както го бяха учили през този дългогодишен лов на хора, организиран от държавата.

Крист не спеше по цели нощи, мислейки за скорошното, неотвратимо освобождаване. Не проклинаше, не се страхуваше. Крист търсеше изход.

Както винаги, озарението дойде внезапно. Внезапното след страшно напрежение — напрежението не беше умствено, не и сърдечно, а на цялото същество на Крист. То дойде, както идват най-силните стихове, най-добрите редове от разказ. Човек напразно мисли върху тях денем и нощем, докато не дойде озарението, подобно на радост от намерената точна дума, от вярното решение. Не като радост на надеждата — прекалено много разочарования, грешки и удари в гръб бе имало в живота на Крист.

Но озарението дойде. Лида…

Крист работеше в тази болница отдавна. Неизменната му преданост на интересите на болницата, енергията, постоянното участие във всичко, което се отнасяше до болницата — винаги в нейна полза! — бяха поставили затворника Крист в по-особено положение, фелдшерът Крист не беше завеждащ приемното отделение, тази длъжност бе за волнонаемен. Не се знаеше кой я заемаше — щатната ведомост винаги бе кръстословица, която всеки месец се решаваше от двама души — началника на болницата и главния счетоводител.

През целия си съзнателен живот Крист бе обичал реалната власт, а не показното почитане. И навремето, на младини, писателството го привличаше не със славата, не с известността, а със съзнанието за собствената сила и с умението да напишеш, да направиш нещо ново, свое, което никой друг не може да направи.

Юридически стопани на приемното отделение бяха дежурните лекари, но те бяха тридесет души и приемствеността — на заповедите, на текущата лагерна „политика“ и на другите закони в затворническия свят и в света на техните господари — всичко това се пазеше единствено в паметта на Крист. Това бе много тънко нещо, не всеки можеше да го разбере. Ала с него трябваше да се внимава, то трябваше да се изпълнява и дежурните лекари добре разбираха това.

На практика решението за хоспитализацията на всеки един болен зависеше от Крист. Лекарите го знаеха, дори получаваха — разбира се, на думи — преки указания за това от началника.

Преди около две години дежурният лекар, бивш затворник, дръпна Крист настрана…

— Тук има едно момиче…

— Никакви момичета.

— Чакай. Аз не го познавам. Ето каква е работата.

Лекарят зашепна на ухото на Крист груби, отвратителни неща. Накратко, началникът на едно лагерно учреждение, на някакво лагерно отделение, преследвал секретарката си — „битовачка“, естествено. Лагерният й съпруг отдавна бил пратен в дисциплинарната мина по заповед на началника. Но момичето не пожелало да живее с началника. И ето че сега, пътьом — етапът минаваше покрай болницата, — тя прави опит да се „скатае“ тук, за да се спаси от преследванията. След оздравяване болните от централната болница не ги връщат на старите им места — щяха да я изпратят другаде. Може би някъде, където началникът нямаше да може да я открие.

— Виж какво — рече Крист! — Я да го видя това момиче.

— То е тук. Влез, Лида!

Пред Крист застана ниско русо момиче и смело посрещна погледа му.

Ех, колко хора се бяха изнизали пред очите на Крист. Колко хиляди очи бе разбрал и разгадал. Крист грешеше рядко, много рядко.

— Добре — рече той. — Оставете я в болницата.

Началничето, което бе докарало Лида, хукна да протестира. Но за надзирателите от болницата един младши лейтенант не е кой знае какъв чин. Не го пуснаха в болницата. До полковника — началника на болницата — лейтенантът така и не стигна, успя да проникне само при майора, главния лекар. Едва дочака да го приемат, доложи по какъв въпрос е дошъл. Главният лекар го помоли да не учи лекарите от болницата кой е болен, а кой — не. Освен това защо лейтенантът се интересува толкова много от съдбата на секретарката си? Да помоли в местния лагер да му дадат някоя друга. И ще му я изпратят. С една дума, главният лекар няма повече време. Следващият!…

Лейтенантът си замина с псувни и завинаги изчезна от живота на Лида.

Лида се закрепи в болницата, работеше нещо в кантората, участваше в художествената самодейност. Крист така и не разбра по кой член бе осъдена — никога не се интересуваше от присъдите на хората, с които се бе срещал в лагера.

Болницата беше голяма. Огромна триетажна сграда. Два пъти в денонощието конвоят докарваше смените от лагерната зона — лекари, сестри, фелдшери, санитари, персоналът безшумно се преобличаше в съблекалните, безшумно плъзваше из отделенията на болницата и едва когато стигаше до работните си места, се превръщаше във Василий Фьодорович, Ана Николаевна, Катя или Петя, Васка или Женка, Дългия или Рижавата — в зависимост от длъжността — лекар, сестра, санитар или лице от „външния“ обслужващ персонал.

Тъй като по всяко време от денонощието имаха нужда от него, Крист не се прибираше в лагера. Понякога случайно се срещаха с Лида, усмихваха се един на друг. Всичко това бе преди три години. В болницата вече на два пъти бяха сменени началниците на „частите“. Никой дори не си спомняше как Лида бе попаднала тук. Помнеше единствено Крист. Трябваше да разбере дали и Лида помни.

Решението бе взето и по време на едно общо събрание на персонала Крист се приближи до Лида.

Лагерът не обича сантименталностите, не обича дългите, излишни предговори и обяснения, не обича различните „подходи“.

И Лида, и Крист бяха стари колимчани.

— Слушай, Лида — ти работиш в отчетната част, нали?

— Да.

— Ти ли печаташ документите за освобождаване?

— Да — рече Лида. — Понякога ги печата и началникът. Но той печата лошо, само разваля бланките. Затова всички тези документи ги печатам аз.

— Скоро ще ти дадат моите…

— Честито… — Лида махна някаква невидима прашинка от престилката на Крист.

— Ще печаташ и старите ми присъди — нали има такава графа?…

— Да, има.

— В думата „КРТД“ пропусни буквата „Т“.

— Разбрах — каза Лида.

— Ако началникът забележи, когато му го дадеш за подпис — усмихни се и кажи, че си сбъркала. Развалила си бланката…

— Знам какво да кажа…

Обслужващият персонал вече се строяваше за излизане на работа.

Минаха две седмици и Крист го извикаха, за да му връчат справка за освобождаване — без буквата „Т“.

Двамина негови познати инженери и един лекар отидоха заедно с Крист в паспортния отдел, за да видят какъв паспорт ще му дадат. Или щяха да му откажат като на… Документите се предаваха през едно прозорче, отговорът идваше след четири часа. Крист обядва при един познат лекар без никакво вълнение. Във всички подобни случаи човек трябва да се застави да обядва, вечеря и закусва.

След четири часа през прозорчето изскочи лилавата хартийка на паспорт с валидност една година.

— За една година ли? — попита Крист, недоумявайки и влагайки във въпроса особен, свой смисъл.

През прозорчето се подаде обръснатата физиономия на някакъв военен:

— За една година. В момента нямаме бланки за петгодишни паспорти. Какъвто ви се полага. Ако искате, изчакайте до утре — ще докарат бланки и ще го препишем. Или предпочитате да смените този след една година?

— По-добре да сменя този.

— Разбира се. — Прозорчето се затвори.

Познатите на Крист останаха поразени. Единият инженер нарече Крист голям късметлия, другият съзря в това отдавна чаканото смекчаване на режима — първата лястовица, която непременно, на всяка цена щеше да докара пролетта. Лекарят виждаше в това божията намеса.

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

Крист не каза нито дума благодарност на Лида. Пък и тя не чакаше. За такова нещо не се благодари. Благодарността е неподходяща дума.