Лихвата е кражба (Част I)

Банкерите-лихвари и Втората световна война

Онова, което платените историци и световни медии наричат Втора световна война не може да бъде схванато и разбрано, ако се разглежда откъснато от това, което става преди, по време и след края на Първата световна война. Защото самите банкери-лихвари са в състояние на една постоянна война с народите по целия свят. Определено, следвоенна Германия е била голямо разочарование за световните финансисти и зидари. Тя не се превръща, както те са се надявали, в работилница на тяхната комунистическа революция. Напротив, получава се точно обратното! След 1933 г. Германия става най — голямото препятствие за всякакво по-нататъшно разпространение на комунизма в Европа. И до днешен се налага в световен мащаб гледището, че Втората световна война започнала с умишлено провокирания от Англия въоръжен конфликт между Германия и Полша. Нещата стоят другояче! Със сигурност началото на Втората световна война може да се датира с разгръщането на „гражданската война“ в Испания през 1936 г. Една война щедро финанансирана от банкерите-лихвари, но безрезултатно. Революциите като явление не идват от нищото. Те се организират и направляват от професионални агитатори, които дърпат конците на „революцията“ посредством добре платени терористи. Съществен елемент в испанската комунистическа революция са така наречените международни бригади, съставени от комунисти, авантюристи, криминално проявени елементи и всякаква друга измет. Същите тия по команда обявяват през октомври 1936 г. град Барселона за столица на съветските западноевропейски републики. Плановете им търпят пълен провал благодарение решителната намеса на Германия и Италия, които подкрепят испанския патриот — генерал Франко. Тогава се намират достатъчно храбри и доблестни мъже, които осуетяват банкеро-лихварските замисли, насвиват „революционерите“ и в продължителна борба ги унищожават напълно. След фиаското в Испания банкерите-лихвари започват сериозно да разсъждават върху едно ново световно кръвопролитие. Със сигурност решението за затриване на Германския Райх е взето през 1936 г. Пет години по-късно, през 1941-ва, председателят на „Американската лига за мир“ — Теодор Кауфман, близък приятел и съветник на тогавашния американски президент Рузвелт, пише цяла една книга под надслов:

В тази книга присъствува една карта, на която цялата германска земя е разпределена между съседите на Германия. Според Кауфман самият германски народ трябва да изчезне от лицето на земята, като 20 000 лекари трябвало да стерилизират сто милиона германски жени, мъже и деца. Това мероприятие трябвало да бъде проведено под надзора на англосаксонците. След 1936 година вече не се говори само за унищожение на държавния строй, създаден в Германия от Хитлеровата администрация, а за унищожението на самия германски народ.

Независимо, че дори една диктатура в Германия си е нейн вътрешен проблем, а не работа на други държави, Хитлер не взема властта с революция или насила, а става Райхсканцлер по съвсем законен и демократичен път. На изборите през юли 1932 в Германия партията на Хитлер взема 230 мандата в Райхстага с 38% от гласовете. За комунистите гласуват 14% от участвалите в изборите. Никоя друга партия, освен тази на Хитлер, не е в състояние да сформира кабинет. Поради това Хитлер изисква от райхспрезидента Хинденбург поста на Райхсканцлер, но той му отказва. В края на 1932 в Германия се провеждат отново избори, на които комунистите вземат 17% от всички гласове и вече трескаво се приготовляват за въоръжено завземане на властта в Германия. Rote Front разполага с близо милион въоръжени бойци за тази цел. Положението е повече от критично. Един след друг се редуват най-различни коалиционни кабинети. Стопанството е в пълен хаос. Седемте милиона безработни германци стават все по-радикални. Тогавашният канцлер — генерал фон Шлайхер умува върху следния вариант: разпускане на Райхстага и отсрочване на едни нови парламентарни избори за неопределено време. Тогавашната германска конституция, обаче, разпорежда в този случай парламентарни избори в тримесечен срок. Всички други партии се обявяват против нарушаването на конституцията. Профсъюзите заплашват с генерална национална стачка. В този момент шефовете на двете най-добре представили се партии след тази на Хитлер — социалдемократическата и партията на католическия център, отиват да убеждават Хинденбург, че е по-добре да направи Хитлер Райхсканцлер, отколкото Шлайхер да наруши конституцията. Райхспрезидентът няма друг изход и назначава Адолф Хитлер за Райхсканцлер на 30.01.1933. Такова развитие на събитията не могат да приемат единствено шефовете на комунистическата партия. Комунистическият терор по улиците на Германия се засилва. Хитлер иска от Райхстага специални правомощия за срок от четири години за да се разправи с тях и ги получава с голямо мнозинство. Новото правителство взема незабавни мерки срещу комунистическата конспирация. Всички комунистически функционери са арестувани. Иззети са огромно количество оръжие и боеприпаси, достатъчни за въоръжаването на няколко дивизии. През ноемврий 1933 г. Хитлер запитва германската нация дали одобрява политиката му и 92% от участвалите в референдума отговарят с „Да“. Всяка година Хитлер дава отчет за своите действия пред Райхстага. През март 1936 г., т.е. след три години хитлерово управление, германците одобряват политиката му с 98,47% в един национален референдум. Най-голямото изопачаване на историческата истина е да се определя управлението на Хитлер като диктаторско. Цялата германска нация вярва на Фюрера. Само за няколко години на поста Райхсканцлер на Германия, той става най-популярния държавник в германската история.

Ето как Хитлер говори на своя народ:

Петнадесет години Германия живее под наредбите на Версайския „мирен“ договор. Резултатите, както е известно, са съсипателни за германския народ. Въпреки осъзнатата от всички невъзможност да бъдат продължени репарационните плащания, въпреки голямата стопанска криза, която владее света и особено тежи над Германия, през лятото на 1932 г., с Лозанската спогодба, е наложено на Германия да заплати като „заключително“ плащане — три милиарда златни марки.! С встъпването си на власт, Хитлер отказва да плаща. След това едно след друго са премахнати всички задължения и ограничения, които са наложени на Германия във Версай.

На 16 март 1935 г. е издадена прокламацията за всеобща военна служба. С този си акт германското правителство отхвърля задължението да държи до сто хиляди бойци армия. На 7 март 1936 г. последва възвръщането на Рейнската област към пределите на Германия. На 30 януарий 1937 г. Хитлер заявява:

В пълно зачитане на правото за самоопределение на народите, Австрия се присъединява към Германия на 13 март 1938 г. На 1 октомври 1938 г., в резултат на Мюнхенската спогодба от 30.09.1938 г. между правителствата на Англия, Германия, Франция и Италия, отпадат ограниченията на Версайския и Сен-Жерменски договори, които поставят граници между немците от Судетите, Германия и Австрия. Втората световна война няма нищо общо с границите на Полша и нейната независимост, както се опитват да обясняват платените историци и медиите на банкерите-лихвари. Това е война между две парични системи! Още на 24 октомври 1938 г. Хитлер прави чрез райхминистъра на външните работи — фон Рибентроп, мирно предложение на Полша, в което той признава полските граници такива, каквито са били тогава, като в замяна иска транзитни права за сухопътно и железопътно преминаване от Германия до Източна Прусия и обратно. На 5 януари 1939 г. Хитлер провежда среща с външния министър на Полша — Бек. Полша все още не е дала отговор на германското мирно предложение. Затова Хитлер заявява, че германското правителство изоставя искането за железопътна връзка и ще се задоволи със сухопътна връзка между Германия и град Данциг. Той дава разяснения на Бек, че тази сухопътна връзка няма да представлява никаква пречка за евентуални — настоящи или бъдещи, пътища и железници. Те просто ще пресичат сухоземния път чрез виадукти и подземни тунели. Мирните германски предложения към Полша от 24 октомври 1939 г. и 5 януари 1939 г. несъмнено доказват, че Хитлер цени по-високо мира от удовлетворяването на германските териториални претенции. Тези две мирни предложения предизвикват огромно объркване сред финансовите среди в Лондон, Ню Йорк и Париж. Банкерите-лихвари виждат съвсем ясно как завинаги ще изгубят и последната възможност да пуснат в действие една нова световна война. В името на мира Хитлер е бил готов да се откаже от безспорна немска земя, обитавана от немци, макар да е имал напълно законното право да настоява за тази земя, тъй като тя е присъединена към Полша след 1918 г., в пълно незачитане на правото за самопределение на народите, за което уж Англия и Франция се били борили.

През месец март 1939 започва една подла дипломатическа комбинация между Лондон и Варшава. На 17 март английският министър — председател Чембърлейн се обявява открито за една противогерманска политика; на 24 март германският посланик във Варшава съобщава за непрекъснати посещения на английския посланик в полското външно министерство от няколко дни насам. В резултат на това Варшава изведнъж започва да тълкува германските мирни предложения от 24.10.1938 и 05.01.1939 г. като „заплашвания“ и да държи предизвикателен език; на 31 март 1939 Чембърлейн прави пред Камарата на общините в английския парламент официална декларация, с която дава на Полша carte blanche срещу Германия.

По този повод, английския секретар на държавното съкровище — Джон Саймън, казва нещо много знаменателно в речта си пред Камарата на общините на 3 април 1939:

Англия дава едностранни гаранции на 13 април 1939 г., и на Румъния, и на Гърция, с което потвърждава тезата на германското правителство за английското обкръжаване на Райха. На 28 април 1939 г. Фюрерът държи една историческа реч в Райхстага, в която между другото се казва:

На 25 май 1939 германският генерален консул в Ню Йорк изпраща една телеграма до Външното министерство на Райха, от която се вижда, че американските финансови среди са вече наясно с предстоящата война на Англия срещу Германия:

Нито Англия, нито Франция, се показват готови да вразумят Полша в нейното предизвикателно държание спрямо Данциг и Германия. Хитлер против волята си е принуден да сключи пакт за ненападение между Германия и болшевишка Русия, но и тогава Англия не предприема нищо за да упражни влияние върху Полша по посока на въздържане. Напротив, Чембърлейн заявява, че Полша и занапред ще се радва на своето неограничено пълномощие. На 25 август 1939 английското и полското правителство сключват договор за взаимно подпомагане. Това е възловият момент за разбирането на германо-полската криза. В чл.1 на този договор се казва дословно:

След като германското правителство е изнудено с оръжие в ръка да защитава германското малцинство на полска територия и германския град Данциг (общо 1,5 милиона души), то две седмици по-късно съветската армия заема два пъти повече полска територия откъм изток. На 03.09.1939 Англия обявява война на Германия, но не обявява война на СССР, нито две седмици по-късно, нито когато и да е, макар да е вече налице англо-полския договор за взаимно подпомагане между Англия и Полша от 25.08.1939. Именно този договор е най-важното доказателство, че Полша е повод, а не причина, за въвличане на Германия в нова световна война. Вестник „Ню Йорк Таймс“ от 24 септември 1939 съобщава, че още преди подписването на пакта за ненападение между Германия и СССР, посредством британския посланик в Берлин, Хитлер достатъчно ясно посочва, че при евентуална война с Полша руснаците ще окупират много по-голяма част от нея, отколкото Германия. Фюрерът се надява, че английското правителство ще върне при това положение поляците на масата за преговори с Германия. Английските слуги на банкерите-лихвари не предупреждават Полша…

(Fred Josef Irsigler, Schluss mit Inflation, Deflation, Hochzins und Krieg, Winberg, Sued-Afrika, 1986).

На 6 октомври 1939 Хитлер отправя апел за спиране на военните действия и отпочване на мирни преговори. Без особен резултат…

За банкерите-лихвари Втората световна война трябваше да продължи колкото се може по-дълго, защото всеки един ден от нея е в истинския смисъл на думата бомбен гешефт за тях. Колкото повече разрушения се причиняват, толкова по-големи са „чистите“ печалби на интернационалните банкери — най-напред чрез гигантско въоръжаване на воюващите държави; после чрез огромните разходи по време на войната; и накрая чрез нечуваните разходи за поправяне на пораженията. Това доведе до едно тройно задлъжняване на всички участници във Втората световна война към банкерите-лихвари. От това произлизат лихвени доходи, в размер, какъвто банкерите-лихвари при никакви други обстоятелства не биха могли да постигнат.

Войната трябваше да бъде удължена с почти шест години за да се облагодетелствуват банкерите-лихвари с освободени от данъци милиарди долари, да се намали силата и числеността на белите народи, да се създаде израелска държава, да се направи СССР втора световна сила и да се натрапи марксистка диктатура на 2/3 от света.

Двете световни войни са и расов проблем. Белите нации, поради своята креативност и съзидателност, са сериозна пречка за установяване на единна марксистка диктатура по целия свят, за разлика от цветните раси, които са свикнали на диктатури и робство и не представляват съществен проблем за банкерите-лихвари. В съзнание за своето духовно и културно превъзходство белите народи никога не биха се примирили с егалитарното равенство и едно наложено им от световните финансисти лихварско робство. И така банкерите-лихвари решават да отстранят това препятствие, като периодически вкарват белите нации във взаимноизтребителни войни, а в годините на „мир“ ги притъпяват с марксистка и либерална пропаганда, омаломощавайки оцелялата им младеж посредством наркотици, секс и дегенеративна музика. Събитията от последните 80–90 години по безспорен начин потвърждават една такава теза. Преди Първата световна война белият човек е бил неоспорим господар на света. Днес бялата раса навсякъде е в отстъпление, а държавите в които живеят бели популации са застрашени от ядрено унищожение. Делът на бялата раса спрямо цялото население на земята е спаднал от 1/3 през двадесетте години на ХХ-ти век на 1/12 през 90-те години на същия и продължава да намалява.