Лирика

ГЛАВА VІ

Следобедът преваляше, но Рил продължаваше да пришпорва Даюн. Не гледаше от къде минава. Мислите му се лутаха между Лира, майка му, Лира. Беше видял Нимера сутринта на рождения си ден, когато се върна в покоите си. Тя му помогна да се облече и го гледаше, без да продума. Целуна белега му и дълго го държа в обятията си. Тя знаеше всичко. Тя не плачеше пред него. Беше се подготвяла през целия си живот.Щеше да обясни и на баща му. Рил не можеше да понесе болката в погледа на баща си, който се гордееше с всичко, което разбираше и с всичко, което не проумяваше.

Не искаше да мисли за Лира, защото губеше представа за себе си. На моменти дори му се струваше, че тя никога не е съществувала. Не и като отделна личност. Тя беше той. Трябваше да бъде силен, но се страхуваше. Там щеше да е сам.

Тясната пътечка го водеше през позната местност. Смрачаваше се. Няколко елена оставяха след себе си шепота на полегнала трева. Росна трева и бледа папрат покриваха дебрите на широколистната гора. Видя острите скали по ръба на каньона. Видя и пътечката.

Накара Даюн да забави ход. Приближаваше бавно и несигурно в слабата светлина на сивото небе. Слезе от коня и стъпа на ръба на скалите. Растителността продължаваше по камъка. Виждаха се тъмните корони на дърветата, обрасли по отвесните канари. Скалната пътека беше продължение на горската, но провисваше във въздуха. Несиметричните каменни колони даваха символична опора на тънкия къс скала. Рил знаеше, че дъното на каньона е осеяно като в лабиринт с цилиндри от вкаменени дървени стволове. Имаше плаващи пясъци и мистериозни, безкрайни по дълбочина пукнатини и бездни, някои от които достигаха до горящата сърцевина на „острова“.

Просеката, разбира се, бе твърде тясна за кон. Даюн изцвили в знак на несъгласие.

Рил приближи и извади от дисагите си няколко факли, овързани с въже. Измъкна една и я запали.

— Даюн, връщай се в замъка.

Още едно изцвилване. Конят бутна рамото му с муцуна.

— Знаеш пътя. Аз ще продължа сам. Няма друг начин.

Даюн отстъпи назад. Рил не помръдна. Животното беше с буен нрав, но винаги се подчиняваше на господаря си. Странна бе привързаността им, породена от старото им познанство. Рил бе едва на тринадесет, когато кончето се роди в деня на Новата година.

— Ех, Даюн! Моята лудост е болест, от която не можах да те опазя. Хайде, тръгвай! И не се връщай! Никога.

Конят го послуша. Обърна се и бавно препусна през гората.

Рил вдигна факлата, събра цялата си душевна сила и стъпа върху камъка.

Вдигна се вятър и развя прозрачни, сухи пелени от пепел. Пътеката бе широка две педи. Принцът наведе факлата напред и потръпна, но не изпита уплаха. Потрепера от увереността, която го овладя за миг. Съсредоточи се върху всяка своя стъпка и погледът му повече не помръдна от отсрещния ръб на каньона.

Не знаеше как минава времето, но когато се озова отново на твърда повърхност, изпразненото му съзнание намери облекчение, което възвърна и емоциите му. Беше тихо, огромни чепати дървета, някои от които изсъхнали и спаружени, простираха клони и съчки към него.

Рил спря и погледна луната. Беше много голяма и близка. „Наближавам края“, каза си. Изключи всичките си възприятия и продължи напред, изцяло доверил се на предначертаното. Близо до края имаше твърде много опасности и не беше един пътят, който извеждаше до ръба. Но Рил знаеше, че постъпва правилно. Сега не можеше да сбърка.

Той просто вървеше, воден от видимата светлина на горящия сноп в ръцете му и неуловимото сияние на камъка до сърцето му. Премина през вкаменени гори, скелети на животни, грозна сянка на разрушен храм. Тук не можеше да изгрява слънце — така студено и безжизнено бе. Навлезе в мъгла, която го отвличаше с привидения и призрачни образи. Рил не забавяше крачка и пред нищо не се спря. Нито пред лицето на Лира, нито пред смъртта на майка си, която го нарани най-силно; нито пред битката на боговете, причинила откъсването на късчето земя от свещените Пръстени светове и превръщайки го в плаващо късче материя сред чернотата; нито пред сътворението на Вселената; нито пред нейния край. Усмихна се на образа на мястото, където Вселената свършваше — прекрасно и необятно пространство, разделено на нощ и ден, пълно със сияния и отблясъци от огледала в кристаловодни езера, населено с всички животични форми. Порталните микрочастици, достатъчно широки за обитаващия дух и първичната субстанция на идеала. До тях водеше тунел от светлина. Жива светлина… Извърна поглед и се успокои. Скоро щеше да ги види със собствените си очи.

Продължи напред. Спираше, само за да запали поредната факла. Светлината й не му помагаше в гъстата мъгла, но му носеше здрава опора с мекото си лъчение. Камъкът излъчваше бледо сияние, което осветяваше пътя му напред.

Изведнъж непрогледността се стопи и той се озова на алея, оградена от двете страни с монументални скулптури. Тази бърза промяна леко го изненада, но той продължи уверено напред. Рил хвърли любопитен поглед върху мрачните фигури. Замръзна на място. Около него бяха изваяни чудовища — исполински, нечовешки същества, невъзможно кошмарни и пленяващо черни. Бяха като живи — протегнати към него. Двете смразяващи редици бяха впили ужасяващите си очи в Рил. Рил се приближи, така му се искаше да види каква форма на съществуване представляват те, коренно различни от съществата в неговите представи. Поднасяше факлата, чиято светлина веднага попиваше в непознатата структура, и запаметяваше всеки детайл. Първата фигура бе на конник, покрит с доспехи, яхнал огромен кон с плоски люспи. Бе насочил остра пика с едната си ръка, а с другата бе вдигнал двуостър меч. След това имаше змей, зинал с трите си глави, на чиито гръб имаше прозрачни мрежовидни крила. Опашката му се делеше на две. Следваше демон с глава, която не наподобяваше нищо възможно; гола жена с изключителна красота, държаща яйцевиден кристал; заплашително разперила криле харизия с три гърди; ликвора, с тяло на жена и глава на котка; до нея видение с тяло на котка и женска глава, чието име Рил се опита да прочете: Скиша…; гном, стискащ в малките си ръце прозрачен ъгловат камък; елф, обут в магическите си високи боти, с островърха шапка на главата; куче с три глави и островърхи извити зъби — адският Фербер; полужена — полузмия, протегнала примамливо ръце; ужасно грозна стара вещица, която стискаше ръка на скелет; свиреп ловец с човешки торс и конски копита; статуя на ламасу с глава на човек, крила и тяло на животно; могъщ владетел, държащ жезъл и меч; гордата осанка на мъж, облечен в обикновени одежди, който в дланта си пазеше медальон, а ръката му бе протегнала рапира; вълк със спокойно изражение, гордо седнал на задните си лапи; жена в дълга рокля с маска на лицето; мъж с дълга коса, който се усмихва и държи две правоъгълни кутии… Сякаш с всяко следващо същество алеята се увеличаваше с пет, защото когато Рил се извърна потресен, редиците бяха станали безкрайни. Той бе онемял от ужас, че нещо подобно можеше да съществува или да живее. И всички те, ослепително черни, изваяни от лъскавия камък, който им вдъхваше реалност. Той… той не познаваше тези създания.

Рил обърна гръб на монументите и затича по пътеката. Скоро статуите се стопиха и изчезнаха. На мястото им имаше дърво, чиито клони се бяха извили така, че затваряха мрачен тунел над просеката. От устните на Рил се откъсна стон. Между клоните надничаха главите на статуите. Някои вече бяха стъпили на пясъчноподобната пръст и мърмореха неразбираемо, докато бавно се приближаваха.

Рил побягна и спря едва когато стигна до разклонение. Вгледа се внимателно в двете възможни посоки. Не можа да забележи съществена разлика — мракът правеше всичко монотонно и безсмислено. Тръгна наляво. Не смяташе, че има значение.

Беше тъмно като в еленов рог. Губеше равновесие. Запали факлата, която беше угаснала внезапно.

Отново загуби представа за времето. Пътят минаваше през невисок скален къс, обрасъл в меки тънколистни папарати и бодливи храсти.

Лъхна вятър и отнесе бледия пламък. Настъпи пълна тъмнина. При следващата си крачка Рил се спъна в нещо твърдо. Наведе се ниско над земята и докосна камъка на гърдите си. Бледа ивица освети плочата в краката му.

ПОЗДРАВИ, СЪЗДАТЕЛЮ!

Сърцето на Великия щеше да се пръсне. Остави последната факла на земята и мина зад камъка. Пристъпвайки той осъзна, че не е видял камъка във форма на луна — Началото на Края.

„Създателят ще се отправи към Забранената земя и когато стъпи с обожествен разум, ще се заличи паметника на забраната, ще се въздигне и ще стане слята Границата.“

Да, разбира се. Пророчеството се бе погрижило за всичко.

Едва след това Рил се обърна и погледна ръба.

Луната бе все така близко. Сенките, които хвърляше по земята бяха ярко очетрани и трептяха като пламък на свещ.

Бавно пристъпи към Края. Затвори очи и направи последна крачка.

Небе, обсипано със звезди и един голям лунен кръг. Въздушното течение погали лицето на Великия. Погледна надолу. Под скалната издатина не се виждаше материя. Стоеше на нещо като нос, надвесен в необятния космос. Обърна се да погледне пътеката, но видя само силуета на каменната плоча. Всичко бе облято в мъгла. Ярката ивица от звезди се простираше от мътния хоризонт и продължаваше под скалата, на която беше стъпил. Техният малък остров имаше достатъчно въздух, за да го предпазва от абсолютния вакуум. Но това пространство, така безкрайно и черно! Нима можеше човешкото въображение да създаде свят, който не може да се обходи за един човешки живот?

Камъкът започна да шепти и да вмъква в ума му странни звуци. Рил го погледна и видя, че е започнал да променя формата си. Време нямаше. Изпълни го сила, която би могла да го разкъса, ако не извираше от него. Почувства се безсмъртен.

— Създателят на световете… Създателят на световете… — Той започна да шепне полуавотматично заклинанието за укротяване на непреодолимата мощ. — Той ще стъпи на върха… величието му ще се утрои… ще… нарастне неимоверно… ще събуди жаждата му за живот… ще извика болката и любовта и ще ги съедини в ключ за вратата на Боговете… огънят на слабостта ще изтлее… ще дойде тя… при него… в него… за да влее той живота си… ще се обърне Вселената, ще се обърне времето, ще се пролее в пространството смърт … живот… Адептът в бог ще се превърне… Адептът в бог ще се превърне! Лира! О, моя Лирика!

Острият вятър понесе крясъка му над света.

Амулетът изригна топлина. Ключовите образи потекоха в пламналото съзнание на Рил, без да му причинят болката, от която се боеше. Въображението му се разгърна като многолистна книга и картините се заредиха една след друга така, както Камъкът на сътворението ги беше свързал.

…Чу плясъка на океана и долови миризмата на солените му облаци. На пристанището имаше кораби, а два от тях отплуваха. В близост до малкия град имаше прекрасна крепост от зелен камък. Долови и конски тропот, звън на мечове; рицарски брони и щитове проблясваха на слънцето; магьосник, висок, снажен, с бляскава черна коса и чудна усмивка водеше за поводите червен кон; висок заснежен връх, скрит в облаците — Планината на еднорогите — бели, приказни животни, с първичен облик на коне, който променяха понякога, когато скитаха из земите; с млечнобял рог, пробождащ звездата на челото им; а после лабиринт от розови колони, водещ до техния дом; над друг планински връх, още по-висок от предишния, кръжаха драконите. Огромният им палат опасваше леденоснежните върхари, защото имаше формата на пръстен; пръстен, положен на нежната ръка на Спасителката със златните ябълки… Невъзможно висок беше куполът на Радензам, най-високият от всички иглени висини. Древният род на Драко-защитниците живееше в замък, разположен на по-нисък връх и боравеше с изключително всеобхващаща магическа мощ.

Далеч от планинската верига Драккес се издигаше Магея Ле. Нейните студени и брулени от ветровете хълмове бяха защитени от магия и превърнати в дом на природни и стихийни владетелки, деца на божествата, които обичаха да скитат из световете и да лудуват. Много от феите, самодивите, орисниците и природните кралици бяха родени там, макар малко от тях да живееха във висините. Повечето властваха по земята, сред Простосмъртните. Като например Кралицата на горските духове, Богинята на дърветата Довладда (сама приела образа на свещеното дърво), Господарката на водната шир, Заклинателката Ско, Демората Рилке, Покровителката на елементалите. Всъщност тя живееше отвъд Портата на Ветровете, чиито деца бяха духовете на въздуха. В Магея Ле живееха и Трите Мойри Съдбописки. Тяхното присъствие крепеше и даваше сила на магията на живота, която бликаше от децата на Магея. Поради това тяхната крепост бе непобедима. Разрушаването й би било равнозначно на гибел.

Пегасите бяха независими от влиянието на обитателите на Магея. Те също бяха магически създания. Нямаха дом, затова пък летяха по целия свят. Те се подчиняваха на природата на сезоните и можеха да променят времето чрез магически символи, които описваха в полет. Но никой не можеше да улови Пегас.

С приближаване към центъра на света, където се раждаха най-великите владетели и магьосници, магията се наслояваше и проникваше и в най-обикновената материя. Светът ставаше опасно магически.

По брега на океана, върху стабилна скална верига, се издигаше редица от девет високи замъка, свързани с обща крепостна стена. Владенията на деветте братя Рай Зедари бяха първоизточниците на единствените в света рицари, боравещи с меч и магия. Син на третия брат от рода пръв бе обуздал и покорил Невидимия дракон, Господаря, преди 1870 години. И въпреки огромната власт и могъщество, които притежаваше, рицарят защитаваше Правото и Доброто, без да управлява или да бъде управляван. Противното значеше смърт.

Навътре в океана живееха сиреновите риби. Техният град във водата не приличаше на нито един друг град на повърхността. Той се наричаше Белден — е — Стрехекен. Това е град, който не е създаден от човек и който не е виждан от човек. Формите му са нетрайни и подвижни като материята. Нестроените от хора кули се извисяваха нагоре към слънцето, мъчейки се да уловят и съберат всичката му светлина, хилядократно отразена в бисерночистата вода. Сирените пазеха своята крепост. Тя е твърде ценна за живота в целия океан. И въпреки това те бяха привлечени от света на хората. Странен е той за тях, но особено много харесваха човешките мъже. Сирените обожават да пеят. Гласовете им са омагьосващи и са предназначени за крехките мъжки души. Те единствени можеха да видят божествените им тела. Гласът на сирената убива.

Водната крепост излизаше на повърхността когато една от многото луни, Мутинси, скриеше слънцето. Това бе толкова рядко, че седем поколения нямаха в родословното си дърво жертва на изплувалото владение. Защото всеки видял прозрачния замък, не доживяваше да види слънцето отново. А когато кулите се подадяха над водата и се издигнеха до височината на връх Радензам, между планината и подводния град се материализираше прозрачния Аскон — е — Скетал, домът на духовете и ветровете. Този безплътен и неуловим иначе град съществува отвъд Портите на Ветровете и е невидим дори за безсмъртните. Обитателите му пируваха и бродеха по земята, докато слънцето не изгрееше и замъкът от морска пяна се потапяше за още хилядолетие.

Най-великият дом, без съмнение, бе столицата. Построена върху реален извор на магия, тя имаше формата на око. Легендата казваше, че градът е възникнал, за да гледа към и да бъде наблюдаван от боговете. Формата му е била предварително начертана и проектирана. Адептите, които се раждаха в Ескода Рила, разделяха магията от източника. Там властваше великият Господар Вездал, надарен с безсмъртие и мощ, равна на божествената. Той е предвождал много войни и се плашеха от него враговете му, защото бе безсмъртен и гневът му изпепеляваше земята.

После над тънката резка на океанския хоризонт бавно и красиво просветля наниз от тринадесет луни — кръглолики, млади, меки, подредени по големина…

А отгоре им покровителствано се надвесиха пръстените на Болдонох и Халомей с прекрасното отражение на светлината, пречупена през мехурчеста скала, червено злато и Лунномостен камък…

…Рил стоеше на ръба и свързваше целия свят в главата си с образи, история, имена и легенди. Изобрази още два подводни града, едниният бе обиталище на водни призраци, а другият бе потънал при сътворението на реалността. Той полагаше основите, но пътя, който светът щеше да следва зависеше от обитателите му.

Изведнъж в спомените му нахлуха каменните статуи. Страх скова душата му. Това не бе негово видение и той не го искаше в своя свят. Беше запомнил всяка фигура, движение, детайл. Всичките хиляди монументи се подредждаха независимо от него и съзнанието му започна да ги предава на камъка.

Не можеше да повярва, че съдбата се е погрижила за липсващия сегмент във веригата по този начин. Злото. Той не бе включил противоположни елементи на тези, с които бе конструирал. Жестокостта на нематериалните силуети го обърка и вся страх. Той дори не можеше да спре, а не можеше и да ги унищожи. Те щяха да разрушат неговия свят с битката, която щеше да последва. О, богове! Вселенският разум се бе постарал да уравновеси силите, създавайки ужасната картина на Тъмния хаос. Ето за какво бяха статуите!

Божествената дарба на Рил успя да надделее. Той трябваше да диктува напластяването. Започна да рисува в ума си мястото на Злото. Рязкото противоречие трябваше да се омекоти. Най-после разбра как да го вмъкне без да причини катаклизма, който бе заложен в нехармоничността на две така неизбежни сили. Рил раздели океана на две равни части. Направи рязка границата между деня и нощта. Мракът покри злото с плътна черна завеса, с която другата нощ не можеше да се пребори, защото бе пълна с искрящи звезди. Наложената воля над нещо, независимо от неговото въображение, накара света да трепне като разклатена от росна капка гладка езерна повърхност.

Рил изпита облекчение. Бе спасил собственото си въображение. Силата препускаше в тялото му. Той вдигна ръце. Беше готов.

— АЗ СЪТВОРЯВАМ СВЕТА НА СВЕТОВЕТЕ — ЛИРИКА!

Магията избухна и обви тялото му. Огнен стълб изригна от камъка и обля небето в пламъци. Земята потрепери. Рев разцепи тишината и природата се събуди. Амулетът предаваше неговия свят в ръцете на Вселената.

Бог Рил Алак създаде Лирика