Листопад

Единайсета глава

В каква полезна школа се бе превърнала бедността за Али Ръза бей! Започна да вижда всичко в истинския му цвят, със същинското му лице. Вече никой не се стремеше да се покаже пред този беден старец по притворен начин. Дори децата му…

Усещаше някакво странене и хладина у Фикрет. Нещо необяснимо ставаше с това момиче. Вече се отчуждаваше от баща си, открито показваше, че не му вярва както в миналото. А какви надежди таеше Али Ръза бей в тези трудни времена за това сериозно дете!

Що се отнася до Лейля и Неджля, и те бяха горе-долу в същото положение. Наглед нямаха търкания с баща си. Но неизвестно защо, избягваха да се срещнат очи в очи с него, сякаш криеха омраза и докато той отвори уста, решени предварително, че няма да повярват на това, което той казва, упорито отвръщаха глава.

Когато Али Ръза бей бе приел предизвикателството да остане без работа, най-много се доверяваше на властта и влиянието си над децата. Това бе почти предизвикателство, в което можеше да се хвърли само ако всички вкъщи му вярваха и уважаваха решението му.

А те още при първото сътресение се разбягваха, оставяха го сам пред голямата катастрофа.

Старият човек преди всичко подозираше за този разпад Хайрие ханъм и трупаше омраза към нея с думите: „Не стига това, което тя самата върши, а трови и децата, настройва ги срещу мен.“ Но после разбра, че я обвинява несправедливо. Не само, че не ги насъскваше, но причината за нейната агресивност и разлютеност бяха точно децата. Имаше и нещо друго, което подкрепяше тази мисъл. При все че продължаваше да бъде сурова към мъжа си, Хайрие ханъм изпълняваше стриктно домашните си задължения.

Тя си бе пестелива от край време. А сега дори бе станала пределно икономична, до стиснатост. Какво друго можеше да очаква от жена си един мъж в подобно затруднено положение.

За стария баща Шевкет бе останал единствен, който подхранваше вярата му в земното утешение и щастието на този свят. Каква скъпоценност беше този Шевкет! Младият човек лека-полека започваше да израства в очите на баща си, който едва ли не го боготвореше.

Засега само той проумяваше огъня, който изгаряше Али Ръза бей. Въпреки че бе поел цялата тежест на семейството, дори когато се връщаше уморен и изтощен, не нарушаваше етикета, и когато му дойдеше ред, сядаше до коляното на баща си и го утешаваше:

— Спокойно, татенце… Ще оправдая надеждите ти. Ще видиш колко добре ще бъдем, как всичко ще се оправи. Преди всичко трябва да отгледаме сестрите ми. Когато останем само ние, е лесно. Теб и мама, така или иначе, мога да ви направя щастливи.

Шевкет мислеше поотделно за всичките си сестри. Не споделяше само какво иска за себе си. Али Ръза бей един ден го подпита:

— Не крий от мен, разбира се, че и ти искаш да постигнеш нещо. Какво щеше да правиш, ако не ни бе сполетяла тази беда?

Шевкет се позамисли.

— Бих искал да стана добър архитект, тате. Да израсна, да печеля пари, да се прославя. Но какво да правим, не било писано…

Може би щеше да каже още нещо, но долови болката в очите на баща си. Засмя се и смени темата:

— Но не си мисли, че това е някаква много важна цел, аз съм доволен и от сегашния си живот. Освен това още съм млад, ако оправим работите си, може да остане време и за другото.

Али Ръза бей изглежда повярва на сина си.

Започнаха да говорят за други неща.

Някои от познатите пенсионери в кафенето бяха открили утеха в религията. Молитвата на Али Ръза бей бе да мисли сина си. Когато понякога отчаянието му стигаше нетърпима степен, си спомняше за Шевкет, усещаше, че в него се наслоява приятната хладина на храм.

Един ден с нескрити сълзи в очи призна това и пред Шевкет:

— Синко, аз се смятах за добродетелен и се гордеех с това като глупак. А то пред теб аз съм бил едно нищо.

Шевкет се учуди:

— Какво говориш, тате… Има ли друг човек като теб на света! Какво ти става? — и се засмя.

Али Ръза бей упорито заклати глава:

— Аз съм нищожество пред теб, сине. Защото докато аз в живота си не съм чувствал нищо, не съм мечтал за много, ти си много буден младеж. Всичко разбираш и искаш. И въпреки това лишаваш себе си от това, което желаеш. Разликата между нас е тази, синко. Ето поради това ти си много по-извисен от мен.