Лош късмет

I.

Когато сервитьорът в кремаво вечерно сако се извърна с гръб към тях, Стивън Хопкинс се наведе през сепарето и целуна жена си. Каролайн Хопкинс затвори очи, усещайки вкуса на изстуденото шампанско, което съпругът й току-що бе отпил. Почувства как пръстите на Стивън придърпват една от тънките копринени презрамки на роклята й „Шанел“.

— Ако не си забелязал, те едва се крепят — закачливо въздъхна тя. — Продължавай в същия дух и гардеробът ми сериозно ще пострада. Как е червилото ми?

— Много е вкусно… — Стивън я озари с усмивката си на кинозвезда. Сетне докосна бедрото й.

— Вече си над петдесет — отбеляза Каролайн, — а не на петнадесет.

„Сигурно е незаконно да се забавляваш със съпруга си“, помисли си тя и игриво отмести ръката му. Не можеше да повярва, че превърналата се в традиция коледна вечер в Ню Йорк с всяка изминала година ставаше все по-хубава…

Вечерята тук, в ресторант „Л’Арен“ — най-елегантния, най-съблазнителния френски ресторант в Ню Йорк — винаги беше последвана от разходка с кабриолет в Сентръл Парк и завършваше в президентския апартамент на „При Пиер“1. Това бе взаимният им коледен подарък за последните четири години. И всеки път срещата им бе по-романтична от предишната, все по-вълнуваща и приятна.

Изведнъж, сякаш по поръчка, отвън пред прозорците на ресторанта с меден обков започна да се сипе пухкав сняг. Едри сребристи снежинки се въртяха вихрено около блестящите старомодни лампи по Мадисън авеню.

— Ако тази Коледа можеше да сбъдне всяко твое желание, какво щеше да е първото? — внезапно попита Каролайн.

Стивън надигна своята чаша с позлатен ръб, пълна с френското шампанско „Лорен-Перис Гран Сиекл Бру“, и замислено отрони:

— Бих искал…

За миг сякаш се опита да обърне всичко на шега, ала по лицето му изненадващо пробягна сянка на тъга. Той се взря в дългата тънка чаша с шампанско.

— Бих искал това да е горещ шоколад.

Каролайн усети как главата й се замайва от нахлулите спомени. И леко въздъхна.

Преди много години със Стивън бяха тъжни и изпълнени с носталгия първокурсници в Харвардския университет. Никой от двамата стипендианти нямаше достатъчно пари, за да се прибере при семейството си за Коледа. Една сутрин те се оказаха единствените студенти, дошли за закуска в подобната на пещера столова „Аненберг Хол“.

— Само за да се постопля — обясни й тогава Стивън, докато се настаняваше на масата й.

Не след дълго стана ясно, че и двамата възнамеряват да се посветят на изучаването на политическите дисциплини. Откриха също, че мненията им съвпадат по удивително много въпроси, свързани с образованието им. Като излязоха навън, пред фасадата от червени тухли на „Холис Хол“, Каролайн импулсивно се отпусна в снега и направи снежен човек. Стивън й помогна да се изправи и лицата им почти се докоснаха. Тя отпи припряно от горещия шоколад, който бе задигнала от трапезарията, за да не целуне момчето, с което току-що се бе запознала. И което вече ужасно я бе заинтригувало…

Каролайн все още виждаше Стивън такъв, какъвто бе тогава — млад и усмихнат, огрян от ослепителната слънчева светлина в ярката зимна утрин. Онзи мил младеж, застанал пред нея в двора на Харвардския университет, който дори не подозираше, че един ден ще се ожени за нея. И че ще я дари с красива дъщеря. А накрая ще стане президент на Съединените щати.

Въпросът, който й бе задал преди тридесет години, докато тя държеше пред устните си чашата с горещо какао, сега отново отекна в ушите й — звънко като докосване на кристал до сребърен прибор:

— И твоят шоколад ли има вкус на шампанско?

„Горещ шоколад с вкус на шампанско — замисли се Каролайн, като вдигна високата и тънка чаша, пълна с искрящи мехурчета. — А сега шампанско с вкус на горещ шоколад“. След две и половина десетилетия брачен живот кръгът се бе затворил.

Тя се замисли за общите им щастливи дни, докато се наслаждаваше на прекрасния миг. Ала изведнъж някакъв непознат глас я изтръгна от унеса й:

— Извинете ме, господин президент — прошепна натрапникът. — Много съжалявам. Извинете ме.

Рус мъж с бледо лице в двуреден, метално сив костюм стоеше на три метра от тяхното сепаре. Размахваше в ръка менюто и една писалка. Салонният управител Анри веднага се появи, за да помогне на Стив Беплар, агентът от специалните служби, охраняващ семейство Хопкинс, да отведе дискретно досадния натрапник.

— О, толкова съжалявам! — продължи да се извинява непознатият пред агента от специалните служби. — Исках само президентът да се подпише върху менюто.

— Всичко е наред, Стив — махна с ръка Стивън Хопкинс и сви извинително рамене към съпругата си.

„Славата понякога е истинска кучка“ — помисли си ядосано Каролайн, докато поставяше чашата с шампанско върху снежнобялата ленена покривка.

— Може ли да го надпишете за жена ми? Името й е Карла — заговори забързано бледият мъж, надничайки над широкото рамо на агента от специалните служби.

— Карла е съпругата ми! — извика той малко по-силно.

— О, боже мой! Вече го казах, нали? Извадих невероятния късмет да видя отблизо най-великия президент от миналия век, а аз какво правя? Дрънкам глупости! Боже, сега пък се изчервих! Длъжен съм да ви кажа, че изглеждате страхотно тази вечер. Особено вие, госпожо Хопкинс.

— Честита Коледа и на вас, сър — Стивън Хопкинс опита да се усмихне, доколкото можеше по-мило.

— Надявам се, че не ви обезпокоих — смотолеви непознатият.

— Ама разбира се! — засмя се Стивън, когато досадникът се скри от погледите им. — Как може съпругът на Карла да си помисли, че съсипването на най-романтичния миг в живота ни може да ни причини някакво безпокойство?

Двамата още се смееха, когато ухиленият до уши сервитьор приближи, за да им поднесе вечерята, след което мигом изчезна. Каролайн възхитено огледа сложната украса на своята порция гъши дроб, а съпругът й доля шампанско в чашата.

„Толкова е красиво, че е грях да бъде изядено“, помисли си тя, посягайки към ножа и вилицата. Първата хапка бе толкова лека, че усети вкуса й след няколко секунди. Но после вече бе твърде късно.

Сякаш някакво огнено кълбо мигновено обгори дробовете, гърлото и лицето на Каролайн Хопкинс. Очите й като че ли щяха да изхвръкнат от орбитите, когато тя изпусна сребърната вилица, която издрънча върху порцелановата чиния.

— О, боже мой, Каролайн — чу тя вика на Стивън, който я гледаше ужасен. — Стив! Помощ! Нещо не е наред с Каролайн! Не може да диша!

II.

„Моля те, Господи, не. Не позволявай това да се случи. Недей!“ — помоли се Стивън Хопкинс, докато се надигна пребледнял и опита отново да извика за помощ. Стив Беплар вече беше до него, грабна масата и я блъсна настрани.

Кристални чаши и порцеланови чинии се изпотрошиха върху полирания дървен под, когато агент Сюзън Ву, най-близко намиращата се от четиричленната охрана, изтегли г-жа Хопкинс от сепарето. Агентката незабавно бръкна с пръст в устата на Каролайн, за да извади остатъците от храната. После застана зад нея, притисна юмрук към гръдния й кош и започна да изпълнява метода на Хаймлих за първа помощ при опасно задавяне.

Стивън наблюдаваше безпомощно как лицето на жена му от червено стана почти черно мораво.

— Спрете! Почакайте! — намеси се той. — Тя не се е задавила. Това е алергията! Тя е алергична към фъстъчено масло. Намерете лекарството й! Малката писалка, която винаги носи със себе си. Къде е чантата й?

— В колата отвън! — извика агент Ву, затича се през залата и след минута се завърна с чантата на Каролайн в ръка.

Стивън Хопкинс изсипа съдържанието на чантата върху атлазената дамаска на сепарето.

— Няма я тук! — изохка той, докато трескаво ровеше из гримовете и флакончетата с парфюми.

Стив Беплар извика нещо в микрофона в ръкава си, сетне вдигна на ръце бившата Първа дама, сякаш беше заспало малко дете.

— Към болницата, сър! — задъхано каза той, забързан към изхода, докато всички останали в ресторанта го изпращаха с ужасени погледи.

След броени секунди Стивън Хопкинс седеше на задната седалка на движещия се с бясна скорост полицейски автомобил „Краун Виктория“ и придържаше главата на жена си върху скута си. Тя дишаше накъсано със свистящи хрипове, сякаш въздухът изгаряше дробовете й. Сърцето му се свиваше от мъка, докато я гледаше как стиска очи, мъчена от жестока болка.

На алеята пред входа на спешното отделение към болницата „Сейнт Винсънт“ на Петдесет и втора улица вече ги очакваха лекар и санитар с носилка на колела.

— Предполагате, че е алергична реакция ли? — попита един от притичалите след малко лекари, докато мереше в движение пулса на Каролайн. Двама санитари с все сили бутаха носилката през плъзгащите се стъклени врати.

— Тя има силна алергия към фъстъченото масло. Още от дете — обясни Стивън, придържайки Каролайн от едната страна. — Предупредихме кухненския персонал в „Л’Арен“. Трябва да е станала някаква грешка.

— Тя е в шок, сър — рече докторът. Препречи пътя на бившия президент, докато вкарваха количката през вратата с надпис САМО ЗА БОЛНИЧЕН ПЕРСОНАЛ. — Ще се опитаме да я стабилизираме. Ще направим всичко…

Стивън Хопкинс избута рязко слисания лекар от пътя си.

— Няма да я оставя! — изкрещя той. — Да вървим! Това е заповед.

Когато нахълта в шоковата зала, сестрите вече бяха свързали интравенозната система към ръката на Каролайн, а на лицето й бяха нахлузили кислородната маска. Той потръпна, като видя как срязаха красивата й рокля, за да прикрепят към оголената кожа сензорите на апаратурата за следене на сърдечната дейност.

Щом го включиха, апаратът записука с ужасяващ, непрекъснат бипкащ сигнал. После върху течащата червена лента на екрана се изписа права черна линия. Една от сестрите незабавно се зае да нрави сърдечен масаж на Каролайн.

— Дръпни се! — извика докторът и натисна електрошоковите подложки към гръдния кош на бившата Първа дама.

Стивън видя как тялото й рязко подскочи нагоре, след което апаратът издаде тих звук, а върху монитора се изписа остър пик нагоре. После още един.

Ударите на сърцето й се възстановяваха чудодейно.

Сълзи на благодарност избиха в очите на Стивън.

Ала в следващия миг отново се чу ужасяващият монотонен сигнал.

Докторът опита още няколко пъти животоспасяващата процедура с дефибрилатора, но пищящият апарат продължаваше да издава стържещ звук. Последното, което видя бившият президент, бе милосърдният жест на предания агент от специалните служби.

С насълзени очи Стив Беплар протегна ръка и изскубна щепсела от стената с жълти фаянсови плочки, за да накара дяволската машина да замлъкне.

— Толкова съжалявам, сър. Тя е мъртва.

III.

Бледият рус любител на автографи от „Л’Арен“ нареди на цветнокожия таксиджия да спре на Девето авеню, една пряка северно преди болницата „Сейнт Винсънт“. Пъхна десетачка в мръсния прорез на стъклената преграда, разделяща задната седалка от мястото на шофьора, след което с лакът натисна не по-малко зацапаната дръжка на вратата. Наистина имаше защо всички да го наричат Чистника.

Микробус от новинарската емисия „От мястото на събитието“ на „Канал 12“ рязко заби спирачки и закова намясто, щом видя униформените полицаи. Те се опитваха да удържат тълпата от яростно напиращи репортери и телевизионни оператори пред входа на спешното отделение на болницата.

„Не — помисли си той. — Не може да бъде! Нима съм пропуснал цялото забавление?“

Тъкмо прекосяваше Петдесет и втора улица, когато зърна някаква млада санитарка със скръбно изражение да се измъква от тълпата.

— Госпожице! — извика той, като се изпречи пред нея. — Вярно ли е, че тук са довели бившата Първа дама Каролайн?

Едрата латиноамериканка кимна, преди внезапно да изхлипа. Изведнъж избухна в сълзи и поднесе трепереща ръка към устата си.

— Тя току-що умря — рече. — Каролайн Хопкинс издъхна преди малко.

За секунда Чистника усети замайване, все едно че го бе връхлетяла силна вихрушка. Примигна озадачено, докато клатеше глава, смаян и въодушевен.

— Не, не може да бъде… Сигурна ли сте?

Развълнуваната санитарка изхлипа и внезапно го прегърна.

— Ay Dios mio!2 Тя беше светица. Колко много направи за бедните и за болните от СПИН. Веднъж дойде за проекта на майка си в Бронкс и ние всички й стиснахме ръката, сякаш беше английската кралица. Нейната всеотдайност бе една от причините да си намеря работа, с която да помагам на болните. Как може да е мъртва?!

— Единствено Бог знае — утешително заяви Чистника. — Но сега тя е в Неговите ръце, нали?

Сетне потръпна от прегръдката й, сякаш усети милионите микроби, които разнасяше тази жена. Ужаси се от мисълта за невероятната мръсотия, с която тя се сблъскваше всеки ден от своето мизерно съществуване като санитарка в нюйоркска болница.

— Господи, какво правя? — възкликна жената и го пусна. — Акълът си изгубих след тая ужасна новина. Ще се пръсна от мъка! Дали да не отида за цветя? Направо не е за вярване! Впрочем аз… аз се казвам Йоланда.

— Йоланда? Да. Аз… хм… аз ще си тръгвам — избъбри Чистника и я заобиколи, за да продължи нататък по улицата.

Когато стигна до източния тротоар на Девето авеню, вече държеше в ръка мобилния си телефон. Щом се свърза с кухнята на ресторанта „Л’Арен“, първото, което чу, беше тракането на чинии и виковете на главния готвач на френски.

— Всичко е наред, Хулио — заговори Чистника. — Тя е мъртва. Веднага се измитай оттам! Поздравления!

Чистника продължаваше да се радва на невероятния си късмет. „Три години отидоха само за планирането на цялата операция“ — помисли си той, докато завиваше зад ъгъла на Четиридесет и девета улица, за да се насочи на изток. А сега разполагаха с три дни, за да довършат останалата работа.

След няколко минути вече беше на задната седалка в друго такси, което го отвеждаше на север по Осмо авеню. Изля върху дланите си няколко капки уиски от плоското шишенце, което носеше във вътрешния джоб, и избърса ръцете и лицето си. Оправи реверите си и скръсти ръце в скута, докато покрай него забързано се редуваха ярките светлини, осветявайки пътя му на бягство от този нечист град.

„Ще ти кажа кое не е за вярване, наивна малка Йоланда“ — замисли се Чистника, докато таксито зави около „Кълъмбъс Съркъл“ и продължи по „Бродуей“.

„Смъртта на Първата дама Каролайн Хопкинс е само началото!“