Лош късмет

1.

Ето какво ще ви кажа: по така наречените главни улици в Ню Йорк единственото по-трудно нещо от това да хванеш свободно такси в дъжда е да привлечеш вниманието на тълпата. А ние успяхме да накараме хората да се извръщат след нас в този мрачен, сив декемврийски следобед.

Ако нещо можеше да трогне закоравелите души на обитателите на Голямата ябълка, навярно това беше гледката на сплотения клан Бенет. Семейството се състоеше от: тригодишната Криси, четиригодишната Шона, петгодишния Трент, близначките Фиона и Бриджет (на седем години), осемгодишния Еди, деветгодишния Рики, десетгодишната Джейн, единадесетгодишния Брайън и дванадесетгодишната Джулиана. Всички те бяха издокарани в най-хубавите си неделни дрехи и крачеха зад мен, подредени според годините си.

Предполагам, че би трябвало да се чувствам горд, задето появата ни доказа, че млякото на човешката доброта3 не е пресъхнало напълно в преситените сърца на обитателите на нашата метрополия.

Но в този момент умилените изражения и топли усмивки, които получавахме от тикащите детски колички гувернантки, от работниците по строителните скелета, както и от уличния продавач на хотдог до изхода на метрото край „Блумингдейл“, изобщо не достигаха до съзнанието ми.

Имах прекалено много грижи на главата.

Единственият нюйоркчанин, който май не изпитваше желание да пощипва децата по бузите, беше един старец в болничен халат, който криеше цигарата си в шепа, докато тътреше след себе си своята интравенозна система по пътя, съвпадащ с нашия, т.е. към главния вход на крилото за лечение на болните от рак, или както го наричаха официално — Център за лечение на рака към нюйоркската болница.

Предполагам, че и той си имаше доста грижи.

Нямах представа откъде нюйоркската болница набираше персонала, работещ в крилото за лечение на болните от рак, но предполагах, че някой от техния отдел „Човешки ресурси“ е проникнал в картотеката на свети Петър и е откраднал от него списъка със светците. Непресекващото им състрадание и внимание, с които се отнасяха към мен и семейството ми, ме изпълваха с уважение и благодарност към тях.

Но при все това ми струваше огромно усилие да вдигна глава и да кимна вяло на поздрава им, докато минавах покрай гишето на рецепцията, където дежуреше вечно усмихнатият Кевин и добрата като ангел старша сестра Сали Хитчинс.

— О, Том, виж — обърна се към мъжа си пред асансьора някаква жена на средна възраст, очевидно посетителка. — Един учител довел учениците си да пеят коледни песни на болните. Не е ли мило? Честита Коледа, деца!

Често ни се случваше да чуваме подобни реплики. Аз съм американец от ирландско потекло. Моите деца обаче — всичките осиновени, — са от пълния спектър на нациите. Трент и Шона са афроамериканци; Рики и Джулия — латиноамериканци; Джейн е корейка. Неслучайно любимото шоу на най-малката ми дъщеря е „Вълшебният училищен автобус“. Когато донесохме вкъщи дивидито, тя възкликна: „Тате, ами това шоу е за нашето семейство!“

Дайте ми една червена перука и аз с моите метър и осемдесет и осем тутакси ще се превъплътя в ролята на г-жа Фризъл4, още повече че и тя като мен тежи деветдесет килограма. Определено не приличам на това, което всъщност съм — старши детектив от отдел „Убийства“ към нюйоркската полиция. Експерт съм по справяне с тежки престъпления и водене на преговори, готов да помогна, на когото и да е.

— Момчета и момичета, знаете ли песента „В полунощ ще се изясни“? — продължи да настоява жената, която се бе лепнала за нас. Тъкмо се канех да изясня заблудата й с някоя по-остра реплика, когато Брайън, моят най-голям син, забеляза колко съм ядосан и побърза да се намеси:

— О, не, мадам. Съжалявам. Не я знаем. Обаче знаем „Джингъл белс“.

През целия път до омразния пети етаж моите деца въодушевено пееха „Джингъл белс“, а когато излизахме от асансьора, видях сълзи на щастие в очите на жената. „Тя също не е тук за удоволствие“ — осъзнах аз, а моят син заглади неловката ситуация по-добре, отколкото би го сторил някой опитен дипломат от Обединените нации. И със сигурност много по-добре от самия мен.

Искаше ми се да го целуна по челото, но отлично знаех, че единадесетгодишните момчета биха убили човек и за по-незначителна ласка, затова само го тупнах мъжки по гърба. След което завихме по следващия бял коридор, тънещ в мълчание.

Криси, обвила ръка около талията на Шона — „моята най-добра приятелка“, както тя я наричаше, — поде втория куплет от „Рудолф, еленът с червения нос“, докато ние преминавахме покрай стаята на сестрите. Най-малките от момичетата, накипрени с най-хубавите си роклички и коси, вързани на опашки, благодарение на сръчността на по-големите им сестри Джулиана и Джейн, спокойно можеха да бъдат взети за статуетки от популярните детски порцеланови фигурки за подаръци.

Децата ми са страхотни. Всъщност направо невероятни. Като всички останали напоследък се справяха с толкова много неща, че понякога просто не беше за вярване.

Предполагам, че тъкмо това ме вбесяваше.

В края на втория коридор, по който завихме, призрачно слаба жена в рокля на цветя, дето надали тежеше повече от четиридесет и пет килограма, с шапка с емблемата на „Янките“ върху напълно остриганата си коса, седеше в инвалидна количка до отворената врата на болнична стая 513.

— Мамо! — развикаха се децата и двадесет крака изведнъж затрополяха като буря сред тишината в болничния коридор.

2.

Едва ли бе останало много от жена ми, че да я обгърнат двадесет ръце, но децата някак си се бяха справили. Когато се присъединих, ръцете станаха двадесет и две. Моята жена беше на морфин, кодеин и перкосет, но единственият път, когато болките изведнъж я напускаха, беше в мига, щом към нея се притискаха малките й рожби.

— Майкъл — прошепна ми Мейв. — Благодаря ти. Благодаря ти. Толкова са прекрасни!

— Както и ти — прошепнах й в отговор аз. — Не си станала сама от леглото, нали?

Всеки ден, когато идвахме да я видим, тя се преобличаше специално за нас, скриваше интравенозната система, а на лицето й разцъфтяваше приветлива усмивка.

— Ако не искаше да имаш суетна жена, господин Бенет — промълви тя, докато се бореше с умората в по-мътнелите си очи, — трябваше да се ожениш за някоя друга.

Мейв се оплака от болки в стомаха на сутринта, след като посрещнахме миналата Нова година. Отначало си помислихме, че се дължи на някакво храносмилателно смущение, но след като то не отмина в продължение на две седмици, личният й лекар поиска да се направи лапароскопия — просто така, за всеки случай. Откриха подутини в двата й яйчника, а резултатът от биопсията се оказа възможно най-лошият. Злокачествен тумор. След още една седмица й взеха още една биопсия от лимфните възли в матката. Този път новините бяха още по-лоши. Ракът се разпространяваше и нищо не можеше да го спре.

— Нека ти помогна поне този път, Мейв — прошепнах й, докато тя се опитваше да се надигне от инвалидната количка.

— Да не искаш да пострадаш? — изгледа ме кръвнишки тя. — Ти, господин Корав детектив!

Мейв се бореше за живота и достойнството си. Тя приемаше рака по същия начин, както и Джейк ла Мота5 — със същата епична ярост, изглеждаща направо невероятна.

По професия жена ми беше медицинска сестра и потърси всички познати специалисти, за да почерпи от опита и познанията им. Премина през толкова много сеанси на химиотерапия и радиоактивно облъчване, че се появиха съмнения дали сърцето й ще издържи. Но дори и след цялото това радикално лечение, след като бе направено всичко, което можеше да се направи, томографията показа нарастващи тумори в двата й бели дроба, черния дроб и панкреаса.

Докато гледах как Мейв се изправя с мъка на слабите си като пръчки крака, за да се подпре зад инвалидния стол, в ушите ми непрестанно звучаха думите на Ла Мота: „Ти никога няма да ме повалиш, Рей“, както се разправя, че бил казал, след като Робинсън го нокаутирал. Никога няма да ме повалиш.

3.

Мейв седна на леглото и вдигна оставения там лист хартия.

— Имам нещо за вас, деца — тихо заговори тя. — Понеже май ще трябва да остана за по-дълго в това глупаво място, реших да съставя списък с вашите задачи в къщата.

Няколко от по-големите ни деца простенаха:

— Мамо!

— Зная, зная. Задължения в домакинството. Кой се нуждае от тях? — попита Мейв. — Но ето какво си мисля. Ако вие всички се трудите заедно, ще можете да поддържате реда в апартамента, докато се върна. Ще го направите, нали? Нали сме един отбор? Ето за какво говорим.

Ти, Джулия, ще бъдеш дежурна за къпането на по-малките и ще отговаряш за обличането им сутрин.

Брайън, ти ще си шефът по забавленията, става ли? Отговаряш за игрите на борда на кораба, за видеоигрите. Или за играта на счупено гърненце. И още за всичко, което можеш да се сетиш, стига да не е гледане на телевизия. Нужно ми е да държиш тези малчугани колкото е възможно по-заети с нещо.

Джейн, ти ще следиш за домакинството. Нека Еди, геният по домакинските дела, да ти помага.

Рики, теб пък те назначавам за шеф по храненето на целия персонал в дома на фамилията Бенет. И запомни: фъстъчено масло и конфитюр на всички, с изключение на Еди и Шона — за тях сандвичи с мортадела. Да видим сега кой още остана без задачи.

Фиона и Бриджет, вашата задача ще бъде подреждането, сервирането и прибирането на масата за хранене. Можете да се редувате. Сами ще си измислите разпределението по дни.

— Ами аз? — обади се Трент. — Каква ще моята работа? Все още нямам работа.

— Ти ще си отговорникът за обувките, Трент Бенет — отвърна му Мейв. — И да не съм чула повече оплаквания като Къде са ми обувките? Твоята работа ще бъде да събираш всичките десет чифта и да ги прибираш до леглата на всичките си братя и сестри. Да не забравяш и своите!

— Няма — кимна Трент, сериозен и напрегнат, както може да бъде само едно петгодишно момче.

— Шона и Криси, и за вас имам работа, момичета.

— Ура! — извика Криси и се завъртя като балерина. Преди месец бе получила за рождения си ден едно дивиди с филма „Барби в Лебедово езеро“ и сега изразяваше всяка своя емоция с импровизиран танц, подбиран според случая.

— Нали знаеш къде стои чинийката на Соки в кухнята? — попита я Мейв.

Соки беше нашата капризна котка на сиви и бели петна, която Мейв бе измъкнала от една купчина смет, недалеч от нашата сграда на Уест Енд авеню. Жена ми очевидно изпитваше съчувствие към всички страдащи и бездомни живи същества. Доказа го преди толкова много години, омъжвайки се за мен.

Шона кимна с напълно сериозно изражение. Макар и само на четири, тя бе най-тихото, най-послушното и най-разбраното от всичките ни деца. Мейв и аз често се присмивахме на спорещите кое е по-важно: наследствеността или възпитанието. И десетте ни деца бяха от различни майки, като всяко от тях се отличаваше от другите. Един родител може да поощрява развитието на детето си, както и да го възпрепятства — никой не спори за това. Но да го променя из основи? Да направи едно тихо хлапе бъбриво или да налее повече ум в главата на някое празноглаво създание? Едва ли. Не става.

— Е, твоята задача е да следиш Соки никога да не остава без вода в паничката си. О, да, цялата банда, чуйте още нещо — добави Мейв и леко се плъзна надолу по леглото. В нейното състояние й бе мъчително да остава за по-дълго в една и съща поза. — Преди да съм забравила, искам да се разберем за още две неща. В нашето семейство винаги сме празнували рождените дни. Няма значение дали сте на четири, четиринадесет или на четиридесет години. Нито дали сте се запилели някъде на другия край на света. Ние се държим един за друг, нали? А колкото до храненето — докато живеете под един покрив, поне веднъж на ден ще се събирате заедно на масата. Няма значение дали става дума за похапване на някой скапан хотдог пред проклетия телевизор, важното е да сте заедно. Винаги е било така, нали? Е, сега трябва да е същото, нищо, че ме няма у дома, разбрахте ли? Трент, чу ли какво казах?

— Да си похапваме хотдог пред телевизора — ухили се Трент. — Много обичам и едното, и другото. Ама най-вече и двете заедно.

Всички ние се разсмяхме.

— И аз ви обичам — завърши словото си Мейв. Видях как клепачите й започнаха да се притварят. — Вие ме карате да се чувствам горда. Също и ти, Майкъл, моят смел детектив.

Мейв очакваше смъртта си с достойнство, на каквото не подозирах, че човек е способен. И се гордееше с нас? С мен? Сякаш по гръбнака ми плисна леденостудена вода. Идеше ми да ревна, да стоваря юмрука си върху нещо — върху прозореца, върху телевизора, върху мръсносивото небе. Вместо това само пристъпих напред сред тълпата деца, махнах шапката на жена ми и нежно я целунах по челото.

— Добре, деца. Мама се нуждае от почивка — рекох аз, като се стараех с всички сили гласът ми да не издаде каква мъка разкъсваше сърцето ми. — Време е да тръгваме. Хайде, цялата трупа трябва да напусне!

4.

Към четири без четвърт Чистника се появи на Пето авеню, изкачи каменните стъпала и влезе в катедралата „Сейнт Патрик“.

Изсумтя презрително, докато оглеждаше насъбралите се богомолци, коленичили за мълчалива молитва. „Несъмнено — каза си той — Голямото момче там горе трябва да е доста впечатлено от тази проява на смиреност в самия център на тия Содом и Гомор на съвременния свят“.

Първото място на пейката до най-близката изповедалня покрай южната страна на катедралата вече бе заето от възрастна жена. „Какви ли грехове може да си изповяда тя — зачуди се той, като се настани до нея. — Прости ми, отче, че купих по-евтини шоколадчета, за да ги настържа в сладкишите за внуците си“.

След минута отвътре се показа свещеникът — около четиридесетгодишен, с грижливо подстригана коса. Свещеникът Патрик Маккей не успя да прикрие изненадата си, като зърна ледената усмивка върху лицето на Чистника.

На сбръчканата старица й бе нужно повече време да се надигне от скамейката, отколкото да изповяда прегрешенията си. Чистника едва не я събори, докато се вмъкваше след нея през вратата на изповедалнята.

— Слушам те, синко — подкани го свещеникът зад дървената решетка.

— На североизточния ъгъл на Четиридесет и първа и „Мадисън“ — заговори Чистника. — Точно след двадесет минути, отче. Бъди там, иначе ще има неприятни последици.

Но свещеникът Патрик Маккей се появи там след повече от половин час. Отвори вратата на очакващия го микробус. Чистника седеше зад волана. Маккей се настани на празната седалка до него. Беше съблякъл свещеническите одежди и сега бе облечен със светлосиньо скиорско яке и джинси. Измъкна изпод якето си картонена тръба.

— Значи си ги взел! — възкликна Чистника. — Добра работа свърши, отче! Добър помощник си ти.

Свещеникът кимна и се извърна назад към катедралата.

— Да тръгваме — подкани го той.

След десетина минути спряха на празния паркинг край едно изоставено летище за хеликоптери. През предното стъкло Ийст Ривър изглеждаше като кален поток, проточил се далеч пред тях. Чистника преглътна поредната си шега, докато издърпваше капака на тръбата за чертежи, донесена от свещеника. „Направо можеш да усетиш върху езика си вкуса на хлорираната вода, изпълваща въздуха наоколо“, помисли си Чистника.

Сгънатите вътре на руло чертежи бяха стари и накъсани, пожълтели по краищата като пергамент. Той плъзна пръст и го спря в средата на втория чертеж.

Ето, това беше! Значи не бе слух, а истина.

И вече беше в ръцете му.

Последният детайл от мозайката.

— Нали никой не знае, че си ги взел? — попита Чистника.

— Никой — потвърди Маккей и леко се подсмихна. — Параноята на църквата понякога е смайваща, нали? Институцията, за която работя, е истинска загадка.

Неспособен да откъсне очи от архитектурните планове, Чистника зацъка с език. Но накрая измъкна изпод седалката си своя „Колт Удсман“, двадесет и втори калибър. Благодарение на заглушителя му изстрелът не вдигна много шум наоколо, но отекна като граната в главата на свещеник Патрик Маккей. „Отивай направо в Ада!“, пожела му Чистника.

Сетне надзърна в огледалото за обратно виждане и ужасено отдръпна главата си. Челото му над дясното око бе осеяно с кървави пръски. Успокои се и задиша нормално чак след като старателно почисти отвратителните петна с влажна хартиена кърпичка, а после дезинфекцира допълнително лицето си със спирта от малкото шишенце, което държеше в жабката на микробуса.

Чистника си подсвиркваше тихичко, докато нагъваше чертежите, за да ги прибере обратно в картонената тръба.

„Последният детайл от мозайката“, усмихна се мислено той.

5.

След като се прибрахме у дома, хлапетата през цялата вечер не мирясаха. От всички стаи в апартамента, а не само от стаята за телевизора и за електронните игри със стрелби, долитаха успокояващите звуци от оживеното ежедневие на фамилията Бенет.

Откъм банята се чу плискане на вода, докато Джулия приготвяше нещата за Шона и Криси. Брайън се бе настанил край масата в трапезарията с тесте карти в ръка и търпеливо обучаваше Трент и Еди как се играе на двадесет и едно.

— Бам! — чух гласа на Рики от кухнята, докато мажеше конфитюра върху филиите с хляб. Явно подражаваше на дребосъка Мини Ми от телевизионния сериал, който пък имитираше прочутия готвач Емерил. — Бам! Бам!

Джейн бе разстлала флашкартите си по пода на стаята и помагаше на Фиона и Бриджет за уроците им, макар че те двете щяха да държат изпита CAT чак през 2014 година.

Отникъде не чух оплакване, нито хленчене, нито някое от децата да задава глупави въпроси.

Явно трябваше да добавя и определението брилянтен стратег към качествата на жена ми. Тя знаеше колко много страдат хлапетата, колко объркани и ненужни се чувстват, затова им бе възложила да се занимават с нещо, да запълнят тази празнота, да се усетят полезни.

Искаше ми се и за себе си да измисля някакво занимание, за да заглуша поне отчасти мъката си.

Повечето родители ще потвърдят, че най-тежкото от денонощието е часът за лягане. Всички, без да изключваме и самите родители, са уморени от изтеклия ден, затова нервното напрежение много лесно прераства в раздразнение, крясъци, заплахи и наказания. Нямах представа как се бе справяла Мейв всяка вечер — може би благодарение на някой магически, вроден усет за мярка и умение да успокоява. Това бяха нещата, за които най-много се притеснявах дали ще съумея да се справя.

Но тази вечер, към осем часа, съдейки по тишината в апартамента, човек би си помислил, че сме заминали за коледната ваканция.

Като влязох в стаята на малките момичета, дори очаквах да заваря прозореца широко разтворен, с провесени от него навързани чаршафи във форма на въже. Но видях само, че Криси, Шона, Фиона и Бриджет бяха завити с одеялата до брадичките си, а Джулия тъкмо затваряше поредната книга от популярната поредица с главна героиня Оливия.

— Лека нощ, Криси — прошепнах й и я целунах по челото. — Татко много те обича.

Докато довършвах бащинската обиколка, настроението ми неусетно се подобри.

Момчетата също си бяха в леглата.

— Лека нощ, Трент — прошепнах му и притиснах устни към веждата му. — Днес свърши много работа. Какво ще кажеш утре да дойдеш с мен в службата?

Челцето на Трент се сбърчи, докато обмисляше отговора си.

— Да не би някой утре да има рожден ден? — запита той след малко. — Някой от твоите детективи?

— Не — поклатих глава.

— Тогава предпочитам да отида на училище — заяви Трент и затвори очи. — Утре е рожденият ден на Люси Шапиро, а щом има рожден ден, ще има и шоколадов кейк.

— Лека нощ, момчета — пожелах им на излизане от стаята. — Не бих могъл да се справя без вас.

— Знаем, тате — провикна се Брайън от горното легло. — Не му бери грижа. Винаги ще те подкрепяме.

6.

Най-после затворих след себе си вратата на последната стая и останах за малко в коридора пред спалнята на момчетата. Ако беше нормална нощ, след около половин час тях да се прибера от полицейския участък, а в дневната щеше да проблясва синевата от телевизионния екран, защото Мейв обикновено само по това време можеше да се отпусне на дивана и да погледа някое предаване. Или щеше да ме посреща стоплящата жълтеникаво светеща лампа на нощното шкафче, докато тя четеше книга в очакване да се прибера от работа.

Докато се взирах от коридора в тъмната всекидневна, за пръв път осъзнах какво означава истинският мрак.

Влязох във всекидневната и запалих лампата зад дивана. После седнах там, смълчан, докато спомените се заредиха пред очите ми като на филмова лента.

Тапетите, които налепихме с толкова старание. Семейните снимки, които Мейв бе заснела и подредила в рамки. Коледните ни пътувания до ботаническата градина в Бронкс. Излетите на север от града.

Тя имаше навика да подрежда сувенирите от всичките ни ваканции в картонени кутии — в тях имаше миди и раковини, та дори и малко пясък от пътуването ни преди две години до Миртъл Бийч. Там бяха и боровите шишарки и изпопадалите листа, дето прибрахме през седмицата, която преди това прекарахме в Поконос6. Това беше нашата ваканция през онзи август.

„Откъде се е вземала цялата тази енергия в нея — зачудих се аз. — И как е съумявала да намери време за всичко?“

Първият отговор, който ми хрумна, бе: „Защото моята жена е изключителна личност“.

И не бях единственият, споделящ това мнение. Всъщност не познавам човек, който да не обожава моята Мейв.

След като осиновихме Джулия, Мейв напусна работата си в болницата, за да има повече време за нея. След това започна нова работа — грижеше се за един старец, живеещ на Уест Енд авеню — г-н Кеслер, деветдесет и пет годишен, потомък на много богата фамилия, притежавала някога железопътни линии. Вечно беше сърдит и разгневен на модерния свят и нищо в него не му харесваше. Но седмица след седмица Мейв го успокояваше все повече благодарение на любезността си и състраданието си. В слънчевите дни редовно го извеждаше на разходка с инвалидната количка до парка Ривърсайд, за да го накара да си припомни, че е жив, дори и самият той да не желаеше това.

Накрая той стана съвсем различна личност, забрави за горчивината си и дори се сдобри с дъщеря си, от която преди много години се бе отчуждил.

След като старецът умря, се оказа, че е завещал апартамента си на Мейв — същия, в който сега живееше нашето семейство.

Но вместо да го натъпче с антики и персийски килими, както го правеха нашите съседи, Мейв напълни къщата ни с деца. Осиновихме Брайън четири месеца след нанасянето ни в апартамента. След още шест месеца се появи и Джулия. А после и още, и още…

Зная, че светица звучи изтъркано, но докато седях сам в стаята, припомняйки си всичко, сторено от жена ми, това бе единствената дума, която изскочи в съзнанието ми.

„Живот на светица“, помислих с горчивина.

Извървяла целия път към мъченичеството.

Сърцето ми буквално подскочи, когато се звънна на външната врата.

„Светът напомня за себе си“ — помислих си, когато звънецът отново огласи тишината.

Представих си как някой заблуден гост на съседите ни, семейство Ъндърхилс, пак е сбъркал вратата. Сигурно беше от онези техни посетители на честите им коктейлни сбирки. И тогава последва трето позвъняване.

Най-после се надигнах, изпълнен с раздразнение.

„Голяма грешка, страннико — мина ми през ума, когато дръпнах рязко дръжката на вратата. — Току-що пробуди Гринч“7.

7.

Съдейки по омачканите й джинси и прашното й сако от тъмносин вълнен плат, реших, че младата руса жена, изправена на прага ми, едва ли се е запътила към някое коктейлно парти в Манхатън.

Но като видях и изпоцапаната й раница, преметната през рамото й, както и платнената торба, която стискаше в премръзналите си ръце без ръкавици, ми стана ясно, че все пак се е запътила нанякъде.

— Господин Бенет? — попита тя, като отпусна платнената си торба и ми протегна малката си, изящна ръка. — Господин Майкъл Бенет?

Ирландският й акцент бе толкова топъл, колкото ръката й — студена.

— Това съм аз, Мери Катрин — рече непознатата. — Пристигнах.

Заради акцента й заподозрях, че навярно е роднина на жена ми. Опитах се да си спомня физиономията на Мери Катрин сред малкото присъствали роднини от страна на Мейв на сватбата ни. Ала успях да се сетя само за един възрастен прачичо, няколко далечни братовчедки и трима заклети ергени на средна възраст. Какво, по дяволите, можеше да означава всичко това?

— Пристигнахте? — предпазливо повторих.

— Аз съм au pair8. Нона ми каза, че е говорила с вас.

Au pair? Нона? Изведнъж ми просветна, че Нона е името на майката на Мейв. Жена ми винаги говореше крайно неясно за миналото си, прекарано в ирландския град Донегал. Имах чувството, че роднините й са малко ексцентрични.

— Съжалявам, Мери, но… Ами, вижте, аз просто не схващам за какво точно ми говорите.

Мери Катрин отвори уста, за да каже нещо, ала млъкна. Като се навеждаше да вдигне платнената си торба, лицето й, изваяно като на порцеланова статуетка, се обля в гъста червенина.

— Съжалявам, че ви изгубих времето, сър — избъбри смутено тя и само кимна, без да успее да прикрие огорчението си. — Сигурно съм допуснала някаква грешка. Извинете.

Щом се приближи към вратата на асансьора, платнената й торба се изплъзна от ръката й. Излязох в коридора да я изпратя, едва заобикаляйки купчината пликове, разпилени по пода. Беше се натрупала доста поща и услужливите ми съседи семейство Ъндърхилс ги бяха захвърлили под масичката в нишата, която деляхме. Личеше си, че се бе оказала излишна в колекцията им от старинни дървени мебели.

Зърнах в средата на купчината един малък плик, явно преседял на пода доста време.

— Почакайте за секунда! — извиках.

Разкъсах плика. Писмото вътре бе изписано с дребен и труден за разчитане почерк, но все пак успях да разпозная обръщението Скъпи Майкъл, споменатото на два пъти име Мери Катрин, а накрая: Нека Бог да те закриля в този труден за теб момент. С любов, Нона.

Ала все още нямах представа какво, по дяволите, означаваше всичко това.

До този момент дори не бях стопроцентово сигурен дали тъща ми все още е жива. Но бях сигурен поне в едно — вече бе прекалено късно и аз бях толкова уморен, че нямах сили да мисля.

— Значи вие сте Мери Катрин, пристигнала тук au pair? — промърморих към момичето точно когато вратата на асансьора се отвори.

Искра на надежда проблесна в яркосините й очи. Но къде, за бога, щях да я настаня? Нашата странноприемница вече беше пренаселена чак до тавана. Ала изведнъж си спомних, че на таванския етаж има стая за прислужница. Вървеше заедно с апартамента, а сега я ползвахме като килер.

— Влезте — поканих я. Грабнах платнената й торба от ръката й и я въведох в асансьора. — Ще ви покажа къде да се настаните.

Необходими ми бяха двадесетина минути, за да очистя от таванската стая всичките струпани ненужни вещи, най-вече детски играчки, като куклата Барби на Криси и детското колело на Шона. Имаше и някакви стари седалки за колата.

Слязох за малко в апартамента, за да се върна горе с някакви хартии за застилане на пода. Заварих Мери Катрин да полага матрака върху леглото със стоманената рамка. Дори бе успяла спретнато да подреди нещата си в чекмеджетата на скрина, който на времето използвахме и като тоалетна масичка.

Изгледах я за миг. Вероятно още нямаше тридесет години. Не беше много висока, но ми се стори преливаща от енергия и сърдечност. „Явно не й липсва кураж“, замислих се аз, имайки предвид за каква работа кандидатстваше.

— Нона май не е успяла да ви обясни колко голямо е моето семейство, нали?

— Цяла люпилня — отвърна ми Мери Катрин. — Май че тъкмо този израз използва тя.

— А колко деца, според вас, се побират в една люпилня?

Мери Катрин се подвоуми за миг и подпита:

— Пет ли?

Поклатих глава и само вдигнах палеца си нагоре.

— Седем?

Съзрях тръпката на паника, пробягнала по лицето й, когато повторих знака си да вдигне бройката.

— Да не би да са десет? — едва не простена тя.

Усмихнах се, ала побързах да я успокоя:

— Но, слава богу, всичките са научени сами да се оправят в тоалетната. И са чудесни хлапета. Ала няма да ви се разсърдя, ако решите още утре или през следващата седмица да посмете по обратния път.

— Десет? — отново повтори Мери Катрин, сякаш не смееше да повярва.

— Пише се с единица и с една нула отзад — обясних й с усмивка. — О, да не забравя още, че ако ще работите за нас, наричайте ме просто Майк. Или Идиота, ако предпочитате. Но, моля ви, не се обръщайте повече към мен като към господин Бенет.

— Добре, Майк — съгласи се Мери Катрин.

Преди да я оставя сама в таванската стая, забелязах, че по лицето й още бе изписано дълбоко объркване.

— Десет — тихичко повторих аз, но по-скоро на себе си.

Великолепната десетка.

8.

Слязох на долния етаж, но след като се сврях сред студените чаршафи на леглото, дълго не можах да мигна. Спомних си, че за утре бе насрочено погребението на Каролайн Хопкинс — още едно твърде тъжно събитие, за да си мисли за него човек посред нощ.

Лежах в мрака, заслушан във воя на зимния вятър, фучащ около ъгъла на нашата сграда. Някъде, може би по „Бродуей“, се разнесе далечният вой от алармата на паркирана кола, като премина през всичките непоносими фази на своята електронна агония. След което започна целия си репертоар отначало.

В продължение на почти цял час упорито отказвах да се самосъжалявам. Нали не бях сред онези несретници, чиито тела отказваха да им служат. Нито пък бях посветил живота си през последните тридесет и осем години на другите, а сега, като награда за всичко това, нямаше да доживея до тридесет и девет.

После заплаках. Започнах бавно, болезнено, сякаш се чуваха първите пропуквания на леда, когато прекосяваш някое заледено езеро. След минута желязната ми воля рухна и вече бях напълно сломен.

Отначало не приех много радушно идеята на жена ми за осиновяването. След като открихме, че не можем да имаме деца, бях готов на всичко, което Мейв би поискала от мен. Толкова много я обичах, че исках само да я направя щастлива. Но след като осиновихме и Джейн, бях донякъде разколебан дали да продължаваме. Лесно ли е да се отгледат три хлапета в Ню Йорк? Скъпо беше дори самото поддържане на апартамента, пък и не разполагах с много пари.

Мейв обаче успя да ме убеди, че имаме достатъчно място за още едно дете както в дома, така и в сърцата си. И тъй, след Фиона и Бриджет на мен не ми оставаше нищо друго, освен учудено да надигам вежди всеки път, когато Мейв ми споменаваше за поредния случай, при който трябваше да се подпомогне някое нуждаещо се дете. Тогава тя само добавяше:

— Какво са още няколко килограма за един слон?

„Но как може един слон да живее без сърце?“ — мислех си аз, докато сълзите се стичаха по страните ми.

Нямаше как да се справя с всичко това. По-големите ни деца постепенно ставаха тийнейджъри, а по-малките… Мили боже, как ще се грижа занапред, съвсем сам, за всички тях, как ще направлявам живота им, бъдещето им? Как ще ги направя щастливи?

Тогава чух как вратата изскърца и се открехна.

— Пийп-пийп — изрече едно тънко гласче.

Беше Криси. Всяка сутрин тя идваше в нашата стая с изпразнената си купичка за овесена каша, като се преструваше, че е някое малко животинче, което трябва да бъде нахранено. Котенце, кутре или пингвинче, а един път ни разигра още по-невероятна сценка, имитирайки, че е малкото на някакъв броненосец.

Присламчи се откъм края на леглото ми.

— Пийп-пийп не може да заспи — призна ми тя.

Явно този път беше малко птиченце.

Побързах да изтрия сълзите си от възглавницата.

— И голямото пийп-пийп не може — отвърнах.

Тя не спеше в нашето легло, откакто стана на две годинки, затова би трябвало да я върна обратно, но вместо това дръпнах моите завивки.

— Хайде, пийп-пийп, скачай в гнездото! Бързо! — подканих я аз.

И докато Криси се сгушваше край мен, осъзнах колко дълбоко се заблуждавах. Както винаги. Защото моите деца не бяха бреме, а единственото, което ме крепеше.

След минути Криси вече спеше дълбоко. Като отместих тънките й колене, впити в нозете ми, вече в просъница си казах, че може би някои не биха нарекли това щастие. Ала за пръв път от много седмици насам започнах да виждам светлина в тунела.

9.

Какъв интересен, пълен със събития ден се очертаваше. Дори може да се каже исторически.

Сребристият утринен звън на камбаните на „Сейнт Патрик“ още отекваше в мразовития въздух, надвиснал над Пето авеню, когато Чистника пристигна пред масивните порти на катедралата. Изтръска мокрото си палто и поклати глава, докато огледа тълпата от ненормалници, дето вече се бяха подредили на тротоара, зад полицейските барикади, на опашка по четирима в редица.

До началото на опелото на Каролайн Хопкинс оставаха още четиридесет минути, но навалицата вече бе толкова тъста, че купчините от донесените цветя бяха отрупали пода на църквата, извисена между две съседни пресечки на авенюто. Никой не отричаше, че Каролайн бе извънредно популярна Първа дама, но по-важен за тези глупаци бе фактът, че тя бе родена и отрасла в Ню Йорк. Тя беше една от тях. Да бе, как ли не! Както и кметът на Ню Йорк беше един от тях.

Чистника се зареди с още една доза кофеин, докато продължаваше да оглежда сцената. На върха на стъпалата пред фасадата на катедралата „Сейнт Патрик“ зърна един червендалест гайдар от оркестъра на нюйоркските пожарникари. Той загръщаше карираната пола около белите си бедра в напразен опит да се предпази от пронизващия вятър.

В преддверието, веднага след разтворените бронзови врати, високи колкото триетажна къща, сержант от морската пехота проверяваше почетния караул, съставен от гвардейци от сухопътните сили, флотата, военновъздушните сили и морската пехота. Чистника опъна краищата на безупречно чистата си синя куртка и изтупа въображаема прашинка от рамото си.

И тогава лимузините започнаха да пристигат.

Пръв се появи Андрю Търман, кметът на Ню Йорк, което бе напълно логично според Чистника. Търман винаги бе претендирал, че е сред най-близките приятели на семейство Хопкинс.

Следващите видни личности бяха кинозвездите Мерилин и Кенет Рубинщайн. Прочутите актьори бяха политически активни, известни като пламенни защитници на околната среда. Те създадоха заедно с Каролайн затрогващи клипове, в които се призоваваше да се спре опустошаването на дивата природа на Аляска от сондажите за петролни кладенци. Участваха и в други глупави начинания. А междувременно в Уестчестър и двете им хлапета, тийнейджъри, имаха сериозни проблеми с дрогата и алкохола.

Някой от тълпата, струпана по Пето авеню, подсвирна и Кенет Рубинщайн, двукратният носител на „Оскар“, се извърна в тази посока, за да заслепи присъстващите със своята усмивка за един милион долара. Замаха с ръце с такова въодушевление, сякаш му поднасяха третия „Оскар“. Чистника се ухили, като видя как чернокосата му съпруга Мерилин здравата го сръга с лакът в ребрата. „Реалностите на киното“, помисли си той.

Плътно зад кинозвездите пъплеше лимузината на магната в търговията с недвижими имоти Зейвиър Браун и жена му, дивата Селест, в костюм на „Шанел“. Влиятелната двойка също бе сред най-близките приятели на Първата дама. По дяволите, та кой от днешните видни личности не беше?

След лимузината се движеше колата на куотърбека от „Ню Йорк Джайънтс“ Тод Сноу. Пръстенът му, с който бе удостоен като един от футболистите, спечелили купата „Супербоул“, блесна ослепително, докато той преметна ръка през рамото на красивата си съпруга, бивш модел. Този прочут спортист също бе помагал на Каролайн Хопкинс в благотворителната й дейност.

Чистника огледа със задоволство затъмнените прозорци на лимузините, подредени в дълга колона на север чак до Пето авеню. Здравейте, цялата тайфа вече е тук. Е, почти цялата.

Накрая вдигна очи към гигантския прозорец от цветно стъкло и двете величествени кули, извисяващи се до деветдесет метра пред фасадата на катедралата. „Всичко това е било изградено само за да бъде задоволена суетата на строителите — помисли си Чистника, докато потропваше с обувките си върху плочите, за да постопли краката си. Ще е чудо — каза си той — да се намери място за ковчега в претъпканата катедрала“.

10.

Когато лимузината му най-после спря пред шумните тълпи, струпани около катедралата „Сейнт Патрик“, Джон Руни изпадна в леко колебание. Като водещ актьор в последната класация на Холивуд той бе длъжен да уважи преданите си фенове, които постоянно очакваха интересни събития около него. Повечето от тях бяха съвсем обикновени хора, които просто искаха да му демонстрират подкрепата и одобрението си. А той определено ги предпочиташе пред онези пиявици, папараците, дето дебнеха по всяко време, където и да е.

Но сега, докато оглеждаше оживените им лица и вдигнатите мобилни телефони, за да го снимат, той малко се притесни. Имаше нещо извратено в присъствието на толкова много правостояща публика на едно погребение, макар и на безспорно високопоставена личност.

За негов късмет страната на катедралата откъм Пето авеню беше отцепена само за виповете. Преди да се покаже на тротоара, Руни изчака да слезе от лимузината Големия Дан — личният му телохранител. Представителите на пресата — повечето от тях официални пратеници на най-влиятелните медии — вече се бяха подредили от двете страни на стъпалата и главния вход на катедралата.

Костваше му значително усилие да не се извърне назад, когато някой от струпаните по Петото авеню се провикна зад гърба му: „Пак си го вдигнал бе, пич?“ Това бе ключовата фраза от последния му комедиен хит.

Но не успя да устои на подканващите погледи на светските хроникьори, списващи най-жадно четените колони на таблоидите, тълпящи се край двете страни на входа на катедралата. Адреналинът му рязко се покачи, когато първата фотосветкавица заслепи очите му. Вдигна глава към сивеещото зимно небе и колебливо се почеса.

Едва сега Руни се реши да пусне в действие първата си за деня неотразима усмивка.

— Не зная дали идеята да ме снимате, е уместна — заговори той с добре шлифования си небрежен тон. — Някой тук да е чул в днешната прогноза за времето да се очакват светкавици?

Огледа набързо редиците от най-изтъкнатите репортери. Ала следващата шега заседна на гърлото му, когато зърна смръщеното от неодобрение лице на красива брюнетка, застанала до самия вход на катедралата. Разбира се, тя имаше право. Какъв долен мръсник бе той, жадуващ навсякъде да печели вниманието на тълпите. Да парадира суетно с появата си на едно погребение.

Руни моментално надяна на физиономията си маската на прискърбието и едва тогава прекрачи прага на величествената църква.

Още от входа забеляза как всички от задните скамейки се заобръщаха към него и любопитно го оглеждаха, докато той връчваше поканата си на мъжа от охраната в червеното сако.

„Да, аз съм. Тук съм“, каза си Руни, силно раздразнен. Това бе една от многото страни на славата, отдавна превърнала се в неотменима част от живота му. В реалния свят, в някой ресторант или на някое летище, се чувстваше неловко, докато околните го зяпаха с ококорени очи. Сякаш хората постоянно искаха нещо от него. Ала какво? Той все още не знаеше отговора. Подозираше, че и те самите не го знаят. Хората смятаха, че звездите носят тъмни очила, за да се прикрият, но те всъщност ги слагаха, за да избегнат контакта с погледите на тълпата.

Руни се извърна назад към входа на катедралата, щом чу зад гърба си щракането на фотоапаратите като гневно свирене на метални щурци.

„О, я виж кой още бил тук!“

Линда Лондон, двадесетгодишна звезда от телевизионно риалити шоу, пристигна почти едновременно с Мерседес Фриър, двадесет и една годишна, яко напомпана поп дива. Какво друго би могло да се очаква от суперпопулярни красавици, дуещи се като балон от дъвка. Руни знаеше, че само фактът, дето двете дами споделяха едно и също парче тротоар, е достатъчна новина за вестникарите.

Но това, което напълно влуди фоторепортерите, бе, че и двете носеха еднакви черни вдовишки костюми с твърде къси поли. Лицата им бяха забулени с воалетки.

И за да станат нещата още по-интересни, от своята неприлично дълга лимузина изскочи Чарли Конлан, рок легендата на седемдесетте, който изкачи стъпалата на църквата с гъвкавата походка на манекен. Високият, самоуверен мъж вече наближаваше шестдесетте, но все още изглеждаше много добре. Когато влезе в преддверието, Чарли свойски стисна ръката на Руни.

Чарли беше съчинил и изпял трите магически песни за детското филмче, в което Руни бе играл главната роля предишната година. Тогава двамата направиха кратка обиколка за промоцията на филма. През цялото време Конлан не престана да се усмихва, докато раздаваше щедри бакшиши на всеки келнер, портиер или шофьор на лимузина, изпречил се на пътя им. Наляво и надясно раздаваше автографи. Дори папараците го харесваха.

— Какъв шибан цирк, а? — избъбри Чарли със своя патентован хриплив глас. — И ти си един от клоуните, нали, Джони?

— Ако аз съм клоун, то ти си шефът на манежа — засмя се Руни, като издебна мига, когато фотоапаратите не бяха насочени към тях.

От тълпата навън долетя още един залп от приветствени възгласи. Пред катедралата спря розовата лимузина „Линкълн Таун Кар“, служеща като запазена марка на Юджиния Хъмфри.

— Стига, хора, стига — сгълча тълпата харизматичната водеща на токшоуто „Кралицата на Ел Ей“. — Това е погребение, а не раздаване на наградите „Ейми“. Покажете поне малко уважение, моля.

Невероятно, но тълпата тутакси притихна.

— Юджиния диктува правилата — обади се някой и това като че ли беше самата Божия истина.

11.

Кати Калвин, репортер от „Ню Йорк Таймс“, трескаво се озърташе, за да улови някоя по-сензационна физиономия. Извърна се точно когато шествието с катафалката на Първата дама се появи по северната част на безлюдното Пето авеню. Водеше се от клинообразна, безупречно подредена формация от девет мотоциклета „Харли Дейвидсън“ на нюйоркската полиция. От стърчащите заглушители на ауспусите им се чуваше само приглушено бумтене сред повея на студения вятър, брулещ световноизвестния булевард.

Сякаш внушителните статуи по фасадата на катедралата оживяха, когато почетната гвардия се прегрупира в преддверието и с бавен марш започна да се оттегля навън към тротоара. Гвардията достигна до бордюра едновременно с катафалката.

Светкавиците на фотоапаратите не преставаха да проблясват, докато гвардейците с церемониална стъпка сваляха загърнатия с националния флаг ковчег от дългия черен автомобил.

Двамата мъже от тайните служби се отделиха от тълпата и застанаха най-отзад в редицата от носачите, които вдигнаха ковчега без никакво видимо усилие на височината на раменете си.

Военните и агентите спряха на най-горното стъпало, точно зад бившия президент и дъщеря му, когато от юг се разнесе силен тътен.

Миг по-късно в безоблачното небе над центъра на града се появи ято от пет нисколетящи изтребителя Ф-15. При спускането им над Четиридесет и втора улица летящият от западната страна изтребител внезапно наруши строя и се устреми нагоре, докато останалите самолети профучаха с оглушителен тътен над катедралата във формация, символизираща изчезнал човек.

Носачите на националното знаме изчакаха да заглъхне докрай ехото от тътена на реактивните двигатели сред каньона от стомана и стъкло, каквото всъщност представляваше Пето авеню. След това с бавна, тържествена стъпка внесоха в катедралата ковчега на Каролайн Хопкинс.

Острият и писклив звук на гайдата се разнесе чак когато бившият президент прекоси прага на главния вход на катедралата „Сейнт Патрик“. Сякаш целият град бе притихнал в благоговейно мълчание, преди да прозвучат първите акорди на познатата на всички мелодия от „Небесната милост“9.

Кати Калвин, опитната репортерка от „Ню Йорк Таймс“, огледа тълпата и тогава осъзна, че най-после бе напипала вълнуваща тема, за която обаче никога нямаше да напише нито ред. Хората смъкнаха шапките си, притиснаха ръце към гърдите си и запяха химна. Навсякъде, додето стигаше погледът, тези претръпнали от всичко, коравосърдечни нюйоркчани плачеха открито, без да прикриват сълзите си.

Ала това не беше най-разтърсващият шок за една толкова видяла и препатила репортерка като Кати Калвин.

Не, много по-силна бе изненадата, когато тя самата опипа с ръка страната си и осъзна, че също плачеше.

12.

„Как да не се насълзи човек“ — помисли си Чистника, докато се взираше през бинокъла си от въртящия се стол в задната част на паркирания черен микробус.

„По дяволите, нещата се подреждат идеално“, ухили се той и потри длани.

Усети сълзи на радост.

Микробусът бе паркиран край Петдесет и първа улица и Пето авеню — точно на най-живописния ъгъл на масивната катедрала. От един час наблюдаваше през затъмнения прозорец неспирния парад на пристигащите знаменитости.

„Едно е да предвидиш нещо, ала съвсем друго е да наблюдаваш как се сбъдват всичките ти прогнози“ — каза си Чистника, когато църковните двери се притвориха зад президента Хопкинс и антуража от най-приближените му блюдолизци.

Смъкна бинокъла, за да откъсне малко от хартиените кърпички в пластмасовата кутия, притисната между краката му. Почервенелите му от студа ръце изтръпнаха, докато търсеше пипнешком рулото. Обикновено не забравяше да използва при подобни случаи лосион за ръце „Джергенс“, за да измива дланите си, но се оказа, че в бързината е забравил да го вземе.

„Е, дано това е единственото, което съм пропуснал днес“, въздъхна той и се усмихна. След това пусна в нозете си използваната хартиена кърпичка и отново надигна бинокъла „Щайнер 15-80“.

Огледа внимателно периметъра на просторното каре, върху което се издигаше катедралата, като приковаваше за проверка мощните окуляри върху всеки от постовете на охраната.

Пред фасадата на катедралата се виждаше редицата от агентите към службата със специално предназначение към полицията на Манхатън, а зад опънатата лента напираха репортерите. Страничните улици бяха блокирани на всеки ъгъл от екипите за бързо реагиране.

Отдалеч командосите изглеждаха застрашително с ниско нахлупените на главите си бейзболни шапки и автоматичните пистолети „Колт“, затъкнати в кръстосаните през гърдите им колани, но в ръцете си държаха цигари и чаши с кафе. Вместо да бъдат пределно бдителни, те само си бъбреха, скупчени на малки групички, като всеки се опитваше да направи впечатление на останалите с лъжите си за подвизите си през часовете на извънредните си дежурства.

Крайно учуден, Чистника си зададе въпроса: „Наистина ли са толкова глупави?“ И веднага сам си отговори: „Да, наистина“.

Мобилният му телефон иззвъня, когато гайдарят засвири тъжната мелодия. Чистника свали бинокъла си и вдигна телефона.

Възбудата от това, което предстоеше да се случи, караше всеки нерв в тялото му да трепти.

— Всичко е чисто, Джак — рече Чистника. — Време е да започваш. Накарай ни да се гордеем с теб.

13.

След като приключи разговора, мъжът, изправен сред нефа на катедралата „Джак“, нервно натисна малката антена на мобилния телефон. После за пореден път огледа дузините агенти на специалните служби, частните охранители и полицаите, струпани навън от всичките страни на „Сейнт Патрик“.

„Дали тази схема наистина ще проработи“, зачуди се той за хиляден път. Е, не след дълго щеше да разбере. Прибра телефона си в калъфчето и се насочи към изхода, извеждащ към Петдесет и първа улица.

След броени секунди той се втурна надолу по мраморните стъпала, за да вдигне тежкото резе от отворената, дебела шестдесет сантиметра дървена порта. На прага, с цигара в ръка, дежуреше някаква жена, вероятно от нюйоркската полиция, макар да не бе с униформа. Тя го изгледа раздразнително.

— Ще влезете ли, или ще останете отвън? — попита я с усмивка Джак. Макар че нямаше никакво време за губене, когато пожелаеше, можеше да отдава дължимото на чаровния пол. — Службата всеки момент ще започне. Вече трябва да затваряме вратите.

На сутрешната оперативка на специалните служби беше решено да не се забранява на охраната на катедралата да действа по свое усмотрение за всички въпроси, свързани с церемонията.

— Мисля, че ще е по-добре да остана отвън — отвърна жената от полицията.

„Добър избор, ченге“ — помисли си Джак, докато затваряше тежката врата. „Избра живота“, додаде мислено той, завъртайки масивния ключ.

Втурна се припряно нагоре по стъпалата и продължи все така забързано покрай покритата галерия към дъното на олтара.

Цялото пространство там бе запълнено от свещеници в бели раса.

Органът започна да свири и ковчегът се появи пред олтара скоро след като го вкараха в катедралата през южния неф.

Джак се спусна по стъпалата към изхода, извеждащ на Петдесета улица, за да заключи и тази врата. Но се въздържа да счупи ключа, стърчащ от ключалката, понеже само след минута щяха да се нуждаят от този изход.

„Всичко по реда си — каза си мъжът и пое дълбоко дъх. — Такива са правилата на нашия бизнес“.

Половината Холивуд, Уолстрийт и Вашингтон сега се бяха натъпкали в катедралата.

Все така забързано той се прибра в галерията. Зад една от масивните колони бе провесено въже, за да препречва достъпа до малката, тясна мраморна стълба в задната част на олтара. Той прекрачи въжето и се спусна по стъпалата.

В дъното на мраморните стъпала се спря пред вратата от позеленяла мед. На табелката й се четеше:

Джак побутна вратата и се пъхна вътре. Продължи напред, като преди това затвори плътно вратата зад себе си. Сред полумрака едва се забелязваха саркофазите на погребаните там архиепископи, подредени в полукръг край грубо изсечените каменни стени на криптата.

— Това съм аз, идиота — тихо промърмори той след няколко секунди. — Включете светлината.

Нещо изщрака и лампите, вградени в свещниците по стените, обляха в светлина криптата.

Зад каменните саркофази се бяха скрили десетина мъже. Повечето носеха тениски и анцузи. До един бяха подбрани едри и мускулести, а и съвсем не изглеждаха дружелюбно настроени.

Те чевръсто навлякоха бронежилетките си от кевлар, като за по-бързо ги пристегнаха с коланите тип велкро, наричани от тийнейджърите котешки езичета. После поставиха кобурите си за деветмилиметровите автоматични пистолети „Смит и Уесън“. Надянаха си черни ръкавици без пръсти от онези, които военните назоваваха като сапьорски, а върху тях — оловни боксове.

След това върху кевларените си бронежилетки мистериозните мъже навлякоха кафяви раса с качулки, каквито носеха монасите францисканци. В джобовете им имаше електронни устройства, които приличаха на дистанционните за телевизорите, но всъщност бяха електрошокови палки, изработени според последните постижения на технологията.

Скриха пистолетите си в широките ръкави на расата си. Половината от пълнителите бяха заредени с гумени куршуми, а другата половина — с миниатюрни шрапнели, съдържащи бихлоробензалмалонитрил, или съкратено CS — изключително опасен сълзотворен газ.

Накрая мъжете нахлузиха на лицата си черни скиорски маски. А когато придърпаха върху тях монашеските качулки, съвсем заприличаха на сенки.

Джак се усмихна одобрително, докато също си слагаше бронежилетка, расо, черна скиорска маска и качулка.

— Заключете, вземете товарите и се стегнете, дами — рече им Джак с усмивка. Сетне бавно придърпа тежката врата на криптата. — Крайно време е да внесем малко забавление в това погребение.

14.

Кинозвездата Джон Руни, признат за царя на комедията, усети как дъхът му секна от вълнение, когато караулът на почетната гвардия най-после се появи със загърнатия в националното знаме ковчег пред фасадата на катедралата. Процесията тържествено напредваше по централната пътека, а гвардейците спираха след всяка крачка и оставаха напълно сковани, докато органът кънтеше някъде отгоре. „Сякаш ковчегът тежи толкова много, че се нуждаят от почивка“, натъжено си помисли Руни.

Докато носачите полагаха ковчега, Джон Руни си припомни погребението на баща си на националното гробище „Арлингтън“. „Могат да приказват какво ли не за военните, но никой не знае по-добре от тях как се отдава почит пред мъртвите“ — помисли си той, докато усещаше как надигащото се в гърдите му вълнение го задушава.

Обърна се надясно и видя как се появиха подредени в редица закачулени свещеници, всичките в кафяви раса. По пътя си към олтара те се движеха с отмерена стъпка както почетната гвардия. След малко зърна още една редица свещеници по пътеката от лявата си страна.

Сред полумрака в катедралата нямаше как да се различават лицата им изпод качулките. Явно ставащото бе част от днешния ритуал и от церемонията, но беше нещо ново за него. Така, както военните знаеха как да отдават почит пред мъртвите, католиците умееха както никой друг да вдъхват сред живите страх от бога.

Изведнъж монасите се раздалечиха и внезапно спряха насред пътеката.

Джон Руни подскочи, щом чу как се разнесоха откоси от изстрели, приглушени от оглушително звучащия орган. После се появи дим, бял и всепоглъщащ, понесъл се на талази от всички страни.

ВИП секторът със сдържаните особи внезапно заприлича на сцена от рок концерт, но с тази разлика, че публиката изпадна в паника, а не в транс. И сега можеше само да мята безпомощно ръце или да се вкопчва с нокти в дървените скамейки.

На Руни му се стори, че му се привижда как един от монасите насочва автоматичен пистолет към тълпата.

„Не — помисли си той, докато примигваше смутено, невярващ на очите си. — Трябва да са го халосали по главата. Това не можеше да е истина!“

В следващия миг разтвори широко очи и замря, като видя как един от полицаите, които не бяха днес с униформа, се строполи насред централната пътека, а от носа и ушите му бликна кръв.

Застаналият до Джон Руни бодигард Големия Дан тъкмо бе поднесъл кърпичка към устата си, когато с рязко движение откопча своя деветмилиметров „Колт“ от кобура на колана си. За миг като че ли се поколеба накъде да стреля, но един от монасите се появи като привидение сред кълбата дим и халоса бодигарда по врата с нещо квадратно от черна пластмаса. Разнесе се зловещ звук и Големия Дан изпусна оръжието си, преди да рухне на скамейката, след което се разтресе като обзет от зли духове езичник.

И тогава органът замлъкна.

Страхът завладя Джон Руни. След спирането на музиката можеше да чуе писъците, паническите крясъци на хилядите хора.

Някой току-що бе завзел катедралата „Сейнт Патрик“.

15.

Бях малко като в безтегловност, което бе моето обичайно състояние напоследък, откакто Мейв се разболя. Още бях замаян, докато набързо преброих хлапетата и подкарах микробуса от зеления навес пред нашата сграда. Вече бе осем и четиридесет и една, така че разполагахме точно с четири минути да се завлечем до „В името божие“ на Амстердам авеню, за да не бъде наказано някое от децата заради закъснение за учебните часове.

От прозореца на таванската ни стая се виждаше училището, намиращо се на Деветдесет и седма улица, недалеч от високата сграда на юридическата кантора „Сполдинг“. Ала всеки от запознатите с пиковия час на сутрешния трафик в Манхатън ще ви потвърди, че ако успеете да преминете за четири минути през две пресечки, значи сте имали голям късмет.

Разбира се, че можех да ги оставя да отидат пеша до училището. Джулия, Брайън и по-големите деца бяха доказали, че са способни да се грижат за себе си. Само че точно сега исках да бъда с тях, колкото бе възможно повече време, за да знаят, че не са изоставени.

Освен това отскоро започнах да изпитвам отчаяна необходимост по-често да бъдат с мен.

Всъщност единственото, което ме възпираше да надраскам извинителни бележки, за да ги освободя от училище, бе сестра Шийла — строгата директорка. Задникът ми цял живот нямаше да забрави скамейката за наказаните ученици.

Стигнахме до ъгъла на училището на авеню Амстердам в последната минута. Изскочих от кабината и разтворих със замах плъзгащата се врата на нашия семеен автомобил — микробус от клас „Супер Дюти“, дванадесет местен, най-големия от всички ванове на „Форд“. Бях успял да го купя от един аукцион за полицейски автомобили. Минивановете бяха само за майки от предградията с две или най-много три деца, докато моята нюйоркска многонационална фамилия Бенет се нуждаеше от по-сериозно транспортно средство.

— Бегом към класните стаи! — изкрещях, щом измъкнах хлапетата и ги строих на тротоара.

Шона тъкмо наближаваше, когато сестра Шийла протегна ръка към резето на масивната дъбова врата, за да я затвори и залости отвътре. Успях да видя обаче как в последния момент сбръчканата възрастна монахиня огледа улицата и ме измери със строг, въпросителен поглед, готов да прерасне в изпепеляващ.

Гумите изсвириха пронизително, когато подкарах с пълна газ, за да напусна по-бързо сцената.

16.

Не повярвах на обонянието си, когато най-после се добрах до апартамента. Ухаеше на току-що сварено кафе. Хубаво, силно…

Освен това се долавяше още някаква миризма. Не исках да си урочасам късмета, ала ме загложди подозрението, че вътре нещо се пече.

Като влязох в кухнята, Мери Катрин тъкмо изваждаше от фурната на печката тава с кифлички. Кифлички със сладко от боровинки. Обожавах ги така, както Хоумър Симпсън от сериала „Семейство Симпсън“ обичаше поничките. Млада дама като Мери навярно не би могла да изяде шест кифлички с боровинки на закуска, напи? Надявах се да сподели поне една с мен.

Пък и кухнята блестеше от чистота. Всяка повърхност лъщеше, всичките купи от овесената каша бяха измити и прибрани. Откъде се бе взел този чевръст екип за бързо почистване?

— Господин Бенет — посрещна ме Мери Катрин, като отметна кичура руса коса от лицето си, докато оставяше тавата с кифличките върху печката. — Къде са хлапетата? Тази сутрин, като слязох тук долу, се почувствах като Снежанка в къщичката на джуджетата. Пълно е с малки креватчета, но в тях няма никой.

— Джуджетата са на училище — обясних й аз.

Мери Катрин ме изгледа въпросително, почти също както сестра Шийла преди малко.

— По кое време тръгват? — попита тя.

— Към осем — отвърнах, неспособен да откъсна поглед от кифличките, обвити в ароматна пара.

— Тогава трябва да започвам от седем, господин Бенет, а не от девет. Нямаше смисъл да идвам чак дотук, ако не искате да ви помагам.

— Извинявам се, но моето име е Майк, забрави ли? — припомних й аз. — А тези тук…

— Те са за след закуската. Как искаш яйцата си? — попита тя и смутено добави: — Майк?

„След закуската?“, учудих се аз, защото си мислех, че кифличките ще са днешната ми закуска. Май тази работа с au pair ще се получи.

— Няма ли да те затрудни да приготвиш и яйца? — поинтересувах се плахо.

— С шунка или с наденички? — прекъсна ме делово тя.

„Може и без нищо“, помислих си с усмивка и поклатих глава.

Тъкмо се бях заел с трудния избор, когато мобилният ми телефон започна да вибрира. Погледнах малкия дисплей, за да проверя кой ми се обажда. Видях изписан номера на моя шеф. Затворих очи и за миг си пожелах номерът му тутакси да се изтрие от екранчето. „Дотук с телепатичните ми способности“ — въздъхнах, докато усещах как апаратчето продължаваше да потрепва в дланта ми като прясно уловена пъстърва.

Искрено съжалявах, че не беше риба.

Щях да я пусна обратно във водата.

17.

Отново поклатих глава, когато най-после вдигнах мобилния телефон и го поднесох към ухото си.

Щом шефът ме търсеше в почивния ми ден, това със сигурност можеше да означава само едно — експресна доставка от лоши новини.

— Бенет слуша — започнах аз.

— Слава богу — възкликна отсреща прекият ми началник Хари Гресъм. Хари е главен детектив, ръководещ отдела, в който работех — отдел „Убийства“ към полицията на Манхатън — север. Ако имаш правото да заявиш, че служиш към тоя елитен отдел, със сигурност можеш да очакваш почтително кимване на повечето от банкетите, организирани от полицейските служби в нашия град. Ала точно сега, в този миг, с радост бих заменил тази завидна привилегия срещу две вдигащи пара пържени яйца. И в добавка — вкусна кифличка с пълнеж от боровинково сладко.

— Чу ли какво се случи преди малко? — изрече на един дъх шефът ми.

— Къде? Какво? — попитах, готов за най-лошото. Сигурно в тона ми се е прокраднала силна тревога, защото Мери Катрин рязко се извърна от мивката. След 11 септември 2001 г. за повечето от нюйоркчани — най-вече за нюйоркските ченгета, пожарникари и особено за екипите от спешната помощ — въпросът бе не дали е нанесен следващият терористичен удар, а кога и къде.

— Какво, по дяволите, е станало? — попитах задъхано.

— Успокой се, Майк — изрече Хари. — Няма експлозии. Поне засега. Това, което ми докладваха преди десетина минути, беше, че са проехтели изстрели в катедралата „Сейнт Патрик“. Ала по туй време там трябва да се извършва погребалната церемония в памет на Първата дама лейди Каролайн Хопкинс, така че никак не звучи на добре.

— Терористи? Откъде са?

— Не мисля, че още можем да отговорим на този въпрос — изпъшка угрижен шефът ми. — Зная само, че Уил Матюс, командирът на Екипа за спешно реагиране от Манхатън — юг, вече е на местопрестъплението и те иска там, колкото с възможно по-скоро.

„В качеството си на какъв“ — зачудих се аз, защото преди да се преместя в отдел „Убийства“, работех към Екипа за водене на преговори за спасяване на заложници към главното управление на нюйоркската полиция.

И не бях ли достатъчно съсипан от кризата в моето семейство, та да се нагърбвам и с чужди неволи?

Но нали неслучайно се казва, че магаретата ги търсят само за работа. Така е в моя живот. Надявах се да става дума само за някакъв инцидент, който може да се реши с преговори. Или пък можеше да е нещо по-лесно за уреждане. Може би командир Уил Матюс се нуждае от мен само заради едно-единствено убийство? Умеех да се справям с преговори и убийци. Единствено терминът оръжия за масово унищожение ме караше да настръхна.

— Да не би да ме търси за преговори? — попитах шефа си. — Или в катедралата вече е извършено убийство? Подскажи ми, Хари.

— Заляха ме с такъв порой от крясъци, че не успях да попитам — отвърна колебливо той. — Едва ли обаче те викат, защото не им достигат момчета за олтара. Затова просто си завлечи задника дотам и се опитай сам да разбереш. А после ми съобщи какво, по дяволите, става.

— Вече съм на път — рекох и затворих мобифона.

Изтичах в спалнята и си нахлузих джинсите, горнището на анцуга и якето, отпуснато ми от нюйоркската полиция. Онова с надписа на гърба: Отдел „Убийства“.

Наплисках лицето си със студена вода и извадих служебния си глок от сейфа.

Мери Катрин ме чакаше в антрето с термос, напълнен с кафе. Кифличките беше напъхала в кафява кесия. Дори и в това притеснено състояние, забелязах, че Соки, който мразеше всички, освен Мейв, Криси и Шона, сега й се умилкваше, потърквайки мустачките си в глезените й. Тъкмо търсех най-подходящите думи, за да й благодаря за загрижеността, както и да й дам последните си инструкции за поддържане на реда в домакинството, когато тя просто отвори вратата и рече:

— Тръгвай, Майк!