Ловци на момичета

Тринадесета глава

Призори дъждът спря и на разсъмване музиката на слънчевите лъчи зазвуча по клоните на дърветата и по тревата. Планините искряха и сияеха, от тях се издигаше лека пара, а когато слънцето изгря, блясъкът изчезна и цветовете изплуваха. Похапнах в една денонощна автозакусвалня, паркирайки точно отпред. Изпих около половин дузина чаши кафе, после платих сметката и отново излязох на дневна светлина, без да обръщам внимание на странните погледи, които ми хвърляше момчето от подвижния бюфет.

Спрях още веднъж за малко при язовира Ашокан, само за да погледам водата и да се опитам да докарам на фокус изминалите седем години. Бяха си бая време. За седем години човек се променя.

Променяш се и за седем дни, помислих си аз.

Бях окаян скитник, който Пат беше завлякъл в болницата, за да види един умиращ човек. Тогава Пат не разбра, но аз бях почти толкова мъртъв, колкото и този на леглото. Зависи кой къде умира. Моята смърт беше почти факт. Пълното изчерпване, изсъхването беше неоспоримо. Всичко беше свършило, останала беше единствено безнадеждността, а това е почти смъртта на живите.

Помниш ли, Велда, когато заедно и двамата бяхме големи? Сигурно не си забравила, защото иначе никога не би ме потърсила. През всичките тези години бях живял, опитвайки се да те забравя, докато в това време ти си се мъчела да ме запомниш.

Станах бавно, изтупах си панталоните, после прекосих полето и се върнах при колата. През нощта я бях окалял цялата, докато се щурах по черните пътища, но мисля, че Лаура нямаше да се сърди.

Слънцето вече се бе вдигнало високо и се намираше почти в зенита си. Когато седиш и мислиш, времето може да тече ужасно бързо. Завъртях ключа, излязох на шосето и се понесох към планините.

Когато се изкачих по алеята, Лаура чу, че пристигам и изтича навън да ме посрещне. Хвърли се в обятията ми, обзета от неподправена радост и в продължение на няколко секунди застина така, обвила ръце около мен, после отново ме погледна, отстъпи назад и каза:

— Майк, лицето ти!

— Неприятности, скъпа. Казах ти, че съм беля.

Едва сега забелязах дрехите си. Шлиферът ми се вееше разтворен, по сакото и ризата ми имаше кръв, а отстрани едно парче беше съдрано и всичко около дупката беше подгизнало.

Очите й се разшириха, без да може да повярва на това, което виждаше.

— Майк! Ти си… ти си целият…

— Гръмнаха ме, малката. Тежка нощ.

Тя поклати глава.

— Не е смешно. Ще повикам лекар.

Хванах ръката й.

— Не, няма нужда. Не е чак толкова зле.

— Майк…

— Направи ми една услуга, котенце. Позволи ми да си полежа на слънце като едни стар пес, става ли? Не ми трябва никакъв скапан доктор. Ще се оправя. Случвало се е и по-рано. Искам просто да си постоя сам на слънце.

— О, Майк, ти упорит глупчо.

— Има ли някой у вас?

— Не, ти все избираш почивния ден за прислугата. — Сега отново се усмихваше. — Умен си и това ми доставя удоволствие.

Кимнах. По някаква причина болката отстрани се беше засилила и дишането ми ставаше все по-затруднено. Имаше и други места, където болката пулсираше и те също нямаше да се оправят скоро. Това беше едва началото. Аз казах:

— Уморен съм.

Отново излязохме навън и отидохме при басейна. Тя ми помогна да се съблека, аз навлякох за пореден път банските, отпуснах се на пластмасовия шезлонг и оставих слънцето да ме сгрее.

От рамото надолу имах синини, а там, където се намираше счупеното ребро, се беше появила подутина, яркочервена ивица, която продължаваше встрани и назад към гърба. Лаура намери някакъв дезинфекционен препарат и почисти браздите, които бяха одраскали в кожата ми двата куршума, а мислите ми отново се върнаха към момента, в който ги бях получил. Осъзнах какъв късмет съм имал, защото здравенякът беше твърде нетърпелив, точно какъвто бях и аз едно време, и изпитваше много голямо удоволствие от онова, което трябваше да бъде просто и единствено бизнес.

Подремнах известно време. Оставих слънцето да шари по тялото ми от едната страна до другата, после внезапно се събудих, защото събитията се бяха свързали в съзнанието ми и аз знаех, че ми оставаше да свърша още една работа.

Лаура каза:

— Говореше в съня си, Майк.

Отново беше сложила онези бикини, които бяха влажни като кожата й, тъй че вероятно току-що беше излязла от водата. Стегнатата лента около ханша й се беше смъкнала от плуването и сега прилепваше плътно в дълбоките вдлъбнатини на тялото й. Горницата беше като щрих, нанесен от художник, едно бързо движение на нетърпимост към един критично настроен полово осъзнат свят, който се прикриваше само проформа. Тя изглеждаше гола, по-скоро облечена така, отколкото, когато нямаше нищо върху себе си. Каква прелест.

Едри, полюшващи се бедра. Силни, заоблени прасци. Преливаха се в леко вдлъбнат стомах и изникваха по-горе в горда сочна гръд. Лицето и косата й представляваха съставен, сложен, смесен ореол, граничещ със съвършенството на красотата, а тя се усмихваше.

Възхитителна.

— Какво казах, Лаура?

Тогава тя престана да се усмихва.

— Говореше нещо за дракони.

Аз кимнах.

— Днес съм свети Георги.

— Майк…

— Седни, скъпа.

— Може ли пак да поговорим?

— Да, ще го направим.

— Имаш ли нещо против първо да се облека? Тук вън вече захладнява. И ти самият не трябва да стоиш така.

Беше права. Сега слънцето беше обагрено в тъмночервено, увиснало точно на върха на планината. Докато едната страна беше в искрящозелено, другата се къпеше в тъмнолилавите багри на сянката.

Аз протегнах ръка, тя ми помогна да се изправя, двамата заобиколихме басейна на път към съблекалнята, като се наслаждавахме на случайното докосване, на топлината от допира на плътта си, на усещането за потръпващи мускули. При вратата тя се обърна и аз я поех в обятията си.

— С гръб един към друг?

— Като срамежливи девици — казах аз.

Очите й излъчваха мекота, а устните й потърсиха влагата на езика. Бавно, с неутолим глад, тя приближи уста към моята, аз я поех и вкусих отново, разпознавайки я, усещайки тръпката на желанието, която ме прониза — същата, която премина и през нея.

Пуснах я с неохота, тя влезе вътре, а аз я последвах. Залязващото слънце пръскаше дълги оранжеви лъчи през прозореца, така че не беше необходимо да светваме лампата. Тя влезе под душа и пусна леката струя, а аз бавно се обличах, пронизван от болки, докато намъквах дрехите си.

— Кога ще свърши, Майк? — извика тя.

— Днес — казах аз тихо.

— Днес?

Чух как престана да се сапунисва под душа.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Сънуваше нещо за дракони — извика тя.

— Как умират, скъпа. Умират трудно. А на този ще му бъде особено трудно да стигне до смъртта. Знаеш ли, няма да повярваш как се случват понякога нещата. Засадени толкова отдавна, сега изведнъж раждат плод. Като онова, което ти разказах. Помниш ли всичко, което ти разправих за Велда?

— Да, Майк, помня.

— Наложи ми се да допълня и да преработя тази история, Лаура.

— Наистина ли?

Тя спря душа и остана там, зад мен, докато се сапунисваше, а звукът беше толкова хубав, толкова естествен, че ми се прииска да се обърна и да погледам. Знаех как изглеждаше — смугло красива, златисто прекрасна, цялата й коса изсветляла до бяло на залязващото слънце.

Аз казах:

— Пат се оказа прав, аз също. Твоите бижута наистина бяха намесени. Също както и бижутата на мисис Сайвък и това, че Ричи Коул беше контрабандист на скъпоценности.

— О? — Това беше всичко, което каза.

— Само средство за заблуда, примамка, начин за отвличане на вниманието. Би ли искала да чуеш разсъжденията ми по-нататък?

— Да, Майк.

Не ме виждаше, но аз кимнах.

— В правителството винаги има няколко ключови фигури. За критичните очи тяхната значимост е очевидна, дълго преди да стане обществено достояние. Твоят съпруг е бил един от тях. Явно скоро той щеше да стане водеща личност, и то от онези, които нашите врагове — червените, не могат да си позволят там, горе. Ето това е представлявал Лео Нап, твоят съпруг. Покровителят на ядрените ракети. Мистър Америка. Без съмнение той е бил голям. Но нашият бдителен враг си е давал сметка за това. Само да го убият, и ще го превърнат във всенароден мъченик или ще си докарат някое голямо разследване, което би могло да предизвика още по-силен международен отзвук, а червените не са от ония, дето могат да издържат на голям натиск. Без значение дали им харесва, или не, те си остават воняща пасмина селяндури, които убиват, за да държат в подчинение, но които могат да бъдат поставени на място от такива като нас. Те са просто крякащи мърлячи, които ще търтят да бягат, щом видят класа и те много добре разбират това с малките си немощни мозъци. Ето защо не са искали Лео Нап издигнат на пиедестал.

Но контролът може да бъде наложен и по друг начин. Например, той би могъл да се ожени за съпруга, която да го слуша като „резонатор“ и после да съобщава на когото трябва неговите разсъждения и тайни, така че всичко, което направи, бързо да се неутрализира със съответни действия. Би могъл да вземе съпруга, която като всепризната водеща дама във Вашингтон да подслушва какво си говорят знаменитите личности и да подбира разни неща тук и там, които за ушите на врага са не по-малко важни, от който и да е секретен документ. Той би могъл да установи, че работата му се осуетява на всяка стъпка.

И един ден той разбира всичко. Определя точното местоположение на врага и установява, че се намира в собствената му къща. Залага капан, като оставя в сейфа си уж важни документи, и когато една нощ, докато врагът — неговата съпруга, преравя сейфа с помощта на своя сънародник, който трябва да фотографира документите и да предаде филма на по-висши инстанции, Лео Нап слиза долу. Вижда я, отправя към нея обвинение, но се намесва в игра, която въпреки високата му класа, се оказва не по силите му.

Да кажем, че тя го застрелва. Това изобщо няма значение. Дори и да го е направил другият, вината й нямаше да бъде по-малка. А за него остава поне да отнесе оръжието — купен отнякъде пистолет, който няма да отведе до никого, ако е захвърлен с изчистени преди това пръстови отпечатъци. Съпругата му се забавя достатъчно, за да успеят с нейния сънародник да инсценират грабеж, дава възможност на приятелчето си да изчезне и после вика полиция.

Но това не е краят. Същата тази съпруга продължава да играе ролята на светска дама във Вашингтон, все така предпазливо дебне и представлява важен и неизчерпаем източник на информация за врага. Да предположим, че е достатъчно голяма фигура, за да бъде включена в тандема „Дракон“. Той е Зъб, тя — Нокът, двама шпиони, двама убийци, двама смъртни врагове на страната ни.

Зад гърба ми водата отново зашуртя — силна струя, която щеше да отмие сапунените мехури от тялото й.

— Всичко върви добре до убийството на Ричи Коул. Отива Зъб и отново използва същия пистолет. Това свързва двата инцидента — както ти казах, когато те оставих да бъдеш моя резонатор — съвпадението е странно нещо. Даже думата съдба повече ми харесва. А последствие не е ли още по-подходяща? Ричи, Лео и Велда бяха свързани в една и съща твърде важна ситуация, а дълго време аз бях прекалено глупав, за да го осъзная.

И все пак момче като мен не остава тъпак за цял живот. Нещата се променят. Или поумняваш, или някой те прецаква. Дракона беше по петите ми и сега, като се замисля, всички дребни детайли също придобиват смисъл. Така поне ми се струва. Помниш ли, когато Горлин стреля в транзистора, как ти се разтрепери от нещо, което аз помислих за страх? По дяволите, скъпа, било е ярост. Побесняла си, че е могъл да измисли толкова тъп номер, като е изложил на риск прикритието ти. След това по телефона му разказа играта, нали? Тази къща е като ехокамера, съкровище. Говориш долу, а се чува навсякъде. Беше откачила от бяс. А аз бях твърде погълнат да проверявам личните вещи на съпруга ти, за да обърна внимание, там беше цялата работа.

Сега всичко свърши. Зъб е прикован, но това е шега, която ти все още не можеш да разбереш. Да кажем просто, че Дракона е завързан за кола. Ще седне на „горещия“ стол и целият свят ще разбере защо. Цели нации ще си ревизират политиката и ще лъжат, а пропагандата ще разкъса тъпаците в Кремъл. Може би тогава техните държави — сателити ще проявят малко повече разум и ще се откъснат от тях. А може и ние да поумнеем и да ги пратим по дяволите, но каквото и да стане, Дракона е мъртъв. Той не успя да открие Велда. Тя ще говори, ще разкрие тайната на най-страшната шпионска организация, която светът е познавал, и комунистическата философия ще бъде разбита и ще отиде на майната си.

Виж, скъпа, аз знам къде е Велда.

Душът спря и аз я чувах как си тананика, сякаш изобщо не ме слушаше.

— Номерът е следният. Ричи Коул действително е успял да осъществи връзката. Дал е на Стария Дюй — продавача от будката за вестници — едно писмо, в което посочва къде Алекс Бърд ще отведе Велда. Мястото е било уговорено предварително и тя е имала нареждане да остане там, докато някой дойде да я вземе — или Ричи, или аз. Само че той никога вече няма да може да отиде.

Само аз. Дюй е оставил писмото в едно списание. Всеки месец той ми заделяше по няколко и за да бъде сигурен, че ще получа въпросното писмо, го е пъхнал в приготвения за мен брой на „Кавалиър“. Ще бъде все още там, когато се върна в града. Ще го взема и то ще ми каже къде е Велда.

Облякох се, прибрах празния пистолет и пронизван от болка, се намъкнах в сакото си. Кръвта по дрехите ми беше засъхнала, но това всъщност нямаше значение.

— Всичко това са само предположения — казах аз. — Може би греша. Но просто не мога да рискувам. Обичал съм други жени. Бях влюбен във Велда. Но се влюбих и в теб, така че, както ти каза — или ти, или тя. Трябва да отида за нея, знаеш го. Ако е жива, аз съм длъжен да я намеря. Ключът е там, в моя брой на онова списание. Ще бъде с моето име на корицата, Дък-Дък ще ми го даде и аз ще науча къде е тя.

Лаура беше престанала да си тананика и разбрах, че ме слуша. Чух как издаде някакъв странен, характерен женски звук, приличащ на ридание.

— Може и да греша, Лаура. Възможно е да я видя и да усетя, че вече не я желая. Може да съм сгрешил по отношение на теб и ако е така, ще се върна, но трябва да го установя.

Скосеният слънчев лъч падна в другия край на съблекалнята и аз останах в сянка. Знаех какво трябваше да направя. Щеше да бъде една проверка. Те или издържаха, или се проваляха. Средно положение нямаше. Не исках пак да бъде на моята глава.

Протегнах ръка към пушката в ъгъла, обърнах я с приклада нагоре, забих дулото дълбоко в сивата глина и я завъртях, докато бях съвсем сигурен, че и двете цеви са запушени като формички за курабийки. После я оставих да лежи там и отворих вратата.

Планината беше потънала в плътна сянка, слънцето вече не се виждаше и само сиянието му проблясваше зад дърветата. Беше на стотина мили — там, в града, но аз отново щях да взема колата и всъщност изобщо нямаше да ми отнеме много време. Щях да се видя с Пат и ние отново щяхме да бъдем приятели, Хай щеше да получи своята история, а Велда… Велда? Какво ли щеше да бъде сега?

Тръгнах нагоре по все още мократа, застлана с бетон алея. Вече се отдалечавах от съблекалнята, когато тя извика:

— Майк… Майк!

Обърнах се при звука на гласа й и я видях — стоеше там в голата, бляскава, трептяща красота на своята женственост, великолепният тен на кожата й — цъфтящ и изпъкващ във всички онези безкрайни хълмове и извивки, които извайват жената, а искрящата й руса коса — хвърляща меки отблясъци обратно към залеза. И над всичко това — тези невероятни сиви очи.

Невероятни.

Гледаха ме над удължените цеви на пушката и сякаш светеха и се въртяха шеметно във фанатичната радост от смъртта, която носеха в момента на убийството, в мига на истината.

Но за кого? Истината щеше да възтържествува, но за кого?

Цевите на пушката бяха две зейнали бездни, но в тях нямаше дълбочина. Под удължената синкава стомана кървавочервеният цвят на ноктите й създаваше фрапиращ и символичен контраст.

Смъртоносно червено, помислих аз. Пръстите зад тях трябваше да бъдат загорели, но не бяха. Открояваха се в своята напрегната, изопната белота и само след милиметри механизмът на пушката щеше да се задейства.

Тя каза „Майк“ и в тази единствена дума се чувстваше ненавист и копнеж, мъст и съжаление, но над всичко прозвуча тембърът на дълга, заложен твърде отдавна в едно наистина механично съзнание.

— Сбогом, скъпа — казах аз.

После се обърнах и се отправих към света отвън. И към Велда. В този миг зад гърба си чух страховития тътен — беше дръпнала двата спусъка едновременно.