Ловът

Ловът на хепъри

Небето с цвят на сапфир е високо над главите ни, докато напредваме навътре в Пустошта. Осейват го единични облаци като недокоснати участъци по платно, иначе боядисано в наситено синьо. Теренът е преминал в корава пръст, подобна на тънка кора, и конят ускорява темпото си, напредвайки с непреклонна целеустременост. Толкова бързо, че като попаднем на по-големи буци, отскачам от мястото си; и за няколко изпълнени с вълнение секунди летя.

Оглеждам заобикалящата ни територия, доколкото ми е възможно. С изключение на някое и друго самотно дърво юка тук-там, няма кой знае какво да наруши голата монотонност на неприветливата на вид трева и още по-неприветливия терен. Няма никакви диви животни, нито една хиена или диво куче. Единствено лешояди кръжат в небето, смущаващо близо над главата ми.

След половин час усилено препускане на хоризонта не се вижда нито един хепър.

— Кротко, момче, кротко — извиквам и дърпам силно юздите. Конят намалява до тръс и спира. По черното му тяло блести пот и се стича надолу по масивния му гръден кош и хълбоци. — Ще ти дам малко почивка, става ли, конче?

Развързвам канапа на дневника и го отварям на празната страница. На слънчевата светлина цветовете и очертанията на картата се отличават ясно върху хартията. Излязъл е силен вятър и ми се налага да притискам страниците, за да не плющят. Намирам местонахождението си на картата, като използвам скална група вдясно от мен за отправна точка. Подробностите отново ме смайват, акуратно е нанесен не само цветът на грамадните камъни (бледосив), но и точната им бройка (четири).

Къде са хепърите? Не може да са стигнали толкова далече. Дори да са тичали, досега трябваше да съм ги настигнал.

Сграбчвам дрехите им и ги тиквам под носа на коня, за да ги подуши. Но на него не му е до това. Струи слюнка се точат от устата му, а от ноздрите му излиза топъл въздух. Не е в настроение да души.

— Всичко е наред, момче, справи се добре. Ще си починем още малко.

Той отново се взира в мен с умните си очи, примигва, а после зарейва поглед в далечината.

Покатервам се обратно в кабриолета и се настанявам на капрата, като оглеждам безкрайната шир. Пред мен се извисяват по-близо от всякога преди източните планини със заснежените си върхове. Вляво и вдясно от мен не се вижда нищо, освен гола равнина, а на хоризонта не личи никакво движение. Хвърлям поглед към коня. Възможно ли е през цялото това време да сме пътували безцелно? Може би той няма никаква представа накъде препуска така необуздано, а аз съм объркал безумното му поведение с признак на прозорливост.

Като че дочул мислите ми, той внезапно вдига глава и наостря лявото си ухо в моя посока. После навирва муцуна във въздуха и започва да души. Вятърът духа към нас и вдига облаци пясък. Виждам как косъмчетата по ноздрите на животното потрепват. Той изцвилва и внезапно ние отново сме на път. Едва ми стига времето да скоча от мястото си, за да сграбча юздите, и вече се носим през равнината, само че този път в малко по-южна посока. Всъщност много по на юг. Направили сме завой на деветдесет градуса.

Сега сериозно започвам да се чудя дали конят знае какво прави. Вече не се движи така убедено и периодически забавя темпото си до тръс, за да подуши въздуха. После сменя посоката и отново ускорява темпо. Може би причината е в духащия във всички посоки вятър: в един момент на изток, после на север и накрая на юг. Това вероятно обяснява защо на коня му е трудно да следва мириса.

Първия път, когато зървам черна точка в небето, и бъркам с далечно ято лешояди. После нараства по размер и притъмнява, а аз осъзнавам, че всъщност е уголемяващ се подобно на мастилено петно черен облак. Следват го още облаци, черни също като коня.

Бързай.

Вятърът ме шиба през лицето; страниците на дневника плющят напред-назад, сякаш са кучешки уши, заради силните му пориви и непостоянната му посока.

— Ха! — крясвам и шляпвам с юздите. Конят разбира; задвижва крака още по-бързо, сякаш растящата ми паника се е просмукала в неговото собствено тяло. Над земята се носят облаци пясък с изумителна скорост, жълто-кафяви петна, които се движат бързо във въздуха и оформят спирали.

Бързай.

Оглеждам простиращата се пред мен равнина още по-настойчиво с надеждата да забележа движение на гаснещата светлина. Но не виждам нищо. Без значение колко навътре в Пустошта навлизаме, в равната сивота не настъпва никаква промяна.

— Продължавай, момче! — викам. Но той става все по-нервен и нестабилен, дишането му се затруднява, а галопът му не е така плавен. Накрая спира. Аз скачам от кабриолета и взимам дрехите. Този път е още по-малко отзивчив и ги бута с муцуна от ръцете ми. Тъпче ядосано с копита върху спечената земя. Небето притъмнява. Не след дълго облаците ще закрият слънцето и наоколо ще се възцари мрак. Ще стане още по-трудно да забележа хепърите.

— Трябва да продължим да опитваме…

Конят вдига глава. Внезапно движение; доловил е нещо. Опръсканите му със слюнка ноздри са като внезапно провидели черни очи. Конят полита напред. Успявам да се вкопча в перилото точно навреме, а дрехите на хепърите се разпиляват по земята.

Не че на коня са му нужни повече. Галопира усърдно и целенасочено, без съмнение има определена посока. В чаткането на копитата му се долавя решителност и неотложност, като че иска да навакса загубеното време, сякаш му е ясно, че сгъстяващите се облаци скоро ще накарат небето да притъмнее.

Десет минути по-късно ги зървам. Миниатюрна поредица от точки, наподобяващи мравки.

— Ето там, конче! Натам!

Но на него не му е нужно поощрение или насочване.

По времето, когато достигаме до хепърите, те са се скупчили плътно един до друг отбранително. Спирам коня и слизам от кабриолета на известно разстояние от тях. Не искам да действам прекалено настойчиво или прекалено бързо.

Изглеждат изнурени и изтощени, а по лицата им е изписана тревога.

Когато заговорят, то е помежду си, а не на мен.

— Казах ти, че трябваше да проверим в конюшнята. Един кабриолет би ни помогнал, нека помисля кога, може преди около шест часа — заявява подигравателно Епап.

— Направих го — отговаря Сиси. — Докато ти беше зает да събираш скъпоценните си рисунки. Конюшнята беше заключена. Както винаги.

— Е, той някак е намерил кон и кабриолет.

Сега всички се взират в мен, Епап и Сиси с подозрение. Всеки от тях носи тежка раница, с прикачени към нея ножове и копия, а от раменете им висят бутилки с вода. И общо пет дипломатически куфарчета. Лицата и дрехите им са плътно покрити с прах и пясък.

— Трябва да дойдете с мен — заявявам. Гласът ми звучи изтънял заради измамата, която тая в сърцето си.

Те се взират безмълвно в мен.

— Веднага — настоявам. — Нямаме време за губене.

Епап пристъпва напред.

— Къде? — пита със заядлив тон.

— Обратно. Обратно в купола.

Епап зяпва изненадано, а после изкривява уста в саркастична усмивка.

— Това писмо — заговаря и посяга към задния си джоб — пристигна в Пъпната връв тази сутрин. В него пише, че куполът е неизправен. Сензорите за светлина са повредени. Куполът няма да се затвори при здрачаване.

— Значи са ви казали за подслона. Дали са ви карта и са ви наредили да бързате. Твърдят, че е на около шест часа път. — Правя пауза. — Ами ако ви кажа, че всичко това е лъжа? Куполът не е повреден. Няма убежище. — Лесно е да говоря убедено — всичко казано от мен дотук е истина. И те успяват да го почувстват. В погледите им проличава паника и напрягат рамене. Виждам как малкият Бен се заглежда разтревожено в далечината. Няма и следа от подслон, въпреки че досега трябваше да са достигнали до него. На всички им е ясно.

Сиси, която мълчи до този момент, пита:

— Защо го правят?

— Качвайте се в кабриолета. Ще ви обясня по път. Но трябва да побързаме.

— Няма да се кача в кабриолета, който е твърде вероятно да се превърне в наш ковчег, докато не ни кажеш какво става — изръмжава ми Епап.

Така че им разказвам. Всичко за лова на хепъри. Защо са ги снабдили с оръжия. Причината за голямата активност в института през последните дни.

— Глупости — отсича Епап. — Вярваш ли на небивалиците, които сипе?

Сиси се взира в мен настойчиво.

— Продължавай.

— Трябва да се върнем обратно в купола. Не е повреден.

— И ето че идва ред на лъжите. — Там ще сте в безопасност. Стигнем ли преди залеза, стените ще се вдигнат. Представете си изненадата по лицата им, когато се втурнат навън за лова, а вие си стоите вътре и приготвяте вечерята си, закриляни от купола.

Епап се обръща към останалите и поглежда към Сиси.

— Не можем да му вярваме. Ако лъже и се върнем там, ще умрем. Ако куполът не се затвори, щом залезе слънцето, с нас е свършено.

— А ако казвам истината и не се върнете, вместо това ще измрете тук.

— Не можем да му се доверим!

— Как мислите, че са умрели родителите ви? — избухвам. — Не са били на поход за плодове. Случило се е по време на лов за хепъри. Пратили са ги навън, за да бъдат преследвани. Също както вие бяхте пратени сега. Не го ли разбирате? Не е ли очевидно? Повтаря се същото нещо. Пращат ви в Пустошта чрез писмо, далече от безопасността, предлагана от купола. Как може да сте толкова наивни?

Личи, че Сиси е разкъсвана от противоречия.

— Сиси, не го слушай! — извиква Епап. Можеше да ни каже за предполагаемия лов вчера, но не го направи, нали? Защо да вярваме на думите му? Обзалагам се, че дори не е заместник на онзи учен.

При споменаването му в главата ми се заражда идея.

— Чакайте тук. — Изтичвам обратно до кабриолета и им нося дневника. — Този дневник е написан от него. Съдържа всичко, свързано с лова на хепъри. Кажете сега, наистина ли мислите, че лъжа? — Подавам дневника на Сиси, която го върти в ръцете си, отправя ми подозрителен поглед и разгръща първата страница. Другите се скупчват около нея.

Четат смълчани, а позите им започват да излъчват все повече напрежение с всяка изминала минута. Изражението на Сиси преминава от ужасено към невярващо и разгневено.

— Сега вярвате ли ми? — питам кротко.

Никой от тях не заговаря. Най-накрая Дейвид пристъпва напред.

— Не знам на кого да вярвам: на теб или на писмото. Но според картата към писмото убежището е на достъпно разстояние и сега, когато имаме кабриолета, ще сме способни да напреднем бързо. Ако не можем да го открием, ще се върнем обратно в купола.

— Тази карта е пълна глупост. Няма никакъв подслон.

Внезапно притъмнява. Обръщам се и поглеждам към слънцето. Малък и рехав облак леко пълзи пред него.

Бързай.

— Хайде, да вървим! — започвам да повишавам глас аз.

— Не! — упорства Епап.

— Тогава погледнете моята карта! В дневника. Върху нея няма отбелязано убежище. Съдържа всяко растение, живо същество или камък, но не намирате ли за странно, че е пропуснал нещо така очевидно като подслон? Щом желаете, вървете, повече няма да споря с вас, че въпросното убежище не е нищо повече от мираж. — Това е абсолютно блъфиране от моя страна — налага се да ги върна с мен, — но в този момент нямам друг избор.

Сиси вдига поглед от картата в дневника.

— Ще постъпим както каза Дейвид. Ще отидем да потърсим убежището и ще се върнем, ако не успеем да го открием. По този начин…

— Няма време! — възкликвам. — Трябва да бързаме. Забелязахте ли облаците? До час ще бъде тъмно като нощ. И не е нужно да ви обяснявам какво значи това. — В случая не блъфирам. По небето пълзят зловещи черни облаци и заплашват да доведат мрака преждевременно, часове преди здрачаване.

— Млъквай! — крясва Епап, а лицето му е червено от ярост. — Нямаш думата. — Пристъпва към мен, а кокалестите му ръце са стиснати в юмруци и прегънати в лактите.

— По-кротко — предупреждавам го.

Но той продължава да приближава.

— Дори не си ни нужен. — Стрелка останалите хепъри с поглед и махва с ръка, за да ги накара да се приближат. — Хайде. Да му отнемем кабриолета.

Протягам ръка към неговата, но той я отблъсква.

— Престани. — Думата е изречена тихо, но заповеднически. — Ще останем всички заедно. Всички до един. — Погледът на Сиси се плъзва покрай нас, на запад, към мястото, където се намира институтът.

— Не можем да му се доверим — настоява Епап.

— Можем и ще го направим. Прав е. Няма време. Тези облаци означават активност.

Епап плюе на земята.

— Защо толкова бързаш да му повярваш?

Тя остава загледана в него за дълго време, като че му дава възможност сам да стигне до очевидния отговор.

— Защото — заговаря най-накрая, докато върви към кабриолета — не беше длъжен да идва дотук, нали?

Бен седи на капрата до мен. Останалите четирима са се натъпкали отзад в кабриолета, докато препускаме към Института. Мълчат и се взират навън през прозорците. Сиси е забила нос в дневника и го изучава съсредоточено.

— Как се казва конят? — пита Бен.

— Не знам.

— Може би двамата с теб ще му измислим име.

— Едва ли. Нека просто мълчим, става ли? — отвръщам сковано. Не съм в настроение да говоря. Нещо във факта, че водя момчето към сигурна смърт, убива разговора.

Той мълчи за кратко.

— Толкова се радвам, че дойде. В мига, щом зърнах облака пясък, разбрах, че си ти. Всички други изпаднаха в паника, помислиха, че е някой от тях. Бях сигурен, че не е възможно, докато все още грее слънце. — Наблюдава коня с благоговение. — Страхотно е, че дойде с кон. Не помня откога се опитваме да откраднем кон от конюшнята.

Противно на себе си проявявам любопитство.

— И по каква причина?

— Сиси иска да се махнем. Мрази купола. Нарича го затвор.

— Защо не избягахте още преди години? Стените му се прибират и побягвате далече колкото можете.

Бен поклаща глава с прекалено много печал за момче на неговата възраст.

— Не бихме могли да стигнем достатъчно далече. Дори през лятото, когато слънцето грее в продължение на четиринайсет часа, бихме могли да изминем най-много шейсет и пет километра. Настъпи ли нощта, ще им отнеме само три часа да покрият същото разстояние. А ние няма да има къде да отидем. Наоколо е само открита равнина до безкрай.

Вятърът отново се усилва и скупчва още по-зловещи на вид облаци. През равнината се носят множество пясъчни стълбове като тичащи призраци, уплашени от собствената си сянка. На моменти вятърът погва кабриолета под кос ъгъл и свисти във вътрешността му със злокобно самодоволство.

Една обща маса облаци се движат пред лицето на слънцето. Лъчите му надничат през тях за кратко и после изчезват напълно.

Пустошта потъва в сивия сумрак на един отминал ден.

Бен полага длан върху бедрото ми, уплашен е.

Поглеждам надолу към пухкавата му детска ръка. Минаваме през неравност и той се озовава дори по-близо до мен.

— Всичко е наред — казвам му.

— Какво?

— Всичко е наред — изкрещявам. — Всичко ще се оправи.

Той поглежда нагоре към мен, стиснал е здраво уста, а очите му са пълни със сълзи. Две вадички се стичат надолу и разсичат втвърдения прахоляк по лицето му. Кима веднъж, два пъти, а очите му не се откъсват от моите.

В мен нещо се пречупва. Откъсвам поглед от него.

Бързай.

Едно нещо е да планираш, а друго да изпълниш плана.

Никога не забравяй…

Дърпам юздите и спирам коня. Бен ме поглежда въпросително.

— Хей — заговарям, като гледам право напред, — трябва да се преместиш вътре.

— Няма място.

— Има. Налага се да съм сам за този последен отрязък, ясно ли е?

— Защо спряхме? — пита Епап, който се е подал навън през прозореца.

— Той ще се присъедини към вас — заявявам непреклонно. — Тук няма достатъчно място. — Скачам долу и правя знак на Бен да ме последва.

— Вътре няма място — отговаря Епап. — Досега не ми се стори да сте имали проблем там отпред.

— Защо не си затвориш устата? — изръмжавам.

След тази моя реакция всички се изсипват навън от кабриолета, а въздухът помежду ни е изпълнен с напрежение. Поглеждам към застаналите до Епап Дейвид и Джейкъб.

— Винаги ли ти е нужна помощта им в битките ти? — питам.

— Млъквай! — изкрещява Епап.

— Кротко, Епап — намесва се Сиси, докато слиза от кабриолета. — Опитва се да те провокира.

— И винаги ли ти трябва тя, за да ти каже какво да правиш? — питам отново.

Готви се да се хвърли към мен — виждам как прикляка леко и отваря уста, — когато през равнината се разнася звук от сирена. Идва от запад, от посоката на института.

За миг сме така смаяни, че просто се взираме един в друг. После бавно завъртаме глави.

Не успяваме да видим нищо на хоризонта. Само сивота.

Следва ново изсвирване, слаб и протяжен звук.

— Какво става? — пита Епап. — Какъв е този звук?

Всички погледи се насочват към мен.

— Ловът — обяснявам. — Започва. Те идват.

— Слухът ни си прави шеги с нас, вятърът свисти около камъните — заявява Епап и сочи вляво към пет големи обли камъка, които са струпани безразборно един върху друг.

Никой не отговаря.

— Там — намесва се застаналият прав на капрата Бен, сочейки с пръст като ветропоказател. — Точно над главите ни, по посока на института. — Тонът му е неутрален, почти безразличен.

— Не виждам нищо, Бен — казва му Сиси.

— Ето там! — повтаря той, а този път в гласа му личи повече вълнение, страх.

И тогава го виждаме. В далечина се е вдигнал голям облак прах.

Имам усещането, че всичките ми вътрешности изпадат пред внезапно отворена врата.

Ловците идват. Колко бързо.

Опитвам се да не мисля за Ашли Джун. Все още в тъмната студена килия, хранеща надежди…

Някой ме сграбчва за тила.

— Имаш да обясняваш — прозвучава гласът на Епап. — Какво става?

— Пусни ме! — извиквам и замахвам с ръка назад.

Уцелвам го в скулата. Главата му се отмята назад, а после клюмва напред, в очите му блести ярост. Удря ме в отговор, а твърдият му юмрук ме изненадва със силата си. Преди да успея да отвърна, той ме блъска в стомаха и ме поваля. Превивам се на две и падам на колене. Но той още не е свършил с мен. Изритва ме в ребрата. Виждам бели петна пред очите си.

— Ти си само един страхливец! Просто мекушав мошеник! Не би могъл да издухаш листенцата от маргаритка, дори животът ти да зависи от това.

Върни обратно хепърите!

— Обясни ни какво става! — крясва.

Изплювам кръв. Тя се разплисква на земята и се разпръсква като следа от крака на гълъб. Затварям очи: продължавам да виждам само бели петна.

— Идват — заявявам.

— Кой идва?

— Ловците.

Следва дълго мълчание. Неспособен съм да вдигна глава и да срещна погледите им.

После отново чуваме някакъв звук. Не единичен вой, а цял хор.

Кръвта ми. Вече са доловили мириса й.

— Добре се справи, идиот такъв — отбелязвам. — Сега ще им е още по-лесно да ни открият.

— Не, да открият теб, не нас. — Епап се обръща към другите. — Предлагам да го оставим тук. Това ще…

— Не — заявява Сиси.

— Но, Сиси, ние…

— Не, Епап! Прав си: не можем да му се доверим. Има нещо повече, отколкото ни казва той. Но точно заради това не можем да го оставим. Нужно ни е онова, което знае — произнася с презрение. — Умее да оцелява — продължава. — Това е сигурно. Щом умее да оцелява, присъствието му само ще увеличи и нашите шансове за оцеляване. — Стрелва ме с поглед. — Така че започвай да говориш. Какво да предприемем?

Изправям се, изведнъж унилостта ми ме напуска.

— Ще се изправим лице в лице с тях и ще се бием. — Отупвам прахоляка от дрехите си. — Ще ги изненадаме, като не побегнем. Защото това ще е последното нещо, което ще очакват от вас. Според тях сте слаби, плашливи и неорганизирани. Но ако застанете лице в лице с тях и им отвърнете, това ще ги хване напълно неподготвени.

Епап ме прекъсва:

— Нямаме никакви шансове…

— Напротив, имаме! Виждал съм как боравите с кинжалите и копията. Можете да нанесете сериозни поражения. Не са очаквали да станете толкова вещи. Целта на тези оръжия е била съвсем условна. Помислете само. Надвишаваме ги по брой. Останаха само трима ловци. А ние сме шестима. Можем да ги победим. И после помежду ни и сигурността на купола няма да стои нищо.

— Осъзнаваш какви глупости дрънкаш, нали? — крясва Епап. — Нямаш представа на какво са способни. Един от тях притежава силата и бързината на десет от нас. Така че в действителност те ни надвишават по брой, идиот такъв, трийсет срещу шест. Надвишават ни по брой, сила и бързина. Да се опълчим срещу тях е чисто самоубийство.

Епап е прав; и аз го знам. Нямаме шанс да победим ловците. Но единствената ми надежда да спася Ашли Джун е, ако някак успеем да се разминем с ловците и да се доберем до института. А за да се случи това, първо трябва да убедя хепърите да отстояват позициите си и да се бият, вместо да бягат. Избягаме ли, Ашли Джун умира. Нещата стоят така просто. Останем ли да се опълчим, все още има бегла надежда за нея, без значение колко малка.

Епап се обръща към Сиси.

— Трябва да бягаме. Веднага. Ако го оставим, това ще ни спечели малко време, за да наберем разстояние между нас и тях.

Вече клатя глава.

— Не ти става ясно, нали? Ако побегнете, това ще ви осигури не повече от двайсет минути. Дори по-малко. Конят е уморен, препускал е цял ден. Ще ви настигнат рано или късно.

Всички мълчат. Знаят, че съм прав. Стоящият на капрата Бен започва да плаче. Дори взиращият се в облаците кон започва да цвили тихо.

Сиси приближава две крачки към мен.

— Ами картата? — пита. Изненадан съм от кроткия й глас и колко тихо говори въпреки ситуацията.

— Какво за картата?

— На север от нас е показана лодка. Привързана към пристан. Ако се доберем дотам навреме, може и да имаме някакъв шанс.

— Полудя ли? Не можете да се доверите на картата. Онзи учен е бил луд.

— Не и според нас. Изглеждаше съвсем разумен.

Взирам се на север, в каквато посока се предполага, че се намира лодката.

— Ако тази лодка съществува наистина, защо никога не ви е казвал за нея?

Тя се намръщва леко.

— Нямам представа. Но знам, че всичко друго на картата е точно. Хребетите, планините, всичко се намира там, където е посочено на картата. Дори онези камъни — заявява тя и сочи. — Защо не и лодката?

Поклащам глава.

— Чуйте, дори да съществува — а тя не съществува, — никога няма да стигнете навреме до нея.

— Предпочитам да умра, докато се опитвам.

Не можем да бягаме, трябва да останем и да се бием, напомням сам на себе си. Има надежда да спася Ашли Джун единствено ако останем и се опълчим на ловците.

— Казвам ви, единственият ни вариант за оцеляване е да останем и да се изправим срещу тях — изричам, като отново повишавам глас.

Епап скача напред.

— Хайде, Сиси. Да вървим. Остави го.

Хепърите не са глупави. Умеят да различат една обречена битка и са наясно, че имат повече шансове, ако побягнат. Трябва да съставя план. Такъв, който да ги убеди да останат и да се бият. Взирам се в хепърите. Страхът е изкривил лицата им; изглеждат дребни и уязвими насред Пустошта без защитата на купола. И после ми хрумва една мисъл. Ловците нямат никаква представа, че аз съм с хепърите. Вероятно мислят, че съм сам, самотен беглец, нямат причина да допускат нещо друго. И ароматът на кръвта ми дори сред необятната шир на Пустошта надделява над каквато и да било следа от мириса на хепърите.

Оглеждам хепърите, оръжията им, куфарчетата с ТОИ и струпаните един върху друг обли камъни, оформящи висока и предлагаща защита камара. Примигвам. И ето го. Планът е налице.

Сиси пристъпва напред, застава точно пред мен и ме разглежда въпросително.

— Какво става? Имаш вид, като че ти е хрумнало нещо.

Аз се взирам в очите на всички подред за по няколко секунди.

— Подвийте опашки и бягайте, ако сте прекалено уплашени, но аз имам план — заговарям най-накрая.

Нощта настъпва с непрогледния си мрак. По небето не се вижда нито една светлинка. Звездите са скрити зад огромните движещи се черни облаци, които оформят безкрайни тъмни масиви. Източните планини не се виждат, силуетът им е напълно погълнат от непрогледност.

Сам съм. Седя на земята и съм се облегнал на един камък. В ръката си държа копието, оставено ми от Сиси, преди да изчезне в тъмнината. Притискам върха му към дланта си и застивам за миг. Пред мен се стеле само пустота. Разгръщащата се пред погледа ми безкрайна сивота на Пустошта все още не е потънала в тъмнина докрай. Прави ми компания единствено камъкът, на който се облягам. Долепената до гърба ми повърхност е хладна и ронлива, но в това безкрайно море от мрак солидността му ми действа странно успокоително.

Притискам копието към плътта си и я прорязвам.

Върхът му оставя малък процеп и от него се процежда тънка струйка кръв. Но за преследващите ме ловци това е повече от достатъчно; нещо като маяк в океана от тъмнина.

И само няколко секунди по-късно вопъл на копнеж разсипа Пустошта. Вече така близък и отчетлив, звуковият израз на желанието им е много по-силен. Скоро ще са тук. След по-малко от минута.

Стягам ръката си в юмрук и стискам. Потича още кръв. Достатъчно, че да завладее обонянието им напълно; няма начин да бъдат разсеяни от някакъв си едва доловим мирис на хепъри. Чувствам пулсирането на кръвта в раната, тласъците на бликащата кръв, които са странно несинхронизирани с учестените удари на свитото ми на топка сърце.

Хепърите ме оставиха с това копие и нищо повече.

Стържещ звук, грубо разпръскване на пясък по земята, до слуха ми достига съскащ шепот.

Ловците са тук.

Изправям се, а коленете не ме държат.

Неясно движение от ляво на дясно. После в противоположната посока, на самата граница на визуалния ми конус. От мрака изникват три сенки, в началото са неясни, а после добиват отчетливост.

Коремни плочки.

Алени устни.

Върлината.

И после, като че материализирали се от млечната сивота, се появяват още две сенки. Първо приличат на привидения, а после стават ужасяващо реални.

Феерична рокля.

Директорът.

Очаквал съм само трима, а не петима.

И петимата са гнусно голи, а по телата им е нанесен слънцезащитен лосион, наподобяващ маслена глазура. На местата, където действието на лосиона е свършило, кожата им е осеяна с открити рани, наподобяващи вулканични кратери, и личи, че са кървавочервени, въпреки тъмнината. Резултат от целодневното излагане на светлина в библиотеката. Най-ужасяващи от всичко са очите им. В тях се чете неприкрит гняв, откровена омраза, примесена с неконтролируем копнеж за моята кръв.

— Не сте ли истинска радост за окото? — заговарям.

Те приближават с ръмжене. Бавно, метър по метър се примъкват към мен.

Нещо не е наред: не така съм си представял, че ще протече сцената. Прекалено овладени са; очаквал бях необуздана охота за хранене, извисяващи се над мен тела, оголени зъби, надпревара да се доберат до мен и да впият челюсти. Бях сигурен, че ще бъда разкъсан на безброй парчета до секунди. Но те ми се струват прекалено методични.

— Може би не сте си взели дрямката за красота днес? — отбелязвам. — Изглеждате ужасно.

Те започват да се разгръщат в широка дъга.

Следя ги с поглед до един, но обръщам особено внимание на директора, който е точно пред мен. Той е най-спокойният в групата, дишането му е равномерно, а стъпките му по пустинния пясък са отмерени. Дългата му лява ръка виси свободно надолу и той почуква леко с нокти по капачката на коляното си, а по необяснима причина дясната остава зад гърба му.

— Решихме да играем игра — казва.

— Разправете ми.

Върлината, който се намира в края вляво, се снижава ниско долу, докато продължава да описва въображаема дъга.

— Опитвам се да реша как да я нарека. „Игра на споделяне“ и „Игра на наслада“ водят в списъка с имена.

Феерична рокля приближава от дясната ми страна, съвсем бавно, наподобява топка за боулинг, а погледът й прелива от нетърпение. Висящите мастни натрупвания в долната част на тялото й са като водни капки, които се канят да се откъснат от ръба всеки миг. Зъбите й са оголени и се чува тихо съскане. Продължава да се движи, докато не достига до купчината камъни.

Същото прави и Върлината вляво от мен. Всеки от ловците държи позиция; поглеждат към директора, сякаш очакват по-нататъшни напътствия. После дъгата се затваря, кръгът става все по-малък и по-стегнат.

— Ще трябва да те превърнем в пример за назидание — продължава директорът. — Ти се подигра с лова, с института, с владетеля. И с мен. Репутацията ми е непоправимо накърнена. Що за експерт по хепърите би могъл да не разкрие намиращ се под самия му нос хепър? — И за първи път тонът му издава емоции. Запъва се за кратко. — Няма да е достатъчно просто да те погълнем. Би било прекалено бързо — както за нас, така и за теб. Така че решихме — предложението е мое, разбира се — да те поделим, да ти се насладим. Бавно. Охолно. Парче по парче.

Продължават да се придвижват сантиметър по сантиметър и не спират да местят погледи напред-назад, като оглеждат мен и намиращото се зад мен.

Внезапно Алени устни се спуска насреща ми.

— Спри! — крясва директорът и тя замръзва в полуприклекнала поза, тялото й е напрегнато като на уплашена котка. И за първи път зървам намиращия се в дясната ръка на директора ТОИ, който е насочен към Алени устни. Трябва да е оръжието на Ашли Джун, онова, което оставих в библиотеката.

Алени устни се връща обратно в строя.

— Тази игра е трудна, понякога вълнението може да ни завладее. — Той поглежда към всеки от ловците. — Пристъпете — нарежда им.

Те се движат бавно напред, затягайки кръга все повече, като всеки запазва позицията си. Очите им не се откъсват от мен, изучават ме.

— Ще те консумираме парче по парче, крайниците един по един — обяснява директорът. — Двамата мъже ловци ще получат ръцете, а двете жени ще откъснат краката ти, но не наведнъж. Ще го проточим във времето. Може би с пет минути разлика помежду. Ще се стараем да те поддържаме жив. Ще се получи добре за книгата, нали разбираш? Подобен край наистина поддържа интереса на читателите. Ускоряваща пулса кулминация като никоя друга. — Взира се в мен, а очите му лъщят от влага, като че се лигавят.

— Аз ще съм последен. Ще получа главата ти.

— И после какво?

Директорът отмята глава назад подобно на виещ, към нощното небе вълк и почесва китката си с неистова възбуда.

— Настина ли попита за после? Какво значение има за теб? Ти ще си мъртъв. — Млъква за кратко и ме изучава. — О, нима си загрижен за приятелчетата си хепъри? Не си струва да напрягаш мисълта си. В крайна сметка ще се доберем и до тях. Дори в тази обширна пустиня пак ще ги открием.

Не знаят къде са останалите хепъри, казвам си.

— А после ще се върнем при приятелката ти и ще й кажем какво сме ти причинили! — Върлината се усмихва подигравателно, а от устата му се стича слюнка.

— Точно така ще постъпим — прекъсва го директорът и му отправя хладен поглед с раздразненото изражение на някой, който е бил лишен от възможността да произнесе възловата реплика, след като е умирал от нетърпение да я изрече. — А накрая ще сторим същото и с нея. Крайник по крайник. Игра на насладата. О, това име ми харесва особено много. Мисля, че ще се спрем на него.

Кръгът се стяга по-плътно. Телата им излъчват ненаситна възбуда. Главите им се поклащат напред-назад, отпуснатите встрани ръце потръпват, а от устите им се носят странни звуци като от дъвкане.

— Кой мислиш, че ще крещи по-силно, ти или тя? У това момиче има много страст, така че вероятно тя ще вика по-силно. Но пък от друга страна, притежава много воля, не си ли съгласен? Каква сценка спретна само? Въобще не е като теб. Да избягаш като някой плъх и да я оставиш съвсем сама.

Коремни плочки надава изпълнен с раздразнение и нетърпение стон.

— Достатъчно приказки. Да се захващаме с него! — Езикът й се плъзва по изранената долна устна, щръкнал напред и напорист като рогов израстък. — Нека аз да започна! — Тя прикляка и се подготвя.

Директорът вдига глава и оглежда обстановката, отправна сцена за зрителите у дома.

— Така да е. Помни, че ти се полага само левият крак и нищо повече. Всички други да останат по местата си — нарежда и потупва своя ТОИ. — На всеки ще му дойде редът. А сега, за радост на най-съвършения владетел и за наслада на покорните му поданици…

Преди още да е завършил речта си, Коремни плочки скача към мен на длани и стъпала като разбесняла се хиена с развята зад гърба й коса, чиито кичури са неестествено прави. И макар да се движи със скоростта на светлината, всичко изглежда като на забавен кадър. Виждам абсолютно всеки детайл: отдръпнатите назад устни, лицето й, което не представлява нищо повече от изпълнена с остри зъби зейнала черна дупка, блестящите й в червено очи.

Виждам и останалите ловци, само миг по-късно те също се хвърлят напред, телата им са неспособни да устоят, краката им се изпъват като тези на леопард и ги изстрелват във въздуха, ноктите им стържат в пясъка при приземяването и те отново се изтласкват, придвижвайки се към мен с несъответстваща на злостните им намерения грациозност.

Зървам лицето на директора, където не личи никаква емоция, но погледът му прелива от гняв. Насочва ТОИ към Алени устни и Коремни плочки, а ръката му трепери от ярост и изненада.

Коремни плочки прави към мен финален скок с разперени ръце. От нея се стичат слюнка и слуз, извъртяла е отворената си уста на една страна и явно се цели в адамовата ми ябълка.

Остра светлина и после временно заслепяване. Писък разцепва нощта. В ноздрите ми прониква вонята от изгоряла плът. Секунда по-късно виждам Коремни плочки да се гърчи на земята с вопли, има прогорена дупка на мястото, където е ключицата й. Където е била.

Директорът се взира глуповато в своя ТОИ и не разбира какво се случва.

Просветва нов лъч светлина. Идва някъде иззад гърба ми и над мен. От някого, застанал върху купчината камъни. Този уцелва Алени устни в бедрото в мига, когато се хвърля към мен. Тя изкрещява и напълно напразно протяга ръката си надолу. От бедрото й се разнася дим.

— Джийн! Залегни! — виква Сиси.

Падам на колене точно когато Феерична рокля се мята към мен, а инерцията й я запраша над главата ми и ноктите й разкъсват ризата ми отзад. Приземява се от другата ми страна с умело салто и мигом отново ме връхлита.

Още един изстрел, идващ отгоре. Този е на огромно разстояние от всякаква мишена и уцелва празната земя.

С периферното си зрение зървам как тъмен силует — Върлината — се промъква нагоре към купчината камъни.

— Джейкъб! — крещя. — Наблюдавай от твоята страна. Промъква се откъм теб.

Феерична рокля скача към мен, а изкривената й уста като че се усмихва.

Някой крещи зад мен — Дейвид? Бен? — и в гласа му личи неистов страх.

Още един светлинен изстрел. Този идва от другата страна на камарата камъни и е запратен напълно безцелно към небето. Чувам Епап.

— Сиси! Помогни ми! — Гласът му е пропит от ужас.

Следва поредица от изстрели, която създава пулсиращ светлинен ефект: в резултат на това скокът на Феерична рокля изглежда насечен в стакато. В следващия миг тя се снижава над мен с ужасяващите си размери и тегло. Очите й са приковани в моите, гледа ме настоятелно и съсредоточено, като че сме любовници.

Отгоре проблясва кръг светлина; главата й е опасана от сияен ореол. На средата от разстоянието до земята тялото й напълно се отпуска.

Сгромолясва се върху мен. Избутвам я настрани, миризмата на опърлена плът е натрапчива и противна. От тила й се извива струйка дим. Вдигам поглед нагоре. Сиси гледа към мен, а после се обръща към Епап, когато прозвучава гласът му.

— Приключих, Сиси. С първия ТОИ е свършено.

Обръщам се и оглеждам ситуацията. Само Феерична рокля остава просната на земята. Коремни плочки и Алени устни скачат на крака, телата им са осеяни с изгаряния, но адреналинът, гневът и гладът ги карат да се изправят. Тичат към купчината камъни и се хвърлят нагоре.

Джейкъб стои върху един от камъните и е приведен над своя ТОИ, като безрезултатно натиска ли, натиска спусъка. Предпазителя, забравил е да освободи предпазителя. Все още не е стрелял нито веднъж; това е причината планът ни да се проваля така нелепо. На метри от мен Върлината се е покатерил върху камъните и се кани да се нахвърли върху Джейкъб.

Нищо не върви по план. Заради неспособността на хепърите да използват ТОИ, с предимството ни е свършено: решителната атака от прикритието на камарата камъни — неосъществена, елементът на изненада — пропилян, координираността — изгубена. Планът ми се валя в прахта. Каквото вероятно ще се случи с всички ни много скоро, освен ако не се предприеме нещо. При това бързо.

— Джейкъб! — крещя в негова посока. — Хвърли ми твоя ТОИ. — Той се обръща към мен, а в очите му личи ужас. От другата страна на камарата камъни се разнася бърза поредица от панически безцелни изстрели — Епап неразумно пропилява цялата серия в своя втори и последен ТОИ. При проблясването им виждам, че по лицето на Джейкъб се стичат сълзи, а устата му е изкривена заради паниката.

— Веднага, Джейкъб. Хвърли ми своя ТОИ.

Той го мята към мен; хвърлянето е идеално премерено. Това го умее. Освобождавам предпазителя и изстрелвам един лъч още преди да съм вдигнал докрай ръката си. Уцелвам Върлината право в носа. Но този ТОИ все още е настроен на най-ниската степен. Върлината само залита леко и пада по гръб озадачен. Вече се изправя и отново се насочва към Джейкъб.

Прехвърлям ТОИ на най-високата степен. Върлината вече почти се е докопал до Джейкъб. Стрелям още веднъж. Лъчът отминава Върлината с около метър встрани. Той се завърта и ми се озъбва. Целя се право между очите му и отправям последния си изстрел. Лъчът минава над главата му, само няколко сантиметра по-високо е. Но временно е заслепен. Или поне за няколко секунди.

— Слезте от камъните! — крещя и хвърлям настрана използвания ТОИ. — Всички слезте веднага. Прегрупирайте се тук долу.

Виждам как хепърите скачат един по един, а лицата им са изкривени от ужас.

Епап се приземява близо до мен. Хващам го за яката и го изправям.

— Къде е твоят ТОИ? — питам.

Той клати глава мрачно.

Следван е от Сиси, която скача от камарата камъни и тегли грубо Джейкъб след себе си. Приземяват се на кълбо; с Епап ги изправяме на крака.

Никой не разполага с ТОИ.

Незабавно започваме да отстъпваме настрани от купчината камъни. Епап грабва изпуснатото от мен копие, а после всички се затичваме.

Ловците също скачат от камъните. Върлината се приземява върху все още проснатата на земята Феерична рокля и отпуснатото й неподвижно тяло омекотява падането му. И тримата ловци имат причинени от ТОИ рани, но болката им само подхранва жаждата за кръв.

— Дейвид, нужен си ни веднага! — изкрещява без посока Сиси.

Ловците заемат приведена стойка и ни погват, надавайки пронизителен вой.

— Къде е той? — пита Епап и се втурва вдясно, за да го търси. — Дейвид!

— Трябва ни ТОИ — крясвам.

— Забрави за тях — отвръща Сиси и посяга към прикрепения на кръста й кинжал. Само след миг кинжалът е освободен и с едно движение тя ме блъска встрани, вдига ръка и замахва от ляво на дясно пред гърдите си. В мига, когато ръката й е напълно опъната с обърната надолу длан, кинжалът отхвърча. Острието му просветва във въздуха. Тя не губи време, за да провери дали е уцелила мишената си; незабавно посяга за нов кинжал, освобождава го и го мята, а после извършва отново движението. Нощният въздух е прорязан от три кинжала, които летят към тримата преследващи ни ловци.

Трябва ни ТОИ, казвам си. Кинжалите няма да помогнат с нищо…

Първият улучва Алени устни в крака. За моя изненада тя изпищява от болка, пада на земята и притиска бедрото си, където се вижда стърчащата дръжка на кинжала.

Вторият се забива в рамото на Коремни плочки. Тя се завърта, сякаш шибната жестоко от бич, а после се строполява тромаво с писъци. Кинжалът я е пробол дълбоко, острието му се е забило в гърба й точно под лопатката.

Как го прави? Как успява да нанесе такива тежки поражения с кинжалите?

И в този момент осъзнавам какво е предприела Сиси. Прицелила се е в същите места, където ТОИ вече бяха причинили значителни наранявания. В отбелязаната с кръстче от ТОИ лепкава плът и разпадащи се мускули, изпускащи млечножълта течност. В ключицата на Коремни плочки и в бедрото на Алени устни. Единствените места, на които един кинжал би нанесъл сериозно поражение.

Но третият кинжал. Носи се право към носа на Върлината. А той вече стана свидетел какво се случи с другите двама ловци. Снижава се в последната възможна секунда; кинжалът прелита над главата му. И без да нарушава темпото си, той все още е по петите ни. По-точно целта му е Сиси, опитва да се докопа до нея, преди да е метнала нов кинжал.

И ще успее да го стори, при това доста лесно. Сиси действа методично и бързо, когато посяга към кръста си за нов кинжал, но не достатъчно бързо, дори не наполовина бързо, колкото е нужно. Освобождава кинжала и пръстите й вече са върху острието му, когато Върлината се хвърля към нас. Сиси вдига поглед; лицето й посърва. Знае, че е закъсняла.

И точно в този миг Епап замахва странично с копието си.

То издава вибриращ звук в нощта, невероятно хвърляне, лишено от всякакво колебание. Уцелва Върлината право по носа, точно в целта.

Прозвучава ужасяващо хрущене. Главата на Върлината се отмята назад, краката му се подкосяват, той размахва ръце във въздуха, за кратко тялото му е успоредно на земята и накрая се строполява. Копието го е пронизало в лицето, превръщайки се в нелепо подобие на носа на Пинокио.

Хващам Джейкъб и Епап и ги помъквам заднешком. Сиси ни е осигурила малка отсрочка, нищо повече. Тя също е наясно с това.

— Дейвид! — извиква. — Нужен си ни незабавно!

И в този момент го чуваме, най-сетне, звука от чаткащи по земята копита, от приближаващия към нас кабриолет.

— Какво те забави толкова? — крясва Епап.

— Проклетият кон — отвръща Дейвид, чието лице се вкаменява при вида на проснатите по земята стенещи ловци. — Тръгна в погрешна посока. Опитваше се да избяга.

— Да вървим, моля ви, да вървим — обажда се Бен от вътрешността на кабриолета, а по лицето му блестят сълзи.

— Няма страшно, тръгваме веднага. Всичко ще бъде наред — успокоява го Епап.

Всички започваме да се натикваме вътре. Нещо обаче не е наред. Нещо, което не мога да определя точно.

— Почакайте — извиквам. Хващам Епап за рамото, за да му попреча да се покатери. — Излезте навън.

— Какво има? — В погледа му не личи гняв, какъвто очаквах. Вместо това от очите му блика страх.

Завъртам се, като се опитвам да мисля трезво. Погледът ми среща този на Сиси. Там зървам отражение на собственото си усещане за надвиснала опасност, тревогата, че сме пропуснали нещо…

Някого.

— Директорът — прошепвам.

Отново се завъртам и оглеждам заобикалящия ни мрак. Нищо.

— Никой да не мърда — нареждам тихо.

Всички замръзваме по местата си, почти неспособни да дишаме. Той е някъде там, зад стената от мрак, наблюдава ни. Знам го. Чака да използваме всичките си оръжия, да се изтощим с останалите ловци. Наблюдава и дебне да се скупчим в кабриолета; веднъж озовем ли се вътре като овце в кошара, той ще влети, готов за безумно пиршество, вкарвайки в употреба острите си като бръсначи нокти и зъби, за да превърне кабриолета в кървав ковчег.

Сиси също е насяно с всичко това. Прошепва, без да помръдне:

— Дейвид, дай ми онзи ТОИ, който ти оставихме.

— Не работи — отвръща. Опитах се да стрелям с него, но не се получи…

— Предпазителя — обяснява му Сиси. — Джийн ти каза да освободиш…

— Как? Не знам как.

Конят внезапно извърта уплашено глава наляво и разширява ноздри.

От тъмнината изниква черна сянка и се движи със стъписваща скорост. Директорът ни доближава мълчаливо, като отскача на длани и стъпала и покрива по двайсет метра наведнъж, а бързината кара бузите и устните му да се отдръпват назад, с което оставят оголените му зъби в някакво подобие на безумна усмивка. Извива се в скок право насреща ми. Кани се да започне с мен.

Затварям очи, готов да умра.

Секунди по-късно все още съм жив. Когато отварям очи, той стои пред нас на десет метра разстояние. Не гледа към мен. Нито към Сиси. Гледа зад нас.

Обръщам се. Дейвид стои на капрата с насочен към директора ТОИ. Виждам зад ръката му скрития от погледа на директора предпазител. Все още е спуснат.

— На най-висока степен е — заявява Дейвид решително. — Готов е да убива.

Директорът почесва китката си.

— Малкото момче иска да се направи на герой. Толкова мила гледка.

— Искам прикрепения към гърба ти ТОИ — продължава Дейвид, като пренебрегва думите му. — Хвърли го насам.

— Какво ти става? Не бих могъл да ви нараня с него…

— Хвърли го веднага! — изкрещява Дейвид, а в тона му личи страх. Насочва поглед към камъните. Тъмни силуети започват да се надигат от земята.

— О, разбирам — отбелязва директорът, докато ги оглежда. — Тревожиш се заради другите ловци.

— Не — отрича Дейвид. — В момента ме тревожиш единствено ти. И по тази причина след три секунди ще те застрелям, освен ако не предадеш притежавания от теб ТОИ.

Явно има нещо в тона на Дейвид, защото директорът прави именно каквото му е наредено. Въпросният ТОИ пада в краката на Сиси. Тя го вдига.

— И сега какво? — пита директорът. Изучава лицето на Дейвид. — Наистина ли ще ме убиеш? Та аз те познавам, откакто се роди. Израсна пред очите ми от мъничко бебче. Аз бях този, който ти пращаше подаръци за рождения ден — книгите, тортата, помниш ли ги? Нима наистина…

— Да! — изрича Сиси и го прострелва в гърдите.

Директорът се дръпва назад със скоростта на светлината. Лъчът само облизва гърдите му и причинява повърхностно нараняване. Но това стига, за да го забави. Той потъва обратно в мрака, отстъпва.

Сиси кима към нас; бързо всички се натикват в кабриолета. Аз скачам на капрата и хващам юздите. Сиси се настанява до мен, извърта се на една страна и оглежда заобикалящата ни тъмнина, а пръстът й е на спусъка на ТОИ.

— Мислите, че победихте ли? — проехтява гласът на директора. — Мислите, че сте по-добри от нас ли? Вие? Вонящи хепъри.

Хвърлям поглед към Сиси. Тя поклаща глава. Не може да го види.

— Само отложихте неизбежното. Вслушайте се. Чувате ли го?

Нищо, освен вятъра.

И после го долавям. Приглушено шумолене като от тъпчене върху сухи есенни листа. Ала примесено с остър шепот, който звучи като търкане на метални стружки в стъкло. Сиси се обръща по посока на шума, към намиращия се в далечината институт. Лицето й посърва, напълно втрещена е.

Неясна стена от още по-наситен мрак се надига, подобно на движещо се към нас цунами.

— Идат примерните граждани — присмива ни се директорът. — Всички гости, целият персонал, представителите на медиите. Стотици са. Някой е отключил. Щом го осъзнаха, вече нищо не можеше да ги спре, не подлежаха на овладяване. Можех единствено да се надявам да ги изпреваря заедно с ловците, като използваме ловните принадлежности, за да спечелим преднина. Уви… — Гласът му пресеква.

От далечината долитат още звуци, приглушени писъци и стонове на желание.

— Мили боже, представяте ли си как ще обезумеят, като научат, че всички хепъри все още са живи?

Сграбчвам юздите и шибвам коня с тях. Политаме напред. Към единствената ни останала възможност. Лодката. Ако изобщо съществува.

Съжалявам, Ашли Джун, съжалявам…

— Идват! — крещи той, а гласът му ни преследва през пустинята. — Идват, идват, идват, идват…

Летим въпреки неравния терен. Конят препуска по-бързо отвсякога. Но докато преди стойката му беше грациозна, сега е нервен, отчаян и притеснен. С изминаването на минутите напрежението става все по-осезаемо.

Преследващата ни стена от прах е леко по-неясна. Но все по-непрогледният мрак създава илюзия за изчезването й, а не увеличаването на дистанцията. Силата на ръмженето и виковете се е увеличила. Седящата до мен Сиси сега разглежда картата. С изчезналата преди много време слънчева светлина тя избледнява и цветовете се свеждат до бяло. Пръстите й следват една пътека върху картата и тя върти глава, за да търси репери.

— Трябва да се движим по-бързо! — изкрещява в ухото ми.

От раната на дланта ми все още се стича кръв. Правя всичко възможно да я спра, като притискам към мястото парче плат, което не е особено лесно действие, ако в същото време управляваш кон.

Чувствам как нечии пръсти издърпват парцала.

Тя го сгъва и го притиска още по-силно.

— Трябва да спреш кървенето — обяснява.

— Няма нищо, не боли толкова много.

Тя притиска още по-силно.

— Не ме тревожи болката. Притеснявам се, че кръвта ти издава местонахождението ни.

Дърпам кърпата.

— Не се притеснявай, че ще подушат кръвта. Виждат ни идеално в тъмното.

Тя гледа назад в продължение на няколко секунди, а когато се обръща, на лицето й е изписана тревога. Не е нужно да питам. Шумът от прииждащата тълпа се усилва с всяка минута.

— Листът с картата е чисто бял — констатира обезсърчено.

— Всичко е наред — отвръщам с фокусиран напред поглед. — Не ни е нужна. Просто трябва да продължим да се движим право напред и ще стигнем до реката. Ще я следваме на север и скоро ще се доберем до лодката. Просто е.

— Просто е — повтаря тя. Поклаща глава. — Така твърдеше и за плана ти срещу ловците. Случилото се преди малко беше истинска катастрофа. Не каза ли, че ще са трима, а не петима?

— Всички до един ме уверихте, че ще се справите с наличните ТОИ. Вместо това Епап изпадна в пълна паника и изхаби изстрелите си в първите пет секунди. А Джейкъб не успя да стреля дори веднъж. Колко пъти още трябваше да повторя да не забравя да освободи предпазителя?

Тя обръща глава настрани и осъзнавам, че хапе езика си.

След няколко минути заговарям:

— Благодаря, че не ме изоставихте. И че се бихте редом с мен.

— Не правим такива неща.

— Какви?

— Не изоставяме нашите. Не ни е в стила.

— Епап беше…

— Празни приказки. Познавам го достатъчно добре, че да ми е ясно. Не изоставяме нашите.

Думите й се загнездват дълбоко в съзнанието ми. Сега е мой ред да мълча. Мисля за Ашли Джун, сама в онази килия. А после дочувам укоряващия глас на директора: „Избяга като плъх и я остави съвсем сама.“

Изплющявам с юздите, за да увелича темпото. Конят препуска, пръхтейки, а по цялото му тяло лъщят капки пот.

Въздухът е разцепен от писък. Прекалено силен, прекалено близък, прекалено скоро.

И после ги чувствам. По лицето ми падат капки дъжд. Поглеждам ужасен нагоре. Виждам скупчилите се там по-черни от нощното небе тъмни облаци. Дъждът ще размекне земята; за коня тя ще се превърне в лепило.

Сиси също усеща капките. Обръща се, а очите й се заковават в мен. Питат: „Усети ли дъждовните капки? Усети ли ги?“ Мълчанието ми е достатъчно красноречив отговор. Тя прехапва долната си устна.

После се изправя. Конят продължава да галопира, а кабриолетът подскача и трака. Дрехите й са изпънати назад от вятъра и се веят лудешки зад гърба й. Дъждът се усилва и осейва голите й ръце, шията, лицето, краката с безброй миниатюрни звездички.

— Там! — крещи, а дългата й мускулеста ръка, изваяна като на бронзова статуя, сочи право пред нас. — Виждам я, Джийн! Виждам я. Реката! Проклетата река!

— Ами лодката? Виждаш ли лодка?

— Не! — крещи тя и сяда обратно до мен. — Но е само въпрос на време.

Тропотът зад нас се усилва, а също ръмженето и съскането. Толкова по-близо са. Открадвам бърз поглед. Не виждам нищо, освен пълен мрак. Само въпрос на време е. Сиси е права. Каквото и да се случи, вече е само въпрос на време.

Реката е истинско чудо. Дори при тракането на кабриолета и врявата, вдигана от преследващата ни тълпа, успяваме да чуем нежния и мелодичен ромон в далечината. Когато малко по-късно достигаме до нея, в първия миг сме изненадани от размерите й, бреговете й лежат далече един от друг, ширината й е внушителна, най-малко двеста метра. И въпреки това, макар и под натежалото от черни облаци небе, тя изглежда кротка и женствена. По повърхността й се виждат блещукащи светлинки, които в началото взимам за светулки. Водите й текат, подобно на бавно разгъващи се пластини на броня.

Конят значително е намалил темпото си. Дишането му е затруднено, въпреки че се движи по-бавно. На няколко пъти се озовава опасно близо до брега, преди да коригира курса си. Пресилих го. Забавя до тръс и накрая спира. Дърпам юздите, но знам, че е безсмислено. Конят има нужда от почивка.

— Защо спираме? — крещи Епап от вътрешността на кабриолета. Не получава отговор и изскача навън. — Какво става? Не можем да си позволим да спираме.

— Не можем да си позволим да не го направим — обяснявам. — Конят е на път да се гътне. Нека си поеме дъх за една минута.

— Нямаме минута. След минута ще ни връхлетят! — Той сочи към непрогледния мрак, откъдето се носят развълнувани писъци.

Пренебрегвам го, защото знам, че е прав, и скачам от кабриолета. Когато полагам длан върху мускулите на краката на коня, те пулсират.

— Добро конче, добро конче, пресилих те, нали?

Епап се завърта и сочи смаяно към мен.

— Можете ли да повярвате? Опитва се да проявява разбиране към коня в такъв момент. Сиси, къде отиваш?

Сиси тича към реката. Навежда се надолу от брега и се връща с купа с плискаща се в нея вода. Конят натапя муцуната си и започва да сърба жадно. След по-малко от пет секунди е приключил. Цвили за още.

Сиси го потърква по главата.

— Ще ми се да можех да ти дам още, но няма време. Ти обаче трябва да продължиш напред и да ни помогнеш да открием лодката, а аз ти обещавам, че ще получиш колкото искаш вода. Но нека първо намерим лодката. Бързо! Бързо! — Тя изкрещява последните думи и го шляпа по хълбока. Конят примигва, изцвилва и после се стрелва напред. Всички скачаме обратно в кабриолета. Конят отново е на път.

Звуците наближават все повече зад гърба ни. Дъждът се лее.

Орем напред. Първо фигуративно, а после в буквалния смисъл. Земята е подгизнала и размекната и полепва по колелата на кабриолета и по копитата на коня. Дори насрещният вятър работи срещу нас, свирепите му пориви ни отблъскват назад, отнасят мириса към настъпващите орди и ги възбуждат още повече. Дъждовните капки се забиват в очите ни.

Непрогледната тъмнина поглъща всичко около нас и кара коня да се слее с нощта. Само звукът от затрудненото му дишане и придвижването на кабриолета напред доказват, че той всъщност е пред нас.

Сиси е потънала в мълчание. Няколко пъти хвърлям бърз поглед встрани и зървам здраво стиснатата й уста и примижалите заради дъжда очи. По челото й са полепнали кичури коса и се спускат на диагонал пред лицето й. Воят, разцепващ нощта, идва смущаващо отблизо. Тя ме поглежда и аз кимам.

Провесва единия ТОИ на шията ми, а тя самата стиска здраво другия.

Хор от ръмжене и съскане, придружено от скърцане на зъби. Вече не се намират зад гърба ни, а са редом с нас.

Сиси освобождава предпазителя.

В небето проехтява гръм. Вдигам рязко глава нагоре, изпълнен с внезапна надежда.

Разнася се изпълнен с недоволство вой.

А после небето е разцепено от мълнии, ярки и могъщи светкавици. Земята мигом е осветена, превръщайки се в черно-бял релеф — черните щрихи, оформящи източните планини, отразяващата повърхност на реката, наподобяваща разтопено сребро. Обръщам глава, за да хвърля поглед назад, и в тази част от секундата, преди отново всичко да потъне в мрак, ги виждам: към нас се носи безбройно множество. За кратко са се притиснали към земята, подобно на карти за игра, уплашени от светлината. Но са толкова много. И толкова близо. На един хвърлей разстояние. Очите им блестят заради мълниите, а зъбите им лъщят.

Поредица от зловещи гръмотевици разтърсва земята. Отзвучава и е заместена от вопли на агония и гняв.

Всички са заслепени. От светкавиците. Това ще ни даде може би още минута.

— Видя ли? — крещи към мен Сиси и изведнъж стиска ръката ми. — Видя ли?

— Знам, знам, но не се тревожи…

— Лодката! — извиква и започва да подскача. — Видях я, видях я, наистина е там. — Завърта се и крещи към останалите. — Видях лодката. Точно пред…

Кабриолетът попада на много разкалян участък, колелата му затъват в тинята и блокират. Сиси полита във въздуха и изчезва в нощта. Аз също отхвърчам от мястото си; краката ми се закачат в перилото и това скъсява траекторията ми. Приземявам се върху коня, чийто гръб е хлъзгав заради потта и дъжда.

Когато се изправям, целият свят се върти около мен. Къде е горе, къде е долу, ляво, дясно, север, юг, всичко е объркано и неразличимо. Вдясно от себе си чувам плача на малко момче: Бен. Втурвам се към него и го вдигам от калта. Също като мен, той целият е покрит с тиня.

— Бен! Всичко е наред! Боли ли те някъде? Имаш ли нещо счупено?

Ръмженето и скърцането на зъби все повече се приближават.

Бен не продумва, а само ме гледа и клати глава. Вдигам го.

— Трябва да действаме. Сиси! Къде си?

Кратко проблясване в небето осветява за кратко заобикалящия ни пейзаж. Прекалено кратко е, че да успея да зърна друго, освен хепърите, които се надигат от земята. С изключение на Сиси, която е малко по-нататък и все още лежи в калта. Затичвам към нея, а небето отново е разсечено от мълния.

— Трябва да се изправиш, Сиси! Трябва да действаме. — Прекалено уморена е, но аз я изправям на краката й. — Сиси! — крясвам й и тя се съвзема. Замайването й е заместено от паника и страх.

— Къде са останалите? Добре ли са? — пита.

— Добре са. Трябва да тръгваме. Покажи ни къде е лодката.

— Не! Провизиите ни, моя ТОИ, нужни са ни.

— Няма време. Настигат ни.

— Няма да оцелеем без…

Към нас се понася вой, който като че идва от гърлата на хиени и е толкова близо, че успявам да доловя индивидуалните интонации и проточването на слюнка между отделните звуци.

— Сиси! Чуй ме — извиквам към нея и соча към останалите хепъри. — Те няма да послушат мен, а единствено теб. Накарай ги да тичат към лодката. Накарай ги…

Нова мълния осветява небето и влажната земя. Виждам лодката. Намира се благословено близко. На някакви си стотина метра. Но после зървам и огромната тълпа.

Вече са до нас. Дори по време на краткия проблясък успявам да видя бледите им лъщящи силуети, които се придвижват към нас с плашеща бързина, подобно на подскачащи камъчета.

Докато трае мълнията, всички залягат като бодлите на таралеж и вият от гняв.

— Веднага, Сиси! — крясвам.

Но тя вече тича и подбира останалите настоятелно. Тръгвам след тях, шляпайки върху заблатената земя. Калта прониква бързо в обувките ми, като че е целувка на смъртта, и сериозно забавя скоростта ми.

Пак е тъмно. После в небето проехтява гръм след гръм. Отново сме засипвани от резки възгласи, изпълнени с копнеж.

Те идват.

Чувам жвакането на мократа кал, докато приближават зад гърба ми. Шепот, шепот, шепот, дишат във врата ми.

— Мили боже! — крещя. Думи, които не съм произнасял с години, думи, които някога казвах всяка вечер заедно с майка ми, чиито очи преливаха от нежност, докато обгръщаше с длани сключените ми ръце. Забравени слова, погребани толкова дълбоко в съзнанието ми, че единствено лопатата на безнадеждния страх би могла да ги извади на повърхността. — Мили боже!

Небето не е осветено от една-единствена мълния, а от цяла серия преплитащи се светкавици, които се стрелкаш по покрива на света. Толкова ярки са, че дори аз съм заслепен за миг и всичко около мен е невероятно бяло. Но не спирам да тичам дори със затворени очи. Защото все още мога да зърна лодката, негативът й се е запечатал в съзнанието ми, в черно и бяло.

— Не спирайте, продължавайте напред! — извиквам, макар вече да сме заобиколени от стоновете на страдание и болка. Когато отварям очи, вече съм на пристана. — Насам! — изкрещявам, преди да осъзная, че всички са пред мен и тичат по пристана, а стъпките им отекват глухо върху дървените дъски. Втурвам се след тях. Те скачат в лодката и Сиси вече изтегля въжето на котвата, а Епап държи извит в единия край дълъг прът, за да я избута от брега.

Тъй като съм най-отзад, само аз успявам да видя какво не е наред. Какво така ужасно не е наред.

Въртя се в опит да огледам пристана. Прекалено тъмно е.

— Скачай! — нарежда ми Епап. — Какво чакаш?

Подвивам колене, за да скоча, и се спирам.

— Хайде!

Замръзнал съм на мястото си и не мога да накарам краката си да се движат. Отново се обръщам. Пристанът все още е празен.

Воплите на страдание се усилват. Скоро ще са обратно на крака. А броени секунди след това — до нас.

— Тръгвайте без мен — виквам. — Продължавайте. Ще ви настигна!

— Не, Джийн, остави коня. Не ставай глупав…

Но аз вече тичам обратно по пристана.

Малки проблясъци по небето следват грандиозната гръмотевична буря. Достатъчни са да ги задържат настрана за още няколко секунди и по-важното, да предоставят нужната ми светлина.

Ето го. Пред кабриолета. Не конят.

А Бен.

Трескаво се труди върху юздите в опит да ги освободи, а лицето му е покрито с кал, с изключение на участъците, където е била отмита от сълзите или дъжда. Устата му е отворена и оттам излизат случайни странни звуци.

— Ах… не… не… моля те…

Хващам го през гръдния кош и го вдигам върху раменете си, като в същото време се завъртам, готов да се втурна обратно. Докато го правя, той успява да развърже последния възел и конят е свободен. Очите му са изскочили от страх; готов е да побегне. Хрумва ми идея. Сграбчвам юздите, преди да е успял да хукне.

Около себе си дочувам плискането на калта и протяжния вой, причинен от копнеж.

Хвърлям Бен върху коня.

Върху мен се сипят пронизителни писъци. Зад мен са, зад мен са, канят се да скочат отгоре ми.

Повдигам крак, готов да се покатеря върху коня.

Конят се стрелва напред и потъва в мрака оставяйки ме след себе си. Виждам как Бен се е вкопчил във врата му в опит да спаси живота си и в следващия миг бързо изчезват в тъмнината.

Хващам окачения на врата ми ТОИ и освобождавам предпазителя.

Първобитни писъци изпълват въздуха.

Затичвам се с пръст върху спусъка и с глава назад, нащрек за пряка опасност. Не позволявай да се дезориентиращ, не губи позиции. Приближавам се до речния бряг вдясно от мен.

Бързай.

Хвърлям светкавичен поглед назад. Тъмни силуети подскачат като шамандури в басейн. Подире ми се носи цяла вълна. Един от силуетите се хвърля с крясък към мен, а чисто голото му тяло блести като мокър мрамор. Оголените му зъби почти приличат на ореол от светлина. Стрелям. Първият лъч не уцелва, но вторият се забива в стомаха му и той се превива на две още във въздуха. Приземява се в краката ми с очи, стиснати от болка, и с неописуем рев. Чувствам как тънките му и дълги пръсти ме сграбчват за глезена и топлия му дъх върху кожата си.

— Къш! — изкрещявам и нареждам на краката си да тичат.

Просъскване вляво. Обръщам се…

И се навеждам. Над мен прелита нечие тяло и се приземява на крака. Завърта се. Върху мен е, с ръце на шията ми и отворена уста. Виждам уголемените му кучешки зъби и черната бездна в дъното на устата му. Ако пропусна, плътта ми, кръвта ми и костите ми ще изчезнат в тази черна бездна.

Лъчът уцелва право в отворена му уста, директно в гърлото. Не пищи. Не може.

Хвърлям безполезния ТОИ настрана, тъй като вече е изразходван. И ето че отново тичам. Вече виждам пристана.

Вълна от тела попада в периферното ми зрение отляво. Пред мен са. Пресрещат ме. Половината от тях се втурват към пристана, за да се доберат до лодката, а другата половина се насочват към мен. Ограден съм от всички страни: зад гърба ми, вляво и отпред. Навсякъде са.

Само не и в реката.

Завивам рязко надясно и целта ми е брегът. Онези, които се намираха зад гърба ми, сега са вдясно и ме доближават със свирепи намерения.

На трийсет метра съм.

Изсипват се пред погледа ми отдясно подобно на вода през скъсана язовирна стена и са на около стотина метра.

Още двайсет метра. Коленете ми треперят.

И с това се свършва. Те ме пресрещат просто така. Виждам как пред мен се изсипва цяла върволица от тях, подреждат се по брега, приклякат и се готвят да се хвърлят отгоре ми.

Но аз не спирам. Въпреки че от очите ми се леят сълзи, а краката ми заплашват да поддадат под мен. Дори когато дробовете ми са на път да се взривят, аз пак не спирам. Няма да умра застанал на едно място. Няма да умра коленичил. Ще умра тичайки и борейки се. Ще ги срещна от упор. Внезапно ме изпълва прилив на гняв, по-мощен от мълниите, разцепващи нощното небе, електрическо напрежение, зареждащо тялото ми.

Никога не забравяй. Чувам ясно гласа на Ашли Джун в ушите си.

Никога не забравяй кой си. Това е гласът на баща ми, плътен и сериозен.

С мощен вик се хвърлям към тях.

Те ме атакуват.

И в този момент скачам във въздуха по-високо, отколкото някога изобщо съм скачал, и прелитам над тях по посока на реката. Водата й се надига, за да ме посрещне.

— Забраненият мах! — крещя.

И ето че съм в реката, която е изненадващо топла. Тишината, докато съм под повърхността й, макар и краткотрайна, предлага прекрасна отмора от воя и крясъците. Само бълбукащи звуци и далечно припяване. После чувам няколко цопвания едно след друго. Скачат във водата след мен.

Протягам ръка напред, замахвам силно и загребвам. Чувствам оттласкването на тялото си, обливащата главата ми вода. После започвам да ритам, протягам другата си ръка и загребвам. Това е начинът, по който винаги съм желал да плувам, начинът, по който ми се е струвало редно да плувам. Вдигам главата си за миг: в реката са, но са безобидни. Тук са като тромави кучета, сравнявани с делфин.

Лодката се е отделила от пристана и вече се намира в безопасност в средата на реката. Пристанът е пренаселен със съскащи и ръмжащи от гняв хора. Виждам, че Епап и Джейкъб гребат и поддържат добра скорост.

Опитвам се да ги извикам, но не мога да бъда чут заради яростната врява и плющенето на дъжда върху водната повърхност. Викам по-силно, но вятърът носи гласа ми в посока, обратна на лодката и на хепърите. Загребвам още няколко пъти, но макар и да съм бърз, лодката, която се възползва от течението по-добре от мен, е по-бърза. Продължават да набират преднина, а аз чувствам внезапен отлив на енергия. Усещам тялото си неописуемо тежко, ръцете и краката ми са като напомпани с нещо, дробовете ми са неспособни да поемат глътка въздух.

— Хей! — крещя. — Почакайте.

Заради дрехите ми е, осъзнавам. Напоени до крайност, те са станали непосилно тежки. Но не мога да ги съблека. Няма начин да продължа да се движа напред и едновременно с това да се събличам. Така че продължавам с усилията, като се концентрирам да движа едната ръка след другата и да замахвам възможно най-силно. Но колкото и да се старая, лодката се отдалечава все повече.

Изоставят ме. Хепърите.

Обръщам се по гръб и плувам. Прекалено уморен съм. Водните капки падат по лицето ми. Най-накрая разбирам какво е да си изоставен. Винаги съм го чувствал, но сега вече наистина го знам.

Веднъж Ашли Джун ми каза как е стояла насред училищния двор, изкушена да убоде пръста си. Да остави краят й да настъпи, да се предаде. Би било толкова лесно. Да затворя очи, да се оставя на течението и да им позволя да ме настигнат. Най-накрая да се поддам. При толкова много от тях краят ще дойде бързо.

Но да сложа край сега би означавало да изоставя единствения човек, който не изостави мен. Ашли Джун.

Обръщам се по корем и започвам да греба. Движенията ми са вяли, чувствам ръцете си като буци кал, които шляпат във водата. Започвам да потъвам.

После чувам плискане на вода някъде близо до мен.

Нечии ръце ме хващат за гърба и ме обръщат. Една ръка се плъзва през гръдния ми кош. Лице се появява някъде отдолу и се притиска към моето.

— Хванах те. Държа те.

В замаяното си състояние решавам, че е Ашли Джун, шепне нежно, чувствам водата по тила и ушите си, дъхът й е насечен и топъл. Иска ми се да я попитам как е успяла да се измъкне, как се е добрала дотук толкова бързо…

Но после ме изтеглят в лодката като мрежа, пълна с риба. Поставят ме в средата. Свели са глави към мен загрижено. Дейвид. И Джейкъб. Нечие тяло се строполява до моето, влажно и черно, сякаш принадлежащо на тюлен.

Сиси.

— Обърнете го настрани — нарежда, докато плюе вода.

Усещам как към едната страна на лицето ми се притиска дърво, твърдо и гладко е, мекото плискане на водата оттласква леко лодката. Избутвам се до седнало положение.

Лодката представлява много малко повече от добър сал, но пък достатъчно широк и стабилен. В центъра й се намира каютата, която е просто дървена колиба. В задната част на лодката Епап и Джейкъб продължават да гребат усилено, придвижвайки лодката надолу по течението и надалече от брега. Ето го и Бен: седи под навеса, прегърнал колене. Поглежда ме, върху набразденото му от вадички лице се появява лека усмивка. Изсвирва с пръсти към задната част на каютата и когато чувам разнеслото се от там цвилене, последвано от глухо потропване на копита върху дървото, ми става ясно.

Цялата нощ ни следват по протежението на брега, стотици от тях, ръмжащи с ненавист, заради това, че са били измамени и лишени от полагащото им се по право. Нощта е безкрайна, изпълнена с дъжд, тъмнина и непрестанния им първобитен вой. Най-сетне спира да вали и облаците се разпръскват. Появяват се луната и звездите, озарявайки с бледата си светлина стотиците, струпали се по брега, чиито очи са широко отворени и изпълнени с желание дори в този момент. Лунната светлина ги гневи, но те остават с нас в отказ да напуснат. Нощното небе просветлява, както винаги се случва в крайна сметка и в заобикалящата ни чернота започват да се появяват нюанси на сивото. Постепенно започват да си тръгват, в началото само няколко на брой, а после с колективен, гневен заради незадоволения им копнеж вой, който продължава над една минута, се обръщат и затичват в обратна посока. Обратно в института, обратно към мрака, затворен между стените му.

Решаваме да действаме на смени през деня: двама на греблата и един на пост. Когато не сме на смяна, спим в каютата — или поне се предполага, че трябва да го правим, — представляваща проста, подобна на барака дървена конструкция, чиято предна страна е открита.

Оставят ме да отдъхна по време на първата смяна, но аз съм прекалено напрегнат, за да заспя. Прекарвам времето си, като топя ризата си във водата и я давам на коня да я смуче, за да си набави вода. Както всички останали не спирам да оглеждам Пустошта за признаци на живот, макар да знам, че горещото и ярко слънце предлага достатъчна защита. Един час по-късно в крайна сметка започвам да плета крака и лягам в каютата. Сънят приижда и се отдръпва като пеперуда с липсващо крило: плахо и неуверено.

Но когато се събуждам, вече е късен следобед. Оставили са ме да проспя две смени. До мен Бен и Епап са в дълбока дрямка. Бен промърморва нещо неразбираемо. Сиси е в предната част и наблюдава брега. Присъединявам се към нея.

— Ще се върнат през нощта — отбелязва.

Кимам.

— И утре вечер. И може би на следващата вечер.

Тя потърква носа си с ръка.

— По-добре да се молим тази река да продължава. Ако стигнем до края й днес, утре…

Не е нужно да довършва изречението.

Мълчим за известно време.

— Някога ще спрат ли да ни преследват?

— Не. — Взирам се в източните планини. — Стига да знаят, че сме тук, ще продължат да идват. Никога няма да спрат. Ще построят убежища по средата на пътя, за да се подслоняват през деня, и ще ги използват като трамплин, за да се доберат постепенно до нас.

Тя отпива от чашата си. Заглежда се в далечината.

— Можем да спрем през деня — заговаря. — За храна. Ако зърнем дивеч, можем да се опитаме да уловим нещо. Нужна ни е храна.

— Имаме ли оръжия?

— Дейвид грабна едно копие. Аз имам кинжалите си. Това е всичко, с което разполагаме.

— Само за толкова имахме време — въздъхвам.

— Можехме да се справим и по-добре. Аз можех да се справя по-добре. Не успях да взема абсолютно нищо. Дори Епап успя да отнесе дневника на онзи учен. А Джейкъб сграбчи чантата на Епап. Вътре няма кой знае какво, само малко дрехи и скицника му, но поне е успял да вземе нещо със себе си.

— Ситуацията беше критична — обяснявам кротко. — Нямаше абсолютно никакво време.

Водата се плиска леко и тласка ритмично лодката. Тя се заглежда в ръцете си и се размърдва леко.

— Благодаря, че се върна за Бен — продумва, а после отива в задния край на лодката.

И когато настъпва нощта, те се появяват отново, дори са повече на брой, лакоми и изпълнени със злост, каквато не съм вярвал, че съществува. Със стотиците от тях, струпани по брега, реката се превръща в някакъв нелеп канал на изтезанието. На крак сме през цялата нощ, нащрек и уплашени. Аз се боя, че реката ще се стесни или дори ще свърши. Но такова нещо не се случва, поне не тази нощ. После луната се снижава, а небето започва да изсветлява и настъпва краят на техните писъци. Един по един, виейки дружно, те се обръщат и си тръгват.

Слънцето изгрява и пейзажът е променен. Вместо потискащо кафявата тиня, покриваща пустинята, тук-там се появяват зелени участъци. До обед гледката е прераснала в тучна зелена морава с разпръснати по нея нарциси и рододендрони. Виждат се групи от растящи заедно големи дървета и от време на време зърваме по някое прерийно куче. Спираме лодката на брега. От всички най-доволен от промяната е конят, който се втурва толкова бързо на покритата със зеленина поляна, че се почудваме дали няма да ни изостави завинаги. Но той просто е гладен; придържа се близо до нас през цялото време, докато пасе. Когато си тръгваме час по-късно, тъй като всички сме нетърпеливи да увеличим разстоянието, без значение колко гостоприемни са земите тук, той изцвилва и изприпква обратно на лодката.

Тази вечер пристигат много часове след здрачаване. Вече им отнема по-дълго време да се доберат до нас. И групата е намаляла на брой. Включили са се само най-младите и най-силните, едва няколко десетки. Остават само няколко часа, преди да са принудени да си тръгнат по тъмно, часове преди изгрева, докато луната и звездите все още блестят в небето.

Аз съм на смяна да пазя, когато изгрява слънцето. Меките оранжеви лъчи, все още достатъчно бледи, че да можеш да гледаш директно към тях, надничат иззад източните планини.

— Това ли е? — Умореният на вид Бен се доближава до мен. — Ще се върнат ли? Това ли беше последният път, когато ги виждаме?

Да, това беше последният път, каня се да му кажа аз. Но дори в този миг не мога да забравя, че в недрата на тази покрита със зеленина земя, недостъпни за слънчевите лъчи и далече от спокойно течащата вода, едно момиче, което някога пое ръката ми в своята, чака сред мрак и студ.

— За последно ли ги видяхме? — пита отново той.

Отклонявам поглед, неспособен да отговоря.

Този следобед отново спираме. Дейвид е забелязал заек. И, естествено, след десет минути лов уцелва с копието си тлъст сиво-бял заек. Изтичва обратно към нас с широка усмивка на лицето и носи животното като трофей. Сиси хвърля поглед към слънцето. Преценява, че имаме достатъчно време. Решаваме да накладем огън и да си устроим пиршество. Бен подскача радостно, а гласът му се носи наоколо.

Всички се залавят за работа. Сиси и Дейвид започват да дерат заека. Бен и Джейкъб тръгват да събират съчки, но не откриват кой знае какво. Само малко суха трева и няколко клона. Епап трие яростно две парчета дърво едно в друго в опит да получи искра. Аз се мотая наоколо, като се преструвам на зает. Отваря се дума да отчупим някое и друго парче от лодката, но идеята бързо е изоставена.

— Скицника ми — предлага Епап. — Можем да изгорим него. Страница по страница.

— Сигурен ли си? — пита Дейвид.

— Напълно — отговаря Епап и се изправя.

— Аз ще го донеса — заявявам в опит да бъда от полза. — В чантата ти е, нали? — Изтичвам, преди да получа отговор.

Чантата му лежи в ъгъла на каютата. Развързвам връзките и я отварям. Скицникът, чиято кожена подвързия е осеяна с петна, появили се там с течение на годините, е голям. Едвам го измъквам отвътре. Повеят на вятъра разгръща няколко страници и го отваря на една с рисунка на купола. Вземам скицника. Не мога да отрека, че е отличен художник. Рисунъкът е чист, линиите са пестеливи, но много изразителни. Разгръщам една страница, после още една. Почти на всички са изобразени портрети на хепъри, а отгоре са изписани имената им. Дейвид. Джейкъб. Бен. Сиси. На повечето от тях е Сиси. Докато готви, чете книга, тича с копие в ръка, пере дрехи в езерото. Заспала в леглото, очите й са затворени, а лицето е спокойно и излъчващо умиротвореност. Прехвърлям страниците към началото, връщайки се назад във времето. Портретите представят хепърите на по-млада възраст.

— Хайде, Джийн, защо се бавиш? — прозвучава от далечината гласът на Епап.

— Идвам веднага. — Прехвърлям още една страница и точно се каня да затворя скицника, когато нещо привлича погледа ми.

В горния край на страницата стои различно име. То гласи: „Ученият“.

Поглеждам към портрета…

И скицникът пада от ръцете ми.

Това е баща ми.