Ловът на бургграфа

„Дай за лова ни от своите мощи

мощ ти,

о, Свети Готфрид, наш пръв Господар!

Дар

чака те — мраморен склеп на светия;

ти я

знаеш мечтата ми, чуй ме, о, Сир! —

сир

восък ти давам за хубави свещи

с вещи

скъпи, с одежди — цял от брокат

кат,

с рог от седеф и от тежко излято

злато;

чело съм свел пред светия ти гроб —

роб

твой «Алексис, тук от Бога властител,

с титул,

син на властели със свят, низпослан

сан!»“ —

тъй се бургграфът с молби натежали

жали,

а Свети Готфрид отвръща „Не нам!“ —

ням…

— Паж, донеси ми кесията; коня,

оня

мой андалуски жребец, оседлай; —

лай

носи се… — Викайте графа; — кучкара

кара

псетата лавнали… Още в зори

ври.

Вие, стрелци, моя в пир гласовита

свита,

твърд е лъкът ви и ваште стрели —

зли!

Пищна трапеза го вече смелчака

чака,

чакай, готвачо, ще тътне безспир

пир!

Хайде, приятели! Селската сган я

каня

също — еленът тук иска селяк

як!…

Тръгват на лов, а мадам Изабела,

свела

плахо очи, ги следи с дяволит

вид.

Вихром летят сенешали, барони

в брони,

чака ги зноен, за лов отреден

ден.

Рейтари, божи слуги и властели,

те ли

мечки не гонят сред горската сеч

с меч!

Пажове, дами с каляски, джуджета;

шета

рой соколари и доста пресвят

свят.

Ето, бургграфът с осанката строга

рога

пръв е надул и елени насам

сам

свърна; не, няма в спасение звяра

вяра;

няма при стария храбър бургграф

гаф!

Дръж! Но елен сред гонитбата бясна

блясна

и като мълния в миг се в искри

скри.

— Дръжте го, псета, гонете, викачи!

Качи

звярът цената си — в звонк ще платят

плът

ей като тази… Къде се, Диана,

дяна,

Майко на силфите с вечно пиян

Пан!

Дай ми рогата му, дай ми трофея,

фея!

Майко на храбрите, сестро в суров

лов.

Както монах радва с лепта убога

Бога —

своя дворец ти поднасям на длан;

дан

друга не ща — всеки плячката близка

иска,

но ме зарадвай с елена сломен

мен.

Гневният конник прегънат о две е,

вее

черна наметка с пресипнал от бяс

бас.

Псетата лаят, направо се късат,

хъсът

ги озверява, ври всичко назад —

ад!

Бяга еленът, напряко се втурва!

Урва! —

близо са, скоро ще му пресекат

път.

Сбогом лъки и потоци пенливи,

иви,

ниви с шумяща нашир и надлъж

ръж!

Стене еленът и кърши, кървейки,

вейки;

с дебри зелени на помощ излез,

лес!

Мракът беглеца все тъй го с палаши

плаши,

стряскат го псетата с вълчия свой

вой.

Шпорят мъжете жребците игриви,

гриви

вейнали — всяка земята мете;

те

с лъскави сбруи днес в кърви са цели —

цели

хълбока конникът гневен с жесток

ток.

Нищо не чува еленът, май свърши;

с върши

цял е закрит… Тишина до безкрай… —

Рай!

Всуе! Как стръвната глутница зла е;

лае,

иде и екне сред мрака дълбок

рог!

Хуква. Но свършва внезапно земята;

мята

пламнало тяло, от пръски облян —

блян!

Ах, как водата е милващо-плава!

Плава.

Лаят нараства, о, беден елен —

в плен!

Будят фанфарите в псетата звяра,

в яра

екнат тръбите сред здрача зелен —

в плен!

Ето, гонячите вече приклякат;

лакът

опват стрелците с дъх затаен —

в плен!

Всичко към битката кръвопролитна

литна!

Плавай — дано им избягаш, дано!

Но

стръвната глутница с ярост се хвърли —

върли

псета! — в дълбоката горска вода.

Да,

трябва да бяга! Спасение няма!

Яма

скоро ще зейне сред тия вълни.

Ни

бързият бяг, нито с Божа намеса

меса

ще го избавят от кучия бес,

без

да се раззинат в месата издрани

рани

и да засити тъй тяхната стръв

с кръв.

Ръфат го псетата, рухнал, се вече

свлече;

удрят го, мушкат го и за капак —

пак!

Мъртъв! От щастие чак им призлява —

слава!

Рогът за твоята гибел вести!

Ти

днес ще красиш победен пиршествата

с двата

реда бокали и скъпи блюда.

Да,

но отмъстен си… Австрийката млада

ада

ще избере — вместо рай с лопатар

стар.

Сметката прави си той без кръчмара!

Кара

грохнал трофея, но с бляскав ескорт —

горд.

Докато гърчи ти в кръв запламтяло

тяло,

тази, която той взе за жена,

на

графското, славен трофей предпочело,

чело

бодна рога… Който трябва, е в срок

с рог!

Славният знак и над двете глави е —

вие

равни днес шествате с тоя рогляв

граф!