Лудият жезъл

XVIII.

Пол се обърна към вратата. Неестествена сянка покриваше едрата фигура на застаналия там човек. Веднага щом погледът на Пол попадна върху него, онзи пристъпи напред и влезе. Сянката се разсея.

Пол се вгледа в него. Човекът беше облечен с жълто наметало, а отдолу се виждаха по-тъмни дрехи. Беше синеок, с пясъчножълта коса, побеляла по слепоочията. Чертите му бяха загрубели, лицето му — почти открито, почти откровено. Усмихна се. В устата му проблесна златен зъб.

— Е, получи урок, момче — каза той и Пол разпозна гласа му. — Беше те победил, но си позволи да се разсея. Разтурих старото заклинание, за да ти дам възможност да се измъкнеш, да те видя какво ще направиш — той поклати глава. — Ама и ти не трябваше да си позволяваш да се разсейваш. Трябваше веднага да нападнеш, а не да ми стоиш и да зяпаш. Ако онзи беше по-добър, през това време да те е убил.

— Но самото разсейване би могло да бъде заплаха — отвърна Пол.

— Ако върху тебе рухва къща, ти не обръщаш внимание на клаксона на връхлитащата кола. Първо се справяш с най-непосредствената заплаха. Така се оцелява. Добре се справи, но се колебаеше. А това може да е фатално.

— Кола ли рече? Ама кой си ти, дяволите да те вземат?

— Знаеш името ми.

— Хенри Спайър?

Мъжът отново се усмихна.

— Толкоз, свършихме със запознанството.

Измъкна отнякъде черно цигаре, набута в него цигара и го вдигна към устните си. Още преди да го захапе, от него се издигна дим. Мъжът изпусна колелце и се огледа.

— Нещата май са потръгнали тъкмо както ги бях изчислил — отбеляза той.

Бръкна под наметалото и измъкна статуетката, която Пол бе скрил в тунела.

— Намерил си я…

— Че как.

Хенри Спайър мина край него и постави фигурката върху втория лъч отдясно на диаграмата от пода.

— Още шест — подхвърли той, изправи се и се обърна.

— Това е първата цигара, която виждам в този свят — отбеляза Пол.

— Един предприемчив мъж си избира удоволствията, от който свят си хареса — отвърна Спайър. — Ще бъда щастлив да те науча на всичко това по-късно. Но сега си имаме важна работа.

— Сънищата — рече Пол. — Ти ме освободи от онова, което бих могъл да нарека първа серия, онази нощ на пътя…

Спайър кимна.

— Само че после имаше още — мястото беше същото, но те бяха много по-различни.

Спайър кимна отново и димът се изви над главата му.

— Тъй като това първото си беше жива пропаганда, реших, че просто ще е справедливо да имаш по-пълна представа, щом противникът се беше възползвал вече от тази възможност.

— Трябва да си призная, че не успях да разбера докрай тази по-пълна представа.

— Е, ако беше успял, щеше много да ме изненадаш — изкоментира Спайър, — тъй като ставаше въпрос за чужда и много по-стара цивилизация. Онова, което е много по-важно, обаче, е дали я намери за привлекателна или не.

Очите на Спайър изведнъж срещнаха очите на Пол и той отмести поглед.

— Намерих я за… завладяваща — каза той и когато отново погледна Спайър, забеляза, че той пак се усмихва.

— Отлично — отговори онзи. — Значи се оказва, че сме съгласни един с друг, що се отнася до основните ценности. Какво ще кажеш да измъкнеш сега и останалите шест ключа и да си свършим работата?

Пол се огледа из стаята. Махна с ръка.

— Предупредихме за невниманието и за разсейването. Ами с тези тримата какво ще правим?

— За да се събудят тези тримата, трябва някой да ме надвие — обясни Спайър. — Това би изисквало някой да пречупи волята ми, а пък се съмнявам, че онова, което ще ти предложа сега, ще я докара дотам.

Пол поклати глава и се извърна. Загледа се в неподвижното тяло на Таиса, простряно върху каменния блок.

— Погледът ти следва посоката на мислите ти. Разбрах.

— Наистина ли се изисква и човешка жертва?

— Да. И се радвай, че имаш някакъв избор. Можем да оставим момичето, за да се позабавляваш с нея по-късно, и да използваме Райл, който би бил много щастлив да те убие, ако това му вършеше работа.

— Ами моят… моят брат?

— Той не ни влиза в плановете. Райл е успял да изкриви мисленето му. Предлагам ти да ми позволиш да го отстраня — може би да го пратя в същия онзи свят, в който си израсъл ти.

— Той е магьосник. Може да намери обратния път.

— Достатъчно просто ще е да го снабдя и със загуба на паметта.

— Малко гадно ще е.

— Не бих нарекъл държанието му спрямо тебе образцово.

— Но, както сам изтъкна, той е расъл под влиянието на Райл.

— На кой му пука каква е причината? Склонен съм да го пощадя, само защото ти се пада брат!

— Да речем, че ти дам онова, което искаш. С какво ще ми гарантираш, че ще ти трябвам и след това?

— Ще настъпят огромни промени, а аз не бих могъл сам да овладея цял свят. Лудите жезли не се срещат под път и над път. Не бих пропилял залудо нито един от тях. А ти, разбира се, винаги ще заемаш специално място заради помощта, която си ми оказал.

— Разбирам — кимна Пол.

— Така ли? А съзнаваш ли какво ще сполети този свят, когато Портата се отвори?

— Поне така мисля. Или поне имам известни подозрения.

— Това ще е нашият звезден миг. Със силата, с която ще разполагаме, ние ще бъдем боговете на този нов свят.

Погледът на Пол се измести към Портата, където някаква зрителна измама караше фигурата на прикованата птица да изглежда така, сякаш се опитва да се откъсне.

— Ами ако кажа „не“? — попита той.

— Това би причинило и на двама ни значителни неудобства. Но каква ли възможна причина би могъл да ми изтъкнеш за своето несъгласие?

— Не ми харесва принудително да ме забъркват в разни неща, независимо дали ти, или Райл, или самите статуетки. Откакто стъпих на този свят, все някой ме манипулира. Вече ми писна.

— Е, що се отнася до най-важните неща, изборът винаги е ограничен. В този случай или си с мен, или си против мен, или искаш да се чупиш от мен. Два от тези отговори са неприемливи и изискват съответните действия от моя страна.

— Това не би ми харесало — кимна Пол, — но може и на тебе да не ти хареса.

— Ей, момченце, да не би да ме заплашваш?

— Не, просто ти говоря за възможните последици.

Едрият мъж въздъхна.

— Ти си силен, Пол — заговори той. — Днес си по-силен от когато и да било в твоя живот. Ти премина през своето посвещение. И светлините ти сияят в най-голямата си хубост — засега. Няма как да се каже докога ще продължи това, разбира се. Но както и да е, все още аз съм по-силният. Между нас няма да има никакво премерване на силите. Пред урагана на моята воля ти ще мъждукаш като пламъка на свещ. Още сега аз бих могъл да те принудя да извадиш Ключовете. Но бих предпочел да го направиш доброволно, защото те искам жив, на моя страна и без да се отплесваш по разни други неща.

— Защо?

— Имам си причини. Ще ти ги кажа по-късно, когато съм сигурен в тебе.

— Ти предвиди възможен конфликт между нас. Каза нещо, което…

— Да, казах. Но няма нужда да става така. Ако ти се гади, аз сам ще извърша жертвоприношението.

Пол се разсмя.

— Не ти говоря за това. Само преди малко щях да убия Райл, ако ми се налагаше. Както казах, ти ме притискаш, ти ме манипулираш.

— Нямам друг избор.

— Да бе, да.

Спайър се извърна за миг и се втренчи в Портата.

— Чудя се… — подхвана той.

— Между другото — прекъсна го Пол, — ако ме убиеше, как щеше да се докопаш до ключовете?

— Много мъчно, ако изобщо успеех да ги докопам — отвърна Спайър, — тъй като ти си ги разнасяш в нещо, което на практика си е частна вселена. Ако умреш, да се проникне в нея щеше да е страхотен проблем.

— Значи твоята метафора със свещичката и вятъра май не беше много на място, а? Щеше да се поозориш доста.

— Може би. А може би не. Е, аз не бих разчитал само на това. Портата може да бъде отворена и само с един-единствен ключ — но това би ми отнело година-две и бих видял доста зор. Хубаво е, че говорим само хипотетично, нали?

Пол прекоси залата и за пръв път докосна Портата. Беше студена. Очите на прикованата змия сякаш го пронизваха.

— А какво би станало, ако някой унищожи статуетките?

— Трудничко ще е — отвърна Спайър. — Дори и да знаеш как може да стане.

— Е, говорим хипотетично, нали така?

— Вярно. Портата би изчезнала от този свят, а ти ще си стоиш там и ще съзерцаваш на нейно място проста скала.

— Но сега тя е отворена… или пък би могла да бъде отворена, без помощта на Ключовете… на друго ниво?

— Да. Но само безплътните неща могат да минат оттам — както ти в твоите сънища.

— Но какво изобщо я е докарало тук?

— Баща ти, Райл и аз я докарахме… с неимоверни усилия.

— Как? Ами статуетките какво общо имат?

— Стига вече с тези хипотези… и изобщо с всякакви въпроси — отсече Спайър. — Можеше да избираш между три неща — едно добро и две лоши, спомняш ли си?

— Да.

Пол се обърна към него, облегна се на вратата и скръсти ръце на гърди. Веднага усети студа по гръбнака си, но не се и помръдна. Все още усещаше силата да пулсира в десницата си.

Очите на Спайър се разшириха леко, само за миг. Той погледна нагоре, а после отново надолу към Пол.

— Знам какво ще ми отговориш — каза той, — но искам да те чуя как го казваш.

— Избягал си от баща ми и си го оставил сам срещу цяла армия.

Спайър се намръщи. Изглеждаше озадачен.

— Той действаше противно на това, което го съветвах — каза той. — Армията се намеси заради онова, което направи той, не аз. Нямаше смисъл и аз да умирам заедно с него. Но на тебе какво ти пука? Че ти дори не си го познавал.

— Просто съм любопитен — вдигна рамене Пол. — Искам да разбера как изглежда и от твоя страна.

— Разбира се, ти не би използвал това като аргумент да ми откажеш? Ти беше само едно бебе.

Пол кимна. Мислеше си за онова, което може би беше призракът на баща му — който бе вървял до него в залата с мъглите.

— Прав си. Но нека ти задам още един въпрос, ако обичаш. Вие двамата бихте ли стигнали по-нататък до бой за хегемония над тази земя?

Лицето на Спайър почервеня.

— Не знам — отвърна той. — Може би…

— Да не би тази борба да беше вече започнала? Бил си на прага, и…

— Стига! — кресна Спайър. — Приемам, че отговорът ти е „не“. Поне би ли ми обяснил каква е истинската ти причина да ми откажеш?

Пол сви рамене.

— Избери си, която и да е от всичките, които ти изредих. Може и аз самият да не съм съвсем сигурен. Обаче знам, че са достатъчно.

Сега студенината бе проникнала в цялото му тяло, но той дори не понечи да се дръпне от фигурата на змията, на която се бе облегнал. Сякаш тя сама го бе поканила да се облегне точно там…

— Срамота — обади се Спайър. — Защото тъкмо започваше да ми харесваш…

Пол го удари. Бе събрал силата си до капка, подкрепи я с цялата си воля и я хвърли срещу магьосника.

Много, много бавно Хенри Спайър извади фаса от цигарето, пусна го на пода и го смачка с крак. Прибра обратно цигарето в някакъв таен джоб под наметалото. Беше си чисто показно. Пол знаеше, че онзи усеща силата на атаката му. Но представлението си оказа въздействие. Пол усети, че трепери от страх пред силата на Спайър, но продължи с обсадата и дори успя да събере още сила, за да я подкрепи. Влагаше всичко, на което бе способен, и се чувстваше така, сякаш се плъзга по дълъг тунел, който свършваше в пълен мрак.

Спайър вдигна очи и те се заковаха в неговите. Изведнъж Пол усети надигащата се съпротива.

Спайър пристъпи към него.

Сякаш го обля гореща вълна, сякаш прицелът на неговите усилия стоеше точно пред него, а не на известно разстояние.

Той трескаво превключи на второ зрение. Съсредоточи поглед върху настъпващия към него с вдигнати юмруци Спайър. Образът на магьосника, все още на известно разстояние, се разсея. Лицето му се кривеше в глупава усмивка, по челото му бе избила пот. Юмрукът му вече замахваше.

Вниманието на Пол се разсея. Той се приведе напред и прикри лице с ръце. Чу тежко „Думмм!“ и разбра, че юмрукът на Спайър се бе стоварил върху Портата.

Отпусна ръце и замахна с левия си юмрук, после с десния, и улучи Спайър право в корема. Ударите му се оказаха изненадващо слаби. Корав човек беше.

Дори когато замахна с ляв ъперкът и усети, че е улучил, той разбра, че най-голямата болка, която бе почувствал онзи, сигурно бе в разкървавените кокалчета на дясната ръка. Тя бе странно увиснала. Пол веднага стовари един десен прав върху лицето му, но Спайър отби удара. После се втурна в атака.

Тялото му го смаза и го притисна до Портата. Главата на Пол се удари тежко в нея и му се зави свят. После Спайър отстъпи назад и погледите им отново се срещнаха.

Призова драконовия белег за защита и шок разтърси като светкавица цялата му нервна система. Удари с цялата сила, която бе събрал досега, но тя едва-едва успя да устои на силите, които другият бе обърнал срещу него. Усети върху себе си натиск, който се натрупваше все повече и повече — подобен на онзи, който Райл бе насочил срещу него. Сега и той, и Спайър стояха абсолютно неподвижни, и макар че хвърляше всичките си сили в защитата, натискът все повече се увеличаваше.

Слепоочията му започнаха да туптят, дишането му се затрудни. Целият бе подгизнал в пот, макар че все още му беше ужасно студено. Умът му се замъгли, проясни се, пак се замъгли. Усети, че може да задържи Спайър само още няколко секунди. Защитата му щеше да се пречупи, мъжът щеше да му наложи своята воля, да го принуди да извади статуетките, а после може би щеше да принесе в жертва точно него. Къде бе пламъкът, който го бе водил, който го бе пазил?

Сякаш дочу едва доловим подигравателен смях. В този миг разбра, че седемте го бяха водили тъкмо към този край. Те искаха Портата да се отвори. Ако той не искаше да го направи, те нямаше да го защитават от онзи, който искаше.

Зрението му започна да угасва, отново му се зави свят. Ако това щеше да е краят, то поне бе длъжен да опита да нанесе на врага си последен удар.

Подпря десния си крак на вратата отзад и се метна към Спайър, размахал и двата си юмрука напред, нагоре…

И се изненада, че успя да го улучи. Последното нещо, което видя, преди да се строполи на земята, бе смаяният поглед на Спайър, преди той да се прекатури назад.

Черна вълна заля ума на Пол. Когато се удари о пода, той не усети нищо.