Лунен танц

Пролог

Ромни Хол, Йоркшир

Лятото на 1815

Опаковаше багажа си, когато чу първия писък. Разбира се, не беше необходимо сам да опакова нещата си, имаше много слуги, които можеха да свършат работата вместо него. Но Фелън Ромни беше необикновен човек — саможив и циничен. Той нямаше нужда от помощта на слугите, а Ханигън, единственият човек, на когото вярваше и можеше да повери нещата си, беше излязъл да изпълни някакво тайно поръчение. Фелън нямаше да намерение да прекара нито нощ повече в малкото занемарено имение, което беше домът на неговите родители.

Въобще не трябваше да се връща вкъщи. Не беше и искал. Откритата война между баща му, който беше един вечно пиян донжуан, и истеричната му майка превръщаше Ромни Хол в бойно поле. А Фелън се беше наситил на битките през последните няколко години, те му стигаха за цял живот. Всичко, което можеше да покаже като доказателство за седемгодишната си служба в армията, беше един белег от рана с нож, която беше дяволски близо до сърцето му, и страст към екзотични места и екзотични климати. Животът в Англия му се струваше нездравословен, беше неприятен за Фелън. Особено го отвращаваха студените и усамотени блата на Йоркшир, които неговият непредпазлив и неблагоразумен по-млад брат толкова много обичаше.

Беше продал чина си в армията преди години. Същият чин беше купил навремето, въпреки гневните протести на родителите си. Най-накрая се върна у дома: не заради баща си, чието здраве беше сериозно подкопано от покварения живот, който беше водил; и не заради майка си, чието силно развито чувство за собственост и невъздържан характер като че ли бяха станали още по-неприятни с напредването на възрастта — нещо, което го изненадваше. Беше се върнал у дома заради своя полубрат Валериън, един от малкото хора, които обичаше и от чиято съдба се интересуваше.

Но дори заради Валериън не би останал и ден повече. Мрачните и студени Йоркширски нощи като че ли го задушаваха. Ако Господ е рекъл, баща му можеше да живее още двайсет години, а той самият можеше да се скита на воля по света. Когато дойде време да наследи нежеланите задължения на родителите си, страстта му към пътешествия може би щеше да се е уталожила.

Той чу писъците, които идваха някъде отдалеко и смътен ужас го завладя. Позна гласа на майка си — тя често надаваше писъци — било гневни, било издаващи дълбока мъка. Никой друг не би могъл да пищи така, че звукът да се чува във всички стаи на порутеното имение. А думата, която неясно се долавяше, като че ли беше „убийство“.

Намери я в стаята на кулата — студената каменна спалня, която тя никога не споделяше с лорд Хари. Тя се беше надвесила над тялото на съпруга си, а локвата кръв, която се беше образувала под него, се просмукваше в полите на роклята й.

— Убиец! — пищеше тя.

Очите й, потъмнели и обезумели, блестяха на бледото й лице. Дългата й сива коса се спускаше разрошена около лицето й. Приличаше на вещица.

— Убил си собствения си баща!

Фелън проследи погледа на майка си и видя своя по-малък брат. Валериън беше също толкова неподвижен, колкото и тялото на баща им. Единствено лейди Марджъри се движеше, стенеше и кършеше дългите си слаби ръце. Люлееше се напред-назад над тялото на съпруга, когото беше презирала през целия му живот.

— Той е убил баща ви — пищеше Марджъри, пронизителните й писъци граничеха с лудостта. — Видях го, Фелън! Той прободе горкия човек, който винаги беше обичал това мръсно малко копеле повече от тебе, неговия законен син. Той…

— Достатъчно! — прогърмя гласът на Фелън.

Той направи крачка към по-малкия си брат и видя болката и мъката в очите му. Видя също така кръвта по ризата му и по ножа, който държеше в ръката си. От тримата с името Ромни в стаята, които бяха останали живи, само Валериън — безумният, непредпазливият, той, който нямаше законно право да претендира за името, само той, единствено той беше обичал лорд Хари. Единствено Валериън скърбеше за смъртта му.

— Дай ми ножа, Вал.

Валериън прекоси сковано стаята и сложи ножа в огромната, протегната към него ръка на брат си. Ножът беше топъл и влажен от полепналата по него кръв. Валериън вдигна очи и срещна погледа на брат си. За първи път красивото му лице, за което Фелън не веднъж му се подиграваше, беше бледо, а мъката го караше да изглежда грозно.

— Не съм го убил аз, Фелън — каза той. — Чух майка ти да пищи и…

— Лъжец! — изпищя Марджъри. — Видях те, злобно копеле. Ти си убиец! Видях те да забиваш ножа в сърцето му.

Не можеше да не се види шокът, който беше изписан на лицето на Валериън. Той погледна лейди Марджъри.

— Тя лъже — отчаяно рече той. — Тя е луда, Фелън. Знаеш, че не бих могъл…

— Видях те! — отново запищя Марджъри. — И ще кажа на всички. Ще те обесят. Ще се погрижа да го направят. Отцеубийството е престъпление срещу природата. Ще те преследват като куче, ако се опиташ да избягаш. Ще те влачат, окован във вериги по улиците. Спри го, преди да се е опитал да избяга, Фелън. Убий го, ако трябва!

— Не! — извика Валериън. — Няма да избягам. Ще остана тук и ще открия кой го е убил. Ще го докажа…

Лейди Марджъри се изправи. Вцепенен от шока, Фелън гледаше как изцапаните й с кръв поли обвиват тялото й — слабо и немощно.

— Направи нещо, Фелън! — изсъска тя. — Те може и да не повярват на истината. Може да помислят, че си го направил ти. Убий го, преди да е избягал. Ако ти не го направиш, ще го направя аз. Няма да намеря покой, докато той не умре!

Тогава Фелън се размърда и сграбчи брат си за ръката.

— Трябва да излезем оттук — каза той. — Хайде, ела.

— Няма да избягам — упорито продължаваше да настоява Валериън.

Само миг беше необходим на Фелън, за да вземе решение. Чуваше слугите да се приближават. Бяха още далеко, но щяха да стигнат и дотук. Идваха да разберат защо пищи лейди Марджъри.

— Да, ще избягаш — каза той. — И аз ще дойда с теб.