Лунен танц

Глава 15

Слънцето ту се появяваше иззад мокрите листа, ту се скриваше. Валериън пришпорваше конете и те препускаха из калта. Той караше прекалено бързо и много добре осъзнаваше този факт. Но не намаляваше скоростта. Трябваше да върне Софи при страшничката й мама, при гръдта, която я беше откърмила. Трябваше да предупреди Фелън за внезапното появяване на Лемур. И, преди всичко, трябваше да се обръсне.

Вятърът развяваше воала му и откриваше брадичката му. Софи се беше сгушила в него, очите й бяха затворени, бузите й бяха порозовели. Тя не поглеждаше към него и той се надяваше, че и занапред ще бъде така. Да кара по-бавно беше невъзможно за него. Трябваше да се върне у дома, преди да е настъпила катастрофата.

Нямаше представа кой е Марк-Дейвид Лемур, но мислеше, че Фелън ще знае. Фелън всичко знаеше. Трябваше да бъде предупреден. Каквато и да беше връзката между Лемур и Джулиет, появяването му не вещаеше нищо хубаво за нея. И нито един от двамата братя Ромни нямаше да стои и спокойно да гледа как той я отвлича.

Сведе поглед към жената, която се бе сгушила в него. Очите й горяха, тя се оплакваше, че й е топло и че има главоболие. Той предположи, че причината е във вчерашния проливен дъжд. Искаше да я види у дома й, в леглото, с чаша горещ чай в ръката.

Всъщност, искаше да я види у дома си, в леглото, с него, но не беше възможно. Беше прекарал една нощ с нея и едва ли щеше да има друга. Тялото му все още се измъчваше от близостта й. Вероятно нямаше да преживее още една такава нощ. Можеше ли един мъж да умре от неудовлетвореност? Можеше ли членът му да стои втвърден толкова дълго, че нещо да се повреди и да не функционира повече?

Щеше да му се отдаде възможност да намери отговора на тези въпроси, помисли си той с горчивина и намали скоростта на каретата. Наближаваха Хемптън Реджис. Експериментът може и да имаше научна стойност, но му липсваше всякакво очарование. Помисли си, че би предпочел смъртта, ако можеше да избира.

Софи вдигна глава, когато каретата спря пред бащиния й дом. Беше късна сутрин, слънцето грееше ярко над главите им, а нейните сини очи горяха трескаво и гледаха замаяно.

— Къде сме? — попита тя и го погледна с нескрито възхищение.

— У дома, любов — отговори той.

— Това е добре. Страхувам се, че не се чувствам много… добре — каза тя.

Предната врата се отвори и майка й застана на прага.

— Софи!

Не можеше да се отрече, че в гласа й прозвуча истинска майчинска загриженост.

— Какво се е случило? Чухме, че пътищата били наводнени, но имахме пълно доверие на мисис Рамзи…

— Тя не се чувства добре — сприхаво каза Валериън.

Скочи от каретата с абсолютно пренебрежение към етикета. Мисис Де Куинси, съпругът й и няколко слуги бяха наобиколили каретата. Майката даваше нареждания на всички с ясен глас. Валериън пренебрегна и нея, и нарежданията й, взе лекото тяло на Софи в силните си ръце и се отправи към вратата.

— Моя мила мисис Рамзи! — възкликна мисис Де Куинси. — Позволете на слугите да я занесат. Не ви прилича…

Той отново не й обърна внимание, мина през вратата и стигна до широкото предно стълбище.

— Кажете ми къде е стаята й.

— Наистина, не мисля, че…

— Кажете ми къде е стаята й — повтори той.

Гласът му приличаше на този на брат му. Страховитата мисис Де Куинси нервно отговори, явно отстъпила пред напористата мисис Рамзи.

— Добре ли е тя? — неспокойно бъбреше майката, докато подтичваше край тях. Малката свита от слуги вдигаше невъобразим шум, докато се суетеше напред-назад. — Да не е станала катастрофа, тя наранена ли е…?

— Казах ви вече, тя не се чувства добре. Стоенето под дъжда й е дошло в повече, вероятно е настинала. Няколко дена в леглото и отново ще бъде добре.

Думите, гласът му и въобще цялостното му поведение далеч не бяха подходящи за една дама, но мисис Де Куинси беше толкова загрижена за здравето на дъщеря си, че дори не забеляза.

Спалнята на Софи беше приказна. Отговаряше напълно на неговите мечти. Леглото беше огромно, високо, застлано с нежни бели чаршафи. На него имаше цял куп пухени възглавници. Той внимателно я положи долу.

— Тя има нужда от гореща баня — заяви майка й. — Трябва да направим компреси на гърдите й и да сварим билков чай, от който тя ще се почувства по-добре. Мисис Рамзи, не можем да изразим благодарността си с думи. Веднага ще ви приготвим една стая. Сигурна съм, че ще искате първо да се преоблечете, а после да се явите пред очите на хората. Ще изпратим човек до Сатърс Хед да информира съпруга ви. Мистър Де Куинси, погрижете се за това. Уокър, кажи на готвачката да приготви пилешка супа. Мери, придружи ме…

Тя изчезна, все така давайки нареждания на околните. Свитата от слуги и съпругът изчезнаха заедно с нея. Оставиха Валериън насаме със Софи.

Усамотението им щеше да трае само миг. Скоро щеше да се появи нейната камериерка, вероятно след като изпълни всичките искания на господарката си. Тогава него щяха да го изгонят от стаята. Той се загледа в Софи. Каза си, че я вижда за последен път Не се доверяваше на себе си, не знаеше какво може да направи, ако продължи да се вижда с нея. Тя като чели спеше, бузите й бяха зачервени, дишането — учестено. А после отвори очите си, погледна го и се засмя.

— Изглеждаш извънредно странно — нежно каза тя.

— Ласкателка — отговори той шепнешком. — Майка ти ще поеме нещата в ръцете си, а аз ще си тръгвам вече. Довиждане, мило момиче.

Лицето й помръкна, в очите й се появи тревожно изражение.

— Ще се върнеш, нали.

Беше я лъгал толкова много пъти, че не искаше повече да я лъже.

— Не съм сигурна. Мистър Рамзи отдавна говори, че ще заминем за континента. Мой дълг като негова съпруга е да го придружа.

— Ти никога не си ми приличала на жена, която е особено привързана към задълженията си.

— У мен има много неща, които силно ще те изненадат — с горчивина рече той.

Отстъпи пред изкушението и я погали по бузата. Тя обърна глава и целуна ръката му.

— Обещай ми — прошепна тя — Обещай ми, че няма да заминеш, преди да си ми казала „довиждане“.

— Довиждане — каза той и се наведе, за да я целуне по бузата.

Тя се обърна в най-неподходящия момент. Той беше вдигнал долния край на воала, съвсем мъничко, колкото да позволи на устните му да докоснат бузата й. Но поради движението, което тя направи, устните му се сблъскаха с устата й — гореща, влажна и отворена.

Прииска му се да използва езика си. Прииска му се да се покатери на леглото и да я люби. Изстена — дълбоко гърлено стенание. Отдръпна се точно навреме, миг преди да й покаже точно какви са мъжките целувки. Тя го гледаше втренчено, пребледняла от шока и изненадата. Смачканият воал закриваше лицето му, а само Господ знаеше дали не е усетила наболата му брада. Той мислеше, че не е, но нямаше намерение да остане и да провери.

— Довиждане — отново каза той.

А после се обърна и излезе от стаята, без да погледне назад.

Настроението на Фелън Ромни беше станало още по-лошо. Избухливият му нрав не се повлия особено от влизането на брат му в библиотеката. Беше пладне. Брат му свали смачканата си шапка и я хвърли в камината Тъй като беше летен, горещ ден, в нея не гореше огън, но в жеста му все пак се криеше предизвикателство.

— Боже мой — едва чуто прошепна той, докато погледът му обхождаше брат му. — Нима си карал през града в този вид?

Валериън се хвърли на един стол. Удареното му око беше придобило невероятно морав цвят, имаше нужда от бръснене и изглеждаше така, като че ли е готов да пребие някого. Фелън се запита дали честта да бъде пребит ще се падне на него.

— Нямах никакъв избор. Бяхме хванати като в капан от дъжда и принудени да прекараме нощта в един хан.

Фелън разтревожено се изправи.

— Вал, ти нали не…

— Не, по дяволите, не съм. Прекарах цялата отвратителна нощ в нейното проклето легло, с проклетата й глава на проклетото ми рамо и не я докоснах нито веднъж!

— Браво на теб — отдъхна си Фелън.

Валериън скочи от стола и наперено закрачи из стаята. После се подпря на бюрото. Беше готов да налети на бой, изражението на лицето му беше заядливо. То беше особено смешно, като се има предвид видът му, който беше съвсем окаян.

— Браво на мен — направи гримаса той. — Ще ти кажа какво ще бъде най-добре за мен. Да се махаме оттук. Уморен съм вече. Не мога повече да чакам Ханигън да намери някакво щастливо разрешение на нещата. Уморих се да седя на задника си, без да правя нищо. И ако още веднъж видя Софи де Куинси, ще…

Спря да говори, защото, като джентълмен, не искаше да информира брат си точно какво копнее да направи със своята любима.

— Мога да си представя — каза Фелън не особено радостно.

— Няма повече да споря с теб — каза Валериън. — Да бъде, както ти искаш! Да изчезваме оттук и да вземем Джулиет с нас!

Фелън замръзна на място.

— Не! Казах ти вече, тя ще остане тук. Няма да ти позволя да прехвърлиш неудовлетворените си сексуални желания върху нея.

— Нима мислиш, че съм от мъжете, които постъпват така? Трябва да ти насиня окото — с опасни нотки в гласа заяви Валериън.

Фелън се усмихна горчиво.

— Само си търсиш извинение, за да ме удариш. Без съмнение, аз го заслужавам. Един бой с юмруци може да се отрази добре и на мен, защото и аз самият напоследък не съм особено задоволен. Но мисля, че ще бъде загуба на време да се бием двамата. Благодаря на бога, че най-сетне си готов да заминеш оттук. Но няма да вземем Джулиет.

— Нима ще я оставим на благоволението на мъжа, който я търси?

Фелън го зяпна.

— Аз не съм ти разказал за него — каза той. Беше съвсем сигурен.

— Не, не си. Срещнахме го в хана. Доста приятен на вид мъж на име Лемур, който каза, че търси избягалия си прислужник. Момче на име Джулиън Смит.

— Проклятие!

— О, не се тревожи, братко мой. Аз му казах, че тя е тръгнала на север с половината богатство на града. Той се втурна подире й. Но не знам колко дълго може да продължи това. Рано или късно, той ще се върне. А аз нямам намерение да я оставя в ръцете му.

— Нито пък аз — отговори Фелън.

— Тя не е неговият слуга, нали?

— Тя е неговата съпруга.

Валериън тихичко подсвирна.

— Тогава наистина е по-добре да се махаме оттук — каза той. — И да побързаме.

— С тези дрехи ли ще пътуваш?

— Това беше последният път. Повече няма да навличам тези проклети рокли — предупреди го той.

— Не прибързвай. Може да минат ден-два, докато успеем да купим билети. Междувременно, стой настрана от твоята интелектуалка.

— О, точно това имам намерение да правя. Но времето е ценно. Аз изпратих Лемур по грешна следа, но, рано или късно, той ще разбере истината. Все някога ще се появи тук. Аз мисля, че ще бъде скоро.

Фелън се замисли. Щеше да бъде доволен да излее гнева си върху този жалък, презрян червей. Той беше наранил Джулиет, и то достатъчно лошо. Искаше му се да го убие.

Неканени, мислите продължиха. Ако го убиеше, както, без съмнение, Лемур заслужаваше, Джулиет щеше да бъде вдовица. Защо, по дяволите, нейното социално положение трябваше да го интересува. Нали уж просто искаше да я види в безопасност — толкова недосегаема за съпруга си, колкото Софи беше за Валериън.

— Ще заминем — каза той. — Междувременно, не стъпвай в града. Сигурно вече си предизвикал езиците на хората.

Валериън го погледна.

— Ще ми дадеш ли възможност да те ударя?

Фелън горчиво се усмихна.

— Не сега. Когато стигнем във Франция, можеш да ме смажеш от бой. Тогава няма да има значение, ако и другото ти око е насинено.

— Така си мислиш!

— Аз съм по-силен от теб, малко братче. Винаги ще те победя в един юмручен бой.

— Аз съм по-луд и по-разгневен от теб, големи братко. И съм много по-разочарован и нещастен.

Фелън си спомни за сцената, която се беше разиграла между него и Джулиет в градината.

— Ако бях на твое място, не бих разчитал на това — с горчивина в гласа каза той.

Оказа се, че разполагат с много по-малко време, отколкото мислеше Фелън. Същия следобед той отиде в Хемптън Реджис под предлог да се отбие у семейство Де Куинси и да разбере какво е здравословното състояние на Софи. Но всъщност имаше две причини, които го отведоха в града. Едната — да се увери, че Валериън не е издал самоличността си. И втората — да купи билети за следващия кораб, сал или каквото и да е корито, което се отправя към бреговете на Франция. Или където и да е — но далеч от Англия.

И двете му начинания не се увенчаха с успех. Мисис Де Куинси го прие, но беше разтревожена и разсеяна. Не прояви дори любезност. Софи определено не била добре, изпратили за доктора и тя няма да може да приема посетители известно време. Фелън учтиво се сбогува, като се питаше дали в неразположението на Софи нямат пръст и емоционални разочарования.

Търсенето на места за кораб към континента беше още по-неуспешно. Единственият кораб, който се намираше в малкото пристанище, беше претърпял повреди по време на проливния дъжд. Нямаше свободни места на нито една от по-малките лодки. Парите не можеха да помогнат в случая. Успя да се сдобие само с обещание, че ще ги вземат след три дена. Но той изпитваше неприятното чувство, че тогава може да е твърде късно.

Искаше да се върне обратно в къщата. Не беше виждал Джулиет от среднощната им среща в дъжда. Казваше си, че пет пари не дава, но знаеше, че се опитва да се самозалъже. Насили се да спре в „Птицата и перата“. Влезе в общата зала с нехайна походка, с намерението да покаже на света, че мистър Рамзи няма какво да крие. Видя сър Невил Пинуърт, който седеше в ъгъла и беше погълнат от разговора си с един друг мъж. Гледката не подобри настроението му. Беше готов да се обърне и да побегне.

— Ето го! — извика сър Невил с високия си, превзет глас. Беше вдигнал глава и видял Фелън. — Какъв късмет! Филип, ела при нас. Никога не би се досетил кого търси този джентълмен.

Проклятие! Фелън не се помръдна, просто не можеше. Марк-Дейвид Лемур се обърна с лице към него. На красивото му, но безлично лице имаше изписано приятно изражение. Но когато погледът му попадна на лицето на Фелън, очите му се присвиха.

Бяха се срещнали само веднъж — преди няколко години в Александрия. Бяха си поделили бутилка вино и бяха водили разговор, от който Фелън беше разбрал, че Лемур е странен човек. После се бяха разделили. Друг човек на негово място сигурно нямаше да го познае.

— Ние вече сме се срещали — Лемур се изправи. — Мина доста време оттогава, Ромни.

— Наистина, сигурно е било отдавна — изкикоти се сър Невил. — Ти дори си забравил името му. А то е Рамзи, Филип Рамзи.

— Сигурно — спокойно се съгласи Лемур, приятно усмихнат. — Простете грешката ми.

— Няма какво да ти прощавам — прошепна Фелън, който нямаше какво друго да направи, освен смело да се включи в разговора. — Хубаво е, че те виждам отново, Лемур. Какво търсиш? Ще бъда повече от щастлив, ако мога да ти помогна.

— Момчето — провъзгласи сър Невил.

Фелън повдигна едната си вежда.

— Момчето? Нямам ни най-малка представа за какво говориш.

— Не се прави нарочно на глупав. Момчето за всичко, което работеше тук. Ти ми го измъкна под носа. Ако то не беше все така щастливо настанено под покрива на Сатърс Хед, щях да съм научил. Интересът ми към него е постоянен и аз се интересувам от съдбата му. — Пинуърт се усмихна и показа пожълтелите си зъби. — Особено се интересувам от млади момчета, които се нуждаят от помощ.

— Мисля, че може би съм срещнал съпругата ти — спокойно отбеляза Лемур. — В един малък хан на не повече от десет мили на север. Очаквам с нетърпение новата си среща с нея. И с моя племенник.

— Твоят племенник? — Фелън също беше много спокоен. — Не мисля, че младежът, който работеше в конюшните ни в Сатърс Хед, е бил твоят племенник.

— Работил в конюшните! — възкликна Пинуърт. — Какво прахосничество!

— Това, изглежда, му харесва. Той се справя добре с конете.

— Винаги се е справял — каза Лемур. — Но се страхувам, че малкото му приключение завърши. Имам намерение да го върна в Лондон колкото се може по-скоро. Ще дойда с теб до къщата, ако разрешиш.

Фелън не можеше да възрази.

— Какво е накарало момчето да избяга?

— Недоразумение. Мисли, че съм много строг опекун, но, разбира се, на децата понякога така им се струва. Ще го уверя в добрите си чувства и намерения веднага щом го видя.

Фелън искаше да го убие на място. Беше убивал и преди, когато неговият собствен живот биваше застрашен. Не мислеше, че е особено жесток човек, но точно сега мисълта, че може да извърши хладнокръвно пресметнато убийство, го привличаше неимоверно.

— Моята съпруга е много привързана към младия Джулиън — каза Фелън. — Мисля, че е по-добре да я подготвя за твоето пристигане.

— Мисля, че вече е подготвена — учтиво възрази Лемур. — Даде ми много полезна информация, когато я срещнах. Страхувам се, че я накарах да повярва, че момчето има пороци. Трябва да й съобщите, че съм я излъгал.

— Не мисля…

— Хайде сега, Ромни! — запротестира Пинуърт, очевидно забавлявайки се от спора им. — Не можеш да държиш племенника далеч от чичо му. Особено когато той е опекун на момчето. Приеми го, човече, ще трябва да го загубиш. Приеми го с усмивка.

Фелън се запита дали да не убие и сър Невил. Но реши, че ще бъде чиста загуба на енергия. Нямаше избор, трябваше да вземе Лемур със себе си по обратния път към Сатърс Хед. Рано или късно, той и сам щеше да намери пътя, а Фелън предпочиташе да го държи под око.

— Все още продължавам да мисля, че е по-добре да предупредя съпругата си — каза той. — Но ако си решил твърдо, може да тръгнем още сега. Вече се стъмва. Ще приемеш нашето гостоприемство за през нощта, нали, Лемур?

— С удоволствие.

Той беше дяволски учтив, помисли си Фелън. Ако не беше толкова подозрителен, ако не знаеше истината за Джулиет, ако не беше я почувствал как трепери в ръцете му, можеше да повярва на историята, която Лемур беше скалъпил и разправяше на хората.

Нито един от двамата не проговори, докато яздеха през града, а после по западния път, който водеше към Сатърс Хед. Пътеката се виеше близо до скалите. Морето, което се виждаше долу, все още беше бурно. Нямаше да могат да избягат през нощта. Фелън се държеше резервирано. Не споделяше мислите си с човека, яздещ до него.

— Не знаех, че имаш племенник — каза по едно време Фелън.

— И аз не знаех, че си се оженил, Ромни. Извинявай, исках да кажа, Рамзи. — Лемур се поправи със спокоен глас, който криеше недобрите му намерения. — Не ми се иска да ви отнемам племенника си, но той е толкова млад и непостоянен, че трябва да се грижа за него. Голям бунтар е.

— И ти се опитваш да го направиш покорен? — Фелън леко подхвърли въпроса и спокойно зачака отговора.

Отговора, който получи, беше неясен и неприятен. Бледите очи на Лемур проблеснаха възбудено, преди да отговори:

— Разбира се, че не — тихо каза той. — Опитвам се да залея момчето с любов. Вижда ми се странно, че сте го взели в дома си. Имахте нужда от слуги или подозирахте, че племенникът ми не е това, за което се представя?

Фелън се усмихна, доволен от езиковата престрелка.

— От пръв поглед разбрах, че има по-добро възпитание и се опитва да го скрие. Колкото до отвеждането в дома ми, той го сметна за спасение.

— Наистина ли? — Лемур показа истинска изненада. — И защо?

— Ти вече срещна Пинуърт. Той поиска да има момчето, а аз и съпругата ми решихме, че момчето е прекалено младо, за да се излага на опасността, която сър Невил представляваше за него. В Сатърс Хед беше поне в безопасност.

— И с мен е в безопасност, разбира се.

— Разбира се — едва чуто се съгласи Фелън.

— Как са твоите мили родители? — попита го Лемур. Ръцете на Фелън стиснаха по-здраво юздите.

— Ти никога не си ги срещал — отбеляза той, но в тона му вече не се долавяше благоволение.

— Вярно е — каза Лемур. — Но съм слушал толкова много за тях, и особено през последните няколко седмици. А също и за твоя полубрат.

Фелън погледна към скалите. Той беше по-висок, по-силен от Лемур и може би десет години по-млад. Но Лемур беше по-набит и ръцете му бяха по-силни. Той беше предпазлив и никак нямаше да е лесно да го примами към скалите, а после да го бутне долу. Фелън не беше сигурен дали мъжът заслужава да умре сега, въпреки че за него щеше да бъде много удобно.

— Те всички са много добре — хладно отговори Фелън.

— Много се радвам да го чуя.

Беше почти вечер, когато стигнаха до Сатърс Хед. Валериън не се виждаше никъде. Фелън се надяваше, че няма да пристигне в галоп, облечен в своите собствени дрехи. Все още не знаеше как да постъпи с неканения гост. Ясно беше, че Лемур знае за убийството на баща му и за това, че брат му е главният заподозрян. Трябваше само да пошушне една-две думи там, където е необходимо, и Валериън щеше да бъде изпратен в затвора.

Но другата алтернатива беше неприемлива. Фелън нямаше да позволи на Лемур да отведе Джулиет. Привлекателна беше възможността да го завържат и да го качат на борда на някой кораб, макар и да отстъпваше като удовлетворение на хладнокръвното убийство Каквото и да се случеше, Фелън Ромни щеше да се погрижи за себе си. И за по-младия си брат И за Джулиет Макгауън, която по някакъв странен начин беше започнала да му принадлежи.

— Ще имаме гост за през нощта, Ханигън — весело каза Фелън и се плъзна от коня.

Ханигън оглеждаше Лемур. Лицето му беше непроницаемо, но умът му трескаво работеше.

— Да го съобщя ли на мисис Рамзи? Тя гледаше през прозореца и ви видя да идвате. Сигурно ей сега ще слезе долу.

— Дотогава ще мине достатъчно време Ела, Лемур — каза той. — Ще си отворим бутилка „Бордо“, докато тя дойде. Тя е доста суетна и сигурно ще се нагизди, преди да слезе. Да й дадем малко време.

— Воалът, който носеше, ми се видя доста странен — отбеляза Лемур.

— Прекарала е доста трудна нощ, а с нея нямаше нито камериерка, нито фризьорка Нямало е кой да й помогне. Да не говорим за това, че нямаше резервни дрехи.

— С нея имаше една друга, по-млада дама.

— Да, най-очарователната млада дама в града — съгласи се Фелън. — Тя и моята съпруга са близки приятелки.

Лемур просто кимна. Фелън нямаше представа дали Лемур е успял да установи самоличността на предполагаемата му съпруга, но нищо, освен един директен въпрос, не би му осигурило така желания отговор. А той не беше готов за искреност. Лемур също не беше сигурен дали Фелън е узнал самоличността на предполагаемия му племенник, а Фелън предпочиташе да я запази в тайна. Във войната, която водеха, тя беше предимство, макар и малко.

— Бих искал да видя племенника си — изказа желанието си Лемур и последва Фелън в библиотеката.

— Няма защо да бързаме, нали? Той няма от какво да се страхува, нали?

— Разбира се, че няма. Но знаеш какви са децата. Те си фантазират какво ли не. — Седна в любимия стол на Фелън, движенията му бяха сдържани и точни. Каза: — Не искам да го предупреждавате.

— Защо да не правя това?

— Заради ненавременната загриженост за неговото благополучие, предполагам — отговори Лемур. — Твоята съпруга ме излъга по отношение на него. Беше достатъчно глупава да ми каже, че е тръгнал на север. Не бях изминал повече от десет мили, когато реших да се върна към Хемптън Реджис въпреки всичко. Племенникът може и да е избягал веднъж, но нямаше причина да го прави повторно. Ние с тебе не се познаваме чак толкова добре. Аз дори съм забравил името ти. Може и да си решил, че съм жесток човек. Повярвай ми, нямам интерес да наранявам племенника си.

Очите им се срещнаха. Проблесна искра на разбирателство.

— Сигурен съм в това — каза Фелън. — Ще отида да го потърся.

Лемур застана на вратата, за да му попречи да излезе. Това беше смешно, като се има предвид, че беше по-нисък и по-възрастен, но Фелън не искаше да се бори с него.

— Ще изпратя да го повикат — каза Лемур.

Ханигън, Господ да го благослови, вече се беше появил на вратата.

— Мога ли да направя нещо за вас, мистър Рамзи?

— Бутилка „Бордо“ и две чаши — каза Фелън. — И накарай момчето да ги донесе. Мисля, че се казваше Джулиън.

На Ханигън дори окото му не трепна, но Фелън беше сигурен, че съобщението е прието и правилно разбрано.

— Много добре, сър. Ще видя къде мога да намеря момчето.

— Не е ли тук? — остро запита Лемур.

— Не съм го виждал през последните няколко часа, излезе да се поразходи, защото не беше необходим на никого. Предполагам, че скоро ще се върне. Вече е почти време за вечеря, а вие знаете, че момчетата се отнасят много сериозно към храната. Да го изпратя ли тук?

— Да — каза Лемур, като за момент забрави учтивите маниери.

— Погрижи се за това, Ханигън. Нашият гост започва да губи търпение.

Фелън си взе друг стол, небрежно изпъна краката си и потисна напиращия си гняв.

— Момчето, изглежда, означава много за теб, Лемур.

— Повече, отколкото можеш да си представиш. — Контролът над чувствата му беше безупречен. — Няма нищо по-важно от семейното родство. Например, любовта на двама братя. Ти имаш брат, нали? Полубрат, който е някъде по света?

Подтекстът на думите му беше повече от ясен. Лемур беше чул клюките и ако се беше досетил за самоличността на предполагаемата съпруга на Фелън, тях ги чакаше катастрофа. Но тя все още не беше надвиснала застрашително. Фелън се усмихна язвително.

— За нещастие, брат ми замина за чужбина. Но разбирам какво искаш да кажеш. За мен ще бъде удоволствие да те събера отново с племенника ти.

— Знаех си, че гледаш на нещата като мене — тихо каза Лемур.

— Веднага намери Джулиет — изсъска Валериън. — Не се тревожи за мен.

— Опитах се, Господ ми е свидетел — остро се сепна Ханигън в отговор и здраво стегна корсета му. — Половината ми семейство е излязло навън, за да я търси. Сигурно е слязла долу на брега и се скита по него.

— Не мислиш, че е избягала? — запита го Валериън, останал без дъх. Толкова здраво беше стегнат корсетът му. — Защото прави подобни опити.

— Съмнявам се. Дрехите й са в стаята, а обеците й все още са в брат ви. Няма да стигне далеч без пари. Предполагам, че просто е забравила колко е часът.

— Ще налети направо на това копеле — ядоса се Валериън. Навлече жълта всекидневна рокля през главата си и започна тихичко да ругае. — Дявол да го вземе, мислех, че повече няма да ми се налага да обличам тези неща.

— Правите го заради сигурността на мис Джулиет — каза Ханигън и му подаде пудрата.

— Не можеш ли да направиш нещо, Ханигън? Не може ли някой член на безбройното ти семейство да го бутне долу от скалите или да го завре в някоя изоставена мина?

— В този район няма мини — неодобрително рече Ханигън.

— Е, добре, направи нещо по въпроса. Не мога да си представя защо Фелън го е довел у дома. Очевидно е нямал избор.

— Очевидно. Той вече познава този човек.

Валериън прие новата за него информация с мълчание.

— Ще трябва да го убием — каза той категорично. — Мене и без това вече ме преследват за убийство, което не съм извършил. Рано или късно, ще ме хванат и вероятно ще ме обесят. Поне да направя нещо, с което да го заслужа.

— Не говорете така, млади господарю — каза Ханигън отново неодобрително. — Сигурен съм, че има изход от тази заплетена ситуация.

— А аз не съм. Вече изчерпахме всички възможности, Ханигън. За всички от нас.

— Все още имаме време — каза Ханигън. — Което е повече, отколкото мога да твърдя за мъжа долу. Ако той заплашва Негово благородие, ще трябва да се оправя с него.

Валериън намести краката си в доста големите си дамски обувки, отметна косата си назад и се засмя.

— Една такава огромна, благодушна и съвсем не опасна мечка като теб, Ханигън? — изгърмя гласът му. — По-добре остави мръсната работа на мен. Поне ще си заслужа присъдата.

— Отиди да пофлиртуваш с господина — каза Ханигън. — А аз ще отида да потърся мис Джулиет. Не искам да го види, преди да е предупредена. Не се знае какво може да каже или да направи.

— Погрижи се за нея — каза Валериън. — Заради брат ми, ако не заради нея.

— Нима мислите, че аз не съм забелязал? — обидено възрази Ханигън. — Не се тревожете, млади господарю. Ще я запазя за Негово благородие, ако мога. А вие се грижете за себе си. Нямам доверие на този мъж.

Спомняйки си безцветните очи на Лемур и жестоката му усмивка, Валериън кимна в съгласие с думите му.

— Нито пък аз — каза той.

И излезе от стаята, последван от облак парфюм, готов за битката.