Лунна красавица

Първа глава

Пролетта на 1058 година. Синклерова земя на северния бряг на Шотландия, отвъд Пентландско море и островите Оркни.

Призрачните фигури, облечени в тъмни мантии до петите, се срещнаха точно в полунощ, под фееричната светлина на луната. Чуваше се пръхтенето на конете и свирещият вятър.

— Ще отнеме много време, ако го направим, както ти предлагаш… — ядосано прошепна единият.

— Моят начин е сигурен — каза вторият. — Магнъс Синклер ще си отиде и тогава ще завладеем земята му. Така ще остане в историята като предател.

— Честно казано, това не ми харесва. Но ще изчакам…

— Не се страхувай, има и други, които искат неговата смърт. Те ще бъдат на наша страна и ще свидетелстват в наша полза.

Първият, който говореше, внезапно се отдръпна и веднага се върна.

— Погрижи се за това! Ако не го направиш, аз ще поема всичко в мои ръце.

Лунната светлина за миг озари лицето на втория човек, по което се разливаше хищна и жестока усмивка. Мъжете се разделиха и се чу тропотът на конете им — единият препусна на юг, другият — на север.

Черният призрачен враг, изпълнен със злоба, идваше да убива.

Кръвта на Магнъс се смрази, когато видя великанската фигура с огромния меч. Той ще се бие отново с него и този път един от двамата ще умре. Магнъс рязко се изправи от леглото, като се бореше със завивките от кожи, сякаш те бяха черните ръце на неговия враг. Все още в плен на страшния кошмар, той скочи с меч в ръка. Като трепереше, пое силно въздух и се помъчи да се успокои.

Проклет да е този нощен кошмар. Щеше ли някога да се освободи от него? Обливаше го студена пот. Той изтри челото си. Винаги беше така след този сън.

След известно време ритъмът на сърцето му се успокои и Магнъс спря да трепери. Той разтърси глава и все още с меч в ръка седна в леглото. То изскърца под тежестта му. Той беше толкова потънал в мислите си, че не чу шума от дреха.

— Отново тези нощни черни привидения, така ли, Магнъс? — Гласът идваше от тъмната част на стаята.

Магнъс не се нуждаеше от фенер, за да разбере, че идва старият Терил. Пазачите му пускаха при него малко хора. Нито пък беше изненадан от появяването му. Като че ли неговият стар наставник подушваше кога има нещо нередно.

— Да — отговори той, — отново лошото видение. Какво означава то, Терил? Ти чуваш камъните и песента на пясъка. Кажи ми.

— Не съм аз този, който ще ти го обясни, сине мой. Опасявам се, че това е извън моите възможности.

Терил гледаше Магнъс, когото познаваше почти така добре, както себе си. Водачът на Синклерите беше мъж с огромна сила и смелост. Гигантският му ръст внушаваше страх.

Терил въздъхна. Магнъс Синклер щеше да се нуждае от цялата си изобретателност и мощ за дните, които идваха. Той виждаше лоши вихри в магиите си, когато предсказваше бъдещето на Синклер. Една ярка бяла светлина със зелен център можеше да го спаси, но Терил не знаеше каква беше тя и как може да я открие.

— Имам това видение от години — каза мъжът, загледан в огъня. — Откакто бях в Британия с моето семейство, от нощта, в която родителите ми бяха убити. Има някакъв човек в кошмара, но не мога да видя лицето му. Ние не говорим помежду си, но той става все по-черен след всяка крачка към мен. Знам, че идва да ме убие и тогава се събуждам.

Водачът на Синклерите разтърси глава, но от гняв, а не от уплаха.

— Аз нямам нужда от видения, за да разбера кой иска да ме убие! Знам, че това е същият човек, който погуби баща ми и майка ми, когато бях шестнайсетгодишен. Това е Урдрик Килдър, черният барон от Нортумбрия. Чувствам го дълбоко в себе си.

— Ти мразиш барона от много години, но не можеш да намериш никакво доказателство, че той е убиецът. При това положение няма кой да те защити пред крал Малкълм.

— Ще намеря. И Килдър няма да живее и ден след това. Той винаги е искал земята на Синклер за своя. Всички знаят колко мразеше баща ми за това, че той получи разрешение от Макбет да търси на север от Шотландия земи за себе си.

Магнъс отново тръсна глава. Нортумбрия, тази ивица земя в Северно море — на юг от Шотландия и на север от Йорк и Мерсия, изглежда, бе населена само от авантюристи, от жестоки мъже, които искаха все повече и повече. От момента, в който беше се заселил в собствената си земя, той трябваше да се бори всеки ден, за да не му я отнемат. Не се биеше с нортумбрийците, а с датчаните и норвежците и с всеки авантюрист, тръгнал да търси пари и плячка. Мирът никога не е бил част от живота на Магнъс Синклер.

— Килдър може да иска твоята земя — каза Терил, — но тя по право принадлежеше на майка ти. Когато баща ти се обърна към краля с молба да получите владенията си, той следваше законите.

Старият човек въздъхна и докосна лампата от египетско стъкло. Тя беше донесена от Галския бряг от потомците на свети Клер. Родът бил прогонен от Нормандия след една жестока битка, в която били изгубени повечето от владенията им. Ценната стъклена лампа била спасена и отнесена в Британия, където изгнаниците живели до смъртта на родителите на Магнъс. След това той повел своя клан обратно на север, за да търси правата на Синклерови.

— Твоето семейство — каза Терил — е страдало много. Майка ти и баща ти заслужаваха да живеят щастливо на тази земя. Но те бяха предадени и прогонени от предателите… Ти си законният наследник на земята, собственост на прадедите на майка ти. Сега тя принадлежи на Синклерите.

— Както и трябва да бъде.

— Да, синко. Но ти трябва да се освободиш от гнева или кошмарът няма да спре. Не мога да прозра сред облаците на съзнанието ти, господарю мой, но знам, че трябва да си внимателен. Около теб витае голяма опасност. Видях я в магиите си. Може би черната сянка в твоите нощни кошмари е твоят бъдещ враг. Ако въобще е мъж.

— Ще е наистина чудо, ако това е жена, толкова голяма и страшна — разсмя се Магнъс.

— Не предизвиквай съдбата, като се смееш — твърдо каза Терил. — Смъртта има хиляди лица и форми.

— Смъртта? Наистина срещал съм я много пъти…

— Ето и нашия добър крал Малкълм… Всичко щеше да е много по-просто, ако амбицията не беше по-голяма от човека — сухо каза Терил. — Говори се, че готви поход срещу Нортумбрия.

— Ти не вярваш напълно на нашия крал. Вярно е, че Малкълм понякога е наивен, но обединението на клановете е нещо добро. Откакто уби Макбет, той е решен да обедини Шотландия, да я направи силно царство. Нямам нищо против целта му, но поставям под въпрос начините.

Магнъс се изправи и започна да се разхожда напред-назад из стаята. Светлината на огъня озаряваше голото му тяло в червени и бронзови отблясъци.

— Моите хора са водили много войни, за да достигнат честта да бъдат членове на клана Синклер. Те имат право на това име и на тази земя и ще ги защитават до смърт.

— Малкълм знае, че си най-могъщият владетел на север — каза Терил.

— Така е, стари човече. Но той не знае дали ще го последвам навсякъде. Аз все още мисля за това. Малкълм иска Нортумбрия. Това ще направи Шотландия по-силна. Аз също имам интереси в Нортумбрия.

— И Малкълм ще ти напомни, че те е подкрепял в правото ти над Синклеровата земя — каза меко Терил. — Подкрепяше те въпреки амбициите на черния барон Килдър.

— Ще ми напомни. Но кралят не може да отрече, че моите хора се бориха дълго и трудно за това. Малкълм беше моят крал, но не стоеше по-високо от клана ми… Все пак няма да бъде добре, ако и аз не го подкрепя. Няма да оставя тила си гол при атака на викингите.

Старият Терил гледаше своя любимец. Магнъс беше велик боец. Белезите, обсипали тялото му, доказваха това. Но той беше и много умен и имаше висок дух. Роден за вожд, с поведението си всяваше респект и уважение. Но у него имаше и нещо диво, напираше някакъв бяс, който трябваше да бъде обуздан…

— Ти правиш народа ни отново силен, Магнъс. Раждат се деца, строят се къщи. Храната е в изобилие и складовете са пълни. Твоите хора ще те следват до смърт.

— Сигурно, но по-добре да са живи, за да защитават тази земя. Аз ще избирам сам битките си — за краля или не. Но преди всичко и най-вече ще защитим това, което е наше. — Той вдигна поглед към Терил. — Смъртта не плаши мен, нито хората ми.

— Знам това, Магнъс. Но не предизвиквай съдбата с тези думи. Една битка или се печели, или се губи. А безопасността на клана? Бъдещето на твоите хора? Няма ли да го проиграеш?

Черните вежди на Магнъс се повдигнаха е раздразнение.

— Аз трябва да отвърна на всички предизвикателства, стари човече, за да спася клана.

Терил поклати глава.

— Ти мислиш като боец, Магнъс, не като вожд. По-добре искай да живееш за клана, а не да умреш за него. Мисли и кой ще те смени един ден. Не е ли време да имаш син?

— Това са глупости. Аз няма да се откажа от битките, за да спася собствената си кожа. Аз съм боец, вождът на Синклерите. — Той ядно махна с ръка. — И ако загина, моят брат Кенет ще води клана заедно с вуйчо Кормак.

— Кенет има възможност, а твоят вуйчо Кормак е душата на клана. Така е. Но втори Синклер като теб няма. Дори от дете беше воин. Сега ти си вожд, върни се на север с хората си в земята, която им принадлежи. Трябва да запазиш тази земя за тези, които ще дойдат след теб.

— Така и ще направя — каза Магнъс, като се питаше защо трябва да говорят всичко това през нощта. Какво целеше старият Терил? Все по-ясно му ставаше, че нощното видение бе довело стария мъж в неговата спалня.

— Кой ще брани клана, ако умреш? — попита Терил. — Земята му може да бъде разпокъсана от тези, които не я обичат колкото теб. Викингите могат да я завладеят…

Магнъс удари с ръка по леглото и то цялото се раз люля.

— Няма да им позволя да откъснат и едно парче!

— Чух — продължи Терил, — че викингите не смятат да отстъпят тези острови Оркни, за които ти казваш, че принадлежат на нас. Научих, че сега изпращат там още воини от Исландия и Скандия. Те са горди и жестоки като Синклерите…

Старият мъж наблюдаваше Магнъс. Вождът не се страхуваше от битки и не жалеше живота си, когато трябваше да защити клана. Терил знаеше, че не може да го промени, но не искаше това кръвопролитие поне преди той да е оставил поколение. Надяваше се да го убеди в това, което беше намислил.

— Тези острови принадлежат на Синклерите — каза Магнъс — и аз няма да ги преотстъпя.

Той мислеше за суровата земя на север, сред дивите морета, които я разделяха от Шотландия. Хората там го познаваха, защото често им беше носил храна и припаси, помагаше им в техния труден и оскъден живот. Някои от тях бяха исландци, но той виждаше, че са добри и трудолюбиви като шотландците. Те му бяха верни, но какво би станало, ако дойдеха викингите?

— Ще се борим срещу всеки опит на викингите да отнемат нашите владения.

Терил вдигна очи и промърмори молитва към християнския бог да пази Синклерите, а после пипна магическата си пръчка. Като обърна поглед към Магнъс, той търсеше думи, за да смекчи неговата войнственост.

— Магнъс, много от твоите хора още страдат от раните на войната, която водихме за възвръщане на нашата земя, и от кървавите сражения с предатели и престъпници.

— Знам това, старче.

— Викингите идват — продължи със спокоен тон Терил. — Това показват и моите гадания. Една война с тях ще погуби млади мъже, ще изтощи клана и малцина ще останат да го защитават. Ти трябва да намериш друг начин, различен от войната, за да осигуриш добро бъдеще на твоите хора.

Старецът стаи дъх, когато Магнъс започна да ругае. Не беше много разумно да дава съвети на един Синклер.

— И какво искаш да направя? — питаше младият мъж. — Да избягам като куче с подвита опашка? Не! Не, ако ще всички дяволи да ме нападнат в ада.

— Магнъс, моят план ще запази честта ти и тази на клана ненакърнени. — Терил се поколеба. — Не можеш ли да постъпиш дипломатично? Просто ще се ожениш за някоя викингска девойка и по този начин ще осигуриш без война правата си на островите.

— Да се оженя? — извика Магнъс. — За жена викинг?

Терил каза бързо, усещайки, че Магнъс искаше да го изгони от стаята:

— Великият Сигурд, син на Торфин, има дъщеря. Тя е викинг, но майка й произхожда от добър шотландски род. Майка й е Маргарет Скийн, родена на остров Йона. Като внучка на великия Торфин и единствено дете на неговия син тя е наследила голямо богатство. Вероятно й принадлежи и част от състоянието на Скийн. Тя не е омъжена.

— Аз имам достатъчно богатства — каза Магнъс. Той протегна босия си крак към решетката и бутна друго дърво в огъня, без да усети топлината. — Значи затова ме удостои с това нощно посещение. Не моето видение те е довело тук.

Терил мълчеше. Искрите от огъня очертаваха лицето на Магнъс и му придаваха демонски вид. Вождът на Синклерите не хареса това предложение. Старецът скри ръцете си в ръкавите на своя плащ и зачака.

— Сигурно — проговори Магнъс — ще трябва да изпразня галони от бирата на монасите, за да си взема викингска жена. Виждал съм няколко такива и те са груби като мъже.

Все още загледан в огъня, той си мислеше за красивата Елизабет от Аскуит, която от време на време топлеше леглото му. Нейните горещи и сладострастни маниери му харесваха и той винаги я приемаше с готовност, въпреки че нямаше намерение да се жени за нея. Засега не искаше да се обвързва, след време щеше да си намери жена от благородно потекло. Да изостави сега своята любовница Елизабет и да се ожени за викингска жена с косми под носа? Опазил го бог!

Докато мислите на Магнъс блуждаеха, Терил го оглеждаше. Много хора го наричаха красавец, неслучайно на 27 години той беше опитал доста неща с жените. Небесносините му очи бяха ясни и живи. Бе най-високият мъж в клана, където всички мъже бяха едри. Тялото му бе мускулесто и жилаво. Опасен противник в битките с ласо, стрела и лък, той владееше до съвършенство и меча. Обичаше предизвикателствата и ако Терил го наричаше понякога безумен, той знаеше, че Магнъс беше най-добрият и най-великият вожд на Синклерите.

Животът му не беше лек. От ранното му детство неговото семейство бягаше от Нормандия до Рим, от Генуа до Британия и след смъртта на родителите му — към Шотландия, за да се бори за своята собствена земя.

През цялото време на изгнанието Магнъс се учеше, докато стана съвършен като огромния си меч. Само трапчинката на бузата му издаваше, че не е от желязо. Той нямаше черната коса на баща си, въпреки че кожата му бързо почерняваше от слънцето. Косата му беше като тази на майка му — тъмнокестенява, отиваща към червено. Терил не се съмняваше, че това би се харесало на всяка викингска девойка…

Старият мъж чакаше тихо. Той се наслаждаваше на топлия огън. Магнъс изглеждаше непроницаем сред очертанията на стаята в замъка Синклер.

Накрая той кимна.

— Прав си, Терил. Бракът може да е по-добър от войната. Къде да намеря тази дъщеря на Сигурд?

Магнъс си даде сметка, че трябва да забрави Елизабет или да бъде много дискретен. В двора на крал Малкълм всички имаха любовници, женени и неженени…

— Виденията ми говорят, че тя идва към теб, господарю — каза Терил. Той не уточни, че виждаше как с викингската жена идва и някаква опасност. Не знаеше нищо повече за опасността, но беше сигурен, че жената не застрашаваше Магнъс.

Младият мъж се усмихна и се обърна към Терил.

— Свещениците и монасите не те ли проклинат, че четеш сънища, гадаеш по камъни и пясък? Та нали ти си ръкоположен за християнски свещеник?

Терил вдигна рамене.

— Не знам, вероятно е така. Но аз не мога да разчета твоя сън. Това оставям на Бога!

Усмивката на Магнъс се стопи при спомена за неговия кошмар и той върна разговора към жената викинг.

— Какво си научил за тази внучка на Торфин и дъщеря на Сигурд?

— Не знам как изглежда. Но знам, че е образована жена.

— Какво? — Мъжът отвори широко очи, като си представи учените монахини в Британия, които живееха зад стени и воали.

— Тя е обучавана от пътуващи монаси. Чете и пише на книжовен латински плюс своя роден език, френски и италиански.

Магнъс въздъхна. Учена жена. Монахиня. Значи нещо повече от грозна, тя вероятно беше вещица.

— Тя е говорила пред събранието Аалтинг и е участвала в диспути.

— Какво? На колко години е? — Магнъс я помисли за прегърбена старица. Трябваше ли да прави всичко това заради клана?… Той не можеше да си представи една истинска жена като Елизабет да говори пред Аалтинг, откритото събрание, което се правеше всяко лято в Тингвългер в Исландия. Магнъс беше предпазлив и искаше да научи всичко за своите врагове. Вече знаеше, че викингите не са варвари, както мнозина смятаха. В Шотландия нямаше друг толкова стар и правдив съд като техния например. Въпреки всичко, малко викинги говореха пред Аалтинг. Там те представяха хората си. И тази принцеса беше една от тях?

— Истината е, че тя е на 23 години, господарю — каза Терил, — но това не е твърде голяма възраст.

— Да. Защо не е омъжена?

— Може би е вдовица. Всичко, което знам, е, че все още не иска да стане съпруга на никого.

— По дяволите! Вдовица, която мрази брака! Може би тази викингска принцеса обича жени? Не! Няма да го направя дори за клана!

Той изгледа гневно наставника си и му посочи вратата.

Старият Терил тихо си тръгна.

Магнъс не си легна. Той набързо надяна обичайната за Синклерите дреха — кожа, която покриваше краката и бедрата, и широка, отпусната риза. Около кръста нави сукно като шотландска пола. Тъй като нощта беше студена, обу вълнени чорапи и преметна през рамо шал, който можеше да се използва и за качулка.

Магнъс напусна топлия замък и се отправи към селото на близкия хълм. До една колиба, където се срещаха с Елизабет, запали огън. Огънят бе техният сигнал. Колибата беше малко по-голяма от ловджийска хижа, но подредена, топла и скрита от завистливи очи.

Елизабет се появи бързо. Те не говориха. След минути нищо между тях не пречеше на допира на телата им. Магнъс бурно се отдаде на общия им порив, а това, както винаги, му носеше забрава и успокоение.

Той полежа после само няколко минути до притихналата Елизабет. Стана и започна да се облича.

— Защо бързаш да избягаш от мен? Не ти ли беше хубаво, милорд?

Като се изправи, Елизабет отметна назад лъскавата си черна коса и показа голите си гърди.

Мъжът видя раздразнението под нейната усмивка.

— Остава час до зазоряване и трябва да се срещна с хората си за учение. — Той прибра късата си сабя в пояса, като оцени гледката. — Ти можеш да спиш цял ден, красавице моя.

— Магнъс, не съм ли ти разкрила любовта си? Не ставам ли за един Синклер?… Баща ми иска да ме жени за Мак’Донъл от Килфорд, но ако ти кажеш една дума, всичко ще бъде забравено.

— Ти си чудесна, но се страхувам, че ще задържа твоя интерес за малко време. Много мъже искат ръката ти, Елизабет.

Този път усмивката й беше искрена.

— Наистина, но ако искаш, ще се пазя само за теб!

Той само се усмихна, бързо я целуна и излезе. Усмивката на Елизабет моментално се смени е гримаса и тя вдигна ръка.

— Проклет да си, Синклер! Кълна се, че ще бъда твоя жена и всички кланове ще ме благославят за това.