Лунният камък

I

Пиша тия редове от Индия до моите роднини в Англия.

Целта ми е да обясня защо не поех приятелски подадената ми ръка на моя братовчед Джон Хърнкасл. Мълчанието ми по този въпрос беше криво изтълкувано от членовете на моето семейство, от доброто мнение на което не бих желал да се лиша. Моля ги да отложат окончателното си решение дотогава, докато не прочетат този мой разказ. Давам честната си дума, че ще напиша само чистата, безусловна истина.

Тайното разногласие между мен и моя братовчед възникна по време на великото събитие, в което участвувахме и двамата — щурмуването на Серингапатам под командата на генерал Бейрд на 4 май 1799 година.

За да бъдат напълно разбрани всички обстоятелства, трябва да се върна назад към времето преди атаката, а също и към мълвите, които обикаляха нашия лагер относно скъпоценните камъни и купищата злато, намиращи се в серингапатамския дворец.

II

Една от най-невероятните от тия мълви се отнася до Жълтия диамант — прочут скъпоценен камък в летописите на Индия.

Според най-старото от тези предания споменатият камък е украсявал челото на четириръкия индийски бог на Луната. Отчасти поради особения си цвят и отчасти поради легендата, че този камък е споделял качествата на украсяваното, от него божество и че неговият блясък се е увеличавал при пълнолуние и намалявал заедно с намаляването на луната — той е бил наречен така, както продължава да се нарича и до ден днешен в Индия — Лунният камък. Слушал съм, че подобни суеверия някога са били разпространявани в Гърция и Рим; тия суеверия обаче де отнасяли не до диаманти, посветени на някое божество (както в Индия), а до полупрозрачни камъни от по-просто естество, поддаващи се на влиянието на Луната и които също така са били наричани на нейно име, под което са известни на специалистите и до днес.

Приключенията на Жълтия диамант започват през единадесетото столетие на нашата ера.

По онова време мохамеданският завоевател Махмуд Газии прекосил Индия, завладял свещения град Сомнат и заграбил съкровищата на прочутия храм, който няколко столетия привличал индийските поклонници на светите места и почитатели на чудесата на Изтока.

От всички божества, на които се кланяли в този храм, само богът на Луната избягнал алчността на мохамеданските завоеватели. Охраняван от трима брамини, неоскверненият идол с Жълтия диамант на челото през една нощ бил изнесен и отнесен във втория по значение свещен град на Индия — Бенарес.

Там Лунният бог бил настанен в ново капище, в зала, украсена със скъпоценни камъни, под сводове, подпирани от златни колони, и отново станал обект на поклонение. През нощта, когато капището било завършено, творецът Вишну се явил насън на тримата брамини. Той вдъхнал своето божествено дихание на диаманта, който украсявал челото на идола, а брамините паднали пред него на колене и закрили лица с одеждите си. Бог Вишну заповядал Лунният камък да бъде охраняван от трима жреци, които да се сменяват, ден и нощ до свършека на света. Брамините чули това и се преклонили пред божествената воля. Божеството предсказало големи нещастия за всеки смъртен, който би дръзнал да сложи ръка на свещения камък, както и за всички негови потомци, в чиито ръце камъкът би преминал след неговата смърт. Брамините наредили това предсказание да се запише на вратата на светилището със златни букви.

Век след век, и през всички поколения приемниците на тримата брамини ден и нощ охранявали скъпоценния Лунен камък. Тъй изминали векове, докато в началото на осемнадесетото столетие на престола се качил Аурунгзиб от династията на Великите Моголи. По негова заповед храмовете на Брама отново били подложени на грабежи и разрушения. Капището на четириръкото божество било осквернено с убиването на свещените животни; идолите — разбити на парчета, а Лунният камък присвоен от един военачалник на Аурунгзиб.

Безсилни да си възвърнат откраднатото съкровище със сила, тримата жреци пазители го следели предрешени. Едно поколение сменявало друго; воинът, извършил светотатството, бил постигнат от ужасна смърт; Лунният камък (носейки със себе си тежкото проклятие) минавал от ръцете на един в ръцете на друг незаконен мохамедански владетел; и въпреки всички случайности и промени наследниците на тримата жреци пазители продължавали да следят своето съкровище в очакване на деня, когато вседържателят Вишну ще им върне техния свещен камък. Това продължило до последната година на осемнадесетия век. Диамантът минал във владение на серингапатамския султан Типу; той е наредил да украсят с него дръжката на кинжала му и го пазел сред най-драгоценните съкровища на своята оръжейна сбирка. Но дори и тогава — з самия дворец на султана — тримата жреци пазители тайно продължавали да бдят над диаманта. В свитата на Типу се намирали и трима чужденци, заслужили доверието на своя господар, като възприели (или се престорили, че възприемат) мохамеданската вяра; и според слуховете именно те били тримата предрешени жреци.

III

Такава беше фантастичната история на Лунния камък, която се разказваше из нашия лагер. Тя не направи сериозно впечатление на никого от нас освен на моя братовчед — неговата любов към чудесата го накара да повярва в тази легенда. В навечерието на атаката срещу Серингапатам той по най-безсмислен начин се разсърди на мен и на другите офицери, задето се отнасяхме към тази история като към някаква басня. Възникна глупав спор, при който злочестият ми братовчед излезе извън кожата си. Със свойственото си самохвалство той заяви, че ако английската армия превземе Серингапатам, то ние ще видим диаманта на неговия пръст. Силен смях посрещна тази негова бомбастична декларация и ние си помислихме, че с това въпросът бе приключен.

А сега позволете ми да се върна към деня на атаката.

Братовчед ми и аз бяхме разделени още преди нападението. Аз не го видях, когато пребродихме реката; не го видях, когато забихме английското знаме при първия пробив; не го видях, когато преминахме рова и сражавайки се за всяка педя земя, навлязохме в града. Едва по здрач, когато градът бе вече наш и генерал Бейрд сам бе открил трупа на Типу под купищата убити, аз отново срещнах Хърнкасл.

Ние и двамата бяхме причислени към отряда, изпратен по заповед на генерала да преустанови грабежите и безредиците, настъпили след нашата победа. Войниците вършеха страшни безчинства; нещо по-лошо — през някаква забравена, непазена врата те се бяха добрали до складовете на двореца й разграбили златото и скъпоценните камъни. Именно, в двора пред тия складове се срещнахме с моя братовчед, където бяхме отишли да въдворим ред сред нашите войници. Аз веднага видях, че пламенният Хърнкасл беше възбуден до крайност от ужасната сеч, в която току-що бяхме участвували. Според мен той съвсем не беше способен да изпълни своите задължения.

В дворцовите складове цареше голяма суматоха, но аз не видях никакво насилие. Войниците се позоряха доста тихо и мирно — ако мога така да се изразя. Подхвърляха си всякакви груби шеги и закачки; сегиз-тогиз някой неочаквано ще спомене нещо и за Лунния камък. И щом грабежът стихваше на едно място, повикът: „А кой намери Лунния камък?“ — го предизвикваше да избухне на друго място. Докато напразно се мъчех да възстановя някакъв ред, откъм другата страна на двора се разнесе страшен вик и аз тутакси изтичах нататък, опасявайки се от някакво ново безчинство.

Пристъпих към отворената врата и се натъкнах на телата на двама убити индуси, проснати на прага. (По дрехите им узнах, че са дворцови офицери.)

Нов вик отвътре ме накара да избързам към една зала, която се оказа оръжеен склад. Тук трети индус, смъртно ранен, лежеше в краката на някакъв мъж, който стоеше с гръб към мен. В същия миг мъжът се обърна и аз видях Джон Хърнкасл с факел в едната си ръка и с окървавен кинжал в другата. Когато той се обърна към мен, един камък, поставен в дръжката на кинжала, блесна като огнена искра под светлината на факела. Умиращият индус се надигна на колене, посочи към кинжала в ръката на Хърнкасл и промълви на своя роден език: „Нека Лунният камък отмъсти на теб и твоите потомци!“ — след което падна мъртъв на земята.

Преди да успея да предприема нещо, войниците, които вървяха подире ми, се втурнаха в залата. Моят братовчед като луд се спусна към тях.

— Очистете залата! — изкрещя им той. — И поставете караул на вратата!

Когато Хърнкасл се хвърли срещу войниците с факела и кинжала си, те отстъпиха назад. Аз оставих двама от моите най-верни хора на пост пред вратата. През останалата част на нощта вече не видях моя братовчед.

Рано на другата сутрин грабежите все още продължаваха и генерал Бейрд заповяда да обявят на всеослушание, че всеки, хванат на местопрестъплението, който и да е той, ще бъде обесен. Присъствието на началника на военната полиция ясно говореше, че генералът не се шегува. И сред тълпата, която изслушваше тая заповед, аз отново се срещнах с Хърнкасл.

Той ме поздрави с добро утро и както обикновено ми подаде ръката си.

Аз се забавих да му подам моята.

— Отговорете ми най-напред — рекох му аз, — кой уби индуса в оръжейния склад и какво означаваха последните му думи, когато посочи към кинжала във вашата ръка?

— Предполагам, че индусът умря от смъртоносните си рани — отвърна Хърнкасл. — А какво са означавали последните му думи, това аз знам толкова, колкото и вие.

Аз го изгледах внимателно. Гневът му от предишната вечер бе утихнал. Реших да му дам още една възможност да се оправдае.

— И нищо ли повече нямате да ми кажете? — попитах го аз.

— Нищо! — отвърна той.

Обърнах му гръб и оттогава не сме си продумвали.

IV

Моля да не се забравя, че всичко, изложено тук относно моя братовчед (освен ако не възникне необходимост за неговото публикуване), е предназначено само за членовете на нашето семейство: Хърнкасл не ми каза нищо, което да ми даде повод да се обърна към нашия полкови командир. Тези, които си спомнят за неговото избухване преди атаката, продължават да дразнят моя братовчед относно диаманта; но той си мълчи, като очевидно не забравя обстоятелствата, при които го изненадах в оръжейния склад. Носят се слухове, че възнамерява да се прехвърли в друг полк — вероятно за да бъде по-далеч от мен.

Не знам дали това е вярно или не; обаче не бих могъл да стана негов обвинител по съвсем основателни причини. Ако разглася всичко гореизложено, аз не ще имам никакви доказателства освен моето вътрешно убеждение: аз не само не бих могъл да докажа, че той е убил двамата индуси на вратата, но не мога дори да твърдя, че е убил третия, вътре в залата — и затова, защото не съм го видял със собствените си очи. Наистина аз чух думите на умиращия индус, но ако някой ми възрази, че те са били само предсмъртно бълнуване, как бих могъл да го опровергая? Затова нека нашите роднини от едната, както и от другата страна сами си съставят мнение за всичко гореизложено и решат за себе си дали отвращението, което аз изпитвам към този човек, е основателно или не.

Макар и да не вярвам във фантастичната индийска легенда, засягаща диаманта, трябва да призная, че самият аз не съм напълно освободен от известни суеверия във връзка с този въпрос. И все едно дали това е от убеждение или от измамно предположение, но аз смятам, че всяко престъпление води след себе си и своето наказание. Аз не само съм убеден във виновността на Хърнкасл, но и не се съмнявам, че той ще съжалява, ако задържи диаманта за себе си и че другите, които вземат този диамант, когато той им го даде, също така ще съжаляват.