Лявата ръка на Бога

4.

Кейл се събуди рано. Имаше този навик откакто се помнеше. Така разполагаше с цял час уединение — доколкото може да има уединение в помещение с още петстотин спящи момчета. Но в предутринната тъмнина никой не разговаряше с него, не го дебнеше, не му казваше какво да прави, не го заплашваше и не търсеше повод да го пребие или направо да му отнеме живота. Макар и гладен, поне лежеше на топло. И разбира се, тогава си спомни за храната. Беше безразсъдно да посяга към расото, закачено до леглото, но го подтикваше нещо неудържимо — не просто гладът, с който живееше непрестанно, а насладата, мисълта, непоносимото удоволствие да хапне нещо с тъй вълшебен вкус. Без да бърза, той бръкна в джоба, извади първото, което напипа — бисквита с пълнеж от яйчен крем — и я натъпка в устата си.

Отначало имаше чувството, че ще полудее от наслада. Вкусът на захар и масло избухна не само в устата, но и в мозъка, дори в душата му. Той дъвчеше и преглъщаше с неописуемо удоволствие.

И после, разбира се, му призля. Не беше свикнал с такава храна, както един слон не е свикнал да лети из въздуха. Също като човек, умиращ от глад или жажда, трябваше да поема капка по капка и троха по троха, иначе тялото му щеше да се разбунтува и да умре тъкмо от това, за което копнееше тъй страстно. Половин час Кейл лежа неподвижно, полагайки отчаяни усилия да не повърне.

Когато започна да се съвзема, той чу как един от Изкупителите прави редовната обиколка преди събуждането. Коравите му подметки тракаха по каменния под докато крачеше покрай спящите момчета. Това продължи десетина минути. После крачката внезапно се ускори и Изкупителят шумно запляска с длани. СТАВАЙ! СТАВАЙ! СТАВАЙ!

Все още замаян, Кейл стана и започна да навлича расото си, като внимаваше да не падне нещо от претъпканите му джобове, а наоколо петстотинте момчета пъшкаха и залитайки се надигаха на крака.

Няколко минути по-късно се отправиха под дъжда към голямата каменна Базилика на Вечното милосърдие, където през следващите два часа мънкаха молитви под надзора на десет Изкупители, които провеждаха литургията, използвайки думи, отдавна загубили всякакъв смисъл. Кейл нямаше нищо против, още от малък се беше научил да спи с отворени очи, докато мънка заедно с другите. Само една малка част от съзнанието му беше нащрек за Изкупители, дебнещи онези, които не проявяват достатъчно усърдие.

После дойде времето за закуска, пак сива каша и „мъртвешки крак“ — нещо като питка от животинска и растителна мазнина, най-често гранясала, и разни видове семена. Беше отвратителна на вкус, но много хранителна. Всъщност само тази гнусна смес спасяваше момчетата от гладна смърт. Изкупителите желаеха те да получават колкото се може по-малко радости от живота, но плановете им за една бъдеща велика война срещу Антагонистите изискваха момчетата да бъдат силни. Онези, които успееха да оцелеят, разбира се.

Едва към осем часа, докато чакаха на опашка за тренировка пред Терена на Всеопрощаващия Изкупител, тримата успяха да поговорят отново.

— Зле ми е — каза Клайст.

— И на мен — прошепна Хенри Мъглата.

— Едва не повърнах — призна Кейл.

— Ще трябва да скрием храната.

— Или да я изхвърлим.

— Ще свикнете — каза Кейл. — Ако не искате вашия дял, аз ще го взема.

— След тренировката ще сгъвам църковните одежди — каза Хенри Мъглата. — Дайте ми храната и ще я скрия там.

— Приказвате, момчета. Приказвате.

Изкупител Малик бе изникнал зад тях по обичайния си, едва ли не чудодеен начин. Не се препоръчваше да правиш нещо нередно, когато той е наоколо, защото притежаваше удивителната способност да се прокрадва незабелязано. Момчетата просто нямаха късмет — Малик неочаквано бе поел ръководството на тренировките вместо Изкупител Фицсимънс, известен с прозвището Фиц Дриснята заради дизентерията, която го мъчеше още от времето, когато бе воювал в Блатната кампания.

— Искам по двеста — каза Малик и здравата зашлеви Клайст по врата.

После накара не само тримата, а всички момчета от редицата да направят определения брой лицеви опори.

— Не ти, Кейл — каза Малик. — От теб искам да стоиш на ръце.

Кейл с лекота се изправи на длани и започна да помпи нагоре-надолу. Ако не се броеше Клайст, лицата на всички в редицата вече се гърчеха от напрежение, но Кейл продължаваше движението сякаш никога нямаше да спре и безизразният му поглед се рееше нейде безкрайно далече. Клайст изглеждаше отегчен, но напълно спокоен и се движеше два пъти по-бързо от останалите. Когато последните момчета приключиха, грохнали от умора, Малик накара Кейл да направи още двеста движения заради демонстрираната телесна горделивост.

— Казах ти да стоиш на ръце, не и да помпиш. Момчешката гордост е вкусна хапка за дявола.

Моралният урок изобщо не впечатли послушниците пред него, които го гледаха безразлично; те дори не си представяха какво е да хапнеш между храненията лека, но ободряваща закуска, независимо вкусна или не.

Когато камбаната обяви края на тренировката, петстотин момчета повлякоха нозе колкото се може по-мудно към Базиликата за сутрешните молитви. Докато минаваха край уличката, водеща зад голямата сграда, тримата се измъкнаха незабелязано. Дадоха всичката храна от джобовете си на Хенри Мъглата, после Клайст и Кейл отново се вмъкнаха в дългата колона на площада пред Базиликата.

Междувременно Хенри Мъглата бутна резето на задната вратичка с рамо, защото ръцете му бяха пълни с хляб, месо и парчета кейк. Отвори и се ослуша за Изкупители. Прекрачи в кафеникавия мрак на ризницата, готов да отскочи, ако забележи някого. Нямаше жива душа. Той изтича към един от шкафовете, но за да го отвори, трябваше да остави на пода част от храната. Малко мръсотия не е навредила никому, помисли си той. Бръкна в шкафа и вдигна една от дъските на пода. Отдолу имаше празно пространство, където Хенри Мъглата държеше богатствата си — все забранени вещи. На послушниците не се разрешаваше да притежават каквото и да било — както се изразяваше Изкупител Прасето, „за да не закопнеят за материалните блага на света“. (Естествено, Прасето бе само прякор, истинското му име беше Изкупител Глиб.)

И точно тогава зад гърба му прозвуча гласът на Глиб.

— Кой е там?

Почти напълно скрит зад вратата, Хенри Мъглата грабна пилешките кълки и парчетата кейк от пода, натъпка всичката храна вътре, изправи се и затвори шкафа.

— Какво казахте, Изкупителю?

— А, ти ли си бил — рече Глиб. — Какво правиш?

— Какво правя ли, Изкупителю?

— Да — отвърна раздразнено Глиб.

— Аз… ъ-ъ-ъ… такова. — Хенри се озърна в търсене на вдъхновение. Нещо на тавана сякаш привлече вниманието му. — Аз… прибирах одеждите, дето ги е зарязал Изкупител Бент.

Изкупител Бент несъмнено бе смахнат, но за репутацията му на пословично разсеян човек значително допринасяше фактът, че при всеки удобен случай послушниците се оправдаваха с него, когато загубеха нещо или имаха съмнително поведение. Ако ги хванеха да вършат каквото не бива или да са там, където не им е мястото, първата им реакция бе да обяснят, че изпълняват заръка на Изкупител Бент, чиято слаба памет им гарантираше, че той няма да ги опровергае.

— Донеси ми одеждите.

Хенри Мъглата погледна Глиб с недоумение, сякаш за пръв път чуваше тази дума.

— Е? Какво има?

— Одежди? — повтори Хенри. После видя, че Глиб се кани да го зашлеви и бързо добави: — Разбира се, Изкупителю.

Завъртя се, отиде до един друг шкаф и го отвори с демонстративен ентусиазъм.

— Черни или бели, Изкупителю?

— Какво ти става?

— Какво ми става ли, Изкупителю?

— Да, идиот такъв. Защо ще нося черни одежди в делничен ден през месеца на мъртвите?

— В делничен ден? — измънка Хенри Мъглата, сякаш смаян от подобна идея. — Разбира се не, Изкупителю. Но ще ви трябва огърлие.

— Какви ги говориш?

В свадливия тон на Глиб се долавяха нотки на неувереност. Имаше стотици видове церемониални одежди и украшения, натрупани за хилядата години от основаването на Светилището, и много от тях отдавна не се употребяваха. Личеше си, че никога не е чувал за огърлие, но това не означаваше, че подобно нещо не съществува.

Под зоркия поглед на Изкупител Глиб момчето отвори едно чекмедже. Порови вътре, после извади огърлица от ситни мъниста, в края на която висеше квадратче от зебло.

— Това се носи в деня на Мъченик Фултън.

— Никога не съм го носил — каза неуверено Глиб.

Той пристъпи към Църковната книга и я разтвори на днешния ден. Наистина беше денят на Мъченик Фултън, но мъченици имаше много, а дните не достигаха, затова някои от по-незначителните биваха чествани веднъж на двайсет години. Глиб изсумтя раздразнено.

— Побързай, закъсняваме.

С подобаваща тържественост Хенри Мъглата преметна огърлието около врата на Глиб и му помогна да навлече изящните бели одежди. След като приключиха, той последва Глиб към вътрешността на базиликата, където през цялото време на сутрешната молитва си припомняше с удоволствие епизода с огърлието — чиста измислица на Хенри Мъглата. Нямаше представа за какво служи квадратчето зебло върху наниза от мъниста, но в ризницата имаше купища подобни вехтории с отдавна забравено религиозно предназначение. Все пак не за пръв път поемаше огромен риск само заради удоволствието да направи на глупак един Изкупител. Ако някога го разкриеха, щяха да му съдерат кожата. Буквално.

Прякорът „Мъглата“ му беше даден от Кейл, но само двамата разбираха какво означава в действителност. Никой освен Кейл не осъзнаваше, че навикът на Хенри да отговаря уклончиво и да повтаря всеки въпрос не се дължи на неспособност да разбира какво му говорят или да дава ясни отговори, а прикрива стремежа му да предизвиква Изкупителите до границата на не твърде богатия им запас от търпение. Точно защото разбираше какво върши Хенри и се възхищаваше на демонстративната му дързост, Кейл наруши едно от най-важните правила: не се сприятелявай, не давай на никого да се сприятели с теб.

Кейл се отправи към една свободна скамейка в Базилика номер четири с намерението да си доспи по време на Молитвите на Самоунижение. Той бе усъвършенствал изкуството да дреме, докато се кае за всевъзможни грехове — позорни деяния, греховни въжделения, недопустимо веселие, осъществени и неосъществени желания. Петстотинте деца в Базилика четири хорово се заричаха да не вършат прегрешения, които всъщност не биха могли да извършат, дори и да знаеха какво представляват: петгодишни хлапета обещаваха да не лягат със съпругата на ближния, деветгодишни даваха обет никога да не си създават кумири, а четиринайсетгодишните се кълняха да не се прекланят пред тия кумири, ако случайно са ги създали. Всичко това под страх от Божие наказание за децата им до трето и четвърто коляно. След четирийсет и пет минути приятна дрямка църковната служба свърши. Кейл мълчаливо се изниза заедно с другите и тръгна към отсрещния край на площадката за тренировки.

Напоследък площадката не оставаше празна нито за миг. Силно нарасналият брой на обучаваните послушници през последните пет години налагаше всичко да се върши на смени: обучение, хранене, миене, богослужение. Имаше дори нощно обучение за по-изостаналите и момчетата ужасно го мразеха заради лютия студ — вятърът откъм Келявите земи режеше като с нож дори и през лятото. Не бе тайна, че това увеличение трябва да осигури нови войски за сраженията срещу Антагонистите. Кейл знаеше, че мнозина от напусналите Светилището не отиват за постоянно на Източния фронт, а попадат в резервните части, където действа строг график: шест месеца на предните линии, после една година почивка и отново на някой от фронтовете. Знаеше го, защото Боско му го каза.

— Можеш да зададеш два въпроса — каза Боско, след като го осведоми за странната ситуация.

Кейл се позамисли.

— Времето, което прекарват в резерва, Изкупителю… смятате ли да го увеличавате и занапред?

— Да — каза Боско. — Втори въпрос.

— Няма да задавам втори въпрос — отвърна Кейл.

— Тъй ли? Е, дано да си прав тогава.

— Чух Изкупител Комптън да ви казва, че на фронтовете има застой.

— Да, забелязах те как подслушваш.

— И все пак говорехте тъй, сякаш това не представлява проблем.

— Продължавай.

— През последните пет години обучихте голям брой войнстващи свещеници — твърде голям. Искате да придобият боен опит, но не желаете Антагонистите да разберат, че трупате войски. Затова времето им в резерва нараства. Вечно ни казват, че фронтовете гъмжат от предатели Антагонисти. Вярно ли е това?

— А! — Боско се усмихна зловещо. — Ето че задаваш втори въпрос, макар да се хвалеше, че ти трябва само един. Суетата ще те погуби, момче, и нямам предвид само душата ти. Аз имам… — Той млъкна, сякаш не знаеше какво да каже. Кейл за пръв път виждаше Боско такъв и това го разтревожи. — Надеждите ми за твоето бъдеще са големи, но и изискванията към теб също ще са големи. По-добре да те хвърлят от крепостната стена с воденичен камък на шията, отколкото да не ги оправдаеш. Най-силно ме тревожи твоята гордост. Всеки Изкупител от тук до вечността ще ти каже, че гордостта е причина за всичките двайсет и осем смъртни гряха, но аз си имам по-важна работа, отколкото да се грижа за душата ти. Гордостта изкривява преценката и те кара да се забъркваш в ситуации, които би трябвало да избягваш. Дадох ти право на два въпроса, а ти без друга причина, освен суетното чувство за превъзходство, пожела да се докажеш пред мен, поемайки риска от наказание за евентуален провал. Тази твоя слабост ме кара да се чудя дали си заслужавал закрилата ми през всичките тези години.

Той се втренчи в Кейл, а Кейл заби поглед в земята, изпитвайки ненавист и насмешка към твърдението, че Боско го е закрилял. Докато чакаше, през главата му прелитаха странни и опасни мисли.

— Отговорът на втория ти въпрос е, че Антагонистите имат шпиони и съгледвачи на фронтовете, но не много. Във всеки случай достатъчно.

Кейл продължаваше да гледа надолу. Преструваше се на покорен, за да си спести поне част от наказанието. Но през цялото време го мъчеше дразнещата мисъл, че Боско имаше право и че можеше да избегне предстоящите неприятности.

— Значи трупате резерви за голяма атака на двата фронта, но трябва да поддържате бройката на фронтоваците приблизително постоянна, иначе врагът ще заподозре нещо. Искате резервите да добият боен опит, но вече са твърде много — и следователно трябва да стоят още по-дълго настрани от сраженията. И все пак ви трябват много повече войници, за да смажете Антагонистите, само че трябва да са закалени в битки, а битките не достигат. Трудно положение, Изкупителю.

— Какво е решението ти?

— Ще ми трябва време. Може да няма решение, което да не създава нови проблеми.

Боско се разсмя.

— От мен да го знаеш, момче, решението на всеки проблем непременно създава нов.

Ненадейно Боско замахна към Кейл. Момчето блокира удара с лекота, сякаш беше нанесен от старец. Спогледаха се.

— Свали си ръката.

Кейл се подчини.

— След малко ще те ударя пак — тихо каза Боско — и тогава няма да мърдаш нито ръцете, нито главата. Ще ме оставиш да те ударя. Ще го позволиш. По своя воля.

Кейл зачака. Този път Боско съвсем явно се подготви за удара. После замахна отново. Кейл трепна, но ударът не дойде. Боско бе спрял ръката си на сантиметър от лицето му.

— Не мърдай, момче.

Боско отметна ръка и пак замахна. Кейл трепна отново.

— НЕ МЪРДАЙ! — изкрещя Боско.

Лицето му пламтеше от ярост, само двете бледи петънца на скулите станаха още по-бели, докато кожата наоколо потъмняваше. Последва нов удар, само че този път юмрукът улучи Кейл, който стоеше неподвижно като камък. Още един и още един. После тъй силен удар, че зашеметеният Кейл рухна на пода.

— Ставай — изрече съвсем тихичко Боско.

Кейл стана на крака, разтреперан като от студ. Удар. Той пак падна, изправи се; нов удар и той пак се изправи. Боско смени ръцете. С по-слабата лява ръка нанесе още пет удара преди Кейл да падне отново. Боско го гледаше отвисоко как се опитва да стане. Вече трепереха и двамата.

— Остани на място — нареди Боско почти шепнешком. — Ако станеш, не отговарям за себе си. Излизам.

Изглеждаше изтощен и едва ли не слисан от силата на собствения си гняв.

— Изчакай пет минути, след това си върви.

После Боско прекрачи към вратата и излезе.

Кейл лежа неподвижно цяла минута. След това му призля. Трябваше му още минута отдих и три минути, за да избърше повърнатото. После бавно, разтреперан, сякаш никога нямаше да достигне целта, той излезе в коридора и като се подпираше пипнешком на стената пое към двора, свърна в една от страничните задънени улички и седна.

— ДРЪЖ КРЪСТА ИЗПРАВЕН! НЕ! НЕ! НЕ!

Кейл се сепна от унеса. Гледките и звуците на тренировъчната площадка бяха изчезнали, докато се рееше из спомените за миналото. Това му се случваше често, но не беше добра идея да се разсейваш на място като Светилището. Трябваше да внимаваш, иначе много скоро те спохождаше неприятност. Гледките и звуците наоколо бързо се изясниха. Двайсетина послушници, които скоро щяха да напуснат, тренираха атака в редица. Изкупител Гил, наричан Гил Горилата заради своята грозота и ужасяваща сила, се оплакваше по навик от мързела на възпитаниците си:

— Виждал ли си портата на смъртта, Гевин? — уморено попита той. — Ще я видиш, ако продължаваш да се оставяш открит отляво.

Смущението на Гевин предизвика усмивката на другите послушници в редицата. Въпреки силата и грозната външност, Изкупител Гил беше свестен човек — доколкото може да бъде свестен един Изкупител.

— Чака те нощна тренировка — каза той на нещастния Гевин. Съседното момче се разсмя. — А ти ще му правиш компания, Грегор. И ти, Холдуей.

Малко зад редицата едно момче на не повече от седем години висеше, вкопчило ръце в дървена рамка на два метра над земята. На глезените му бяха закачени чувалчета с тежести и по изкривеното му лице се стичаха болезнени сълзи. Подизкупителят до него го караше да вдига крака под прав ъгъл, без да обръща внимание на изтощението му.

— Сълзите няма да ти помогнат. Важното е да направиш каквото трябва.

Докато детето се напрягаше да изпълни заповедта, Кейл забеляза как ясно се очертават шестте мускула на корема му — мощни и изпъкнали като на възрастен мъж.

— Четири! — отброи Подизкупителят.

Кейл мина покрай петгодишни момчета, някои от които се смееха като всички деца на тази възраст; мина покрай осемгодишни, които изглеждаха като мъже на средна възраст. Две групи от около осемдесет момчета тренираха да се блъскат напред-назад с ритмични викове, сякаш двама великани водеха бавна борба; други петстотин мълчаливо маршируваха в колона и завиваха като един по командите на сигналните знаменца — наляво, надясно, стоп, назад, стоп и отново напред. Кейл вече беше на петдесет метра от високата стена около Светилището, близо до терена за стрелба с лък, където Клайст хокаше група от десет послушници, макар да бяха с четири години по-големи от него. Подиграваше ги за тяхната некадърност, грозота, липса на умения, развалени зъби и твърде сближени очи. Млъкна, едва когато видя Кейл.

— Закъсня — каза той. — Имаш късмет, че Примо е болен, инак щеше да ти съдере кожата.

— Ако искаш, опитай ти.

— Аз ли? Изобщо не ме интересува дали си тук или не. Ти губиш.

С едва доловимо вдигане на рамене Кейл призна, че приятелят му навярно е прав. Клайст беше гол до кръста, разкривайки своето удивително, макар и странно телосложение. Целият изглеждаше направен от гръб и рамене, сякаш към торса на възрастен мъж някой бе добавил момчешки крака и глава. Мускулите по дясната ръка и дясното рамо изпъкваха тъй силно в сравнение с лявата страна, че тялото му изглеждаше едва ли не деформирано.

— Добре — каза Клайст. — Хайде да видим какво не е наред.

Той явно се наслаждаваше на възможността да демонстрира своето превъзходство и много държеше Кейл да забележи това.

Кейл пое лъка от Клайст, изпъна тетивата до бузата си, прицели се, задържа за секунда, после пусна стрелата към мишената на седемдесет метра разстояние. Още докато отпускаше лъка, той изпъшка недоволно. Стрелата описа дъга към мишената с форма и размери на човешко тяло, но прелетя на около два метра встрани.

— Проклятие!

— Олеле, олеле — възкликна Клайст. — Не бях виждал такова нещо откакто… е, не помня откога. Преди време се справяше по-добре, ама откакто ти се издължиха кокилите, хич те няма.

— Просто кажи къде бъркам.

— О, лесна работа. Разхлабваш хватката на тетивата, а трябва да пуснеш рязко — ето така. — Той подръпна тетивата на своя лък, за да покаже къде бърка Кейл, после с огромно удоволствие му показа как трябва да се направи. — Освен това отваряш уста и отпускаш лакътя, преди да стреляш.

Кейл понечи да възрази.

— И още нещо — прекъсна го Клайст. — Отпускаш ръката не само надолу, но и напред.

— Добре де, схванах. Кажи го и толкоз. Просто съм прихванал лоши навици, това е.

Клайст въздъхна колкото се може по-мелодраматично.

— Не съм сигурен, че става дума само за лоши навици. Мисля, че вече си пътник, мой човек. — Той посочи главата си с пръст. — Тук е цялата работа. Май те е хванала пипката и право да си кажа, по-тежък случай не съм виждал.

— Измисляш си.

— Няма грешка, пипката те е хванала — със спазми и гърчове. Няма лечение. Зяпането и провисналият лакът са външни белези за душевното ти състояние. Истинският проблем е в духа ти.

Клайст зареди стрела, опъна тетивата и я пусна с едно непрекъснато елегантно движение. Стрелата описа красива дъга и с плющене се заби в гърдите на мишената.

— Виждаш ли, съвършено е — външен признак на вътрешното изящество.

Кейл се разсмя. Обърна се към пълния колчан върху скамейката отзад, но в същото време видя Боско да крачи през площадката към Изкупител Гил, който веднага повика един послушник. Кейл чу зад себе си тихо съскане и като завъртя глава, видя как Клайст тайно насочва лъка към далечния Боско и имитира звука на летяща стрела.

— Хайде де. Направи го, ако ти стиска.

Клайст се разсмя и пак се обърна към своите ученици, които бяха насядали и си приказваха. Един от тях на име Донован както винаги използваше всяко прекъсване за проповеди против злините на Антагонистите.

— Те не вярват в чистилището, където можеш да изгориш греховете си и да отидеш в рая. Вярват в изкуплението чрез вяра. — Някои от слушателите ахнаха смаяно. — Твърдят, че всеки от нас е спасен или осъден чрез неизменния избор на Спасителя и нищо не можем да сторим. Взимат мелодии от пиянски песни и ги използват за химните си. Обесеният Изкупител, в когото вярват, никога не е съществувал. Те ще умрат в грях, защото се ужасяват от изповедта; ще напуснат живота с всичките грехове, отпечатани върху душите им, и ще бъдат прокълнати.

— Затваряй си човката, Донован — каза Клайст — и се хващай на работа.

След като послушникът изтича да отнесе съобщението на Кейл, Боско привика Изкупител Гил настрани, за да си поговорят насаме.

— Носят се слухове, че Антагонистите преговарят с Лаконичните наемници.

— Достоверни ли са?

— Доколкото е възможно за слухове.

— Би трябвало да се разтревожим — каза Гил. После му хрумна нещо. — Ще им трябват поне десет хиляди, за да ни прекършат. А как ще платят?

— Антагонистите са намерили сребърни мини в Лауриум. Не е слух.

— Тогава Господ да ни е на помощ. Дори ние имаме не повече от няколко хиляди войници… може би три…, способни да се изправят срещу Лаконичните наемници. Репутацията им не е преувеличена.

— Помогни си сам, за да ти помогне и Господ. Ако не можем да се справим с хора, които се бият единствено за пари, а не за славата Божия, значи заслужаваме да загинем. Трябваше да очакваме това изпитание. — Той се усмихна. — Въпреки тъмницата, меча и огъня… нали така, Изкупителю?

— Е, Лорд-Боецо, ако е изпитание, не знам как да го преодолея, а щом аз не знам — прости ми за греховната гордост, — значи никой друг Изкупител не знае.

— Сигурен ли си? За греховната гордост, искам да кажа.

— Какво имаш предвид. Излишно е да говориш с намеци. Заслужавам нещо по-добро.

— Разбира се. Извинявай за високомерието. — Боско трикратно се потупа с юмрук по гърдите. — Меа кулпа. Меа кулпа. Меа максима кулпа. От известно време очаквах това или нещо подобно. Винаги съм предчувствал, че нашата вяра ще бъде подложена на тежко изпитание. Изкупителят бе пратен да ни спаси, а човешкият род отвърна на този божествен дар като окачи любимия ни на бесилото.

Той се вгледа в далечината и очите му се замъглиха, сякаш прозря през хилядолетието, изминало след екзекуцията на Изкупителя. Отново въздъхна дълбоко като след някаква страшна неотдавнашна скръб, после погледна Гил право в очите.

— Не мога да кажа нищо повече — той леко докосна ръката му с искрена обич, — освен че ако сведенията се окажат верни, значи съм намерил правилния начин да прекратим антагонистката ерес и да отмъстим за най-ужасното престъпление — убийството на единствения Божи пратеник. — Той се усмихна на Гил. — Има нова тактика.

— Не разбирам.

— Не военна тактика, а нов поглед към нещата. Вече не трябва да мислим само за проблема с Антагонистите, а за окончателно решение на проблема със самото човешко зло. — Боско придърпа Гил към себе си и заговори още по-тихо. — Твърде дълго мислехме само за еретиците Антагонисти и войната срещу тях — какво правят и какво не правят. Забравихме, че те имат второстепенно значение спрямо нашата цел да не допуснем друг Бог освен Единствения Истински Бог и друга вяра освен Единствената Истинска Вяра. Позволихме си да затънем във войната, сякаш тя е цел сама по себе си — оставихме я да се превърне в поредната свада в един свят, пълен със свади.

— Бог да ми прости, но Източният фронт покрива хиляда и петстотин километра, а мъртвите наброяват стотици хиляди — това не е просто свада.

— Ние не сме като Матераците или Джейнсовете и не търсим във войната единствено власт или плячка. Но станахме като тях — просто една от многото сили във войната на всеки срещу всеки, която желае победа и се бои от поражение.

— Разумно е да се пазиш от поражение.

— Ние сме Божии наместници на земята чрез Неговия Изкупител. Имаме само една цел в живота, а я забравихме, защото се боим. Затова е нужна промяна: по-добре да загубим веднъж, отколкото за цяла вечност. Или вярваме, че Бог е на наша страна, или не. Ако вярваме искрено, а не се преструваме, следователно трябва да постигнем или пълна победа, или никаква.

— Щом казваш така, Лорд-Боецо.

Боско се разсмя с искрено веселие.

— Така казвам, приятелю.

Кейл и Клайст забелязаха послушника да се приближава към тях, доволен от възможността да предаде очевидно неприятната новина. Когато понечи да заговори, Клайст го прекъсна.

— Какво искаш, Салк? Зает съм.

Салк се отказа да поднесе новината бавно и злобничко.

— По-кротко, Клайст. Не се отнася до теб. Изкупител Боско иска Кейл да се яви в килията му след вечерната молитва.

— Много добре — каза Клайст, сякаш съобщението не му направи впечатление. — А сега се пръждосвай.

Стъписан от тази враждебна липса на любопитство и от факта, че Кейл го гледа странно, Салк плю на земята, за да покаже собственото си безразличие и се отдалечи. Кейл и Клайст се спогледаха. Тъй като Кейл беше зелот на Боско, повикването при Лорд-Боеца, което би ужасило всяко друго момче, не представляваше нещо необичайно. С оглед на събитията от предния ден обаче изглеждаше странно и дори тревожно, че Боско го вика в личната си килия и то късно вечерта. Това се случваше за пръв път.

— Ами ако знае? — попита Клайст.

— Ако знае, щяхме да бъдем вече в Дома за Специални Цели.

— Боско е способен да ни остави да си мислим така.

— Сигурно. Но нищо не можем да сторим.

Кейл опъна лъка, задържа за секунда и пусна стрелата. Тя описа дъга и прелетя на цяла педя от мишената.

Тримата вече се бяха уговорили да пропуснат вечерята. Смяташе се за опасно да не бъдеш там, където се полага, но никой никога не бе чувал послушник да изтърве обяд или вечеря — те бяха вечно гладни и не пропускаха дори най-гнусните ястия. Затова Изкупителите не бяха особено бдителни на вечеря, тъй че Кейл и Клайст сравнително лесно се скриха зад Базилика номер четири да изчакат, когато Хенри ще изнесе храната. Този път хапнаха по малко и без да бързат, но след десет минути и на тримата им призля.

Половин час по-късно Кейл чакаше в тъмния коридор пред килията на Лорд-Боеца. Наложи се да чака цял час. После желязната врата се отвори и високият силует на Боско изникна на прага.

— Влизай.

Кейл го последва в стая, където бе почти толкова сумрачно, колкото и в коридора. Очакваше след толкова много години да види нещо от личния живот на Боско, но остана разочарован. Имаше врати към други стаи, но те бяха затворени, тъй че нямаше какво да се види освен оскъдно обзаведения кабинет. Боско седна зад бюрото и огледа лист хартия пред себе си. Кейл стоеше и чакаше, знаейки, че на листа може да има заявка за получаване на чували или пък собствената му смъртна присъда.

След няколко минути Боско заговори с любезен интерес, без да надига глава.

— Има ли нещо, което би желал да ми кажеш?

— Не, Лорд-Боецо — отговори Кейл.

Боско пак не надигна глава.

— Ако ме лъжеш, няма да мога да те спася. — Той погледна Кейл право в очите. Погледът беше безкрайно студен и мрачен, сякаш в момчето се взираше самата смърт. — Затова питам отново. Има ли нещо, което би желал да ми кажеш?

Без да извръща очи, Кейл повтори:

— Не, Лорд-Боецо.

Боско продължаваше да го гледа и Кейл усети как волята му започва да се разпада, сякаш върху самата му душа наливаха киселина. В гърлото му се надигна страховито желание да си признае. Това бе ужас — от най-ранно детство знаеше, че Изкупителят пред него може да стори всичко, че болката и страданието са неизменни спътници на този човек, че всичко живо замлъква пред него.

Боско отново погледна документа пред себе си и се подписа. После сгъна хартията и я запечата с червен восък. Подаде я на Кейл.

— Отнеси това на Лорда на Дисциплината.

В гърдите на Кейл се надигна хлад.

— Сега ли?

— Да. Сега.

— Тъмно е. След няколко минути ще заключат спалното.

— Не мисли за това. Погрижил съм се.

Без да вдига очи, Изкупител Боско започна отново да пише.

Кейл не помръдваше. Изкупителят пак го погледна.

— Има ли още нещо, Кейл?

В момчето се сблъскваха противоречиви инстинкти. Ако признаеше, Изкупителят можеше да му помогне. В края на краищата беше негов зелот. Можеше да го спаси. Но нещо в душата на Кейл крещеше: „Не признавай! Не казвай, че си виновен! Никога! Винаги отричай. Винаги.“

— Не, Лорд-Боецо.

— Тогава върви.

Кейл се завъртя и тръгна към вратата, потискайки желанието да побегне. Щом излезе, затвори желязната врата и впи поглед през нея към стаята, сякаш беше прозрачна като стъкло. В очите му пламтяха ненавист и злоба.

Отиде до най-близкия страничен коридор и спря под мътната светлина на стенния свещник. Знаеше, че Боско го подлага на изпитание, че му дава възможност да отвори писмото — престъпление, водещо до незабавна екзекуция. Ако Боско знаеше за вчера, може би вътре имаше заповед до Лорда на Дисциплината да го убие — би било типично за Боско да прати по Кейл собствената му смъртна присъда. Но можеше и да е дреболия, един от безконечните опити на Лорд-Боеца да го проверява при всеки удобен случай.

Той дълбоко си пое дъх и се опита да прогони страха, за да види как стоят нещата в действителност. Изглеждаше очевидно: в писмото не можеше да има нищо смъртоносно, макар че последствията задължително щяха да бъдат неприятни и болезнени, но да го отвори означаваше сигурна смърт. С тази мисъл той тръгна към кабинета на Лорда на Дисциплината, макар че през цялото време в мозъка му блъскаше като чук въпросът какво да прави, ако се стигне до най-лошото.

Десет минути по-късно, след като се бе заблудил за малко в лабиринта от коридори, той наближи Залата на Спасението. За момент постоя в гъстия сумрак пред голямата врата, а сърцето му подскачаше от страх и гняв. После забеляза, че тя е отключена и леко открехната.

Кейл се поколеба как да постъпи. Погледна документа в ръката си, после побутна вратата колкото да надникне. В дъното на стаята видя Лорда на Дисциплината, който си тананикаше, приведен над нещо.

После спря да тананика, защото трябваше изцяло да се съсредоточи върху нещо. Тази част от стаята беше сравнително добре осветена от свещите и изглеждаше, че Лордът на Дисциплината събира светлината в купол от топло сияние около тялото си. Когато очите на Кейл привикнаха с осветлението, той видя, че Изкупителят се привежда над дървена маса с дължина около два метра и нещо лежи на нея, но краят му е обвит с платно. После тананикането започна отново, а Лордът на Дисциплината се завъртя настрани и пусна нещо малко и твърдо върху желязна чиния. Взе от масата ножица и продължи работата си.

Кейл открехна вратата още малко. В най-тъмната част на стаята видя друга маса, също с нещо върху нея, но напълно скрито от полумрака. После Лордът на Дисциплината пак се изправи, пристъпи към ниския шкаф отдясно и започна да рови из едно чекмедже. Кейл гледаше, неспособен да схване какво лежи на масата, макар че вече виждаше съвсем ясно какво прави Изкупителят. На масата имаше тяло и Лордът на Дисциплината извършваше дисекция. Гърдите бяха отворени много майсторски и разрезът слизаше чак до долната част на корема. Отделните кожни гънки и мускули бяха грижливо отделени и придърпани с тежести настрани от разреза. Освен самата гледка на изложеното тяло имаше още нещо, което потресе Кейл и не му позволяваше да повярва на очите си, макар да бе виждал много мъртъвци. Тялото принадлежеше на девойка. И тя не бе мъртва. Провисналата й отстрани ръка леко потрепваше докато Лордът на Дисциплината продължаваше да си тананика и да рови из чекмеджето.

Кейл имаше чувството, че по гърба му пролазват паяци. После чу стон. Светлината вече не обкръжаваше Лорда на Дисциплината и момчето видя какво има на другата маса. Беше още една девойка — вързана, със запушена уста и опитваща се да крещи. И той я познаваше. Тя беше по-хубавата от двете девойки в бяло, които се смееха в центъра на вчерашното празненство.

Лордът на Дисциплината спря да си тананика, изправи се и погледна момичето.

— Млъквай — каза той почти добродушно.

После пак се наведе, запя и продължи да търси.

В краткия си живот Кейл бе виждал много ужаси и страховита жестокост, бе изтърпял неописуеми страдания. Но в момента гледката го зашемети и той просто не можеше да възприеме разрязаното момиче, чиято ръка трептеше все по-нарядко. После Кейл съвсем бавно отстъпи назад по коридора и се отдалечи също тъй безшумно, както беше дошъл.