Любимци на съдбата (Част I: Диктаторът)

От декември 82 г. до май 81 г. пр.Хр.

„Нещата се развиват доста добре“ — каза си Луций Корнелий Сула в началото на декември. Повечето хора все още изпитваха известни скрупули да убият със собствените си ръце съграждани, намерили имената си в списъците с проскрибциите, но неколцина като Катилина вече прокарваха пътя, хазната се пълнеше с пари, държавният фонд — с конфискувани имоти. Разбира се, не толкова имотите, колкото парите бяха причината Сула да поеме в подобна посока; все отнякъде трябваше да запълни големите дупки на държавния бюджет. При нормални обстоятелства средствата щяха да дойдат от данъците, които плащаха провинциите, но при условие, че Митридат продължаваше да заговорничи на изток, а Квинт Серторий бе успял да спре притока от пари от Испания, на останалите провинции също трябваше да се даде отдих. Рим и Италия сами трябваше да намерят нужните за издръжката си средства — с тази подробност, че Сула нямаше очи тепърва да иска от обикновените люде, още по-малко — от собствените си верни поддръжници.

Той никога не бе изпитвал симпатии към конническото съсловие — всички онези деветдесет и една центурии от първа класа, които включваха преуспелите римски търговци и предприемачи. От тях пък най-много мразеше осемнайсетте центурии на държавната конница. Мнозина от тях се бяха облагодетелствали по времето на Марий, Цина или Карбон; затова те щяха да осигурят на Сула парите, нужни за възстановяването на Рим. Решението беше най-доброто, казваше си диктаторът и доволно потриваше ръце. Не само че хазната щеше да се напълни, но и неговите потенциални врагове завинаги щяха да бъдат отстранени от обществения живот.

Междувременно беше успял да се справи и с един незначителен проблем — последната враждебна проява на вечно опозиционния Самний. Избра за управители на бунтовната страна двамината най-алчни за пари — Цетег и Верес, и им даде четири легиона.

— Нищо да не остане след вас — беше заръчал на подчинените си той. — Искам Самний да бъде до такава степен разорен, че дори най-старите и родолюбиви самнити да не желаят повече да стъпят там. Ще изсечете горите, ще оставите нивите да пустеят, ще разрушите градовете и ще опустошите градините. — Сула се усмихна зловещо. — И ще отсечете всяка глава, която стърчи по-високо от останалите.

Това щеше да послужи за урок на Самний. И в същото време щеше да отърве диктатора от двама досадници, които непрекъснато искаха нещо. Двамата нямаше да се върнат скоро! Имаха по-важни задачи — как да заделят за себе си повече от това, което пращат на римската хазна.

Навярно беше добре за останалите области в Италия, че семейството на Сула се завърна в Рим. Само жена му и децата можеха да върнат у диктатора онова чувство за мярка, което съвсем бе изгубил. Той никога не беше предполагал, че срещата с Далматика така ще го развълнува: при вида й коленете му се подкосиха и той трябваше да седне на близкия стол, за да не се строполи на пода. Чувстваше се като момче, което за пръв път е видяло красива гола жена.

Далматика наистина беше много красива — Сула винаги го бе признавал, — имаше големи сиви очи, тъмна кожа и светли коси; най-голямото й оръжие обаче беше влюбеният поглед, който дори и след толкова години не беше изгубил своята преданост, нищо че любимият беше остарял и погрознял. Далматика седеше в скута на съпруга си, прегръщаше го през голия, старчески врат, притискаше лицето му до гърдите си, галеше плешивата му глава и го целуваше по голото теме. Перуката, къде се беше дянала перуката му! Но тя дори и от това не се задоволяваше, ами вдигаше лицето му към своето, да може да усети с дъха си нейната неземна прелест, нежната й уста се докосваше до беззъбите му старчески устни и им връщаше някогашната свежест… Силите му се върнаха, Сула се надигна с Далматика в ръце и победоносно я отведе в спалнята, където се развихри, както не му се случваше дори на бойното поле. „Може би — мислеше си той с известна горчивина — да се удавя в чувствата на Далматика, ще бъде все едно да изпитам отново любовта в себе си.“

— Колко ми липсваше! — нареждаше Сула.

— Не толкова, колкото на мене — отвърна Далматика.

— Две години… Цели две години.

— По-добре го кажи две хилядолетия.

След като утолиха страстта си, тя си възвърна навиците на простодушна съпруга.

— Кожата ти се е оправила!

— Морсим ми прати рецепта за мехлема.

— И престана да те сърби?

— Да, престана да сърби.

После жена му настоя да го заведе в детската стая при малките Фауст и Фауста.

— Не са пораснали много от последната среща — отбеляза той и тежко въздъхна. — Наистина приличат на Метел Нумидик.

Жена му не успя да сдържи смеха си.

— Знам… Горките.

И това се превърна в най-щастливия миг от един от най-щастливите дни в живота му — Далматика се смееше заедно с него!

Без да знаят защо мама и странният старец се прегръщат и се смеят, близнаците ги гледаха мъдро и неразбиращо, докато най-накрая и те не се поддадоха и на свой ред не започнаха по детски да се кискат. Не може да се каже, че Сула се влюби в тях, но поне си каза, че децата му са свестни хора — дори да приличат на своя дядо — вуйчо Квинт Цецилий Метел Нумидик Прасето… Когото собственият им баща беше убил. „Каква ирония! — размишляваше бащата. — Да не би боговете да са ми пратили възмездие?“ Но само гърците вярваха в божественото наказание, а той беше римлянин. Освен това, продължаваше да се утешава Сула, докато малките пораснеха достатъчно, за да отмъщават, баща им отдавна щеше да е покойник.

Останалите членове на семейството му също бяха добре, включително голямата дъщеря на Сула — Корнелия Сула, която се грижеше за двете си деца от първия си съпруг. Малката Помпея вече беше на осем годинки и осъзнаваше, че е красавица. Шестгодишният Квинт Помпей Руф оправдаваше последното си име, понеже беше едновременно червенокос, червендалест, червеноок, а и кръвта му лесно кипваше.

— И така — обърна се Сула към слугата си Хризогон, който се беше грижил в отсъствието му за цялото семейство, — как се чувства моят гост извън пределите на римския померий?

Малко поотслабнал (явно не му е било лесно да се грижи за толкова много хора с толкова различни нрави и вкусове), слугата вдигна черните си очи към тавана в красноречива гримаса и вдигна рамене.

— Страхувам се, Луций Корнелий, че няма да се съгласи доброволно да остане извън померия, освен ако ти самият лично не го посетиш, за да му обясниш причината. Опитвах се, много пъти се опитах да му обясня, но той ме смята за низше същество, което заслужава само презрение и недоверие.

Това беше типична черта у Птолемей Александър, припомняше си Сула, докато вървеше към странноприемницата, където високомерният и крайно чувствителен гост беше настанен от усърдния Хризогон — нравите повеляваха жилището на важната особа да е на километри от портите на града. Птолемей Александър живееше под закрилата на Сула близо три години, но едва сега започваше да създава главоболие на домакините си.

Птолемей се смяташе за политически бежанец, който едва-едва се е спасил от смърт в понтийския царски двор. Беше се явил в Пергам, където бе помолил Сула за убежище; Сула направо беше смаян от удалата се възможност, защото имаше пред себе си не друг, а самия Птолемей Александър Младия, единствения законен син на покойния египетски фараон. Бащата бе умрял при опита да си възвърне престола в същата година, когато Митридат бе заловил сина заедно с двамината му незаконородени първи братовчеди на остров Кос. Тримата египетски князе бяха отведени в Понт, докато Египет остана под властта на големия брат на покойния фараон — Птолемей Сотер, когото пренебрежително наричаха Латир (Нахутено зърно).

В мига, в който видя пред себе си престолонаследника Птолемей Александър, Сула си даде сметка защо египтяни са предпочели за свой господар Нахутеното зърно. Птолемей Александър Младши беше самото въплъщение на женствеността. С одеждите си имитираше богинята Изида, безкрайните воали бяха навити и усукани по елинистичната мода, златната корона беше поставена върху златни къдри, лицето му се криеше под дебел слой грим. Александър капризничеше, хленчеше, пъшкаше, въздишаше, пърхаше като момиче и въпреки всичко, огледа го внимателно Сула, под цялата тази предизвикателна женственост се криеше стоманена воля и желание за мъст.

Александър бе разказал на покровителя си за трите години, прекарани в двора на най-смелия сред всички хетеросексуални мъже на земята. Митридат Понтийски беше убеден, че женствените наклонности у мъжете могат да се „излекуват“ и бе подложил младия Птолемей Александър на безброй обиди и унижения, само и само да го отърве от зловредните му навици. Нищо не бе помогнало. В леглото на Птолемей водели множество понтийски куртизанки, дори най-обикновени проститутки, колкото да повръща на пода от погнуса. Бяха му надянали насила доспехи и го бяха пратили в редиците на войската под подигравателните погледи на войниците, но той се беше разплакал като дете и беше припаднал насред пътя. Митридат решил го оправи с бой, но младежът се издал, че боят му е приятен; накрая го извикали на съд насред площада в Амиз и го оставили облечен в царските си одежди и с дебелия слой грим на лицето си да бъде замерван от простолюдието с развалени яйца, гнили плодове или камъни.

Шансът му се усмихнал, когато след големите победи на Сула над понтийската армия дворът на Митридат изведнъж се разбягал. Младият Птолемей Александър на своя глава хукнал към Пергам.

— Братовчедите ми предпочетоха, разбира се, да останат в Амиз — възмущаваше се той. — Ужасната атмосфера в тази животинска бърлога доста им допадаше! И двамата се ожениха за дъщерите на Митридат от жена му Антиохида, наполовина партианка, наполовина селевкида. Ако искат целия Понт и всички царски дъщери да вземат, аз повече не мога да остана там!

— И какво искаш от мен? — бе попитал Сула тогава.

— Убежище. Закрила в Рим, щом се върнеш, и египетския трон, щом Латир умре. Той има дъщеря, Вереника, която управлява като царица заедно с него. Но, разбира се, не може да се ожени за нея — позволено е да се женим само за лели, братовчедки или сестри, но такива Латир повече няма. Ако нещата следват своя нормален ход, Вереника ще надживее баща си. Египетският престол се предава по женска линия, което означава, че цар става този, който се ожени за първородната принцеса. Аз съм единственият законен представител на рода на Птолемеите. Жителите на Александрия — които единствени имат думата по въпроса, откакто първите Птолемей преместиха столицата от Мемфис в техния град — ще искат аз да наследя Латир и няма да имат нищо против да се оженя за Вереника. Затова, когато Латир умре, искам да ме пратиш в Александрия, за да поискам каквото ми се полага — с благословията на Рим.

Сула се бе замислил и с нескрито удоволствие бе наблюдавал Птолемей Александър.

— Да речем, че се ожениш за царицата — бе попитал той, — дали ще можеш да й направиш деца?

— Вероятно не — беше отговорил невъзмутимо принцът.

— Тогава каква е ползата от цялата тази история?

Птолемей Александър очевидно не бе разбрал намека.

— Искам да бъда египетски фараон, Луций Корнелий — бе заявил тържествено той. — Тронът ми принадлежи по право. Какво ще се случи след смъртта ми, за мен няма значение.

— И кой се нарежда след теб на опашката?

— Само двамата ми братовчеди. Които сега са играчки в ръцете на Митридат и Тигран. Успях да избягам веднага щом пратеник на Митридат дойде да съобщи, че тримата ще бъдем предадени на Тигран, успял наскоро да превземе Сирия. Целта на подобно преместване, доколкото разбирам, е да стоим по-далеч от Рим, в случай, че царство Понт попадне под ваша власт.

— Значи твоите братовчеди може да не са вече в Амиз.

— Бяха там, когато избягах. Повече нищо не знам за тях.

Сула се бе взрял с ледения си поглед в лицето в натруфената госпожичка пред себе си.

— Много добре, Птолемей Александър, ще ти дам убежище. Когато се върна в Рим, и ти ще дойдеш с мен. Колкото до това, дали ще си върнеш двойната корона на Египет, това е тема, която ще обсъждаме, щом му дойде времето.

Но времето още не беше дошло, а ето, Сула вече беше в Рим и царската особа го беше последвала. Никой не можеше да предвиди бъдещите усложнения, които тя щеше да донесе със себе си. Разбира се, Сула си имаше нещо наум, иначе още след първата среща с младия Птолемей Александър щеше да го прати на чичо му Латир в Александрия. Но в главата му се беше зародил далеч по-амбициозен план и сега му оставаше да се надява, че ще доживее да види плодовете на усилията си. Латир беше доста по-възрастен от него, но очевидно се радваше на добро здраве; говореше се, че в Александрия климатът е най-здравословен.

— И все пак, принц Александър — заяви Сула още с влизането си в странноприемницата, — не мога да си позволя да те храня за сметка на римската държава за цялото време, докато чичо ти е жив. Дори и в заведение като това.

В черните очи на принца прочете гняв и възмущение; Птолемей настръхна, все едно се готвеше да ухапе събеседника си.

— В заведение като това? По-скоро ще се върна в Амиз, отколкото да живея в тази дупка.

— В Атина — напомни му спокойно Сула — беше настанен за сметка на атиняни, които имаха да се отблагодаряват за даровете, получени от чичо ти, след като войската ми мина през града и му нанесе известни щети. Е, това си беше право и задължение на атинското гражданство. На мен ти нищо не си ми струвал. Но тук вероятно ще струваш на Рим състояние, каквото не ни е по силите да си позволим. Затова ти предлагам две възможности: да се качиш на някой кораб и за сметка на римската хазна да се върнеш обратно в Александрия, където да се помириш с чичо си Латир; или да получиш заем от римските лихвари, да си наемеш къща и прислуга на Пинциевия хълм или в някое друго богаташко предградие и да чакаш там, докато чичо ти умре. Но няма да прекрачваш померия.

Трудно беше да се каже дали Птолемей Александър е пребледнял, защото гримът добре скриваше лицето му. Сула обаче усети как египтянинът омеква и забравя всякаква мисъл да противоречи.

— Не мога да се върна в Александрия, чичо ми веднага ще нареди да ме убият!

— Тогава ще сключиш заем.

— Добре, така да бъде! Само че ми обясни как!

— Ще пратя Хризогон да го стори вместо мен. Той всичко знае. — Сула дори не беше седнал, затова веднага се насочи към вратата. — Междувременно, принц Александър, при никакви обстоятелства да не си прекрачил свещената граница на Рим.

— Нима трябва да умра от скука?

— Съмнявам се, че ще ти остане време да скучаеш. Веднъж да се разчуе, че живееш в хубав дом и разполагаш с много пари, веднага ще си намериш компания. Водата знае как да пълни всички пролуки. Александрия може да се намира далеч от Рим, но предполагам, че след смъртта на Латир ти ще станеш пълновластен господар на Египет. В това обаче не можем да бъдем сигурно до мига, в който не получим чаканата новина. Ето защо, щом римските закони не позволяват чуждоземен владетел да стъпва вътре в свещените граници на града, ти ще трябва да си останеш отвън. И го казвам напълно сериозно. Разбера ли, че не си ме послушал, няма да е нужно да се разкарваш до Александрия, за да умреш от насилствена смърт.

Птолемей Александър избухна в плач.

— Ти си ужасен, непоносим човек!

Сула излезе от странноприемницата и се върна при Капенската порта. Какъв ужасен и непоносим човек беше Птолемей Александър! Но и колко полезен можеше да се окаже в деня, в който Латир Нахутеното зърно благоволеше да умре по време на суланската диктатура! Сула с радост си мислеше какво щеше да стори, научи ли новината за опразнения египетски престол.

Без да го е грижа, че смехът и самодоволното изражение, изписало се по лицето му, внасят ужас и паника сред минувачите, той продължи по римските улици, все едно се разхождаше из Александрия.

И все пак Сула отдаваше най-много време не на друго, а на религиозните дела. Подобно на повечето римляни, той не си представяше боговете в човешки образи — така мислеха гърците. Напоследък беше проява на изтънчен вкус и високо образование да изобразиш Белона в доспехите на въоръжена жена или Церера като красива матрона, държаща житен клас в ръце. Меркурий беше надянал крилата шапка и крилати сандали, защото такъв се явяваше на гръкоезичните народи, а елинистичното общество се отнасяше с презрение към безтелесните и неопределени римски божества, смяташе ги примитивни, умствено ограничени и неспособни да се държат дори като хора, какво ли остава — като богове. За гърците боговете си оставаха по-скоро човешки същества, надарени със свръхчовешки способности. Гъркът така и не можеше да си представи нещо по-сложно от човек, затова дори Зевс, най-висшестоящата личност в гръцкия пантеон, се държеше по-скоро като римски цензор — могъщ, но не и всемогъщ, той създаваше работа на останалите богове, които се забавляваха с това да го лъжат и изнудват все едно са ги избрали за народни трибуни.

Но Сула беше римлянин и знаеше, че боговете не притежават онези физически форми, които на гърците им се искаше да видят: те не приличаха на хора, нямаха очи нито дори глави, не можеха да разговарят на човешки език, нито пък притежаваха свръхчовешки способности. За тях дори мисловните форми, достъпни за човешкото съзнание, бяха немислими. Римлянинът Сула знаеше, че боговете са своенравни стихии, които направляват специфични събития и контролират други сили, по-ограничени от техните. Те черпеха сили от живота, затова обичаха да получават животински жертвоприношения; беше им нужно в живия свят да царят ред и организация, каквито имаше и в техния, понеже само редът и организацията сред живите същества можеше да им помогне на тях самите да поддържат реда и организацията сред себе си.

Имаше едни подобни сили, които обитаваха домашните килери и селските хамбари, избите и силажните ями, затова обичаха всичко да е пълно със стока. Тези сили се наричаха пенати. Имаше други сили, които помагаха на корабите да плават по морето, които се грижеха животът по кръстопътищата да е спокоен, които успяваха да придадат смисъл на безжизнените предмети — тях пък наричаха лари. Имаше и други сили: които помагаха на дърветата да стоят изправени, които ги караха да мислят, да пускат клони и корени, да се обличат в листа и да черпят енергия от въздуха. Имаше сили, които се грижеха водата да бъде сладка, а реките да се движат от високото към ниското, та чак до морето. Имаше още една сила, която донасяше на хората късмет и благополучие, но на повечето даряваше малко, а на неколцина дори нищо. Тази сила се наричаше Фортуна. Имаше и една много голяма сила, наречена Юпитер Оптимус Максимус, която събираше в себе си всички останали сили, представляваше обща тъкан, която ги свързваше по начин, който за тях беше логичен, но за хората — неразбираем.

За Сула беше ясно, че Рим губи контакт с боговете, с всички тези изброени сили. Защо иначе ще изгори Големият храм? Защо иначе скъпоценните архиви ще изчезнат? Защо ще изгорят пророческите книги? Хората забравяха тайните, точните формули и ритуалите, които спомагаха божествените сили да въздействат по-добре на делата им. Това, че жреците и авгурите се избираха от народа, наруши равновесието сред жреческите колегии, направи невъзможни онези деликатни процедури, които зависеха от това хора от едни и същи фамилии да изпълняват едни и същи религиозни функции за вечни времена.

Затова преди да насочи енергията си към реформирането на зле функциониращите римски закони и институции, Сула най-напред трябваше да прочисти римския етер, сиреч трансцендентното пространство, което контактуваше с материалната му същност, да върне силата на боговете и да им позволи да въздействат отново благотворно върху съдбините на града. Как можеха римляните да се надяват на благополучие, когато хората губеха всякакво чувство за свян и въздържание и имаха наглостта да изрекат на глас тайното име на града си? Как Рим щеше да просперира, когато хора си позволяваха да обират храмовете и да избиват жреците? Разбира се, Сула не желаеше да си спомни за времето, когато сам възнамеряваше да конфискува съкровищата на римските светилища, спомняше си само, че не го стори, пък дори да се изправяше срещу истински враг, а не против собствения си народ. Пък и сега не можеше добре да си спомни как се бе отнасял в онези години към боговете — тогава, когато болестта и виното не го бяха съсипали окончателно.

В пожара на Юпитеровия храм се съдържаше недвусмислено знамение, в това поне Сула беше сигурен. И на него се падаше задачата да спре хаоса, да отклони обществените тенденции, които водеха града към пълно безредие. Ако не успееше, затворените врати щяха да се отворят, а онези, които трябваше да зеят отворени, щяха с трясък да се затръшнат.

Сула свика римските жреци и авгури в най-стария римски храм, този на Юпитер Феретрий на Капитолия. Толкова беше старо светилището — него още Ромул го беше освещавал, — че беше изградено от вулканична туфа и не само украси, но дори и мазилка нямаше. В цялото пространство изпъкваха единствено двете четвъртити колони на входа. Липсваха каквито и да е изображения. На обикновен каменен пиедестал, стар колкото храма, лежеше права метална пръчка от електрон, до нея — лъскаво, черно парче кремък. Единствената светлина идваше откъм вратата, вътре миришеше на мухъл, влага и миши изпражнения. Цялото помещение беше широко десет на седем стъпки, затова добре беше, че нито колегията на авгурите, нито тази на понтифексите бяха в пълен състав.

Самият Сула беше авгур. Колеги му бяха Марк Антоний, по-младият Гней Долабела и Катилина. От понтифексите най-отдавнашен член на колегията беше Гай Аврелий Кота, след него идваше Метел Пий, водачът на Сената Луций Флак, понастоящем и началник на конницата, който беше и фламин Мартиалис, сиреч Марсов фламин. Катул, Мамерк, Луций Клавдий Рекс Сакрорум — от единствения клон на Клавдиевата фамилия, където носеха малкото име Луций — и най-накрая Марк Юний Брут Младши, син на обезглавения Брут Старши, който имаше сериозни основания да се тревожи няма ли на свой ред да бъде проскрибиран.

— Нямаме си върховен понтифекс — взе думата Сула, — а пък и редиците ни доста са оредели. Бих могъл да намеря и по-удобно място за събрания, но подозирам, че малко неудобство може да зарадва боговете! От известно време свикнахме да мислим по-напред за нас, чак след това за тях, затова и боговете се разсърдиха. Осветен в годината на обявяването на републиката, храмът на Юпитер Оптимус Максимус не ще да е изгорял по случайност. Сигурен съм, че Юпитер Велики се е чувствал излъган от страна на Римския сенат и народ. Ние не сме чак толкова наивни и суеверни, колкото варварите, че да вярваме в божия гняв — ако човек бъде ударен от гръм или пък някоя градска колона падне от само себе си, това е само доказателство, че жертвата не е имала късмет. Но има и знаци, които наистина изразяват недоволството на боговете и изгарянето на Големия храм е такова едно предзнаменование. Ако разполагахме със сибилинските книги, можехме да прочетем повече по въпроса, но сибилинските книги също изгоряха, заедно с консулските календари, оригиналните дванайсет таблици и още много ценни документи.

На събранието присъстваха петнайсет души, затова дори и те нямаше как да се наредят в тесния храм, та да има специално място за оратора. Сула просто беше застанал в центъра на групичката и говореше.

— Мой дълг на диктатор е да възвърна старите форми на римските религиозни култове, както и да впрегна всички вас на работа в тази насока. Аз съм този, който ще прокарва законите, вие обаче трябва да ги прилагате в действие. По един въпрос ще бъде съвсем непреклонен, тъй като ми се яви сън, а аз съм авгур, следователно сънищата ми имат своето значение. Та този въпрос е необходимостта да бъде премахнат „лекс Домиция де сацердоциис“, който нашият някогашен върховен понтифекс Гней Домиций Ахенобарб си позволи лукса да ни наложи насила. Защо му беше да го прави? Защото мислеше, че семейството му е било унижено, а той самият — пренебрегнат. Това са лични мотиви, трябваше да задоволят самочувствието му и нямаха нищо общо с истински религиозния дух на римляните. Смятам, че с този си акт Ахенобарб Понтифекс Максимус е разгневил боговете, особено Юпитер Велики. Затова от днес нататък избори на жреци повече няма да има. Дори и за длъжността на върховния понтифекс.

— Но длъжността на върховния понтифекс открай време е била изборна — възрази Луций Клавдий Рекс Сакрорум. — Той е най-висшият свещеник на републиката! Назначаването му трябва да бъде демократично!

— Аз пък казвам, че не трябва да бъде. Отсега нататък и той ще бъде избиран единствено от колегите си понтифекси — отсече Сула. — И знам, че съм прав.

— Не съм сигурен… — понечи да каже нещо Флак, но щом срещна погледа на диктатора, млъкна.

— Аз пък съм и това слага точка на въпроса! Освен това мисля, че боговете са недоволни от малкия брой на обслужващите ги жреци, затова възнамерявам да увелича състава на всяка от колегиите на петнайсет души, вместо старите десет или дванайсет. Да няма повече хора, които да изпълняват две длъжности едновременно! Освен това петнайсет е щастливо число, центърът, около който се въртят злощастните тринайсет и седемнайсет. Магията е важно нещо. Магията прокарва пътеките, чрез които божествените сили достигат до нас. Аз вярвам, че числата съдържат огромна магическа сила, затова ние ще обърнем тази магия в полза на Рим, което е наш дълг.

— Навярно — осмели се да се обади Метел Пий, — б-бих-ме могли да п-предложим само един кандидат за върховен понтифекс. По т-т-ози начин п-поне ще спазим избирателната процедура.

— Няма да има избирателна процедура! — кипна Сула. Настъпи пълно мълчание. Никой не смееше дори да помръдне.

Минаха минута-две и накрая Сула взе думата отново:

— Има един жрец, който никак не ми се нрави, при това по няколко причини. Говоря за нашия фламин Диалис, младежа Гай Юлий Цезар. След смъртта на Луций Корнелий Мерула той беше избран за жрец на Юпитер от Гай Марий и от неговия продажен слуга Цина. Само тия двамата са достатъчна гаранция колко си е струвал изборът! Те действаха против всякакви принципи на подбор, който се извършва от двете жречески колегии едновременно. Друга причина за съмнението ми се отнася до собствените ми корени: първият от предците ми, който е бил наречен Сула, е бил именно фламин Диалис. Но най-много ме тревожи пожарът в Големия храм. Заради него започнах да провеждам разследвания около младежа и научих, че до надяването на мъжката тога той твърдо е отказвал да спазва правилата, отнасящи се до жреческата му длъжност. Оттогава поведението му е било напълно порядъчно, така поне научих. Първоначалният му отказ може да е бил плод на буйните младежки нрави, но това, какво аз мисля по въпроса, няма голямо значение. Да разберем какво мисли Юпитер, ето кое е важното! Защото, колеги авгури и понтифекси, научих, че огънят в храма окончателно изгаснал два дни преди квинктилските иди. Точно в деня от годината, когато е роден нашият фламин Диалис. Това е знамение!

— Може и да е добро знамение — подхвърли Кота, който имаше причини да се грижи за съдбата на въпросния фламин Диалис.

— Така е — съгласи се Сула, — но не аз ще решавам. Като диктатор съм свободен да посоча метода, по който да се назначават нашите жреци и авгури. Имам пълно право да премахна изборите. Но с жреца на Юпитер въпросът стои другояче. Вие ще трябва да решите съдбата му. Всички вие заедно! Фециали, понтифекси, авгури, пазители на свещените книги, дори епулоните и салиите. Гай Аврелий, правя те отговорник за разследването по въпроса, от всички жреци ти най-отдавна изпълняваш тази длъжност. Давам ти срок до декемврийските иди, когато ще се срещнем отново в този храм, за да обсъдим религиозното положение на настоящия фламин Диалис. — Сула изгледа Кота. — И за решението ни нито дума. Дори и Цезар не бива да знае.

След което си тръгна за вкъщи, потривайки доволно ръце. Сула си беше наумил каква прекрасна шега ще изиграе на съгражданите си! Шега, която щеше да отприщи могъщите сили на Юпитер Оптимус Максимус в желаната посока. Щеше да му поднесе жертвоприношение! Жива жертва за благото на Рим — за републиката, чийто върховен жрец щеше да бъде самата жертва! Длъжността му беше измислена, за да измести на втора позиция Рекс Сакрорум — свещения цар, — който щеше да наследи само духовните задължения на прогонените монарси. „Каква прекрасна шега! — мислеше си той. — Ще предложа на Великия бог жертва, която сама ще се съгласи да бъде жертвана и ще продължи да се саможертва до края на дните си. Ще даря републиката и Великия бог с най-съкровената частица от едно човешко съществуване — неговото страдание, неговото отчаяние, неговата мъка. При това с неговото пълно съгласие. Защото той никога няма да откаже да бъде жертва.“

На другия ден Сула закачи на рострата и на стената на Регията текста на първия от законите, които щяха да реформират държавната религия. В началото минувачите на Форума решиха, че имат пред себе си нов списък проскрибирани лица, затова превърналите се отскоро в професионални палачи римски граждани жадно се нахвърлиха да четат, но бяха разочаровани. В списъка стояха имената на новите членове на различните жречески колегии. Всяка от колегиите наброяваше петнайсет членове, някак прибързано подредени един до друг патриции и плебеи (плебеите като цяло преобладаваха), затова пък до един представители на знатните фамилии. В списъка не се намери нито едно парвенюшко име, нито Помпей, нито Тулий, нито Дидий! Само Юлии, Сервилии, Юнии, Емилии, Корнелии, Клавдий, Сулпиции, Валерии, Домиции, Муции, Лицинии, Антонии, Манлии, Цецилии и Теренции. Установи се, че се беше назначил за понтифекс, в допълнение на авгурската си длъжност. Той щеше да е единственият с две жречески титли едновременно.

— Налага се да съм стъпил едновременно в двата лагера — оправдаваше се той, докато на дело опровергаваше твърденията си от предния ден. — В крайна сметка аз съм диктатор.

На следващия ден Сула обнародва и допълнение към закона, в което се споменаваше едно-единствено име, това на новия върховен понтифекс — Квинт Цецилий Метел Пий, всеизвестния пелтек.

Римският народ преживя поредния ужас, когато прочете това име, закачено на рострата и на стената на Регията. Как така върховен понтифекс ще бъде Метел Пий? Не беше възможно. Какво му ставаше на Сула? Да не би да се беше побъркал окончателно?

Цяла делегация от треперещи от страх сенатори навести диктатора в дома на избягалия Ахенобарб; в състава й влизаха само авгури и понтифекси, включително и самият Метел Пий. По очевидни причини говорител на делегацията не беше той, езикът му играеше толкова жестоки шеги напоследък, че никой не намираше достатъчно търпение да го изслуша докрай. Затова думата взе Катул:

— Луций Корнелий, защо? Ние нямаме ли право да се изкажем по въпроса?

— Н-н-не искам п-п-подобна д-длъжност — успя да изрече Прасчо с цената на огромни усилия.

— Луций Корнелий, не можеш да го направиш! — възникна Вация.

— Не е възможно! — подкрепи го зетят на Сула Мамерк.

Сула ги изчака да се изкажат. Нито погледът, нито лицето му изразяваха каквито и да е чувства. Това, че се шегуваше, не означаваше, че те трябва да разберат, че се шегува. Трябваше винаги да го възприемат като изключително сериозен човек. Юпитер наистина го беше навестил в сънищата и му беше казал колко високо оценява шегата.

Накрая делегатите млъкнаха и настъпи напрегнато мълчание, нарушавано единствено от хлипанията на Прасчо.

— В интерес на истината — отвърна Сула — аз съм диктатор и мога всичко да върша, без да се допитвам до никого. Но не е там работата. Всичко е заради съня, в който Юпитер Оптимус Максимус лично ми се яви, за да посочи Квинт Цецилий за върховен понтифекс. Когато се събудих, проведох нужните гадания и те се оказаха много благоприятни. Докато вървях към Форума, където да закача новия си закон на рострата и Регията, видях петнайсет орела, които прелитаха над Капитолия отляво надясно. Не се обади бухал, не проблесна светкавица.

Всички просители се взряха в лицето му, после сведоха очи. Той говореше сериозно. Излизаше, че Юпитер наистина желае това.

— Но никой ритуал не може да се смята за извършен, ако се допусне и най-малката грешка! — каза Вация. — Един погрешен жест, стъпка, една-единствена дума, произнесена неправилно, и всичко трябва да започне отначало!

— Знам това много добре — напомни му Сула.

— Луций Корнелий, със сигурност виждаш не по-зле от нас къде е проблемът! — вдигна ръце в жест на отчаяние Катул. — Пий се запъва и заеква при всяко изречение, което произнася! Ако наистина той стане върховен понтифекс, една-единствена церемония ще продължи до края на живота ни!

— Това ми е ясно — отвърна му с разбиране Сула. — Не забравяйте, че и аз ще трябва да присъствам на всяка церемония. — Той вдигна рамене. — Това, което мога да кажа, е, че вероятно Великият бог иска от нас необичайна жертва. Ако е така, то е като наказание, задето досега не сме изпълнявали както подобава дълга си към боговете. — Той взе треперещата ръка на Метел Пий. — Разбира се, мили Прасчо, ти можеш да откажеш. Никъде в религиозните ни закони не е писано, че нямаш право на мнение.

Прасчо използва свободната си ръка да вдигне края на тогата и да избърше сълзите си. Пое дълбоко дъх и заключи:

— Съгласен съм, Луций Корнелий, щом Великият бог го иска от м-м-мен.

— Ето, виждаш ли? — потупа го Сула. — Заекна чак на последната дума! Трябват ти само упражнения, Прасчо мили! Упражнения!

Вътре в Сула смехът напираше толкова силно, че диктаторът побърза да се сбогува с делегацията и хукна обратно към кабинета си. Заключи се. Хвърли се на кушетката, обви с ръце тялото си и започна да се смее. От смях дори не можеше да си поеме въздух, затова се претърколи на земята и продължи гръмогласно да се залива, ритайки с крака. Продължаваше да се смее, защото знаеше, че ауспициите наистина бяха благоприятни. Това беше истинско правосъдие, съвсем в духа на Юпитер. Всеки щеше да си получи заслуженото. Включително и Луций Корнелий Сула.

На декемврийските иди група от шейсет души — членове на висшите и нисшите жречески колегии опитаха да се поберат във възтесния храм на Юпитер Феретрий.

— Отдадохме уважение на боговете — посрещна ги Сула. — Не мисля, че ще ни се обиди, ако поговорим под открито небе.

Самият той седна на ниската каменна ограда, която отделяше някогашното убежище — тъй наречения Азилум, основан от Ромул — от градините по склоновете на Капитолия и Арксм и даде знак на останалите да се настанят на тревата.

Това, разсъждаваше сломеният от мъка Прасчо, беше най-странните черти в характера на Сула: можеше да облича и най-дребните детайли с тържественост, а след това, какъвто беше случаят, да се отнася към най-сериозните въпроси с пълно безразличие. За минувачите, за всички онези мъже и жени, които задъхани изкачваха Гемониевата стълба, забързани по краткия път между Форума и Марсово поле, римските жреци изглеждаха повече като група ученици, скупчили се да чуят поредната беседа на учителя си философ; или може би — на едно голямо семейство, което чака да чуе някоя важна мъдрост от устата на уважавания баща, чичо, дядо или братовчед.

— Какво ще ми докладваш, Гай Аврелий? — обърна се Сула към Кота, който седеше в средата на първата редица.

— Най-напред, Луций Корнелий, да си призная, че задачата беше изключително трудна. Навярно си в течение, че младият Цезар фламин Диалис е мой племенник?

— Както между другото е и мой, макар и по сватовска линия — напомни му невъзмутимо диктаторът.

— Тогава нека ти задам друг въпрос. Смяташ ли да проскрибираш и фамилията на Цезарите?

Без особено желание Сула си спомни Аврелия и решително поклати глава.

— Не, Кота, нямам подобно намерение. Цезарите, които бяха мои шуреи преди години, вече не са между живите. Те никога не са извършвали престъпления срещу народа и държавата, макар да бяха съюзници на Марий. Но за това си имаха причини. Марий подпомогна финансово семейството, връзките им с него бяха въпрос на семейна чест и признателност. Вдовицата на стария Марий е леля на момчето, нейната сестра беше моя първа съпруга навремето.

— Но ти си проскрибирал семействата и на Марий, и на Цина.

— Точно така.

— Благодаря — рече Кота с видимо облекчение. Покашля се и започна: — Младият Цезар беше само на тринайсет, когато тържествено и официално встъпи в длъжността на личен жрец на Юпитер Оптимус Максимус. Отговаряше на всички критерии, с изключение на един: беше патриций, родителите му бяха все още живи, но не беше женен за патрицианка с двама живи родители. Марий обаче му намери невеста, за която той беше оженен непосредствено преди церемонията по освещаването си като жрец. Негова съпруга стана малката дъщеря на Луций Корнелий Цина.

— На колко години беше тя тогава? — попита Сула и щракна с пръсти на прислужника си, който мигновено му подаде селска сламена шапка. След като си я сложи, Сула заприлича на провинциална дама.

— На седем.

— Разбирам. Същински брак между деца. Пфу! Цина е бързал, не мислите ли?

— Така е — съгласи се неохотно Кота. — Така или иначе момчето не поело с желание ролята на жрец. Настоявало, че до деня, в който сложи мъжка тога, той ще следва своите дотогавашни занимания като всички свои благородни връстници. Затова продължило да посещава учебните занятия на Марсово поле. Учело бой с меч, стрелба с лък, мятане на копие — при това във всяка една от въпросните дейности показвало завидна дарба. Доколкото разбрах наскоро, момчето си имало свой уникален номер — да язди с ръце зад гърба най-буйния кон в галоп… Без седло дори! Старите зяпачи от Марсово поле добре си го спомнят и смятат, че жречеството е срамота за човек като него с такива вродени способности на войник. За останалите му навици всичко знам от майка му Аврелия, моя родна сестра. Според нея той не спазвал задължителната диета, режел ноктите си с железен нож, бръснел се с железен бръснач и носел възли и ремъци по дрехите си.

— Какво стана, след като момчето получи правото да носи мъжка тога?

— Оттогава промени коренно поведението си — отговори Кота с нескрита изненада. — Личният бунт, ако изобщо става дума за бунт — престанал. Цезар и преди е изпълнявал съвестно религиозните си задължения, но от този ден нататък започнал да ходи постоянно облечен с апекса и лената и се примирил с всички наложени му ограничения. Майка му твърди, че все така не харесвал жреческата си длъжност, но се бил примирил.

— Разбирам. — Сула заключи: — До какъв извод стигнахте в колегията по въпроса с неговото фламинство, Гай Аврелий?

Кота се намръщи.

— Има една голяма трудност. Ако можехме да прегледаме всички гадателни книги, може би щяхме да разрешим окончателно въпроса. Но, разбира се, ние вече не разполагаме с тях. Затова ни е невъзможно да се произнесем категорично. Няма съмнение, че от юридическа гледна точка момчето е напълно законен жрец на Юпитер, но не сме сигурни дали същото важи и за религиозната страна на проблема.

— Защо не сте сигурни?

— Нещата се завързват около гражданското положение на Цезаровата съпруга — Цинила, както я наричат в семейството. Сега тя е на дванайсет години. В едно нещо сме абсолютно сигурни — личността на жреца всъщност е двойна и задълженията се отнасят в пълна сила и до жената на фламина. Съпругата носи религиозната титла фламиника Диалис, подчинява се на същите забрани и има същите религиозни задължения. Ако тя не изпълнява религиозните изисквания, тогава цялата фламинска длъжност подлежи на съмнение. А ние, Луций Корнелий, стигнахме до заключение, че Цинила не изпълнява своята длъжност.

— Така ли? Наистина ли стигнахте до подобно заключение, Кота? Бракът бил ли е консумиран?

— Не, не е бил. Детето Цинила е живяло у сестра ми и заедно с нейното семейство още от деня, в който е било омъжено за Цезар. А моята съпруга е изключително почтена римска благородничка — заяви Кота.

Сула се подсмихна.

— Знам, че е почтена.

— Ами… — Кота се размърда неспокойно на тревата, понеже си спомни какви покъртителни сцени се бяха разигравали в семейството по въпроса за истинските отношения между Аврелия и Сула; даваше си също така сметка, че се кани да разкритикува новопрокараните проскрибции. Но накрая събра смелост: — Ние заключаваме, че Цезар е законен фламин Диалис, но че жена му не е пълноценна фламиника. Така поне се налага, ако тълкуваме правилно закона за проскрибциите, който между другото не е съвсем ясен по въпроса в каква степен малолетните деца на проскрибираните лица подлежат на лекс Миниция. Синът на Цина е бил пълнолетен, когато баща му беше проскрибиран, следователно гражданството му не подлежи на отнемане. Но как да се разреша въпросът с малолетните деца, особено с момичетата. Дали твоят закон подразбира и съди по клаузите на лекс Миниция с наказание изгнание от града, или отнемането на гражданството се отнася единствено до провинилия се баща? Ето това е въпросът, който се оказа най-труден за разрешаване. И като се имат предвид изключително тежките клаузи в твоя закон за проскрибциите, нашето заключение е, че в случая лекс Миниция де либерис важи с пълна сила.

— Прасчо скъпи, ти какво ще кажеш? — попита замислено диктаторът, без да обръща внимание на намека, че се е оказал лош законодател. — Спокойно, не бързай! Имам целия ден пред себе си.

Метел Пий се изчерви.

— Както Гай Кота каза, законът за гражданския статут на детето важи в пълна сила. Когато единият от родителите не е римски гражданин, значи и детето не е. Следователно жената на Цезар не е римлянка и според религиозния закон не може да бъде жрица на Юпитер.

— Прекрасно! Забележително! Успя да изговориш всичко това, без да заекнеш нито веднъж! — Сула тропна доволно с крака. — Значи грешката е моя, така ли излиза? Оставил съм на вас да интерпретирате закона, вместо да посоча изрично всяка подробност.

Кота си пое дъх и потвърди:

— Точно така.

— Всичко това е истина, Луций Корнелий — намеси се и Вация. — Но ние сме с пълното съзнание, че интерпретацията ни може и да е погрешна. С голямо уважение ще изслушаме твоето мнение по въпроса.

— Е — плъзна се Сула от оградата, — излиза, че най-доброто решение на въпроса ще бъде Цезар да си намери нова фламиника. Навярно се е оженил по правилата на конфареацио, което и според гражданския, и според религиозния закон нрави развода невъзможен… Но според мен младият Цезар ще трябва все пак да се разведе в името на Великия бог, който не може да приеме жена му за своя жрица.

— Може да анулираме брака! — предложи Кота.

— Не, двамата ще се разведат — настоя Сула. — Колкото и да се кълнат роднините, че бракът не е консумиран — за тази цел можем да се обърнем дори към весталките да проверят химена на момичето, — имаме пред себе си полята на Юпитер. Вие сами показахте, че законите подлежат на интерпретация. В действителност дори имахте смелостта да го сторите, без да се допитвате до мен. Ето там ви е грешката. Трябваше да се допитате до мен. Но понеже не го сторихте, сега ще си носите последствията. Ще има развод и това е.

— Но разводът е ужасна процедура! — възкликна Кота.

— Напълно ти съчувствам.

— Тогава най-добре да съобщя на момчето — примири се чичото.

— Не! — едва не извика Сула. — Няма да казвате нищо на момчето. Абсолютно нищо! Само ще му предадете, че го чакам у дома си утре, преди вечеря. Предпочитам сам да му съобщя новината. Ясен ли съм?

— И така — съобщи Кота на Аврелия и Цезар малко по-късно, — трябва да се видиш със Сула, племеннико.

И Цезар, и майка му изглеждаха разтревожени, но изпратиха госта до вратата, без да кажат нищо. Щом брат и си замина, Аврелия се върна при сина си в кабинета.

— Седни, майко — подкани я той.

Тя седна, но на самия ръб на стола, и каза:

— Не ми харесва тази работа. Защо ще иска да те вижда лично?

— Чу какво каза чичо Гай. Започнал е да реформира жреческото съсловие, нормално е да разговаря с фламин Диалис.

— Не го вярвам — настоя Аврелия.

Цезар се разтревожи още повече. Взря се изпитателно в майка си. Плашеше се не за себе си; той можеше да се справи с всякаква ситуация, в това беше сигурен. Не тревожеше се за нея, както и за всички останали жени в семейството.

Трагедията беше станала неизбежна още от онази вечеря у Марий, когато братовчед му се бе заканил да стане консул. Бяха прекарали няколко месеца на измислена радост и самочувствие, след това бе дошла ужасната зима завършила с големия провал при Сакрипорт. Откакто Марий беше станал консул, в семейството изобщо не го бяха виждали, включително родната му майка и жена му. Беше се появила някаква любовница, красива римлянка от конническо потекло на име Преция, която успя да си присвои всички свободни мигове на младия консул. Достатъчно богата, за да се радва на пълна финансова свобода, тя беше на трийсет и седем години и едва ли мислеше да се омъжва. На осемнайсет години вече беше сключвала брак, но само за да угоди на баща си, който скоро след това се беше споминал. Преция беше наредила цяла армия от любовници и накрая мъжът й се беше развел с нея. Което още повече я улесни. Тя се отдаде на нещата от живота, които най-много ценеше, стана пълновластен господар на съдбата си, залавяше се с привлекателни благородници, които водеха със себе си още по-привлекателни приятели. Мъжете донасяха в леглото й своите проблеми и тайни интриги, та Преция съчетаваше в едно политиката с удоволствията — комбинация, на която никой не можеше да устои.

Младият Марий беше най-едрата риба, попаднала в мрежата й, и тя дори се беше привързала към него. Забавляваше я младежката му самонадеяност, но я привличаше и магията на името му, радваше я фактът, че младият консул отдаваше цялото си внимание тъкмо на нея, а не на майка си Юлия или жена си Муция. Затова Преция отвори дома си за всички приятели на Марий, а до леглото си допусна неколцина от най-близките му хора. Щом Карбон (когото Преция ненавиждаше) замина отново за Аримин, тя стана най-важният съветник на любовника си, учеше го на всичко и живееше с чувството, че не Марий, а тъкмо тя управлява Рим.

Така че когато се разнесе вестта за потеглянето на Сула от Теан Сидицин и младият Марий обяви, че е крайно време да се присъедини към армията при Ад Пикта, тя дори се изкуши от мисълта да стане първата жена — войник в римските легиони. Но идеята й не се осъществи. Марий намери най-лесното решение на въпроса като една вечер напусна Рим, без изобщо да й се обади. Не че това я съкруши! Преция побърза да си намери нова играчка.

Всичко това означаваше, че нито майка му, нито жена му бяха имали възможност дори да се сбогуват с младия Марий, преди да напусне завинаги родния град. Нямаш кой да му пожелае късмет, от какъвто той силно се нуждаеше. Той си беше заминал просто ей така и никога не се върна. Новината за разгрома при Сакрипорт не се беше разнесла още из града, когато Брут Дамазип (който беше твърде близък до Карбон, за да оценява Преция) извърши своето кърваво дело. Сред жертвите му беше и Квинт Муций Сцевола Понтифекс Максимус, бащата на Мариевата съпруга, при това близък приятел на Мариевата майка.

— Това е дело на сина ми — сподели Юлия тогава пред Аврелия. Снаха й я беше навестила да види няма ли нужда от нещо.

— Глупости! — възрази й веднага Аврелия. — Дамазип го е извършил на своя глава.

— Видях писмото, което синът ми му е пратил от Сакрипорт. Беше с неговия почерк. — Тя бе затворила очи и болезнено се разхълца. — Не е могъл да приеме лесно поражението. Искал е да си отмъсти, на когото може. Как сега да погледна снаха си в очите?

Цезар се беше скрил в далечния ъгъл на стаята и наблюдаваше двете жени с каменно изражение. Как можеше родният й син да стори подобно нещо на леля му Юлия? Особено след всички злини, които обезумелият му баща беше сторил преди смъртта си? Тя беше оплетена в мъката си като муха, попаднала в паяжина. От невидимата мъка в сърцето си беше станала дори по-красива, но някак неземна, безтелесна.

Тогава беше влязла Муция; Юлия се сви и отмести поглед.

Аврелия беше скочила като ужилена. Лицето й беше пребледняло.

— Муция Терция, обвиняваш ли Юлия за убийството на баща си? — попита прямо тя.

— Разбира се, че не — отвърна й жената на убиеца Марий. Дръпна близкия стол, седна до Юлия и я хвана за ръцете. — Моля те, Юлия, погледни ме!

— Не мога!

— Трябва! Нямам намерение да се връщам в бащиния дом и да живея заедно с мащеха си. Нито искам да се връщам при майка си и досадните си братя. Искам да остана тук, при милата си свекърва.

И така всичко се беше наредило. Животът бе продължил и за Юлия, и за Муция Терция, макар младият Марий да беше изолиран в обсадения Пренесте и всички новини от войната да говореха за успехите на Сула. Ако Гай Марий беше син на Аврелия, разсъждаваше синът на Аврелия, едва ли щеше да черпи голяма утеха от мисълта за майка си: тя нито беше толкова мека, нито толкова обичлива, нито прощаваше толкова лесно като Юлия. Но пък, продължаваше да си представя Цезар, ако Аврелия беше като зълва си, то и той навярно повече щеше да прилича на Марий! Цезар имаше защо да благодари на майка си, задето се бе държала толкова строго с него.

Но лошите новини се трупаха: Карбон дезертирал посред нощ, Сула отбил атаките на самнитите, Помпей и Крас заедно разгромили изоставената от собствения си командир армия при Клузий, Прасчо и Варон Лукул установили контрол над Италийска Галия, Сула лично бил влязъл за няколко часа в Рим, колкото да назначи временно правителство… И оставил след себе си Торкват начело на тракийската конница да подсигурява временното правителство.

Но Сула така и не беше посетил Аврелия, което караше Цезар да се замисли за онази последна и донякъде случайна среща между двамата при Теан Сидицин. Аврелия така и не бе споделила нищо; дори и след толкова време тя с нищо не издаваше своето отношение към стария си приятел.

— Трябваше да те види! — беше отбелязал Цезар.

— Никога повече няма да почука на вратата ми — отвърна Аврелия.

— Защо?

— Защото тези посещения принадлежат на друго време.

— Време, когато той е бил достатъчно красив, за да мечтаеш? — беше се троснал синът й, неспособен да овладее яда си.

Но Аврелия не реагира. Само го стрелна със смразяващия си поглед.

— Ти не само че си глупак, но и смееш да обиждаш майка си! Остави ме на мира!

И той я беше оставил. Нейна си работа какво означаваше Сула за нея.

Бяха научили и за обсадната кула на Марий, както и за жалкия й край, и за всички останали напразни опити да пробие обсадата на Офела. Накрая, в последния ден на октомври беше дошла шокиращата новина за деветдесетте хиляди самнити, които се настанили в изоставения лагер на Помпей Страбон при Колинската порта.

Следващите два дни бяха най-ужасните в живота на Цезар. Облечен в задушаващата си вълнена дреха, неспособен да се докосне, до каквото и да е оръжие, още по-зле — без правото да види мъртъв войник, — той се беше скрил в кабинета си, където започна да пише нова епическа поема, не на гръцки, а на чист латински, при това, за да е по-трудна задачата — в хекзаметър. Шумът от битката долиташе до ушите му, но той прогонваше всички мисли за нея и се потапяше в безсмислените си стихове. Цялото му същество копнееше да се озове на бойното поле.

След като с идването на нощта се изгуби дрънченето на оръжията, Цезар нервно изскочи от кабинета си, колкото да завари Аврелия над своето писалище с куп сметки пред себе си. Толкова беше разярен, че не можеше да диша.

— Как мога да пиша за нещо, което ми е забранено да върша? — искаше да знае синът. — На какво е посветена голямата литература, ако не на войната? Да не би Омир си е губил времето с пикантерии? Да не би Тукидид да е сметнал, че пчеларството заслужава повече интерес от войната?

Аврелия знаеше как най-добре да засегне самочувствието на сина си, затова хладно му отвърна:

— Вероятно не.

След което се наведе над сметките.

Тази нощ бе краят на спокойствието. Синът на Юлия беше убит, всички с него бяха убити и Рим принадлежеше единствено на Сула. Който нито дойде да ги посети, нито прати вест до Аврелия.

Това, че Сенатът и центуриатните комиции гласуваха диктаторски правомощия на Сула, се превърна в най-важната новина, широко дискутирана от всички. Но Цезар и съседът му Гай Маций, който живееше в другия апартамент на приземния етаж, научиха за изчезващите конници от устата на Луций Декумий.

— Това са все хора, които са натрупали състояние при Марий, Цина или Карбон. Нищо случайно няма в тази история. Можеш да се радваш, че татенцето умря преди години, Цирейче — успокояваше Луций Декумий младия Гай Маций, който носеше неприятния си прякор още от ранно детство. И ти също, Паунче — обърна се Декумий към Цезар.

— Какво искаш да кажеш? — наежи се Маций.

— Искам да кажа, че има едни много страшни хора, дето изглеждат най-обикновени, а тропат по вратите на мнозина римски конници и ги отвеждат неизвестно къде — обясни пазителят на кръстопътя. — Тези страшни хора са най-често освободени роби, но не от ония, гърците, дето си падат по момченца. Всички до един се казват Луций Корнелий еди-кой си. Ние в братството ги наричаме най-общо суланци. Защото всички принадлежат на него. Помнете ми думата, момчета, тия суланци нищо добро не носят! Мен ако ме питате, много още конници ще има да изчезват!

— Сула няма право! — прехапа устни Маций.

— Сула има право да върши всичко, което пожелае — възрази Цезар. — Нали го направиха диктатор. Това е повече и от цар. Указите му имат силата на закон, не е обвързан дори с лекс Цецилия Дидия, който изисква седемнадесетдневен срок между първото и второто четене на закон. Ако не желае сам, дори не е длъжен да обсъжда новите закони в Сената или Народното събрание. И никой не може да го държи отговорен за нито едно негово действие — нито дори за онова, което е вършил в миналото. Пък и мен ако ме питате — добави той замислено, — ако нечия силна ръка не поеме римските дела, всичко е свършено. Затова се надявам нещата да потръгнат, както Сула желае. И се надявам да намери достатъчно сили и кураж да свърши всичко, което трябва да се свърши.

— Човек като този — рече Декумий — пред нищо няма да се спре! Абсолютно пред нищо!

Понеже живееха в самото сърце на Субура — най-бедния и многоезичен квартал в Рим, Цезарови установиха, че Сулановите проскрибции нямат същото отражение над местните жители, каквото имаха в квартали като Карина, Палатин, Горен Квиринал или Виминал. Макар сред бедните жители на Субура да живееха мнозина конници от първата имуществена класа, малцина бяха достигнали по-висок пост от военния трибун, малцина имаха и политическите връзки, които да ги превърнат в потенциални врагове на Сула.

Когато на първия списък с имената на проскрибираните младият Марий се бе оказал втори по ред, Юлия и Муция Терция навестиха Аврелия. Обикновено тя ходеше на гости на Капитолия, затова посещението беше изненадващо. Беше изненада и самата вест за списъка, който бе останал тайна за жителите на Субура. Сула обаче навреме беше известил Юлия какво я чака.

— Новоизбраният градски претор Гней Долабела вече ми прати предизвестие — потръпна Юлия. — Много противен човек! Цялото имущество на горкия ми син е конфискувано. Нищо няма да остане за нас.

— Дори къщата ти? — пребледня от ужас Аврелия.

— Всичко. Дойде със списък на всички недвижими имоти в семейството. Дяловете от испанските мини, земите в Етрурия, вилата в Кума, къщата тук в Рим, новите земи, които Гай Марий беше купил по-късно в Лукания и Умбрия, житната латифундия на река Баградас в Африка, работилницата за цветна вълна в Йерапол, стъкларската работилница в Сидон. Дори семейната ферма в Арпин. Всичко това принадлежи на Рим и доколкото разбрах, ще бъде разпродадено на търг.

— О, Юлия!

Но като истинска представителка на рода си Юлия дори намери сили да се усмихне.

— Е, това не е чак такава беда! Получих писмо лично от Сула, с което ме уведомява, че ми разрешава да задържа за себе си сто таланта сребро от цената на бъдещата разпродажба. На толкова оценява издръжката ми, която Гай Марий би ми изплатил, ако се беше разделил с мен. И това е нещо, след като всъщност аз зестра нямах! Но ще си получа стоте таланта, защото, както Сула ми напомня, съм сестра на Юлила. Само заради нея, тя все пак беше негова жена, той няма да позволи да живея в мизерия. Писмото беше доста любезно.

— Сто таланта са големи пари, но в сравнение с това, което ти отнема… — процеди през зъби Аврелия.

— Ще ми стигнат да си купя хубава нова къща на някоя хубава улица. Дори ще ми остане за издръжка. Разбира се, робите ще бъдат продадени заедно с имотите, но Сула бе така добър да ми остави Строфант — толкова се радвам, че няма да го изгубя! Бедният старец, и без това е смазан от скръб! Както и да е. Ще се оправя. Което не може да се каже за много други майки и съпруги. Те няма да получат нищо.

— Ами ти, Муция? — попита Цезар. — Ти каква се водиш марианка или муцианка?

Доколкото забелязваше, Муция Терция не тъгуваше твърде много за съпруга си. Всички знаеха, че Юлия страда, дори и да не го показва. Но Муция?

— Водя се Марианка — сподели Муция Терция, — затова губя и зестрата си. Имението на баща ми е в доста лошо състояние, в завещанието си не беше предвидил нищо за мен. Но дори и да ми беше оставил нещо, мащехата ми щеше да ми попречи да си го взема. Майка ми обаче е добре, Метел Непот е в безопасност, той винаги е поддържал Сула, но двамата трябва най-напред да мислят за синовете си. С Юлия обсъдихме въпроса, докато идвахме насам, и решихме да живея в нейния нов дом. Сула ми е забранил изрично да се омъжвам втори път, пък и аз самата ме желая.

— Това е кошмар! — възкликна Аврелия, след което сведе поглед. — Може да се окажем и ние в списъка. Мъжът ми винаги е бил на страната на Гай Марий. А след като той умря — на тази на Цина.

— Но сградата е на твое име, майко. Пък и всичките ти братя и братовчеди бяха на страната на Сула — успокои я Цезар. — Аз може да изгубя земите си, но като фламин Диалис поне ще получа заплата от държавата и ще живея в Държавния дом на Форума. Предполагам, че Цинила ще изгуби зестрата си.

— Роднините на Цина вероятно ще изгубят всичко — въздъхна Юлия. — Сула смята да смаже окончателно опозицията.

— Ами Ания? И голямата Корнелия Цина? — разтревожи се Аврелия. — Никога не съм харесвала Ания. Беше лоша майка за моята малка Цинила, освен това се омъжи твърде скоро след смъртта на Цина. Затова ми се струва, че и сега ще намери изход.

— Права си, ще се оправи. От дълго време е омъжена за Пупий Пизон Фруги и може да мине за пупианка — съгласи се Юлия. — Доста неща научих от Долабела. Бедната Корнелия Цина върви заедно с мъжа си Гней Ахенобарб. Разбира се, тя загуби дома си още в деня, когато Сула пристигна. Ания тогава отказа да я прибере при себе си. Доколкото чувам, живеела заедно с някаква леля — весталка на Вия Ректа.

— Ох, щастлива съм, че и двете ми дъщери са омъжени за политически неутрални фигури! — възкликна Аврелия.

— Имам новина за вас — подхвърли Цезар, за да отклони вниманието им от семейните тревоги.

— Каква? — попита Муция.

— Лепид явно е имал предчувствие. Още вчера се е развел с жена си Апулея, дъщерята на Сатурнин.

— Но това е ужасно! — възкликна майка му. — Разбирам, че онези, които воюваха срещу Сула, ще бъдат наказани, но защо трябва да страдат децата и внуците им? Цялата тази истерия около Сатурнин беше толкова отдавна! Сула едва ли го е грижа толкова за Сатурнин, защо Лепид трябва да причинява подобно зло на жена си? Та тя му роди три прекрасни момчета!

— Но няма да ражда повече на никого — продължи Цезар. — Взела си е гореща баня и си е прерязала вените. Сега Лепид я оплаква. Пфу!

— О, той винаги си е бил такъв — презрително изрече Аврелия.

— Бедният Лепид! — въздъхна Юлия.

— Бедната Апулея — допълни Муция Терция.

Но сега, след като Гай Кота ги беше навестил, изглеждаше, че Цезарите няма да бъда проскрибирани. Шестстотинте югера земя край Бовила бяха в безопасност, Цезар нямаше да изгуби сенаторския си ценз. Макар — разсъждаваше кисело той, докато гледаше как снегът се стели на парцали във вътрешния двор на инсулата, сенаторският му ценз беше неприкосновен! Фламин Диалис по право влизаше в Сената.

Докато Цезар наблюдаваше неочаквания по това време на годината сняг, майка му наблюдаваше него.

„Такъв прекрасен човек, радваше му се тя, при това чисто мое произведение, на никого друг… Колкото и превъзходни качества да притежава, Гай далеч не е съвършен. Липсват му съчувствието, великодушието, нежността на баща му, нищо че на пръв поглед му прилича. Но прилича и на мен. Притежава толкова многостранни дарби, където и да го пратя из къщата, способен е с двете си ръце всичко да оправи — спукани тръби, запушена канализация, изпадала мазилка. Пък и новостите, които внесе в старите машини. Способен е не само да говори, но дори да пише на иврит и персийски! Благодарение на наемателите свободно говори десетина езика. Преди да възмъжее, бил станал същинска легенда на Марсово поле, така поне се кълне Луций Декумий. Плува като риба, тича и язди със скоростта на вятъра. Пише стихове и пиеси не по-зле от Плавт и Ений, макар да не съм аз тази, която трябва да ги оценява. Ако се вярва на Марк Антоний Гнифон, владеел риториката както никой друг. Как се беше изразил Гнифон? Синът ми можел да разплаче камъните и да разяри планините. Той отсега разбира тънкостите на законодателството, може да разчете всякакъв текст, независимо от почерка. В цял Рим няма друг човек, които да притежава това умение, дори и онова чудо на чудесата Марк Тулий Цицерон. Колкото до жените, те направо му се лепят! Цяла Субура е негова. Мисли си, че не знам, разбира се. Е, по-добре така. Мъжете реагират странно, когато засегнем мъжкото им достойнство. Но все пак синът ми не е съвършен. Просто е надарен от боговете. Твърде непримирим е в душата си, нищо че го крие. В много отношения се смята център на света, невинаги е способен да отгатне желанията и настроенията на околните. Колкото до манията му всичко край него да блести от чистота, всяка майка би се гордяла с прибрания си син, но подобна черта той не е наследил нито от мен, нито от баща си. Не би погледнал жена, освен ако не излиза от банята, убедена съм, че ще я огледа най-подробно от главата до петите, преди да й посегне. При това е расъл в Субура! Но пък и това си има добрите страни — откакто навърши четиринайсет, жените в квартала станаха по-чистоплътни. Дори и тук изпреварва връстниците си! Винаги съм се надявала, че мъжът ми се е възползвал от местните жени, където и да го отведе службата, но той винаги ме убеждаваше, че няма подобно нещо, винаги е чакал да се прибере при мен. Ако наистина нещо съм ненавиждала у него, то това беше тъкмо тази му черта. Да знам, че се пази целият за мен, когато почти не се виждахме, ме караше да се чувствам гузна. Синът ми никога няма да причини подобно зло на своята жена. Надявам се тя да оцени късмета си. Сула. Синът ми е привикан при Сула. Иска ми се да знам защо. Искам…“

Аврелия изведнъж се сепна. Цезар се беше надвесил над писалището.

— Къде се беше отнесла? — попита я той.

— Къде ли не — отговори му и се надигна от стола. Стана й студено. — Ще пратя Бургунд да ти донесе мангал. Тук и куче да вържеш, ще избяга.

— Добре, добре… — отпрати я Цезар.

— Не искам да подсмърчаш при срещата си със Сула.

Но на сутринта Цезар не подсмърчаше. Младежът представи в къщата на Гней Домиций Ахенобарб доста преди времето за вечеря. Предпочиташе да чака в преддверието, отколкото да закъснее. Естествено слугата — прекалено любезен грък, който дори си позволи да му хвърля погледи — го осведоми, че е подранил, затова трябвало да почака. Цезар настръхна и побърза да обърне гръб на човека, който скоро щеше да се прочуе. Само след месеци цял Рим щеше да знае кой е Хризогон.

Но Хризогон нямаше намерение да се оттегля; очевидно гостът му се стори твърде привлекателен. Цезар едва се сдържаше да не му избие зъбите. После излезе навън, на лоджията и на гърка му стана твърде студено, за да го придружи. Къщата беше голяма, имаше две тераси и Цезар можеше необезпокояван да стои навън. Лоджията не беше обърната към Форум Романум, а към Палатинския хълм, по посока на Клив Виктория. Точно над Ахенобарбовата къща се издигаше величествено здание.

Чия ли беше тази къща? Цезар се навъси, но скоро си припомни. На Марк Ливий Друз, който беше убит преди десет години насред своя атрий. Значи тук живееха многото сирачета — под строгия поглед на дъщерята на онзи Сервилий Цеиион, който се беше удавил на връщане от провинцията, която беше управлявал. Гнея ли се казваше? Да, Гнея. И на нейната страховита майка, Порция Лициниана, която никой не можеше да понася. Вътре беше пълно със Сервилий Цепиончета и Порции Катончета — от наследниците на робинята Салония. Потомци на роби… А, ето един от тях на терасата. Беше се навел над мраморния парапет. Момчето беше прекалено мършаво, с огромен нос. Имаше гъста, права, червена коса, която издаваше връзката му с Катон Цензор…

— Почитаеми фламине, господарят ми е готов да те приеме.

Цезар се обърна и весело махна за сбогуване на момчето от съседната къща. Малкият Катон дори не се сети да му отвърне. Изглежда в новия дом на Сула малцина благоволяваха да поздравят мършавото момченце, наследник на тускулански селянин и келтска робиня.

Макар да беше предупреден за външния вид на диктатора Сула, Цезар беше силно шокиран. Нищо чудно, че толкова време не беше навестявал майка му! „И аз на негово място бих постъпил така“ — помисли си Цезар, докато се приближаваше към диктатора и се мъчеше да не тропа твърде силно с дървените си подметки. Сула го посрещна като напълно непознат човек; но това се дължеше на грозната дреха от мораво и алено и на необикновения шлем от слонова кост, който създаваше впечатлението, че младежът е с бръсната глава.

— Я сваляй тоя костюм — нареди диктаторът и обърна поглед към множеството документи на писалището.

Щом вдигна отново очи, жрецът на Юпитер беше изчезнал. На негово място стоеше родният му син. Сула настръхна; тежко въздъхна и с мъка се изправи на крака. Същите златисти коси, същите сини очи, същото издължено лице, същият ръст… Но скоро започна да открива разликите: острите скули, наследени от Аврелия, хлътналите й бузи, изтънчената уста. Цезар вече беше по-скоро зрял мъж. „Луций Корнелий, сине мой, защо трябваше да умираш?“ — помисли си Сула и избърса сълзите.

— За миг те сбърках с покойния си син — обясни на Цезар и потръпна.

— Бяхме първи братовчеди.

— Доколкото си спомням, ти твърдеше, че го харесваш.

— Така беше.

— Повече от малкия Марий, нали така каза?

— Точно така.

— И написа поема за него след смъртта му, но каза, че не била достатъчно добра, за да ми я покажеш.

— Наистина не беше.

Сула се отпусна на стола си. Ръцете му силно трепереха.

— Седни, момче, там, на светлото, за да те виждам по-добре. Зрението ми вече е отслабнало.

Възрастният мъж не откъсваше очи от малкия Цезар — божи дар, пратен от Юпитер.

— Какво ти каза вуйчо ти Гай Кота?

— Само това, че си искал да ме видиш, Луций Корнелий.

— Наричай ме Сула. Всички така ми казват.

— И мен всички ме наричат Цезар, дори майка ми.

— Ти си фламин Диалис.

Нещо проблесна в тези неприлично познати очи — защо ли толкова му напомняха за малкия Сула, който имаше много по-ярки и блестящи очи от Цезар? Сега в тях просветнаха искрици гняв. О, може би на болка? Не, Не болка, а гняв.

— Да, аз съм фламин Диалис — съгласи се Цезар.

— Онези, които те назначиха, бяха врагове на Рим.

— По времето, когато го направиха, не бяха.

— Така си е. — Сула взе тръстиковата писалка, обкована със злато, сетне я остави обратно на масата. — Ти си женен.

— Да.

— За дъщерята на Цина.

— Да.

— Бракът ви консумиран ли е?

— Не.

Сула се изправи, заобиколи масата и застана пред прозореца, широко отворен въпреки сковаващия студ. Цезар се усмихна при мисълта как би реагирала майка му — ето още един човек, който предпочита студа.

— Заех се с възстановяването на старата република — започна диктаторът, без да мести поглед от статуята на Сципион Африкански, която се издигаше на Форума. Заради хълма колоната и домът на Ахенобарб бяха на една височина. — Поради причини, които ти би трябвало да разбереш, реших да започна от религията. Ние изгубихме старите морални стойности, но трябва да се върнем към тях. Затова премахнах изборите за понтифекси и авгури, включително и за върховен понтифекс. Политиката и религия са твърде оплетени в съвременното римско общество, но аз ще се погрижа религията да не служи повече на политиката, когато би следвало да е обратното.

— Разбирам — обади се Цезар. — И все пак мисля, че върховният понтифекс трябва да бъде избиран.

— Твоето мнение, момче, мен не ме интересува!

— Тогава защо съм тук?

— Във всеки случай не за да подхвърляш язвителни забележки по мой адрес!

— Извинявай.

Сула се извъртя и стрелна Юпитеровия жрец с най-свирепия си поглед.

— Ти май не се страхуваш, момче?

— На което Цезар отвърна с усмивка — с онази усмивка, с която покоряваше всички.

— Навремето се криех до кухнята и ви наблюдавах двамата с майка ми. Времената се промениха, а също и обстоятелствата. Но е трудно да се страхувам от човека, когото обикнах, щом разбрах, че не е любовник на майка ми.

Сула не се сдържа и се засмя.

— Така си е! Не бях. Опитах се веднъж, но тя беше достатъчно разумна да ми откаже. Майка ти мисли като мъж. Аз не нося късмет на жените, никога не съм носил. — Страшните му бледи очи изгледаха Цезар. — И ти няма да носиш късмет на жените, нищо че жени ще имаш много.

— Защо ме повика, ако не да поискаш съвета ми?

— Във връзка с решаването на религиозните проблеми. Казват, че си бил роден в същия ден, в който пожарът в храма най-после изгаснал.

— Така е.

— И ти как тълкуваш това съвпадение?

— Като добро знамение.

— За нещастие колегията на понтифексите, както и тази на авгурите, не са на същото мнение, млади Цезаре. От известно време твоята съдба като жрец се обсъжда от всички. Решиха, че нередовното ти положение е причина за унищожението на Юпитеровия храм.

Цезар чак се изчерви от радост.

— Колко съм щастлив да го чуя от устата ти!

— Какво си щастлив да чуеш?!

— Че не съм подходящият фламин Диалис.

— Не съм казал подобно нещо.

— Каза! Каза!

— Погрешно ме разбра, момче. Ти най-определено си римският фламин Диалис. Петнайсет жреци и петнайсет авгури стигнаха до това заключение.

Радостта изчезна от погледа на Цезар.

— Искам да бъда войник — призна си той. — Повече ми подхожда.

— Това няма значение. Важното е какво си в действителност. И каква е жена ти.

Цезар се намръщи и изгледа изпитателно Сула.

— За втори път споменаваш жена ми.

— Трябва да се разведеш с нея.

— Да се разведа? Не мога!

— Защо да не можеш?

— Защото сме сключили брак за вечни времена.

— И за тези бракове е измислен развод.

— Защо трябва да се развеждам?

— Защото тя е дъщеря на Цина. Излиза, че законите ми, които обявиха голям брой римски граждани и техните семейства за проскрибирани, се оказаха двусмислени по въпроса за гражданския статут на малолетните деца. Жреците и авгурите решиха, че в случай лекс Миниция важи в пълна сила. Което означава, че твоята съпруга, фламиника Диалис, не е римлянка и патрицианка. Следователно не може да бъде фламиника Диалис. И понеже жречеството е дълг на двамата съпрузи, тя трябва да отговаря на закона в не по-малка степен от теб. Налага се да се разведете.

— Няма да се разведа — заяви Цезар, който започна да проумява как ще се отърве от омразната жреческа длъжност.

— Ще направиш каквото ти казвам, момче!

— Няма да постъпя по начин, който не приемам за правилен.

Сула бавно оголи венци в заплашителна усмивка.

— Аз съм диктаторът — изрече с равен глас. — Ще се разведеш с жена си.

— Отказвам.

— Мога да използвам сила, ако трябва.

— Как? — отвърна му с презрение Цезар. — За да бъде законен разводът, трябва да дам своето пълно и доброволно съгласие.

Време беше да смаже тоя самонадеян хлапак. Сула разкри пред младия Цезар онова грозно създание, което се криеше в очите му и което чакаше да нададе своя вълчи вой. Но дори когато усети зловещото създание срещу себе си готово за скок, младежът не се уплаши. Едва сега Сула установи защо очите на Цезар му се струват познати. Това не бяха очите на сина му, а неговите собствени! И те го гледаха сега хладно и безизразно като очите на змия. Грозният звяр подви опашка и отстъпи, той остана сам и беззащитен срещу младия си племенник. За пръв път в живота си срещаше човек, когото не можеше да сломи само със силата на волята си. Нещо повече, дори не можеше да изпита онази ярост, от която черпеше енергия в подобни мигове. Пред собственото си отражение Луций Корнелий Сула се оказа безпомощен. Трябваше да разчита единствено на логиката и разума.

— Заклел съм се да възстановя религиозния морал и старите обществени традиции — заяви той. — Рим ще се грижи за своите богове, ще ги почита по начина, по който правеше това в зората на републиката. Юпитер е ядосан. Заради теб, или по-скоро заради жена ти. Ти си неговият личен жрец, но жена ти е свързана с твоите жречески задължения. Трябва да се разделиш с настоящата си неподходяща жена и да си намериш нова. Трябва да се разведеш с лишената от гражданство дъщеря на Цина.

— Няма да се разведа — упорстваше младежът.

— Тогава ще се наложи да потърся друго решение.

— Аз вече имам предложение — веднага му отвърна Цезар. — Позволи на Юпитер Велики да се разведе с мен. Освободи ме от фламинството.

— Можех да го сторя в качеството си на диктатор, ако не се бяха намесили жреческите колегии. В настоящия момент съм обвързан с тяхното решение.

— Тогава излиза — заключи невъзмутимо Цезар, — че попадаме в задънена улица.

— Не, не попадаме. Има и друг изход.

— Да наредиш да ме убият.

— Именно.

— Но това ще означава, Сула, да изцапаш ръцете си с кръвта на един жрец.

— Не и ако някой друг се изцапа в действителност. Аз не съм почитател на гръцките метафори, Гай Юлий Цезар. Още по-малко те важат за римските богове. Вината не се предава.

Младежът се замисли.

— Да, предполагам, че си прав. Ако някой друг посегне на живота ми, вината си остава единствено за него.

Той се надигна от стола.

— С това нашият разговор приключва.

— Да, освен ако не размислиш.

— Няма да се разведа с жена си.

— Тогава ще наредя да те убият.

— Ако можеш — каза Цезар и излезе. Сула подвикна след него:

— Забрави си жреческите одежди!

— Запази ги за новия фламин Диалис!

С усилие на волята Цезар се запъти право към дома. Не можеше да е сигурен колко време ще е нужно на Сула да се окопити. Това, че диктаторът се беше изплашил, беше очевидно; досега никой не смееше да му се опълчи.

Навън духаше леденостуден вятър. Заради детински си жест Цезар се оказа полугол на студа. Но това нямаше голямо значение. Палатин не беше чак толкова далеч от Субура. По-важно беше отсега да обмисли следващия си ход. Сула наистина щеше да поиска смъртта му, в това Цезар не се и съмняваше. Той въздъхна. Налагаше се да бяга. Както всички други римски магистрати обаче, и диктаторът беше зависим от скърцащата машина на бюрокрацията. Това позволяваше на Цезар да разполага поне с още един ден. Домът на Сула, както забеляза младежът, не беше пълен с кръволоци, а с най-почтени клиенти. Животът в Рим не приличаше на този от гръцките трагедии, дори диктаторът не отглеждаше бесни кучета в дома си. Сула щеше да намери подходящ момент да даде нужните заповеди. Но времето още не беше дошло.

Докато стигне до жилището на майка си, Цезар беше посинял от студ.

— Къде са ти дрехите? — зяпна Аврелия.

— Оставих ги у Сула — обясни той. — Дарих ги на следващия фламин Диалис. Майко, той ми показа начина да се отърва от тях!

— Разкажи ми — рече тя и му направи място до горящата печка.

И той й разказа.

— О, Цезаре, защо? — извика тя накрая.

— Хайде, майко, добре знаеш защо. Обичам жена си. През всички тези години тя живя сред нас и очакваше от мен грижите, които не получаваше от баща или от майка. Как бих могъл да я изоставя? Тя е дъщеря на Цина! Доведена е до просешка тояга! Дори не е римлянка! Майко аз не искам да умирам. Дори животът на един жрец на Юпитер струва повече от смъртта. Но има неща, за които си струва да се умре. Това са принципите. Задълженията на един римски благородник, които научих благодарение на тебе. Цинила е моя отговорност. Аз не мога да я изоставя току-така! — Цезар вдигна рамене. — Всъщност, това е моят път към спасението. Докато не се съглася на развод, аз съм напълно неподходящ за жрец. Затова ще отказвам.

— До деня, в който Сула те убие.

— Това зависи единствено от Великия бог, майко, ти добре знаеш. Вярвам, че самата Фортуна ми предлага този шанс, затова нямам право да го откажа. Единственото, което трябва да направя, е да надживея Сула. Щом той умре, никой друг няма да посмее да убие фламин Диалис, жреческите колегии ще бъдат принудени да ме освободят от оковите. Майко, аз не мисля, че Юпитер иска от мен да бъда негов личен жрец! Вярвам, че има каква друга работа да ми възложи — такава, с която ще бъде по-полезен на Рим.

Аврелия не посмя повече да спори.

— Пари. Трябват ти пари, Цезаре. — Тя прокара пръсти през косите си. — Ще са ти нужни повече от два таланта сребро. Това е цената на всеки проскрибиран. Ако те открият, ще трябва да платиш на издайниците доста повече от два таланта, за да ги накараш да пазят тайната ти. Три таланта ще повишат малко цената на живота ти. Но как да намеря три таланта, без да се обръщам към банкерите? Седемдесет и пет хиляди сестерции… Държа десет хиляди в стаята си. Срокът за наемите мина, могла още тази вечер да ги събера. Когато наемателите разберат защо са ми, никой няма да ми откаже. Те всички те обичат, макар да не ми е много ясно защо. Ти имаш толкова труден характер! Гай Маций би могъл да изнамери още пари отнякъде, а предполагам, че и Луций Декумий крие откраднатото под леглото си…

Цезар въздъхна и се изправи. Трябваше да организира бягството си. А и да разговаря с Цинила, да й обясня как стоят нещата.

Прати Евтих да извика Луций Декумий и извика Бургунд при себе си.

Старият Гай Марий бе оставил роба Бургунд в наследство за племенника си Цезар; по онова време момчето подозираше, че това е последната гривна от веригата, която трябваше да върже завинаги ръцете на малкия жрец. Ако по една или друга причина той се отървеше от задълженията си към Юпитер, Бургунд трябваше да го убие. Но, разбира се, Цезар, който притежаваше чар, скоро направи едрия германец свой човек. За тази цел доста му помогна огромната робиня от галски произход Кардикса, която омота Бургунд в любовната си мрежа. Бургунд принадлежеше към племето на кимврите и беше само на осемнайсет, когато попадна в римски плен сред германския разгром при Верцела. Сега беше на трийсет и седем, докато Кардикса бе навършила четиридесет и пет. Една от шегите в семейството бяха догадките колко още деца ще успее да износи — дотук ги беше докарала до петото. Двамата получиха свободата си в деня, в който Цезар облече мъжка тога, но този чисто формален акт не промени нищо друго, освен гражданския им статут. Понастоящем двамата се смятаха за пълноправни римски граждани (макар естествено да бяха включени в списъците на триба Субурана, което означаваше, че гласът на Бургунд няма политическа тежест). Аврелия, която не беше щедра, но пък беше честна, винаги бе плащала прилична заплата на Кардикса, Бургунд също припечелваше добри пари от господарите. Понеже и двамата продължаваха да живеят в стария си дом, спестяванията им щяха един ден да отидат за децата.

— Но сега спестяванията трябва да отидат за теб, Цезаре — рече Бургунд с непоправимия си акцент. — На теб ти трябват.

Господарят му беше висок според римските разбирани шест стъпки и три пръста, но Бургунд стърчеше цяла педя над него и имаше два пъти по-широки рамене. Светлосивите му очи издаваха обичта… И уважението.

Цезар се усмихна на Бургунд и поклати глава.

— Благодаря за предложението, но майка ми ще се оправи. Ако не, тогава ще приема, но ще ти ги върна с лихва.

Луций Декумий се появи на вратата. Цезар побърза да приключи разговора с Бургунд.

— Събери багаж за двама ни, Бургунд. Топли дрехи, за себе си вземи и тояга. Аз ще взема меча на баща си. — Какво удоволствие изпита да изрече последното… Да бягаш от гнева на диктатора не беше чак толкова лошо изживяване.

— Знаех си, че този човек ще докара зло със себе си! — рече мрачно Луций Декумий, макар да не спомена за времето, когато Сула с един поглед можеше да го вцепени от страх. — Пратих момчетата да съберат пари. Не се тревожи, има достатъчно. — Декумий стрелна с поглед гърба на Бургунд. — Слушай, Цезаре, не можеш да тръгнеш в такава виелица в компанията на Бургунд! Тримата с момчетата ще дойдем да те придружим.

Цезар очакваше подобно предложение, но с един поглед разубеди приятеля си.

— Не, татенце, няма да мине. Много хора лесно ще привлекат вниманието.

— Ще привлечем вниманието? — зяпна удивен Луций Декумий. — Как няма да привлечеш вниманието с тази ходеща върлина до себе си? Най-добре го остави у дома, пък нека аз да дойда с теб. Никой не забелязва стария Луций Декумий, той знае как да се превърне в част от пейзажа.

— По римските улици, да — съгласи се Цезар и му се усмихна. — Но в страната на сабините, татенце, ще правиш впечатление. Двамата с Бургунд ще се оправим сами. А и като знам, че си тук да се грижиш за жените, ще съм спокоен.

Което си беше самата истина. Луций Декумий измърмори нещо, но се призна за победен.

— Откакто излезе законът с проскрибциите, някой трябва да пази жените. Леля Юлия и Муция Терция нямат друга опора, освен нас. Не мисля, че там горе, на Квиринала, някой ще им стори зло, всички в Рим обичат леля Юлия. Но Сула не я обича, затова ще трябва да я наглеждаш. Майка ми — вдигна Цезар рамене, — знаеш я каква е. А когато се отнася до Сула, от нея можеш да очакваш и неприятни изненади. Ако Сула реши покрай мен да обяви за враг и майка ми, тогава ти ще трябва да изведеш семейството ми извън града. — Младежът се усмихна. — Твърде много пари вложихме в Кардикса, та да оставим на държавата да се ползва от личната ми гвардия!

— Нищо няма да им се случи, Паунчето ми.

— Благодаря, татенце. — Той изведнъж се сети и за друго. — Ще те помоля да ни заемеш няколко мулета и да изведеш конете от конюшнята.

Това беше голямата тайна на Цезар — тайна, която споделяше само с Бургунд и Луций Декумий. Като фламин Диалис нямаше право да се докосва до кон, но от годините, когато старият Гай Марий го беше научил да язди, бе останала любовта му към конете — към усещането за бързина и мощ, когато животното под него хвърчи в бесен галоп. Цезар не беше богат човек — доходите от земите му край Бовила не трябваше да се пипат, — но разполагаше с известна сума пари, която си беше само негова и за която дори майка му не можеше да му държи сметка. Парите бяха част от бащиното наследство и му стигаха да задоволява свои капризи, без да се допитва до Аврелия. С тези пари Цезар си беше купил кон. Един доста специален кон.

Младежът бе намерил сили да се подчини на почти всички ограничения, които му налагаше жречеството. Единственото изключение беше тъкмо конят. Можеше да се задоволява с бедната храна, можеше да мечтае за меча на баща си, без да се докосва нито веднъж до желязната му дръжка… Но слабостта, на която не можа да устои беше огромната му любов към конете и ездата. Защо? Заради връзката между двете живи тела, която даваше такива великолепни плодове. Затова Цезар си беше купил красив дорест жребец, бърз като северния вятър, и го беше кръстил Буцефал, на името на легендарното животно на Александър Македонски. Жребецът беше голямата радост на живота му. Колкото пъти успеше Цезар да се измъкне незабелязано през Капенската порта, винаги Бургунд и Луций Декумий го чакаха отвън с Буцефал. Тогава той яздеше на воля по пътеките край Тибър, препускаше смело и безразсъдно, профучаваше като хала покрай тромавите волове, които търпеливо теглеха саловете нагоре по течението, и накрая, щом пътеката му омръзнеше, потегляше през полето, за да прескача заедно с Буцефал каменните огради. Мнозина знаеха кой е конят, никой не знаеше кой е ездачът, защото Цезар се обличаше като варварин от Галатия и винаги увиваше главата си с дебел персийски шал.

Тайните бягства придаваха на спокойния му живот онова чувство за опасност, което Цезар постоянно търсеше. За него беше забавно да разиграва цял Рим и да рискува собственото си положение на жрец. Той не само че не обиждаше по този начин Великия бог, но усещаше, че връзката им става още по-тясна и неразривна. Неговият далечен предшественик Еней беше дете на богинята на любовта Венера, а тя беше дете на Юпитер. Затова Юпитер го разбираше и му даваше своето мълчаливо съгласие, Юпитер знаеше, че непослушният му жрец носи и частица от неговата божествена същност. Във всичко останало Цезар безропотно следваше забраните и ограниченията. Цената за този компромис беше Буцефал — контактът с това вълшебно животно, което Цезар ценеше повече от всяка жена в Субура.

Малко след падането на нощта Цезар беше готов да замине. Луций Декумий и синовете му вече бяха пренесли с ръчна количка до Квириналската порта торбите със седемдесет и шестте хиляди сестерции, които Аврелия беше успяла да събере от наематели и приятели. Двамина от Братството на кръстопътя бяха отишли до конюшните на Ланатарийското поле, където Цезар криеше конете си, и ги изведоха покрай Сервиевите стени до определеното място.

— Иска ми се — каза Аврелия, без да издава притеснението си — да беше избрал по-незабележимо животно от този звяр.

На Цезар му стана толкова весело от забележката й, че възкликна:

— Не мога да повярвам! Майко, откога знаеш за Буцефал?

— Така ли го наричаш? — изсумтя презрително тя. — Синко, твоята мания за величие никак не подхожда на жреческото ти призвание. — В погледа й заблестяха лукави искрици. — Винаги съм знаела. Знам дори позорната цена, която си заплатил за него — петдесет хиляди сестерции! Ти си непоправим разсипник, Цезаре, и не разбирам откъде си наследил подобна черта. Със сигурност не и от мен.

Той я прегърна и я целуна.

— Е, майко, обещавам ти, че само на теб ще давам да ми водиш сметките. Но все ми се иска да знам откъде си разбрала за Буцефал.

— Имам доста източници на информация — усмихна се Аврелия. — Ненапразно прекарах двайсет и три години в Субура. — Усмивката й угасна и тя го изгледа изпитателно. — Още не си се видял с малката Цинила, а тя е много притеснена. Разбрала е, че нещо не е наред.

Цезар въздъхна.

— Какво да й кажа, майко? Или по-точно, колко от всичко да й кажа?

— Кажи й цялата истина, Цезаре. Тя е вече на дванайсет.

Цинила се беше нанесла в някогашната стая на слугинята Кардикса — точно под стълбите, които водеха до горните етажи на голямата сграда, от страната на Вик Патриций. Самата Кардикса, заедно с Бургунд и многобройната им челяд, заемаше ново жилище, което лично Цезар се бе погрижил да проектира и иззида над помещенията за прислугата, откъм страната на двора.

Цезар почука на вратата, влезе и завари жена си над стана. Беше се заела с някаква сива, затова пък доста дебела вълнена дреха, която щеше да бъде част от задължителното й облекло на фламиника Диалис. Като видя жалкия парцал, който се очакваше жена му да носи цял живот, нещо го жегна.

— Не е честно! — извика той, грабна момиченцето в ръце и като седна на леглото му, нежно го взе в скута си.

Цезар намираше жена си за голяма хубавица, нищо че сам беше твърде млад, за да оценява девическата красота. Тъй като бе израснал в средата на високи, руси създания като сестрите си, нисичката, леко закръглена и мургава Цинила стопляше сърцето му. Чувствата, които изпитваше към нея, бяха доста объркани, понеже тя беше прекарала в дома му цели пет години и той беше свикнал да гледа на нея като на малка сестра, колкото и да си повтаряше, че е негова съпруга и че един ден с позволението на Аврелия ще я отведе в леглото си.

— Заминаваш ли, Цезаре? — попита Цинила.

Кичур коса беше паднал на челото й. Цезар го отмести и продължи да я гали. Тя затвори очи и се облегна на рамото му.

— Хей, да не вземеш да заспиш! — раздруса я той. — Знам, че трябва да си лягаш, но се налага да говорим. Наистина заминавам.

— Какво става? Да не би да има някаква връзка с проскрибциите? Аврелия разправя, че брат ми бил избягал в Испания.

— Има далечна връзка с проскрибциите, но тя е само в това, че и двете злини изхождат от Сула. Налага се да замина, защото Сула изпитва съмнения дали жречеството ми е законно.

Цинила се усмихна.

— Това би трябвало да те радва. Ти никога не си искал да бъдеш фламин Диалис.

— Да, но все още съм — въздъхна Цезар. — Според жреците грешката не е в мен, а в теб. Разбираш в какво положение се намира семейството ти, но може би не знаеш, че от мига, в който баща ти беше обявен за „сацер“, за човек вън от закона, той престана да бъде римски гражданин.

— Е, разбирам защо Сула може да отнеме цялото ни имущество, но баща ми умря много преди той да се завърне — напомни му Цинила. — Как тогава може да изгуби гражданството си?

— Губи го, защото проскрибциите, които Сула обяви автоматично отнемат гражданството на хората, до които се отнасят, а и защото много хора бяха вече умрели, когато той ги включи в списъците. Ето например младият Марий, баща ти, преторите Каринат и Дамазип и много други като тях. Те всички вече бяха умрели, когато Сула ги проскрибира. Но това не означава, че са запазили гражданските си права.

— Не мисля, че е много честно.

— Съгласен съм с теб. — След което продължи да й обяснява с надеждата, че сред многото дарби, получени от боговете, е и тази да бъде лесно разбиран. — Когато баща ти беше проскрибиран, брат ти вече беше навършил пълнолетие, затова си запазва гражданството. С тази подробност, че не може да наследи нищо от имуществото на баща ви, нито да се кандидатира за държавна длъжност. Но с теб нещата стоят различно.

— Защо? Защото съм момиче?

— Не, защото си малолетна. Полът ти няма значение. Има един закон, лекс Миниция де либерис, който казва, че децата на родител римлянин и родител неримлянин наследяват гражданството на родителя неримлянин. Това означава — поне според жреците, че ти не си римлянка, а чужденка.

Цинила се разтрепери, но не заплака. В големите й детски очи се четеше болка и разбиране.

— О! Това да не означава, че вече не съм твоя жена?

— Не, Цинила, не означава. Ти ще бъдеш моя жена, докато смъртта ни раздели, защото сме сключили брак според старите закони. Нищо не забранява на един римлянин да се ожени за неримлянка, затова никой не може и да оспори брака ни. Това, което обаче се оспорва, е твоето гражданско положение — както и гражданското положение на всички деца на проскрибирани хора, които не са навършили пълнолетие в мига на проскрибцията. Разбра ли сега?

— Мисля, че да — отговори Цинила, но погледът й не издаваше голяма увереност. — Това означавали, че ако ти родя деца, те няма да бъдат римски граждани?

— Според лекс Миниция, да.

— О, Цезаре, колко ужасно!

— Ужасно е.

— Но аз съм патрицианка!

— Вече не си, Цинила.

— И какво мога да направя?

— Засега нищо. Но Сула знае, че трябва да изпипа законите си в това отношение. Остава ни да се надяваме, че за в бъдеще той ще позволи децата ни да бъдат римски граждани, дори и ти да не си. — Цезар я притисна към себе си. — Днес Сула ме извика и поиска да се разведем.

Най-накрая сълзите бликнаха от очите й. Макар и само осемнайсетгодишен, Цезар вече беше обръгнал на женски сълзи. Често му се беше случвало да слуша плача на жената, която напуска, защото му е омръзнала, или която сама го гони, защото е разбрала, че си има и други. Подобни сълзи го дразнеха, правеха го груб и невъздържан. Но сега Цинила плачеше от истинска мъка и ако Цезар се ядосваше на някого, това беше Сула, който беше докарал сълзите в очите на момичето.

— Всичко е наред, любимке моя — гушна я Цезар. — Няма да се разведа с теб, пък ако ще и самият Юпитер да слезе и да ми заповяда! И на хиляда години да стана, пак няма да се разведа с теб!

Тя се изкикоти и подсмръкна. Цезар избърса сълзите й с кърпата си.

— Няма защо да плачеш. Ти си моя жена и ще останеш такава, каквото и да се случи.

Тя го прегърна на свой ред през врата, сложи глава на рамото му и щастливо въздъхна:

— О, Цезаре, обичам те! Толкова е тежко да чакаш да пораснеш!

Подобна реакция го смая. Още повече го смая усещането за набъбналите й гърди, които го галеха през туника. Цезар опря брадичка в косите й, но внимателно я отдалечи от себе си, преди да е стигнал до онзи момент, при който всяко отстъпление е позорно.

— Юпитер няма човешка форма, та да слиза при нас — обясни Цинила като добро дете, което си е научило урока по религия. — Той е навсякъде, където е Рим. Затова и Рим е толкова велик и могъщ.

— Каква добра фламиника щеше да излезе от теб!

— Щях поне да се постарая… Заради теб. — Тя вдигна очи и изгледа мъжа си. — Щом Сула е поискал да се разведем, а ти си отказал, това означава ли, че ще те убие? Затова ли заминаваш, Цезаре?

— Той със сигурност ще се опита да ме убие, точно затова и заминавам. Ако остана в Рим, ще му бъде лесно да успее. Рим е пълен с неговите наемни убийци, а и никой не знае как точно изглеждат. Но в провинцията шансовете ми да оцелея са по-големи. — Започна да я люлее, както по времето, когато бе дошла да живее при тях. — Не трябва да се тревожиш за мен, Цинила. Дори Сула няма да успее да ме пречупи! А твоята задача е да не позволяваш на майка ми да се тревожи.

— Ще се опитам — обеща Цинила и го целуна по бузата. Още не й достигаше смелост и увереност да го целуне по устата, както правят големите.

— Чудесно! — зарадва се Цезар, остави я на пода и стана на крака. — Ще се върна, щом Сула умре.

Сбогува се и излезе.

Луций Декумий и синовете му вече бяха пред Квириналската порта. Две мулета чакаха да бъдат натоварени със сребърните монети. Отдалеч кожените кесии не личаха в дисагите: Луций Декумий бе натъпкал парите в калъфи за пергаментови свитъци.

— Надали си направил всичко това днес — усмихна се Цезар. — Така ли пренасяш собствената си плячка?

— Иди поговори с коня си — подкани го Декумий. — Но най-напред да ти подшушна нещо. Бургунд да товари в това време парите. — Той изгледа с такава злоба Бургунд, че огромният германец неволно отстъпи назад. — И да знаеш, разбойнико, че отдалеч не бива да се разбира изобщо, че вдигаш тежко. Искам да изглежда, така сякаш вдигаш перушина.

Бургунд кимна.

— Разбирам, Луций Декумий, като перушина.

— А ти ще сложиш останалия си багаж върху книгите… И ако момченцето реши да запрепуска в галоп, ти скачаш от гърба му и си стоиш при мулетата, ясно ли е?

Цезар беше прегърнал главата на коня си и тихо му нареждаше. Изчака багажът да бъде здраво вързан за самарите и чак тогава позволи на Бургунд да го качи на седлото.

— И умната, Паунче! — извика Луций Декумий срещу вятъра, от който очите му сълзяха. Подаде му ръка.

Цезар и сега не забрави добрите маниери: наведе се ниско, пое ръката на Декумий и я целуна.

— Бъди спокоен, татенце!

Скоро двамата с Бургунд се изгубиха зад пелената от сняг.

Германецът беше яхнал семейния кон на Цезарови, който струваше почти колкото Буцефал. Беше чистокръвна персийска порода, доста по-едър от конете, които се отглеждаха по бреговете на Средиземно море. Подобни животни рядко се срещаха из Италия, пък и не можеха да служат за друго, освен да носят на гърбовете си едри като тях ездачи. Мнозина земеделци или търговци биха гледали със завист подобен жребец и биха си мечтали да го впрегнат в кола или рало, защото конят е по-бърз и по-интелигентен от вола. Но за жалост персийските коне често сами се удушваха в хомота, защото при всяко по-рязко движение ремъците ги стягаха. За товарни животни персийските коне също не струваха, понеже изяждаха повече, отколкото би спечелил търговецът от търговията си. И все пак Бургунд се нуждаеше именно от такъв кон, тъй като обикновен не би могъл да го издържи под тежестта му.

Цезар поведе Бургунд и мулетата по пътя за Крустумерий. Въпреки мрака бегълците не си даваха миг почивка. Трябваше да оставят колкото се може по-голямо разстояние между себе си и Рим на Сула. Спряха се едва на другия ден. Вече бяха стигнали Требула, недалеч от първия планински хребет. Градчето беше малко, но се славеше с голяма странноприемница, шумът от която се чуваше отдалеч. Цезар никак не се зарадва на мръсотията и на спарения въздух вътре.

— И все пак хората ти дават покрив и легло за през нощта — разсъждаваше той на глас, докато двамата Бургунд обикаляха предложените им стаи. Щяха да им правят компания няколко овчарски кучета и половин дузина кокошки.

Разбира се, двамата пътници привлякоха вниманието на съседите си по маса, които бяха все местни хора.

— Има хляб с наденички — предложи съдържателят.

— Ще вземем и от двете — съгласи се Цезар.

— Вино?

— Вода — заяви младежът.

— Май си много млад да пиеш, а? — заинтересува се съдържателят, видимо недоволен. Заведението му печелеше от виното.

— Майка ми ще ме убие, ако близна и една глътка.

— Ами приятелят ти? Като го гледам, той е възрастен човек.

— Да, ама е умствено изостанал, а мен ако ме питаш, не ти и трябва да го виждаш пиян — с голи ръце разкъсва мечка. Веднъж претрепа два африкански лъва, за които преторът разчиташе, че ще бъдат гвоздеят на гладиаторския спектакъл.

Докато Цезар хвалеше така придружителя си, Бургунд гледаше в пространството, все едно не разбираше.

— У-ха! — отстъпи мъжът и бързо се отдалечи. Никой не смееше да закача Цезар, когато Бургунд му правеше компания, затова двамата можаха спокойно да се навечерят на отделна маса. Доколкото Цезар установи, местната забава се състоеше в това най-младият от компанията да бъде наливан с вино и околните да се обзалагат колко ще успее да издържи.

— Това е то, животът на село! — отбеляза Цезар. А иначе Рим е на един ден път и тия герои имат право всяка година да гласуват в Народното събрание. Да не говорим, че гласовете им имат стойност, понеже господата принадлежат на селските триби. Като си помисля колко хитреци от Рим, дето познават добре политиката, трябва безпомощно да гледат как тези тук гласуват вместо тях… Не е честно!

— Те дори не могат да четат — съгласи се Бургунд. После се поусмихна. — Толкоз по-добре, Цезаре, никой няма да се заинтересува от дебелите ни свитъци.

— Така е. Но къщата е пълна с комари!

— Зимно време се прибират по къщите — обясни Бургунд. — Тук е такава жега, че яйца можеш да си свариш.

Наистина, беше доста задушно, тъй като в тясното пространство се бяха наблъскали доста хора, а в каменното огнище до стената беше напален буен огън. Личеше си, че в Требула хората не обичат да им е студено.

Ако тъмните ъгли гъмжаха от комари, леглата гъмжаха от бълхи и дървеници. Цезар прекара нощта на твърдия стол и накрая благодареше на боговете, че е дошло утрото, за да се махне от това ужасно място. След себе си остави местните да гадаят защо ли двамата с исполина са избрали точно това време на годината за пътешествие. И изобщо що за човек беше този странен младеж.

— Ще да е от висшето общество! — разсъждаваше съдържателят.

— Най-вероятно е проскрибиран — предположи жена му.

— Много е млад за това — възрази непознат клиент, който се бе разминал на изхода с Цезар. Изглеждаше да е човек от големия град. — Освен това, ако Сула ги преследваше, двамата щяха да изглеждат доста по-уплашени.

— Тогава отива на някого на гости — заключи жената на съдържателя.

— Много е вероятно — отбеляза чужденецът, но после добави: — И все пак, струва си да поразпитаме. Човек трудно би ги сбъркал тия двамата. Ахил и Аякс, един до друг — личеше си, че непознатият не е съвсем прост. — Това, което на мен ми направи впечатление, бяха конете. Струват цяло състояние! Мирише на много пари, така да знаете.

— Може би е собственик на стада в Реате — предположи съдържателят. — Оттам ще са и конете.

— Има вид на римлянин от Палатина — отвърна непознатият, който ставаше все по-подозрителен. — На някой от знатните фамилии. Да, около тия двамата мирише на много пари.

— Е, дори да има пари, не ги е взел със себе си — отбеляза с известно съжаление съдържателят. — Знаеш ли какво са натоварени мулетата? С книги! Цели дисаги книги. Странни хора…

Колкото повече се изкачваха в прохода край връх Фисцел, толкова по-лошо ставаше времето. Най-накрая, след още един ден, прекаран на открито, Цезар и Бургунд се озоваха в Нерса.

Майката на Квинт Серторий беше от трийсет години вдовица, затова приличаше повече на стара мома. Всеки път, като я видеше, Цезар се сещаше за покойния Скавър Принцепс Сенатус, защото и тя като него беше дребна, слаба, объркана и със съвсем рядка косица. Но подобно на Скавър и тя имаше нещо красиво у себе си — същите като неговите жизнени зелени очи. Това, че крехка жена като нея е успяла да износи здравеняка Квинт Серторий, будеше най-малкото удивление.

— Той е добре — обясняваше старицата на Цезар, докато редеше домашни лакомства пред него на старата маса. В провинцията хората не се излежаваха като римляните в града — мъже и жени седяха на столове и се хранеха на обща маса. — Да се наложи като управител на Испания не се оказа трудно, но сега, след като Сула се обяви за диктатор, синът ми очаква големи проблеми. — Тя дори се изкиска лукаво. — Няма значение, Сула ще има доста грижи. Синът ми не е като онова бедно момче, младия Марий. Много го глезеше добрата Юлия, а бащата все го нямаше вкъщи да го строи, както трябва. То и твоят баща все отсъстваше, Цезаре, но майка ти не те е глезила, нали?

— Не, Рия — усмихна се той.

— Няма значение. Квинт Серторий обича Испания, винаги я е обичал. Преди години двамата със Сула живяха сред германците. Той си беше хванал германка за жена и синът му сега живее в Оска, така поне ми пише. Радвам се за него. Иначе никой няма да остане, щом той си отиде.

— Трябва да се ожени за римлянка — възмути се Цезар. Рия дрезгаво се засмя.

— Не и той! Не и моят Квинт Серторий! Той не обича жените. Беше се хванал с германката само защото трябвало да е женен, за да стане част от племето. Не, той жени не обича… — Тя присви устни и замислено поклати глава — Не обича и мъже.

Разговорът им се въртеше все около Квинт Серторий, но най-накрая на самата Рия й омръзна да се занимава единствено със сина си и попита Цезар какво го води при нея.

— Бих се радвала да останеш при мен, но много хора знаят, че сме близки, а и ти не си първият беглец, когото приютявам. Навремето Марий ми беше пратил не друг, а самия цар на волките тестосаги, Копил се казваше. Много мил човек! И много възпитан за варварин. Разбира се, след триумфа на братовчеда удушиха Копил в Карцера в Рим. Мен това обаче не ми попречи да си свия малко гнезденце с парите покрай гостенина. Колко години престоя в дома ми? Четири, доколкото си спомням… Братовчедът Марий винаги е бил щедър човек. Даде ми цяло състояние като награда, а аз и без пари щях да го направя. Копил беше компания… Виж, Квинт Серторий никога не се задържа у дома. Предпочита да воюва. — Рия вдигна рамене и стана. — Познавам едни хора, които живеят в планините… Оттук по посока на Амитерн. Ще се радват да изкарат някоя допълнителна пара, освен това можеш да им имаш доверие. Щом ти казвам, значи е така. Когато си готов за път, ще им напиша писмо, в което ще им дам нужните указания.

— Значи още утре — зарадва се Цезар. Но старицата поклати глава.

— Не и утре! Нито вдругиден. Очаква се голяма виелица. Няма да намериш пътя. Германецът ти ще пропадне в леда на някоя река. Ще трябва да останеш у дома, докато зимата не се уталожи.

— Уталожи?

— Имам предвид първите виелици, които донасят големия студ. Щом студът се настани из планините, пътищата стават отново безопасни. На конете ще им е тежко, но ще се оправиш. Нека германецът язди отпред, копитата коня му са големи, животното ще се хлъзга по-малко по снежната кора. Що за идея да домъкнеш коне посред зима! Не си много съобразителен, Цезаре.

— И майка ми така казва — отвърна младежът.

— Защото тя е съобразителна. Сабините са познавач на коне, веднага ще хвърлят око на твоя. Толкоз по-добре, че отиваш на самотно място, там няма да има любопитни очи. — Рия се усмихна. — Но ти си само на осемнайсет, ще поживееш, ще се научиш!

Следващото утро доказа, че тя е била права за времето; снегът продължи да се сипе на парцали, докато целият град не потъна в дълбоки преспи. Ако Цезар и Бургунд не се бяха захванали с лопатите, уютната къща на Рия щеше да се изгуби в снега и дори германецът не би могъл да отвори вратата. Снеговалежът продължи цели четири дни, но най-накрая облаците се разкъсаха.

— На мен зимата ми харесва — обясняваше Рия, докато им помагаше да подредят сламата в обора. — В Рим студеното време е крайно неприятно, а идните няколко години зимата ще бъде все студена. Но тук температурата не е толкова важна, защото е сухо и чисто.

— Трябва да замина възможно най-скоро — напомни й Цезар.

— Като гледам колко изяжда германецът и колко зоби конят му, ще се радвам по-скоро да ви изпратя — съгласи се майката на Серторий. — Не, не утре. Може би вдругиден. Стане ли проходим пътят между Рим и Нерса, за теб ще бъде опасно. Ако Сула си спомни за мен — а би трябвало, със сина ми добре се познават, — веднага ще прати убийците си насам.

Но не било съдено гостите на Рия да си заминат толкова бързо. В нощта преди предвиденото заминаване Цезар се разболя.

— На мен това не ми харесва — сподели Рия. — Чувам, че тракаш със зъби, но да беше малария, вече щеше да премине. — Тя сложи ръка на челото му и изтръпна. — Та ти целият гориш! Боли ли те главата!

— Много — промълви Цезар.

— Тогава никъде няма да заминаваш. Погрижи се за него, германецо! Помогни на господаря да си легне.

Младежът остана в леглото. Треската го изгаряше, суха кашлица раздираше гърдите му, боеше го глава, не можеше да поеме никаква храна.

— Малария — отсъди и знахарката, която бяха повикали.

— На мен не ми прилича на малария — възрази Рия. — Маларията идва на пристъпи, а с него не е така. При това, ако беше малария, щеше да се поти.

— Малария е, Рия. Онази, дето не я знаем каква е.

— Значи ще умре!

— Той е силен — успокоя я знахарката. — Давай му да пие повече, друго не знам какво да те посъветвам. Вода със сняг, това е.

Сула се канеше да прочете писмото, което му пращаше Помпей от Африка, когато Хризогон се появи наплашен на вратата.

— Какво има? Зает съм, искам да прочета това тук!

— Господарю, някаква дама иска да те види!

— Кажи й да си върви.

— Не мога, господарю!

Диктаторът изведнъж изгуби интерес към писмото; остави свитъка на масата и изгледа изумен роба.

— Не знаех, че някой може да се окаже по-нахален и от теб! Целият трепериш. Да не те е ухапала?

— Не, господарю — отговори слугата. — Но това не означава, че няма да ме убие.

— Охо! Мисля, че трябва да говоря с госпожата. Тя има ли си име? Изобщо смъртна ли е?

— Казва се Аврелия.

Сула помълча и накрая заяви:

— Не, още не съм във форма.

— Да я доведа ли?

— Не. Кажи й, че не искам да я виждам — заяви, но така и не посегна обратно към писмото; интересът му към Помпей се беше стопил окончателно.

— Господарю, тя отказва да си тръгне, преди да е говорила с теб!

— Тогава нека слугите я изнесат насила.

— Опитах се да ги накарам, но те не смеят да я докосват.

— Така и трябва! — съгласи се Сула и затвори очи. — Добре, Хризогон, нека влезе. — Аврелия се появи на вратата, той спокойно й посочи да седне.

Тя седна на стола пред прозореца. Сула за сетен се увери как времето се отнася различно с хората. В щабквартирата край Теан беше мрачно и той не бе имал възможност да я види добре. Сега жената беше застанала на светлината и той можеше спокойно да се опие от гледката. Беше отслабнала, което би трябвало да я загрози, но вместо това я правеше още по-красива. Розовите петънца, които навремето издайнически се появяваха на бузите й, бяха изчезнали, придавайки й вид на мраморна статуя. Косата й още не бе започнала да се прошарва, нито пък Аврелия бе имала глупостта да я реши по начина, типичен за застаряващите дами. Все още я вдигаше на кок, който подчертаваше острите черти на лицето й. А и очите й бяха все така красиви под дългите черни мигли и гъстите черни вежди. Твърдият им поглед също не се беше променил.

— Предполагам, че идваш заради момчето — облегна се Сула назад.

— Именно.

— Тогава говори! Аз те слушам.

— Да не би всичко да е заради това, че прилича на твоя син?

Той изведнъж изтръпна и отмести поглед встрани. Сведе очи към писмото на Помпей и изчака болката да попремине.

— Признавам, че изпитах известен шок при срещата си с него, но не е заради сина ми.

Събра смелост и отново впи безизразния си поглед в лицето й.

— Аз харесвах сина ти, Луций Корнелий.

— Но това не е причина да ти угаждам, Аврелия. Момчето умря преди много години. Свикнах да живея с тази мисъл.

— Значи знаеш какво искам.

— Естествено. Искаш да пожаля твоя син, нищо че боговете не пожалиха моя.

— Не можеш да виниш сина ми за това!

— Ще виня, когото си пожелая! Аз съм диктаторът! — изкрещя Сула.

— Глупости! Дошла съм тук, за да поискам милост за сина си, който не заслужаваше навремето да стане жрец, а днес не заслужава да бъде убит!

— Съгласен съм, че не е бил роден за свещеник. Но е станал. На твое място бих се радвал, че синът ми се е издигнал до подобна чест.

— С баща му не сме искали момчето да бъде фламин Диалис. Принуди ни самият Марий в разгара на кървавата баня. — Аврелия си позволи да направи гримаса на отвращение. — Марий принуди и Цина да даде дъщеря си за жена на сина ми. Последното, което Цина би пожелал на детето си, е да го види жрица на Юпитер!

Сула смени темата:

— Гледам, че си се отказала от шарените дрехи, които толкова харесваше навремето. Това безцветно нещо на гърба ти създава бледа представа за прелестите ти.

— И това са глупости! — ядоса се Аврелия. — Не съм дошла тук да ти се харесвам. Дошла съм да се моля за сина си!

— С голяма радост бих пожалил сина ти. Но той самият знае как да постъпи. Просто трябва да се разведе с дъщерята на Цина.

— Той не иска да се развежда.

— Защо не иска? — изкрещя отново Сула. — Защо не иска?

Аврелия този път леко се изчерви.

— Защото ти, наивнико, му даде да разбере, че това е начинът да се отърве от омразното жречество! Не желае да се разведе и да остане цял живот фламин Диалис. По-скоро е готов да умре!

Сула зяпна удивен.

— Какво?

— Ти си глупак, Сула! Глупак! Цезар никога няма да се разведе!

— Не смей да ме обиждаш!

— Ще говоря каквото искам, зло старче такова!

Настъпи неловко мълчание. Колкото повече Аврелия се ядосваше, толкова повече Сула се успокояваше. За малко се обърна към прозореца, но веднага се извърна обратно към нея. В погледа му се четеше нещо повече от гняв или обида.

— Да започнем отначало — предложи той. — Ако никой от вас не е искал Цезар да стане фламин Диалис, тогава защо Марий го е накарал?

— Заради онова предсказание — отговори Аврелия.

— Да, чувал съм за него. Марий ще бъде седем пъти консул, ще го нарекат Третия основател на Рим. Той обичаше да го повтаря.

— Но това не е цялото предсказание. Имало е още нещо, което той не беше споделил пред никого, преди лудостта да го обхване съвсем. Тогава признал пред малкия Марий, който го споделил с Юлия.

Сула седна на стола си и се навъси.

— Говори.

— Втората част от предсказанието се отнасяла до сина ми Цезар. Старата Марта предрекла, че именно той щял да бъде най-великият римлянин за всички времена. И Гай Марий й повярвал. Натовари Цезар с жречеството, за да не може той да ходи на война и да се издигне в политиката.

— Защото човек, който не може да води войската и следователно не може да се кандидатира за консул, никога няма да засенчи Гай Марий — кимна Сула. — Умник е бил Марий! Правиш своя съперник жрец на Юпитер и го отстраняваш завинаги от играта! Никога не съм предполагал, че старото животно може да е толкова хитро.

— О, той винаги е бил хитър!

— Интересна история — заключи диктаторът и взе писмото от масата. — Можеш да си вървиш. Изслушах те.

— Искам да помилваш сина ми!

— Не и преди да се разведе с дъщерята на Цина.

— Няма да го стори.

— Тогава няма какво повече да ти кажа. Върви си, Аврелия.

Налагаше се да опита още веднъж заради сина си:

— Аз веднъж плаках за теб. И на теб ти хареса. Сега ми се ще пак да заплача, и то пак заради теб. Но сега няма да ти хареса. Защото ще оплаквам безвъзвратната загуба на един велик човек. Защото вместо него виждам едно нищожество, което няма свян да желае смъртта на деца. Дъщерята на Цина е на дванайсет години. Синът ми осемнайсет. Двамата са още деца! А в това време е вдовицата на Цина върви с гордо вдигната глава из улиците на Рим, защото е омъжена за друг и този друг е твой човек. Синът на Цина е оставен без средства, няма друг избор, освен да напусне страната. А и той е още дете. Докато вдовицата на Цина живее в охолство и разкош, а тя не е дете. — Аврелия злобно се изсмя. — Разбира се, Ания е червенокоса. Може би носиш кичури от нейната коса върху плешивото си теме?

След което се обърна и излезе от стаята.

Хризогон веднага дотърча да разбере какво се е случило.

— Искам да намериш един човек — заповяда Сула, очевидно в ужасно настроение. — Да го намериш, Хризогон, не да го убиваш.

Гъркът изгаряше от любопитство да разбере какво се е случило между господаря му и тази необикновена дама. В едно беше сигурен — някога не са били безразлични един към друг, но знаеше, че нищо няма да научи.

— Става дума за някоя частна сделка, така ли да разбирам? — попита той Сула.

— Много добре се изрази! Да, точно така, частна сделка. Два таланта награда за човека, който ми издаде местопребиваването на Гай Юлий Цезар, фламин Диалис. Той трябва да бъде доведен при мен, без да падне и косъм от главата му! Искам да съобщиш, на когото трябва, Хризогон. Никой да не смее да убие фламин Диалис. Просто искам да го доведат при мене. Ясно ли е?

— Разбира се, господарю — съгласи се Хризогон, но така и не помръдна. Само дискретно се покашля.

Сула вече бе разгърнал писмото, но все пак му обърна внимание.

— Кажи.

— Направих план, господарю, както ти ми беше наредил, когато те помолих да ме назначиш за отговорник по въпросите с проскрибциите. Освен това ти намерих подходящ слуга, ако благоволиш да разговаряш с него; ако си съгласен да ми връчиш въпросната длъжност…

Сула не му се усмихна много мило.

— Ти май наистина мислиш, че можеш да се справиш, с две задачи едновременно? При условие, че ти осигуря, заместник в къщата.

— Наистина е най-добре да се заема лично и с двете задачи, господарю. Бъди така добър да прочетеш плана ми. Ще ти докажа убедително, че добре разбирам същността на тази длъжност. Защо да наемаш някой професионален служител от хазната, който ще се бои да се допитва лично до теб по трудните въпроси, а в същото време ще се ограничава от професионални скрупули и принципи и ще загърби чисто деловите аспекти на службата?

— Ще помисля и ще ти отговоря — каза Сула и отново взе писмото на Помпей. Изчака с безизразен поглед доскорошният роб да се отдалечи и накрая кисело се усмихна. Отвратително създание! И все пак, разсъждаваше Сула, подобна длъжност изискваше и подобен човек — изверг. Такъв, на когото да има доверие. Ако Хризогон се заемеше с проскрибциите, Сула можеше да е сигурен, че никой няма да отиде твърде далеч с тяхното изпълнение. Без съмнение Хризогон щеше да се опита да запази голяма част от средствата за себе си, но само той можеше да знае, че подобни злоупотреби не бива да засягат в никакъв случай политическия авторитет на диктатора. Деловата страна на проскрибциите трябваше да изглежда възможно най-чиста и почтена: имотите — да се разпродадат, парите, скъпоценностите, мебелите, произведенията на изкуството, дяловете в търговските дружества — да отидат за сметка на държавата. Сула не можеше лично да се заеме с тази работа, затова друг трябваше да я свърши вместо него. Хризогон беше прав. По-добре той, отколкото някой чиновник от хазната. Дай им работа на тях и бъди сигурен, че няма да бъде свършена. А Сула искаше всичко да мине възможно най-бързо. И в същото време — никой да не се усъмни, че самият диктатор се е възползвал от положението. Хризогон беше формално освободен от робство, но все така оставаше зависим от бившия си господар; и твърде добре го познаваше, за да разчита на милост, в случай че злоупотреби с доверието му.

Доволен, че е разрешил най-големия проблем около проскрибциите, Сула най-после се зае с писмото от Помпей.

Докато стигне до края на писмото, Сула вече се заливаше от смях. Чудеше се дали му е по-забавен начинът на изразяване на Помпей, или може би нахалството му.

Защо не информацията за това, че зимата е дъждовният сезон в Северна Африка, а Була Регис се намира по горното течение на река Баградас — Помпей все трябваше да знае, че Сула е прекарал години в Африка и лично е пленил цар Югурта. След някакви си четиридесет дни, прекарани в Африка, Помпей вече всичко знаеше. Колко пъти бе написал, че е обявен за император от войската? Какъв самохвалко!

Сула взе лист хартия и започна да пише отговор до Помпей; това беше писмо, за което дори личният секретар на диктатора не биваше да знае.

Това беше писмо, което достави удоволствие на автора си Сула! Но сетне трябваше да помисли как всъщност да постъпи с Юношата-касапин и веждите му отново се свъсиха. Този младеж трудно щеше да се откаже от нещо, щом веднъж реши да го получи. А това в момента се оказваше мечтаният триумф. Човек, който има наглостта да се разположи в римска тога насред площада на един гръцки град, да се наобиколи с ликтори, каквито по закон не заслужава, и накрая да се прояви като последния варварин — такъв човек трудно би се примирил с ограниченията, които поставя римският триумфален протокол. Може би дори Сула съзнаваше, че малкият касапин е достатъчно хитър, за да се сдобие със своя триумф начин, който да превърне отказа в опасно начинание. Сула започна да крои нови планове. Накрая отново се усмихна и когато секретарят му се появи на вратата, от гърдите му се изтръгна неволна въздишка — господарят беше в добро настроение!

— А, Флоскул! Тъкмо навреме. Седни и вземи някоя от количките. В момента съм в толкова добро настроение, че съм готов да сипя щедри подаръци. Дори в полза на онзи прекрасен човек, Луций Лициний Мурена, който управлява Римска Азия от мое име. Да, реших да му простя за неоправданите военни действия срещу Митридат и още повече — за неоправданите рискове, на които подложи моето велико дело. Мисля, че недостойният Мурена все пак може да се окаже достоен да ми свърши някоя важна работа. Затова ще му пишеш, за да му съобщиш, че го чакам незабавно в Рим и че му разрешавам да проведе триумф. След това ще пишеш и на Флак и ще му заповядаш да се върне веднага и да отпразнува триумф. Нека всеки от тях да води най-малко два легиона със себе си…

Сула започна да диктува, а секретарят записваше желанията му. Беше забравил за мъчителния разговор с Аврелия. Дори не си спомняше за своенравния фламин Диалис. Един друг младеж, доста по-опасен за момента, трябваше да бъде отстранен. Защото опреше ли ножът до кокала Малкият касапин се оказваше същият хитрец като Сула.

Както Рия бе предрекла, зимата се беше настанила окончателно из планините, слънцето се завърна в яркосиньото небе, но студът остана. Това означаваше, че старият Път на солта към Рим, също както връзката с Реате и тази през планинското било с долината на Атерн са отворени.

За Цезар всичко това беше без значение, защото състоянието му от ден на ден се влошаваше. В началото на болестта, когато идваше в съзнание, на няколко пъти се бе опитал да стане от леглото и да замине. Но щом стъпеше на пода, тялото му се сковаваше, а главата му се замайваше при всяко движение. Чувстваше се като дете, което още не е проходило. На седмия ден започна все по-често да се унася в сън и накрая потъна в забрава.

Тогава на вратата на Рия потропа Луций Корнелий Фагитес, придружен от непознатия, който беше забелязал Цезар и Бургунд при заминаването им от странноприемницата в Требула. Съвсем сама (Бургунд беше излязъл да сече дърва), Рия не можеше да спре двамата мъже.

— Ти си майка на Квинт Серторий, а този тук, дето спи, е Гай Юлий Цезар фламин Диалис — установи Фагитес.

— Не спи. Болен е и е в безсъзнание.

— Значи спи.

— Има разлика. Никой не може да го събуди. Разболял е от най-страшната малария, което означава, че ще умре.

Това вече не беше добра новина за Фагитес — възнаграждение щеше да получи само онзи, който отведеше Цезар жив.

Подобно на другите наемни убийци на Сула, всички до един освободени негови роби, и Луций Корнелий Фагитес не страдаше от скрупули. Беше строен, красив грък на около четиридесет години — един от онези наплашени от мизерията хора, които доброволно се продаваха в робство, само и само да избягат от разорената си родина, Фагитес се беше вкопчил в Сула и накрая за награда получи правото да води една от хайките. За времето преди да дойде при болния Цезар, вече беше събрал четиринадесет таланта сребро само от убийства на проскрибирани лица. Ако сега успееше да заведе при Сула младежа жив и здрав, талантите щяха да станат шестнайсет.

Реши да не осведомява Рия за истинската цел на посещението си. Вместо това се разплати с непознатия, който го беше довел при нея, и го отпрати. Ако момчето умреше, това нямаше да му донесе нищо от обещаната награда, но пък щеше да му позволи да присвои каквито пари беглецът носеше със себе си. Нямаше да е зле, правеше си сметката Фагитес, ако изнудеше старата жена да му предаде парите на младежа.

— Много добре — каза и извади огромен нож изпод дрехите си. — Така или иначе ще мога да му отрежа главата. След което ще си получа двата таланта.

— Нека те предупредя, мръсно животно такова — закрещя Рия в лицето му, че всеки момент ще се върне един човек, дето само с поглед ще те убие!

— А, германското говедо! Тогава най-добре, мамче, иди да го повикаш, докато е време. Аз ще приседна тук край леглото и ще правя компания на младия господар.

След което Фагитес наистина седна на ръба на леглото, притискайки острието на ножа до гърлото на спящия.

В мига, в който Рия изскочи през вратата, за да доведе Бургунд, Фагитес се върна при входната врата и я отвори: отвън, на поляната чакаха деветимата му съучастници, които водеше със себе си.

— Германският исполин е тук. Ще го убием, ако се наложи, но да си знаете, че ще има строшени кокали. Затова ще се опитаме да избегнем боя. Момчето е на смъртно легло, няма да ни е от полза — обясни Фагитес. — Ще се опитам обаче да измъкна пари от жената. Щом го направя, искам да ме пазите от германеца.

Фагитес се прибра вътре в къщата и застана с ножа над Цезар в очакване на Рия. Щом Бургунд го видя, заплашително изръмжа насреща му, но не посмя да пристъпи към леглото — остана на вратата.

— Чудесно! — посрещна го Фагитес. — Чуй сега какво жено. Ако имаш достатъчно пари в брой, може и да благоволя да оставя младежа. На поляната пред къщата чакат девет яки момчета, затова нищо не ми струва да прережа гърлото на младия господар. Разбираш ли?

— За мен е ясно, но не и за него. Бургунд не говори нито дума гръцки.

— Какво животно! Тогава ще водя преговорите чрез теб, жено. Имаш ли пари?

Рия застана за миг неподвижно. Чудеше се как е най-добре да постъпи. И накрая, понеже беше практична жена, не по-малко съобразителна от сина си, реши да се споразумее с Фагитес и да се отърве от него. Цезар наистина щеше да умре, преди Бургунд да е стигнал до леглото… А след това щеше да умре и Бургунд, а също и тя самата. Затова посочи купчината свитъци книги в ъгъла.

— Там — рече тя. — Три таланта.

Фагитес погледна към торбите и подсвирна от изненада.

— Три таланта! Прекрасно!

— Вземи ги и си върви. Остави момчето да си умре в мир.

— О, ще го оставя, майко, ще го оставя! — отвърна той, след което пронизително изсвири.

Хората му се завтекоха с мечове в ръце към вратата. Очакваха да заварят началника си в смъртна опасност, но вместо това ги посрещнаха неподвижните фигури на няколко души, наобиколили купища книги.

— Богове, какви тежки томове! — възкликна Фагитес щом установи, че не може да помръдне торбите. — Умен човек бил младежът. Неслучайно е станал фламин Диалис.

Когато книгите бяха отнесени навън, Фагитес стана от леглото.

— Довиждане! — сбогува се той и изчезна зад вратата. На поляната се чуваше пъшкане и скърцане, накрая множество железни подкови изтропаха по калдъръма и насипи тишина.

— Трябваше да ме оставиш да ги убия — каза Бургунд.

— Щях да те оставя, ако господарят ти нямаше да е първият убит — въздъхна старицата. — Е, няма да ги видим отново, не и докато не изпият парите, но тогава ще се върнат. Ще трябва да прекараш Цезар през планините.

— Той ще умре! — заплака германецът.

— Може и да умре, но ако остане тук, за него няма никакъв шанс.

Цезар лежеше спокоен. Беше слаб и изтощен.

— Жалко, че трябваше да дадем всички пари, защото нямам шейна, а на теб тя ще ти е нужна, за да го прекараш през планините. Знам един човек, който би ми продал шейна, но откакто Квинт Серторий беше проскрибиран, не разполагам с никакви средства. Щях и къщата си да изгубя, ако не я бях получила от баща си.

Бургунд слушаше мълчаливо, но най-накрая доказа, че е способен да разсъждава.

— Продай коня — предложи той и отново заплака. — Сърцето му ще се пръсне от мъка, като разбере, но нямаме избор.

— Добро момче си ти, Бургунд! — изрече Рия. — Няма да е трудно да продадем коня. Никой няма да ни плати истинската му цена, но все ще стигне за шейна и волове. Дори ще има с какво да платим на Приск и Гратидия да го настанят у дома си.

Така и сториха. Буцефал беше отведен в другия край на поляната, където го посрещна очарован новият му стопанин. Съседът не можеше да повярва на късмета си, че му предлагат подобно превъзходно животно за девет хиляди сестерции и не искаше да остави време на Рия да размисли.

Шейната струваше четири хиляди сестерции, двата вола — по още хиляда на глава, при това досегашният им собственик любезно предложи да си купи всичко обратно на пролетта срещу четири хиляди сестерции.

— Можеш да си я получиш и по-рано — отвърна мрачно Рия.

Двамата с Бургунд настаниха Цезар на шейната и го увиха добре.

— И да не забравиш да го преобръщаш от време на време! В такова време храната ще се запази по-дълго. Така ще му даваш заедно с водата и мляко от овцата ми — напътстваше Рия германеца. — Иска ми се да дойда с теб, но вече съм стара!

Остана да ги гледа как поемат нагоре по побелелия склон, докато окончателно се изгубиха от погледа й. После Рия се прибра в дома си и се приготви да заколи един от домашните си гълъби в жертва на семейната покровителка Венера, както и да поднесе дванайсет яйца на Телура и Сол Индигес, майката и бащата на целия италийски свят.

Пътуването до дома на Приск и Гратидия им отне осем дни, защото воловете се оказаха изключително мудни. Всъщност това беше от полза за болния Цезар, тъй като шейната, допълнително намазана с пчелен восък, се плъзгаше леко по гладкия сняг. От град Нерса на брега бегълците поеха по пътя, който се виеше нагоре. После започнаха да се спускат към долината на река Етерн.

Най-странното бе, че щом го изнесоха навън, Цезар започна да се възстановява. Пиеше по малко мляко, дори започна да отхапва от сиренето, което германецът му поднасяше. Но беше все така отпаднал и не намираше сила дори да говори. По пътя не срещнаха жива душа, затова нямаше и къде да потърсят подслон за през нощта.

Цезар дойде в съзнание, но известно време беше сънлив, както в началото на болестта. В известен смисъл, разсъждаваше Бургунд, това беше признак на подобрение. Но Цезар изглеждаше така, сякаш някое ужасно същество от подземния свят е изпило кръвта му, и не можеше дори ръка да помръдне. Проговори само веднъж.

— Къде е Буцефал? — попита. — Не виждам Буцефал!

— Трябваше да оставим Буцефал в Нерса, Цезаре. Сам виждаш по какъв път се движим. Конят нямаше да се справи. Но не бива да се тревожиш, той е при Рия.

Бургунд с облекчение установи, че Цезар се хвана на лъжата му.

Приск и Гратидия живееха на няколко километра от Амитерн. Бяха на възрастта на Рия и като нея почти не разполагаха с пари. Синовете им бяха загинали в Съюзническата война и нямаше кой да се грижи за тях. Затова когато получиха писмото на Рия и Бургунд им връчи трите хиляди сестерции, които представляваха цялото състояние на Цезар, двамата домакини посрещнаха с радост бегълците.

— Само че ако треската се върне, извеждам го навън да се охлади — предупреди Бургунд. — Щом напуснахме къщата на Рия и излязохме на студа, господарят започна да се чувства по-добре. — Той посочи шейната и воловете. — И това може да остане за вас. Ако Цезар оздравее, няма да има нужда от тях.

Но дали Цезар щеше да оздравее? И тримата, които се грижеха за него, нямаха представа, защото дните преминаваха, а състоянието му оставаше все същото. Понякога навън духаше леден вятър и снегът валеше в продължение на дни; сетне се показваше слънцето и всичко се вкочаняваше от студ, но Цезар дори не го забелязваше. Треската беше отминала, но подобрение нямаше, а и погледът му беше все тъй безжизнен и неразбиращ.

Към края на април времето се затопли и снеговете започнаха да се топят. По този край на Италия всички бяха на мнение, че са прекарали най-страховитата зима от десетилетия. За Цезар това беше най-ужасният период в живота му.

— Мисля — каза накрая Гратидия, която се падаше далечна братовчедка на Рия, — че Цезар ще умре, ако не го пренесем в град като Рим, където има лекари, лекарства и храна, каквато ние планинците не познаваме. Кръвта му е изгубила своята жизненост. Затова не може да се оправи. Не знам с какво да му помогна, а ти ми забраняваш да повикам човек от Амитерн да го прегледа. Затова е крайно време, Бургунде, да отидеш в Рим и да говориш с майка му.

Без да каже дума, германецът излезе от къщата и започна да оседлава персийския си кон; Гратидия едва свари да му даде малко храна.

— Чудех се защо не получавам новини — пребледня Аврелия. — Много съм ти задължена. Ако не си бил ти, синът ми вече да е умрял. А сега трябва да го върнем обратно в Рим, преди смъртта наистина да го настигне. Върви при Кардикса. В семейството отдавна чакат новини от теб.

Аврелия знаеше, че няма да постигне нищо сама срещу Сула. Щом като просбата й остана без отговор още преди Нова година, какво ли щеше да е сега, четири месеца по-късно. Проскрибциите продължаваха да вземат своите жертви, макар и с не такъв размах. Издаваха се нови закони, за някои чудесни, за други ужасни, всичко според гледната точка. Сула си имаше твърде много работа.

Когато Аврелия научи, че няколко дни след разговора им Сула е повикал при себе си Марк Пупий Пизон Фруги и му е заповядал да се разведе с Ания — вдовицата на Луций Корнелий Цина, — тя се осмели да се надява, че диктаторът ще пожали сина й. Но макар че Пизон Фруги се подчини и бързо се разведе с Ания, нищо друго не се случи. Рия й беше писала, колкото да я извести, че торбите с парите са отишли в ръцете на човек с подходящо име и че Цезар и Бургунд са заминали. Тя обаче не беше споменала за болестта на Цезар, а Аврелия реши, че липсата на новини е добра новина.

— Ще отида да говоря с Далматика — реши най-накрая. — Може би една друга жена ще ми подскаже как да смиля сърцето на Сула.

Жената на Сула, която беше пристигнала от Брундизий миналия декември, почти не се беше показвала на публично място. Някои разправяха, че била болна, други — че Сула нямал време за личен живот и я пренебрегвал; но никой още не бе казал, че си е намерил любовница. Затова Аврелия и написа кратко писъмце, с което молеше да я приеме, по възможност във време, когато Сула няма да си е вкъщи. Последното, Аврелия изрично спомена, се дължало само на страха й да не дразни излишно диктатора. Освен това помоли и Корнелия Сула да присъства на срещата, тъй като й се искало да поднесе уважението си на човек, когото познава отдавна, а не е виждала твърде дълго. Може би Корнелия Сула също щеше да й даде добър съвет.

Сула вече живееше в построената си отново къща над Големия цирк. Аврелия беше въведена в новия му дом, който още миришеше на мазилка и боя и чиито нови фрески, изписани във вулгарния стил на епохата, само времето щеше да прикрие. От вратата робът я преведе през просторен атрий и още по-просторна вътрешна градина, зад която бяха личните покои на Далматика. Двете жени се познаваха, но така и не се бяха сприятелили: Аврелия умишлено стоеше настрана от обществото на палатинската аристокрация, където се разпореждаха жените на най-знатните римляни. Криеше се в своята Субура, занимаваше се с делата си и малко се интересуваше от клюките, с които се забавляваха повечето римлянки.

В интерес на истината и Далматика странеше от хората. Твърде дълги години бе прекарала изолирана от обществото, в дома на възстария си и ревнив съпруг Скавър Принцепс Сенатус, твърде дълго самата тя беше обект на клюки, за да изпитва слабост към тях. След това се наложи заедно с цялото семейство да бяга при Сула в Ефес, Смирна и Пергам, да си гледа двамата близнаци и болния съпруг. Годините й бяха преминали в притеснения, нещастия, скука и носталгия по дома. Цецилия Метела Далматика така и нямаше да си възвърне младежките вкусове, нямаше да изпитва някогашното удоволствие да обикаля римските пазари, да ходи на комедийни представления, да се оплита в семейни интриги, скандали и в останалото време да се отдава на мързел. Освен това завръщането й в Рим беше само по себе си триумф — за нея бе достатъчно да знае, че е липсвала на Сула през годините на войната.

И все пак той, макар че я обичаше, не споделяше тайните си с нея. Ето защо Далматика не бе разбрала нищо за съдбата на младия фламин Диалис. Нещо повече, никога не беше предполагала, че точно Аврелия е негова майка. Колкото до Корнелия Сула, тя само си спомняше, че в детството си се е срещала по-често с Аврелия, която е била роднина на майка й. По-нататък Аврелия вървеше донякъде и с доста по-ясния спомен за първата мащеха на Корнелия — любимата Елия. Първият брак на Корнелия Сула — за сина на Квинт Помпей Руф, политически съратник на баща й — бе завършил трагично, след като младият й съпруг беше убит на Форума по време на бунтовете, с които народният трибун Сулпиций искаше да възпламенят цял Рим. Вторият й брак — с Мамерк, по-малкия брат на покойния Марк Ливий Друз — й беше донесъл най-сетне радостта от семейното огнище.

Всяка от трите жени се радваше да се види с другите две и имаше защо. След като и трите се смятаха за едни от големите хубавици на Рим, радостно бе да се уверят с очите си, че времето още не ги е лишило от красотата им. Аврелия беше най-възрастна — на четиридесет и две; Далматика беше на трийсет и седем, а Корнелия Сула — само на двайсет и шест.

— Започнала си да приличаш на баща си — обърна се Аврелия към Корнелия.

Сините очи на младата жена, които в действителност не приличаха много на тези на баща й, се изпълниха с игриви пламъчета.

— О, недей така, Аврелия! — засмя се Корнелия. — Кожата ми е здрава и не ми се налага да ходя с перука!

— Горкият — съгласи се Аврелия. — Сигурно му е много тежко.

— Така е — кимна Далматика. В очите й се четеше тъга. Трите се поразговориха на светски теми. Аврелия не общуваше често с видни аристократки, затова им даваше думата на тях и само от време на време се обаждаше. Далматика имаше четири деца — момче и момиче от първия си съпруг Марк Емилий Скавър и близнаците от Сула. Сега най-много я занимаваше голямата й дъщеря Емилия Скавра.

— Хубавото момиченце! — радваше се тя на дъщеря си и изглежда мисълта за нея я правеше щастлива. — Май вече е бременна, но още е рано да се каже.

— Тя за кого е омъжена? — попита Аврелия, която не следеше отблизо новините.

— За Мании Ацилий Глабрион. Двамата бяха сгодени от години, така беше настоявал още Скавър навремето. Традиционни връзки между двете семейства.

— Глабрион е добър човек — похвали го Аврелия, без да издава кой знае какво отношение; вътре в себе си тя го смяташе за надут самохвалко, който е само жалко копие на свестния си баща.

— Надут самохвалко — отсече Корнелия Сула.

— Хайде, хайде, знам, че не го харесваш, но Емилия Скавра го намира за напълно подходящ — защити дъщеря си Далматика.

— А как е малката красавица Помпея? — смени бързо темата Аврелия.

Корнелия Сула засия от гордост.

— Станала е още по-голяма красавица! Вече е на осем години и ходи на училище. — Корнелия беше дъщеря на Сула и като него беше откровена: — Разбира се, дъщеря ми е изключително загубено създание! Ще се радвам, ако научи дотолкова латински, че да умее да напише благодарствено писмо… Така или иначе гръцкият няма да й се удаде. Затова съм щастлива, че ще израсне красиво момиче. За жените е по-добре да са красиви, отколкото интелигентни.

— Така е, ако става дума да се намери подходящ съпруг — съгласи се доста сухо Аврелия, — но и една по-голяма зестра ще е от полза.

— О, Помпея ще има доста голяма зестра! — успокоя я младата майка. — Татко натрупа напоследък големи богатства, а пък и Помпея ще наследи каквото й се полага от страна на бащините й роднини. Помпей Руфите изведнъж станаха много мили с нас — не е като навремето, когато живеех като млада вдовица в дома им! Тогава знаеха как да ми отровят дните, но сега и те се мъчат да се сгреят на слънцето в нашия двор. Пък и ги е страх татко да не ги проскрибира и тях.

— Тогава ни остава да се надяваме, че Помпея ще си намери наистина достоен съпруг — кимна Далматика и изгледа Аврелия. — Радвам се, че те виждам, и се надявам, че мога да те причисля към приятелите си, от които имам голяма нужда… Но разбирам, че не си дошла на гости само от приятелски чувства и уважение. Целият град знае, че си твърде заета и не обичаш да си губиш времето. Какъв е този съвет, който искаш от нас, Аврелия? С какво мога да ти помогна?

И така, тя им разказа за тревогите си, без да издава силните си чувства.

— Трябва да направим нещо — каза най-накрая Далматика и въздъхна. — Напоследък Луций Корнелий има страшно много грижи на главата, а и се страхувам, че той никога не е бил любезен човек. — Тя смутено се размърда на стола. — Ти си била негова приятелка толкова време. Струва ми се, че щом дори ти не си могла да му повлияеш, аз съвсем не бих успяла.

— Искрено се надявам да грешиш — отвърна й Аврелия. — Той е идвал да ме посещава от време на време, но мога да те уверя, че между двама ни нищо сериозно не е съществувало. Ако нещо го е привличало към мен, то не е било така наречената ми красота. Може и да звучи твърде неромантично, но на него му харесваше способността ми да преценявам трезво нещата.

— Вярвам ти — усмихна се Далматика. Корнелия Сула се намеси:

— Е, сигурна съм, че имаме много да си кажем, но то няма да е от значение за това, което трябва да свършим днес. Ти си права, Аврелия, наистина не бива да се явяваш сама пред татко. Но все пак си длъжна да разговаряш с него отново. Колкото по-скоро, толкова по-добре. В момента е твърде зает със законодателната си дейност затова ще е най-добре до него да се обърне официална делегация. Жреци, роднини, весталките също. Мамерк ще ни помогне, аз ще говоря с него. Кои са най-близките роднини на Цезар, които не са в списъците с проскрибциите?

— Тримата Коти, моите братя.

— Много добре! Гай Кота е понтифекс, Луций Кота — авгур, което им придава и религиозна тежест. Мамерк ще се застъпи за теб, в това съм сигурна. Ще трябва да намерим и четири весталки. Най-напред Фонтея, разбира се, тя е главната. Освен нея Фабия, Лициния, а и Юлия дъщерята на Цезар Страбон. Тя дори е роднина на Цезар. Ти познаваш ли някоя от весталките?

— Не, дори Юлия Страбон не познавам — призна си Аврелия.

— Няма значение, аз ги познавам всичките. Остави на мен.

— А аз с какво мога да помогна? — обади се Далматика, донякъде засрамена от деловия тон на доведената си дъщеря.

— Твоята задача е да уредиш среща на делегацията с татко по някое време утре — каза Корнелия.

— Изглежда лесно, но не е. Той винаги е зает!

— Глупости! Твърде си стеснителна, Далматика, татко ще стори каквото пожелаеш за теб. Проблемът е, че ти никога нищо не желаеш, затова не знаеш какво удоволствие му доставя да ти услужва. Говори с него на вечеря. Няма от какво да се страхуваш — увери я дъщерята на Сула. След което се обърна към Аврелия: — Ще доведа всички по-рано. Така ще можеш да разговаряш с тях предварително.

— Какво да облека? — попита тя.

Корнелия Сула примигна от недоумение. Далматика също.

— Само питам — извини се Аврелия, — защото миналия път, като го посетих, той направи коментар как съм се облякла. И не ме хареса.

— Защо? — учуди се Корнелия.

— Мисля, че намери дрехите ми за твърде безцветни.

— Тогава облечи нещо шарено.

И така, на другия ден Аврелия разтвори дрешниците и започна да вади робите, които отдавна бе отхвърлила като неподходящи за достойна римска матрона. Синьо? Зелено? Червено? Розово? Лилаво? Жълто? Накрая се спря на една розова дреха, по-тъмна в долния си край.

Кардикса поклати глава.

— Така ще си точно като онази вечер, когато се беше натруфила, за да посрещнеш покойния Цезар у вуйчо си Рутилий Руф. Дори не изглеждаш остаряла!

— Натруфила ли, Кардикса?

— Нали се сещаш, като конете, които водят шествията по празници.

— Тогава най-добре да се преоблека.

— Не, няма да се преобличаш! Нямаш време. Тръгвай веднага. Луций Декумий ще те придружи. — Тя почти изблъска господарката си на улицата. Там вече чакаха тримата Декумий, баща и синове.

Луций Декумий беше достатъчно мъдър, за да се въздържи от коментар при вида на съседката си, двамата младежи пък изобщо нямаха навика да говорят, затова четиримата мълчаха по пътя към Палатин. Всеки момент Аврелия очакваше отнякъде да я застигне новината, че е твърде късно, че Цезар е умрял в дома на Приск и Гратидия. И всеки миг тя с облекчение си поемаше дъх — имаше още надежда.

По някакви странни пътища вестта за тежката болест на младия Цезар вече беше обиколила цялата инсула; тайно и дискретно в дома на Аврелия бяха започнали да пристигат малки подаръчета или други знаци на внимание — от цветя, купени по сергиите на пазара Купеденис, до странните амулети на ликийците от петия етаж или мелодичните молитви на етажа на евреите. Повечето наематели бяха живели в сградата на Аврелия от години, помнеха Цезар още от бебе. Всички го знаеха като едно интелигентно, любопитно и приказливо дете, което обича да обикаля из етажите, за да използва докрай онова съмнително (според разбиранията на майка му) качество, което притежаваше — чара си. Много от съседките го бяха кърмили, по-късно го бяха хранили с типичните за националната си кухня ястия, бяха го учили на родния си език, бяха го карали да пее родните им песни — Цезар беше изключително музикален — и да свири на всевъзможните им струнни или духови инструменти. Щом порасна, Цезар и приятелят му Гай Маций от другия апартамент на приземния етаж започнаха да контактуват и с обитателите на съседните сгради; затова сега новината за болестта на Цезар се беше разпространила не само из родната му къща, но и в целия квартал, така че подаръците идваха с всеки изминал час все от по-далеч и по-далеч.

„Как да обясня на Сула, че за всеки човек Цезар представлява нещо различно? — мислеше си Аврелия. — Че няма друг човек до такава степен предан на римския дух и в същото време — съпричастен на съдбините на толкова други народи? Не е жречеството, което има най-голямо значение за мен, по-скоро това, което той представлява в очите на всеки друг. Цезар принадлежи на Рим, но не и на Палатина. Цезар принадлежи на Субура и Есквилин и когато един ден стане най-великият човек на земята, той ще внесе в своето управление дух, напълно непознат на предшествениците си, понеже никой от тях не е притежавал неговия личен опит и неговите всеобхватни познания. Само Юпитер знае колко момичета, пък дори жени на моята възраст, са го приели в леглото си, колко пъти Цезар е бил съучастник на Луций Декумий и на останалите разбойници от кръстовището, до колко човешки съдби се е докоснал, понеже винаги намира време да изслуша другия, да се заинтересува от личността му. Синът ми е само на осемнайсет. Но и аз вярвам на предсказанието, Гай Марий! На четиридесет синът ми няма да има равен на себе си. Затова се заклевам пред всички богове, че ако трябва, и до Подземния свят ще отида, и с триглавия пес на Хадес ще се боря, но ще дам шанс на сина би да живее.“

Разбира се, когато се озова пред дома на Сула и я въведоха в просторния атрий, тя веднага забрави словата, които се беше готвила да произнесе пред диктатора. В очите на околните тя остана все същата мълчалива и строга римска матрона.

Както беше обещала Корнелия Сула, в делегацията бяха включени четири весталки, и четирите по-млади от самата нея. Момичетата се обричаха на богинята Веста на седем-осемгодишна възраст и напускаха религиозния орден на тридесет. От сегашните никоя, дори и главната сред тях, Фонтея, не се канеше да напуска. И четирите бяха облечени в бели роби с дълги ръкави. Бяха се загърнали с бели наметала, на гърдите си носеха веригата и медала, които символизираха връзката им с Веста, а на главите си — вълнени венци, от които се спускаха воали. Животът, който те водеха — трябваше да държат на девическата си чест и да общуват предимно, но не задължително с жени, — придаваше и на най-младите сред тях авторитет. Всички знаеха, че от тяхната непорочност зависи късметът на цял Рим, затова от малки се учеха как да внушават у околните респект и чувство за отговорност. Сред весталките бяха малко онези, които забравяха дадената клетва, при това повечето се обричаха на богинята като съвсем невръстни дечица и вместо да се плашат от своите отговорности, се гордееха с тях.

Всички мъже бяха облечени в тоги. Мамерк гордо носеше пурпурната ивица по ръба на своята дреха — знак за положението му на претор. Тримата братя на Аврелия твърде млади, за да пришият и те подобни отличителни знаци, бяха само в бяло. Така Аврелия, с нейната розова роба се набиваше на очи! Тя буквално се вкамени в ужас от глупостта си и започна да се обвинява.

— Изглеждаш прекрасно! — подшушна й Корнелия Сула. — Бях забравила колко красива можеш да бъдеш, стига да поискаш. Така си е. Скриваш цялата си прелест и когато ти потрябва, хоп, ето я отново!

— Другите дали разбират за какво става въпрос? Съгласни ли са с мен? — отвърна й Аврелия.

— Разбира се, че разбират. Първо той е фламин Диалис. Освен това всички смятат постъпката му за изключително доблестна — никой друг не е намерил смелостта да се противопостави на диктатора. Никой, дори Мамерк. Аз — само понякога… На него му харесва. Имам предвид, на татко. На повечето тирани им харесва да имат опозиция. Те всички презират слабохарактерните същества, дори да се заобикалят с тях. Затова ти ще застанеш начело на делегацията. И ще се бориш смело!

— Винаги съм го правила — увери я майката на Цезар.

Хризогон също се намираше сред тях и отправяше ласкателства на всеки от гостите. Започваше да му се носи слава, че е от хората, най-силно облагодетелствани от проскрибциите. За няколко месеца беше натрупал огромно състояние. Най-накрая притича един от слугите, прошепна му нещо и Хризогон поведе просителите към двойните врати на атрия. След това се отдръпна встрани и пусна делегацията пред себе си.

Сула беше в лошо настроение. Ядосваше се, че са го изиграли няколко жени, още повече че той се беше усетил навреме, но не бе имал смелостта да им откаже. Не беше честно! Жена му и дъщеря му го бяха умолявали, ласкали, бяха му внушили, че ако извърши тази услуга за тях, ще му бъдат вечно благодарни, ако ли пък им откаже, никога няма да му простят. Далматика не се беше държала особено нахално, още живееше със страха от мъжа си, и то не толкова заради самия него, колкото заради някогашните си изживявания с покойния Скавър. Но Корнелия Сула беше негова родна дъщеря и беше същинска напаст! Как съумяваше Мамерк да живее в един дом с нея и да изглежда щастлив човек? Може би защото никога за нищо не й противоречеше. И постъпваше правилно. На какви унижения се подлага мъжът, за да има хармония в семейството! На какви унижения щеше да се подложи и самият Сула.

Но пък от друга страна, подобна среща щеше да разнообрази скучния живот на един римски диктатор. На Сула му беше скучно! Рим винаги го караше да скучае. Дори да е затънал в държавните дела, той усещаше как градът шепнешком му напомня за всички забранени удоволствия: за пиршествата, на които нямаше да го поканят, за обществените слоеве, с които не биваше да се обвързва… за Метробий. Замисли се за Метробий. Не го беше виждал отдавна.

Никога нямаше да забрави първата вечер, когато се срещна с младия грък. Беше пиянска оргия, на която Сула се беше облякъл като горгоната Медуза и си беше сложил венец от живи змии в косата. Всички бяха пищели от страх и гледаха да стоят по-далеч от него! Но не и Метробий, изкусителния Купидон с шафранената боя, която се беше размазала по потните му бедра и сладкото задниче…

Делегацията влезе. От мястото си до големия синкав квадрат на басейна в центъра на помещението Сула добре различаваше лицата на просителите. Може би защото допреди малко си беше спомнял годините, прекарани в театралните среди (и то в компанията на един твърде конкретен актьор), той видя пред себе си не представителите на най-почтените обществени кръгове, които идваха да го молят, а едно пъстро шествие, водено от красива жена, облечена в розово — неговия любим цвят. Колко предвидливо красивата жена се бе наобиколила от хора, облечени в бяло и само тук-там — малко пурпур!

Светът на тягостните диктаторски задължения изчезна, заедно с тях — и лошото настроение на Сула. Лицето му светна и той възкликна:

— Но това е прекрасно! Същинско театрално представление! Не, не, не се приближавайте повече! Застанете пред басейна. Аврелия, ти ще стоиш най-отпред. Искам да приличаш на свеж розов цвят. Весталките да минат вдясно, но най-младата може да остане до Аврелия, белият фон ще й подхожда. Да, точно така, чудесно! А вие, господа, минете вляво. Само Луций Кота ще стои до Аврелия, той е най-младият, едва ли ще се наложи да вземе думата. Мамерк, само ти разваляш картината. Не трябваше да идваш с преторската си тога, пурпурният цвят не отива на общия фон. Затова ще застанеш най-накрая в редицата. — Диктаторът се облегна и ги изгледа изпитателно, преди да кимне доволно. — Добре! Харесвате ми! И все пак, нужен ми е малко повече блясък, нали така? Облечен съм в същите дрехи като Мамерк и със същото траурно излъчване!

Сула плесна с ръце и зад гърбовете на просителите се появи Хризогон, който на няколко пъти ниско се поклони.

— Хризогон, доведи ликторите ми. Искам ги облечени в моравите туники. И ми донеси египетския стол, наля се сещаш — оня с крокодилите и кобрите. И малък подиум. Да трябва ми малък подиум! Постлан с пурпурен плат. Истински тирски пурпур, не римска имитация. Хайде, човече, побързай!

На делегацията й се наложи да изчака, преди сцената да бъде готова във вида, който желаеше Сула. И все на Хризогон неслучайно изпълняваше две отговорни длъжности едновременно — да бъде слуга на диктатора и да ръководи изпълнението на проскрибциите. След миг в помещението нахълтаха строените редици на двадесет и четиримата ликтори, всички облечени в моравочервени туники, с брадви между сноповете на фасциите, с каменни лица. След тях се появиха и четирима здрави роби, понесли малкия подиум, за да го наместят точно зад басейнчето. Без да се бавят, разгънаха топ изящен плат и покриха с тъмен пурпур дъските. Най-накрая дойде и столът, възхитително произведение на изкуството от абанос и злато, с рубини за очите на извисилите се смъртоносни кобри и с изумруди за очите на крокодилите. В самия център на изящно изваяната облегалка стоеше величествен и многоцветен скарабей.

Щом декорите бяха наредени, Сула се обърна към ликторите:

— Винаги съм харесвал гледката на фасциите с брадвите между пръчките. Колко е хубаво, че съм диктатор и имам право на подобна охрана и вътре в померия! Сега да погледна… Дванайсет души вляво и дванайсет вдясно. В една редица, момчета, по-близо. Най-първите да са плътно до мен, последните да се отделят малко от съседите си… Така, така! — Сула се извъртя към делегацията и се навъси, сякаш намери някакъв пропуск. — Сещам се какво липсва! Не виждам краката на Аврелия. Хризогон, донеси малкото златно столче, което отмъкнах от Митридат. Искам тя да стъпи на него. Хайде, човече, по-бързо, по-бързо!

Най-накрая всичко се нареди, както Сула желаеше. Той седна между главите на крокодилите и змиите, без да го е грижа, че римският диктатор си има свой стол — така изречения куриатен стол, символ на римската власт. Пък и никой от присъстващите не би посмял да му направи забележка; важното бе диктаторът да се чувства комфортно и да се забавлява. Така шансовете да се вслуша в колбите им бяха по-големи.

— Говорете! — подкани ги Сула.

— Луций Корнелий, синът ми умира…

— По-високо. Аврелия! Искам гласът ти да изпълни цялото пространство!

— Луций Корнелий, синът ми умира! Дошла съм заедно със своите приятели, за да измоля неговото помилване!

— Твоите приятели? Нима всички тези хора са твои приятели? — учуди се Сула.

— Да, те са мои приятели. И заедно с мен те умоляват да позволиш на сина ми да се завърне в Рим, преди да е умрял. — Аврелия произнасяше всяка дума високо, отчетливо, без да се притеснява. С всяка дума увереността й нарастваше. Щом Сула иска гръцка трагедия, ще си я получи! Тя протегна двете си ръце към него и розовите дипли на ръкавите й се спуснаха по бялата й като слонова кост ръка. — Луций Корнелий, синът ми е само на осемнайсет! Той е единствената ми мъжка рожба! — Аврелия изхлипа, така беше още по-убедителна. Да, ако се съдеше по изражението на Сула, тя добре се справяше! — Ти сам си виждал сина ми. Истински бог! Римски бог! Наследник на Венера, достоен за Венера! И е толкова смел! Та нима не намери сила да те предизвика, теб, най-великия човек на земята? Нима прояви капчица страх? Не!

— О, това наистина е прекрасно! — не се сдържа Сула. — Не подозирах подобни способности у теб, Аврелия! Продължавай!

— Луций Корнелий, умолявам те! Пожали сина ми! — Тя се извъртя на малкото столче и протегна ръце, този път към Фонтея. Вътре в себе си се надяваше младата жена да влезе в ролята си. — Обръщам се към Фонтея, главната римска весталка, да се помоли от името на сина ми!

За щастие останалите присъстващи на сцената вече се бяха окопитили след смайващото посрещане. Фонтея на свой ред протегна ръце и придаде на лицето си такова трагично изражение, каквото не бе показвала от ранното си детство.

— Пожали го, Луций Корнелий! — призова го тя. — Пожали го!

— Пожали го! — прошепна до нея Фабия.

— Пожали го! — извика Лициния.

При което седемнайсетгодишната Юлия Страбон надмина всички останали и горко зарида.

— Заради Рим, Луций Корнелий! Пожали го заради Рим! — прогърмя гласът на Гай Кота, който беше наследил плътния глас на баща си. — Умоляваме те, пожаля го!

— Заради Рим, Луций Корнелий! — подкрепи го Марк Кота.

— Заради Рим, Луций Корнелий! — обади се Луций Кота до него.

Което остави последната жална реплика на Мамерк.

— Пожали го! — изрече той не особено убедително. Настъпи мълчание.

Сула седеше изпъчен на стола си, десният му крак беше издаден напред, левият — прибран зад него, както беше класическата римска поза. Беше свил вежди, сякаш е изпаднал в дълбок размисъл. Накрая рече:

— Не!

С което театърът започна отначало. Но Сула отново каза: „Не!“

Скована на стола, отчаяна, Аврелия ставаше все по-убедителна. Гласът не й достигаше, ръцете й трепереха. Юлия Страбон плачеше. Хорът на умоляващите гласове ставаше от минута на минута по-оглушителен, но накрая Мамерк завършваше с все същото необяснимо изхълцване.

За трети път настъпи мълчание. Сула размишляваше. Очевидно се беше вживял в ролята на гръмовержеца Зевс, който се чуди на страната на кои смъртни да застане. Най-накрая се надигна от стола и застана на самия ръб на покрития с пурпур подиум. Навъсен, сякаш се канеше да разсипе света на човеците, той изгледа просителите.

От гърдите му се откърти тежка въздишка и в израз на трагическо безсилие Сула вдигна юмруци към златните звезди, с които беше обкичен таванът.

— Добре, да бъде както искате! — възкликна. — Ще го пожаля! Но нека ви предупредя! В този младеж живеят не един, а много Мариевци!

След което подскочи от подиума и се завтече покрай басейна.

— О, точно това ми се искаше да видя! Прекрасно, прекрасно! Не съм се забавлявал така от годините, когато спях с мащехата и старата си любовница! Да си диктатор не е шега работа! Нямам време дори на театър отида! Но това беше най-добрата пиеса, която съм виждал през живота си, при това аз самият играх в нея! Вие всички се справихте чудесно, с изключение на теб, Мамерк. Не стига, че си се облякъл в преторска тога, ами и такива едни странни звуци издаваше… Много си скован, човече, много си скован! Трябва повече да репетираш!

Сула застана пред Аврелия и й помогна да слезе от златното столче. Не се сдържа и я прегърна.

— Великолепна! Та ти беше самата Ифигения в Авлида, скъпа моя.

— По-скоро се чувствах като жената на рибаря от пантомимата.

Сула съвсем беше забравил за ликторите си, които стояха неподвижни от двете страни на стола с крокодилите и змиите. Лицата им изразяваха само едно — от своя пряк началник те можеха вече всичко да очакват!

— Хайде, да вървим в трапезарията! — подкани диктаторът гостите си и ги пусна да вървят пред него. — Не плачи, глупаво момиче — прегърна ридаещата Юлия Страбон. — Всичко е наред, това беше просто една шега. — Сула се спогледа с Мамерк и побутна Юлия към него. — Хайде, Мамерк, избърши сълзите на бедното момиче. — И отново прегърна Аврелия. — Великолепно изпълнение! Наистина великолепно! Знаеш ли, трябва да носиш само розово.

Тя едва се държеше на крака след това внезапно облекчение, но намери сили да се навъси както Сула и да го имитира:

— „В този младеж живеят не един, а много Мариевци!“ Да беше казал: „Много Сулановци!“ щеше да бъдеш по-близо до истината. Цезар по нищо не прилича на Марий, но в някои отношения е същият като теб.

Далматика и Корнелия чакаха отвън и се чудеха какво става. Появата на ликторите не ги изненада особено, но когато видяха робите да носят подиума, пурпурния плащ и египетския стол, това ги беше объркало, още повече — златното столче, което прислугата донесе накрая. Но сега всички бяха усмихнати, само Юлия Страбон плачеше — Сула беше прегърнал Аврелия през кръста, а тя сякаш се намираше на върха на щастието.

— Ще имам празник! — заяви Сула на жена си. Обгърна ръце лицето й и нежно я целуна. — Ще се веселим, а аз ще се напия!

Едва по-късно Аврелия си даде сметка колко невъзмутимо всички присъстващи бяха приели странното поведение на Сула. Никой не се оказа толкова глупав, че заради една театрална игричка да сметне диктатора недостоен за длъжността си. Ако не друго, Сула беше постигнал по-скоро обратното: как можеха хората да не се страхуват от човек, който толкова нехаеше за благоприличието?

Никой не научи за случилото се. Никой от участниците не посмя да разкаже за тази необичайна среща, и то не от страх, че Сула ще ги накаже, а защото знаеха, че никой в Рим няма да им повярва.

Щом Цезар се прибра в родния си дом, веднага усети до каква степен майка му е влязла под кожата на диктатора: не друг, а Луций Тукций, личният лекар на Сула, дойде да го прегледа незабавно.

— Ако съдя в какво състояние е самият Сула, това едва ли е добра препоръка — сподели Аврелия пред Луций Декумий. — Но пък може би, ако не беше Луций Тукций, Сула изобщо нямаше да го има.

— Важното е, че е римлянин — заяви Декумий. — Не им вярвам на гърците.

— Гръцките лекари знаят много неща.

— На теория, да. Все гледат да приложат някоя нова идея върху пациента си. Но старите рецепти са най-добрите.

— Е, Луций Декумий, както сам казваш, човекът е римлянин.

В този миг откъм стаята на Цезар се появи и самият лекар. — Двамата веднага замълчаха. Тукций беше дребен на ръст, доста закръгленичък. Навремето беше главен хирург в армията на Сула, пак той беше пратил Сула в Едепс, когато го бе повалила тежката болест.

— Мисля, че знахарката от Нерса е била права — заяви Тукций. — Синът ти наистина е страдал от малария. Голям късметлия, малцина са оцелявали след нея.

— И какво ще правим сега? — попита Декумий.

— Ами хората, които са изгубили много кръв вследствие прорезна рана, имат същите симптоми като Цезар — обясни невъзмутимо лекарят. — В такива случаи, ако не умрат в първите дни, ранените започват да се възстановяват. Но винаги съм смятал, че ако всеки ден ядат овчи черен дроб, това помага. Колкото по-млада е овцата толкова по-бързо се възстановява болният. Препоръчвам на Цезар да изяжда по един агнешки дроб на ден и да изпива по три кокоши яйца, разбити в козе мляко.

— И никакви лекарства! — учуди се Луций Декумий.

— Лекарства няма да помогнат в случая с Цезар. И аз като гръцките лекари от Едепс вярвам в предимството на храната пред лекарствата — подчерта Луций Тукций.

— Видя ли? И тоя бил грък по душа! — изскърца със зъби Декумий, щом лекарят си замина.

— Не се притеснявай — отвърна Аврелия. — Поне осем дни ще следваме рецептата му. Тогава ще видим. Но на мен съветът ми изглежда добър.

— По-добре да тръгвам за пазара — каза дребничкият човечец, който обичаше Цезар повече от собствените си синове. — Ще купя едно агне и ще накарам да го заколят пред очите ми.

Най-големият проблем се оказа не с агнето, а със самия пациент, който просто отказа да яде агнешкия дроб и изпи с такава погнуса яйцата, че веднага ги повърна.

Прислугата веднага се обърна към господарката.

— Трябва ли дробът да бъде суров? — попита готвачът Мург.

Аврелия премигна в недоумение.

— Нямам представа, просто така предположих.

— Тогава да пратим човек при Луций Тукций да попита? — предложи Евтих. — Цезар не е капризен, искам да кажа за него не е толкова важно храната да бъде изключително вкусна. Той е човек с консервативни разбирания, не е капризен. Открай време съм забелязал обаче, че понася храна, която мирише твърде силно. Като например яйца. Колкото до суровия дроб, пфу! Ами той направо вони!

— Най-добре да сготвя дроба и да налея подсладено вино яйцата — замоли се Мург.

— Как смяташ да го сготвиш? — попита Аврелия.

— Ще го нарежа на тънки филийки, ще овалям парченцата в сол и брашно и леко ще го запържа на силен огън.

— Добре, Мург. Аз ще пратя човек до Луций Тукций да попита какво да правим.

Отговорът дойде скоро след това:

Така пациентът се примири с диетата.

— Цезаре — казваше майка му, — струва ми се, че храната помага.

— Знам, че помага! Защо иначе ще ям тази гадост? — отвърна й кисело болният.

Аврелия се досети, че причината за яда му не е само в агнешкия дроб. Тя седна до кушетката на Цезар и по изражението на лицето й личеше, че няма да си тръгне, докато не получи отговор на въпросите си.

— Добре, кажи сега какво те мъчи?

Цезар прехапа устни и погледна през отворения прозорец.

— Още при първото си начинание претърпях пълен провал — изрече той. — Докато всички са се надпреварвали кой по-голяма смелост да прояви, аз лежах и не взех никакво участие в играта. Истинските герои бяха Бургунд, ти и Рия.

Аврелия успя да скрие усмивката си.

— Може би това е добър урок за теб, Цезаре. Навярно Великият бог, чийто служител ти все още си, си е казал, че трябва да понаучиш неща, които винаги си отказвал да приемеш, а именно, че човек не може да се мери с боговете и че гърците са били прави в отношението си към високомерните. Високомерният човек е най-голям позор за обществото.

— За толкова високомерен ли ме смяташ? — попита Цезар.

— Да, разбира се. Много от твоята гордост няма никакви основания.

— А пък аз не виждам връзката между високомерието ми и случката в Нерса.

— Връзката е, както биха се изразили гърците, хипотетична.

— По-скоро „философска“, струва ми се, че искаш да кажеш.

Аврелия беше образована жена, затова реши да пренебрегне забележката.

— Самият факт, че чувството ти за гордост и сега си остава ненакърнимо, ще продължи да изкушава боговете. Високомерието се изразява в това ти да напътстваш боговете и да се смяташ за нещо повече от другите смъртни. А както ние, римляните, добре знаем, боговете нямат навика да показват грешките на простосмъртните, като им се явят лично. Юпитер никога не говори на хората с човешки глас, а и аз лично съм убедена, че дори когато се яви на хората в сънищата им, той само загатва за своето присъствие. Боговете се намесват в хорските дела по естествени пътища и наказват чрез природата. Ти беше наказан с нещо напълно естествено — разболя се. И аз вярвам, че тежката болест, която си прекарал, отговаря на тежката вина, която носиш заради безграничната си гордост. Затова едва не умря!

— Ти си склонна да намесваш божествените сили в един проблем от чисто физическо естество — не се съгласи Цезар. — А аз мисля, че обяснението на това напълно естествено произшествие се дължи на напълно естествени причини. И понеже никой от нас няма да убеди другия в правотата си, каква полза от това да обсъждаме повече въпроса? По-важното е, че се провалих при първия си опит да бъда сам господар на живота си. Бях просто един безмълвен обект на чуждия героизъм, без да докажа своя.

— О, Цезаре, кога най-после ще се научиш! Той широко се усмихна.

— Предполагам, никога, майко.

— Сула иска да те види?

— Кога?

— Щом оздравееш. Ще пратя човек да го извести.

— Значи утре.

— Не, след идния пазарен ден.

— Утре.

Аврелия въздъхна.

— Така да е, утре.

Цезар изрично настоя да отиде сам, без придружител, затова когато усети, че Луций Декумий го следва от разстояние, доста грубо и категорично го отпрати обратно в Субура.

— Не желая да ме третирате като дете! — заяви му той. — Остави ме сам!

И Луций Декумий не посмя да му възрази.

Разходката беше дълга, но Цезар стигна дома на Сула, без да се умори.

— Виждам, че си облечен в тога — посрещна го Сула, седнал в кабинета си. Кимна към лената и анекса, сложени на близката кушетка. — Пазя ги за теб. Нямаш ли си други?

— Не и втори шлем. Този тук ми е подарък от личния ми благодетел Гай Марий.

— Защо, да не би този на Мерула да не ти става?

— Имам огромна глава — обясни невъзмутимо Цезар. Сула се засмя.

— Вярвам ти!

Беше пратил специален човек при Аврелия да попита знае ли Цезар за втората част от предсказанието на Марта Сирийката. След като тя отрече, Сула си каза, че ще е по-добре и той да си мълчи. Но със сигурност смяташе да обсъди въпроса за Марий. Изобщо отношението му към Цезар коренно се беше променило, и то по две причини. Първата бяха обясненията, които Аврелия му даде защо Цезар с бил направен жрец на Юпитер. Втората представляваше онази драма в едно действие, която се разигра в атрия на дома му. Както пиесата, така и пиршеството след нея, бяха доставили голямо удоволствие на Сула. Дори и месец след това той продължаваме да се чувства освежен. В най-неочаквани мигове си спомняше по някоя реплика или жест от онзи паметен ден, което му вдъхваше повече желание в законодателната работа.

Да, в онзи тържествен миг, когато внушителната делегация бе нахълтала в дома му, Сула се бе почувствал пълнен с необикновена сила и енергия, все едно беше избягал от грозната обвивка на старческото си тяло, която го лишаваше от сладостите на живота. За няколко часа действителността беше отстъпила пред мечтите и той се бе озовал насред своя въображаем и изпълнен с блясък свят. Именно в онзи ден си бе възвърнал и надеждите от миналото, беше придобил увереност, че ще доведе нещата докрай. Сула знаеше, че боговете ще му позволят да стори това, за което копнееше — да потопи грозотата си в онзи свят на веселие, глъч, мързел, лъжи, развлечения, гротески и скандали, от който се беше появил. Щеше да замени тежестите на настоящето с много по-желаните радости на бъдещето.

— Покрай бягството си, Цезаре, ти допусна само около хиляда грешки — подхвърли Сула с дружелюбен тон.

— Няма защо да ми го казваш. Добре го разбрах.

— Ти си твърде привлекателен младеж, за да се изгубиш току-така. Освен това усетът ти към драматичното те издава отдалеч — изброяваше Сула. — Най-напред германецът, след това конят, след това хубавото ти личице, след това вродената ти арогантност, да продължавам ли…

— Не — изгледа го гузно Цезар. — Майка ми вече ми говори за тези неща. А и не само тя.

— Добре. И все пак, обзалагам се, че никой не се е сетил да ти даде съвета, който сега ще получиш от мен. А той е, Цезаре, да приемеш съдбата си. Щом като стърчиш над всички останали, щом като не можеш да се скриеш, не се впускай в авантюри, които изискват да бъдеш невидим. Разбира се, аз навремето си позволих една подобна постъпка, когато се бях преоблякъл, все едно съм роден гал-варварин. Върнах се от скиталчествата си с огромна златна огърлица на врата. Казвах си, че тя ми носи късмет, и исках да продължа да я нося. Но Гай Марий се оказа прав, когато каза, че нося белег, който се забелязва не по начина, по който на мен би ми се искало да бъде. Затова в крайна сметка я свалих. Все пак бях римлянин, не гал, а Фортуна се интересуваше от мен, не от някакво парче злато, колкото и красиво да е то. Затова имай предвид, че където и да отидеш, винаги ще привличаш чуждите погледи. Също като мен. Затова свикни с мисълта да се съобразяваш с това свое качество. Колко доброжелателен съм станал към теб! Рядко се случва да давам съвети.

— И съм ти много благодарен за това — каза Цезар напълно сериозно.

Диктаторът смени темата.

— Искам да знам причината Гай Марий да те назначи за фламин Диалис.

Младежът се замисли, тъй като търсеше най-точните думи. Отговорът му трябваше да бъде убедителен.

— Гай Марий добре ме опозна през дългите месеци, които прекарах с него след втория му удар.

Сула веднага го прекъсна:

— Ти на колко години беше тогава?

— На десет, когато започнах да го посещавам, и почти на дванайсет, когато се разделихме.

— Продължавай.

— На мен ми беше интересно да го слушам. Той ме научи да яздя, да се бия с меч, да хвърлям копие, да плувам. — Цезар горчиво се усмихна. — По онова време изгарях от желание да стана голям военачалник.

— Та значи внимателно си го слушал какво ти разказва.

— Да, така е. И мисля, че още тогава Гай Марий се убеди, че сериозно смятам да го надмина.

— Защо ще мисли подобно нещо?

Младежът отново го погледна гузно.

— Защото аз сам му го казах!

— Добре, а сега за фламинството. Обясни ми как стана.

— По този въпрос не мога да ти дам напълно логичен отговор. Според мене Гай Марий ме посочи за фламин с мисълта да се откажа от военна и политическа кариера — обясни Цезар, който започваше да се чувства неловко. — Като казвам това, съзнавам, че звучи много самонадеяно, но по онова време Гай Марий не беше с всичкия си. Много неща може просто да си е въобразявал.

— Е — каза Сула, без да издава с нищо мислите си, — след като тъй и тъй е мъртъв, никога няма да узнаем истинските му съображения. И все пак, като имам предвид, че той наистина бе изгубил разсъдък, теорията ти ми изглежда правдоподобна. Гай Марий винаги се е страхувал някой да не го засенчи, особено ако този някой е аристократ по потекло. Той самият беше пръв от рода си, направил кариера, чувстваше, че обществото винаги го е третирало несправедливо заради скромното му име. Ето на, вземи например залавянето на цар Югурта, което беше мое дело. Той си присвои всички лаври единствено за себе си! А ставаше дума за мое дело, за моя военен талант! Ако аз не бях пленил Югурта, войната в Африка можеше и да не свърши толкова бързо и толкова успешно за нас. Братовчедът на баща ти, Катул Цезар, се опита да ми отдаде заслуженото по въпроса в своите мемоари, но марианците веднага се заеха да го опровергават.

Дори животът му да зависеше от това, Цезар не би издал какви мисли го вълнуват в този миг. Той си беше представял случая със залавянето на Югурта по съвсем различен начин. Сула е бил подчинен на Марий през онази война! Колкото и добре да се е справил с конкретната задача по залавянето на вражия владетел, славата от този му подвиг трябваше да отиде за Марий! В крайна сметка той беше го пратил да плени Югурта. Марий бе командвал римската войска по време на войната срещу Нумидия. А един пълководец не може всичко сам да върши, за тази цел му помагат легатите. „Започвам да мисля — разсъждаваше Цезар, — че току-що чух първия вариант на една нова версия за близката ни история, версия, която скоро ще се превърне в официална. Марий загуби, Сула спечели. И то по една-единствена причина. Сула е по-млад и надживя Марий.“

— Разбирам — кимна Цезар.

Сула се раздвижи. Стана от стола си и отиде до кушетката, на която стояха дрехите на фламин Диалис. Пое шлема с неговия заострен връх и парчето вълнен плат, забучено на него.

— Доста добре си го подплатил — каза той.

— Много е горещо с него, Луций Корнелий. А аз мразя да се потя.

— Често ли сменяш подплатата? — попита Сула. — Мирише доста приятно. Като си представя каква смрад се носи от един войнишки шлем! Виждал съм коне, които отвръщат глава настрана, ако им поднесат да пият вода от войнишки шлем.

— По лицето на Цезар се изписа известна погнуса, но той вдигна рамене и каза:

— Войната си има своите неприятни страни.

Сула се усмихна.

— Ще бъде интересно да те видя как ще се справиш с тях! Ти си скъпа стока, нали?

— В някои отношения, да — съгласи се Цезар.

— Диктаторът захвърли шлема на кушетката.

— Значи ненавиждаш службата си, а?

— Така е.

— А Гай Марий е бил така уплашен от едно момче, че го е наказал твърде жестоко?

— Така изглежда.

— Доколкото си спомням, в семейството се говореше, че си бил много интелигентен. Можел си да разчиташ всякакви писания. Вярно ли е?

Сула се върна при масата си, порови из книжата и намери един лист, който подаде на Цезар.

— Прочети това на глас.

Младежът веднага разбра защо. Текстът бе написан от нечия невероятно неумела ръка.

— „Ти не ме познаваш Сула, но аз имам нещо да ти кажа и то е, че има един човек от Лукания, който се казва Марк Апоний, който има големи богатства в Рим и аз само искам да знаеш, че Марк Крас е вписал името на този същия Апоний сред проскрибираните, само и само да му купи имотите на търг срещу много ниска цена и наистина успя да го стори срещу две хиляди сестерции — Един Приятел.“ — Цезар наистина изчете цялото писмо на един дъх и погледна към Сула.

Той се отпусна и шумно се разсмя.

— И аз си мислех, че пише нещо подобно! Както и секретарят ми. Благодаря, Цезаре. Но ти нямаше как да си то прочел предварително, нали така?

— Разбира се!

— Много е неприятно, когато човек не може сам да си свърши работата — отсъди Сула. — Това му е най-лошото на диктаторството. Трябва да разчитам и на други хора, иначе задачата се превръща в Херкулесово изпитание. Човекът, за когото се споменава в писмото, се радваше на моето доверие. Е, знаех, че е алчен, но не мислех, че ще отиде толкова далеч.

— Всички в Субура добре знаем кой е Марк Лициний Крас.

— Защо? А, заради изгорелите инсули?

— Да, и с противопожарните бригади, които се появяваха в същия миг, в който Крас е закупил имота на безценица. Той е на път да се превърне в най-едрия собственик в Субура. Както и в най-ненавиждания. Но виж, инсулата на майка ми никога няма да му падне в ръцете! — зарече се Цезар.

— Както няма да му паднат и имотите на проскрибираните римляни — съгласи се Сула. — Той ме опозори. Бях го предупредил! Но той не ме послуша. Затова няма повече да го видят очите ми. Да пукне дано.

На Цезар му се струваше странно да слуша подобни думи: какво го засягаха него отношенията на диктатора с приближените му? Така или иначе Рим друг диктатор нямаше да види! И все пак Цезар слушаше, без да се обажда, с надеждата Сула най-сетне да мине по същество. Идваше му наум, че тези странични въпроси целят да изпитат търпението му… А може би Сула просто си играеше с него.

— Майка ти не знае това, няма как и ти да го знаеш, но аз никому не съм заповядвал да те убие — заяви Сула.

Цезар го погледна с учудване.

— Не си? Рия остана със съвсем друго впечатление след срещата с Луций Корнелий Фагитес! Докато съм бил болен, той измъкнал трите таланта на майка ми под предлог, че ми пощадявал живота. Ти току-що сподели колко е лошо да разчиташ на хора, които са алчни за пари. Е, ако това важи за големите риби, какво остава за дребните?

— Ще запомня това име и майка ти ще си получи парите обратно. Но не в това е въпросът! Бях наредил да те доведат при мен, за да ти задам въпросите, които сега ти задавам.

— И после да ме убиеш.

— Такъв беше първоначалният ми замисъл.

— Но сега не можеш да ме убиеш, щом си дал дума за това.

— Предполагам, че не си променил решението си да не се развеждаш с дъщерята на Цина?

— Не, никога няма да се разведа.

— Това поставя Рим пред доста труден избор. Аз не мога да заповядам екзекуцията ти, ти не искаш да бъдеш жрец, затова не желаеш и да се развеждаш с дъщерята на Цина, защото така ще се спасиш от нежеланата служба… И дори не се опитвай да ми говориш за семейна чест и морални принципи! — Изведнъж по погледа на Сула пролича колко е остарял. Беззъбата му уста се отпусна, устните започнаха да мърдат, все едно Кронос се канеше да изяде поредното си дете. — Майка ти каза ли ти какво се случи в дома ми?

— Не, каза само, че си ме помилвал. Нали я знаеш каква е?

— Аврелия е изключителна. Трябвало е да се роди мъж.

Цезар се усмихна леко подигравателно.

— Това и друг път си го казвал! Мен ако ме питаш, по-добре, че е жена.

— О, и аз така мисля! Да беше мъж, щях сериозно да се разтревожа за лаврите си. — Сула се наведе напред. — И така, скъпи Цезаре, излиза, че и занапред ще буниш духовете в жреческите колегии. Какво да те правим?

— Отърви ме от фламинството, Луций Корнелий. Ти друго, освен да ме убиеш, не можеш да сториш, а това ще означава, че не си удържал на думата си. Не мисля, че си способен на клетвопрестъпничество.

— Кое те кара да мислиш така?

— Това, че съм патриций, също както и ти! Нещо повече, аз съм от рода на Юлиите. Не можеш да престъпиш дума, която си дал на аристократ като мен.

— Така е — облегна се назад диктаторът. — Ние в жреческите колегии решихме, Гай Юлий Цезар, да те освободим от фламинската длъжност, точно както сам си разчитал. Не мога да говоря от името на останалите, но ще ти обясня защо аз искам да се освободиш от жреческата длъжност. Мисля, че Юпитер не желае да бъдеш негов личен слуга. Мисля, че той има други планове за теб. Твърде е възможно цялата тази история около пожара в храма да е знак, че иска да се раздели с теб. Не мога да съм сигурен, но вътрешният глас ми го подсказва. Разбира се, човек не бива да се доверява сляпо на инстинктите си. Гай Марий беше най-голямото изпитание в живота ми. Нещо като гръцката богиня Немезида. По един или друг начин той съумяваше да помрачи и най-прекрасните дни от живота ми. И по съображения, които не желая да обсъждам, той направи всичко възможно да те окове във веригите на жречеството. Ето защо, Цезаре, щом той е искал ти да бъдеш вечно вързан, аз искам ти да бъдеш освободен. Държа да се смея последен. А ти си този последен смях.

Цезар не беше очаквал такъв път към спасението. Понеже Гай Марий го бил вързал, Сула щял да го развърже. Сега младежът наблюдаваше безмълвно Сула и се убеждаваше, че мотивите му са точно тези, за които спомена: Сула държеше да се смее последен. Излизаше, че Гай Марий сам е станал причина за неуспеха си.

— Аз и моите колегии от жреческите колегии сме на мнение, че в ритуалите около твоето встъпване в длъжност е възможно да са направени пропуски. Някои са присъствали на церемонията, но никой не може да се закълне дали не е объркано, или пропуснато нещо. Подобни колебания са оправдани, като се имат предвид кръвопролитията от онова време, затова всички се съгласихме, че трябва да ти позволим да се откажеш от длъжността. За жалост, докато ти си жив, няма да можем да назначим друг фламин Диалис, да не би да се окаже, че сме сбъркали и че нямаме законно основание да те сменяме. — Сула се облегна на масата. — Най-добре е да прибегнем до някоя спасителна клауза. Да живеем без фламин Диалис представлява голямо неудобство, но Юпитер Оптимус Максимус и Рим са едно цяло, а той винаги е желал всичко да върви според закона. Ето защо, докато ти си жив. Гай Юлий Цезар, другите двама фламини ще си поделя твоите задължения към Юпитер.

Време беше и Цезар да изрече нещо.

— Това изглежда правилно и основателно решение.

— И ние така мислим. Това означава обаче, че в мига, в който Великият бог изрази своето съгласие с нашето решение, ти губиш своя достъп до Сената. А за да получиш това съгласие, ще жертваш в името на Юпитер неговото любимо животно, белия бик. Ако жертвоприношението мине добре, преставаш да бъдеш фламин. Ако ли не, тогава ще премислим отново. Церемонията ще се ръководи от върховния понтифекс и Рекс Сакрорум. — В бледите очи на Сула проблеснаха пламъчета. — Но ти сам ще извършиш жертвоприношението. След това ще дадеш тържествен обяд за жреческите колегии в храма на Юпитер Статор на Форума. Жертвоприношението и обядът ще бъдат компенсация пред Великия бог за неудобното положение, в което го поставяш, лишавайки го от личен жрец.

— Ще бъда щастлив да се подчиня на изискванията — обеща Цезар.

— Ако всичко мине добре, ти ставаш свободен човек. Можеш да имаш, която си поискаш жена. Та дори и детето на Цина.

— Това означава ли, че няма да има промяна в гражданското положение на Цинила? — попита спокойно Цезар.

— Разбира се, че няма да има! Та нали ако имаше, ти щеше да си останеш с лената и апекса до края на живота си! Неприятно ми е да ми задаваш подобни въпроси.

— Попитах, Луций Корнелий, защото според лекс Миниция децата, които ще имам от сегашната си жена, няма да получат гражданство. А това не ми се струва правилно. Аз самият не съм проскрибиран, защо моите деца да страдат?

— Да, разбирам какво имаш предвид — съгласи се диктаторът, без да се дразни от откровеността на Цезар. — Тъкмо заради хора в твоето положение ще променя законите си. Лекс Миниция де либерис ще се отнася единствено до децата на проскрибираните, но не и до техните деца. Ако някой в положението на жена ти се ожени или омъжи за римски гражданин, то децата му ще бъдат пълноправни граждани. Трябваше да се сетя за подобни последствия. Това е едно от неудобствата, когато трябва да прокарваш много закони един след друг. Но начинът, по който трябваше да се убедя в пропуска си, ме постави в доста неудобно положение. И всичко това заради теб! И заради глупавия ти вуйчо Кота. Според начина, по който жреците интерпретираха моя закон, излиза, че всички досегашни закони се отнасят и до децата на проскрибираните.

— Радвам се да го чуя — ухили се Цезар. — Така се освободих от оковите, които Гай Марий ми сложи.

— Така е. — Изведнъж Сула си придаде делови вид и мина на съвсем друга тема. — Митилена се е разбунтувала заради данъците към римската хазна. В момента управител на Азия е моят проквестор Лукул, но вече пратих нов човек — претора Терм. Първата му задача ще е да потуши бунта в Митилена. Ти вече сподели, че имаш вкус към военното дело, затова те пращам в Пергам, където ще се присъединиш към щаба на Терм. Очаквам от теб да се изявиш, Цезаре — погледна го Сула. — От твоето поведение като младши военен трибун ще зависи крайното решение по заплетения ти казус. В римската история никой друг не се радва на толкова почит, колкото героят на бойното поле. Иска ми се да възвърна култа към тези хора. Те ще получат привилегии, каквито не се полагат на другите. Ако ти успееш да се изявиш на бойното поле, ще получиш нещо и за себе си. Но ако не се проявиш според очакванията, ще те натикам там, където и Гай Марий не би се сетил да те сложи.

— Така е справедливо — съгласи се Цезар, доволен от назначението си.

— И още нещо — изгледа го Сула с известно злорадство. — Конят ти. Животното, което си яздил като фламин Диалис, въпреки че ти е било изрично забранено.

Цезар усети как се сковава.

— Да?

— Чувам, че си имал намерение да си го откупиш. Няма да го направиш. Моето изрично желание е да яздиш обикновено муле. Мулето винаги ми е вършело работа. Значи ще върши работа и на теб.

Цезар се опита да убие Сула с поглед, но… о, не, нямаше да се улови толкова лесно в капана.

— Да не би да мислиш, Луций Корнелий, че мулето ще карани моето самочувствие? — попита.

— Нямам ни най-малка представа кое ще нарани твоето самочувствие.

— Аз съм най-добрият ездач — похвали се Цезар. — Докато ти, както говорят слуховете, си бил най-лошият ездач. Така че, щом едно муле ти е вършело работа на теб, на мен също ще ми върши работа. Искрено ти благодаря за разбирането, както и за дискретността ти.

— Тогава можеш да си вървиш — отпрати го Сула. — И преди да излезеш, бъди така добър да ми пратиш секретаря.

Тази последна размяна на любезности отне от признателността на Цезар към Сула. Накрая той дори се замисли да не би тъкмо с тази цел Сула да е поставил странното си изискване за мулето. Той не желаеше Цезар да му е благодарен, не искаше синът на Аврелия да се окаже зависим от него. Един Юлий да бъде клиент на един Корнелий? Това би означавало Сула, големият защитник на патрицианското достойнство, сам да се подиграе с него. Подобни мисли убедиха най-накрая Цезар, че Сула заслужава далеч по-голямо уважение, отколкото беше склонен да му отдаде преди час. „Той наистина ми даде свободата! Даде ми да управлявам собствения си живот, да правя каквото искам, или поне каквото мога. Никога няма да харесвам Сула. Но ми се струва, че понякога съм склонен да го обичам.“

След това се сети за коня си Буцефал и се разплака.

— Сула е мъдър човек, Цезаре — кимна Аврелия. — Така или иначе ще трябва да направиш доста нови разходи. Налага се да купиш бял бик, без нито едно петънце или белег по кожата. Такова животно ще струва поне петдесет хиляди сестерции. Обядът, който трябва да дадеш в чест на жреческите колегии, ще струва два пъти повече. А след това трябва да се погрижиш и за багажа си. И да имаш с какво да живееш в една среда, която, страхувам се, ще те подтиква към големи разходи. Спомням си как баща ти разправяше с какво презрение младите офицери се отнасят към колегите си, които не могат да си позволят луксозен живот. Ти не си богат. Досега не ти се е налагало да харчиш доходите, които баща ти успя да осигури за семейството, но сега всичко ще се промени. Да си откупиш коня ще се окаже твърде обременително за кесията ти. А дори няма да можеш да го яздиш. Трябва да се задоволиш с мулето, поне до деня, в който Сула изрично не ти разреши да яхнеш отново кон. А едно добро муле ще струва по-малко от десет хиляди сестерции.

Цезар изгледа майка си, но нищо не каза. И дори да мечтаеше за коне и да тъгуваше по Буцефал, никой не разбра.

Жертвоприношението бе извършено няколко дни по-късно, когато Цезар вече беше приготвил всичко необходимо за заминаването си на служба при управителя на Римска Азия, Марк Минуций Терм. Въпреки че пиршеството щеше да бъде в храма на Юпитер Статор, самият ритуал по умилостивяването на божеството щеше да се проведе на временния олтар, издигнат в подножието на изгорялото светилище на Капитолия.

Облечен в римска тога (лената и апексът бяха дадени на съхранение у колегията на понтифексите, докато не се възстанови храмът на Юпитер Оптимус Максимус, където им беше мястото), Цезар поведе белия бик от дома си. Можеше да мине само с няколко панделки, вързани за рогата му, но Цезар отново доказа склонността си към разхищения, като облече рогата на животното в злато. Около врата му окачи гирлянди от най-скъпите и екзотични цветя, които можеха да се намерят в Рим, а на главата му гордо стоеше венец от най-прекрасни бели рози. Копитата на бика също бяха обковани със злато, опашката му — увита със златотъкани панделки, от които се подаваха вплетени свежи цветя. Заедно с Цезар по улиците на града вървяха и неговите лични гости — вуйчовците Кота, Гай Маций, Луций Декумий и двамата му синове, както и повечето от братята на кръстовището. Те бяха облечени в тоги. Аврелия не беше там, тъй като полът й забраняваше да присъства на подобни церемонии — Юпитер се смяташе за бог единствено на римските мъже.

Различните жречески колегии се бяха струпали в очакване около олтара заедно с професионалните касапи, които щяха да заколят животното. По традиция жертвените животни се упояваха предварително, но Цезар бе отказал; Юпитер трябваше свободно да изрази своето съгласие или несъгласие. Тази подробност веднага правеше впечатление.

— Ти си луд, моето момче! — прошепна на Цезар Гай Аврелий Кота. — Целият град ще наблюдава смъртта на животното, а ти дори не си го упоил! Ами ако откаже да се подчинява? Няма ли да е твърде късно?

— Няма да откаже — увери го Цезар. — Той съзнава, че съдбата ми зависи от него. Нека всички се уверят с очите си, че се подчинявам изцяло на волята на Великия бог. — Той дори се засмя. — Освен това аз съм сред любимците на съдбата. Тя няма да ме изостави!

Всички се събраха около олтара. Цезар отиде до бронзовия триножник, на който беше окачено менче с вода, и изми ръцете си; същото сториха върховният понтифекс (Метел Пий) и Рекс Сакрорум (Луций Клавдий), както и другите двама висши фламини: фламин Марциалис (Луций Валерий Флак Принцепс Сенатус) и фламин Квириналис (Мамерк, назначен отскоро по желание на Сула). Облечени в чисто бели дрехи, жреците преметнаха краищата на тогите си през рамо и ги увиха около главите си. По техен пример всички присъстващи сториха същото. Върховният понтифекс застана пред олтара.

— О, всемогъщи Юпитер Оптимус Максимус, ако това е името, с което искаш да те наричам. Ако не, ще се обръщам към теб, с което име пожелаеш. Допусни при себе си твоя служител Гай Юлий Цезар, който беше досега твой фламин, но иска да откупи с това жертвоприношение грешката от своето неправилно назначение, като докаже, че вината не е била негова! — Това бяха словата, които Прасчо извика, без да се запъне нито веднъж. Докато слизаше от стъпалото, хвърли изпепеляващ поглед на Сула, който гледаше невъзмутимо церемонията отстрани. За да се освободи от заекването си, Прасчо бе прекарал дните си в безкрайни упражнения, по-изтощителни и от тези в казармите.

Професионалните касапи и техните помощници вече се бяха заели със свалянето на украсата от животното, без да обръщат внимание на Цезар. Златното фолио беше грижливо натъпкано в кожен мях. Цезар пристъпи на свой ред напред и положи ръка върху розовата и влажна муцуна на бика. Тъмночервените очи на жертвата наблюдаваха всеки негов жест. Той обаче не усети нито страх, нито дори напрежение у белия бик до себе си.

Цезар започна да се моли.

— О, всемогъщи Юпитер Оптимус Максимус, ако това е името, с което искаш да те наричам. Ако не, ще се обръщам към теб, с което име пожелаеш. Ти, който си, от който пол пожелаеш, ти, който си духът на Рим, приеми, моля те, това свещено животно, защото е твоето любимо жертвено животно, което ти поднасям, за да те умилостивя заради неправилното си заемане на фламинската длъжност. Моя е молбата да ме освободиш от клетвите и да ми дадеш възможност да ти служа по друг начин. Оставям се на твоята воля, но ти дарявам това прекрасно и величествено животно с ясното съзнание, че ще ми дадеш това, което искам, защото ти поднасям това, което заслужаваш.

Цезар се усмихна на бика, който не сваляше очи от него, все едно започваше да проглежда в бъдещето.

Касапите пристъпиха напред; Цезар и върховният понтифекс се обърнаха на другата страна и всеки от тях взе по една златна чаша от триножника, докато Рекс Сакрорум вдигна с две ръце златна тавичка, поръсена с брашно.

— Искам тишина! — прогърмя гласът на Цезар. Всички се умълчаха и до Капитолия долетя далечният шум от кипящите на Форума всякакви човешки дейности.

Флейтистът взе инструмента си — изваян от пищяла на убит вражи войник — и засвири погребална мелодия, която трябваше да заглуши всички странични шумове.

Рекс Сакрорум поръси главата и муцуната на бика с брашното. Бикът сякаш имаше усещането, че е завалял дъжд: подаде език и започна да лиже прашинките фино брашно по муцуната си.

Един от касапите, тъй нареченият попа, застана пред бика и отпусна ръката с огромния чук.

— Жертвоприносителю, да удрям ли? — обърна се той към Цезар.

— Удряй! — подкани го младежът. Чукът се извиси и се стовари с невероятна прецизност точно между очите на нищо неподозиращия бик. Жертвала подгъна колене и едва не разклати земята с огромната си тежест. Главата му се изпъна напред, след което тялото му се изтегна на дясната страна — добро знамение. Гол до кръста, също както колегата си с чука, другият касапин, така нареченият култарий, хвана с две ръце рогата на бика и вдигна безжизнената глава към небето. По напрегнатите мускули на касапина се познаваше колко тежи главата на жертвата. След което култарият положи главата на земята, така че муцуната да опира о камъните.

— Жертвата е съгласна — каза той на Цезар.

— Тогава да я принесем на бога! — нареди Цезар.

Култарият извади големият, остър като бръснач нож и докато попата вдигаше отново главата на бика, той преряза с едно-единствено рязко движение гърлото му. Личеше си, че е добър, защото кръвта не бликна, а плавно потече. Никой от присъстващите — дори самият касапин — не се изпръска. Цезар подаде чашата си на култария, който ловко я подложи под течащата струя, без дори капка да падне по външната страна. Същото стори и с чашата на Метел Пий след това.

Като внимаваха да не стъпят в червените струи, които започваха да се стичат по паважа, Цезар и върховният понтифекс отидоха до голия каменен олтар. В него Цезар изля кръвта от чашата си и каза:

— О, всемогъщи Юпитер Оптимус Максимус, ако това е името, с което искаш да те наричам. Ако не, ще се обръщам към теб, с което име пожелаеш. Ти, който си, от който пол пожелаеш, ти, който си духът на Рим, приели тази жертва, която е изкупление за моята грешка, вземи и златото от рогата и копитата на жертвеното животно, запази ги за украсата на своя бъдещ храм.

На свой ред Метел Пий изля съдържанието на чашата си в олтара.

— О, всемогъщи Юпитер Оптимус Максимус, ако това е името, с което искаш да те наричам. Ако не, ще се обръщам към теб, с което име пожелаеш. Моля те да приемеш изкупителната жертва на Цезар, който беше твой фламин и си остава твой слуга.

В мига, в който Метел Пий правилно изговори и последната сричка от кратката си молитва, всички присъстващи въздъхнаха с облекчение.

Последен трябваше да поднесе своята жертва Рекс Сакрорум, който изсипа брашното от тавичката върху капките кръв в олтара.

— О, всемогъщи Юпитер Оптимус Максимус, ако това е името, с което искаш да те наричам. Ако не, ще се обръщам към теб, с което име пожелаеш. Свидетелствам, че ти беше поднесена жизнената сила на това прекрасно и величествено жертвено животно, че церемонията бе извършена според предписания ритуал и че нито една грешка не е била допусната. Според това, което открай време сме се договорили с теб, заключавам, че ти си доволен от жертвата и от нейния дарител Гай Юлий Цезар. Нещо повече, Гай Юлий Цезар иска да изгори цялата жертва за твое изключително удоволствие и не желае да запази нито частица от нея за себе си. Нека Рим и всички негови жители бъдат възнаградени с благополучие.

И с това всичко свърши. Без нито една грешка. Докато жреците и авгурите разкриваха загърнатите си лица и поемаха надолу по склона към Форума, помощниците на двамата касапи започнаха да мият площада. С помощта на лостове и въжета вдигнаха огромния труп и го качиха на приготвената клада, след което на свой ред зачетоха молитви и подпалиха дървата. Докато робите плискаха кофи с вода, за да изчистят кървавите локви, над Капитолия се разнесе типичната миризма на изгоряло месо и скъпи аромати, които Цезар бе купил, за да наредят между дървата. Кръвта в олтара щеше да остане до мига, в който бикът се превърне на пепел. След това и нея щяха да измият. А торбата със златните листове вече пътуваше към хазната, където щеше да остане с името на дарителя, изписано отгоре й, заедно с повода и датата на поднесената жертва.

Празненството, което продължи в храма на Юпитер Статор в горния край на Форум Романум, премина също толкова добре, колкото и жертвоприношението Докато Цезар се разхождаше между гостите си, за да ги подканя да хапнат и да размени по някоя шегичка с всеки, погледите на околните, които досега сякаш не го бяха забелязвали, нито за миг не го изпускаха. Със своя произход, обществено положение и способности той изведнъж се бе превърнал в един от бъдещите политически играчи. Поведението, изражението, красотата му, всичко намекваше, че младежът заслужава интерес.

— Има нещо от баща му у него — сподели Метел Пий Пред Катул. Върховният понтифекс беше горд, че е успял да извърши ритуала без грешка от началото до самия край.

— Така и би трябвало — съгласи се Катул и изгледа Цезар с неприязън. — Баща ми беше Цезар. Голям красавец е младежът, не мислиш ли? Но не съм сигурен дали ще успея да се примиря с надменността му. Погледни го само! Та той е по-млад и от Помпей дори! А се държи така, сякаш целият свят му принадлежи.

Но Прасчо беше склонен да оправдае това му поведение.

— А ти как би се държал на негово място? Та той току-що се отърва от това ужасно жречество.

— Може да се каем за деня, в който Сула ни нареди да го освободим — заяви Катул. — Погледни ги двамата със Сула! Лика-прилика.

Прасчо изгледа събеседника си с известно учудване и Катул притеснено прехапа устни. Беше забравил, че не разговаря с Квинт Хортензий — своя зет и шурей. Самият Хортензий отсъстваше, защото когато Сула оповести имената на новите членове на колегиите, неговото липсваше в списъка. И Катул прие този пропуск за лична обида.

Без да го е грижа за чувствата на засегнатия Катул, Сула разпитваше Цезар:

— Ти дори не беше упоил жертвата. Това беше огромен риск.

— Аз съм любимец на съдбата — оправда се Цезар.

— Какво те кара да мислиш така?

Ами помисли само! Освобождават ме от фламинството, преди това оживявам след болест, която почти винаги е смъртоносна, успявам да се спася от отмъщението ти, накрая дори успях да науча мулето да се държи като чистокръвен кон.

— Мулето има ли си име? — ухили се Сула.

— Разбира се. Клепоушко.

— А как се казваше чистокръвният ти кон?

— Буцефал.

Сула се разтресе от смях, но не каза нищо повече. Най-накрая протегна ръка и посочи с жест пируващите.

— Справил си се доста добре за осемнайсетгодишен младеж.

— Следвам съветите ти — каза Цезар. — Щом съм неспособен да се слея с пейзажа, реших, че още първият банкет, който давам, трябва да отговаря на положението ми.

— Много си арогантен! Но няма защо да се притесняваш, Цезаре, обядът наистина си го бива. Стриди, кефали, костури, пъдпъдъци — това меню ти е струвало цяло състояние.

— Със сигурност повече, отколкото мога да си позволя — съгласи се Цезар.

— Значи си прахосник — скара му се Сула. Младежът вдигна рамене.

— Парите са средство, Луций Корнелий. Не ме е грижа имам ли ги или не, ако цялата работа е да си ги броя и да им се радвам вкъщи. Аз вярвам, че парите трябва да се движат. Иначе застояват и заедно с тях — цялата икономика. Отсега нататък, до каквито и пари да се докопам, всичките ще ги използвам за политическата си кариера.

— Това е най-лесният начин да се разориш.

— Все някак ще се справя — рече уверено Цезар.

— Откъде си сигурен?

— Защото съм любимец на съдбата. Късметлия съм.

Сула чак потръпна.

— Аз съм любимец на съдбата! Аз съм късметлия! Но запомни от мен — за всичко се плаща, Фортуна е ревнива и капризна любовница.

— Истинските любовници са точно такива! — засмя се младежът толкова гръмогласно, че всички се умълчаха.

Мнозина щяха да си спомнят този знаменателен смях на Цезар, не защото гледаха на него като на знамение, а защото имаше двете качества, за които му завиждаха: беше млад и красив.

Разбира се, домакинът не можеше да си тръгне преди и последният гост да се е сбогувал, а дотогава трябваше да чака с часове. Използва времето, за да си създаде известна представа за всеки от присъстващите — така беше устроен, мозъкът му винаги подреждаше това, което научаваше. В крайна сметка Цезар реши, че компанията си я бива.

— Не се запознах с човек, с когото да се сближа — призна той на другата сутрин пред приятеля си Гай Маций. — Сигурен ли си, че не искаш да дойдеш с мен, Цирейче? Нали знаеш, все трябва да отбиеш десет похода в армията?

— Не, благодаря. Не желая да се отдалечавам толкова от Рим. Ще чакам назначение, надявам се то да е в Италийска Галия.

Раздялата с близките се оказа трудна задача. Цезар, който изобщо не искаше да се прощава с никого, трябваше да прояви огромно търпение. Най-лошото бе, че мнозина искаха да заминат с него, а той отказваше на всеки, с изключение на Бургунд. Беше си купил специално двама нови роби — хора, които не познаваха майка му. Най-накрая сбогуванията свършиха — с Луций Декумий и синовете му, с останалите от братството, с Гай Маций, с прислугата, с Кардикса и децата й, със сестра му Ю-Ю, с жена му, с майка му. Цезар яхна безславното си муле и потегли към Азия.