Любовта е сляпа

I

На пети август в осем часа градът бе покрит с мъгла. Тя беше лека, изобщо не пречеше на дишането, но изглеждаше странно непроницаема, между другото — сякаш беше силно оцветена в синьо.

Спусна се хоризонтално на пелени, отначало се кълбеше на двадесет сантиметра от земята и хората вървяха, без да виждат краката си. Една жена, която живееше на улица „Сен-Бракмар“ № 22, изпусна ключа си точно преди да влезе вкъщи и не можа да го намери. Шест души, между които едно бебе, й се притекоха на помощ, междувременно падна вторият пласт мъгла и те намериха ключа, но не и бебето, което бе избягало под прикритието на атмосферното явление, горящо от нетърпение да се отърве от биберона и да опознае тихите радости на брака и задомяването. Така първата сутрин се изгубиха триста шейсет и два ключа и четиринайсет кучета. Като се умориха да следят напразно плувките, рибарите се побъркаха и тръгнаха на лов.

Мъглата се стелеше на дебели пластове в дъното на стръмните улици и в падините, процеждаше се на дълги струи през капчуците и проветрителните шахти, заля коридорите на метрото и то спря да работи, когато млечната вълна стигна до нивото на семафорите, а в този момент навън беше паднала вече и третата пелена и хората газеха до колене в бялата нощ.

Мислейки се за облагодетелствувани, обитателите на високите квартали се присмиваха на онези от брега на реката, но след една седмица всички се помириха, защото имаха възможността да се блъскат по един и същи начин в мебелите из стаите си; сега мъглата стигаше до върха на най-високите сгради. Макар и последна, малката камбанария на кулата в крайна сметка също изчезна, неудържимият прилив на непрогледната мъгла я заля цялата.