Лъвът на кръвното отмъщение

— Той пак ще дойде!

— В това ми е надеждата. Съсредоточете се, че да не го изпуснем после!

Измина късо време. И тогава от половината височина на скалите прокънтя онзи тътнещ рев, който арабинът нарича рра’д, т.е. гръмотевица. Имах чувството, сякаш почвата под нас потрепери като при земетресение.

— Не е тя, а той — прошушнах. — Разбирам го по гласа. Той слиза на водопой. Но слушайте!

Беше вик, изпълнен със страх, пронизителен вик, който прозвуча откъм вади, ето пак… и пак. Звучеше като «Абу ел Гхадаб, Абу ел Гхадаб». Или се лъжех? Та нали така се казваше синът на Магьосника. Последва второ, трето изреваване на лъва, после стана тихо, но само долу, защото горе при нас чухме внезапно някой да пита високо:

— Машаллах! Какъв е пък тоя огън? Кой го е запалил? Давайте отговор, защото аз съм Абу ел Гхадаб, който…

Последва грозен крясък, в който почти се стопи също така грозен долу от вади. Сетне се дочу пращене и пукане на кости и отново хрущене и мляскане, което твърде добре познавах. Лъвицата беше също тук! Беше си намерила жертва, чиито кости пращяха между зъбите й. Човек ли беше това? Нима Абу ел Гхадаб? Но нали той беше пленник при ласафахите! Който и да беше, аз трябваше да стигна до изстрел. Пукането се разнасяше, откъм външната порта. Извих се настрана и видях могъщата фигура на животното. Надавайки два, три остри крясъка, аз насочих цевите. Гласът ми принуди лъвицата да се обърне към нас. Очите й горяха… моят изстрел изтрещя… едно свистящо изпускане на въздух… късо стенание… едно замиращо хъхрене, после вече нищо не можеше да се чуе.

— О, сихди, ти я повали! Тя е мъртва! — викна Халеф високо.

— Тихо, тихо! — предупредих аз. — Лъвът ей сега ще дойде. Той, изглежда, също е намерил плячка там долу. Нали добре чухте виковете и после втория крясък?

— Да.

— Трябва да се е случило двойно нещастие. Сега готови за стрелба и нито звук повече!

Скоро чухме вън пред портата някакво дърпане и дращене от тежки лапи.

— Внимание! — прошепнах. — Лъвът идва с плячката в челюстите!

Да, ето го че влезе, влачейки някакъв тежък предмет. Исках да предоставя на Кара възможността да се прослави, като стреля по лъва, и му дадох уговорения знак. Лъвът носеше плячка за малките. В този момент той видя лъвицата да лежи мъртва в кръвта си. Пусна плячката, извиси глава и изрева, при което получих усещането, че хълмчето от отломъци затрепери. После се вторачи, дирейки извършителя, с широко отворени очи към нашия огън.

— Сега, Кара, в окото, сега, сега! — извиках.

Още не бях изговорил подканата, изстрелът отекна. Последва късо изреваване и лъвът полетя във висок скок към огъня. Дулата на мечкоубиеца го следяха и куршумът го улучи в сърцето, сваляйки го на земята малко преди огъня. Той се преметна само веднъж от едната страна на другата. Тялото му потръпна, после той изпъна крайници… беше мъртъв!

Халеф заликува високо, макар да не бе стрелял, и Кара му пригласи. По мой съвет слязохме едва след продължително изчакване, за да прегледаме тупа на животното. Кара беше улучил лъва в окото и животното значи принадлежеше на него, независимо че моят куршум после бе пронизал сърцето. Как ликуваха двамата и с каква гордост прегърна бащата сина си! Лъвицата беше също мъртва, улучена също така в окото — тя принадлежеше на мен. После осветихме с главни по-нататък. Кого бяха разкъсали двете животни? Хора, както познахме, за свой ужас!

Човек може да си представи чувствата ни, когато при по-подробно оглеждане разпознахме останките на Магьосника и неговия син! Стояхме като окаменели и до устните на Халеф с треперене достигна:

— О, сихди, моето прорицание! Шеба ет Тхар ги излапа!

С какво удоволствие бихме се спуснали веднага във вади. Но ние трябваше до най-малката подробност да изпълним нашето споразумение и да чакаме до утрото. Как мина нощта, ще премълча. Когато денят засивя, ние потърсихме най-напред леговището на лъвовете. Намерихме едно малко от мъжки пол, което убихме, тъй като беше едва на две седмици и следователно не можехме да го вземем със себе си. После слязохме, след като бяхме свалили кожите на хищниците, в долината.

От възбуда шераратите не бяха спали. Как се изумиха, като ни видяха да идваме с кожите! И с какво напрежение се осведомиха за Магьосника и неговия син! Ние им разказахме какво се бе случило, а от тях узнахме подробностите. На Абу ел Гхадаб и още четирима се удало да се измъкнат от пленничеството. Снощи достигнали Вад Ахдар, не при входа, а откъм южната страна, и не помислили, че сега тук има лъвове. Гхадар искал да пренощува при руините, а не при кладенеца, защото там можело да има вражески бедуини. Другите обаче били жадни и му възразили. Тогава той се отделил гневно от тях, за да се изкачи по външния път към каср, пък те се насочили към кладенеца, където срещнали съплеменниците си. Голяма била радостта на Магьосника, когато разбрал, че синът му се е измъкнал. И тогава чул, че Абу ел Гхадаб е поел по пътя към руините. Бил така обхванат от ужас, че веднага се затичал към горния кладенец да предупреди с викове сина си. Там лъвът го бе нападнал в почти същия миг, в който Гхадаб бе разкъсан от лъвицата.

— Шеба ет Тхар! — извика Халеф. — Те охулиха Бога, затова намериха края, който им предрекох. Това беше едно вдъхновение свише, на което аз се подчиних.

Не мога да кажа, че шераратите показваха голяма мъка от смъртта на двамата мъже. По-голяма беше радостта им от сразяването на лъвовете, които бяха причинявали толкова щети на техните стада. Те не можеха да проумеят, че сме знаели за какво естество духове се е касаело, и въпреки това се бяхме изкачили толкова спокойно до руините. Ние бяхме героите на деня, с нас независимо от цялата кръвна вражда се отнасяха като с гости и накрая, при тръгването, шейхът ни освободи с думите:

— Вие сте най-храбрите воини, които познавам, и ние честно ще удържим към вас думата си. Но при следващата среща ще бъдем принудени да виждаме във вас само предводителите на вражеските хаддедихни. Не забравяйте това! А на теб, Кара бен Немзи ефенди, искам да призная, че ти промени моето мнение за християните. Те са храбри, обичащи истината и благонадеждни хора, затова трябва и вярата им да е добра. Аллах да ви съпровожда и да направи пътя ви към дома кратък!…

Когато пристигнахме при хаддедихните, ликуването беше голямо. Халеф галопира до шатрата си, извика на своята Ханнех да излезе, посочи кожата на лъва и сина си и заговори:

— Ханнех, жено моя, перла на всички жени, виж тази кожа и този млад воин, когото си родила за мой прехлас! Той застреля Господаря на гръмотевицата и уби Царя на всички животни. Затова трябва да поздравиш него преди мен! Притисни го до сърцето си и му дай своята благословия, защото Кара бен Халеф с времето ще стане един достоен наследник и последовател на своя баща!

Племето беше гордо от факта, че притежава воин, който въпреки своята младост беше повалил лъв с един изстрел. Кожата на лъвицата аз подарих на Ханнех. И оттогава, когато някой гост поздрави Халеф за тези трофеи, той отвръща с чувство за собствено достойнство:

— В тези кожи някога бяха намъкнати най-прочутият Господар с голяма глава и най-прочутата Господарка на гръмотевицата, защото бяха наречени еш Шеба ет Тхар, Лъва на кръвното отмъщение и неговата жена.