Лъвът, Вещицата и дрешникът

Глава петаОтново извън дрешника

Играта на криеница все още продължаваше и Луси и Едмънд доста дълго търсеха останалите. Когато най-после всички се събраха (това се случи в дългата стая с бронята), Луси извика:

— Питър! Сюзан! Всичко е истина! Едмънд също я видя. Наистина съществува страна, в която можеш да отидеш през дрешника. И двамата с Едмънд влязохме вътре. Срещнахме се там, в гората. Хайде, Едмънд, разкажи им всичко, което се случи!

— За какво става дума, Едмънд — попита Питър.

Едмънд се ядосваше на Луси за това, че се е разбъбрила, но не знаеше какво да прави. Когато Питър му зададе въпроса, той изведнъж реши да извърши най-долното нещо, което можеше да му хрумне. Реши да отрече думите на Луси.

— Хайде де, кажи ни, Едмънд! — подкани го Сюзан.

И Едмънд погледна високомерно, сякаш бе много по-голям от Луси (а всъщност разликата им беше само година), подсмихна се и отвърна:

— О, да, ние с Луси си поиграхме. Престорихме се, че историята, която разказа за някаква страна в дрешника, е вярна. Просто си измислихме, разбира се. Там няма нищо.

Клетата Луси го погледна и избяга от стаята.

Едмънд, който с всеки изминал миг ставаше все по-зъл, помисли, че е постигнал голям успех, и веднага продължи:

— Хайде, пак се разсърди. Какво й става? Ето това е най-лошото на малките деца, те винаги…

— Слушай — избухна Питър, — млъкни! Откакто Луси започна да разказва тези измишльотини за дрешника, ти се отнасяш ужасно с нея. Първо си играете, а после отново я разстройваш. Много злобно от твоя страна.

— Но това са само глупости — опита се да се оправдае Едмънд.

— Разбира се, че са глупости — каза Питър. — Работата е в това, че Луси беше съвсем добре, когато дойдохме, но откакто сме тук или се е побъркала, или е станала ужасна лъжкиня. Каквато и да е истината, мислиш ли, че й помагаш, като веднъж й се подиграваш и се заяждаш, а друг път я окуражаваш?

— Мислех… мислех… — започна Едмънд, но не знаеше как да продължи.

— Нищо не си мислел! — сгълча го Питър. — Това си е чиста злоба! Винаги си обичал да се подиграваш на по-малките. Знаем, че се държиш така и в училище.

— Престанете! — тръгна да въдворява ред Сюзан. — С караници няма да постигнете нищо! Хайде да открием Луси!

Никой не се учуди, когато откриха Луси и видяха, че тя е плакала. Каквото и да й говореха, тя си държеше на своето:

— Не ме интересува какво мислите и какво казвате! Ако искате, кажете на професора, пишете на мама, правете каквото искате! О, защо не останах там! А вие сте отвратителни… отвратителни…

Вечерта протече тягостно. Луси бе нещастна, а Едмънд знаеше, че планът му не върви така добре, както бе очаквал. Двамата по-големи наистина мислеха, че Луси послъгва. Те дълго стояха в коридора и дълго говореха за това, след като Луси си легна. В крайна сметка решиха на другата сутрин да отидат при професора и да му разкажат всичко.

— Той ще пише на татко, ако мисли, че нещо наистина не е наред — реши Питър. — Това вече е извън нашите възможности.

И така те отидоха, почукаха на вратата на кабинета, професорът каза „Влезте!“. После стана, предложи им столове и обясни, че е на тяхно разположение. Седна и допрял върховете на пръстите си, изслуша цялата история. След това дълго мълча. Сетне прочисти гърлото си и каза последното нещо, което те бяха очаквали:

— А вие откъде знаете, че историята на сестра ви не е вярна?

— О, но… — започна Сюзан и спря. По лицето на възрастния личеше, че той говореше съвсем сериозно. След малко тя се овладя и каза: — Но Едмънд казва, че са се престрували.

— Точно това заслужава да се обмисли — поясни професорът. — И то много внимателно. Например, извинете ме, че задавам този въпрос, след като познавам и двамата, но на кого повече може да се разчита — на брат ви или на сестра ви? Искам да кажа, кой е по-честният?

— Точно това смущава и нас, господине — каза Питър. — Досега винаги бих казал, че това е Луси.

— А ти какво мислиш, скъпа? — попита професорът, като се обърна към Сюзан.

— Ами… бих казала същото като Питър, но това не може да бъде истина. Всичко това за гората и фавъна.

— По този въпрос не знам нищо — призна професорът. — Но да обвиниш някого, когото винаги си познавал като честен човек, че лъже, е много сериозно нещо.

— Ние се страхуваме, че това нещо може дори да не е лъжа — добави Сюзан. — Помислете си, че може би с Луси се е случило нещо лошо.

— Искаш да кажеш, че е полудяла? — попита спокойно професорът. — О, можете да бъдете спокойни за това. Човек трябва само да я погледне и да поговори с нея, за да разбере, че тя не е луда.

— Но, тогава… — започна Сюзан и спря. Никога не й бе минавало през ума, че един възрастен човек може да говори като професора, и не знаеше как да мисли.

— Логика! — каза професорът почти на себе си. — Защо не преподават логика в тези училища? Има само три възможности: сестра ви да лъже, да е побъркана или пък да говори истината. Вие знаете, че тя не лъже. Очевидно не е и луда. И в такъв случай ние трябва да приемем, че тя говори истината.

Сюзан погледна изпитателно професора и бе почти сигурна, че той не се подиграва с тях.

— Но господине, как може да е истина? — попита Питър.

— А защо да не е? — отвърна професорът.

— Ами преди всичко — продължи Питър, — ако е истина, защо не всеки може да намери тази страна? Имам предвид, че когато ние погледнахме, там нямаше нищо. Дори Луси не твърдеше, че има нещо.

— И какво от това? — каза професорът.

— Но когато нещата са истински, те винаги съществуват.

— Така ли? — рече професорът и вече съвсем обърка Питър.

— Но нямаше време — обади се Сюзан, — Луси нямаше никакво време да отиде където и да било, дори това място да съществува. Тя изтича след нас в мига, в който излязохме от стаята. Не беше минала и минута, а тя твърдеше, че е била там цели часове.

— Точно заради това историята й вероятно е истинска — поясни професорът. — Ако наистина в тази къща има врата, която води към друг свят (а трябва да ви предупредя, че това е една много странна къща, която дори и аз не познавам добре), ако тя е отишла в друг свят, изобщо няма да се изненадам да узная, че този друг свят има свое собствено време. Така че, когато и да стои човек там, времето тук остава в същия миг. От друга страна, аз не мисля, че много момичета на нейната възраст биха измислили сами такова нещо, ако го е правила наужким, щеше да се скрие някъде за по-дълго, преди да излезе и да ви разкаже историята си.

— Но наистина ли мислите, господине — попита Питър, — че може да има други светове, тук наоколо, на крачка от нас?

— Защо да не е възможно? — учуди се професорът, като свали очилата си и започна да чисти стъклата, докато мърмореше на себе си: „Чудя се учат ли ги на нещо в тези училища!“

— А какво да правим ние? — попита Сюзан. Струваше й се, че разговорът започва да се отклонява от темата.

— Малка госпожице — продължи професорът и изведнъж погледна строго и двамата, — има един начин, който никой не е предложил, но заслужава да се опита.

— Какъв? — попита Сюзан.

— Да се постараем всички ние да си гледаме работата — каза той. И това беше краят на разговора.

След този разговор отношението на останалите към Луси се промени. Питър се погрижи Едмънд да престане да й се подиграва, но нито тя, нито някой друг беше склонен да говори за дрешника. Затова известно време всички приключения бяха забравени. Но това не продължи дълго.

Къщата на професора (която дори той не познаваше добре) беше толкова стара и известна, че от цяла Англия идваха хора, за да я разгледат. Тя беше от този тип къщи, за които пише в пътеводителите и дори в учебниците по история. За нея се разказваха най-различни случки, дори по-страшни от приключенията, която ви разказвам сега. Професорът винаги разрешаваше на туристите да разгледат къщата. Госпожа Макреди, икономката, ги развеждаше, като им разказваше за картините и за рицарските доспехи или за редките книги в библиотеката. Тя не обичаше децата и не желаеше да я притесняват, когато има посетители. Заедно с другите наставления бе казала на Питър и Сюзан: „Запомнете, ако обичате, не трябва да се мотаете около мен, когато развеждам група из къщата.“

— Сякаш някой от нас иска да си губи половината сутрин, влачейки се с тълпа непознати възрастни! — каза Едмънд.

Останалите трима мислеха същото. Това беше причината приключенията да започнат отново.

Няколко сутрини по-късно, тъкмо когато Питър и Едмънд се чудеха дали могат да разглобят рицарските доспехи, момичетата се втурнаха в стаята и извикаха:

— Внимание! Задава се Макреди с цяла банда.

— Да изчезваме! — предложи Питър и четиримата се измъкнаха през втората врата. Но когато прекосиха зелената стая и стигнаха до библиотеката, изведнъж чуха пред себе си гласове. Стана им ясно, че госпожа Макреди води групата си по черните стълби вместо по главните, както бяха очаквали. Струваше им се, че госпожа Макреди ги преследва и се опитва да ги хване. Бяха объркани, а може би в къщата оживя и някаква магия, която ги привличаше към Нарния. Накрая Сюзан каза:

— Да ги вземат дяволите тези туристи! Елате! Да влезем в стаята с дрешника, докато отминат! Там поне никой няма да ни преследва.

Но когато влязоха в стаята, чуха гласове в коридора. После видяха, че някой се опитва да отвори вратата.

— Бързо! — каза Питър. — Нямаме избор — и отвори дрешника.

Четиримата се вмъкнаха и седнаха задъхани в тъмното. Питър притвори вратата, но не я затвори напълно, защото знаеше като всеки разумен човек, че никога не трябва да се затваря в дрешника.