Мадоната на бадемите

Десета глава Пет сетива и две измерения

Симонета се стараеше да седи колкото е възможно по-неподвижно. Беше обиграна в това изкуство — чрез дългите дни и нощи, които бе прекарала на прозореца в скръб по Лоренцо. Сега вече можеше да си мисли за него, колкото искаше, като при това й плащат за седенето. Но колкото и да искаше да мисли за Лоренцо, не можеше. Сега против волята си тя мислеше за друг.

Имаше чувството, че с миналото й е свършено. Тя живееше на този свят и животът й продължаваше, колкото и да не й се искаше. Живееше и дишаше в света на четирите стихии. Радваше се на употребата на петте си сетива и сега, в църквата на чудесата, се възползваше максимално и от петте. Усещаше хладината на църквата, тъй като синята мантия, увита около нея, не й предлагаше никаква защита срещу зимата. Усещаше с носа си миризмата на маслените бои и дима от мангала, който любезният свещеник бе поставил близо до нея. Усещаше камъка под краката си, изсмукващ топлината от плътта й с ледените си плочи. Усещаше вкуса на познатата горчивина от постоянния глад върху езика си. Ала онова, което виждаше, превземаше всички останали сетива и постепенно те отстъпиха назад.

Колко невероятна бе работата на този иначе нагъл, похотлив човек! Колко божествен бе талантът му, колко ангелски, колко богоподобен! Но как е възможно човек, който и да е човек, да създава такива неща?! Треперещи светци, чието страдание бе изписано недвусмислено по лицата им, ангели с крила, които като че ли поддържаха напълно тежестта им — всяко перо от тях бе изписано до най-дребната подробност, до всяка жилка и всяка нишка. Симонета не можеше да повярва, че тя също ще бъде трансформирана в подобно изражение, ще премине от три измерения към две, обезсмъртена в такива багри и форми. Истински апотеоз на съществото й.

Но не толкова божественото, колкото човешкото бе онова, което атакуваше сетивата й. Въпреки чудесата, които я обкръжаваха, защо очите й непрекъснато се връщаха към техния създател? Защо, при всички тези красоти, които я връхлитаха отвсякъде, тя не бе в състояние да отвърне очи от лицето му? Той работеше със страст, бързо и точно, оглеждайки лицето и тялото й с очи, които като че ли не я виждаха напълно. Какви изчисления и сметки протичаха в този светкавичен мозък, какви математически уравнения, та да насочи четката към носа й, да отбележи разстоянието с палец, а след това да го предаде със съвършена точност на бялата стена? Ала не наука бе това, което той създаваше — това бе изкуство, изкуство в най-висша форма. Докато той рисуваше тялото й, тя оглеждаше неговото. Висок, макар и малко по-нисък от Лоренцо, с височина, която бе обезпокоително близка до нейната, така че, когато се поглеждаха, очите им бяха почти на еднакво ниво. Тези очи, тези странни сребристи очи, подобни на вълчи, повдигаха чак косъмчетата на тила й и й шептяха за огромна опасност. И ако нейните очи бяха спокойни и ведри като небето, отразяващо езерото, и като езерото, отразяващо небето, неговите не бяха такива. Неговите очи бяха енергични, интелигентни и хищнически. Погледът му никога не стоеше на едно място — вършееше навсякъде. Той гледаше, но не виждаше. Мислеше, но не чувстваше. Или поне според Симонета. Но тя не знаеше колко много греши.

Бернардино погледна към Симонета и разбра, че е роден, за да я нарисува. Нямаше нито фалстарт, нито колебания, нито триене. Не бе в състояние да отлепи поглед от нея. Осанката й, извивката на раменете й, нежните мускули на ръцете й, несравнимото лице. Дължината на крака и дъгата на ходилото, меката издутина на гърдите й под синята мантия — всичко това го очароваше и пленяваше. Дори косата й бе съхранила своята красота — вече късата й прическа обрамчваше и галеше лицето й така, както дългите й плитки преди това никога не бяха правили. Тя беше самото съвършенство. А може би не съвсем — защото Създателят й беше дал ръце с приятна асиметричност. Тези ръце — неправилни и същевременно правилни, приумица на съдбата и същевременно много по-красиви от ръцете на коя и да е друга жена. За художника тази шега на създателя, този символ на несъвършенството означаваше, че когато пръстите й се раздалечат като рамената на пергел, за да измерят разстоянието на карта, ще изглеждат с абсолютно еднаква дължина. Подобни грешки на природата арабите обичаха да втъкават в своите рогозки или мавърските си украси по същата причина, за която бе говорил и отец Анселмо — че само Бог е в състояние да създаде съвършенство. Но ако Бог или Аллах може да създаде съвършенство, значи бе решил да остави Симонета грешна — нещо, за което безбожникът Бернардино му беше особено благодарен. Той не я възприемаше като Небесна царица, за него тя си оставаше плът и кръв. Въпреки божественото й изражение. За първи път Бернардино гледаше жена и наистина я виждаше — не като някакъв ефимерен модел на красотата, а като жива, дишаща жена. Съпругът й бе мъртъв, но тя бе жива. И от този момент нататък Бернардино също заживя.

— Какво искате да кажете с това „колко“? — бе решил да си поиграе с нея Бернардино, макар да знаеше много добре защо е дошла и макар да я беше очаквал толкова дълго.

— Искам да кажа, че ще го направя. Казахте, че ще ми платите. А сега имам нужда от пари. Така че колко?

Бернардино започна да кръжи около нея с проблясващи очи. Тя го възбуждаше и той бе решил да я подразни, за да зърне пламъка в очите й.

— Е, заплащането може и да бъде намалено донякъде. Днес сте облечена с… как да се изразя… мъжки ловен костюм. И изглеждате примамливо мръсна. А що се отнася до косата ви, само един господ знае какво сте сторили с нея.

Симонета стисна устни. Мразеше го. Анселмо, който до този момент не бе успял да затвори уста от изненада, най-сетне възвърна гласа си и се провикна:

— Синьора Ди Сароно! Радвам се, че ви виждам отново тук! Тревожех се от дългото ви отсъствие. Всичко наред ли е при вас? Тези дрехи… косата ви… Може би някакво лично покаяние?

Симонета поклати глава и къдриците й се разхвърчаха около лицето и врата й по начин, с който все още не беше свикнала.

— Не от покаяние, отче — отговори, — пък и за какво имам да се покайвам?! — прогони от съзнанието си мисълта за Бернардино. — Просто от необходимост, от същата необходимост, която ме доведе при вас. Но не търся съчувствие, а просто работа, за която се надявам да ми платят.

Бернардино поглади брадичка и промърмори:

— Хмммм — след това вдигна решително поглед и отсече:

— Четири месеца, по три часа седмично, по два франка на час!

— Какво?! — та Симонета бе свикнала да харчи само за едната си обувка по три франка за панделка и по още три за другата!

— Толкова мога да ви дам, ако искате приемете, ако ли не — недейте. Кардиналът не плаща за модели, ако ще и да са толкова благородни като вас, така че парите ви ще дойдат от моя джоб.

— Синьор Луини — намеси се Анселмо. — Не можете да искате подобно нещо от госпожата! Към нея трябва да се отнасяте съобразно ранга й!

— Отче, спокойно! — вдигна ръка Бернардино, който се наслаждаваше на сцената, предизвикана лично от него. — Позволете ми да осъществя тази сделка по единствения начин, който ми е известен. Щом ще работи за мен, тя вече няма да е дама — тя става модел, а аз — неин работодател. Значи аз съм по-висш от нея. И като такъв мога да определям надница, която, според мен, е повече от щедра. Но, от друга страна, не съм чудовище. Госпожата би могла да повиши надниците си, ако се съгласи да… извършва услуги, които излизат извън ролята й на модел.

Симонета само затвори очи, но добрият Анселмо не издържа и избухна:

— Синьор Луини! Или ще покажете на тази жена дължимото уважение, или ще напуснете веднага моята църква! Синьора Ди Сароно е благородничка, вдовица, а освен това тук сме в Божия дом!

— Добре, де. Тогава три франка.

— Не в това е въпросът, синьора — рече Анселмо, пристъпвайки към Симонета. — Не сте длъжна да го правите. Вярно, времената са ужасно трудни, но аз бих могъл да ви предложа милостиня…

— Не, отче — поклати глава тя. — Аз си имам покрив над главата, облечена съм и имам достатъчно за ядене. На света съществуват хора в много по-голяма нужда от мен, така че си запазете милостинята за тях. А аз мога да работя тази работа и както и да ме третира този мъж тук, ще се наложи да изтърпя всичко. Бог намира странни начини, по които да изпита вярата ни. А както изглежда, последните два месеца и бъдещите са моето изпитание.

Бернардино се почеса по главата. Значи наистина е набожна. Е, ще бъде по-трудно, отколкото си мислеше. Тръгна бързо по пътеката между пейките, като й направи знак да го последва. Свещеникът, който прецени, че дамата има спешна нужда от придружител, тръгна след тях. Когато стигнаха до апсидата, Бернардино й подхвърли огромна синя пелерина и заповяда:

— Съблечи се! И се увий в това тук! Краката ти да са боси, ако обичаш!

Симонета имаше чувството, че пелерината, която й беше подадена, прогаря пръстите й.

— Но това не е прилично! — промърмори тихо. — Пък и ще замръзна!

— Стига си хленчила! Трябва да видя формата на плътта ти под гънките, начина, по който платът пада и се нагъва. Трябва да видя цветовете, които този нюанс на синьото ще придаде на кожата ти. И искам от теб да престанеш да се оплакваш! Това е моят миг и моята територия! Така. Сега седни под тази голяма стена!

— Кога, сега ли?

— Какъв по-добър момент от сегашния!

Анселмо въздъхна и промърмори:

— Ще донеса мангал — а на Бернардино размаха пръст и изрече предупредително: — Като начало един час! Нито минута повече! И прояви уважение!

Художникът не каза нищо, просто изчака свещеникът да се махне. След това започна да забърква боите в палитрата си, но изпод вежди наблюдаваше Симонета как се измъква от мъжките си дрехи под прикритието на пелерината. Тя беше самото съвършенство, а синият цвят караше очите й да пеят и плисваше дъга върху кожата й. Виждаше всеки нюанс на плътта й, сякаш гледаше във вътрешността на стрида. Тя вдигна предизвикателно очи. Той се приближи и погледите им се сплетоха.

— И така, Симонета — каза той, — само ще оправя пелерината около теб. Не се притеснявай. Днес няма да прелюбодействаме. Тези неща могат да почакат за по-късно.

Симонета вдигна ръка с намерение да го зашлеви през лицето, но той улови светкавично ръката й и се ухили.

— Наричай ме „синьора Ди Сароно“, животно такова! — просъска тя. — И ако пак ме докоснеш, ще те убия!

— Хайде, хайде сега, Симонета! — смъмри я като дете Бернардино. — Не бъди толкова лоша! — придърпа я към себе си и тя си помисли, че ще я целуне. Той се приведе толкова, че тя усети топлината на дъха му, но само каза: — Ти имаш нужда от пари, аз — от модел. Хайде да започваме!

Първият час от съвместната им работа бе преминал в ледено мълчание от страна на Симонета. Бернардино говореше само дотолкова, колкото да поправи наклона на главата й или мястото на ръката й. Тя се поправяше веднага, точно и без нито една думица. Беше най-добрият модел, когото някога бе имал. Когато камбаните звъннаха, отброявайки часа, тя се облече, взе си парите и излезе от вратите на църквата, все така потънала в мълчание. Когато остана сам, Бернардино се изкатери бързо на камбанарията. Чувстваше се напълно изцеден — така, както се чувстваше само след като е бил с жена. Запали една свещ и се строполи върху сламеника си, намятайки се с кожената си мантия. Отчупи комат хляб, наля си чаша вино, но не ги докосна. Само след миг беше пак на крака и гледаше през прозореца. Гледаше как Симонета си тръгва. Метна се на коня си като мъж, без седло — сигурно й се бе наложило да си продаде и седлото. Какви ли бедствия, какви ли крайни нужди са я сполетели, за да я накарат да го потърси — въпреки начина, по който, той бе сигурен, се чувстваше? Видя я как сритва животното с пети — яздеше така, сякаш бягаше, или по-скоро, сякаш се опитваше да надбяга Дявола. Не откъсна поглед от нея, докато не се изгуби от очите му. А после отпусна горещо чело върху студената стена на църквата и затвори очи. Но какво бе това, което се случваше с него?