Магазин за злоба

3.

Постепенно Магазинът стана известен и започнаха да идват клиенти от различни щати. Някои дори бяха от други държави.

Един ден влезе клиент, много странно облечен и със също толкова откачено държане. Почти не погледна Продавача, а взе да зяпа обстановката. Небрежно отбеляза:

— Т’ва място гъмжи от магии.

Продавача вежливо попита:

— Ще купувате ли, мистър?

Едва сега мъжът, който бе навлечен с шлифер и голяма мека старовремска шапка погледна към магазинера и каза:

— Да. Купувам всичко.

— Всичко?

— Аха.

— Не продавам цялата злоба наведнъж, мистър. Няма да има за другите клиенти.

— А, ще продадеш, ще продадеш. И ще се радваш, че си останал жив. Ама преди т’ва искам да те питам, откъде я взимаш цялата тая Злоба.

Магазинерът се изправи иззад тезгяха. Видимо сърдит.

Гневно рече:

— Бих желал да напуснете магазина ми. Ако няма да купувате, а ще се заяждате, по-добре си тръгвайте.

Мъжът със светлокафевия шлифер отново се заоглежда и нареди:

— Давай тука цялата злоба и казвай цена, докато съм още на кеф.

И започна да вади от шлиферите пачки със стодолорави банкноти. По някое време се спря, колкото да плесна една платинена кредитна карта „Виза“ на тезгяха. После продължи да трупа пачките.

Магазинерът смени тона.

— Виж к’во бе, приятел, знаеш ли по колко откачени пъдя оттука всеки ден?

Човекът със шлифера се засегна:

— Според тебе мангизите да не са фалшиви? Ако искаш ги вземи и отиди ги провери в банката. Аз ще чакам пред магазина. И без това не мисля, че можеш да ме прецакаш.

— Съжалявам, готин. В магазина има злоба точно за десет милиона долара. Дори да успееш да ги извадиш, редовните ми клиенти ще са недоволни, щото трябва да чакат поне година докато успея да им доставя техните дози.

— Значи я извличаш от себе си? — учуди се странникът.

— Това не те засяга. Освен това е фирмена политика да не продавам всичката злоба само на един човек. Ще вземе да полудее. Или да умре.

Мъжът с шлифера се надвеси над тезгяха. Колкото и малка част от лицето му да се виждаше, заради голямата шапка, все пак изглеждаше ужасно заплашителен.

— Значи отказваш да продадеш цялата злоба. На мене?!

— Да. Разкарай се. — започна да се отегчава магазинерът.

— Добре. — каза клиентът. — Магазинът ти ще изчезне.

И си тръгна.

Шест дни изминаха нормално. Клиентите идваха и си отиваха. Всеки разказваше защо е дошъл да си купи злоба и получаваше точно толкова, колкото е платил.

Някои купуваха повече, други по-малко. Никой обаче не искаше всичката.

Едно утро, обаче до магазина избухна бомба. Според очевидци била кола-бомба с шофьор-камикадзе. Странно обаче, полицията така и не успя да открие трупа на шофьора.

Бяха изпочупени прозорците на сградите по цялата улица. Единствения прозорец на Магазина също. За щастие, в последния момент, преди да избухне, колата се беше отклонила и не се бе взривила точно пред магазина. Той обаче бе опушен и навсякъде около него миришеше на изгоряло.

Човекът, който искаше да купи всичката злоба в магазина, отново се появи. Влезе забързано, спря се пред тезгяха и попита:

— Още ли не искаш да продаваш цялата стока?

Магазинерът му овърна:

— Не. Мисля, че когато злобата се продава равномерно, тя е от полза за повече хора.

— Взривът пред магазина не беше случаен.

— Заплашвате ли ме, господине?

— Да. Ако не ми продадеш всичко, ще ти се случат още нещастия.

— Ако още нещо гадно сполети магазина ми, ти ще умреш.

Мъжът с шлифера и високата старовремска шапка замислено отбеляза:

— Боя се, че това е невъзможно.

И си тръгна.

След няколко дена, отнякъде в Магазина се появиха хлебарки. Бяха милиарди, пълзяха неистово по пода и стените, издавайки църкащи звуци. Катереха се дори и по тавана — бързи и подвижни, черни, прилични на огромни лъскави подвижни копчета.

Магазинерът звънна в една фирма за обезпаразитяване.

Оттам изпратиха техен служител, който се справи с по-голямата част от буболечките. Останалите Продавачът унищожи по свой собствен начин.

Междувременно голяма част от клиентите, които си бяха купили злоба, се бяха справили с проблемите си и идваха да благодарят. Също така подпитваха дали им са нужни още дози. Магазинерът не им препоръчваше повече.

Както са казали древните лекари — в малки дози е лекарство в големи — отрова.

Странният мъж с шлифера и голямата шапка отново дойде да пита дали може да купи всичката стока. Продавачът го изгони още от вратата. Мъжът си тръгна мърморейки нещо неразбрано. Все пак на собственика на Магазина му се счу някаквко странно словосъчетание от сорта на:

„Пълзящи Мишки, Летящи Мишки“.

За всеки случай той пак се обади на фирмата за обезпаразитяване да ги попита дали винаги са на разположение. Отговориха му утвърдително.

Магазинерът се замисли за злобата. Преди, когато още не можеше да я отделя от себе си, се чувстваше неконтролируем и потенциално опасен. Сега я продаваше в малки количества и помагаше на хората. Чувстваше се полезен и добър. А онзи тип с шлифера и шапката искаше да му отнеме тази малка радост.

Не можеше да го позволи.

В магазина влезе клиент. Беше може би най-ниският и най-дребен човечец, който някога бе посещавал дюкяна.

Дойде до тезгяха и гледайки надолу плахо измънка:

— Може ли да ми помогнете?

— Какво по-точно желаете?

Човечецът вдигна поглед и набързо пак наведе глава.

Инаше малко овално лице, чип нос и брада-катинарче, която не му отиваше. Личеше си, че я е пуснал за да не изглежда толкова невзрачен. Беше облечен в широки топчести панталони с много джобове по тях и сливащо се с фона почти незабележимо сиво яке.

Дребничкият клиент понасъбра смелост и каза:

— Не обичам да излизам от вкъщи. Честно казано дори ме е срам. Не обичам да говоря нито с познати, нито с непознати. Нямам нито един приятел. Можете ли да ми помогнете?

— Разбира се. — магазинерът бръкна под тезгяха и извади една доза Злоба.

Започна да се чуди дали мъжът има пари да я плати.

Всъщност само на първия клиент досега беше подарявал злоба. Беше чувал, че в другите магазини от време на време правят подаръци /или промоции/ и май че сега беше момента.

В този момент дребничкият клиент започна да вади пачки стодолорави банкноти от джобовете си и да ги трупа на тезгяха. Спря за малко, колкото да попита: „Колко струва?“ и продължи да добавя пари.

Магазинерът поясни:

— Цената е сто хиляди за една доза.

— Тук са двеста. Ако не ми помогне доза ще се върна за още. Става ли? — попита обнадеждено човечецът.

— Ако не ви помогне една, имате още шест безплатно.

Човечецът скъта шишенцето внимателно във вътрешния джоб на якето си излезе. На вратата се спря за момент, колкото да смотолеви едно едва чуто: „Довиждане“ и изчезна толкова невзрачно, колкото бе дошъл.