Магьосницата от Даршива

9.

Когато Гарион, Белгарат и Белдин се върнаха, Силк говореше насаме с някакъв мъж. Непознатият беше набит, косата и брадата му бяха прошарени, като напръскани със сребро, а на лявото му ухо висеше голяма златна обица.

— А, ето ви най-сетне — рече Силк. Беше сменил дрехите си и сега носеше обикновен жакет и панталони с избелял кафеникав цвят. — Това е капитан Кадиан. Той е човекът, който е откарал нашите хора на континента. — Силк погледна капитана. — Я им разкажи онова, което току-що каза на мен, капитане.

— Щом желаете, ще го сторя, ваше височество — съгласи се Кадиан. Като повечето мореплаватели, и той имаше дрезгав глас — според Гарион това се дължеше на силните бури и силните питиета, още повече че капитанът отпи глътка от голямата сребърна чаша, която държеше. — Значи — започна той — това се случи преди три дни. Току-що се бях върнал от Башад в Гандахар. Този град се намира до устието на река Маган. — Морякът направи недоволна физиономия. — Това място е нездравословно и твърде неприятно — само блата и джунгли. Както и да е, докарах тук слонова кост за Консорциума и щом го свалихме на брега, започнах да търся нов товар. Знаете, че човек не може да спечели никакви пари, ако корабът му стои на котва. Отидох до една таверна, където ме познават. Собственикът ми е стар приятел — на младини плувахме заедно. Та този човек се ослушва за поръчки, които мога да изпълня. И значи отидох там и той веднага ме попита дали се интересувам от кратко и лесно пътуване с добро заплащане. Казах му, че подобни предложения винаги ме интересуват, но преди да реша дали да приема, трябва да знам какъв товар трябва да превозя. Има някои неща, които не обичам да качвам на борда — крави например. Те така цапат трюмовете, че след това трябва да се чисти цели седмици. И моят приятел ми каза, че няма да возя никакъв товар, а само някакви хора, които искали да отидат на континента. Отговорих му, че няма да е зле да поговоря с тях. Той ме заведе в една задна стая при четирима души — двама мъже, една жена и едно малко момченце. Единият от тях беше облечен в скъпи дрехи — помислих си, че е някакъв благородник — но през цялото време говори другият.

— Имаше ли нещо необикновено в този човек? — намеси се Силк.

— Тъкмо щях да го кажа. Онзи, дето приказваше, носеше обикновени дрехи, но не това привлече вниманието ми. Отначало си помислих, че е сляп — заради очите му, разбирате ли. Но после си рекох, че вижда достатъчно добре, въпреки че очите му бяха напълно безцветни. Преди време на кораба имах готвач и едното му око изглеждаше по същия начин. Той имаше непоносим характер и готвеше отвратително. Та значи онзи мъж с белите очи каза, че той и приятелите му трябвало да стигнат много бързо в Пелдан и че не искал да се разчува, че заминават там. След това ме попита дали зная някакво място извън градчето Селда, където мога да ги сваля на брега, без никой да научи. Казах му, че знам. — Капитанът замълча и се почеса лукаво по носа. — Почти всеки капитан знае десетки такива кътчета — на всички ни е известно що за хора са митничарите навсякъде по света. Обаче в мен започнаха да се зараждат разни подозрения. Хора, които искат да приключат пътуването си на усамотено място край брега, обикновено не кроят нищо добро. Е, от друга страна незаконните дела на всеки са си чисто негова работа, но ако и аз съм замесен, значи стават и моя работа. Мога да се забърквам в неприятности, без други да ми помагат, но… — Капитанът отпи дълга глътка от халбата си и изтри уста с опакото на ръката си. — Та както казах, взех да ставам подозрителен. Дори щях да им кажа, че всъщност не се интересувам от предложението им, но жената прошепна нещо на онзи с белите очи — не чух какво. Тя беше облечена в някакво дълго наметало, по-точно нещо като роба от черен сатен с качулка. И не свали качулката, така че не можех да видя лицето й. Но забелязах, че стиска силно ръката на малкото момченце. Както и да е, онзи с белите очи извади една кесия и я изсипа на масата. Приятели, беше пълна със злато — повече, отколкото бих спечелил от двадесет пътувания. И си рекох, че положението става съвсем различно. Да го кажа с две думи — уредихме пазарлъка веднага. Аз ги попитах кога искат да тръгнат и ми казаха, че ще дойдат на кея веднага щом се стъмни. Разбрах, че подозренията ми не са били напразни. Смятам, че щом някой иска да отплава от пристанището в тъмна доба, работата му не е чиста. Но вече бяхме сключили сделката и бях прибрал кесията, така че беше късно да се отказвам. Потеглихме същата нощ и стигнахме до крайбрежието на Пелдан на следващия ден следобед.

— Разкажи им за мъглата — рече напрегнато Силк.

— Тъкмо бях стигнал дотам, ваше височество — отвърна Кадиан. — Крайбрежната ивица е обвита в мъгла почти през цялата пролет и денят, в който пристигнахме в Пелдан, не правеше изключение. Мъглата беше по-плътна от вълнено наметало. Но хората в Селда са свикнали с нея и палят сигнални огньове на крепостните стени на града — така упътват корабите към пристанището в мъгливите дни. Аз се ориентирах по тези огньове и без проблеми намерих мястото, което ми трябваше. Стигнахме на неколкостотин метра от брега, и свалих пътниците на брега на една лодка — пратих с тях боцмана. Окачихме фенер на главната мачта на кораба — да му служи като ориентир в мъглата, освен това накарах няколко души да удрят по тенджери и тигани — да му помогнат да намери обратния път. Както и да е, след известно време чухме плясък на гребла и си помислихме, че боцманът се връща, обаче внезапно някакъв лъч светлина пресече мъглата, чух писъци и след това всичко утихна. Почакахме още малко, но боцманът и другите изобщо не се появиха. Това никак, ама никак не ми се понрави, затова заповядах да вдигнат котва и се понесохме бавно навътре в морето. Не зная какво се е случило там и не бих останал да разбера. Имаше някои неща, които ме караха да се чувствам много неспокоен.

— О — рече Белдин. — Какви например?

— Ами, докато бяхме в капитанската каюта например, онази жена протегна ръка да хване момчето и видях ръката й. Може би светлината не беше достатъчно силна, нали ме разбирате — аз не прахосвам много пари за газ, лампи или свещи и да ослепея, ако ви лъжа — но ми се стори, че под кожата на ръката й имаше искри.

— Искри ли? — попита Белгарат.

— Да. Видях ги със собствените си очи! Видях как се движеха — безброй малки блещукащи искрици плуваха из плътта й като светулки в лятна вечер.

— Сякаш всички звезди са се събрали под кожата й? — попита напрегнато Белдин.

— Ами горе-долу точно така — потвърди Кадиан. — Веднага усетих, че това не са обикновени хора. А след като видях лъча в мъглата, наистина никак не ми се щеше да остана и да разбера колко необикновени са.

— Може би това е спасило живота ти, капитане — каза Белгарат. — Чувал ли си някога за Зандрамас?

— За онази вещица? Всеки е, чувал за нея.

— Мисля, че тя е била жената с блещукащата плът на борда на кораба ти. Зандрамас вярва непоколебимо в старото схващане, че мъртвите не могат да разкажат никому какво им се е случило. Доколкото знаем, досега тя е потопила три кораба заедно с екипажите им. Смятам, че единствено мъглата те е спасила. Ако Зандрамас беше видяла къде е корабът ти, ти едва ли щеше да си тук.

Капитан Кадиан преглътна с усилие.

— Искаш ли да чуеш още нещо от него? — попита Силк.

— Не — отвърна Белгарат. — Това обяснява всичко. — Той се обърна към капитана. — Благодарим ти, Кадиан. Можеш ли да ни нарисуваш скица на брега, където си свалил пътниците си?

— Разбира се, че мога — отвърна мрачно Кадиан. — Нима възнамерявате да преследвате тази вещица?

— Да, обмисляме подобна възможност.

— Когато я изгаряте на клада, хвърлете няколко дънера в памет на моя боцман и неговите гребци.

— Имаш думата ми за това, капитане — каза Гарион.

— И да са влажни — прибави Кадиан. — Те не изгарят толкова бързо.

— Ще запомня това.

Силк се изправи и подаде на капитана една кесия. Кадиан я подхвърли в шепата си и каза:

— Вие сте изключително щедър, ваше височество. Дайте ми писалка и мастило да начертая онази карта, дето я искате.

— Отиди на ей онази маса — рече Силк и посочи. Капитанът кимна и стана.

— Къде е леля Поул? — попита Гарион. — Къде са другите?

— Преобличат се — отговори Силк. — Изпратих съобщение до нашия кораб веднага след като един от хората на Ветер дойде и ни съобщи, че са открили капитан Кадиан. Корабът ни чака в пристанището. — Дребничкият драснианец погледна изпитателно Гарион. — Какво ти е? Изглеждаш малко блед.

— Получих съобщение, в което има лоши новини.

Силк хвърли объркан поглед към Белгарат.

— Намерихме Пророчествата от Ашаба — обясни накратко възрастният мъж. — На последната страница Торак беше оставил съобщение за Гарион. Не е много приятно. Ще поговорим за това като се качим на кораба.

Капитан Кадиан се върна със скицата.

— Това е град Селда — рече той и посочи на чертежа. — На юг от него има скалист нос, а брегът, за който ви говорех, е малко по на юг от носа. Не мога да ви кажа къде точно е слязла вещицата — не успях да видя заради мъглата, но смятам, че го е направила недалеч от мястото, което съм отбелязал с кръстче.

— Благодаря ти още веднъж, капитане — каза Силк.

— Няма защо, ваше височество. И ви пожелавам успех в преследването. — Кадиан се обърна и излезе.

След няколко минути дойдоха и останалите им спътници.

Се’Недра и Велвет бяха облечени в обикновени сиви рокли, също като тази, която Поулгара носеше по време на пътуване. Според Гарион сивият цвят изобщо не отиваше на Се’Недра — правеше кожата й да наглежда много бледа и единствените ярки багри у нея бяха на буйната и коса с оттенък на бляскав бакър.

Дурник и другите мъже — с изключение на Тот, който беше загърнат с неизменното си одеяло — бяха облечени в кафяви дрехи като тези на Силк — така не привличаха ничие внимание.

— Е, татко? — попита Поулгара от прага. — Откри ли това, което търсехме?

— Да — каза той. — Но ще поговорим за това, когато се качим на кораба. Свършихме всичко, за което дойдохме в Мелцена. — И старият вълшебник ги поведе навън.

Тази вечер всичко изглеждаше сребристо. Пълната луна беше изгряла и осветяваше улиците с бледите си лъчи. Свещите изпълваха със златист блясък прозорците на къщите, покрай които минаваха. Стотици фенери блещукаха по реите на корабите, хвърлили котва в пристанището. Гарион яздеше мълчаливо напред, потънал в тъжни мисли, породени от ужасното съобщение, оставено му от Торак преди хиляди години.

Щом се качиха на кораба, се събраха в тясната каюта под задната палуба.

— И така — заговори Белгарат, щом Дурник затвори вратата — намерихме предсказанията. Открихме и мястото, където е бил съхраняван Сардионът преди битката във Воу Мимбре.

— Това пътуване беше полезно, нали? — отбеляза Силк. — Сенджи наистина ли е толкова стар, колкото твърдят?

— Дори е по-стар — изсумтя Белдин.

— Това не означава ли, че е вълшебник? — попита Се’Недра.

Тъмносивата рокля й придаваше печален вид.

— Не е много добър като вълшебник, но наистина има такива способности — каза Белгарат.

— Кой е неговият учител? — попита Поулгара и прегърна нежно риванската кралица.

— Никой — отвърна Белгарат, без да крие неудоволствието си. — Може да не ви се вярва, но той сам се е научил да прави вълшебства.

— Проучи ли внимателно това?

— Да. Белдин има теория и може да ви я обясни по-късно. Във всеки случай Сардионът е бил донесен в тукашния университет преди няколко хиляди години. Съхранявали са го в един музей. Не мисля, че някой е знаел какво всъщност представлява той. Но преди около петстотин години един от учените го откраднал и го отнесъл в южните земи на Гандахар. След това отплувал към Даласианските протекторати. Никой не знае със сигурност какво се е случило след това. Както и да е, Сенджи има неповредено копие на Пророчествата от Ашаба и…

— Какво пише там? — попита напрегнато Велвет.

— Много неща. Открихме защо Зандрамас е отвлякла Геран.

— За да го принесе в жертва? — попита русокосата девойка.

— Би могло и така да се каже, макар че няма да е съвсем точно. Ако надделее Тъмното пророчество, Геран ще бъде новият бог на ангараките.

— Моето бебе? — възкликна Се’Недра.

— Страхувам се, че той вече няма да бъде твоето бебе — каза навъсено старият вълшебник. — Той ще бъде Торак.

— Или дори нещо по-лошо — добави Белдин. — Ще държи Кълбото в едната си ръка и Сардиона в другата. Ще властва над цялата вселена и не мисля, че ще бъде добър бог.

— Трябва да я спрем! — изкрещя Се’Недра. — Не бива да позволим това да се случи!

— Всъщност тъкмо това е нашата цел, ваше величество — обърна се към нея Сади.

— Какво още пишеше там, татко? — попита Поулгара.

— Споменава се и друго нещо за Зандрамас, нещо, което ми звучи твърде неясно. Поради някаква непонятна причина в тялото й постепенно се появява особена светлина. Капитанът, който я е превозил до Селда, зърнал ръката й. Каза, че под кожата на Зандрамас забелязал движещи се искри. В пророчествата пишеше, че ще се случи тъкмо така.

— Какво означава това? — попита Дурник.

— Нямам представа — призна Белгарат, погледна Гарион и помръдна пръстите си едва забележимо: „Не мисля, че трябва да казваме на Се’Недра какво пишеше в книгата за нея.“

Гарион поклати глава и каза:

— Както и да е, ще се наложи да отидем в Кел.

— В Кел? — възкликна Поулгара разтревожено. — Защо?

— Копието на Малореанските евангелия, съхранявано от пророците в Кел, посочва точно къде се намира мястото, което търсим. Ако отидем в Кел, ще имаме възможност да стигнем там за последната среща преди Зандрамас.

— Това би било добре — отбеляза Силк. — Вече взе да ми омръзва все да тичаме по петите на тази жена.

— Но така ще загубим следите й — възрази Се’Недра.

— Виж какво, момиче — измърмори кисело Белдин. — Ако знаем къде отива Зандрамас, следите й въобще няма да ни трябват. Просто ще отидем до Мястото, което вече не съществува и ще я чакаме да се появи.

Поулгара прегърна Се’Недра по-силно, сякаш се стремеше да я защити.

— Бъди мил с нея, Белдин. Тя беше достатъчно смела и те целуна в къщата на ерцхерцога. Смятам, че това е било истински удар за сетивата й.

— Много забавно, Поул. — Грозният гърбав магьосник започна да се чеше с все сили под мишницата.

— Имаше ли още, татко? — попита Поулгара.

— Торак беше написал нещо на Гарион — отвърна Белгарат. — То е твърде мрачно, но се оказва, че дори богът с обезобразеното лице е знаел колко лошо ще стане по целия свят, ако Зандрамас победи. Торак казва на Гарион да я спре на всяка цена.

— Бездруго ще го сторя — рече тихо Гарион. — Не се нуждая от наставленията на Торак.

— Срещу кого ще бъдем изправени в Пелдан? — обърна се Белгарат към Силк.

— Предполагам, че неприятелите ни ще бъдат повече, отколкото във Воресебо и Ренгел.

— Как най-бързо можем да стигнем до Кел? — попита Дурник.

— Трябва да прекосим протектората Ликандия — отвърна Силк. — Най-краткият път там минава през Пелдан и Даршива, след това продължава надолу, прекосявайки планините.

— А какво ще кажете за Гандахар? — попита Сади. — Можем да избегнем всички неприятности, ако отплаваме на юг и минем оттам. — Сади изглеждаше някак странно в панталони и туника, пристегната на кръста с колан. Без пъстроцветната си роба приличаше повече на обикновен мъж, отколкото на евнух. Ала черепът му беше обръснат току-що.

Силк поклати глава.

— В Гандахар има само джунгли, Сади. Човек трябва да си пробива път с брадва в ръка.

— Джунглите не са толкова страшно нещо, Келдар.

— Напротив. Наистина са неприятни, особено ако човек бърза за някъде.

— Не можеш ли да повикаш на помощ войниците си? — попита Велвет.

— Мога — отговори Силк. — Но не съм сигурен дали ще могат да ни подкрепят. Ветер каза, че в Даршива гъмжи от гролими и войници на Зандрамас, а в Пелдан от години цари пълен безпорядък. Войниците ми наистина са добри, но не чак толкова. — Драснианецът погледна Белгарат. — Страхувам се, че в козината ти отново ще се забият много бодили и репеи, докато бродиш като вълк сред неприятелите си, приятелю.

— Защо просто не пренебрегнем следата? — попита Гарион. — Нека тръгнем направо към Кел.

Белгарат подръпна лявото си ухо.

— Подозирам, че бездруго дирята на Зандрамас води към Кел — рече той. — Както знаете, тя също е прочела Пророчествата от Ашаба. Известно й е, че Кел е единственото място, откъдето може да получи нужната й информация.

— Кайрадис ще й позволи ли да погледне в Евангелията? — попита Дурник.

— Вероятно. Кайрадис все още не е взела ничия страна и в никакъв случай няма избраник.

Гарион стана и каза:

— Ще изляза на палубата. Трябва да обмисля нещо и морският въздух ще ми помогне да се разведря.

Светлините на Мелцена блещукаха ниско на хоризонта зад тях. Луната оставяше сребриста пътека по повърхността на морето. Капитанът стоеше на задната палуба, стиснал здраво кормилото в силните си ръце.

— Не е ли трудно да определяш посоката нощем? — попита го Гарион.

— Не — отговори капитанът и посочи нощното небе. — Сезоните идват и си отиват, но звездите винаги са едни и същи.

— Всъщност да — рече Гарион. — Да се надяваме, че винаги ще е така.

След това отиде на носа на кораба, загледа се напред и се замисли дълбоко.

А после усети, че тя е до него. Разбра го просто от уханието, което познаваше от най-ранно детство, от ведрото спокойствие, лъхащо от нейното присъствие. И се върна в спомените си. Стори му се, че винаги е знаел къде точно се намира тя. Дори и в най-тъмните нощи, когато се събуждаше от сън в непозната стая, в чужд град, можеше да посочи безпогрешно мястото, където бе тя. Капитанът на кораба беше насочван от небесните светила, но звездата, която водеше Гарион през целия му живот, не беше някакъв далечен проблясък върху кадифената мантия на нощта, тя беше много по-близо и той я намираше винаги, когато му беше необходима.

— Какво те безпокои, Гарион? — попита вълшебницата и сложи нежно ръка на рамото му.

— Чувам гласа му, лельо Поул — гласа на Торак. Той ме е мразил хиляди години дори преди да се родя. Дори е знаел името ми.

— Гарион — съвсем спокойно каза тя. — Вселената е знаела името ти преди тази луна над главите ни да изплува от нищото. Цели съзвездия са чакали да се появиш след сътворението на света.

— Аз не съм искал това, лельо Поул.

— На някои от нас не е позволено да избират, Гарион. Има неща, които трябва да бъдат направени, и определени хора, които следва да ги извършат. Съвсем е просто.

Той се усмихна тъжно и нежно докосна снежнобелия кичур над челото й. И за последен път през живота си й зададе въпроса, стоящ на устните му, откакто беше малко момче.

— Защо аз, лельо Поул? Защо тъкмо аз?

— Можеш ли да се досетиш за някой друг човек, на когото би поверил тази работа, Гарион?

Той наистина не беше подготвен за такъв въпрос. Думите й го поразиха с абсолютната си простота. Най-сетне кралят на Рива разбра всичко.

— Не — въздъхна той. — Не бих могъл. Въпреки това ми се струва малко нечестно. Дори не са ме попитали.

— Нито пък мен, Гарион — отвърна тя. — Но не е нужно да ни питат, нали? Ние сме родени със знанието за онова, което трябва да извършим. — Тя го прегърна. — Толкова се гордея с теб, Гарион.

Той се засмя, без да крие иронията си.

— Е, в края на краищата не станах чак толкова лош. Поне мога да си обувам обувките, без да слагам дясната на левия крак, нали?

— Нямаш представа колко време ми беше необходимо, докато ти обясня това — отвърна тя и също се засмя. — Ти беше добро момче, Гарион, но никога не слушаше. Дори Рундориг ме слушаше. Обикновено не ме разбираше, но слушаше.

— Понякога ми липсва. И Доруун и Зубрет също. — Гарион замълча за миг. — Те ожениха ли се? Имам предвид Рундориг и Зубрет.

— О, да. Преди много години. Зубрет има много деца — пет, може би дори повече. Всяка есен ми пращаше съобщение и се връщах във фермата на Фалдор да помагам при раждането на следващото и бебе.

— Наистина ли? — попито удивено Гарион.

— Не бих позволила на никого другиго да го направи. Зубрет и аз имахме различни мнения по някои въпроси, но я обичам много.

— Тя щастлива ли е?

— Мисля, че да. Човек може да се справи лесно с Рундориг, а и около нея има предостатъчно деца, за които да мисли. — Вълшебницата го огледа критично. — Оправи ли ти се настроението?

— Чувствам се по-добре — отвърна Гарион. — Винаги се чувствам добре, когато си до мен.

— Много мило от твоя страна.

— Дядо каза ли ти какво пишеше за Се’Недра?

— Да — отвърна тя. — Ще я наблюдавам внимателно. Защо не слезем долу? Следващите няколко седмици сигурно ще са изтощителни, така че трябва да спим колкото се може повече, докато можем.

Крайбрежието на Пелдан беше обвито в мъгла точно както беше казал капитан Кадиан. Сигналните огньове, които горяха на крепостните стени на Селда, наистина се оказаха добри ориентири.

— На около миля на юг оттук има рибарско селище, ваше височество — каза капитанът на Силк. — Сега е изоставено заради размириците, но наблизо има кей — или поне имаше, когато плавах за последен път край този бряг. Там ще можем да свалим конете.

— Отлично, капитане — отвърна Силк.

Щом слязоха на брега, Гарион веднага оседла Кретиен, яхна го и пое покрай брега. Измина около миля и половина и долови познато усещане — мечът го тласкаше по следата на Зандрамас. Обърна коня и се върна при другарите си.

— Откри ли следите й? — попита напрегнато Се’Недра.

— Да — отвърна той, погледна дядо си и попита: — Е? Ще тръгваме ли за Кел, или ще направим нещо друго?

Белгарат се почеса по брадата и погледна първо Белдин, а след това Поулгара.

— Следата води към вътрешността на страната, нали? — попита Белдин.

— Да — каза Гарион.

— Значи все още не е нужно да взимаме такова решение — каза гърбавият магьосник. — Докато Зандрамас върви в същата посока като нас, ще продължим да я следваме. Ако се отклони, ще решим какво да предприемем.

— Това е разумно, татко — съгласи се Поулгара.

— Добре тогава — каза старият вълшебник. — Мъглата ще ни прикрива не по-зле от тъмнината. Първо да стигнем до следата, пък после Гарион, Поул и аз ще отидем на разузнаване.

Тръгнаха покрай брега след Гарион и скоро мечът разтърси ръката на краля на Рива и посочи навътре към сушата.

— Мисля, че ще можем да стопим преднината й — отбеляза Сади.

— Защо смяташ така? — попита Силк.

— Тя е дошла на брега с лодка — отвърна евнухът, — така че няма коне.

— Това не е никаква пречка за нея, Сади — каза Поулгара. — Тя е гролим и може да общува с подчинените си от големи разстояния. Сигурна съм, че се е снабдила с коне не повече от час, след като е слязла на сушата.

— От време на време забравям това — призна евнухът. — За нас е твърде удобно да имаме подобно предимство, но нещата не изглеждат толкова добре, когато и другата страна разполага с него.

Белгарат скочи от коня си и каза:

— Ела, Гарион. Ти също, Поулгара. — Вълшебникът погледна към Дурник и добави: — Ще поддържаме връзка с теб.

Гарион хвана Поулгара за ръката и двамата тръгнаха след Белгарат.

— Достатъчно се отдалечихме — каза старият вълшебник и спря. — Хайде сега да се преобразим, а след това аз и Гарион ще отидем на разузнаване напред. Поулгара, опитай се да не изпускаш от поглед останалите. Не искам да се изгубят в тази мъгла.

— Да, татко — отвърна тя, след това проблесна и се превърна в снежнобяла сова.

Гарион си представи образа, който желаеше да приеме, съсредоточи волята си и още веднъж изпита странното чувство, че се стопява в пространството. После провери внимателно дали има всичко необходимо — веднъж, когато бе променил образа си набързо, беше забравил опашката.

„Спри да си се възхищаваш — чу се гласът на Белгарат в тишината на съзнанието му. — Имаме работа.“

„Просто исках да се уверя, че всичките ми крайници са си на мястото, дядо.“

„Да тръгваме. Няма да виждаш добре в мъглата, така че използвай носа си.“

Поулгара беше кацнала на един бял като кост клон на довлечен от вълните дънер и внимателно почистваше с извитата си човка снежнобелите пера на крилете си.

Белгарат и Гарион затичаха с големи скокове сред мъглата.

„Денят ще е влажен“ — отбеляза мислено Гарион, докато тичаше до големия сребрист вълк.

„Козината ти няма да се стопи.“

„Знам, но ми е студено на лапите, когато ги намокря“.

„Ще кажа на Дурник да ти направи някакви обувчици.“

„Това са глупости, дядо“ — отвърна възмутено Гарион.

„Пред нас има хора — рече Белгарат и подуши въздуха. — Кажи на леля си.“

Разделиха се и продължиха напред пред високата мокра трева.

„Лельо Поул.“

„Да, скъпи?“

„Кажи на Дурник и останалите да спрат. Пред нас има някакви непознати.“

„Добре, Гарион. Бъдете внимателни.“

Гарион се промъкваше през влажната трева, снишил предпазливо гръб.

— Тая мъгла няма ли да се вдигне? — чу се сърдит мъжки глас от лявата му страна.

— През пролетта тук винаги е мъгливо — отговори друг глас.

— Сега не е пролет.

— Тук е пролет. Нали сме на юг от екватора. Сезоните настъпват в ред обратен на онзи, с които сме свикнали.

— Глупава работа.

— Не съм го измислил аз. Обърни се към боговете, ако не ти се нрави и искаш да се оплачеш.

Дълго време никой не наруши тишината. После първият глас попита:

— Хрътките откриха ли нещо?

— Много е трудно да подушиш нечия следа след като са минали три дни — дори и за хрътките. Мъглата и влагата още повече усложняват нещата.

Гарион замръзна и изпрати мисълта си през мъглата.

„Дядо!“

„Не крещи.“

„Пред нас има двама мъже, които си говорят. Водят хрътки и също се опитват да намерят следата.“

„Поул — мисълта на стария вълшебник изплющя като удар на камшик. — Ела веднага!“

„Да, татко“.

Вълшебницата се появи след няколко мига, които се проточиха дълги и безконечни като часове.

„Вляво от нас има няколко мъже — съобщи Белгарат. — Мисля, че е много вероятно да са гролими. Иди да ги огледаш. И внимавай.“

„Добре“ — отвърна тя. Мекият плясък на крилете й прозвуча сред мъглата, след това отново започна дълго, тягостно очакване.

Изведнъж гласът й отново прозвуча съвсем ясно:

„Имаше право, татко — рече тя. — Чандими са.“

„Урвон“ — изръмжа Белгарат.

„Вероятно и Нахаз е с него“. — добави Поулгара.

„Това усложнява нещата — рече възрастният мъж. — Хайде да се върнем и да поговорим с другите. Може би ще се наложи да вземем решение по-скоро, отколкото си мислеше Белдин.“

10

Вечерта, спускаща се над мрачния бряг, променяше цвета на мъглата от бял в сив.

— Е, добре — рече Белдин, след като Белгарат разказа какво има пред тях. — Щом хората и хрътките на чандимите се опитват да открият следата на Зандрамас — каквато е и нашата цел, — рано или късно ще се сблъскаме с тях.

— И преди сме се справяли с тях — изтъкна Силк.

— Съгласен съм — отговори Белдин. — Но защо да рискуваме, след като не се налага? Сега следата на Зандрамас не е важна за нас. Трябва да отидем в Кел — това е основната ни задача.

— Белдин има право — рече Белгарат. — Не е нужно да поемаме рискове за нещо, което вече не е от значение.

— Но сме толкова близо до нея! — възрази Се’Недра.

— Ако започнем да се бием с чандимите и хрътките, скоро няма да сме толкова близо — възрази Белдин.

— Какво най-вероятно ще направи Зандрамас, ако открие, че чандимите я следят? — попита Сади.

— Ще заповяда на всеки свой гролим и войник да се изправят на пътя им — отвърна Поулгара.

— А Урвон ще доведе още войски срещу враговете си, нали?

— Сто на сто — съгласи се Дурник.

— Което означава, че тук съвсем скоро ще бъде излъчен победителят между тях — въпреки че нито Зандрамас, нито Урвон биха избрали тъкмо този бряг за решаващия сблъсък.

— Какво искаш да кажеш, Сади? — попита Силк.

— Ако Урвон и Зандрамас съсредоточат всичките си усилия в битката помежду си, едва ли ще обръщат особено внимание на нас, нали? И ние просто трябва да тръгнем към Кел.

— Какво има на юг от нас? — обърна се Белдин към Силк.

— Нищо съществено. — Силк сви рамене. — Поне докато стигнем до Гандахар.

— Но на север оттук има някакъв град, нали?

— Да. Селда — отвърна Силк.

— Вероятно Урвон е вече там. Но ако тръгнем на юг, ще избегнем евентуална среща с него — а също и със Зандрамас. Сади има право. Те ще бъдат толкова заети един с друг, че няма да имат време да ни търсят.

— Някой да иска да добави нещо? — попита Белгарат.

— Един хубав пожар може би? — каза Дурник.

— Не те разбирам.

— Около нас всичко е потънало в мъгла — обясни Дурник. — И нощта скоро ще настъпи. Чандимите са пред нас. Нуждаем от нещо, което би могло да отвлече вниманието им, докато се промъкваме покрай тях. По брега има много дървета, изхвърлени от морето. Огньовете на открито в мъгливите нощи осветяват цялото небе, виждат се от няколко мили. Ако накладем няколко огъня, чандимите ще си помислят, че зад гърба им става нещо сериозно, и ще се втурнат назад да проучат случая. Това ще разчисти пътя пред нас.

Белдин потупа ковача по рамото и се изкиска.

— Направила си добър избор, Поул. Такива хора рядко се срещат.

— Да — каза тя. — Знам.

Поеха край брега към изоставеното село.

— Искаш ли аз да свърша всичко, дядо? — предложи Гарион. — Имам предвид да запаля огньовете.

— Не — отвърна вълшебникът. — Аз ще се погрижа за това. Ти, Поул и другите продължавайте напред. Ще ви настигна след малко.

— Искаш ли кремък и огниво? — попита го Дурник.

Белгарат поклати глава и отвърна:

— Ще го направя по друг начин. Искам да накарам чандимите да се вслушат в звуците, които ще предизвикам. Ще видят и огъня. — това би трябвало да привлече вниманието им изцяло. — Вълшебникът закрачи в мъглата към брега.

— Ела, Гарион — каза Поулгара и отметна качулката на наметалото си. — Трябва да отидем на разузнаване.

Двамата се отдалечиха на известно разстояние и отново промениха образите си — той се превърна във вълк, вълшебницата — в птица.

„Нека умът ти бъде непрекъснато нащрек, превърни се цял в слух и души, души! — тихо прозвуча гласът на Поулгара. — Вероятно заради мъглата чандимите ще наблюдават местността с помощта на мислите си, а не с очите.“

„Да, лельо Поул“ — отвърна той и се отдалечи с дълги скокове по плажа. Ходенето по пясъка беше по-различно от това по трева — песъчинките потъваха леко под лапите му и това го бавеше и никак не му харесваше. Гарион измина две мили покрай брега, без да срещне никого, после чу ужасно силен звук и почувства мощна въздушна вълна, напираща откъм гърба му. Потрепери и хвърли поглед назад. Мъглата беше осветена от мрачен оранжев блясък. След това усети силата на втора въздушна вълна, съпроводена от звук, подобен на взрив, а след нея — нов ураганно силен напор на вятъра.

„Това е проява на лош вкус, татко — чу Гарион гласа на Поулгара. — Защо действаш толкова показно?“

„Исках да съм сигурен, че са ме чули“ — отговори възрастният мъж.

„Вероятно са те чули чак в Мал Зет. Идваш ли вече?“

„Първо ще запаля още няколко огньове. Чандимите не са от най-наблюдателните. Освен това пушекът ще попречи на хрътките да надушат дирите ни.“

Последваха още няколко мощни взрива.

„Това ще свърши работа.“ — В мисълта на Белгарат личеше, че е доволен от делото си.

Двадесетина минути по-късно големият сребрист вълк се появи сред мъглата като призрак.

„А, тук ли си? — рече Белгарат на Гарион. — Нека се разделим и продължим напред. Дурник и останалите са точно зад нас.“

„Чандимите отидоха ли до плажа да видят какво става?“

„О, да — Белгарат изплези език — така се смееха всички вълци. — Това наистина разпали любопитството им. Да тръгваме.“

Затичаха. След около час ноздрите на Гарион изведнъж доловиха миризма на кон и ездач и кралят на Рива се насочи с големи скокове натам.

Конникът беше пазач на храма и яздеше на север към гигантските огньове, запалени от Белгарат. Гарион скочи срещу него със страховито ръмжене. Конят изцвили панически, изправи се на задните си крака и хвърли слисания ездач върху купчина побелели от водата дърва, наполовина заровени в пясъка.

„Някакви проблеми?“ — долетя някъде отдалеч мисълта на Белгарат.

„Един пазач на храма — отговори Гарион. — Конят го хвърли и избяга. Мисля, че си е счупил нещо.“

„Сам ли е?“

„Да, дядо. Къде си?“

„Малко по-напред от теб. Тук има гора. Мястото ми изглежда подходящо да поемем на запад. Не мисля, че се налага да изминаваме целия път до Гандахар.“

„Ще кажа на леля Поул да предаде думите ти на Дурник.“

Гарион навлезе сред високите дървета. На едно място мина покрай все още неугасналите въглени на лагерен огън. Лагерът беше изоставен, навсякъде наоколо се забелязваха признаци, че хората са го напуснали бързо. Дълбоко отпечатаните следи в глинестата почва показваха, че ездачите са се насочили в галоп към огньовете на брега.

Гарион продължи да тича напред.

Близо до гората лекият ветрец донесе остра миризма на куче и Гарион спря.

„Дядо — изпрати той бързо мисълта си към Белгарат. — Пред мен има хрътка. Подуших я.“

„Само една ли е?“

„Така мисля. — Той запълзя напред, целият в слух, носът му почти докосваше земята. — Подушвам само една.“

„Стой на място. Идвам веднага.“

Гарион приклекна на задните си крака и зачака. След малко към него се присъедини сребристият вълк.

„Движи ли се?“ — попита Белгарат.

„Не, дядо. Изглежда, стои на място. Мислиш ли, че ще можем да се промъкнем край нея?“

„Ние с теб ще успеем, но не и Дурник и останалите. Слухът и обонянието на хрътките са почти толкова силни, колкото на вълците.“

„Можем ли да я уплашим?“

„Съмнявам се. Тя е по-едра от нас. Дори да успеем, ще извика помощ — а не искаме след нас да се втурне глутница хрътки. Ще се наложи да я убием.“

„Дядо!“ — Гарион се задъха. Не можеше да си обясни защо е така, но мисълта да убият хрътката го потресе дълбоко.

„Зная — съгласи се Белгарат. — Неприятно е, но нямаме друг избор. Тя препречва пътя ни за бягство, а трябва да изчезнем оттук преди да съмне. Сега слушай внимателно. Хрътките са едри, но не са особено подвижни. Аз ще я нападна отпред. Ти изтичай зад нея и прехапи крака й. Знаеш ли как да го направиш?“

Гарион с изненада откри, че знае съвсем точно какво трябва да направи.

„Да“ — отговори той. Не можеше да изрази колко неловко се чувства.

„Добре — продължи Белгарат. — Щом прехапеш сухожилията й, отскочи, защото тя ще се обърне и ще се опита да те нападне. Останалото е моя работа — ще й прегриза гърлото.“

Гарион потръпна. Белгарат не предлагаше битка, а хладнокръвно убийство.

„Да приключим по-бързо тогава“ — каза той наскърбен.

„Не скимти, Гарион. Ще те чуе.“

„Това не ми харесва“ — отвърна Гарион.

„На мен също. Но е единственото нещо, което можем да направим.“

Всичко приключи изненадващо бързо. Хрътката нададе див вой, когато зъбите на Гарион прегризаха сухожилията на задните й крака, после воят се превърна в ужасно хъркане — зъбите на Белгарат се бяха впили в гърлото й. Огромното й черно тяло се сви, предните й лапи започнаха да ровят конвулсивно в пръстта. След това кучето потрепера, отпусна се безсилно на тревата, замря и на негово място се появи гролим с разкъсано гърло.

„Не знаех, че могат да се преобразяват“ — рече Гарион, опитвайки се да преодолее обзелото го отвращение.

„Понякога го правят. — След това Белгарат изпрати мисълта си към дъщеря си. — Вече е чисто, Поул. Кажи на Дурник, че може да продължи заедно с останалите.“

Когато мъглата порозовя от зората, се подслониха в едно разрушено село. От някои къщи все още се издигаше дим.

— Мисля, че можем да рискуваме да запалим огън — каза Дурник.

— Топлата закуска няма да ни навреди — съгласи се Поулгара. — Скоро няма да имаме възможност за друга такава. Ето там — добави вълшебницата. — Да отидем в онази къща, или поне в онова, което е останало от нея.

— Почакай един момент, Дурник — рече Белгарат. — Би ли превел нещо? — Той погледна към Тот. — Допускам, че знаеш как да стигнем оттук до Кел? — обърна се вълшебникът към глухонемия гигант.

Тот намести пъстрото вълнено одеяло на рамото си и кимна.

— В Мелцена чухме, че пророците от Кел са затворили града — продължи старият вълшебник. — Нас ще пуснат ли да влезем?

Тот направи няколко от жестовете, с които си служеше.

— Казва, че това не е никакъв проблем, поне докато Кайрадис е в Кел — преведе Дурник. — Тя ще помоли другите пророци да ни пуснат в града.

— Значи тя е там? — попита Белгарат.

Този път жестовете дойдоха почти светкавично.

— Не можах да те разбера — каза Дурник на приятеля си. Глухонемият гигант пак замаха с ръце, но този път по-бавно.

Ковачът се навъси.

— Доста е сложно, Белгарат — подхвана той. — Доколкото го разбирам, Кайрадис е там, но и едновременно с това не е — както стана, когато видяхме Зандрамас. Кайрадис може да бъде на няколко различни места и в различно време.

— Виж ти колко интересно! — намеси се Белдин. — А Тот спомена ли къде се намират тези други места и времена?

— Не. Мисля, че би предпочел да не го прави.

— Е, ще уважим желанието му — рече Белгарат.

— Аз пък ще уважа любопитството си — каза Белдин, махна няколко клечки от брадата си и посочи към небето. — Отивам там — добави гърбавият вълшебник. — Мисля, че трябва да знаем докъде се простира тази мъгла и на какво ще се натъкнем, след като излезем от нея. — После разпери ръце, проблесна и излетя.

Дурник влезе в срутената къща и запали огън, а Силк и Сади излязоха да обиколят разрушеното село. След малко се върнаха — водеха един мършав мелцен, облечен в кафява роба.

— Криеше се в едно мазе — каза Силк.

Мъжът трепереше, очите му се стрелкаха диво.

— Как се казваш? — попита го Белгарат.

Човекът се вгледа втренчено в него, сякаш не го беше разбрал.

— Мисля, че не е съвсем на себе си — рече Силк. — Не каза нито дума през целия път дотук.

— Имаш ли някакво лекарство, което може да го успокои? — попита Белгарат Сади.

— Да, древни. — Евнухът извади малко шишенце, пълно с кехлибарена течност, взе една чаша, наля в нея вода, внимателно прибави няколко капки от кехлибарената течност и я разбърка. — Хайде, изпий това — каза той на треперещия човек.

Мъжът взе чашата и я пресуши на няколко шумни глътки.

— Трябва да изчакаме малко — каза Сади на Белгарат.

Уплашеният човек престана да трепери.

— По-добре ли си вече, приятелю? — попита го Сади.

— Д-да — отговори мъжът и си пое дълбоко дъх. — Много ви благодаря. Имате ли нещо за ядене? Умирам от глад.

Поулгара му даде хляб и сирене и каза:

— Хапни, докато стане яденето.

— Благодаря. — Той се нахвърли върху храната с вълчи апетит.

— Изглежда, си преживял доста неприятности през последните дни — рече Силк.

— Да — отговори му мелценът с пълна уста.

— Как се казваш?

— Наброс. Аз съм от Бюрото по пътищата.

— Откога си в Пелдан?

— От цяла вечност. Сигурно ще станат двадесет години.

— Какво е станало тук? — Силк посочи разрушените къщи.

— Пълен хаос — отговори Наброс. — Вече няколко години царят безредици, а миналия месец Зандрамас присъедини Пелдан към своите владения.

— Как го е направила? Чух, че била някъде в западната част на континента.

— И аз мислех така. Може би е заповядала на генералите си да го направят. Никой не я е виждал от няколко години.

— Изглежда, разполагаш с добра информация за положението в страната, Наброс — каза Силк.

Мъжът сви рамене.

— Така е, когато си чиновник. — Той се усмихна малко тъжно. — Понякога си мисля, че прекарваме повече време в клюки, отколкото в истинска работа.

— Да си чувал нещо за Зандрамас напоследък? — попита Белгарат.

— Всъщност да — отговори мелценът и почеса небръснатата брадичка. — Точно преди да замина от Селда, един приятел от Бюрото за търговия се отби при мен и ми разправи за плъзналите навред слухове — щяло да има коронация в Хемил, столицата на Даршива. Щели да короняса някакъв ерцхерцог от Мелцена за император на Малореа.

— Но Малореа си има император — възрази Велвет.

— Да, знам. Но моят приятел от Бюрото по търговия е много умен. Разви много интересни идеи и ми разкри какво планирали да направят. Кал Закат престоя много години в Ктхол Мургос, но наскоро се върна в Мал Зет, нали така? По-голямата част от армията му е все още на запад, така че той не разполага с много войници. Зандрамас, изглежда, подготвя тази коронация с цел да разгневи императора и той да предприеме някаква необмислена стъпка, Предполагам, че се надява да го подмами извън Мал Зет и нейните войски ще го нападнат извън столицата. Ако успее да го убие, ерцхерцогът от Мелцена ще стане император.

— С каква цел предприема всичко това? — попита Силк.

— Чували сте за Урвон, нали?

— Ученикът на Торак ли?

— Същият. Векове наред той е бил затворен в Мал Яска, но онова, което ставаше в тази част на света, го накара да напусне своята столица. Всичко е заради Зандрамас. Тя го е предизвикала. Както и да е, Урвон обикаля Каранда и събира огромна армия. Карандите вярват, че води със себе си демони да му помагат. Разбира се, това са глупости, ала карандите биха повярвали на всичко. Ето защо на Зандрамас й трябва нов император. Тя иска да върне малореанската армия в Ктхол Мургос, за да спре войските на Урвон. В противен случай той ще разруши всичко, за което е работила. — Мелценът, който изненадващо бе станал твърде разговорлив, въздъхна дълбоко и главата му започна да клюма.

— Ей сега ще заспи — промърмори Сади на Белгарат.

— Нищо — отговори старият вълшебник. — Разбрах всичко, което ми беше необходимо.

— Аз обаче не — обади се Поулгара решително. — Има някои неща, които ме интересуват. — Тя отиде до дремещия мъж и докосна с ръка лицето му. Очите му се отвориха и той погледна към нея с безизразен поглед. — Какво още знаеш за Зандрамас? — попита го тя. — Бих искала да науча цялата й история. Как е придобила толкова много сила и власт?

— Разказът е твърде дълъг, милейди.

— Имаме време.

Наброс разтърка очите си и се прозя.

— Значи така — каза той сякаш на себе си. — Как започна всичко? — Той въздъхна. — Дойдох тук, в Пелдан, преди двадесет години. Бях млад, започвах работа и много исках да се представя добре. Пелдан наистина не е чак толкова лошо място. Естествено, имахме гролими, но Мал Яска е много далеч оттук и те никак не приличаха на Урвон и на хората му. Нашите гролими не приемаха религията си особено сериозно. Торак спеше, а Урвон не се интересуваше какво става тук, в затънтените провинциални земи. Но положението в Даршива беше съвсем различни. Имаше някакви ожесточени диспути в храма в Хемил и всичко приключи с кръвопролитие. — Наброс се усмихна. — Това беше един от малкото случаи, когато гролимите използваха оръжието си за нещо наистина полезно. Крайният резултат от всички размирици беше, че новият върховен жрец Нарадас постави храма в Хемил под свой контрол.

— Да — рече Поулгара. — Чували сме за него.

— Всъщност аз никога не съм го виждал, но са ми казвали, че очите му били много странни. Както и да е, сред неговите последователи била и младата жрица Зандрамас. Тогава сигурно е била само на шестнадесет години. Била много красива, така казват. Нарадас въведе отново старите религиозни ритуали и олтарът на храма в Хемил отново бе оплискан с кръв. — Мелценът потрепери. — Изглежда, младата жрица е била най-ревностната участничка в жертвоприношенията на гролимите — може би защото е била обладана от прекомерен фанатизъм, от вродена жестокост или пък защото е разбрала, че това е най-добрият начин да привлече вниманието на новия върховен жрец. Казват и че попаднала на някакъв пасаж от Книгата на Торак, според който обредите в жертвоприношенията трябвало да бъдат изпълнявани от голи жрици, и понеже имала зашеметяваща фигура, комбинацията от пролятата кръв и нейната голота окончателно покорила Нарадас. Не знам обаче дали нещата, ставали в светилището на храма, трябва да бъдат описвани в присъствието на дами…

— Смятам, че можем да пропуснем тази част, Наброс — каза строго Поулгара, поглеждайки към Ерионд.

— Както и да е — продължи мъжът, — всички гролими се кълнат, че са магьосници, но доколкото зная, тези в Даршива не са особено изкусни. Нарадас можеше да прави някои неща, но повечето от неговите последователи прибягваха до шарлатанство, нали разбирате? Малко след като Нарадас се бе утвърдил, разбрахме, че Торак бил убит. Върховният жрец и неговите подчинени изпаднали в непреодолимо отчаяние, но със Зандрамас се случило друго. Тя излязла от храма като зашеметена. Приятелят ми от Бюрото по търговията бил там и я видял. Очите й се взирали с празен поглед в пространството, а на лицето й било изписано нечовешко въодушевление. Щом излязла от града, тя се съблякла и влязла гола в гората.

— После я забелязали в пустошта близо до границата с Ликандия — продължи Наброс. — Обикновено бягала, но друг път започвала да говори на някакъв език, който никой не можел да разбере. Изслушвали я — може би защото все още не успявала да си намери дрехи. Един ден преди няколко години се появила на портите на Хемил. Носела черна гролимска роба и изглеждала съвсем нормална. Отишла в храма при Нарадас. В своето отчаяние върховният първосвещеник се бил отдал на най-долен разврат, но след като поговорил със Зандрамас насаме, се върнал към предишния си начин на живот. Оттогава Нарадас е неин последовател и изпълнява всичко, което тя му заповяда. Зандрамас прекарала известно време в храма, а после започнала да обикаля Даршива. Отначало приказвала само с гролими, но след време започнала да говори и с обикновени хора. Винаги им казвала едно и също — че новият бог на ангараките идва. Когато новините за дейността на Зандрамас стигнали до Мал Яека, Урвон изпратил няколко много могъщи гролими да я спрат. Не зная какво й се е случило там, в онази пустош, но каквото и да е то, тя била изпълнена с огромна сила. Щом гролимите на Урвон се опитали да прекъснат проповедите й, тя просто ги заличила от лицето на земята.

— Заличила? — възкликна Белгарат учудено.

— Това е единствената дума, която бих могъл да употребя. Зандрамас унищожила някои от тях с огън, други били разкъсани на парчета от светкавици, появили се от ясно небе. Дори разцепила земята и хвърлила петима гролими в зейналата яма, а след това затворила пукнатината над тях. Оттогава Урвон започнал да се отнася към Зандрамас много сериозно. Изпращал все повече и повече гролими от Даршива, но тя ги унищожавала. Тези от тях, които предпочели да я последват, били възнаградени с истинска магьосническа сила и вече не трябвало да прибягват до различни номера.

— А какво станало с онези, които не го направили?

— Никой от тях не оцелял. Някои гролими се опитали да я измамят, преструвайки се, че приемат учението й, но мисля, че тя можела да чете мислите им и предприела съответни действия срещу тях. Ала това вероятно не е било необходимо, защото Зандрамас говорела толкова въодушевено, че никой не можел да отхвърли думите й. И скоро всички — и гролими, и светски люде от Даршива — пълзели в краката й.

— Тя отишла на север от Даршива, в Ренгел и Воресебо, и спечелила за своята религия цели тълпи поклонници — продължи той. — Първосвещеникът Нарадас я следвал сляпо навсякъде. Той също бил красноречив и почти толкова могъщ, колкото Зандрамас. Поради някаква неизвестна за мен причина досега тя не желаеше да преминава река Маган.

— Добре — рече Поулгара. — Тя е спечелила Ренгел и Воресебо. И после?

— Не мога да кажа. — Наброс сви рамене. — Преди три години двамата с Нарадас изчезнаха някъде. Мисля, че са отишли на запад, но не съм сигурен в това. Последното нещо, което съобщила на тълпите свои последователи, било, че тя ще бъде жената на новия бог, за когото проповядвала. След това, преди месец, нейните войски пресякоха река Маган и нахлуха в Пелдан. Това е всичко, което зная.

— Благодаря ти, Наброс — рече Поулгара. — Защо не поспиш сега? Ще ти запазя нещо за закуска.

Наброс въздъхна, клепачите му се затвориха и след миг той вече спеше дълбоко. Поулгара внимателно го зави с едно одеяло.

— Сега всичко започва да се изяснява, нали? — каза Белгарат. — Когато Торак умря, Черният дух се е вселил в Зандрамас и я е направил Детето на Мрака. Това се е случило в онази пустош.

Се’Недра си мърмореше нещо под нос. Очите й проблясваха опасно, лицето й изглеждаше гневно.

— По-добре направи нещо за това, древни — каза тя заплашително на Белгарат.

— За кое? — погледна я той изумено.

— Чу думите на този мъж. Той ни каза, че Зандрамас възнамерява да стане невестата на новия бог.

— Да — отговори и той меко. — Чух го.

— Няма да позволиш това да се случи, нали?

— Не, не съм помислял подобно нещо. Но защо си толкова разстроена, Се’Недра?

Очите й заблестяха.

— Не искам Зандрамас да ми бъде снаха — заяви тя разгорещено. — Каквото ще да става, само това не!

Той се вгледа в нея за миг и след това се засмя.

11.

Следобед, когато бледият диск на слънцето започна да пробива мъглата, Белдин се върна и съобщи:

— На около левга на запад няма никаква мъгла.

— Забеляза ли някакво движение? — попита го Белгарат.

— Не особено силно — отговори гърбавият магьосник. — Няколко отряда войници са поели на север. Иначе полето е празно като душата на търговец. Извинявай, Келдар, но това е израз, древен като самия свят.

— Няма нищо, Белдин — прости му Силк благородно. — Тези малки грешки на езика се срещат често при хората в напреднала възраст.

Белдин го изгледа накриво и след това продължи:

— Селата пред нас изглеждат изоставени и повечето са разрушени. Бих казал, че обитателите им са избягали. — Той погледна спящия мелцен. — Кой е този?

— От Бюрото по пътищата — отговори Белгарат. — Силк го намери скрит в едно мазе.

— Наистина ли толкова му се спеше?

— Сади му даде нещо за успокоение на нервите.

— Бих казал, че лекарството има доста добър ефект. Изглежда доста спокоен.

— Искаш ли да похапнеш? — попита го Поулгара.

— Благодаря ти, Поул, но преди около час си хванах един тлъст заек. — Белдин се обърна към Белгарат. — Мисля, че трябва да продължим да пътуваме през нощта. Пред нас наистина няма много войска, но войниците могат да ни създадат неприятности.

— Имаш ли някаква представа какви са?

— Не бяха нито пазачи на храма, нито каранди. Предполагам, че са хора на Зандрамас или пък от кралската армия на Пелдан. Но каквито и да са, отиват на север към мястото на предстоящата битка.

— Добре — каза Белгарат, — ще пътуваме през нощта — поне докато отминем войниците.

Тази нощ се движиха със задоволително висока скорост. Пресякоха горите и заобиколиха огньовете в равнината отдалеко. После, точно преди разсъмване, Белгарат и Гарион спряха на върха на нисък хълм и погледнаха надолу към един войнишки лагер, очевидно по-голям от онези, покрай които вече бяха минали.

— Трябва да е цял батальон, дядо — каза Гарион, — Вече сме изправени пред сериозен проблем. Околността става равнинна. Това е единственият хълм на мили наоколо, пък и растителността не е гъста. Колкото и да се крием, ще ни видят.

— Хайде да се върнем и да се посъветваме с останалите — изсумтя Белгарат.

— Няма смисъл да рискуваме, татко — рече Поулгара, когато двамата разказаха какво са видели. — По-добре да се върнем няколко мили и да изчакаме да си вдигнат лагера.

— Готвачите приготвяха ли вече закуската? — попита Сади.

— Да — отговори Гарион. — Усещаше се отдалече — овесена каша и бекон.

— Преди закуска няма да има много движение в лагера, нито пък ще изпращат разузнавачи, нали?

— Не — отвърна кралят на Рива, — Войниците стават сърдити и груби, ако ги накараш да маршируват преди да си ги нахранил.

— А всички ли часовои носеха стандартни военни пелерини като моята? — и той подръпна наметката си.

— Да, поне тези, които видях — отговори Гарион.

— Защо не ги посетим, принц Келдар? — предложи евнухът.

— Какво си намислил? — попита го Силк подозрително.

— Не смяташ ли, че овесената каша е твърде безвкусна храна? Аз имам някои подправки, с чиято помощ тя ще стане много по-апетитна. Можем да минем през лагера като двама обикновени часовои, които току-що са били сменени и отиват да закусят. Няма да ми е много трудно да сложа в чайниците нужната подправка.

Силк се засмя.

— Никаква отрова — заяви твърдо Белгарат.

— Нямах пред вид отрова, древни — възрази Сади. — Не поради някакви морални подбуди, забележете, а защото войниците ще станат подозрителни, когато лицата на сътрапезниците им пребледнеят и съседите им по маса започнат да рухват на земята. Намислил съм нещо много по-хубаво. Войниците ще бъдат извън себе си от щастие за малко, а след това ще заспят дълбоко.

— За колко време по-точно? — попита Силк.

— Няколко дни — сви рамене Сади. — Най-много седмица.

Силк подсвирна.

— Сигурен ли си, че това е безопасно за тях?

— Е, има известна опасност, но само за хора със слабо сърце. И аз съм използвал това лекарство при нужда, когато съм бил твърде уморен. Ще тръгваме ли?

— Двамата, които нямат нищо общо с моралните ценности се обединиха — подхвърли Белгарат.

Около час по-късно дребничкият драснианец и евнухът се върнаха.

— Сега можем да минем направо през лагера им, без да се излагаме на никаква опасност — докладва Сади. — На около левга по-нататък се издига верига невисоки хълмове, където можем да се подслоним до падането на нощта.

— Имахте ли някакви проблеми? — попита Велвет.

— Съвсем не — усмихна се доволно Силк. — Сади е много добър в тези работи.

— Всичко това е постигнато с много практика, драги ми Келдар — каза Сади. — През живота си съм упоил и дори отровил твърде много хора — засмя се той тъжно. — Веднъж дадох банкет на група мои врагове. Нито един от тях не ме забеляза, докато слагах отровата в супата, а нийсанците са много наблюдателни, що се отнася до такива работи.

— Не станаха ли подозрителни, когато ти самият дори не вкуси от супата? — попита го Велвет с искрено любопитство.

— Ала аз ядох, Лизел. Но преди това цяла седмица поглъщах малки дози противоотрова. Имаше отвратителен вкус. — Той сви рамене. — Отровата обаче беше много вкусна! Някои от гостите ми дори похвалиха супата, когато си тръгваха. — Евнухът въздъхна. — Това беше в добрите стари времена — добави тъжно той.

— Мисля, че ще можем да продължим със спомените и по-късно — рече Белгарат. — Сега да се опитаме да стигнем до онези хълмове, преди слънцето да се е вдигнало високо.

В лагера на войниците цареше тишина, нарушавана от време на време от леко похъркване. Всички спяха дълбоко, все още щастливо усмихнати.

През следващата нощ небето беше облачно и въздухът миришеше силно на дъжд. Гарион и Белгарат с лекота откриваха войсковите лагери, намиращи се на пътя им. Подслушаха няколко откъслечни разговора и разбраха, че войските са част от кралската армия на Пелдан и се насочват към мястото на предстоящата битка с огромно нежелание. Сутринта Гарион и дядо му се върнаха и се присъединиха към приятелите си. Поулгара летеше безшумно над тях.

— Звукът си е звук — приказваше упорито Дурник на Белдин, докато двамата яздеха един до друг.

— Но щом никой не го чуе, как можем да твърдим, че наистина е звук? — възрази гърбавият магьосник.

Белгарат се превърна отново в човек.

— Става дума за онзи шум в гората, нали? — каза той с неприкрито отвращение.

Белгарат вдигна рамене.

— Все трябва да започнем отнякъде, нали?

— Не можа ли да измислиш нещо друго? Спорили сме по този въпрос хиляди години и вече си мислех, че ти е омръзнало.

— За какво става дума? — попита Поулгара.

— Белдин и Дурник обсъждат един много стар, омръзнал на всички въпрос — изсумтя Белгарат. — Ако в гората се чува шум, но няма никой, който го чува, това звук ли е наистина?

— Разбира се, че е звук — отговори тя спокойно.

— Как стигна до това заключение? — попита я Белдин.

— Никъде на света няма абсолютно празно място. Винаги има все някакви същества — животни, насекоми, птици — те също чуват.

— Но ако нямаше? Ако гората беше наистина празна?

— Защо трябва да си губим времето, приказвайки за невъзможни неща?

Той се втренчи в нея с истинско безсилие.

— Не само това — добави Се’Недра малко самодоволно. — Вие говорите за гората, а в нея има дървета. Те също могат да чуват, нали знаете?

— Защо всички са против мен? — възкликна Белдин.

— Защото грешиш — усмихна се Поулгара.

— Греша ли? — зафуча той, хвърляйки слюнки на всички страни. — Аз?

— На всички ни се случва да допускаме грешки. Хайде сега да похапнем.

Докато се хранеха, слънцето се издигна на хоризонта и Белгарат вдигна глава и присви очи срещу него.

— Не сме виждали никакви войници от полунощ — рече той — и всички отряди, които срещнахме досега, са от кралската армия на Пелдан. Няма защо да се притесняваме от тях — затова смятам, че не е опасно да продължим да яздим известно време в ранния предиобед. — Той погледна към Силк. — Още колко остава до границата на Даршива?

— Не е далече, но пък и ние не се движим бързо. Пролет е, нощите стават по-къси, освен това губим много време да заобикаляме войниците. — Дребничкият драснианец се намръщи. — На границата сигурно ще се сблъскаме с малък проблем. Ще трябва да пресечем река Маган. Ако всички хора от околността са избягали, трудно ще намерим превоз.

— Наистина ли реката е толкова голяма, колкото казват? — попита Сади.

— Това е най-голямата река на света. Дълга е повече от хиляда левги и е толкова широка, че не можеш да видиш отсрещния бряг.

— Аз ще избързам малко напред — рече Белдин. — Нищо, че войниците са от кралската армия на Пелдан — не бива да им позволим да ни изненадат, нали? — Той се преобрази в ястреб и отлетя на запад, описвайки широки кръгове в безоблачното утринно небе.

— Сигурно си много изморен — каза Се’Недра на Гарион и го докосна нежно по лицето.

— Вълците не се уморяват бързо — отвърна той. — Ако трябва, мога да тичам цяла седмица.

— Но не трябва, така че дори не мисли за това.

— Да, скъпа.

— Откакто спряхме, все си мисля, че ще намеря нещо подходящо да нахраня Зит — подхвана Сади. — Знаеш ли, Лизел, мисля, че ти имаше право в Замад. Тя определено е напълняла.

— Сложи я на диета — предложи русокосото момиче.

— Не съм сигурен дали идеята ти е добра — усмихна се Сади. — Много трудно можеш да обясниш на змия защо я караш да гладува. Не бих искал да ми се разсърди.

След малко тръгнаха. Тот водеше.

— Казва, че е възможно да намерим село южно от града на брега на реката — съобщи Дурник.

— Това е Фера — каза Силк.

— Не знам. Скоро не съм разглеждал географската карта. Но Тот твърди, че покрай брега има няколко села и че можем да наемем лодка, с която да отидем в Дервиша.

— Глупаво е да мислим, че все още има някой в тях — каза Силк.

Дурник сви рамене.

— Няма да разберем, докато не стигнем там, нали?

Беше топла сутрин и небето над хълмистите пасища на южен Пелдан беше безоблачно. По едно време Ерионд ускори ход и пое редом с Гарион.

— Смяташ ли, че Поулгара ще има нещо против, ако двамата с теб препуснем в галоп? — попита той. — Може би до онзи хълм ей там? — Младежът посочи на север.

— Вероятно да — отговори Гарион. — Освен ако не измислим някоя убедителна причина. Тя не би приела идеята, че Кон и Кретиен просто искат да потичат, нали?

— Прав си — въздъхна Ерионд.

Гарион погледна към хълма и каза:

— Ние наистина трябва да следим какво става на север от нас. Оттам трябва да очакваме всичките си неприятности. Трябва да се случва там, нали? А този хълм е отлично място, откъдето да огледаме цялата околност.

— Това е самата истина, Белгарион.

— Не е същото като да я лъжем.

— Не бих и помислил да я лъжа.

— Аз също.

Двамата се засмяха едновременно.

— Ще кажа на Белгарат къде отиваме — каза Гарион. — И ще го оставим той да й обясни всичко.

— Да, той е най-подходящият човек за това — съгласи се Ерионд.

Кралят на Рива изостана малко, докосна рамото на задрямалия си дядо и каза:

— Двамата с Ерионд отиваме до онзи хълм. Искам да видя дали има някакви признаци за започване на битката.

— Какво? О, да, това е добра идея. — Белгарат се прозя и отново затвори очи.

Гарион махна на Ерионд и двамата препуснаха през високата трева.

— Гарион — извика Поулгара, — къде отивате?

— Дядо ще ти обясни, лельо Поул — отвърна той. — Ще ви настигнем след малко. — Кралят на Рива погледна Ерионд. — Дай по-бързо!

Двамата препуснаха на север в лудешки галоп. Тревата шибаше краката на жребците, копитата им тежко удряха земята. Двамата се смееха радостно.

— Беше хубаво — задъхано каза кралят на Рива, докато слизаше от седлото, когато стигнаха билото на хълма. — Но нямаме възможност да го правим често, нали?

— Поне не колкото бихме искали — съгласи се Ерионд и също слезе от Кон. — Много дипломатично успя да уредиш всичко, Белгарион.

— Разбира се. Кралете трябва да бъдат добри дипломати.

— Мислиш ли, че я излъгахме?

— Ние ли? — засмя се Гарион. — Да излъжем леля Поул? Не говори глупости, Ерионд.

— Прав си. — Младежът направи кисела физиономия. — Дали ще ни се кара?

— Вероятно. Но ездата си струва едно мъмрене, нали?

Ерионд се усмихна, после погледна на север и усмивката изчезна от лицето му.

— Виж, Белгарион — тъжно каза той.

Гарион погледна в указаната посока. На хоризонта се издигаха високи черни стълбове дим.

— Изглежда, битката вече е започнала — каза мрачно Гарион.

— Да — въздъхна Ерионд. — Но защо го правят?

Кралят на Рива се замисли, после каза:

— Предполагам, че заради гордостта си. Заради жаждата за власт. А може би желаят да отмъстят. Веднъж в Арендия Лелдорин ми каза, че много често битките продължават, защото хората просто не знаят как да ги спрат.

— Но всичко е толкова безсмислено…

— Разбира се, че е безсмислено. Арендите не са единствените глупави хора на земята. Когато двама души желаят силно едно и също нещо, ще има битка. Ако всеки от тях има достатъчно последователи, ще има война. Ако двама обикновени мъже имат разногласия, изходът ще бъде счупен нос или някой избит зъб. Но когато се замесят и армии, ще бъдат избити много хора.

— Ти и Закат ще воювате ли?

Това беше труден въпрос и Гарион не бе сигурен дали знае отговора му.

— Наистина не зная — призна той.

— Неговото желание е да управлява света — изтъкна Ерионд, — а ти не искаш да допуснеш това. Войните не започват ли от точно такива разногласия?

— Много трудно е да се отговори на такъв въпрос — отговори тъжно Гарион — Сигурно, ако не бяхме напуснали Мал Зет, щях да го вразумя. Но ние тръгнахме и не се възползвах от тази възможност. — Кралят на Рива въздъхна. — Мисля, че всичко зависи от него. Може би се е променил достатъчно и се е отказал от идеята си, но може и да не е. Човек никога не може да е сигурен какво ще предприеме Закат. Надявам се, че е променил намерението си. Не желая да воювам с никого, ала няма и да му се подчиня. Светът не е създаден да бъде управляван от един човек — особено от човек като Закат.

— Но ти го харесваш, нали?

— Да. Ще ми се да го бях срещнал преди Таур Ургас да бе съсипал живота му. — Гарион стисна зъби. — Виж, Ургас бе човек, на когото без колебание бих обявил война. — Такива хора вредят на света просто като живеят в него.

— Но вината не е негова. Той беше душевноболен и това го извинява.

— Много лесно прощаваш, Ерионд.

— Не е ли по-лесно да простиш, отколкото да мразиш? Докато не се научим да прощаваме, подобни неща ще продължават да се случват. — Младежът посочи на север към стълбовете дим. — Омразата е безплодно чувство, Белгарион.

— Зная — въздъхна риванският крал. — Аз мразех Торак, но накрая му простих — по-скоро от съжаление, отколкото от някакво друго чувство. Но въпреки всичко трябваше да го убия.

— Как мислиш, че ще изглежда светът, ако хората престанат да се убиват?

— Сигурно ще е по-хубав.

— Тогава защо не го направим такъв?

— Ти и аз? — засмя се Гарион. — Сами?

— Защо не?

— Защото е невъзможно, Ерионд.

— Мисля, че ти и Белгарат отдавна сте решили въпроса дали нещо може да бъде невъзможно, или не.

Гарион отново се засмя.

— Да, предполагам, че наистина го решихме.

— Добре, нека пропуснем думата „невъзможно“.

— В такъв случай би ли приел, че подобна задача е изключително трудна?

— Нищо ценно на света не се постига лесно, Белгарион. Ако беше така, нямаше да осъзнаваме неговата стойност. Сигурен съм, че ще успеем да намерим отговор. — На лицето на младежа бе изписана непоколебима увереност и Гарион за миг повярва, че двамата наистина биха могли да осъществят своята мечта.

Но след миг кралят на Рива отново погледна към грозните стълбове дим и надеждата му се изпари.

— Трябва да се връщаме и да кажем на другите какво става там — рече Гарион.

Следобед Белдин се върна и каза:

— На около миля пред нас има отряд войници. Десетина.

— И отиват на север към битката? — попита Белгарат.

— Не. Бих казал, че по-скоро бягат оттам. Изглежда, са претърпели поражение.

— Можеш ли да кажеш на чия страна са?

— Това наистина няма значение, Белгарат. Щом човек дезертира, забравя верността си към държавата.

— Понякога разсъждаваш толкова разумно, че ми призлява.

— Защо не накараш Поулгара да ти забърка някакво лекарство?

— От колко време продължава това? — обърна се Велвет към вълшебницата.

— Кое, скъпа?

— Тази непрекъснато препирня между тях двамата.

Поулгара затвори очи и въздъхна.

— Няма да ми, повярваш, Лизел, но понякога си мисля, че е започнала със сътворението на света.

Войниците, които срещнаха, бяха много предпазливи, дори уплашени, ала стискаха здраво оръжията си. Силк направи знак на Гарион и двамата спокойно излязоха напред — яздеха съвсем бавно, за да се стреснат дезертьорите.

— Добър ден, господа — поздрави ги любезно Силк. — Какво става тук?

— Искаш да кажеш, че още не си чул? — отвърна му с въпрос един жилав човек с окървавена превръзка на главата.

— Не срещнах никого да ми обясни — отговори дребничкият драснианец. — Какво е станало с хората, живеещи в тази част на Пелдан? Не сме виждали жива душа вече четири дни.

— Всички избягаха — отговори превързаният мъж. — Поне онези, които бяха живи.

— И от какво бягат?

— От Зандрамас — отговори му човекът и потрепера. — Армията й нахлу в Пелдан преди месец. Ние се опитахме да ги спрем, но с тях имаше и гролими. Обикновените войници не могат да се бият срещу тях.

— Да, това е самата истина. А какви са онези стълбове дим на север?

— Там се разрази страшна битка. — Войникът седна на земята и започна да размотава изцапания с кръв парцал от главата си.

— Не приличаше на никое сражение, което съм виждал — добави друг войник, целият в кал и кръв. — Участвал съм в доста войни, но не бях си и представял подобно нещо. Щом си войник, трябва да поемаш рискове — всички мечове, стрели и копия, сеещи смърт — знаете как е. Но откакто станах свидетел на тези ужасии, смятам да си потърся друга работа.

— Какви ужасии? — попита го Силк.

— С тях има и демони, приятелю. И с двете враждуващи страни. Огромни чудовища с ръце като змии, ужасяващи зъби и нокти.

— Шегуваш се!

— Видях ги със собствените си очи. Някога виждал ли си да изяждат жив човек? Толкова е страшно, че ми настръхват косите.

— Не те разбирам — каза Силк. — Какви две страни? Вие трета ли сте? Освен това обикновените армии не разполагат с дресирани демони, които да им помагат.

— Прав си — съгласи се войникът. — Обикновеният войник би напуснал войската, ако го накарат да марширува до чудовище, което всеки момент може да го погълне. Никога не бих се изправил срещу демон. — Той погледна мъжа с ранената глава. — Разбра ли въобще срещу кого се бихме, ефрейтор?

— Капитанът нали каза преди да го убият — отговори той, докато вадеше нова превръзка.

— По-добре започнете от самото начало, защото съвсем се обърках — рече Силк.

— Както ви казах — поде ефрейторът, — преди около месец даршиванците и техните гролими нахлуха в Пелдан. Аз и моите хора сме от кралската армия, така че опитахме да ги спрем. Успяхме да ги задържим за известно време на източния бряг на Маган, но после ни връхлетяха гролимите и трябваше да отстъпим. След това чухме, че от север идва друга армия — каранди и още гролими. Усетихме, че положението е отчайващо, но се оказа, че другата армия не е свързана с даршиванците, а се бие на страната на някакъв могъщ гролим от запад. Както и да е, войската му въобще не навлизаше във вътрешността на страната. Очевидно чакаха нещо да се случи. Ние си имахме достатъчно проблеми с даршиванците, така че не се интересувахме какво точно е наумила армията на онзи гролим. Правехме много „маневри“ — така ги наричат нашите офицери, но на нормален език това означава, че бягахме.

— Но гролимът накрая е решил да навлезе във вътрешността, така ли? — попита Силк.

— Да, приятелю. Да. Нахлу преди няколко дни и ни удари като ураган. Или знаеше къде точно отива, или преследваше някого — не знам кое от двете е вярното. Както и да е, даршиванците престанаха да ни преследват и се втурнаха да препречат пътя им. Тогава гролимът на карандите повика демоните, за които спомена Вурк. Отначало чудовищата се нахвърлиха върху даршиванците, но после гролимите от Даршива — или може би самата Зандрамас — призоваха своите демони. И тогава започна истинската битка. Демоните се нахвърлиха един върху друг и започнаха да тъпчат всички нещастници по пътя си. А ние бяхме там — притиснати от двете страни в клещите на чудовищата — намирахме се между двете армии и отначало ни изпотъпкаха едните демони, а след тях — другите. Тогава аз, Вурк и останалите направихме кратко съвещание и решихме да проверим какво е времето в Гандахар.

— Доста е топло за този сезон — подхвърли Силк.

— Не чак толкова, колкото малко на север оттук, приятелю. Виждал ли си някога демон да бълва огън от грозната си паст? Видях как един войник бе опечен жив в ризницата си. След това чудовището го измъкна от нея парче по парче и го изяде още докато плътта му димеше. — Ефрейторът пристегна новата превръзка около главата си. — Сега би трябвало да се задържи — рече той и се изправи, после погледна слънцето. — Можем да изминем още няколко мили преди да се стъмни, Вурк. Да тръгваме. Ако битката се премести насам, може отново да попаднем в разгара й.

— Слушам — отговори войникът.

Ефрейторът погледна Силк, присви очи преценяващо и каза:

— Ти и приятелите ти сте добре дошли при нас. Няколко мъже на коне могат да помогнат, в случай че налетим на нови неприятности.

— Благодаря, ефрейтор — отклони предложението му Силк. — Ние смятаме да отидем до река Маган и да намерим превоз.

— Тогава ви съветвам да яздите, додето конете ви плувнат в пяна и капнат от умора. Демоните са ужасно бързи, особено когато са гладни.

Силк кимна и каза:

— Желая ви късмет в Гандахар, ефрейтор.

— Смятам да се уволня — каза унило човекът. — Заплатата беше добра, ала работата става все по-опасна и по-опасна. Цялото злато на света не струва пукната пара, ако попаднеш в търбуха на някой демон. — Ефрейторът се обърна към Вурк. — Да тръгваме.

Силк и Гарион се върнаха при другарите си и дребничкият драснианец каза:

— Положението е точно такова, каквото предполагахме. Битката на север е между Урвон и Зандрамас. И двете страни разполагат с демони.

— Значи е стигнала дотам? — попита невярващо Поулгара.

— Всъщност не е имала друг избор — каза Силк. — Нахаз и ордите му от демони са връхлетели срещу нейната армия и са изтребили повечето войници. Трябвало е да направи нещо, за да го спре. Не е шега да попаднеш в плен на демони — дори и за Детето на Мрака.

— Добре — каза сериозно Дурник. — Какво ще правим сега?

— Ефрейторът, който командваше онези войници, ми даде интересен съвет — отвърна Силк.

— О? И какъв по-точно?

— Препоръча ми да се измъкнем от Пелдан колкото е възможно по-скоро.

— Обикновено ефрейторите са умни хора — отбеляза Дурник. — Защо не последваме съвета му?

— Надявах се някой да каже тъкмо това — съгласи се Силк.

12.

Вела изпитваше необяснима тъга. Това беше необичайно чувство за нея, но тя откри, че то й харесва, някаква дълбока, упойваща съществото й печал. Сега Вела вървеше с тихо достойнство по величествените, облицовани с мрамор коридори на палата в Боктор и всички се отдръпваха, забелязали замисленото й изражение. Вела не искаше да приеме факта, че нейните остри ками са изиграли важна роля за това уважение. Всъщност красивата млада жена не беше вадила камите си срещу никого вече цяла седмица. Последният човек беше един слуга с прекалено фамилиарно държане, който бе приел прямото й поведение за предложение за по-интимно приятелство. Но тя не го нарани много и той й прости още преди кървенето да спре.

В тази ранна утрин Вела беше тръгнала към приемната на кралицата на Драсния. Кралица Порен често караше Вела да се чувства объркана. Тя беше дребна и спокойна, не носеше ками и рядко повишаваше глас, но всички в Драсния и останалите кралства на алорните се отнасяха към нея с безкрайно уважение. Самата Вела, без да знае защо, бе приела предложението на дребната кралица да започне да се облича в рокли от светлолилава коприна. Роклята обаче бе нещо обременяващо и ограничаваше бързината на краката, и стягаше гърдите. Доскоро Вела предпочиташе да носи черни кожени панталони, ботуши и кожен елек — удобни и практични дрехи. Освен това бяха здрави и й даваха възможност да покаже качествата си на онези, които искаше да впечатли. В по-специални случаи обикновено обличаше леки вълнени рокли и фино прозрачно бельо от розова малореанска коприна, което прилепваше към тялото й, докато танцуваше. От друга страна, коприната шумеше обезпокоително, но допирът с кожата й й харесваше. Това я караше да се чувства неудобно, защото осъзнаваше, че е жена, а не просто няколко ками и изгарящо желание да ги използва.

Вела почука тихо на вратата на Порен.

— Да? — Гласът на Порен бе спокоен и ведър.

Тази жена никога ли не спеше?

— Аз съм, Порен. Вела.

— Влез, дете.

Веда стисна зъби. Все пак не беше дете. Странстваше по света, откакто навърши дванадесет години, и беше препродавана вече шест пъти. За една година — толкова кратко и така щастливо време — беше омъжена за един висок и слаб надракски трапер на име Тек, когото обичаше до полуда. Но Порен сякаш я приемаше като някое диво жребче, което на всяка цена трябва да опитоми. Въпреки че не го желаеше, тези мисли смекчаваха възмущението й. Дребната русокоса кралица на Драсния по някакъв странен начин се бе превърнало в майката, която Вела никога не бе имала. Мислите за камите и за това как я бяха продавали и купували отлетяха някъде далеч под въздействието на този мъдър и нежен глас.

— Добро утро. Вела — поздрави я Порен. — Искаш ли чай? — Макар че на обществени места кралицата носеше черно, тази сутрин халатът й беше от бледорозова коприна и може би затова тя изглеждаше много уязвима.

— Здравей, Порен — отвърна Вела. — Не, благодаря, не ща. — И се отпусна тежко на креслото до дивана на русокосата кралица.

— Не сядай така грубо, Вела — каза Порен. — Дамите не правят така.

— Аз не съм дама.

— Все още не може би, но се опитвам да те направя дама.

— Защо си губиш времето с мен. Порен?

— Да правиш онова, което си струва, не е загуба на време.

— Аз? Нещо, което си струва?

— Повече, отколкото можеш да си представиш. Много рано си се събудила тази сутрин. Тревожи ли те нещо?

— Не можах да заспя. Напоследък сънувам странни сънища.

— Не позволявай на сънищата да те разстройват, дете. Понякога те са свързани с миналото, понякога с бъдещето, но в повечето случаи са просто сънища…

— Моля те, не ме наричай „дете“, Порен — възрази Вела. — Да си кажем правичката, аз съм почти толкова възрастна, колкото си и ти.

— Може би на години, но годините просто измерват времето.

Някой почука дискретно на вратата.

— Да? — отговори Порен.

— Аз съм, ваше величество — отвърна познат мъжки глас.

— Влезте, маркграф Кендон — покани го кралицата.

Джевълин беше слаб, със строг аристократичен вид. Устните му бяха язвително извити. Както обикновено носеше перленосив жакет и плътно прилепнал към тялото му черен панталон, който никак не му отиваше, защото краката му бяха тънки като клечки. Началникът на драснианското разузнаване направи дълбок поклон.

— Ваше величество — поздрави той кралицата. — Лейди Вела.

— Не ме обиждай, Джевълин — отговори Вела — Аз нямам титла, така че не ме наричай „лейди“.

— Още ли не си й казала? — попита тихо Джевълин кралицата.

— Възнамерявах да го направя на рождения й ден.

— За какво става дума? — попита Вела.

— Имай търпение, скъпа — рече и Порен. — Ще научиш всичко за титлата си, когато му дойде времето.

— Не ми трябва драснианска титла.

— Всеки има нужда от титла, скъпа.

— Тя винаги ли се е държала по този начин? — попита Вела началника на драснианското разузнаване.

— Беше малко по-наивна, докато имаше млечни зъби — отговори учтиво Джевълин, — но стана много по-забавна, когато се сдоби с постоянни.

— Дръж се прилично, Кендон — каза му Порен. — Как беше в Рак Урга?

— Отвратително — но всички градове на мургите са такива.

— Как е крал Ургит?

— Той е младоженец, ваше величество, и поради тази причина е малко разсеян.

— Не му изпратих подарък — въздъхна Порен.

— Позволих си да се погрижа за това, ваше величество — отвърна Джевълин. — Една хубава сребърна гривна, която купих в Тол Хонет — на намалена цена, разбира се. Знаете, че бюджетът ми е ограничен.

Тя му хвърли враждебен поглед.

— Оставих сметката при шамбелана на замъка — добави той без ни най-малка следа от смущение.

— Как вървят преговорите?

— Изненадващо добре, ваше величество. Изглежда, кралят на мургите все още не се е поддал на наследствения безпорядък на съзнанието, властващ в династията Урга. Всъщност е много хитър.

— Предполагах, че има тъкмо такава възможност — отвърна малко самодоволно Порен.

— Имате някакви тайни от мен, Порен — обвини я Кендон.

— Да. Жените го правят от време на време. Малореанските агенти в палата Дроджим следят ли развоя на събитията?

— О, да — усмихна се Джевълин. — Понякога трябва да се издаваме, за да сме сигурни, че разбират какво става. Сигурен съм, че забелязват напредъка на преговорите. Изглежда, започват да изпитват определени опасения.

— Много бързо си изминал пътя на връщане — отбеляза кралицата.

Джевълин сви леко рамене.

— Крал Анхег ни осигури кораб. Капитан беше онзи пират Грелдик. Направих грешка и му казах, че бързам. Пътуването беше ужасно.

Откъм вратата отново се чу учтиво почукване.

— Да? — каза Порен.

Един слуга внимателно открехна вратата и каза:

— Надракът Ярблек отново е тук, ваше величество.

— Да влезе.

Ярблек беше съвсем пиян — Вела веднага забеляза това. Собственикът й в много отношения беше прозрачен човек. Той свали смачканата си кожена шапка, захвърли я безцеремонно в ъгъла и високо:

— Добро утро, Порен. Имаш ли нещо за пиене? От пет дни съм на седлото и умирам от жажда.

— Ето там. — Порен посочи един бюфет до прозореца. Ярблек изсумтя, наля си един голям бокал от кристалната гарафа, отпи дълга глътка и попита:

— Джевълин, имаш ли хора в Яр Надрак?

— Няколко — призна Джевълин предпазливо.

— Накарай ги да наблюдават Дроста. Той крои нещо.

— Той винаги крои нещо.

— Наистина е така, но този път може би е малко по-сериозно. Дроста поднови контактите си с Мал Зет. Той и Закат не си говорят откакто той зае страната на противниците на Малореа в битката при Тул Марду, но сега са се сдобрили. Това никак не ми харесва.

— Сигурен ли си? Никой от моите хора не е съобщавал подобно нещо.

— В такъв случай те вероятно са в палата. Дроста не се занимава със сериозните дела там. Накарай ги да отидат в таверната на брега на реката в квартала на крадците. Нарича се „Едноокото куче“. Дроста ходи там да се забавлява. Пратеникът от Мал Зет се среша с него в една стая на горния етаж — това е единственият момент, когато Дроста се откъсва от момичетата.

— Веднага ще поставя няколко от хората си там. Имаш ли някаква представа какво обсъждат?

Ярблек поклати глава и уморено се отпусна в едно кресло.

— Дроста е заповядал на пазачите си да не ме пускат в таверната. — Надракът погледна Вела и отбеляза: — Изглеждаш малко заядлива тази сутрин. Да не би да те гони махмурлук?

— Откакто си тръгна, почти не съм се напивала — заяви тя.

— Знаех, че ще направя грешка, ако те оставя в Боктор — рече той навъсено. — Това се дължи на покваряващото влияние на Порен. Още ли ми се сърдиш?

— Всъщност не. Не си виновен, че си глупак.

— Благодаря. — Ярблек я огледа оценяващо от глава до пети. — Харесва ми роклята ти — подхвърли той. — В нея приличаш повече на жена, а това е истинска промяна.

— Ти съмняваше ли се? — попита го тя дяволито.

Адис, главният евнух в палата на Салмисра, се приближи към тронната зала треперещ и изпълнен със страх. Напоследък кралицата беше в много особено настроение, затова в съзнанието на Адис плуваше болезненият спомен за съдбата на неговия предшественик. Той влезе в слабо осветената тронна зала и се просна по очи пред платформата с трона на своята владетелка.

— Главният евнух се приближава към трона — запя звънко хорът от изпълнените със страхопочитание и обожание придворни на Салмисра. Въпреки че доскоро той самият беше член на този хор, Адис се подразни от факта, че придворните повтарят очевидни неща.

Кралицата беше задрямала и пъстрото й, навито на спирали, тяло потрепваше неспокойно. Люспите издаваха сух съскащ звук, когато се търкаха една в друга. Владетелката отвори безизразните си змийски очи и го погледна. Раздвоеният й език се стрелна напред като мълния.

— Е? — изрече тя заядливо тя със съскащ шепот, който винаги смразяваше кръвта му.

— Повика ме, божествена Салмисра — отвърна неуверено той.

— Зная, идиот такъв. Не ме ядосвай. Скоро ще си сменям кожата, а това ме прави избухлива. Заповядах ти да разбереш какво планират алорните. Чакам да ми разкажеш всичко.

— Не научих много, кралице моя.

— Това не е отговорът, който исках да чуя, Адис — изсъска тя застрашително. — Може би способностите ти не са достатъчни за поста, който заемаш.

Адис затрепери неудържимо.

— Изпратих да повикат Дроблек, ваше величество. Той е драснианският началник на пристанищните власти тук, в Стис Тор. Мисля, че може да ни даде някаква информация за положението.

— Може би. — Гласът й беше разсеян: кралицата наблюдаваше отражението си в огледалото. — Извикай и посланика на Толнедра. Каквото и да правят алорните в Ктхол Мургос, в него е замесен и Варана.

— Прости ми, божествена Салмисра — каза Адис малко объркан, — но какво ни засягат действията на алорните и толнедранците?

Тя завъртя бавно глава и змийският и врат се залюлея.

— Нима наистина си толкова непоправим некадърник, Адис? Може и да не ни харесва, но Нийса е част от света и ние винаги трябва да знаем какво правят съседите ни, защото… — Владетелката на хората-змии направи пауза и езикът и нервно разсече въздуха. — Нещо ще се случи скоро и аз искам да зная какво точно е то, преди да реша дали да се включа, или не. — Тя отново замълча за секунда, ала бързо продължи: — Научи ли какво се е случило с Айсус?

— Да, ваше величество. Той е бил нает от драснианското разузнаване. За последен път са го видели в Рак Урга с алорните, които водят преговорите.

— Това е много интересно. Смятам, че тъкмо сега е необходимо да получавам най-подробна информация за всички събития — и то много, много скоро. Не ме разочаровай. Адис, Знаеш, че положението ти съвсем не е безопасно. Сега можеш да ме целунеш. — Кралицата-змия сведе глава и главният евнух се отправи с несигурни стъпки към платформата и докосна с треперещи устни студеното й чело.

— Много добре, Адис — рече тя. — Тръгвай. — Владетелката на хората-змии продължи да се взира в отражението си в огледалото.

Крал Нател от Мишрак ак Тул беше млад мъж с отпуснати устни, глупав поглед и права коса с цвят на засъхнала тиня. В него нямаше нищо, което дори отдалече би напомнило за някакви признаци на интелигентност. Дрехите му бяха смачкани и изцапани с петна, а короната очевидно беше прекалено широка за главата му и често се свличаше точно пред очите на негово величество.

Агачак, йерархът на Рак Урга, не можеше да понася младия крал на тулите, но полагаше усилия да бъде учтив с него по време на всекидневните им срещи. Учтивостта в никакъв случай не беше от силните страни на Агачак. Той предпочиташе да издава категорични заповеди, придружени със заплахи за ужасно отмъщение, ако събеседникът му изрази някакво несъгласие по време на разговора. Но внимателната преценка на личността на Нател убеди йерарха, че младият тул веднага ще падне духом, ако някой го заплаши или му постави ултиматум. Затова Агачак бе решил да разчита на ласкателства и измами.

— Пророчеството ясно показва, ваше величество — подхвана отново той, — Че ако някой крал ме придружи до мястото на срещата, той ще стане върховен император на всички ангараки.

— Означава ли това, че ще получа Ктхол Мургос и Гар ог Надрак? — попита Нател и в мътния му поглед се появи едва забележим проблясък.

— Точно така, ваше величество — увери го Агачак. — Освен това ще получите и Малореа.

— Но тогава Кал Закат ще страда. А аз не искам той да страда. Веднъж заповядал да бичуват баща ми, знаеш ли? Дори щял да го разпъне на кръст, но наоколо нямало никакви дървета.

— Да, чувал съм за това. Но не трябва да се притеснявате, ваше величество. Закат ще е принуден да се подчинява на вашите заповеди.

— Закат да се подчинява на мен? — Нател се засмя. Звуците, които издаде, бяха лишени от всякакви признаци на мисъл.

— Той няма да има избор, ваше величество. Ако откаже, новият бог мигновено ще го разкъса на безкрайно мънички късчета.

— Нямам нищо против, ако Ургит и Дроста ми се кланят — призна Нател, — но Закат едва ли ще се съгласи да го прави. Ургит и Дроста си мислят, че са много умни. Искам да им смачкам фасона. Но Закат… за него не съм сигурен. — Очите на тула светнаха. — Това означава, че ще получа цялото злато в Ктхол Мургос и Гар ог Надрак, нали? И тогава ще мога да ги накарам да го изкопаят със собствените си ръце и да ми го донесат. — Короната за пореден път се свлече пред очите му и Нател я надигна с показалец.

— Ще получите цялото злато в Малореа, както и скъпоценностите, коприната и прекрасните килими. Дори ще ви дадат собствен слон, който ще можете да яздите.

— Какво е това — „слон“?

— Слонът е огромно животно, ваше величество.

— По-голямо от кон?

— Много по-голямо. Освен това ще получиш и Толнедра, а там има много пари. Целият свят ще ви се подчинява.

— Значи е по-голям и от бивол? Виждал съм ужасно големи биволи.

— Десет пъти по-голям.

Нател се усмихна щастливо.

— Хващам се на бас, че тогава всички ще ми се възхищават.

— Точно така, ваше величество.

— Би ли повторил отново какво трябва да направя?

— Трябва да дойдете с мен до Мястото, което вече не съществува.

— Точно тази част не я разбирам. Как мога да стигна там ако то не вече не съществува?

— Когато му дойде времето, пророчеството ще ни покаже пътя, ваше величество.

— О, разбирам. Имаш ли някаква представа къде се намира това място?

— Открих някои доказателства, че е някъде в Малореа.

Изведнъж Нател се намръщи и викна:

— Ужасно!

— Не ви разбирам…

— Наистина бих искал да дойда с теб, Агачак. Наистина много ми се иска — защото ще получа много злато, килими, коприна и други неща — и дори ще накарам Ургит и Дроста, а може би и Закат да ми се кланят. Но за жалост не мога да го направя.

— Не ви разбирам. Защо?

— Не трябва да излизам от къщи. Маминка ще ме накаже, ако го направя. Знаеш как стои този въпрос. Дори не мога да си представя, че някога ще отида чак в Малореа.

— Но нали сте крал!

— Това не променя нещата. Винаги правя това, което ми нареди маминка. А тя казва на всички, че съм най-доброто момче.

Агачак не се подаде на непреодолимото си желание да превърне този глупак в крастава жаба, а може би още по-добре — в медуза.

— Искате ли да поговоря с майка ви? — предложи той. — Сигурен съм, че ще мога да я убедя да ви разреши.

— Точно така! Това е великолепна, прекрасна идея, Агачак. Ако маминка каже, че мога да отида, ще дойда с теб бързо като светкавица.

— Добре — рече Агачак и се обърна.

— Хей, Агачак?

— Да?

— Какво означава думата „пророчество“?

Бяха се събрали във Воу Мандор, далеч от бдителните очи на кралете, за да обсъдят нещо, което трябваше да бъде изпълнено незабавно. Постъпката им малко противоречеше на закона, но това не ги интересуваше.

Барак също беше там, както и Хетар, Мандорален и Лелдорин. Релг току-що бе пристигнал от Марагор. Унрак, синът на Барак, седеше на пейката до прозореца.

Графът на Трелхайм се изкашля и призова към тишина. Приятелите се бяха събрали в кулата в крепостта на Мандорален. Златните лъчи на есенното слънце нахлуваха през сводестия прозорец. Барак, огромен и сияещ в зеления си кадифен жакет, бе сресал рижата си брада, косата му беше сплетена на плитки.

— Добре — избоботи той. — Да започваме. Мандорален, сигурен ли си, че стълбището е добре охранявано? Не искам някой да ни подслуша.

— Разбира се, господарю на Трелхайм — отговори сериозно рицарят. — Гарантирам с живота си за това — Мандорален носеше ризница и обшита със сребро туника.

— Едно обикновена „да“ щеше да е достатъчно, Мандорален — въздъхна Барак. — Значи така — бързо продължи той, — на нас ни е забранено да се присъединим към Гарион и другите, нали?

— Така каза Кайрадис в Реон — отвърна тихо Хетар. Както винаги, той беше облечен в обичайната си дреха от конска кожа и кичурът коса, който се спускаше върху раменете му, беше стегнат със сребърна халка. Седеше отпуснат спокойно в едно от креслата, протегнал дългите си крака напред.

— Е, добре тогава — продължи Барак. — Ние не можем да отидем с тях, но никой не може да ни попречи да отскочим до Малореа по наша собствена работа, нали?

— Каква работа? — бързо попита Лелдорин.

— Все ще измислим нещо. Аз имам кораб. Ще отпътуваме до Тол Хонет и ще купим някакви стоки, които ще са нашият товар. След това ще отплуваме до Малореа и ще започнем някаква търговия.

— Как възнамеряваш да прекосиш Източното море с „Морска птица“? — попита Хетар. — Това може да отнеме много време.

Барак примигна хитро и каза:

— Имам карта. Ще пътуваме край източните предели на Ктхол Мургос и след това ще навлезем в Източното море. Разстоянието оттам до Малореа е съвсем малко.

— Мислех, че мургите са скрили всички карти на тяхното крайбрежие — рече Лелдорин и се навъси.

— Така е — засмя се Барак. — Но докато Джевълин беше в Рак Урга, успя да открадне една.

— А как успяхте да я вземете от него? — попита Хетар. — Той е по-потаен дори от мургите.

— Той се върна в Боктор с кораба на Грелдик. Джевълин не е добър моряк и често му призлява. Така че Грелдик е отмъкнал картата и е наредил да направят копие. Джевълин изобщо не знае за това.

— Твоят план е отличен, графе — рече сериозно Мандорален, — но ми се струва, че откривам в него един недостатък.

— Така ли?

— Целият свят знае, че Малореа е огромен континент, широк хиляди левги. Дължината му от юг до полярния лед на далечния север е дори още по-голяма. Ние ще остареем, преди да открием приятелите си — защото смятам, че си намислил точно това.

— Тъкмо щях да обясня това — каза лукаво Барак. — Докато бях в Боктор, успях здравата да напоя Ярблек. Той е достатъчно проницателен, когато е трезвен, но като изпие половин буре бира, става словоохотлив. Зададох му няколко въпроса за бизнеса, който той и Силк развиват в Малореа, и научих много полезни неща. Изглежда, че те имат представителства във всички по-големи градове там. И тези представителства са в постоянна връзка помежду си. Независимо от всички други неща, които прави, Силк следи внимателно бизнеса си. Винаги, когато е близо до някое от своите представителства, намира повод и се отбива да провери колко милиона е спечелил през последната седмица.

— Това е напълно в стила му — съгласи се Хетар.

— Всичко, което трябва да направим, е да хвърлим котва в някое малореанско пристанище и да открием офиса на този дребен крадец. Неговите подчинени ще ни кажат къде приблизително се намира. А където е Силк, там са и другите.

— Милорд — извини се Мандорален, — мнението ми е погрешно. Можеш ли да ми простиш, че подцених съобразителността ти?

— Няма нищо, Мандорален — отвърна великодушно Барак.

— Но — възрази Лелдорин — на нас ни е забранено да се присъединим към Гарион и неговите спътници.

— Това е така — съгласи се Мандорален. — Ние не трябва да се приближаваме до тях, защото в противен случай търсенето им е обречено на провал.

— Мисля, че намерих начин да се справим и с това неудобство — заяви Барак. — Ние не можем да яздим с тях. Но Кайрадис не каза, че не можем да ги следваме на известно разстояние, нали? Всичко, което ще правим, е да гледаме собствената си работа и ще вървим на около левга — е, може би миля — след тях. Ще сме достатъчно близо, така че ако изпаднат в беда, ще им се притечем на помощ. В това няма нищо лошо, нали?

Лицето на Мандорален внезапно просветна.

— Това е наш дълг, милорд! — възкликна той. — Наше морално задължение. Боговете не гледат с добро око на тези, които не помагат на странници в опасност.

— Знаех, че ще го приемеш по този начин — рече Барак и потупа своя приятел по рамото с огромната си ръка.

— Празни приказки, с които само увърташ — заяви непоколебимо Релг с дрезгавия си глас. Улгосът беше облечен в туника, твърде подобна на онази, каквато обикновено носеше Дурник. Бледата му кожа беше загоряла от слънцето и той вече не прикриваше очите си с плат. С годините работа в полето близо до къщата, която беше построил за Тайба и многобройната им челяд, кожата и очите му бяха привикнали към слънчевата светлина.

— Какво имаш предвид под „празни приказки“? — възрази Барак.

— Точно това, което казвам, Барак. За боговете е важна нашата цел, а не хитроумните ни извинения. Ти искаш да отидеш в Малореа и да помогнеш на Белгарион — както и всички ние, — но не се опитвай да заблуждаваш боговете с такива неубедителни доводи.

Всички безпомощно гледаха Релг.

— Но планът е толкова хубав — тъжно каза Барак.

— Може — съгласи се Релг, — но това е неподчинение, а неподчинението пред боговете — и пред пророчеството — е грях.

— Пак ли приказваш непрекъснато за грехове, Релг? — рече с неприкрита досада Барак. — Мислех, че си престанал.

— Не съвсем.

Синът на Барак Унрак, който на четиринайсет години беше едър колкото възрастен мъж, стана от мястото си. Носеше ризница и меч. Косата му беше огненочервена, а бузите му бяха покрити с пухкава брада.

— Да видим дали съм разбрал правилно — подхвана той. Гласът му вече не мутираше и не звучеше пискливо, а беше звучен баритон. — Ние трябва да се подчиняваме на пророчеството, нали така?

— На всяка дума, записана в него — рече твърдо Релг.

— В такъв случай аз трябва да отида в Малореа — каза Унрак.

— Струва ми се, че избързваш малко — възкликна баща му.

— Не е толкова сложно, татко. Аз съм наследствен защитник на Риванския трон, нали?

— Той е намислил нещо — подхвърли Хетар. — Продължавай, Унрак. Кажи ни какъв е планът ти.

— Е — рече младият мъж и се изчерви, защото възрастните го гледаха съсредоточено. — Ако принц Геран е в Малореа и се намира в опасност, аз трябва да отида там. Така казва пророчеството. Аз не зная къде е той и затова ще вървя след крал Белгарион, докато той открие сина си. След това ще го защитавам.

Барак се усмихна широко.

— Но — добави Унрак — аз не съм много опитен в тази работа и може би ще се нуждая от напътствия. Татко, дали ще мога да убедя приятелите ти и теб да дойдете с мен? По този начин, разбира се, няма да ми позволите да допусна някаква грешка.

Хетар се изправи, разтърси десницата на Барак и каза:

— Поздравявам те.

— Е, Релг — подхвърли Барак, — това задоволява ли чувството ти за благоприличие?

Релг помисли известно време и каза:

— Да. Мисля, че ще свърши работа. — След това се засмя — това беше първата усмивка, която Барак виждаше на лицето му. — Кога тръгваме?

Негово императорско величество Кал Закат стоеше до един прозорец във високата кула в Мага Рен и наблюдаваше огромната река Маган. Плавателните съдове с всякакви размери образуваха многобройна армада, движеща се надолу по течението. Те приближиха града в правилен ред и се насочиха към пристана, където кралските полкове чакаха да се качат на борда.

— Имаш ли някакви новини? — попита императорът.

— Нещата долу са твърде хаотични, ваше императорско величество — съобщи Брадор, началникът на Бюрото на вътрешните работи. Той носеше строга кафява връхна дреха. — Изглежда, основният сблъсък между Урвон и Зандрамас ще стане в Пелдан. Урвон се приближава от север. Зандрамас превзе Пелдан миналия месец, за да го превърне в защитна зона между Урвон и Даршива. Съсредоточава войските си в Пелдан, за да го пресрещне.

— Какво мислиш за това, Атеска? — попита Закат.

Генерал Атеска се изправи, отиде до картата, която висеше на стената, погледна я за момент и почука с показалец по нея.

— Тук, ваше величество — посочи той, — е град Фера. Съсредоточаваме войските в тази посока, за да го превземем. Това е най-подходящата база за създаване на предна позиция, от която могат да се провеждат операции. Там река Маган е широка петнайсет мили и няма да е трудно да пресечем пътя на всеки, който пожелае да я премине от Даршива. Така Зандрамас няма да може да изпраща подкрепления. Урвон ще има числено превъзходство и ще разбие армията й. Въпреки това част от войските му също ще бъдат избити. И двете страни желаят фанатично победа и ще се бият до смърт. След като унищожи армията на Зандрамас, Урвон ще спре да събере нови сили и да оближе раните си. Тъкмо тогава трябва да нападнем ние. Той ще бъде слаб и войските му ще са изтощени. Нашите ще са със свежи сили. Изходът на битката е лесно предсказуем. След това ще прекосим река Маган и ще установим надмощието си в Даршива.

— Отлично, Атеска — заяви Закат и за миг върху студените му устни пробяга усмивка. — В твоя план има нещо, което е и очарователно, и звучи като ирония на съдбата. Първо Урвон елиминира Зандрамас, а след това ние го унищожаваме. Харесва ми идеята, че ученикът на Торак ще свърши мръсната работа вместо нас.

— Ако позволите, ваше величество, аз искам да предвождам войските и да ръководя лично превземането на Фера — каза генералът. — Зандрамас ще предприеме контраатака, защото ние ще разцепим армията й на две. Налага се да укрепим града. Ще поставя патрули по реката, за да попреча на войските й да преминат в Пелдан, заобикаляйки нашите флангове. Това е най-важната част от операцията и искам да я ръководя лично.

— На всяка цена, Атеска — даде съгласието си Закат. — Не бих възложил толкова отговорна задача на никого другиго.

Атеска се поклони.

— Ваше величество е много любезен.

— Мога ли да се намеся в разговора, ваше императорско величество? — подхвърли Брадор. — Получихме няколко много обезпокоителни съобщения от Ктхол Мургос. Нашите агенти там твърдят, че между Ургит и алорните протичат някакви много сериозни преговори.

— Между мургите и алорните? — попита недоверчиво Закат. — Те се ненавиждат от векове.

— Вероятно са намерили общ враг — предположи деликатно Брадор.

— Да нямаш предвид мен?

— Това ми се струва логично, ваше величество.

— Трябва да сложим край на това. Мисля, че трябва да нападнем алорните. Трябва да създадем нещо опасно близо до дома им, което да ги тревожи непрекъснато — така няма да имат време за приключения в Ктхол Мургос.

Атеска се изкашля леко, за да прочисти гърлото си.

— Мога ли да говоря направо, ваше величество?

— Никога не съм те чувал да се изразяваш по друг начин, Атеска. Какво искаш да кажеш?

— Единствено някой слабоумен владетел би водил война на два фронта, а само истински безумец би дръзнал да се бие на три. Вие водите война тук в Пелдан, друга в Ктхол Мургос, а замисляте и трета в Алория. Съветвам ви в никакъв случай да не предприемате подобно нещо.

На лицето на Закат се изписа крива усмивка.

— Ти си смел мъж, Атеска — рече той. — Не си спомням някой да ме е наричал слабоумен и истински безумец в едно изречение.

— Вярвам, че ваше величество ще прости откровеността ми, но това е мнението ми по въпроса.

— Всичко е наред, Атеска. — Закат махна с ръка. — Ти си тук да ми даваш съвети, а не да ме ласкаеш. Твоят прост начин на изразяване привлече вниманието ми. Много добре, няма да започваме война срещу алорните, докато не приключим тук. Нека си мислят, че съм слабоумен; истинското безумие обаче е нещо съвсем различно. Светът видя достатъчно при царуването на Таур Ургас. — Императорът закрачи из стаята. — Проклинам те, Белгарион! — избухна внезапно той. — Какво си намислил?

— О, ваше величество — Намеси се Брадор. — Белгарион не е на запад. Миналата седмица са го видели в Мелцена.

— Че какво е правил в Мелцена?

— Не можахме да научим това, ваше величество. Но е съвсем сигурно, че е напуснал островите. Смятаме, че се намира някъде в областта недалеч от самите нас.

— И без съмнение ще обърка нещата още повече. Опитай се да го откриеш, Атеска. Наистина искам да си поговоря надълго и нашироко с този млад човек. Той вилнее из света като природно бедствие.

— Ще се опитам да науча точно къде се намира той, ваше величество — отвърна Атеска. — Сега с ваше позволение, ваше величество, искам да следя войските, докато се качват на корабите.

— За колко време ще стигнете до Фера?

— Може би три или четири дни, ваше величество. Ще наредя войниците да хванат веслата и да гребат.

— Това няма да им хареса.

— Не е нужно да им харесва, ваше величество.

— Добре, тръгвай. Аз ще дойда след няколко дни.

Атеска отдаде чест и се обърна, за да излезе.

— О, между другото, Атеска — спря го Закат, — защо не вземеш едно от тези животинчета? — Той посочи няколкото котета в ъгъла.

— Ами… — поколеба се Атеска. — Много съм ви благодарен, ваше величество, но котешката козина кара очите ми да се подуват, да сълзят и накрая направо се затварят. Мисля, че очите ще са ми твърде необходими през следващите няколко седмици.

— Разбирам, Атеска — въздъхна Закат — Е, върви.

Генералът се поклони и излезе.

Закат се замисли, после каза:

— Щом не иска да вземе котето, ще го произведа във фелдмаршал — но само ако ръководената от него операция е успешна. Разбираш ли?

— Напълно, ваше величество — промърмори Брадор.

Коронацията на ерцхерцог Отрат за император на Малореа премина гладко. Отрат, разбира се, беше недодялан като пън и трябваше да му подсказват какво да прави по време на церемонията. Когато тя приключи, Зандрамас го настани на един пищно украсен трон в палата в Хемил и заповяда на придворните да бъдат безкрайно любезни с него и да го обсипват с ласкателства. След това си тръгна съвсем безшумно.

Принц Геран беше в съвсем обикновената стая в храма, която Зандрамас беше избрала за себе си. За него се грижеше една жрица на средна възраст.

— Той се държа много добре тази сутрин, свещена Зандрамас — докладва жрицата.

— Добре, зле — какво значение има? — вдигна рамене Зандрамас. — Сега можеш да си вървиш.

— Да, свещена Зандрамас. — Жената коленичи, после излезе. Принц Геран погледна Зандрамас съвсем сериозно.

— Днес си кротък, твое величество — иронично каза Зандрамас. Изражението на детето не се промени. Въпреки че бяха заедно повече от година, Геран не показваше никакви признаци на привързаност към Зандрамас и което беше по-обезпокоително, не се страхуваше от нея. Момченцето взе една от играчките си и каза:

— Топка.

— Да — отвърна тя. — Топка. — След това, може би защото острият му поглед я обърка, прекоси стаята и застана пред огледалото.

Дръпна назад качулката на наметалото и се взря напрегнато в отражението си. Лицето й все още не беше засегнато. Това поне бе нещо, което се забелязваше с лекота. Тя погледна с отвращение появяващите се и изчезващи бляскави светлинки по кожата на ръцете си. След това решително разтвори дрехата си и погледна отражението на голото си тяло. Петната от блещукащи светлинки се разрастваха, това беше съвсем сигурно. По кожата на гърдите и корема й също имаше потрепващи, въртящи се точици светлина.

Геран се приближи тихичко и застана до нея.

— Звезди — каза той и посочи огледалото.

— Отивай да си играеш, Геран — отвърна му Детето на Злото и се загърна.

13.

Този следобед, докато яздеха на запад, приятелите на Гарион видяха как тежките, оцветени в тъмночервено облаци се наслоиха един върху друг високо, високо в небето и замъглиха небесната синева.

— Тот смята, че трябва да си намерим подслон — сподели Дурник с Белгарат. — Пролетните бури в тази част на света са много опасни.

Белгарат сви рамене.

— И друг път ме е валял дъжд.

— Според него бурята няма да трае дълго — продължи Дурник, но ще е много страшна. Ще мине до утре сутринта. Наистина мисля, че трябва да го послушаме, Белгарат. Не ще има само дъжд и вятър. Тот твърди, че обикновено се разразяват опасни градушки, а ледените парчета достигат големината на ябълка.

Белгарат погледна вече синкавочерните облаци на запад. В мрачните им туловища се раждаха светкавици, политащи страховито към земята.

— Добре — реши вълшебникът. — Днес едва ли ще изминем още много път, дори да продължим. Тот знае ли някакъв подслон наблизо?

— След около левга ще стигнем до някакво селце с множество ферми наоколо — каза Дурник. — Ако и то е като другите, които отминахме, в него няма да има жива душа. Трябва да намерим къща с достатъчно добър покрив, за да ни предпази от градушката.

— Тогава да побързаме. Бурята се приближава. Ще потърся Белдин и ще го помоля да огледа наоколо. — Възрастният мъж вдигна лице към небето и Гарион усети как мисълта му се разнася в пространството.

Приятелите препуснаха напред в галоп. Наметалата им плющяха под все по-страшните напори на вятъра, който носеше със себе си неприятен студ и първите ледени капки на студения дъжд.

Когато се изкачиха на билото на хълма над пустото село, видяха, че бурята вече е надвиснала над откритата равнина.

— Ще връхлети съвсем скоро — извика Белгарат и гласът му се разнесе като мощно ехо сред свистенето на вятъра. — Трябва да я изпреварим.

Спуснаха се по хълма сред бясно люшкащите се треви, а след това преминаха през нивите, заобикалящи селото. То беше заградено със стена, но портата беше изкъртена и в много от къщите имаше следи от скорошни пожари. Изведнъж Гарион чу рязък звук, след това още един, последван от още няколко.

— Започна да вали град! — изкрещя той.

Изведнъж Велвет извика от болка и сграбчи рамото си. Силк, без въобще да се замисля, приближи коня си до нейния и я зави с наметалото си, за да я защити от градушката.

Белдин стоеше в двора на една почти непокътната къща.

— Тук! — извика той. — Вратите на обора са отворени! Вкарайте конете!

Всички скочиха от седлата и бързо въведоха конете в подобния на пещера обор. След това затвориха вратите и се втурнаха през двора към къщата.

— Провери ли дали в селото има хора? — извика Белгарат, докато влизаха.

— Няма никой — отговори му Белдин. — Освен ако някой не се е скрил в някое мазе.

Тропотът на ледените зърна отвън ставаше все по-силен и постепенно прерасна в постоянен тътен. Гарион погледна през открехнатата врата. Големите ледени буци падаха от небето и се разбиваха на парчета върху калдъръма. С всеки момент ставаше все по-студено.

— Мисля, че се скрихме точно навреме — рече кралят на Рива.

— Би ли затворил вратата, Гарион? — помоли го Поулгара. — И хайде да запалим огън.

Личеше, че къщата е напусната много припряно. Масата и столовете бяха преобърнати и по пода се търкаляха парчета от счупени глинени съдове. Дурник се огледа и откри в ъгъла остатък от свещ. После изправи масата, постави свещта в парче от счупена чиния и извади кремъка и огнивото си.

Тот отиде до прозореца, отвори го, протегна ръка навън и затвори кепенците.

Свещта започна да капе и да пращи, но след това пламъкът стана силен и неподвижен, хвърляйки в стаята златисти отблясъци. Макар че по пода имаше разхвърляни боклуци и преобърнати мебели, стаята изглеждаше добре. Стените бяха варосани, гредите над главите им бяха тъмни и гладко одялани. Имаше и голямо огнище, а до него купчина дърва за огрев.

— Хайде — подкани ги Поулгара. — Не стойте така. Мебелите трябва да се подредят, някой трябва да измете пода. Освен това ни трябват още свещи. Искам да огледам спалните помещения.

Бързо подредиха и почистиха. Дурник запали огъня, огледа го критично и каза:

— Ще ида да нагледам конете. Искаш ли да донеса вързопите с багажа, Поул?

— Засега ми трябват само храната и готварските съдове, скъпи. Не мислиш ли, че трябва да изчакаш малко, докато градушката намалее?

— Над пътеката до конюшнята има широка стряха — отвърна той. — Хората, които са я построили, са познавали добре тукашния климат. — Той излезе, следван от Тот и Ерионд. Гарион отиде до Велвет, която седеше на една грубо издялана пейка и държеше дясното си рамо. Лицето й беше бледо, а челото й беше покрито с пот.

— Много ли боли? — попита я той.

— Градушката просто ме изненада — отвърна тя. — Много мило от твоя страна, че питаш.

— Изобщо не е мило — разгневи се внезапно кралят на Рива. — Аз те приемам като своя сестра, Лизел. Ако се нараниш, ще го приема като лична обида.

— Да, ваше величество. — Усмивката й внезапно огря стаята.

— Не се шегувай с мен, Велвет. Не се опитвай да бъдеш храбра. Ако те боли, просто ми кажи.

— Най-обикновена синина, Белгарион — възрази тя. Големите й кафяви очи бяха изпълнени с искреност, която въпреки всичко не внушаваше доверие.

— Ще те напляскам — заплаши я той.

— Ще ми бъде много интересно. И къде по-точно? — засмя се русокосата девойка.

Гарион се наведе и я целуна по челото.

Тя го погледна изненадано и попита с престорена тревога:

— Защо, ваше величество? Какво ще каже Се’Недра?

— Ще го понесе. Тя те обича толкова, колкото и аз. Ще помоля леля Поул да погледне рамото ти.

— То е добре, Белгарион.

— Искаш ли да поспориш за това с леля Поул?

Тя се замисли, после каза:

— Не. Не искам. Защо не извикаш Келдар да ми подържи ръката?

— Нещо друго?

— Може да ме целунеш още веднъж.

С присъщата за лекарите безпристрастност Поулгара разтвори сивата рокля на Велвет и разгледа внимателно голямата тъмнолилава синина на рамото на русокосото момиче. Велвет се изчерви и скромно прикри с дрехата съблазнителните си форми.

— Не мисля, че има нещо счупено — рече Поулгара и внимателно опипа нараненото рамо. — Но много боли, нали?

— Забелязах — отвърна Велвет и примигна.

— Сади — каза Поулгара. — Трябва ми болкоуспокояващо. Какво предлагаш?

— Имам отвара от дилянка, лейди Поулгара — отвърна евнухът.

— Не — каза Поулгара. — Отварата от дилянка ще отнеме силите й през следващите два дни. Имаш ли блатно омайниче?

Той я погледна стреснато.

— Лейди Поулгара — възрази евнухът. — Блатното омайниче е чудесно болкоуспокояващо, но… — Сади погледна измъчената Велвет. — Но знаете какви странични ефекти има, нали?

— Ще можем да я контролираме, ако се наложи.

— Какви странични ефекти? — попита Силк, готов да защити русокосото момиче.

— То кара човека — как да кажа — да се чувства изпълнен със страст и пламенност — рече деликатно Сади. — В Нийса го използват единствено с тази цел.

— О — рече Силк и се изчерви.

— Една капка — реши Поулгара. — Не. Нека бъдат две.

— Две?! — възкликна Сади.

— Искам действието му да продължи, докато болката премине.

— Добре, две — рече Сади. — Но ще се наложи да я наблюдаваме, докато страничните ефекти преминат.

— Ако се наложи, ще я приспя.

Сади несигурно отвори червената си кутия и извади малко шишенце с тъмнолилава течност.

— Здравият разум ми нашепва противното, лейди Поулгара — измърмори той.

— Довери ми се.

— Винаги се притеснявам, когато някой изрича тези думи — обърна се Белгарат към Белдин.

— Няма какво да се притесняваш. Бездруго не можем да стигнем далеч, докато момичето не оздравее. Поул знае какво прави.

— Може би — рече Белгарат.

Сади отмери две капки от лилавото лекарство в чаша вода и я разбърка с пръст. След това много внимателно избърса ръката си с парче плат и връчи чашата на Велвет.

— Изпий я бавно — посъветва я той. — Почти веднага ще се почувстваш странно.

— Странно ли? — попита тя подозрително.

— Ще говорим за това по-късно. Всичко, което трябва да знаеш сега е, че болката ще мине.

Велвет отпи няколко глътки и отбеляза:

— Не е лошо.

— Разбира се, че не е — отвърна евнухът. — Ще ти става все по-вкусно и по-вкусно, докато стигнеш до дъното на чашата.

Велвет продължи да отпива малки глътки от течността. Лицето й се изчерви.

— О, богове! — възкликна тя. — Тук изведнъж стана много горещо!

Силк седна на пейката до нея.

— Помага ли ти?

— Какво?

— Как е рамото ти?

— Видя ли синината ми, Келдар? — Тя разтвори роклята си да му покаже рамото си. Той, както и всички останали в стаята видя освен синината и твърде много други забележителни неща. — Оо! — каза тя разсеяно, без да си прави труд да закопчае дрехата.

— Мисля, че е по-добре да предприемете предпазните мерки, за които споменахте, лейди Поулгара — напомни и Сади. — Ситуацията може да излезе извън контрол всеки момент.

Поулгара кимна и бързо постави едната си ръка върху челото на Велвет. Гарион почувства лекия тласък на волята й.

— Доспа ми се — каза Велвет. — Това от лекарството ли е?

— Да, може да се каже, че е така — отговори Поулгара.

Главата на Велвет клюмна, след това русокосата девойка се облегна на рамото на Силк.

— Вдигни я, Силк — каза Поулгара. — И ела да й намерим легло.

Силк вдигна спящото момиче и го изнесе от стаята. Поулгара вървеше след него.

— Това лекарство винаги ли има този ефект? — обърна се Се’Недра към Сади.

— Блатната омайниче ли? О, да. То може да накара дори дърво да се влюби в някого.

— Действа ли и на мъжете?

— То не прави разлика между мъжете и жените, ваше величество.

— Много интересно. — Малката кралица хвърли кос, изпълнен с лукавство поглед към Гарион. — Пази това шишенце, Сади.

— О, я стига! — възкликна Гарион.

Поулгара и Силк се върнаха и вълшебницата каза:

— Велвет спи. Разгледах и другите стаи. Изглежда, че домакинята е била много подреден човек. Единствено тук е разхвърляно — явно защото са бягали. — Тя остави свещта и приглади сивата си рокля. Лицето й сияеше доволно.

— Радвам се, че ти харесва — каза Белдин, който лежеше на една пейка до прозореца.

— Колко път има до реката? — попита го Белгарат.

— Много. Поне един ден бърза езда. Не мога да бъда по-точен. Когато задуха вятърът, едва не оскуба всичките ми пера.

— Местността пред нас населена ли е?

— Трудно е да се каже. Летях доста високо, но дори и да е имало някакви хора, със сигурност са се скрили от бурята.

— Ще се наложи да огледам наоколо утре сутринта. — Белгарат протегна крака към огнището. — Добре, че запалихме огън. Въздухът е доста студен.

— Случва се, когато върху земята са натрупани три-четири пръста лед — отвърна Белдин. — Знаеш ли, ако подобни бури са обичайно явление следобед, ще се наложи да прекосим Маган в сутрешните часове. Няма да е много забавно, ако завали град, докато сме насред реката.

— Престани веднага! — обърна се Сади към бутилката на Зит и в гласа му прозвучаха остри нотки.

— Какво има? — попита Се’Недра.

— Издаваше странни звуци — отговори Сади. — Исках да проверя дали е добре, ала тя изсъска срещу мен.

— Е, нали змиите винаги съскат.

— Но сега беше различно. Предупреди ме да стоя далеч от нея.

— Да не се е разболяла?

— Не мисля. Зит е млада, а и аз винаги проявявам голямо внимание с какво я храня.

— Може би се нуждае от ободряваща отвара. — Се’Недра погледна въпросително към Поулгара.

Поулгара се засмя и безпомощно отвърна:

— Съжалявам, Се’Недра. Нямам никакъв опит в лечението на влечуги.

— Не може ли да говорим за нещо друго? — попита наскърбено Силк. — Зит наистина е хубаво малко животинче, но все пак е змия.

Се’Недра се обърна към него, очите й блеснаха и тя възкликна:

— Как можа да го кажеш! Досега тя е спасявала живота ни два пъти — в Рак Урга, когато ухапа онзи гролим, и в Ашаба, когато ухапа Харакан. Без нея нямаше да сме тук. Можеш да покажеш поне малко благодарност към нея.

— Ами… — несигурно каза дребният драснианец. — Може би имаш право, Се’Недра, но, по дяволите, не мога да понасям змиите.

— Аз дори не я приемам като змия.

— Се’Недра — търпеливо каза той, — тя е дълга, извива се, няма крака и ръце, а на всичко отгоре е и отровна. Като правило такова нещо се нарича змия.

— Ти си пълен с предразсъдъци — обвини го малката кралица.

— Знаех си, че ще кажеш това.

— Много съм разочарована от теб, Келдар. Тя е сладко, любвеобилно, храбро малко същество, а ти я обиждаш.

Силк я погледна за миг, след това се изправи и се поклони зрелищно пред глинената бутилка.

— Ужасно съжалявам, скъпа Зит — извини се той. — Не зная, защо се държах по този начин. Ще ми прости ли твоето малко студено зелено сърце?

Зит изсъска срещу него, после съскането се превърна в нещо подобно на глухо сумтене.

— Тя казва да я оставиш на мира — обърна се към него Сади.

— Наистина ли разбираш какво казва?

— Общо взето, да. Речникът на змиите е много беден и не е трудно да разпознаваш фразите. — Евнухът се намръщи. — Напоследък Зит ругае много, а това не е в неин стил. Обикновено се държи като истинска дама.

— Не мога да повярвам, че участвам в подобен разговор — рече Силк, поклати глава и излезе от стаята.

Дурник се върна с Тот и Ерионд — носеха вързопите с храна и домакинските съдове на Поулгара. Вълшебницата погледна към огнището и каза:

— Напоследък ядем много еднообразна храна. Тук обаче разполагаме с добре оборудвана кухня, защо да не се възползваме от нея? — Вълшебницата започна да оглежда запасите си. — Ще ми се да имах по-разнообразни продукти — измърмори тя сякаш на себе си.

— В задния двор има кокошарник, Поул — подхвърли Белдин.

— Дурник, скъпи — каза тя замечтано.

— Веднага ще се погрижа, Поул. Три кокошчици може би?

— Нека да са четири, тъкмо ще имаме и за из път. Се’Недра, отиди с него и донеси всички яйца, които намериш.

Се’Недра я погледна изумено.

— Никога не съм събирала яйца, лейди Поулгара.

— Не е, трудно, скъпа. Просто внимавай да не ги счупиш.

— Но…

— Ще направя за закуска омлет със сирене.

Очите на Се’Недра блеснаха и тя бързо каза:

— Ще взема кошница.

— Прекрасна идея, скъпа. Има ли още някакви интересни места тук?

— Отзад има пивоварна. — Белдин сви рамене. — Нямах достатъчно време, за да я огледам.

Белгарат веднага се изправи и каза:

— Ами да отидем да видим.

— Фермерите не правят добра бира, Белгарат.

— Е, тази може би ще бъде изключение. Няма как да разберем преди да опитаме, нали?

— Прав си.

Двамата вълшебници излязоха, а Ерионд се зае да слага още дърва в огъня.

Се’Недра се върна намръщена и се оплака:

— Кокошките не ми дават яйцата си, лейди Поулгара. Седят върху тях.

— Трябва да бръкнеш да ги вземеш, скъпа.

— Няма ли да се ядосат?

— Да не би да те е страх от кокошки?

Очите на малката кралица блеснаха с неподозирана твърдост и тя излезе от стаята с решителна походка.

В мазето имаше изобилни запаси от зеленчуци, а Белгарат и Белдин донесоха бъчва с бира. Докато пилетата се печаха, Поулгара претърси кухнята, намери брашно и други продукти и веднага запретна ръкави.

— Ще похапнем бисквити тази вечер — рече тя, — а утре сутринта ще има топъл хляб.

Гарион не беше ял толкова вкусна вечеря от няколко месеца. В гостилниците и кръчмите често си устройваха пиршества и храната беше добра, но гозбите на леля Поул се отличаваха с невероятния си вкус и аромат. Едва ли друг готвач на земята беше толкова умел в своя занаят. След като изяде повече, отколкото беше добре за стомаха му, кралят на Рива отмести чинията и с въздишка се облегна на стола.

— Радвам се, че реши да оставиш малко и за нас — подхвърли Се’Недра малко презрително.

— Сърдиш ли ми се за нещо? — попита я той.

— Не, Гарион просто съм малко ядосана.

— Защо?

— Една кокошка ме клъвна. — Тя посочи подноса. — Ей тази. — После откъсна кълката на кокошката и я захапа свирепо с малките си зъби. — На ти! — възкликна тя с отмъстителен тон. — Харесва ли ти?

Гарион познаваше добре съпругата си и затова не се засмя.

След вечеря поседяха доволно около масата. Бурята отвън вилнееше.

На вратата се чу почукване, което привлече вниманието им въпреки тътена на ураганния вятър. Гарион скочи и протегна ръка към меча.

— Не искам да ви тревожа — долетя писклив глас от другата страна на вратата. — Просто исках да се уверя, че имате всичко, от което се нуждаете.

Белгарат се изправи, отиде до вратата и я отвори.

— Свещени Белгарат — поздрави го мъжът, който стоеше отвън, и се поклони с дълбоко уважение. Беше много възрастен, със снежнобяла коса и слабо сбръчкано лице. И без никакво съмнение беше гролим.

Белгарат го погледна предпазливо и каза:

— Ти ме познаваш?

— Разбира се. Познавам всички ви. Чаках ви. Може ли да вляза?

Без да каже нито дума, Белгарат се отдръпна встрани да му направи място. Старият гролим влезе — пристъпваше несигурно, подпирайки се на дълъг бастун. Поклони се на Поулгара и каза:

— Лейди Поулгара. — След това се обърна към Гарион. — Ваше величество, ще ми простите ли?

— За какво? — попита Гарион. — Ти не си ми направил нищо лошо.

— Напротив, ваше величество. Когато разбрах какво се е случило в Града на Вечната нощ, ви намразих. Можете ли да ми простите?

— Няма за какво да ти прощавам. Било е съвсем естествено да изпитваш такива чувства към мен. Но доколкото разбирам, си променил възгледите си, нали?

— Нещата се промениха, крал Белгарион. Новият бог на ангараките ще бъде много по-добър и по-благороден от Торак. Сега живея само за да служа на този бог и чакам с нетърпение идването му.

— Седни, приятелю — каза му Белгарат. — Значи си постъпил така поради някаква религиозна причина?

Старият гролим се отпусна на стола и сбръчканото му лице грейна в усмивка.

— Сърцето ми се трогна, свещени Белгарат — отвърна той простичко. — Бях посветил целия си живот в служба на Торак в храма на това село. Тъгувах повече, отколкото можете да си представите, когато научих за смъртта му. Служех му, без да поставям под въпрос нищо, което прави. А после снех неговия образ от стената на храма и вече украсявам олтара с цветя, вместо с кръвта на хората, убити по време на жертвоприношенията. Съжалявам горчиво за всеки път, когато аз самият съм държал ножа, изпълнявайки кървавите ритуали.

— Какво те накара да се промениш? — попита го Поулгара.

— Един глас, който чух в дъното на душата си, лейди Поулгара. Този глас ме изпълни с огромна радост. Дори ми се стори, че виждам как светлина обгръща целия свят.

— Какво ти каза този глас?

Възрастният гролим пъхна ръка под черната си роба и извади един пергамент.

— Беше ми много трудно да напиша думите точно така, както ги изричаше гласът — отговори той. — Ала бях получил такива инструкции. Човек може да повтори неправилно думите, които е чул, може да ги промени, ако не му харесват, или да разбере погрешно съдържанието им. — Той се усмихна. — Каквото написах, е за благото на хората. И тези думи са запечатани в сърцето ми и никой не може да ги заличи, както никой не е в състояние да ги изтрие от този лист. — Гролимът вдигна пергамента и с треперещ глас зачете: — „Запомнете. В дните, които ще последват срещата между Детето на Светлината и Детето на Мрака в Града на Вечната нощ, сред свещениците, служещи на Бога на Мрака, ще настъпи огромно отчаяние. Това е така, защото Тъмният бог ще бъде победен и няма да се появява пред поклонниците си. Но ти, човече, не унивай! Нека те окуражава мисълта, че отчаянието е нощ, която ще бъде изместена от изгряващото слънце на надеждата. Казвам ти: сред ангараките ще има ново рождество и ще се въздигне нов бог — този, който е предопределен да води страната от самото начало на дните. И знай — Богът на Злото е роден от нищото в мига, когато вселената била разделена на две отделни начала. Той не е предопределен да предвожда и защитава ангараките. В последния сблъсък между Детето на Мрака и Детето на Светлината пред вас ще се появи истинският Бог. Трябва да му отдадете сърцата си и да му се посветите изцяло. Пътят, който ще поемат ангараките, ще бъде определен от избора на новия бог. След като този избор е направен, никой не може да го промени. От него зависи дали на Земята ще надделее доброто, или злото. Запомни — двама ще се изправят един срещу друг на Мястото, което вече не съществува, но само един от тях ще бъде избран. Детето на Светлината и Детето на Мрака ще се отърсят от товара на духовете, които ги водят, и ще останат в очакване на великия избор. Ако бъде пред почетен единият от тях, светът ще потъне в мрак. Но ако бъде избран другият, навсякъде ще грейне ярка светлина и онова, което е предсказано още преди сътворението на света, ще се сбъдне. Чакайте, изпълнени с надежда, и се отнасяйте към останалите люде с доброта и любов. Това ще се хареса на истинския бог. Ако той надделее и бъде избран, ще те благослови и кръстът ти ще бъде в живота.“ — Старият гролим отпусна пергамента и сведе набожно глава. — Това ми каза гласът. Сега сърцето ми е изпълнено с радост и отчаянието е прогонено.

— Много сме ти благодарни, че сподели това с нас — каза Белгарат. — Искаш ли да хапнеш нещо?

Гролимът поклати глава.

— Вече не се храня с месо. Не искам да обиждам своя бог. Изхвърлих жертвения кинжал и няма да проливам ничия кръв до края на своя живот. — Той стана. — Сега ще си тръгна. Дойдох само, за да споделя с вас онова, което ми каза гласът. Бъдете сигурни, че поне един от ангараките ще се моли за успеха ви.

— Благодарим ти — отговори му искрено Белгарат, отиде до вратата и я отвори.

— Думите му бяха наистина много ясни и точни, нали? — отбеляза Белдин, след като гролимът си тръгна. — За пръв път чувам пророчество, което съдържа толкова подробности.

— Значи според теб той беше истински пророк? — попита Силк.

— Разбира се. Това е класически случай. Има всички признаци — първоначално е изпаднал в екстаз, след това е променил коренно личността си. Всичките необходими условия са изпълнени.

— Въпреки това има нещо, което не ми харесва — намеси се Белгарат и се намръщи. — Прекарал съм векове наред, четейки различни пророчества. Казаното от него не прилича на нито един текст, какъвто съм виждал досега — нито от нашите, нито от техните пророчества. — Той погледна Гарион и попита: — Можеш ли да се свържеш с твоя приятел? Трябва да поговоря с него.

— Ще опитам — отвърна Гарион. — Той не се появява винаги, когато го призова.

— Провери дали можеш да го откриеш. Кажи му, че е извънредно важно.

— Ще видя какво мога да направя, дядо — Гарион седна, затвори очи и попита: „Чуваш ли ме?“

„Моля те, не крещи, Гарион — изрече с болка гласът. — Направо ме заболяват ушите.“

„Извинявай, не знаех. Дядо иска да си поприказва с теб.“

„Добре. Отвори очи, Гарион. Не виждам, когато ги затваряш.“

И както понякога се случваше, Гарион отново се почувства изолиран в някакъв далечен кът на съзнанието си и сухият глас заговори вместо него.

— Добре, Белгарат — изрече той с устните на Гарион. — Какво има?

— Искам да ти задам няколко въпроса — отговори възрастният мъж.

— Това не е нищо ново. Ти винаги имаш въпроси.

— Чу ли какво каза гролимът?

— Естествено.

— Ти ли беше? Имам предвид ти ли беше гласът, който той е чул?

— Не, не бях аз.

— Тогава е бил гласът на другия?

— Не, не беше и неговият.

— В такъв случай кой е бил?

— Понякога не ми се вярва, че Алдур те е избрал за свой пръв ученик. Или може би мозъкът ти е изгубил силата и пъргавината си?

— Хайде да не се обиждаме — рече Белгарат обидено и Белдин се засмя подигравателно.

— Добре — въздъхна гласът. — Ще ти обясня всичко внимателно. Опитай се да разбереш колкото се може повече. Самият аз и моята противоположност се появихме на света, когато Съдбата беше разделена на две части. Схвана ли тази част от думите ми?

— Вече зная това.

— И дори си го запомнил? Изумително.

— Благодаря — отвърна сърдито Белгарат.

— Служа си с речника на Гарион. Той е расъл във ферма, затова понякога се изразявам грубо. Нима не е логично, че сега, когато двете части на Съдбата отново ще се обединят, трябва да се появи и нов глас? Моята противоположност и аз изпълнихме задачата си и повече няма нужда от нас. Ние враждуваме помежду си от милиони години и това е променило схващанията ни.

Белгарат изглеждаше леко уплашен след тези думи.

— Помисли — каза гласът. — Аз не мога да се справя с всички проблеми на обединената вселена. Насъбрал съм твърде много недоволство в себе си. Новият глас, който ще се появи, няма да страда от никакви предубеждения. Така ще е по-добре, повярвай ми.

— Ще ми липсваш.

— Не ставай сантиментален, Белгарат. Няма да мога да го понеса.

— Почакай. Новият глас ще се появи след срещата, нали?

— Всъщност точно в момента на последната среща.

— Как тогава е говорил на стария гролим, ако не съществува?

— Времето не е от голямо значение за нас, Белгарат. Ние можем да преминаваме в бъдещето или в миналото и това никак не ни затруднява.

— Следователно гласът е разговарял с гролима от бъдещето?

— Очевидно е така. — Гарион почувства, че по устните му пробягва иронична усмивка. — Откъде знаеш, че аз не говоря с теб от миналото?

Белгарат примигна.

— Сега разбираме точно какво искаш да ни кажеш — извика триумфиращо Белдин. — Ще победим, нали?

— Надявам се, че ще стане така, но няма никакви гаранции.

— Гласът, който е чул гролимът, принадлежи на някой по-добър бог, нали?

— Да.

— Ако спечели Детето на Злото, богът няма да е особено добър, нали?

— Да, няма да бъде.

— Гласът идва от бъдещето — тоест след избора на новото божество. Това означава, че Детето на Светлината ще победи, нали?

Гласът въздъхна.

— Защо винаги усложняваш нещата, Белдин? Гласът, които е разговарял с гролима, потвърждава вероятността да се появи новият дух. Гласът се обръща към миналото, за да подготви нещата, в случай че Детето на Светлината надделее в битката. Изборът все още не е направен, знаеш това.

— Но тази възможност има огромна сила, нали?

— Да, понякога в съществуващите възможности се крие по-голяма сила, отколкото в самата действителност.

— В такъв случай другият дух също може да се върне в миналото и да прави приготовления, нали?

— Не бих се изненадал, ако стане точно така. Най-сетне забеляза очевидното.

— Следователно отново сме там, откъдето започнахме. Все още има две пророчества, които се борят за надмощие във времето и пространството.

— Не. Изборът ще елиминира едното от тях веднъж завинаги.

— Това не го разбирам — призна Белдин.

— Въобще не мислех, че ще разбереш.

— Какви приготовления прави новият глас? — попита внезапно Поулгара.

— Гролимът, който дойде при вас, ще бъде пророкът и първият ученик на новия бог — разбира се, ако Детето на Светлината победи.

— Та той е гролим!

— Не аз взимам решенията. Новият бог ще бъде закрилник на всички ангараки. В такъв случай подобен избор наистина има смисъл.

— Значи ще се наложи да свикнем с това… но мисля, че ще ни трябва известно време.

— Ти страдаш от същите предразсъдъци като мен, Поулгара — засмя се гласът. — Но мисля, че в края на краищата ще се приспособиш по-лесно от тези двама упорити старци. С времето ще приемеш направения избор. А сега, ако нямате повече въпроси, аз си тръгвам. Имам да върша още работа — в друго измерение на времето.

14.

Залязващото слънце хвърляше жълтеникави отблясъци върху обагрените в тъмноалено облаци, намирайки пролуки сред напорите на приближаващата буря. Гарион се изкачи на един хълм и погледна към долината, която трябваше да прекосят. Там забеляза няколко сгради. Изглеждаха му толкова познати, че приклекна и се взря с изумление в тях. След това застана на четири крака и пълзя внимателно през високата трева. Не видя никакъв пушек. Голямата порта беше отворена, но той не желаеше да рискува — фермерите изпитваха подсъзнателна омраза към вълците и Гарион не искаше някой от тях да изпрати от засада някоя стрела по него.

Спря и легна по корем на земята. Изглежда, постройката беше изоставена. Той се затича напред и се промъкна внимателно през отворената порта. Дворът беше голям почти колкото фермата на Фалдор, която се намираше на половин свят оттук.

Шмугна се през отворената врата на близката барака и започна да души въздуха: ослушваше се внимателно, за да разбере дали наистина е сам. От чифлика не долиташе никакъв шум освен жалното мучене на някаква крава с натежало виме, която чакаше да бъде издоена. Усети и миризма на хора, но те бяха напуснали чифлика отдавна.

Измъкна се от бараката и затича от врата на врата — отваряше ги, натискайки дръжките на бравите с челюсти. Мястото му се стори толкова познато, че изпита непреодолима носталгия, макар и да си мислеше, че отдавна е забравил това чувство. Пристройките приличаха много на тези във фермата на Фалдор. Ковачницата беше почти същата като онази, в която навремето работеше Дурник. Стори му се дори, че чува ударите, които приятелят му непрестанно сипеше върху наковалнята. Беше сигурен, че дори да затвори очи ще прекоси безпогрешно двора и ще стигне в кухнята.

Обиколи една подир друга всички стаи на приземния етаж. След това се изкачи по стълбите на горния. Ноктите на краката му дращеха дървените стъпала.

Навсякъде беше пусто.

Излезе от къщата и потръгна към обора. Кравата измуча панически и той спря — не искаше да я безпокои.

„Лельо Поул“ — извика мислено той.

„Да, скъпи?“

„Тук няма никой. Мястото наистина е чудесно.“

„Думата «чудесно» трябва да се използва в много редки случаи, скъпи.“

„Почакай, докато го видиш сама.“

След малко Белгарат се шмугна през портата, подуши въздуха, огледа се, възвърна човешкия си облик и се засмя.

— И сякаш се връщаме вкъщи, нали?

— Аз си помислих същото — отвърна Гарион, изправи се и отупа дрехите си.

Белдин долетя, описвайки широка спирала, кацна, също прие човешкия си образ и каза:

— Можем да стигнем там преди да се стъмни.

— Ще останем тук — каза Белгарат. — По брега на реката може да има охрана. Няма да имаме никаква полза, ако безпричинно дебнем в тъмното.

Гърбавият магьосник сви рамене.

— Както желаеш.

Поулгара, бледа и безшумна като привидение, прелетя над стената, кацна на двуколката, която стоеше насред двора, бързо прие човешки образ и възкликна:

— О, богове! Имаш право, Гарион. — И тръгна към кухнята.

След пет минути Дурник въведе останалите в двора, огледа се, засмя се и каза:

— Човек може да си помисли, че самият Фалдор ще излезе да ни посрещне. Как е възможно две ферми, които са на такова голямо разстояние една от друга, да си приличат толкова много?

— Това е най-подходящият начин за разположението на постройките в една ферма, Дурник — каза Белгарат. — Рано или късно всички практични хора на земята ще го разберат. Можеш ли да накараш кравата да млъкне? Няма да можем да спим, ако продължи да мучи.

— Веднага ще я издоя. — Ковачът скочи от седлото и поведе коня си към обора.

Белгарат го погледна с умиление и отбеляза:

— Утре сутринта май ще се наложи да го отведем насила оттук.

— Къде е Поулгара? — попита Силк, докато помагаше на Велвет да слезе от седлото.

— Къде другаде, освен в кухнята? — Белгарат посочи отворената врата. — Може би ще се окаже по-трудно да измъкнем нея оттам, отколкото да накараме Дурник да излезе от ковачницата.

Велвет изглеждаше разсеяна, дори замечтана. Ефектът от лекарството, което й беше дал Сади, все още не беше преминал. Гарион се надяваше, че Поулгара стриктно я държи под контрол.

— Колко мило — рече тя и се облегна на рамото на Силк. — Напомня ми за родния дом.

Изражението на Силк беше предпазливо като на човек, готов да си плюе на петите.

Тази вечер отново се нахраниха добре. Златната светлина на восъчните свещи изпълваше стаята и се отразяваше от излъсканите дъна на медните котли, които висяха на стената. Стаята беше уютна и топла въпреки бурята, която се бе разразила още в ранния следобед. Навън ечеше воят на вятъра и тътенът на гръмотевиците и силни дъждовни струи се забиваха косо в прозорците.

Гарион беше изпълнен с необикновено спокойствие, каквото не беше изпитвал повече от година. Прие го с благодарност, защото знаеше, че то ще укрепи силите му за изпълнените с безкрайно напрежение месеци, които го очакваха.

— О, богове! — възкликна Сади, който бе клекнал да даде на Зит купичка току-що издоено мляко.

— Какво има, Сади? — попита Велвет. Ефектът от лекарството беше преминал и вече не се налагаше Поулгара да я държи под око.

— Зит ни е приготвила малка изненада — каза евнухът с истинска наслада. — Всъщност няколко малки изненади.

Велвет се приближи любопитно към него и възкликна:

— О! Възхитителни са, нали?

— Какво има? — попита Поулгара.

— Нашата скъпа Зит стана майка — отвърна Велвет.

Всички станаха и отидоха да видят новородените змийчета. Също като майка си те бяха яркозелени и имаха характерната червена ивица от главата до опашката. Бяха пет, мънички като червейчета. Всички бяха изпълзели до чинийката и пиеха мляко, като мъркаха доволно, подали раздвоените си езичета. Зит се бе навела загрижено над тях, ала не изглеждаше никак застрашително.

— Това обяснява защо напоследък се държеше толкова зле — заключи Сади. — Защо не ми каза, Зит? Можех да ти помогна при раждането.

— Не бих желал да бъда акушерка на змия — рече Силк. — Освен това мислех, че влечугите снасят яйца.

— Повечето от тях наистина го правят — призна Сади. — Но има някои живораждащи видове. Зит е от тях.

— Аз си мислех, че просто е малко напълняла — сподели Велвет. — А през цялото време тя е била бременна.

Дурник се намръщи.

— Тук нещо не е наред — каза той. — Нийса не е ли единственото място, където се среща този вид змии?

— Да — отвърна Сади. — И дори там са истинска рядкост.

— Но как тогава… — Дурник се изчерви. — Как е станало това? Ние от доста време не сме ходили в Нийса. Къде Зит е срещнала бащата?

Сади примигна.

— Наистина! Това е невъзможно. Зит, какво си направила?

Малката зелена змия не му обърна никакво внимание.

— Това не е чак такава загадка, Сади — рече Ерионд и се засмя. — Не си ли спомняш какво каза Кайрадис на Зит, когато бяхме в Ашаба?

— Че нещо е било отложено. Наистина не обърнах внимание на думите й. Точно тогава бяхме заети с нещо друго, което ми отвлече вниманието, ако си спомням правилно.

— Пророчицата каза: „Бъди спокойна, малка сестрице. Това, за което си родена, вече е изпълнено. Дълго отлаганото събитие най-сетне ще се случи.“ Значи за това е говорила Кайрадис. Раждането на змийчетата е дълго отлаганото събитие.

— Знаеш ли — обърна се Белдин към Белгарат, — мисля, че той има право. Това не е единственият път, когато пророчеството се намесва така, че събитията да потекат в нужната посока. Думите „за което си родена“ означават, че Зит е била предопределена за едно — да ухапе Харакан. След като го направи, всичко продължи по обичайния си начин. — След това гърбавият магьосник погледна Ерионд. — Как си спомни какво точно каза Кайрадис? Всички бяхме доста нервни, докато стояхме в тронната зала на Урвон.

— Винаги се стремя да запомням това, което казват около мен — отговори Ерионд. — Може би няма да го разбера веднага, но рано или късно всичко отива на мястото си.

— Това момче е много странно, Белгарат — рече Белдин.

— Всички сме забелязвали това по един или друг повод.

— Нима наистина е възможно? — обърна се Сади към стария вълшебник. — Имам предвид дали въобще е възможна такава намеса?

— Не трябва да задаваш подобни въпроси на дядо — засмя се Гарион. — Той вярва, че няма невъзможни неща.

Силк стоеше на безопасно разстояние от Зит и потомството й. Веждите му бяха леко повдигнати.

— Честито, Зит — рече най-сетне той на малката зелена майка. След това погледна строго приятелите си. — Предполагам, че всичко това е много хубаво, но ако някой ги нарече „сладки малчугани“, просто ще започна да крещя.

Всички се окъпаха и си легнаха, но Се’Недра беше неспокойна и се въртеше в леглото. Внезапно малката кралица се надигна.

— Чудя се дали млякото все още е топло — промърмори тя, после отметна одеялото и леките й стъпки помилваха пода. — Ти искаш ли мляко, Гарион?

— Не, благодаря, скъпа.

— То ще ти помогне да заспиш.

— Нямам проблеми със съня.

Тя му се изплези и излезе в коридора.

Върна след малко с чаша мляко. Усмихваше се дяволито.

— Какво ти е толкова смешно? — попита я той.

— Видях Силк.

— И какво от това?

— Той не ме забеляза, но аз го видях. Тъкмо влизаше да си ляга.

— Може да си ляга, когато пожелае.

Кралицата се засмя още веднъж и скочи в леглото.

— Тъкмо това ти приказвам, Гарион — рече тя. — Не влизаше в своята спалня.

— О — изкашля се объркано Гарион. — Изпий си млякото.

— Аз застанах до вратата и подслушвах известно време разговора им — добави Се’Недра. — Искаш ли да чуеш за какво си говореха?

— Не, не особено.

Но въпреки това малката кралица му разказа всичко.

Дъждът беше преминал, но далеч на запад се чуваше тътен от гръмотевици и множество светкавици разсичаха небето на хоризонта. Гарион се събуди внезапно и се надигна в леглото. Отвън се чуваше някакво бучене, различаващо се от воя на бурята, на моменти съпровождано от пронизителен рев. Кралят на Рива се измъкна от завивките и излезе на терасата, която заобикаляше вътрешния двор от всички страни. На около половин миля на запад се придвижваше дълга колона хора със запалени факли. Гарион реши да приеме образа на вълк и да провери какви са тези хора.

Факлите се движеха много бавно. Докато Гарион приближаваше с дълги скокове към тях, забеляза, че светлината от пламъците се вижда много по-високо, отколкото ако хората яздеха коне. Глухият, тътнещ звук и съпровождащият го рев продължаваха да огласят пространството наоколо. Едрият вълк спря до един къпинак и приклекна, за да наблюдава и слуша. Дългият керван от огромни сиви животни се движеше с тежки стъпки в нощта в североизточна посока. Гарион беше виждал фантом слон на остров Веркат в Ктхол Мургос, когато леля Поул беше накарала лудия отшелник да избяга в гората. Ала фантом е едно, а действителността — нещо съвсем друго. Слоновете бяха огромни, по-големи от всички животни, които Гарион беше виждал. Постоянната скорост, с която се движеше керванът, изразяваше страховитата мощ на тези същества. Главите и хълбоците им бяха покрити с метални ризници и Гарион потръпна при мисълта за смазващата тежест на метала. Въпреки това слоновете се движеха, сякаш ризниците бяха леки като паяжина. Ушите им, наподобяващи корабни платна, се люшкаха, а хоботите им се поклащаха пред тях като махала. От време на време някой от слоновете извиваше нагоре хобот и докосвайки челото си, издаваше пронизителен рев.

Върху огромните бавно движещи се животни, облечени с грубо изработени брони мъже яздеха. Върху всеки огромен врат седеше човек с кръстосани крака и стискаше факла. Другите зад него бяха въоръжени с копия, прашки и малки лъкове. В началото на колоната, яхнал врата на огромен слон, по-висок цял метър от останалите, седеше облечен в черна роба гролим.

Гарион се изправи и се промъкна по-близо. Предпазливите му стъпки не вдигаха никакъв шум в мократа от дъжда трева. Беше сигурен, че слоновете ще усетят миризмата му, но прецени, че толкова едри животни няма да обърнат внимание на хищник, който не представлява опасност за тях — пред тези могъщи същества се почувства дребен като бълха. Това усещане никак не му хареса. Собственото му тегло беше над осемдесет килограма, но теглото на слоновете не се измерваше в килограми, а в тонове.

Продължи да върви с тихи стъпки край колоната, без да се приближава на повече от петдесет метра, до нея, като през цялото време душеше въздуха и се ослушваше напрегнато. Вниманието му беше съсредоточено върху облечения в черна роба гролим на първия слон.

Слоновете продължаваха да се движат с бавни стъпки напред.

На пътеката пред слона в началото колоната се появи фигура, облечена в лъскав черен сатен, който проблясваше под светлината на факлите. Колоната спря и Гарион се промъкна още по-близо. Облечената в сатен фигура отметна качулката на наметалото си. В плътта на ръката и блещукаше силна, въртяща се в множество пламнали кръгове светлина. В Ашаба и Замад Гарион беше видял за кратко лицето на жената, която бе отвлякла сина му. Но сблъсъците с магьосницата от Даршива бяха толкова опасни и ужасяващи, че той не бе имал достатъчно време да запомни чертите на Детето на Мрака. Сега, приближавайки се още по-близо, кралят на Рива се взря в осветеното от факлите лице.

Чертите й бяха правилни, дори красиви. Косата й беше черна, а кожата й беше почти толкова бледа, колкото тази на братовчедка му Адара. Но приликата свършваше дотук. Зандрамас беше гролим и черните й очи притежаваха типичната за всички ангараки острота. Носът й беше орлов, по широкото й чело не се виждаше нито една бръчица, брадичката й беше остра и придаваше на цялото лице триъгълен вид.

— Чаках те, Нарадас — каза тя с глас, в който се чувстваше остър чужд акцент. — Къде беше?

— Прости ми, господарке — извини се гролимът, който беше възседнал врата на огромния слон. — Пастирите бяха по-далече на юг, отколкото бяхме предупредени. — Той също свали качулката си. — Лицето му беше сурово, белите му очи проблеснаха под светлината от факлите. — Как върви борбата със слугите на Урвон?

— Зле, Нарадас — отвърна тя. — Неговите пазачи, хората и хрътките плюс тълпите войници на негова страна извън Каранда надвишават по брой нашите сили.

— Аз водя след себе си полк бойци на слонове, господарке — съобщи й Нарадас. — Те ще обърнат хода на битката. Тревата в централните области на Пелдан ще се напои с кръвта на пазачите на Урвон, чандимите и карандите. Ще ги отблъснем и ще превърнем завинаги Даршива в оазис на сигурността.

— Изобщо не се интересувам от Даршива, Нарадас. Аз искам да завладея света; за мен е съвсем безразлично какво ще стане с една малка държавица в покрайнините на Малореа. Колко време ще ти трябва да заведеш слоновете и мъжете на бойното поле?

— Най-много два дни, господарке.

— Направи го тогава. Остави ги под командването на моите генерали и ме последвай в Кел. Ще се върна в Хемил да взема Отрат и противното дете на Белгарион. Ще те чакаме в сянката на свещената планина на пророците.

— Вярно ли е, че Урвон е довел със себе си Господаря на демоните Нахаз и неговите орди, господарке?

— Да, но това не ни засяга. Не е толкова трудно да се призовават демони, а Нахаз не е единственият господар на демони в ада. Господарят Морджа се съгласи да ни помогне със своите орди. Между Морджа и Нахаз отдавна съществува вражда. Сега те ще водят битка помежду си, без да ги е грижа за обикновените сили на войските.

— Господарке! — възкликна Нарадас. — Не трябва да се съюзяваш с такива същества!

— Бих се съюзила със самия крал на ада, за да победя на Мястото, което вече не съществува. Морджа отлетя надалеч от бойното поле и примами след себе си Нахаз. Отведи твоите слонове там — нека унищожат пълчищата на Урвон. Нахаз и демоните му няма да бъдат там, така че няма да те забавят. След това ела възможно най-бързо в Кел.

— Слушам, господарке — отвърна покорно Нарадас.

Гневът бавно започна да се надига в гърдите на Гарион. Той можеше да достигне само за няколко секунди жената, отвлякла сина му. Знаеше, че тя няма да успее да съсредоточи волята си преди той да впие зъбите си в плътта й, а след това щеше да е твърде късно. Гарион оголи ужасните си остри зъби и промъква стъпка по стъпка към нея. Козината около врата му беше настръхнала, коремът му почти докосваше земята. Беше жаден за кръв, омраза изгаряше мозъка му. Тръпнейки в ужасяващо очакване, звярът напрегна мускулите си ниско ръмжене изпълни гърлото му.

В крайна сметка този звук го накара да се осъзнае. Мисълта, която изгаряше съзнанието му, беше мисъл на дива твар — вълк, затова се отнасяше само за настоящия момент. Ако Зандрамас наистина стоеше само на няколко скока от него, той можеше да разкъса плътта й, още преди писъците да достигнат близките хълмове. Но ако фигурата, изправена пред белоокия Нарадас, беше само проекция, образ, лишен от плът и кръв, тогава зъбите му щяха да изщракат в празното пространство и магьосницата от Даршива щеше да се спаси от отмъщението му, както бе станало в Ашаба.

Може би мисълта, която изгаряше съзнанието му, я предупреди. Или пък — както често правеше Поулгара — Зандрамас проучи околността със силата на ума си и откри своя противник. Изведнъж магьосницата изсъска уплашено:

— Опасност! — След това по устните й пробяга жестока, неумолима усмивка. — Но аз мога да променям формата си и ставам недосегаема за магиите на алорните. — Зандрамас се съсредоточи, след миг придоби неясни очертания и внезапно пред погледите на уплашените слонове се появи огромен дракон. Чудовището разпери криле, огромни като корабни платна, и полетя във влажния нощен въздух. Тъмнината се изпълни с пронизителен рев, в пространството се понесе гъст стълб кървавочервени сажди, обвиващи пламъците около чудовището.

„Лельо Поул! — мислено извика Гарион. — Към вас приближава дракон!“

„Какво?“ — долетя до него мисълта й.

„Зандрамас промени формата си! Сега лети към вас!“

„Върни се! — решително заповяда вълшебницата. — Веднага!“

Вълкът се завъртя на място, изравяйки влажния торф с ноктите си, и затича с все сила към чифлика. Зад гърба си чуваше пронизителния, изпълнен с паника рев на слоновете, а отпред до слуха му долиташе оглушителният писък на огромния дракон. Гарион тичаше отчаяно напред — знаеше, че каквито и мерки да предприемат Поулгара и приятелите му, няма да успеят да наранят Зандрамас. Единствено пламтящият меч на Желязната хватка можеше да я прогони.

Секундите му се струваха часове. Виждаше пред себе си огнения дъх на дракона, който осветяваше надвисналите над главата му мрачни буреносни облаци. Зловещи бледосини светкавици проблясваха сред пламъците и потъваха в земята. Изведнъж Зандрамас сви огромните си криле и се спусна стремглаво към чифлика, бълвайки огнени кълба.

Гарион направи няколко скока, отново прие човешки образ и продължи да тича към портата, размахвайки пламтящия меч на Желязната Хватка над главата си.

Драконът разпери криле и кацна в двора, продължавайки да бълва пламъци и дим. Разлюля змийския си врат, изхвърляйки нажежени до бяло огнени кълба към дървените постройки. Изсъхналото дърво се овъгли и от него започна да се вдига гъст дим. На няколко места по рамките на вратите се появиха малки сини пламъчета, които постепенно започнаха да се увеличават.

Гарион се втурна в двора с високо вдигнат меч и започна да нанася безмилостни удари срещу дракона.

— Може би си недосегаема за магиите, Зандрамас — изкрещя той, — но нищо не може да те предпази от това!

Тя издаде остър писък и изпрати към него огнено кълбо, което го обви от всички страни. Без да му обръща внимание, Гарион продължи да я отблъсква с меча и с огнения лъч, който се отделяше от кълбото. Най-сетне, неспособна да понесе безпощадните му удари, Зандрамас излетя, като с дългите нокти на краката си успя да събори покрива на двуетажния чифлик. След това кацна извън двора и продължи да бълва пламъци срещу сградата.

Гарион изскочи от портата, възнамерявайки да нападне Зандрамас още веднъж, ала изведнъж спря. Драконът не беше сам. Една синя вълчица, обгърната от блестяща светлина, се изправи срещу приелата образа на дракон магьосница от Даршива. Синята вълчица придоби колосални размери, също както беше направила Поулгара в Стис Тор, за да се изправи срещу бог Иса. Самият Гарион беше направил същото в Града на Вечната нощ, преди съдбоносната битка с Торак.

Подобна картина можеше да се роди само в най-страшните човешки кошмари. Драконът използваше пламъци, а вълчицата — ужасните си зъби. Синята хищница не беше от плът и кръв, но зъбите й май бяха истински. Огнените кълба на дракона не успяваха да я наранят. И все пак, въпреки че зъбите на вълчицата бяха много остри, те не бяха в състояние да пробият люспестата броня на дракона. Между двете същества бушуваше титанична битка, чийто край не се виждаше. На Гарион му се стори, че става нещо странно. Светлината не беше достатъчно силна и ужасяващите проблясъци на светкавиците повече скриваха, отколкото озаряваха очертанията на биещите се същества, ала нямаше съмнение, че всеки път, когато вълчицата се втурваше в атака, драконът отстъпваше назад. Изведнъж Гарион откри коя е причината за това. Зъбите на вълчицата не бяха в състояние да наранят дракона, но ореолът, обвиващ тялото й, нанасяше страшни удари.

Очевидно и ореолът, и блясъкът на меча на Желязната хватка оказваха едно и също влияние върху дракона. Синьото сияние, обгръщащо вълчицата Поледра, притежаваше част от мощта на Кълбото. Дори сега, когато се беше превърнала в непобедим дракон, Зандрамас се страхуваше от Кълбото и от всичко, свързано с него. Уплахата й ставаше все по-очевидна и Поледра започна да използва предимството си. Синьото й тяло скачаше неустрашимо напред, в гърлото й клокочеше свирепо ръмжене. Но изведнъж и двете внезапно прекратиха битката и без да произнесат нито дума приеха отново човешките си образи. Очите им блестяха с неумолима омраза.

— Предупредих те, Зандрамас — каза Поледра с гробовен глас. — Всеки път, когато опиташ да промениш съдбата, контролираща всички ни, тя ще се изправи срещу теб.

— А пък аз ти казах, Поледра, че не се страхувам от теб — отвърна магьосницата.

— Добре тогава — заяви Поледра така тихо, сякаш някъде наблизо мъркаше котка. — Да призовем пророчицата от Кел. Нека тя направи избора тук и веднага, ръководейки се от изхода на битката помежду ни.

— Ти не си Детето на Светлината, Поледра. Ти нямаш нищо общо с предопределената среща.

— Аз мога да застана на мястото на Белгарион, ако е необходимо — отговори Поледра. — Съдбата на света не зависи от срещата между вас двамата. В този последен сблъсък ти вече няма да бъдеш Детето на Мрака и той няма да бъде Детето на Светлината. Други ще поемат този товар от вашите рамене. Затова нека срещата да се състои между мен и теб сега и тук.

— Ти ще превърнеш всичко в хаос, Поледра! — изкрещя Зандрамас.

— Не всичко — така поне мисля. Ти ще загубиш много повече от мен. Белгарион е Детето на Светлината и ще отиде до Мястото, което вече не съществува. Ти си Детето на Мрака. Ако проведем битката тук и сега и ти си предопределена да загубиш, кой ще поеме товара ти? Може би Урвон или Агачак? Или някой друг? Във всеки случай не ти ще бъдеш призвана да се явиш на последната среща — такава мисъл не би могла да понесеш, нали? Помисли, Зандрамас, и вземи решение.

Двете жени стояха една срещу друга. Ярките проблясъци на последните светкавици хвърляха по лицата им зловеща светлина.

— Е, Зандрамас?

— Със сигурност ще се срещнем, Поледра, и тогава всичко между нас ще се реши — но не тук. Това не е мястото, което съм избрала. — Въздухът около Детето на Мрака проблесна за миг, след това Зандрамас внезапно изчезна, а Гарион почувства буйната вълна, предизвикана от преместването и в пространството.

15.

Тя тръгна към него с величествени, бавни стъпки. Златистите й очи бяха загадъчни.

— Прибери меча, Гарион — каза тя. — Вече няма нужда от него.

— Да, бабо. — Той вдигна оръжието над рамото си и ножницата го плъзна.

— Чу всичко, нали?

— Да, бабо.

— Значи си разбрал?

— Не, не всичко.

— Сигурна съм, че след време ще разбереш. Ела да влезем. Искам да поговоря със съпруга си и с дъщеря си.

— Добре. — Гарион беше наясно с правилата за изискано поведение, но не знаеше дали ако се опита да й помогне, няма да открие, че тя не е от плът и кръв. Ала добрите маниери изискваха да й подаде ръка и той стисна зъби и я хвана за лакътя.

Тя беше толкова истинска, колкото и самият той! Това го накара да се почувства по-добре.

— Благодаря, Гарион. — Тя се усмихна дяволито. — Да не би да мислеше, че ръката ти ще премине през мен?

Той се изчерви.

— Ти знаеш какво мисля.

— Разбира се. — Поледра се засмя тихо, сърдечно. — Това съвсем не е толкова чудно, Гарион. Ти приемаш образа на вълк, а вълците лесно издават мислите си. Забелязах объркването ти по стотиците малки движения и жестове, които направи, без да осъзнаваш това.

— Не знаех, че е така.

— Наистина е очарователно. Малките вълчета го правят непрекъснато.

— Благодаря — сухо каза той.

Влязоха в двора на чифлика.

Дурник и Тот гасяха последните пламъци по обгорялата стена на една от пристройките в двора. Силк, Ерионд и Сади им подаваха пълни с вода кофи. Драконът не бе имал достатъчно време да запали с огнения си дъх сградите, затова пожарите не бяха нанесли сериозни щети.

Поулгара прекоси двора, вперила сериозен поглед пред себе си. Се’Недра и Велвет вървяха на крачка след нея.

— Майко — каза простичко вълшебницата.

— Изглеждаш добре, Поулгара — отвърна жената със светлокестеняви коси, сякаш двете бяха разговаряли миналата седмица. — Семейният живот ти се отразява добре.

— Харесва ми — усмихна се Поулгара.

— Така си и мислех. Той тук ли е? Трябва да поговоря с него, както и с теб.

— Да, в една от стаите на горния етаж. Знаеш, че не обича тези срещи.

— Ще го извикаш ли, Гарион? Имам малко време, а трябва да му разкажа много неща. Ще му се наложи да изостави уединението си за известно време.

— Веднага, бабо. — Кралят на Рива бързо се качи по дървените стъпала на втория етаж.

Белгарат седеше на едно легло със смачкани чаршафи, подпрял лакти на коленете си и заровил лице в шепите си.

— Дядо — тихо каза Гарион.

— Какво?

— Тя иска да говори с теб.

Белгарат вдигна лице. То изразяваше безмълвното му страдание.

— Съжалявам, дядо, но тя каза, че е много важно.

Белгарат стисна челюсти и въздъхна примирено.

— Добре. Да вървим.

Двамата тръгнаха надолу по стълбите и когато излязоха на двора и видяха Дурник, който се покланяше малко несръчно пред Поледра.

— Госпожо — каза ковачът. Изведнъж Гарион осъзна, че те едва сега се запознават официално.

— Толкова си официален и благоразумен, Дурник — отговори вълшебницата с кестенявите коси, после протегна ръка, докосна леко лицето му и след това го прегърна. — Ти направи дъщеря ми много щастлива, Дурник — продължи тя. — Благодаря ти. — После се обърна, погледна Белгарат в очите и каза предизвикателно: — Е?

— Изобщо не си се променила — изрече той треперещ от вълнение глас.

— О, промених се, и то доста — отвърна тя недоволно. — Дори не можеш да си представиш колко.

— Не ти личи.

— Много мило от твоя страна. Чу ли разговора ми с вещицата?

Той кимна и каза:

— Ти пое голям риск, Поледра. Какво щеше да се случи, ако тя беше приела предизвикателството ти?

— Вълците обичат да поемат рискове. — Жената с кестенявите коси сви рамене. — Това им вдъхва още по-голямо желание за живот. Съвсем не беше толкова рисковано. Зандрамас е Детето на Мрака и Духът на Мрака постепенно превзема както тялото, така и душата й. Тя не би рискувала точно сега. Подготовката на подходящи заместници отнема доста време, а последният сблъсък ще се състои скоро. Добре, нека поговорим за онова, заради което искам да се срещна с теб. Сега Зандрамас има свой фаворит, когото е направила крал на ангараките.

— Вече чухме за това.

— Вие винаги сте много умели, когато е необходимо да се измъкне някаква тайна. Церемонията по коронацията беше наистина абсурдна. Зандрамас спазваше древен ангаракски ритуал. Трябваше да присъства и самият Торак, но тя се справи и с тази част. Подправи твърде много неща, но образът му беше достатъчно убедителен да заблуди доверчивите. — Поледра се усмихна. — Сигурна съм, че е убедила ерцхерцог Отрат. Той припадна три пъти по време на церемонията. Глупакът си мисли, че сега наистина е император — но палачите на Кал Закат ще му докажат колко дълбоко се заблуждава, ако има нещастието да попадне в ръцете на братовчед си. Във всеки случай на Зандрамас й остава да изпълни само още една важна задача.

— О! — рече Белгарат. — И каква е тя?

— Също като вашата. Трябва да открие къде ще се състои срещата. Не се бавете по пътя към Кел. Предстои ви да преодолеете още много неща. Времето е ограничено, а трябва да прекосите река Маган преди Закат да стигне там.

— Закат ли? — сепна се вълшебникът.

— Значи не знаехте? Той премести армията си в околностите на Мага Рен преди няколко седмици. Изпрати отряди с разузнавачи преди няколко дни и напусна Мага Рен с основната част от войските си едва вчера. Възнамерява да блокира движението по реката от северния край на Даласианските планини до джунглите на Гандахар. Ако успее да го направи, ще ви е трудно да преминете реката.

Жената с кестенявите коси погледна Белдин.

— Не си се променил много, мой гърбави приятелю.

— Нима очакваше нещо друго, Поледра? — засмя се той.

— Мислех, че поне си сменил тази стара туника. Може да се разпадне на парцали всеки момент.

— От време на време я кърпя. — Той сви рамене. — Слагам нови кръпки, щом старите се износят. Удобна е, освен това ми е по мярка. Може би оригиналната дреха вече е само спомен. Смяташ ли, че има още нещо, което трябва да знаем? Или ще продължим с обсъждането на моя гардероб?

Поледра се засмя и каза:

— Липсваш ми. О, един от йерарсите на Ктхол Мургос пристигна с кораб и хвърли котва на източния бряг на Даласианските протекторати.

— Кой?

— Агачак.

— При него има ли някой от кралете на ангараките? — попита нетърпеливо Силк.

— Да.

— Ургит?

— Не. Очевидно Ургит не се е подчинил на Агачак и е отказал да тръгне на това пътешествие.

— Ургит не се е подчинил на Агачак? Сигурна ли си? Ургит се страхува и от собствената си сянка.

— Изглежда, че вече не е така. Брат ти се промени значително, откакто го видя за последен път, Келдар. Може би новата му съпруга има пръст в тази работа. Тя е много решителна млада жена и го тласка да се променя така, че да й допадне.

— Това е ужасно — оплака се Силк.

— Вместо него Агачак е довел новия крал на тулите — един кретен, който се казва Нател. — Поледра погледна съпруга си. — Трябва да сте много внимателни, когато стигнете до Даласия. Зандрамас, Урвон и Агачак ще съсредоточат силите си в борбата срещу вас. Те се мразят, но знаят, че сте техен общ враг. Може да решат да пренебрегнат взаимната си омраза и да се обединят, за да ви отстранят от пътя си.

— Ако прибавиш към тях Закат и цялата малореанска армия, на Мястото, което вече не съществува, ще има доста хора, когато пристигнем — отбеляза Силк и направи гримаса.

— На това място числеността на армиите не е важна, Келдар. Има само трима души, които са от значение — Детето на Светлината, Детето на Мрака и пророчицата от Кел, която ще направи избора. — След това вълшебницата погледна Ерионд и го попита: — Знаеш ли какво трябва да правиш ти?

— Да — отвърна простичко той. — Това наистина не е толкова трудно.

— Може би не е — рече му Поледра, — но ти си единственият, който може да го направи.

— Ще бъда готов, когато му дойде времето, Поледра.

Вълшебницата отново погледна Белгарат и каза твърдо:

— Смятам, че най-сетне дойде времето да проведем онзи разговор, който избягваш, откакто се родиха дъщерите ни.

Възрастният мъж трепна.

— Насаме — добави тя. — Ела с мен.

— Да, Поледра — отвърна смирено той.

Вълшебницата закрачи решително към портата на чифлика.

Белгарат тръгна след нея като ученик, който очаква да бъде смъмрен — или дори да получи някакво по-тежко наказание.

— Най-сетне — въздъхна с облекчение Поулгара.

— Какво става, лейди Поулгара? — попита объркана Се’Недра.

— Мама и татко ще се сдобрят — рече щастливо Поулгара. — Майка ми умряла — или може би не е точно така, — когато родила сестра ми Белдаран и мен. Татко се самообвинява, че не е бил там, за да й помогне. Той, Мечото рамо и другите отишли в Ктхол Мишрак, за да откраднат Кълбото от Торак. Мама никога не го е обвинявала, защото е знаела от какво огромно значение е това, което правят. Но татко не могъл да си прости толкова лесно и се самонаказва през всичките тези векове. На мама най-сетне й омръзна всичко това и ще предприеме стъпки да оправи положението.

— О — рече Се’Недра и гласът й потрепери. — Това наистина е прекрасно. — Очите й изведнъж се напълниха със сълзи.

Без да каже дума, Велвет извади ефирно лека кърпичка от ръкава си, изтри очи и я подаде на Се’Недра.

Около час по-късно Белгарат се върна при приятелите си. Беше сам, но на лицето му светеше усмивка, а очите му проблясваха като на младеж. Всички сметнаха, че е неуместно да му задават въпроси.

— Според теб колко е часът? — обърна се той към Дурник.

Ковачът хвърли поглед към небето. Силният вятър отнасяше на изток последните облачета и вече се виждаха звезди.

— Има още два часа до зазоряване, Белгарат — отвърна той.

— Мисля, че тази нощ няма да може да спим повече — рече възрастният мъж. — Защо не съберем багажа и оседлаем конете, докато Поул приготви яйца за закуска?

Поулгара го погледна и леко повдигна вежди.

— Не възнамеряваш да тръгнем преди да се нахраним, нали, Поул? — попита я той закачливо.

— Не, татко — отвърна тя, — дори не помислям за това.

— Така си и знаех. — Вълшебникът се засмя и я прегърна. — О, Поулгара!

Очите на Се’Недра отново се напълниха със сълзи и Велвет пак й подаде кърпичката.

— Тези двете ще съсипят хубавата кърпичка — отбеляза цинично Силк.

— Е, нищо — отговори Гарион. — Имам още две резервни. — След това кралят на Рива се сети нещо и каза: — Дядо, покрай цялата тази суматоха за малко щях да забравя да споделя — преди да се превърне в дракон, Зандрамас говори с Нарадас.

— О, така ли?

— Той е бил в Гандахар и ще заведе цял полк със слонове на бойното поле.

— Те едва ли ще окажат голяма съпротива на демоните.

— Демоните няма да участват в тази битка. Зандрамас е призовала друг господар на демоните — Морджа. Той е подмамил Нахаз далеч от бойното поле. Двамата се сражават на друго място.

Белгарат почеса брадясалата си буза и попита Силк:

— Добре ли се сражава тази кавалерия от слонове от Гандахар?

— Те са почти непобедими — отговори драснианецът. — Облечени са в плетени ризници. Смазват с крака войниците на неприятелската армия и след тях остават широки пътеки. Ако демоните не участват в боя, армията на Урвон няма шанс за победа.

— Бездруго твърде много хора са замесени в тази надпревара — изсумтя Белгарат. — Хайде да прекосим река Маган и да не се намесваме в плановете на двете армии.

Закусиха и напуснаха чифлика точно когато първите лъчи на зората обагриха в алено източния хоризонт. Странно, но Гарион не чувстваше особена умора, въпреки че беше спал съвсем малко през нощта. Много неща се бяха случили и той имаше върху какво да размишлява.

Слънцето вече беше изгряло, когато стигнаха до реката Маган и продължиха да яздят на юг до Даршива. Денят беше топъл, тревата и дърветата бяха измити от бурята.

Стигнаха до малко селце от измазани с кал колиби, построени върху колове над тинята. Разнебитените кейове се простираха навътре в реката. Самотен рибар седеше на края на един от тях и небрежно държеше дълга тръстикова пръчка.

— Отиди да говориш с него, Дурник — рече Белгарат. — Провери дали знае къде можем да наемем лодка.

Ковачът кимна и отклони коня си към непознатия мъж. Без много да му мисли, Гарион го последва. Двамата скочиха от седлата недалеч от мястото, където започваше кеят, и се запътиха към рибаря.

Той беше нисък и набит човек в проста туника и кални обувки. Краката му не бяха особено чисти и по тях се виждаха множество възлести тъмночервени вени. Лицето му беше силно загоряло от слънцето. Брадата му не беше дълга, но личеше, че не се е бръснал от дълго време.

— Кълве ли? — попита го Дурник.

— Виж — отвърна рибарят и посочи дървеното ведро до себе си, без да се обръща — взираше се напрегнато в плаващата червена тапа, към която беше прикрепено влакното му.

Ведрото беше наполовина пълно с вода и вътре плуваха в кръг няколко едри пъстърви.

Дурник клекна до рибаря и отбеляза:

— Чудесни риби.

— Рибите са си риби — повдигна рамене набитият човек. — Изглеждат по-добре в чиния, отколкото във ведрото.

— Точно затова ги ловим — съгласи се Дурник. — На каква стръв ловиш?

— Опитвах на земен червей — отвърна лаконично човекът, — но не щеше. Така че минах на хайвер.

— Не съм пробвал на хайвер — призна Дурник. — Дава ли резултат?

— Хванах тия петте за половин час. Понякога стават толкова възбудени, че за да сложиш стръв на кукичката си, трябва да се скриеш зад някое дърво. В противен случай сами изскачат на брега и хукват да те преследват.

— Трябва да го опитам някой път — рече Дурник и хвърли замечтан поглед към водата. — Имаш ли представа къде можем да наемем лодка? Трябва да прекосим реката.

Рибарят се обърна и втренчи недоверчив поглед в ковача.

— Да отидете в Даршива? — възкликна той. — Ти луд ли си?

— Да не би там да има размирици?

— Размирици? Не искам дори да ти описвам какво става там. Чувал ли си някога за демони?

— Чувал съм.

— А виждал ли си?

— Мисля, че веднъж.

— Не мисли, приятелю. Ако си виждал, значи знаеш какво представляват — човекът потрепери. — Те са просто ужасни. Цяла Даршива гъмжи от тях. Това е работа на онзи гролим, който дойде от север. Следваше го цяла глутница зъбещи се и ръмжащи чудовища. След това пристигна друг гролим — жена, ако можеш да повярваш. Казва се Зандрамас. Тя отстъпи за малко, но след това направи някаква магия и доведе своите демони. Сега тези твари се сражават помежду си в Даршива.

— Чухме, че се разразила битка на север оттук, в Пелдан.

— Това са обикновени войски, те водят обикновена война с мечове, брадви и така нататък. Демоните прекосиха реката, търсейки нови земи за опустошаване. Освен това търсят и хора, които да изяждат живи.

— И все пак ни се налага да прекосим реката — каза Дурник.

— В такъв случай се надявам, че си добър плувец. Едва ли ще намериш лодка. Жителите на селото се качиха на всички стари корита, които могат да плуват, и се отправиха към Гандахар. Решиха, че дивите слонове са за предпочитане пред демоните.

— Май кълве — каза любезно Дурник и посочи плувката. Тапата се потапяше и после отново се показваше на повърхността.

Рибарят дръпна рязко пръта нагоре и след това изруга.

— Изпуснах я.

— Е, не можеш да хванеш всички — отвърна философски Дурник.

— Но мога да опитам. — Човекът се засмя, изтегли влакното и набоде на кукичката хайвер, които извади от глинената купа до себе си.

— Аз бих опитал под кея — посъветва го Дурник. — Пъстървата обича сянката.

— Използването на хайвер за стръв има една добра страна — рече рибарят. — Надушват го отдалеч и идват на всяка цена, дори и да им се наложи да прескочат някоя ограда — Той отново хвърли въдицата и разсеяно изтри ръка върху туниката си.

— Ти защо си останал тук? — попита Дурник. — Щом има такива неприятности, защо не отиде в Гандахар с другите?

— Че какво ще правя в Гандахар? Хората там са луди. Прекарват цялото си време в преследване на слонове. Какво ще правиш със слона, след като го хванеш? А и рибата там не си заслужава стръвта. Освен това сега за пръв път от пет години разполагам с целия пристан. Преди почти не можех да хвърля въдицата — толкова рибари имаше.

— Е — рече Дурник и се изправи с очевидно съжаление. — Тъй, или иначе се налага да продължим пътя си. Трябва да намерим лодка отнякъде.

— Аз те съветвам да стоиш настрана от Даршива, приятелю — рече сериозно рибарят. — По-добре си отрежи пръчка и седни тук до мен да ловим риба, докато неприятностите отминат.

— Ще ми се да можех — въздъхна Дурник. — Наслука, приятелю.

— За мен най-хубавото нещо на света е да седя тук и да си ловя риба. — Човекът вдигна рамене и обърна очи и впери очи в плувката. — Отидеш ли в Даршива, внимавай да не попаднеш в ръцете на демоните.

— Ще внимавам — обеща Дурник.

— Е? — попита старият вълшебник, който го чакаше на кея.

— Кълве, та се къса — отвърна му сериозно Дурник.

Белгарат се взря за момент в него, вдигна очи към небето и изпъшка, после каза:

— Имах предвид какво става в Даршива.

— Не бих могъл да кажа със сигурност, Белгарат, но щом кълве от тази страна, съвсем логично е да кълве и от другата, нали? — Тонът на Дурник беше съвсем сериозен.

Белгарат се обърна и се отдалечи с тежки стъпки, мърморейки сърдито под нос.

Отидоха при останалите и Гарион повтори най-главното от информацията, която бяха получили от мъжа на кея.

— Това малко променя нещата, нали? — рече Силк — Сега какво ще правим?

— Надявам се, че няма да имаш нищо против предложението ми, Белгарат — рече Сади. — Смятам, че е най-добре да последваме примера на селяните, за които спомена Белгарион и да се спуснем надолу по реката до Гандахар. Там ще намерим лодка. Може би ще ни отнеме малко повече време, но ще избегнем демоните.

Тот поклати глава. Лицето на немия гигант, обикновено спокойно, сега изразяваше безпокойство. Той светкавично направи серия от онези неясни знаци, които бяха понятни единствено на Дурник.

— Тот смята, че няма да имаме достатъчно време — преведе ковачът.

— Има ли някакъв определен срок, за който трябва да стигнем в Кел? — попита Силк.

Тот отново направи няколко бързи движения — пръстите му сякаш летяха във въздуха.

— Твърди, че Кел е изолиран от останалата част от Даласия — каза Дурник. — Кайрадис се е разпоредила да ни пуснат да влезем, но щом тя самата напусне Кел, останалите пророци отново ще изолират града.

— Нима ще напусне Кел? — попита изненадано Белгарат. — Къде ще замине?

Дурник погледна въпросително Тот и немият гигант веднага направи няколко знака.

— О — рече Дурник. — Разбирам. — Ковачът отново се обърна към Белгарат. — Тя трябва незабавно да отиде до мястото на срещата. Трябва да е там, когато му дойде времето, за да направи избора.

— Не може ли да пътува с нас? — попита Велвет.

Тот поклати отново глава и жестовете му станаха по-енергични.

— Не съм сигурен дали разбрах всичко правилно — призна Дурник. — Тот, прекъсни ме, ако допусна грешка. — Ковачът отново се обърна към другарите си. — Той твърди, че нещо трябва да се случи преди да пристигнем в Кел. Ако то не се случи, Кайрадис трябва да пътува сама.

— Каза ли какво ще бъде това нещо? — обърна се Поулгара към съпруга си.

— Мисля, че не знае, Поул.

— А известно ли му е къде ще се случи това нещо? — попита Белгарат напрегнато.

Гигантът разпери ръце.

— Тази млада дама наистина започва да ме дразни — каза Белгарат и погледна Белдин. — Ти какво мислиш?

— Смятам, че нямаме избор, Белгарат. Ако това нещо трябва да се случи в Даршива и в този момент ние не сме на определеното място, усилията ни ще бъдат напразни. Може би всичко към което се стремим, зависи от поведението ни точно сега.

— Добре — каза Белгарат. — В такъв случай отиваме в Даршива. И друг път съм надхитрял демони. Най-важното е да прекосим реката преди Закат да пристигне тук.

— Трябва ни лодка — каза Дурник.

— Ще отида да проверя дали няма да намеря някоя — рече Белдин и се наведе, разпервайки широко ръце.

— Не се колебай твърде дълго, докато избираш — посъветва го Белгарат. — Всяко корито, което успее да се задържи над водата, ще свърши работа.

— Ясно — отвърна Белдин и излетя.