Магьоснически гамбит

ГЛАВА 19

Вече няколко дни се движеха в пълен мрак. Слабата светлинка, носена от Релг, беше единственият им ориентир. Тъмнината сякаш притискаше лицето на Гарион и той се препъваше по неравния под, протегнал ръка, за да се пази от невидими скали. Ала не само миришещият на плесен мрак го затрудняваше. Той чувстваше потискащата тежест на планините. Струваше му се, че камъните го смазват; беше затворен от всички страни, зазидан в дебелата цели мили скала. Непрекъснато се бореше със слабите, потрепващи камшици на паниката и често стискаше зъби, за да не крещи.

Струваше му се, че пълният със завои и заобикалки маршрут, избран от Релг, е напълно безсмислен. Когато някой проход се разклоняваше, изборът на улгоса изглеждаше съвсем случаен, ала той винаги се движеше с непоклатима увереност сред тъмните мърморещи пещери. Отвсякъде долитаха забравени звуци, гласове от миналото отекваха до безкрай с тих, упорит шепот. Единствено увереният вид на Релг помагаше на Гарион да не попадне в лапите на безумна паника.

Ала по едно време фанатикът спря.

— Какво става? — остро попита Силк. В гласа му се криеше същата паника, каквато измъчваше съзнанието на Гарион.

— Трябва да си завържа очите — отговори Релг. Той носеше много особена ризница, странна дреха, направена от припокриващи се метални люспи, привързана на кръста с колан, и плътно прилепваща към главата му качулка, която оставяше открито единствено лицето. От колана му висеше тежък, изкривен на върха нож — оръжие, което караше Гарион да потръпва от студ, само като погледнеше към него. Улгосът измъкна изпод ризницата си парче плат и внимателно го върза върху лицето си.

— Защо правиш това? — попита го Дурник.

— В пещерата пред нас има кварцова жила — обясни Релг. — Тя отразява слънчевата светлина отвън. Става прекалено светло.

— Но как може да ни водиш, без да се объркаш, със завързани очи? — възрази Силк.

— Платът не е чак толкова плътен. Мога добре да виждам и през него. Хайде да вървим.

Заобиколиха един ъгъл и Гарион видя пред себе си светлина. С мъка успя да потисне желанието си да изтича към нея. Продължиха напред; копитата на конете, които водеше Хетар, чаткаха о каменния под. Осветената пещера беше огромна, изпълнена с бляскава кристална светлина. Блещукащата кварцова жила пълзеше по тавана, осветявайки пещерата с ослепително сияние. Огромни островърхи камъни висяха като висулки от тавана, подобни островърхи гиганти бяха изникнали от пода, за да ги посрещнат. В центъра на пещерата имаше подземно езеро. Повърхността му беше нагъната на малки вълнички, причинявани от миниатюрен водопад; той се спускаше в горния край на езерото с безконечен звън, отекващ в цялата пещера като малка сребърна камбана, и се свързваше в истинска хармония с тихата, незабравима въздишка от песента на улгосите много, много мили назад. Очите на Гарион бяха заслепени от феерията цветове. Призмите в кристалния кварц изкривяваха светлината, разлагаха я на цветни фрагменти и изпълваха пещерата с многобагрена светлина. Гарион изведнъж осъзна, че много му се иска да покаже тази ослепителна пещера на Се’недра, и тази мисъл го озадачи.

— Побързайте — подкани ги Релг. Беше вдигнал длан над челото си, за да засенчи вече завързаните си очи.

— Защо не спрем тук? — предложи Барак. — Имаме нужда от почивка, пък и мястото изглежда добро.

— Това е най-лошото място във всички пещери — отвърна му Релг. — Побързайте.

— Може би ти харесваш тъмното — възрази Барак, — но останалите не изпитват чак такава привързаност към мрака. — И той огледа пещерата.

— Пази си очите, глупако — сряза го Релг.

— Не ми допада тона ти, приятелю.

— Ако не го сториш, ще ослепееш, когато напуснем това място. Цели два дни ви бяха необходими докато очите ви привикнат към тъмнината. Те ща се отишли напразно, ако останем тук прекалено дълго.

За миг Барак се взря втренчено в улгоса, после изсумтя и кимна отсечено.

— Съжалявам — каза той. — Не знаех това. — И посегна да потупа с ръка рамото на Релг в знак на извинение.

— Не ме докосвай! — извика Релг и се отдръпна.

— Какво има?

— Просто не ме докосвай — никога! — След което Релг продължи с бързи крачки напред.

— Не иска да го оскверняваш — обясни Белгарат.

— Какво! Да го осквернявам ли?

— Много е загрижен за личната си чистота. Според него всяко докосване го прави нечист.

— Да прави нечист него? Та той е омазан като прасе в тиня.

— Става дума за друг вид нечистотия. Хайде да продължим напред.

Барак закрачи след всички, като си мърмореше, та чак пръскаше слюнки от възмущение. Навлязоха в друг тъмен проход и Гарион с копнеж надзърна през рамо към отслабващата светлина на бляскавата пещера. После завиха и светлината изчезна.

Нямаше начин да отчитат времето в шептящия мрак. Продължаваха с препъване напред, от време на време спираха, за да ядат или да почиват, ала сънят на Гарион беше пълен с кошмари за планини, които го смазват под тежестта си. И когато вече беше изгубил всяка надежда, че някога отново ще види небето, леко докосване на движещ се въздух погали бузата му. Доколкото можеше да прецени, вече бяха изминали пет дни, откакто напуснаха последната слабо осветена галерия на улгосите и се гмурнаха в тази вечна нощ. Отначало момъкът си помисли, че докосването на по-топлия въздух е само плод на въображението му, но после долови миризмата на дървета и трева сред пропития с дъх на мухъл въздух на пещерата и разбра, че някъде напред има отвор — изход към повърхността.

Усещането за по-топъл външен въздух се засили, мирис на трева започна да изпълва прохода. Подът започна да се издига, стана забележимо по-светло. Струваше им се, че излизат от безкрайната нощ към светлината на първата утрин в историята на света. Конете, които вървяха най-назад, също доловиха аромата на свежия въздух и ускориха ход. Ала Релг започна да се движи по-бавно и по-бавно, докато накрая спря. Слабото металическо поскърцване на люспестата му ризница приказваше вместо него. Релг трепереше, подготвяйки се за онова, което го очакваше. Той отново завърза покривалото пред очите си, мърморейки нещо на ръмжащия улгоски език. Тонът му беше пламенен, почти умолителен. После отново тръгна напред — неохотно, едва влачейки крака.

Напреде им сияеше златна светлина. Жребчето изведнъж зачатка с малките си копитца, пренебрегна строгата заповед на Хетар, хукна напред и потъна сред светлината.

Белгарат почеса брадата си и погледна с присвити очи след малкото животно.

— Може би ще е по-добре, ако вземеш него и майка му със себе си, когато се разделим — рече той на Хетар. — Изглежда, че му е малко трудно да приема нещата сериозно, а Ктхол Мургос е много опасно място.

Хетар сериозно кимна.

— Не мога — изведнъж извика Релг, притисна се в скалната стена и затули очите си. — Не мога да го сторя.

— Разбира се, че можеш — опита да го успокои леля Поул. — Ще се движим бавно и полека-лека ще свикнеш.

— Не ме докосвай — отговори Релг ни в клин, ни в ръкав.

— Това започва да става досадно — изръмжа Барак.

Гарион и останалите нетърпеливо се понесоха напред, жаждата им за светлина ги теглеше като магнит. Рязко си пробиха път през гъстата плетеница храсти пред входа на пещерата, после примигвайки, засенчвайки очи с длани, излязоха сред слънчевата светлина. Отначало тя прониза болезнено очите на Гарион, ала след няколко секунди той осъзна, че отново вижда. Частично прикритият вход към пещерите се намираше на един скалист склон. Зад тях искряха покритите със сняг планини на Улго, очертани на фона на наситено синьото небе, напреде им се разстилаше огромна равнина, безкрайна като море. Високата трева беше позлатена от есента и утринният ветрец я люлееше на дълги вълни. Равнината достигаше до хоризонта и Гарион се почувства така, сякаш току-що се е събудил от кошмар.

Релг беше коленичил в пещерата и обърнал гръб към светлината, се молеше и удряше раменете и гърдите си с юмруци.

— Сега пък какво прави? — попита Барак.

— Това е ритуал за пречистване — обясни Белгарат. — Опитва се да изхвърли от душата си всичко нечисто и да привлече духа на пещерите в сърцето си. Смята, че това ще му помогне да издържи, докато е навън.

— Колко време ще се пречиства така?

— Някъде около час, предполагам. Това е твърде сложен ритуал.

Релг спря да се моли и завърза още едно парче плат пред очите си.

— Ако омотае главата си с още покривала, има вероятност да се задуши — отбеляза Силк.

— Време е да тръгвам — рече Хетар и стегна ремъците на седлото си. — Какво друго да кажа на Чо-Хаг?

— Да предаде на всички останали какво се случи досега — отговори Белгарат. — Положението става такова, че ми се ще всеки един от кралете да бъде нащрек.

Хетар кимна.

— Знаеш ли къде се намираме? — попита го Барак.

— Разбира се. — Високият мъж погледна към привидно еднообразната равнина.

— Навярно ще мине поне месец, докато отидем до Рак Ктхол и се върнем — каза Белгарат. — Ако имаме възможност, ще запалим сигнални огньове по източния склон, преди да започнем да се спускаме. Съобщи на Чо-Хаг колко е важно да ни очаква. Не искаме мургите да навлязат в Алгария. Все още не съм готов за война.

— Ще бъдем там — отговори Хетар и се метна на седлото. — Успех и внимавайте. — Той обърна коня си и започна да се спуска към равнината. Кобилата и жребчето се понесоха след него. Жребчето спря веднъж и погледна към Гарион, изцвили тънко, печално, после се обърна и тръгна след майка си.

Барак мрачно поклати глава.

— Хетар ще ми липсва — избоботи той.

— Ктхол Мургос не е добро място за Хетар — изтъкна Силк. — Щеше да се наложи непрекъснато да го обуздаваме.

— Зная — въздъхна Барак. — Ала въпреки това ще ми липсва.

— В каква посока ще поемем? — попита Мандорален, оглеждайки равнината с присвити очи.

Белгарат посочи на югоизток.

— Нататък. Ще минем през южните предели на Мишрак ак Тул. Тулите не пускат толкова редовно патрули както мургите.

— Тулите не се престарават много-много, ако не им се налага — отбеляза Силк. — Премного са потънали в грижи да избягват кролимите.

— Кога ще тръгнем? — попита Дурник.

— Веднага щом Релг приключи с молитвите си.

— Значи ще имаме време за закуска — сухо вметна Барак.

Яздиха цял ден през равната, покрита с треви степ на южна Алгария под наситено синьото есенно небе. Релг, облякъл една стара туника с качулка на Дурник върху ризницата си, яздеше лошо, с щръкнали встрани крака, и изглежда, съсредоточаваше много повече усилия да държи лицето си наведено, отколкото да гледа накъде язди.

Барак го наблюдаваше кисело, лицето му изразяваше откровено неодобрение.

— Не се опитвам да те уча какво да правиш, Белгарат — каза той след няколко часа, — ала този ще ни създава доста неприятности.

— Светлината наранява очите му, Барак — каза леля Поул. — Освен това никога не е яздил. Не бързай да го критикуваш.

Барак премълча, ала лицето му все още беше изпълнено с пренебрежение.

— Поне ще разчитаме, че ще остава трезвен — отбеляза педантично леля Поул. — Не бих могла да кажа същото за някои членове на нашата малка група.

Барак неловко се изкашля.

Избраха място за нощуване край брега на лъкатушещ поток, край който нямаше дървета. След залез слънце Релг изглеждаше по-спокоен, макар че полагаше всички усилия да не гледа към огъня, в който пращяха дърва, довлечени от потока. Но после, когато видя първите звезди на вечерното небе, ужасено се взря в тях и по лицето му, което бе освободил от покривалата, заблестяха едри капки пот. Улгосът стисна главата си с ръце и се просна по лице на земята със задавен вик.

— Релг! — възкликна Гарион, наведе се до ужасения мъж и постави ръце върху раменете му, без да мисли.

— Не ме докосвай! — задъхано изрече Релг.

— Не бъди глупав. Какво става? Лошо ли ти е?

— Небето — отчаяно изстена Релг. — Небето! То ме ужасява!

— Небето ли? — Гарион беше крайно объркан. — Че какво му е на небето? — рече той и погледна към познатите звезди.

— То е безкрайно — изхлипа Релг. — Продължава и продължава додето поглед стига.

Съвсем неочаквано Гарион разбра. В пещерите се страхуваше самият той — страхуваше се, без да има причина за това — защото се чувстваше затворен отвсякъде. Тук, под открито небе, Релг страдаше от същия сляп ужас. Гарион с изумление осъзна, че е съвсем вероятно Релг никога през живота си да не е излизал извън пещерите.

— Няма страшно — увери го той. — Небето не може да ти стори нищо лошо. То си стои там, горе. Не му обръщай внимание.

— Не мога да го понасям.

— Не гледай към него.

— Но аз продължавам да зная, че е там — такава огромна празнота.

Гарион погледна безпомощно леля Поул. Тя с бърз жест му каза да продължава да приказва.

— Небето не е празно — поде объркано момъкът. — Напротив, пълно е с разни неща — най-различни — облаци, птици, слънчева светлина, звезди.

— Какво? — Релг вдигна лице. — Ами какво представляват тези неща?

— Облаците ли? Това всеки го знае. — Гарион спря. Очевидно Релг не знаеше нищо за облаците. Той никога през живота си не беше виждал облак. Гарион се опита да подреди наново мислите си, като взе предвид този факт. Никак нямаше да му е лесно да обясни. Момъкът пое дълбоко дъх и каза: — Добре. Да започнем С облаците тогава.

Разговорът им отне твърде дълго време и Гарион съвсем не беше сигурен дали Релг разбира нещо или просто се вкопчва в думите, за да не мисли за небето. След облаците птиците се оказаха малко по-лесен обект, макар че обяснението на перата беше извънредно мъчно.

— УЛ разговаря с тебе — прекъсна Релг описанието на Гарион. — Нарече те Белгарион. Това ли е името ти?

— Ами… — отговори колебливо Гарион. — Всъщност не е. Казвам се Гарион, но смятам, че и другото име също минава за мое — някога по-късно, когато стана по-голям.

— УЛ знае всичко — заяви Релг. — Щом той те нарече Белгарион, значи това е истинското ти име. Аз ще те наричам Белгарион.

— Много ми се иска да не го правиш.

— Моят бог ме порица — изстена Релг и н гласа му прозвуча отвращение към собствената му личност. — Аз не оправдах неговите очаквания.

Гарион не успя да го разбере. Какво имаше пък сега?

— Аз съм недостоен — продължи Релг, като едва сдържаше риданията си. — Когато УЛ заговори сред тишината на моето сърце, аз се почувствах издигнат над всички останали люде, но сега съм по-нисш от калта. — Обзет от болка, той започна да блъска главата си с юмруци.

— Стига! — остро изрече Гарион. — Ще се нараниш. Защо правиш всичко това?

— УЛ ми каза, че аз ще открия детето пред народа на Улго. Изтълкувах думите му, че той е обсипал тъкмо мен със специално благоволение.

— За какво дете приказваш?

— За детето. За новия горим. По такъв начин УЛ ръководи и закриля своя народ. Когато старият горим приключи своята мисия, УЛ поставя специален знак в очите на детето, което ще го наследи. Когато УЛ ми каза, че аз съм избран да посоча детето на Улго, аз разказах за това на другите, те започнаха да се отнасят с благоговение към мен и ме молеха да им приказвам с думите на УЛ. Аз виждах грях и поквара навсякъде около мен и ги отричах, и хората ме слушаха — ала думите бяха мои, не на УЛ. Заслепен от гордост, смятах, че говоря от името на УЛ. Пренебрегвах собствените си грехове и изобличавах греховете на другите. — Гласът на Релг беше натежал от фанатични самообвинения. — Аз съм измет — заяви той. — Долен мерзавец. УЛ трябваше да вдигне ръка срещу мен и да ме унищожи.

— Това е забранено — изрече Гарион, без да мисли.

— Кой има власт да забрани нещо на УЛ?

— Не зная. Зная само, че да унищожаваш е забранено дори на боговете. Това е първото нещо, което научаваме.

Релг го изгледа остро и Гарион осъзна, че е допуснал ужасна грешка.

— Нима ти знаеш тайните на боговете? — недоверчиво попита фанатикът.

— Фактът, че са богове, няма нищо общо с другото — отговори Гарион. — Това правило се отнася за всички.

Очите на Релг блеснаха с внезапно родила се надежда. Той коленичи, захлупи се по очи на земята и се примоли на момъка:

— Прости греховете ми.

— Какво?

— Достигнах голяма висота, за която бях недостоен.

— Сгрешил си — това е всичко. Просто не го прави повече. Моля те, стани, Релг.

— Аз съм лош и нечист.

— Ти ли?

— Имам нечисти помисли за жени.

Гарион, съвсем объркан, се изчерви.

— Всички си мислим такива неща понякога — рече той и нервно се изкашля.

— Моите мисли са грешни и порочни — изстена Релг. — Цял изгарям от тях.

— Сигурен съм, че УЛ разбира. Моля те, стани, Релг. Не трябва да го правиш.

— Молил съм се само с устните си, а не със сърцето и ума си.

— Релг…

— Търсех скрити пещери заради радостта от това, че ги намирам, а не защото ги посвещавах на УЛ. Така оскверних дарбата, дадена ми от Бога.

— Моля те, Релг…

Релг заблъска земята с ръце.

— Веднъж намерих една пещера, където ехото още пазеше гласа на УЛ. Но не казах за нея на другите, ами я задържах единствено за себе си.

Гарион започна да се тревожи. Фанатикът, изглежда, полудяваше.

— Накажи ме, Белгарион — започна да го умолява Релг. — Наложи ми тежко покаяние за моя позор.

Умът на Гарион беше кристално чист. Той знаеше точно какво трябва да каже:

— Не мога да сторя това, Релг — изрече сериозно той. — Не съм в състояние да те накажа — нито пък мога да ти простя. Ако си извършвал неща, каквито не би трябвало, това е въпрос между теб и УЛ. Щом смяташ, че е необходимо да бъдеш наказан, направи го сам.

Релг вдигна отчаяното си лице от земята и се взря в Гарион. После издаде задавен вик, изправи се несигурно и побягна с вой в тъмнината.

— Гарион! — В гласа на леля Поул звънна познатата остра нотка.

— Не съм сторил нищо — възрази по навик той.

— Какво му говори? — попита Белгарат.

— Ами той каза, че е направил най-различни грехове — обясни Гарион. — Искаше аз да го накажа и да му простя.

— Е?

— Ами не мога, дядо.

— И какво му е толкова трудното?

Гарион зяпна.

— Трябвало е да го поизлъжеш. Толкова ли е мъчно това?

— Да го излъжа? За такова нещо? — Гарион беше ужасен.

— Аз имам нужда от него, Гарион. А той няма да е в състояние да използва способностите си, ако е обезсилен от някаква религиозна истерия. Използвай ума си, момче.

— Не мога да го направя, дядо — упорито повтори Гарион. — Това е прекалено важно за него и аз не мога да го измамя.

— По-добре иди да го намериш, татко — рече леля Поул.

— Не сме приключили с този въпрос, момче — каза сърдито Белгарат и вдигна гневно показалец. След това, мърморейки ядосано, тръгна да дири Релг.

На Гарион изведнъж му стана съвсем ясно, че пътуването до Ктхол Мургос ще е дълго и неприятно.

ГЛАВА 20

Макар че лятото се задържа по-дълго в долините и равнините на Алгария, есента беше кратка. Виелиците и вихрушките, които ги бяха застигнали в планините над Марагор и сред върховете на Улго, подсказваха, че зимата ще дойде рано и ще бъде сурова. Нощите вече започваха да стават мразовити.

Белгарат се беше отърсил от моментния си пристъп на гняв след неумението на Гарион да се справи с чувството за вина у Релг, ала с неумолима логика постави върху плещите на Гарион тежък товар.

— Поради някаква причина той ти се доверява — отбеляза старецът. — Затова ще го оставя изцяло на твоите ръце. Не ме е грижа какво ще правиш, но трябва да не му позволиш да се пръсне на хиляди парчета.

Отначало Релг оставяше без отговор усилията на Гарион да го измъкне от потиснатото му състояние, но след известно време един от пристъпите на паника, причинени от мисълта за откритото небе, разтърсиха фанатика и той започна да приказва — отначало колебливо, докато накрая набра силата на истински вулкан. Както Гарион се опасяваше, любимата тема на Релг беше грехът. Момъкът беше удивен колко много прости неща са грехове според Релг. Да забравиш да изречеш молитвата си преди ядене например се смяташе за тежко провинение. Когато мрачният списък от греховните постъпки на фанатика започна да нараства неимоверно, Гарион се усъмни, че повечето от греховете на улгоса са действителни. Бяха по-скоро измислени. Онова, което непрекъснато се появяваше в разговорите им, беше въпросът за жените и похотта. Релг настояваше да опише тези греховни мисли най-подробно, създавайки огромно неудобство на Гарион.

— Разбира се, жените не са същите като нас — подхвана с поверителен тон фанатикът, докато яздеха заедно един късен следобед. — Умовете и сърцата им не са обърнати към светите неща както нашите. Те съзнателно желаят да ни прелъстят с телата си и да ни въвлекат в грях.

— Защо правят това, как мислиш? — внимателно попита Гарион.

— Сърцата им са изпълнени с похот — непреклонно заяви Релг. — Те изпитват особено голямо удоволствие, когато изкушават праведни мъже. Казвам ти честно, Белгарион, не би повярвал колко са хитри тези създания. Виждал съм доказателства за тази злина и в най-сериозни омъжени жени — съпруги на някои от моите най-горещи последователи. Те непрекъснато те докосват — само за миг, уж случайно, — полагат огромни усилия ръкавите на дрехите им да се повдигнат и най-нахално да изложат пред погледа закръглените им ръце, а пък подгъвът на роклите им винаги се закача някъде и показва глезените им.

— Щом те дразни, не гледай — предложи Гарион.

Релг остави тази забележка без внимание.

— Дори смятах да им забраня да стоят около мен, но после си помислих, че сигурно ще е по-добре, ако ги държа под око. По този начин можех да защитя своите последователи от тяхната порочност. Известно време смятах, че би трябвало да забраня женитбата сред моите привърженици, ала някои от по-старите ми казаха, че ще изгубя младежите за вярата си. Все още съм убеден, че хрумването не е лошо.

— Нима то не би те лишила от всичките ти последователи? — попита Гарион. — Искам да кажа, ако го поддържаш достатъчно дълго време. Никакви женитби, никакви деца. Разбираш ли какво имам предвид?

— Това още не съм го обмислил докрай — призна Релг.

— Ами какво ще стане с детето — с новия горим? Ако двама души искат да се оженят и да си родят дете — тъкмо това особено, единствено дете — а ти ги убедиш да не се женят, нима тогава не се намесваш в делата на УЛ и не пречиш да се случи онова, което иска той!

Релг пое дълбоко дъх — явно тази мисъл никога не му бе идвала наум. После пак изстена.

— Виждаш ли? Дори когато полагам най-големи усилия, аз винаги се препъвам и политам към греха. Прокълнат съм, Белгарион, прокълнат! Защо УЛ избра мен да покажа детето горим, когато съм толкова покварен?

Гарион бързо смени темата, за да отклони фанатика от мислите му.

Девет дни пътешествениците се движеха сред безкрайното море от треви и през цялото това време всички — с безсърдечие, което дълбоко нараняваше Гарион — изцяло го изоставиха в компанията на непрекъснато ораторстващия фанатик. Момъкът започна да се чумери и често хвърляше укорителни погледи към другарите си, ала те ги оставяха без внимание.

Най-после се изкачиха на върха на полегат дълъг хълм и за пръв път видяха огромната стена на източния склон — отвесна базалтова скала, която се издигаше цяла миля над равнината и се простираше додето поглед стига в двете посоки.

— Невъзможно! — категорично заяви Барак. — Никога не можем да се изкатерим оттук.

— Това въобще няма да бъде необходимо — каза му уверено Силк. — Зная една пътека.

— Някакъв таен път?

— Не точно таен — отговори Силк. — Но не мисля, че мнозина знаят за него. Той е точно пред очите ти — стига да знаеш накъде да гледаш. Веднъж ми се наложи да напусна прибързано Мишрак ак Тул и случайно го открих.

— Човек добива чувството, че ти се е налагало да напускаш прибързано всяко място, където си бил.

Силк сви рамене.

— Да усетиш кога е дошло време да офейкаш е едно от най-важните неща, което научават хората с моя занаят.

— Ами реката пред нас няма ли да се окаже непреодолима пречка? — попита Мандорален и се вгледа в блестящата повърхност на река Алдур, която течеше между тях и мрачната, черна скала. Рицарят пак опипваше ребрата си.

— Мандорален, престани — скара му се леля Поул. — Никога няма да оздравеят, ако непрекъснато ги опипваш.

— Струва ми се, че вече са почти здрави, милейди — отговори рицарят. — Само едно още продължава да ми създава неприятности.

— Е, значи го остави на мира.

— На няколко мили нагоре по течението има брод — рече Белгарат в отговор на въпроса на рицаря. — По това време на годината реката не е дълбока и няма да е трудно да я прекосим.

Поеха по полегатия хълм към река Алдур. В късния следобед прекосиха брода и опънаха палатките си на срещуположната страна. На следващата сутрин продължиха към подножието на източния склон.

— Пътеката започва на няколко мили на юг оттук — каза Силк и ги поведе край огромната черна скала.

— Ще се катерим ли? — попита неспокойно Гарион и вдигна глава към извисяващата се на възбог стена. — Ами конете?

Силк поклати глава.

— Пътеката е легло на поток, врязало се в скалата. Е, малко е стръмно и тясно, но ще ни изведе до върха.

Оказа се, че пътеката е малко по-широка от цепнатина; тънка струйка вода се процеждаше в края й и изчезваше в безредната грамада скални парчета край основата на склона.

— Сигурен ли си, че стига чак до върха? — попита Барак, гледайки под око тясното като комин леген на потока.

— Имай ми доверие — рече Силк.

— Никога, ако имах някакъв друг избор.

Пътеката беше ужасна, стръмна и осеяна със скали. На места беше толкова тясна, че трябваше да разтоварват конете преди буквално да ги изтикат с ръце върху огромните базалтови блокове, извисяващи се като гигантски стъпала. Слабата струя вода, която течеше през ждрелото, правеше всичко хлъзгаво. Нещата се влошиха още повече, когато с перестите облаци, долетели от запад, в тесния пролом се разнесе смразяващо студено течение, дошло от безводните равнини на Мишрак ак Тул, разположени високо над главите им.

За изкачването им бяха необходими два дни и когато стигнаха до платото на около миля от основата на склона, всичките се чувстваха безкрайно изтощени.

— Сякаш някой ме е бил с пръчка — изстена Барак и се строполи на земята в обраслата с храсти клисура на самия връх на ждрелото.

— Ще се огледам наоколо — рече Силк и запълзя към края на клисурата, под бодливите шубраци. След няколко минути остро изсвири и го видяха как поривисто им маха с ръка да отидат при него.

Барак изпъшка и стана. Дурник, Мандорален и Гарион едва успяха да се изправят на изтръпналите си крака.

— Вижте какво иска — каза Белгарат. — Аз все още не съм готов да започна да шавам наоколо.

— Какво има? — попита Барак дребния драснианец, когато допълзяха до него.

— Имаме си компания — отвърна лаконично Силк и посочи към скалистата безводна равнина, която се простираше пред тях.

Облак жълт прах, понесен ниско над земята от мразовития вятър, им подсказа, че в далечината се движат ездачи.

— Патрул? — попита тихо Дурник.

— Едва ли — отговори Силк. — Тулите не са добри ездачи и обикновено патрулират пеш.

— Пред тях май има някой? — каза Гарион и посочи едно мъничко движещо се петънце на около половин миля пред ездачите.

— Да, има — каза Силк някак тъжно.

— Какво е това? — попита Барак. — Не бъди толкова потаен. Силк. Нямам настроение за това.

— Ездачите са кролими — обясни Силк. — Човекът, когото преследват, е тул, който трябва да бъде принесен в жертва и затова се опитва да избяга. Тук това се случва твърде често.

— Да предупредим ли Белгарат? — предложи Мандорален.

— Вероятно не е необходимо — отвърна Силк. — Кролимите тук обикновено са с нисък сан. Съмнявам се, че някой от тях притежава уменията на магьосник.

— Все пак ще отида да му кажа — рече Дурник и запълзя обратно към мястото, където старецът почиваше с леля Поул и Релг.

— Докато не са ни видели, вероятно всичко ще бъде наред — каза Силк. — Изглежда, че кролимите са само трима, пък и са съсредоточили усилията си върху тула.

Бягащият мъж се беше приближил.

— Какво ще се случи, ако опита да се скрие тук, в клисурата? — попита Барак.

Силк сви рамене.

— Кролимите ще го последват.

— В такъв случай ще трябва да вземем предпазни мерки, нали?

Силк кимна и по лицето му грейна тънка, доволна усмивка.

— Дали пък да не го извикаме? — предложи Барак и охлаби меча в ножницата си.

— Същата мисъл хрумна и на мен.

Дурник се върна и задъхано съобщи:

— Улф каза да ги държим под око, ала да не предприемаме нищо, ако не навлязат в клисурата.

— Какъв срам! — въздъхна Силк със съжаление.

Сега бягащият тул се виждаше ясно. Беше мъж с набито тяло, облечен с груба туника, препасана с колан на кръста. Косата му беше буйна и сплъстена, с цвят на тиня, лицето — изкривено от животинска паника. Той отмина тичешком мястото, където се криеха четиримата, и Гарион ясно чу как дъхът свири в гърлото му.

— Почти никога не се опитват да се скрият — каза Силк с мек глас, в който се бе промъкнала съчувствена нотка. — Само бягат. — И той поклати глава.

— Скоро ще го настигнат — отбеляза Мандорален.

Кролимите, които преследваха беглеца, носеха черни дрехи с качулки и полирани стоманени маски.

— По-добре да се наведем — посъветва ги Барак.

Всичките залегнаха. След няколко секунди тримата конници профучаха в галоп край тях. Копитата на конете им зачаткаха по твърдата земя.

— Ще го хванат след няколко минути — каза Гарион. — Тича точно към склона. Ще попадне в капан.

— Едва ли — мрачно отговори Силк.

След миг до ушите им долетя дълъг, отчаян писък, заглъхващ в глъбините на бездната.

— Очаквах, че ще постъпи така — прошепна Силк.

Стомахът на Гарион се преобърна при мисълта за страшната височина.

— Връщат се — предупреди ги Барак. — Залегнете.

Тримата кролими преминаха покрай клисурата. Яздеха бавно. Единият каза нещо, което Гарион не успя да разбере, другите двама се засмяха.

— Светът можеше да бъде много по-хубаво място с трима кролими по-малко — каза Мандорален с мрачен шепот.

— Привлекателна мисъл — съгласи се Силк. — Ала Белгарат вероятно няма да я одобри. По-добре да ги оставим да отминат. Иначе ще започнат да ги търсят.

Барак погледна с копнеж тримата кролими, после въздъхна с дълбоко съжаление.

— Хайде да се върнем долу — рече Силк.

Запълзяха към обраслата с храсталаци клисура. Когато се върнаха, Белгарат вдигна поглед.

— Отидоха ли си?

— Отдалечават се в галоп — каза му Силк.

— Какъв беше този вик? — попита Релг.

— Трима кролими преследваха един тул до ръба на склона — отговори Силк.

— Защо?

— Бил е избран да участва в религиозен ритуал, но е отказал.

— Отказал е? — Гласът на Релг звучеше потресено. — Тогава наистина заслужава сполетялата го съдба.

— Не смятам, че разбираш природата на церемониите, възприети от кролимите, Релг — рече дребничкият драснианец.

— Човек трябва да се подчинява на волята на своя бог — настоя Релг. В гласа му се долавяше лицемерна нотка. — Религиозните задължения са най-важното нещо на света.

Очите на Силк заблещукаха хитро и той попита:

— Познаваш ли добре религията на ангараките, Релг?

— Интересува ме единствено религията на Улго.

— Човек би трябвало да знае за какво говори, преди да отсъжда и да дава становища.

— Остави го, Силк — намеси се леля Поул.

— Не мисля така, Поулгара. Не и този път. Няколко факти могат да бъдат добре дошли за нашия благочестив приятел. Изглежда, му липсва широк кръгозор. — Силк се обърна отново към Релг. — В същността на ангаракската религия лежи ритуал, който повечето хора възприемат като противен. Тулите посвещават целия си живот на стремежа да го избегнат. Това е от основно значение в живота на този народ.

— Отвратителни хора! — заяви Релг сурово.

— Не. Тулите са глупави — притежават дори животински черти, — но в никакъв случай не са отвратителни. Разбираш ли, Релг, ритуалът за който говорим, изисква принасяне в жертва на човешки същества.

Релг смъкна покривалото от очите си и вторачи невярващ поглед в драснианеца.

— Всяка година две хиляди тули се принасят в жертва на Торак — продължи Силк, впил очи в изуменото лице на Релг. — Кролимите разрешават жертвата да бъде заменена от роб, затова всеки тул цял живот работи с една-единствена цел: да спечели достатъчно пари, за да си купи роб, който ще го замести на олтара, ако нещастникът бъде избран за жертвоприношението. Ала понякога робите умират — или успяват да избягат. Ако бъде избран тул, който не притежава роб, той обикновено се опитна да бяга. Кролимите го преследват — имат богата практика и затова са добри ловци на хора. Никога не съм чувал някой тул да се е измъкнал жив от тях.

— Техен дълг е да се подчинят — упорито настояваше Релг, макар че сега изглеждаше по-малко сигурен.

— По какъв начин се извършва жертвоприношението? — попита Дурник разстроено. Това, че тулът се бе хвърлил в пропастта, очевидно го беше потресло.

— Процедурата е съвсем проста — отговори Силк, внимателно наблюдавайки Релг. — Кролимите слагат тула на олтара и изтръгват сърцето му. После изгарят сърцето на бавен огън. Торак не се интересува от цялото тяло на тулите. Единственото, което желае, е сърцето.

При тези думи Релг се сви.

— Принасят в жертва и жени — настойчиво продължи Силк. — Ала жената разполага с по-прост начин да се отърве. Кролимите не принасят в жертва бременни жени — това ги обърква, когато броят жертвите — затова жените на тулите се опитват да бъдат винаги бременни. Това обяснява факта защо има толкова много тули и защо тулските жени се ползват с лоша слава по отношение на ненаситния си апетит за мъже.

— Чудовищно — простена Релг. — Смъртта е по-добрият избор от такава долна поквара.

— Човек остава мъртъв много дълго време, Релг — изрече Силк със студена усмивка. — Малко поквара се забравя твърде бързо, особено ако се постараеш да го направиш. И особено ако животът ти зависи от малката доза поквара.

Лицето на Релг беше разтревожено — той се бореше с отвращението си.

— Ти си зъл човек — обвини той Силк, макар че гласът му не прозвуча убедено.

— Зная — призна Силк.

Релг се обърна към Белгарат.

— Вярно ли е това, което казва?

Вълшебникът замислено почеса брадата си.

— Струва ми се, че той разказа почти всичко — отговори той. — Думата „религия“ означава различни неща за различните народи, Релг, и зависи от природата на техния бог. Трябва да прозреш това със силата на своя ум. Така може би ще се справиш по-леко с трудностите, които ще изникнат по пътя ти.

— Смятам, че вече изчерпахме възможностите на този разговор, татко — подхвърли леля Поул. — Освен това ни чака дълъг път.

— Правилно — съгласи се вълшебникът и се изправи.

Подкараха конете си през безводната плетеница от струпани една върху друга скали и хилави храсти, които се простираха по западната граница на земята на тулите. Вятърът, който непрестанно духаше над склона, беше смразяващо студен, но само на отделни места имаше тънък сняг.

Очите на Релг привикнаха към слабата светлина, а и облаците, изглежда, успокоиха паниката, която откритото небе предизвикаше у него. Ала очевидно той преживяваше тежък период. Светът на повърхността му беше чужд и всичко, с което влизаше в контакт, разрушаваше предварително изградените му представи. Но това беше също така и период на дълбок личен религиозен смут и кризата, в която бе изпаднал, се отразяваше и на речта, и на действията му. В определени моменти той лицемерно отричаше порочната поквара на другите хора и лицето му бе сковано от строга добродетелност, а в следващия миг се гърчеше в агония на себененавист и признаваше вината и греховете си в безконечна тирада пред всеки, изразил желание да го слуша. Огромните му тъмни очи, надничащи изпод качулката на люспестата ризница, пламтяха от чувства. Всички — дори търпеливият, добросърдечен Дурник — го избягваха, изоставяйки го изцяло на Гарион. Релг често спираше, за да каже молитвите си или заради други неясни ритуали, които, изглежда, винаги бяха свързани с пълзене в калта.

— Ако се движим с тази скорост, ще ни трябва цяла година, докато стигнем в Рак Ктхол — избоботи кисело Барак при един подобен случай.

— Имаме нужда от него — спокойно отвърна Белгарат. — А той пък има нужда от онова, което прави. И ще го изтърпим, щом се налага.

— Наближаваме северните предели на Ктхол Мургос — каза Силк и посочи верига ниски хълмове. — Прекосим ли границата, няма да можем да спираме както сега. Трябва да яздим колкото е възможно по-бързо, докато се доберем до Южния път на керваните. Мургите непрекъснато патрулират и се отнасят с неодобрение към хора, предпочитащи обиколните пътища. Стигнем ли Южния път, ще бъдем извън опасност, но не бива да ни спират преди да сме стигнали там.

— Нима няма да ни задават въпроси, когато се движим по Пътя на керваните, принц Келдар? — попита Мандорален. — Нашата компания е доста странно съчетана, а мургите са подозрителни.

— Ще ни наблюдават — призна Силк. — Но няма да се намесват в работите ни, докато не се отклоним от Пътя на керваните. Договорът между Таур Ургас и Ран Боруни гарантира свободата на пътуване по този маршрут и никой мург на света не би проявил глупостта да постави в неловко положение своя крал, като го наруши. Таур Ургас е много строг към хората, които не се подчиняват на заповедите му.

Скоро навлязоха в територията на Ктхол Мургос и незабавно се понесоха в галоп. След като изминаха около една левга, Релг понечи да спре коня си.

— Не сега, Релг — каза му рязко Белгарат. — По-късно.

— Но…

— УЛ е търпелив бог. Той ще почака. Продължавай напред.

Яздеха в галоп сред безплодната равнина към Пътя на керваните, пелерините им плющяха в мразовития вятър. Късно следобед стигнаха до целта си. Южният път на керваните не беше път в истинския смисъл на думата, ала вековете, изпълнени с пътешествия, бяха утвърдили категорично неговите очертания. Силк се огледа със задоволство и каза:

— Успяхме. Сега отново ставаме честни търговци и никой мург на света няма да посмее да се изпречи на пътя ни. — Драснианецът обърна коня си на изток и ги поведе, придавайки си изключително самоуверен вид. Изправи рамене и надуто започна да вири нос и Гарион разбра, че Силк се подготвя вътрешно за новата си роля. Когато срещнаха един добре пазен керван на толнедрански търговец, поел на запад, Силк беше приключил превъплъщаването си и поздрави търговеца с приятелския тон, типичен за човек с този занаят.

— Добър ви ден, достопочтени велики търговецо — обърна се той към толнедранеца, отчитайки знаците, разкриващи ранга на неговия събеседник. — Ако сте в състояние да ми отделите минутка, бихме могли да обменим информация за положението по пътя. Вие идвате от изток, а аз тъкмо пристигам от земите на запад оттук. Този обмен може да се окаже благотворен и за двама ни.

— Прекрасна идея — съгласи се толнедранецът.

Достопочтеният велик търговец беше набит мъж с високо чело, облечен в обшита с кожи пелерина, плътно загърната около тялото му, за да го предпазва от ледения вятър.

— Името ми е Амбар — заяви Силк. — Амбар от Коту.

Толнедранецът кимна, учтиво изразявайки почтителното си отношение към човека насреща.

— Калвор — представи се той. — От Тол Хорб. Избрали сте тежък сезон за пътуване на изток, Амбар.

— Какво да се прави, нужда — каза Силк. — Паричните ми възможности са ограничени, а цените на квартирите през зимата в Тол Хонет щяха да глътнат и малкото, което имам.

— Хонетите са ненаситници — съгласи се Калвор. — Ран Боруни още ли е жив?

— Беше, когато напуснах града.

Калвор направи гримаса.

— И караниците кой ще наследи трона продължават?

Силк се засмя.

— О, да.

— Онази свиня Кадор от Тол Вордю още ли продължава да бъде силната личност?

— Разбрах, че за Кадор настанали тежки времена. Дочух, че направил опит да отнеме живота на принцеса Се’недра. Предполагам, че императорът ще предприеме мерки, за да го изличи от списъка на поданиците си.

— Каква прекрасна новина — рече Калвор и лицето му светна.

— Как е пътят на изток? — попита Силк.

— Няма много сняг — отговори Калвор. — Разбира се, в Ктхол Мургос никога няма. Много безводно кралство. Но е студено. В проходите е направо мразовито. Ами как е в планините в източна Толнедра?

— Когато минахме оттам, валеше сняг.

— Точно от това се страхувах — рече Калвор мрачно.

— Вероятно щеше да е по-добре, ако бях те изчакали до пролетта, Калвор. Най-тежката част от пътешествието тепърва ви предстои.

— Трябваше да се махна от Рак Госка. — Калвор се огледа, сякаш очакваше да види някой, който подслушва, и каза сериозно: — Направо си дирите белята, Амбар.

— О?

— Сега не е време да отивате в Рак Госка. Мургите са обезумели.

— Обезумели ли? — тревожно повтори Силк.

— Няма друго обяснение за поведението им. Арестуват честни търговци по най-незначителни обвинения, всеки, който пристига от запад, непрекъснато е следен. Не е време човек да заведе дама на това място.

— Сестра ми — представи я Силк, поглеждайки към леля Поул. — Тя вложи свои пари в предприятието ми, но няма доверие в мен. Настоя да ме придружи, за да е сигурна, че не я мамя.

— Лично аз не бих отишъл в Рак Госка — посъветва го Калвор.

— Притиснат съм отвсякъде — промърмори безпомощно Силк. — Пък и вече нямам друг избор, нали?

— Честно ще ти кажа каква е цената на човешкия живот в Рак Госка сега, Амбар. Един почтен търговец, когото познавам, беше обвинен, че е проникнал със сила в женските стаи в къщата на мурги.

— Е, и това се случва понякога. Жените на мургите се славят с красотата си.

— Амбар — рече Калвор огорчено. — Този човек беше на седемдесет и три години.

— Значи неговите синове могат да се гордеят с жизнеността му — засмя се Силк. — Но защо „беше“?

— Защото беше осъден на смърт и побит на кол — отговори Калвор и потрепера. — Войниците ни подбраха и ни накараха да гледаме. Беше ужасно.

Силк се намръщи.

— И няма никаква вероятност обвиненията да бъдат истински?

— Той беше седемдесет и три годишен, Амбар — повтори Калвор. — Обвинението очевидно беше изфабрикувано. Ако не знаех какво печели Таур Ургас от нас, щях да предположа, че кралят на мургите се опитва да изхвърли всички западни търговци от Ктхол Мургос. Рак Госка вече не е безопасно място.

Силк направи гримаса.

— Кой би могъл да каже какво мисли Таур Ургас?

— Той печели от всяка сделка в Рак Госка. Трябва да е луд, за да ни изхвърли съзнателно от града.

— Срещал съм Таур Ургас — мрачно каза Силк. — Здравият разум не е сред неговите недостатъци. — Драснианецът се огледа отчаяно. — Вложих всичко, което притежавам, плюс всичко, което успях да взема на заем, в това начинание. Ако сега се върна, ще бъда разорен.

— Можете да поемете на север, след като преминете през планините — предложи Калвор. — Прекосете реката при Мишрак ак Тул и отидете в Тул Марду.

Силк се намръщи.

— Ненавиждам да търгувам с тули.

— Има още една възможност — добави толнедранецът. — Нали ви е известно къде е средата на пътя между Тол Хонет и Рак Госка?

Силк Кимна.

— Там открай време има станция за снабдяване с провизии на мургите — храна, резервни коне и други неща от първа необходимост. Както и да е, откакто започнаха неприятностите в Рак Госка, неколцина предприемчиви мурги се установиха там и сега купуват стоките на цели кервани — заедно с конете и всичко останало. Цените не са така привлекателни, както в Рак Госка, ала все пак има шанс за някаква печалба и не е необходимо да се излагате на опасност, за да я приберете в джоба си.

— Но в такъв случай ще остана без стоки за обратното пътуване — възрази Силк. — Половината от печалбата се губи, ако не докараш нищо за продан в Тол Хонет.

— Но ще запазите живота си Амбар — изрече многозначително Калвор и пак се огледа нервно, сякаш очакваше някой да го арестува. — Аз няма да се върна в Ктхол Мургос — твърдо заяви той. — Като всеки нормален човек бих поел рискове в името на добрата печалба, ала не бих предприел повторно пътуване до Рак Госка срещу всичкото злато на света.

— Какво е разстоянието до станцията за провизии? — попита Силк, видимо разтревожен.

— Вече трети ден, откакто тръгнахме оттам — отговори Калвор. — На добър път, Амбар — каквото и да решиш да правиш. Трябва да тръгваме. Искам да измина още няколко левги преди да дойде време за нощуване. В Толнедранските планини може и да има сняг, но поне ще съм се измъкнал от Ктхол Мургос и от юмрука на Таур Ургас.

ГЛАВА 21

Южният път на керваните лъкатушеше сред безводни долини, разположени в посока изток-запад. Заобикалящите ги върхове бяха високи — вероятно по-високи от планините на запад, ала единствено най-горните части на склоновете бяха едва-едва покрити със сняг. Облаците над главите им придаваха на небето мръсносивкав цвят, ала влагата, която носеха, не попадаше в тази изсъхнала пустош от пясък, скали и хилави тръни. Макар че не валеше сняг, студът бе не по-малко смразяващ. Вятърът непрекъснато духаше и срязваше като нож.

Пътешествениците яздеха на изток с много добра скорост.

— Белгарат — рече Барак през рамо. — На онзи хребет пред нас има един мург — малко на юг от пътя.

— Виждам го.

— Какво прави?

— Наблюдава ни. Но няма да предприеме нищо, докато се движим по Пътя на керваните.

— Те винаги наблюдават по този начин — заяви Силк. — Мургите обичат да следят всичко в кралството си.

— Онзи толнедранец — Калвор — подхвана Барак, — смяташ ли, че преувеличава?

— Не — отговори Белгарат. — Мисля, че Таур Ургас дири благовиден предлог да затвори Пътя на керваните и да изхвърли всички западняци от Ктхол Мургос.

— Защо? — попита Дурник.

Белгарат сви рамене.

— Предстои война. Таур Ургас знае, че много от търговците, които се движат по този маршрут до Рак Госка, са шпиони. Той скоро ще докара на север армии от юг и желае да запази числеността и движенията им в тайна.

— Каква ли пък армия може да бъде събрана от такова пусто и необитаемо кралство? — попита Мандорален.

Белгарат обходи с поглед високата студена пустиня.

— Това е само малка част от Ктхол Мургос. Страната се простира на хиляди левги на юг. Там има градове, които никой човек от запада не е виждал — дори не знаем имената им. Тук, на север, мургите играят много сложна игра, за да скрият истинския Ктхол Мургос.

— Значи мислиш, че войната непременно ще избухне?

— Може би през следващото лято — отвърна Белгарат. — А може би и през по-следващото.

— Ще бъдем ли готови? — попита Барак.

— Ще се опитаме.

Леля Поул изсумтя от погнуса.

— Какво има? — бързо я попита Гарион.

— Лешояди — отговори тя. — Отвратителни животни.

Дузина птици с тежки тела пляскаха с криле и пищяха над нещо край пътя.

— С какво ли се хранят тук? — попита Дурник. — Не съм виждал никакви животни.

— По всяка вероятност кълват някакъв кон — или човек — рече Силк. — Тук, горе, няма нищо друго.

— Нима биха оставили човек, без да го погребат? — попита ковачът.

— Заравят го само отчасти — обясни Силк. — От време на време някои разбойници решават, че набезите по пътя на керваните са лесна работа. Мургите бързо им дават да разберат колко сериозна грешка са допуснали.

Дурник го погледна въпросително.

— Хващат ги — продължи Силк, — зариват ги до врата в земята и ги оставят на произвола на съдбата. Лешоядите са научили, че човек е безпомощен в това състояние. И много често стават нетърпеливи и не си правят труда да изчакат човека да умре, преди да започнат да го ядат.

— Интересен начин за обуздаване на бандитите — рече Барак почти одобрително. — Дори и на мургите понякога може да им хрумне нещо полезно.

— За съжаление мургите автоматично приемат, че всеки, който не се движи по пътя, е бандит.

Лешоядите нагло продължаваха да се хранят и не пожелаха да напуснат ужасното си пиршество, когато групата на пътешествениците премина на не повече от двадесет разкрача от пернатото им сборище. Телата и крилата им скриваха каква точно е храната им — факт, за който Гарион им беше дълбоко благодарен. Ала каквото и да ядяха, то не беше голямо.

— Трябва да останем съвсем близо до пътя, когато спрем да пренощуваме — каза Дурник разтревожено.

— Много мъдро хрумване — съгласи се Силк.

Информацията на толнедранския търговец за импровизирания панаир по средата между Тол Хонет и Рак Госка се оказа точна. В ранния следобед на третия ден те се изкачиха на едно възвишение и видяха няколко палатки, заобикалящи солидна каменна постройка, издигната край пътя.

— Какво мислиш? — обърна се Силк към Белгарат.

— Късно е — отговори старецът. — И без това ще трябва да спрем, за да пренощуваме, а би изглеждало необичайно, ако подминем това място.

Силк кимна.

— Ала ще трябва да опитаме да скрием някъде Релг — продължи Белгарат. — Никой няма да повярва, че сме обикновени търговци, ако видят, че заедно с нас пътува улгос.

Силк се замисли за миг, после каза:

— Ще го увием в одеяла и ще казваме на всеки, който попита, че страда от тежка болест. Хората се стремят да стоят по-далеч от болните.

Белгарат кимна.

— Можеш ли да се преструваш на болен? — попита той Релг.

— Аз съм болен — отговори улгосът съвсем сериозно и кихна. — Винаги ли е толкова студено тук!

Леля Поул приближи коня си до неговия и протегна ръка към челото му.

— Не ме докосвай! — Релг се отдръпна.

— Стига вече де — каза вълшебницата, докосна за миг челото му и внимателно го огледа. — Той се е простудил, татко — обяви тя. — Щом спрем за нощуване, ще му дам да изпие нещо… Защо не ми каза, Релг?

— Ще изтърпя всичко, което ми изпраща УЛ — заяви Релг. — Това е наказание за моите грехове.

— Не — категорично заяви тя. — Това няма нищо общо с греха и наказанието. Обикновена настинка — нищо повече.

— Ще умра ли? — спокойно попита Релг.

— Разбира се. Никога ли не си настивал!

— Не. Никога през живота си не съм боледувал.

— Е, вече няма да можеш да казваш така — рече деликатно Силк, измъкна одеяло от един от вързопите и му го подаде. — Завий се и си го дръпни над главата. Опитай се да изглеждаш така, като че наистина страдаш.

— Но аз страдам — отвърна Релг и се разкашля.

— Но трябва и да ти личи — подчерта Силк. — Мисли за греховете си — това ще те накара да изглеждаш наистина нещастен страдалец.

— Аз непрекъснато мисля за греховете си. — Релг пак се разкашля.

— Зная — увери го Силк. — Но се опитай да мислиш още по-усилено.

Спуснаха се към палатките. Сухият леден вятър шибаше лицата им.

— Предполагам, че първо трябва да спрем в станцията за провизии — предложи Силк и посочи към квадратната каменна сграда, приклекнала като звяр между палатките. — Така би изглеждало по-естествено. Оставете нещата в мои ръце.

— Силк! Ах ти крастав драсниански крадецо! — изрева дрезгав глас от една близка палатка.

Очите на Силк леко се разшириха, после той се ухили.

— Май разпознавам квиченето на едно крастава надракско куче — рече той достатъчно високо, за да бъде чут от мъжа в палатката.

Строен надрак с черно филцова палто и плътно прилепнала кожена шапка излезе с широки крачки от палатката. Очите му притежаваха особената ъгловатост, характерна за всички ангараки, ала за разлика от мъртвите погледи на мургите, в тях проблясваха приятелски искрици.

— Още ли не са те хванали, Силк? — попита той. — Бях сигурен, че досега все някой е успял да ти одере кожата.

— Виждам, че си пиян както винаги — злобно се подсмихна Силк. — От колко време си така насвяткан, Ярблек?

— Кой ли пък ги брои! — изсмя се надракът и се олюля. — Какво правиш в Ктхол Мургос, Силк? Мислех си, че тлъстият ти крал има нужда от теб в Гар ог Надрак.

— Станах прекалено известен по улиците на Яар Надрак — отговори Силк. — Стигна се дотам, че всички започнаха да ме избягват.

— И защо ли? — саркастично подметна Ярблек. — Какво толкова, че мамиш в сделките, че подправяш заровете, че си позволяваш разни неща със съпругите на честните хора и че си шпионин?

— Чувството ти за хумор е съкрушително както винаги, Ярблек.

— То е единственият ми недостатък — призна си пийналият надрак. — Слез от коня де, Силк. Ела в палатката ми да се напием. Доведи и приятелите си. — И след тези думи той с олюляване се прибра.

— Стар познат — бързо обясни Силк и скочи от седлото.

— Можем ли да му имаме доверие? — попита подозрително Барак.

— Не съвсем, но иначе е свестен. Наистина не е лош — за надрак. Знае всичко, което става наоколо, а ако се напие достатъчно, можем да измъкнем полезна информация.

— Ами да видим какво ще ни каже — рече Белгарат.

Слязоха от седлата и завързаха конете край палатката на надрака, после вкупом влязоха вътре. Подът и стените бяха покрити с дебели алени килими. Газена лампа висеше от хоризонталната подпора на покрива, един нажежен до червено мангал излъчваше вълни топлина.

Ярблек седеше с кръстосани крака на килима в дъното на палатката, сложил ръка върху голямо черно буре.

— Влизайте, влизайте — отсечено каза той. — Затваряйте бързо. Ще изскочи всичката топлина.

— Това е Ярблек — представи го Силк, — почтен търговец и всеизвестен пияница. Познаваме се от години.

— Моята палатка е на ваше разположение — безразлично изхълца Ярблек. — Тя много-много не струва, но се разполагайте. В оная купчина вехтории до седлото ми има чаши. Някои дори са чисти. Хайде всички да си пийнем.

— Това е госпожа Поул, Ярблек — представи я Силк.

— Хубава жена — отбеляза Ярблек и я изгледа нахално. — Извинявай, че не ставам, госпожо, но в момента съм малко замаян — може би е от храната.

— Разбира се — съгласи се тя с къса, суха усмивка. — Човек винаги трябва да внимава какво слага в стомаха си.

— Самият аз хиляда пъти съм си го повтарял. — Той я изгледа с премрежен поглед, когато тя махна качулката си и свали пелерината от раменете си, после каза: — Забележително красива жена, Силк. Дали не би си помислил да ми я продадеш?

— Не можеш да си позволиш да ме купиш, Ярблек — отвърна тя, без въобще да дава вид, че се е обидила.

Ярблек се вгледа в нея, след това избухна в смях.

— В името на носа на Едноокия! Обзалагам се, че няма да мога, пък и сигурно си скрила кама някъде под дрехите си. Ако се опитам да те открадна, ще ми разпориш тумбака, нали?

— Естествено.

— Каква жена! — изкикоти се Ярблек. — А можеш ли да танцуваш?

— Никога не си виждал такива танци през живота си, Ярблек — засмя се тя.

Очите на Ярблек пламнаха.

— Като се напием, ще ни потанцуваш ли?

— Ще видим — рече тя и в гласа й потрепна обещание.

Гарион беше изумен от нахалството, което си позволяваше този мъж. Беше очевидно, че Ярблек очаква жените да се държат тъкмо по този начин, ала Гарион се чудеше кога леля Поул е изучила така добре обичаите на надраките, че да реагира, без въобще ни най-малко да се смущава.

— Това е господин Улф — рече Силк и посочи Белгарат.

— Имената нямат значение — махна с ръка надракът. — Бездруго ще ги забравя. — Ала все пак изгледа проницателно всички от групата. — Всъщност — продължи той и гласът му прозвуча съвсем трезво — по-добре ще е въобще да не научавам имената ви. Човек не може да издаде онова, което не знае, а пък вие сте прекалено добре съставена компания, за да си навирате носовете в Ктхол Мургос с честни намерения. Донесете си чаши. Това буре е почти пълно, а имам и още едно, което се изстудява ей там зад палатката.

Всички си взеха чаши и насядаха до Ярблек.

— Щях да ви налея както подобава на гостоприемен домакин — каза Ярблек, — но много ми треперят ръцете и разливам. Наливайте си сами.

Бирата на Ярблек беше много тъмна и имаше богат, почти плодов аромат.

— Интересен вкус — учтиво вметна Барак.

— Моят пивовар нарязва в бъчвите сушени ябълки — обясни надракът. — Те поемат част от тръпчивостта. — Той се обърна към Силк. — Мислех, че не харесваш мургите.

— Не ги харесвам.

— Какво търсиш тогава в Ктхол Мургос!

Силк сви рамене.

— Тук съм по работа.

— Чия работа? Твоя или на крал Родар?

Силк му намигна.

— Така си и мислех. В такъв случай ти желая късмет. Дори бих предложил да ти помогна, но вероятно е по-добре да не си пъхам носа дето не ми е работа. Мургите се съмняват в нас повече отколкото във вас, алорните — не че наистина ги обвинявам. Всеки надрак, който носи с достойнство това име, би се отклонил на десет левги от пътя си, ако има възможност да пререже гърлото на някой мург.

— Твоята привързаност към вашите братовчеди трогва сърцето ми — ухили се Силк.

Ярблек се намръщи.

— Братовчеди ли! Ако ги нямаше кролимите, щяхме да изтребим цялата им студенокръвна раса още преди няколко поколения. — Той си сипа още една чаша бира, вдигна я и викна: — По дяволите мургите!

— Смятам, че намерихме нещо, за което можем да пием заедно — рече Барак с широка усмивка. — По дяволите мургите!

— И дано по задника на Таур Ургас избият циреи — добави Ярблек, изпи чашата, наля още една и отново я гаврътна на един дъх. — Малко съм пиян — призна надракът.

— Никога нямаше да се досетим — каза леля Поул.

— Харесвам те, момиче — ухили й се Ярблек. — Ще ми се да можех да те купя. Знаеш ли, нямаше да ми избягаш след първата нощ.

— Сигурно — отвърна леля Поул с усмивка. — Това създава лоша репутация на жената, нали разбираш.

— Ама много си права — съгласи се Ярблек, примигна и тъжно поклати глава. — Та както ви казах — продължи той, — малко съм пийнал. Може би въобще не трябва да приказвам за това, но сега не е време западняците да ходят в Ктхол Мургос — особено пък алорни. Напоследък дочувам странни неща. В Рак Ктхол се разнесе слух, че страната на мургите ще бъде прочистена от чужденците. Таур Ургас носи короната и изпълнява ролята на крал в Рак Госка, ала старият кролим в Ктхол Мургос държи сърцето на Таур Ургас в ръката си. Кралят на мургите добре знае, че ако Ктучик стисне само веднъж, тронът му ще остане празен.

— Десетина левги на запад оттук срещнах един толнедранец, който ми каза същото — каза сериозно Силк. — Съобщи ми, че търговците от запада масово били арестувани по фалшиви обвинения.

Ярблек кимна.

— Това е само първата стъпка. Човек винаги може да предскаже какво ще направят мургите — те имат толкова слабо въображение. Таур Ургас все още не е напълно готов открито да нанесе обида на Ран Боруни, като изколи всички западни търговци в кралството, ала скоро и това ще стане. Вероятно Рак Госка вече е затворен град и Таур Ургас може да съсредоточи вниманието си върху покрайнините на държавата. Предполагам, че тъкмо затова идва тук.

— Какво! — Лицето на Силк видимо пребледня.

— Мислех, че знаеш — рече Ярблек. — Таур Ургас се движи в боен марш към границата, следван от цяла армия. Предполагам, че възнамерява да я затвори.

— На какво разстояние оттук се намира? — попита Силк.

— Казаха ми, че вече бил наблизо — отговори Ярблек. — Какво има?

— Имаме някои неуредени сметки — бързо отговори Силк и уплашено скочи. — Не бива да съм тук, когато пристигне.

— Къде ще ходиш? — бързо го попита Белгарат.

— На някое сигурно място. Ще ви намеря. — И той изхвърча от палатката. След малко чуха топуркане на копита.

— Да отида ли с него? — обърна се Барак към Белгарат.

— Никога не можеш да го стигнеш.

— Чудя се какво ли е направил на Таур Ургас — рече замислено Ярблек, после се изкикоти. — Сигурно е било нещо ужасно, ако съдим по това как изфуча оттук.

— Дали ще е безопасно да се отклони от Пътя на керваните? — попита Гарион. Беше си спомнил лешоядите и ужасния им пир край пътя.

— Не се тревожи за Силк — уверено отговори Ярблек.

В далечината се разнесе бавно, отмерено туптене. Ярблек с омраза присви очи и изръмжа:

— Изглежда, че Силк изчезна точно навреме.

Туптенето стана по-високо и се превърна в глухо отекващ гръм. Съвсем смътно сред този шум се чуваше подобно на стон пеене, подето от стотици гласове.

— Какво е това? — попита, Дурник.

— Таур Ургас — отговори Ярблек и плю. — Това е маршът на войната, любимият марш на краля на мургите.

— На войната ли?

— Таур Ургас винаги е във война — отвърна Ярблек с дълбоко презрение. — Дори и когато няма с кого да воюва. Дори в собствения си палат той спи, без да сваля бронята и доспехите си. Затова от него се носи лоша миризма, но мургите бездруго вонят, така че това няма никакво значение. Добре ще е да отида и да видя какво възнамерява да прави. — Пийналият търговец тежко се надигна. — Вие чакайте тук. Това е надракска палатка, а между ангараките би трябвало да се спазват определени благо прилични отношения. Войниците му няма да влязат тук, така че ще бъдете на сигурно място, докато останете вътре. — По лицето му беше изписана ледена омраза.

Песента и отмерените удари на барабаните се чуваха все по-силно. Акомпанираха им пронизителни флейти. Изведнъж гръмнаха басови, плътни звуци на рог.

— Какво мислиш, Белгарат? — избоботи Барак. — Този Ярблек ми изглежда достатъчно свестен, ала все пак си е ангарак. Само да каже една дума и стотина мурги веднага ще обкръжат палатката.

— Той има право, татко — съгласи се леля Поул. — Достатъчно добре познавам надраките и съм сигурна, че този Ярблек въобще не беше толкова пиян, колкото се преструваше.

— Не е съвсем разумно да заложим всичко на факта, че надраките презират мургите — сви устни Белгарат. — Може би ще постъпим несправедливо към Ярблек, но във всеки случай ще е по-добре, ако се измъкнем оттук преди Таур Ургас да сложи постове и патрули около станцията. Няма начин да узнаем колко дълъг ще е престоят му тук и можем да имаме големи неприятности, докато се измъкнем.

Дурник смъкна червения килим от задната стена на палатката, измъкна няколко колчета, повдигна брезента и каза:

— Оттук ще е по-лесно.

— Да вървим тогава — реши Белгарат.

Измъкнаха се един след друг. Мразовитият вятър духаше все така силно.

— Доведете конете — тихо каза Белгарат и се огледа с присвити очи. — Онази клисура ей там. — Вълшебникът посочи коритото на пресъхнала река, завършващо точно зад последния ред палатки. — По всяка вероятност всички ще наблюдават пристигането на Таур Ургас и ще можем да се измъкнем.

— Дали кралят на мургите би могъл да те познае, Белгарат? — попита Мандорален.

— Може би. Никога не сме се срещали, но от много време описанието ми е шумно огласявано в цял Ктхол Мургос. Най-добре ще е да не поемаме никакъв риск.

Изведоха конете си под прикритието на палатките и благополучно се добраха до клисурата.

— Тя стига чак до върха на хълма — каза Барак. — Никой няма да ни види, докато се движим по нея, а щом стигнем до билото, ще го прехвърлим и ще се измъкнем.

— Свечерява се. — Белгарат погледна към свъсеното небе. — Хайде да почакаме, докато се стъмни.

Заизкачваха се по сухата клисура и стигнаха почти до билото. Спряха да изчакат нощта, а Барак и Гарион слязоха надолу и залегнаха зад един хилав храст.

— Виж ги, пристигат — измърмори Барак.

Безчет мурги с мрачни лица, подредени по осем в редица, навлязоха в лагера под ритмичния тътен на огромни барабани. В средата им, яхнал черен кон, под плющящо на вятъра черно знаме яздеше Таур Ургас. Той беше висок мъж с тежки, полегати рамене и ъгловато, безмилостно лице. Дебелите нитове на ризницата му бяха потопени в стопено червено злато и изглеждаше, сякаш са покрити с кръв. Дебел метален пояс пристягаше кръста на краля, а ножницата на меча, легнала върху лявото му бедро, беше инкрустирана със скъпоценни камъни. Островърхият му стоманен шлем бе нахлупен над черните му вежди и към него беше прикована кървавочервената корона на Ктхол Мургос. Качулка, изплетена от телени брънки, покриваше врата и гърба на краля и се спускаше върху раменете му. Таур Ургас спря пред каменната сграда на станцията и заповяда:

— Вино!

Гласът му, понесен от ледения вятър, прозвуча заплашително близо и Гарион се сви още по-ниско под храста. Началникът на станцията тичешком влезе вътре и се върна с плоска бутилка и метална чаша. Таур Ургас взе чашата, изпи я и после бавно я смачка в шепата си. Барак презрително изсумтя.

— Защо направи така? — прошепна Гарион.

— Никой не може да пие от чаша, от която е пил Таур Ургас — отговори червенобрадият черек. — Ако крал Анхег се държеше така, войните му отдавна да са го удавили в залива на Вал Алорн.

— Имаш ли списък с имената на всички чужденци тук? — попита кралят началника на станцията. Гласът му, понесен от вятъра, отчетливо долетя до ушите на Гарион.

— Направих каквото заповядахте, скъпи кралю — отговори началникът на станцията с раболепен поклон, измъкна някакъв свитък от ръкава си и го подаде на своя владетел.

Таур Ургас разгъна свитъка и го погледна.

— Ярблек от Гар ог Надрак да дойде при мен — изрева един офицер от свитата на краля.

Ярблек пристъпи няколко крачки напред.

— Ааа, братовчеде от север — каза студено Таур Ургас.

— Ваше величество — отвърна Ярблек и се поклони.

— Ще бъде добре, ако си тръгнеш оттук, Ярблек — каза кралят. — Войниците ми имат строги заповеди и някои може да не разпознаят приятеля ангарак, обзети от нетърпение да изпълнят моите повели. Не мога да гарантирам твоята сигурност, ако останеш тук, и ще ми бъде тъжно, ако ти се случи нещо неприятно.

Ярблек отново се поклони.

— Аз и слугите ми веднага ще напуснем, ваше величество.

— Ако са надраки, имат разрешението ми да напуснат — заяви кралят. — Ала всички чужденци трябва да останат. Свободен си, Ярблек.

— Мисля, че се измъкнахме тъкмо навреме — измърмори Барак.

В този момент един мъж с ръждясала ризница, върху която беше облякъл мръсно кафяво палто, излезе от станцията. Беше небръснат; бялото на едното му око проблясваше кривогледо встрани.

— Брил! — възкликна Гарион. Очите на Барак станаха ледени.

Брил се поклони на Таур Ургас с неочаквана грация и каза:

— Здравей, могъщи кралю. — Тонът му беше неутрален, в него не се долавяха нотки нито на уважение, нито на страх.

— Какво правиш тук, Кордоч? — студено попита Таур Ургас.

— Дошъл съм по работа на своя господар, кралю на ужаса — отвърна Брил.

— Каква работа може да има Ктучик в място като това?

— Нещо лично, велики кралю — отговори уклончиво Брил.

— Бих искал да знам какво става с теб и с останалите дагаши, Кордоч. Кога се върна в Ктхол Мургос?

— Преди няколко месеца, кралю. Ако знаех, че се интересуваш, щях да изпратя съобщение. Хората, с които моят господар ми повелява да се справя, знаят, че ги следя, така че движенията ми не са никаква тайна.

Таур Ургас рязко се засмя — къс смях, в който нямаше никаква топлина.

— Остаряваш, Кордоч. Повечето дагаши досега щяха да са приключили с тази работа.

— Тези са малко особени — сви рамене Брил. — Ала наистина не би трябвало да ми отнемат толкова време. Е, играта почти свърши. Всъщност, кралю, имам подарък за теб. — Той щракна с пръсти и двама от неговите хора излязоха от сградата. Влачеха някакъв мъж. По туниката на пленника имаше кръв, главата му беше увиснала, като че ли беше в безсъзнание. Дъхът на Барак просъска между стиснатите му зъби.

— Помислих си, че може би ще искаш да се позабавляваш, твое величество.

— Аз съм кралят на Ктхол Мургос, Кордоч — студено отговори Таур Ургас. — Твоето отношение никак не ми е забавно, пък и нямам навик да върша черната работа на дагашите. Ако искаш, убий го сам.

— Едва ли бих сметнал това за черна работа, кралю — изрече Брил със зла усмивка. — С този мъж сте стари приятели. — Кривогледият сграбчи грубо косата на затворника и вдигна главата му, та кралят да го види.

Мъжът беше Силк. Лицето му беше бледо, на челото му имаше дълбока рана.

— Това е драснианският шпионин Келдар — самодоволно се усмихна Брил. — Давам ти го като подарък, кралю.

Таур Ургас се усмихна, очите му блеснаха със зловещо удоволствие.

— Великолепно — изрече той. — Ти спечели благодарността на своя крал, Кордоч. Твоят подарък е безценен. — Усмивката му стана още по-широка. — Принц Келдар — рече той, едва ли не мъркайки. — Откога чакам да ми паднеш в ръцете. Имаме много сметки за уреждане, нали?

Силк като че ли отвърна на погледа на краля, ала Гарион не можеше да е сигурен дали дребничкият му приятел е дошъл на себе си в достатъчна степен, за да осъзнава какво става с него.

— Ще трябва да поизчакаме, благородни принце на Драсния — рече злорадо Таур Ургас. — Искам специално да си помисля какво ще бъде твоето последно забавление, пък и ми се ще да съм сигурен, че ще си в съзнание, за да можеш да му се насладиш. Смятам, че заслужаваш нещо изключително — бавна смърт — и в никакъв случай не бих желал да те разочаровам, като прибързам да ти отнема живота.

ГЛАВА 22

— Хванали са Силк — тихо съобщи Барак на господин Улф. — Брил е там. Изглежда, че той и неговите хора са пленили Силк. Предадоха го на Таур Ургас.

Белгарат бавно се изправи. Лицето му изглеждаше болно от мъка.

— Той… — Старецът замълча.

— Не — отговори Барак. — Още е жив. Изглежда, са го мъчили, но е добре.

Белгарат въздъхна — бавно, дълбоко, с облекчение.

— Това все пак е нещо.

— Изглежда, че Таур Ургас го познава — продължи Барак. — Останах с впечатление, че Силк е направил нещо много обидно за краля, а Таур Ургас има вид на човек, който не прощава на враговете си.

— Къде са го затворили? — попита Дурник. — Дали можем да се доберем до него?

— Не знаем — отвърна Гарион. — Известно време всички приказваха, после няколко войници го повлякоха към сградата. Не видяхме къде са го завели после.

— Началникът на станцията спомена нещо за някаква яма — обади се Барак.

— Трябва да направим нещо, татко — каза леля Поул.

— Зная, Поул. Ще измислим нещо. — Белгарат отново се обърна към Барак. — Колко войници е довел Таур Ургас?

— Най-малко два полка. В станцията буквално гъмжи от мурги.

— Можем да го измъкнем чрез транслокация, татко — предложи леля Поул.

— Разстоянието е прекалено голямо, Поул — възрази той. — Освен това не знаем точно къде е затворен.

— Аз ще разбера. — Тя посегна да разкопчее пелерината си.

— По-добре почакай да се стъмни — каза старецът. — В Ктхол Мургос няма много кукумявки и на дневната светлина ще привлечеш вниманието им. Водеше ли Таур Ургас кролими? — попита той Гарион.

— Мисля, че видях двама.

— Това ще усложни нещата. Транслокацията вдига страшен шум. Таур Ургас ще ни преследва буквално по петите, когато тръгнем.

— Имаш ли някакво друго предложение, татко? — попита леля Поул.

— Чакай да помисля — отговори той. — Тъй или иначе не можем да направим нищо, докато не се стъмни.

Тихо изсвирване долетя някъде откъм долния край на клисурата.

— Кой е? — Ръката на Барак посегна към меча.

— Хей, алорни! — Шепотът беше нисък и дрезгав.

— Струва ми се, че е надракът Ярблек — рече Мандорален.

— Откъде е разбрал, че сме тук? — попита Барак.

Разнесе се хрущящ шум от стъпки в чакъла и след малко Ярблек се появи. Кожената му шапка бе нахлупена ниско над челото, а яката на филцовото му палто беше вдигната около ушите.

— Знаех си, че сте тук — въздъхна той облекчено.

— Сам ли си? — Гласът на Барак беше натежал от черни подозрения.

— Разбира се, че съм сам — изсумтя Ярблек. — Казах на слугите да лягат. Вие сигурно сте тръгнали много прибързано, нали?

— Хич и не пожелахме да останем, за да поднесем приветствията си на Таур Ургас — отговори Барак.

— Добре сте направили. Щеше да е страшно трудно да ви измъкна от бъркотията долу. Преди да ме пуснат, мургите провериха всичките ми хора, за да са сигурни, че всички са надраки. Силк е в ръцете на Таур Ургас.

— Знаем — каза Барак. — Как ни намери?

— Не сте забили колчетата на гърба на палатката ми, а пък този хълм е най-близкото укритие от тази страна. Досетих се каква посока бихте избрали. Освен това тук-там бяхте оставили следи, които потвърдиха догадката ми. — Грубото лице на надрака беше сериозно и изобщо не му личеше, че цял ден е пил. — Трябва да ви помогна да се измъкнете оттук — рече той. — Таур Ургас скоро ще пусне патрули, а вие се намирате почти в скута му.

— Първо трябва да спасим нашия другар — каза Мандорален.

— Силк ли? По-добре забравете за това. Боя се, че старият ми приятел вече е хвърлил последния чифт зарове в живота си. — Надракът въздъхна. — Аз също го харесвах.

— Не е мъртъв, нали? — Гласът на Дурник потрепваше от болка.

— Още не е — отговори Ярблек. — Но Таур Ургас възнамерява да го екзекутира утре, при изгрев слънце. Дори не можах да се добера до онази яма; иначе щях да му хвърля кама, за да си пререже вените. Страхувам се, че последната сутрин в живота му ще бъде ужасна.

— Защо се опитваш да ни помогнеш? — рязко го попита Барак.

— Извини го, Ярблек — намеси се леля Поул. — Той не е запознат с надракските обичаи. — Тя се обърна към Барак. — Той те покани в своята палатка и ти предложи от своята бира. Така ти ще бъдеш негов брат, докато утре слънцето изгрее.

— Ти, изглежда, ни познаваш твърде добре, момиче — усмихна й се Ярблек. — Тъй и не успях да видя танца ти, обаче.

— Може би някой друг път — отговори тя.

— Може би. — Той клекна и измъкна кама с извито острие изпод палтото си. После заглади пясъка и започна бързо да рисува с върха на камата. — Мургите ще ме наблюдават — каза той, — затова не е възможно да кажа, че сте от моята група. Най-доброто е да чакате тук. Ще мина на около миля на изток по Пътя на керваните и ще спра. Щом се стъмни, ще се измъкнете оттук и ще ме настигнете. После все нещо ще измислим.

— Защо Таур Ургас ти заповяда да напуснеш станцията? — попита Барак.

— Утре ще има много тежък нещастен случай. Таур Ургас незабавно ще изпрати извиненията си до Ран Боруни — нещо за неопитни войски, които преследвали банда разбойници и взели честните търговци за бандити. Ще предложи да заплати обезщетение и нещата ще се загладят. Думата „плащане“ е магическа, когато човек има работа с толнедранци.

— Нима възнамерява да изтреби целия лагер? — изуми се Барак.

— Точно така. Иска да изчисти всички западняци от Ктхол Мургос и смята, че няколко нещастни случая прекрасно ще му свършат работа.

Релг стоеше настрана, големите му очи проблясваха замислено. Изведнъж той дойде до Ярблек и попита:

— Можеш ли да ми кажеш точно къде се намира ямата, където е затворен нашият приятел?

— Няма смисъл — каза му Ярблек. — около ямата има цяла дузина пазачи. Силк се ползва с особена репутация и Таур Ургас не иска той да избяга.

— Ти само ми покажи — настоя Релг.

Ярблек сви рамене.

— Ние тук се намираме на северния склон на хълма. — Той очерта лагера и Пътя на керваните. — Станцията за провизии е тук. — Надракът посочи с камата си. — Ямата е точно зад нея, в подножието на големия хълм на южната страна.

— Какви са стените на ямата? Копана ли е, или естествена?

— Има ли някакво значение?

— Необходимо ми е да узная.

— Не съм забелязвал никакви следи от инструменти — отговори Ярблек. — Вероятно е някаква естествена дупка в скалата.

— Ами хълмът зад ямата? Скалист ли е, или от пръст?

— В по-голямата си част е скала. Цялата отвратителна държава Ктхол Мургос е предимно скалиста, нали знаеш.

— Благодаря ти — рече учтиво Релг.

— Няма да можеш да изкопаеш тунел до него, ако си наумил такова нещо — рече Ярблек, изправи се и изтупа пясъка от полите на палтото си. — А дори и да можеш, няма време.

Очите на Белгарат се бяха присвили — явно му бе хрумнала някаква мисъл.

— Благодаря ти, Ярблек — каза той. — ти си истински приятел.

— Бих направил всичко, за да подразня мургите — рече надракът. — Пък и ми се щеше да направя нещо в памет на Силк.

— Още не го отписвай от тефтера на приятелите си.

— Боя се, че няма много надежда. Е, аз ще тръгвам. Хората ми ще се пръснат, ако не съм наблизо да ги наглеждам.

— Ярблек — рече Барак и протегна десницата си. — Някой ден трябва да се съберем и да си допием.

Ярблек се засмя и разтърси ръката му. После се обърна и сграбчи леля Поул в груба прегръдка.

— Ако някой ден тези алорни ти омръзнат, момичето ми, палатката ми е винаги отворена за тебе.

— Ще го имам предвид, Ярблек — скромно рече тя.

— Късмет! — рече им Ярблек. — Ще ви чакам до полунощ. — След това се обърна и тръгна надолу по каменистата клисура.

— Този човек е добър — подхвърли Барак. — Струва ми се, че наистина започвам да го харесвам.

— Трябва да направим план как да освободим принц Келдар — заяви Мандорален и се зае да измъква бронята и доспехите си от един вързоп. — Ако всичко друго се провали, ще трябва да ги нападнем.

— Пак се връщаш към лошите си навици, Мандорален — каза Барак.

— Въдете спокойни за Силк — съобщи им Белгарат.

Барак и Мандорален се вторачиха в него.

— Прибери си доспехите и бронята, Мандорален — каза старецът. — Няма да имаш нужда от тях.

— А кой ще измъкне Силк? — попита Барак.

— Аз — тихо отвърна Релг. — Още колко време остава, докато мръкне?

— Около час. Защо?

— Необходимо ми е малко време да се подготвя.

— Имаш ли някакъв план? — попита Дурник.

Релг сви рамене.

— Няма нужда от план. Просто ще заобиколим, докато се озовем зад хълма от другата страна на лагера, ще отида да изведа нашия приятел и след това ще тръгнем.

— Просто така? — попита Барак.

— Горе-долу. Моля, извинете ме. — И Релг понечи да се отдалечи.

— Хей, почакай минутка. Няма ли да е по-добре ние с Мандорален да дойдем с тебе?

— Не бихте могли да ме последвате — каза им Релг, изкачи се няколко крачки нагоре по клисурата и след миг го чуха как мърмори молитвите си.

— Нима мисли, че може да измъкне Силк от тази яма? — В гласа на Барак се долавяше отвращение.

— Не — отвърна Белгарат. — Той ще премине направо през хълма и ще изнесе Силк. Заради това задава на Ярблек толкова много въпроси.

— Какво ще направи?

— Нали го видяхте в Пролгу — когато пъхна ръката си в скалата?

— Е, да, но…

— Това за него е съвсем лесно, Барак.

— Ами Силк? Как ще пренесе Силк през скалите?

— Не зная. Ала той, изглежда, е сигурен, че може да го направи.

— Ако не успее, първото нещо, с което Таур Ургас ще се заеме утре сутринта, е да опече Силк на бавен огън. Знаеш това, нали?

Белгарат мрачно кимна.

— Но работата на Релг е неестествена — изръмжа Барак.

— Не се разстройвай толкова — посъветва го Белгарат.

Светлината започна да отслабва. Релг продължаваше да се моли, гласът му ту се извисяваше, ту спадаше в строг ритъм. Когато стана съвсем тъмно, той се върна при останалите и тихо каза:

— Готов съм. Вече можем да тръгваме.

— Ще са ни нужни поне два часа — прецени Дурник.

— Точно така. Тъкмо войниците ще имат време да се поуспокоят — каза Белгарат. — Поул, виж какво правят двамата кролими, които забеляза Гарион.

Тя кимна и Гарион почувства лекия тласък на ума й, който изучаваше околността.

— Всичко е наред, татко — заяви тя след няколко секунди. — Имат си работа. Таур Ургас ги е накарал да извършат богослужение в негова чест.

— Да вървим тогава — каза старецът.

Започнаха внимателно да се спускат по клисурата. Нощта беше мрачна, вятърът се впи в лицата им, когато се измъкнаха в равнината. Тя беше осеяна със стотици огньове.

Релг изсумтя и скри очи с ръце.

— Какво има? — попита го Гарион.

— Огньовете — изстена Релг. — Буквално пробождат очите ми.

— Опитай се да не гледаш към тях.

— Моят бог постави тежък товар върху плещите ми, Белгарион — подсмъркна Релг и изтри носа си с ръкав. — Аз не съм създаден да живея на открито.

— По-добре леля Поул да ти даде нещо за тази настинка. Много горчи, но ще се почувстваш по-добре като го изпиеш.

Хълмът от южната страна на лагера представляваше нисък монолитен къс гранит. Макар че в течение на вековете несекващият вятър го бе покрил с плътен слой пясък и пръст, самата скала оставаше напълно незасегната под пясъчната си мантия. Пътешествениците спряха зад хълма и Релг внимателно започна да очиства пръстта от полегатата гранитна повърхност.

— Няма ли да е по-близо, ако започнеш оттук? — тихо попита Барак.

— Има прекалено много пръст — отвърна Релг.

— Каква разлика има дали е пръст, или скала?

— Огромна. Ти не би могъл да разбереш.

Релг се наведе и докосна с език гранита, като че пробваше вкуса на скалата.

— Ще ми отнеме малко повечко време — рече той, изправи се, помоли се и след миг потъна в скалата.

Барак потрепера.

— Боли ли те нещо? — попита Мандорален.

— Изтръпвам от студ само като гледам това — призна Барак.

— Новият ни приятел може би не е най-добрата възможна компания — подхвана Мандорален, — но ако с тази своя дарба успее да освободи принц Келдар, аз с радост ще го прегърна и ще го нарека свой брат.

— Ако се забави много, няма да можем да избягаме достатъчно далеч до сутринта, когато Таур Ургас открие, че Силк го няма — отбеляза Барак.

— Нека да изчакаме и ще видим — обади се Барак.

Нощта се проточи до безкрай. Вятърът стенеше и свиреше в скалите, редките бодливи храсти шумоляха с остър шепот. Пътешествениците чакаха. Нарастващ страх притискаше Гарион с всеки изминал час. Той все повече се убеждаваше, че са изгубили и Релг, и Силк. Изпитваше същата болезнена празнота, както когато се беше наложило да изоставят ранения Лелдорин в Арендия. Изведнъж осъзна — и се почувства мъничко виновен, — че от месеци не е мислил за Лелдорин. Започна да се пита доколко буйният младеж се е възстановил от раната си — и дори дали въобще е оздравял. Минутите пълзяха и мислите на Гарион ставаха все по-мрачни.

Изведнъж, без никакво предупреждение — дори без да издаде никакъв звук — Релг се измъкна от повърхността на скалата на същото място, откъдето бе влязъл преди часове. Силк беше яхнал широкия му гръб и отчаяно се притискаше към него. Очите на мъжа с мишето лице бяха разширени от ужас, косата му беше настръхнала.

Всички се струпаха около двамата, опитвайки се да сдържат ликуващите си викове — нали бяха заобиколени от цяла армия мурги.

— Съжалявам, че се забавих толкова много — рече Релг и разклати рамене, та да подсети Силк да слезе от гърба му. — Но в средата на хълма имаше друг вид скала и трябваше да се приспособя към нея.

— Никога повече не прави това с мен — избъбри Силк задъхано. — Никога!

— Какво има?

— Въобще не искам да приказвам за това.

— Боях се, че сме те изгубили, приятелю — рече Мандорален и сграбчи ръката на Силк.

— Как те улови Брил? — попита Барак.

— Проявих невнимание. Не очаквах да е тук. Хората му хвърлиха мрежа върху мен, докато препусках през едно дефиле. Конят ми падна и си счупи врата.

— На Хетар това няма да му хареса.

— Ще издълбая цената на коня върху кожата на Брил и то възможно по-близо до костите. Заклевам се.

— Защо Таур Ургас те мрази толкова много? — попита Барак.

— Преди няколко години бях в Рак Госка и един толнедрански агент отправи срещу мен фалшиви обвинения — всъщност така и не разбрах защо го направи. Таур Ургас изпрати няколко души да ме арестуват. Не ми се щеше особено да попадна в затвора, затова поспорих малко с тях и неколцина умряха по време на спора — знаете как става. За нещастие една от жертвите беше най-големият син на Таур Ургас и кралят го прие прекалено лично. Понякога е много тесногръд.

Барак се засмя.

— Е, на сутринта ще бъде много разочарован, че си изчезнал от ямата.

— Зная — отвърна Силк. — Вероятно ще преобърне всички камъни в тази част на Ктхол Мургос, за да ме намери.

— Време е да тръгваме — рече Белгарат.

— Вече си мислех, че никога няма да го кажеш — засмя се Силк.

ГЛАВА 23

Яздиха без почивка цялата нощ, както и по-голямата част от следващия ден. Привечер конете им се препъваха от изтощение, а Гарион беше вцепенен от умора и от смразяващия студ.

— Трябва да намерим някакъв подслон — рече Дурник, когато навлязоха в неравната, безплодна пустош на централен Ктхол Мургос. — Не можем да пренощуваме на открито. Не и при този вятър.

— Натам — каза Релг и посочи към купчина нападали една върху друга скали. Очите му бяха почти затворени, макар че небето оставаше все така покрито с облаци, а светлината на угасващия ден бе съвсем слаба. — Там има подслон — пещера.

Всички бяха започнали да приемат Релг в по-различна светлина. Беше доказал, че когато е необходимо, умее да действа решително, и те вече го приемаха по-скоро като другар, отколкото като бреме. А и Белгарат най-сетне бе успял да го убеди, че може да се моли, докато язди, без да се налага да пада на колене, и честите му молитви вече не прекъсваха пътешествието им. Желанието му да се моли вече не беше пречка, а по-скоро странност на личността му — нещо като натруфената реч на Мандорален и язвителните забележки на Силк.

— Сигурен ли си? — попита Барак.

Релг кимна.

— Усещам я.

Обърнаха конете си и се насочиха към купчината скали. Релг избърза напред и щом стигна скалната грамада, скочи от седлото, заобиколи един голям объл камък и изчезна.

— Изглежда, наистина си разбира от работата — отбеляза Дурник. — С удоволствие ще се скрия някъде от този вятър.

Входът на пещерата беше тесен, така че се наложи да поблъскат и потеглят малко, докато убедят конете, че трябва да се проврат през него. Ала непосредствено след входа пещерата се разширяваше и се превръщаше в голяма зала с ниско надвиснал таван.

— Прекрасно място — рече ковачът одобрително и отвърза брадвата от седлото си. — Ще ни трябват дърва за огъня.

— Ще ти помогна — каза Гарион.

— И аз ще дойда — предложи Силк. Дребничкият драснианец нервно гледаше каменните стени и таван и когато тримата излязоха навън, изглеждаше видимо облекчен.

— Какво ти става? — попита го Дурник.

— След снощи затворените пространства малко ме изнервят — отговори Силк.

— Какво изпитва човек? — любопитно се вгледа в него Гарион. — Имам предвид какво преживя, когато премина през скалата?

Силк потрепера.

— Беше ужасно. Ние всъщност се придвижвахме, порейки скалата. Още я чувствам как се плъзга през тялото ми.

— Да, но се отърва — напомни му Дурник.

— Струва ми се, че бих предпочел да остана в ямата. — Силк отново потрепера. — Хайде да не приказваме за това.

Дърва трудно се намираха на този безплоден планински склон и още по-трудно беше човек да ги отсече. Коравите, жилави храсти, целите в бодили, упорито се съпротивляваха на ударите на брадвата на Дурник. След час, когато тъмнината вече беше започнала да се спуска, мъжете бяха успели да съберат само три оскъдни наръча.

— Видяхте ли някого? — попита ги Барак, когато влязоха в пещерата.

— Не — отговори Силк.

— Таур Ургас вероятно те търси.

— Сто на сто. — Силк се огледа. — Къде е Релг?

— Влезе навътре в пещерата, за да отмори очите си — каза Белгарат. — Намерете вода — искам да кажа лед. Трябва да го стопим и да напоим конете.

На сутринта леля Поул огледа критично Релг и каза:

— Май вече не кашляш. Как си?

— Добре съм — отговори той, като внимаваше да не я поглежда в очите. Фактът, че тя е жена, изглежда, го караше да се чувства ужасно неудобно и той се опитваше да я избягва.

— Какво стана с настинката, която те измъчваше?

— Мисля, че не успя да премине през скалата. Когато изнесох Силк, беше изчезнала.

Тя го погледна съвсем сериозно и каза:

— Не бях помисляла за това. Никой никога не е успявал да излекува настинка.

— Всъщност настинката не е нещо сериозно, Поулгара — каза Силк малко огорчено. — Гарантирам ти, че минаването през скали никога няма да стане популярно лекарство.

Бяха им необходими четири дни, за да прекосят планините. След това достигнаха огромна низина, която Белгарат наричаше Пустошта на Мургос. Половин ден се спускаха по стръмния базалтов склон, докато се доберат до черния пясък на низината.

— Какво е предизвикало тази огромна вдлъбнатина? — попита Мандорален и огледа безплодния простор, осеян с овъглени скали, черен пясък и участъци, покрити с мръсносива сол.

— Тук някога имаше море — отговори Белгарат. — Когато Торак разцепи света, катаклизмите откъснаха източния му бряг и водата се изля по нанадолнището.

— Това си е струвало да се види — рече Барак.

— По това време мислехме за съвсем други неща.

— Какво е това? — попита тревожно Гарион и посочи нещо, което стърчеше в пясъка пред тях. Беше огромна глава с дълга острозъба муцуна. Очните кухини, големи колкото ведра, зееха злобно срещу тях.

— Не мисля, че тази твар има име — спокойно отговори Белгарат. — Те живееха в морето, преди да изтече водата. Мъртви са от хиляди години.

От морското чудовище бе останал само скелетът. Ребрата му бяха огромни като греди, а избелелият череп беше колкото кон. Мандорален, отново с броня и шлем, се взря в черепа и измърмори:

— Страховито създание.

— Погледни му само зъбите — рече Барак и гласът му трепна, изпълнен със страхопочитание. — Може да разкъса човек на две само с едно гризване.

— Имаше такива случаи — каза Белгарат. — После хората се научиха да избягват това място.

Бяха изминали само няколко левги сред пустошта, когато вятърът се засили. Черните дюни се раздвижиха, пясъкът жилеше лицата на пътешествениците.

— По-добре да се скрием — изкрещя Белгарат. — Пясъчната буря е страшно нещо.

— Има ли наоколо пещери? — обърна се Дурник към Релг.

Релг поклати глава.

— Не можем да използваме нито една. Всички са пълни с пясък.

— Ето там! — каза Барак и посочи купчина скали. — Ще сме на завет. Скалите ще спират вятъра.

— Не! — изкрещя Белгарат. — Трябва да сме от страната на вятъра. Пясъкът ще се натрупа зад скалите и може да ни погребе живи.

Стигнаха до скалната грамада и слязоха от конете. Дрехите им плющяха на вятъра, черният пясък се издигаше на огромни вълни през цялата пустош.

— Този заслон е лош, Белгарат — изрева Барак. — Колко време продължава така?

— Ден, два, понякога цяла седмица.

Дурник се наведе, взе парче скала, огледа го внимателно и каза:

— Скалата се е нацепила. Тези късове ще се задържат един върху друг. Можем да построим стена, зад която ще се подслоним.

— Ще ни отнеме доста време — възрази Барак.

— Имаш ли някаква друга работа?

До вечерта бяха издигнали стената до височината на раменете си. После закрепиха отгоре платнищата на палатките — вързаха ги и за стената, и за каменната грамада, и успяха да се отърват от най-страшните напори на вятъра. Беше доста претъпкано, защото трябваше да приберат в заслона и конете, ала поне не останаха на открито сред бурята.

Останаха цели два дни притиснати един към друг в тесния заслон. Вятърът свиреше бясната си пронизителна песен, а изопнатият брезент на палатките плющеше над главите им. Когато вятърът накрая се измори да духа и черният пясък бавно започна да се укротява, тишината им се стори едва ли не потискаща.

Когато излязоха, Релг хвърли кратък поглед наоколо, после падна на колене и започна отчаяно да се моли. Прочистващото се небе над тях беше ярко, мразовито синьо.

— Няма страшно, Релг — каза Гарион и посегна да го потупа по рамото.

— Не ме докосвай! — викна Релг и продължи да се моли.

— Често ли се извиват такива бури? — попита Силк.

— Сега е сезонът им — отговори Белгарат.

— Очарователно — кисело каза Силк.

Изведнъж сякаш от сърцето на земята се разнесе тътнещ плътен звук и пясъчната пелена се надигна към небето.

— Земетресение! — остро ги предупреди Белгарат. — Изведете конете!

Дурник и Барак се втурнаха в заслона и изкараха животните далеч от треперещата стена.

След няколко секунди трусовете намаляха.

— Ктучик ли предизвиква това? — попита Силк. — Нима ще се бори с нас чрез земетресения и пясъчни бури?

Белгарат поклати глава.

— Не. Никой не е достатъчно силен да извърши такива неща. Причината е ето там. — Старецът посочи на юг. Далеч след пустошта можеха да различат очертанията на тъмни планински върхове. Плътна струя пушек се издигаше от един от тях и се разстилаше на огромни черни вълни.

— Вулкан — рече вълшебникът. — Вероятно същият, който изхвърли сивата пепел над Стис Тор.

— Огнена планина ли? — избоботи Барак, взирайки се в огромния облак над планинския връх. — Никога не съм виждал такова нещо.

— Това е поне на петдесет левги, Белгарат — заяви Силк. — Нима може да предизвика земни трусове чак тук?

— Земята е едно монолитно цяло, Силк — каза старецът. — Силата, предизвикваща изригването, е огромна. Естествено е да предизвика някакво леко сътресение тук. Смятам, че трябва да продължим. Патрулите на Таур Ургас ще започнат да ни търсят, щом бурята утихна.

— Накъде ще вървим? — попита Дурник и се огледа.

— Натам — рече Белгарат и посочи димящата планина.

— Боях се, че ще кажеш тъкмо това — избоботи Барак.

До края на деня яздиха в галоп и спираха само за да отморят конете. Мрачната пустош изглеждаше безкрайна. По време на пясъчната буря черният пясък се беше раздвижил и бе образувал нови дюни, а парчетата земя, покрити с дебели кори сол, бяха пометени от вятъра и изглеждаха почти бели. Преминаха покрай още няколко огромни скелета на водни чудовища. Гигантските кости като че ли плуваха сред черния пясък и студените им празни очни кухини сякаш гледаха гладно малката група, която профучаваше в галоп край тях.

Пренощуваха край друга грамада мръсносиви скали. Макар че вятърът беше притихнал, студът все още беше смразяващ.

На следващата сутрин, когато отново тръгнаха на път, Гарион започна да усеща странна неприятна миризма.

— Каква е тази воня? — попита той.

— Планинското езеро Ктхок — отговори Белгарат. — Това е всичко, останало от морето, което навремето се намираше тук. Подхранват го подземни извори.

— Мирише на развалени яйца — рече Барак.

— Във водата има много сяра. Не става за пиене.

— Изобщо не мисля да пия. — Барак сбърчи нос.

Планинското езеро Ктхок беше огромен плитък басейн, пълен с мазна на вид вода, която вонеше колкото всичката развалена риба на света. От повърхността му се издигаше зловонна пара. Когато стигнаха до южния край на езерото, Белгарат им даде знак да спрат.

— Следващият участък е опасен — каза той много сериозно. — Не позволявайте на конете си да се отклоняват никъде. Почвата, която изглежда съвсем стабилна, често не е такава, а има и още някои неща, за които трябва да внимаваме. Наблюдавайте ме внимателно и правете онова, което правя аз. Когато спра, спирате и вие. Когато тичам, тичате и вие. — Той впери замислен поглед в Релг. Улгосът беше вързал още едно покривало върху очите си — отчасти за да ги предпазва от светлината, отчасти — за да се скрие от безкрайния простор на небето.

— Аз ще водя коня му, дядо — каза Гарион.

— Май това е единственият възможен начин — съгласи се Белгарат.

— В крайна сметка той ще трябва да преодолее това — рече Барак.

— Може би. Но сега не е нито времето, нито мястото за това. Хайде да вървим. — И подкара предпазливо коня си.

Цялата местност бе потънала в изпарения. Преминаха край огромна локва сива кал, която пушеше и клокочеше, а зад нея се виждаше блещукащ извор с чиста вода, която весело бълбукаше и се вливаше в тинята.

— Поне е по-топло — отбеляза Силк.

Лицето на Мандорален беше окъпано в пот под тежкия шлем.

— Много по-топло — съгласи се той.

Белгарат яздеше бързо, леко навел глава встрани, вслушвайки се напрегнато в някакъв звук.

— Спрете! — остро изрече той.

Всички дръпнаха юздите на конете и заковаха на място. Точно пред тях една друга локва се превърна в мръсен сив гейзер: от нея започна да изригва рядка тиня, хвърчаща на тридесет стъпки във въздуха. Няколко минути гейзерът продължи да бълва, след това постепенно утихна.

— Сега! — извика Белгарат. — Бързо! — Той пришпори коня си и всички се понесоха в галоп край все още бълбукащата локва. Копитата на конете шляпаха в горещата тиня. Когато отминаха, старецът отново намали скоростта и наведе глава към земята.

— За какво се ослушва? — обърна се Барак към Поулгара.

— Гейзерите издават особен шум, преди да изригнат — отговори тя.

— Но аз не чух нищо.

— Не знаеш какво да слушаш.

Зад тях калният гейзер отново започна да бълва течна тиня.

— Гарион! — остро извика леля Поул, когато момъкът се обърна да погледне калната струя. — Гледай къде яздиш!

Той веднага насочи погледа си напред. Земята пред него изглеждаше съвсем обикновена.

— Върни се назад — каза тя. — Дурник, хвани юздите на коня на Релг.

Дурник изпълни нареждането й, а Гарион понечи да обърне коня си.

— Казах назад — повтори тя.

Конят на Гарион постави копитото на предния си крак върху привидно твърдата почва, ала то моментално потъна. Конят се дръпна рязко назад и затрепери. Гарион здраво опъна юздите и внимателно, стъпка по стъпка, се върна върху неподвижните скали на пътеката, която следваха.

— Плаващи пясъци — рече Силк и рязко пое дъх.

— Навсякъде около нас — съгласи се леля Поул. — Не се отклонявайте от пътеката.

Силк впери отвратен поглед в отпечатъка от копитото на коня на Гарион — то бързо изчезваше в плаващите пясъци.

— Колко са дълбоки? — попита драснианецът.

— Достатъчно, за да ни погълнат — отговори леля Поул.

Продължиха напред, като внимателно подбираха пътя си сред мочурищата и плаващите пясъци; спираха често, защото още гейзери — някои изхвърлящи тиня, други пяна, трети вряща вода — изригваха високо във въздуха. Чак късно следобед стигнаха твърда земя. Всички бяха изтощени.

— Ще минаваме ли през още такива места? — попита Гарион.

— Не — отговори Белгарат. — Те са разположени само край южния край на Езерото.

— Не може ли човек просто да ги заобиколи? — попита Мандорален.

— Отнема много повече време, пък и тресавището разколебава преследвачите.

— Какво е това? — извика изведнъж Релг.

— Кое? — попита го Барак.

— Чух нещо пред нас — като че ли падаха камъни.

Гарион усети как някаква бърза вълна докосва лицето му и разбра, че леля Поул проучва местността пред тях със своя ум.

— Мурги — каза тя.

— Колко са? — попита Белгарат.

— Шестима плюс един кролим. Направили са засада и ни очакват точно зад хребета.

— Само шестима? — възкликна Мандорален и в гласа му се промъкна нотка на разочарование.

— Малко развлечение, а? — усмихна се Барак.

— Ставаш също толкова лош като него — каза Силк на огромния черек.

— Мислиш ли, че трябва да изготвим някакъв план, графе? — попита Мандорален червенобрадия черек.

— Не е нужно — отговори Барак. — Не и за шестима. Хайде да отидем и да ги разпердушиним.

Двамата войни излязоха начело и стиснаха дръжките на мечовете си.

— Залезе ли слънцето? — обърна се Релг към Гарион.

— Тъкмо залязва.

Релг сне едното покривало от очите си, а после смъкна и плътния тъмен плат под него. Трепна, примижа и почти затвори големите си очи.

— Ще ги нараниш — Каза му Гарион. — Дръж ги покрити, докато стане съвсем тъмно.

— Може би ще ми се наложи да използвам очите си тъкмо сега — отвърна Релг. После всички поеха към хребета, където ги очакваше засадата на мургите.

Този път мургите действаха без никакво предупреждение. Изскочиха иззад голяма купчина черни скали и се спуснаха в галоп право срещу Мандорален и Барак. Размахваха саби. Ала двамата войни бяха предупредени и ги очакваха. Мандорален измъкна меча си от ножницата, пришпори коня си срещу един от нападателите, вдигна се на стремената и нанесе могъщ удар, разсичайки главата на противника си с тежкото острие. Конят на мурга тежко падна назад и се строполи върху умиращия си ездач. Барак съсече друг мург и го събори от седлото с три неотразими удара, като оплиска с червена кръв пясъка и скалите наоколо.

Трети мург заобиколи в гръб Мандорален и го удари, ала оръжието му издрънча, без да нарани рицаря, плъзгайки се по стоманената броня. Мургът отчаяно вдигна меча си, за да нанесе нов удар, ала се вцепени и се свлече от седлото, защото умело метнатата кама на Силк потъна във врата му, точно под ухото.

Иззад скалите излезе облечен в тъмни одежди кролим с лъскава стоманена маска. Гарион ясно видя как ликуването му преминава в изумление, когато жрецът осъзна, че Барак и Мандорален неуморно, без да бързат, съсичат войните му на парчета. Кролимът изопна тялото си и Гарион разбра, че той съсредоточава волята си, за да нанесе удар. Ала вече беше прекалено късно. До него вече се беше изправил Релг. Мускулестите му ръце сграбчиха кролима, вдигнаха го и после улгосът започна да го блъска в близката скала.

Отначало изглеждаше, че Релг само притиска кролима към скалата, докато останалите дойдат на помощ, ала действителното положение беше различно. Скалата започна леко да блести.

— Релг! Не! — изкрещя задавено Силк.

Облеченият в тъмни одежди кролим започна да потъва в камъка, ръцете му диво се мятаха. Релг го тласкаше навътре с внушаваща ужас мудност. Накрая каменната твърд се затвори — гладка, равна, като че никога не се бе разтваряла. Отвън останаха само две ръце — сгърчени като нокти на птица.

Гарион чу зад гърба си някакви звуци — Силк повръщаше.

Барак и Мандорален се биеха с двама от останалите мурги и студеният въздух отекваше от звънтенето на метал. Последният мург, ококорен от ужас, обърна коня си и побягна. Без да каже нито дума, Дурник отвърза брадвата от седлото си и се впусна в галоп след него. Ала вместо да го съсече, пресече пътя му, за да го върне. Обзетият от паника мург започна да бие хълбоците на коня с плоската страна на сабята си, уплашен от мрачното лице на ковача, после литна в отчаян галоп нагоре към хребета. Дурник го следваше по петите.

Другите двама мурги до това време вече бяха сразени и Барак и Мандорален с диво блеснали от ликуването на битката очи търсеха още врагове.

— Къде е последният? — попита Барак.

— Дурник го преследва — отвърна Гарион.

— Дурник е добър човек, ала не е никакъв воин — ядоса се Барак. — Дали да не отскоча да му помогна?

Зад хребета изведнъж се разнесе отчаян вик, после втори. След това се възцари тишина.

След няколко минути Дурник се върна. Лицето му беше сериозно.

— Какво стана? — попита Барак. — Не успя да се измъкне, нали?

Дурник поклати глава.

— Преследвах го до тресавището и той попадна в подвижните пясъци.

— Защо не го съсече с брадвата?

— Ами не обичам да удрям хора — отвърна Дурник.

Силк го гледаше. Лицето му все още беше пепеляво.

— Значи вместо да го съсечеш, го преследва до подвижните пясъци и остана да го гледаш как потъва? — попита той. — Дурник, това е чудовищно!

— Смъртта си е смърт — отвърна Дурник с нетипична за него острота. — Когато умреш, няма никакво значение как е станало това, нали? — Ковачът се замисли за миг. — Все пак жалко за коня.

ГЛАВА 24

На следващата сутрин тръгнаха по билото на изток. Зимното небе беше ледено синьо, слънцето не топлеше. Релг криеше очите си от светлината и мърмореше молитви, за да прогони паниката си. На няколко пъти виждаха облаци прах далеч сред пясъчната пустош, ала не успяха да установят дали са от патрули на мургите, или от вихрушки.

Към обяд посоката на вятъра се смени и напорите му започнаха да долитат от юг. Тежък облак, черен като мастило, скри назъбените очертания на върховете на хоризонта на юг. Приближаваше се към тях с някаква зловеща неумолимост, в черния му търбух пробляскваха светкавици.

— Идва лоша буря, Белгарат — избоботи Барак.

— Не е буря — отвърна Белгарат. — Това е облак от пепел. Вулканът отново избухва и вятърът довява пепелта към нас.

— Е, поне няма да се тревожим, че ще ни видят — сви рамене Барак.

— Кролимите не ни търсят с очите си, Барак — напомни му леля Поул.

Белгарат се почеса по брадата и каза:

— Все пак трябва да вземем някакви мерки.

— Групата ни е твърде голяма, за да я предпазим от кролимите, татко — изтъкна леля Поул. — При това въобще не броим конете.

— Все ще можеш да се справиш, Поул. Винаги си била много добра в тези неща.

— Винаги свършвам своята част от работата, когато ти поемаш своята, Стари вълко.

— Боя се, че сега няма да мога да ти помогна, Поул. Ктучик ни търси. Вече го усетих няколко пъти и трябва да се съсредоточа върху него. Ако реши да нанесе удар срещу нас, ще го стори много бързо. Трябва да съм подготвен и няма да успея, ако участвам в предпазния щит срещу кролимите.

— Но аз не мога да го направя сама, татко — възрази вълшебницата. — Никой не може да обхване толкова хора и коне без чужда помощ.

— Гарион ще ти помогне.

— Аз ли? — Гарион отвърна очи от огромния облак и се взря в дядо си.

— Но той никога не го е правил татко — възрази леля Поул.

— Е, все някога трябва да се научи.

— Едва ли тук е времето и мястото за експерименти.

— Ще се справи. Поупражнявайте се малко, докато схване какво трябва да направи.

— Какво точно трябва да направя? — попита неспокойно Гарион.

Леля Поул измери Белгарат с тежък поглед и после се обърна към Гарион.

— Ще ти покажа, скъпи — каза тя. — Първото и най-важното е да си спокоен. В действителност въобще не е трудно.

— Но ти току-що каза…

— Няма значение какво съм казала, скъпи. Просто внимавай.

— Какво искаш да направя? — попита несигурно той.

— Първо трябва да се отпуснеш — отговори тя. — След това започни да мислиш за пясък и скали.

— Това ли е всичко?

— Само началото. Съсредоточи се.

Момъкът започна за мисли за пясък и скали.

— Не, Гарион. Не бял пясък. Черен пясък — като този, който ни заобикаля.

— Ама ти не ми каза.

— Не се сетих.

Белгарат се разсмя.

— Искаш ли да го направиш вместо мен, татко? — попита сърдито вълшебницата, след това отново се обърна към Гарион. — Направи го отново, скъпи. Опитай се този път да бъде както трябва.

Той си представи картината.

— Така е по-добре — рече тя. — Сега, след като твърдо си запазил образа на пясъка и скалите в ума си, искам да изтласкаш цялата тази представа във формата на полукръг, така че тя изцяло да покрие местността от дясната ти страна. Аз ще се погрижа за лявата.

Гарион се напрегна. Това беше най-трудното нещо, което бе правил.

— Не толкова силно, Гарион. Нагъваш образа и ми е трудно да накарам моята половина да съвпадне точно с твоята. Не се напрягай толкова.

— Извинявай. — Той изглади образа в ума си.

— Как изглежда, татко? — попита тя стареца.

Гарион усети леко докосване до представата, която бе изградил в ума си.

— Не е зле, Поул — отговори Белгарат. — Въобще не е зле. Момчето има талант.

— Какво точно правим всъщност? — попита Гарион. Въпреки смразяващия студ той почувства, че челото му е окъпано в пот.

— Правиш защитен щит — каза му старият вълшебник. — Обграждаш себе си с представата за пясък и скали и тя се слива с истинския пясък и истинските скали около нас. Когато кролимите тръгнат да търсят нещо със силата на умовете си, те искат да открият хора и коне. Ала ще ни подминат, защото ще видят единствено пясък и скали.

— Това ли е всичко? — попита Гарион, доволен, че работа е така проста.

— Има още малко, скъпи — рече леля Поул. — Сега ще разширим представата, за да обгърне всички ни. Работи бавно, покривай пространството лека-полека, стъпка по стъпка…

Това беше много по-просто. Момъкът няколко пъти разкъсва представата си и я създава отново, докато тя обхвана пространството, което искаше леля Поул. После почувства странно сливане на своя ум с нейния в центъра на представата, където се съединяваха двете й части.

— Май успяхме, татко — каза леля Поул.

— Казах ти, че може да го направи.

Виолетово-черният облак зловещо се търкаляше по небето, приближаваше се с гръмотевичен тътен.

— Ако пепелта е същата както онази в Нийса, ще започнем да се въртим като слепци, Белгарат — подхвърли Барак.

— Не се тревожи за това — отвърна вълшебникът. — Познавам добре Рак Ктхол и виждам всичко в него с ума си. Кролимите не са единствените, които могат да определят местоположението на предметите по този начин. Хайде да продължим.

Отново тръгнаха по билото. Облакът покри цялото небе.

Гръмотевиците боботеха с непресекващ тътен, светкавици се блъскаха във врящия му търбух. После сред ледения въздух започнаха да валят първите късчета пепел.

След час Гарион откри, че задържа представата в ума си с по-голяма лекота. Вече не беше необходимо да съсредоточава цялото си внимание върху нея, както правеше в самото начало. В края на втория час това занимание въобще не му изглеждаше трудно, а само досадно и за да разсее скуката, момъкът си помисли за един от огромните скелети, край които бяха минали. Старателно нарисува образа му в ума си и го въведе в представата, която вече беше създал.

— Гарион — рязко каза леля Поул. — Моля те, не се опитвай да измисляш разни други неща.

— Какво?

— Мисли си само за пясъка. Скелетът е много хубав, но изглежда малко странно, защото си има само една половинка.

— Само една половинка?

— От моята страна на представата няма скелет — той е само в твоята. Поддържай образа прост, Гарион. Не го украсявай.

Продължиха напред, увили лицата си, за да предпазят устите и носовете си от задушаващата пепел. Гарион почувства лек тласък, докосващ образа, който бе създал в ума си. После тласъкът започна да трепти.

— Дръж образа спокоен — предупреди го леля Поул. — Това е кролим.

— Видя ли ни?

— Не. Ето — отминава ни.

Трептящото докосване изчезна.

Тази нощ не палиха огън. Леля Поул и Гарион се редуваха да поддържат представата за необитаема пясъчна пустош, която покриваше малката група като чадър. Момъкът откри, че това му се удава много по-лесно, когато хората не се движат.

На следващата сутрин пепелта продължаваше да пада, ала небето не беше черно като мастило както предния ден.

— Пепелта май намалява, Белгарат — рече Силк, докато оседлаваха конете. — Когато вятърът я отвее, пак ще трябва да се изплъзваме на патрулите.

— Добре ще е да побързаме — съгласи се старецът. — Зная едно местенце, където можем да се скрием — на около пет мили северно от града. Бих искал да стигнем там преди пепелта да се е уталожила. От стените на Рак Ктхол се вижда всичко на десет левги разстояние — във всички посоки.

— Значи стените са високи? — попита Мандорален.

— По-високи, отколкото би могъл да си представиш.

— По-високи от стените на Воу Мимбре?

— Десет пъти по-високи… петдесет пъти! Трябва да ги видиш, за да разбереш за какво приказвам.

Този ден яздиха здравата. Леля Поул и Гарион поддържаха закрилящия щит, ала търсещите докосвания на кролимите ставаха все по-чести. Няколко пъти тласъкът срещу ума на Гарион беше много силен и долиташе без никакво предупреждение.

— Те знаят какво правим, татко — обърна се леля Поул към стареца. — Опитват се да проникнат под щита.

— Дръжте га здраво — отговори той. — Знаеш какво да правиш, ако някой направи пробив.

Тя кимна и се навъси.

— Предупреди момчето.

Вълшебницата кимна втори път и се обърна към Гарион.

— Слушай ме внимателно, скъпи — каза сериозно тя. — Кролимите се опитват да ни изненадат. И най-добрият щит на света може да не издържи, ако насочиш достатъчно силен и бърз удар срещу него. Ако някой от кролимите успее да пробие щита ни, аз ще ти кажа „Спри!“ Това означава, че искам незабавно да изтриеш образа и да откъснеш изцяло ума си от него.

— Не разбирам.

— Не е необходима да разбираш. Прави точно онова, което ти казвам. Ако ти кажа — „Спри!“, светкавично прекъсни контакта на мисълта си с моя ум. Аз ще правя нещо, което е много, опасно и не искам да се нараниш.

— Не мога ли да помогна?

— Не, скъпи. Не и този път.

Продължиха напред. Пепелявата пелена стана още по-рядка, небето над главите им доби замъглен, жълто-синкав цвят. Слънцето, бледо и обло като луна при пълнолуние, се появи над хоризонта на югоизток.

— Гарион, спри!

В същия миг момъкът усети не тласък, а някакво остро пробождане. Задъха се и насочи ума си встрани, изхвърляйки представата за пясъка възможно, по-надалеч. Леля Поул се стегна, очите й станаха изгарящи. Ръката й направи къс, отсечен жест, после тя произнесе една-единствена дума. Гарион почувства несъкрушимата сила на освободената й воля и с моментно изумление осъзна, че умът му все още е свързан с нейния. Сливането на мислите, което бе поддържало образа на пясъка, беше прекалено силно и цялостно, за да се разруши толкова бързо. Свързаните им в едно умове полетяха по слабата следа на мисълта, която беше направила пробив в щита, и откриха произхода й. Докоснаха чужд ум — съзнание, изпълнено, с опиянение от направеното откритие. Тогава, сигурна коя е целта й, леля Поул нанесе удар с цялата мощ на своята воля. Умът, който бяха докоснали, се отдръпна, опитвайки се да разруши контакта, ала вече беше прекалено късно. Гарион усети как чуждото съзнание се разширява, непоносимо набъбва, расте. После то изведнъж избухна, разпадна се в безсмислена лудост, разпръсна се на хиляди части, притиснато от непреодолим ужас. След това последва бягство — сляп, съпроводен с пронизителни писъци бяг сред някакви черни скали с една-единствена мисъл за ужасния, последен изход. После скалите изчезнаха и изплува кошмарно чувство за падане от някаква неизмеримо голяма височина. С последни усилия Гарион успя да изтръгне ума си от него.

— Казах ти да прекъснеш контакта с мен — каза му остро леля Поул.

— Не можах.

— Какво стана? — попита Силк уплашено.

— Един кролим направи пробив в щита — отговори тя.

— Видя ли ни?

— Само за миг. Няма значение. Вече е мъртъв.

— Ти ли го уби? Как?

— Той забрави да се защити. Проследих мисълта му.

— Кролимът полудя — изрече Гарион задавено, все още изпълнен с ужас от скорошната схватка. — Скочи от някаква огромна височина. Самият той го искаше. Това беше единственият начин да избяга от онова, което ставаше с него. — Гарион почувства, че му прилошава.

— Беше ужасно шумно, Поул — каза огорчено Белгарат. — Отдавна не си била толкова непохватна.

— Имах помагач — каза вълшебницата и отправи леден поглед към Гарион.

— Вината не беше моя — възрази момъкът. — Ти ме държеше така здраво, че не успях да се откъсна. Беше направила така, че двамата действувахме като едно същество.

— Наистина го правиш понякога, Поул — потвърди Белгарат. — Контактът става прекалено личен и изглежда, че ти се иска да остане постоянен. Предполагам, че е свързано с любовта ти.

— Имаш ли някаква представа за какво си говорят? — обърна се Барак към Силк.

— Не искам дори да гадая.

Леля Поул погледна замислено Гарион, после каза:

— Да, може би вината беше моя.

— Някой ден ще трябва да го оставиш, Поул — сериозно изрече Белгарат.

— Може би. Но все още е рано.

— По-добре отново вдигнете щита — предложи старецът. — Те знаят, че сме тук, и скоро ще изпратят други по следите ни.

Тя кимна.

— Мисли отново за пясъка, Гарион.

Пепелта продължаваше да намалява и докато напредваха към целта си в мрачния следобед, очертанията на предметите пред тях се виждаха все по-ясно с всяка измината миля. Успяваха да различат купчините камънаци и хълмовете зад тях, а после — после забелязаха нещо тъмно и страхотно високо, което се издигаше застрашително в пепелявата мъгла.

— Можем да се скрием тук, докато мръкне — каза Белгарат и слезе от коня си.

— Къде се намираме? — попита Дурник и се огледа.

— Това е Рак Ктхол — отговори старецът и посочи зловещата сянка.

Дурник я изгледа с присвити очи.

— Помислих си, че е планина.

— Да, планина е. Рак Ктхол е изграден на върха й.

— Значи е почти както Пролгу, нали?

— Разположението на двата града е подобно, ала тук живее магьосникът Ктучик. Затова Рак Ктхол е съвсем различен от Пролгу.

— Мислех, че Ктучик е вълшебник — изрече объркано Гарион. — Защо все го наричаш „магьосник“?

— В тази дума се съдържа презрение — отговори Белгарат. — В нашето братство тя се приема като смъртна обида.

Когато направиха лагера, излязоха на хребета да наблюдават Рак Ктхол. Възвишението не беше точно планина, а остър връх, стърчащ над пустошта. Основата му, заобиколена от огромна маса натрошени скални отломки, беше кръг, широк пет мили, а склоновете му бяха стръмни и черни като нощ.

— Колко е висок? — попита Мандорален. Гласът му бе спаднал до полушепот.

— Повече от миля — отговори Белгарат.

От основата на пустошта започваше стръмна пътека и се виеше спираловидно към черните кули.

— Доста време е отнело построяването на това, а? — обади се Барак.

— Горе-долу хиляда години — отвърна Белгарат. — Докато го изграждаха, мургите купуваха от Нийса всеки роб, до който успяваха да се доберат.

— Мрачна история — рече Мандорален.

— Като мястото — съгласи се Белгарат.

Мразовитият вятър издуха последните остатъци от пепелявата мъгла и очертанията на града, кацнал върху канарата, вече се виждаха ясно. Стените бяха черни като склоновете на острия връх, а над тях безредно се издигаха черни кули. От стените стърчаха остри шипове, които се забиваха във вечерното небе като копия. Около черния град на кролимите витаеше злокобно предчувствие, въздухът бе изпълнен със злост. Мрачен и зловещ, градът беше кацнал на върха, извисявайки се над дивата пустош от пясък, скали и вонещи на сяра блата. Потъналото сред облаци и пепел над назъбените западни предели на пустошта слънце къпеше мрачната крепост с черно-алено сияние и стените на Рак Ктхол сякаш кървяха. Като че ли цялата кръв, проляна върху олтарите на Торак от сътворението на света, бе събрана тук, за да покрие с грозни петна ужасния град. Всички океани на света нямаше да бъдат достатъчни, за да го умият и отново да върнат чистотата му.

ГЛАВА 25

Когато и последният лъч светлина изчезна от небето, пътешествениците внимателно се спуснаха по склона и прекосиха покрития с пепел пясък към Рак Ктхол. Слязоха от конете, оставиха Дурник да ги пази и се изкачиха до базалтовата скала. Макар че само допреди миг трепереше и криеше очи, Релг уверено долепи дланите и челото си до гладката каменна стена.

— Е? — попита го Белгарат след миг. Гласът му беше тих, ала в него бе пропълзяла нотка на страшна тревога. — Прав ли бях? Има ли пещери?

— Има големи кухини — отговори Релг. — Продължават много навътре в скалата.

— Можеш ли да проникнеш в тях?

— Няма смисъл. Те не водят доникъде.

— Ами какво ще правим сега? — попита Силк.

— Не зная — призна Белгарат. Личеше, че е ужасно разочарован.

— Хайде да опитаме малко по-нататък — предложи Релг. — Усещам звук на ехо в тази посока. Може би там има нещо.

— Искам ясно да уточним едно нещо тук и сега — обяви Силк. — Повече няма да преминавам през никакви скали. Ако се наложи да го правя, оставам тук.

— Все ще се справим някак — каза Барак.

Силк упорито поклати глава и заяви непреклонно:

— Никакво преминаване през скали.

— Тук ехото става по-силно — каза Релг. — Кухината е голяма и продължава нагоре… — Той измина стотина крачки, следван от приятелите си, които го гледаха напрегнато. — Минава точно оттук — каза накрая той и потупа скалата с ръка. — Може би е именно онова, което търсим. Чакайте ме тук! — Той опря ръце върху скалата, натисна и ръцете му потънаха в базалта.

— Не мога да понасям това — рече Силк и бързо се обърна. — Кажете ми, когато изчезне съвсем.

С внушаваща страх решителност Релг започна да навлиза в скалата.

— Изчезна ли вече? — попита Силк.

— Тъкмо потъва в базалта — отвърна с педантична точност Барак. — Половината му още е отвън.

— Моля те, Барак, не ми разказвай подробности!

— Чак толкова зле ли беше? — попита черекът.

— И представа си нямаш. Просто никога ни би могъл да си го представиш. — Драснианецът трепереше неудържимо.

Чакаха сред мразовитата тъмнина може би повече от половин час. Някъде високо над тях се разнесе писък.

— Какъв беше този вик? — попита Мандорален.

— Кролимите имат много работа — мрачно отвърна Белгарат. — Сега е сезонът на нараняването — когато Кълбото изгори лицето и ръката на Торак. По това време на годината се извършват много жертвоприношения — обикновено избират роби. Торак не настоява да получи кръв на ангараки — щом е човешка, напълно го задоволява.

Разнесе се тих шум и след няколко секунди Релг излезе от скалата.

— Намерих пещера — каза той. — Входът е на около половин миля и е частично затрупан с камъни.

— Води ли догоре? — попита Белгарат.

Релг сви рамене.

— Не мога да кажа докъде стига. Единственият начин да разберем, е да минем през нея. Ала е много дълга.

— Всъщност имаме ли някакъв друг избор, татко? — попита леля Поул.

— Не.

— Ще отида да доведа Дурник — рече Силк, обърна се и изчезна в мрака.

— Сега ще трябва да се изкачваме — каза Релг, след като се изправиха сред непрогледния мрак на пещерата. — Доколкото мога да преценя, галериите се движат във вертикална посока, така че трябва да се изкатерваме от едно ниво на друго.

Мандорален се размърда и бронята му издрънча.

— Така няма да стане — каза Белгарат. — Пък и бездруго не можеш да се изкачваш в броня и доспехи. Остави ги тук с конете, Мандорален.

Рицарят въздъхна и започна да смъква доспехите си.

Релг извади две кожени торби изпод ризницата си, изсипа от тях два вида прах в дървена купа и ги смеси. Изведнъж се появи слаба светлина.

— Така е по-добре — рече одобрително Барак. — Ала няма ли да е по-светло, ако запалим факла?

— Да — съгласи се Релг. — Но тогава аз няма да мога да виждам. Това ще ви даде достатъчно светлина, за да виждате къде стъпвате.

— Да тръгваме — рече Белгарат.

Релг подаде светещата дървена купа на Барак, излезе начело и ги поведе по тъмната галерия.

След неколкостотин крачки стигнаха до стръмен склон от чакъл, който се издигаше в мрака.

— Ще погледна какво има — рече Релг, покатери се по склона и след малко ги извика: — Елате тук.

Те внимателно се изкатериха по чакъла и стигнаха до отвесна каменна стена.

— Надясно — извика Релг отнякъде над главите им. — Ще видите няколко дупки в скалата. Използвайте ги като стъпала.

Откриха дупките — обли и достатъчно дълбоки, за да могат да пъхнат пръстите на краката си, и се изкачиха при Релг.

— Откъде ли са се взели, как мислиш? — попита Дурник.

— Малко е трудно да ти обясня — отговори Релг. — Сега елате след мен. Ето там има друга галерия.

Въпреки многобройните разклонения, Релг ги водеше уверено напред.

— Не трябва ли да проверим къде отвеждат разклоненията? — попита Барак, след като отминаха третия или четвъртия проход.

— Никъде не отвеждат — каза Релг.

— Защо си толкова сигурен?

— Просто знам. Усещам. Онази, край която току-що минахме, стига до глуха стена.

Барак само изсумтя.

След малко стигнаха до друга отвесна стена и Релг спря, за да се огледа в тъмнината.

— Колко е висока? — попита Дурник.

— Трийсетина стъпки. Ще направя няколко дупки, за да се изкачим. — Той коленичи и бавно започна да притиска с длан повърхността на скалата, след това стегна рамото си и леко завъртя ръка. Скалата изпука, посипаха се каменни късчета. Релг изчисти дупката, изправи се и пъхна другата си ръка в скалата на около две стъпки от първата дупка.

— Хитро! — възхити се Силк.

— Много стар номер — отвърна Релг.

Последваха улгоса по отвесната стена и се измъкнаха през някаква тясна цепнатина в следващата пещера. Барак изсипа цял порой ругатни — бил оставил половината си кожа по скалата.

— Докъде стигнахме? — попита Силк и нервно се вгледа в скалата. В гласа му потрепваха несигурни нотки.

— На около осемстотин стъпки от основата — отговори Релг. — Сега елате оттук.

— Но не се ли връщаме в посоката, откъдето дойдохме току-що? — попита Дурник.

— Пещерата е зигзагообразна — рече Релг. — Трябва да следваме галериите, които водят нагоре.

— До самия връх ли стигат?

— Засега не знам. Но водят нагоре.

— Какво е това? — извика Силк.

Отдалеч, от тъмните проходи долиташе песен. В нея имаше дълбока тъга, ала ехото им пречеше да уловят думите. Бяха сигурни единствено в това, че пее жена.

След миг Белгарат възкликна стреснато.

— Какво има? — попита леля Поул.

— Тя е мараг! От Марагор — рече старецът.

— Това е невъзможно!

— Зная тази песен, Поул. Това е марагски погребален химн. Която и да е тази жена, тя е само на косъм от смъртта.

Ехото в криволичещите проходи много ги затрудняваше да открият точно къде се намира жената, ала очевидно се приближаваха към нея, защото звуците от песента ставаха по-ясни.

— Ето там, долу — каза накрая Силк и спря, навел глава към един отвор.

Песента рязко спря.

— Не приближавай! — изкрещя остро жената. — Имам нож.

— Ние сме приятели — извика й в отговор Дурник.

— Аз нямам приятели — горчиво се изсмя жената. — Няма да ме върнете обратно. Ножът е достатъчно дълъг, за да стигне сърцето ми.

— Мисли, че сме мурги — прошепна Силк.

Внезапно Белгарат заговори на език, който Гарион никога не беше чувал. След миг жената отговори колебливо, като че ли се опитваше да си спомни думи, непроизнасяни от години.

— Мисли, че я мамим — тихо каза старецът. — Казва, че имала нож и го била опряла в сърцето си, затова трябвало да внимаваме. — Той отново заговори към тъмния проход и жената му отвърна. Езикът, на който говореха, приличаше по нещо на музика.

— Казва, че ще позволи на един от нас да се приближи до нея. — съобщи накрая Белгарат. — Все още няма доверие в нас.

— Аз ще отида — рече леля Поул.

— Внимавай, Поул. Може в последния миг да реши да използва ножа срещу тебе, вместо срещу себе си.

— Ще се справя, татко. — Леля Поул взе светлината от Барак и бавно тръгна по прохода към жената.

Останалите стояха в мрака и напрегнато се вслушваха в шептящите гласове — леля Поул разговаряше тихо с жената от Марагор.

— Вече можете да дойдете — извика им накрая леля Поул и всички тръгнаха към двете жени.

Непознатата лежеше край малка локва. Беше облечена в оскъдни дрипи и беше много мръсна. Косата й беше бляскаво черна, ала сплъстена, лицето й имаше примирен, безпомощен израз. Скулите й бяха широки, устните сочни и огромни, над виолетовите й очи потрепваха клепачи с дълги черни мигли. Релг шумно си пое дъх и веднага й обърна гръб.

— Казва се Тайба — тихо каза леля Поул. — Преди няколко дни е избягала от кошарите за роби под Рак Ктхол.

Белгарат се наведе над изтощената жена и попита напрегнато:

— Ти си от народа на марагите, нали?

— Майка ми ми е казвала, че е така — потвърди тя. — Тя ме научи на стария език. — Кичур от тъмната й сплъстена коса тежко падна върху бледата й буза.

— Има ли други мараги в кошарите за роби?

— Да, неколцина. Трудно е да се каже. Повечето роби са с отрязани езици.

— Тя има нужда от храна — рече леля Поул. — Някой сетил ли се е да вземе храна?

Дурник откачи една торбичка от пояса си и й я подаде.

— Малко сирене — промърмори той. — И малко сушено месо.

Леля Поул отвори торбичката.

— Имаш ли някаква представа как хората от твоя народ са попаднали тук? — попита Белгарат робинята. — Мисли. Това може да се окаже много важно.

Тайба сви рамене;

— Ние винаги сме си били тук. — После взе храната и започна лакомо да яде.

— Не бързай толкова — предупреди я леля Поул.

— Чувала ли си нещо за това как марагите са станали роби на мургите? — настоя Белгарат.

— Майка ми веднъж ми каза, че преди хиляди години сме живеели в страна под открито небе и тогава не сме били роби — отговори Тайба. — Ала аз не й повярвах. Това са приказки, които човек разказва на малки деца.

— Има няколко стари легенди за толнедранското нашествие в Марагор, Белгарат — отбеляза Силк. — Дълги години се носели слухове, че някои от командирите на легиони продали пленниците си на нийсански търговци на роби. Всъщност това е постъпка, която може да се очаква от всеки толнедранец.

— Може би си прав — отвърна Белгарат и се намръщи.

— Докога ще стоим тук? — възмутено попита Релг. Все още беше обърнат с гръб.

— Защо ми се сърди той? — попита Тайба.

— Скрий голотата си, жено — каза Релг. — Ти си обида за почтените хорски очи.

— Ха, това ли било? — От устните й се откъсна дълбок, гърлен смях. — Всичките дрехи, които имам, са върху мен. — Робинята погледна към сочната си фигура. — Освен това тялото ми е хубаво. Не е нито уродливо, нито грозно. Защо трябва да го крия?

— Похотлива жена! — обвини я Релг.

— Ако толкова те дразня, не гледай — сопна се тя.

— Релг има някои религиозни затруднения — сухо я осведоми Силк.

— Не споменавай думата „религия“ — рече тя и потрепера.

— Нали виждате — изсумтя Релг. — Тя е напълно покварена.

— Не съвсем — каза Белгарат. — В Рак Ктхол думата „религия“ означава олтара и ножа.

— Гарион — обади се леля Поул. — Дай ми пелерината си.

Момъкът разкопча тежката си вълнена наметка и й я подаде. Вълшебницата понечи да покрие тялото на изтощената робиня, ала изведнъж спря, вгледа се внимателно в нея и попита:

— Къде са децата ти?

— Мургите ги взеха — отговори Тайба с мъртъв глас. — Бяха две малки момиченца… много красиви… но вече ги няма.

— Ние ще ти ги върнем! — импулсивно обеща Гарион.

Тя се усмихна горчиво.

— Няма да можете. Мургите ги дадоха на кролимите, а кролимите ги принесоха в жертва на Торак върху олтара. Самият Ктучик държеше ножа.

Гарион усети как кръвта му се смразява.

— Тази пелерина държи топло — каза Тайба с благодарност и ръцете й погладиха грубия плат. — От толкова време все ми е студено…

Белгарат и леля Поул се спогледаха над тялото на робинята.

— Сигурно извършвам справедливо дело — изрече загадъчно старецът. — Да се натъкна на нея по този начин след толкова години упорито търсене!

— Сигурен ли си, че тъкмо тя е човекът, който ти е необходим, татко?

— Почти. Всичко останало съвпада — до последната подробност. — Той пое дълбоко дъх. — Това ме тревожеше от хиляди години. — Вълшебникът изведнъж придоби изключително самодоволен вид и попита: — Как избяга, Тайба?

— Един от мургите забрави да залости вратата — сънено отговори робинята. — След като се измъкнах, намерих този нож. Исках да намеря Ктучик и да го убия, но се изгубих. Тук има толкова много пещери… толкова много. Исках да го убия, преди да умра, ала мисля, че за това сега няма голяма надежда. — Тя въздъхна. — Спи ми се, много ми се спи.

— Ще ти бъде ли добре тук? — попита я леля Поул. — Ние трябва да тръгваме, но скоро ще се върнем. Имаш ли нужда от нещо?

— Малко светлина може би. — Тайба пак въздъхна. — Прекарала съм целия си живот в тъмнина. Бих искала да е светло, когато умра.

— Релг — каза леля Поул, — направи малко от светещата смес.

— Самите ние може да имаме нужда от нея. — Гласът му все още таеше дълбоката обида.

— Тя се нуждае от светлина повече от нас.

— Направи го, Релг — изрече Белгарат твърдо.

Лицето на Релг се стегна, ала той разбърка част от съдържанието на двете торбички върху един плосък камък и изсипа в получената смес малко вода. Подобното на влажна глина вещество започна да свети.

— Благодаря ти — каза просто Тайба.

Релг отказа да й отговори. Дори не я погледна. Върнаха се в прохода и я оставиха край малката локва и слабата светлина от плоския камък. Тайба отново започна да пее — този път по-тихо, в гласа й се промъкваха уморените нотки на съня.

Релг ги поведе през тъмните галерии, като често правеше завои и сменяше посоката, все нагоре и нагоре. Часовете минаваха бавно. Те изкачиха още отвесни стени и вървяха по проходи, които лъкатушеха все по-високо и по-високо в огромна скала. Гарион изгуби представа за посоката и започна да се пита дали самият Релг знае накъде върви. Но зад един ъгъл усетиха някакво течение, което довя ужасна миризма.

— Каква е тази воня? — попита Силк и сбърчи острия си нос.

— Най-вероятно кошарите на робите — отговори Белгарат. — Мургите не проявяват голям интерес към хигиената.

— Кошарите са под Рак Ктхол, нали? — попита Барак.

Белгарат кимна.

— И от тях може да се стигне в самия град?

— Така е, доколкото си спомням.

— Ти успя, Релг — рече Барак и потупа улгоса по рамото.

— Не ме докосвай — каза Релг.

— Извинявай, Релг.

— Кошарите на робите сигурно се охраняват — напомни им Белгарат. — Трябва да действаме много тихо.

Запълзяха по прохода и скоро стигнаха до една открехната желязна врата.

— Дали има някой? — прошепна момъкът на Силк.

Дребният драснианец се промъкна до вратата, стиснал камата си, готов за удар. Хвърли поглед вътре, после каза сериозно:

— Само кости.

Белгарат им направи знак да спрат.

— Тези по-ниско разположени галерии вероятно са били изоставени — каза той много тихо. — След като пътеката около върха била завършена, мургите повече нямали нужда от хилядите роби. Ще продължим нагоре, но много тихо. И бъдете нащрек.

Запромъкваха се по полегатата галерия, преминаха през още няколко ръждясали железни врати, всички оставени леко открехнати. В края на наклона галерията рязко обърна посоката си и отново пое нагоре. Някакви думи бяха надраскани грубо върху стената — но бяха на език, който Гарион не успя да разпознае.

— Дядо! — прошепна той и му посочи надписа.

Белгарат погледна към думите и изсумтя:

— Девето ниво. Още сме много дълбоко под града.

— И колко трябва да изминем, преди да започнем да се натъкваме на мурги? — избоботи Барак и се огледа, поставил ръка върху дръжката на меча си. Белгарат леко сви рамене.

— Трудно е да се каже. Предполагам, че само последните две или три нива са заети.

На следващия остър завой пак видяха надпис.

— Осмо ниво — преведе Белгарат. — Продължаваме нагоре.

Вонята ставаше все по-силна.

— Напред се вижда светлина! — предупреди ги Дурник, тъкмо преди да завият към четвъртото ниво.

— Чакайте тук — прошепна Силк и изчезна зад ъгъла. Светлината беше слаба и като че леко се поклащаше, ала с всеки изминал миг ставаше по-ярка.

— Някой с факла — измърмори Барак.

Светлината на факлата изведнъж потрепера и разхвърли въртящи се сенки. После сенките се успокоиха. След няколко секунди се върна Силк.

— Мург — каза той. — Мисля, че търсеше нещо. Килиите тук са все още празни.

— Какво направи с него? — попита Барак.

— Завлякох го в една от килиите. Няма да го намерят, ако специално не го потърсят.

Релг внимателно покри очите си.

— Дори при тази слаба светлина ли? — попита го Дурник.

— Заради цвета й — обясни Релг.

Завиха към четвъртото ниво и отново продължиха да се изкачват. На сто разкрача нагоре в галерията, в една от пукнатините в стената, беше забита факла, която гореше с равномерен пламък. Когато приближиха към нея, видяха на неравния, покрит с боклуци под дълго петно прясна кръв.

Белгарат спря пред вратата на килията, почеса се по брадата и попита:

— С какво беше облечен мургът?

— С една от онези одежди с качулки — отговори драснианецът. — Защо?

— Иди я донеси.

Силк се вгледа в него за миг, после кимна. Влезе в килията и миг по-късно донесе дълга черна дреха и я подаде на стареца.

Белгарат вдигна дрехата, огледа критично дългата цепка, разсичаща целия гръб, и каза:

— Опитай се да не оставяш такива големи дупки в следващите.

Силк се засмя.

— Съжалявам. Бях изнервен. Вече ще бъда по-внимателен. — Остроносият хвърли поглед към Барак. — Искаш ли да се присъединиш към мен? — покани го той.

— Естествено. Идваш ли, Мандорален?

Рицарят кимна сериозно и измъкна меча си.

— Ще ви чакаме тук — каза Белгарат. — Бъдете внимателни и не се бавете повече, отколкото трябва.

Тримата мъже се промъкнаха крадешком към галерията на третото ниво.

— Колко е часът, как мислиш, татко? — тихо попита леля Поул, след като те изчезнаха.

— Няколко часа след полунощ.

— Ще имаме ли достатъчно време до зазоряване?

— Ако побързаме.

— Може би трябва да изчакаме тук, докато отмине денят, и да се изкачим горе, когато отново се стъмни?

— Не, Поул — намръщи се старецът. — Ктучик крои нещо. Той знае, че идвам — чувствах го непрекъснато през изтеклата седмица — ала все още не е направил своя ход. Нека не му даваме повече време, отколкото трябва.

— Той ще се бие с тебе, татко.

— Бездруго двубоят ни много е закъснял — отговори той. — Ктучик и аз се дебнем от хиляди години, защото времето за схватката ни все още не беше дошло. Сега, накрая, часът вече удари. — Вълшебникът се вгледа навъсено в тъмата. — Когато двубоят започне, искам да не се намесваш, Поул.

Един дълъг миг очите й останаха върху суровото му лице, после тя кимна и прошепна:

— Както кажеш, татко.

ГЛАВА 26

Дрехата на мурга беше направена от груб черен плат и имаше странна емблема, втъкана сред нишките точно над сърцето на Гарион. Миришеше на пушек и на нещо още по-неприятно. В дрехата имаше малка дупка с неправилни очертания — точно под лявата мишница, а платът около нея беше влажен и лепкав. Гарион потръпна от отвращение.

Вървяха бързо през галериите на третото ниво, където бяха разположени кошарите на робите, нахлупили ниско качулките, за да скрият лицата си. Галериите бяха осветени с мъждиви факли. Вече нямаше пазачи, но робите, заключени зад проядените от ръжда врати, не издаваха никакъв звук. Гарион усещаше ужасния страх зад вратите.

— Как ще излезем в града? — прошепна Дурник.

— В края на най-горната галерия има стълбище — тихо отвърна Силк.

— А пазачи?

— Вече не.

Обкована с желязо врата им препречи пътя, ала Силк измъкна от единия си ботуш някакъв тънък метален инструмент, почовърка ключалката и изсумтя доволно, когато резето изщрака.

— Ще поогледам — прошепна той и тихо се плъзна напред.

Вече се виждаха звездите и очертаните на фона на небето застрашително издигащи се сгради на Рак Ктхол. Писък, измъчен и отчайващ, отекна из целия град, последван след миг от приглушения звук на невъобразимо огромен железен гонг. Гарион потрепера.

Няколко секунди по-късно Силк се вмъкна през вратата и тихо измърмори:

— Изглежда, че наоколо няма никой. Накъде ще вървим?

— Натам — посочи Белгарат. — Ще се движим край стената, докато стигнем до храма.

— Храм ли? — остро попита Релг.

— Трябва да минем през него, за да се доберем до Ктучик — отговори старецът. — И трябва да побързаме. До сутринта няма много време.

Рак Ктхол не приличаше на другите градове. Огромните сгради не бяха разделени както на други места. Сякаш мургите и кролимите, които живееха тук, не притежаваха чувство за лична собственост, така че в техните постройки липсваше онази самостоятелност на лично притежаваната вещ, която бе характерна за къщите в другите градове, които Гарион бе виждал. Нямаше улици в обикновения смисъл на тази дума, а свързани един с друг вътрешни дворове и коридори, които минаваха между и твърде често през самите здания.

Градът изглеждаше необитаем и все пак безмълвните черни стени около тях излъчваха застрашителна бдителност. На съвсем неочаквани места стърчаха кули, надвесени над вътрешните дворове. Пътешествениците вървяха напред. Тесни прозорци обвиняващо се взираха в тях, арките на входовете бяха пълни с коварни сенки. Потискащо присъствие на древно зло тежеше над Рак Ктхол, самите камъни като че злорадстваха, докато Гарион и неговите приятели навлизаха все по-дълбоко и по-дълбоко в крепостта на кролимите.

— Сигурен ли си, че знаеш къде отиваш? — нервно прошепна Барак на Белгарат.

— Бил съм тук — тихо отвърна старецът. — Обичам да наглеждам Ктучик от време на време. Сега ще се изкачим по тези стълби — те водят до върха на градската стена.

Стълбището беше тясно и стръмно, с масивни стени от двете страни и сводест покрив. Каменните стъпала бяха изтрити. Пътешествениците се изкачваха тихо. Над града отекна нов писък и огромният гонг още веднъж издаде дълбокия си звук.

Озоваха се на върха на външната стена. Тя беше широка като централна улица на голям град и опасваше цялата крепост. По външния й ръб имаше парапет, който очертаваше началото на ужасната бездна, спускаща се до осеяната със скали пустош на повече от миля надолу. Тук, на открито, страшният студ се впи в телата им; черните плочи на каменната настилка и грубо одяланите блокове на парапета блестяха, покрити със скреж, под ледената светлина на звездите.

Белгарат погледна към сенчестите сгради, заплашително извисили стени на неколкостотин крачки от тях, и прошепна:

— Ще е по-добре да се разпръснем. Прекалено много хора на едно място привличат вниманието в Рак Ктхол. Ще минем оттук — по двама. Вървете спокойно — не тичайте, нито се привеждайте. Опитайте се да изглеждате така, като че живеете тук. Да вървим.

И тръгна с Барак по стената. Вървяха с решителни стъпки, ала не даваха вид, че бързат. След няколко секунди ги последваха леля Поул и Мандорален.

— Дурник — прошепна Силк. — Следващите сме аз и Гарион. Ти и Релг ни последвайте след около минута. — Той се наведе към лицето на улгоса, скрито в сянката на мургската качулка, и попита: — Добре ли си?

— Да, докато не поглеждам към небето — отговори Релг.

— Хайде, Гарион, идвай — измърмори Силк.

Гарион трябваше да вложи цялата си воля, за да върви с нормална бързина по замръзналите камъни. Струваше му се, че от всяка потънала в сянка сграда го наблюдават зли очи. Въздухът беше мъртвешки неподвижен и смразяващо студен.

От храма, разположен някъде пред тях, отново се разнесе писък.

— Почакай ме за секунда тук — прошепна Силк, след като благополучно стигнаха в сянката на една кула, и се промъкна зад ъгъла.

Гарион стоеше в ледения мрак, напрягайки уши да долови някакъв звук. Някъде далеч в мрачната пустош под тях гореше огън — приличаше на малка червена звезда.

После някъде над него се разнесе тих звук и момъкът бързо се обърна, посягайки към меча си. Една фигура скочи от издатината на кулата на няколко разкрача от главата му и се приземи безшумно като котка точно пред младежа. Гарион долови познатата кисело-горчива воня на стара пот.

— Отдавна не сме се виждали, нали, Гарион? — тихо изрече Брил и грозно се изкиска.

— Назад! — предупреди го Гарион, задържайки ниско върха на оръжието, както го беше учил Барак.

— Знаех си, че ще те уловя някой ден и ще бъдеш сам — каза Брил, без да обръща внимание на меча. После разпери широко ръце и приклекна. Очите му блестяха в светлината на звездите.

Гарион се отдръпна назад и заплашително размаха меча си. Брил отскочи на една страна и момъкът инстинктивно последва движението му с върха на оръжието си. После, толкова бързо, че Гарион дори не успя да го проследи с поглед, Брил се извъртя и удари ръката му. Мечът на Гарион полетя по заледените плочи на каменната настилка. Момъкът отчаяно посегна към камата си.

После в мрака потрепна друга сянка и Брил изсумтя и падна… ала се превъртя по камъните и скочи на крака.

Силк захвърли дрехата на мурга, изрита я да не му пречи и се наведе, разперил широко ръце.

Брил се ухили.

— Трябваше да се досетя, че се мотаеш някъде наоколо, Келдар.

— И аз трябваше да те очаквам, Кордоч — отвърна Силк. — Все се появяваш отнякъде.

Брил светкавично замахна към лицето на Силк, ала дребният мъж с лекота избегна удара.

— Как успяваш да се движиш все пред нас? — попита драснианецът небрежно. — Този твой навик започва да дразни Белгарат. — И се засили да изрита Брил в слабините, ала кривогледият ловко отскочи и се засмя.

— Вие, приятелчета, сте много милостиви към конете. Яздите много бавно. Ние пък не ги жалим и ви изпреварихме. Обаче я ми кажи — как се измъкна от онази яма? Таур Ургас направо побесня.

— Съжалявам, че съм го разстроил.

— Заповяда да одерат пазачите живи.

— Мм, мург без кожа! Интересно.

Изведнъж Брил бързо полетя напред, протегнал двете си ръце, ала Силк избегна атаката му и стовари ръката си върху гърба му. Кривогледият отново изсумтя, ала бързо се преметна по камъните, изправи се и неохотно призна:

— Май наистина си толкова добър, колкото разправят.

— Ами хайде да си премерим силите, Кордоч — покани го Силк с отблъскваща усмивка и се отмести от стената на кулата, непрекъснато движейки ръцете си. Гарион със свито сърце наблюдаваше как двамата се въртят в кръг един срещу друг.

Брил отново скочи, опитвайки се да нанесе удар с двата си крака, но Силк се провря между тях. Двамата се претърколиха и отново скочиха на крака. Още докато се изправяше, Силк светкавично протегна лявата си ръка и удари Брил по главата. Кривогледият се олюля, ала успя да се извърти и да ритне Силк по коляното.

— Техниката ти е отбранителна, Келдар — изскърца със зъби Брил и тръсна глава. — Това е слабост.

— Просто различие в стила, Кордоч — отговори Силк.

Брил посегна към очите му, ала Силк блокира ръката му и нанесе светкавичен ответен удар под лъжичката на противника си. Брил обаче успя да го подкоси и двамата паднаха върху замръзналите камъни, но отново скочиха. Ръцете им си нанасяха удари по-бързо, отколкото очите на Гарион успяваха да проследят.

Грешката беше толкова проста, толкова незабележима, че Гарион дори не беше сигурен дали въобще е била грешка. Брил нанесе внезапен удар срещу лицето на Силк — може би стотни от секундата по-бавен или пък милиметри по-надалеч, отколкото би трябвало — и ръцете на Силк профучаха нагоре и сграбчиха в мъртва хватка китката на противника. В същия миг драснианецът се претърколи заднишком към парапета. Изваден от равновесие, Брил полетя напред… и изведнъж краката на Силк се изправиха, отхвърляйки едноокия със страшна сила. Брил отчаяно възкликна, профуча над парапета и полетя в мрака зад стената. Чу се заглъхващ писък, заглушен от друг, долетял от храма на Торак.

Силк се изправи, погледна през ръба и после пристъпи към Гарион.

— Силк! — възкликна момъкът и сграбчи с облекчение ръката на дребния мъж.

— Какво стана? — попита Белгарат, току-що появил се иззад ъгъла.

— Поговорихме си с Брил — отвърна Силк, докато навличаше мургската одежда.

— Пак ли? — попита раздразнено Белгарат. — Какво направи този път?

— Ами май беше решил да се научи да лети — отговори Силк със самодоволна усмивка.

Старецът го изгледа озадачено.

— Е, не го правеше твърде добре — добави Силк.

Белгарат сви рамене.

— Може би ще опита пак.

— Всъщност няма чак толкова много време. — Силк се наведе над парапета.

Някъде много отдалеч — ужасно отдалеч — като че ли долетя слаб, приглушен трясък; след секунда до ушите им достигна още един.

— Да не би пък да е отскочил? — попита Силк.

— Едва ли. — Белгарат се смръщи.

— Е, значи не се е научил да лети — ухили се Силк и погледна небето. — Каква прекрасна нощ!

— Хайде да вървим — предложи Белгарат, хвърляйки бърз, нервен поглед към хоризонта на изток. — Всеки момент ще започне да просветлява.

Присъединиха се към другите в дълбоката сянка край високата стена на храма и започнаха да се оглеждат за Релг и Дурник, които трябваше да ги настигнат всеки момент.

— Какво ви задържа? — прошепна Барак.

— Срещнах един наш стар приятел — тихо отговори Силк. И пак се ухили. Белите му зъби блеснаха.

— Беше Брил — каза Гарион с дрезгав шепот. — Двамата със Силк се биха и Силк го изхвърли през парапета.

Мандорален погледна към заледените камъни на ръба и отбеляза:

— Доста е височко.

— Нали? — съгласи се Силк. Барак се изсмя и без да приказва повече, сложи ръка върху рамото на Силк.

Най-сетне дойдоха и Дурник и Релг и Белгарат каза тихо:

— Трябва да минем през храма. Нахлупете качулките колкото е възможно по-ниско и дръжте главите си наведени надолу. Движете се един след друг и си мърморете, като че ли се молите. Ако някой ни заговори, оставете ме аз да му отвърна. Всеки път, когато прозвучи гонгът, се обръщайте към олтара и се покланяйте.

В храма, осветен от мъждиви червени факли, вонеше. Излязоха на закрит балкон, опасващ задната страна на купола. От парапета на балкона се издигаха дебели колони, а пролуките между тях бяха затворени със завеси от груб плат, същият като този, от който бяха изтъкани дрехите на мургите. По цялата задна стена на балкона имаше врати. Гарион предположи, че балконът се използва най-вече от служители на храма.

Щом излязоха на балкона, Белгарат скръсти ръце на гърдите си и ги поведе с бавна, отмерена стъпка, напявайки монотонно с плътен, висок глас.

Отдолу отекна писък — пронизителен, изпълнен с ужас и предсмъртна агония. Гарион неволно погледна през една пролука между завесите — и през всичките останали дни от живота си съжаляваше, че го е направил.

Заоблените стени на храма бяха изградени от полиран черен камък. Точно зад олтара имаше огромно лице, изковано от стомана и излъскано до блясък, за да отразява кървавата светлина — лицето на Торак, оригиналът на маските на кролимите. Лицето беше красиво — в това не можеше да има и съмнение — и все пак в него бе стаена някаква мрачна злина, някаква нечовешка жестокост. Храмът беше пълен с мурги и жреци кролими. Всички бяха коленичили и монотонно напяваха в хоров неразбираем тътен. Олтарът бе върху издигната платформа, поставена точно под блестящото лице на Торак. Два димящи мангала, закачени на железни пръти, се издигаха пред оплискания с кръв олтар, а в пода пред тях беше издълбана квадратна яма. От ямата изскачаха грозни червени пламъци и черен мазен пушек, който се надигаше на гъсти валма към високия купол.

Шестима кролими с черни одежди и стоманени маски бяха застанали до олтара и държаха голото тяло на един роб. Жертвата беше вече мъртва — гръдният й кош зееше разсечен. Друг кролим стоеше пред олтара, вдигнал ръце към образа на Торак. В дясната си ръка държеше дълъг нож с извито острие, в лявата — човешко сърце, от което капеше кръв.

— Виж тази жертва, боже дракон на ангараките! — изкрещя кролимът с гръмотевичен глас, после се обърна и постави сърцето в един от димящите мангали. От мангала се вдигнаха облаци пара и пушек, сърцето докосна живите въглени и ужасно запращя. Някъде изпод пода на храма прозвуча огромният гонг. Тълпата мурги и надзираващите ги кролими застенаха и захлупиха лица на земята.

Гарион почувства, че някаква ръка го блъска по рамото. Беше Силк, който вече се кланяше на кървавия олтар. Непохватно, отвратен от ужасите, които бе видял, Гарион също се поклони.

Шестимата кролими край олтара вдигнаха едва ли не с презрение трупа на роба и го хвърлиха в ямата. Лумнаха пламъци, сред гъстия пушек се вдигнаха искри.

Ужасен гняв пламна у Гарион. Без дори да се замисля, той започна да съсредоточава волята си, твърдо решен да разбие на пух и прах този отвратителен олтар и надвисналия над него жесток образ с едно-единствено преломно освобождаване на могъщата сила.

„Белгарион! — остро изрече гласът в съзнанието му. — Не се намесвай! Сега не е времето за това!“

„Не мога да понасям този ужас! — Гарион кипеше в безмълвна ярост. — Трябва да направя нещо.“

„Не можеш. Не и сега. Ще събудиш целия град. Освободи волята си, Белгарион.“

„Послушай го, Гарион“ — тихо прозвуча гласът на леля Поул в ума му. Неизказани поздрави преминаха между ума на леля Поул и странното чуждо съзнание и Гарион безпомощно остави гневът и волята да напуснат сърцето му.

„Тази мерзост няма да продължава дълго, Белгарион — увери го гласът. — Дори в този миг земята събира сили, за да се отърве от нея.“ — После гласът изчезна.

— Какво правите тук? — попита нечий груб глас и Гарион отвърна очи от ужасната сцена пред олтара. Един кролим с маска и черни одежди стоеше пред Белгарат, препречвайки пътя им.

— Ние сме слуги на Торак — отговори старецът, съвършено наподобявайки гърлените звуци в речта на мургите.

— Всички в Рак Ктхол са слуги на Торак — каза кролимът. — Но вие не присъствате на жертвоприношението. Защо?

— Поклонници сме от Рак Хага — обясни Белгарат. — Току-що идваме. Заповядано ни е да се представим пред първосвещеника на Рак Хага веднага щом пристигнем и този неотменен дълг ни възпрепятства да участваме в жертвоприношението.

Кролимът подозрително изсумтя.

— Дали бихте могли да ни упътите към покоите на нашия първосвещеник, почитаеми жрецо? Не сме запознати с Тъмния храм.

Отдолу се разнесе нов писък и когато прозвуча гонгът, кролимът се обърна и се поклони към олтара. Белгарат бързо кимна на другарите си и те също се обърнаха и се поклониха.

— Отидете при предпоследната врата — упъти ги кролимът, очевидно доволен от набожността им. — Тя ще ви изведе до коридора на първосвещениците.

— Безкрайно сме ви благодарни, почитаеми жрецо — каза Белгарат и се поклони.

Минаха един след друг покрай кролима, скръстили ръце на гърдите си.

— Противно! — Релг се задушаваше. — Гадост! Мерзост!

— Наведи си главата! — прошепна Силк. — Тук гъмжи от кролими.

— Нека УЛ ми даде сила и аз няма да намеря нито минута покой, докато Рак Ктхол не бъде изтрит от лицето на земята — закле се пламенно Релг.

Белгарат стигна до една пищно украсена с дърворезба врата, натисна дръжката й и предпазливо я отвори.

— Още ли ни наблюдава кролимът? — прошепна старецът на Силк.

Дребният мъж хвърли поглед назад и каза:

— Да. Чакай — отива си. Вече няма никой.

Вълшебникът затвори вратата и пристъпи към следващата врата на балкона — последната. Внимателно придърпа резето и вратата се отвори с лекота.

— Винаги по-рано е била залостена — навъси се Белгарат.

— Мислиш, че е капан? — избоботи Барак и ръката му се плъзна под мургската одежда към дръжката на меча.

— Възможно е, ала нямаме друг избор. — Белгарат отвори вратата докрай и всички се вмъкнаха вътре. В същия миг откъм олтара долетя нов писък. Вратата бавно се затвори зад тях. Заслизаха по изтритите каменни стъпала на тясно, зле осветено стълбище, което се спускаше стръмно надолу, завивайки само наляво.

— Сега сме до външната стена, нали? — попита Силк и докосна черните камъни от лявата си страна.

Белгарат кимна и каза:

— Стълбището води до личните покои на Ктучик.

Продължиха да се спускат, докато стените от двете им страни се превърнаха в монолитна скала.

— Нима живее под града? — изненадано попита Силк.

— Да — отговори Белгарат. — Построил си е нещо като кула, обърната наопаки в самата скала.

— Странно хрумване — отбеляза Дурник.

— Ктучик е странен човек — мрачно каза леля Поул.

— Стълбището продължава надолу още стотина стъпки — прошепна Белгарат. — Пред вратата има само двама пазачи.

— Магьосници ли са? — тихо попита Барак.

— Не. Функциите им са повече церемониални, отколкото предпазни. Те са просто обикновени кролими.

— Тогава да отидем да ги обезвредим.

— Не е необходимо. Ще ви заведа достатъчно близо до тях, ала искам да се справите бързо и тихо. — Старецът извади някакъв пергамент, завързан с черна панделка. — Да вървим.

Продължиха надолу и след малко излязоха на осветена площадка, нещо като преддверие, издялано в монолитната скала. Двама жреци кролими стояха пред една черна врата, скръстили ръцете си пред гърдите.

— Кой приближава към най-светия сред светите? — попита единият и сложи ръката си върху дръжката на сабята си.

— Вестоносец — важно отговори Белгарат. — Нося съобщение на учителя от първосвещеника на Рак Госка. — И вдигна навития на руло пергамент над главата си:

— Приближи се, вестоносецо.

— Да се слави името на ученика на бога на дракона — каза Белгарат високо и се спусна по стълбите, съпровождан от Барак и Мандорален. — Ето, изпълнявам възложената ми задача — заяви вълшебникът и подаде пергамента.

Единият пазач посегна да го вземе, ала Барак хвана ръката му в огромния си юмрук, а с другата си ръка го стисна за гърлото.

Другият кролим посегна към сабята си, ала изведнъж изпъшка и се преви одве — Мандорален бе забил острия си като игла кинжал в търбуха му. Съсредоточен като самата смърт, рицарят завъртя дръжката на оръжието, натискайки острието дълбоко в тялото на кролима. Пазачът потрепера и се свлече на пода.

Огромните рамене на Барак се напрегнаха, чу се хрущене и първият кролим се отпусна в смъртоносната му хватка.

— Хм, малко ми поолекна — измърмори Барак и пусна безжизнения труп.

— Ти и Мандорален останете тук — каза им Белгарат. — Не искам никой да ме безпокои, след като вляза. Другите елате с мен.

— Ясно де — каза Барак. — Ами тези двамата?

— Махни ги, Релг — заповяда вълшебникът.

Силк бързо се обърна към стената. Релг пристъпи напред, коленичи между двата трупа и ги натисна с двете си ръце. Разнесе се тихо, глухо приплъзване и телата започнаха да потъват в каменния под.

— Един крак още стърчи, Релг — отбеляза Барак.

— Моля те, недей — изохка Силк.

Белгарат дълбоко пое дъх и хвана желязната дръжка на вратата.

— Добре — тихо каза той. — Времето дойде.

И решително отвори вратата.

ГЛАВА 27

Зад черната врата бе струпано неизмеримо богатство. Лъскави жълтици — безчет, безброй — бяха изсипани на купчини по пода; небрежно разпилени сред монетите блестяха пръстени, гривни, верижки и корони. Кървавочервени златни слитъци от ангаракско злато бяха подредени край стените, между тях се виждаха отворени сандъци, препълнени с диаманти с големината на юмрук, които искряха като лед. В средата на стаята имаше голяма маса, отрупана с рубини, сапфири и смарагди, големи колкото яйца. Нанизи от перли — розови, розово-сиви и дори черни, придържаха алените завеси покрай стените.

Белгарат пристъпваше като дебнещо животно. Възрастта изобщо не му личеше. Очите му виждаха всичко. Той не обърна никакво внимание на богатствата, прекоси покрития с меки килими под и влезе в следващата стая. Тя бе пълна със свитъци и книги. Масите бяха отрупани с различни стъклени апарати за химически експерименти и странни машини от месинг и желязо, целите от зъбци, колела, скрипци и вериги.

В третата стая имаше масивен златен трон, зад който бяха окачени завеси от черно кадифе. Върху облегалката на трона бе преметната хермелинова наметка, а на седалката бяха оставени скиптър и тежка златна корона. Вградени в пода камъни очертаваха географска карта и доколкото Гарион можеше да прецени, това беше картата на целия свят.

— Що за място е това? — прошепна Дурник със страхопочитание.

— Ктучик се забавлява тук — отвърна леля Поул с отвращение. — Има много пороци и обича да си ги подрежда.

— Не е тук — измърмори Белгарат. — Хайде да отидем на следващото ниво.

Следващата стая беше пълна с ужаси. В средата й имаше уред за измъчване, по стените висяха камшици и железни бухалки. Ужасни инструменти от бляскава стомана лежаха педантично наредени на една маса до стената — куки, шипове и ужасни триони, по чиито зъби все още имаше парчета кости и плът. Цялата стая вонеше на кръв.

— Вървете със Силк, татко — каза леля Поул. — В другите стаи сигурно има неща, които Гарион, Дурник и Релг не бива да виждат.

Белгарат кимна и двамата със Силк излязоха през една врата. След малко се върнаха през друга. На драснианеца, изглежда, му беше прилошало.

— Тоя Ктучик практикува някои доста екзотични извращения — отбеляза той и потрепера.

Лицето на Белгарат беше студено.

— Продължаваме към върха — тихо каза вълшебникът. — Той е на най-горното ниво. Мислех си, че е там, ала трябваше да съм сигурен.

Когато приближиха върха, Гарион почувства особена топлина в цялото си тяло. Като че ли някаква безкрайна песен го привличаше напред. Белегът върху дланта на дясната му ръка започна да го изгаря с топлината си.

В първата стая на последното ниво имаше олтар от черен камък. От стената над него, потънал в зли мисли, се взираше стоманеният образ на Торак. Дълъг крив нож, покрит със засъхнала кръв, лежеше на олтара, кървави петна бяха попили дълбоко в порите на скалата. Сега Белгарат се движеше бързо, лицето му беше напрегнато, стъпките му бяха придобили котешка гъвкавост. Вълшебникът погледна през една открехната врата зад олтара, поклати глава и отиде до съседната врата. Докосна я леко, после кимна доволно и се засмя.

— Тука е! Колко дълго чаках този миг!

— Не се бави, татко — нетърпеливо каза лепя Поул. Очите й светеха със стоманен блясък, белият кичур над челото й искреше като скреж.

— Не искам да се намесваш, когато влезем, Поул — напомни й той. — И ти също, Гарион. Това е двубой между Ктучик и мен.

— Добре, татко — отвърна леля Поул.

Белгарат отвори вратата и влязоха. Стаята беше обикновена, почти празна. Върху каменния под нямаше килими, кръглите прозорци, обърнати към тъмнината, не бяха покрити със завеси. Прости свещи горяха върху свещници, закрепени по стените, а в средата имаше най-обикновена маса, наведен напред, с гръб към вратата, до масата седеше мъж в черна одежда с качулка и се взираше в желязно ковчеже. Гарион почувства как цялото му тяло започна да пулсира в отговор на онова, което се намираше в ковчежето, и песента, която звучеше в ума му, го изпълни изцяло.

Малко момче с тъмноруса коса стоеше до масата и също се взираше в ковчежето. Беше със зацапана ленена риза и мръсни обувки. От него се излъчваше сладостна невинност, която вълнуваше сърцето. Очите му бяха сини, големи, доверчиви — то беше най-красивото дете, което Гарион беше виждал.

— Какво те задържа толкова много, Белгарат? — Попита мъжът край масата, без дори да си даде труд да се обръща. Гласът му прозвуча сухо. Той затвори ковчежето с тихо изщракване. — Вече почти бях започнал да се тревожа за теб.

— Забавиха ме няколко незначителни неща, Ктучик — отговори Белгарат. — Надявам се, че не съм те накарал да ме чакаш прекалено дълго.

— Не си. Имах друга работа. Влезте. Влизайте всички.

Ктучик се обърна да ги погледне. Косата и брадата му бяха много дълги, жълтеникавобели. Лицето му беше покрито с дълбоки бръчки, хлътналите му очи проблясваха. Лицето му бе изпълнено с древна, дълбока злоба. Жестокостта и високомерието бяха заличили всяка следа от почтеност и човечност, ужасяващият егоизъм го беше изкривил във вечна подигравателно-презрителна гримаса. Очите му се преместиха към леля Поул.

— О, Поулгара! — Той се поклони подигравателно. — Както винаги прекрасна. Значи най-после дойде, за да се подчиниш на волята на моя господар? — Похотливата му усмивка беше противна…

— Не, Ктучик — отговори студено тя. — Дойдох, за да видя как ще възтържествува справедливостта.

— Справедливост ли? — изсмя се презрително той. — Такова нещо не съществува, Поулгара. Силните правят каквото искат, слабите се подчиняват. Моят господар ме научи на това.

— А осакатеното му лице не те ли научи на нещо друго?

Лицето на първожреца потъмня за миг, ала той овладя моментното си раздразнение.

— Би трябвало да ви предложа да поседнете и храна и напитки да се освежите — продължи той със същия сух глас. — Ала се страхувам, че няма да останете толкова дълго. — Очите му огледаха всички от групата, спирайки се внимателно на всеки един. — Струва ми се, че компанията ти е понамаляла, Белгарат — отбеляза Ктучик. — Да не си изгубил някой по пътя?

— Всички са добре, Ктучик — увери го Белгарат. — Убеден съм, че ще ти бъдат благодарни за загрижеността.

— Всичките ли? — провлечено изрече Ктучик. — Виждам Ловкия крадец и Човека с двата живота, виждам и Слепеца, ала останалите ги няма. Къде е Ужасната мечка, къде е Рицаря закрилник? Ами Повелителя на конете и Стрелеца къде са? Ами дамите? Къде са те — Кралицата на света и Майката на Загиналия народ?

— Всички са добре, Ктучик — отговори Белгарат. — Всички са добре.

— Невероятно. Бях сигурен, че си изгубил поне един или двама. Възхищавам се на предаността ти към делото, старче — да запазиш непокътнато през всичките тези хилядолетия едно пророчество, което щеше да се сгромоляса с гръм и трясък, ако един-единствен предшественик бе умрял в подходящия момент. — За миг очите му станаха унесени. — А — каза той, — разбирам. Оставил си ги долу да пазят. Не беше необходимо, Белгарат. Заповядал съм да не ни безпокоят.

После очите на първожреца се спряха върху Гарион.

— Белгарион — изрече почти учтиво той. Въпреки песента, продължаваща тържествено да звучи във вените му, Гарион почувства смразяващ студ, когато го докосна злата сила от ума на първожреца. — По-млад си, отколкото очаквах.

Гарион предизвикателно се взря в него и съсредоточи волята си, за да е готов за всякакъв изненадващ ход от страна на стареца.

— Нима ще изправиш волята си срещу моята, Белгарион? — Ктучик като че ли се забавляваше. — Вярно, ти изгори Чамдар, но той беше глупак. Ще откриеш, че с мен ще ти е малко по-трудно. Кажи ми, изпита ли удоволствие, когато го направи?

— Не — отвърна Гарион, все още поддържайки готовността си за схватка.

— След време ще се научиш как да се наслаждаваш на тези неща — изрече Ктучик със зла усмивка. — Да наблюдаваш как врагът ти се гърчи и надава писъци, притиснат в хватката на твоя ум, е едно от най-сладките удоволствия на властта. — После той отново погледна Белгарат и попита насмешливо: — Значи най-накрая дойде да ме унищожиш?

— Щом настояваш да го кажа — да. Очаквам този миг от много време, Ктучик.

— Нима? Ние с тебе много си приличаме, Белгарат. Очаквах с почти същото нетърпение тази среща, както и ти. Да, ние много си приличаме. При по-други условия дори можеше да бъдем приятели.

— Съмнявам се. Аз съм обикновен човек и някои от твоите развлечения са твърде изтънчени за вкуса ми.

— Спести ми тези глупости, моля те. Знаеш много добре, че и за двама ни не съществуват никакви ограничения.

— Може би. Но аз предпочитам да подбирам приятелите си малко по-внимателно.

— Ставаш отегчителен, Белгарат. Кажи на другите да дойдат по-близо. — Ктучик язвително повдигна вежда. — Не искаш ли те да гледат, докато ме унищожаваш? Само си помисли колко сладък вкус ще има възхищението им после.

— Добре им е там, където са — каза Белгарат.

— Не бъди досаден. Не би ми отнел възможността да изразя почитта си към Кралицата на света, нали? — Гласът на Ктучик беше подигравателен. — Копнея да зърна финото й съвършенство преди да ме убиеш.

— Съмнявам се, че би проявила интерес към теб, Ктучик. Но ще й предам твоите почитания.

— Настоявам, Белгарат. Просто една малка молба, която лесно можеш да задоволиш. Ако не я повикаш ти, ще го сторя аз.

Очите на Белгарат се свиха, после той изведнъж се разсмя.

— Значи това било — тихо изрече вълшебникът. — Чудех се защо ни позволи да стигнем дотук толкова лесно.

— Всъщност това сега няма никакво значение — почти измърка Ктучик. — Ти направи последната си грешка, старче. Доведе я в Рак Ктхол, а всичко, от което имах нужда, беше единствено това. Твоето пророчество умира тук и сега, Белгарат — и се надявам, че и ти ще умреш с него. — Очите на първожреца триумфално заблестяха и Гарион почувства как злата сила в ума на Ктучик страшно се насочва навън, водена от ужасна цел.

Белгарат размени бърз поглед с леля Поул и лукаво намигна.

Очите на Ктучик изведнъж се разшириха — умът му бе прелетял в по-долните нива на мрачната му кула и бе открил, че са празни.

— Къде е тя? — диво попита той. Гласът му се извиси до писък.

— Принцесата нямаше възможност да дойде с нас — любезно отговори Белгарат. — Ала ти изпраща извиненията си.

— Лъжеш, Белгарат! Не би посмял да я изоставиш. Няма място в света, където животът й би бил в безопасност.

— Дори и в пещерите на Улго?

Лицето на Ктучик побеля.

— Улго ли?

— Ох, Ктучик. — Белгарат поклати глава с престорено съжаление. — Боя се, че си допуснал сериозна грешка. Планът ти не беше лош, но защо не ти хрумна да провериш дали принцесата наистина е с нас, преди да ни допуснеш толкова близо до себе си?

— Един от останалите също ще свърши работа — увери го Ктучик с пламнали от ярост очи.

— Няма — засмя се Белгарат. — Те са недостъпни за силата ти. Единственият уязвим е Се’недра, ала тя е в Пролгу — под закрилата на самия УЛ. Можеш да опиташ да стигнеш и там, ала не бих те посъветвал да го направиш.

— Проклет бъди, Белгарат!

— Защо просто не ми дадеш Кълбото, Ктучик? — каза Белгарат. — знаеш, че ако потрябва, мога да го взема и насила.

Ктучик стисна зъби, овладя се и каза:

— Хайде да не избързваме, Белгарат. Какво ще спечелим, ако взаимно се унищожим? Ктхраг Яска ни принадлежи. Бихме могли да си поделим света.

— Не искам половината свят, Ктучик.

— Значи го искаш целия? — По лицето на Ктучик се плъзна разбираща усмивка. — И аз исках това — в самото начало, — но бих се съгласил да взема и половината.

— Всъщност аз не искам нищо от света.

Изражението на Ктучик стана отчаяно.

— А какво искаш, Белгарат?

— Кълбото — неумолимо отговори вълшебникът. — Дай ми го, Ктучик.

— Защо не обединим силите си и с помощта на Кълбото не унищожим Зедар?

— И защо да го правим?

— Ти го мразиш толкова, колкото и аз. Той предаде твоя учител и ти открадна Ктхраг Яска.

— Той предаде себе си, Ктучик, и смятам, че понякога тази мисъл не му дава мира. Но планът му да открадне Кълбото беше умен. — Белгарат замислено погледна малкото момче, което стоеше до масата, вперило очи в желязното ковчеже. — Чудя се къде ли е намерил това дете — бавно изрече той. — Невинността и чистотата не са точно едно и също нещо, разбира се, ала са много близки. На Зедар му е струвало много усилия да отгледа това напълно невинно дете. Само като си помисля за всичките недостатъци, които е трябвало да потиска…

Малкото русокосо момче, сякаш усетило, че приказват за него, погледна към двамата старци. Очите му бяха изпълнени с безкрайно доверие.

— Всичко се свежда до факта, че Ктхраг Яска — Кълбото — продължава да е в моите ръце — каза Ктучик, облегна се назад и сложи ръката си върху ковчежето. — Ако се опиташ да ми го вземеш, ще се бия с тебе. Никой от двама ни не знае със сигурност какъв ще бъде изходът от този двубой. Защо да рискуваме?

— Каква полза имаш ти от Кълбото? — сви рамене Белгарат — Дори ако то се подчини на волята ти — какво ще сториш? Нима ще събудиш Торак, за да му го предадеш?

— Бих могъл да помисля и за това. Но Торак спи от отдавна и светът се развива твърде добре без него. Струва ми се, че все още няма смисъл да го тревожим.

— Което означава, че Кълбото ще остане в твои ръце, така ли?

— Все някой трябва да го държи в ръцете си — каза Ктучик. — Защо да не съм аз?

Седеше все така отпуснат на стола и по нищо не личеше, че ще нанесе първия си удар. Но го нанесе.

Ударът дойде мълниеносно. Не приличаше на надигаща се вълна, а на блестящо острие и звукът, който се разнесе след него, беше не познатото бучене в ума, а гръмотевичен грохот. Гарион разбра, че ако нападението беше насочено срещу него, щеше да го убие. Ала не момъкът беше мишената. Цялата сила на удара се изсипа срещу Белгарат. В един ужасен миг Гарион видя дядо си потънал в грозна сянка — по-черна от самата нощ. След това сянката се пръсна като счупена чаша от фин кристал, разпилявайки късове мрак. Белгарат все още стоеше гордо изправен срещу стария си враг.

— Това ли е най-доброто, което можеш да направиш, Ктучик? — попита той и нанесе ответен удар.

Изпепеляваща синя светлина изведнъж заобиколи кролима, затвори го отвсякъде, смазвайки го със силата си. Столът, на който седеше първожрецът, се пръсна на трески, сякаш върху него бе паднала огромна тежест. Ктучик се сгромоляса на пода и започна да отблъсква с ръце горещото синьо сияние. После стана, олюля се и започна да бълва пламъци. В един изпълнен с ужас миг Гарион си спомни Ашарак, който бе изгорял в Леса на дриадите — ала Белгарат отпъди пламъците. И макар винаги да бе твърдял, че Волята и Думата нямали нужда от жест, сега вдигна ръка и запрати срещу Ктучик страшна светкавица.

Вълшебникът и магьосникът стояха един срещу друг в средата на стаята, заобиколени от ослепителни светлини и вълни от пламък и мрак. Умът на Гарион се вцепени. Момъкът долавяше, че схватката им е видима само отчасти — те си разменяха удари, които очите му не можеха да доловят, които умът му дори не можеше да си представи, а въздухът пращеше и съскаше. Странни образи се появяваха и изчезваха, потрепвайки отвъд последните предели на видимото — огромни лица, грамадни ръце и неща, чиито имена Гарион не знаеше. Самата кула се разтрепери, когато двамата старци разкъсаха обвивката на реалността, за да сграбчат оръжията на въображението и измамата.

Без да се замисля, Гарион започна да съсредоточава волята си, събирайки цялата сила на ума си. Ала трябваше да спре. Мощта на нанесените удари се насочваше с грохот срещу него и останалите. Забравили всякаква мисъл, погълнати от омраза един към друг, Белгарат и Ктучик бяха освободили могъщи сили, които можеха да убият всички в стаята.

— Гарион! Не се намесвай! — викна леля Поул толкова сурово, че той се запита дали наистина гласът е нейният. — Те са на границата на допустимото. Ако се включиш, ще унищожиш и двамата. — Тя махна с ръка към останалите с рязък жест. — Отдръпнете се — всички, всички! Въздухът около тях е жив.

Изпълнени със страх, мъжете отстъпиха към стената. Разстоянието между вълшебника и магьосника вече беше само една крачка. Очите им пламтяха, силата им се мяташе напред-назад на огромни вълни. Въздухът около тях пращеше, дрехите им димяха.

Изведнъж погледът на Гарион попадна върху малкото момче. То стоеше и наблюдаваше битката със спокойни, неразбиращи очи. Нито се взираше изумено, нито потрепваше при ужасните звуци и гледки. Гарион се напрегна — искаше да се хвърли напред и да измъкне детето на сигурно място, ала в този момент малкото момче се обърна към масата и съвсем спокойно премина през внезапно появилата се стена от зелен пламък, който изригна пред него. Стигна до масата, изправи се на пръсти, повдигна капака на желязното ковчеже, на което злорадо се бе наслаждавал Ктучик, и извади един кръгъл полиран сив камък. Гарион отново почувства странната пареща топлина — сега тя беше почти изгаряща — и в ушите му отново зазвуча натрапчивата песен.

И чу как леля Поул ахна.

Стиснал сивия камък в двете си ръце, малкото момче се обърна и тръгна направо към Гарион; очите му бяха изпълнени с доверие. Полираният камък отразяваше проблясващите светлини на ужасната схватка, бушуваща в средата на стаята, ала във вътрешността му имаше и друга светлина — наситен лазурен блясък — сияние, което нито потрепваше, нито се променяше, светло излъчване, което ставаше все по-силно, колкото по-близо идваше момчето до Гарион. Детето спря, вдигна камъка да му го подаде, усмихна се и изрече една-единствена фраза:

— Така трябва.

Моментна представа изпълни ума на Гарион — образ на ужасен страх. Той знаеше, че гледа направо в ума на Ктучик. В ума на Ктучик имаше картина — картина, изобразяваща как Гарион държи сияещия камък в ръка и тази картина ужасяваше кролима. Гарион усети как вълни от страх се разливат към него самия. Хладнокръвно и много бавно момъкът вдигна дясната си ръка към камъка, който му подаваше детето. Белегът върху дланта му копнееше да докосне сивото блестящо кълбо, песента в ума му се засили до могъщо кресчендо. И докато протягаше ръката си, почувства внезапната, лишена от мисли, животинска паника, обземаща Ктучик.

— Изчезни! — изкрещя отчаяно кролимът, насочил цялата си ужасна сила към камъка в ръцете на малкото момче.

В един изпълнен с ужас миг мъртва тишина изпълни кулата. Дори лицето на Белгарат, измъчено в ужасната схватка, беше изумено и невярващо.

Синята светлина в сърцето на камъка се сви… а след това отново пламна неудържимо.

Ктучик, обзет от неописуем ужас, стоеше неподвижен, с разчорлена коса и брада, с отворена уста.

— Не исках да кажа това! — изхленчи той. — Не, не… аз…

Ала нова, още, по-изумителна сила вече беше навлязла в кръглата стая. Силата не излъчваше светлина, нито се опита да проникне в ума на Гарион. Тя по-скоро сякаш се стремеше да измъкне нещо навън, притегляйки Гарион, след което обгърна ужасения Ктучик от всички страни.

Първосвещеникът на кролимите изпищя, после започна да се разширява, след това се сви, след това отново стана огромен. По лицето му се появиха пукнатини, сякаш внезапно се беше превърнал в камък — и камъкът започна да се разпада под напора на ужасната сила, която клокочеше у него. Във вътрешността на тези отблъскващи пукнатини нямаше плът, кръв и кости, а лумнала в пламъци енергия. Ктучик започна да свети, все по-ярко и по-ярко.

— Помогнете ми! — изрева пронизително първожрецът и с дълъг отчайващ писък завърши последната си дума: — Неее!

После със страшен тътнещ звук ученикът на Торак се разпадна на парчета и потъна в нищото.

Захвърлен към пода от този ужасен вихър, Гарион се блъсна в стената и падна, като в последния миг хвана малкото момче и го прегърна. Кръглият камък издрънча в стената. Гарион посегна да го улови, ала ръката на леля Поул притисна китката му.

— Не! — каза Поулгара. — Не го докосвай. Това е Кълбото.

Ръката на Гарион замръзна.

Малкото момче се измъкна от прегръдката на момъка, затича след търкалящото се Кълбо, хвана го и засмяно викна:

— Така трябва.

— Какво стана? — измърмори Силк, изправи се бавно и разтърси глава.

— Ктучик причини собствената си гибел — отговори леля Поул и също се изправи. — Опита се да унищожи Кълбото — хвърли бърз поглед към Гарион. — Ела да помогнем на дядо ти.

Белгарат лежеше почти в центъра на експлозията, която бе унищожила Ктучик. Беше зашеметен, с изцъклени очи, с опърлени коси и брада.

— Стани, татко — настойчиво го подкани леля Поул.

Кулата започна да трепери, базалтовият връх, от който бе увиснала, се разлюля. Оглушителен тътен отекна в сърцето на земята. Парчета скала и хоросан заваляха като градушка от стените.

— Къде сте? — изрева отнякъде гласът на Барак.

— Тук, горе — викна Силк.

— Бягайте! — изкрещя Барак. — Кулата се отцепва от скалата. Храмът се сгромолясва. Опитайте отгоре, там има цепнатина.

— Татко! — остро каза леля Поул. — Ставай!

Белгарат неразбиращо се взря в нея.

— Вдигни го — извика тя на дотичалия Барак.

Разнесе се ужасен раздиращ звук и кулата започна да се отцепва от скалата под напора на разтърсваната в конвулсии земя.

— Насам! — викна Релг и посочи задната стена на кулата, където камъните се пукаха и разпадаха на парчета. — Можете ли да пробиете стената? Зад нея има пещера.

Леля Поул бързо вдигна поглед, съсредоточи се върху стената, вдигна показалец и заповяда:

— Избухни!

Каменната стена се разхвърча като стена от слама, блъсната от ураган.

— Откъсва се! — изкрещя Силк и посочи разширяващата се пукнатина между кулата и скалата.

— Скачайте! — изкрещя Барак. — Бързо!

Силк прескочи пукнатината и се обърна да хване Релг, който сляпо го беше последвал напред. Дурник и Мандорален, хванали леля Поул от двете страни, също прескочиха в пещерата. Зловещо скърцащата пукнатина зейна по-широко.

— Скачай, момче! — викна Барак на Гарион и като вдигна все още зашеметения Белгарат, се засили с тежки стъпки към отвора в стената.

„Детето! — извика гласът в ума на Гарион. Вече не звучеше сухо и незаинтересовано. — Спаси детето, иначе всичко, което се случи досега, е безсмислено!“

Гарион ахна. Беше забравил за малкото момче. Обърна се, грабна детето и затича към дупката.

Оттласна се с цялата мощ на мускулите и волята си и прегърнал малкото момче, буквално прелетя над ужасно зейналата пролука.

Детето, стиснало Кълбото на Алдур в ръце, му се усмихна и попита:

— Трябва ли?

Подът на пещерата подскачаше, земята се люлееше, трус след трус отекваха по цялата дължина на базалтовия връх. Огромни късове от стените на Рак Ктхол се откъсваха и прелитаха край отвора на пещерата, проблясвайки в червената светлина на току-що изгрялото слънце.

— Всички ли са тук? — попита Силк и бързо се огледа. После, доволен, че другарите му са в безопасност, добави: — Я по-добре да се дръпнем от отвора. Тук е малко нестабилно.

— Веднага ли тръгваме надолу? — попита Релг леля Поул. — Или да почакаме, докато трусовете престанат?

— По-добре да тръгваме — обади се Барак. — Ей сега ще дойдат мургите.

Леля Поул погледна Белгарат, който все още не беше дошъл на себе си, и каза категорично:

— Тръгваме. Трябва да минем да вземем и робинята от Марагор.

— Тя сигурно вече е умряла — възрази Релг. — Или земетресението я е затрупало.

Леля Поул го изгледа. Погледът й беше твърд като кремък.

Никой жив човек не можеше да издържи този поглед за дълго. Релг сведе очи и начумерено каза:

— Добре де.

После се обърна и ги поведе към тъмните пещери.