Магьосникът

1

За пръв път от

(часове? дни?)

Стрелецът замълча. Известно време гледа към сградата на изток (осветеният от слънцето стъклен дворец изглеждаше като черен силует, обграден от златен ореол). Беше отпуснал лакти на коленете си. После взе мяха с вода, вдигна го над главата си, отвори уста и го наклони.

Адамовата му ябълка подскачаше нагоре-надолу, докато преглъщаше. Водата се стичаше по набръчканото му чело и заливаше затворените му клепачи. Събираше се в триъгълната вдлъбнатина в основата на гръдната му кост и изтичаше назад по раменете му, мокреше косата му и я правеше по-тъмна.

Най-сетне остави мяха и остана да лежи със затворени очи и разперени над главата ръце, като човек, който се предава. От мокрото му лице на тънки струйки се вдигаше пара.

— Аххх! — промърмори.

— По-добре ли си? — попита Еди.

Клепачите на Стрелеца се повдигнаха и разкриха потъмнелите му сини очи.

— Да. Не знам как е възможно след този разказ, но е така!

— Някой психолог сигурно би ти го обяснил — каза Сузана, — но се съмнявам, че ще го изслушаш. — Сплете ръце зад гърба си, протегна се и потръпна… но потръпването беше рефлективно. Схващането и болката, които очакваше, липсваха и макар че гръбнакът й изпука, тя не чу изщракването, което очакваше.

— Ясно ми е едно — намеси се Еди, — трябваше да се изповядаш, за да ти олекне. Колко време сме стояли тук, Роланд?

— Само една нощ.

— И духовете направиха това в една единствена нощ — каза сънено Джейк. Ко седеше до него и го наблюдаваше с ясните си златисти очи.

Роланд седна, избърса лицето си с носната си кърпа и погледна Джейк:

— Какво каза?

— Цитирах един автор на име Чарлз Дикенс. Книгата е наречена „Коледна песен“. Всичко в една нощ, а?

— Имаш ли усещането, че е било по-дълго?

Джейк поклати глава. Чувстваше се общо взето по начина, по който се събуждаше сутрин — дори по-добре от някои утрини. Трябваше да се изпишка, но зъбите му не бяха покрити с мъх или нещо подобно.

— Еди, Сузана, как сте?

— Добре съм — отвърна младата жена. — По-добре, отколкото бих се чувствала, ако бях стояла будна цяла нощ.

Еди отбеляза:

— Това ми напомня за времето, когато се друсах.

— Не е ли така с всичко? — сухо го попита Роланд.

— Не, това е забавно. Направо е супер. Когато следващият влак полудее, ти ще му задаваш глупави въпроси. Знаеш ли, когато непрекъснато се дрогираш, започваш да свикваш и сутрин главата те боли, носът ти е запушен, сърцето ти прескача, гърбът ти е схванат… Запомни от мен, че за да определиш качеството на дрогата, е достатъчно да прецениш как се чувстваш на следващата сутрин. Във всеки случай се свиква — аз поне свикнах — и когато пропуснеш да вземеш дозата си, се събуждаш, седиш си на ръба на леглото и се питаш: „Какво, мътните да ме вземат, не ми е наред? Да не съм болен? Чувствам се странно. Дали пък не съм получил инсулт?“

Джейк се засмя, сетне притисна с длан устните си така яростно, сякаш искаше не само да заглуши звука, но и да го преглътне.

— Извинявай — каза. — Накара ме да си спомня за татко.

— И той ли се е друсал? — попита Еди. — Както и да е, очаквах да съм изтощен, да не мога да ходя… но мисля, че щом се изпикая, ще се почувствам по-добре.

— А нещо за хапване? — попита Роланд. Усмивката на Еди помръкна.

— Не — промълви. — Този разказ уби апетита ми.

2

Еди занесе Сузана зад храстите, за да се облекчи. Джейк се скри сред брезичките. Роланд заяви, че не бил толкова срамежлив и вдигна вежди, когато нюйоркските му приятели се засмяха.

Сузана не се смееше, когато излезе от храстите. Лицето й беше окъпано в сълзи. Еди не я попита нищо, той знаеше. Бореше се със същите чувства. Вдигна я нежно на ръце и тя притисна глава към врата му. Останаха така известно време.

— Чарю трий! — каза тя накрая, произнасяйки го досущ като Роланд. После вдигна глава, избърса сълзите си и продължи: — Да преживееш…

— Да преживееш всичко това… И то на четиринадесет години!

— Да… Но донякъде съм облекчен.

— Облекчен ли? Защо?

— Смятах, че той ще сподели как я е убил собственоръчно. В името на проклетата Кула.

Сузана го погледна право в очите:

— Но той мисли, че точно това е направил. Нима не си разбрал?

3

Когато се събраха отново и видяха приготвената храна, всички решиха, че все пак ще хапнат малко. Роланд раздаде последните ролца („Може би по-късно днес ще спрем в най-близкия БУМ-БУМ-БУРГЕР и ще видим какво предлагат за изгнаници като нас“ — помисли си Еди). Самият Роланд не докосна храната. На лицето му бе изписана скръб, която го караше да изглежда едновременно стар и изгубен. Това натъжи Еди, но не успя да измисли с какво да му помогне.

Джейк, който беше запазил детинската си наивност, отиде до Роланд, коленичи до него и го прегърна.

— Съжалявам, че си изгубил любимата си.

Лицето на Стрелеца се изопна и за момент Еди си помисли, че той ще изгуби самообладание. Отдавна не го бяха прегръщали, беше забравил що е нежност.

След миг Роланд се успокои, дори посегна към храната.

Сузана стисна ръката на младежа и едва чуто промълви:

— Не мога да повярвам, че е изминала само една нощ.

— Разказването на приказки променя времето. Поне в моя свят — намеси се Роланд и се усмихна. Усмивката го направи почти красив. Като го гледаше, Еди си обясни как навремето едно момиче се бе влюбило в него. Тогава е бил висок и слаб, но може би не толкова грозен — по времето, когато Кулата още не го е била обсебила.

— Мисля, че това се случва във всички светове — каза Сузана. — Мога ли да те попитам това-онова, преди да потеглим?

— Казвай.

— Какво се случи с теб? Колко време те е… нямало?

— Бях изчезнал, права си. Пътувах. Скитах, Не точно в Дъгата на Маерлин, всъщност… не мисля, че някога бих могъл да се върна от там, ако бях влязъл вътре, докато бях още… болен… но всеки си има магическо кълбо, разбира се. Тук! — Той докосна челото си. — Скрих се в съзнанието си, докато приятелите ми ме отвеждаха на изток. Започнах да се чувствам по-добре, малко по малко. Но кълбото не пожела да ми предскаже бъдещето… докато не видях стените на замъка и кулите на града. Ако се беше пробудило по-рано… — Той сви рамене. — Ако се беше пробудило преди да започна да си възвръщам здравия разум, не мисля, че щяхме да сме тук сега. Защото всеки свят — дори и онзи розовият със стъклено небе — е за предпочитане, щом Сюзан вече я няма. Предполагам, че силата, която даваше живот на кълбото, го знаеше. И изчака.

— Но когато тя отново засия, ти разказа останалото — каза Джейк. — Трябва да е така. Разказала ти е нещата, които не си могъл да видиш сам.

— Да. Знам доста голяма част от това, което се случи, защото го видях в топката.

— Каза ни веднъж, че Джон Фарсън искал да ти набие главата на кол, — намеси се Еди, — защото си откраднал нещо от него. Нещо, което му било много скъпо. Ставаше дума за топката, нали?

— Да. Беше повече от бесен, когато откри какво се е случило.

— И колко пъти точно тя заблестя за теб? — попита Сузана.

— И какво стана след това с нея? — добави Джейк.

— Гледах в нея три пъти, след като напуснахме баронството Меджис — каза Роланд. — Първия беше в нощта преди да пристигнем у дома в Гилеад. Тогава пътувах в нея най-дълго и тя ми показа онова, което ви разказах сега. Показа ми тези неща не за да ме учи или облекчава, а за да наранява и осакатява. Всички части от Дъгата на Магьосника са зли. Болката ги подхранва по някакъв начин. Беше изчакала, докато стана достатъчно силен да издържа… и тогава ми показа всичко, които бях пропуснал в глупашкия си самодоволен живот. Моята любовна омая. Моята самовлюбена, смъртоносна убеденост.

— Роланд, недей! — възкликна Сузана. — Не й позволявай да те наранява още повече.

— Но е така! И винаги ще е така! Няма значение. Вече няма значение — тази история е разказана до край. Втория път, когато надникнах в топката — когато влязох в топката — беше три дни, след като се прибрахме у дома. Майка ми не беше вкъщи, въпреки че имаше задължения тази вечер. Беше отишла в Дебария — нещо като убежище за жени — да чака и да се моли за завръщането ми. Мартин също отсъстваше. Беше в Кресия, при Фарсън.

— Топката — напомни му Еди. — Беше ли я получил баща ти вече?

— Не-е — каза Роланд. Погледна към ръцете си и по лицето му се надигна слаба червенина. — Не му я дадох в началото. Открих, че е… трудно да го сторя.

— Обзалагам се — промълви Сузана. — Така реагира всеки, който поне веднъж е надникнал в проклетото нещо.

— Мисля, че наистина си бил в купонджийско настроение — обади се Еди.

Роланд печално се усмихна, все още загледан в ръцете си:

— Около четири Кътбърт и Алан дойдоха в стаята ми. Представлявахме неописуема картина — обрулени от вятъра, с празни погледи, ръцете ни бяха покрити със заздравяващи рани и белези от катеренето ни по стената на каньона, отслабнали бяхме като скелети. Дори Алан, който винаги е бил пълничък, направо изчезваше, ако се обърнеше в профил… Поставиха ме пред свършен факт. Бяха запазили тайната на топката до този момент — отчасти от уважение към мен, отчасти заради загубата, която бях преживял, казаха ми и аз им повярвах, — но не искаха да пазят тайната след празненството. Ако не я предадях доброволно, щяха да оставят на бащите ни да решават. Бяха ужасно възбудени, особено Кътбърт, но бяха решени на всичко. Обещах им, че ще я дам на баща ми преди банкета — преди майка ми да пристигне с каретата от Дебария. Те трябваше да дойдат по-рано и да се убедят, че съм изпълнил обещанието си. Кътбърт се опита да се измъкне и каза, че не е необходимо, но разбира се, беше нужно…

— Да-а — промърмори Еди. Прекрасно разбираше тази част от историята. — Можеш да изхвърлиш боклука и сам, но е много по-лесно да го сториш, ако с теб има някой.

— Алан, поне той знаеше, че за мен ще е по-добре — по-лесно, — ако не трябва да предавам топката самичък. Срита Кътбърт и каза, че ще бъдат там. И бяха. И аз я предадох, макар че никак не ми се искаше. Баща ми пребледня като платно щом погледна в торбата и видя какво има там, извини се и я отнесе. Когато се върна, вдигна чашата си с вино и започна да говори за приключенията ни в Меджис така, сякаш нищо не се е случило.

— Но в промеждутъка, след като приятелите ти са говорили с теб и преди да я предадеш, ти си погледнал в нея — намеси се Джейк. — Влязъл си вътре. Пътувал си там. Какво ти е показала този път?

— Отново Кулата — отговори Роланд. — И пътешествието ни към нея. Видях също падането на Гилеад и триумфът на Добрия. Бяхме отложили тези събития с близо двадесет месеца, като взривихме танкерите и нефтените кули. Не можех да направя нищо повече… но топката ми показа друго събитие, в което можех да се намеся. Видях един нож. Острието беше намазано със силна отрова, донесена от далечното кралство от Средния свят на име Гарлан. Отровата беше толкова силна, че дори най-лекото одраскване би могло да предизвика почти мигновена смърт. Един уличен певец — в действителност най-големият племенник на Джон Фарсън — беше донесъл ножа. Човекът, на когото го даде, беше главният животновъд. Той пък го предаде на убиеца. Баща ми нямаше да види изгрева на слънцето след банкета… — Той мрачно им се усмихна. — Но заради това, което видях в магьосническото кълбо, ножът никога не стигна до ръцете на този, който трябваше да го използва, и в края на седмицата назначиха нов животновъд. Много приятни историйки ви разказвам, нали? Охо, страхотни са.

— Видя ли за кого беше предназначен ножът? — попита Сузана. — Истинският убиец?

— Да!

— А нещо друго? Видя ли още нещо? — попита Джейк. Планът за убийство на бащата на Роланд не му беше особено интересен.

— Да — Роланд се поколеба. — Обувки. Само за минута. Летящи във въздуха обувки. В началото си помислих, че са есенни листа. Но когато разбрах какво са всъщност, изчезнаха и се озовах на леглото, стиснал топката. Баща ми… Както казах, той наистина беше много изненадан, когато погледна в торбата.

„Ти си му казал кой е получил ножа със специалната отрова — помисли си Сузана. — Джийв Касапина или който там е бил, но не си му казал за кого е бил предназначен, нали, захарче? И защо не си? Защото си искал да се погрижиш за това лично?“ Но преди да попита, Еди зададе нов въпрос:

— Обувки ли? Летящи във въздуха? Това означава ли нещо за теб сега?

Роланд поклати глава.

— Разкажи ни какво още си видял — намеси се Сузана. Той я погледна и в очите му имаше толкова болка, че леките й подозрения мигновено се превърнаха във факт. Отклони поглед от него и стисна ръката на Еди.

— Съжалявам, Сузана, но не мога.

— Добре — съгласи се Еди. — Добре де, Роланд, това беше страхотно.

— Отно — добави Ко.

— Видя ли вещицата отново? — попита Джейк.

Доста дълго им се струваше, че Роланд няма да му отговори, но накрая все пак каза:

— Да. Не беше приключила с мен. Както сънищата ми за Сюзан, тя ме преследваше. Беше ме следвала по целия път от Меджис.

— Какво имаш предвид? — попита тихо и с изумление Джейк. — Господи, Роланд, какво искаш да кажеш?

— Не сега! — Той се изправи. — Време е да потегляме на път. — Кимна към сградата, която сияеше пред тях: слънцето тъкмо беше осветило стените й. — Нашият блестящ купол е доста далеч, но мисля, че ще стигнем до него следобед, ако не се помайваме. Не е място, до което бих искал да се приближа след залез слънце, ако мога да го избегна.

— Да не би да си открил какво означава? — попита Сузана.

— Неприятности. Хайде на път!

4

Известно време изтъняването пищеше толкова силно, че дори патроните в ушите им не можеха напълно да заглушат звука — в един момент Сузана си помисли, че носът й ще вземе да се разпадне. Когато погледна към Джейк, видя, че той хълца странно — не както нормалните хора плачат, когато са тъжни, а сякаш синусите му са запушени. Не можеше да прогони от мислите си уличния музикант, когото хлапето беше споменало. „Звучи като хавайска мелодия — повтаряше си тя отново и отново, докато Еди мрачно буташе новата й инвалидна количка, ловко заобикаляйки катастрофиралите коли. — Звучи като хавайска мелодия, нали? Точно като проклета хавайска музика, нали?“

От двете страни на детелината изтъняването обгръщаше магистралата чак до банкета, хвърляйки изкривени, нереални отражения на дървета и комбайни, които сякаш зяпаха минаващите пътници. Сузана откри, че си мисли за изтъняването в Айболт Каньон, пресегнало се алчно през дима да сграбчи хората на Латиго, дърпащо ги навътре (някои са влизали доброволно, като зомбита във филм на ужасите) и след това се сети отново за онзи в Сентрал Парк.

Точно когато си мислеше, че не може да издържи и секунда повече, изтъняването започна да се отдръпва отново и неприятното му пищене полека-лека заглъхна. Сузана извади патроните от ушите си. Пъхна ги в джобчето на количката — ръката й трепереше леко.

— Това беше доста зле — каза Еди. Гласът му звучеше плачливо и носово. Тя се обърна към него и видя, че бузите му са мокри, а очите — зачервени. — Не се тревожи, това е от синусите ми, нищо повече. Гадният звук направо ги съсипа.

— Моите също — каза Сузана.

— Моите синуси са си добре, но главата ме боли — намеси се Джейк. — Роланд, имаш ли още аспирин?

Стрелецът спря, порови се и извади шишенцето.

— Срещна ли отново Клей Рейнолдс? — попита Джейк, след като преглътна хапчетата с вода.

— Не, но знам какво му се е случило. Той събрал банда, някои от тях били дезертьори от армията на Фарсън… и тръгнали да обират банки. По това време в нашия свят крадците и обирджиите нямаше защо много-много да се плашат от стрелците.

— Стрелците са били заети с Фарсън — намеси се Еди.

— Да. Но Рейнолдс и хората му паднали в капана на един умен шериф, който превърнал главната улица на градчето Оукли в стрелбище. Шестима от бандитите били убити на място. Останалите ги обесили. Рейнолдс бил един от тях. Това се случи след по-малко от година, по времето на Широкоземието… — Той замълча и след това отбеляза: — Една от убитите в престрелката била Корал Торин. Тя станала човек на Рейнолдс — яздела и убивала заедно с останалите от бандата.

Запазиха мълчание известно време. В далечината изтъняването пееше безкрайната си песен. Джейк внезапно се хвърли напред към една паркирана каравана. Под чистачката откъм шофьорското място беше оставена бележка. Когато се изправи на пръсти, едва успя да я достигне. Прочете я и се намръщи.

— Какво е написано там? — попита Еди.

Джейк му я подаде. Еди я взе, връчи я на Сузана, която на свой ред я прочете и я прехвърли на Роланд. Той я погледна и поклати глава:

— Мога да разбера само няколко думи — старица, загадъчен човек… Какво точно пише? Прочети ми я.

Джейк взе листчето отново:

— „Старицата от сънищата е в Небраска. Казва се Абигайл.“ — Той спря за момент. — Тук долу е написано: „Загадъчният човек е на запад. Може би във Вегас.“

Джейк погледна към Стрелеца, а листчето трептеше в ръката му. Лицето му беше угрижено. Но Роланд гледаше към двореца, който сияеше насред магистралата — замък, който не е на запад, а на изток, и е светлина, а не мрак.

— На запад — прошепна Роланд. — Загадъчният човек, Тъмната кула, всичко е на запад.

— Небраска също е на запад — колебливо добави Сузана. — Не знам дали има някакво значение тази Абигайл, но…

— Мисля, че тя е част от друга история — каза Роланд.

— Да, но близо до нашата — вметна Еди. — Съседната врата, примерно. Достатъчно, за да сбъркаме захарта със сол… или да почнем да се караме.

— Сигурен съм, че си прав — каза Роланд. — И може би друг път ще имаме работа и със „старицата“, и със „загадъчния човек“… Но днес пътят ни е на изток. Да вървим.

И тръгнаха отново.

5

След малко Джейк попита:

— А Шийми?

Роланд се засмя, отчасти изненадан от въпроса му, отчасти доволен да си спомни:

— Той ни последва. Не му е било лесно и сигурно се е страхувал до смърт на някои места — между Меджис и Гилеад лежат колела и колела необитаеми области, а има и доста разбойници. Но ка е била с него и той пристигна навреме за Края на годината. Той и проклетото му муле.

— Когато тръгнахме да търсим Кулата, Шийми беше с нас. Нещо като талисман. Той… — Роланд млъкна и прехапа устната си, решен да не каже нищо повече.

— Кордилия? — попита Сузана. — Лудата леля?

— Умряла е, преди кладата да догори. Може и да е било сърдечен удар… или мозъчен удар.

— Може би е изпитала ужас от това, което е извършила.

— Може би — съгласи се Роланд. — Да осъзнаеш истината твърде късно е кошмарно. Знам го от опит.

— Там има нещо — каза Джейк и посочи към широк участък от пътя, от който колите бяха разчистени. — Виждате ли?

Роланд виждаше — неговите очи явно забелязваха всичко — но минаха почти петнадесет минути преди Сузана да различи малките черни петна на пътя. Беше почти убедена, че знае какво представляват, въпреки че това беше по-скоро интуиция, отколкото въпрос на зрение. След десет минути вече беше съвсем сигурна.

Бяха обувки. Шест чифта обувки, подредени грижливо на източното платно на магистралата.

1

Стигнаха до обувките късно сутринта. Зад тях, съвсем ясно различим сега, се издигаше стъкленият дворец. Сияеше в нежно зелено, като отражение на лист от лилия върху спокойна вода. На фасадата му блестяха порти, а лекият бриз развяваше червени знамена на кулите му.

Обувките също бяха червени.

Впечатлението на Сузана, че са шест чифта, беше разбираемо, но погрешно — всъщност бяха четири двойки и един комплект от четири тъмночервени ботуша, изработени от мека кожа — очевидно бяха предназначени за четирикракия член на техния ка-тет. Роланд вдигна единия и бръкна в него. Не знаеше колко животинчета по света някога са слагали обувки, но предположи, че едва ли някое изобщо е получавало подплатени с коприна кожени ботушки.

— Бали и Гучи ряпа да ядат! — възкликна Еди. — Това тук е страхотно!

Най-лесно беше да разберат кои са тези на Сузана, не само защото бяха дамски. Всъщност въобще не бяха обувки — бяха пригодени да пасват на остатъците от краката й, които свършваха точно над коленете.

— Погледнете! — изуми се тя, вдигнала едната така, че слънцето да освети стъклените мъниста, с които обувките бяха украсени… ако въобще бяха мъниста. Тя имаше налудничавото чувство, че в действителност са диамантени копчета. — Калъфчета! След толкова години най-сетне се сдобих с калъфчета за бедните ми отрязани крака.

Обувките на Джейк бяха яркочервени — като се изключи цветът, биха изглеждали съвсем на място в училището на Пайпър. Той огледа едната и я обърна. Подметката беше нова-новеничка. Нямаше печат на производителя, но той и не беше очаквал да има. Баща му притежаваше сигурно дузина чифта изискани обувки ръчна изработка. Джейк можеше да разпознае нещо такова, като го види.

Тези на Еди бяха ниски ботуши с високи токове и заострени носове… нещо, което в предишния му живот беше известно като „улични патъци“. Децата от шейсетте — ера, която Одета/Дета/Сузана на косъм беше пропуснала — сигурно биха ги нарекли „стил Бийтълс“.

Тези на Роланд, разбира се, бяха каубойски ботуши. Доста странни при това — с такива човек отива да танцува, а не да пасе кравите: сложни закопчалки, украшения отстрани. Разгледа ги, без да ги докосне, погледна към приятелите си и се намръщи. Те се спогледаха.

Роланд все още споделяше кеф с тях; чувстваше могъщите вълни на мислите им, но не можеше да ги разбере. „Защото това е от техния свят. Те идват от различни времена на света си, но са виждали там неща, които са привични и за тримата.“

— Какво е това? — попита. — Какво означават тези обувки?

— Не мисля, че някой от нас знае със сигурност — каза Сузана.

— Не — съгласи се Джейк. — Това е още една гатанка. — С отвращение се втренчи в странните, кървавочервени обувки. — Още една проклета гатанка.

— Кажи ми каквото знаеш! — Роланд отново погледна към стъкления дворец. Беше на около двайсет километра разстояние, сияеше под слънчевите лъчи като мираж, но беше реален като… е, добре, като обувките. — Моля, кажете ми каквото знаете за тези обувки.

— Аз имам буйки, ти имаш буйки, всички Божии чеда имат буйки — каза Одета.

— Добре — каза Еди. — Обувките са тук. И ти ли си мислиш онова, което и аз?

— Така ми се струва.

— А ти, Джейк?

Вместо да му отговори, Джейк вдигна и другата обувка (Роланд не се съмняваше, че всички обувки, включително тези на Ко, ще са им по мярка) и енергично ги удари една в друга. Това не означаваше нищо за Роланд, но и Еди, и Сузана реагираха мигновено, като се оглеждаха наоколо и се взираха в небето, като че очакваха да се разрази буря. Успокоиха се, след като отново погледнаха към двореца… и един към друг, по този изумителен начин, който караше Роланд да желае от все сърце да ги разтърси, та зъбите им да затракат. Въпреки това изчакваше — понякога това е всичко, което някой може да стори.

— След като си убил Джонас, си гледал в топката! — каза Еди и се обърна към него.

— Да!.

— Пътувал си в топката.

— Да, но не искам да говорим отново за това, то няма никаква връзка с…

— Мисля, че има — каза Еди. — Летял си в розовата буря. Вътре в розовото торнадо. Торнадо е дума, която може да се използва за ураган, нали? Особено когато измисляш гатанка.

— Точно така — намеси се Джейк. Говореше унесено, почти като момче, което бълнува в съня си. — Кога Дороти прелетя над Магьосническата дъга? Когато е била в торнадото.

— Вече не сме в Канзас, захарче — каза Сузана и издаде странен звук, който Роланд прие за смях. — Може и да ти прилича малко, но Канзас никога не е бил… е, знаеш, толкова изтънен.

— Не ви разбирам — прошепна Роланд. Беше му студено и сърцето му биеше твърде бързо. Сега навсякъде имаше изтънявания, не им ли беше казал това? Световете се преливаха един в друг и силата на Кулата отслабваше. Наближаваше денят, когато розата ще бъде смазана под някой булдозер.

— Видял си разни неща по време на полета — каза Еди. — Преди да стигнеш до тъмните земи, които нарече Тъндърклап, ти си видял разни неща. Пианистът Шеб. Който после се е появил в живота ти, нали?

— Да, в Тул.

— И онзи с червената коса…

— Той също. Имаше гарван на име Золтан. Но когато се срещнахме, каза обичайното „Ще съживи и теб, и посевите ми!“ — нещо от този род. Мислех, че съм чул същото по време на полета в розовата буря, но тогава той каза съвсем друго. — Погледна към Сузана. — Видях и количката ти. Старата.

— И вещицата, нали?

— Да. Аз…

С писклив хрип, който напомни на Роланд за Рия, Джейк Чеймбърс изкрещя:

— Ще те хвана, хубавице. И малкото ти кученце също.

Стрелецът се втренчи в него, опитвайки се да не изпищи.

— Само че във филма вещицата не яздеше метла — добави Джейк, — беше се качила на колелото си, онова с кошницата отзад.

— Да, и нямаше жътвени амулети — съгласи се Еди. — А щяха да са хубаво допълнение. Казвам ти, Джейк, когато бях дете, имах кошмари заради смеха й.

— Не, маймуните бяха най-ужасни — обади се Сузана. — Летящите маймуни. Мислех си за тях и тогава се налагаше да се пъхна в леглото при мама и татко. Все още се караха относно това чия е била блестящата идея да ме заведат на този филм, когато заспивах между тях.

— Не ме притесняваше да чукна една в друга обувките — каза Джейк. — Ни най-малко.

Говореше на Сузана и Еди, Роланд все едно не беше с тях.

— Нали не си ги бях обул — добави момчето.

Сузана изглеждаше замислена.

— Знаеш ли какво обичаше да казва баща ми?

— Не… Но имам чувството, че скоро ще разберем — промърмори Еди.

Тя го погледна кисело, след което се обърна към Джейк:

— „Никога не викай бурята, освен ако не искаш да се разрази“ — каза тя. — И това е добър съвет, независимо какво си мисли този господин Глупчо.

— Една точка за теб — Еди се ухили.

— Очка! — каза Ко, имитирайки го перфектно.

— Обяснете ми всичко това — каза меко Роланд. — Ще ви чуя. Ще споделя вашия кеф. И трябва да го направя сега!

2

Разказаха му историята, която почти всяко американско дете от двадесети век знае — за канзаското момиче на име Дороти, което било отнесено от ураган и изоставено със своето кученце в страната на Оз. В магистрала И-70 пък имаше път с жълти павета, който служел горе-долу за тази цел, и там се срещаха вещици — както добри, така и лоши. Имаше и ка-тет, съставен от Дороти, Тото и трима техни приятели, срещнати по пътя. Всеки от тях имал

(и мечка, и рибка, и зайче, и птичка)

някакво желание и точно с Дороти новите приятели на Роланд (и той самият) се отъждествяваха — най-вече: тя искаше да намери пътя към дома си.

— И понеже я посъветвали да тръгне по жълтия път към Оз — каза Джейк, — така и сторила. Срещнала останалите по пътя, горе-долу както ти нас, Роланд…

— Макар че не приличаш много на Джуди Гарланд — вметна Еди.

— … и най-накрая пристигнали. В Оз, в Изумрудения дворец и при онзи, който живеел там. — Погледна към стъкления дворец пред тях, който ставаше все по-зелен под слънчевите лъчи, и след това се обърна към Роланд.

— Да, разбирам. Какъв е бил този Оз? Барон? Или крал?

Тримата отново се спогледаха.

— Това е по-сложно — обясни Джейк. — Той е бил нещо като мошеник…

— Какво е това?

— Лъжец. Само приказки и никакви действия. Но може би най-важното е, че Магьосникът идвал от…

— Магьосник? — прекъсна го Роланд. Стисна рамото на Джейк с осакатената си дясна ръка. — Защо го наричаш така?

— Защото такова е заглавието, сладур! — каза Сузана. — Магьосникът от Оз! — Тя нежно, но здраво го хвана за ръката и я свали от рамото на Джейк. — Нека да го доразкаже. Няма нужда да изцеждаш думите от него.

— Заболя ли те? Джейк, извинявай.

— Не, добре съм — каза момчето. — Не се притеснявай. Дороти и приятелите й имали много приключения преди да открият, че Магьосникът бил мошеник. Не можел да даде на Лъва смелост, на Плашилото мозък или сърце на Тенекиения човек. И най-лошото, не бил способен да върне Дороти в Канзас. Имал балон, но излетял без нея. Не мисля, че е искал да го направи, но така станало.

— Ако съдя по това как ми разказваш историята — замислено каза Роланд, — приятелите на Дороти вече си имали всичко, за което толкова силно са копнеели.

— Това е поуката — съгласи се Еди. — И може би затова децата обичат тази книга. Но Дороти била пленница в Оз, нали разбираш. Тогава се появила Глинда. Глинда Добрата. В знак на благодарност, задето я отървали от две зли вещици, Глинда показала на Дороти как да използва червените си обувки, които тя самата й била подарила.

Еди взе червените обувки, които бяха предназначени за него.

— Глинда казала на Дороти да чукне три пъти токовете на червените обувки. Това щяло да я върне обратно в Канзас. И така станало.

— Как свършва историята?

— Всъщност — каза Джейк, — книгата станала толкова популярна, че авторът написал още поне хиляда истории за Оз…

— Аха — рече Еди. — Всичко освен може би „Наръчник на Глинда за добри дела“.

— … и имаше дори някаква щура версия, наречена „Магът“, в която главните герои са негри…

— Наистина ли? — попита Сузана. Изглеждаше изумена.

— Каква нестандартна концепция!

— … но в случая е важна първата история, нали? — завърши Джейк.

Роланд приклекна и пъхна длани в ботушите, които бяха оставени за него. Вдигна ги, огледа ги и пак ги сложи на земята.

— Дали трябва да си ги сложим, как мислите? Тримата му приятели от Ню Йорк се спогледаха със съмнение. Накрая Сузана заговори от името на всички им:

— Най-добре не сега. Твърде много лоши духове има наоколо.

— Такуро духове! — промърмори под носа си Еди и добави:

— Слушай, най-добре да ги вземем с нас. Ако е казано, че трябва да ги обуваме, мисля, че ще разберем когато му дойде времето. А дотогава смятам, че трябва да внимаваме за мошеници, които поднасят подаръци.

Това накара Джейк да се ухили, точно както Еди предполагаше — понякога една дума или представа засядат в мозъка ти като вирус и просто си стоят там известно време. Утре думата „мошеник“ нямаше да значи нищо за хлапето; днес обаче то щеше да се смее всеки път, като я чуе.

Взеха червените обувки, които бяха оставени за тях на източното платно (Джейк прибра тези на Ко) и отново поеха към сияещия стъклен дворец.

„Оз“ — помисли си Роланд. Порови се в паметта си, но не мислеше, че някога преди е чувал това име, или пък дума от Свещения език, която да звучи по този начин — както чар се беше превърнало в Чарли. И все пак звучеше някак познато — звучеше по-скоро като част от неговия свят, отколкото от този на Джейк, Сузана и Еди.

3

Джейк все очакваше Зеленият дворец да започне да изглежда нормално, когато се приближат до него, също като атракционите в Дисниуърлд, които се превръщат в нормални неща, щом стигнеш до тях — не чак пък обикновени, но нормални, неща, които са част от този свят като спирката на автобуса, пощенската кутия или пейките в парка, неща, които можеш да докоснеш, да напишеш „ДА ГО ДУХАШ“ върху тях, ако си в настроение.

Но това не се случи — нито пък щеше да стане, и когато стигнаха до Зеления дворец, Джейк осъзна нещо друго — това беше най-красивото, най-прекрасно нещо, което някога е виждал през живота си. Приличаше на илюстрация от книжка с приказки, някоя толкова хубава, че някак си е станала истинска. И точно като изтъняването, дворецът пееше… само дето звукът беше много по-тих и не така неприятен.

Бледозелените стени преминаваха в кули, които бяха толкова високи, че сякаш докосваха облаците, носещи се над канзаските равнини. Върху тях стърчаха заострени пилони в изумрудено-зелено, от което се вееха червени знамена. Върху всяко се намираше символът на отвореното око, очертан с жълто.

„Това е знакът на Пурпурния крал — помисли си Джейк. — Всъщност е негов сигул_, а не на Джон Фарсън.“_ Не знаеше как го е разбрал, но беше сигурен.

— Толкова е красиво — промърмори Сузана и когато Джейк погледна към нея, си помисли, че всеки момент тя ще избухне в сълзи. — Но някак си не е приятно. Не е редно. Може и да не е лошо като изтъняването, но…

— Но не е приятно — прекъсна я Еди. — Струва ми се като лоша шега.

— Съмнявам се да е шега — намеси се Роланд. — Мислиш ли, че е копие на мястото, където Дороти и ка-тетът й са срещнали фалшивия магьосник?

Тримата нюйоркчани отново си размениха погледи, като че се консултираха. После Еди се изказа от името на всички им:

— Да. Да, може би. Не е точно като във филма, но ако е извадено от мозъците ни, не би и могло да бъде. Защото сме виждали илюстрациите в книгата на Франк Баум. Съставено е както от илюстрациите…

— … така и от собствените ни представи — довърши Джейк.

— Но е точно този замък — каза Сузана. — Бих рекла, че със сигурност ще се срещнем с Магьосника.

— Обзалагам се — добави Еди. — Защото, защото, защото, защото, заааащоотоо…

— Защото той прави куп чудеса — завършиха в хор Джейк и Сузана, след което се разсмяха, а Роланд само се мръщеше, беше объркан и изглеждаше изоставен.

— Но трябва да ви кажа, момчета — каза Еди, — че ми трябва само още едно чудо, за да откача. Този път завинаги.

4

Когато се приближиха, видяха магистрала № 70 да завършва в леко заоблената външна стена на замъка. Чуваха знамената да плющят на вятъра, наблюдаваха собствените си разкривени отражения, все едно бяха удавници, които вървят по дъното на подводни гробове.

Отвъд стената се виждаше възвишение от по-тъмносиньо стъкло — Джейк свързваше този цвят с бутилчиците, в които се продава мастило за писалки — и мостче с ръждив цвят, свързващо външната стена и възвишението.

Портата на замъка беше едновременно масивна и нереална — изглеждаше така, сякаш кованото желязо се беше превърнало в стъкло. Всяка пръчка беше с различен цвят и цветовете сякаш идваха от вътре, все едно пръчките бяха пълни с газ или течност.

Пътешествениците спряха пред портата. Магистралата не продължаваше зад нея. Видяха вътрешен двор от сребристо стъкло — всъщност грамадно огледало. Облаците плуваха лениво в дълбините му; прелетя отражението на игрива птичка. Слънцето се отразяваше в този стъклен двор и лъчите му танцуваха по стените на зеления замък. В далечния край на двора стената на двореца се издигаше като сияйна зелена скала, насечена от тесни полукръгли прозорци от черно огледално стъкло. Виждаше се също вход с арка, който напомни на Джейк за катедралата „Сейнт Патрик“.

От лявата страна на портата имаше караулка от кремаво стъкло на оранжеви ивици. Вратата на червени райета беше отворена. Помещението с размери на телефонна будка беше празно, въпреки че на пода лежеше нещо, което приличаше на вестник.

Над тъмния правоъгълник на входа се виждаха две чудовища от тъмно виолетово стъкло със заострени езици.

Сега, седмица след Жътвата, по нивите се разхождаха само врани.

В далечината изтъняването пищеше и мърмореше.

— Вижте пръчките на портата! — прошепна Сузана. — Вгледайте се добре.

Джейк се наведе към жълтата пръчка и долепи нос до нея. Отначало не видя нищо, след това зяпна от изумление. Това, което беше помислил за петънца, в действителност бяха някакви създания — живи същества — затворени в решетката, плуващи на малки ята. Приличаха на рибки в аквариум, но бяха и ужасяващо човекоподобни. Като че ли гледаше във вертикално златно море, цял остъклен океан — и оживени митични същества не по-големи от житно зърно плуваха вътре. Миниатюрна жена с рибешка опашка и дълга руса коса се устреми към стъклото, взря се в гигантското момче (очите й бяха разширени, изумени и прекрасни) и изчезна отново.

Джейк внезапно почувства световъртеж и слабост. Затвори очи, докато повдигането отмине, после отново ги отвори и погледна към останалите:

— Божичко! Всичките ли са такива?

— Различни са, струва ми се — каза Еди, който вече беше надникнал в две-три пръчки. Наведе се към пурпурната и бузите му светнаха като в сиянието на старомоден флуороскоп. — Тези тук приличат на птици.

Джейк също погледна и реши, че Еди е прав — в пурпурните дълбини летяха ята от птици, не по-големи от дъждовни капки. Весело се въртяха във вечния сумрак, прелитаха една над друга и една под друга, крилцата им оставяха едва видими сребърни следи от мехурчета.

— Наистина ли са там? — попита изумен Джейк. — Там ли са, Роланд, или просто си ги въобразяваме?

— Не знам. Но знам на какво прилича тази врата.

— Аз също — каза Еди. Огледа сияещите пръчки — колони от светлина и пленен живот. Крилата на портата бяха съставено от по шест пръчки. Онази в центъра — широка и плоска, вместо заоблена, разделяща се на две, когато вратата се отваря — беше черна като бездна, в нея не се движеше нищо.

„О, сигурно не ги виждаш, но там има разни същества, да, разбира се — помисли, си Джейк. — Вътре има живот, ужасен живот, И може би дори има рози. Увехнали.“

— Това е Портата на магьосника — каза Еди. — Всяка пръчка е направена да изглежда като частица от Дъгата на Маерлин. Вижте, ето я и розовата.

Джейк се приведе към нея. Знаеше какво ще види вътре още преди да е погледнал: коне, разбира се. Миниатюрни табуни, галопиращи през странната розова мъгла, която не беше нито светлина, нито течност. Коне, препускащи в търсене на Скат, който никога няма да намерят…

Еди протегна ръце към черната пръчка.

— Недей! — извика Сузана.

Еди не й обърна внимание, но Джейк видя как спира да диша за момент и устните му се стягат, когато притиска ръце около черната пръчка и чака нещо — някаква сила, може би, да му изпрати послание от самата Тъмна кула та чак дотук — да го промени или дори да го порази със светкавица. Когато нищо не се случи, той дълбоко си пое дъх и плахо се усмихна:

— Няма електричество, но… — Дръпна вратата, но тя не поддаде. — Не е и отворено. Виждам къде се разделя по средата, но не мога да я отворя. Ще ми помогнеш ли, Роланд?

Стрелецът тръгна към вратата, но Джейк хвана ръката му и го спря.

— Не се мъчи! Няма да стане.

— Какво да направим?

Вместо да му отговори, Джейк седна пред портата, близо до мястото, където този странен вариант на И-70 свършваше, и започна да нахлузва обувките, които му бяха оставени. Еди го погледа известно време и седна до него, като промърмори:

— Предполагам, че си струва да опитаме. Дори и да се окаже още някое мошеничество.

Джейк се засмя, тръсна глава и стегна връзките на обувките. И двамата с Еди знаеха, че измама няма. Не и този път.

5

— Добре — каза Джейк, когато всички си бяха сложили червените обувки (помисли си, че изглеждат невероятно глупаво, особено тези на Еди). — Ще броя до три и ще чукнем токовете заедно! Ето така! — Той чукна обувките си веднъж, ясно… и вратата потрепери като платно, издувано от силен вятър. Сузана изписка. Последва басов, мелодичен звън откъм Зеления дворец, като че ли самите стени вибрираха.

— Това май ще свърши работа — каза Еди. — Предупреждавам те обаче, че няма да пея „Под дъгата“. Това не влиза в договора ми.

— Дъгата е тук — каза меко Стрелецът, протягайки осакатената си ръка към портата.

Това заличи усмивката от лицето на Еди:

— Да, знам. Малко съм изплашен, Роланд.

— Аз също — каза Стрелецът и наистина бе пребледнял.

— Хайде, захарче — намеси се Сузана. — Брой, преди да съм изгубила търпение.

— Едно… две… три!

Те чукнаха токовете заедно: чук-чук-чук. Този път вратата се разтърси много по-яростно, цветовете на пръчките станаха по-ярки. Последвалият звън беше по-силен, по-мелодичен — звук на кристал, по който чукат с дръжката на нож. Стените отвърнаха с мелодия, която накара Джейк да потрепери, отчасти от удоволствие, отчасти от болка.

Но портите не се отвориха.

— Какво… — започна Еди.

— Сетих се — възкликна Джейк. — Забравихме Ко!

— Исусе Христе! — промърмори Еди. — Напуснах родния своя свят, само за да видя как едно хлапе се опитва да слага обущета на някакъв проклет скунк. Застреляй ме, Роланд, преди да съм откачил.

Роланд не му обърна внимание — наблюдаваше как Джейк седна на земята и извика:

— Ко! Ела тук!

Животинчето се приближи и позволи на момчето да му нахлузи червените кожени ботушки. После Ко ги подуши и очаквателно изгледа Джейк.

Момчето щракна токовете си три пъти, взрян в животинчето, докато го правеше и сякаш забрави за дрънченето на портата и мекия звън на стените на Зеления дворец.

— Сега си ти, Ко!

— Ко!

Животинчето се претърколи по гръб като куче, което се прави на умряло, след това погледна краката си с отвратено изумление.

— Роланд, помогни ми. Ко знае какво трябва да направи, но няма представа как. — Джейк погледна към Еди. — И недейда правиш забавни забележки, става ли?

— Добре. Без коментари, Джейк. Мислиш ли, че Ко трябва да го направи сам този път, или пак ще трябва групово усилие?

— Само той, струва ми се.

— Няма да навреди и ние да чукнем заедно с Мич — каза Сузана.

— С кой Мич? — попита Еди.

— Няма значение. Хайде, Джейк, Роланд. Бройте отново.

Еди хвана предните лапи на Ко, а Роланд внимателно стисна задните му крака. Ко нервно ги погледна — все едно очакваше да го подхвърлят, — но не трепна.

— Едно, две, три!

Джейк и Роланд леко чукнаха предните и задните лапи на Ко една в друга. В същото време щракнаха и токовете на собствените си обувки. Еди и Сузана направиха същото.

Този път се чу дълбоко „бонг“ като стъклен гонг. Черната пръчка в средата на портите не се отвори, а се разпадна, парчета обсидианово стъкло се разхвърчаха във всички посоки. Ко скочи, измъкна се от хватката на Джейк и Роланд и изтича встрани. Седна на прекъснатата бяла линия на магистралата. Ушите му бяха присвити, гледаше към портата и скимтеше.

— Хайде! — каза Роланд. Приближи се до лявото крило и бавно го отвори. Спря в края на огледалния двор — висок, слаб мъж в износени джинси, избеляла риза и невъобразими червени каубойски ботуши. — Нека влезем и видим какво има да ни казва Магьосникът от Оз.

— Ако още е там — каза Еди.

— О, мисля, че е — промърмори Роланд. — Да, убеден съм, че е там.

Тръгна към вътрешната врата и празната караулка до нея. Останалите го последваха.

Ко вървеше последен, препъваше се в червените си ботушки и спираше от време на време да подуши отражението си в огледалната повърхност.

— Ко! — викна на зверчето под себе си и забърза след Джейк.

1

Роланд спря пред караулката, надникна вътре и вдигна онова, което лежеше на пода. Останалите го настигнаха и се скупчиха около него. Предметът приличаше на вестник и точно това си беше, макар и да изглеждаше наистина странно. Не беше КАПИТАЛ ДЖЪРНЪЛ, който се издаваше в Топика, нито пък съдържаше новини за смъртоносна зараза.

Под всичко това стоеше снимка на Роланд, Еди, Сузана и Джейк, които пресичат огледалния двор, сякаш това се беше случило предишния ден, вместо преди няколко минути. Под нея се мъдреше огромно заглавие:

— Това ми харесва — каза Еди и намести револвера на Роланд в кобура, който носеше ниско на хълбока си. — Утеха и подкрепа след дни на объркване. Идва ми като горещо питие в студена нощ.

— Не се страхувайте — обади се Роланд. — Това е шега.

— Не се страхувам — отвърна му Еди, — но това е повече от шегичка. Живял съм с Хенри Дийн достатъчно години и знам кога се мъти заговор да ме подлудят. Помирисвам такива работи отдалеч. — Погледна Роланд с любопитство. — Надявам се, че нямаш нищо против да го кажа, но точно ти си човекът, който е изплашен.

— Ужасен съм — простичко му каза Стрелецът.

2

Арката накара Сузана да се сети за една песен, която беше популярна около десетина години преди тя да бъде измъкната от своя свят и прехвърлена в този на Роланд. „Видях око да зяпа през облака дим зад Зелената врата — гласеше текстът. — Когато казах «Джо ме праща», някой се засмя зад Зелената врата.“ Всъщност тук имаше две врати вместо една и те нямаха шпионки, през които някое око да зяпа. Пък и Сузана не се опита да ползва старата парола, дето Джо я пращал. Все пак се приведе да прочете табелката, — окачена на кръглата дръжка на едната врата. „ЗВЪНЕЦЪТ НЕ РАБОТИ, МОЛЯ ЧУКАЙТЕ!“ пишеше там.

— Не си прави труда — каза тя на Роланд, който беше вдигнал юмрук да изпълни инструкцията от табелката. — Това е от приказката, нищо повече.

Еди дръпна назад количката й, застана пред нея и завъртя едната дръжка. Вратата се отвори с лекота, пантите не изскърцаха. Той пристъпи в помещението, което приличаше на дълбини на сенчест зелен залив, сви ръце на фуния пред устата си и се провикна:

— Хеей.

Гласът му се понесе напред и се върна променен… смален, отекващ, изгубен. Направо умиращ.

— Господи! — възкликна той. — Трябва ли да правим всичко това?

— Да, ако искаме да се върнем към Лъча. — Роланд беше по-блед от всякога, но ги поведе навътре. Джейк помогна на Еди да пренесе количката на Сузана през прага. Малките ботушки на Ко сияеха в мътночервено върху зеления стъклен под. Бяха изминали само десетина крачки, когато вратите се захлопнаха зад тях с трясък, който отекна в дълбините на Зеления дворец.

3

Нямаше преддверие — пред тях се простираше мрачен коридор, който сякаш беше безкраен. Стените излъчваха бледа зелена светлина. „Прилича на коридора във филма — помисли си Джейк, — онзи, където Страхливият лъв се изплаши, когато си настъпи опашката.“

И, добавяйки допълнителна правдоподобност към ситуацията, без която Джейк спокойно можеше да мине, Еди проговори с треперлива (и доста точна) имитация на Бърт Лар:

— Чакайте малко, приятелчета, аз просто си мислювах — аз всъщност не ща толкоз много да виждам Магьосника. По-добре да ви изчакам отвън.

— Я стига! — сряза го остро Джейк.

— Ига — съгласи се Ко. Вървеше плътно до крака на Джейк и предпазливо, въртеше глава насам-натам, докато се движеше. Момчето чуваше само собствените им стъпки… но усещаше нещо: звук, който го нямаше. Беше като да гледаш ветропоказател, на който му трябва само най-лекичък повей, за да се завърти.

— Извинявай! — каза Еди. — Я вижте там.

На около четиридесет метра пред тях зеленият коридор свършваше с тясна зелена врата с изумителна височина — може би имаше около девет метра от пода до горната й част. Зад нея Джейк ясно долавяше ритмични барабанни удари. Когато се приближиха и звукът стана по-силен, тревогата му нарасна. Трябваше да положи огромно усилие, за да измине последните дузина крачки до вратата. Познаваше звука — помнеше го от бягството си с Гашър под Луд и от пътуването, което с приятелите му бяха предприели с Блейн Моно. Беше ритмичното бумтене на двигатели.

— Като кошмар е — каза с треперещ, почти разплакан глас. — Върнахме се откъдето тръгнахме.

— Не, Джейк — каза Стрелецът и докосна косата му. — Не си го и помисляй. Това, което чувстваш, е само илюзия. Дръж се като мъж.

Табелката на тази врата не беше от филма, но само Сузана знаеше, че надписът е цитат от Данте. „НАДЕЖДА ВСЯКА ТУКА ОСТАВЕТЕ.“

Роланд се протегна с двупръстата си дясна ръка и бутна тридесетфутовата врата.

4

Това, което се намираше зад нея, беше налудничава комбинация от „Магьосникът от Оз“ и вътрешността на Блейн Моно. Подът беше застлан с дебел килим (бледосин, точно като този във вагона на Бароните). Стаята беше като кораб на катедрала, таванът тънеше в зеленикаво-черни сенки. Колоните, които поддържаха светещите стени, бяха грамадни стъклени ребра, изпълнени със зелена и розова светлина. Джейк забеляза, че тези колони са изрисувани с милиони изображения, които уморяваха окото и вдъхваха страх. Преобладаваха човешки лица, изкривени от ужас.

Пред тях, смалявайки посетителите, превръщайки ги в създания не по-големи от мравки, стоеше единственият мебел в залата — гигантски зелен стъклен трон. Джейк се опита да прецени размера му и не успя — нямаше база за сравнение, които да му помогнат. Помисли си, че облегалката е най-малко петнадесет метра висока, но със същия успех можеше да е седемдесет и пет или осемдесет. Върху нея бе изрисувано отворено око, този път начертано с червено вместо с жълто. Ритмичното примигване на светлината оживяваше окото — то сякаш пулсираше като сърце.

Над трона като тръби на огромен средновековен орган се издигаха тринадесет големи цилиндъра, всеки примигващ в различен цвят — всички, освен този точно над центъра на трона. Беше черен като нощно небе и мъртъв като труп.

— Ехо! — провикна се Сузана от количката си. — Има ли някой тук?

При звука на гласа й тръбите проблеснаха толкова ярко, че Джейк закри с длан очите си. За няколко секунди цялата тронна зала засия като експлодирала дъга. След това тръбите потъмняха и угаснаха, точно както ставаше с кълбото на магьосника в разказа на Роланд, когато то (или силата, която го управляваше) решаваше да замлъкне за малко. Сега се открояваха само черният цилиндър и пулсиращият трон.

След това се разнесе тихо бръмчене, сякаш някакъв двигател е включен отново за последен път. В облегалките за ръцете на трона зейнаха процепи, през които започна да се издига розов дим. Докато се разнасяше, потъмня до яркочервено. В него се появи ужасяващо позната зигзагообразна линия. Джейк знаеше какво е това, дори преди думите

(Луд, Кендълтън, Рилия, Водопадът на кръшкате, Дашървил, Топика)

да се появят, блестящи в розово.

Беше пътната карта на Блейн.

Роланд можеше да казва каквото ще за това, как се променят нещата, как чувството на Джейк, че е впримчен в кошмар,

(най-лошият кошмар в живота ми и си е точно така)

е само илюзия, създадена от собствения му объркан мозък и от страха му — ала Джейк знаеше истината. Това място приличаше малко на тронната зала на великия и ужасен Оз, но в действителност беше салонът на Блейн Моно. Отново бяха във влака и скоро пак щяха да започнат да задават гатанки.

Прииска му се да изпищи.

5

Еди позна гласа, който гърмеше откъм пътната карта, увиснала над зеления трон, но вярваше, че принадлежи на Блейн Моно не повече, отколкото че е на магьосника от Оз. На някой магьосник — да, но това не беше Изумруденият град, а Блейн беше мъртъв като прегазено куче. Еди лично му беше пръснал проклетия мозък.

— ЗДРАСТИ ОТНОВО, МАЛКИ БУБОЛЕЧКИ.

Пътната карта от дим пулсираше, но Еди вече не я свързваше с гласа. Не, гласът идваше от тръбите.

Забеляза, че Джейк е пребледнял като платно и коленичи до него.

— Това са глупости, хлапе — каза му.

— Н-не… Това е Блейн… не е мъртъв…

— Мъртъв е и още как! Това не е като съобщенията по училищна уредба… кой е бил наказан и кой трябва да се яви в шеста стая. Схващаш ли?

— Какво? — Джейк погледна към него, устните му бяха влажни и трепереха, а погледът му беше объркан. — Какво имаш пред…

— Тези тръби са високоговорители. Даже и писукането на мишка може да звучи страховито през стереосистема с дванадесет тонколони. Не си ли спомняш филма? Трябва да звучи величествено, защото това е измама, Джейк — просто измама.

— КАКВО МУ КАЗВАШ, ЕДИ ОТ НЮ ЙОРК? НЯКОЯ ОТ ТВОИТЕ ТЪПИ, ПЛИТКОУМНИ МАЛКИ ШЕГИЧКИ? НЯКОЯ ОТ СКАПАНИТЕ ТИ ГАТАНКИ?

— Аха — каза Еди. — Тази например става: „Колко биполярни компютри са нужни, за да смениш електрическа та крушка?“ Кой си ти, приятелче? Знам много добре, че не си Блейн Моно, така че кой си?

— Аз… съм… ОЗ! — избумтя гласът. Стъклените колони проблеснаха, както и тръбите зад трона. — ОЗ ВЕЛИКИЯТ. ОЗ МОГЪЩИЯТ. А ТИ КОЙ СИ?

Сузана придвижи инвалидната си количка до основата на мътнозелените стъпала, водещи към трона.

— Аз съм Сузана Дийн, малката и осакатената — каза тя. — И бих искала да бъда учтива, но не и с някакъв боклук. Тук сме, защото се предполагаше, че трябва да сме — иначе защо си ни оставил обувките?

— КАКВО ИСКАШ ОТ МЕН, СУЗАНА? КАКВО ЖЕЛАЕШ ДА ПОЛУЧИШ, МАЛКА СТРАХЛИВКЕ?

— Ти знаеш. Искаме онова, което желаят всички, доколкото знам — да се върнем отново у дома, защото нищо не може да се сравни с родния дом. Ние…

— Не можеш да си идеш вкъщи! — прошепна Джейк. — Не можеш да се върнеш вкъщи, е казал Томас Улф и това е истината.

— Това е лъжа, сладък — каза Сузана. — И то нагла. Можеш да се върнеш вкъщи. Само трябва да намериш подходящата дъга и да минеш под нея. Ние я намерихме, останалото, както знаеш, е въпрос на дълъг поход.

— БИ ЛИ СЕ ВЪРНАЛА В НЮ ЙОРК, СУЗАНА ДИЙН? ЕДИ ДИЙН? ДЖЕЙК ЧЕЙМБЪРС? ТОВА ЛИ ИСКАТЕ ОТ ВЕЛИКИЯ И МОГЪЩ ОЗ?

— Ню Йорк вече не е наш дом — отвърна Сузана. Изглеждаше много малка, но въпреки това безстрашна, седнала в количката си в подножието на огромния, пулсиращ трон. — Нито пък Гилеад е дом за Роланд. Върни ни на Пътя на лъча. Там искаме да отидем, защото това е нашият път за дома. За единствения дом, който имаме.

— МАХАЙТЕ СЕ! — изкрещя гласът от тръбите. — МАХАЙТЕ СЕ И СЕ ВЪРНЕТЕ УТРЕ! ЩЕ ОБСЪДИМ ЛЪЧА ТОГАВА! КАКТО Е КАЗАЛА СКАРЛЕТ, УТРЕ Е НОВ ДЕН.

— Не — викна Еди. — Ще го обсъдим сега.

— НЕ ПРЕДИЗВИКВАЙ ГНЕВА НА ВЕЛИКИЯ И МОГЪЩ ОЗ! — изрева гласът, а тръбите яростно проблясваха при всяка дума. Сузана беше убедена, че това е предназначено да ужасява, но го намери по-скоро за забавно. Беше като да гледаш търговец, който демонстрира детски играчки. „Хей, дечковци! Когато говорите, тръбите сияят ярко! Опитайте и ще видите!“

— Захарче, най-добре ме изслушай сега — каза. — Не бива да предизвикваш гнева на хора с револвери. Особено когато живееш в стъклена къща.

— КАЗАХ ДА ДОЙДЕТЕ УТРЕ!

Червен дим отново заизлиза от процепите. Беше по-гъст този път. Пътната карта на Блейн се стопи и се смеси с него. Този път димът оформи лице, обрамчено с дълга коса.

„Това е човекът, когото Роланд е застрелял в пустинята — помисли си с изумление Сузана. — Това е онзи Джонас. Знам, че е той!“

Сега Оз им проговори с леко разтреперан глас:

— ДА НЕ БИ ДА ЗАПЛАШВАТЕ ВЕЛИКИЯ ОЗ? — Устните на грамадното лице от дим, увиснало над седалката на трона, се разтегнаха в яростно и нетърпеливо озъбване. — ВИЕ, НЕБЛАГОДАРНИ СЪЗДАНИЯ! О, ВИЕ, НЕБЛАГОДАРНИЦИ!

Еди гледаше в съвсем друга посока. Очите му се разшириха и той сграбчи ръката на Сузана.

— Виж! — прошепна. — Господи, Сузи, погледни към Ко!

Животинчето не се интересуваше от димни призраци, независимо дали бяха пътни карти, мъртви Големи ковчези или просто специални ефекти от вариететен спектакъл отпреди Втората световна война. Беше видял (или подушил) нещо много по-интересно.

Сузана сграбчи Джейк, обърна го и му посочи зверчето. Видя очите на момчето да се изпълват с разбиране малко преди Ко да стигне нишата в стената. Беше отделена от голямата зала със зелена завеса. Ко протегна дългата си шия, хвана завесата със зъби и дръпна здраво.

6

Зад завесата проблясваха червени и зелени лампички, в стъклени кутии се въртяха някакви цилиндри, разноцветни стрелки се движеха напред-назад по осветените скали, но Джейк не обърна внимание на механизмите. Вниманието му беше привлечено от човека, който седеше пред контролния пулт с гръб към залата. Сплъстената му коса, изцапана с кръв, беше на фитили. Носеше нещо като каска и говореше в малък микрофон, висящ точно пред устата му. Беше с гръб към тях и не забеляза, че Ко го е подушил и е разкрил скривалището му.

— ТРЪГВАЙТЕ! — изгърмя гласът от тръбите… само че сега Джейк видя откъде в действителност идва звукът. — ВЪРНЕТЕ СЕ УТРЕ, АКО ИСКАТЕ, НО СЕГА СЕ МАХАЙТЕ! ПРЕДУПРЕЖДАВАМ ВИ!

— Това е Джонас, Роланд не го е убил — прошепна Еди, но Джейк знаеше истината. Най-сетне беше познал гласа. Как беше могъл изобщо да повярва, че е гласът на Блейн?

— ПРЕДУПРЕЖДАВАМ ВИ, АКО ОТКАЖЕТЕ…

Ко излая. Мъжът в нишата се обърна.

„Кажи ми, сладък — спомни си гласът му Джейк от времето преди собственикът му да беше открил усилвателя. — Кажи ми всичко, което знаеш за биполярншпе компютри. Кажи ми и ще ти дам вода.“

Не беше Джонас, нито пък беше магьосник. Беше внукът на Дейвид Куик — Тик Так.

7

Джейк ужасено се втренчи в него. Жестокото, опасно създание, което беше живяло под Луд с приятелчетата си Гашър, Хуутс, Брандън и Тили — го нямаше. Това тук би могло да бъде съсипаният баща на чудовището… или дядо му. Лявото му око — онова, което Ко беше извадил — беше сляпо и бяло, отчасти в орбитата си и отчасти разтекло се по небръснатата буза. Дясната половина на главата му беше полускалпирана, черепът се показваше под дългия крив разрез. Джейк смътно си спомняше, че беше видял парче кожа да се полюшва край лицето на Тик Так, но тогава се беше намирал на ръба на истерията… както и сега.

Ко също бе познал мъжа, който се беше опитвал да го убие, и лаеше истерично, със сведена глава и оголени зъби. Тик Так се втренчи в него с разширени от изумление очи.

— Въобще не обръщайте внимание на този зад завесата — обади се някой зад тях и се изкиска. — Приятелят ми Андрю има още един лош ден в дългата поредица от гадни дни. Бедничкият. Предполагам, че беше грешка да го докарвам тук от Луд, но изглеждаше толкова нещастен… — човекът се изкиска отново.

Джейк се извърна и видя, че сега на огромния трон седи човек, сложил крак върху крак. Носеше джинси, черно яке, пристегнато в кръста, и овехтели каубойски ботуши. На якето му имаше значка, изобразяваща свинска глава с дупка от куршум между очите. В скута си новодошлият беше сложил торба. Изправи се върху седалката на трона и усмивката се смъкна от лицето му като олющена кожа. Сега очите му пламтяха, а устните му се разтегнаха над грамадни зъби.

— Хвани ги, Андрю! Хвани ги! Убий ги! Всеки проклет богохулник от тези тук!

— Животът ми за теб! — изпищя мъжът в нишата и за пръв път Джейк видя картечницата, облегната в ъгъла. Тик Так се хвърли към нея и я сграбчи. — Животът ми за теб!

Обърна се и Ко отново се хвърли върху него и заби зъби в лявото му бедро, точно под слабините.

Еди и Сузана едновременно извадиха револверите и стреляха. Единият куршум отнесе част от главата на Тик Так. Другият прониза гърлото му.

Той направи крачка, после още една. Ко скочи на пода и се отдръпна от него с ръмжене. На третата крачка Тик Так се озова в тронната зала. Посегна към Джейк и момчето видя омразата в оцелялото му око; дори му се стори, че чува последната злобна мисъл на мъжа: „О, мръсен малък плъх…“

После Тик Так политна напред, както беше паднал в бункера на Беловласите, само че този път вече никога повече нямаше да стане.

— Така падна властелинът Пърт и земята потрепери като при буря! — каза мъжът на трона.

„Не е човек — помисли си Джейк. — Изобщо не е човек. Най-сетне открихме Магьосника, струва ми се. И съм сигурен какво има в онази торба!“

— Мартин — каза Роланд. Протегна лявата си ръка — Мартин Бродклоук. След всички тези години! След всичките изминали векове!

— Искаш ли си това, Роланд?

Еди сложи в ръката на Роланд револвера, с който беше убил Тик Так. От дулото все още се виеше струйка син дим. Стрелецът погледна към оръжието така, сякаш никога преди не го беше виждал, после го насочи към ухиленото розово — бузесто създание, седнало върху трона.

— Най-сетне! — Роланд въздъхна и придърпа ударника. — Най-сетне си ми на мушката.

8

— Това пушкало няма да ти свърши работа, както, струва ми се, знаеш — каза мъжът на трона. — Не и срещу мен. Срещу мен само ще засича, стари приятелю. Как е семейството ти, между другото? Позагубих връзка с тях през изминалите години. Не ме бива да съчинявам писма. Някой трябва да ми издърпа ушите заради това.

Отметна глава и се засмя. Роланд дръпна спусъка. Чу се само глухо щракване.

— Слушай — каза онзи на трона, — струва ми се, че без да искаш си сложил някой от онези мокри патрони, а? Дето ги бива да блокират звука на изтъняването, но не стават за стрелба по стари магьосници, нали? Много лошо! Ами ръката ти, Роланд, я си виж ръката! Липсват ти няколко пръста. Олеле, сигурно ти е много трудно. Е, нещата могат да се пооправят. С твоите приятели можете да изкарате дълъг и ползотворен живот — и както Джейк би казал, това е истината. Без да срещате повече омари, без други луди влакове, без неприятни — да не казвам и опасни — пътешествия из други светове. Единственото, което трябва да направите, е да се откажете от това глупаво и безнадеждно търсене на Кулата.

— Не! — каза Еди.

— Не! — повтори Сузана.

— Не! — присъедини се Джейк.

— Не! — отсече Ко и излая.

Зловещият човек на трона продължи да се усмихва.

— Роланд — попита той, — какво ще кажеш? — Бавно вдигна торбата. Висеше от ръката му като сълза и сега нещото вътре в нея започна да пулсира с розова светлина. — Откажи се и те никога няма да погледнат вътре — няма да видят последното действие от онази стара пиеса. Откажи се. Обърни гръб на Кулата и си върви по пътя.

— Не! — отсече Роланд. Усмихна се и докато усмивката му се разширяваше, тази на мъжа на трона промъкна. — Можеш да омагьосаш пистолетите ми, поне тези от нашия свят.

— Не знам за какво си мислиш, драги, но те предупреждавам, че…

— Не бива да споря с великия Оз? Мисля, че точно това ще сторя, Мартин… или Маерлин… или както и да се наричаш сега…

— Всъщност името ми е Флаг — каза мъжът на трона. — И сме се срещали преди. — Отново се усмихна. Вместо да смекчи изражението му, усмивката изкриви лицето му в жестока гримаса. — Сред руините на Гилеад. Ти и твоите оцелели другарчета — онова хилещо се магаре Кътбърт Алгууд беше част от групата, също и Ди Къри, онзи с рожденото петно, имаше и още някакъв — тръгнахте на запад да търсите Кулата. Или както казват в света на Джейк, поехте да се срещнете с Магьосника. Знам, че сте ме видели, но се съмнявам дали си разбрал, че и аз съм ви видял.

— И ще се срещаме отново, струва ми се — вметна Роланд, — освен ако не те убия сега и не сложа край на вмешателствата ти.

Все още стиснал собствения си револвер в лявата си ръка, посегна към онзи, който беше затъкнал в колана на джинсите си — рюгера на Джейк, пистолет от друг свят, най-вероятно защитен от магиите на това създание. Беше бърз както винаги, зашеметяващо бърз…

Мъжът на трона изпищя и се дръпна назад. Торбата падна от скута му и стъклената топка — някога принадлежала на Рия, след това на Джонас и накрая на самия Роланд — се търкулна. Дим — този път зелен вместо червен — бликна от процепите на облегалките и скри зловещия човек. Въпреки всичко Роланд можеше да го застреля, ако беше успял да извади оръжието навреме. Но не успя — рюгерът се изплъзна от осакатената му ръка, дулото му се закачи на токата на колана. На Роланд му отне само четвърт от секундата да го освободи, но този промеждутък се оказа фатален. Изстреля три куршума в сгъстяващия се дим и се втурна напред, без да обръща внимание на виковете на останалите.

Размаха ръце, опитвайки да разсее дима. Изстрелите му бяха превърнали облегалката на трона в стъклени отломки, но човекоподобното същество, нарекло себе си Флаг, беше изчезнало. Роланд сериозно се запита дали той — или то — изобщо е бил тук.

Но топката беше непокътната и сияеща със същото привлекателно розово, което помнеше отпреди — от Меджис, когато беше млад и влюбен. Оцелялото парче от Дъгата на Маерлин се беше търкулило почти до ръба на седалката — още сантиметър и щеше да падне и да се разбие на пода. Все още беше цяло — това омагьосано нещо, което Сюзан Делгадо за пръв път беше видяла през прозореца на хижата на Рия под светлината на Целуващата луна.

Роланд я вдигна — колко добре прилягаше на ръката му, колко естествено лежеше в дланта му, дори след всичките тези години — и надникна в мъглявите й, бурни дълбини.

— Винаги си било част от една магия — прошепна. Спомни си за Рия, както я беше видял в тази топка — старческите й, пълни със смях очи. Спомни си за пламъците от Жътвения огън, издигащи се около Сюзан, и превръщащи я в мираж.

„Проклето стъкло! — помисли си той. — Ако те разбия в пода, със сигурност ще се удавим в морето от сълзи, които се плискат във вътрешността ти… сълзите на онези, които си съсипало!“

И защо да не го направи? Ако го остави цяло, гнусното нещо може и да им помогне да се върнат на пътя на Лъча, но Роланд не вярваше, че в действителност се нуждаят от него. Смяташе, че Тик Так и съществото, което се беше нарекло Флаг, са били последното им препятствие. Зеленият дворец беше вратата им към Средния свят… и сега им принадлежеше. Бяха го превзели със собствени сили.

„Не можеш да си тръгнеш все още, Стрелецо. Не и докато не приключиш своя разказ, докато не споделиш истината за последните събития…“

Чий беше този глас? На Ванай? Не. На Корт? Не. Не беше и на баща му, който някога го беше измъкнал гол от леглото на проститутката.

Сега чуваше гласа на ка. Беше разказал толкова много за ужасната си четиринадесета година… но не беше завършил историята. Както при Дета Уокър и специалната чиния на синята леля, и тук имаше още нещо. Нещо скрито. Въпросът не беше дали те петимата могат или не могат да напуснат Зеления дворец и да се върнат на пътя на Лъча; ставаше дума за това, дали могат или не да продължат като ка-тет. Ако го направеха, не биваше да остане нищо скрито, налагаше се да им разкаже за последния път, когато беше погледнал в магьосническата топка преди много-много време. Три нощи след банкета, тогава беше. Трябваше да им каже за…

„Не, Роланд! — прошепна гласът. — Не просто да им кажеш! Не този път! Знаеш много добре!“

— Елате!

Те се скупчиха около него, а розовата светлина на топката се отразяваше в очите им. Вече бяха полухипнотизирани от нея, дори Ко.

— Ние сме ка-тет! — каза Роланд. — Ние сме един от многото. Изгубих моята единствена любов в началото на търсенето ми на Тъмната кула. Сега погледнете в това проклето нещо, ако можете, и вижте какво загубих след това. Вижте го веднъж и завинаги, вгледайте се добре!

Те погледнаха. Топката запулсира по-бързо. Грабна ги и ги понесе. Сграбчени в прегръдките на розовата буря, полетяха над Магьосническата дъга към Гилеад от преди години.

1

— … къщи! — промърмори Еди. Гласът му звучеше като през памук. — Отново вкъщи, защото няма нищо по-хубаво от родния дом.

Опита се да отвори очи и отначало не успя. Все едно бяха залепени. Сложи опакото на дланта си на челото си и дръпна нагоре, изпъвайки кожата на лицето си. Този път стана: очите му се отвориха. Не видя обаче нито тронната зала на Зеления дворец, нито (и това всъщност очакваше да види) богато украсената, но някак клаустрофобна спалня, в която беше стоял досега.

Лежеше на полянка с осланена трева. Наблизо имаше горичка, по клоните на някои от дърветата още висяха изсъхнали листа. На един от тях имаше странно бяло листо. Чуваше се приятно ромолене на течаща вода. Изоставена сред тревата, стоеше новата и хубава инвалидна количка на Сузана. По колелата имаше кал, забеляза Еди, както и няколко изсъхнали листа, заклещени между спиците. И няколко стиски трева. По небето плуваха тъмни облаци.

„Небето беше чисто, когато влязохме в Двореца“ — помисли си той и осъзна, че времето отново се беше приплъзнало. Колко точно, не искаше да знае — светът на Роланд беше като зъбчато колело с опадали зъби — никога не знаеш кога времето ще върви както трябва или пък ще вземе да се надбягва с теб.

Беше ли това светът на Роланд обаче? И ако беше, как се бяха върнали тук?

— Бог знае! — изхриптя Еди и бавно се изправи на крака. Имаше усещането, че току-що се е събудил след най-тежката в света неделна следобедна дрямка.

Роланд и Сузана лежаха под дърветата. Стрелецът беше свит на кълбо, но Сузана се беше изтегнала по гръб и похъркваше така, че Еди се усмихна. Джейк беше наблизо. Докато Еди го гледаше, момчето отвори очи и седна. Погледът му беше празен.

— Бррр! — каза момчето и се прозя.

— Аха! — съгласи се Еди. — Точно така. — Обърна се бавно и съзря Зеления дворец на хоризонта. От тук изглеждаше съвсем малък и блясъкът му беше ограбен от сумрачния ден. Еди предположи, че е на поне петдесет километра.

Чуваше звука на изтъняването, но съвсем слабо. Реши, че дори може и да го види — лек сребрист блясък като окръжности във водата, разстилащ се по равната земя… и накрая изчезващ на около седем километра оттук. Седем километра откъде точно? Ако се вземеше предвид разположението на Зеления дворец и фактът, че са вървели на запад, но това не бе сигурно, защото нямаше слънце, по което да се ориентират.

— Къде е магистралата? — попита Джейк. Гласът му беше глух и дрезгав. Ко се приближи до него. Еди видя, че животинчето е загубило едното си ботушче.

— Може би не са я доизградили.

— Не мисля, че все още сме в Канзас — каза Джейк. Еди го погледна остро, но не вярваше, че хлапето продължава да цитира „Вълшебникът от Оз“. — Или поне не там, където играят „Канзас Сити Роялс“, нито пък „Монарсите“…

— Защо мислиш така?

Джейк посочи към небето и когато Еди погледна, видя, че точно над главите им лентата облаци се носеше към хоризонта равномерно като конвейер.

Отново бяха на пътя на Лъча.

2

— Еди! Какво зяпаш, захарче?

Еди отмести поглед от небето и видя Сузана да сяда и да разтрива основата на врата си. Изглеждаше несигурна къде точно се намира. Може би и дори коя е всъщност. Червените калъфчета, които носеше, изглеждаха странно на тази светлина, но все още бяха най-яркото нещо в полезрението на Еди… докато не погледна към краката си и видя, че неговите обувки също изглеждаха променени — вече не мислеше, че това се дължи само на облачния ден. Погледна към обувките на Джейк, към трите ботушчета на Ко и към каубойските ботуши на Роланд. Бяха някак безжизнено червени. Като че ли магическата им сила се бе изчерпала.

Внезапно на Еди му се прииска да ги свали.

Седна до Сузана, целуна я и каза:

— Добро утро, Спяща красавице! — След това бързо, докосвайки ги с отвращение (беше като да пипаш мъртва кожа) изу обувките си. Щом го направи, видя, че са олющени на върховете, токовете са сплескани и вече не изглеждат като новички. Беше се чудил как с приятелите му са стигнали дотук — е, ако се съди по болката в мускулите на краката му и по овехтелите обувки, вече знаеше. Бяха вървели. Бяха вървели в съня си.

— Това — промърмори Сузана — е най-добрата идея, която си имал от… добре де, от дълго време. — Смъкна калъфчетата. Еди видя Джейк да сваля ботушчетата на Ко.

— Къде сме? — попита младата жена. — Еди, бяхме ли наистина там, докато…

— Докато убивах майка си — намеси се Роланд. — Да, бяхте. Както и аз. Бог да ми е на помощ, бях там. Направих го. — Закри лицето си с ръце и дрезгаво зарида.

Сузана припълзя до него. Прегърна го, а със свободната си ръка отмести дланите от лицето му. Отначало той се съпротивляваше, сетне свали ръце — тези ръце на убиец — и тя видя плувналите му в сълзи очи.

Притисна главата му към рамото си.

— Успокой се, Роланд. Това вече приключи. Ти го преодоля.

— Човек не преодолява тези неща. Никога.

— Не си я убил — намеси се Еди.

— Много е лесно да се измъкнеш — лицето на Стрелеца беше все още притиснато в рамото на Сузана, но гласът му се чуваше ясно. — Някои отговорности не могат да бъдат пренебрегнати. Някои грехове не бива да се забравят. Да, Рия беше там — отчасти поне, — но не мога да обвинявам за всичко Кьос, колкото и да ми се иска.

— Не беше и тя — каза Еди, — не това имах предвид.

Роланд вдигна глава:

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

— Ка — отвърна Еди. — Беше Ка.

3

В раниците им имаше храна, която нито един от тях не беше слагал вътре — бисквитки с елфите на Киблър на опаковките, сандвичи от Саран Рапед, приличащи на нещо, което можеш да си вземеш (ако си напълно отчаян) от автоматите край магистралите, както и някаква напитка, която нито Еди, нито Сузана или Джейк познаваха. На вкус беше като кока кола, но марката беше „Ноз-а-Ла“.

Похапнаха с гръб към горичката и с лице към далечния проблясък на Зеления дворец. „Ако светлината започне да угасва след час-два, все едно сме вечеряли“ — помисли си Еди, но не вярваше да се наложи. Вътрешният му часовник отново работеше и това мистериозно средство предполагаше, че е рано следобед.

Той се изправи, вдигна като за наздравица червено-бялата кутийка и се ухили към невидимата камера:

— Когато пътувам през страната на Оз в моето такуро „Спирит“, пия Ноз-а-Ла. Кара ме да съм щастлив, че съм човек! Кара ме да разбирам Господ! Дава ми лице на ангел и топки на тигър! Когато пия Ноз-а-Ла, си казвам: „Леле, не е ли готино да си жив?“ Казвам…

— Сядай долу, мошенико — каза, смеейки се, Джейк.

— Ка — съгласи се Ко. Муцуната му беше опряна на глезена на момчето и той се взираше в сандвича му с огромен интерес.

Еди се накани да седне, но странното листо-албинос отново привлече вниманието му. „Това не е листо“ — помисли си той и се приближи да го разгледа. Не, не беше листо, а парче хартия. Обърна го и прочете написаното: „дрън дрън“ и „всичко си е все едно“. Вестниците обикновено не са празни от едната страна, но Еди не беше изненадан да открие, че този е — „Оз Дейли Бъз“ беше само имитация.

Но и празната му страна не беше празна. Върху нея с красиви, изящни букви, беше отпечатано следното съобщение:

СЛЕДВАЩИЯ ПЪТ НЯМА ДА ВИ ОСТАВЯ.

ОТКАЖЕТЕ СЕ ОТ КУЛАТА.

ТОВА Е ПОСЛЕДНОТО ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ.

И ДА ИЗКАРАТЕ ВЕЛИК ДЕН. — Р.Ф.

Под това се мъдреше малка рисунка.

Еди показа бележката на приятелите си. Роланд я взе последен, опипа хартията и я върна на Еди.

— Р. Ф. — каза Еди. — Човекът, който управляваше Тик Так. Това е от него, нали?

— Да. Сигурно той е пренесъл Тик Так от Луд.

— Разбира се — мрачно промърмори Джейк. — Този Флаг изглежда като някой, който моментално ще разпознае първокласния измамник. Но как е стигнал тук преди нас? Кое може да е по-бързо от-Блейн Моно, мътните го взели?

— Някоя врата — отвърна Еди. — Може да са минали през една от онези специални врати.

— Бинго! — възкликна Сузана.

— Във всеки случай предложението му го бива — намеси се Роланд. — Настоявам да го обмислите съвсем сериозно. Ако искате да се върнете в своя свят, ще ви позволя.

— Роланд, не мога да повярвам! — изумено извика Еди. — Да приказваш такива работи, след като ни принуди да дойдем до тук!

— Направих го преди да ви опозная като приятели — отвърна Роланд. — Преди да се науча да ви обичам, както обичах Алан и Кътбърт. И преди да ме насилят да… си спомня някои сцени. Да го правя беше… — Млъкна, погледна към краката си (беше си сложил отново старите ботуши) и се замисли. След това вдигна глава. — Това беше част от мен, която не се е движила или говорила в продължение на години. Мислех, че е мъртва. Но не беше. Отново се научих да обичам и съм убеден, че това вероятно е последният ми шанс за обич. Бавно схващам — Ванай и Корт винаги го казваха, както и баща ми, — но не съм глупак.

— Тогава не се дръж така — каза Еди. — Или се отнасяй с нас като преди.

— Истината е следната: наистина убивам приятелите си. И не съм сигурен, че мога да понеса това да се случи отново. Особено с Джейк… Аз… Няма значение. Нямам думи да го опиша. Но за пръв път, откакто се обърнах и убих майка си, може би намерих нещо по-важно от Кулата.

— Предполагам, че мога да го разбера.

— Също и аз — намеси се Сузана. — Но Еди е прав за ка.

— Тя взе бележката. — Роланд, не можеш да говориш за това.

— … ка, — после да се откажеш само защото са ти се изчерпали запасите ти от воля и търпение.

— Воля и търпение са отлични думи — отбеляза Роланд, — но има и една лоша, която означава същото нещо. Нарича се обсебвам.

Тя отхвърли това с нетърпеливо свиване на рамене:

— Захарче, всичко това е въпрос на ка, или ка не съществува. — Тя хвърли бележката.

— Както и да го наричаш, пак си си мъртъв, ако те сполети — каза Роланд. — Раймър, Торин, Джонас, майка ми…

Кътбърт… Сюзан! Само ги попитай. Който и да е от тях. Ако можеш.

— Пропускаш най-важната част — каза Еди, — не можеш да ни отпратиш. Не осъзнаваш ли това, глупако? Дори ако имаше врата, не бихме минали през нея. Или греша?

Погледна към Джейк и Сузана. Те поклатиха глави. Дори Ко стори същото.

— Ние се променихме — промълви Еди. — Ние… — Сега на него му липсваха думи. Как би могъл да изрази желанието си да види Кулата… и също така силното си желание да продължи да носи револвера с ръкохватка от сандалово дърво.

— Това е ка! — промърмори. Нищо друго не му дойде на ум, но беше задоволително обяснение.

— Ака! — повтори Роланд след моментно колебание. Тримата смаяно го зяпнаха.

Роланд от Гилеад се беше пошегувал.

4

— Не разбрах само едно от всичко, което видяхме — каза колебливо Сузана. — Защо майка ти се криеше зад завесата, когато ти влезе, Роланд? Да не би да е имала намерение да…

— Прехапа устни, сетне добави: — Да не е искала да те убие?

— Ако се е канела да го стори, нямаше да избере колан за оръжие. Самият факт, че ми е приготвила подарък — а той точно това и беше, инициалите ми бяха отбелязани на него — предполага, че е имала намерение да ме моли за прошка. Че се е променила…

„Знаеш ли го със сигурност или само ти се иска да вярваш?“ — зачуди се Еди. Беше въпрос, който никога не би задал. Роланд беше преминал през достатъчно изпитания, беше успял да ги върне на Пътя на лъча чрез разкриването на този кошмарен край на посещението в апартамента на майка му, и това беше достатъчно.

— Мисля, че се криеше от срам — каза Стрелецът. — Или защото е искала да обмисли как да ме заговори. Или как да ми обясни…

— А топката? — нежно го попита Сузана. — Беше ли тя на шкафчето, където я видяхме? И откраднала ли я беше тя от баща ти?

— Отговорът ми е положителен и за двата въпроса. Въпреки че… дали я е откраднала? — Явно задаваше въпроса на самия себе си. — Баща ми знаеше много неща, но понякога ги пазеше в тайна.

— Както е знаел, че майка ти и Мартин са любовници? — попита Сузана.

— Да.

— Но… едва ли вярваш, че баща ти би ти позволил да… да…

Роланд я погледна с разширени, мътни очи. Сълзите му бяха пресъхнали, но когато се опита да й се усмихне, не успя.

— Да е позволил на сина си да убие жена му ли? Не, не бих казал. Въпреки че ми се иска, не мога. Това, че би предизвикал такова нещо да се случи като човек, който си играе на „замъци“… не мога да повярвам. Но дали би позволил на ка да следва курса си? Да, най-вероятно.

— Какво стана с топката? — попита Джейк.

— Не знам. Бях припаднал. Когато се съвзех, още бях сам, а майка ми лежеше мъртва. Никой не беше чул изстрелите — стените на замъка са от масивен камък, а и цялото крило най-вероятно е било празно. Кръвта й се беше съсирила. Коланът, който беше изработила, беше окървавен, но аз го взех и си го сложих. Носех този кървав дар доста години и как го загубих е друга история — ще ви я разкажа някой път, защото е свързана с търсенето на Кулата… Но все пак някой бе влизал и бе взел кълбото на Магьосника.

— Рия? — попита Еди.

— Съмнявам се. Видях я отново, знаете ли… — Той млъкна, но в очите му се появи мрачен блясък. Еди го беше виждал преди и знаеше, че означава смърт.

Джейк беше взел бележката и посочи към малката рисунка под съобщението:

— Знаеш ли какво е това?

— Струва ми се, че е сигулът на мястото, което посетих първия път с топката. Земята на име Тъндърклап! — Той ги огледа един по един. — Мисля, че там ще се срещнем отново с този човек — това нещо, — наречено Флаг! — Обърна се в посоката, откъдето бяха дошли, движейки се като сомнамбули. — Канзас, през който преминахме, беше неговият Канзас, а чумата, която е поразила земята, беше негова зараза. Или поне така си мисля.

— Но може и да не остане тук — каза Сузана.

— Може да се разпространи — прошепна Еди.

— В нашия свят — добави Джейк.

Все още загледан към Зеления дворец, Роланд промърмори:

— Във вашия свят или в някой друг…

— Кой е Пурпурният крал? — попита внезапно Сузана.

— Нямам представа.

Стояха смълчани и наблюдаваха как Роланд гледа към двореца, където беше срещнал лъжливия магьосник и истинския спомен, с което някак си беше отворил врата към собствения си свят.

„Нашият свят — помисли си Еди и прегърна Сузана. — Сега е наш свят. Ако се върнем в Америка, а сигурно ще ни се наложи преди това да приключи, ще бъдем странници в странна страна, независимо чие «кога» е там. Сега това е нашият свят. Светът на Лъчите, Пазителите и Тъмната кула!“

— Скоро слънцето ще залезе — каза той на Роланд и сложи колебливо ръка на рамото му. — Предлагам да тръгнем на път, докато още е светло.

— Да — съгласи се Роланд. Наведе се и вдигна раницата си.

— Ами обувките? — попита Сузана.

— Да ги оставим тук — предложи Еди. — Свършиха си работата. Сядай в количката, маце! — вдигна Сузана и й помогна да седне.

— Всички деца на Бога имат буйки! — промърмори Роланд. — Нали така беше, Сузана?

— Е — отбеляза тя, докато се наместваше — схванал си главното, сладур.

— Тогава без съмнение ще си намерим още обувки, ако Господ пожелае — каза Роланд.

Джейк надничаше в раницата си и разглеждаше вещите и храната, които бяха сложени там от неизвестна ръка. Измъкна опаковано пилешко краче, погледна го и се обърна към Еди:

— Как смяташ, кой е опаковал тези неща?

Еди вдигна вежди, сякаш питаше Джейк как може да е толкова глупав.

— Палавите елфи — отвърна, — кой друг? Да тръгваме.

5

Спряха до горичката, петима странници сред безлюдната земя. Пред тях, пресичайки равнината, се полюшваше ивица трева, точно съответстваща на лентата от облаци в небето.

Пътят на лъча. Някъде напред, където този Лъч се срещаше с останалите, се издигаше Тъмната кула. Еди си помисли, че ако вятърът духаше към тях, щеше да подуши и миризмата, която се излъчваше от каменните стени.

И силния аромат на рози.

Стисна ръката на Сузана. Тя взе ръката на Роланд, а той тази на Джейк. Ко спря на две крачки пред тях с вдигната глава, вдишваше есенния въздух, който разрошваше козината му с невидими пръсти, златистите му очи бяха широко отворени.

— Ние сме ка-тет — каза Еди. С учудване установи колко се е променил; беше станал непознат дори за себе си. — Ние сме един от многото.

— Ка-тет — повтори Сузана. — Един от многото.

— Точно така — съгласи се Джейк. — Напред!

„И мечка, и рибка, и зайче, и птичка“ — помисли си Еди. Отново поеха по Пътя на лъча и към Тъмната кула.