Благословии и проклятия

— Риккъ.

Тя повдигна леко клепач. Тънкият сноп ослепителна светлина я прониза като нож.

— Връщай се.

Избута с език от устата си подгизналото от слюнка дървено трупче и изграчи единственото, на което беше способна в момента:

— Мамка му.

— Браво на момичето! — Изърн беше клекнала до нея. Огърлицата ѝ от руни и тънки кости беше провиснала над лицето на Риккъ. На физиономията ѝ грееше онази нейна налудничава усмивка, така щедра откъм дупки между зъбите и така оскъдна откъм надежда и упование. — Какво видя?

Риккъ повдигна ръка и притисна длан към челото си. Имаше усещането, че ако не стиска здраво, главата ѝ ще се пръсне. Образите бяха като жигосани от вътрешната страна на клепачите ѝ, сякаш беше гледала право в слънцето.

— Видях хора да падат от висока кула. Десетки хора. — Образите на сгромолясващите се в подножието на кулата тела я накараха да стисне още по-здраво очи. — Видях обесени хора. Цели върволици от бесилки. — Стомахът ѝ се сви на топка при спомена за поклащащи се тела и провиснали над земята стъпала. — Видях… битка като че ли? В подножието на облят в кръв хълм.

Изърн подсмръкна шумно:

— В Севера сме. Не се иска магия да се досетиш, че предстои битка. Друго какво видя?

— Видях Уфрит в пламъци. — Риккъ почти долавяше мириса на дима. Притисна длан към лявото си око. Беше горещо. Изгаряше.

— Друго какво?

— Видях вълк да поглъща слънцето. После лъв погълна вълка. След това агне погълна лъва. Накрая бухал погълна агнето.

— Огромен звяр ще да е този бухал.

— Или агнето много малко? Какво означава това?

Изърн постави върха на показалеца върху напуканите си устни, както обикновено правеше, когато бе напът да изрече една от онези свои дълбокомислени фрази.

— Нямам никаква идея. Вероятно колелото на времето ще отключи тайните на виденията ти.

Риккъ се изплю на земята, но вкусът на отчаяние си остана в устата ѝ.

— Значи… просто чакаме да видим?

— В единайсет от дванайсет случая това е най-доброто решение. — Изърн се почеса по шията и ѝ намигна. — Ама ако го кажа така просто, никой няма да ме мисли за голям мъдрец.

— За тайните на виденията ми не знам, но други две тайни мога да ти разкрия незабавно. — Риккъ изпъшка, надигайки се на лакът. — Главата ми ще се пръсне и съм се насрала.

— Второто не е тайна за никого с нос на главата.

— Риккъ дрислата, така ще кажат хората. — Тя сбърчи нос. — И няма да е за пръв път.

— Проблемът ти е, че те е грижа какво казват хората.

— Проблемът ми е, че съм проклета с тия гърчове.

Изърн почука с върха на показалеца си по скулата под лявото си око:

— Ти казваш проклета с гърчове, аз чувам благословена с дългото око.

— Хм. — Риккъ се претърколи и застана на четири крака. Стомахът ѝ се надигна и запари в гърлото ѝ. Мътните го взели, беше като изстискана. Дважди повече болка, отколкото след нощ в таверната, но нито един от сладките спомени от вечерта. — Не се чувствам много благословена — добави тя, след като успя да надделее над стомаха си и след като се оригна.

— Малко са благословиите, иззад които не се прокрадва проклятие, малко са и проклятията, в които не се спотайва пък макар и мъничко благословия. — Изърн извади парче суха дървесна гъба и отряза зрънце от него. — Като с всичко останало, въпрос на това откъде ще го погледнеш.

— Много дълбокомислено.

— Както винаги.

— Може би някой с по-малко главоболие ще се радва повече на мъдростите ти.

Изърн наплюнчи пръсти, смачка хубаво на топче дървесната гъба и я подаде на Риккъ:

— Аз съм неизчерпаем извор на мъдрост, но не можеш да накараш невежия да пие насила. А сега сваляй гащите. — И тя избухна в онзи свой дивашки смях. — Думите, които чакат с най-голямо нетърпение да чуят момчетата.

Риккъ седеше, облегнала гръб на един от побитите в земята камъни със снежни шапки, присвила очи срещу слънцето, надничащото през подгизналите от вода клони. Беше се загърнала в наметалото с кожена яка, което ѝ даде на тръгване баща ѝ, но то не успяваше да спре всички повеи на мразовития вятър и част от тях нахлуваха под него и щипеха голия ѝ задник. Дъвчеше парчето дървесна гъба и то прогонваше една по една болките, които дращеха с черни нокти по цялото ѝ тяло. Опитваше да се отърси от спомените за високата кула, обесените и горящия Уфрит.

— Видения — промърмори под нос. — Определено проклятия.

Изърн се изкатери по стръмния бряг с подгизналите панталони на Риккъ в ръка.

— Чисти като сълза! Сега единствената воня, която ще се носи от теб, ще е тази на буйна младост и горчиво разочарование.

— Ти, Изърн-и-Файл, ще ми говориш за воня?

Изърн вдигна кльощава, покрита с татуировки ръка, помириса подмишницата си и кимна доволно:

— Добър, неподправен, женствен аромат, така обичан от луната. Ако малко миризма те притеснява, избрала си грешния спътник.

Риккъ понечи да изплюе сока от дървесната гъба, но оплеска нещата и повечето плюнка потече по брадичката ѝ.

— Ако си мислиш, че съм избирала каквото и да е от това тук, явно си напълно побъркана.

— Така казваха за тате.

— Той си беше луд за връзване, ти самата непрекъснато го повтаряш!

— Е, за един луд, за друг забележителен. Нужно ли е да ти напомням, че ти самата си далеч от каквото минава за нормален човек? Този път така рита, че ботушите ти насмалко да хвръкнат във въздуха. Май по-добре занапред да те връзвам, че да не си разцепиш кратуната и да свършиш като брат ми Брейт. Малоумен е, точи лиги, но да знаеш, поне не се насира в гащите.

— Много ти благодаря за това последното.

— Нямаш грижи. — Изърн събра палец и показалец на двете си ръце, допря върховете на пръстите и погледна през дупката към слънцето. — Трябваше да сме тръгнали вече. Велики дела ни чакат днес. Или долни, кой знае. — Тя хвърли панталоните в скута на Риккъ. — Хайде, обличай се.

— Така, мокри? Ще ми прежуля ужасно.

— Ще ти прежуля? — Изърн изсумтя презрително. — Това ли ти е най-големият проблем?

— Главата ми ще се пръсне, чак зъбите ми тръпнат от болка. — Риккъ искаше да изкрещи думите, но знаеше колко повече ще я заболи от това, и се задоволи с жално скимтене. — Не ми трябват повече дребни несгоди.

— Животът е върволица от дребни несгоди, момиче! Ако не са те, как ще знаеш, че си жива? — И Изърн се изсмя отново с пълно гърло, плесна жизнерадостно Риккъ по рамото и тя залитна силно настрани. — Върви с лъснал на показ бял задник, щом така предпочиташ, но ще вървиш.

— Проклятие — промърмори намусена Риккъ, докато намъкваше мокрите панталони. — Определено проклятие.

— Значи… наистина мислиш, че имам дългото око?

Изърн крачеше през гората с обичайната си широка крачка и Риккъ колкото и да се стараеше, постоянно се оказваше изостанала зад нея.

— Мислиш ли, че иначе щях да си пилея усилията с теб?

— Не — въздъхна Риккъ, — предполагам, че не. Само дето… в песните това е нещо, което вещици, магуси и други мъдреци използват, за да прозрат в мъглата на бъдещето. А не нещо, което спохожда идиоти като мен, кара ги да се търкалят по земята и да се насират в гащите.

— В случай че не си забелязала, странстващите певци обичат да украсяват нещата. Хубави неща се случват в песните, вярно, но предимно на мъдрите вещици и тям подобни, на идиотите, които се насират в гащите — не чак толкова.

Риккъ нямаше как да не се съгласи с това.

— Също така, ако наистина имаш дългото око, то не е проста работа. Насила не можеш го отвори. Трябва да го прикоткваш. — Погъделичка Риккъ под брадичката и тя извърна рязко глава. — Да го заведеш до светите места, където стоят древните камъни, и да го огрее луната. И въпреки това окото ще види каквото си поиска и когато си поиска.

— Уфрит в пламъци обаче? — Колкото повече се отдалечаваха от Височините и колкото повече приближаваха до дома, толкова повече се усилваха тревогите на Риккъ от видяното. Мъртвите ѝ бяха свидетели, невинаги беше щастлива в Уфрит, но при всички положения не искаше да го вижда в пламъци. — Как ли ще се стигне дотам?

— Малко невнимание с огъня за готвене ще свърши работа. — Изърн извърна очи и я погледна. — От друга страна, ако питаш мен, в Севера обикновено войната е причината градовете да избухнат в пламъци.

— Война?

— Това е, когато битката се разрасне толкова, че почти никой не излиза незасегнат от нея.

— Знам какво означава проклетата дума. — Страхът и тревогата се загнездиха между плешките на Риккъ така здраво, че колкото и да кършеше рамене, не можа да се отърси от тях. — Но в Севера цари мир, откакто се помня.

— Тате казваше, че мирът е времето, когато мъдрият се подготвя за война.

— Баща ти беше напълно изперкал.

— А твоят татко какво казва? Малцина са по̀ с всичкия си от Кучето.

Риккъ разкърши рамене. Не помогна.

— Той казва: „Надявай се на най-доброто, но се готви за най-лошото“.

— Мъдър съвет, ако питаш мен.

— Но той е живял в тъмни времена. От една битка в друга. С Бетод. С Дау Черния. Други времена са били тогава.

— Естествено, че не са — изсумтя Изърн. — Бях там, когато баща ти се би срещу Бетод във Височините заедно с Кървавия Девет.

Риккъ замига на парцали насреща ѝ:

— Нямала си и десет тогава.

— Достатъчно голяма бях, за да убия човек.

— Какво?

— Тогава носех бойния чук на тате. Той казваше, че най-малкият трябва да мъкне най-големия товар. Но в онзи ден той се биеше с чука и аз носех копието му. Същото това копие. — Дървената дръжка на копието в ръката ѝ отмерваше с удар в земята темпото, докато вървяха по пътеката. — Тате свали един на земята. Оня тръгна да се изправя и аз го наръгах право в задника.

— С това копие? — Риккъ почти беше забравила, че копието не е просто пръчка, която Изърн носи навсякъде със себе си. Пръчка, чийто край е увит в щавена еленова кожа. Не обичаше да се замисля, че под кожата има стоманено острие. Още повече сега, когато знаеше, че въпросното острие е било в задника на някакъв злощастник.

— Е, сменило е няколко дръжки оттогава, но… — Изърн закова на място, вдигна татуирана ръка и присви очи. — Риккъ не чуваше нищо необичайно, само шумоленето на вятъра в клоните над главите им, капчуците от топящия се сняг и чуруликането на птички в разлистващите се дървета.

Тя се наведе към Изърн:

— Какво ста…

— Свали лъка, запъни стрела в тетивата и ги забаламосвай, гледай да не спират да говорят — прошепна ѝ в отговор Изърн.

— Кого?

— Ако това не проработи, усмихни им се. Благословена си с хубави зъбки, покажи им ги. — При тези думи тя хукна встрани от пътеката и се втурна между дърветата.

— Зъбите ми? — изсъска Риккъ, но Изърн вече беше изчезнала в шубрака.

Секунда по-късно чу мъжки глас:

— Сигурен ли си, че е насам?

Лъкът беше преметнат през рамото ѝ. Надяваше се Изърн да се е объркала, да е просто елен. Свали го от рамо, извади стрела и се засуети с тетивата. Почти изпусна стрелата, ръцете ѝ трепереха, но накрая успя някак да я запъне.

— Казано ни е да претърсим горичката. — Втори глас, по-плътен и по-страшен от първия. — Това тук прилича ли ти на горичка?

Обзе я паника, реши, че в бързината е извадила една от ловните стрели. Погледна надолу, оказа се добра, с плосък стоманен връх.

— Цяла гора си е, предполагам.

Разнесе се смях.

— Че каква разлика, мамка му?

Иззад завоя на пътеката се появи възрастен мъж. Носеше дървена тояга в ръка. Насочи я напред и нещо на върха ѝ улови оскъдната светлина в шарената сянка на пътеката и проблесна. Риккъ осъзна, че това не е тояга, а копие, и страхът и тревогите, които до момента бяха удобно загнездени между плешките ѝ, плъзнаха нагоре, чак до върховете на всяко косъмче на главата ѝ. Бяха трима. Възрастният отпред имаше някак тъжно изражение на лицето, сякаш всичкото това не беше негова идея. Зад него стоеше нервен младок с щит в едната ръка и къса брадвичка в другата. Последният беше едър мъжага с огромна брада и навъсена физиономия. Нещо в него съвсем не се понрави на Риккъ.

Баща ѝ казваше „никога не насочвай стрела срещу човек, освен ако не си сигурна, че го искаш мъртъв“, затова тя опъна само на половина тетивата и насочи стрелата надолу към пътеката.

— По-добре да не мърдате много — каза тя.

Възрастният мъж се вторачи в нея:

— Момиче, имаш халка на носа.

— Наясно съм. — Риккъ изплези език и докосна с върха му долния край на халката. — Държи ме здраво привързана за земята.

— Да не би да се заплеснеш и изгубиш в гората ли?

— Възможно е, в мислите си.

— Злато ли е? — попита младокът.

— Мед — излъга Риккъ. От опит знаеше, че златото има странната особеност да обръща неприятната среща в смъртоносна такава.

— Ами боята по лицето?

— Кръстът е добър знак, обичан от луната. Дългото око е винаги лявото око и кръстът му служи за прицел, държи го приковано в целта, за да прозре мъглата на бъдещето. — Без да откъсва очи от мъжете, Риккъ извърна леко глава и изплю сока от дървесната гъба. — Предполагаемо — добави тя, понеже не беше убедена, че досега кръстът се радваше на особен успех с изключение може би на това да се размаже по възглавницата, когато забравеше да го изтрие, преди да си легне да спи.

Явно не беше единствената, която се съмняваше в магическите му способности.

— Луда ли си? — изръмжа едрият с голямата брада.

Риккъ въздъхна. Не за пръв път трябваше да отговаря на все същия въпрос.

— За едни луда, за други забележителна.

— Би било много мило от твоя страна, ако прибереш лъка — каза възрастният мъж.

— Така си ми харесва. — Опашата лъжа. Дървото беше станало лепкаво в дланта ѝ, рамото ѝ започваше да боли от напрежението да държи тетивата наполовина опъната, а треперенето на тила ѝ започваше да се усилва и заплашваше всеки един момент да се спусне по ръката ѝ и да се превърне в подобаващ гърч, при който със сигурност щеше да изпусне стрелата.

Изглежда, младокът имаше още по-малко вяра и от нея, че тя ще успее да удържи стрелата. Той се сниши зад щита и взе да наднича нервно над металния кант. Едва в този момент Риккъ забеляза какво беше нарисувано на него.

— Имаш вълк на щита си — каза тя.

— Знака на Стаур Здрачния — изръмжа здравенякът и в тона му се прокрадна горделива нотка. И на неговия щит имаше изрисуван вълк, само дето боята беше така надрана и олющена, че беше останал почти на голо дърво.

— Хора на Здрачния сте значи? — Страхът се загнезди в стомаха на Риккъ. — Какво търсите по тия места?

— Дошли сме да сложим край на Кучето и свитата му от гъзоблизци, да върнем Уфрит обратно в Севера, където му е мястото.

Кокалчетата на пръстите на Риккъ побеляха от стискане на лъка. Страхът се оттегли да направи място на гнева.

— Как пък не, мамка му!

— Вече се случва. — Възрастният мъж сви рамене. — Нямаш избор, момиче, трябва да решиш само дали да се издигнеш с победителите, или да отидеш при пръстта с победените.

— Здрачния е най-великия боец на света, отстъпва само на Кървавия Девет! — добави възторжено младокът. — Той ще превземе обратно Англанд и ще изхвърли Съюза от Севера!

— Съюза? — Риккъ сведе поглед към нескопосано изрисуваната вълча глава на недодялания щит. — Вълкът погълна слънцето — прошепна тя.

— Тая е напълно побъркана. — Едрият мъж с брадата пристъпи напред. — Сега по-добре хвърли лъ… — От гърлото му се откъсна продължителен стон, ризата на гърдите му щръкна и от нея лъсна върхът на стоманено острие. — Оо — добави той и се свлече на колене.

Младокът се обърна да побегне. Стрелата на Риккъ се заби в гърба му точно под плешката.

Той извърна глава и я погледна озадачено, все едно не беше сигурен дали тя умишлено пусна стрелата, или просто я изпусна по невнимание.

Проблесна метал и главата на възрастния мъж се лашна напред, когато острието на копието на Изърн се заби в шията му. Той изпусна своето копие и посегна немощно с ръка към нея.

— Шшшт. — Изърн перна ръката му настрани, издърпа рязко копието и след острието му хвръкна тъмночервена струя кръв. Мъжът се строполи на земята, започна да се търкаля, притискаше длани върху огромната рана на шията си в опит да спре рукналата кръв. Опитваше се да каже нещо, но тъкмо успееше да изплюе кръвта от устата си, и тя се напълваше отново. Накрая спря да мърда.

— Ти ги уби. — Риккъ усети как я облива гореща вълна. Забеляза няколко ситни пръски кръв по опакото на ръката си. Едрият мъжага лежеше неподвижно на земята, ризата му беше цялата подгизнала от кръв.

— Този го уби ти — отвърна Изърн. Младокът беше паднал на колене, скимтеше жално при всеки дъх и драпаше безпомощно през рамо към щръкналата от гърба му стрела. И ако пръстите му някак успееха да достигнат стрелата, тогава какво, зачуди се Риккъ и установи, че няма никаква представа. Сигурно и той нямаше представа. Май в този момент само Изърн бе способна да разсъждава трезво. Тя се наведе и небрежно изтегли ножа от колана на младока. — Надявах се да му задам няколко въпроса, но се съмнявам, че ще може да ми отговори с тая стрела в гърба.

Сякаш в подкрепа на думите ѝ младокът изкашля кръвта от устата си в шепа и се вторачи в Риккъ. Изглеждаше някак засегнат, все едно бе накърнила и чувствата му.

— Е, какво пък, човек не може да има всичко на този свят. — Риккъ подскочи като ужилена при острия звук, с който острието на ножа се вкопа в черепа на момчето. То изви гръб, падна заднешком и единият му крак зарита във въздуха. Така ли изглеждаше и тя по време на припадъците си? Накрая кракът спря и Риккъ усети космите на ръката ѝ да настръхват. За пръв път виждаше човек да умира пред очите ѝ. И всичко стана така бързо, не знаеше какво да мисли.

— Не изглеждаха чак толкова лоши — каза тя.

— За момиче с амбициите да прозре в мъглата на бъдещето, имаш забележителния талант да пропускаш ставащото току под носа ти. — Изърн вече беше клекнала, забила върха на езика си в дупката, останала на мястото на един от липсващите ѝ зъби, и тършуваше из джобовете на възрастния мъж. — Изчакаш ли да започнат да изглеждат лоши, значи си чакала прекалено дълго.

— Можеше да им дадеш възможност да…

— Да какво? Да те пратят при пръстта? Или да те закарат при Стаур Здрачния? Тогава прежулянето на мокрите панталони щеше да ти е най-малката грижа, на това момче му се носи отвратителна слава. — Тя хвана крака на възрастния мъж, завлече тялото му в шубрака отстрани на пътеката, после захвърли отгоре му падналото на земята копие. — Или смяташе да ги поканим да танцуват с нас из гората, да закичим цветя в косите си и да ги омаем: аз със сладки приказки, а ти с хубавата ти усмивка?

Риккъ изплю сока на дървесната гъба и се загледа в попиващата в земята кръв около пронизаната с нож глава на младока.

— Съмнявам се, че усмивката ми е способна на такива чудеса, а че приказките ти не са, и съмнение нямам.

— Ми значи освен да ги убием, какъв друг избор имахме? Проблемът ти е, че си цялата едно голямо сърце. — Изърн заби кльощав показалец в гърдата на Риккъ.

— Ау! — Риккъ отстъпи заднешком и постави ръка напряко на гърдите си. — Боли!

— Ъхъ, от горе до долу си цялата сърце. Затова чувстваш и най-лекото убождане. Трябва да го вкамениш това сърце. — Изърн стовари юмрук върху гърдите си и огърлицата от кости изтрака. — Безскрупулността е качество, на което луната се усмихва. — И сякаш да докаже и на дела, тя се наведе, сграбчи тялото на младока и го завлече безцеремонно в храстите. — Водачът трябва да е корав и безмилостен, за да не се налага хората му да бъдат такива.

— Водач на какво — смотолеви Риккъ и разтърка гърдата си. В този момент подуши дима, същата миризма като във видението ѝ. Без да осъзнае как, хукна по пътеката.

— Ей! — викна зад гърба ѝ Изърн с пълна уста. Беше натъпкала в нея парче сушено месо, което току-що бе открила в кесията на кръста на здравеняка с брадата. — Имам нужда от помощ с голямото копеле!

— Не — шептеше Риккъ при всяка крачка. Миризмата на дим се усилваше, а с нея и тревогата. — Не, не, не.

Изскочи от гората, направи, олюлявайки се, още една-две крачки и спря. Лъкът увисна в омалялата ѝ ръка.

Утринната мъгла се беше отдръпнала и тя виждаше ясно цялото поле от прясно засети ниви до Уфрит, сгушен в прегръдката на сивите му стени от една страна и тази на сивото море от другата. Уфрит с тронната зала на баща ѝ и обраслата, неподдържана градина зад нея. Добрият стар, скучен Уфрит, където бе родена и израснала. И сега той гореше. Точно както във видението ѝ. Големият стълб дим се виеше в небето и вятърът го отнасяше към бурното море.

— Мътните да го вземат — прошепна дрезгаво тя.

Изърн се зададе с небрежна походка откъм гората, преметнала копието през раменете си, нахилена до уши.

— Знаеш какво означава това, нали?

— Война? — прошепна Риккъ ужасена.

— А, да, това също. — Изърн махна пренебрежително с ръка. — Но по-важното е, че се оказах права! — Тя плесна така здраво Риккъ по рамото, че едва не я събори по очи. — Имаш дългото око!

В разгара на битката

„В битката — казваше бащата на Лео — мъжът открива себе си.“ Северняците тъкмо се обръщаха да побегнат, когато конят му се вряза с грохот в редицата им.

Стовари секирата си в шлема на един и от силата на замаха и устрема на коня почти му откъсна главата. Оголил зъби, замахна от другата си страна, зърна за миг опулено лице и в следващия миг острието на секирата му го разполови. Полетяха пръски кръв, хвръкнаха тъмни струи във въздуха.

Сега други ездачи връхлетяха северняците и ги пометоха като парцалени кукли. Един от конете бе пронизан в главата от копие, а ездачът му излетя от седлото и се преметна презглава.

Нечие копие се пръсна на парчета и Лео извърна рязко глава, усети как една от треските изчатка в шлема му. Светът се беше свил до тесния, подскачащ процеп на визьора на шлема му и размазаните в него измъчени лица, проблясъци на метал и борещи се тела. Крясъците и писъците на хора и коне се извиваха в умопомрачително кресчендо.

Отпред изникна кон, останал без ездач, с подмятащи се във въздуха стремена, и изви рязко встрани. Конят на Ритър. Позна го по жълтото покривало под седлото. Върхът на нечие копие се вряза в малкия щит на ръката на Лео и почти го събори от седлото. Острието се плъзна с писък на метал надолу и се отплесна от бронята на бедрото му.

Той стисна здраво юздите и обузда пръхтящия си, подскачащ нагоре кон. Продължи да млати като обезумял със секирата: отляво, отдясно, пак отляво и пак отдясно. Устата му беше изкривена до болка в огромна усмивка. Стовари секирата си върху нечий щит с черна вълча глава на него, срита в гърдите един северняк и той залитна силно назад. В следващия момент отнякъде проблесна мечът на Барнива и му отсече ръката.

Видя Джин Бързея да размахва яростно боздугана си, рижата му коса беше преметната през лицето, кичури бяха полепнали по оголените му зъби. Малко по-нататък Антоп крещеше и се бореше да извади копието си, забито в нечия окървавена ризница. Глоуард се биеше със северняк. И двамата бяха изпуснали оръжия, бореха се с голи ръце, оплетени в юздите на конете си. Лео посече северняка, видя как секирата обърна лакътя му наопаки. Замахна отново, свали го от седлото и го запрати да се търкаля в калта.

Посочи с острието на секирата към знамето на Стаур Здрачния, черната вълча глава се вееше под поривите на вятъра. Виеше като обезумял, крещеше прегракнало, но виковете му бяха заглушени от шлема. Всъщност и да беше вдигнат, пак никой нямаше да го чуе. Той самият дори не знаеше какво точно крещи. Затова продължи да млати яростно плетеницата от тела пред себе си.

Някой се вкопчи в крака му. Къдрава коса. Луничаво лице. Ужасено лице. Като всички останали наоколо. Този дори нямаше оръжие. Предава ли се? Лео стовари ръба на щита си върху темето му, пришпори коня си и го прегази.

Битката не е място за добри намерения. Нито за досадна изтънченост или безполезни контрааргументи. Няма място и за заядливите забележки на майка му, вечно приканваща към търпение и предпазливост. В битката всичко е така просто и прекрасно.

„В битката мъжът открива себе си.“ И Лео беше героят, какъвто винаги бе искал да е.

Замахна отново и моментално установи, че нещо със секирата му не беше наред. Острието го нямаше, държеше само омазано с кръв парче дърво. Пусна го и издърпа сабята от ножницата ѝ. Пръстите му бяха изтръпнали в бронираната ръкавица, дръжката на оръжието беше хлъзгава от засилващия се дъжд. Осъзна, че севернякът, с когото се биеше в момента, е мъртъв. Беше облегнат на дървената ограда и на пръв поглед изглеждаше, че стои, но тогава забеляза, че от лицето му бе останала само кървава пихтия. Дотук с този.

Редицата на северняците се беше разкъсала. Те бягаха, пищяха, докато ги посичаха в гръб, и Лео ги подгони към знамето им. Отпред трима ездачи бяха подкарали пред себе си цяла тълпа, изтикваха ги към отвора на портите. В средата видя Барнива с опръскано в кръв белязано лице, сечеше с меча си.

Знаменосецът се оказа огромен здравеняк. Очите му бяха обезумели, брадата омазана с кръв, но той продължаваше да държи знамето с черния вълк високо над главата си. Лео препусна право към него. Изби секирата му с щита си, посече го под ръба на шлема и острието на сабята отнесе половината му нос. Севернякът се запрепъва заднешком, Джин Бързея стовари боздугана си върху темето му и изпод вдлъбнатия му шлем бликна кръв. Лео го срита в гърдите и издърпа от безжизнените му пръсти дръжката на знамето. Вдигна го рязко нагоре. Смееше се, крещеше като обезумял, давеше се от собствената си слюнка, но пак се смееше с пълно гърло. Дръжката на счупената секира, все още привързана на китката му, се лашкаше и дрънчеше в шлема му.

Победиха ли? Огледа се в търсене на нов противник. Тук-там опърпани фигури тичаха през полето към дърветата в далечината. Бяха захвърлили оръжия, спасяваха си живота. Свърши се.

Цялото тяло го болеше, бедрата от притискане на седлото, раменете от размахване на секирата, пръстите от стискане на юздите. Дори стъпалата му бяха изтръпнали от натискане на стремената. Гърдите му се издигаха и спускаха, дъхът му бумтеше в шлема горещ, влажен и солен. Сигурно си беше прехапал езика. Затърси с пръсти катарамата под брадичката си и най-после успя да се отърве от проклетото парче желязо. Главата му се изпълни с всичкия този шум, само дето той вече не беше яростният рев на битката, а омайният звук на победата.

Почти падна, докато се смъкваше от седлото. Залитна в опита си да се покачи на нисък каменен зид. Подпря се и усети нещо меко под бронираната ръкавица. Трупът на северняк, с щръкнало от гърба пречупено копие. Беше като опиянен.

В края на краищата без трупове няма слава. Рониш ли сълзи по обелките, докато белиш картофи? Някой го подхвана отстрани и го задържа на крака. Юранд. Както винаги, до него в нужда. Лео се изправи. Радостните лица на хората му се извърнаха към него.

— Младия лъв! — изрева Глоуард, покатервайки се до него, после стовари тежка длан на рамото на Лео, който се олюля. Юранд понечи да го подкрепи, но не се наложи, Лео успя да се задържи на крака. — Лео дан Брок!

Изведнъж всички скандираха името му, неговото име, като изпята молитва, като магическо заклинание. Крещяха и вдигаха оръжия към плюещото по главите им небе.

— Лео! Лео! Лео!

„В битката мъжът открива себе си.“ Беше опиянен. Изгаряше. Почувства се като крал. Не, като бог. За това е предопределен.

— Победа! — изрева Лео и вдигна над главата си окървавената сабя и плененото знаме на северняците.

Мътните да го вземат, има ли по-хубаво усещане на света от това?

В губернаторската шатра се водеше друг вид война. Война на търпение и на пресметливост, на умислено сбърчени чела, снабдителни линии и карти, ужасно много карти. Честно казано, подобни войни бяха под достойнството на Лео.

Опиянението от победата му първо подгизна порядъчно в проливния дъжд по мъчителния път от долината, после заглъхна подобаващо под натиска на противните болежки от десетките синини и драскотини и накрая почти издъхна, пронизано от ледения поглед, с който майката на Лео го дари, докато влизаше в шатрата ѝ, придружен от Джин Бързея и Юранд.

Когато влезе, тя разговаряше с рицар вестител. Мъжът беше изненадващо висок, толкова, че трябваше да се прегърби и наведе глава, за да я погледне в очите.

— … моля, предайте на Негово Величество, че правим всичко по силите си да удържаме настъплението на северняците, но Уфрит падна, наложи се да отстъпим. Нападнаха от три страни, превъзхождаха ни значително по численост, докато ние все още мобилизираме войските си. Кажете му, че се нуждаем… не, че го умолявам да изпрати подкрепления.

— Разбира се, лейди губернатор. — Рицарят вестител кимна на Лео, докато минаваше покрай него. — Поздравления за победата ви, лорд Брок.

— Не ни е притрябвала проклетата помощ на краля! — сопна се Лео в мига, в който покривалото на входа на шатрата се спусна зад рицаря вестител. — Сами ще смажем псетата на Калдер Черния! — Изненада се колко немощно прозвуча гласът му под мокрото платнище на шатрата. Нищо общо с това как се носеше допреди малко на бойното поле.

— Хм. — Майка му се подпря на юмруци върху масата и се вторачи в картите. Мъртвите му бяха свидетели, понякога си мислеше, че обича проклетите карти повече от него. — Ако ще водим битки в името на краля, нормално е да очакваме кралски подкрепления.

— Трябваше да ги видиш как хукнаха! — Проклятие, как е възможно, къде отиде цялата му самоувереност? Допреди малко можеше да се втурне сам срещу дузина тежковъоръжени северняци и окото му нямаше да мигне, а сега една жена с изящна шия и посивяваща коса изстиска и последната му капка смелост. — Редиците им се разкъсаха преди дори да сме ги достигнали! Взехме няколко дузини пленници… — Лео погледна към Юранд, но в очите му видя само колебание и съмнение, гледаше го с онзи поглед, с който казваше, че не е съгласен. Точно както го погледна и преди нападението. — Фермата… е отново… в наши ръце… и…

Майка му го изчака търпеливо да довърши пелтеченето си и се обърна към приятелите му:

— Благодаря, Юранд. Убедена съм, че си направил всичко възможно да го разубедиш. На теб също, Бързей. Синът ми не може да се надява на по-верни приятели, аз на по-смели воини.

Джин стовари тежка длан на рамото на Лео:

— Всъщност Лео предвождаше напа…

— Можете да си вървите.

Джин се почеса по брадата и на лицето му се изписа глуповато изражение. От воинския му ентусиазъм в долината не беше останала и следа. Юранд направи една измъчена гримаса и сви рамене:

— Разбира се, лейди Финри. — И двамата с Джин се изнизаха послушно от шатрата и оставиха Лео, който чоплеше ли, чоплеше крайчеца на плененото знаме.

Майка му изчака търпеливо неловкото мълчание да си свърши работата, преди да стовари присъдата.

— Глупак такъв.

Естествено, Лео го очакваше, но все пак го заболя.

— Защо, защото всъщност влязох в битка?

— Не, заради това кога влезе в битка, а също как.

— Истинският водач е винаги най-отпред и в средата! — В момента, в който го каза, осъзна, че звучи точно като героите от глупавите истории, които така обичаше.

— Знаеш ли кой също е винаги най-отпред и в средата? — Попита майка му. — Мъртъвците. И двамата знаем, че не си глупак, Лео. Защо се правиш на такъв? — Тя поклати невярващо глава. — Не трябваше да оставям баща ти да те изпрати да живееш при Кучето. Всичко, което си научил в Уфрит, е невъздържаност, глупави песни и детинско преклонение пред главорезите в тях. Трябваше вместо това да те изпратя в Адуа. Естествено, певческите ти умения нямаше да са на такава висота, но поне щеше да се научиш на малко пресметливост.

— Име време за пресметливост и време за действие!

— Но никога не е времето за прибързаност, Лео. Нито пък за суета.

— Мамка му, аз спечелих!

— Какво точно спечели? Никому ненужна ферма в някаква безполезна долина? Това беше просто разузнавателен отряд и сега врагът знае с какви сили разполагаме. — Тя изсумтя огорчено и насочи отново вниманието си към картите. — Или по-скоро с какви сили не разполагаме.

— Плених знаме. — Погледна парчето плат в ръцете си и осъзна каква жалка картинка е всъщност, зле съшито, вързано за нещо по-близо до откършен клон, отколкото до подобаващ за целта прът. Как въобще си беше въобразил, че е възможно Стаур Здрачния лично да язди под това знаме?

— Имаме знамена в излишък — отвърна майка му. — Това, което не ни достига, са мъже, които да вървят под тях. Може би следващия път, като решиш да влизаш в битка, ще се върнеш с подкрепление от няколко полка вместо с парцал.

— Мътните го взели, майко, как да ти угодя…

— Като слушаш какво ти се казва. Като се учиш от онези, които знаят повече. Бъди смел, разбира се, но не прибързвай. И най-важното, гледай да не те убият! Винаги си знаел как да ми угодиш, Лео, но винаги избираш да угодиш на себе си.

— Не разбираш! Ти не си… — Лео размаха отчаяно ръка в търсене на точната дума и както винаги се провали в намирането ѝ. — Мъж! — Добави накрая, осъзнавайки колко глупаво звучи това.

Майка му повдигна озадачено вежди:

— Ако някога съм страдала от заблуди или съмнения по въпроса, те бяха развенчани в момента, в който те изтиках от утробата си. Имаш ли престава колко тежеше, когато се роди? Пробвай някой път да изсереш наковалня, в продължение на два дни, пък после ела ми кажи как е минало.

— Мътните го взели, майко! Имам предвид, че хората се възхищават и следват определен тип мъже и…

— Както твоят приятел Ритър се възхищаваше на теб?

Споменът за останалия без ездач кон изникна като изневиделица. Осъзна, че не си спомняше лицето на Ритър измежду това на хората си, скандиращи след победата. Осъзна, че до момента дори не се беше сетил за него.

— Той знаеше рисковете — изграчи задавено Лео, внезапно обзет от тревога. — Той избра да се бие. С гордост влезе в битката!

— Така е. Заради огъня, който гори в душата, Лео. Огънят, който вдъхновява хората да те следват. Баща ти също го имаше. Той е дар, но с такъв дар вървят отговорности. Хората поставят живота си в ръцете ти.

И както непокътнатият сняг се стопява и оставя на показ скритите досега гнилоч и кал, гордостта на Лео отстъпи и направи път на грозната вина.

— Ще отида да го видя. — Лео се обърна и тръгна към изхода на шатрата, препъвайки се в разкопчания ремък на една от броните на крака си. — Той е при… ранените?

Изражението на лицето на майка му омекна и това засили тревогите на Лео.

— Той е при мъртвите, Лео. — Тя замълча и в шатрата стана тихо, само вятърът шумолеше в платнището на входа. — Съжалявам.

Без трупове няма слава. Лео се стовари тежко на един от сгъваемите столове и плененото знаме изтропа на пода в краката му.

— Той каза, че е по-добре да те изчакаме — промърмори Лео и в мислите му изникна тревожното лице на Ритър, докато гледаше надолу към долината. — Юранд също. А аз им казах, че ако искат, могат да останат отзад при жените… и да изчакат, докато мъжете приключат с битката.

— Постъпил си, както си мислел, че е редно — промърмори майка му. — Взел си решение на момента.

— Той има жена… — Лео си спомни сватбата. Проклятие, как ѝ беше името. Имаше изпито лице и немощна брадичка. Младоженецът определено изглеждаше по-красив от двама им. После танцуваха зле, а Джин Бързея изкрещя на северняшки, че се надявал за благото на булката Ритър да го бива повече с оная работа, отколкото в танците. И Лео избухна в такъв смях, че едва не повърна на масата. Сега не му беше до смях. Но вероятността да повърне беше същата. — Мътните го взели… той има дете.

— Ще им пиша.

— Каква полза от писмо? — Лео усети сълзите му да напират. — Ще им дам къщата ми! В Остенхорм!

— Сигурен ли си?

— За какво ми е на мен къща? Аз така или иначе съм почти постоянно на седлото.

— Имаш огромно сърце, Лео. — Майка му клекна пред него. — Понякога си мисля, че е прекалено голямо. — Бледите ѝ ръце изглеждаха така мънички в бронираните му ръкавици, но въпреки това бяха по-силни от неговите. — Имаш всички заложби на велик водач, но не можеш да оставиш всяка емоция да те води за носа. Понякога битката се печели от по-смелия, но войната винаги се печели от по-умния. Разбираш това, нали?

— Разбирам — прошепна Лео.

— Добре. Тогава дай заповед за напускане на фермата и се изтегли на запад, преди Стаур Здрачния да е настъпил с основните си части.

— Но ако отстъпя… значи Ритър умря напразно. Как ще изглежда това в очите на хората, ако отстъпя?

Тя се изправи:

— Като женска слабост и нерешителност, да се надяваме. Тогава горещите глави на Севера вероятно ще надделеят и ще потеглят срещу нас с всичките си части и огромни усмивки на мъжествените си лица и когато подкрепленията от краля пристигнат, ние ще сме готови и ще ги направим на парчета.

Лео заби поглед в земята и усети сълзата да се търкулва по бузата му:

— Разбирам.

Майка му заговори тихо и спокойно:

— Постъпи прибързано, необмислено, но показа голяма смелост и… за радост или беда, мъжете се възхищават на хора с такава смелост. Няма да отрека, че ни е нужен повод за празнуване. Ти разкървави носа на Стаур Здрачния. Великите воини се палят бързо, а гневните мъже допускат грешки. — Тя постави нещо в отпуснатите му ръце. Знамето на Здрачния, с черната вълча глава на него. — Баща ти щеше да се гордее със смелостта ти, Лео. Сега накарай и мен да се гордея с теб, като покажеш мъдрост и здрав разум.

Лео затътри крака към изхода на шатрата, прегърбил рамене под тежестта на бронята, можеше да се закълне, че тежеше трижди повече, отколкото на влизане. Ритър го нямаше и нямаше да се върне. Беше оставил невзрачната си жена да плаче безутешно край огнището. Убиха го собствената му лоялност и суетата на Лео. Убит от небрежността на Лео. И невежеството на Лео.

— Мътните да го вземат. — Опита да изтрие сълзите си с опакото на ръката, но бронираната ръкавица не свърши работа. Крайчецът на плененото знаме се оказа по-добър избор за целта.

„В битката мъжът открива себе си.“ Лео замръзна на място пред входа на шатрата. Имаше чувството, че цял полк се беше строил в полумесец отпред.

— Ура за Лео дан Брок! — изрева Глоуард, сграбчи китката на Лео в огромната си лапа и я вдигна победоносно нагоре. — Младия лъв!

— Младия лъв! — Викът на Барнива се извиси над скандирането на мъжете. — Лео дан Брок!

— Опитах да те предупредя. — Прошепна в ухото му Юранд. — Тя ти подкастри крилцата, нали?

— Напълно заслужено — отвърна Лео и успя да докара нещо като усмивка на лицето си. Не можеше да отрече, че сега всички се нуждаеха от макар и малък повод за празнуване.

И мъжете не го разочароваха, виковете им се усилиха, когато той вдигна над главата си парцаливото знаме на врага. Антоп пристъпи наперено и подкани с вдигане на ръце за още овации. Един от войниците, очевидно вече пиян, смъкна панталони и под одобрителните крясъци на останалите изложи на показ голия си задник в посока север. После залитна и се просна на земята, което предизвика бурен смях. Глоуард и Барнива сграбчиха Лео и го вдигнаха на раменете си. Юранд постави юмруци на хълбоците си и извъртя с досада очи.

Дъждът беше спрял и слънцето проблясваше в лъскавите брони и наточените остриета, стопляше грейналите усмивки по лицата.

Не беше лесно човек да не се почувства някак по-леко.

Вината е лукс

Снегът се беше стопил и оставил света студен и неприветлив. Ледената киша, която минаваше за земя, се просмукваше в ботушите на Риккъ и покриваше с пръски окаляните крачоли на мокрите ѝ панталони. Студените капчуци от черните клони не спираха да мокрят провисналата ѝ коса, подгизналото наметало, стичаха се по вечно сърбящия гръб. Мокрото отгоре се срещаше с мокрото отдолу в областта на колана, който беше пристегнат с още една поредна дупка в резултат на това, че за последните три дни, откакто уби онова момче и видя дома си да гори, не беше яла почти нищо.

Поне нямаше накъде по-лошо да става. Или поне така си казваше.

— Щеше да е добре да сме на пътя — изропта Риккъ, докато се опитваше да освободи крака си от ноктите на трънака, и в резултат успя само да се сдобие с повече драскотини.

Изърн имаше неестествената способност винаги да намира сухо място в тресавището, където да стъпи. Риккъ имаше чувството, че тя можеше да прекоси езеро, подскачайки по листата на водните лилии, и дори подметките ѝ да не се намокрят.

— И кой мислиш припка небрежно по пътя сега, мм?

— Хората на Стаур Здрачния — отвърна посърнала Риккъ.

— Ъхъ, а също тези на чичо му Скейл Желязната ръка и тези на татко му, Калдер Черния. Тръните може и да издраскат нежната ти, мека като пух кожичка, но драскотините им няма да са нищо в сравнение с тези от мечовете на ония на пътя.

Риккъ изруга при поредния опит на калта да изсули един от ботушите ѝ.

— Можеше поне да се изкачим малко по-нагоре.

Изърн се почеса по носа и направи такава досадна физиономия, все едно по-голяма глупост не беше чувала.

— А кой мислиш си прекарва приятно там горе, в подножието на пътя?

Риккъ се намуси и премести с език топчето дървесна гъба зад долната си устна:

— Съгледвачите на Стаур Здрачния.

— И тези на Скейл Желязната ръка, и тези на Калдер Черния. И тъй като те са плъпнали по билото и високите склонове като бълхи по дънер, какво остава за нас?

Риккъ плесна поредното насекомо, пропълзяло по опакото на ръката ѝ:

— Тук долу, на дъното на долината, при трънака, калта и проклетите кръвопийци.

— Ооо, човек ще си каже, че една вражеска армия, нахлула в земите на твоя баща, ти утежнява живота, а? Свикнала си да гледаш на света като на безопасно местенце. А виждаш ли, сега си заобиколена от опасности, така ли, момичето ми? Е, време е да започнеш да се държиш подобаващо. — И Изърн се промуши през храсталака ловко и безшумно като змия и остави Риккъ да се влачи след нея и да ругае под нос.

Досега се беше мислила за доста калена в живота на открито, но в настоящата компания се чувстваше като пълен дръвник, който никога не е излизал зад градските стени. Изърн-и-Файл знае всеки път и пътека, така се говореше за нея. Познаваше света като опакото на ръката си, повече и от татко ѝ. Риккъ беше научила повече от нея през последните две седмици, отколкото от онзи празноглав преподавател от Съюза, който я мъчи в продължение на цяла година в Остенхорм. Сега знаеше как да построи заслон от папрати. Как да залага капани за зайци, пък било то неуспешни. Как да се ориентира за посоката само по това от коя страна на дънерите расте мъх. Как да разпознава по шума на стъпките дали човек или животно приближава през гората.

Някои говореха, че Изърн е вещица, и несъмнено тя имаше и вида, и нрава на такава, но за беда нямаше магията, с която да направи храна от камъни и блатна вода. За беда.

Слънцето се скри зад билата на хълмовете, в долината стана още по-студено от преди и те се завряха в пролуките между скалите и се сгушиха една в друга да се топлят, а навън вятърът се усили и ситният ръмеж премина в леден дъжд.

— Мислиш ли, че можеш да намериш в цялата тази проклета долина една суха съчка за огън? — прошепна Риккъ, докато търкаше побелелите си, влажни длани и духаше в тях, като напразно се опитваше да ги сгрее. Пъхна ги под мишниците си, но вместо да се стоплят, те само я накараха да затрепери повече от студ.

Изърн беше клекнала над мешката с неизбежно изтъняващите им провизии и докато тършуваше вътре, приличаше на скъперник над торба злато.

— Дори и да можех — отвърна тя, — нямаше да го направя. Димът ще привлече преследвачи.

— Ще мръзнем значи — каза Риккъ с изтъняло гласче.

Риккъ знаеше какво говорят за нея хората, и сигурно бяха прави, сигурно не беше съвсем наред с главата, но очите ѝ не пропускаха нищо. Въпреки сумрака и бързите движения на чевръстите пръсти на Изърн тя знаеше, че планинката изяждаше по-малко от половината на това, което подаваше на нея. Виждаше го и беше благодарна. Искаше ѝ се да имаше куража да откаже, да настоява за справедлива подялба, но мътните го взели, колко гладна беше. Натъпка сушеното парче месо в устата си и го погълна с такава скорост, че дори не забеляза как е глътнала и топчето дървесна гъба.

Докато осмукваше и последните частички благодат от полепналия по зъбите ѝ мухлясал хляб, установи, че мислеше за момчето, което простреля. Спомни си, че имаше от онези боядисани парчета плат на кльощавия си врат, които майките връзваха на синовете си, за да им топли. И объркания му, изпълнен с възмущение поглед, отправен към нея. Може би беше същият, с който тя гледаше децата, които ѝ се присмиваха след всеки припадък.

— Аз убих онова момче. — Риккъ подсмръкна шумно и се изхрачи на земята.

— Ъхъ. — Изърн отряза парченце дървесна гъба и го натика под устната си. — Уби го подобаващо и така ограби завинаги всички, които са го познавали, лиши света от чудесата, които щеше да сътвори, ако беше оживял.

Риккъ замига неразбиращо:

— Всъщност ти му заби ножа в главата!

— Това беше проява на милост. С твоята стрела в гърба го чакаше бавна и мъчителна смърт.

Риккъ установи, че неволно е протегнала ръка зад гърба си и опитва да напипа с палец мястото, където се заби стрелата ѝ, но не успява. Точно като него.

— Не мисля, че заслужаваше такъв край.

— За стрелата няма значение кой какво заслужава и какво не. Най-добрата защита от стрела не е доблестен и изпълнен с добри дела живот, а да гледаш да си винаги този, който я пуска, ясно? — Изърн седна и облегна гръб в Риккъ. Миришеше на пот и влажна земя. Задъвка дървесната гъба. — Те бяха врагове на баща ти. Наши врагове. Нямахме друг избор.

— Не съм сигурна дали въобще направих избор. — Риккъ зачопли разранените си нокти и горчивия спомен. — Просто изпуснах тетивата. Глупава грешка. За негова беда.

— Или за наш късмет.

Риккъ се сгуши до Изърн, обгърната от студеното ѝ наметало и мрачното настроение.

— Няма справедливост значи? Ни за мен, ни за него. Просто свят, който извръща безучастно глава и не му дреме за никого от нас.

— Че защо да му дреме?

— Аз убих момчето. — Риккъ усети стъпалото си да потрепва, после потрепването стана гърч и мина по целия ѝ крак, а гърчът прерасна в тръпка, която мина през цялото ѝ тяло. — Както и да го мисля… все не ми изглежда редно.

Усети дланта на Изърн на рамото си и ѝ бе благодарна за жеста.

— Ако убиването на хора започне да ти се струва като нещо редно, значи имаш много по-сериозен проблем. От вината боли, но човек трябва да е благодарен за нея.

— Благодарен?

— Вината е лукс, на който се радва само онзи, който още диша, който не умира от болка и който не е на крачка от това да не умре от глад или студ. Ако само вина те мъчи, момиче… — Риккъ видя бледия блясък на зъбите на Изърн в тъмното, — значи си повече от добре.

И тя плесна здраво Риккъ по бедрото и се изкиска дрезгаво. Точно като вещица. Сигурно имаше някакви магически способности все пак, защото Риккъ усети, че се усмихва. За пръв път от дни. И от самата усмивка ѝ стана по-леко. Усмивката е най-добрият щит, както казваше баща ѝ.

— Защо просто не ме изостави там? — попита тя.

— Дала съм дума на татко ти.

— Хубаво, но всички говорят, че си най-ненадеждната кучка в целия Север.

— Никой не знае по-добре от теб колко струва това, което всички говорят. Истината е, че държа само на думата, която съм дала на човек, когото харесвам. Хората ме мислят за ненадеждна, защото, като оставим настрана планинците, това са точно седем души. — Тя стисна в юмрук татуираната си ръка и го разклати заплашително. — За тези седмината съм непоклатима като скала.

Риккъ преглътна тежко:

— Значи ме харесваш?

— Мм. — Изърн разтвори юмрук, разкърши пръсти и ставите ѝ изпукаха. — За теб не съм убедена, но харесвам баща ти и съм му дала дума. Че ще опитам да сложа край на гърчовете ти, че ще отворя това твое „дълго око“ и че ще те върна жива и здрава при него. Тази дребна несгода с нахлуващата вражеска армия може и да го е прогонила от Уфрит, но дългът ми към него си остава. Ще те отведа докъдето са го прогонили копелетата на Стаур Здрачния. — Тя извърна очи към Риккъ, лукави, хитри като на лисица, забелязала отворен курник. — Но трябва да ти призная, че имам и друга, не дотам безкористна причина да го направя, и това е добре за теб, защото на безкористния не можеш никога да имаш вяра.

— Каква причина?

Изърн облещи очи и те се бялнаха на фона на мърлявото ѝ лице:

— Знам, че има по-добър Север, в който да живеем. Свободен от хватката на Скейл Желязната ръка и онзи, дето му дърпа конците — Калдер Черния. И дори от онзи, дето дърпа нему конците. Свободен Север, в който човек да избира сам пътя си. — Изърн се доближи до Риккъ. — И твоето дълго око ще ни води по пътеката към него.

Как се следи резултатът?

Искрите хвърчаха в тъмнината. Горещината жареше усмихнатото лице на Савин. От другата страна на зейналите порти работниците напрягаха тела, а машините бутала и колела. Всичко бе обагрено в червено от светлината на разтопения метал. Чуковете звънтяха, веригите дрънчаха, парата свистеше, работниците ругаеха. Музиката на правенето на пари.

Една шеста от леярната на улица „Хълмова“ беше нейна.

Едно от шестте огромни халета ѝ принадлежеше. Два от дванайсетте гигантски комина. Една от шестте нови машини. Една шеста от купчините въглища в двора, от стотиците блещукащи стъкла на прозорците. И естествено, една шеста от непрекъснато повишаващите се печалби. Река от сребро, достатъчна да засрами дори кралската хазна.

— По-добре да не се задържаме на едно място, милейди — промърмори Зури. Светлините от леярната се отразиха в очите ѝ, докато оглеждаше тъмната улица.

Беше права, както винаги. Повечето млади дами, които познаваше Савин, биха припаднали само при мисълта да посетят тази част на Адуа без военна охрана. Но човек, обитаващ самия връх на обществото, трябва да е готов от време на време да нагази в най-ниските му части. Особено когато зърне в тинята и мръсотията блещукането на злато.

— Тръгваме — каза Савин и токовете на ботушите ѝ изжвакаха в калта, когато последва поклащащото се светло петно от факлата на момчето, което ги водеше през лабиринта от тесни, виещи се улички. Къщите бяха малки, сбутани една в друга, с по едно цяло семейство във всяка стая. Над улицата се простираше паяжина от въжета за простиране с плющящо на тях пране. Натоварени каруци препускаха с грохот и колелата им пръскаха мръсотия почти до покривите. На местата, където цели участъци не бяха разчистени, за да направят място на фабрики, уличките и алеите воняха на въглищен дим, задръстени канали и пълната липса на канализация. Кварталът гъмжеше от хора. Кипящ от индустрия. Но най-важното — преливащ от възможности за печалба.

И естествено, Савин не беше единствената, забелязала това. Беше ден за изплащане на надници и амбулантните търговци бяха плъпнали на рояци около складове и леярни с надеждата да олекотят джобовете и кесиите на работниците, тръгващи си от работа. Продаваше се всичко, от дребни удоволствия до неща от първа необходимост. Някои продаваха и себе си, стига да намереха купувач за стоката си.

Имаше и такива, тръгнали да олекотят джобове и кесии по доста по-директен начин. Мърляви хлапета джебчии притичваха из тълпата. Разбойници се спотайваха в тъмните алеи в очакване на жертва. Биячи се подпираха лениво по ъглите, готови да приберат дължимото на многото лихвари в квартала.

Рискове, опасности безсъмнено, но Савин открай време изпитваше непреодолима тръпка от хазартната игра особено когато заровете бяха подправени в нейна полза. Отдавна бе научила, че поне половината от успеха е в презентацията. Изглеждаш ли като жертва, скоро ще станеш такава. Даваш ли вид обаче на човек, държащ всичко под контрол, и народът ще се избие да ти се подчини.

Затова вървеше наперено, облечена по последен писък на модата, вирнала високо брадичка и изпънала до болка гръб. За последното може би нямаше избор предвид това как здраво беше стегнала вървите на корсета ѝ Зури. Вървеше така, все едно цялата улица ѝ принадлежеше, което не беше далеч от истината, тъй като притежаваше пет от копторите, минаващи за къщи, малко по-надолу по улицата. И петте бяха пълни до изгнилите греди на покривите им с бежанци от Гуркул, които плащаха двойно повече от обичайния наем.

Присъствието на Зури до нея ѝ вдъхваше половината кураж. Другата половина идваше от изящно изкованото стоманено острие на кръста ѝ. Много млади дами днес излизаха, препасали кинжали, след случая, в който Финри дан Брок предизвика истински фурор, появявайки се в двореца със сабя на кръста. И Савин откри, че нищо не вдъхва такъв кураж като доброто стоманено острие.

Водачът им спря пред една особено окаяна постройка и вдигна факлата към олющената табела над вратата.

— Това ли е мястото? — попита той.

Савин събра полите си и клекна пред него, така че лицето ѝ бе на нивото на омазаните със сажди бузи на хлапето. Замисли се дали и то не полага същото старание със саждите, както прислужницата ѝ с пудрата ѝ преди излизане, за да предизвика точно колкото е нужно състрадание. Така де, чистите хлапета не се нуждаят от подаяние.

— Това е. Приеми най-сърдечните ми благодарности за водаческите ти умения. — Зури пъхна една монета в облечената с ръкавица ръка на Савин и тя я подаде на хлапето.

Савин не се свенеше да направи малко публична демонстрация на щедрост. Тънкостта бе в това да изстискаш съдружниците си зад затворени врати, за да може после те да вършат изстискването на публично място. Савин през това време ще стои настрана, ще се усмихне миловидно, ще подхвърли някоя и друга монета на просещите хлапета на улицата, самата добродетел. Що се отнася до добродетелта, в крайна сметка отново всичко е в презентацията.

Хлапето се вторачи в сребърната монета, все едно беше легендарен звяр, за който беше чувало, но не се бе и надявало един ден да зърне с очите си.

— За мен ли е?

Савин знаеше, че във фабриката ѝ за копчета и токи в Холсторм по-малки и по-мърляви хлапета от него работят цял ден за частица от това в ръката ѝ. По настояване на управителя, естествено, според когото малките ръчички били най-подходящи за деликатна работа. Пък и струват само малки надници. Но Холсторм беше далеч, а нещата в далечината изглеждат малки и незначителни. Дори детското страдание.

— За теб е. — Естествено, не отиде чак дотам, че да разроши игриво косата на хлапето, кой знае какво се въдеше в нея.

— Какво мило момче — отбеляза Зури, докато го изпровождаше с поглед да изчезва в тъмнината, стиснало сребърната монета в една ръка и факлата в друга.

— Всички са — отвърна Савин. — Ако имаш нещо, което искат.

— Най-благословен е онзи, който осветява пътя на другите, казваше някога учителят ми по вероучение.

— Не беше ли този, който направи дете на една от ученичките си?

— Същият. — Зури повдигна тревожно вежди. — Духовната възвишеност не е без край.

При влизането на Савин в мърлявата пивница настана гробна тишина, зяпнаха я като екзотично, невиждано досега животно.

Зури извади кърпичка и забърса старателно част от тезгяха и докато Савин сядаше, издърпа дългата игла и свали внимателно шапката ѝ, без да помръдва и едно кичурче от косата ѝ. Притисна шапката до гърдите си. Напълно разбираемо, струваше колкото цялата постройка с все клиентелата ѝ. Един бърз оглед на последната и Савин установи, че всъщност бе подценила шапката си.

— Я гледай ти. — Мъжът от другата страна на тезгяха запристъпя бавно към нея, докато бършеше длани в лекьосана престилка, оглеждайки Савин от глава до пети. — Смея да твърдя, че това не е място за дама като теб.

— Още не сме се запознали. Нямаш и бегла представа що за дама съм. Кой знае, може би залагаш живота си на карта само като разговаряш с мен.

— Мисля, че съм достатъчно куражлия да продължа, ако и на теб ти стиска. — По мазната му усмивка Савин се досети, че незнайно защо си беше втълпил, че представлява голямо завоевание за нежния пол. — Как ти е името?

Тя подпря лакът на частта от тезгяха, избърсана от Зури, наведе се напред и изрече отчетливо двете срички:

— Савин.

— Мм, прекрасно име.

— Оо, ако толкова ти се нрави началото, направо ще си умреш, като чуеш края.

— Нима? — замърка мъжът. — Да го чуем тогава.

— Савин… дан… — И тя се наведе още повече, преди да нанесе съкрушителния удар. — Глокта.

Ако името на човек беше нож и ако можеше да се съди по това колко бързо пребледня лицето на мъжа, това на Савин току-що му преряза гърлото. Той се покашля, задави се, отстъпи крачка назад и се спъна в една от бъчвите.

— Лейди Савин. — Маджир се зададе по стълбите откъм кабинета си на горния етаж. Дървените стъпала заскърцаха под значителния товар на телосложението ѝ. — Каква чест.

— Нали? Тъкмо се запознавах с твоя човек.

Маджир хвърли бегъл поглед на пребледнелия като платно барман.

— Да го накарам ли да ти се извини?

— За какво? Че се прави на по-смел, отколкото е? Ако започнем да екзекутираме хората за това, в Съюза няма да останат и една дузина мъже, права ли съм, Зури?

Зури притисна шапката на Савин към гърдите си и видимо посърнала, отвърна:

— За беда, героите са почти на свършване.

— Ако знаех, че идваш — Маджир се покашля — чак дотук… сама…

— Ако започна да прекарвам цялото си време у дома с майка ми, ще се избием една друга — отвърна Савин. — Освен това смятам, че работата се върши, доколкото е възможно, лице в лице. В противен случай някой от съдружниците ти ще вземе да си въобрази, че започват да ти убягват неща. На мен нищо не ми убягва, Маджир.

Савин знаеше как да се държи подобаващо в подножието на обществото. Когато си имаш работа с грубияни, действаш грубо. Те друг език не разбират. Дебелата шия на Маджир се повдигна, докато тя преглъщаше тежко.

— Смее ли някой да се съмнява? — Тя постави плосък кожен калъф на тезгяха.

— Всичко ли е вътре?

— Полица от банкова къща „Валинт и Балк“.

— Сериозно? — „Валинт и Балк“ имаха мрачна репутация дори за банкери. Бащата на Савин неведнъж я бе предупреждавал никога да не работи с тях, защото веднъж задлъжнееш ли на „Валинт и Балк“, дългът ти никога няма да е изкупен. Тя подхвърли калъфа на Зури, която надникна в него и ѝ кимна одобрително. — На сериозно отиват нещата, щом дори разбойниците започнат да използват банки.

Маджир повдигна бавно вежда:

— Една честна жена има закона зад гърба си да я закриля. Бандитите трябва да полагат повече грижи, за да предпазят доходите си.

— Истинско съкровище си. — Савин се пресегна през тезгяха, щипна шеговито бузата ѝ и я разтърси. — Благодаря, Зури. И ти си същинско съкровище — добави тя, докато Зури поставяше обратно шапката на главата ѝ и забождаше дългата игла.

— Ако не възразяваш — каза Маджир, — ще изпратя няколко от момчетата да те придружат на връщане. Няма да мога да си го простя, ако ти се случи нещо лошо.

— О, хайде, хайде. Ако ми се случи нещо лошо, фактът, че няма да можеш да си го простиш, ще е най-малката ти грижа.

— Вярно. — Маджир я изпроводи с поглед, опряла масивни юмруци на тезгяха. — Предай поздрави на баща ти.

Савин прихна с цяло гърло:

— Нека не се обиждаме, като се преструваме, че на баща ми му дреме на оная работа за поздравите ти. — Савин изпрати въздушна целувка на втрещения барман, преди да излезе.

Диетам дан Корт, известният архитект, имаше вид на човек, държащ всичко под контрол. Писалището му беше отрупано с карти, чертежи и скици и само по себе си представляваше произведение на архитектурното изкуство. Савин се движеше сред най-високопоставените и властимащи в обществото и въпреки това се усъмни дали някога беше виждала по-голямо писалище. То запълваше кабинета почти от стена до стена, с по една тясна пътечка от двете му страни, по която собственикът му можеше да стигне до стола си. Вероятно въпросният собственик се нуждаеше от малко чужда помощ сутрин за стигане до стола. Савин се замисли дали да не му препоръча майстора, който правеше корсетите ѝ.

— Лейди Савин — поде монотонно Корт. — Каква чест.

— Нали? — Накара го да се наведе опасно ниско над писалището, за да целуне ръката ѝ, като през това време изучаваше неговата. Беше едра, месеста длан, с все още носещи следите от тежка работа пръсти. Издигнал се с труд човек. Посивялата му коса беше старателно преметната и безупречно пригладена на очевидно плешивото му теме. Горд и суетен мъж. Тя забеляза протрития маншет на някога великолепния му жакет. Човек във финансово затруднение, но усърдно стараещ се да го прикрие.

— На какво дължа удоволствието от посещението ви? — попита той.

Савин седна срещу него, а Зури свали шапката ѝ. Една дама с изискан вкус никога не изглежда така, сякаш полага усилие за каквото и да било. При нея нещата просто се случват от само себе си.

— Възможността за инвестиция, която споменахте при последната ни среща — отвърна тя.

Лицето на Корт се озари:

— Дошли сте да я обсъдим?

— Дошла съм да я направя.

Зури постави кожения калъф на Маджир на писалището така деликатно, сякаш бе довят от полъх на вятъра. Изглеждаше така малък върху огромното, тапицирано със зелена кожа писалище. Но това е магията на банките. Само те успяваха да направят безценното малко, а огромното безполезно.

По челото на Корт избиха ситни капчици пот:

— Всичко ли е вътре?

— Облигация от „Валинт и Балк“. Надявам се, ще свърши работа?

— Разбира се! — Той не успя да прикрие алчната нотка в гласа си, нито нетърпението, когато се пресегна през писалището. — Вярвам, споразумяхме се за дял от една двайсета…

Савин постави показалец в единия ъгъл на кожения калъф:

— Вие предложихте една двайсета. Аз просто замълчах.

Ръката на Корт застина във въздуха.

— Ами тогава…?

— Една пета.

В настъпилата тишина Корт явно обмисляше до каква степен да си позволи да изглежда възмутен, а Савин до каква степен да изглежда, че ѝ е все едно.

— Една пета? — И бездруго руменото му лице стана огненочервено. — Първите ми инвеститори придобиха половината на това срещу два пъти повече пари! Аз самият притежавам едва една пета, а на практика съм изкопал проклетото нещо със собствените си ръце! Една пета? Да не сте си загубили ума?

За Савин нямаше по-голямо изкушение от затръшнатата в лицето ѝ врата.

— За един безумна, за друг просто наблюдателна — отвърна тя и продължи да се усмихва прелестно насреща му. — Каналът ви е планиран далновидно, а мостът ви е истинско чудо. Наистина приемете поздравленията и възхищението ми. Занапред всички ще строят с желязо. Но не е завършен, а сте свършили парите.

— Имам запаси за два месеца.

— За две седмици в най-добрия случай.

— В такъв случай разполагам с две седмици да намеря по-разумен и приемлив инвеститор!

— Разполагате с два часа. — Савин повдигна високо вежди. — По-късно довечера ще се видя с Тилде дан Ръкстед.

— С кого?

— С Тилде, младата съпруга на лорд маршал Ръкстед. Чудесно, мило момиче, но майко мила, каква клюкарка! — Савин извърна поглед нагоре към Зури.

— Сърцето ми се къса да говоря така за едно от божиите създания — поде Зури, сведе смирено очи и запърха с дългите си мигли, — но тя е същинско плямпало.

— И когато ѝ кажа и я помоля да не споменава за това на никого, естествено, защото само на нея го казвам, че нямате инвестиции, за да завършите строежа, че имате проблеми с разрешителните и с протестиращи работници, всичко ще бъде разнесено из града още преди изгрев-слънце.

— Все едно е отпечатано на памфлет и разлепено из цяла Адуа — добави Зури.

— Успех тогава с намирането не на разумен и приемлив, на какъвто и да е инвеститор.

Само за миг лицето на Корт премина от огненочервено в бяло като платно и Савин прихна развеселена:

— Не ставайте смешен, естествено, че не бих направила това! — Тя спря да се смее. — Защото ще ми припишете една пета от цялото начинание. Сега. И тогава аз ще споделя с Тилде, че току-що съм направила инвестицията на живота си, а тя няма да устои на изкушението да ме последва и също да вложи пари. Защото, видите ли, езикът ѝ може и да е развързан, но не и кесията ѝ.

— Алчността е така презряна от свещениците — въздъхна Зури. — Особено от богатите свещеници.

— Но за беда така разпространена в днешно време — продължи да нарежда Савин. — И ако лейди Ръкстед види изгода, ми да, смея да твърдя, че ще е склонна да убеди съпруга си да позволи пробив в Стената на Касамир, за да може вашият канал да бъде удължен до Три ферми. — А Савин да продаде безполезните съборетини, които наскоро бе закупила и които удобно се намираха на предполагаемия път на канала, отново на себе си, при това с доста висока печалба. — Маршалът е пословично известен с твърдоглавието и непреклонността си към всички останали, но в ръцете на съпругата си е същинско котенце. Знаете как е: възрастни мъже, млади съпруги.

Савин със задоволство отбеляза, че Корт е стабилно приклещен между гняв и амбиция и това я зарадва. В края на краищата повечето животни изглеждат по-добре в клетка.

— Да удължа канала… до Три ферми?

— Ще сте първият успял да го постигне в цялото кралство. Чак до Три ферми. — Където по случайност ще обслужва трите текстилни фабрики на Савин и леярната на улица „Хълмова“ и така ще вдигне значително производителността им. — Също така, като за приятел, мога дори да издействам посещение на инквизиторите на Негово Величество на следващата работническа среща. Предполагам, че след няколко показни ареста и демонстрации на здрава ръка непокорните работници ще станат доста по-податливи.

— Демонстрациите на здрава ръка — намеси се Зури — са винаги на почит сред свещениците.

Корт почти проточи лиги при мисълта и Савин реши, че е време да спре, преди горкият човек да се наложи да сменя и панталоните си.

— Една десета — изграчи сподавено той.

— Пфу. — Савин се изправи и Зури тръгна към нея с шапка в ръка, премятайки ловко иглата между пръстите си. — Вие сте архитект, който може да се мери дори с Канедиас, но сте напълно безпомощен в лабиринта, който представлява обществото на Адуа. Имате нужда от водач и аз съм най-добрата в занаята. Хайде сега, бъдете така добър и ми предложете една пета, преди да съм поискала четвърт. Защото знаете, че всъщност струвам повече от една трета.

Корт се свлече на стола и брадичката му потъна в двойната му гуша. Изпълнените му с ненавист очи останаха приковани в Савин. Очевидно не беше човек, обичащ да губи. Но къде е забавлението в побеждаването на такива, които обичат?

— Така да бъде. Една пета.

— Нотариус от кантората „Темпъл и Кадия“ вече изготвя документите, ще се отбие скоро. — Савин се обърна да си върви.

— Предупреждаваха ме хората — изръмжа Корт, докато изваждаше облигацията на „Валинт и Балк“ от кожения калъф, — че се интересувате само от пари.

— Ха, що за помпозна сбирщина са това хората. Парите не ме интересуват от много отдавна. — Савин повдигна периферията на шапката си за поздрав. — Но ако не са те, как иначе човек следи резултата?

Малко публично обесване

— Мразя проклетите обесвания — каза Орсо.

Една от курвите се изкиска така, все едно беше чула невероятна шега. Беше най-фалшивият смях, който някога бе чувал, а по отношение на престорените смехове той беше ненадминат специалист. В негово присъствие всеки се преструваше, но от всички той бе най-лошият актьор.

— Предполагам, можеш да го спреш — каза Хилди. — В случай че решиш.

Орсо вдигна поглед към нея и смръщи вежди. Седеше на каменния зид с кръстосани крака, подпряла брадичка в дланта си.

— Ами… предполагам… — Странно как досега това въобще не му беше хрумвало. Представи си се как изтичва и се качва на ешафода. Как настоява горките хорица да бъдат помилвани и как ги повежда обратно надолу към жалкото им съществувание под съпровода на сълзливи благодарности и бурните овации на тълпата. После въздъхна. — От друга страна… човек не трябва да се бърка в работата на правосъдието.

Лъжа като всичко останало, излязло от устата му, замислено с цел да го направи една идея по-малко ненавистен за околните. Запита се кого ли заблуждаваше. Хилди безсъмнено виждаше истината. А истината беше, че без значение дали за обесването, или за каквото и да е друго, на него просто не му се занимаваше. Извади нова щипка перлен прашец от кутийката и мощното му смъркане проехтя над главите на множеството тъкмо когато инквизиторът начело на екзекуцията пристъпи към ръба на ешафода и тълпата притихна.

— Тези трима… души — инквизиторът посочи с жест към тримата оковани престъпници, държани под мишниците от по един палач с качулка на главата — са членове на нелегалната група, наречена Трошачите, и са осъдени за държавна измяна и предателство срещу короната!

— Предатели! — изкрещя някой в тълпата и моментално се задави от кашлица. Днес не духаше, лош ден по отношение на дима и саждите. Не че по отношение на дима и саждите в последно време имаше кой знае какви добри дни с всичките нови комини, никнещи над Адуа като гъби след дъжд. Хората най-отзад сигурно дори не виждаха ешафода в мътилката, която минаваше за въздух.

— Тримата са намерени за виновни в подпалвачество и рушене на машини, в подстрекателство към бунт и укриване на бегълци от кралското правосъдие! Имате ли да кажете нещо?

Един от осъдените, едър мъж с брада, очевидно имаше.

— Ние сме верни поданици на Негово Величество! — изрева той. Имаше плътен басов глас, потреперващ от вълнение при всяка дума. — Искаме само справедливо заплащане срещу честен труд!

— Аз по-скоро бих предпочел несправедливо заплащане срещу никакъв труд — изръмжа под нос Тъни.

Жълтен, който тъкмо бе надигнал бутилката, прихна и избълва облак от ситни алкохолни капчици, които постепенно се посипаха по перуката на добре облечената дама пред него. Мъжът до нея, господин с великолепни сиви мустаци, сливащи се с бакенбардите му, реши, че те явно не отдаваха нужното уважение на събитието, и се извърна разгневен:

— Вие, господа, сте същински позор!

— Не думай? — Тъни бутна език в една небръсната, посивяла буза. — Чуваш ли бе, Орсо? Ти си същински позор.

— Орсо? — смотолеви мъжът. — Да не би…

— Същият. — Тъни го дари с широка, пълна с пожълтели зъби усмивка и Орсо направи измъчена гримаса и извърна глава. Мразеше, когато Тъни го използва, за да тормози хората. Почти толкова, колкото мразеше и публичните екзекуции. Но някак все не успяваше да сложи край на кое да е от двете.

Възмутеният господин пребледня като прясно изпран чаршаф, нещо, което Орсо не беше виждал през последните няколко дни.

— Ваше Височество, нямах никаква представа. Моля приемете най-искрените ми…

— Няма нужда. — Орсо махна лениво с ръка и развя на показ един окапан с вино копринен маншет, после щипна още малко перлен прашец от кутийката. — Аз съм същински позор. Всеки го знае. — И той потупа дружески мъжа по рамото, осъзна, че е омазал с перления прашец дрехата му, и взе да я тупа безуспешно. В края на краищата ако имаше нещо, в което Орсо го биваше особено много, това беше да е безуспешен. — Моля, не се тревожете, че може да сте накърнил чувствата ми. Аз нямам такива. — Това повтаряше непрекъснато. В действителност понякога му се струваше, че има прекалено много такива. И те го теглеха в една дузина различни посоки едновременно, така че всъщност не помръдваше наникъде.

Щипна още малко прашец за всеки случай и когато сведе насълзени очи към кутийката, установи с тревога, че е почти празна.

— Хилди — промърмори той и махна на момичето. — Празна е.

Тя скочи от каменния зид и се изправи пред него в цял ръст. Главата ѝ стигаше едва до средата на гърдите му.

— Вече? При кого да отида?

— Маджир?

— Дължиш ѝ сто петдесет и една марки. Каза, че повече няма да ти дава на вересия.

— Спизерия тогава?

— Дължиш му триста и шест марки. Същата работа.

— Как се стигна дотам, мамка му?

Хилди хвърли многозначителен поглед на Тъни, Жълтен и курвите:

— Искаш да ти кажа ли?

Орсо се замисли дълбоко за някого другиго, но накрая се отказа. И в това го биваше много, да се отказва.

— Имай милост, Хилди, за никого не е тайна, че съм надежден в това отношение. В най-скоро време ще се сдобия със значително наследство. — А с него Съюзът и всичко в него. Непосилният товар на властта и неизпълнимите очаквания на хората. Лицето му се изкриви в мъчителна гримаса, когато ѝ подхвърли кутийката.

— На мен дължиш девет марки — промърмори тя.

— Къш, къш! — Орсо понечи да махне с ръка, оплете кутрето си в огромните маншети и започна да се бори да го освободи. — Просто ми намери!

Тя въздъхна дълбоко, нахлупи старото войнишко кепе върху русите си къдрици и изчезна в тълпата.

— Очарователно малко създание е твоето… момиче за всичко — изчурулика една от курвите и се увеси на ръката му.

— Правилната дума е камериер — отвърна сърдито Орсо. — И е същинско съкровище.

Междувременно брадатият рецитираше с огромен патос манифеста на Трошачите от ешафода. Шумът на тълпата се усили, но за най-голямо съжаление на инквизитора не беше на всяка цена в резултат на възмущение. Тук-там се извисяваха одобрителни възгласи.

— Край на машините! — изрева брадатият и вените на шията му изскочиха. — Край със заграбването на обществена земя!

Човекът изглеждаше свестен. Значително по-свестен от Орсо, това със сигурност.

— Какво прахосничество на талант — промърмори той под нос.

— Камарата на лордовете не е там да служи само на благородниците! Всеки трябва да има право на глас…

— Достатъчно! — инквизиторът даде знак на един от палачите. Осъденият продължаваше да говори, докато палачът стягаше примката около врата му, но гласът му бе удавен от гнева и възмущението на тълпата.

Истинска загадка. Този човек, роден в пълна нищета, а с такава силна вяра в нещо, че е готов да умре за него. Орсо, от друга страна, заобиколен от всичко, което може да иска човек, но едва намира сили да се вдигне от леглото сутрин. Всъщност следобед.

— Но пък в леглото е топло и уютно — промърмори отново под нос.

— О, да, и още как, Ваше Височество — изгука в ухото му една от курвите. Сладникавият ѝ, отвратителен парфюм бе така силен, че беше истинско чудо как гълъбите не падаха мъртви около нея.

Инквизиторът кимна.

Вместо неколцина здравеняци или животни да дърпат въжето и да вдигнат осъдения във въздуха, някой изобретателен човечец бе измислил система, при която с помощта на един-единствен лост подът на ешафода се отваряше под краката на обесвания. Изобретенията са, за да правят всичко в тоя живот по-леко в края на краищата. Защо убиването на хора да прави изключение?

Когато въжето се изопна, от тълпата се надигна странен шум. Отчасти радостни възгласи, отчасти гневно възмущение. Тук-там стон на погнуса, но предимно въздишки на облекчение. Облекчение, че не си ти на края на въжето.

— Проклятие — промърмори Орсо и пъхна пръст в яката си да я разхлаби. Нямаше никакво удовлетворение от всичко това. Дори и тези хора наистина да бяха врагове на короната, определено не изглеждаха опасни.

Следващият наред да получи кралско правосъдие, се оказа момиче, което сигурно нямаше и шестнайсет. Очите му, облещени насред тъмни кръгове, се стрелкаха трескаво от дупката в пода на ешафода до инквизитора, който тръгна към него.

— Имаш ли да кажеш нещо?

Девойката, изглежда, дори не разбираше какво става. Орсо установи, че му се иска димът и пушилката да бяха по-гъсти, за да не вижда лицето ѝ.

— Моля ви — каза мъжът до нея. Мърлявото му лице беше прорязано от следите на стичащи се сълзи. — Вземете мен, но моля…

— Затворете му устата — кресна инквизиторът. Очевидно и той не беше очарован от ролята си в тази гротеска. Няколко зеленчука полетяха към ешафода, но дали бяха предназначени за осъдените, или за онези изпълняващи присъдата им, така и не стана ясно. На роклята на момичето започна да се разраства тъмно петно.

— Ииу — каза Жълтен. — Тая се напика.

Орсо извърна глава и свъси вежди:

— Това те отвращава?

— Виждал съм те да се напикаваш неведнъж — отбеляза присмехулно Тъни и курвите избухнаха в пореден изблик на престорен смях. Мустаците на мъжа отпред помръднаха, когато той изскърца със зъби.

Орсо на свой ред изскърца със своите, поглеждайки към ешафода. Хилди беше права, той можеше да спре това. Ако не той, кой? Ако не сега, кога?

Имаше проблем с примката на врата на момичето и инквизиторът съскаше гневно на палача, който повдигна качулката си и взе да изучава отблизо възела.

Орсо тъкмо щеше да пристъпи напред. Аха да изкрещи: „Спри!“.

Но както винаги, обстоятелствата бяха сключили заговор срещу него да го спрат да постъпи правилно.

— Ваше Височество — чу в ухото си тих, писклив глас.

Обърна се и съзря над рамото си едрото, плоско и така нежелано лице на Бремър дан Горст.

— Горст, неуморно копеле. — Обидата не предизвика никаква реакция по лицето на Горст. Нищо не бе в състояние да предизвика такава. — Как ме откри?

— Тръгнал е по миризмата на същинския позор — отвърна вместо него Тъни.

— Тук вонята му е направо непоносима. — Орсо посегна към кутийката с перлен прах и като не я откри, сграбчи бутилката от ръката на Жълтен и я надигна.

— Кралицата ви вика — извиси глас Горст.

Орсо изпръхтя шумно с устни:

— Няма ли си тя друга работа?

— Че кое е по-важно за една майка от добруването на първородния ѝ син — изкикоти се Жълтен.

Без да помръдва глава, Горст извърна очи към него и се вторачи настоятелно в неговите. Не каза нищо, просто го гледаше, но това беше достатъчно да потуши смеха на Жълтен и да го накара да замълчи сконфузено. Може и да звучеше като смешник, но командирът на Кралската стража не беше човек, на когото да се подиграваш.

— Някакъв шанс да взема курвите с мен? — попита Орсо. — Платил съм им за цял ден. — Безизразните очи на Горст се извърнаха обратно към него. Той въздъхна. — Ще бъдеш ли така добър да се погрижиш дамите да се приберат у дома, Тъни?

— Ще се погрижа за дамите и още как, Ваше Височество — отвърна Тъни и въпросните се изкикотиха престорено.

Орсо се обърна и тръгна, не без известна неохота. Ненавиждаше публичните екзекуции, но момичетата искаха да отидат да гледат, а той мразеше да разочарова хората. И в резултат разочарова всички. Зад гърба му тълпата приветства отварянето на капака на пода на ешафода с поредната смесица от възторг и възмущение.

Орсо подхвърли шапката си към един от позлатените бюстове на Баяз и остана доволен под какъв шикозен ъгъл спря тя на голото теме на легендарния магус.

Ехото от чаткането на токовете на ботушите му огласи просторния салон, докато прекосяваше морето от лъскави плочи на пода по посока островчето от мебели в средата. Върховната кралица на Съюза седеше изпънала гръб, накичена с диаманти — същинска орхидея, отгледана в позлатена саксия. Естествено, познаваше я, откакто се помнеше, но кралското величие, което струеше от нея, го смайваше при всяка среща.

— Майко — каза той на стириянски. Употребата на езика на кралството, което всъщност тя управляваше, в нейно присъствие само я вбесяваше, а Орсо знаеше от опит, че да вбесиш кралица Терез, не е добра идея. — Тъкмо бях тръгнал да те видя, когато се натъкнах на Горст.

— Сигурно ме смяташ за особено голяма глупачка — отвърна тя и изви шия на една страна, поднасяйки бузата си нагоре.

— Особено голяма не, не. — Той докосна едва с върха на устните си тежко напудрената буза. — За обикновена може би.

— Сериозно, Орсо, акцентът ти е станал направо отвратителен.

— Ами сега, когато все повече от територията на Стирия е в ръцете на враговете ни, не ми се отдават много възможности да си упражнявам езика.

Тя отстрани някакво миниатюрно влакънце от рамото му:

— Опиянен ли си?

— Не виждам как е възможно? — Орсо взе гарафата с вино и си наля чаша. — Изсмърках точното количество перлен прашец, за да неутрализирам дървесната гъба, която изпуших сутринта. — Той разтърка носа си, все още приятно изтръпнал, и вдигна чаша за наздравица. — Сега остава да изпия бутилка-две само колкото да загладя нещата, и ще изкарам някак до обяд.

Кралската гръд, впримчена в корсет, който представляваше същинско чудо на съвременното инженерно изкуство, се надигна заплашително, когато кралицата въздъхна дълбоко.

— Безделието и мързелът на един принц са разбираеми до известна степен. Очарователни дори, когато въпросният принц е на седемнайсет. На двайсет и една започват да стават досадни. На двайсет и седем — отчайващо печална гледка.

— Нямаш представа, майко — Орсо се стовари в един стол, толкова неудобен, че всяко сядане се усещаше като ритник в задника, — колко се срамувам и от колко отдавна.

— Ами може да направиш нещо, от което да се гордееш със себе си. Хрумвала ли ти е такава идея?

— Всъщност прекарах цял ден в осмислянето на точно такава идея. — Той вдигна чашата към огромния прозорец и се загледа в осветеното от светлината вино. — Но правенето на неща мм… изисква прекалено много усилие.

— Честно казано, баща ти има нужда от помощ. Той не е силен мъж, Орсо.

— Не спираш да ми го повтаряш, майко.

— Живеем в тежки времена. Последната война… не свърши добре.

— Аз бих казал, че свърши великолепно, ако си крал Джаппо от Стирия.

— Но ти… не… си. — Майка му натърти всяка дума.

— За всеобщо съжаление.

— Ти си заклет враг на крал Джаппо, ти си законният наследник на престола, който той и трижди проклетата Змия от Талинс откраднаха. Крайно време е да започнеш да вземаш нещата на сериозно! Враговете ни са навсякъде. Дори в пределите на собственото ни кралство.

— Наясно съм. Току-що присъствах на обесването на трима от тях. Двама селяни и едно малко момиче. То се напика. Никога не съм изпитвал по-голяма гордост.

— Чудесно. Значи си в настроение да се вслушаш в съветите на майка си. — Тя плесна два пъти и дворцовият шамбелан, лорд Хоф, дотича на мига. С издут от шкембето му елек и впити в тънките му крака панталони приличаше на надут петел, обикалящ селски двор.

— Ваше Величество. — Той се поклони така дълбоко на кралицата, че носът му почти опря в пода. — Ваше Височество. — Поклонът за Орсо бе също така дълбок, но нещо в маниера, с който бе изпълнен, не успяваше да прикрие огромната ненавист на шамбелана. Или може би това беше собствената омраза на Орсо към себе си, която незнайно как бе успял да отрази в сервилната усмивка на шамбелана. — Претърсих из основи и най-далечните кътчета на Кръга на света за подобаващи кандидатки. Смея ли да твърдя, че вероятно бъдещата Върховна кралица на Съюза е сред тях?

— Оо, не. — Орсо отпусна глава назад и се загледа в изящно изрисувания таван, на който бяха изобразени представители на всички народи в Кръга на света, които коленичеха пред златно слънце. — Не този парад, пак ли?

— Продължението на династията не е шега — заяви майка му.

— Не и смешна шега.

— Сега сериозно, Орсо. И двете ти сестри изпълниха дълга си към продължаването на рода. Мислиш ли, че Катил искаше да замине да живее в Старикланд?

— Тя е истинско вдъхновение за мен.

— Смяташ ли, че Карлот искаше да се омъжи за канцлера на Сипани?

Всъщност Карлот бе очарована от идеята, но Орсо знаеше, че майка му обича да си въобразява, че всеки е готов да пожертва себе си на олтара на дълга точно както тя някога.

— Разбира се, че не, майко.

В този момент двама лакеи внасяха огромен портрет в залата, внимавайки да не закачат с рамката му тази на портала. От платното се усмихваше бледо момиче с непосилно дълга шия.

— Лейди Сидрин дан Харнвелд — обяви лорд шамбеланът.

Орсо се свлече на стола:

— Искам ли всъщност съпруга, която измерва разстоянието между брадичката и циците си в мили?

— Артистична свобода, Ваше Височество — обясни Хоф.

— Наречи го изкуство и всичко може да ти се размине в днешно време.

— На живо е доста представителна — каза кралицата. — Освен това потеклото ѝ може да бъде проследено чак до Харод Велики.

— Безупречно потекло — вметна лорд шамбеланът.

— Ясно, ясно, жената е породиста, същински кон за надбягвания — каза Орсо. — И сигурно със същия интелект. Майко, не може да сложиш на престола идиоти за крал и кралица.

— Следващата — изръмжа майката на Орсо и друга двойка лакеи нахлу в залата с нов портрет и почти се сблъскаха с първата. От портрета гледаше стириянка с лукава усмивка.

— Контеса Истерин от Афоя е доказан политик. С нейна помощ ще се сдобием с множество ценни съюзници в Стирия.

— Като я гледам, с нейна помощ ще се сдобия само с обриви по оная ми работа.

— Мислех, че с годините опит си развил имунитет — отвърна майка му и отпрати портрета с изящен жест.

— Срамота, майко, че все по-рядко те виждам да танцуваш. — Кралицата танцуваше великолепно. Понякога дори изглеждаше така, сякаш се наслаждаваше на танца.

— Баща ти е същинско дърво.

Орсо се усмихна натъжено:

— Старае се колкото може.

— Това е Месела Сивирин Систус — обяви лорд шамбеланът. — Малката дъщеря на император Дантус Голтус…

— Дори не си е направил труда да предложи първородната си дъщеря? — попита кралицата, преди Орсо да измисли собствено възражение. — Не, не мисля.

Портретите продължиха да се нижат един подир друг. Орсо отмерваше времето в чаши вино и отхвърляне една по една на представителките на цвета на женствеността.

— Не бих понесъл съпруга, която е по-висока от мен.

Тази е по-голямо пиянде и от мен.

Поне знаем със сигурност, че не е ялова. Аз лично познавам две от копелетата, които е народила.

Това нос ли е на лицето ѝ, или пишка?

В един момент почти му се прииска да е обратно на площада с публичната екзекуция. Нея поне можеше да спре — на теория. Пред майка си беше напълно безпомощен. Оставаше му само да изчака търпеливо да ѝ свършат портретите. В края на краищата броят на жените в Кръга на света не беше безкраен.

Накрая и последният портрет бе изнесен от салона и лорд шамбеланът застана в средата като истукан и закърши пръсти:

— Ваше Величество, Ваше Височество, боя се, че…

— Това ли беше? Няма портрет на Савин дан Глокта някъде там в коридора, така ли?

Дори от разстояние усети хладината на ледения поглед, с който го прониза кралицата.

— Имай милост, та майка ѝ е от простолюдието, че и пияница на всичко отгоре.

— Но е душата на всеки прием. Мисли каквото щеш за лейди Арди, но не можеш да отречеш, че архилектор Глокта се ползва с уважението на всеки човек в кралството. Или всички умират от страх от него, същата работа.

— Сакато нищожество — изсъска кралицата. — Изтезател!

— Наш човек, майко, не забравяй. Нашият изтезател. Освен това, доколкото знам, дъщеря му е станала пословично богата.

— Пфу, пари, изкарани с търговия, със сделки, с инвестиции. — Кралицата натъртваше на всяка дума с такова презрение, сякаш говореше за престъпления. Доколкото знаеше Орсо, делата на Савин като нищо можеше да се окажат именно това, престъпления. Не се съмняваше, че е способна на това.

— О, хайде сега, майко. Срамно изкараните с търговия пари запушват дупките в хазната със същия успех като тези, които изстискваме от мизерстващото селячество.

— Прекалено възрастна е! Ти си възрастен за женене, а тя е по-възрастна и от теб.

— Но има безупречни маниери и е всепризната красавица. — Орсо махна небрежно към портала. — Ще изглежда много по-добре на портрет от глиганите, които гледахме досега, пък и художникът няма да се налага да лъже. Кралица Савин, а? — Той се изсмя. — Звучи добре.

Майка му бе самото олицетворение на ледена вихрушка.

— Правиш го само за да ме дразниш, така ли?

— Не само за да те дразня.

— Обещай ми, че няма да имаш нищо общо с това амбициозно нищожество.

— Със Савин дан Глокта? — Орсо се облегна на стола със замислено изражение на лицето. — Майка ѝ е от простолюдието, баща ѝ е изтезател, а тя е изкарала всичките си пари с търговия и сделки. — Той изтръска и последната капка вино от гарафата в чашата си. — И не на последно място, тя е прекалено стара.

— Хаа — изпъшка той. — Хаа! Ааа, мамка му!

Изви рязко гръб, вкопчи се отчаяно в ръба на писалището. Изрита пълната с писалки глинена чаша на пода, фрасна глава в стената и по раменете му се посипаха ситни парченца мазилка. Опита с всички сили да се измъкне от хватката ѝ, но беше като в капан, държеше го за топките. В буквалния смисъл.

Лицето му се изкриви в мъчителна гримаса, почти си глътна езика. Задави се, изсъска през зъби още едно „Мамка му“, после се свлече безпомощно по гръб. Простена, пририта с крак и се отпусна. Краката му потрепериха.

„Мамка му“ — изпъшка задъхан.

Савин се изправи, огледа се, стиснала устни, и взе чашата с вино на Орсо. Изплю се в нея. Забеляза, че въпреки обстоятелствата тя държеше чашата подобаващо елегантно, с два пръста за столчето. После остърга език в горните си зъби, изплю се отново в чашата на Орсо и я постави внимателно до своята.

Орсо се загледа в плуващото във виното му семе:

— Това е… някак доста отвратително.

— Хайде стига де. — Савин отпи от виното си и се изжабурка. — На теб ти се налага само да го гледаш.

— Ау, каква дръзка проява на неуважение. Един ден, мадам, аз ще бъда твой крал!

— Да, а кралицата ще плюе семето ти в златна кутийка, която после ще бъде церемониално изнасяна пред поданиците ти на всеки празник. Поздравления и на двама ви за гениалната идея, Ваше Височество.

Той се изкикоти:

— Защо някой така съвършен като теб ще си губи времето с дръвник като мен?

Тя нацупи устни и за момент изглеждаше така, все едно наистина размишляваше над тази загадка, и в този момент той почти ѝ предложи. Думите бяха на върха на езика му. Нямаше по-добра жена за него от нея. Притежаваше всички качества, които той нямаше, а така му се искаше да има. Остър като бръснач ум. Дисциплина. Решителност. Беше на ръба да ѝ предложи.

Но както винаги, обстоятелствата бяха сключили заговор срещу него да го спрат да постъпи правилно.

— Сещам се само за една причина — каза тя, събра полите си, вдигна ги високо нагоре и се намести на писалището до него.

Потният му задник изскърца в кожената тапицерия на писалището, докато се смъкваше от него. Коленете му още трепереха, когато се изправи на крака и застана пред нея със смъкнати до земята панталони. Повдигна капака на кутийката, посипа малко перлен прашец на опакото на ръката си, изсмърка половината, а останалото предложи на нея.

— Да не смее да каже някой, че мисля само за себе си — каза Орсо. Савин запуши ноздра с пръст и изсмърка прашеца от ръката му. Извърна очи към тавана и запърха с мигли, сякаш щеше да кихне. После се облегна на лакти и намести ханша си към него:

— Какво чакаш, хващай се на работа.

— Днес май не си много романтично настроена, а?

Тя зарови пръсти в косата му и задърпа главата му надолу:

— Моето време струва пари.

— Каква наглост. — Орсо въздъхна дълбоко, преметна единия ѝ крак през рамото си и прокара нежно длан по бедрото ѝ. Чу я да изпъшква, долови потреперването ѝ. — Нямат ли край нуждите на поданиците?

Трошачите

— Всъщност що за име е Вик?

— Галено на Виктарин.

— Ау, колко изтънчено, мамка му! — присмя се Гризе. Вик я познаваше съвсем отскоро, но вече започваше да ѝ омръзва от нея. — Сигурно имаш и шибаното „дан“ между имената си, а, милейди?

Тя очевидно се шегуваше, но за да се засмее Вик, шегата трябваше да е от най-забавните. Тази не минаваше за такава.

Тя погледна Гризе право в очите:

— Някога имах „дан“ в името си. Баща ми беше началник на кралския монетен двор. Имаше голямо жилище в Агрионт. — Вик кимна по посока на крепостта или по-скоро накъдето мислеше, че се намира, защото в покритата с мухъл изба посоките нямаха почти никакво значение. — Точно до двореца. Толкова голямо жилище, че имахме статуя на Харод Велики във вестибюла. В естествен ръст.

На кръглото лице на Гризе се изписа истинско недоумение. Преминаващите пред малкото прозорче крака, копита и колела на каруци накараха светлините да затанцуват по него.

— Израснала си в Агрионт, а?

— Не слушаш. Баща ми имаше жилище там. Но когато бях на осем, той настъпи по мазола грешния човек и инквизицията го прибра. Говореше се, че Дъртата клечка лично му задавал въпросите.

Името видимо промени атмосферата в избата. Гризе трепна стреснато. Талоу замига на парцали и се заоглежда така, все едно самият архилектор на инквизицията се спотайваше в тъмното зад дървените рафтове с двама практици от двете си страни.

— Баща ми беше невинен. Поне в това, в което го обвиняваха. Но захване ли се с теб Дъртата клечка… — Вик плесна рязко длан на масата и Талоу подскочи до тавана. — Тате започнал да ръси самопризнания като пробито ведро. Държавна измяна. Изпратиха го в Англанд. Право в лагерите в Севера. — Не ѝ беше до смях, но Вик насили усмивка на лицето си. — И понеже никой в инквизицията не обича да разделя семейства, изпратиха и мама с него. Мама, брат ми, сестрите ми и мен също. В лагерите, Гризе. Там съм израснала. Затова да не си посмяла да подлагаш на въпрос отдадеността ми на каузата. Никога.

Стана толкова тихо в избата, че тежкото преглъщане на Талоу бе чуто от всички.

— Как беше в лагерите? — попита той.

— Оцелява се.

„Оцелява се“, о, мръсотията, болката, гладът, смъртта и несправедливостта, които останаха скрити и неизказани под тези две думи. Тъмнината и студът на мините, изпепеляващата горещина на нажежените пещи, скърцащата със зъби ярост, хлипащото отчаяние и труповете, труповете в снега. Вик не допусна емоциите да се изпишат на лицето ѝ, потисна ги, захлупи капака на кутията, пълна с гнилоч.

— Оцелява се — добави тя още по-уверено. Щом ще лъжеш, лъжи убедително. Най-вече когато залъгваш себе си.

Гризе се извърна рязко при изскърцването на вратата. Оказа се Сибалт най-после, последван от едрия Муур, мрачен както винаги. Сибалт постави юмруци на масата, пое дълбоко дъх и благородното му лице посърна.

— Какво става? — попита с изтънял от страх глас Талоу.

— Обесиха Рийд — отвърна Сибалт. — Обесиха Къдбер. И дъщеря му също.

Гризе се вторачи в очите му:

— Тя беше едва на петнайсет.

— И за какво? — попита Талоу.

— За приказки, нищо повече. — Сибалт постави длан на кльощавото рамо на момчето и го стисна. — За организиране. За опит да накарат работниците да надигнат глави и да заговорят като един. Това сега минава за измяна.

— Значи времето на шибаните приказки свърши! — кресна гневно Гризе.

Вик беше ядосана колкото и останалите. Но в лагерите бе научила, че всяка емоция е слабост. Когато заболи, покриваш страданието и мислиш само за каквото предстои да става.

— За кого знаеха? — попита тя.

— Това ли те притеснява! — Гризе тикна дебел юмрук в лицето на Вик и го разтърси заплашително. — Дали ти си в безопасност?

Вик отмести бавно поглед от юмрука към очите на Гризе:

— Каквито имена са знаели, издали са ги.

— Не и Къдбер. Той не би проговорил.

— Дори когато железата заиграят по дъщеря му? — Гризе не намери думи да отвърне на последното и ужасът постепенно изтика гнева от лицето ѝ. — Каквито имена са знаели, издали са ги. И не само тези, които са знаели… когато ти свършат истините, започваш да ръсиш лъжи.

Муур поклати огромна глава:

— Не и Рийд.

— О, да, Рийд, Къдбер, дъщеря му, да. Ти, аз, всички го правят. Инквизицията ще дойде да търси всички, които са познавали, при това съвсем скоро. За кого са знаели?

— Само за мен. — Сибалт я погледна спокойно в очите. — Лично се погрижих.

— В такъв случай трябва да напуснеш незабавно Адуа. За твое добро. В името на каузата.

— Коя бе, мамка му, си ти, че да даваш заповеди? — Гризе се надвеси над нея и тикна показалец в лицето ѝ. — Ти си най-новата тук!

— Значи може би мисля най-трезво. — Вик не отмести ръка от катарамата на колана си, под която бе скрит месинговият бокс. Не прецени Гризе като сериозна заплаха въпреки масивното ѝ телосложение. Хората, които викат, рядко стигат до повече. Независимо от това, ако се стигнеше до повече, Вик беше готова да я свали на земята. А когато Вик свалеше някого на земята, обикновено въпросният падаше здраво.

За късмет на Гризе Сибалт постави внимателно ръка на рамото ѝ и я накара да седне.

— Вик е права. Трябва да напусна Адуа. Веднага след удара — каза той. Муур извади парче мърлява хартия и го плъзна по масата пред него.

Беше карта на града. Сибалт постави пръст върху част от Три ферми, недалеч от мястото, където започна строежът на новия канал.

— Леярната на улица „Хълмова“.

— При все че от „Хълмова“ не е останало нищо — избоботи монотонно Муур. — Нали я събориха, за да построят леярната.

— Ще внасят нови машини — каза Сибалт.

Талоу кимна:

— Видях ги на идване. Машини, които ще оставят без работа двеста мъже и жени, както се говори.

— И какво — промърмори Вик, свъсила вежди, — ще ги разрушим ли?

— Ще вдигнем всичко във въздуха — каза Гризе. — С гуркулски огън.

Вик замига на среща ѝ.

— И колко имате?

— Три бурета — отвърна Сибалт. — Как мислиш, ще стигнат ли?

— Ако са поставени на правилните места, може би. Знаете ли как да го използвате?

— Не, не мисля. — Сибалт ѝ се усмихна. — Но ти знаеш. Използвали сте го в мините, нали? В Англанд.

— Така е. — Вик присви очи насреща му. — Откъде го взехте?

— Какво те е грижа откъде? — сопна ѝ се Гризе.

— Грижа ме е дали източникът е надежден. Грижа ме е дали ще проработи. Грижа ме е да не гръмне предварително и да ни пръсне на парчета из цял Три ферми.

— Е, значи може да спреш да се тревожиш, защото идва право от Валбек — натърти Гризе и се нахили самодоволно. — Праща го лично Тъкача…

— Шшшт — изсъска ѝ Сибалт. — По-добре всеки да знае само колкото му е нужно.

Гризе стовари юмрук в шепата си:

— Удар в името на обикновения човек, нали, братя?

— Така-така — закима Муур одобрително. — Ще хвръкне първата искра.

— А искрата ще запали огъня — добави Сибалт.

Вик се надвеси напред:

— Направим ли го, ще пострадат хора. Ще умрат хора.

— Само такива, които си го заслужават — каза Гризе.

— Тръгне ли убиването, рядко спира само до онези, които го заслужават.

— Страх ли те е?

— Ако теб не те е страх, значи си или луда, или глупава. Без значение кое от двете, за такива няма място в подобно начинание. Трябва да планираме всяка подробност.

— Хванах се на работа в леярната — каза Муур. — Мога да направя карта на мястото.

— Хубаво — отвърна Вик. — Повече подготовка, по-малко опасности.

Гризе я изгледа презрително:

— Ти все затова говориш, все за шибаните ти опасности!

— Все някой трябва да го прави. Рискът е нещо, което си готов да поемеш, а не на което се натъкваш изневиделица, защото, видиш ли, не ни се мисли много-много, пък и си имаме по-важна работа от това да се тревожим за рисковете. — Тя огледа едно по едно четирите лица в сумрачната изба. — Всички искате това, нали така?

— Това е, което аз искам, мамка му — отвърна Гризе.

— Това искам и аз — каза Сибалт.

— Ъхъ — изръмжа Муур.

Последно погледна към Талоу. Вероятно бе на не повече от петнайсет и изглеждаше така, все едно беше ял добре най-много три пъти в живота си. Нещо в него ѝ напомни за брат ѝ. С кльощавите китки на ръцете, щръкнали от протритите ръкави, винаги една идея по-къси, отколкото трябва. Винаги придаващ си кораво изражение на лицето, а страхът и неувереността му струят ли, струят от големите му, влажни очи.

— Време е за Голямата промяна — заяви уверено той. — Това е, което искам.

Вик се усмихна мрачно:

— Е, ако има нещо, което да съм научила в лагерите, това е, че с приказки нищо не се постига. — Усети, че неволно е стиснала юмруци. — Искаш ли нещо, трябва да се биеш за него.

Остана за момент върху него. Усещаше гърдите му да се опират в нейните при всеки дъх. Целуваше устните му. Хапеше ги игриво. После изпъшка, претърколи се и легна настрани до него на тясното легло. Придърпа одеялото върху голото си рамо. След като свършиха, в стаята отново бе станало студено, оскъдната светлина от лампата караше скрежа в ъглите на малкия прозорец да искри.

Лежаха един до друг, той — забил поглед в тавана, тя — вторачена в него, и мълчаха. Отвън каруците трополяха по улицата, търговците се надвикваха, предлагайки стоките си, а пияният на ъгъла даваше гръмогласен израз на болката или яростта си, като ревеше с пълно гърло срещу нищо или никого конкретно. Или срещу всичко и всеки.

Накрая той се извърна към нея:

— Съжалявам, че не се застъпих за теб пред Гризе…

— Сама мога да се грижа за себе си.

Сибалт изсумтя:

— По-добре от всеки друг безсъмнено. Нямах предвид, че съжалявам, защото имаш нужда от помощта ми. Съжалявам, че не мога да ти я предоставя. По-добре другите да не знаят, че с теб сме… — Плъзна длан по ребрата ѝ, палецът му погали стария белег от изгореното, докато той търсеше подходящата дума. — Заедно.

— Тук сме заедно. — Тя кимна към паянтовата врата в усуканата ѝ рамка. — Навън… Навън всеки е сам за себе си.

Той се загледа в тясната ивица груб чаршаф помежду им така, сякаш бе непреодолима пропаст.

— Съжалявам, че не мога да ти кажа откъде идва гуркулският огън.

— По-добре човек да не знае повече, отколкото му е нужно.

— Ще мине както трябва.

— Вярвам ти — каза тя. — Имам ти доверие. — Вик нямаше доверие никому. Беше го научила в лагерите заедно с това как да лъже. Лъжеше така добре, че можеше да вземе частица истина и както ковачът изковава от едничък къс самородно злато цял лист за позлата, така тя разтягаше истината дотам, че да покрие цяло поле с лъжи. Сибалт нито за миг не се усъмни в нея.

— Съжалявам, че не те срещнах по-рано — каза той. — Нещата щяха да са различни сега.

— Но не ме срещна тогава и нещата са каквито са.

— Мътните го взели, Вик, костелив орех си ти.

— Никой не е толкова корав, колкото изглежда. — Тя плъзна ръка зад тила му, зарови пръсти в тъмната му, прошарена в сиво коса. Стисна я и го погледна настойчиво в очите. — Сигурен ли си, Колем? Сигурен ли си, че искаш това?

— Няма много значение какво искам аз, нито какво искаш ти, нали така? Има по-важни от нас неща, за които да мислим. Ще хвърлим искрата, от която ще пламне огънят. Един ден Голямата промяна ще дойде, Вик. Тогава на хората като теб и мен ще им се чуе гласът.

— Голямата промяна — каза тя и се опита да прозвучи уверено, сякаш наистина вярваше в нея.

— След като приключим с това, аз ще трябва да напусна Адуа.

Тя не отговори. Най-удачното решение, когато не знаеш какво да кажеш.

— Ела с мен.

Знаеше, че трябва да си замълчи и сега, но незнайно защо отвърна:

— И къде ще отидем?

На лицето му грейна огромна усмивка. И само видът ѝ накара и нея да се усмихне. За пръв път от месеци насам. Усещаше устата си така неестествена в това положение.

Леглото изскърца, когато той се надвеси да вземе нещо изпод него, и щом се изправи, Вик видя оръфаната корица на книгата. „Животът на Даб Суийт“ от Мейрин Гланхорм.

— Сериозно, отново? — каза Вик.

— Да, отново. — Той разгърна книгата и тя се отвори почти от само себе си на гравюрата в средата, отпечатана напряко на две страници. Самотен ездач насред необятно поле, зареял поглед в далечината. Сибалт вдигна книгата така, че гледката от гравюрата все едно се простираше пред очите им, и прошепна тайнствено като заклинание: — Далечна страна, Вик.

— Знам — изропта Вик. — Пише го под картинката.

— Трева, докъдето стига погледът. — Вик знаеше, че той го казва почти на шега. Но почти на шега означаваше почти на сериозно. — Страната, в която можеш да стигнеш, докъдето стигат мечтите ти. Място, където да започнеш нов живот. Красива е, не мислиш ли?

— Предполагам. — Вик осъзна, че е посегнала неволно към илюстрацията, сякаш с надеждата, че ще докосне нещо различно от хартия. Дръпна рязко ръката си. — Но това е просто една измислена картина насред пълна с лъжи книга, Колем.

— Знам — отвърна той и се усмихна натъжено, сякаш осъзнавайки, че макар и забавна игра, мислите за живот в тази далечна земя бяха само това, просто игра. — Предполагам, идва момент в живота на всеки, когато се отказваш от това, за което мечтаеш, и правиш каквото можеш, с това, което имаш.

Тя се претърколи на другата страна и долепи гръб към гърдите му. Лежаха за момента така, замислени под одеялото, докато светът навън се нижеше покрай прозореца им и светлините от пещите от другата страна на улицата блещукаха по обагрените в оранжево прашни стъкла.

— Когато хвърлим искрата — промърмори той в ухото ѝ, — всичко ще се промени.

— Безсъмнено — каза Вик.

Отново тишина.

— Всичко между нас ще се промени.

— Безсъмнено. — Вик оплете пръсти в неговите и притисна дланта му към гърдите си. — Затова нека вземем каквото можем сега. Ако има нещо, което съм научила в лагерите, това е, че човек не трябва да гледа прекалено надалеч в бъдещето.

Защото най-вероятно няма да види нищо хубаво там.

В отговор на сълзите ти

Понякога се събуждаш от кошмар и усещаш как облекчението, че преживеният ужас е бил просто сън, те облива като топла, приятна вълна.

При Риккъ стана точно обратното.

Беше сънувала нещо хубаво. В съня си беше на приятно място, увита в пухена завивка или нещо подобно, с усмивка на лице. Тогава усети студа, прониза я до кости, колкото и да се гушеше в наметалото. После, когато се размърда на безмилостно твърдата земя, дойде болката в разранените ѝ крака. Накрая дойде гладът и стисна на топка стомаха ѝ. Мисълта за това къде беше, я връхлетя с пълна сила и тя изпъшка и се събуди.

Отвори очи с огромна неохота. Видя през клоните студеното, сиво небе. Клоните проскърцваха под напора на вятъра, нещо се поклащаше…

— Мамка му! — изписка Риккъ и изскочи от влажното наметало. На дървото, под което беше заспала, висеше обесен човек. Можеше да докосне краката му, ако протегнеше ръка. Когато си лягаше да спи предишната вечер, беше тъмно като в рог, не виждаше собствените си длани, камо ли труп на дървото. Е, сега на светло нямаше как да не го забележи.

— Труп — изписка отново Риккъ. — Има труп. — Тя посочи с треперещ пръст към клоните на дървото.

Изърн дори не си направи труда да погледне.

— Предпочитам да ме изненада труп, отколкото жив човек. Дръж. — Тя постави нещо в студените длани на Риккъ. Влажен комат хляб и шепа от противните, горчиви боровинки, от които ти посиняват зъбите. — Закуска. Наслади ѝ се, защото това е всичката храна, която луната благоволи да ни даде. — И тя събра шепи, тази на татуираната ѝ в синьо ръка и другата, бяла като снега, и започна да духа внимателно в тях да ги сгрее. Така внимателно, че сякаш дори дъхът ѝ подлежеше на внимателен порцион. — Тате казваше навремето, че можеш да видиш цялата красота на света в поклащащото се под дърво тяло на обесен.

Риккъ отхапа от влажния хляб и задъвка с разранената си отвътре уста. Погледът ѝ се плъзна отново към бавно поклащащото се тяло.

— Не виждам красота в това.

— Честно казано, аз също.

— Не трябва ли да го свалим оттам?

— Съмнявам се, че ще ни благодари.

— Кой е той?

— Честно казано, не е от най-приказливите. Може да е от хората на Стаур Здрачния, обесен от хората на баща ти. Може да е един от хората на баща ти, обесен от тези на Стаур Здрачния. Не че има голямо значение. Мъртвият не се бие на ничия страна.

Един от хората на баща ѝ? Дали не беше някого, когото Риккъ познава? Колко ли от познатите ѝ бяха умрели през последните няколко дни? Усети сълзите да напират.

— Колко още можем да понесем? — Знаеше, че гласът ѝ е изтънял, че трепери, но не можеше да го спре.

— Колко мога аз да понеса? — попита Изърн. — Бях на шест, когато тате ме прати за пръв път да вадя стрели от труповете след битка. Аз мога да понеса колкото има. Ти колко можеш да понесеш, това е друга работа. Когато паднеш и не можеш да помръднеш повече, тогава ще сме открили предела ти. Дотогава обаче… — Тя се загледа в дърветата и зачопли с нокът оцапаните си в синьо зъби. — Дотогава трябва да вървим. Не можем да изкачим хълмовете и да идем при моите хора. Значи трябва да намерим Съюза или хората на баща ти. А те, както знаем, отстъпват към Уайтфлоу като подгонени от вълк козички. Ако искаме да ги настигнем, трябва да сме по-бързи, ама врагът е между нас и тях. Колкото по-напред отиваме, толкова по-опасно ще става. Чакат ни дни поход. Седмици може би.

Седмици преход в тресавища и трънаци, седмици в избягване на срещи с врагове, в ядене на червеи и спане под обесени на дърветата хора. Риккъ увеси рамене.

Спомни си тронната зала на баща си в Уфрит. Издяланите в дървените греди на покрива лица, капещата в жаравата мазнина от месото на огъня. Просещите кучета, как идваха, слагаха глави в скута ѝ и я гледаха умолително с натъжени очи. И песните за славни дела и подвизи в облените в слънчева светлина долини от миналото. Как се навлажняваха очите на баща ѝ при всяко споменаване на Три Дървета, на Буреносния, на Дау Черния дори. Как вдигаше чаша и изръмжаваше името на Кървавия Девет.

Замисли се за именитите воини, насядали от двете страни на огнището. Как се усмихваха на някоя от шегите ѝ. На някоя от песните ѝ. Ах, тази Риккъ, бива я в шегите. Не, не, никой не иска дъщеря му да не е наред с главата, но тя поне е забавна.

Спомни си как се качваше приятно подпийнала в стаята си. Нейната стая, с топло легло в нея, с одеялото на него, направено от майка ѝ. С всичките ѝ красиви вещи, подредени по рафтовете. И хубавите ѝ дрехи, топли и чисти, сгънати в раклата.

Замисли се за стръмните каменни улички на Уфрит, лъснали след дъжда. За лодките на пристана и виковете на търговците на пазара, за сребристия улов на рибарите, който изсипваха от мрежите.

Знаеше, че там не беше щастлива. Толкова често го повтаряше, че в един момент ѝ беше втръснало от собственото ѝ мрънкане. Сега седеше, чоплеше опърпаната, вмирисана кожена яка на наметалото си и мислеше как е възможно да се е обиждала толкова от няколко по-сурови думи и хладни погледи. Сега ѝ се струваше толкова глупаво, така детинско, каква слабачка само. Може би това е порастването. Когато осъзнаеш какъв задник си била някога.

Мъртвите ѝ бяха свидетели как само искаше да е образно там, на топло, на сигурно място, където просто ти се подиграват, никой не те преследва, за да те убие. Но Риккъ видя Уфрит в пламъци. Може и дългото ѝ око да успяваше да надникне в миналото, но едно бе сигурно — то не можеше да я върне обратно в него. И точно както и за обесения на дървото, за света, който познаваше, нямаше връщане назад. А светът, който ѝ бе отреден оттук насетне, бе студен и неприветлив, че и грубиян на всичкото отгоре.

Не можеше повече да удържа сълзите. Беше толкова гладна, премръзнала, пребита от умора и така изплашена, но най-лошото, осъзна, че оттук нататък щеше да става само още по-зле. Стоеше под дървото, отпуснала немощно ръце покрай тялото си, раменете ѝ се тресяха и сълзите потекоха по лицето, покапаха от върха на носа ѝ и докараха солен вкус по потрепващите ѝ устни.

Чу Изърн да приближава. Усети я да поставя нежно ръка на рамото ѝ. Да повдига леко брадичката ѝ с пръст и да говори така тихо и мило, както никога досега:

— Знаеш ли какво казваше тате, когато почвах да плача?

— Не — отвърна с накъсан от ридания глас Риккъ.

Изърн я зашлеви рязко през лицето и шумът на плесницата отекна в ушите ѝ.

Риккъ застина с отворена уста, замига на парцали и вдигна длан към пламналата си буза.

— Какво, мамка му…

— Ето това казваше. — Изърн я разтърси здраво. — И когато това е отговорът на сълзите ти, бързо се научаваш да не хленчиш, ами да се захващаш с каквото има за вършене.

— Оу — смотолеви Риккъ. Цялото ѝ лице беше изтръпнало.

— Да, големи неприятности имаш. Болестта, гърчовете, подиграват ти се и ти викат, че си луда, дрън-дрън. Но си родена с две здрави ръце, два здрави крака и пълна с бели зъбки усмивка на хубавото ти личице. Единственото дете на голям главатар. Без майка, но с една камара празноглави воини, които припкат да ти угодят.

— Не е честно, мамка му…

Риккъ ахна от изненада, когато Изърн я зашлеви отново, още по-здраво отпреди. Соленият вкус на сълзите в устата ѝ се примеси с металическия на кръв.

— Свикнала си да въртиш дъртите празноглавци на малкото си пръстче. Но ако Калдер Черния те спипа, тогава ще видиш какво е теб да те въртят на кутре. И ще те върти там, докато не ти остане и една здрава кост, и тогава няма да има кого да виниш освен себе си. Разглезена си, Риккъ. Мека си като сланина. — Безмилостният показалец на Изърн я сръга болезнено в гърдата. — Но за твой късмет аз съм тук да остържа тая сланина и да извадя изпод нея желязото, което знам, че имаш, и когато го извадя на показ, то ще е наточено като бръснач. — Пръстът продължи да ръга при всяка дума. — За твой късмет, защото тук, навън, мекотата убива, а желязото спасява. — Продължи да мушка с пръст. — И ако сега то е просто игличка, един ден ще изкова от него кинжал…

— Путко мръсна! — изкрещя Риккъ и фрасна с всички сили Изърн с юмрук в лицето. Ударът си го биваше, главата ѝ се лашна назад и от устата ѝ пръсна слюнка. Риккъ открай време знаеше, че е слаба. Мрънкало, не боец. В този момент обаче гърдите ѝ горяха с такава ярост, каквато не бе изпитвала досега. И това бе силно, приятно усещане. За пръв път от дни наред не ѝ беше студено.

Риккъ замахна отново, но Изърн хвана юмрука ѝ в длан и го стисна, сграбчи с другата си ръка косата ѝ и изви болезнено главата ѝ назад. Риккъ изскимтя, когато тя я прикова с гръб към дънера на дървото.

— Ето за това желязо говоря! — Изърн я дари с почервеняла от кръв усмивка. — Може би вече е напът да стане кинжал. Значи сега ще работим за това един ден да се превърне в меч. Меч, пред който мъжете ще треперят и на който луната ще се усмихва. — Тя пусна косата на Риккъ. — А сега, след като се стопли, готова ли си да заприпкаме отново на запад? — Очите ѝ се извърнаха нагоре към полюшващия се труп на обесения. — Или предпочиташ да останеш да танцуваш с този тук?

Риккъ пое дълбоко дъх и издиша голям облак пара. После вдигна умиротворително пред себе си длани. Кокалчетата на едната ѝ ръка бяха болезнено изтръпнали от удара, точно каквото ѝ трябваше в момента — още една болежка.

— Нямам багаж за събиране.

Млади герои

— Копелета — просъска Юранд, докато оглеждаше долината през далекогледа си.

Лео го изтръгна от ръката му и го насочи към билото на хълма. Кръглият отвор на далекогледа не спираше да подскача нагоре-надолу в неспокойните му ръце, едва сдържаше гнева си. Видя северняците, копията им стърчаха като черни игли на фона на бледото небе. Не бяха мръднали цяла сутрин. Трийсетина, стояха си на билото и се наслаждаваха на гледката на срамното отстъпление на войската на Англанд. Лео тикна далекогледа в ръцете на Джин Бързея.

— Копелета.

— Ъхъ, копелета са, спор няма — отвърна Джин с тежкия си северняшки акцент. Свали далекогледа и се почеса замислено по брадата.

Глоуард се отпусна върху рога на седлото си:

— Кой би помислил, че войната е такава скука?

— Войната е девет от десет части чакане — каза Юранд. — Според Столикус — добави той, все едно, цитирайки известния източник на мъдрост, правеше скуката по-поносима.

— Във войната имаш избор от само две неща — намеси се Барнива. — Скука и ужас. От опит знам, че скуката е определено за предпочитане.

На Лео започваше да му писва от „опита“ на Барнива. От приказките му за ужаси, които останалите дори не можели да си представят. Просто защото бе прекарал осем месеца в Стирия. Нищо че през това време почти не беше излизал от добре охранявания щаб на лорд маршал Митерик.

— Е, не всеки е знаменит ветеран като теб. — Сигурно за стотен път тази сутрин Лео разхлаби острието на сабята в ножницата за всеки случай. — Някои от нас всъщност чакат с нетърпение за малко повече вълнение.

— Ритър видя достатъчно вълнение. — Барнива потри замислено белега на лицето си с върха на показалеца. — Просто казвам.

Лео свъси вежди. Искаше му се и той да имаше белег.

— Щом войната е такъв ужас, що не вземеш да се захванеш със земеделие например?

— Опитах. Не ме бива. — И Барнива извърна глава и се загледа замислено в хоризонта, сякаш бе внезапно връхлетян от мрачни спомени.

Юранд срещна погледа на Лео, извъртя с досада очи и Лео трябваше да прехапе устни, за да не избухне в смях. Познаваха се така добре, разбираха се без думи.

— Още ли са горе? — Антоп спря рязко коня си до тях, изправи се на стремената и пое далекогледа от ръката на Джин.

— Там са си — отвърна Лео.

— Копелета. — Антоп отметна с рязко движение на главата кичура тъмна коса, който обикновено провисваше през челото му, но той отново се спусна непокорно на мястото си. От цялата група Антоп бе този, когото момичетата просто не оставяха на мира — нахакан, остроумен, излъскан от глава до пети като добре поддържан жребец за надбягвания. От друга страна, всеки един в групата бе посвоему добре изглеждащ. По време на бой Джин бе по-свиреп и от Кървавия Девет, но когато онази негова лъчезарна усмивка разполовеше бакърената му брада, когато светлосините му очи заискряха, сякаш слънцето изгряваше само за теб. Не можеше да се отрече, че образът на мрачния, измъчван от спомени ветеран се отдаваше на Барнива особено с този белег на челото и побелелия кичур коса точно над него. Глоуард бе самото олицетворение на добродушния мъжага, висок и широкоплещест, с гъста, черна брада, която набождаше не повече от час, след като се избръснеше.

Група красиви, млади герои, това бяха те. Какъв портрет можеше да излезе от тях! Може би трябваше да поръча да го нарисуват, замисли се Лео. Кой познаваше добър художник? Осъзна, че поглежда крадешком настрани.

Момичетата в Остенхорм може и да не го осъзнаваха, но Юранд бе истинският красавец на групата. Те биха описали чертите му като миловидни — особено в сравнение с прорязаната от трапчинка масивна брадичка на Глоуард или острите скули на Антоп, но Лео ги намираше за по-скоро… деликатни? Изящни? Леко уязвими дори? Но станеше ли дума да застанеш зад приятелите си, нямаше по-корав защитник от Юранд. И тази ненадмината изразителност на лицето му, само в погледа му дори. Как свъсваше леко вежди, когато се замисляше над нещо. Как едното ъгълче на устните му потрепваше, когато се надвесваше да ти каже какво е измислил. И винаги бе нещо, което си заслужаваше да се каже и чуе. Винаги нещо, което друг просто не…

Юранд извърна очи настрани и Лео побърза да отмести поглед отново към северняците на билото на хълма.

— Копелета — повтори дрезгаво той.

— А на нас не ни остава друго, освен да седим безучастно и да чакаме — възмути се Антоп, пресегна се и задърпа чатала на панталоните си, докато се наместваше на седлото. — Като лъвове в клетка.

— Или като кутрета на верижка. — Глоуард издърпа далекогледа от ръката на Антоп. — Всъщност ти къде се губи досега?

— Аз ли… аз просто отидох да нагледам обоза…

— С жена? — прихна подигравателно Джин.

— Жена не на всяка цена. — Усмивката на Антоп сякаш се удвои откъм зъби на показ. — Може да са били повече от една. Човек все някъде трябва да намери утеха. Кой би предположил, че войната е такава проклета скука?

Барнива надигна глава:

— Във войната имаш…

— Още една дума и те наръгах — сряза го Лео.

— Изглежда, имаме нужда от малко повдигане на духа. — Глоуард кимна към група от доста окаяни на вид мъже, които влачеха крака по пътя на дъното на долината. Бяха се увили в протрити одеяла и опърпани наметала, увесили рамене и с щръкнали над главите им във всички посоки копия.

Обикновено при среща с обикновения войник Лео можеше да разчита на подобаващо количество овации. Тук-там някой ще се провикне „Младия лъв!“ и Лео ще вдигне за поздрав юмрук, ще потупа нечие рамо, ще изреве някоя безсмислица за крал и страна и така нататък. Но сега мъжете тътреха крака, заболи погледи в калта, в пълно мълчание. Помощ от Мидърланд все още нямаше и самият Лео не бе така въодушевен от крал и страна както преди. Изглежда, времената на героите като Харод Велики и Касамир бяха останали дълбоко в миналото, а запасите от патриотизъм бяха на привършване.

— Не бих спорил с майка ти по стратегически въпроси — каза Антоп, — но това непрекъснато отстъпване не е добре за морала на мъжете.

— Вкусът на победата ще им повдигне духа — добави Бързея.

— Нашият също. — Глоуард смушка коня си и се доближи до Лео. — Никакъв проблем да им дадем още един урок — сниши глас той, сви масивен юмрук и замахна във въздуха. — Както направихме във фермата.

Лео завъртя топката на дръжката на сабята си и за пореден път се увери, че острието е разхлабено в ножницата. Помнеше всяка малка подробност от нападението на фермата. Вятърът в лицето му, грохотът на копитата. Усещането за дръжката на секирата в ръката му при всеки удар. Ужасените лица на врага. Радостното опиянение, когато ги обърнаха в бягство.

Тревожната бръчка между веждите на Юранд му подсказа, че той не бе на същото мнение:

— Не знаем какво става от другата страна на билото.

Лео си спомни погребението на Ритър. Надгробните слова. В мислите му изникна отново образа на невзрачната му жена, плачеща до камината. Животът на хората му е в неговите ръце. Животът на всеки, който влезе в огъня с него. Приятелите му. Братята му. Не можеше да си позволи да изгуби още един от тях.

— Юранд е прав. — Лео натика здраво острието на сабята си в ножницата. — Не знаем какво става от другата страна на това било. Пък и майка ми ще ме убие.

— Отидеш ли там, горе, ще ми спестиш усилията.

Лео изкриви лице в мъчителна гримаса. Както винаги гласът на майка му предизвика у него така познатата смесица на увереност и ненавист. Само дето напоследък ненавистта взимаше превес над увереността.

— Лейди губернатор. — Юранд дръпна коня си встрани и ѝ направи място да изравни своя с този на Лео. Свитата ѝ от офицери остана отзад на склона.

— Миналата седмица се справихме добре срещу хората на Стаур Здрачния — изръмжа Лео.

— Хората на Стаур са отдясно в момента. — Офицерската ѝ палка изсвистя и посочи на юг и това предизвика нова гримаса на лицето на Лео. Все още не можеше да преживее напълно гледката на жена, размахваща офицерска палка, въпреки че на практика тя командваше засега. — Тези там са хора на Калдер Черния. А Калдер не е воин като сина си. — Тя повдигна многозначително вежда. — Нито като моя. Калдер е мислител също като мен. Виждаш ли гората отдясно? Конницата му е там, чакат ни да направим глупавата грешка да тръгнем към хълма.

Юранд дръпна далекогледа от ръката на Глоуард:

— Нещо проблясва между дърветата — промърмори той. — Метал.

Лео трябваше да се радва, че бе избрал правилното решение. Вместо това се ядоса, че бе пропуснал очевидното.

— И какво тогава, просто седим и ги оставяме да ни се присмиват?

— Естествено, не искам да пропуснат нищо от представлението. — Майка му кимна към влачещата се колона войници. Една голяма локва на пътя успяваше да всее подобаващ безпорядък в строя им. — Избрах най-окаяната на вид част. Заповедта им е да напредват през долината колкото по-зле могат.

— Какво си направила?

— Нека се смеят, Лео. От смеха им няма да има ридаещи вдовици. Междувременно най-добрите ни части са в долината отзад, далеч от погледите на врага. Ако решат да ни нападнат, ще сме готови. — Тя се наведе на седлото и отмести настрана косата от челото на Лео. — Какво е това?

— Нищо. — Лео бутна ръката ѝ настрани от коричката на раната. — Тренирах. С Антоп и Барнива.

— И аз най-после успях да го докопам — ухили се Антоп.

Юранд се покашля, а майката на Лео присви подозрително очи:

— Сега ми кажи, че не се е бил с двама ви едновременно?

Оказа се, че всеизвестният успех на Антоп с нежния пол не включва губернатори.

— Аз… ъъ, не точно… — запелтечи той.

— Лео, кога ще се научиш най-после, че не можеш да победиш двама здрави мъже наведнъж?

— Видях Бремър дан Горст да го прави — отвърна Лео.

— Този човек не е модел за подражание — сряза го майка му. — Спомни си баща си. Беше смел, по-смел от всеки, когото познавам, но когато пое поста на губернатор след измяната на дядо ти и упадъка на Англанд, тогава той се научи на търпение. Научи се да разпознава силата и слабостите си. И никога не се възгордя, никога не се мислеше за голяма работа.

— Искаш да кажеш, че аз точно това правя, така ли?

Юранд се покашля отново и майката на Лео се засмя.

— Знаеш, че те обичам, Лео, но за всеки е очевидно, че правиш точно това. От друга страна, нищо чудно, че се пръкна с такъв пламенен нрав. Все пак си заченат на бойното поле.

Лео забеляза Глоуард и Барнива да се споглеждат и подхилват под мустак, и усети как се изчервява.

— О, майко, трябва ли да правиш това?

— Естествено, че не трябва. Ама наистина как става така, че всяко поколение си въобразява, че те са изобретили съвкуплението? Ум не ми го побира как си обясняват откъде са дошли те на този свят. Крайно време е да си намериш жена. Някой трябва да те държи настрана от опасностите.

— Мислех, че това е твоя работа — отвърна сърдито Лео.

— Мен ме чакат битки за водене, Лео.

— И точно там е проблемът. Ти не се биеш.

— Още ли не си прочел Вертурио, който ти дадох? Най-важното във войната е как да избегнеш влизането в битка.

Както винаги тя имаше последната дума. Майка му пришпори коня си и препусна на запад, последвана от офицерите си.

Юранд се покашля отново и този път Лео не издържа и се наежи насреща му:

— Или вземи да се изкашляш като хората, или казвай каквото имаш да казваш.

— Ами, лейди губернаторката е напълно права. Освен това трябва да прочетеш Вертурио, сериозно…

— Тя е губернатор, докато кралят не ме провъзгласи официално на мястото на баща ми. — Хм, три години от погребението му, а проклетата заповед все не идва.

Лео изгледа гневно проклетите северняци, наблюдаващи долината от билото на проклетия им хълм.

— Тогава ще правя каквото аз намеря за добре.

— Ммм. — Тревожната бръчка отново се намести между веждите на Юранд.

— Абе ти на чия страна си?

— На страната на Съюза. На твоя страна и на тази на майка ти.

Лео не успя да сдържи усмивката си:

— Разумен както винаги.

— Все някой трябва да е.

— Разумните може и да живеят по-дълго. — Лео свали ръкавиците си и ги метна на Юранд, който едва не ги изпусна от изненада. — Но помни ли ги някой тия загубеняци? — и той скочи от седлото.

Момчето с барабана начело на колоната на следващата рота се беше отказало да отмерва ритъма. Тътреше крака, коленете му се удряха в барабана при всяка крачка, зъбите му тракаха от студ. То видя приближаващия към него Лео, измъкна пъхнатите под мишниците си ръце и изпусна палките в калта.

Лео клекна и ги вдигна от земята, преди момчето да успее да се наведе, захапа ги в уста и свали наметалото си:

— Хайде да се сменим.

— Милорд? — Момчето не можеше да повярва на очите си, докато прехвърляше през глава ремъка на барабана миг преди да бъде увито в скъпото наметало от чиста мидърландска вълна.

Барнива през това време също беше слязъл от коня си и като никога с усмивка на уста, влезе в строя на войниците. Глоуард и Джин го последваха. Джин Бързея поклати неразбиращо чорлава глава, но накрая се усмихна широко и също влезе в строя.

— А аз какво, да взема да върна обратно конете, така ли? — викна Антоп, събирайки на сноп юздите.

— Моят е кобила! — провикна се Глоуард. — Нали все се перчиш колко те харесвали дамите!

Над колоната се надигна смях. Ако се съдеше по вида на някои от войниците, наскоро не им се беше случвало подобно нещо. Лео намести палките в пръсти както навремето, когато си играеше като дете и „предвождаше“ строй от прислужници из къщата на лорд губернатора на Англанд.

„Добрият лидер споделя трудностите с хората си“, казваше баща му. Вярно, довечера него го очакваха суха шатра, топло огнище и прилична вечеря, докато те щяха да са късметлии, ако получеха одеяло и купа чорба, но ако можеше да им даде поне малко ентусиазъм, пак беше нещо. И за тях, и за него. И нека гледат копелетата от билото на хълма.

Не на последно място Лео беше най-неподходящият човек на света, от когото да очакваш да седи и бездейства.

— Хайде сега — провикна се той през рамо. — Аз ще се опитам да си спомня как се барабани, ако обещаете да си спомните как се марширува!

— Не съм гений като Юранд. — Глоуард се обърна с лице към войниците и заподскача заднешком в колоната. — Но доколкото си спомням, първо стъпваш с единия крак, а после с другия!

— Ще се опитаме, милорд! — викна един едър сержант и мъжете видимо ускориха крачка.

Лео се усмихна и започна да отмерва темпото с барабана:

— Повече и не искам.

Подходящият момент

— Спиш ли?

— Не — изръмжа Детелината. Беше само наполовина лъжа, тъй като току-що се бе събудил. — Просто съм си затворил очите.

— Защо?

Той отвори око и погледна към момчето. Не можа да види точно кое е, заради блесналото през клоните на дървото слънце зад гърба му. Не че имаше значение, Детелината пак им беше забравил имената.

— За да не ставам свидетел на обидата, която вие двамата нанасяте на благородното изкуство, наречено бой с мечове.

— Ми правим каквото можем — изропта другото момче, както и да му беше името.

— Това ще е огромна утеха за майките ви, когато ви убият, просто защото не сте си направили труда да се вслушате в мъдрите ми съвети. — Детелината протегна ръка към кошницата с ябълки и избра една. Имаше приятна червенина по кората. Отхапа и осмука потеклия сок.

— Киселее — каза той през стиснати зъби, — но пак си я бива. Също като живота, а, момчета? Точно като живота. — Те го зяпнаха неразбиращо и той въздъхна дълбоко. — Хайде де, захващайте се отново на работа.

— Яа! — Тъмнокосото момче нападна, размахвайки пръчката.

— Ъъ! — Русото парира и залитна заднешком.

Чат-чат, зачаткаха пръчките. Отнякъде се обаждаше кукувица. Чуваше се препирня, но гласовете идваха достатъчно отдалеч и представляваха просто приятно за ухото бърборене. И Детелината подпъхна ръка зад тила си и се облегна на дънера.

Понякога почти му се струваше, че животът не е чак толкова зле.

Но тогава той изсумтя недоволно. Трепна. Направи физиономия. Проблемът бе, че тези двама негови ученици бяха най-нескопосаните бойци, които беше виждал. Русото момче, стиснало здраво зъби, млатеше ли, млатеше с пръчката, а тъмнокосото се зъбеше насреща му, пенеше се, но вместо да парира, просто бягаше от ударите. И в резултат нищо, освен че и двамата бяха останали без дъх.

— Спрете! — Детелината се надигна и захвърли настрани недоядената ябълка. — Имайте милост, спрете!

Момчетата се заковаха на място, свалиха пръчките.

— Не така, момчета, не. — Детелината поклати уморено глава. — Ама в никакъв случай не така. Погнали сте се един друг като псе разгонена кучка. Диви, необуздани. Това тук изисква мисъл повече от всяко друго занимание. Цялата мисъл и усилията на човек са нужни, защото всичко, което имате, може да загубите само за миг. Животът ви виси на косъм!

— Това са просто пръчки — отвърна русият.

Детелината разтри слепоочия.

— Но си представяме, че са мечове, празноглавецо! Аз какво, учител по бой с пръчки ли съм? — Тъмнокосото момче отвори уста, но Детелината го пресече: — Не бързай да отговаряш. Първо спри и помисли. Нямаш бърза работа, нали така?

— Ама ти каза удряй бързо.

— Така, вярно, когато удряш, удряш като светкавица! Но преди да удариш, мислиш, нали?

— Ми защо не дойдеш да ни покажеш? — попита тъмнокосото момче.

— Там, на слънце? — Детелината се изкикоти. — Да не съм станал учител, за да ставам и правя неща, я?

— Ама… — Русото момче засенчи очи с длан. Ако Детелината беше на мястото на тъмнокосия му противник, щеше да го фрасне точно в този момент, докато не гледа. Но другото момче просто си стоеше и си чоплеше носа. Никаква инициатива у малките копеленца. — Няма ли да ни покажеш малко… как му викаш… техника?

— Техника? — прихна Детелината. — Техниката се учи последно. Вие двамата сте стигнали едва дотам, докъдето знаете от кой край се държи мечът.

— Това е пръчка — каза русото момче и смръщило вежди, погледна пръчката в ръката си. — Двата края са еднакви.

Детелината се направи, че не го чу:

— Настройка, на това се опитвам да ви науча. На правилен мироглед.

Тъмнокосото момче беше така озадачено, че на лицето му се изписа почти болезнена гримаса.

— Трябва да го ударя с меч, така ли?

Детелината пое дълбоко дъх и издиша бавно:

— Първо трябва да прецениш кога да удариш и кога не. В края на краищата… всичкият избор на човек се свежда до това… да избира подходящия момент. Изчакваш да ти се отвори възможност, преценяваш дали е дошъл моментът, и ако е, сграбчваш го! — И Детелината сграбчи въздуха пред себе си и разтърси юмрук. — Избираш момента. Това е всичко. Ясно?

Тъмнокосото момче, изглежда, не му повярва.

— Тате казва, че всичко е в хватката на ръката.

— Ъхъ. Ами. Ако не държиш дръжката, мечът ще падне от ръката ти.

Момчетата го зяпнаха недоумяващо и Детелината въздъхна отново.

— Хайде, хайде хващайте се на работа, момчета, и този път първо изчаквате подходящия момент.

Чат-чат, зачаткаха пръчките. Чук-чук, кълвеше кълвач в гората. В храстите изпука съчка. Детелината извади ножа от канията на гърба си и го скри зад ръката си.

Чу стъпки. Без да поглежда назад, Детелината се пресегна и килна кошницата с ябълки към новодошлия.

— Ябълка?

Калдер Черния стоеше, чоплеше замислено белега на брадичката си и гледаше момчетата, които размахваха пръчки и не изчакваха, ама хич не изчакваха подходящия момент.

— Не — изръмжа той.

— Тежък ден, главатар?

— Стигнеш ли до моето място, всички са такива.

Детелината извърна поглед към демонстрацията на това как да не използваш меч, прибра незабелязано ножа обратно в канията и скръсти ръце на гърдите си.

— Предполагам, затова предпочитам моето място пред твоето.

— Хм. — Калдер завъртя замислено език из устата си. Не изглеждаше доволен. — Моля, не си прави труда да ставаш — добави ехидно той.

— Не съм и тръгнал.

Калдер направи още по-кисела гримаса. В последно време беше все така вкиснат. Необяснимо предвид колко много му бе дал животът или по-скоро колко много бе успял да изкопчи от него. Навремето имаше прилично чувство за хумор, но колкото повече придобива човек, толкова по-вкиснат става, а Калдер Черния притежаваше кажи-речи целия Север. Да, брат му Скейл носеше веригата на шията си, но за никого не беше тайна, че Калдер Черния взима кралските решения.

— Имах предвид стани — каза той.

— Аа.

Детелината не се разбърза. Смяташе за въпрос на принцип никога да не бърза, когато е възможно. Разтърси бавно крака, изтупа боровите иглички и прахта от дъното на панталоните си и накрая изтупа бавно длани.

— Готово — каза той, — станах.

— Бийте камбаните — отвърна Калдер. — Това тук е Джонас Детелината.

Детелината погледна през рамо и остана неприятно изненадан да види, че някой стоеше зад него, облегнат на едно от дърветата. Беше чернокосо момче, дванайсет-тринайсетгодишно, със заешка устна и шарещи очи. То огледа Детелината от глава до пети, но не каза нищо.

— Навремето му викаха Стръмното — добави Калдер и Детелината се почеса по тила с горчиво изражение на лицето. — Сигурно си чувал за него.

— Не — отвърна момчето, присви очи и огледа момчетата с пръчките. — Кои са тия двамата? — Двете момчета явно се бяха отказали напълно и бяха решили да пробват с борба. Бяха се вкопчили едно в друго, а пръчките им се лашкаха немощно над главите им.

— Тези двамата… — Детелината се замисли дали да не отрече каквато и да е връзка между него и тях, но реши, че няма да му се размине така лесно. — Са моите ученици.

Момчето ги погледа още малко и произнесе присъдата си:

— Не ги бива.

— Имаш изключително набито око. Пълна скръб са. И по това си личи какъв добър учител съм. Всеки идиот може да изкара резултати от надарени ученици.

Момчето се замисли за момент над чутото:

— И къде са резултатите?

— Трябва да имаш вяра, че ще се появят. Търпението е най-страховитото оръжие. От мен да го знаеш. Бил съм се в доста битки.

— А да си печелил някоя?

Детелината прихна развеселен:

— О, харесвам го, Калдер, харесвам го. За това ли си дошъл, да ми стъпчеш извоюваната с толкова труд репутация в калта?

— Не само за това — отвърна Калдер. — Имам нужда от помощта ти.

— Решил си да се понаучиш да боравиш с меч?

— Ако питаш мен, мястото на мечовете е в нечии други ръце.

— Ами тогава…?

Калдер пое дълбоко дъх и изръмжа:

— Синът ми.

— Големия вълк? Наследникът на престола? Ненадминатият воин, Стаур Здрачния? Мислех, че той знае как да борави с меч.

— Знае. Повече, отколкото е нужно, ако питаш мен. Момчето е доста… твърдоглаво. Запали Уфрит глупакът. Толкова години, прекарани в планове да си върнем града, и в момента, в който е наш, той да вземе та да го запали.

— Веднъж наречеш ли го война, хората ги обзема голям ентусиазъм за горене.

— Баща ми казваше навремето, че насочиш ли едновременно трима северняци в една посока, ще са започнали да се колят един друг, преди да си извикал „Атака!“. Грегун Празноглавия и хората му от западните долини са на кантар към нас ли да се присъединят, или към Кучето. Как да ги убедя да започнат да правят каквото аз кажа, щом собственото ми семейство отказва да прави това? Ако Стаур не ми беше син, в лицето щях да му кажа, че е пълен гъз.

— Ама ти е син, така че…

Калдер дори не го слушаше.

— За нищо не го е грижа освен за собственото му име. В легендите иска да влезе. Все едно струват нещо имената в днешно време, можеш ли да купиш нещо с име на пазара, а? Бойци! — изплю той думата, сякаш горчеше в устата му. — Кълна се, колкото повече битки печелят, толкова по-непоносими стават.

— Провалът изгражда характер. — Детелината почеса белега на лицето си с дългия нокът на кутрето, специално отгледан с тази цел. — От личен опит го знам.

— Мисли се за безсмъртен. А проклетото му име привлича към него тълпи празноглавци, лепят му се като мухи на лайно, пълнят му главата с глупости. Изпратих Прекрасна при него като втори, за да научи Големия вълк на малко смирение и предпазливост.

— Добър избор. Свястна жена. Здравомислеща.

— Скубе си косата с него, горката.

Детелината свъси учудено вежди:

— Прекрасна си е пуснала коса?

— Просто израз.

— Аа.

— Искам да ѝ отидеш на помощ. Да водиш Стаур по верния път.

— Предполага се, че знам верния път, така ли?

— Със сигурност повече от празноглавия ми син. Ако не друго, може да успееш да го отклониш от някоя и друга лоша пътека.

Детелината се почеса замислено по брадата. Момчетата продължаваха да се лашкат насам-натам из поляната, а момчето на Калдер да клати глава. Пое дълбоко въздух и въздъхна:

— Хубаво, така да бъде. — Беше живял достатъчно дълго на тоя свят, за да знае кога няма измъкване. Наведе се с пъшкане и взе меча си от земята. Бавно, закъде да бърза? — Ще направя каквото мога.

— Какво друго му остава на човек в края на краищата. Право острие си, Детелина. Винаги си бил лоялен.

— Естествено. Верен съм ти до гроб. Също както на Бетод, на Глама Златния след него и после на Керм Желязната глава.

— Е, беше им верен, докато не сбъркаха и не застанаха на губещата страна.

— Това звучи почти като нелоялност.

Калдер вдигна рамене:

— Човек трябва да се огъва според вятъра.

— Ако наистина умея нещо на този свят, това е да се огъвам според вятъра. Задръж ябълките. — Детелината побутна с крак кошницата към момчето с разполовената от белег горна устна. — От тях ме боли коремът.

— Най-после всичките ми мечти се сбъднаха. — Детелината се насочи към нея с небрежна походка, преметнал меч на рамо.

Прекрасна извърна набраздената с дълъг белег, остригана до кожа прошарена глава и избухна в гърлен смях. Безрадостен смях.

— Гледай ти, кой се задава.

— Кой? — Детелината погледна в краката си. — А, познавам ги отнякъде тия ботуши. Джонас Детелината е тук, страшно няма, оттук насетне всичко ще се оправи. — Той ѝ намигна, но това очевидно не я развесели. — Нека позная, най-щастливият ден в живота ти?

— Проклета да съм, ако не ми се полага такъв. — Двамата плеснаха длани една в друга, придърпаха се един към друг, плеснаха един другиму рамене.

— Ядеш ли? — Той я огледа от глава до пети. — Станала си торба кокали.

— Винаги съм била слаба.

— А, аз също. — Детелината се плесна по шкембето. — В момента виждаш тялото на легендарен герой, ама е скрито под тази старателно натрупана сланина.

Тя повдигна учудено вежда. Детелината обичаше изпипаните неща, а от Прекрасна нямаше по-голям майстор в повдигането на вежди.

— И какво води старателно натрупаната ти сланина така близо до бойното поле?

— Калдер Черния. Казва, че имаш нужда от помощ.

— Не отричам. Кога да я очаквам?

— Как смееш да се подиграваш с мен, жено? Знаеш ли кой съм аз? Личната бавачка на бъдещето на целия Север, наследника на престола, на Големия вълк, самия Стаур Здрачния.

Сега и двете вежди на Прекрасна се стрелнаха нагоре:

— Ти?

— Ще го водя по верния път. Цитирам Калдер.

— Късмет в това ти начинание. — Тя се доближи заговорнически до Детелината. — Не съм срещала по-голям задник от това хлапе, а съм била втори на Дау Черния.

— Да, бе — изсумтя Детелината, — за около ден може би.

— Един ден до него е предостатъчен.

— Чувам, че Големия вълк определено минавал за задник.

Прекрасна кимна към издигащия се над гората стълб от черен дим.

— Ей го, в момента пали някакво село. Когато го оставих, лично вървеше от къща на къща да се увери, че огънят е тръгнал добре и няма да пропусне нищо.

Детелината си спомни как му се стори на път за насам, че надушва добре познатия аромат на горяща къща.

— Защо ти е притрябвало да се биеш за нещо само и само да го запалиш, след като го спечелиш?

— Може би Големия вълк ще ти отговори на този въпрос. Аз определено не мога.

— Е — Детелината вирна брадичка и се почеса по шията с набола брада. — За всеобщ късмет се славя с огромно търпение.

— Ще ти е нужно. — Прекрасна кимна настрани. — Ето го и бъдещето на Севера.

Стаур Здрачния се зададе с наперена походка по пътеката. Бяха го кръстили Здрачния, защото бе роден по време на слънчево затъмнение. Всъщност час преди него, тогава никой не посмя да го направи на въпрос. Всичко в името на славата на Големия вълк. Имаше дълга, тъмна коса. Беше облечен в хубави дрехи, с позлатени нитове в черната кожа, опасан с колани с позлатени катарами. А очите му, тези сиви очи, вечно леко навлажнени, сякаш на ръба да заронят сълзи. Разяждащи като киселина сълзи най-вероятно, изпълнени с презрение към целия свят и всичко в него.

Не беше гигант, но в движенията му имаше сила и бързина. А също грацията на танцьор. И надменност, колкото искаш надменност. Прекалената самоувереност обикновено ти докарва смъртта според Детелината, но от друга страна, бе виждал неколцина да преминават през огъня с нейна помощ. Ех, добрата стара броня на арогантността. Това бе човек, който не само знаеше как да избере подходящия момент, но и как да изтръгне от него каквото си поиска, без никакво колебание и без капка съжаление.

Присъщо на всички знаменити воини преди него, и той се бе оградил със задължителната свита от самодоволно нахилени путки, повечето от които гордо разнасяха изрисувани с вълчи глави щитове. Мъже без собствена слава, привлечени от голямото име като нощни пеперуди от клада. Детелината се беше нагледал на подобни печални гледки. Глама Златния се движеше с подобна свита, Кървавия Девет също, най-вероятно и Скарлинг Качулатия е бил заобиколен от същата святкаща гневни погледи сбирщина, пък било то и преди стотици години.

Времената се менят, а свитата от самодоволни путки си е все същата.

Стаур Здрачния прикова влажните си, леденостудени и безизразни очи в Детелината, отпусна небрежно длан на топката на дръжката на меча си и устните му се разтеглиха в широка, пълна с красиви бели зъби и грозна заплаха усмивка.

— Джонас Детелината — каза той. — Чий го дириш пък ти тук?

— Праща ме баща ти. Калдер Черния.

— Много добре знам кой е баща ми.

— Много добре знае кой е баща му — нахили се подигравателно една от нахаканите путки. Беше младо, мускулесто копеле, накичено от глава до пети с цял арсенал остриета. При всяко движение откъм него се носеше звукът на поел към пазара ножар, нарамил прекалено много стока наведнъж.

Стаур му хвърли изпълнен с презрение поглед:

— Затваряй си плювалника, Магуир. — Скастреният Магуир моментално се наежи. Ех, доброто старо мъжествено перчене, което, срам не срам, на младини не бе останало чуждо дори на Детелината. — Исках да знам защо те праща?

— За да те водя по правия път. — Детелината сви рамене. — Той го казва, надявам се разбираш.

— И ти правиш разлика между правия път и бунището, така ли?

Гъзоблизците на Стаур с вълчи глави по щитовете се закискаха така, все едно по-смешно нещо не бяха чували. Детелината на свой ред се усмихна. Ако на човек не му оставаше друго, освен да чака подходящия момент, сега е моментът за преглъщане на гордостта, реши той.

— Не искам да се правя на голям разбирач, тръгвал съм по една-две лоши пътеки с годините. Но ако не друго, мога да те предпазя от това да не стъпиш в същите лайна като мен, и така да избегнеш благоуханието, присъщо на ботушите ми днес.

— Ха, а пък аз реших, че просто ми се е сторило, че надушвам говно. — Стаур подсмръкна, прокара език по зъбите си и обърса нос с палец. — Давай да го чуем тогава първия ти съвет.

— Ако те засърби веждата, не вади меча да се почешеш с него. — Детелината се усмихна широко. Никой от останалите не оцени шегата. Техен проблем. — Мечовете най-добре да останат в ножниците колкото може по-дълго. Защото извадиш ли ги, стават опасни, проклетниците, самата истина.

Стаур пристъпи заплашително към него:

— Героична мъдрост — прошепна той.

— О, някога и аз исках да съм герой. — Детелината се потупа по корема. — Ма после ми премина. Дал съм дума на баща ти, че ще направя каквото мога.

— Ами… — Стаур описа дъга с ръка към долината. — Какво чакаш, води ме по верния път.

— О, не бих си и помислил. Знам си мястото, в този живот съм последовател, не водач.

Наследникът на престола облещи насреща му очи:

— В такъв случай гледай да не изоставаш, старче. — И той тръгна по пътеката, приковал поглед пред себе си, към поредното си завоевание. Детелината отстъпи встрани и пропусна с поклон святкащата гневни погледи свита на Стаур. — Ще ми се да пална още някое и друго селце преди залез-слънце! — Провикна се Големия вълк през рамо и цветът на воинската слава около него щеше да се изтрепе кой ще се смее по-силно.

— Какво ти казах? — надвеси се Прекрасна над рамото на Детелината. — Пълен гъз.

Нещото, което обичат

Риккъ намърда рамене още по-дълбоко в коренищата. Леденостудената вода на рекичката стигаше до шията ѝ. Косата ѝ висеше подгизнала, омазана в кал. Заслуша се в шума от вървящите по пътеката отгоре вражески воини. Ако можеше да се довери на ушите си, бяха много. Замисли се отново какво ли щеше да стане, ако я откриеха. Когато я откриеха. Опита да успокои дишането си, всяко издишване бе бавно, равномерно, тихо.

Благодарение на непрестанния страх за собствената ѝ кожа, на загнездилите се в стомаха ѝ тревоги за познатите ѝ, на стотиците болежки от всяка синина и драскотина, на острия глад и сковаващ студ това се очертаваше като най-противния следобед в живота ѝ въпреки свирепата конкуренция на миналото.

Усети пръст върху брадичката си, после той бутна нагоре и затвори устата ѝ. Осъзна, че зъбите ѝ тракаха. Изърн се бе притиснала в калния бряг до нея. Водата стигаше до върха на брадичката ѝ, косата ѝ бе залепнала за намръщеното ѝ лице. Неподвижна като скала и корава като нея. Очите ѝ се извърнаха бавно от тези на Риккъ към надвисналата над главите им кална козирка, показалецът ѝ се показа над водата и се притисна напряко на напуканите ѝ устни.

— Мамка му. — Долетелият отгоре глас бе така близко, сякаш човекът стоеше току до Риккъ. Ако Изърн не стискаше до посиняване ръката ѝ под водата, сигурно щеше да подскочи и инстинктивно да се втурне напред.

— Мамка му… и… — Глас на човек на години, мек и приятен за ухото, спокоен, собственикът му определено не бързаше за никъде. — А такааа.

Онзи изпъшка доволно и вдигащата пара струя пикня прониза повърхността на водата на не повече от крачка пред лицето на Риккъ. Тя осъзна, че изкушението да пъхне под нея глава, бе почти неустоимо. Тъжна истина бе, че в момента беше готова на всичко в името на малко топлинка.

— Много удоволствия в този живот — продължи гласът отгоре, — но стигам до заключението, че няма по-голямо от това, когато пикаеш, след като си бил на зор.

— Хм, не знам повече или по-малко уважение да изпитвам към теб след подобно откровение. — Женски глас. Тя подбираше думите си така внимателно, както ковачът гвоздеите, с които да подкове коня на взискателен богаташ.

— Стигал съм дотам… — струята прекъсна за момент, после плисна отново — да се стискам колкото мога… защото после, когато се изпикая… — две кратки пръскания едно след друго — е още по-приятно. Как върви благородният сблъсък на оръжия със Съюза?

— Отстъпват колкото могат по-бързо. Тук-там някое дребно сражение, иначе нищо сериозно. Нито следа от Кучето и момчетата му. Предполагам, и те бягат.

— Напълно ме устройва — отвърна мъжът. — С малко късмет ще избягат обратно в Англанд, а ние ще си полегнем да си починем.

Риккъ хвърли бърз поглед на Изърн. Оказа се права. Проклета да е, винаги се оказваше права особено в черногледството си.

По-рано днес сутринта се бяха натъкнали на осеяна с трупове полянка. Една дузина мъртви, че и повече. Мъже от двете страни някога, сега от една. Големият изравнител заличава всички разлики. Риккъ стоя като истукана, опряла китка в устата си, затаила дъх. После видя Изърн да кляка над труповете, над един по един, приличаше на трупояд от песните. Тършуваше из дрехите им, разкопчаваше катарами.

„Какво правиш“, я попита тогава Риккъ.

„Търся нещо за ядене.“

И Риккъ на свой ред се нахвърли върху труповете. Опитваше да не гледа лицата, докато чевръстите ѝ пръсти обръщаха джобовете им. И за това се оказа права Изърн. Страх, гузна съвест, погнуса, всичко изчезва, когато огладнееш достатъчно. Прескачаха от труп на труп, а нещото, което най-много я разстрои, бе, че не намериха нищо за ядене.

— Главатар! — извика някой на пътеката отгоре. — Здрачния! Наследникът на престола! — Последва трясък на остриета в щитовете.

Цялото тяло на Риккъ се скова под водата. Не че имаше нужда, и бездруго бе напът да стане буца лед. Изърн се притисна в нея:

— Шшшшт — издиша тя в ухото ѝ.

— Мътните го взели — промърмори жената на пътеката. — Главатар! Как я караме днес? — добави след това тя малко по-ентусиазирано.

— Скучен, безкръвен ден засега. Но има време до залез-слънце. — Така значи звучеше гласът на Стаур Здрачния. Малко протяжен за такъв прославен воин. Звучеше като малко момченце, напът да се тръшне на земята от безсилие. — Мухльовци са тия южняци, бягат ли, бягат. Кървавия Девет имаше Три Дървета, Дау Черния, Хардинг Мрачния и останалите. Как да си извоюва човек голямо име с мижави врагове като тия мухльовци?

— Абе проблем си е — отвърна жената след кратко мълчание.

— Имам задача за теб, Прекрасна. Из тия гори се крие момиче. — Неприятно чувство се загнезди в стомаха на Риккъ. Още по-неприятно от глада и тя се притисна така до калния бряг, все едно искаше да потъне в земята. — Искам я.

Разбирачът по въпросите с пикаенето се изкикоти:

— Че кой не иска момиче в днешно време?

Настъпилото мълчание подсказа на Риккъ, че шегата остана неразбрана или недооценена. Тя лично определено не се засмя.

— И как да го разпознаем точно това момиче сред всичките останали из тия гори?

— Била нервачка, както чувам. Със златна обеца на носа и може би с боядисан на едното око кръст.

Риккъ докосна с върха на езика си халката на носа и прошепна:

— Мамка му.

— Вероятно води със себе си някаква вещица от Височините. Нея може да я убиете. Но момичето го искам живо.

— Важно ще да е това момиче — каза жената, наречена Прекрасна.

Здрачния се изкиска доволно:

— Слушайте сега каква е работата. Това е дъщерята на Кучето.

— Мамка му и пак мамка му — прошепна едва доловимо Риккъ.

— Шшшшт — изсъска в ухото ѝ Изърн.

— И ако я хванем, тогава какво?

Някой изръмжа недоволно.

— Е, ако баща ми успее да я докопа, най-вероятно ще предложи на южняците да им я върне срещу откуп. Или ще им я подмята под носа като примамка, нещо такова. С две думи, ще намери начин да я използва, като дойде времето да се говори… за мир. — Думата очевидно горчеше на езика на Здрачния. — Знаеш го баща ми. Крои ли, крои планове.

— Умен мъж открай време — каза възрастният мъж.

— Аз ги виждам иначе нещата. Ако питаш мен, най-добрият начин да пречупиш врага, е да намериш нещото, което обичат. И като го намериш, пречупваш него. Както чувам, малоумните дъртаци на Кучето обичат малката кучка. Нещо като талисман им била. — Риккъ почти чу насмешката в тона му. — Затова, ако аз я спипам, първо ще я съблека чисто гола и ще я бичувам. После ще ѝ изтръгна един по един зъбите. След това ще я пусна на войската да я изчукат един по един на предната линия, за да я чуват онези как квичи. — В настъпилото мълчание Риккъ чу дъха си да свисти, накъсан в гърлото ѝ. Хватката на Изърн върху ръката ѝ се усили. — Може после и на коня си да я пусна. Или на кучетата. Не, чакай… да хванем прасе да я изчука?

— И как точно мислиш да стане това? — В тона на възрастния мъж имаше непогрешимо отвращение от чутото.

— С малко въображение и търпение няма невъзможни неща. Накрая ще я вържа с трънаци за дънера на някое дърво и ще ѝ тегля кървавия кръст. Но не преди да съм сложил ведро под краката ѝ, за да има в какво да събера червата ѝ, като се изръсят. И като ги събера, ще ги изпратя на Кучето и хората му.

— Червата ѝ?

— Ъхъ, в кутия. С хубава дърворезба, както си му е редът. Може и цветя да сложа. Не! Билки, благоуханни билки. За да не се досетят какво има в кутията дъртите празноглавци чак докато не я отворят. — И той изръмжа доволно, все едно говореше за хубавата риба, която ще сготви. За вкусотията, която ще изяде на верандата си по залез-слънце. — Какви физиономии ще направят само. — И той се захили така, сякаш от черва в кутия по-смешно нещо не беше чувал.

— Мамка му — прошепна Риккъ.

— Шшшшт — изсъска Изърн.

— Но да не избързваме. Не слагаш тигана на огъня, преди да си хванал рибата, прав ли съм? Не се съмнявам, че баща ми вече е обявил доста златце като награда за момичето. Който му го заведе, ще стане прилично заможен.

Жената на име Прекрасна очевидно не бе по-очарована от чутото и от самата Риккъ.

— Разбрано, главатар. Ще си отваряме очите — каза тя.

— Чудесно. Детелина, сега можеш да си довършиш пикаенето.

— Благодаря, ама няма нужда. Това ще ми държи задълго.

Риккъ чу нечии тихи стъпки да се отдалечават. Трябваше да е замръзнала от страх. Щеше да е напълно разбираемо. Вместо това изпита изпепеляващ гняв. Толкова горещ, че вече не усещаше студ, въпреки че бе потопена до шията в леденостудена вода. Идеше ѝ да изскочи от реката, да догони Стаур Здрачния по пътеката и да му тегли кървавия кръст там, на място.

Баща ѝ все повтаряше, че отмъщението е загуба на време. Че да отминеш обидата, е признак на сила. На мъдрост. И здрав разум. Че кръвта води само до повече кръв. Само дето уроците му бяха останали някъде назад във времето на друго, топло и приятно място. И тя изскърца със зъби, присви зловещо очи и се закле, че ако изкара седмицата, ще се погрижи лично да намери прасе, което да изчука Стаур Здрачния.

— Да ти призная нещо, Прекрасна — поде заговорнически мъжът, наречен Детелината. — Дребното копеленце започва сериозно да ме тревожи.

— Да, да, знам.

— В началото си мислех, че това е само поза, но сега съм убеден, че всъщност е точно такъв, на какъвто се прави.

— Да, да, знам.

— Черва в кутия? С благоуханни билки?

— Да, да, знам.

— Този там един ден ще стане крал, ще бъде крал, господарят Черва-в-кутия. Крал на Севера. Този там.

Последва мълчание.

— Никой с глава на раменете не чака с нетърпение това време.

И Риккъ беше напълно съгласна с нея. Стори ѝ се, че зърна за миг отражението на лицата им във водата.

— Какво е това там? — попита мъжът.

Риккъ застина. Пръстите ѝ се наместиха удобно и стиснаха дръжката на ножа. Видя слепоочията на Изърн да помръдват, когато тя стисна зъби. Намазаното с катран острие на копието ѝ се показа над повърхността на водата.

— Какво видя? Риба?

— Ъхъ. Дали да не си взема въдицата?

Чу се хъркане и малко след него храчката на Прекрасна пльосна във водата.

— Няма да хванеш нищо в тоя поток, ако питаш мен.

Зле беше

Слънцето залязваше, когато стигна до дома. Билата на хълмовете розовееха, но долината беше потънала в мрак. Брод не се нуждаеше от светлина, можеше да върви и със затворени очи. Познаваше всеки корен по черния път, всеки камък в сипея над него.

Всичко така познато и същевременно така непривично.

След две години далеч от дома човек ще си каже, че на връщане ще тича презглава към единственото място, което обича. Към любимите хора. С огромна усмивка на лице. Вместо това Брод тътреше крака като осъдения към ешафода. И с точно толкова голяма усмивка на уста като него. Мъжът, който преди две години излезе от тази къща, не се боеше от нищо. Този, който се връщаше сега, умираше от страх. И дори не знаеше от какво точно. От себе си може би.

Когато видя сгушената в оголелите дървета къща с процеждащата се през кепенците на прозорците светлина, го обзе странното желание просто да я подмине. Незнайно защо имаше чувството, че не му е мястото там повече. Не и след това, което беше видял. Каквото беше направил. Ами ако го внесе вътре със себе си?

Но пътят, подминаващ къщата, беше този на страхливеца. И той стисна юмруци. Гунар Брод не е страхливец. Питай когото искаш.

И въпреки това му отне цяла вечност, докато събере куража да почука на вратата. Далеч повече кураж се искаше за това от този да изкатери стълбата пред стените на Борлета, или от този да поведе атаката срещу побитите в земята заострени колове в Муселия, повече дори от този да носи на ръце умиращите в дългата зима след това. Но го намери и успя да почука.

— Кой е? — Нейният глас от другата страна на вратата го накара да извърне уплашено глава и да затвори очи. Острите върхове на побитите в земята колове не успяха да направят това. До този момент се страхуваше, че тя няма да е там. Че е продължила по своя си път. Че го е забравила. Или по-скоро се надяваше да е така.

Едва намери сили да заговори.

— Аз съм, Лиди. Гунар е.

Вратата се отвори и ето я и нея на прага. Беше променена. Далеч не толкова, колкото той, но се беше променила. По-слаба може би. По-корава. Но тогава тя се усмихна и усмивката ѝ също както преди огря мрачното му съществувание.

— Защо чукаш на собствената си врата, глупчо?

И той просто заплака. Първият вопъл се надигна от стомаха му и го разтърси из основи. После нямаше спиране. Свали с трепереща ръка стъклата за гледане от очите си и всички насъбрани в Стирия сълзи, защото Гунар Брод не е страхливец, потекоха като реки по изкривеното му от болка лице.

Лиди пристъпи напред и той се дръпна уплашено, прегърби се, вдигна ръце, сякаш да се предпази от нея. Тя беше като от стъкло, не искаше да я докосва с тия ръце, направи ли го, ще я разбие на парчета. Въпреки това тя го докопа. Толкова тънки бяха ръцете ѝ, а хватката им така непосилна за него. Беше една глава по-ниска, но с лекота наведе главата му и я притисна към гърдите си. Целуваше косата му и не спираше да шепти:

— Шшшт, тихо, тихо.

Малко след това, когато воплите му утихнаха, тя сложи длани на бузите му и повдигна главата му. Погледна го сериозно в очите, кротко, спокойно.

— Зле беше значи, а? — попита тя.

— Ъхъ — изграчи Гунар. — Зле беше.

Тя се усмихна и усмивката ѝ огря целия свят. Беше достатъчно близо, виждаше я и без стъклата за гледане.

— Нищо, сега си у дома.

— Да. Сега съм у дома. — И пак заплака.

Всеки трясък на секирата в дървото караше Брод да подскача и присвива боязливо очи. Не спираше да си повтаря, че това е просто честен труд. Че е у дома, в безопасност, не на бойното поле. Но може би бойното поле никога не напуска човек, може би човек просто го води със себе си върху всяко парче земя, на което застане. Опита да прикрие страха си с шега:

— Мислех, че цепенето на дърва е мъжка работа.

Мей постави поредната цепеница на пъна и вдигна секирата над главата си.

— Ама като мъжете си бият камшика към Стирия, всичко става женска работа.

Преди да тръгне, тя беше просто дете, мълчалива, затворена в себе си и малко мъжкарана. Сякаш собствената ѝ кожа не ѝ бе по мярка. Все още беше кльощава, но сега в движенията ѝ имаше сила и бързина. Беше пораснала така бързо. Имаше ли друг избор? Секирата изсвистя и двете парчета от цепеницата се търкулнаха до пъна.

— Май трябваше да си остана вкъщи и да пратя теб на война — каза Гунар. — Може би щяхме да спечелим.

Тя се усмихна и това, че се усмихна, накара и него да се усмихне. Възможно ли е човек, сътворил толкова злини като него, да има ръка в направата на нещо така прекрасно като нея?

— Откъде взе стъклата? — попита тя.

Брод ги докосна леко с пръст. Понякога забравяше, че са на лицето му, до момента, в който не ги свалеше и светът на повече от ръка разстояние не се размажеше пред очите му.

— Спасих живота на един човек. Лорд маршал Митерик.

— Важна клечка.

— Командир на армия. Попаднахме в засада и аз просто се оказах на вярното място… и… — Осъзна, че е стиснал юмруци и ръцете му треперят. Отпусна ги. — Реши, че съм му бил спасил живота. Да си призная, не знаех кой е чак докато не свърши всичко, нали не виждам на повече от пет крачки пред себе си. Та той ми ги подари. — И той свали стъклата, духна в тях и ги избърса внимателно в края на ризата си. — Сигурно струват шестмесечна войнишка надница. Чудо на модерните времена. — Той окачи халките зад ушите си и намести металната рамка в издълбаната от тях трапчинка на носа. — Но съм му благодарен, защото сега мога да се наслаждавам на красотата на дъщеря си от другия край на двора.

— Красота, как не — изсумтя присмехулно тя, но въпреки това остана видимо доволна. Слънцето проби облаците и стопли лицето на Гунар. За момент се почувства точно като преди. Все едно не беше тръгвал.

— Бил си се, значи?

Устата на Брод пресъхна.

— Бих се.

— И как беше?

Толкова време, прекарано в мечти да зърне отново лицето ѝ, а сега нямаше сили да я погледне в очите.

— Зле.

— На всички разправям, че баща ми е герой.

Брод направи измъчена гримаса. Облаците се разместиха, дворът потъна в сянка и тревогите го налегнаха с пълна сила.

— Не им казвай това.

— Е, какво тогава да им казвам?

Той се загледа в грубите си длани, потри ги една в друга:

— Просто не това.

— Какво означават рисунките?

Брод придърпа надолу ръкава да скрие стълбарската татуировка, но сините звезди на кокалчетата на юмрука му останаха на показ.

— Просто нещо от момчетата, с които бях там. — И той скри ръката зад гърба си. Далеч от погледа на Мей. От неговия също.

— Ама…

— Стига с въпросите. — Лиди излезе на верандата. — Баща ти току-що се прибра.

— И го чака много работа — каза той и се изправи. Бяха работили здраво, за да държат къщата в прилично състояние, но работата по принцип беше много за трима, камо ли за двама. Къщата си беше порутена. — Покривът сигурно е протекъл на половин дузина места.

— Да внимаваш обаче. Стъпиш ли с цяла тежест на него, цялата къща може да падне.

— Няма да се изненадам. Но първо ще ида да нагледам стадото. Чувам, че цената на вълната е по-висока от всякога с всичките тия нови тъкачници. В долината са, нали?

Мей примига озадачено и погледна майка си, а Лиди направи особена физиономия и тревогите на Брод се усилиха.

— Какво има? — попита той.

— Нямаме повече стадо, Гунар.

— Какво?

— Исках да те оставя поне да се наспиш добре, преди да ти стоваря неприятностите на главата. — Лиди пое дълбоко дъх. — Лорд Ишър загради долината. Каза, че вече там не можело да се пасат стада.

— Но долината е обща земя. — Гунар изглеждаше така, все едно не разбираше нищо от това, което чува. — Винаги е била.

— Вече не е. Кралски декрет. Навсякъде е така вече. И съседната долина е оградена. Трябваше да му продадем стадото.

— Трябваше да му продадем овцете си, за да ги пасе на собствената ни земя?

— Даде ни поне добра цена. Някои лордове и това не направиха.

— Преебават ме, значи, да тръгна на война, а като се върна, пак ме преебават? — Това почти не звучеше като неговия глас. — И ти не направи… нищо?

Лиди го погледна сурово:

— Не знаех какво да направя. Може би ти щеше да знаеш, но те нямаше.

— Нищо от това тук няма смисъл, ако нямаме стадо! — Баща му бе пасъл стада по тези земи, а също дядо му и прадядо му. Струваше му се, че целият свят е напът да се разпадне. — Какво да правим сега? — Усети, че пак е стиснал юмруци. Осъзна, че викаше, но не можа да се сдържи. — Какво ще правим?

Тогава видя долната устна на Мей да трепери, аха да се разплаче и Лиди я прегърна през раменете и всичкият гняв го напусна. Остана като вцепенен от обзелото го отчаяние.

— Съжалявам. — Беше се заклел никога повече да не си изпуска нервите. Закле се, че ще оцелее и ще се прибере у дома, че ще им даде приличен живот, а ето как осра всичко за по-малко и от ден. — Съжалявам. — Пристъпи към тях, вдигна ръка, но тогава видя татуировката на нея и я дръпна рязко назад.

— Нямахме избор — заговори Лиди тихо, но уверено. Погледна го право в очите. — Нямахме избор, Гунар. Ишър ни предложи цена за фермата. Трябва да си тръгнем оттук. Във Валбек има работа. В новите тъкачници.

Останал без думи, Брод просто я зяпна неразбиращо. Тогава чу шума от приближаващи коне и извърна глава към черния път.

Бяха трима. Не бързаха, все едно имаха цял ден на разположение. Един яздеше едра дореста кобила. Другите двама бяха на каруца с едно скърцащо колело. Разпозна кочияша. Чат-пат Ленарт, по-малкият брат на мелничаря. Навремето се славеше като страхливец и нищо в това как се озърташе с тия свои лукави очички, не показваше, че се е променил.

— Това е Чат-пат Ленарт — промърмори той.

— Той е — отвърна Лиди. — Мей, влизай вътре.

— Ама, ма…

— Казах, вътре.

Другите двама Брод не познаваше. Единият беше върлинест, поклащаше се лениво до Ленарт на капрата на подскачащата по пътя каруца. Държеше на коленете си голям арбалет. Не беше зареден, което беше добре, проклетите неща имаха противния навик да стрелят от само себе си в най-неподходящия момент. Въпреки това Брод не виждаше причина да го носи. Арбалетът е за убиване на хора. Или поне за сплашването им.

И ако видът на мъжа с арбалета не му хареса, този на ездача му допадна още по-малко. Беше едър, брадат, с прилична кавалерийска сабя на кръста и хубава, тривърха шапка на глава. Седеше добре на седлото и гледаше нахакано, все едно тази земя му принадлежеше.

Дръпна юздите и спря коня пред къщата, малко по-близо, отколкото позволява благоприличието. Свали шапка и разчеса залепналата за темето му коса, като през цялото време не спираше да гледа изпитателно Брод. Чат-пат Ленарт спря каруцата зад него, между двете дебели, покрити с лишеи дървени колони на портата, побити навремето от дядото на Гунар.

— Гунар — каза той и шавливите му очи прескочиха за момент към Лиди.

— Чат-пат.

Лиди прибра един кичур коса зад ухото си, но вятърът го поде и го преметна отново през разтревоженото ѝ лице.

— Върнал си се, значи. — Ако Чат-пат Ленарт искаше да прозвучи радостен да го види, определено не му се отдаде. — Откъде ги взе тия стъкла за гледане?

— От Стирия.

— Как беше там?

— Зле.

— Отслабнал си май.

Онзи с арбалета пусна една ехидна усмивка:

— Че колко голям е бил преди?

— По-голям — каза брадатият, докато наместваше обратно шапката на главата си. — Очевидно.

— Прекалено малко храна и твърде много дрискане, предполагам — каза Брод.

— Проклятието на всеки войник — каза брадатият. — Викат ми Марш — добави той. Даваше вид на човек, на когото не му е до приказки.

— Аз съм Ейбъл — каза кльощавият с арбалета. — Работим за лорд Ишър.

— И каква ви е точно работата? — попита Брод, въпреки че от арбалета ставаше ясно.

— Това-онова. Изкупване на имоти предимно. Долината е на лорд Ишър и…

— Точно тази част тук не е — прекъсна го Брод.

Марш изсумтя недоволно, вирна брадичка и се почеса по брадата.

— Няма прехрана по тия земи, Гунар. — Чат-пат Ленарт се ухили угоднически. — Сам виждаш. Вече няма паша. В интерес на истината, не по вина на Ишър. Кралят му вдигна данъците до небето, за да плаща за проклетите си войни. Навсякъде заграждат земя. Ще я работят с машини.

— Ефикасност — изръмжа Марш, без да отмества поглед.

Това колко малко го бе грижа за него, вбеси още повече Брод.

— Баща ми умря на тази земя — каза той, едва удържайки гнева си. — В битка с гуркулите.

— Знам. Моят също — сви рамене Чат-пат Ленарт. — Но какво мога да направя аз?

— Правиш каквото ти се казва, значи?

— Ако аз откажа, някой друг ще го прави.

— Напредък — изръмжа Марш.

— Дали? — Брод свъси вежди и зарея поглед към притихналите къщи в долината. Беше му се сторило странно, че не вижда дим от комините. — Тези вече сте ги прокудили, така ли? Лант и дъщерите му, Бароу и родата му, Стария Нейман?

— Нейман умря, но да, останалите продадоха и си заминаха.

— Убедихме ги, че така е разумно — обади се Ейбъл и намести арбалета в скута си.

— И защо тогава жена ми е все още тук?

Чат-пат хвърли крадешком още един бърз поглед на Лиди:

— Ми просто исках да ѝ дам малко повече време, нали се познаваме…

— Винаги си я харесвал. Разбирам те. И аз я харесвам. Затова се ожених за нея.

— Гунар… — поде тревожно Лиди.

— Виж, тя защо се омъжи за мен, нямам идея. Но го направи.

Чат-пат Ленарт го дари с водниста усмивка:

— Гледай сега, приятелю…

— Не съм ти бил никакъв приятел, преди да тръгна на война. — Изведнъж усещането бе, сякаш някой друг говореше вместо него. — Още по-малко съм ти приятел сега.

— Достатъчно. — Брадатият смушка кобилата и я прекара между Едрия и пъна за цепене на дърва със забитата в него секира. Разбираше си от работата. Седеше изправен на седлото, застана така, че яркото на небето да е точно зад гърба му. Брод трябваше да наклони глава на една страна и да замижи нагоре, за да го погледне в очите. — Лорд Ишър ще си получи долината по един или друг начин. Няма полза да упорстваш. По-добре за теб е да си тръгнеш с някакви пари в джоба.

— По-добре отколкото какво?

Марш пое дълбоко дъх:

— Ще е много жалко хубавата ти къщичка да вземе да пламне посред нощ.

Ръката му се спусна бавно надолу. Не към дръжката на кавалерийската сабя с олющена позлата по гарда. Към ножа от другата страна на кръста му най-вероятно. Надяваше се Брод да се подлъже и втурне напред. Тогава той просто щеше да се наведе отгоре му и щеше да го наръга с ножа. Което не става с приказки, острият метал го оправя. Сигурно го беше изпробвал преди и знаеше, че работи. Обикновено работеше.

— Да пламне, казваш? — Странна работа, Брод вече не беше ядосан. Такова облекчение най-после да изпуснеш напрежението, пък било то и само за момент. Почти се усмихна.

— Точно така. — Марш се надвеси над него от седлото. — Ще е срамота… прекрасните ти жена и дъщеря да…

Брод сграбчи стъпалото му и го вдигна рязко нагоре. Марш гракна от изненада, размаха ръце и се преметна от другата страна на седлото.

Съскаше ругатни, докато Брод заобиколи спокойно коня, опитваше се да стане, но единият му крак се беше заклещил в стремето.

Преди да бе успял да се надигне, Брод го сграбчи за китката, извия я рязко и натисна главата му върху пъна за цепене на дърва. Лакътят на Марш изпука, той изкрещя и изпусна ножа. Продължи да крещи, докато ботушът на Брод не се стовари с всички сили и премаза лицето му върху нащърбения дръвник. После пак и пак, и пак.

Ейбъл беше станал на капрата, зяпаше с облещени от ужас очи и запъваше с трепереща ръка арбалета. На повечето хора им отнемаше време, за да преминат в действие. При Брод беше точно обратното. Той беше като натегната пружина. Непрекъснато.

Ейбъл нямаше време да натегне тетивата, преди Брод да стигне до каруцата. Нито дори да посегне за стрела.

Успя да замахне с арбалета, но Брод го изби с ръка настрани и сграбчи Ейбъл за предницата на дрехата. Дръпна го рязко и заби лицето му в дървената греда на портата. По каруцата пръсна кръв и тялото му се просна безжизнено на земята, а едната му ръка се заклещи в скърцащото колело. Разбитата му глава беше неестествено извита назад.

Брод скочи на капрата до Чат-пат Ленарт, който не бе помръднал от мястото си през цялото време, просто зяпаше и стискаше юздите.

— Гунар… — Той понечи да стане, но Брод го фрасна с коляно в гърдите и го свали отново на капрата.

Не знаеше колко пъти го удари след това, а само че юмрукът му се вдига и спуска, вдига и спуска, но когато най-накрая спря, лицето на Чат-пат Ленарт представляваше лъскава, кървава пихтия.

Гунар примига озадачено. Вятърът погали с хладна ласка потното му чело.

Брод извърна озадачен поглед към Лиди. Тя го гледаше с облещени от ужас очи, притиснала длан към устата си.

Той сведе поглед към окървавения си юмрук. Коства му огромно усилие да разтвори пръстите. Едва сега осъзна какво е станало.

Седна на капрата до трупа на Чат-пат Ленарт омаломощен, разтреперан. Нещо червенееше пред погледа му. Капчици кръв, осъзна той, по стъклата за гледане. Свали ги с трепереща ръка и светът се размаза напълно.

Лиди не каза нищо. Той също.

Какво се казва в такъв момент?

Море от възможности

— Добре дошли на тринайсетото биенале на Слънчевото общество на Адуа!

Хонриг Кърнсбик, известният механик, великолепен в избродираната със златни листа жилетка, разтвори широко ръце. По-въодушевена вълна от аплодисменти тази театрална зала не бе виждала от вечерта на прощалното представление на Йосиф Лестек.

— Бих искал да благодаря на видните ни покровители: лейди Арди и дъщеря ѝ, лейди Савин дан Глокта! — Кърнсбик вдигна ръка към ложата на Савин и тя се усмихна над ветрилото си така срамежливо, сякаш деликатните ѝ чувства не бяха в състояние да понесат всичкото това внимание. Надигнаха се аплодисменти, чуха се подвиквания „Браво, браво“. От онези членове на обществото с най-голям апетит за парите ѝ, естествено.

— Не можехме и да мечтаем дори, когато неколцина от нас се събрахме за пръв път в салона на лейди Савин, че един ден Слънчевото общество на Адуа ще наброява повече от четиристотин членове из цялата територия на Съюза, че и отвъд нея! — Мечтите на Кърнсбик може и да не стигаха далеч, но тези на Савин винаги бяха големи. — Живеем в нови, дръзки времена! Времена, в които само мързеливият остава беден. Само нерешителният не намира удовлетворение от живота. Времена, в които предприемчивостта на един-единствен мъж, смея ли да твърдя — на една жена, е в състояние да промени живота на всички!

— Сякаш бе вчера, когато Диетам дан Корт построи тук в Адуа мост от желязо — повтарям, изцяло от желязо — който ще позволи каналът да премине през стената на Касамир и да навлезе в самото сърце на града. — Последваха нови аплодисменти, а Корт получи потупвания по гърба от близко стоящите. По гърба, облечен в ново, изящно палто, купено, между другото, с парите на Савин. — А с него ще потече обилен поток от суровини. Ще донесе нова индустрия и търговия. По-добра работа, по-добри стоки, по-добър живот за населението. — Кърнсбик разпери отново театрално ръце. Стъклата на очилата му проблеснаха. Ще потече просперитет за всички! — Но предимно за Савин, естествено. Какъв смисъл от просперитета, ако ще е за всички?

— А сега на работа. И към прогрес! Първият говорител е Каспар дан Аринхорм, който ще ни запознае с приложението на мотора на Кърнсбик в изпомпването на вода от мини.

Аринхорм се запъти към подиума, а Савин се изправи да си върви. Истината бе, че нея изобретенията не я интересуваха. Вълнуваше я само приложението им в правенето на пари. А тази магия се практикуваше във фоайето.

Под трите огромни полилея вече се беше събрало значително множество. Жужащо от вълнение, кипящо от възможности море. Консервативно облечени господа се групираха и прегрупираха, прииждаха и се отдръпваха като приливи и отливи, виеха се като течения. Роклите на дамите — цветни петна по повърхността. Тук-там се забелязваха великолепните мантии на представителите на някоя и друга гилдия, същински реликви от миналото. Обиграното око на Савин моментално набеляза движението на онези с пари или влияние. Останалите не означаваха нищо, те просто биваха завлечени след тях като малки гребни лодки след огромен кораб, отчаяни за покровителството им, вниманието им, инвестициите им.

Морето на индустриалното общество на Адуа. Опасни води, връхлитани от непредсказуеми бури. Води, в които потъваха огромни състояния, които поглъщаха цели предприятия заедно с всичкия им екипаж на борда и чиито вълни разбиваха репутации. Но води, в които един умел навигатор можеше да постигне главозамайващ успех, ако овладееше подводните течения на пари и връзки.

— Бог помага на онзи, който сам си помага — отбеляза Зури и погледна часовника си.

Както винаги, бе на мястото си, на крачка зад рамото на Савин, готова да разпръсне плявата и ако се наложеше, да запише в тефтера си уговорена неофициална среща, покана за чай например, за онези, заслужили привилегията. Често по време на тези приятни мероприятия тя подхвърляше мимоходом нещо за нечии интригуващи предпочитания в спалнята, нечие съмнително минало или незаконно потекло, а също как, ако се разчуе за въпросните, нечия обещаваща кариера като нищо ще приключи несвоевременно. Почти нямаше човек, заслужаващ вниманието на Савин, който да не крие нещо, и това нещо обикновено свършваше записано в тефтера на Зури. Мъничко умело приложено изнудване обикновено вършеше чудеса в накланянето на везните в правилната посока. За да спечели човек тази игра, единият му крак трябва да е в балната зала, а другият — нагазил до коляно в мръсотията на канала.

— На работа тогава. — Савин наложи на лицето си най-пленителната усмивка, на която бе способна, отвори рязко ветрило и се спусна грациозно по стълбите към множеството в подножието им.

— Обмислихте ли предложението ми? Лейди Савин? Нова конструкция за баржите за въглища, ако си спомняте? Баржи с килове! Ще внесем въглища във всяко домакинство, било то заможно или скромно. Бъдещето е във въглищата!

— Проучването ми показва, че хълмовете край Ростод са пълни с медна руда, лейди Савин, ми да, с шепи да я ринеш! Бъдещето е в метала!

— Остава само да убедя собственика на земята, роднина на лорд Ишър, а знам, че сте близка със сестра му…

Савин носеше препасано на кръста стоманено острие, но тази битка тук се водеше с ветрило. Затвореше ли го с щракване в ръката си, и ето, усмивките грейват, същинска магия. Рязко движение на китката, ветрилото, по-смъртоносно и от секирата на екзекутор, се отваря и готово, безплодният разговор секва. Повдигнеше ли го пред лицето си, с кокетна усмивка, разбира се, и човекът е погребан по-успешно, отколкото с лопата.

— Солта е всичко, лейди Савин. Сол в изобилие. Инвестира ли човек днес в нея, ще утрои вложението със сигурност, ще го учетвори даже…

— Часовниците! Точни часовници! Евтини, достъпни за всеки! Потенциалът в тях, лейди Савин, човек не може да си затворя очите пред такъв потенциал…

— Една дума, просто една дума в правилното ухо в патентното бюро…

И тя ги прикотка един по един с плановете им, с мечтите им, с уверения блясък в очите им. Една нейна усмивка и лицата им грейваха. Леко събраните ѝ вежди ги хвърляха в ужас. После приключи всеки разговор с щракване на ветрилото. Припомни си всички затръшнати в лицето ѝ врати. Наслаждаваше се на властта, която имаше върху тях сега.

— С вашите връзки в Стирия, нуждая се единствено от покровителството ви…

— С влиянието, което имате в Агрионт, трябва просто да ми уредите среща…

— Инвестиция, просто една инвестиция!

— Петорна възвръщаемост на вложението!

— Лейди Савин? — Пред нея застана жена. Млада, с червена перука и лунички по раменете. Начинът, по който надничаше над кичозното си ветрило, трябваше да мине за пленителен, но според Савин просто издаваше подмолните ѝ намерения — Аз съм — простете дързостта ми — огромен ваш почитател.

Савин имаше опашка от чакащи за вниманието ѝ огромни почитатели и нямаше представа какво бе накарало това момиче да мисли, че може просто да ги пререди.

— Колко очарователно — каза тя.

— Казвам се Селест дан Хюген.

— Братовчедката на Борас дан Хюген?

— Едва втора братовчедка — усмихна се престорено Селест. — Боя се, че съм просто вейка на един от най-далечните клони в огромното родословно дърво на семейството ми.

— Готова да разцъфне с ненадмината прелест вейка със сигурност.

Селест се изчерви с присъщата на провинциалните момичета свенливост. Нещо в нея напомняше на Савин за слаба актриса в безинтересна пиеса.

— Знаех, че сте особено красива, но не очаквах да сте толкова мила. Моят баща ми остави малко пари и възнамерявам да ги инвестирам. Дали не бихте ме посъветвали как?

— Купувай неща, чиято цена се покачва — отвърна Савин и се обърна на другата страна.

— Лейди Савин дан Глокта — каза един дребен на ръст мъж. Облеклото му говореше и за сдържаност откъм средства, и за липса на вкус. — Надявах се да ми се отдаде възможност да се запознаем.

— Боя се, че вече сте на крачка пред мен.

— Не и по красота. — Беше истина. Мъжът бе напълно невзрачен, на практика незабележим, с изключение може би на факта, че имаше различни на цвят очи, едно синьо и едно зелено. — Казвам се Йору Сулфур.

Беше истинска рядкост Савин да се натъкне на напълно непознато име и това предизвика любопитството ѝ. Новите имена, естествено, означаваха неподозирани до сега възможности.

— И с какво се занимавате, господарю Сулфур?

— Аз съм член на ордена на магусите.

Малко бяха нещата, които успяваха истински да изненадат Савин, но в този случай тя не успя да прикрие изумлението си. Обикновено Зури съумяваше да държи ненормалниците настрана, но като никога, сега тя беше изчезнала някъде в тълпата.

— Магьосник на среща на инвеститори и изобретатели? Разузнавате противника може би?

— Бих казал, по-скоро търся нови съюзници. — Той я дари с пълна със здрави, остри зъби усмивка. — Ние, магусите, открай време се интересуваме от променянето на света.

— Достойно за уважение — отбеляза Савин, въпреки че по нейно мнение, когато човек кажеше, че иска да промени света, това обикновено значеше промяна в негов интерес.

— Някога, във времената на Еуз и синовете му, най-добрият начин за това бе магията. Но това е минало. В днешно време… — Сулфур извърна поглед към пълното фоайе и се доближи заговорнически до нея — започвам да мисля, че това тук върши още по-добра работа.

— И отивате там, където е властта — промърмори Савин и докосна леко с върха на ветрилото си китката му. — Аз правя същото.

— Оо, трябва да се запознаете с господаря ми. Нещо ми подсказва, че с него ужасно си приличате. Разбира се, той отдавна работи с баща ви. Но никой не е вечен на този свят.

Савин свъси вежди:

— Не знам какво имате…

— Лейди Савин! — Кърнсбик се насочи към нея, разтворил широко обятия. — Кога най-после ще се съгласиш да се омъжиш за мен?

— Не повече от ден след никога. Освен това съм убедена, че присъствах на сватбата ти с друга.

Той пое ръката ѝ и я целуна:

— Една дума и ще я удуша със собствените си ръце.

— Но тя е прекрасна жена. Не мога да си позволя да легне на съвестта ми.

— Нека не се преструваме, че имаш съвест.

— Оо, имам. Но я държа вкъщи, далеч от работата си и със завързана уста. Това е… — Тя се обърна да представи Сулфур, но той се беше изпарил в тълпата.

— Кърнсбик, старо куче! — Аринхорм, същият, който бе извикан пръв на подиума преди малко, се натресе в разговора им като свиня в цветна леха.

— Аринхорм, приятелю! — Кърнсбик стовари дружески ръка на рамото му. Може и да беше същински гений по отношение на машините, но с хората хич не го биваше, отдаваше им прекалено много. — Нека ти представя Савин дан Глокта.

— Аа, да. — Аринхорм я дари с половинчата усмивка. Един от онези самовлюбени мъже очевидно, убеден, че целият свят се върти около него. — Доколкото знам, сте инвестирали в няколко железни мини в Англанд. Всъщност, както чувам, сте най-едрият собственик в цялата провинция.

Савин не обичаше делата ѝ да се обсъждат на всеослушание. Малкото успехи правеха хората добронамерени. Многото ги караха да стават неспокойни.

— Имам известни интереси там.

— Значи трябваше да чуете речта ми. Основното предизвикателство пред продуктивността на всяка мина е бързината, с която изпомпваш водата от забоя. Работата с хора и коне има предел, но с моето приложение на мотора на Кърнсбик човек може да изпомпва десет пъти повече и следователно, да копае по-бързо и по-надълбоко…

Естествено, имаше логика в това, което каза, начинът, по който го каза обаче, определено не допадна на Савин.

— Благодаря, но в момента не ме интересува желязото, а сапунът.

— Моля?

— Сапунът. А също стъклото и керамиката. Лукс, някога достъпен само за благородниците, е вече в дома на заможния, а съвсем скоро ще бъде насъщна нужда за всеки. Чисти тела, остъклени прозорци и… посуда. Намерете начин да изпомпвате посуда от земята и с радост ще го обсъдя с вас.

— Сигурно се шегувате.

— Обикновено пазя шегите си за хора с чувство за хумор. Надявам се разбирате, че трябва да внимавам в избора си на съдружници.

— Допускате грешка.

— Няма да ми е първата. Но стискам зъби и продължавам напред.

— Човек не трябва да позволява чувствата му да застават на пътя на печалбата — сопна се той. По лицето му бяха избили морави петна. Зури изникна отнякъде и понечи да го отведе настрана, но той отказа да помръдне от мястото си. — Ето, точно това засилва още повече убеждението ми, че на жените не им е мястото тук.

— Но ето ме мен тук — отвърна с усмивка Савин. — Ето ви и вас — с просешка купичка в краката ми. Безсъмнено, има много места в Съюза, които не са за жени. Но не можете да ме спрете да купувам и продавам.

Кърнсбик духна по стъклата на очилата си и ги изтри внимателно с кърпичка:

— Довиждане, приятелю. — Той ги постави обратно на главата си и го изгледа многозначително над стъклата. — Преди лейди Савин да е решила да те купи и продаде.

— Не се тревожи. — Савин отвори с рязко тръсване на китката ветрилото си. — Аз купувам само неща със стойност.

— Господарят Аринхорм изглежда сериозно разгневен — промърмори Кърнсбик, докато се отдалечаваха. — Може би ще се съгласиш, че в дългосрочен план щедростта се отплаща петорно. Добронамереността е най-добрата инвестиция…

Тя отмина глупостите му с дружеско потупване по ръката:

— На теб щедростта и добронамереността ти отиват, но на мен просто не ми подхождат. Известен брой смъртни врагове са задължителен аксесоар за всяка съвременна дама.

— Ха, мисля, че той вече се сдоби с инвеститор.

— Проклятие. — Савин го видя, потънал в разговор със Селест дан Хюген.

— Остатъците от трапезата ми ли обира тази?

— Мисля, че да.

— Като кучка, завряла глава в кофата на касапина, е.

— Изглежда, се радва на особено внимание сред членовете на Обществото. — И наистина, ако се вгледаше внимателно, Савин почти забеляза как се извръщаха след нея посивелите глави, докато тя се носеше грациозно, хванала Аринхорм под ръка.

— Всичко с путка между краката се радва на вниманието им — промърмори Савин.

— Ау. Напомня ми на теб на младини.

— На младини бях същинска усойница.

— На младини беше същинска наслада. Точно каквато си и сега. Но доколкото съм чувал, имитацията е най-откровеният комплимент. Огледай се, цял театър пълен с дъртаци, които се правят на Кърнсбик. Да ме виждаш да се оплаквам?

— Когато не се фукаш, да.

— Значи се фукам прекалено много и досега не ми е проличало. — Той ѝ се усмихна мило. — Кръгът на света е огромен, Савин. Може да оставиш един-двама на спокойствие в някое ъгълче.

— Предполагам — отвърна намусена тя и опита да забрави противната гледка на хванатите под ръка Хюген и Аринхорм. — Стига да ми плащат наем за него.

Но Кърнсбик не я слушаше. Глъчта заглъхваше и тълпата отпред се разтваряше като земята пред рало. Сред тълпата вървеше мъж. Брадата и мустаците му бяха безупречно оформени и напомадени, а огненочервената му военна униформа бе богато украсена със златни ширити.

— Гръм да ме удари — прошепна Кърнсбик и стисна китката ѝ. — Кралят!

Каквито и недостатъци да имаше — а те не бяха малко и бяха редовно разгласявани под формата на разлепени из цяла Адуа вулгарни памфлети — не можеше да се отрече, че крал Джизал бе самото олицетворение на истински крал. Спираше да се посмее с този, потупваше дружески онзи по рамото, стискаше ръката на един и подхвърляше шега на друг — извор на добро настроение и великодушие. Следваха го дузина рицари от дворцовата стража в пълна броня, а след тях поне две дузини писари, офицери, прислужници, съветници и камериери — огромно количество незаслужени, лъскави на светлината на огромните полилеи ордени.

— Господарю Кърнсбик. — Негово Величество подкани с ръка коленичилия изобретател да се изправи. — Ужасно съжалявам, че закъснях. Изникнаха някои неща в двореца, надявам се, разбирате. Управлението на кралството. Толкова много задължения.

— Ваше Величество — задъхваше се Кърнсбик. — Слънчевото общество е поласкано от присъствието ви. Аз съжалявам, че започнахме без вас…

— Не, не, в никакъв случай! Прогресът не чака никого, нали така, Кърнсбик? Дори кралете.

— Особено кралете, Ваше Величество — Савин направи изящен реверанс. Някой от кралската свита се изсмя на наглостта ѝ, но какво пък, без дързост няма успех.

Кърнсбик описа жест към нея:

— Да ви представя…

— Савин дан Глокта, разбира се — прекъсна го кралят. — Особена гордост е за всеки крал да има поданици, демонстриращи подобна… предприемчивост и неуморност. — Той сви юмрук и го разтърси леко. Обикновено израз на сила жест, но в този случай доставен така немощно. — Винаги съм се възхищавал на хората, които… правят неща.

Савин приклекна още по-ниско. Беше свикнала със зяпането на мъжете. Беше се научила да го толерира, да го обръща в своя полза. Но кралят я гледаше по съвсем различен начин. Имаше нещо ужасно тъжно в задължителната му усмивка.

— Ласкаете ме, Ваше Величество — отвърна тя.

— Недостатъчно. — Зачуди се дали не беше научил за нея и сина си. Беше ли допуснал Орсо грешка? — С повече млади дами като вас бъдещето на Съюза е бляскаво и славно.

За късмет, точно в този момент настъпи раздвижване в тълпата. Един рицар вестител си проправяше път между хората, стиснал под мишница украсен с крила шлем.

— Ваше Величество, нося вести.

На лицето на краля се изписа досада:

— Това ти е работата, нали? По-конкретно, ако обичаш.

— Вести… от Севера. — Той се доближи и зашепна в ухото на краля и усмивката на последния повехна.

— Моля да ме извините, лейди Савин. Моля всички да ме извините! Налага се да се върна незабавно в Агрионт. — Извезаният със златен ширит маншет на палтото на Негово Величество изплющя, когато той се обърна рязко на токовете на излъсканите си до блясък ботуши. До един сериозни, хората от свитата му се запрепъваха подире му, приличаха на поведени от майка си патета.

Кърнсбик изду бузи и издиша шумно:

— Как мислиш, да смятаме ли, че се ползваме с кралското покровителство след това едноминутно посещение?

— Посещението си е посещение — промърмори Савин. Глъчта се усили и хората се понесоха към вратите, блъскаха се на излизане, нетърпеливи да научат новините. И да извлекат печалба от тях, разбира се. — Разбери какво му каза рицарят вестител — прошепна тя на Зури. — О, да не забравя, запиши, че искам Каспар дан Аринхорм да се сблъска с препятствия пред начинанията си в Англанд.

Зури свали забодения зад ухото ѝ молив.

— Слухове, регулации, или просто никой да не отговоря на писмата му.

— Да започнем с по малко от всяко и да видим как ще се развият нещата.

Не Савин бе направила от обществото гнездо на пепелянки. Тя просто искаше да изпълзи до самия му връх и да остане там. И ако цената за това бе да стане най-отровното влечуго в Адуа, така да бъде.

Дуел с татко

— Време е за ставане, Ваше Височество. — Последва противното шумолене, с което бяха дръпнати завесите.

Орсо отвори едва едно око и го засенчи с ръка срещу непоносимия блясък от прозореца.

— Мисля, че ти казах да не ме наричаш така. — Повдигна глава, но болката се оказа особено противна и той я стовари отново на възглавницата. — От друга страна, как смееш да будиш наследника на трона?

— Мислех, че каза просто, че не бива да те наричам така.

— Аз съм непоследователен. Един принц на Съюза…

— И Талинс на теория.

— … може да си позволи колкото си иска непоследователност. — Орсо протегна непохватна ръка и успя да докопа дръжката на каната. Надигна я, установи прекалено късно, че в нея няма вода, а изветрял ейл от предишната вечер, и го изплю под формата на огромен облак върху стената.

— Боя се, че Негово Височество ще трябва да бъде непоследователен, докато се облича — каза Тъни. — Нося новини.

Орсо се огледа за вода, не намери такава и без да му мисли, гаврътна останалия на дъното на каната ейл.

— Не ми казвай, че русата от вчера ми е лепнала нещо. — Той захвърли каната на пода и се просна отново в леглото. — Само това ми липсва в момента, още една…

— Скейл Желязната ръка и северняците му са нахлули в протектората. Запалили са Уфрит.

— Пфу. — Орсо се замисли дали да не замери Тъни с обувка, но реши, че не си струва усилията, затова се обърна на другата страна и се сгуши в момичето, как му беше името? Притисна полувтвърдения си член в кръста му, беше топло и приятно там долу, но то измуча недоволно. — Не е смешно, Тъни.

— Можеше да се обзаложиш, че не е. Лейди губернатор Брок се бие смело заедно с Кучето и сина ѝ, Лео, великия Млад лъв. Но въпреки това отстъпваме, губим, притиснати от северняците и първенеца им Стаур Здрачния, Големия вълк, който се е заканил да изрита проклетите южняци от Англанд. — Настъпи мълчание. — Проклетите южняци сме ние, в случай че се чудиш.

Като никога по това време на деня, Орсо бе напълно буден:

— Не се шегуваш, значи?

— Негово Величество ще знае, че се шегувам по това, че ще се смее.

— Какво, мамка му… — Орсо изпита внезапен порив на… нещо. Тревога? Вълнение? Гняв? Ревност? Абе някакво чувство при всички положения. Беше минало толкова много време от последния път, когато бе изпитвал нещо подобно — подейства му като ръжен в задника. Скочи от леглото, единият му крак се оплете в завивката и той зарита да го освободи и при това, без да иска, срита как-й-беше-името в гърба.

— Кв’о, бе? — изломоти тя, надигна се и зачопли косата си, залепнала от вино за лицето ѝ.

— Съжалявам — каза Орсо. — Ужасно съжалявам, но… северняците! Нападение! Лъвове, вълци и тям подобни! — Сграбчи кутийката, щипна малко перлен прашец и смръкна последователно с двете ноздри. Мъничко, просто да прочисти паяжините. — Някой трябва да направи нещо, мамка му. — Когато паренето в носа му отшумя, обзелото го чувство се изостри. Стана толкова остро, че той потрепери, чак космите по ръцете му настръхнаха. „Защо не опиташ да направиш нещо, с което да се гордееш?“, беше казала майка му. Може би сега му бе паднало? Досега дори не беше осъзнал колко много искаше да му се отдаде подобна възможност.

Огледа натъркаляните около леглото празни бутилки, после погледна към Тъни, облегнат на стената, скръстил ръце на гърдите си.

— Аз трябва да направя нещо! Приготви ми ваната!

— Хилди вече се е заела с това.

— Панталоните ми? — Тъни му ги подхвърли и той ги улови във въздуха. — Трябва да се видя незабавно с баща ми! Понеделник ли е?

— Вторник — отвърна Тъни, докато излизаше с наперена походка от спалнята. — Днес тренира.

— Гледай тогава да ми намериш оръжията! — провикна се той след него, преди да се е затръшнала вратата.

— Ооф, млъквайте вече — простена жално как-й-беше-името и се зави презглава.

— Едно на едно. — Кралят се усмихна широко, докато му подаваше ръка да се изправи.

— Добър удар, Ваше Величество. — Орсо остави баща си да го изправи на крака, разтри ударено място на ребрата си, наведе се и вдигна остриетата от земята. Ако трябваше да бъде честен, изнемогваше. Подплатеният жакет изглеждаше някак доста по-подплатен от последния път. Може би майка му беше права, сигурно беше прехвърлил възрастта, в която да очаква, че всичко ще му се размине. Един ден без пиене седмично може би е добра идея. Цял ден? Добре де, една сутрин седмично.

Но както винаги, обстоятелствата бяха сключили заговор срещу него да го спрат да постъпи както е редно. Един прислужник се появи на старателно подкастрената морава с лъскав поднос и две чаши на него.

Кралят пъхна под мишница рапирата и грабна една:

— Нещо освежаващо?

— Знаеш, че не пия преди обяд.

Двамата се спогледаха за момент, после избухнаха в смях.

— Имаш невероятно чувство за хумор — каза баща му и вдигна чаша за наздравица. — Никой не може да ти го отрече.

— Доколкото ми е известно, никой не е и опитвал. За разлика от всяко друго добро качество. — Орсо отпи, завъртя виното из устата си и преглътна. — Аа, ароматно, наситено на цвят и пълно със слънчева светлина. — Осприянско вино, без съмнение. Прииска му се, пък макар и само за момент, да бяха покорили Стирия. — Бях забравил какво отлично вино се сервира тук.

— Аз съм крал, нали така? Ако моето вино не го бива, значи нещо със света съвсем не е наред.

— Много неща не са наред със света, татко.

— Безсъмнено! Вчера например бях посетен от група работници от Келн. Носеха цял списък с оплаквания от условията на живот и работа в промишления квартал там. — Той зарея поглед над красивата дворцова градина и поклати недоумяващо глава. — Задушлив дим във въздуха, отровна вода в реката, епидемия от треска, страховити наранявания от машините, новородени бебета с пороци. Ужасни истории…

— И Скейл Желязната ръка е нахлул в протектората.

Кралят застана с допряна до устните му чаша:

— Чул си за това?

— Бях във вертеп, не на дъното на кладенец. Цяла Адуа говори.

— Откога те интересува политиката?

— Интересува ме, когато някаква тълпа варвари гори градовете на съюзниците ни, лее кръв и заплашва да нахлуе в територията на Съюза. Наследник съм на проклетия престол, нали така?

Кралят изтри великолепните си мустаци — сиви, прошарени с русо, за разлика от някога, когато бяха руси и прошарени в сиво — и нахлузи обратно ръкавиците си.

— А откога те е грижа, че си наследник на престола?

— Винаги ме е било грижа — излъга Орсо, метна небрежно чашата си върху подноса и прислужникът ахна от изненада. — Просто… ми е трудно да го показвам. Готов ли си, старче?

— Винаги, кутре! — Кралят скочи напред и нанесе пронизващ удар с рапирата. Двете дълги остриета иззвънтяха и изстъргаха едно в друго. Кралят нанесе втори удар, с късото острие, но Орсо го блокира със своето, удържа натиска, пристъпи настрани и отблъсна баща си назад. Двамата започнаха да се обикалят предпазливо. Орсо откъсваше очи от върховете на остриетата на краля само колкото да погледне за миг стъпалото на водещия му крак. Негово Величество имаше навика да го усуква леко точно преди да нападне.

— Да ти призная, добър си — каза кралят. — Кълна се, имаш необходимия талант да спечелиш Турнира.

— Талант? Вероятно. Самоотверженост, издръжливост и дисциплината? В никакъв случай.

— Ако тренираше повече от веднъж месечно, можеше да си истински майстор в дуелирането. — Всъщност Орсо тренираше няколко пъти седмично, но ако баща му разбереше за това, можеше да се усъмни, че Орсо се оставя да го победи. Човек не би си помислил, че монархът на най-могъщото кралство в Кръга на света би отдал кой знае какво значение на загуба в дуел срещу сина си, но Орсо знаеше от опит, че едно-две подарени тушета бяха най-сигурният начин да получи каквото иска.

— И така… какво ще предприемем срещу северняците? — попита той.

— Ние? — Върхът на рапирата на баща му се стрелна към гърдите на Орсо.

— Добре де, ти?

— Аз? — стоманеният връх се стрелна отново.

— Висшият ти съвет тогава?

— Те не планират да предприемат каквото и да било.

— Какво? — Оръжията на Орсо се отпуснаха надолу. — Но Скейл Желязната ръка нахлу в нашия протекторат!

— В това никой не се съмнява.

— Но те са под нашата протекция. Длъжни сме да ги защитим. Протекторат, самото име го изисква!

— Запознат съм с принципа, хлапе. — Кралят го връхлетя, но Орсо отскочи встрани и парира с късото си острие. Силният звън на метал накара розовите птици, газещи в езерото, да извърнат възмутено глави. — Но принципите и реалността много рядко осъмват в едно легло.

„Също като ти и мама?“ Орсо насмалко да го каже, но прецени, че шегата бе прекалено пиперлива за почти несъществуващото чувство за хумор на баща му. Вместо това избегна следващата му атака и на свой ред премина в настъпление. Парира рапирата на баща си със своята, завъртя рязко китка и я изтръгна от ръката му.

Очакваше отчаяния му опит да го наръга с късото острие, и просто пое кинжала със своя, гардовете се скопчиха и тогава върхът на рапирата му необезпокоявано мушна краля в рамото.

— Две на едно. — Орсо разряза ловко въздуха пред себе си с рапирата. Не беше добра идея да позволява на стареца да го победи прекалено лесно. Човек обикновено не цени спечеленото без усилия.

Махна на един от прислужниците да му донесе кърпа, а баща му през това време щракна с пръсти на друг, който се завтече, вдигна рапирата му от земята и му я подаде.

— Винаги ще има някаква криза, Орсо, и всяка следваща ще е по-страшна от предходната. До неотдавна треперехме от страх от гуркулите и с право. Половин Адуа лежеше в руини, преди да успеем да ги отблъснем. Но сега от великия им пророк Калул няма и следа, всемогъщият император Утман е свален от престола и от някогашната им мощ не е останало нищо. Днес вместо вражеска армия от юг към нас се стичат само върволици от бежанци.

— Защо тогава не се насладим подобаващо на падението на врага?

— За някои хора ничие насилствено падане от престола не е повод за празнуване.

Орсо направи кисела физиономия:

— Да, предполагам, за онези, които понастоящем седят на престол.

— Научаваш важен урок, че великите сили освен да се издигат, могат и да се сгромолясват. Муркато е затиснала почти цяла Стирия под ботуша си, Старата империя набира сили и ни предизвиква в Далечна страна, подстрекава все повече бунтове в Старикланд. А сега и проклетите северняци нарушават така мъчително извоювано примирие и пак тръгват на война. Няма засищане жаждата им за кръв на северняците.

— За нечия друга кръв може би. — Орсо хвърли кърпата на главата на прислужника и както винаги, улучи. — Странно как бързо се отказваш от идеята за кръв, ако кръвта е твоя.

— Самата истина. Но от всички враговете в собствената ни страна са тези, от които сън не ме хваща. След войните в Стирия и парите, и търпението на всички са на изчерпване. Камарата на лордовете не спира да се оплаква. Ако благородниците не се мразеха помежду си повече, отколкото мразят мен, досега да са се вдигнали на бунт. Селячеството до този момент може и да не надига много глас, но е също толкова недоволно. Накъдето се обърна, се сблъсквам с измяна.

— В такъв случай е време за суров урок, Ваше Величество. — Орсо нанесе серия от посичащи удари и завърши с пронизващ такъв, но кралят изби с лекота посичащите удари на рапирата му, отскочи встрани от опита да го промуши, но налетя на един подкастрен храст под формата на излязла от приказките кула. Успя някак да го заобиколи и застана отново срещу Орсо. — Ще го дадем на северняците, но верните ти поданици ще станат свидетели на него. Ще покажем на съюзниците ни, че на нас може да се разчита, а на враговете ни, че с нас шега не бива. Някоя и друга победа, тук-там парад, свеж приток на патриотизъм! Точно от каквото се нуждаем, за да обединим нацията.

— Абсолютно същите аргументи изтъкнах пред Висшия съвет, но хазната е, чисто и просто казано, празна. Всъщност повече от празна. Ако изсипеш всичко, което дължа, в защитния ров на Агрионт, ще го запълниш догоре и пак ще ти останат пари. Нищо не мога да направя.

— Но ти си върховният крал на Съюза!

Баща му се усмихна тъжно:

— Един ден, сине, ще разбереш. Колкото повече власт имаш, толкова по-малко можеш да направиш.

Докато говореше, острието му започна да се снишава, но това бе очевидна примамка, Орсо виждаше, че е подготвен само по това как държеше опорния си крак. И все пак кралят изглеждаше така доволен от малката си хитрост, че щеше да е проява на неуважение, ако не паднеше в капана му. И той извика победоносно и се хвърли стремглаво към него. После ахна доста убедително от изненада, когато атаката му бе парирана точно както очакваше, естествено. Накрая потисна инстинкта си да парира късото острие на краля, остави го да се промуши под гарда му и изпъшка, когато то се вряза в подплатения тренировъчен жакет.

— Две на две! — Кралят се изкиска доволно. — Нищо не подмамва така успешно горещата глава като малко демонстрация на слабост!

— Великолепно изпълнено, татко.

— Бива го още старото куче, а?

— За щастие. Мисля, че и двамата сме на едно мнение по въпроса — още не съм готов да седна на престола.

— Никой никога не е готов за него, момчето ми. Откъде този интерес към офанзива в Севера?

Орсо пое дълбоко дъх и погледна баща си право в очите:

— Искам да предвождам частите ни.

— Искаш да… какво?

— Искам да… знаеш… да дам личен принос. Към нещо различно от кесиите на курвите, имам предвид.

Баща му прихна развеселен:

— Последната част под командването ти, ако си спомням правилно, беше комплект войничета, изпратен от губернатора на Старикланд за петия ти рожден ден.

— Значи е крайно време да се сдобия с опит. Все пак един ден аз ще седя на трона, нали така?

— Това ми повтаря непрестанно майка ти и аз се опитвам да не ѝ възразявам.

— В даден момент все някак трябва да оправя репутацията си. — Орсо зае начална позиция в кръга и заби здраво пета в безупречно поддържаната морава. — На нищо е заприличала, горката.

— Страх те е така нареченият Млад лъв да не ти отмъкне славата, а?

В интерес на истината, в последно време на Орсо му бе дошло до гуша да чува за него.

— Би било добре да остави коричка-две за бъдещия си крал.

— Хубаво, но… да се биеш? — Баща му раздвижи челюст и белегът в брадата му се изкриви. — Стигне ли се до бой, северняците не си поплюват. Мога да ти разкажа доста истории за някогашния ми приятел Логън Деветопръстия…

— Разказвал си ми ги, татко, сто пъти.

— Ами бива си ги до една проклетите истории! — Кралят се изправи, свали оръжия и погледна любопитно Орсо. — Сериозно искаш това, така ли?

— Трябва да направим… нещо.

— Предполагам, трябва. — Кралят нападна внезапно, но Орсо беше готов, парира първия удар, пропусна втори покрай себе си, парира третия. — Добре тогава, какво ще кажеш за това? — Последваха два бързи посичащи удара отстрани и едно промушване в средата. Орсо отстъпи и зачака. — Ще ти дам Горст, двайсет рицари от дворцовата стража и един батальон от кралската гвардия.

— Крайно недостатъчно! — Орсо премина в настъпление и почти успя да ръгне баща си, но той отскочи в последния момент.

— Съгласен съм. — Кралят запристъпва настрани, докато не спираше да описва бързи, стегнати кръгове с върха на рапирата си. — Останалото ще набавиш сам. Покажи ми, че си способен да набереш петхилядна войска. Тогава имаш позволението ми да хукнеш на помощ на Англанд.

Орсо замига озадачен. Набирането на петхилядна армия му звучеше ужасно много като работа. От друга страна, не можеше да пренебрегне непознатия прилив на енергия, който го обзе при мисълта, че може да направи нещо смислено.

— Ще взема пък да го направя! — Успя да изкопчи каквото можа, с губене. Реши, че е време да спечели нещо. — Защитавай се, Ваше Величество!

И той се хвърли напред и стоманата отново зазвъня.

Дуел с татко

— Мушкай, мушкай, Савин — каза баща ѝ, надвесвайки се от стола да проследи добре движенията ѝ. — Мушкай, мушкай.

Рамото ѝ гореше, болката се спускаше бавно надолу по ръката, чак до пръстите, но тя не се отказа, продължи да нанася удар след удар бързо, рязко, прецизно.

— Добре — каза Горст, избивайки с лекота един по един ударите ѝ. Движенията му бяха премерени, спокойни. Празната стая кънтеше от звън на стомана.

Но за баща ѝ нищо не бе достатъчно.

— Внимавай с водещия крак — кресна ѝ той. — Разпредели тежестта си.

— Тежестта ми е разпределена. — Савин нанесе още три светкавични удара.

— Разпредели я повече. Знам колко мразиш половинчатите неща.

— Почти колкото ти мразиш да гледаш половинчати неща.

— Тогава разпредели проклетата си тежест. Така и двамата ще сме доволни.

И тя разтвори още по-широко крака, острието на рапирата ѝ застърга в това на Горст.

— Виждаш ли разликата?

Естествено, че я видя, но и двамата знаеха, че няма да отиде дотам, че да го признае.

— Няма значение. Как се развиват нещата в Севера?

— Върволица от разочарования. Също като живота. Северняците напредват, Англанд отстъпва.

— Хората говорят, че няма какво повече да се очаква с жена главнокомандващ. — Савин нападна, но Горст изби с рязък звън на стомана рапирата ѝ встрани.

— И двамата знаем що за глупаци са хората. — Баща ѝ произнесе последната дума с такава ненавист, сякаш цялото човечество го отвращаваше. — След смъртта на баща ѝ смело мога да заявя, че Финри дан Брок е най-компетентният командир в цялата армия на Съюза. Познаваш я, нали, Горст?

Огромният телохранител на краля, чието лице обикновено бе напълно безизразно, се изкриви в особена гримаса.

— Малко, Ваше Високопреосвещенство.

— Ще ми се да можех да ѝ дам командването на частите ни в Стирия — каза бащата на Савин. — Сега щяхме да броим победи, а не загиналите. Удряй, какво чакаш?

— Брок срещу Муркато, това щеше да си заслужава да се види — изсъска Савин, нанасяйки бърза поредица от промушващи удари. — Двете най-големи армии в Кръга на света, и то предвождани от жени.

— Най-вероятно щяха да решат, че парите могат да се похарчат за нещо по-важно, и щяха да оправят нещата с приказки. И къде тогава щяхме да сме сега? Стига толкова с върха, да видим как се справяш с острието. И искам да сечеш както трябва, чуваш ли ме, Савин, той не е от стъкло.

Тя се хвърли стремително към Горст, подлъга го, че ще нападне отдясно, и в последния момент замахна отляво на нивото на главата му. Той свали остриетата и дръпна рязко назад глава, пропускайки рапирата ѝ на косъм от върха на носа си. Въпреки размера му движенията му бяха бързи като на змия.

— Отлично — изписка той.

Савин разкърши рамене, описвайки широки кръгове с двете остриета пред себе си:

— Брок ще се справи ли сама срещу северняците?

— Все още мобилизира частите си от цяла Англанд — отвърна баща ѝ. — Кучето е с нея, но Скейл Желязната ръка ги превъзхожда значително по численост. Моята прогноза е, че протекторатът ще бъде загубен, но тя ще успее да ги спре и удържи при Уайтфлоу. Тогава, следващата пролет, ако се променят обстоятелствата, ще ѝ се притечем на помощ и ще оберем славата.

— Жените вършат тежката работа, а мъжете идват накрая и обират славата. Звучи ми познато.

— Дребнавостта не подхожда на добрия фехтовач. Сечи, момиче, сечи. Малко по-сърцато.

Савин се стрелкаше около Горст, подметките ѝ скърцаха по дървения под, нанасяше светкавични посичащи удари от всички страни. При все че не помръдваше, остриетата му някак успяваха да се озоват винаги на точното място и винаги навреме.

— Бързи крака има дъщеря ми, а, Горст?

— Много бързи, Ваше Високопреосвещенство.

— Ще да е от уроците по танци от майка ти. За беда, в последно време аз лично почти не танцувам.

— Жалко — каза Савин и започна да обхожда Горст, търсейки пролука в гарда му. Остриганата ѝ до кожа глава сърбеше от потта. — Имате нужда от малко грация във Висшия съвет. Ако Брок загуби, ще изглеждате пълни страхливци и глупаци.

— Имаш предвид по-големи страхливци и глупаци.

— А ако спечели, ще се сдобие с още повече слава за себе си и сина си.

— Леонолт дан Брок — изсъска презрително баща ѝ и иззад изкривените му устни се показаха дупките на липсващите му зъби. — Младия лъв.

— Кой ги измисля тия шантави имена?

— Писателите според мен. Видях лъвове по време на кампанията ни в Гуркул. Глупави зверове. Особено мъжките. Достатъчно, почивка.

Савин пое тежко дъх и разтвори подплатената туника, за да се разхлади. Ризата ѝ отдолу беше подгизнала от пот. Докато триеше с кърпата остриганата си до кожа глава, се замисли дали изтънчените господа от Слънчевото общество на Адуа биха я познали сега без пудрата на лицето, без бижутата и роклята, без перука. Реши, че най-вероятно ще надушат миризмата на пари и през потта и пак ще се увъртат около нея.

— Може да се поработи върху хватката ти. — Баща ѝ се наведе и Савин видя костите на ръката му да се усукват под бледата кожа, когато хвана бастуна си да се изправи.

— Не, не. — Тя отиде до него и сложи ръка на рамото му. — Няма нужда да си причиняваш болка само за да ми покажеш как се държи острие. — Тя взе преметнатото на подлакътника на стола одеяло, покри краката му, зави го добре. Майко мила, беше толкова кльощав. Не можеше да се каже кожа и кости, по костите му почти нямаше кожа.

— Как се чувстваш? — попита го тя.

Лявото му око потрепна:

— Да си забелязала страната да се срива?

— Не и тази сутрин.

— Значи съм жив. Утре пак провери обаче. Враговете ми са навсякъде. В двореца. Във Висшия съвет. В Камарата на лордовете. По полета и във фабрики. Англандци не можеха да ме понасят преди войната, сега сигурно са с пяна на устите. Мразен съм навсякъде.

— Не и тук. — Това бе най-близкото до показ на чувства, което обикновено си позволяваше.

— И ми е предостатъчно. — Той докосна внимателно с върха на пръстите си влажната ѝ от пот буза. — Повече, много повече, отколкото заслужавам.

— Предполагам, неколцина врагове е приемлива цена за едно от най-високите кресла в кралството.

Баща ѝ изсумтя и лицето му се изкриви от погнуса повече от обикновеното.

— В момента, в който задникът ти докосне дървото, разбираш какво струват в действителност. Мислиш си, че Висшият съвет управлява, а? Или пък кралят и кралицата? Не сме нищо повече от марионетки. Извадени на показ да привличат вниманието. И отнасят вината.

Савин свъси вежди:

— И кой дърпа конците?

Суровите, святкащи очи на баща ѝ срещнаха нейните.

— Цял живот задавам въпроси. Научил съм, че някои отговори е по-добре да не знаеш. — Той свали ръка и я постави върху нейната, тази, в която държеше остриетата. — Да поработим върху защитата ти.

— Три от пет? — попита Горст.

Савин подхвърли кинжала с дясната си ръка и улови дръжката му във въздуха с лявата:

— Както кажеш.

Той зае позиция и се придвижи към нея, плъзгайки крака по пода. Нанесе промушващ удар, последван от посичащ, но в тях нямаше острота и Савин с лекота и елегантно движение на китката парира атаките му.

— И ако лейди губернаторът успее да докара северняците до патова ситуация при Уайтфлоу, какво ще означава това за Англанд?

— Аха! — Баща ѝ се усмихна широко. — Чудех се кога ще стане дума за парите.

— Не е спирало да става дума за пари. — Савин парира още една атака и пропусна покрай себе си последвалия вял опит за пронизване. За човек, известен със свирепостта си, Горст не успяваше да я затрудни дори. — Цените започват да падат. Да продавам ли, или да продължа да изкупувам?

— Съюзът никога няма да се откаже от Англанд. Ако аз се занимавах със сделки, щях да се възползвам от ниските цени. В края на краищата опасността и възможността за печалба…

— … често вървят ръка за ръка — довърши Савин и забеляза с периферното си зрение, че това го накара да се усмихне. Малко бяха нещата на този свят, които успяваха да я зарадват повече от това да предизвика усмивка на лицето на архилектора. Освен майка ѝ никой друг не успяваше да постигне това. — Значи ще видя дали не мога да заема малко пари и да разширя дяловете си в мините. — Едва сдържаше усмивката си. — В момента „Валинт и Балк“ предоставят невероятни…

— Да не си посмяла! — кресна баща ѝ и изражението на лицето му я изпълни с вина. — Дори не се шегувай с това, Савин. „Валинт и Балк“ са напаст. Паразити. Пиявици. Веднъж залепят ли се за теб, няма отърване. Ще спрат едва когато придобият слънцето и започнат да начисляват лихви на цялото човечество при всеки изгрев. Обещай ми, че няма да се доближиш дори до парите на проклетите копелета!

— Обещавам. Ще стоя на страна. — Не беше лесна работа обаче. Също като корените на вековна върба алчните пипала на въпросната банка бяха плъзнали навсякъде. — Пък и не става дума за много. Вече придобих огромен дял от оръжейната фабрика в Остенхорм на цена, която не можеш и да си представиш дори.

— Оръжията винаги са били добра инвестиция — призна баща ѝ, докато наблюдаваше как тя отблъсваше с лекота атаките на Горст.

— Разбирам също, че тези огнени тръби са бъдещето на армията. Оръдия ги наричат.

— Дадоха смесени резултати в Стирия.

— Вярно, но с всеки ден стават по-малки, по-леко преносими и по-мощни. — Савин отстъпи настрани и пропусна промушващия удар на Горст покрай себе си. — Разработили са и експлодиращо гюле.

— Експлозивите също са добра инвестиция.

— Особено ако се сдобия с поръчка от Кралската гвардия.

— Нима? Познаваш ли някого с достатъчно влияние?

— Да не повярваш, вече съм уредила малко соаре с Ейсил дан Рот и неколцина други съпруги на военни. Както чувам, съпругът ѝ наскоро е бил произведен в началник на кралската оръжейница.

— Какъв късмет — промърмори сухо баща ѝ.

Поредната атака на Горст беше откровено унизителна.

— Виж какво, аз също не съм от стъкло — каза тя, избивайки с досада острието на рапирата му. — Нападай на сериозно.

В крайна сметка тренираше, откак се помни. Като малка мечтаеше един ден да спечели Турнира, преоблечена като мъж. Представяше си как накрая сваля шапка и великолепните ѝ руси къдрици се разпиляват, а екзалтираната тълпа скача на крака да я приветства. После обаче перуките излязоха на мода и тя отряза плитките си, които и бездруго не бяха руси, а невзрачно кафяви. След това научи, че мъжете не скачат на крака да приветстват жена, която току-що ги е била в собствената им игра, затова остави кръга за дуели на наперените петли и реши, че ще ги бие с натрупаното в банковата си сметка.

Последвалите атаки на Горст бяха една идея по-сърцати от предишните и когато пропусна покрай себе си поредния вял опит за посичане, тя блъсна Горст с гарда на дръжката на рапирата си.

— Значи освен че говориш като жена, и се биеш като такава?

Погледът на Горст дори не трепна.

— Ау! — извика баща ѝ. — Едно на нула за дамата.

— Искам да знам какво е да те нападне здрав, опасен мъж на сериозно. — Савин зае позиция, намести уверено стъпала, стисна уверено дръжките на остриетата, беше напълно сигурна в способностите си. — Иначе какъв смисъл от всичко това?

Горст хвърли поглед на баща ѝ. Архилекторът стисна замислено устни, после кимна одобрително.

— Дошла е да се учи. — В изражението на лицето му се прокрадна суровост, която не беше виждала досега. — Научи я.

Имаше нещо различно в това как Горст зае позиция, в това как намести стъпала върху леко поскърцващите дъски на пода, как разкърши едрите си рамене и как хвана дръжките на нащърбените си остриета. Плоското му лице все така не показваше никаква емоция, но в стойката му имаше нещо. Сякаш пред Савин за пръв път се открехна затворена досега врата и в процепа ѝ тя зърна чудовище.

Едно е да се изправиш пред окован за верига бик. Но когато осъзнаеш, че веригата е свалена, че рогата са насочени към теб и копитото е започнало да рие в прахта, същият този бик изглежда напълно различно животно.

Размисли, понечи да отвори уста и каже „Чакай“.

— Давай — изпревари я баща ѝ.

Очакваше силата му, не тя я изненада. Това, което я стъписа, бе бързината му. Не беше успяла да си поеме дъх, когато той се озова на крачка от нея. Очите ѝ се облещиха при вида на летящата към главата ѝ рапира. Отстъпи инстинктивно встрани, вдигна кинжала и парира стоварващото се отгоре острие.

Оказа се, че не е била готова за силата му. Ръката ѝ изтръпна — от рамото, та чак до върха на пръстите. Зъбите ѝ изтракаха. Залитна заднешком, зяпнала от изненада, а късото му острие вече на свой ред летеше към нея. Стовари се върху рапирата ѝ, изтръгна я от безчувствените ѝ пръсти и тя се плъзна по дървения под. Савин размаха напосоки кинжала — от техника нямаше и следа — зърна за миг проблясък на метал…

Острието на рапирата му се вкопа в подплатената туника и изкара въздуха ѝ. Усети как стъпалата ѝ почти се отлепиха от пода. В следващия момент плетеше крака, залитайки настрани. Рамото му се вряза в ребрата ѝ, главата ѝ се лашна рязко напред и тя заби лице в нещо твърдо. Темето му най-вероятно.

Във въздуха ли е?

Стената я фрасна здраво в гърба, голата стая се завъртя. Когато се опомни, беше на четири крака и зяпаше в пода.

По полираното дърво под лицето ѝ закапаха капки кръв.

— Ооу — изпъшка тя.

Ребрата ѝ горяха при всеки накъсан дъх, вкусът на повръщано пареше в гърлото ѝ. Дясната ѝ ръка се беше оплела в кошницата под гарда на дръжката и тя я разтърси вяло, докато стоманеното острие не издрънча на пода. Кокалчетата на пръстите ѝ бяха ожулени. Тя докосна устата си и когато отдръпна ръка, видя кръв по върховете на пръстите си. Ръката ѝ затрепери. Цялото ѝ тяло трепереше.

Болеше. Лицето, ребрата, гордостта ѝ също. Но не болката я шокира, а безпомощността. И това до каква степен бе надценила възможностите си. Сякаш някой дръпна завеса и ѝ показа колко крехка е всъщност тя под нея. Колко крехък е всеки, когато остриетата полетят на сериозно. Светът не беше същият като преди и определено не беше отишъл към по-добро.

Горст клекна пред нея, хванал в една ръка нащърбените остриета:

— Държа да знаеш, че приложих известна доза въздържание.

Савин успя да кимне едва-едва:

— Разбирам.

Не видя и следа от вина по лицето на баща си. Непрестанната болка, както обичаше да казва, го бе излекувала от подобни прояви.

— Тренировките са едно — каза той. — Насилието е друга работа. Малцина сме родените за него. Полезно е за здравето от време на време да ти развенчаят самозаблудите, дори с цената на малко болка.

Усмихна се, докато тя бършеше кръвта от носа си. Беше се отказала от опитите си да го разбере. В повечето случаи се държеше така, сякаш тя бе единственото, което обичаше в презрения от него свят. Но от време на време я третираше като противник, когото трябваше да пречупи.

— Ако те нападне здрав, опасен мъж на сериозно — каза ѝ Горст. — Съветът ми е да бягаш. От опит знам, че оставиш ли го на мира, той рано или късно ще се самоунищожи.

Когато я изправи на крака, коленете ѝ бяха омалели.

— Благодаря, полковник Горст. Това беше един много… полезен урок. — Искаше да плаче. Всъщност тялото ѝ искаше това, тя не би си го позволила. Раздвижи челюст, вирна високо брадичка и го погледна в очите. — Следващата седмица по същото време?

— Така те искам, момичето ми! — Баща ѝ избухна в смях и плесна подлакътника на стола.

Обещания

Брод лежеше буден и гледаше в тавана.

Имаше пукнатина в измазания с вар таван, точно до жълтото петно. Имаше чувството, че бе прекарал цялата нощ, взирайки се в тази пукнатина. Гледа я, докато слънцето пропълзяваше над тесните къщи, когато се прокрадна през простряното между тях пране и влезе през малкия прозорец под тавана на избата, в която живееха.

Май в продължение на седмици не бе откъсвал очи от проклетата пукнатина на тавана. Гледаше я и мислеше. Прехвърляше наум всичко. Тревожеше се, все едно предстоеше да направи важни избори. Че бяха важни, важни бяха, само дето вече ги беше направил. И те бяха грешните избори и нямаше връщане назад.

Пое дълбоко дъх и усети дращенето му в гърлото си. Добрият, стар задушлив въздух на Валбек. И миризмата на лайна и лук на избата. Колкото и да чистеше Лиди, тя си оставаше. Стените бяха пропити с нея. Сигурно и кожата му вече също бе пропита с нея.

Отвън хората се приготвяха да отиват на работа. Ботушите шляпаха в калта пред малкия прозорец и сенките им подскачаха по оцвъканата с мухъл стена срещу него.

— Как са ти ръцете — попита Лиди и се обърна към него на тясното легло.

Той размърда пръсти и изкриви физиономия:

— Сутрин винаги болят.

Лиди взе загрубелите му длани в малките си ръце, погали надраните кокалчета на пръстите му.

— Мей стана ли вече?

— Измъкна се тихомълком. Не искаше да те буди.

Останаха да лежат, тя вторачена в него, той — несмеещ да извърне очи към нея. Сигурно не искаше да види разочарованието в тях. Тревогата. Страха. А може би те бяха неговите разочарования, тревоги и страхове, а очите ѝ просто ги отразяваха като огледало.

— Тя не заслужава това — промърмори той, без да откъсва очи от пукнатината на тавана. — Заслужава живот. Да танцува, да я ухажват момчетата. Не да прислужва на някакво богато копеле.

— Тя няма нищо против. Иска да помага. Добро момиче е.

— Тя е най-доброто, което съм направил. Единственото добро, което съм направил.

— Вършил си добрини, Гунар. Направил си много добро.

— Не знаеш какво беше в Стирия. Не знаеш аз какъв бях…

— Добре тогава, върши добро сега — каза тя, леко раздразнена. Стисна мъничко ръката му и я пусна. — Не можеш да промениш миналото, нали така? Само бъдещето.

Искаше му се да я обори, но знаеше, че нямаше шанс срещу както винаги здравия ѝ разум. Затова замълча, продължи да лежи и да слуша тътрещите крака покрай прозореца, гневното бръщолевене на минувачите, виковете на момичето от отсрещната страна на улицата, което продаваше вести срещу дребни подаяния. Недостиг на хляб в Холсторм води до бунт. Заговор за палеж на тъкачница в Келн. Народно недоволство в цяла Мидърланд. И война. Война в Севера.

— Аз съм виновен — каза той. Като не намери начин да нападне Лиди, устрои засада на себе си. — Не трябваше да тръгвам на война.

— Аз те оставих да тръгнеш. Аз изгубих фермата.

— С фермата беше свършено така или иначе. И с живота ни в нея също. Двете с Мей щяхте да сте по-добре, ако въобще не се бях върнал.

Тя постави ръка на бузата му, извърна лицето му към себе си и го погледна настоятелно в очите.

— Не говори така, Гунар. Да не си посмял да говориш така.

— Аз ги убих, Лиди — прошепна той. — Убих ги.

Тя не отговори. Какво можеше да каже?

— Всичко прецаках — каза Борд. — Само за миг. Има ли нещо на този свят, което да не съм в състояние да разруша?

— Всичко на този свят може да рухне само за миг, Гунар — отвърна Лиди. — Всичко виси на косъм, винаги. Сега трябва да гледаме напред. Това прави човек, гледа напред. И продължава с живота си.

— Ще оправя нещата — каза той. — Ще намеря работа.

— Знам. — Тя се усмихна. Коства ѝ огромни усилия, но се усмихна. — Добър човек си, Гунар.

Той изкриви лице в мъчителна гримаса, усети сълзите да напират отново.

— Край с насилието — каза с натежал от вълнение глас. — Обещавам ти, Лиди. — Осъзна, че е стиснал юмруци, и разтвори пръсти. — От сега нататък ще стоя настрана от неприятностите.

— Гунар — прошепна тя. — Човек не трябва да обещава неща, които не може да изпълни.

Пукнатината на тавана избълва малко облаче прах и тя се посипа бавно върху леглото. В леярната в края на улицата пуснаха машините и цялата изба сякаш потрепери.

Едва когато прекрачи зад ъгъла, разбра за какво се беше редил досега.

„Кадман Ейл“. Думите бяха изрисувани със златиста боя над плъзгащите се порти на халето. Отвътре се чуваше тракане и бумтене. Пивоварна. Беше прекарал половината време в Стирия пиян, а другата — напът да се напие. Беше обещал да стои настрана от неприятностите и знаеше, че на дъното на всяка бутилка го чакаше неприятност.

От друга страна, във Валбек изкушението дебнеше на всяка крачка. Във всяка втора къща имаше бирария, таверна или дестилационна, било то законни или не. Около тях обикновено се навъртаха повече курви и просяци, отколкото рояците мухи над сметище, а ако човек не беше в състояние да се вдигне на крака и довлече до съседната врата, зад която да удави мъката, по улицата притичваха хлапета с бъчонки на гърбовете, които с радост му носеха бирата на крака.

Пивоварната беше лоша поличба за шансовете на Брод да удържи на обещанието си. Но засега не беше попадал на добра поличба във Валбек, пък и се нуждаеше от работа. Затова той се загърна в палтото, прегърби рамене под плюещото посивяло небе и пристъпи половин крачка напред.

— Колкото и рано да идвам, винаги има опашка — обади се един възрастен мъж с посивели брада и коса и протрито на лактите палто.

— Все повече народ идва във Валбек за работа — отвърна някой друг.

— Много хора търсят работа. А работата не стига за всички. Навремето си имах къщичка, в долината край Хамбернолт. Знаеш ли я къде е? — попита старецът.

— Не мисля, че я знам — промърмори Брод и се замисли за своята долина. Със зелени, разрошвани от ветреца корони дървета, със зелена трева, така мека под босите стъпала. Знаеше, че в спомените всичко е по-хубаво, помнеше също, че фермата искаше много работа срещу мижава отплата, но там поне беше зелено. Във Валбек нищо не беше зелено. Освен реката понякога, когато от бояджийницата за платове отгоре по течението тръгнеха петната по повърхността.

— Хубава долина беше — продължи да нарежда старецът. — Добра ми беше къщата там, в гората край рекичката. Пет момчета отгледах в нея. Добри пари падаха от дървосекачество, да знаеш, от въглищарство също. Ама после почнаха да правят въглищата в пещи нагоре по реката, по-евтини, а реката почерня от катран и сажди. — Той подсмръкна унило. — Цените взеха да падат. На всичкото отгоре лорд Мътните-го-взели Барезин изсече гората, за да има къде да пасат стадата му.

Един фургон изтрополи покрай опашката от мъже и ги опръска порядъчно с кал. Те взеха да роптаят, напсуваха коларя, а той напсува тях, после опашката тръгна и мъжете пристъпиха крачка напред.

— Момчетата ми се разотидоха всеки нанякъде. Един умря в Стирия. Един се оженил в Келн, както чух. Трябваше да взема назаем и изгубих къщата. Ех, хубава долина беше.

— Е… от „беше“ полза никаква — смотолеви Брод. Бе достатъчно потиснат от собствените си несгоди, за тези на другите нямаше сили.

— Самата истина, прав си — отвърна старецът и Брод съжали, че въобще си беше отворил устата. — Ами че как, помня аз, като бях още момче…

— Затваряй си шибания плювалник, дъртофелник такъв! — кресна мъжът пред Брод.

Беше едро копеле, със звездовиден белег на едната буза. От ухото му липсваше парче. Ветеран безсъмнено. Гневът в тона му накара сърцето на Брод да затупка малко по-бързо. Усети приятното гъделичкане на вълнение в гърдите.

Старецът зяпна:

— Не искам да обиждам никого…

— Затова сега по-добре си затвори шибания плювалник.

„Мълчи си. Не се бъркай. Не се ли научи вече? За кой път все същото? Нали обеща на Лиди. Само преди няколко часа ѝ обеща. Без повече неприятности.“

— Остави го на мира — изръмжа Брод.

— К’во каза?

Брод свали стъклата за гледане, сгъна ги, пъхна ги внимателно в джоба на палтото и опашката зад навъсеното лице на мъжа отпред се разми в неразбираемо петно.

— Разбирам те — каза Брод. — Разочарован си. Аз не мисля, че животът на кой да е от тия хора тук се е наредил точно както са се надявали, ти как мислиш? Знам, че не за това си мечтал.

— Ти пък какво знаеш за мечтите ми?

Брод едва се сдържа да не му размаже физиономията. Но беше обещал на Лиди. Затова просто пристъпи към него, достатъчно близко, че хвръкналата от оголените му зъби слюнка да опръска белега на бузата на мъжа.

— Знам, че няма да ги намериш, обърнат към мен, това знам. — Вдигна юмрук пред лицето му. Описа кръг с показалеца. — Хайде сега се обърни напред, преди да съм ти вкарал главата в ей тая стена.

Белязаната буза на мъжа потрепна и за момент, за един прекрасен момент Брод си помисли, че той ще му налети. Как само му се прииска онзи да му налети на бой, макар и за момент, съвсем за мъничко, само колкото да се отпусне и освободи сковаващото напрежение. Почувства се наистина свободен за пръв път, откакто се върна от Стирия. Е, с изключение на тогава, когато размаза физиономията на Чат-пат Ленарт.

Но за беда кръвясалият поглед на мъжа попадна на юмрука на Брод. И по-точно на синята татуировка на опакото на ръката му. И той изсумтя нещо под нос и се обърна напред. Запристъпя от крак на крак, после вдигна опърпаната си яка, излезе от опашката и тръгна нанякъде.

— Благодаря ти за това — каза старецът и буцата на кльощавото му гърло подскочи нагоре, докато преглъщаше. — Не останаха вече свестни хора, никой не постъпва както е редно.

— Както е редно. — Брод разтвори юмрук и направи болезнена гримаса. Изглежда, проклетниците спираха да го болят само когато бяха стиснати в юмрук. — Дори не помня какво беше това.

Беше виждал много мъже в края на тези опашки, хората, които решаваха кой ще работи и кой не. Повечето обичаха да гледат друг да се гърчи в краката им. Офицерите в Стирия бяха същите. Властта рядко правеше човека по-добър.

Този пред халето на „Кадман Ейл“ обаче изглеждаше от по-свестните. Той седеше под брезентов навес и имаше голям свитък хартия пред себе си. Посивял, сериозен, всяко негово движение — бавно и премерено, все едно го беше обмислял дълго преди да избере най-добрия начин да го направи.

— Казвам се Гунар Бул — излъга Брод. Знаеше, че не го бива в лъжите, предположи, че мъжът веднага разбра, че го будалка.

— Аз съм Малмър. — Той огледа внимателно Брод от глава до пети. — Имаш ли опит в пивоварните?

— Предполагам, с годините съм изпил прилично количество от продукцията им. — Брод опита нещо като усмивка, но веднага разбра, че Малмър не смята да се присъедини към веселието. — Но опит в правенето ѝ не, нямам. — Малмър кимна разбиращо, като човек, свикнал на разочарования. — Но ще работя здраво. — Тази седмица беше работил всичко на всичко два часа. Рина конюшни. Тази опашка беше третата за деня, не искаше да се прибере у дома с празни ръце. — Ще пренасям въглища или ще премитам пода… или… ами каквото и да има за правене. Ще работя здраво, обещавам.

Малмър се усмихна унило:

— Обещанията не струват много в днешно време, приятелю.

— Да му се не види, мамка му! Това да не е сержант Брод?

От халето на пивоварната се зададе слаб мъж с пепеляворуса брада и лекьосана престилка и застана насреща им с ръце на хълбоците. Лицето му бе познато на Брод, но му отне време да си спомни къде го беше виждал и къде да го намести в живота, който водеше в момента.

— Сарлби?

— Той е, Брод Бика! — И той сграбчи десницата на Брод и взе да я мята отривисто като лоста на водна помпа. — Помниш ли бе, Малмър? Разказвал съм ти всичко за него! Бихме се заедно в Стирия! Зад него, естествено, не беше добра идея да си пред него в мелето.

Малмър се облегна на стола и огледа замислено Брод.

— Разказвал си ми много истории за Стирия. Да ти призная, в един момент спрях да те слушам.

— Тогава, мамка му, почвай да слушаш, защото това тук е най-свестният човек, когото познавам! Беше пръв на стълбата в обсадата на Борлета! Така де, първият, който не падна обратно долу. Винаги беше пръв, навсякъде. Колко пъти? Пет ли бяха?

Той грабна китката на Брод, дръпна нагоре ръкава му и посочи сините звезди на кокалчетата на ръката:

— Гледай ги само, проклетниците. — Нахили се така, все едно му показваше някаква особено голяма, достойна за гордост придобивка. — Виж ги, копеленцата!

Брод издърпа ръка, спусна ръкава и скри юмрук в него.

— Всичко това съм го оставил зад гърба си.

— Мен ако питаш, миналото никога не изостава много назад — каза Малмър. — Гарантираш ли за него?

— Няма мъж, който да е служил с него и който да не е готов да гарантира за него сто пъти, ако трябва. Как не, мамка му, естествено, че гарантирам за него!

— Нает си тогава. — Малмър потопи писалката в мастилницата, изтръска внимателно перото и спря над свитъка. — И така… Бул? Или Брод, кое да бъде?

— Гунар Бул — отвърна Брод. — Това запиши.

— Адрес?

— В една изба сме, на улица „Дроу“. Къщите там нямат номера.

— В изба? — Сарлби поклати глава и на лицето му се изписа отвращение. — Ще те извадим оттам, не се тревожи. — И той преметна дружески ръка през раменете на Брод и го поведе към шумното, вмирисано и топло хале на пивоварната. — Всъщност как се озова тук? Мислех, че имаш ферма някъде.

— Наложи се да я продам — смотолеви уклончиво Брод.

— Неприятности, а? — усмихна се приветливо Сарлби.

— Ъхъ — изграчи Брод. — Малко.

— Искаш ли да си сръбнеш? — Той му подаде плоска бутилка.

Брод искаше и още как. И не просто да сръбне. Коства му доста усилия да отвърне.

— По-добре не. Че след първото не мога да спра.

— Не беше толкова свенлив в Стирия, доколкото си спомням.

— Опитвам се да не повтарям грешките от миналото.

— Аз, да му се не види, все това правя! Как ти се струва Валбек?

— Бива.

— Шибана кочина е. Шибана месомелачка. Помийна яма!

— Ъхъ — издиша дълбоко Брод. — Помийна яма.

— Богаташите са си добре там, горе, на хълма, а за нас какво? Ние, които се бихме за тая страна, ние какво получаваме? Отворени канавки по улиците. По три семейства в една стая. Мръсотия навсякъде. Силният издевателства над слабия. Навремето хората постъпваха както е редно, прав ли съм?

— Така ли беше?

Но Сарлби не го слушаше.

— Сега човек струва само колкото работа можеш да изстискаш от него. Люспи сме ние, люспи, които изхвърляш на бунището. Зъбчати колела в голямата машина. Но има хора, които се опитват да оправят нещата.

Брод повдигна озадачено вежди:

— Мен ако питаш, хората, които дрънкат врели-некипели как щели да оправят нещата, обикновено сътворяват един куп злини по пътя към по-доброто бъдеще.

Сарлби продължаваше да не слуша. Открай време го биваше в това да не чува каквото не му изнасяше. А може би това важеше за всички. Той се доближи и прошепна заговорнически:

— Чувал ли си за Трошачите?

— Престъпници, както казват? Рушат машини. Палят фабрики. Изменници, както чувам.

— Ако слушаш шибаната инквизиция. — Сарлби се изплю на застлания с талаш под. И в плюенето го биваше открай време. — Трошачите ще променят всичко! Те не просто рушат машини, Брод, те разкъсват веригите. Твоите вериги и моите.

— Аз не съм окован във вериги.

— Казва човекът, който живее в изба на улица „Дроу“. Не говоря за окови на китките, Брод. Говоря за веригите, с които е оковано съзнанието ти. Оковите на бъдещето ти! И на бъдещето на децата ти. Господарите ще паднат! Всичките тия, дето дебелеят на наш гръб, дето са се ояли за сметка на нашата пот и болка. Лордове и дами. Крале, принцеси. — Грейналите очи на Сарлби се зареяха към бъдещето, което само той виждаше. — Няма повече дъртите богаташи да ни казват какво да правим. Всеки ще има право на глас в управлението. Един човек — един глас.

— Няма да има крал значи?

— Човекът ще е крал!

Навремето Брод сигурно би определи това като измяна, но в последно време патриотизмът му бе отнесъл доста пердах. Затова сега приказките на Сарлби му се сториха просто заблудени мечти.

— Не знам дали има достатъчно кралства за всеки — промърмори той. — Не искам повече проблеми, Сарлби. Наситил съм се на неприятности.

— Някои хора са родени за неприятности, Бик. Винаги си давал най-доброто от себе си със стиснати юмруци.

Лицето на Брод се изкриви в дежурната болезнена гримаса:

— И най-лошото също.

— Беше там, на стените. Знаеш как стават нещата. Всичко, което струва нещо, се печели само с бой! — И Сарлби оголи зъби и удари с юмрук въздуха пред себе си. На опакото на ръката му синееше стълбарска татуировка.

— Може би. — Брод усети гъделичкането на вълнение в гърдите си, приятния пристъп на радост, но той ги прокуди на мига. Придърпа колкото можа по-нагоре ръката си в ръкава на палтото. — Но съм се бил достатъчно вече.

Беше обещал на Лиди. И този път се бе зарекъл, че ще спази обещанието.

В името на обикновения човек

— Готово ли е всичко? — попита Сибалт. Въпреки тъмнината Вик долавяше напрежението му и това не допринесе към опитите да успокои своето.

Хвърли поглед към Муур — масивна фигура на капрата на фургона, стиснала юздите. Хвърли поглед към Талоу, изпънал гръб до него, увит в покритата с дъждовни капки, прекалено голяма за него мушама. Почти ги попита отново дали са сигурни, че искат това. Размисли, има време, когато съмненията са от полза. Време, когато да предъвкваш рисковете и последствията. Но това време отминава. Може дори да го пропуснеш, ако не внимаваш. После е прекалено късно, вече си решил какво да правиш, и просто го правиш. И не поглеждаш повече назад.

— Готово е — отвърна тя. — Да тръгваме.

Ръката на Гризе сграбчи нейната в тъмното.

— Ами тези там? — Тя кимна към двете окаяни на вид фигури на нощните пазачи, застанали от двете страни на портите на леярната, с изпити на светлината на фенерите им лица.

— Платено им е.

— Платила си на копелетата?

— По-лесно е да обърнеш някого на твоя страна със злато, отколкото със стомана, а и почти винаги е по-евтино. — И без да дава възможност на Гризе да възрази, тя вдигна яка, прегърби рамене и тръгна към отсрещната страна на улицата.

Огледа се в двете посоки. Нямаше никого около алеята, ръмежът също бе на тяхна страна. Кръвта забушува в главата ѝ, докато вървеше към портите. Страхът сграбчи гърлото ѝ, прииска ѝ се да хукне да бяга, да крещи. Повтаряше си наум, че е била и в по-напечени ситуации, и това беше самата истина. Успокои дишането си, забави крачка.

— Караме ви доставка — каза тя и се учуди колко спокойно прозвуча.

Един от пазачите вдигна фенера, за да я огледа по-добре, и Вик примижа срещу светлината в очите си. Онзи потропа на портите и някой отвътре изтегли дървената греда. Тук непрекъснато идваха доставки посред нощ. Нищо необичайно.

— Давай! — провикна се Вик и Муур подкара фургона, прекоси калната улица и влезе в тъмния двор от другата страна на портите. Купчините въглища и камарите дървени греди и дъски приличаха на тъмни, лъснали от дъжда привидения. Страничната стена на халето изникна отпред — висока като планина — с обагрени в цветовете на гневните огньове на пещите вътре прозорци.

Муур подвикна тихо на едрия товарен кон, дръпна спирачката и подаде юздите на Талоу. Сибалт скочи от задната част на фургона и избърса длани в кожената си престилка.

— Дотук добре — промърмори той, докато двамата с Вик вървяха към огромната врата на леярната.

— Дотук — отвърна тя. Големият катинар беше оставен отключен. Тя го изхлузи от халките, постави ръце до тези на Сибалт върху масивната дръжка на вратата. Неговите ръце и нейните, едни до други. Натиснаха едновременно и вратата се затъркаля на тракащите си колела.

Отвътре ги лъхна топлина. Фурните, машините и пещите още тлееха. Тук вътре никога не ставаше студено, никога не цареше непрогледна тъмнина. Очите на Вик постепенно се нагодиха към сумрака и различиха желязната конструкция на халето. Скелетът на постройката. Колоните, около които щяха да насипят прахта.

Сибалт избута докрай вратата, а тя тръгна обратно към фургона. Гризе вече беше разкопчала платнището и го замяташе отгоре. Видя буретата под него.

— Достатъчно — изсъска ѝ тя, — да свалим първия…

Изведнъж дворът на леярната бе облят в ярка светлина и те застинаха на място, заслепени от нея. Идваше от множество фенери навсякъде около тях, чиито вратички бяха отворени едновременно. Гризе, застанала отзад на фургона, с въже в ръце. Муур, пъхнал пръсти под дъното на едно от буретата, готов да го вдигне. Талоу, стиснал юздите, облещил очи. Сибалт в отвора на огромната врата на леярната.

Колко бързо се провали старателно подготвеният им план.

— Стой! — изрева някой. — В името на Негово Величество!

Едрият товарен кон се подплаши и повлече напред фургона въпреки дръпнатата спирачка. Гризе се преметна през страната на фургона и падна отстрани.

Муур пусна дъното на бурето и измъкна къса брадвичка.

Талоу изпищя.

Разнесе се щракане, последвано от свистене. Късите стрели на арбалетите се забиха с глухи тътени в страната на фургона. В тялото на Муур също.

И Вик хукна. Сграбчи Сибалт и го помъкна след себе си във вътрешността на леярната. Затичаха покрай машини, вагонетки и релси, все по-навътре в тъмното хале. Сибалт се блъсна в някакви щайги и от тях се изсипаха с трясък и дрънчене дълги и тесни стоманени парчета.

Почти падна до него, докато му помагаше да се изправи, после хукнаха отново. Дъхът им свистеше на пресекулки, шляпането на краката им по каменния под кънтеше във високия таван. Вик погледна през рамо и видя подскачащи светлини, забеляза движение, чуха се викове.

Нещо се блъсна в главата ѝ и тя ахна от изненада. Оказа се висяща от тавана верига. Миг по-късно Сибалт сграбчи ръката ѝ и я дръпна надолу. Двамата се озоваха клекнали в тъмното пространство между два огромни железни контейнера. Понечи да го попита защо, когато видя светлините отпред. Чу приближаващи стъпки. Идваха от двете страни.

— Чакаха ни — прошепна Сибалт. — Знаели са, че ще дойдем.

— Кой им е казал? — просъска Вик.

Лицето му придоби странно изражение в сумрака. Беше свикнала да го вижда вечно налегнат от тревоги. Сега по лицето му се четеше облекчение, сякаш камък бе паднал от раменете му. Тогава зърна кинжала в ръката му с проблясващо в оранжево от тлеещите пещи острие. Тя се дръпна инстинктивно назад:

— Не мислиш, че съм аз, нали?

— Не. Но няма значение кой е.

Някъде отвън Гризе крещеше „Елате ми, копелета! Хайде, какво чакате!“.

— Сама го каза. Спипат ли те, всеки започва да говори. Съжалявам, че те оставям в тая бъркотия.

— Какви ги говориш? — Гласът ѝ вече не звучеше спокойно.

Той ѝ се усмихна с онази своя унила усмивка.

— Ще ми се да те бях срещнал по-рано. Всичко щеше да е различно. Но идва време… за действие. — И той заби кинжала в шията си.

— Не — изсъска Вик. — Не, не, не! — Притисна длани върху шията му, но тя зееше като разпрана, кръвта му бликаше на черни талази. Нищо не можеше да направи. Ръцете ѝ бяха облени до лактите в кръв. Панталоните ѝ започнаха да попиват разрастващата се под коленете ѝ локва.

Сибалт беше вторачил в нея очи. Кръвта бликна от устата и носа му. Той мърдаше устни, опитваше се да ѝ каже нещо може би? Че съжалява, че ѝ прощава. Да не губи надежда? Че вини нея? Нямаше как да знае.

Виковете на Гризе преминаха в писъци, после заглъхнаха в неразбираемо мучене. Звукът на човек, на чиято глава нахлузваха чувал.

Очите на Сибалт се бяха изцъклили и Вик свали ръце от шията му. Седна на земята, облегна гръб върху още топлото от дневната работа желязо и провеси безсилно длани от коленете си.

Така я откриха практиците малко по-късно.

Животът на стрелата

Риккъ се спусна стремглаво по склона сред трещене на клони и шубраци. Дървета и небе подскачаха бясно пред очите ѝ. Плановете ѝ лежаха в калта, някъде отзад, до захвърления лък, стрели и наметало. Това е проблемът с плановете. Не оцеляват дълго, погнати от кучета през подгизналата от пороя гора.

Мокрият трънак сграбчи глезена ѝ и тя полетя напред. Викът ѝ секна в гърлото в момента, в който лицето ѝ се блъсна в дънера пред нея. Падна и започна да се премята безпомощно презглава в трънливите храсти. Писка, пъшка при всеки удар в земята, накрая простена тежко, когато се провлачи по корем и главата ѝ се вряза в купчина гнили листа.

Когато надигна глава, пред очите ѝ имаше чифт ботуши. Погледът ѝ се плъзна нагоре и спря на лицето на стоящия в тях мъж. Изражението му бе по-скоро недоумяващо, отколкото победоносно.

— Забележително изпълнение — отбеляза той.

Не беше висок, но бе масивен като дънера на вековно дърво. С голям корем, дебели ръце и дебел врат. Беше пъхнал палци в протрит колан, на който висеше мечът му. Сигурно не беше по-висок от Риккъ, но спокойно тежеше два пъти повече от нея. Едната му буза беше прорязана от голям, крив белег.

Тя изплю парченцата гнили листа от устата си и промълви:

— Мамка му.

Вместо обаче да я сграбчи за яката, той отстъпи назад и се поклони.

— Моля. — И той ѝ посочи гората с елегантен жест на протегнатата си ръка.

Нямаше време да се диви на подаръка, трябваше просто да го сграбчи с две ръце.

— Благодаря — изпъшка тя, докато се изправяше. Устата ѝ имаше вкус на кръв. Подгизналата ѝ риза висеше на парцали и тя просто я свали и захвърли на земята. Хукна отново задъхана, останала само по тънката камизола без ръкави.

Лаят на кучетата приближаваше. Зърваше размазани петна и танцуващи сенки да се стрелкат между дърветата при всяко рязко извръщане да погледне през рамо. Очакваше всеки момент зъбите да се впият в задника ѝ и да я смъкнат на земята.

Чу пращене на клони и шумолене на храсти, някой тичаше отпред.

— Риккъ? Ти ли си? — извика отнякъде Изърн.

— Аз съм… — избръщолеви тя. — Зад теб съм!

Между дърветата отпред проблеснаха светлини. Гората оредя. Риккъ усети остър прилив на облекчение, което, естествено, както винаги, моментално премина в ужас. Бяха видели отвисоко прореза в гората и предположиха, че е река. Само дето през пелената на дъжда нямаше как да видят, че въпросната тече на дъното на дълбока клисура.

Е, сега го знаеше. Видя скалния ръб отпред, обрасъл тук-там с пожълтяла трева и вкопчени в камъка недорасли дръвчета. Чу грохота на водата отдолу. Изърн скочи и полетя напред, извила гръб и вдигнала копие над глава. Тя прелетя пролуката от поне четири крачки, претърколи се през рамо в мъха и папратта от другата страна и скочи ловко на крака.

За момент Риккъ се почуди дали да не спре. Тогава се замисли за усещането да бъде изчукана от коня на Стаур Здрачния, и изведнъж горчивият край, размазана върху скалите на дъното на клисурата, ѝ се стори направо привлекателен. Всъщност прецени, че и да искаше, нямаше да успее да спре, както тичаше с всички сили по спускащата се надолу, подгизнала и хлъзгава от дъжда земя. Затова даде всичко от себе си. Гърдите ѝ се надигаха и спускаха учестено. Зъбите ѝ тракаха при всяка крачка. Реши, че ще се довери на късмета си, колкото и лош да беше в последно време.

Изскочи от гората и клисурата се разтвори като бездна отпред. Зърна за миг острите скали и разбиващата се в подножието им вода.

За късмет, кракът ѝ попадна на точното място, право върху ръба, и тя успя да се отблъсне подобаващо. Полетя във въздуха. В първия момент усещането бе почти прекрасно, летеше през проливния дъжд, хладният вятър изпълни отворената ѝ уста.

Всичко вървеше добре с изключение на това, че започна да пада прекалено рано. Може би ако беше яла нещо този ден, щеше да има повече сили в краката. Но не беше. Риккъ размаха отчаяно ръце, все едно можеше да се хване за нищото. Падаше бързо, не се искаше дългото око, за да види, че няма да успее.

Предстоеше суровото правосъдие на земята. Рано или късно всеки скочил се изправя пред него.

Мократа скала летеше към нея.

— Оо, мамка…

Земята я фрасна в корема и изкара въздуха ѝ. Тя задрапа отчаяно и се вкопчи в мокрите листа, корени, трева. Нямаше сили в ръцете, нямаше дъх в дробовете ѝ. Пръстта пръсна в очите ѝ и тя започна да се свлича надолу, като не спираше да драпа с нокти.

Ръката на Изърн изникна отнякъде и сграбчи китката ѝ. Зад нея се появи лицето на Изърн, изкривено от напрежение, белегът през устната ѝ беше побелял, а езикът ѝ бе здраво натикан в една от дупките в оределите ѝ, стиснати до болка зъби.

Вероятно сега трябваше да каже на Изърн да я пусне и да спасява себе си. Време бе за драматичен жест или нещо подобно. Самотна сълза по бузата ѝ, преди да полети към гибел. Но не така ставата нещата, когато Големият изравнител задиша във врата ти. Тя се вкопчи в жилестата ръка на планинката като удавник за мачтата на потъващ кораб. Задъхана, Риккъ започна да рита с крака, да се суче, да тегли ръката на Изърн, не я интересуваше, че може да завлече и двете им надолу.

— По-тежка си отколкото… хааа!

Нещо профуча и Изърн изпъшка и задърпа още по-силно. Един от мятащите се крака на Риккъ напипа ръб в скалата и тя го запъна здраво и успя да се отблъсне леко нагоре. Най-после можа да си поеме дъх. Натисна отново и в следващия миг Изърн полетя заднешком, повлече Риккъ върху себе си и двете се изтъркаляха в мокрия шубрак.

— Тръгвай! — кресна Изърн. Надигна се на крака с олюляване и веднага падна отново. Пропълзя напред, сграбчи хвърленото на земята копие, отскубвайки с него пълна шепа трева. От крака ѝ стърчеше стрела. Риккъ видя почервенелия стоманен връх да стърчи от задната страна на бедрото ѝ.

Погледна през рамо и видя лаещите, тичащи напред-назад на отсрещната страна на клисурата кучета. Малко над тях на склона имаше застанал на коляно мъж. Беше толкова близо, че успя да различи бръчките на навъсеното му чело и протрития ръб на кожения предпазен ръкав на ръката зад опънатия му лък.

Очите ѝ се облещиха, а едното започна да пари. Имаше чувството, че се превърна в горящ, потъващ в главата ѝ въглен.

Чу пляскането на тетивата.

Видя стрелата.

Но не с очите си. Видя я с дългото око.

И изведнъж точно както стаята ѝ някога се обливаше в светлина, когато отвореше кепенците на прозореца, тя научи всичко за тази стрела.

Знаеше къде е. Знаеше какво е. Какво е била и какво ще бъде.

Видя направата ѝ. Видя ковача, който, стиснал зъби, изковаваше върха ѝ от желязо. Видя занаятчията, стиснал устни, издул с език буза, да подкастря съсредоточено перата.

Видя края ѝ: дървото да изгнива на земята в храсталака, а стоманеният връх да се изронва на ръждив прах.

Видя я при останалите стрели, в окачения за рамката на леглото колчан, преди стрелецът да целуне на излизане жена си Риам и да ѝ каже, че се надява счупеният пръст на крака ѝ да се оправи бързо.

Видя лъскавия стоманен връх да пори въздуха и да разрязва едрите дъждовни капки на ситни пръски.

И знаеше — във всеки момент и без капка съмнение — къде точно е стрелата. Тя вдигна рязко ръка и когато стрелата се изравни с нея, както знаеше, че ще стане, беше просто въпрос на това да я бутне леко встрани. Изпъна пръст и я докосна едва, точно колкото трябва, за да не улучи Изърн, а да се отплесне настрани, да отскочи веднъж от дънера на едно дърво, да се преметне във въздуха и да падне на отреденото ѝ място в шубрака. Там, където я бе видяла да изгнива в земята.

— Мътните го взели — прошепна Риккъ, вторачена в ръката си.

На върха на един от пръстите ѝ имаше капчица кръв. Стоманеният връх на стрелата го бе одраскал. По цялото ѝ тяло премина тръпка. До този момент не го беше вярвала, дори и след като видя като на сън Уфрит да гори. Но повече не можеше да отрича.

Тя имаше дългото око.

И то все още пареше насред влажното ѝ от пот лице. Тя изгледа вторачено стрелеца. Мъжът беше сбърчил неразбиращо чело и зяпаше с широко отворена уста.

От гърлото на Риккъ се откъсна възторжен кикот, все още не можеше да повярва какво направи току-що. Тя вдигна юмрук:

— Поздрави на Риам! — изкрещя към отсрещната страна на клисурата. — Дано пръстът на крака ѝ се оправи бързо! — После изтича до Изърн, помогна ѝ да се изправи и двете заедно се шмугнаха между дърветата.

Последното, което видя обаче, извръщайки глава през рамо, бе въженият мост стотина крачки по-горе по течението на реката. Той подскачаше и се сучеше под тежестта на тичащите по него хора с лъщящи от дъжда остриета в ръце. Колко бяха, не можа да прецени. Достатъчно, това ѝ стигаше да знае, за да забрави напълно възторга от подвига си със стрелата.

Хайде, хайде — не спираше да съска под нос, докато залитаха през мокрия, оплетен храсталак. Изърн падна, изруга, Риккъ я вдигна отново на крака, но сега тя беше бавна. Всичко по нея бе натежало, подгизнало от дъжда, влачеше краката си по земята.

— Върви — кресна ѝ тя. — Аз ще те настигна.

— Не — отвърна Риккъ и я нарами отново.

Стори ѝ се, че чува битка някъде отзад. Викове. Скимтене на кучета. Стържене и дрънчене на метал. Ехото се блъскаше в дърветата, шумовете сякаш идваха отвсякъде и отникъде. Храстите я бичуваха с клоните си и тя размахваше ръка да се предпази. Стигнаха до кална полянка. Дъждът намаля до ситен ръмеж. Отпред имаше обрасла с мъх скала, лъснала от стичащата се по нея вода.

— Върви. — Изърн се обърна назад към гората, раненият ѝ крак поддаде и тя се свлече с ръмжене на земята. — Почвай да се катериш!

— Не — каза Риккъ. — Няма да те оставя.

— По-добре една от нас, отколкото нито една. Тръгвай.

— Не — повтори Риккъ. Чу пращене, някой приближаваше, някой едър и тежък.

— Зад мен тогава. — Изърн изтика Риккъ зад гърба си, но дори не можа да насочи копието, успяваше да стои на крака, защото се подпираше на него. Нямаше начин да се бие така. Или поне нямаше начин да победи.

— Достатъчно дълго се крих зад теб. — Странно, в този момент Риккъ не изпитваше никакъв страх. — Пък и не ме бива много в катеренето. — Тя разтвори насила пръстите на Изърн, изтръгна копието от ръката ѝ и я подпря на скалата. — Мой ред е да стоя отпред.

Окървавеният крак на Изърн поддаде и тя се свлече до скалата.

— Свършено е с нас.

Риккъ стисна здраво копието и го насочи към дърветата. Зачуди се дали да го държи, или хвърли, когато приближаващите се появят отпред. Прииска ѝ се дългото око да се отвори, за да не се налага да гадае.

Спомни си гласа на Стаур Здрачния отгоре на пътеката, докато се криеха в реката. Червата ѝ в кутия, с благоуханни билки, за да не се досети баща ѝ какво има в кутията, преди да я е отворил.

— Хайде! — изкрещя яростно тя и от устата ѝ пръсна слюнка. — Чакам ви, мамка му!

Мокрите листа прошумоляха и на полянката излезе мъж. Едър мъж с износено палто, покрит с драскотини щит и меч с буква на острието, точно под дръжката. Въпреки че мократа му, посивяла коса висеше през лицето му, Риккъ видя огромния, отвратителен на вид белег от изгорено, който тръгваше от челото, разполовяваше веждата му, после бузата по цялата ѝ дължина и свършваше в ъгълчето на устата му. В обезобразената му очна кухина нямаше око, а лъскаво топче метал. Слънцето проби облаците и то проблесна заплашително.

При вида на Риккъ и Изърн, опърпани и омазани с кръв, притиснати до скалата, той повдигна озадачено вежди. Всъщност повдигна здравата, дясната. Изгорената отляво просто помръдна едва.

— Отдавна ви търся вас двете. — Гласът му звучеше като стърженето на мелничарско колело.

За момент Риккъ остана като истукана. После пристъпи напред, изпусна една протяжна въздишка, метна копието на земята, хвърли се към него и го прегърна с две ръце.

— Явно не си даваш много зор, Коул Тръпката, къде бе, мамка му, се губи досега? — Изсъска през зъби Риккъ. — Момчетата на Здрачния ни преследват.

— Не ги мисли повече. — Риккъ видя, че острието на меча му беше опръскано със ситни червени капчици. Открай време беше човек, който казваше много с малко думи. — Можеш ли да вървиш?

— Ако я няма стрелата — изсъска Изърн, — мога да тичам около тебе, докато ти вървиш.

— Безсъмнено. — Тръпката изду наболи с посивяла брада бузи и издиша тежко, докато клякаше пред нея. — Но ето я стрелата. — Той побутна дървото с върха на един дебел показалец и Изърн изкриви от болка лице.

— Да не си и помислиш да ме носиш — изръмжа тя.

— Ако щеш вярвай, не ми е сред мечтите и надеждите. — Тръпката прокара острието на меча си през халката на колана. — Но когато те чака работа за вършене, по-добре се захващай и приключвай…

— … вместо да живееш в страх от нея — довърши вместо него Риккъ. Една от любимите поговорки на баща ѝ.

Тръпката вдигна Изърн за едната ръка и я преметна през рамото си с такава лекота, все едно не тежеше нищо. Предвид колко бяха яли през последните дни, сигурно наистина не тежеше нищо.

— Проклятие, какво унижение — изропта тя, когато Тръпката тръгна между дърветата.

— Ами аз — промърмори Риккъ. Сега, почти в безопасност, малкото ѝ останали сили я бяха напуснали. Лицето ѝ трепереше от тикове, коленете ѝ се бутаха едно в друго. Имаше чувството, че ще падне и няма повече да стане от земята.

— Винаги си била голямо мрънкало. — Тръпката поклати глава. — Хайде. Баща ти чака.

Да минава време

— Понякога не ти ли се струва, че пиеш прекалено много?

Детелината примляска доволно.

— Прекалено много само по себе си би означавало прекалено много. Аз обаче смятам, че колкото съм изпил, е точно колкото трябва.

Тя поклати глава:

— Както казва всеки пияница.

Детелината я погледна обидено.

— Или каквото казва умерено трезвият. — Умееше да изглежда засегнат, имаше богат опит. — Намирам това за обидно. Някога да си ме виждала да губя битка, защото съм пиян?

— Никога не съм те виждала да се биеш.

Детелината плесна длан върху тапата и запуши бутилката.

— По-ясен знак за умерено пиене от това здраве му кажи.

— Е, ако бях на твое място, поне щях да опитам да изглеждам трезвена. — Прекрасна повдигна вежди по посока на пътеката. — Големия вълк се задава насам.

И той се зададе и още как, самото олицетворение на драматична гледка. Успяваше едновременно да крачи като наперен петел и да връхлита разгневен. Беше сбърчил здраво чело, а свитата му беше от млади мъжкари, които бяха наложили на лицата си сериозни изражения. Мъжете от наборната войска се пръскаха като пилци от пътя им. С всичката влага във въздуха беше истинско чудо как от тях не се вдигаше пара.

— Ето ги и бойните хрътки — промърмори под нос Детелината и когато Големия вълк приближи, добави възторжено: — Ще пийнеш ли едно, главатар?

Стаур плесна гневно бутилката, изби я от ръката му и тя излетя някъде в храстите.

Детелината я изпроводи с натъжен поглед:

— Ще приема това за „не“.

— Измъкна се! — кресна, оголил зъби, бъдещият крал на Севера. Изглеждаше по-разгневен от всякога. — Малката шибана кучка се измъкна!

— Всички сме съкрушени от факта.

— Изникна точно където трябваше да си ти! — натърти едно от копеленцата на Стаур на име Гринуей. Ако легендите се градяха на подигравателни погледи, този го чакаше геройско място в песните. — Видя ли я?

— Видях ризата ѝ. — Детелината му подхвърли станалата на парцал риза. — Или поне предполагам, че е нейна. Не мисля, че ще ти е по мярка. Предполагам, че ще ти е тясна на гърдите…

Гринуей я запрати гневно на земята.

— Нея видя ли?

— Ако бях, щях да съм я хванал.

— За това се иска да си станал от шибания си задник — намеси се Магуир. Опитваше се да си придаде същия вид на вълк в клетка като Стаур, но не успяваше да го докара откъм свирепост.

— Ако не друго, щях да изчуруликам — отвърна Детелината, — това го мога и седнал.

Замисли се защо всъщност не изчурулика. Сигурно защото тя изглеждаше така отчаяна, такова окаяно създание, погнато от всичките тия копелета. Освен това, станеше ли дума за лов, той открай време беше тайно, естествено, на страната на лисицата. В крайна сметка, ако не можеш да победиш, без да изтезаваш някакво злощастно, малоумно момиче, значи може би просто не заслужаваш да победиш. Или пък си внушаваше всички тия глупости и я пусна просто защото беше хубава. Тъжната истина бе, че на красавците им се разминаваше почти всичко, което свършваше зле за грозника.

Детелината изгледа Гринуей, после Магуир и сви рамене:

— Изглежда, ловът на момичета просто не ме влече.

Стаур пристъпи и прикова в Детелината влажните си, налудничави очи.

— Влече те каквото аз кажа, че те влече.

Детелината отмина заплахата с поредно свиване на рамене.

— Искам да служа, велики принце, но мога ли да се превърна в пеперуда? Баща ти ме изпрати заради ума ми, не заради бързите ми крака. Ми така де, все едно да заповядаш на реката да задуха, а на вятъра да потече.

— Верен си, нали, Детелина? — попита спокойно Магуир, видимо доволен от великолепния капан, който бе заложил под думите.

— В разумни граници, смея да твърдя, че съм. Човек трябва да се огъва според вятъра.

— Чух, че си се обърнал срещу Глама Златния — каза Гринуей и постигна нови висоти в презрително ехидничене. — И срещу Керм Желязната глава.

— Бях верен и на двамата — отвърна Детелината, — но просто бях по-верен на себе си. Истината е, че хората обичат да плямпат за лоялност до момента, в който тя не ги вкара в капан и не осъзнаят, че са се озовали от губещата страна. Затова смятам, че „верен в разумни граници“ е повече, отколкото можеш да искаш, и повече, отколкото да очакваш от честен човек. Само глупак би карал хората да избират между лоялност и здравия разум. Всъщност тя как успя да се измъкне?

— Коул Тръпката чакаше от другата страна на реката — изсъска Стаур и стисна юмруци. — Уби четирима от хората ми.

— Тръпката. — Магуир на свой ред стисна юмруци. — Как ми се щеше да бях налетял аз на дъртото копеле.

Детелината и Прекрасна избухнаха едновременно в бурен смях, той — приведен напред с ръце на коленете, тя — извила назад гръб с ръце на хълбоците. Детелината осъзнаваше каква гледка представляват отстрани, но просто не можа да се сдържи.

— Добра е, добра е — каза той с въздишка, — бива я шегата.

— Какво толкова смешно казах?

Прекрасна посочи вяло с пръст арсенала от остриета по тялото на Магуир.

— Приятелю, ако беше налетял на Коул Тръпката, сега тия секири и ножове щяха да са в задника ти. Трябва да внимаваш на кого налиташ на бой. Рано или късно ще се натресеш на повече, отколкото си търсил.

— Няма прекалено голям бой за мен — изръмжа той.

— Сериозно? — изгледа го Прекрасна. — А какво ще кажеш за сам срещу деветнайсет от тях?

Магуир отвори уста, но запецна и не можа да продължи. Момчето беше самото олицетворение на детинската представа за воин — як, навъсен, накичил половин ковачница остриета по себе си. Детелината въздъхна:

— Вземи се успокой, приятелю.

— Или какво, старче?

— Или ще се натъжиш. Не е ли и бездруго светът достатъчно мрачно място за живеене? Всичко живо крачи наперено насам-натам като Кървавия Девет, все едно ще изколят целия свят, ако им падне.

Стаур свъси вежди:

— Кървавия Девет е бил най-великият боец в Севера.

— Знам — отвърна Детелината. — Бях там, когато победи Фенрис Страховития в кръга за двубои.

Настъпи тишина.

— Видял си това? — Като никога в протяжния глас на Стаур се прокрадна нотка на уважение.

Прекрасна се засмя отново и тупна с юмрук по рамото на Детелината:

— Държа щит в кръга.

— Държал си щит? В двубоя на Кървавия Девет с Фенрис Страховития?

— От името на дядо ти, Бетод — отвърна Детелината. — Бях на осемнайсет, с празна като кратуна глава, но се мислех за голяма работа.

— Всички казват, че е било невероятен двубой — каза Стаур, зареял поглед в нищото.

— Беше кървав двубой. За беда, тръгнах си от кръга с погрешните уроци. Дотам, че лично съм приемал едно-две предизвикателства за двубой… — Детелината осъзна, че неволно почесва замислено белега на бузата си, и дръпна ръка. — Ако искаш съвета ми, стой настрана от кръга.

— В кръга за двубои се коват големите имена! — Стаур Здрачния тупна юмрук в гърдите си. — Там победих Странник-на-портата!

— Достоен за песните двубой, както чух. — Всъщност Детелината беше чул, че Странник-на-портата бил остарял, станал бавен, с две думи, надживял репутацията си. Трагедията, спохождаща всеки велик боец, който не умре в разцвета на силите си. — Но всеки път, когато влизаш в кръга, поставяш живота си на кантар върху острието на меча. Рано или късно нещата се накланят в грешната посока.

Младите воини на Стаур дадоха израз на презрението си, все едно по-глупаво нещо от проявата на здрав разум не бяха чували.

— Било ли го е страх от кръга Дау Черния? — нахили се подигравателно Гринуей.

— Или Уирън-от-Блай, или Шама Безсърдечни, или Руд Три Дървета?

Прекрасна извъртя с досада очи. Безсъмнено бе на път да им каже, че въпросните четирима герои до един бяха споходени от кървава смърт, повечето именно в кръга, но Стаур я изпревари.

— Кървавия Девет се е бил в единайсет двубоя и е спечелил всичките — каза той.

— Извади късмет, вярно — каза Детелината. — До един момент. Победи Страховития и отмъкна огърлицата на дядо ти. Но какво спечели от това? Изгуби всичко, не остави нищо построено след себе си. Имай търпение и времето ще ти поднесе огърлицата и без бой. На кого му е притрябвало да върви по стъпките на това копеле?

Стаур разтвори широко ръце, ококори очи и се усмихна лъчезарно:

— Единствената огърлица, която искам аз, е тази, направена от кръв! — Поредната безсмислица. Как изковаваш огърлица от кръв? Ужасна метафора. Но Гринуей, Магуир и останалите гъзоблизци започнаха да ръмжат одобрително и да тресат заплашително юмруци във въздуха. — Аз не искам да съм като Кървавия Девет. Аз искам да съм Кървавия Девет! — Стаур разтегли устни в доста прилична имитация на побърканата усмивка на Кървавия Девет. — Никой не е по-прославен от него. Никой не е по-страховит от него.

— Иска да е Кървавия Девет — отбеляза сухо Прекрасна в момента, в който прецени, че Стаур се е отдалечил достатъчно, за да не я чуе.

— Жените да плюят само при споменаване на името ти. Да сееш кръв и смърт в продължение на години и да пожънеш само омраза. Да извървиш целия си път в кървав кръг. — Детелината клатеше неразбиращо глава. — Защо хората искат каквото искат, не мога да я разгадая тази загадка.

— Защо позволяваш глупаци като Магуир да ти говорят по този начин? — попита Прекрасна.

Детелината извърна поглед към нея:

— Какво те бърка теб как ми говори?

— Даваш на младите празноглавци грешната идея, че знаят какво приказват.

— Човек не може да поправи заблудите на всеки идиот. По-голям успех ще имаш в това да спреш прилива. — Детелината се загледа замислено към храстите, където беше отлетяла бутилката, и се опита да си спомни дали в нея беше останало достатъчно, че да си заслужава търсенето. Реши, че най-вероятно не си заслужаваше, отиде до най-близкото дърво и седна облегнат на него. — Думите не причиняват рани. Също така съм се наситил на вражди. В днешно време се опитвам да тичам в другата посока.

— Много мъдро. Но както каза по-рано, не си много по тичането.

— Вярно. Ако някой е твърдо решил, че иска вражда с теб, научил съм, че от такава ситуация има само два изхода. — Детелината намести удобно гръб на ствола на дървото. — Първият е да отминеш обидата с махване на ръка и да се понесеш лек като перце по ветреца. Оставяш всичко зад гърба си и не му обръщаш внимание.

— А вторият?

— Убиваш копелето. — Детелината се усмихна на пробилите облаците слънчеви лъчи, които погалиха с топла длан лицето му. — Но аз не съм човек, който ще развали такъв прекрасен следобед с убийства, нали така?

— Ще е жалко, признавам. — Прекрасна изгледа въпросително Детелината, който изпъна крака и бавно ги кръстоса един връз друг. — Какво правиш?

— Каквото трябва да правим всички в момента. — Той притвори блажено очи. — Чакам да мине време.

— Каква разлика между това да чакаш да мине време, и да си пилееш времето?

Детелината не си направи труда да отваря очи.

— Резултатите, жено. Резултатите.

Колкото по-голям

Глоуард свали ризата си, хвърли я на Барнива, събра юмруци пред себе си и изръмжа страховито, а мускулите на огромните му гърди изпъкнаха заплашително. От зрителите покрай дървената ограда се разнесе одобрително мърморене. Подхвърлиха се залози. Все по-малко в полза на Лео, естествено.

— Кълна се, станал е по-голям — прошепна Юранд, ококорил очи.

— Аз също — изръмжа Лео колкото по-уверено успя.

— И още как. Краката ти са станали почти колкото ръцете му.

— Мога да го бия.

— С лекота. Но с меч. За какво ти е притрябвало да се биеш с него с голи ръце?

Лео започна да разкопчава ризата си.

— Докато живеех в Уфрит, Кучето ми разказа един куп истории за Кървавия Девет. За двубоите, спечелил в кръга. Обичах тези истории. Танцувах из градината зад тронната зала с пръчка в ръка и си представях, че съм Деветопръстия, а коловете на въжетата за пране са Руд Три Дървета, Дау Черния или Фенрис Страховития. — Още го побиваха тръпки при споменаването на тези имена. Бяха се превърнали в магически заклинания.

Юранд гледаше към Глоуард, който направи няколко страховити замаха във въздуха пред себе си.

— Коловете на въжетата за пране няма да ти избият зъбите.

Лео хвърли ризата си и тя се просна върху главата на Юранд.

— Първенецът в двубоите не знае с какво оръжие ще му се наложи да се бие следващия път. Ето затова оставям на вас, копелета, да избирате оръжията. — Утрото беше хладно и той започна да подскача на пръсти, за да се сгрее. — Затова победих Барнива с тежък меч, а Антоп — с копие. Затова победих Джин Бързея с боздуган, а теб с дългото и късото острие за фехтовка. Затова се съревновавам с Ритър по стрелба с лък. Исках да кажа преди. — Горкият, мъртъв негодник. — Но досега не съм побеждавал Глоуард с голи ръце.

— Естествено — каза Юранд и познатата тревожна бръчка се появи на челото му. — Човекът е като хамбар.

— Колкото по-голям…

— Толкова по-здраво удря?

— От загубите научаваш повече от победите — промърмори Лео и започна да пляска ръце и рамене, за да затопли мускулите си.

— От тях също боли повече. — Юранд понижи глас. — Обещай поне, че ще се биеш мръсно.

— Честно или никак — изръмжа Лео. Така поне си спомняше, че е отговорил някога крал Касамир в една от историите в книгите. — Абе ти на чия страна си?

— Твоята. — Юранд изглеждаше леко засегнат от въпроса. — Винаги. Всички тук сме на твоята страна. И ето затова няма да ми е приятно да гледам, когато той те докопа и те задуши до припадък.

Лео присви очи насреща му:

— От секунданта си искам просто да има вяра в мен.

Глоуард стисна юмруци, вдигна ръце и мускулите и сухожилията по тях заиграха. Лео не можеше да отрече, че представляваше впечатляваща гледка. Тялото му беше като изваяно от скулптор. Дори зъбите му изглеждаха мускулести.

— Ще те изстискам като лимон — изръмжа той.

— Младият лимон! — извика Барнива за всеобща радост на събралите се да гледат по протежението на оградата.

Юранд се доближи до Лео:

— Ако умреш, мога ли да взема коня ти?

— Вяра — изръмжа Лео и се втурна напред. Нападай, винаги нападай особено ако шансовете не са на твоя страна, това знаеше той.

Свари Глоуард неподготвен, промъкна се под първия му широк замах и стовари най-здравия юмрук в ребрата на бабаита, на който беше способен. Естествено, Глоуард не беше само мускули, имаше и месо по тялото си, но очакването на Лео, че под него може би се криеше някаква мекота, бе развенчано скоропостижно. Имаше чувството, че удари ствола на дърво.

— Мамка му — просъска той и разтърси тръпнещи от болка пръста.

— Ще те накарам да изядеш тая могила — изръмжа Глоуард и зяпачите приветстваха думите му със смях и одобрителни викове.

Мъртвите му бяха свидетели, сега трябваше да гледа единствено юмруците на Глоуард, но незнайно защо Лео все по-често хвърляше погледи към оградата. И по-точно към двете най-странни на вид жени, които беше виждал. Възрастната имаше изпито, безизразно лице, изкривена от белег уста, а единият ѝ крачол беше срязан и изпод него се подаваше превръзка.

Младата имаше широко, прекалено изразително лице, дебела златна халка на широкия нос и лунички. Червеникавокафявата ѝ коса беше толкова чорлава, че тези зад нея трябва да наклонят глави и гледат отстрани.

— Мъжкарска му работа — каза тя, опря един окалян ботуш на оградата и езикът му висна над развързаните връзки. — Искат ли пари за зрелището?

— Доколкото разбирам — отвърна замислено възрастната, — дрехите си ги свалят безплатно.

Младата разпери ръце и се нахили до уши:

— Колко щедро!

Глоуард същевременно не беше щедро настроен. Продължаваше да настъпва, огромният му юмрук се стрелкаше свирепо напред. Лео избегна първия удар, втория също, но третия го лизна по скулата и той се запрепъва заднешком. Подхлъзна се на мократа трева — за късмет предвид това, че другият юмрук на Глоуард профуча във въздуха точно там, където само допреди миг беше главата му. Лео се промуши под ръцете му и го перна мимоходом по ребрата.

Глоуард го изгледа присмехулно:

— Бием ли се, или танцуваме?

Над масивното му рамо Лео зърна отново момичето. Беше кръстосало поглед във върха на един провиснал пред лицето му кичур коса. То изтика напред долната си устна, духна го и той се преметна на главата му, но почти моментално се спусна отново, повличайки със себе си други два кичура коса. Имаше нещо много познато в момичето, като име на върха на езика ти.

— Бием се! — озъби се Лео и се нахвърли върху Глоуард, нанасяйки няколко бързи удара.

— Само така! — чу вика на Юранд. — Дай му да разбере!

Но въпреки усилията мощните удари на Лео се отплеснаха от раменете и темето на Глоуард, без да нанесат никакви поражения. Изневиделица един огромен юмрук се стовари тежко под брадичката на Лео и той се запрепъва заднешком. Нечия ръка го сграбчи за колана и той усети как го вдига във въздуха. Тъмната земя и светлото небе се завъртяха във вихрушка, после земята го фрасна здраво в ребрата, зъбите му изтракаха и той се претърколи няколко пъти, преди да спре по лице.

Простена, докато се надигаше, и тогава видя, че ботушът на Глоуард се спуска към лицето му. Лео се претърколи настрани и гигантският ботуш се вряза в земята и изкопа един едър чим. Успя да се изправи, но загуби равновесие и се подпря на оградата.

— Русият е хубавец — чу да казва възрастната.

— Имам очи. — Младата го гледаше, подпряла брадичка в дланта си. Дъвчеше нещо и главата ѝ се повдигаше и спускаше равномерно. Беше истина, имаше очи. Големи, бледосиви и пронизителни очи.

— Като ловна хрътка е, свиреп и пъргав — добави възрастната жена.

Лео не се почувства от най-пъргавите, когато юмрукът на Глоуард полетя отново към него. Той парира удара, но силата му беше ужасяваща. Следващият удар попадна в ребрата му, изкара му дъха и го залепи за оградата. Усети мощен удар в брадичката си и устата му се изпълни със солен вкус.

— Измъкни се оттам! — чу Юранд да надвиква шума на зяпачите и запъхтяното дишане на Лео.

Той избегна следващия замах, който, ако бе попаднал в целта, сигурно щеше да го преметне през оградата, и блъсна с всички сили Глоуард в гърдите. Здравенякът почти не помръдна, но тласъкът отмести Лео достатъчно далеч от него и оградата, за да успее да се измъкне, залитайки настрани. Лицето му тръпнеше от болка, дробовете му горяха, коленете му бяха омекнали.

В този момент Глоуард можеше да го свали на земята просто с пръст, но вместо това той се наслаждаваше на момента. Вдигаше победоносно юмруци нагоре и крачеше наперено като петел.

— Удари го! — продължаваше да надвиква шума Юранд. — Удари го, мамка му, удари го!

Но Лео осъзна, че нямаше да победи Глоуард с юмруци. Оставаше да опита с глава. Замисли се какво би направила майка му в подобна ситуация. По-малко прояви на смелост и повече разсъждение, ето какво. Сега трябваше да извади на показ най-слабите части, които да напредват колкото по-зле могат, през долината. И въпреки че главата му се избистри, Лео продължи да я тръска, все едно едва гледа, притискаше ръка към ребрата си, сякаш не му стигаше дъх. Силата се беше върнала в краката му, но той продължи да залита като пиян.

— Бой? — изломоти той, оголвайки окървавени зъби. — Или танци?

Знаеше, че с такива актьорски умения не го чакаха награди, но за късмет Глоуард бе надарен повече с мускули, отколкото с въображение. Той нападна стремглаво, без капка предпазливост, замахвайки за удара, за който всички щяха да говорят с години. Точно каквото беше очаквал Лео. И той се шмугна под ръката му, претърколи се през рамо в тревата, сграбчи масивния прасец на Глоуард, скочи обратно на крака зад него и вдигна рязко крака му.

Глоуард изхриптя от изненада, подскочи, размахвайки ръце, в опит да запази равновесие, но другият му крак се подхлъзна и той се сгромоляса по очи на земята.

— Да видим сега кой ще изяде могилата — изграка Лео. Глоуард драпаше безпомощно с ръце, пляскаше длани в земята, зъбеше се яростно, но Лео бе притиснал крака му в мощна хватка към гърдите си и го извиваше с всички сили. — И как е на вкус?

Лео продължи да извива, докато Глоуард не започна да тупка с длан по земята.

— Стига! Добре, предавам се! Стига!

Лео пусна крака му, отстъпи с несигурна крачка назад и усети Юранд да хваща китката му и да вдига победоносно ръката му нагоре.

— Победа за всички средни на ръст и с нормално телосложение хора в целия свят! — извика той и наметна Лео с ризата му.

— Аа, не бързайте да се обличате — подвикна възрастната жена, а младата вирна брадичка и се засмя с цяло гърло.

— Лео! — извика някой, вероятно един от малцината оптимисти, заложили на него. Опита да се усмихне и да не обръща внимание на болката. Този зъб клатеше ли се преди? — Младия лъв!

Момичето на оградата свъси вежди и го зяпна втренчено.

— Ти си Лео дан Брок?

— Самият той — каза Юранд и плесна гордо рамото на Лео.

— Ха! — Тя скочи от оградата и дотича с огромна усмивка на уста. — Това е малкият Лео!

Юранд повдигна озадачено вежди:

— Малкият Лео?

Тя огледа Лео от глава до пети.

— Е, пораснал е. — За негова най-голяма изненада тя го прегърна, постави ръка на тила му и притисна лицето му към рамото си. И тогава той забеляза между огърлицата ѝ от талисмани, кости и руни провесеното на кожена връвчица надъвкано дървено трупче, цялото осеяно със следи от зъби.

— Риккъ? — той се дръпна назад и започна да я оглежда старателно, търсейки прилика с малкото, болнаво момиче, на което с останалите момчета се подиграваха в тронната зала на баща ѝ в Уфрит. — Чух, че си изчезнала!

Тя вирна победоносно юмруци нагоре:

— Появих се! — Свали ръце и се почеса по тила. — Да си призная, в един момент се бях поизгубила, но Изърн-и-Файл знае всички пътища и пътеки. Тя ме направляваше обратно по пътя за вкъщи.

— Като велик морски капитан пробито корито, ако щеш вярвай. — Белегът на устата на възрастната жена се усука и тя изглеждаше така, все едно е намусена за нещо. А може би просто си беше намусена. — Същински герой съм, но стига толкова за мен.

— Копелетата на Калдер Черния бяха навсякъде. И тези на сина му, шибания, здрачен Стаур също. — Риккъ оголи зъби и избухна така яростно, че Лео се дръпна инстинктивно назад. — Това копеле лично ще го върна обратно при пръстта, помни ми думата! — Тя се изплю, от устата ѝ се проточи малко плюнка, но тя я изтри с опакото на ръката. — Копелета.

— Но… не си пострадала, нали?

Риккъ тикна юмрук под носа му и започна да повдига един по един пръсти:

— Умориха ме от глад, ядох шамари, пикаха отгоре ми, стреляха по мене, гониха ме с кучета, заплашваха ме, че ще ме изчука свиня, спах под един обесен, почти паднах в една клисура, убих едно момче, насрах се в гащите, та какво да ти кажа — тя повдигна рамене и наклони глава на една страна и раменете ѝ почти опряха в ушите ѝ, — да кажем просто, че се надявам следващата седмица да не е толкова вълнуваща.

— Това звучи… сериозно. — Лео нямаше представа за какво говори тя, но му харесваше да я слуша как говори. — Радвам се да те видя отново. — Беше напълно сериозен. Някога като деца бяха доста близки. Доколкото близък може да е човек с някого толкова особен като нея.

— Помниш ли как се запознахме? — попита го тя.

Лео направи измъчена гримаса:

— Все още ми е трудно да го забравя.

— Подиграва ми се заради гърчовете, за чорлавата ми коса и за това, че съм толкова шантава.

— Просто се перчех пред момчетата.

— Някои неща не се променят. — Тя кимна към седналия на склона на могилата Глоуард, който разтриваше изкълчения си глезен.

— Ако ще ти олекне, не се гордея с това.

— Олекна ми още тогава, когато те проснах на земята и седнах отгоре ти.

Лео извърна глава и се почеса по тила.

— От загубите научаваш повече, отколкото от победите, както казват. От друга страна, тогава беше една глава по-висока от мен. — И той се изправи и я погледна отвисоко точно както тя някога него. — Съмнявам се, че сега би опитала същото.

— О, не съм сигурна. — Тя посегна и изтри кръвта от ъгълчето на устните му с палец. Едното ѝ око потрепна. Или може би му намигна. — Не съм го отхвърлила като възможност.

— По-добре, отколкото да те изчука прасе, ако питаш мен — подхвърли под нос Изърн-и-Файл, изпъшка, докато сваляше от оградата превързания си крак, и закуца нанякъде. — А сега трябва да откарам пробитото корито при баща ѝ, преди пак да се е отклонила от верния курс. Дала съм му дума!

— Толкова съм търсена в последно време. — Риккъ отстъпи заднешком, поклони се дълбоко, докосвайки с опакото на ръката си тревата, после постави длани на дървената ограда, повдигна се и седна отгоре. — Доскоро, малък Лео. — Тя преметна крака, скочи от другата страна и тръгна с наперена походка.

— Мм, мм, мм. — Както винаги, когато имаше намесена жена, Антоп изникваше сякаш от земята. Той смукна шумно въздуха през нацупени устни, без да откъсва очи от отдалечаващата се Риккъ. — Коя е красавицата с халката на носа?

— Три ммъта? — отбеляза Юранд. — Това си е на практика предложение за женитба.

— Това — каза Лео — е Риккъ.

— Изчезналата дъщеря на Кучето?

— Бяхме близки с нея като деца, докато живеех в Уфрит. Тя е… пораснала.

— На правилните места — добави Антоп. — Но очите ѝ, ах, тези очи.

— Не се ли говореше, че виждала в бъдещето? — попита Юранд.

Барнива се наведе и едва сдържайки смеха си, прошепна в ухото на Лео:

— Подозирам, че в него вижда оная ти работа.

— Оо, хайде пак с тия… — Юранд се обърна да си върви, клатейки неразбиращо глава. Беше чудесен приятел, беше ужасно умен, но понякога беше такъв сухар.

— Внимавай. — Лео преметна ръка около врата на Барнива и го свали надолу, докато стискаше главата му под мишница. — Не ме карай да ти показвам как се яде могила.

— Е, ако вие двамата ще се борите… — Антоп облиза показалец и палец и засука къдрав кичур коса на челото му. — Ще е срамота такава обещаваща нива да остане неразорана.

И точно в този момент Лео бе напълно убеден, че се интересува от нея. Антоп знаеше всичко за жените. Ако той беше впечатлен, явно тя си заслужаваше.

— Дръж си ралото настрана. — Той придърпа главата на Антоп със свободната си ръка и я стисна под другата си мишница. После изпроводи отдалечаващата се Риккъ със същата гладна усмивка като приятелите си. — И да не си посмял да стъпиш на нивата ми.

Въпроси

Помисли, че Талоу е в стаята, отляво на нейната. Беше разпознала гласа му в неразбираемото дърдорене, долитащо през стената. Може и да не различаваше думите, но страхът в гласа му бе непогрешим. Гризе беше отдясно. Първоначално Вик я чу да крещи предизвикателно. После просто да крещи. Но не бяха започнали още с въпросите. Засега просто я „размекваха“. Вик се зачуди колко „мека“ бе тя в момента.

Странно колко бързо човек губеше представата за време без небе над главата. Стаята беше малка и прекалено ярко осветена, с една маса, два стола и три петна от кръв на вратата. Часове ли бяха минали, откакто я хванаха, или дни? Явно се беше унасяла на няколко пъти, защото помнеше, че се събуждаше, подскачайки, и с пот на челото при всеки шум в коридора отвън — обикновено някой просеше за милост. Но засега вратата оставаше затворена. Бяха я съблекли чисто гола и оковали за стола. Пикаеше ѝ се ужасно, с всяка минута все повече.

Тъкмо обмисляше дали просто да не се напикае на стола, когато вратата най-после се отвори.

В стаята влезе мъж. Или по-скоро в стаята бе докаран мъж. Той седеше на странен стол с две големи колела отстрани, бутан от огромен практик. Имаше сребристосива коса, а кожата му — почти толкова бяла, колкото и снежнобялото му палто — бе изопната върху кокалестото му телосложение. Лицето му бе изкривено, а лявото му, непрекъснато играещо око бе видимо по-свито от дясното. На кутрето си носеше пръстен с виолетов скъпоценен камък, но и без него нямаше как да го сбъркаш с друг.

Дъртата клечка. Сакатият. Кралският касапин. Оста, около която се въртеше колелото на Висшия съвет. Негово Високопреосвещенство архилектор Глокта.

— Харесва ми столът ти — каза Вик, когато въпросният спря от другата страна на масата.

Архилекторът повдигна многозначително вежда:

— На мен не. Но с всяка следваща година ходенето става все по-болезнено, пък и дъщеря ми не спира да натяква, че в страданието нямало нищо благородно. И накрая накара приятеля си, господаря Кърнсбик, да го направи за мен.

— Великият механик, самият Кърнсбик?

— Казват, че бил същински гений. — Глокта вдигна поглед към огромния практик, бутащ стола. Дръжките се губеха в масивните му юмруци. — И сега благодарение на него един безполезен човек разкарва насам-натам полезния човек като безполезна вещ на колела. Прогрес, а? Свали ѝ оковите, ако обичаш.

— Ваше Високопреосвещенство? — Гласът на практика бе заглушен от маската на лицето му.

— Хайде, хайде, не сме животни.

Практикът извади от джоба си малък дървен клин, наведе се и с неочаквана за човек с размерите му деликатност подпъхна внимателно клина под едно от колелата на стола. После обиколи с тежка походка масата и свали оковите на Вик. Желязото се впи болезнено в китките ѝ, но тя устоя на изкушението да ги разтрие в момента, в който ръцете ѝ бяха свободни. Убеди се, че и лицето ѝ няма да покаже болката, не, нямаше да издаде и стон. Дори когато постави ръце на масата и видя засъхналата под ноктите ѝ кръв на Сибалт. Покажеш ли болка, просто си просиш да те наранят отново. Беше го научила в лагерите. По трудния начин.

Архилекторът я наблюдаваше изпитателно, със загадъчна усмивка на уста, все едно четеше мислите ѝ.

— И дрехите ѝ също — каза той.

Практикът неохотно постави на масата старателно сгънати риза и панталони, после, като взискателен камериер, оправи едно неправилно подгънато ъгълче.

— Сега може да ни оставиш, Доул.

— Ваше Високопреосвещенство? — Този път гласът на практика бе изтънял от недоумение.

— Имам по-важна работа от това да повтарям заповедите си.

Практикът хвърли последен поглед на Вик, отстъпи заднешком, наведе глава под горния праг на вратата и я затвори след себе си. Резето щракна и остави Вик насаме в малката, прекалено ярко осветена стая с най-страховития мъж в Съюза.

— И така. — Той я дари с пълна откъм липсващи зъби широка усмивка. — Предполагам, сега е моментът за поздравления, инквизитор Тюфел. Великолепно изпълнена задача. Не се и съмнявах, че ще оправдаеш доверието ми.

— Благодаря, ваше Високопреосвещенство.

— Да се обърна ли, докато се обличаш? — Той примижа, свеждайки поглед към колелата на стола. — Боя се, че ще отнеме време. Не съм вече така чевръст както на младини. Между другото, спечелих Турнира без нито една загуба…

Столът на Вик изскърца в пода, докато тя се изправяше, като прикриваше старателно болката в скованите си крака.

— Не се притеснявайте. — Тя взе ризата и започна да я облича.

Затворникът се съблича, за да почувства ранимост. Да осъзнае, че няма къде да скрие тайните си. Но това работи само ако го допуснеш. Вик се обличаше така, все едно беше сама в стаята. Когато си израснал в лагерите, където делиш всичко с останалите — постеля, топлината им, въшките и общата баня под формата на мощна струя леденостудена вода, когато тръгнеха болестите — усамотението е лукс, от който бързо се отучваш.

— Моля да ме извиниш, че се забавих толкова — каза Негово Високопреосвещенство, също като нея напълно безразличен към голотата ѝ. — Управлението е в пълен хаос след новината за войната в Севера. Успяхме ли да приберем всички?

— Всички с изключение на Сибалт. Той… — Споменът за това как той заби кинжала в шията си, я връхлетя, но Вик се постара да не ѝ проличи. — Предпочете сам да сложи край на живота си, вместо да бъде заловен.

— Жалко. Знам, че с него бяхте… близки.

Нищо не оставаше скрито за архилектора, знаеше го. Но сега, когато той го каза на глас, това, че някой друг знаеше за него, сякаш го направи истина. И чувството, което изпита в този момент Вик, я свари напълно неподготвена. Наложи се да спре да закопчава ризата, да сведе очи към пода и да стисне здраво зъби. Да замълчи, за да не я предаде гласът ѝ. Не отне дълго, просто миг. После тя продължи да закопчава ризата, а лицето ѝ бе отново безизразно като маска.

— Това проблем ли е, Ваше Високопреосвещенство?

— Не и за мен. Всички се стремим към един по-прост и съвършен свят, но хората са несъвършени, непредсказуеми, непоследователни животни. Създания с копнежи, нужди, чувства. Дори хората като нас с теб.

— Нямаше чувства — каза Вик, докато нахлузваше панталоните.

Стори ѝ се, че той прозря лъжата.

— Ако не е имало, значи си демонстрирала завидна решимост и отдаденост на работата. Ако е имало, още по-добре, в този случай си демонстрирала истинска преданост към мен.

— Знам, че съм ви длъжница. Няма да забравя това.

— Винаги съм се опитвал да не виня хората за мислите им. Държа ги отговорни само за действията им. И ти изпълни всичко, което очаквах от теб.

Вик седна отново на стола:

— Сибалт беше водачът на групата. Съмнявам се, че останалите знаят нещо съществено.

— Скоро ще разберем.

Тя го погледна в очите. В хлътналите, трескави очи.

— Не са лоши хора. Просто искат малко повече.

— Хм, не каза ли, че не е имало чувства? — От лявото око на архилектора потече сълза и той извади снежнобяла кърпичка и я попи. — Израснала си в лагерите, инквизитор Тюфел.

— Знаете това, Ваше Високопреосвещенство.

— Видяла си неподправената същина на човечеството.

— В най-неподправения ѝ вид, Ваше Високопреосвещенство.

— Кажи ми тогава. Тези добри хора. Ако днес получат малко повече, какво ще поискат утре?

Вик се замисли, но не откри различен отговор.

— Още повече.

— Защото това е човешката природа. А това малко повече за тях трябва да бъде взето от някого другиго и този някой друг няма да остане много доволен. Точно както не можеш да премахнеш напълно тъмнината, така не можеш да премахнеш напълно нещастието. И сега идва важното, работата на управлението — костеливият му показалец смушка въздуха пред лицето на Вик — е да струпа нещастието върху онези, които е най-малко вероятно да го накарат да съжалява за това.

— А ако сбъркаш в преценката си за това кой е най-малко вероятно да те накара да съжаляваш?

— Погрешните преценки са също така неизбежна част от живота, както и нещастието. Добре е да си начело и да взимаш решения от името на всички. И без значение за кое решение става въпрос, рискът това да е грешното решение, винаги съществува. Но въпреки всичко трябва да се вземат решения. Страхът от порастването е неоснователна причина да останеш дете.

— Разбира се, Ваше Високопреосвещенство. — Понякога просто няма какво повече да направиш. Ето защо просто отминаваш и продължаваш напред. И това бе урок от лагерите.

— Откъде са взели гуркулския огън?

— Говориха за приятели във Валбек.

— Други Трошачи?

— По-добре организирана група най-вероятно. Споменаха Тъкача.

Глокта не реагира по никакъв начин на името. От друга страна, Вик знаеше, че той е по-умел и от нея в погребването на чувства и емоции. Ако въобще му бяха останали такива. Колкото и тежко да бе в лагерите, те бяха нищо работа в сравнение с мястото, където той бе учил житейски уроци.

— Валбек е голям град — каза той. — И с всеки следващ ден се разраства повече. Нови фабрики. Нови гета. Но все отнякъде трябва да почнем. Ще попитаме приятелите ти за техните приятели във Валбек и ще видим дали не можем да научим нещо за този така наречен… Тъкач.

Е, какво пък, от още един опит глава не боли. Вик се надвеси над масата и сплете пръсти:

— С ваше позволение, мисля, че това момче, Талоу, може да бъде вербувано.

— Ще успееш ли да гарантираш лоялността му?

— Има сестра. Ако се окаже, че тя е задържана…

Архилекторът я дари отново с беззъба усмивка.

— Така да бъде. Върви в съседната стая и го избави от оковите. Радвам се, че поне някой ще получи добри новини тази вечер. Няма да те задържам повече, предполагам, нямаш търпение да потеглиш за Валбек. Върви и разнищи конспирацията, изкорени държавната измяна и предателство.

— Нямам търпение да започна, Ваше Високопреосвещенство.

— И да се грижиш за себе си, не се претоварвай с работа. Практик Доул? — Вратата се отвори и огромният практик изпълни рамката. — Би ли бил така добър да ме избуташ навън? — Доул измъкна дървения клин изпод колелото и столът заскърца към вратата, но точно на прага Глокта вдигна пръст и го спря. После се извърна през рамо. — Постъпи правилно.

— Знам, Ваше Високопреосвещенство — отвърна Вик и го погледна в дълбоко хлътналите очи. — Нямам съмнения за това.

Като ще лъжеш, постарай се да звучиш убедително.

И най-вече когато залъгваш себе си.

Талоу я изгледа с огромните си очи. Ръцете му бяха оковани за масата. Кльощавите му рамене стърчаха и почти допираха ушите му. Наистина приличаше на брат ѝ. По него нямаше следи от бой, засега. „Пак е нещо“, каза си наум Вик.

— Избягала си от тях? — прошепна той.

Тя се усмихна унило и седна на стола от другата страна на масата, този, отреден за задаващия въпросите.

— Никой не може да избяга от тях.

— Ами тогава…

— Аз съм тях.

Той замълча и я изгледа продължително и Вик се зачуди дали няма да закрещи в лицето ѝ. Да започне да се мята, да рита, да полудее от ярост. Но той се оказа или достатъчно умен да не го направи, или достатъчно изплашен и просто заби поглед в масата и каза просто „Аа“.

— Знаеш ли с кого разговарях току-що в съседната стая?

Талоу поклати бавно глава.

— С Негово Високопреосвещенство архилектора.

Очите му се ококориха още повече:

— Той е тук?

— С цялата си саката плът и кръв. Имаш късмет, момче. Не си го виждал как работи. Аз съм. — И тя подсвирна тихичко. — Дъртата клечка. Е, никакъв шанс с обикновените надбягвания, но стане ли дума за съревнование кой пръв ще накара затворника си да пропее, няма по-бърз от него. Не се налага да гадая, приятелката ти Гризе вече говори и изпява всичко и всеки.

— Тя е силна — каза Талоу.

— Не, не е. Но и да беше, това няма значение. Веднъж седнал гол на стола, насаме с него, никой не е достатъчно силен.

Момчето замига на парцали и по бузите му потекоха сълзи.

— Но тя е…

— Забрави за нея. Тя на практика вече е виснала на въжето. Муур е мъртъв, а Сибалт… — В гърлото ѝ заседна буца.

— Сибалт?

— И той е мъртъв.

— Говориш така, сякаш се гордееш с това.

— Не се гордея. Но и не ме е срам. Те направиха избора си, беше там, чу ме, като ги питах. Точно както попитах и теб.

Талоу замълча и прокара замислено език по устните си. Не беше глупак момчето, личеше си.

— Значи с Гризе е свършено, но… но не и с мен?

— Бързо загряваш. Пред теб все още има отворена врата. Пред теб… и сестра ти. — Той примига озадачено. Горкото, нещастно копеленце, сигурно беше най-лошият картоиграч в целия Съюз. Всяко споходило го чувство свършваше изписано на изпитото му лице. — Казах на Негово Високопреосвещенство, че за теб може би има надежда. Че ти вероятно все още можеш да си полезен и да служиш на своя крал.

— Да служа как?

— Както ти кажа аз.

Той сведе поглед към масата:

— Като предам братята си.

— Вероятно.

— Имам ли избор?

— Само един и си късметлия, че ти се предоставя.

Той вдигна глава и Вик с изненада видя твърдост в погледа му.

— Защо тогава си правиш въобще труда да питаш?

— За да съм сигурна, че разбираш, че си ми длъжник. — Тя стана, извади ключа и отключи оковите му. После му подхвърли дрехите. — Обличай се. После опитай да се наспиш. На сутринта потегляме за Валбек. Трябва да разберем как тия дръвници са се сдобили с три бурета гуркулски огън.

Талоу не беше помръднал от мястото си. Продължаваше да седи на стола с отпуснати в отключените окови кльощави китки.

— Поне нещо от това беше ли истина?

— Поне нещо от кое?

— От това, което ни каза?

Вик присви насреща му очи:

— Добрият лъжец казва колкото може повече истина.

— Значи… наистина си израснала в лагерите?

— Дванайсет години. Като момиче, после като жена. Майка ми и сестрите ми умряха там. — Тя преглътна тежко. — Брат ми също.

Той я погледна неразбиращо:

— Изгубила си толкова много, колкото всеки друг.

— Вероятно повече от всеки друг.

— Защо тогава…?

— Защото, ако има едно, което да съм научила там… — Вик се надвеси над него, оголи зъби и той се дръпна уплашено назад — това е, че в този живот е от значение единствено дали стоиш на страната на победителите.

Държавната машина

— Лорд маршал Бринт — каза Орсо. — Благодаря ви, че ме приехте незабавно. Знам колко сте зает.

— Разбира се, Ваше Височество. — Маршалът беше изгубил едната си ръка, а с нея очевидно и въображението си. Всичко по него, от върха на излъсканите му ботуши до върховете на обилно напомадените мустаци, беше изпънато, колосано, стегнато по устав. — Баща ви е мой стар приятел.

— Да не споменаваме, че е върховен крал на Съюза.

Усмивката на маршала потрепна едва забележимо.

— Да, не на последно място. С какво мога да съм ви от полза?

— Бих искал да обсъдя с вас реакцията ни на нападението върху Съюза от страна на Скейл Желязната ръка и северняците под командването му.

— Ха — изсумтя горчиво маршалът, — де да имаше такава! Тези алчни разбойници във Висшия съвет отказват да отпуснат средствата. Представяте ли си?

— Не, не мога. Но успях да убедя баща си да ми повери командването на частите, с които да поемем натам.

— Нима?

— Да, но…

— Отлична новина! — Маршалът скочи на крака и се отправи с бодра крачка към картите си, подминавайки един комплект броня, излъскан до блясък, който сигурно беше обличал за последно на младини или по-вероятно никога предвид това, че имаше частите и за двете ръце. — Ще им дадем да се разберат на северняците, имайте ми доверие!

Първоначално Орсо се страхуваше, че един професионален военен може би нямаше да остане доволен от идеята за принц начело на армия в Севера, но лорд маршал Бринт изглеждаше откровено очарован от нея.

— Осъзнавам, че нямам необходимия военен опит, маршале, освен ако игра с войничета не се брои за такъв. — Или чукане на облечени в униформа курви, в този ред на мисли.

— Оо, Ваше Височество, затова ще наемем офицери. — Бринт изглеждаше напълно погълнат от картите, беше изпънал палец и показалец и мереше разстояния по тях. — Препоръчвам полковник Форест като заместник-командир. Започнал е службата си като редови войник много преди мен. Бил се е във всяка война оттогава. Не се сещам за друг с по-трезва преценка и повече боен опит.

Орсо се усмихна:

— Ще приветствам съветите му, а също и вашите.

— Лейди Финри засега удържа врага. Невероятна жена, огромен кураж, с нея сме стари приятели. Тя ще продължи да прави това, а ние междувременно ще акостираме тук! — Бринт плесна с такава сила картата, че Орсо се притесни да не нарани единствената си останала ръка. — Почти до Уфрит. Обхождаме по фланга и смачкваме копелетата!

— Отлично! Обхождане по фланг. Копелета. Великолепно. — Зарече се да провери какво точно означава това обхождане по фланг, но иначе всичко засега се нареждаше чудесно. През прозореца се чуваха виковете на строевия сержант в двора и внасяха неподправено военен привкус на срещата. Орсо почти се разкая, че не беше облякъл униформата си, но после прецени, че сигурно му беше отесняла вече на корема. Ще е добра идея да поръча изработването на нова за началото на кампанията. — Сега остава само да набавя войската.

Бринт се огледа учудено:

— Моля?

— Баща ми обеща един батальон от кралската гвардия, също личния си телохранител, Бремър дан Горст, който, както чувам, сам по себе си се равнявал на цяла рота. — Орсо се засмя, но маршалът не откликна на шегата. — И сега остава да намеря… нещо от сорта на пет хиляди души?

Мълчанието се проточи.

— Значи нямате войска? — изсъска Бринт и от устните му пръсна слюнка.

— Ами… затова съм тук при вас, маршале. Така де, вие сте лорд маршал на съюзната армия, нали така? — Орсо направи измъчена физиономия. — Нали?

Бринт пое дълбоко дъх и възвърна самообладание.

— Да, Ваше Височество, освен това моля за извинение. Изключително трудно е да бъда безпристрастен, когато става дума за северняците. — Той свъси вежди, загледа се в пръстена на кутрето си и започна да го побутва замислено с палец. Приличаше на женски пръстен, с голям жълтеникав камък. — Изгубих съпруга и двама добри приятели благодарение на тези диваци. Да не говоря за проклетата си ръка.

— Няма нужда да се извинявате, маршале, разбирам ви напълно.

— Надявам се също да разбирате, че не намирам молбата ви за неоснователна. Напротив, подкрепям я с две ръце. — Бринт изсумтя и погледна празния ръкав на униформата си. — Искам да кажа, щях, ако разполагах с атрибутите за целта. Истинска срамота е, че не мога да ви дам хора. Умирам от срам, че все още не сме се притекли на помощ на лейди губернатор Брок. След войната в Стирия три полка бяха разформировани, а каквото е останало от армията, не достига за никъде. Бунтовете в Старикланд не стихват. — Той махна с ръка към друга карта. — А сега имаме и недоволство сред селячеството в цяла Мидърланд. Да им се не види на тези проклети Трошачи, не спират да подстрекават народа, убеждават ги, че не са доволни от отреденото им място в този живот. Честно казано, тревожа се как ще се справим без батальона, който ви е обещал баща ви. Не виждам никаква възможност за набиране на допълнително войска без отпуснати от лорд канцлера допълнителни средства.

— Ммм. — Орсо се облегна и скръсти ръце. Изглежда, наред с всичко останало на този свят, и това тук се оказваше по-трудно, отколкото си го беше представял. — Значи всичко е просто въпрос на пари, така ли?

— Ваше Височество. — Бринт изпусна най-тежката въздишка, която Орсо бе чувал. — Всичко е въпрос на пари, винаги.

— Лорд канцлер Городетс, благодаря ви, че ме приехте незабавно. Знам, че сте много зает.

— Така е, Ваше Височество.

Настъпи неловко мълчание, докато канцлерът наблюдаваше равнодушно Орсо над позлатената рамка на очилата си. С надиплената върху яката му от животинска кожа с дълъг косъм двойна гуша, човекът приличаше на огромна жаба с неудържим апетит към тежката храна. На Орсо му се прииска, не за пръв път днес, да бе по-пиян, отколкото беше. Но нали беше тръгнал да се бори с непобедимата държавна машина, знаеше, че ще се нуждае от трезва глава.

— Ще карам по същество тогава — каза той. — Решен съм — както, предполагам, и всеки друг мъж в Съюза с глава на раменете — да се притека на помощ на нашите намиращи се в много тежко положение братя и сестри в Англанд.

Гримасата, която се изписа на лицето на Городетс, говореше за почти физическа болка от чутото.

— Война?

— Ами, да… по принуда, разбира се…

— Тези също не са евтини, Ваше Височество.

— Не са евтини? — промърмори Орсо.

— През последните двайсет години баща ви — окуражаван от Нейно Величество кралица Терез — води три войни в Стирия с цел възкачването ви на полагащия ви се по право престол на графството със седалище Талинс.

— Ще ми се да се беше допитал до мнението ми преди това. — Орсо се изсмя и се усмихна на канцлера по възможно най-пленителния начин. — Не съм особено възторжен от идеята за възкачване на престола на тази държава, камо ли на втори.

— Значи имате късмет, Ваше Височество, защото изгубихме и трите войни.

— О, хайде сега, не можем ли да кажем, че втората свърши наравно?

— Можем, но се съмнявам, че някой, който се би в нея, ще се съгласи. От друга страна, финансовата страна, победата винаги е за предпочитане. За да платим за тези войни, аз трябваше да наложа тежки данъци на селячеството, търговците, провинциите, не на последно място и с огромна неохота — на благородниците. Те от своя страна се наложи да затегнат мерките във владенията си, изселвайки хората от домовете им. Прекараха също така закони в Камарата на лордовете за придобиване и заграждане на общинска земя. Народът се стича от провинцията към големите градове и това хвърля данъчната система в пълен хаос. Короната трябваше да прибегне до огромни заеми. Искам да кажа, още по-огромни. Само дългът ни към „Валинт и Балк“ възлиза на… — Городетс прекара известно време в търсене на дума, способна да опише правдоподобно мащабите на задлъжнялост, после се отказа. — Немислима сума. Между нас казано, само лихвата по изплащането им представлява основна част от кралския бюджет.

— Толкова много?

— Повече. Положението е изключително сериозно, рисковете дебнат зад всеки ъгъл. В момента набавянето на допълнителни средства е, меко казано… немислимо.

Орсо го изслуша и колкото повече слушаше, толкова повече се ужасяваше от чутото.

— Лорд канцлер Городетс, но аз просто искам пари за пет хиляди войници…

— Само толкова, Ваше Височество? — Той изгледа отново Орсо над рамките на очилата като недоволен от ученика си учител — неприятно познато усещане за Орсо, предвид всичките му учители през годините. Наред с тях и всеки друг с власт, с когото си беше имал работа, в този ред на мисли. — Наясно ли сте за каква огромна сума става въпрос?

Сега Орсо трябваше да положи усилия да удържи нервите си:

— Но вие със сигурност разбирате, че трябва да се направи нещо по отношение на северняците!

— Боя се, че какво разбирам аз, няма никакво значение, Ваше Височество. Аз съм малко повече от счетоводител. Всъщност нищо повече от счетоводител. — Той махна пренебрежително към вътрешността на кабинета си — впечатляваща комбинация от мрамор, позлата и гипсови орнаменти по стените, с високи почти до тавана статуи на предшествениците му, които гледаха надменно отгоре. — Аз просто водя сметките. Следя похарченото да не превишава постъпленията от данъци и също като всеки друг канцлер преди мен се провалям в тази задача. Може и вървите на кралската кесия да са поверени в моите ръце, но не аз ги развързвам… не определям сам политиката на харчене.

— Казахте сам?

Канцлерът се засмя горчиво, изтри стъклата на очилата в кожената си яка и ги вдигна към светлината, за да огледа резултата.

— Аз всъщност почти нямам глас в определянето на политиката.

— А кой има?

— Обикновено архилектор Глокта има ръководна роля в определянето на приоритетите на Висшия съвет.

Орсо се свлече отчаяно на стола. Спомни си защо беше изоставил идеята да участва в управлението на кралството, и бе посветил цялата си енергия на виното и жените.

— Значи това е просто въпрос на приоритети? — попита той.

— Ваше Височество — лорд канцлерът намести отново очилата на носа си, — всичко е въпрос на приоритети.

— Ваше Високопреосвещенство, благодаря ви, че ме приехте незабавно. Знам колко сте зает.

— За вас, Ваше Височество, вратата ми е винаги отворена.

— Сигурно става ужасно течение! — Архилекторът се усмихна престорено, демонстрирайки отвратителната гледка на оредели зъби, и Орсо за пореден път се замисли как бе възможно такова противно същество да е имало нещо общо със създаването на такова съвършенство, каквото представляваше дъщеря му. — Бих искал да обсъдя с вас тежката ситуация в Севера…

— Аз не бих я нарекъл така.

— Нима?

— Скейл Желязната ръка, брат му Калдер Черния и неговият син Стаур Здрачния нахлуха в протектората и запалиха столицата на наш дългогодишен съюзник. Това не е просто нещастно стечение на обстоятелствата. Това е открита и преднамерена военна провокация.

— Което е още по-лошо.

— Много по-лошо.

— Значи трябва да накажем провокаторите! — каза Орсо и плесна юмрук в дланта си.

— Трябва. — Нещо в това как архилекторът го каза, наведе Орсо на мисълта, че той самият не вярваше, че ще стане.

Замисли се за момент как точно да се изрази, и стигна до извода, че директно е най-добрия вариант.

— Искам да поведа армия срещу тях.

— Аплодирам патриотизма ви, Ваше Височество. — В интерес на истината, Глокта прозвуча напълно искрено, нито следа от сарказъм. — Но това звучи като военен въпрос. Може би ще е по-добра идея да го отнесете до лорд маршал Бринт…

— Направих го. Той ме насочи към лорд канцлер Городетс, който пък от своя страна към вас. Може да се каже, че пътечката на властта ме доведе до вашата врата — Орсо се усмихна широко, — и както разбирам, тя е винаги отворена за мен.

Лявото око на архилектора потрепери и Орсо съжали на мига. Тези прояви на остроумие никога не свършваха добре. Знаеше, че ще постигне повече с властимащите, ако смятат, че си имат работа с идиот. Което най-вероятно си беше самата истина.

— Имам позволението на баща си да потегля натам — продължи той. — Лорд маршал Бринт може да осигури офицерите. Това, което на ми достига, е войската. Или по-точно казано, средствата за наемането и оборудването ѝ. За пет хиляди от непрокопсаниците става дума.

Негово Високопреосвещенство се облегна на стола си и измери Орсо с изпитателен поглед на хлътналите си, трескави очи. Неприятен поглед във всяко едно отношение и Орсо благодари на съдбата, че бе подложен на него на приземния етаж в Палатата на въпросите, а не в някоя от килиите под него.

— Познавате ли дъщеря ми, Ваше Височество?

В сурово обзаведения, мрачен кабинет на архилектора полъхна ветрец от прозореца и като пакостлив дух разлисти хартията по маси и писалища. Орсо се замисли колко ли от тези листове бяха изписани със самопризнанията на виновни предатели. Или невинни такива. Но въпреки острия пристъп на вина, ужас и не на последно място съвсем оправдан страх, които предизвика въпросът, Орсо остана доволен от това колко непринудено бе държанието му. Може и да не блестеше с талант във всички области, в които очакваше майка му, но в престореното невежество бе ненадминат. Сигурно заради огромния запас от непресторено невежество, от който да черпи при нужда.

— Дъщеря ви… Сарин ли се казваше?

— Савин.

— Савин, разбира се. Вярвам, че сме се срещали… някъде. — И още как, да не забравяме, че неотдавна езикът му се срещна с путката ѝ, а нейният с кура му. И двете срещи бяха минали при небивал успех. Орсо се покашля сконфузено, осъзнавайки наличието на доста неуместна за среща с най-страховитият мъж в Съюза издутина в панталоните си. — Очарователно момиче… доколкото си спомням.

— Знаете ли с какво се занимава тя?

— С какво се занимава? — Орсо се замисли дали пък Негово Високопреосвещенство не беше научил за малката им уговорка, независимо от драконовите мерки, за които Савин настояваше. Все пак работата му беше да научава неща и както се говореше, той бе много, много добър в работата си. Но тя не свършваше само с научаването на неща. Орсо се съмняваше, че наследникът на престола може да свърши по корем във водата на някой канал — подпухнал и разложен до неузнаваемост — но… архилекторът бе последният човек, когото да си навлечеш за неприятел. И най-лошият също. — Младите дами в днешно време се увличат по бродерията, както чувам?

— Тя е инвеститор.

Орсо изигра умело ролята на идиот, махвайки вяло с ръка:

— Нещо като… търговец?

— Търговец на изобретения. Машини. Производства. По-добър начин за направата на неща. Купува идеи и ги привежда в действие.

Всъщност Орсо беше достатъчно смаян от чудото, което представляваше работата на Савин, повече дори и от ако разбереше, че е магус и практикува Върховното изкуство. Но реши, че един грубиянски смях би подхождал чудесно на ролята:

— Ау, колко… модерно!

— Определено модерно. Навремето беше немислимо човек, естествено, имам предвид мъж, за жена и дума не може да става, да натрупа състояние, правейки това, което прави тя. Савин може и да е една от първите, но по стъпките ѝ тръгват много други. Навлизаме в нова ера, Ваше Височество.

— Нима?

— Наскоро дъщеря ми участва във финансирането на строеж за нова фабрика край Келн. — Негово Високопреосвещенство постави един костелив показалец върху нещо, приличащо на обикновено мастилено петно върху гравираната по повърхността на масата карта на Съюза. — В тази фабрика има машина, управлявана от един-единствен човек и задвижвана от реката с помощта на колело. На ден тази машина разчепква повече вълна от деветима работници.

— Предполагам, това е добре за търговията с вълна? — осмели се да попита Орсо, видимо впечатлен.

— Определено. Добре е и за дъщеря ми и съдружниците ѝ, собствениците на фабриката. Не е добре обаче за осмина мъже, които доскоро са чепкали вълна, а сега трябва да търсят друг начин да изхранват семействата си.

— Не, предполагам, че не е.

— Нещо повече, същият умен мъж, който е изобретил машината — гуркулски бежанец на име Масруд — току-що е изобретил друга, която преде разчепканата вълна и прави от нея прежда. Тази нова машина ще остави без работа шест жени. Те също няма да са доволни.

— Архилекторе, колкото и впечатлен да съм от уменията на дъщеря ви… — И той определено беше — дотам, че да се наложи да кръстоса крака, за да избегне предстоящото унижение — не разбирам каква е връзката между тях и неприятностите ни в Севера…

— Промяната, Ваше Височество. Настъпва нечувана по бързина и размери промяна. Редът, устоявал с векове, е напът да се пречупи. Традициите, колкото и да се опитваме да ги поддържаме, рухват като пометени от прилива пясъчни диги. Хората се страхуват да не изгубят каквото имат, и завиждат за онова, което нямат. Живеем във времена на хаос. И страх. — Архилекторът сви едва-едва рамене, явно дори такова пестеливо движение му причиняваше божа. — Време на огромни възможности, ако човек е умен като дъщеря ми, но и време, изпълнено със смътни опасности. Съвсем наскоро инквизицията разкри заговор на група недоволни работници, които планираха да запалят същата тази фабрика, за която ви разказах преди малко, и да вдигнат останалите работници на бунт срещу управлението на баща ви.

— Аа.

— Собствениците на фабрики получават ежедневни заплахи за живота си. Всяка нощ работници с намазани със сажди лица вършат зулуми и рушат машини. Вчера сутринта например погребението на агитатор в Хокстед премина в открит бунт.

— Аа.

— В килиите под краката ни в момента се намират членове на нелегална група, наречена Трошачите. Бяха заловени вчера при опит да взривят леярна на не повече от две мили оттук. Опитваме се да ги убедим да съдействат за разкриване на конспирация на национално равнище.

Орсо прикова поглед в пода:

— Това звучи… зле. — Не стана ясно дали имаше предвид заговора, или съдбата на заговорниците. Вероятно имаше предвид и двете.

— Измяна и предателство се ширят навред. Хората обичат да повтарят, че нещата никога не са били толкова зле…

— Да, да — усмихна се разбиращо Орсо.

— … защото те наистина никога не са били толкова зле.

— Аа — усмивката на Орсо повехна.

— Иска ми се да можехме да постъпим, както смятаме за редно. Наистина. — Архилекторът извърна поглед към огромен, мрачен портрет на стената. От него гледаше страховито някакъв бюрократ от далечното минало. Золър може би. — Но сега не можем да си позволим задгранични приключения, колкото и добронамерени да са те, колкото и желани от всички ни и колкото и очевидно необходими да са. — Той сплете костеливи пръсти и се вгледа в Орсо. Очите му бяха така хлътнали, имаше чувството, че го гледа човешки череп. — Казано накратко, Съюзът виси на косъм и сега трябва да се погрижим първо за неговата сигурност. А след това за продължението на кралската династия. И бъдещето на престолонаследника.

— Е, аз съм последният, който ще ви се бърка в работата, не искам да ви възпрепятствам в осигуряването на бъдещето му. — Орсо повдигна безпомощно рамене. Нямаше представа накъде да поеме оттук насетне. — Значи всичко е просто въпрос на политика?

Архилектор Глокта го дари с нова, беззъба усмивка:

— Ваше Височество, винаги е било въпрос на политика.

Орсо пренареди картите, но ръката се оказа все така лоша, както когато я погледна за пръв път.

— Излизам — изръмжа той и хвърли с отвращение картите на масата. — Ама че противен ден имах. Да се чуди човек как въобще успяват хората да свършат каквото има за вършене.

— Или да се досети защо не се върши нищо — отвърна Тъни и прибра залога.

— При всички положения губя надежди за времето, когато ще бъда крал.

— Не че някога си имал кой знае какви надежди.

— Не. Започвам да осъзнавам защо баща ми е… какъвто е.

— Безнадежден случай? — подсмихна се Жълтен. — Честно, от него по-безнадеж…

Орсо сграбчи Жълтен за яката, дръпна го рязко към себе си и задникът му се отлепи от стола.

— Аз мога да му се подигравам — кресна той в лицето на Жълтен. — Ти, мамка му, не.

— Няма смисъл да тормозиш нещастния идиот. — Тъни успяваше едновременно да пафка от лулата с дървесна гъба, да гледа Орсо през притворени мигли и да раздава безупречно следващата ръка. — Той е просто глупак.

Жълтен сви рамене, очевидно напълно съгласен с оценката на характера си, и Орсо изсъска гневно и го стовари обратно на стола, после взе новата ръка и ѝ хвърли поглед. Оказа се толкова лоша, както и предишната. Замисли се дали добрите играчи не бяха онези, които успяваха да спечелят с лоши карти.

— Забрави ги тия старци в управлението. — Тъни посочи към него с мундщука на лулата. — Нямат никакво въображение. Липсва им дързост. Трябва да го погледнеш от друга страна. Представи си го като залог например. — И той подхвърли две сребърни монети в средата на масата. — Трябва ти някой с пари. С амбиции. И търпение. Някой, който ще оцени залога ти и ще види ползата от някоя и друга услуга след време.

— Няма да съм аз — каза унило Жълтен и хвърли карти на масата.

— Богат, амбициозен и търпелив — повтори замислено Орсо, загледан в двете сребърни монети на масата. — Залог… или инвестиция? Подай ми молива. — Орсо надраска набързо нещо на една от картите в ръката си, сгъна я и я подаде на Хилди. — Ще бъдеш ли така добра да я отнесеш на обичайното място, Хилди? — Той повдигна многозначително вежда. — Покана за среща в кабинета на Суорбрек. Чакат те десет къса, ако си бърза.

— Двайсет къса и ще е доставена вчера. — Хилди скочи от пейката, застана пред него и вирна предизвикателно брадичка, заприлича на разбойник, насочил арбалет към жертвата си.

— Така да бъде, двайсет, мошеничка такава. Колко ти дължа до момента?

— Седемнайсет марки и осем къса.

— Сериозно?

— Никога не бъркам в сметките — заяви тържествено тя.

— Вярно е, никога не бърка в сметките — отбеляза Тъни и премести лулата от единия ъгъл на устата си до другия, използвайки само език и зъби.

— Никога не бърка в сметките — повтори Орсо, докато отброяваше монетите, после ѝ ги подаде, а тя ги сложи във войнишкото кепе, нахлупи го здраво върху гъстите, руси къдрици на главата си и се шмугна през вратата ловко като котка.

— Как ще играем без една карта? — възмути се Жълтен.

— Досега успяваш без хубав външен вид, ум и пари. — Орсо пренареди картите в ръката си. — Една карта няма да ти е никакъв проблем.

Болежки

— Мътните го взели, откъде се сдоби с тая синина?

Савин докосна устна с върха на пръстите си. Беше напудрила старателно мястото, но майка ѝ, иначе в пълно неведение за толкова много неща, явно имаше свръхчовешки умения в забелязването на наранявания.

— Не се тревожи, нищо особено. Дуелирах се. С Бремър дан Горст.

— Дуелирала си се? С Бремър-проклет-да-е-Горст? Такова умно момиче си, но понякога вършиш пълни глупости.

Савин примижа от болката в ребрата, докато се наместваше на стола си.

— Признавам, не беше от най-умните ми идеи.

— Баща ти знае ли за това?

— Лично председателства събитието. Всъщност, смея да твърдя, че остана истински очарован от видяното.

— Естествено, че е, проклетникът. Единственото, което обича повече от собственото си страдание, е чуждото такова. Ум не ми го побира за какво ти е притрябвало да си играеш с мечове.

— Прилично упражнение е. Дава ми сили. Държи ме… съсредоточена.

— Ако питаш мен, имаш нужда от по-малко съсредоточеност и повече забавления. — Майка ѝ пресуши чашата си с обиграно мятане на главата назад. — Трябва да се омъжиш.

— За да ми нарежда някакъв идиот какво да правя? Не, благодаря.

— Ми тогава не се омъжвай за идиот. Омъжи се за богаташ, който харесва мъже. Така поне ще имате общи интереси. — Тя се загледа замислено в тавана. — Или поне се омъжи за красив идиот, така после ще имаш нещо приятно за гледане, докато си блъскаш главата и се самосъжаляваш.

— Това беше твоят план, така ли? — Савин отпи от чашата си.

— В интерес на истината, да. Но като дойде моят ред, бяха останали само сакати гении с мания за величие.

Савин прихна така, че виното потече от устата и носа ѝ едновременно, и тя трябваше да плесне длан на устата си, да скочи от стола и се наведе напред, за да не изцапа роклята си. Започна да тръска изплютото в ръката си на килима по доста непривичен за една млада дама начин.

Майка ѝ се засмя, после въздъхна:

— Но да ти призная… — тя погледна огромния камък на пръстена си и се усмихна с онази своя кокетно изкривена на една страна усмивка — не съжалявам нито за миг.

На вратата се почука силно и Зури влезе в стаята с тефтер под мишницата, надвеси се и зашепна в ухото на Савин:

— Няколко решения за вземане, милейди. След това вечерята със стиснатата за пари, но щедра откъм клюки Тилде дан Ръкстед и съпруга ѝ. Възможност да обсъдите потенциална инвестиция от тяхна страна в канала на господаря Корт.

Савин въздъхна отегчено. Още една от историите на маршала за мъжество, кураж и дързост в пограничните райони, и щеше да се хвърли в канала, вместо да го удължава. Но работата иска жертви.

Майка ѝ си наливаше поредната чаша:

— Какво има, миличка?

— Време е да се преобличам за вечеря.

— Вече? — Тя се нацупи престорено. — Колко неприятно. Надявах се да си поговорим довечера.

— Току-що го направихме.

— Не и както някога, Савин! Имам още сто и една остроумни шеги като тази.

Савин последва Зури към коридора.

— Запази ги за следващия път, майко. Дългът зове.

— Задължения. — Майка ѝ изтри потеклата по гърлото на гарафата капка вино и облиза пръст. — В последно време правиш всичко по задължение.

— По-стегнато — изсъска Савин през зъби и стисна до посиняване ръба на тоалетната масичка. Чу Фрийд да пуфти от напрежение, докато опъваше връзките на корсета ѝ.

Вечерята беше неофициална, затова за тоалета ѝ се грижеха само три от момичетата. Фрийд отговаряше за гардероба. Лисбит се грижеше за лицето — грим, пудра и парфюм. Метело — стириянка с лице като изсечено със секира и някогашна гардеробиерка на дукесата на Афоя — не знаеше три думи на кръст от общия език на Съюза, но се изразяваше изящно посредством избора и оформянето на перуките ѝ. Зури междувременно имаше грижата за тефтера и бижутата, а също да държи останалите под око, за да не оплескат нещо.

— Господарят Тардиче пише, че няма как да направи леярната конкурентоспособна без поне пет хиляди марки за нови машини — каза тя и срещна погледа на Савин в огледалото.

Савин се намръщи.

— Не ми хареса особено какъв тон ми държа при последното си посещение. Сигурно си мисли, че като е такъв дългуч, може да ме назидава отвисоко? — Савин повдигна брадичка и извърна леко лице, за да може Лисбит да се надвеси през рамото ѝ и да се заеме с клепачите ѝ. Тя беше нанесла няколко тона сенки по опакото на ръката си и я използваше като художник палитра, а кутрето ѝ служеше за четка. — Кажи му, че продавам дяла си. Ако започне да се подмазва, може и да размисля. — Тя затаи дъх при поредното дръпване на връзките на корсета, което почти я повдигна от стола. — Някои мъже изглеждат по-добре на колене. По-стегнато, Фрийд.

— Всички изглеждат по-добре на колене. Една от причините да обичам да посещавам храма. — Зури остави тефтера и се притече на помощ на Фрийд. Намота вървите на корсета около дланите си и опря коляно в гърба на Савин. — Издишай.

Савин усети как дъхът напусна дробовете ѝ със стон. Зури може и да беше тънка като върбова клонка, но майко мила, беше яка като товарач на доковете. Усещането за стегнатост в гърдите ѝ беше ужасяващо за момент. Но без болка няма успех, а ако искаш огромен успех…

Преобладаващото мнение бе, че красотата е някаква природна даденост. Савин не мислеше така. Според нея всеки можеше да изглежда красив, стига да вложеше достатъчно старание и похарчеше ужасно много пари. Всичко се свежда до прикриване на най-лошото, изтъкване на най-хубавото, а преобладаващото в средата, е, то просто трябва да се изстиска до капка, докато не даде задоволителен резултат. Прилагаше същия подход и в работата си.

— Така е добре, Зури — каза задавено Савин, изпъна рамене и изчака всичко да се намести. — Не те ли прерязва на две, значи не е стегнат добре. Връзвай, Фрийд, преди да се е разхлабил.

— Господарят Хисълринг се отби. — Зури беше взела отново тефтера. — Иска нова отсрочка на заема си.

Ако Лисбит не ги оформяше точно в момента, веждите на Савин сигурно щяха да скочат до тавана от недоумение.

— Горкичкият Хисълринг. Ще е жалко да изгуби къщата си.

— Светите писания говорят с голяма почит за щедростта. Но също така казват, че само пестеливият и далновиден ще влезе в рая.

— Достатъчно циничен човек би си помислил, че светите писания подкрепят с аргументи и двете страни във всеки спор.

Зури се усмихна едва доловимо, загадъчно.

— Достатъчно циничен човек би казал, че именно това е предназначението им.

Всеки път когато преценеше, че се размеква, Савин обичаше да си напомня за нещата, които нямаше, а останалите имаха, намираше го за стимулиращо. В този момент пред очите ѝ изникна едната естествено румена скула на Лисбит. Естествено, придаваше ѝ вид на същинска селянка, но в последно време това беше станало модерно. Стига да иска, човек винаги можеше да намери нещо, пък макар и малко и незначително, за което да завижда. В края на краищата в момента, в който изгубиш остротата си, може да се окаже моментът, в който си изгубил всичко.

Някои биха определили този начин на мислене за себичен, повърхностен и противно дребнав. Савин тогава щеше да каже, че обикновено именно себичните, повърхностни и противно дребнави хора се издигаха до върха. После щеше да се засмее миловидно на „шегата“ и докато никой не гледаше, да прошепне на Зури да отбележи в тефтера, че този или онзи подлежи на незабавно унищожение.

— Една идея повече руж. Мисля, че бях достатъчно търпелива с господаря Хисълринг. Откажи му отсрочката, да се издължи незабавно.

— Да, милейди. Остава полковник Валимир и фабриката във Валбек.

Савин издаде най-досадното пуфтене, което можеше да си позволи, без да помръдва нацупените си устни, по които работеше Лисбит.

— Продължава да е на загуба, нека позная?

— Точно обратното. Докладва за големи печалби миналия месец.

Савин не се сдържа и извърна глава, което накара Лисбит да цъкне ядосано с език. После се наложи да се завре така близо до лицето ѝ, за да поправи грешката, че Савин долови сладникавия ѝ дъх.

— Блажени са пестеливите и далновидните… Валимир обясни ли изненадващия си успех?

— Не. — Зури плъзна през шията на Савин огърлицата толкова деликатно, че тя едва я усети по кожата си. Новите смарагди от нейния човек в Осприя. Все едно сама ги беше избирала.

— Подозрително.

— Така е.

— Ще му отидем на посещение. Съдружниците не трябва да забравят, че очите ми са навсякъде и не изпускат и най-малката подробност. Освен това имаме толкова много други интереси във Валбек. Няма друг така зле замислен, зле построен и начумерен град като Валбек, но има толкова пари за печелене в него. Зури, разчисти няколко дни в календара ми следващия месец. Искам двете с теб да…

— Боя се, че… няма да мога да ви придружа — каза Зури така, както казваше всичко останало. Внимателно. Изящно. Нетърпящо възражения.

Савин я зяпна в огледалото, за момент останала без думи. Лисбит преглътна тежко. Метело вдигна поглед от перуката на стойката и застина с гребен във въздуха.

— Положението в Юга е… по-лошо от всякога. — Зури беше свела очи към пода. — Някои говорят, че пророкът е бил убит от демон. Други твърдят, че е победил в битката си с нея, и сега се възстановява. Императорът е бил свален от престола и петимата му синове се бият един с друг. Провинциите една по една обявяват независимост и търсят спасение коя както намери. Навсякъде управляват разбойници и бивши военни командири, станали разбойници. Всичко е в хаос. — Зури вдигна очи. — В Ул-Сафайн, където е домът на семейството ми, цари пълно беззаконие. Братята ми са в опасност. Трябва да ги измъкна оттам.

Савин замига неразбиращо:

— Но, Зури… ти си незаменима.

Самата истина. Беше красива, с вкус, дискретна, говореше пет езика, имаше фино чувство за хумор, усвои с лекота тънкостите на работата, при все това никога не привличаше вниманието към себе си. Безсъмнено щеше да заема също толкова високо място в гуркулското общество като Савин в това на Съюза, ако въпросното не се беше сринало напълно, принуждавайки поток от отчаяни бежанци да прекосят Кръгло море. Освен това да имаш за компаньон тъмнокожа красавица, беше на такава мода в момента в Адуа.

От мига, в който бащата на Савин ѝ я представи — останала напълно сама и отчаяна, търсеща каквато и да е работа — Зури се наложи и доказа по една дузина различни начини. Но не беше само това. Кръгът от познати на Савин беше огромен — паяжина от съдружници и длъжници, която се простираше извън границите на Съюза. Но истината бе, че сред тях тя нямаше приятел. С изключение на един, на когото плащаше.

— Ще се върнеш ли скоро? — Въпросът се изплъзна от устните ѝ.

— Колкото мога по-скоро.

— Ще наема мъже да те придружат…

— Ще съм в по-голяма безопасност сама.

Савин зърна отражението си в огледалото и установи, че старателно напластеният грим не успяваше да скрие изписаното на лицето ѝ отчаяние. Така не бива, не, в никакъв случай.

— Ама разбира се, че трябва да отидеш — продължи тя ведро. — Семейството е на първо място. Аз ще платя пътуването ти.

— Лейди Савин, аз…

— На отиване може да се отбиеш до сътрудниците ни в Дагоска. Да се увериш, че не ни дерат кожата. Също така, предвид обстоятелствата, може да се натъкнеш на изгодни сделки по бреговете на Гуркулско море.

— Няма да се учудя — отвърна Зури и свъси вежди, когато забеляза как я гледаше Фрийд.

Беше стиснала приготвената за Савин рокля като щит пред себе си и само огромните ѝ очи се виждаха над бродерията на яката.

— Не те ли е страх от… ядачите?

Зури въздъхна дълбоко:

— Бог ми е свидетел, имам си достатъчно съществуващи причини за тревога, за да си правя труда да измислям такива.

— Леля ми казва, че Югът гъмжи от тях. — Както винаги когато станеше дума за клюки, Лисбит скачаше с главата напред в разговора.

— Баща ми е виждал един — продължи останалата без дъх Фрийд. — Преди години. В битката за Адуа. Могат да ти откраднат лицето, да ти обърнат кожата от вътре навън само с поглед…

— Измислици, разпространявани от хора, които не знаят какви ги приказват — сряза я Савин. — Лисбит, докато Зури отсъства, ти ще ме придружаваш навсякъде. Ще се радваш на малко пътуване до Валбек, нали?

Румените бузи на Лисбит поруменяха още повече.

— За мен ще е чест, милейди!

Все едно Савин я интересуваше какво би било чест за нея. Зури нямаше нужда да си отваря устата, за да изглежда като несравнима компаньонка, тя просто беше такава, което автоматично означаваше, че дамата, която придружава, е също така несравнима. Лисбит нямаше това излъчване. Вярно, беше достатъчно красива, но с воденето на записки в тефтера щеше да е безнадежден случай, освен това нямаше никакъв вкус. Но какво да се прави. „Работим с каквото имаме“, както обичаше да казва бащата на Савин. И тя прикри разочарованието си с усмивка.

— Естествено, ако някой от семейството ти се нуждае от работа или подслон, при мен винаги ще има място за тях.

— Прекалено щедро — отвърна Зури. — Както винаги.

— Боя се, че господарят Хисълринг няма да се съгласи с теб. Ако братята ти са наполовина толкова полезни като теб, това ще е най-добрата инвестиция, която съм правила.

На вратата се почука и Лисбит отиде да отвори. Миг по-късно, докато Фрийд и Зури намъкваха роклята върху Савин, тя се доближи и прошепна в ухото ѝ:

— Дошло е онова момиче, милейди. — Устните ѝ бяха изкривени от погнуса. — Носи съобщение от Спилион Суорбрек.

Савин усети познатото гъделичкане в стомаха си и приятната топлина по бузите.

— Кога беше вечерята с Ръкстед?

Зури погледна часовника си:

— След два часа и десет минути.

Савин се замисли, но не задълго.

— Ако обичаш, предай на Тилде, че съжалявам ужасно, но няма да мога да отида. Имам главоболие. Кажи на момичето на Суорбрек да влезе.

Естествено, то не работеше за Суорбрек, а за принц Орсо. Повечето принцове наемаха сина на някой лорд за камериер, но той, с присъщото си безразличие към правилата, беше наел това създание, чиято последна работа бе да пере мръсните чаршафи в бордей. Орсо умишлено се беше заобиколил с чудаци. Вероятно в опит да изглежда колкото бе възможно по-малко като наследник на престола.

Момичето — луничаво, кльощаво, с нахлупено до ушите опърпано войнишко кепе — се изтъпани в средата на парфюмираната стая за тоалети на Савин. Изглеждаше така не на място, като плъх върху сватбена торта. То гледаше Метело да се покачва на столчето и да намества перуката на главата на Савин с неприкрита смесица от ужас и любопитство. Приличаше на човек, натъкнал се на сборище на вещици, извършващи тайнствен ритуал.

— Хилди, нали така? — погледна я в огледалото Савин.

То кимна. Очите му шареха и не пропускаха нищо. После добави:

— Милейди.

— Господарят Суорбрек иска да ме види?

Момичето успя да ѝ намигне незабелязано.

— В кабинета си, милейди.

— Свали си шапката в присъствието на лейди Савин — каза Лисбит. Очевидно беше решила, че сега, като е повишена, трябва да влезе незабавно в ролята си. Савин се замисли дали щеше да издържи до връщането на Зури, преди да я е удушила с голи ръце.

Хилди свали неохотно кепето и от него се изсипа изненадващо буйна, светлоруса коса. Метело я забеляза моментално, слезе от столчето, вкара гребен в нея, потри между пръстите си една от къдриците. Хилди изписка и се дръпна настрани от нея, когато тя отскубна няколко косъма и взе да ги изучава внимателно на светлината. После погледна многозначително Савин изпод посивели вежди.

— Имаш такава хубава коса — каза Савин.

— Благодаря — отвърна Хилди, докато търкаше мястото на отскубнатите косми. — Предполагам.

— Ще ти дам три марки за нея.

— За косата ми? — Изненадата не трая дълго. — Десет.

— Пет. Няма да ти липсва с тази нахлупена до ушите шапка.

— Без нея шапката няма да ми става. Десет или нищо.

— О, харесва ми това момиче. Зури, дай ѝ дванайсет.

Зури извади закривения си нож:

— Сега гледай да не мърдаш, дете мое.

Савин наблюдаваше как Зури умело отрязваше кичурите колкото можеше по-близо до кожата.

— Като уловени в бутилка слънчеви лъчи — промърмори тя, когато Метело започна да подрежда внимателно кичурите в дълъг сноп. — По пътя може да се отбием до перукера ми. Ти върви напред, момиче. — Мисълта, че ще види Орсо, я отвлече от мислите за заминаването на Зури. Тя улови погледа на тръгналата към вратата Хилди в огледалото и на свой ред ѝ намигна. — Предай на господаря Суорбрек, че нямам търпение да се срещна с него.

— Мамка му — изпъшка задъхано тя и докато се отпускаше, събори от писалището на Суорбрек куп хартия, който се посипа като лавина зад гърба ѝ. Разтвори пръсти и пусна ръба на писалището, който се беше отбелязал на дланта ѝ.

— Ти… — тя извади пръстите на другата си ръка от косата на Орсо и го потупа по бузата — си се упражнявал.

— Колкото по-често можах. — Орсо се усмихна широко, изтри уста и свали крака ѝ от рамото си.

— Ще взема да кажа на Суорбрек… — Дъхът ѝ все още беше накъсан. Тя измъкна изпод рамото си някакъв нож за отваряне на писма и го захвърли на земята. — Да вземе да сложи легло тук.

— Оо, писалището ще ми липсва. — Орсо се наведе към нея, но не достатъчно близо и тя трябваше да се надигне, за да го целуне. — Толкова много спомени на него.

Савин избута надолу полите си и протегна ръка към колана му:

— Твой ред е.

— Може ли… първо да поговорим?

— Да поговорим? Първо? — Савин присви подозрително очи. Коленете ѝ все още бяха омекнали, беше зачервена и леко разтреперана, но ако си мислеше, че заради временната ѝ слабост ще успее да ѝ пробута нещо, жестоко се лъжеше. — Какво искаш?

— Става дума за положението в Севера. — Той коленичи пред нея и я погледна искрено в очите. — Не можем да оставим Финри дан Брок да се бие вместо нас. Предполага се, че сме проклетият Съюз в края на краищата.

— Предполагаемо…

— Трябва да има отговор! — Той стовари юмрук върху писалището достатъчно силно, че чашите да издрънчат. — И… мисля, че аз трябва да предвождам войските ни.

Тя избухна в смях, видя, че той продължи да я гледа сериозно, и млъкна.

— Не се шегуваш?

— Напълно сериозен съм. Отидох да говоря с баща ми. После отидох да говоря с твоя…

— Какво? — подскочи тя.

— Имай малко вяра в мен, Савин. Не го поздравих с „Ваше Високопреосвещенство, езикът ми вчера беше в дъщеря ви. Как сте днес?“. Той дори не подозира.

— Само голям смелчага би се обзаложил, че знае какво подозира баща ми.

— Аха, и аз не съм такъв, ясно. Друго какво?

Той изглеждаше засегнат и на нея ѝ дожаля.

— Оо, горкичкият ми той. — Тя кръстоса ръце на тила му, придърпа го към себе си и го целуна нежно. — След дванайсет години пиянство, комар и чукане на де що има дупка никой не те взема на сериозно, така ли?

— Очевидно ти не ме взимаш на сериозно. — Той се изправи и започна да закопчава ризата си.

Всъщност Савин мислеше, че тя е единствената, която го прави.

— Тук съм, нали? — Тя го придърпа отново към себе си, зарови пръсти в косата му и притисна лицето му към гърдите си. — И какво казаха великите мъже на Негово Височество?

— Моят баща ми обеща командването на един батальон, при условие че в допълнение набавя петхилядна войска, за което… ми трябват пари. — Той прокара нежно пръст по ключицата ѝ и спря върху вдлъбнатината под гърлото ѝ. — Ти познаваш хора. Богати хора. Хора, които биха видели в мен… инвестиция.

Савин се намръщи. Ако преценеше дадено вложение за лошо, тя нямаше да го препоръча на друг и така да изложи на риск репутацията си. А ако го преценеше за добро, пак не би го препоръчала на друг, щеше да го иска за себе си. Но една петхилядна армия означаваше огромни разноски. Униформи, оръжие, брони, спални постели, провизии. И не на последно място втората армия от мъже и жени, които да поддържат първата на бойното поле. Това са каруци, фургони, впрегатни животни. Провизиите за тях само?

Колкото и да ѝ се искаше да е щедра, Орсо бе, меко казано, ненадежден. Имайте милост, та той е взел перачка от бордей за камериер. Не само не разбираше нищо от правилата на играта, не можеше да му се има доверие, че дори ще опита да ги спази. Ако ще му заема пари, имаше нужда от гаранция. Кристално ясна договорка за това какво се очаква от него. Договор. Толкова непробиваем, че и крал да не може да се измъкне от него.

Вероятно окуражен от мълчанието ѝ, той се усмихна уклончиво:

— Е, какво мислиш?

Устните ѝ сякаш от само себе си се разтеглиха в усмивка. После, напълно независими от главата ѝ, изрекоха думите.

— Ще ти дам парите.

Последва мълчание. Лицето му постепенно придоби особено изражение — не на благодарност, на подозрение. Можеше ли да го вини? Та тя самата не можеше да повярва, какви ги говореше?

— Просто… така? Толкова много пари?

— Каква полза от това да имаш пари, ако не можеш да помогнеш на… приятел. — Почти се задави на последната дума.

— Без план за изплащане на дълга? Без „услуга за услуга“? Нито дори „да, но само ако подшушнеш на този или онзи за това или онова“?

— За добра кауза е, нали? Патриотична кауза? — Добра кауза? Патриотизъм? Сякаш някой друг говореше с нейния глас.

Той посегна и погали нежно бузата ѝ. Когато искаше, можеше да е така деликатен.

— Тъкмо започнах да мисля, че мнението ми за теб няма къде повече да се вдигне… и ти отново ме изненадваш. Трябва да тръгвам! Толкова работа ме чака.

Едва когато той дръпна ръката си, Савин осъзна, че бе притиснала бузата си в нея. Все още усещаше топлината му. Изчерви се като малко момиченце и бързо извърна засрамено глава. Не, не беше засрамена, беше ядосана. На себе си.

— Разбира се. — Тя приглади роклята си, намести колието и оправи перуката си. — А мен ме чакат за вечеря. Маршал дан Ръкстед и съпругата му…

— Звучи страхотно. Сигурна ли си за това? — Той застана зад нея и плъзна ръка през корема ѝ. Притисна я силно към гърдите си. — Напълно ли си убедена?

— Казвам само това, в което съм напълно убедена. — И беше истина. Винаги. С изключение на сега. По незнайно каква причина.

— Ще се обаждам — прошепна той в ухото ѝ и тилът ѝ настръхна. — Или по-скоро Суорбрек ще се обажда. — После вратата изтропа зад гърба му.

Останала сама в малкия, претрупан кабинет на Суорбрек, Савин се опита да разбере какво се беше случило току-що. Да, тя обичаше тръпката от залога, но познаваше играта. Това тук беше напълно необмислено. Това противоречеше на всичките ѝ правила.

Всичките ѝ „близки приятели“, за които знаеше колко ѝ завиждат и как не могат да я понасят, сигурно бяха готови с отговора. Няма по-амбициозна усойница от Савин дан Глокта. Тази кучка ще изпълзи до двореца, пък било то и по оная работа на безполезното нищожество принц Орсо. Просто иска да седне на престола. Тогава ще е наистина над всички останали, не просто ще се държи, сякаш е.

И може би бяха прави. Може би наистина таеше някаква детинска мечта един ден да бъде върховната кралица на Съюза. Зури беше права, всеки изглежда по-добре на колене. Ако Орсо не беше принц, сигурно нямаше и да му обърне внимание. За какво да му обръща внимание човек?

Е, може би заради външния вид. Или за непринудената му увереност. Или за това как успяваше да я разсмее. За истински смях ставаше дума, не престорения за пред хората. И също за това как потрепваше закачливо ъгълчето на устните му точно преди да изръси поредната шега, и нейните устни откликваха моментално, въпреки че никога не знаеше каква точно ще е шегата. Само той успяваше да я изненада истински. Никой не я разбираше така добре като него. Замисли се колко сиво беше всичко наоколо до момента, в който не пристигнеше бележката от Суорбрек. Преобличане, вечеря, гости за чай, печалби, преобличане, слухове, планове, отметки в тефтера. И тогава, когато пристигнеше съобщението, всичко избухваше в светлина и цветове. Сякаш бе заключена в сив затвор, в който само той внасяше цвят. Сякаш беше погребана и възкръсваше само когато…

— Мамка му — прошепна тя.

Изведнъж коленете ѝ отмаляха точно както когато Бремър дан Горст я размаза в стената. И тя се свлече безпомощно върху писалището на Суорбрек и погледна изтерзано смачканите си на топка гащи на пода.

Той е суетно, мързеливо и никому непотребно недоразумение на природата. Мъж, когото не би пожелала при никакви обстоятелства. Мъж, когото не можеше да има.

И тя беше влюбена до уши в него.