18.

Едно време любимото ми занимание беше да си сложа наметало и да вися по хотели, преструвайки се на невидим вампир, въпреки че всички се взираха в мен.

Сложно е и не е толкова странно, колкото звучи. Ролевата игра на живо (ЛАРП) съчетава най-доброто от „Подземия и дракони“ и театралните кръжоци.

Разбирам, че може да не ви звучи толкова зарибяващо, колкото за мен тогава, но бях на четиринайсет.

Най-добрите игри ставаха на скаутските лагери извън града. Стотици тийнейджъри, момчета и момичета се преборваха с петъчния трафик, играеха на преносими игри и се перчеха с часове. След това заставаха пред група по-възрастни мъже и жени с готини домашно изработени брони. Очукани и издрани, точно както трябва да изглеждат доспехите на ветераните след месец в пущинака, а не както ги представят по филмите.

Тези хора получаваха пари да организират игрите, но човек не се захваща с това, ако не е готов да го прави и безплатно. Вече ни бяха разделили на отбори, в зависимост от анкетите, които бяхме попълнили. После получавахме отборната задача.

Накрая ни даваха индивидуалните брифинг пакети. Бяха като инструкции за шпиони. Ето твоята самоличност, ето мисията, ето тайните за твоя отбор, които са ти известни.

След това беше време за вечеря — огньове, месо на скара и тофу, защото в Северна Калифорния е пълно с вегетарианци. Подобно нещо може да се опише само като пир.

По-запалените хлапета влизаха в образ. В първата ми игра бях магьосник. Бяха ми дали торбичка с бобени зърна, които представляваха заклинания. Хвърлях зърно и извиквах името на магията — огнено кълбо, магическа стрела, светлинно копие. Ако уцелех, играчът или „чудовището“ трябваше да понесат щети. Или пък не. Някой път се налагаше да викнем съдия, но през повечето време имаше феърплей. Никой не обичаше спорещите.

Докато си легнехме, всички влизахме в образ. На четиринайсет не бях сигурен как трябва да се държи един магьосник, но имах някаква представа от книгите и филмите. Говорех бавно и спокойно, като се опитвах да докарам мистично изражение и мистични мисли.

Мисията беше сложна. Трябваше да върнем една свещена реликва, открадната от огре, което искаше да наложи властта си над хората. Това не беше толкова важно. Аз имах и лични задачи. Трябваше да заловя определен тип имп, за да ми стане познайник. Освен това имах таен враг. Един от отбора беше участвал в нападението, убило родителите ми преди години. Сега не знаеше, че съм се върнал за отмъщение. Естествено в играта имаше друг участник, който таеше подобен гняв, към мен. Радвах се на дружбата в отбора, но непрекъснато внимавах за нож в гърба и отрова в храната.

През следващите два дни играехме. Някои части приличаха на криеница, други — на оцеляване в дивата природа, а трети — на решаване на пъзел. Организаторите бяха свършили страхотна работа. Сприятелявахме се с децата в отбора. Дарил беше цел на първото ми убийство и го опознах, докато го дебнех цял уикенд. Готин човек. Жалко, че трябваше да го убия.

Нацелих го с огнено кълбо, докато претърсваше за съкровище група орки, които бяхме убили, играейки на камък-лист-ножица. Доста по-вълнуващо е, отколкото звучи.

Беше като лагер за театрални ентусиасти. Говорехме си до късно в палатките и скачахме в реката, когато ни станеше горещо. Ставахме най-добри приятели и кръвни врагове.

Не знам защо родителите на Чарлз го бяха пратили на ЛАРП. Не беше от децата, които се радваха на такива неща. По-скоро бе от ония, дето късаха крилата на мухите. Или пък не. Но във всички случаи не му допадаше да обикаля с костюм из горите. През цялото време мрънкаше и се оплакваше, опитвайки да ни убеди, че не си прекарваме чак толкова добре. Несъмнено сте попадали на такива хора, които се мъчат да провалят забавлението на всички.

Другият проблем на Чарлз бяха симулираните битки. Когато търчиш из горите и участваш в тези полувоенни игри, е лесно да се надъхаш дотам, че да си готов да разкъсаш гърлото на противника. А това не е добро състояние, ако разнасяш меч, копие или друга екипировка. Затова при никакви обстоятелства не ни даваха да се удряме. Ако се доближахме достатъчно за схватка, сядахме и изигравахме няколко бързи рунда на камък-лист-ножица с модификации на основата на нивото и екипировката на героите. Реферите разрешаваха възникналите спорове. Беше доста цивилизовано и малко странно. Гониш някого през горите, настигаш го, оголваш зъби и сядате да играете. Но пък беше забавно и не се наранявахме.

Чарлз не можеше да свикне. Напълно разбираше правилата, но не искаше да се подчини и не му пукаше. Съдиите непрекъснато му правеха забележки. Той обещаваше да внимава, но продължаваше да нарушава правилата. Беше доста едричък и много обичаше да събаря „без да иска“ хора по време на гонитбите. Никак не е приятно да те съборят върху камъните.

Тъкмо се бях разправил с Дарил и двамата се смеехме на подмолното ми изпълнение. Той мислеше да мине към чудовищата. Убитите играчи можеха да поемат ролята на чудовища, така че колкото по-дълго играехме, толкова повече противници имаше. Така всички оставаха в играта и се получаваха епични битки.

В този момент Чарлз изскочи зад мен и ме събори на земята, като ми изкара въздуха.

— Спипах те! — извика той. Почти не се познавахме, но нямах добро мнение за него. Сега бях готов направо за убийство. Изправих се бавно и го изгледах, а той се усмихваше. — Мъртъв си. Направо те размазах.

Усмихнах се и усетих, че нещо не е наред. Докоснах устната си. Имаше кръв. Носът ми беше разбит, а устната — разцепена, защото бях паднал върху някакъв корен.

Избърсах ръка в крачола си и се усмихнах. Преструвах се, че всичко е на шега. Засмях се и пристъпих към него.

Чарлз не се заблуди и опита да побегне, но Дарил го заклещи от другата страна. Той се обърна, но Дарил го препъна. Тъкмо му налитахме, когато прозвуча съдийска свирка.

Съдията не беше видял падането ми, но имаше наблюдения върху играта на Чарлз. Отпрати го в лагера и го дисквалифицира. Чарлз се оплакваше, но съдията не му обърна внимание, а след това се скара и на нас, защото не било оправдано да отвръщаме на агресията.

Нямаше проблем. След като играта свърши, се изкъпахме в скаутските общежития. С Дарил откраднахме дрехите и кърпата на Чарлз. Вързахме ги на възли и ги тикнахме в кенефа. Много от момчетата помогнаха да ги напоим. Чарлз бе успял да събори доста хора през уикенда.

Ще ми се да бях видял реакцията му, когато е излязъл от банята и е видял дрехите си. Бе изправен пред тежко решение. Дали да тръгне гол през лагера, или да развърже опиканите дрехи и да ги облече.

Той избра голотата. Вероятно и аз бих направил същото. Бяхме се наредили между банята и бараката с багажа и го аплодирахме. Стоях на първия ред й сияех.



Скаутските лагери се провеждаха само три-четири пъти в годината, което оставяше мен, Дарил, а и мнозина други със сериозен ЛАРП дефицит.

За щастие в градските хотели играехме друга игра с враждуващи вампирски кланове и ловци. Играчите разполагаха със специални карти, за да разрешават изхода от битките, така че имаше и стратегическа мисъл. Вампирите можеха да стават невидими, като се завиеха с наметалото и скръстеха ръце на гърдите си. Така останалите трябваше да се преструват, че не ги виждат, и продължаваха разговора си. Добрите играчи се определяха по това, че бяха честни и издаваха тайните си пред „невидимия“ враг, все едно той не беше в помещението.

Имаше по две игри всеки месец. Организаторите наемаха по десет стаи в петък вечер, а играчите ползваха като терен хотела, хранеха се в ресторанта и заплащаха за уай-фай. Изпращаха ни писма в петък следобед и се замъквахме там направо от училище. Спяхме по шест-седем души в стая, хранехме се с боклуци и играехме до три през нощта. Беше добро забавление и родителите ни нямаха нищо против.

Организаторите бяха от известен клуб, който помагаше на писателски и театрални кръжоци. Занимаваха се с това от десет години, без да допуснат инцидент. Следваха стриктна политика и не позволяваха алкохол и дрога, за да не загазят. Събирахме се между десет и сто играчи, в зависимост от уикенда. На цената на два-три билета за кино можеше да получиш два дни и половина яко забавление.

Веднъж успяха да намерят стаи в „Монако“, хотел в Тендърлоин, пълен с възрастни културни туристи. Беше от онези места, където във всяка стая има аквариум, а фоайето е пълно със старци със скъпи дрехи, фукащи се с постиженията на пластичната хирургия.

Обикновено простосмъртните, както наричахме не-играчите, не ни обръщаха внимание. Но този път имаше някакъв редактор на италианско туристическо списание, който се заинтересува. Заварди ме, докато се промъквах през фоайето, за да спипам водача на противниковия клан и да му източа кръвта. Стоях със скръстени ръце до стената, което ме правеше невидим, когато мъжът ме попита със силен акцент какво всъщност правим в хотела.

Опитах да го разкарам, но той не ме оставяше на мира. Затова реших, че ако измисля нещо, ще си тръгне.

Не предполагах, че ще вземе да го публикува, нито че ще стигне до американската преса.

— Тук сме, защото принцът ни умря и сега търсим нов владетел — казах му аз.

— Принц ли?

— Да. Ние сме Старият народ. Дойдохме в Америка през 16-и век и установихме династия в Пенсилвания. Живеем в горите. Не използваме модерни технологии. Но принцът беше последен от рода си и почина миналата седмица. Отне ни го ужасна болест. Младите мъже от клана ни тръгнаха да търсят потомците на прачичо му, който ни е напуснал преди време и се е преместил при модерните хора. Ще намерим последния наследник и ще го върнем в истинския му дом.

Четях доста фентъзи романи. Тези неща лесно ми идваха на ум.

— Открихме жена, която знае нещо за наследниците. Каза ни, че един от тях е в този хотел, и дойдохме да го намерим. Само че враговете ни ни проследиха дотук. Те искат да сме слаби, за да ни подчинят. Затова се спотайваме. Не говорим с Новите хора, ако не е наложително. Разговорът с теб ми причинява голям дискомфорт.

Гледаше ме намръщено. Бях пуснал ръце, което значеше, че съм видим за вражеските вампири. Един от тях се промъкваше бавно към нас. В последния момент я видях да налита с разперени ръце и съскане.

Аз също вдигнах ръце и изсъсках, след това се втурнах през фоайето, прескачайки един кожен диван. Хукнах към стълбите за мазето и успях да се измъкна.

Повече не засякох журналиста, но споделих случката с приятелите си, които прегърнаха идеята и доукрасиха историята.

В италианското списание имаше служителка, която беше проучвала колониите на амиши — общества, които не използват модерни технологии. Тя сметна, че сме доста интересни. Благодарение на интервютата от Сан Франциско тя написа увлекателна и затрогваща история за малолетните култисти, които търсят своя „принц“ из Америка. Хората публикуват какви ли не глупости.

Само че подобни истории се разпространяват. Първо в италиански блогове, после в американски. Започнаха да се появят очевидци, които твърдяха, че са срещали Стария народ. Не знаех дали си измислят, или пък играят същата игра.

Накрая историята стигна до „Ню Йорк Таймс“, който има нездравословния навик да проверява фактите. Репортерът се добра до хотел „Монако“, оттам до организаторите на ЛАРП-а и те признаха, че всичко е шега.

От този момент игрите не бяха особено готини. Цялата нация смяташе, че сме патологични лъжци. Пресата искаше да се оправдае и обясняваше колко странни са хората, които се занимават с ЛАРП. Чарлз успя да оповести на цялото училище, че ние с Дарил сме най-големите фенове в града.

Беше тежък сезон. Някои хора нямаха против, но не и ние. Бъзикаха ме постоянно. Начело с Чарлз. Намирах пластмасови зъби в чантата си, а хлапетата по коридора говореха с трансилвански акцент и се хилеха като вампири от анимационните филмчета.

Скоро след това се прехвърлихме към АРИ. В някои отношения беше по-забавно и не толкова странно. Въпреки това понякога ми липсват наметалото и уикендите в хотела.



Обратното на есприт д’ескалие е начинът, по който продължаваме да се измъчваме от отминалите срамни моменти. Помнех с мъчителна яснота абсолютно всяко глупаво нещо, което бях казал или направил. Всеки път, когато ми беше гадно, започвах да си спомням предишни неприятни моменти. В ума ми се въртеше парад от унижения.

Докато опитвах да се концентрирам върху Маша и предстоящите ми премеждия, инцидентът със Стария народ продължаваше да ме тормози. Спомних си срама, който изпитвах, докато вестниците раздухваха все повече историята. Боях се, че някой ще разбере, че аз съм надрънкал глупостите на гадния италиански журналист с маркови джинси, риза без яка и големи очила с метални рамки.

Има алтернатива на това да подсмърчаш над грешките си. Можеш да се поучиш от тях.

Звучи добре, поне на теория. Може би съзнанието постоянно връща тези призраци, защото трябва да приключиш с тях по някакъв начин, преди да се преселят в отвъдния свят на униженията. Подсъзнанието ми ме тормозеше с надеждата, че ще сторя нещо, за да им дам вечен покой.

Замислих се какво мога да направя, в случай че Маша ме разиграва. Имах нужда от застраховка.

Когато стигнах вкъщи и потънах в меланхоличните прегръдки на нашите, бях намерил отговора.



Номерът беше да се случи достатъчно бързо, за да не може СВС да се подготви, но да има достатъчно време, за да се прояви пълната сила на Екснет.

Номерът беше да сме твърде много, за да не арестуват всички, но да е на място, където има възрастни и журналисти, за да не ни обгазят отново.

Номерът беше да измислим нещо интересно и неагресивно за медиите, от ранга на левитирането на Пентагона. Трябваше да повторим изпълнението на трите хиляди студенти от Бъркли, които не бяха позволили на полицията да отведе един от техните.

Номерът беше да има преса, за да видят какво прави полицията, както се бе случило в Чикаго през 1968-а.

Трябваше да е страхотен номер.

Измъкнах се по-рано от училище, използвайки обичайните си техники. Не ми пукаше, ако СВС бяха въвели нещо ново и нашите получеха писмо.

Срещнах се с Анджи у тях. Тя беше избягала още по-рано, оправдавайки се с женски проблеми.

Започнахме да разпространяваме мълвата по Екснет. Изпратихме писма на доверените си приятели и съобщения на останалите. Обиколихме пристанищата на „Денонощно плячкосване“ и казахме на играчите. Беше сложно да предоставим достатъчно информация, за да ги заинтригуваме, без да се издадем пред СВС, но мисля, че напипах баланса.

ВАМП ИГРА УТРЕ.

Ако сте фенове на готиката, издокарайте се. Ако не сте, намерете някого и вземете дрехи назаем. Мислете си за вампири.

Играта почва в осем сутринта. ТОЧНО. Бъдете готови да се разделите на отбори.

Ще продължи точно трийсет минути, така че ще имате време да стигнете до училище след това.

Ще разберете мястото утре. Пратете публичните си ключове на

m1k3y@littlebrother.pirateparty.org.se

и проверете в седем сутринта. Ако ви е твърде рано, не си лягайте. Ние ще направим така.

Гарантирам, че това ще е най-забавното нещо за годината.

Мики.

След това изпратих съобщение на Маша.

Утре. Мики.

Отговори ми след минута.

Предположих. Вампирска игра, а? Бърз си. Носи червена шапка. И без багаж.

Какво вземате с вас, когато бягате? Бях мъкнал достатъчно тежки раници по скаутските лагери. Знаех, че и сто грама допълнително при милион стъпки се превръщат в тон.

— Точно така — каза Анджи. — А и не ти трябват дрехи за повече от три дни. Ще ги переш. По-добре да си с изцапана тениска, отколкото да мъкнеш куфар, който не може да се събере под самолетна седалка.

Беше извадила куриерска чанта, която се носеше диагонално на гърба. Презрамката минаваше точно между гърдите й и ме караше леко да се потя. В чантата имаше доста място и в момента Анджи я пълнеше с дрехи.

— Три тениски, панталони, къси гащи, три чифта бельо, чорапи и пуловер.

Тя извади несесера си.

— Трябва да не си забравям четката, като тръгна сутринта.

Гледката беше впечатляваща. Тя събираше багажа, без да се притеснява. Осъзнах, че заминавам на следващия ден. За много дълго време. Може би завинаги.

— Какво да правя с ексбокса? — попита тя. — Има много неща на харда, бележки, писма, картинки. Не искам да попаднат в лоши ръце.

— Всичко е криптирано — отвърнах. — Стандартна процедура на „Параноид“. Остави ексбокса, ще си намерим друг в Ел Ей. Просто изпрати съдържанието на харда в пощата си на сървъра на Пиратската партия. Мисля да направя същото, като се прибера.

Тя ме послуша и изпрати писмото. Щяха да минат няколко часа, докато цялата информация се провре през връзката на съседа чак до Швеция.

Анджи затвори ципа на чантата и затегна каишките. Направо се възхитих, като видях, че торбата е с големината на футболна топка. С нея Анджи нямаше да привлича внимание. Все едно отива на училище.

— Още нещо — каза тя и взе презервативите от нощното шкафче. Натика ги в торбата и ме плесна по задника.

— Сега какво? — попитах.

— Сега ще идем у вас да съберем твоя багаж. Време е да се запозная с вашите, нали?

Пусна торбата сред останалите неща на пода. Беше готова да загърби всичко и да замине, за да бъде с мен и за да подкрепи каузата. Това ми вдъхваше смелост.



Мама си беше вкъщи, когато се прибрахме. Беше отворила лаптопа си на кухненската маса и говореше със слушалки и микрофон с някакъв беден човек от Йоркшир, който опитваше да се установи в Луизиана.

Влязох през вратата и Анджи ме последва. Усмихваше се широко, но стискаше ръката ми така, че костите ми пукаха. Не знаех защо се притеснява толкова. Едва ли щеше да прекарва много време с родителите ми, както вървяха нещата.

Мама затвори на йоркширеца.

— Здравей, Маркъс. — Целуна ме по бузата. — Кой е това?

— Мамо, това е Анджи. Анджи, това е майка ми Лилиан. — Двете се прегърнаха.

— Радвам се да се запознаем, скъпа. — Мама я огледа внимателно. Според мен Анджи изглеждаше съвсем приемливо. Беше облечена нормално и от пръв поглед си личеше колко е интелигентна.

— И за мен е удоволствие, мисис Ялоу. — Звучеше съвсем уверено. По-добре от мен, когато се запознавах с нейното семейство.

— Наричай ме Лилиан, скъпа. — Майка ми продължи да оглежда детайлите. — Ще останеш ли за вечеря?

— С удоволствие.

— Ядеш ли месо? — Мама е свикнала с начина на живот в Калифорния.

— Ям всичко, което не би ме изяло първо.

— Тя е пристрастена към лютото — добавих аз. Ще яде и автомобилни гуми, ако може да ги наръси с лют сос.

Анджи ме сръчка по рамото.

— Мислех да поръчам тайландско. Ще ги накарам да добавят и люто.

Анджи благодари учтиво и майка ми потъна в кухнята. Донесе ни сок и бисквити и три пъти ни предложи чай. Намръщих се леко.

— Благодаря. Ще се качим горе за малко.

Мама се смръщи за секунда, но след това се усмихна.

— Разбира се. Баща ти ще си дойде след час и тогава ще ядем.

Бях прибрал вампирската дегизировка в дъното на гардероба. Анджи я разглеждаше, докато си събирах дрехите. Трябваше да стигна само до Ел Ей. И там щях да си купя всичко необходимо. Взех няколко любими тениски, едни дънки, дезодорант и конец за зъби.

— Пари! — присетих се изведнъж.

— Аха. Мисля да изпразня сметката си от някой банкомат на връщане. Имам към хиляда и петстотин.

— Вярно?

— Че за какво да харча? Откакто има Екснет, не плащам даже нета.

— Аз имам към триста.

— Ще ги изтеглиш утре, преди да тръгнем към кметството.

Имах голяма торба, с която разнасях разни неща из града. Беше по-малко подозрителна от раницата ми. Анджи прерови безмилостно дрехите ми и подбра само нейните любими.

Когато приключихме, седнахме на леглото.

— Утре трябва да станем рано — каза тя.

— Да, голям ден ще е.

Според плана щяхме да изпратим съобщения с множество фалшиви локации, които се намираха на няколко минути път от кметството. На тези места щеше да има надписи със спрей „ВАМП ИГРА КМЕТСТВО -> ->“ които щях да нарисувам към пет сутринта. Така СВС не можеше да отцепи района, преди да стигнем дотам. Бях нагласил мейлбота да изпрати писмата точно в седем. Просто трябваше да оставя ексбокса включен, когато тръгна.

— За колко време… — тя не довърши.

— И аз се чудя. Предполагам, че може да е за дълго. Но кой знае? Когато излезе статията на Барбара — и тя щеше да получи писмо сутринта, — може да се окажем герои след две седмици.

— Може — въздъхна Анджи.

Прегърнах я. Трепереше.

— И аз съм ужасен. Би било лудост да не те е страх.

— Аха.

Мама ни извика на вечеря. Татко стисна ръката на Анджи. Беше небръснат и имаше разтревожен вид, откакто бяхме ходили у Барбара, но сега се усмихна. Анджи го целуна по бузата, а той настоя да го нарича Дрю.

Вечерята всъщност мина доста добре. Ледът се разтопи съвсем, когато Анджи извади спрея си и обясни за скалата на Сковил. Татко опита от нейната храна и хукна към кухнята, за да изпие един галон мляко. Въпреки това мама също опита и май наистина й хареса. Оказа се, че е прикрит ценител на лютото.

Анджи й подари спрея, преди да си тръгне.

— Имам още вкъщи. — Бях видял, че взе един в торбата си. — Струва ми се, че ще ви свърши работа.

Загрузка...