Определена роля за това сигурно бе изиграло и обстоятелството, че точно по същото време в ЮНЕСКО се обсъждаше въпросът за изпращането на първата междупланетна експедиция с екипаж на борда; целесъобразността на подобно начинание бе предмет на разгорещени дискусии в кръга на специалистите.
След като бях изложил стройно тези разсъждения и ги бях аргументирал така елегантно, че изводите ми бяха възприети като образец на астробиологичното научно мислене във всички учебници по астрономия, астробиология, астробиохимия, астробиофизика, астрохимия, астроботаника, астрозоология, астрофизикохимикобиология и астрогастрономия, дори и най-запалените фантасти трябваше да се съгласят, че на Марс няма нищо, ама съвсем нищо забележително и че едва ли има друга планета, която да е толкова безинтересна като Марс, така че въображаемите марсианци не могат да съществуват още поради самия факт, че отдавна щяха да измрат от скука на една толкова еднообразна планета!
За да се фотографират кратери, да се измерват температури и да се анализира почвата, автоматичните сонди са напълно и съвсем достатъчни, а Марс няма и какво друго да предложи.
Разработването на реферата не бе предизвикало у мен почти никаква умствена умора — също така лесно бих могъл да докажа например, че от човешка гледна точка на планетата Земя не е възможно да съществува живот. Разбира се, не го направих — пък и защо ли е необходимо?
Неговата ракета се приземи както обикновено в пустинята Невада; след привеждането на моите доказателства цяла флотилия космически кораби можеше да се приземи край Ню Йорк или където и да било другаде — щяха да я сметнат за фата моргана.