Машината на Шарки

I

Нямаше и час, откакто се бе стъмнило, когато Янгър и двамата сержанти приключиха с товаренето на снаряжението върху трите мулета. Бяха готови да поемат на север към Торболе за срещата си с Ла Волте. Очите на младия капитан святкаха възбудено, докато мъжете нанасяха по лицата си вакса за обувки. Бе като футболист миг преди първия сигнал, навит като пружина, пламнал от енергията, с която операцията го бе заредила. Адреналинът във вените му сякаш се чуваше как пулсира. Когато привършиха с магаретата, Янгър още веднъж извади картата, разгърна я върху сандъка с боеприпаси, окачен на едно от животните, и я освети отблизо с прожектора си. За пореден път наблегна на някои подробности от плана и всеки от събраните около него кимна. Местните селяни стояха настрана от групата и мълчаливо пушеха американски цигари.

Когато приключи, Янгър плесна с ръце, прокара няколко пъти пръсти през късо подстриганата си коса и нахлупи кепето си ниско над очите. После хвана Коригън за ръката и го отведе встрани от групата.

— Как е самочувствието, момчето ми? — запита Янгър.

— Без грешка — отвърна Коригън, но гласът му леко потрепери.

— Всичко, казваш, е наред, така ли?

— Да, сър, наистина.

— Стомахът ти май се е свил, а-ха да си върнеш вечерята отгоре ми, а?

Коригън се усмихна:

— Не ми стиска да го направя — каза той.

— Така те искам, момче. Виж сега, това тук е абсолютно фасулска работа, Коригън. Вършил съм я пет-шест пъти поне. Ти самият си тук от два дни вече, нали? Сам виждаш, няма и следа от гърмян шваба наоколо, нали? Не си мисли какво може да пропадне, мисли си колко гладко ще мине всичко.

— Да, разбира се — отговори Коригън. Няма ли да престанеш с тези речи за повдигане на духа, за Бога?

— Слушай, готов съм на облог. Басирам се, че от тая работа всички ще излезем с по една Сребърна звезда на гърдите. Работата е там, че аз го познавам този Ла Волте. Всеки шибан пейзанин, грабнал пушката тук в Северна Италия, играе по неговата свирка. Това място наоколо ще стане един втори фронт. Ще бият един здрав шут на швабите и ето ни от другата страна на По преди Коледа.

— Така е, дано стане — опита се да бъде в тон Коригън.

— Знаеш ли защо избрах теб за тази работа, Коригън? А? Защото Пуласки и Девлин ги мързеше да си мръднат задника по целия път от Анцио до тук. Така че, ако нещо сгафим, разчитам на теб и на хиените наоколо, ако изобщо ги има. Какви ги приказвам, вече два дни сме тук и нищо; даже разузнавателен самолет не е бръмнал отгоре. Дявол го взел, гледай ’къв пущинак е. Казвам ти, Господ си е изгубил галошите тук. Няма кой да ни се бърка.

Коригън започваше да се чувства малко по-уверен. Трябвало е да станеш треньор, помисли си той. Така можеш да накараш и цял отбор да се развихри, па ако ще всеки играч да е с по един счупен крак.

— По-добре ли се чувстваш?

— Всичко е наред, капитане. Повярвайте ми — кимна Коригън.

Янгър се засмя, хвърляйки бляскава, типично американска усмивка изпод начерненото си лице:

— Ама за какво съм седнал и аз да те помпя? След два дни сме в Неапол. Ще измъкна по една седмица гарнизон за всеки от нас в Капри и тогава Бъд Янгър ще черпи.

— Няма проблеми — каза Коригън.

Янгър го потупа по рамото:

— Дръж тих ефира, докато не стигнете на мястото. От нас няма да дойде нищо, освен ако не загазим. Когато се приготвите, обади се и ние ще ти отговорим. Няма да има и миля помежду ни, когато пуснат парашутите.

— Ясно.

Янгър се върна при Пуласки и Девлин и каза:

— Така, по седлата.

Насочиха се на север в тъмната нощ.

— Ще се видим след час-два — подвикна весело Янгър и тъмнината го погълна. В следващите две минути Коригън не се помръдна. Изведнъж се почувства самотен. Страхът започваше да го гъделичка. После се обърна към двамата селяни, махна с ръка и всички поеха към езерото. Фредо бе начело, а Сепи крепеше ариергарда — малък, стегнат отряд, в който всеки вървеше почти по петите на другия. След по-малко от час бяха на хълма, който се издигаше над Ди Гарда. Легнаха по корем на върха на стръмното възвишение и Коригън дочу въздишките на езерния вятър и усети хладния му полъх по бузите си. Някъде отдолу, може би на около сто метра под тях, водата се плискаше по бреговете на езерото.

— Garda — прошепна Фредо, сочейки с пръст отсрещния край на хълма.

— Да, si — отвърна Коригън също шепнешком. Добре би било, помисли си той, ако поне един от тези мургави „талянци“ можеше да казва на английски и нещо друго, освен „цигари“ или „шоколад“. Но какво право имаше да се оплаква? Нали и неговият италиански се състоеше от „фиг-фиг“ за мадамите и една-две ругатни.

Съвсем по армейски. Трима души в тила на германците, без да могат дори да разговарят помежду си.

Коригън извади бинокъла и се вторачи в тъмнината. Тук-там малки диаманти отразена светлина проблясваха по повърхността на голямото езеро. Вълна от страх го заля и после се оттегли някъде в небитието. Той мушна ръка във вътрешния джоб на куртката си, извади картата, начертана върху оризова хартия, и я разтвори на земята под светлината на малкия като химикалка прожектор. Фредо се загледа в нея за момент и закима енергично с глава, откривайки с усмивка изпочупените си зъби, докато сочеше с пръст точката на североизточния бряг на Лаго ди Гарда. Бяха почти в центъра на района, който Янгър им бе определил.

— Уф — въздъхна облекчен Коригън.

— Buono? — попита Фредо. Коригън кимна:

— Si, много buono. А сега, ъъъ… факлите, ла плам, сигналните огньове…

— Ааа, si — отговори партизанинът и пак кимна, докато бъркаше в дебелата зелена торба, за да извади една шашка. Този Фредо вечно кимаше, независимо какво искаше да каже. Шашките за сигналните огньове бяха дълги по двайсетина сантиметра с по един малък шип в единия край и фитил — на другия. Фредо и спътникът му Сепи добре знаеха какво да правят. Бяха репетирали цял следобед, веднага след завръщането на капитан Янгър, който бе съобщил за контакта с Ла Волте. Фредо потупа Коригън по рамото и посочи с пръст китката му.

— Осем без десет — каза Коригън.

Фредо се почуди за малко и после пак се ухили.

— Den, den — каза той и закърши десет пръста в лицето на ефрейтора.

— Да, точно така, si, още десет минути. — Коригън посочи с пръст първо към пухестата торба, после надолу по хълма към езерото и Фредо и Сепи изчезнаха безшумно в тъмнината. Коригън напрегна слух и цели две минути не успя да долови никакъв звук. Биваше си ги тия двамата, спор нямаше, пристъпваха като котета по пясъка.

Той отвори покрития с брезент капак на радиостанцията, щракна лостовете за включване и заговори тихо в микрофона.

— Вампир първи, тук Вампир втори. Чуваш ли ме? Приемам.

Радиостанцията се събуди с пращене, твърде силно за нощната тишина, и Коригън бързо намали звука. Пот изби в тънка линия по челото му, размазвайки черната вакса по лицето му. Ръцете му бяха мокри. Трепереха.

— Вампир първи за Вампир втори. Чувам те високо и ясно. Приемам.

— Вампир първи, готови сме. Засега няма проблеми — каза Коригън.

— Прието, Вампир две, и ние потвърждаваме готовност за действие. Някакви признаци за живот?

— Никакви. Имаме още… — той погледна часовника си — седем минути.

— В синхрон сме, прието. Изключвам.

— Изключвам — завърши Коригън и свали слушалките с микрофона. Лежеше по корем, захапал несъзнателно палеца си, и се чудеше какво по дяволите търси там, когато изведнъж чу шум край себе си. Уплаха стегна като токов удар гърдите му и той стисна дръжката на револвера си. Включи и прожектора химикалка. Отсреща Фредо му се ухили в отговор. Коригън въздъхна с облекчение.

— Всичко готово? А? О кей?

— Si.

Изключи прожектора и остана да лежи със затворени очи, наострил слух. За какво по дяволите се притеснявам и аз, помисли си той. Операцията е сравнително проста, а и момчетата я вършат вече за кой ли път. Районът бе изолиран, никакви главни пътища не минаваха наблизо. Откъде можеха да се вземат германци наоколо? Коригън започна да се успокоява.

Първоначално дори не бе звук. Бе някак нисък и монотонен, като далечен тътен, после се усили, превръщайки се в дълбокия, насечен грохот на четирите двигателя, насочили се към тях от юг.

— Давай — прошепна той остро и Фредо и Сепи изчезнаха. Грохотът се усили и експлодира над главата му тъй ниско, че почти усети въздушната вълна от самолета Б–24, когато той мина над хълма.

Един след друг сигналните огньове оживяха с гръм, докато Фредо и Сепи притичаха покрай шашките, строени в две редици от по двайсет метра между Коригън и езерото. Коригън метна каишката на радиостанцията през рамо и хукна надолу по хълма към тях. Самолетът зави рязко и се насочи обратно към него, обгърнат от воя на двигателите си, работещи на пълни обороти. Едва тогава Коригън осъзна, че вятърът съвсем не идваше откъм езерото. Духаше откъм гърба му и пушилката от сигналните огньове се носеше на талази над езерото.

— По дяволите! — изкрещя той. Самолетът бе почти над тях и огласяше цялото езеро с рева на двигателите си. Коригън дочу смътно неравномерната пукотевица на машините, падна на колене, отвори радиостанцията и подивял от възбуда, включи захранването.

— Вампир две, тук Вампир едно, директно за Ангел. Много е високо, много е високо, трябва да се сниши, вятърът…

Твърде късно. Бомбардировачът ехтеше над главата му. Секунда по-късно той чу мекия плясък, с който първият парашут се отвори, после още един, още един…

Едва тогава Коригън започна с болезнен ужас да осъзнава, че дочутата от него пукотевица не идваше от самолетните двигатели. Това бе стрелба. Стрелба откъм позициите на Вампир едно на километър от тях, от другата страна на езерото.

Огънят на залповете прорязваше черното небе, насечен смях на германска картечница екна рязко от там, после далечен предсмъртен писък, после кух гръм от взривена граната. Фредо и Сепи, озарени от злия, червен поглед на сигналните огньове, се извърнаха рязко и хукнаха обратно към шашките, за да хвърлят пясък отгоре им.

Първият парашут полюшваше тежкия товар под себе си като сива призрачна птица, докато не падна с плясък в езерото. Сандъкът потъна моментално.

— Вампир едно, Вампир едно, какво става тук, по дяволите? — изкрещя Коригън в микрофона.

— Бандити. Нападнаха ни банди…

Взрив прекъсна връзката. Огнен език плъзна нагоре по черното небе и изчезна. После картечница затрака на не повече от двайсет метра от тях и хукналият Фредо подскочи покосен във въздуха. Гърбът му се изви, от разкъсаното му сако хвръкнаха парчета плат. Падна по очи, прострял ръце напред, завъртя се по гръб и замря, както бе усукал крака. Сепи се обърна и хукна надолу към Фредо.

— Не! — изкрещя Коригън. Твърде късно. Картечницата отново затрака. Куршуми пробождаха пясъка около Сепи и след миг откъснаха краката му. Той изпищя и падна, полази по земята, изправи се на колене и бе хвърлен обратно назад, за момент подхвърлен като парцалена кукла във въздуха, преди да се струпа в безжизнена купчина на земята, докато пясъкът около него вреше в смъртоносни гейзери.

Някои от сигналните огньове продължаваха да горят зад Коригън, но той не можеше да губи повече време. Нагоре по брега нови взривове разтърсиха нощта, още пламъци зализаха нощното небе. Картечен откос разби радиостанцията на парчета. Коригън се обърна и хукна приведен към безопасността на тъмнината. Свали малкия автомат и даде няколко откоса зад себе си, докато бягаше. Вече почти бе стигнал до върха на хълма, на ръба на трептящата червена орбита на сигналните огньове, когато усети как нещо проби ризата му и огън подпали вътрешностите му.

Олюля се, но не падна, достигна малкия синор и се преметна зад него, докато ново ято куршуми задъвка земята на сантиметри зад него. Болката заля цялото му тяло, сряза дробовете му, преля от гърдите му.

— ААААААХ, ПО ДЯВОЛИТЕ! — изкрещя той и пропълзя обратно до върха на синора, положи автомата на земята и опря приклада до бузата си. Под него сенки на човешки фигури плъзнаха към незагасените огньове. Коригън притисна спусъка. Оръжието гръмна в ушите му, разтресе го цял, размеси болките в тялото му, но той не спираше да стреля и да крещи. Една от фигурите се завъртя и падна, после още една. Трета се обърна рязко и се затича към тъмнината. Коригън насочи автомата към нея и видя как мъжът, покосен от рояка куршуми, литна за миг над земята в танца на смъртта. Той не спираше да стреля, разкъсваше с метал трите трупа, докато цевта на автомата му се нагорещи така, че повече не можеше да я държи. Изправи се с мъка на крака, извади от джоба на куртката оризовата хартия и я натъпка в устата си, почувства как картата се топи в слюнката му и хукна.

Нямаше представа колко време бяга, знаеше само, че всяка стъпка бе по-трудна от предишната и с всяка крачка болката го срязваше още по-дълбоко. Усещаше, че започва да повръща, плюеше на бегом, но не спря. Спомени го върнаха обратно в момчешките му дни на скаут и около него екна пак равномерното скандиране от кросовете на отряда им: „Бягай вън, мръсен въздух, влизай вътре нов и чист“, и този рефрен го крепеше.

Тъмнината го погълна. Спъна се, олюля се, падна, усети как остри камъни захапаха коленете му, но не им обърна внимание. „Бягай вън, мръсен въздух, влизай вътре, нов и чист“, изправи се на крака и пак хукна. „Бягай вън, мръсен въздух, влизай вътре, нов и чист“, вече тичаше през черна дупка със затворени очи, когато се удари фронтално в някаква стена, усети как челото му се пръска като домат и той отскочи назад, сядайки неволно на земята. Тогава го обзе някаква лудост. Извади автоматичния си пистолет от кобура и заслепен от ярост започна да стреля и стреля по стената, после без никаква причина започна да се кикоти. Седнал на земята, прострелян в хълбока, с разбито чело и с подскачащ в ръката пистолет, изгубен насред непозната страна и сам, абсолютно сам, на косъм от озъбената челюст на смъртта, Коригън се тресеше от смях, докато смехът му се превърна в плач. За пореден път той се изправи на крака, заопипва стената, люшна се към ъгъла й и след завоя почувства ръждив метал под пръстите си. Вдигна резето и влезе вътре, затвори вратата и се облегна на нея.

Тишина. Благословена. Потърси прожекторчето си, но то бе изчезнало. Пръстите му се натъкнаха на хладния метал на неговата запалка „Зипо“. Извади я, щракна кремъка и вдигна пламъка над главата си. Намираше се в някаква барака, напълно изоставена, ако не се брояха паяците, усърдно изтъкали тънките си мрежи по ъглите. Той отиде до отсрещната стена и седна на земята, облегнат на стената с лице към вратата.

Болката в хълбока му го обливаше на приливи и отливи. Чу се как стене, извади от барабана на пистолета си един патрон и го захапа между зъбите си.

Ти си луд, Коригън, и тъп като шаран, да седиш тук в тъмното, клъвнал на патрон.

Но патронът помогна и накрая, както бе облегнат на стената в отчаяни опити да преодолее болката от огъня в тялото си, той изгуби съзнание.

Когато дойде на себе си, бе целият окъпан в пот, патронът — все още между зъбите му. Погледна часовника си. Десет и пет. Два часа.

Тогава чу и гласовете. Ниски и предпазливи. Бяха най-малко двама души и говореха бързо. Опита се да различи някоя дума. Лъч на прожектор се процеди през цепнатините на бараката. Вече бяха по-близо, до вратата. Чу как резето се вдига от ръждясалата кука.

Коригън изпъна гръб. Вдигна пистолета с две ръце, прицели се във вратата и зачака, стиснал патрона между зъбите си, докато мигаше под солената пот, която се стичаше по очите му. Лъчът на прожектора падна върху лицето му. Стисна спусъка и пистолетът щракна сухо. Празен.

Коригън отпусна рамене. Свали пистолета, изплю патрона и вдигна поглед към тавана. После затвори очи за момент: бе готов.

Лъчът на прожектора слезе надолу и освети пистолета.

— Americano — каза единият глас.

— Si — бе отговорът.

— La ferita e molto sanguinosa. E gravemente leso.

— Uhmm.

— E morto?

— Noo.

— Buono.

Buono? Това значеше „добре“. За какво говореха? Нещо за кръв, смърт. Плетеница от думи, които не можеше да разгадае.

Единият от тях се бе доближил съвсем близо и се наведе над него. Тогава и проговори:

— Имаш късмет, amico. Че пистолетът бе празен. Не бих искал да те убивам.

Коригън отвори очи.

Италианецът свали лъча на прожектора и в отразената светлина Коригън видя двамата мъже. Този, който го бе заговорил, бе висок и здрав, с прошарена коса и челюст като от гранит. Другият бе по-млад и по-нисък, но с рамене като на професионален футболист.

— Казвам се Франческо. Capisce? Франческо.

Коригън успя да изстиска бледа усмивка от устните си.

— Здравей, Франческо — промълви той с глас, дрезгав от болка и изтощение.

— Това е Доминик. Той не capisce английски.

— No capisce — каза Доминик и се усмихна неловко.

— Няма нищо. И аз, но капиш италиански.

— E ufficiale?

— Пита, дали си офицер — каза Франческо.

— По дяволите, нищо и никакъв ефрейтор съм.

Франческо се обърна към Доминик.

— No. Sottuficiale.

Доминик сви рамене. После вдигна в ръка един автомат.

— Abbiamo udito colpi e trovato una mitragliatrice.

— Чухме стрелбата и намерихме тази пушка на хълма.

— Изглежда е моята — каза Коригън. — Какви сте вие?

— Селяни.

— Не сте ли партизани?

— Non siamo guerriglieri, ma siamo simpatizzanti — отговори Доминик.

— Той каза, че не сме партизани, но симпатизираме на американците.

— Grazie.

И двамата кимнаха.

— Познавате ли Ла Волте?

Франческо изглеждаше озадачен.

— La volte? Лисицата. Какво е това?

— Остави — каза Коригън. — Твърде уморен съм за такъв дълъг разказ.

— I tri altri sono morti.

— Si — съгласи се Франческо и обръщайки се към Коригън, каза: — Другите трима американци са мъртви. Съжалявам.

— О, Господи.

— Моля се за себе си. За тях е вече късно. Как се казваш?

— Коригън. Джони.

— Buono, Джани — каза Франческо и извади дълъг нож от калъфа, прикрепен за вътрешната страна на ботуша му. Усмивката на Коригън мигом се изпари и той стегна мускули, изтръпнал в очакване. — Спокойно — каза Франческо, — само ще срежа ризата. Има много кръв.

Коригън легна по гръб и чу как острието разкъса памучната му риза. Усети Франческо да докосва с пръст хълбока му и на мястото избухна взрив от болки. Реши да си мисли за нещо друго: как майор Халфърд го привиква, дава му една доза кураж и го похвалва, че Бъд Янгър вече го смята за подготвен да участва в следващата операция. „Всъщност, става въпрос за нещо доста просто — бе казал Халфърд. — Пристигаш, осъществяваш свръзката, изчакваш спускането и изчезваш.“ Дума да няма, майоре, нищо работа. Все едно да паднеш в капан за мечки. А Янгър, с всичкия си акъл, да си въобразява, че болтовете щели да му дадат Сребърна звезда. Сега щеше да се наложи да се примири и с Пурпурно сърце вместо това. Посмъртно.

И къде бе този прочут Ла Волте, когато започна цялата дандания?

— Хей, Джани — проговори Франческо. — Ти пак имаш късмет. Куршумът е влязъл от едната страна и е излязъл от другата. — Италианецът свирна леко през зъби. — Да не повярва човек, а? Кръвта е много, но можеше и да е по-зле.

Той бръкна в малкия комплект за първа помощ на пояса си и извади от там малка цилиндрична кутийка и бинт.

— Имаш ли… как му казвате, плат за нос?

— Носна кърпа — запита Коригън.

— Si, si.

— В задния джоб, отляво.

Франческо извади кърпата. Разкъса я на две парчета и ги сгъна. После поръси сива прах от кутийката и на предната и задната рана.

— Пеницилин — обясни той. Двамата с Доминик превързаха мястото.

— Ние сме от град Малкесине. На около три километра оттук. Можеш ли да вървиш?

— Три километра и ирландска джига съм готов да танцувам, стига да се махна оттук — каза Коригън.

Двамата италианци му помогнаха да се изправи на крака. Болката отново набъбна в тялото му, но той стисна зъби и се опита да не мисли за нея.

— Корав мъж си май ти, amico, а? — усмихна се Франческо.

— Да, да. Най-коравият от всички. Какво да се прави — изохка Коригън. Ще ти кажа какъв съм аз, помисли си той, аз съм един прост, тъп, скапан идиот, нает за осемдесет и два долара седмично плюс бойни, ефрейтор от Клиърфийлд, Пенсилвания; а някога карах камион за пивоварната на зет ми и кой дявол ме накара да ставам войник? — това е все едно да обуеш френски пудел в кубинки, но, все пак, не съм толкова прост, че да ме метнете с вашите приказки, че сте били селяни както сте с ножовете в ботушите си и пеницилин на кръста, но сега няма да споря с никого, така че да не се правим на детективи, а да си размърдаме задниците и да изчезваме оттук, а после, ако е дал Господ някога пак да вдигнем крака на масата и да опитаме малко спагети и вино, може би тогава някой ще ми каже какво стана тук и защо всички отидоха по дяволите така лесно.

Но болките на Коригън бяха твърде остри и той бе твърде уморен, за да мисли повече за това. Единственото, което знаеше със сигурност, бе, че капитан Бъд Янгър и сержант Джо Пуласки, както и другият волнонаемен, Девлин, бяха мъртви, а операцията на майор Халфърд се бе провалила. И в момента четири милиона долара лежаха на дъното на езерото Гарда.

II

Утринното слънце разтапяше метала по крилете на самолета от Токио, преди той рязко да завие над ъгъла на залива, за да започне дългото спускане към пистата, която се протягаше над пристанището Виктория. В дъното на претъпкания салон туристическа класа на самолета ДЦ–6 красивата азиатска стюардеса вдигна микрофона и започна да рецитира последното протоколно съобщение на безупречен английски:

— Добре дошли в Хонконг. След няколко минути ще се приземим на летище Кай Так, с което и ще завърши нашето пътуване с полет 12 на ПанАм. Хонконг означава „Благоуханно пристанище“. Градът е разделен на няколко района. Пред самолета отляво може да видите полуостров Кау-Луун. Кау-Луун означава „Девет дракона“ и е получил името си преди 800 години от малкия император Пинг, който вярвал, че дракони наистина обитават осемте планински върха, ограждащи пристанището. Неговият министър-председател все пак му напомнил, че драконите са всъщност девет, тъй като древните китайци вярвали, че самият император също е дракон. Модерната част от града е на върха на полуострова и се казва Цимшацуй; там е и пазарът на Хонконг… Остров Хонконг е точно на ляво от нас в момента, а зад него е Южнокитайското море. От далечната страна на острова се намира пристанището Абърдийн…

Мъжът в тъмносивия костюм, настанен на място 19-В престана да слуша стюардесата. Свали тъмните си очила и започна да разтрива с два пръста носа си. Летеше вече близо двайсет и един часа. Имаше само три прекъсвания и очите, и вратът му бяха схванати. Макар че в туристическата класа му бе тясно, така той чувстваше, че е в безопасност и е по-незабележим, отколкото ако бе решил да пътува в предния салон, където хората бяха по-шумни и винаги готови да заговорят съседа си. Туристическата класа винаги осигуряваше анонимност.

Той извади паспорта си и провери данните още веднъж. Документът му удостоверяваше самоличността на Хауърд Бърнс от Бриджпорт, Кънектикът. Това бе добро прикритие, което той бе използвал пестеливо. Само Касеро знаеше за него. Получил бе паспорта преди повече от година, но той носеше белезите на активна употреба. Бе казал на Касеро: „Дай ми име, което да е видяло повечко път. Не искам нещо ново.“ И както обикновено Чико се бе справил добре.

Мъжът, носещ името Бърнс, бе среден на ръст, слаб, с няколко сребристи кичура в късо подстриганата си черна коса. Бе облечен в непретенциозен делови костюм, носеше тъмни очила и бе проспал по-голямата част от пътя от Токио. Събуден бе само веднъж за закуска. Храната, която му предложиха, бе студена, но той я погълна, без да се оплаква, за да не привлича излишно внимание.

Отърси се от сънливата умора на тежкото пътуване и извади от джоба на сакото си малко хапче, което небрежно глътна без вода. Амфетаминът бе умерено силен, точно колкото да го накара да живне отново. После се облегна спокойно и започна да отмята наум с по една ключова дума всяка подробност от предстоящата си работа: хотел „Пенинсула“ на булевард „Кау-Луун“. Джордж Уан, фирма „Кралски ориенталски килими“, телефон 5–220697. Ферибот до острова. Трети кей на залива Тайфун шелтър. Среща по пладне. Кафяв ролс-ройс.

Елементарно. Никакви уловки. Той се притисна до облегалката за по-сигурно, докато самолетът опря с лек удар пистата и започна да маневрира към терминала. Премина нехайно митническия контрол; целият му багаж бе само един сак, с една риза, чорапи, кат бельо и тоалетни принадлежности. Никакви хапчета, дори и аспирин. Щом се озова в сградата на летището, той влезе в обменното бюро и смени петстотин щатски долара за две хиляди и петстотин хонконгски долара. После излезе навън и взе такси.

Пътят до хотел „Пенинсула“ му отне само петнайсет минути. Управителят — нисък и пълен азиатец с лъскаво копринено кимоно — го записа в книгата и му подаде плик.

— Очакват ви, мистър Бърнс. Мисля, че има пратка за вас. Да наредя ли на портиера да я получи вместо вас?

— Не, ще я взема сам — отговори Бърнс с тих, равен глас.

Управителят натисна бутона на звънеца, портиерът се появи и последва Бърнс през фоайето в хотелския офис, където всред царящия безпорядък жена на средна възраст четеше сутрешния вестник. Бърнс разкъса плика и извади оттам бележка и ключ. Подаде бележката на жената и в замяна получи от нея ново дипломатическо куфарче, което отказа да даде на портиера.

Стаята бе на петия етаж, стара и елегантно обзаведена, с изглед към пристанището. От другата страна на залива остров Хонконг блестеше като бижу на утринното слънце.

— Много хубаво — каза той и отпрати пиколото с малък бакшиш.

Седна на леглото и отключи куфара. Вътре имаше пистолет с източена цев и заглушител, найлонова корда, дълга метър и двайсет и чифт тънки, хирургически ръкавици. В джоба на капака на куфара имаше шест патрона и медицинско пликче с две хапчета. Оттам извади и тънък пакет памучни превръзки.

Отлично, каза си Бърнс. Засега всичко вървеше като по часовник.

Бърнс сложи хирургическите ръкавици, свали патронника и заглушителя на оръжието и го огледа с педантичността на стар майстор; провери цевта и иглата, преди да го сглоби отново и да го простреля на сухо два пъти. Бе почистен и прясно смазан, макар и да не бе нов. Доволен, Бърнс зареди шестте патрона в барабана и върна пистолета на мястото му. После извади найлоновата корда и след като уви всеки край няколко пъти около пръстите си, я изпъна с плющене няколко пъти. Сгъна на два ката въженцето, върза го на възел по средата и го върна в куфара. Остави едно от хапчетата в джоба си, а другото — обратно в плика, свали ръкавиците направо в куфара, заключи го и го постави в чекмеджето.

Погледна часовника си. Осем и четирийсет. Отвори сака и от кожената си тоалетна чанта извади малък будилник. Нагласи го за 11:15, после се обади на рецепцията.

— Бих желал да ми позвъните в единайсет и петнайсет тази сутрин — каза той. — Това прави след два часа и половина.

— Да, сър — отговори телефонистката, — единайсет и петнайсет.

Бърнс разхлаби възела на вратовръзката си, легна на леглото, скръстил ръце на гърдите си, и моментално заспа.

В 11:25 Чан Лун Чай затвори магазинчето си за антични предмети, окачи табела, на която пишеше, че ще се върне след десет минути и потъна в пещта на „Улицата на котката“. Маранята превръщаше претъпкания пазар в танцуващ мираж, но той бързо си пробиваше път в тълпата от китайци, туристи и моряци към телефонната кабина до съседната пресечка.

Пълен англичанин, твърде дебело облечен за лятната горещина, стегнат в раздърпана вратовръзка и плувнал в реки от пот, ревеше в телефонната слушалка, докато жена му, почти толкова окаяна на вид, чакаше пред кабината, превила гръб под куп чанти и пакети.

Без да се притеснява от топлината, Чан стоеше наблизо, проучвайки витрината на близкия магазин за скъпоценни камъни. Бе нисък и жилав мъж на около трийсет и пет години и носеше традиционната мандаринска куртка и панталони в тон с нея. Само очилата му, с тънки златни рамки и матови стъкла, не подхождаха на вида му.

Най-после британецът изскочи от кабината разярен:

— Помисли си само! Казват ми, че в китайската опера не се правели резервации. Чувала ли си някога нещо подобно? Опера без резервации? — Семейството започна да си пробива път през тълпата към „Улицата на стълбата“.

Чан влезе в кабината и погледна часовника си. Бе точно 11:30. Секунди по-късно телефонът звънна. Той отговори бавно със спокоен и премерен глас:

— Фирма „Кралски ориенталски килими“.

— Може ли да говоря с мистър Уан, моля? — гласът на другия край на линията бе остър и дразнещ като шума от горящи фойерверки.

— Кой мистър Уан? — отвърна Чан.

— Джордж Уан.

— Джордж Уан на телефона. Какво обичате?

— Казвам се мистър Джонсън.

— Добре дошли в Хонконг, мистър Джонсън. Получихте ли пакета?

— Отлично. Всичко е наред.

— Радвам се — каза Чан.

— А довечера?

— Всичко е подготвено.

— Добре. Ще съм при вас след три часа. Най-много четири.

— Ще ви очаквам. Може ли да посоча, че колкото по-рано, толкова по-добре. Може да се окаже трудно да се намери това, което търсите.

— Разбирам — отвърна Бърнс. — Ще се опитам да звънна до два и половина.

— Dor jeh — каза Чан. — Което значи „благодаря“. Joy geen — довърши той на родния си език и затвори телефона.

Душът и бръсненето не помогнаха особено. Бърнс продължаваше да се чувства муден: реакциите му бяха притъпени от смяната на часовите пояси и безсънието. След разговора с Чанг той отиде в банята и извади хапчето от джоба си. Подхвърли го в устата си и го глътна с пълна чаша вода. Още не бе излязъл от банята, когато ефектът от хапчето разтърси като светкавица тялото му. Имаше чувството, че собствената му черупка отеснява, че мускулите и костите му се удължават и укрепват. Усещането му за звуците наоколо рязко се изостри — бръмченето на асансьора, глухия шум от далечна прахосмукачка. Цялото му тяло неволно потръпна, докато чакаше асансьора.

Китайчетата си знаят работата, помисли си Бърнс. Но каквато и да бе тази химия, знаеше, че е чиста проба: т.е. чиста дрога.

Преди фериботът да прехвърли и половината от залива на пристанището, той почувства, че отново е готов, с избистрени и светнали очи, изопнат като струна. Излезе от таксито, удобно настанено на борда на кораба. Горещият бриз гъделичкаше кожата му, докато наблюдаваше как бетонният силует на Сентръл дистрикт се приближава все повече и повече. Сградите се издигаха все по-високо над него, като от позицията му на морското равнище изглеждаха стеснени към върховете си, а двата планински върха във всеки край на острова бледнееха на техния фон. Той чуваше как сърцето му гърми в гърдите и познатото трескаво очакване го поглъщаше и възбуждаше така бързо, че усети как пенисът между краката му се раздвижи. Без да мисли, той започна да потрива ръце. Смъртната умора, която го измъчваше допреди малко, сега бе смачкана, насечена и пометена някъде далеч извън тялото му като парченца от накъсан лист хартия, хвърлени на вятъра. Той влезе обратно в таксито.

Шофьорът изведе майсторски автомобила от ферибота и пое надолу по претъпкания с хора кей, надувайки клаксона, без да обръща внимание на двуколките на търговците или на заканителните жестове на пешеходците. Той зави наляво по широкия булевард и после бързо набра скорост към Тайфун шелтър на изток, край Ванчай, квартала на луксозните нощни клубове, крещящи с неоновите си надписи — нови и нови покани към дневните минувачи, далеч от небостъргачите на Сентръл дистрикт. Минута-две след това шофьорът извърна глава към Бърнс, без да откъсва очи от магистралата.

— Тайфун шелтър пред нас, сан. Имате място?

— Знаете ли къде е кей трети?

— Hai — кимна шофьорът.

— „Хай“, това „да“ ли значи? — запита Бърнс.

— Да, hai.

— А как казвате „не“?

— Um.

— „Ъм“, а? Ъм, хай, ъм, хай — повтори няколко пъти Бърнс и започна да се смее, удряйки по коленете си като барабанист в ритъма на думите. Пълна лудост!

Таксито излезе от булеварда и закриволичи по завоите към пристанището. Тайфун шелтър бе малък триъгълен залив, защитен откъм сушата с високи бетонни опори. Шофьорът спря колата. Бърнс излезе и хвърли поглед към кейовете. Пристанът бе претъпкан от сампани. Стотиците малки плоскодънни лодки кръстосваха водата на залива, покрити по средата с рогозки от оризова слама, а лодкарите стояха на кърмата и махаха настойчиво към туристите, подвиквайки предлаганите за нужния маршрут цени. Някои от сампаните бяха като плаващи ресторанти — с по една каюта на палубите и шкафове, пълни с бира и разхладителни напитки. Вятърът разнасяше от кея и миризмата на готвена риба и скариди.

Бърнс бе очарован от гледката. Това бе онзи Китай, който си бе представял.

Шофьорът застана до него и посочи пристана, до който водеха бетонните стълби точно под тях. Няколко сампана обикаляха около него.

— Трети кей — каза шофьорът.

— Отлично. Какво ви дължа?

— Седем долара — отвърна шофьорът.

Бърнс му даде осем с думите „Dor jay“ и шофьорът се усмихна в неловкия си опит да му благодари, поклони се, каза „Dor jeh“ и изчезна.

Бърнс отиде до стената на източния край на пристана и зачака. В 12:05 златистокафяв ролс, излъскан като огледало, спря до кея. Мъжът, който излезе от него, бе висок, но фигурата му издаваше първите признаци на затлъстяване. Носеше бял ленен костюм и шарена риза, разкопчана около врата. Оредяващата му коса бе русолява, носеше буйни мустаци и тъмносини слънчеви очила. Вървеше с бастун от излъскано тиково дърво, чиято дръжка представляваше глава на дракон, изработена от злато. Мъжът пое надолу към трети кей. Ролсът над него изчезна по пътя.

Бърнс изчака да се изнижат цели десет минути, като наблюдаваше пътя към стълбите и целия пристан. Накрая, убеден, че мъжът не е бил проследен, той се върна до стълбището и слезе към пристана.

Високият мъж стоеше на ръба на водата и се пазареше с някаква престаряла и беззъба старица, застанала на кърмата на една от лодките. Малко дете в краката й си играеше с празна бутилка от сода. Мъжът и бабата, изглежда, бяха завързали сериозен спор.

— Gow, gow — викна старицата с измъчен от годините глас.

Високият мъж поклати глава:

— Tie goo-why. Laok.

— Laok. Laok! Hah! Um ho gow gee aw! — изпрати му тя гневен поглед.

Мъжът се разсмя. Бърнс застана зад гърба му и каза:

— Защо спорите с тази стара вещица? Толкова много лодки има наоколо.

Големият мъж подскочи и се извърна бързо, стреснат от думите. Той бе близо до Бърнс и двамата мъже за известно време се взираха един в друг. Накрая сянка от усмивка пробяга по устните на големия мъж и той каза:

— Тя ми казва да престана да я тормозя, след като предлагам толкова малко. Това е част от играта тук, senhor. Тя иска девет долара, аз предлагам шест. Накрая ще се договорим за седем и ще й дам два бакшиш.

Мъжът говореше с акцент, който изглежда бе отчасти испански, отчасти немски.

— Gay doa cheen — викна пак старицата. — Um goy?

— Chut — отвърна големият мъж.

Старицата продължи да негодува, мърморейки. Изглеждаше обидена. Не спираше да нарежда и да сочи към детето. Накрая му направи знак да се качва на лодката.

— Ще наемете ли сампан? — запита големият мъж. — Бихме могли да пътуваме заедно.

— Нямам нищо против — каза Бърнс.

Високият мъж протегна длан към него:

— Казвам се Виктор Де Лароза.

— Хауърд Бърнс — стиснаха си ръцете те.

— Тръгнал съм към Тай Так — каза Де Лароза. — Най-добрият плаващ ресторант в града.

— Какво съвпадение — отвърна Бърнс. — Аз също.

— Чудесно. Турист ли сте?

— Да — отговори Бърнс.

— Тогава бих могъл да ви препоръчам някои ястия. — Де Лароза извади от джоба си седем хонконгски долара и ги подаде на жената. Тя ги преброи и му изпрати още един свиреп поглед.

— Aw tsung nay — процеди тя.

Де Лароза се засмя:

— Казва, че ме мрази. Когато й дам бакшиша, ще ми каже, че ме обича.

Бърнс се качи на сампана и се насочи към седалката в средата на лодката. Трябваше да се наведе и предпазливо запристъпва напред, търсейки опора в бордовете на малката лодка. Де Лароза го последва, изправен и със самоуверена походка.

— Добре го правите — каза му Бърнс.

— Но! — подвикна старицата и нададе кратък кикот.

— „Добре“, казва тя — обясни Де Лароза. — И аз бях като вас в началото, прекалено предпазлив. А тя е най-старата от всички старици тук. Jung-yee Pau Shaaukiwan, прабабата на Шайкиуан.

— Шайкиуан е наколното китайското селище тук, от югоизточната страна на острова. Никой не е виждал по-голяма мизерия от тамошната.

Старицата продължаваше да стои на кърмата и придвижваше сампана с тънките си като вейки ръце, като го направляваше майсторски между стотиците други лодки към обширните води на залива. На запад пред тях се виждаше големият триетажен кораб, напомнящ пагода с разперените си над водата стрехи, целия в яркочервено и жълто под силните слънчеви лъчи.

— Това е Тай Так — каза Де Лароза. Зад него бебето започна да удря празната бутилка по дъното на лодката.

— Подходящо място за гледане на дете — каза Бърнс. — Какво ще стане, ако това нещо вземе та се преобърне?

— И тя, и детето вероятно ще се удавят. Той е внук. Тя се грижи за него, докато дъщеря й работи в някой от бардаците в Уест пойнт, стария град. Когато порасне малко, ще го продадат.

— Ще го продадат? — Бърнс бе шокиран. — Да продадат собственото си дете?

— За негово добро ще е. Ще отиде в добро семейство, сигурно британско или американско.

— Господи, какви са тези хора?

— Животът в пристанището е тежък — каза Де Лароза. После добави: — Веднъж почти бях решил сам да купя момченцето.

Бърнс се обърна и леко го изгледа изпод страничния ръб на тъмните си очила. Бърнс никога не гледаше някой право в очите. После върна погледа си към Юнг-Лий.

— Няма нищо, можеш да говориш спокойно. Тя не разбира английски.

— Ти си луд.

— Предполагам, че си прав, донякъде.

— Доста си омекнал и си затлъстял тук…

— Аз съм Виктор, а ти си Хауърд.

— Да. Както и да е, все пак, научил си доста за тези места, а само две години, откакто пристигна.

— А ти изобщо не си се променил — каза Де Лароза.

— Е, като изключим, че леко побелях. Петнайсет години е много време. Не бих те познал. Поне в първия момент. Напълнял, почти плешив. Направил си нещо и тук, около очите.

— Лека хирургическа намеса. Опъват кожата плътно към ушите от двете страни на лицето. И бръчките изчезват. Черепът ми не е подходящ за цялостна пластична операция, но… — той остави изречението си недовършено.

— И акцентът ти си го бива — отбеляза Бърнс. — А какво беше това за купуването на момчето? Да не те е подгонило някакво чувство за вина?

— Не е вина, а самота. И гордост. Аз строя империя, а няма кой да продължи след мен. Добре, Виктор Де Лароза умира, а после?

— Какво после? Какво те е грижа, нали няма да си жив?

— Тук имат една поговорка. Усмивка от дракон носи късмет. Усмихнат ли ти се два дракона, чака те любов. А ако получиш усмивка от три дракона, значи си безсмъртен.

— Брей, че философ си станал тук. И ние си имаме поговорка. Нищо не можеш да отнесеш в гроба.

— Точно така. И аз това исках да ти кажа.

— Тук имаш много време. И драконите, изглежда, са благосклонни към теб.

— Досега само един дракон е бил снизходителен към мен.

Бърнс замълча. Де Лароза извади пура, отряза върха й и я запали с малка златна запалка. Изпусна няколко кълбета дим, докато върхът й затлея равномерно. После рязко се обърна към Бърнс, предлагайки му пура.

— Не пуша. Истинска хаванска ли е?

Де Лароза кимна.

— Доста приятелчета, в бизнеса имам предвид, ще погребат не един милион там, след като този шибан Батиста взе, че духна ей така, без да се спре. Кастро им затваря казината, а сега се чува, че просто щял да им ги вземе, разбираш ли, взема им ги ей така.

— Кастро е една загадка.

— Не го виждам така аз. — Бърнс плю през борда. — Едно крадливо комунистче е той, това е. Трябваше да отидем там и да му подпалим задника с една атомна бомба, това трябваше да направим, ако питаш мен. И да започнем отначало.

Внезапният емоционален изблик на Бърнс стресна Де Лароза. После пак така рязко настроението на американеца се промени и той се разсмя.

— Чувал ли си го този: На бал с маски в Хавана се появява хемороид — нямало маска, бил Кастро с изплезен език! — Бърнс вече се тресеше от смях на мръсния си виц и старицата, заразена от настроението му, се засмя с него. — Виж я само старата вещица — едва успя да каже Бърнс и още по-бурно се закикоти. Де Лароза само изпускаше облаци дим от пурата си. — Както и да е — продължи Бърнс, — парите май сами се лепят по теб, Виктор.

— Можем да започнем пак да се разширяваме — каза големият мъж.

— Как го виждаш да стане?

— Производството на компоненти тук, в Далечния изток, става все по-доходно — Хонконг, Сингапур, Япония. После всичко се сглобява в Щатите. Това има значителни предимства, като стане въпрос за данъци.

— И мислиш да откриваш нещо в Щатите ли?

— За мен успехът е очевиден още отсега. След още година-две това ще видят и мнозина други.

— Е, ти знаеш кога да разчиташ на инстинкта си, Виктор. Това ти го признавам. Петнайсет години и още не си направил нито една грешка. Мислех си, че си се побъркал, да дойдеш тук от Бразилия. Но излезе, че съм грешил. — Той замълча, после добави: — Не ти ли се иска понякога да спреш, да поседнеш, да чуеш как птичките пеят, да пийнеш малко вино?

— Не още. Колкото повече се разрастваш, толкова повече предизвикателства изникват. Може би ще трябва да пуснем акциите на компанията на борсата. Започва да става твърде тежко за сам човек. И уморително.

— Продай всичко тогава.

— Възможно е. Ще сменя средата, ще се пробвам с нещо ново, по-различно. Нещо малко.

— Виж, на мен не ми пука, разбери ме. Искам да кажа, каквото си решиш, това и ще правиш. Това си е твоя работа и с нищо не ме бърка, ама съвсем нищо. А аз, аз си правя каквото винаги съм правил. Но, казах си, за да използваш връзката в Питсбърг, значи трябва да е нещо сериозно. За три дни съм пристигнал тук, старче. Помисли си какво значи това. Трябваше да уредя паспорти, всичко. Двайсет и един часа висях горе по шибаните самолети. Вече не знам даже кой ден сме от излитане и кацане нагоре-надолу през половината свят. Знаеш ли какво ми се случи? Бях на Уейк Айлънд за четири часа, представяш ли си? Излязох, разгледах паметниците. Никога не ми се бе случвало. В Европа — да, но тук? Както и да е, знам само, че като се върна, там ще бъда един ден преди датата, в която съм тръгнал оттук. А ти, само внимавай. Започнеш ли много да се лакомиш, ще станеш като маймунката, нали знаеш — все бъркала с лапа в буркана, вадила по един фъстък, накрая бръкнала, грабнала всичко в пълна шепа и не могла да си извади ръката, но не може и да пусне фъстъците, знаеш как е. Дум-дум — и толкоз.

— Няма да забравя думите ти.

— Какъв е проблемът тогава? Какво ще върша тук?

Бърнс започваше да се поти. Свали сакото си и го метна на скута си.

— Помниш ли Халфърд, майора във Фиренце?

Бърнс се замисли за момент.

— Смътно.

— Той командваше Стич. Висок мъж. Много твърд, напорист. Много умен.

— Да, да, помня го, разбира се. Как му викаха пейзаните там?

— Gli occhi de sassi. Каменният поглед.

— Точно тъй. Подозрителен мъж. И дума не пое от цялата наша версия. Голям задник.

— Добре си го запомнил. Преди четири дни видях Халфърд на един ресторант като този тук, в Хонконг. В Абърдийн. В момента е полковник.

— Това ли те сплаши? Хей, човече, аз едва те познах, а хем те чаках. И това ли била цялата работа?

— Той ме разпозна, убеден съм.

— Хайде, стига, бе.

— Бяхме на два метра един от друг. Плащах сметката и вече тръгвах да излизам, когато го видях на съседната маса и за момент и двамата замряхме, взирайки се един в друг. Кълна се, че за миг той дори се готвеше да ме заговори. После излязох, много бързо. Но, докато колата тръгваше, погледнах към ресторанта и… той беше вече излязъл пред входа и гледаше към мен.

— Хм — каза Бърнс.

— Оттогава не съм на себе си. Ужасно е да те преследва страх всеки път, щом излезеш на улицата. Фирмата ми е в Муй Уо, на остров Лантау, на запад оттук. Туристи идват рядко, само за да посетят сребърните мини. И въпреки това се страхувам да излизам навън. Днес на идване, стомахът ми се бе свил на топка. Седях на задната седалка и от прозореца се взирах във всяко лице навън.

— Не трябва да се притесняваш.

— Кошмарно е.

— Досега нищо не си правил на своя глава, нали? Нищо не си опитвал, телефони, опашки и прочие. Нищо, което може да усъмни някого.

— Не, не. Следвах плана. Откакто се свързах с теб, просто чакам.

— Добре. Добре си направил.

— Има една опасност. Той може да е докладвал на някого.

Бърнс мълчеше. Гледаше право пред себе си, докато мозъкът му прехвърляше методично всяка възможност, претегляйки всяко „за“ и „против“. Накрая каза:

— Така. Ще трябва да приемем, че не е пропял. А и да е, нямаме изход, твърде късно е вече. Значи предполага се, че е бил тук на почивка, така ли? В униформа ли беше?

— Да.

— Тогава десет към едно е тук в отпуска. Не трябва да има проблеми. Може само да се е стреснал малко, да. Рекъл си е: „Хей, не го ли познавам този?“ Но това са петнайсет години. Ти много си се променил. А какъв беше тогава, не помниш ли? Не виждам как ще е разбрал. Няма начин. Ако го е зачесало съмнението, сигурно още се опитва да проумее кое как е — Бърнс се замисли. — Работата е там, че ако е в отпуска, значи шава твърде много насам-натам, гледа да се забавлява. Не е като в казармите. Може би премисля всичко в момента. Може дори да е схванал нещичко от цялата работа. Но прекалено малък е шансът да те е познал. Аз ти го казвам. Тъй че, трябва да действаме. Установяваме къде е отседнал и… — Той щракна с пръсти и се усмихна. Де Лароза се бе втренчил в него и усети как го побиват тръпки. Бърнс продължи: — Хайде, хайде. Отпусни се. Забрави. Сега ще хапнем добре, после ще си отидеш там… на Муй Пуй, или както там му казваш, и няма да сновеш насам-натам още един ден. До утре всичко ще е свършено. Не трябва да се притесняваш, разбираш ли? Това вече е моя работа. Мой бизнес. Радвам се, че не си се паникьосал. Изникнат ли проблеми аз съм този, който ги разрешава. Това, от което се пазя, са разните аматьори, дето ми се мешат понякога, разбираш ли?

— Да. Благодаря ти.

— Просто го забравяш. Това вече е моя работа. И смятай я за свършена. Впрочем в скоро време може и аз да ти се обадя. Може да се наложи да изтегля малко повече сухо.

— Какво се е случило?

— Нищо особено, знаеш. Някои приятели, бивши приятели може да са се натъкнали на свободната ни практика в Бразилия. Сигурно и мен ме хващат дяволите като теб, но за всеки случай…

— Колко?

— Не знам. Неколкостотин хиляди.

— Няма да имаш някакви проблеми, приятелю.

— Добре. Още нещо. За Халфърд. Искам точно описание и ще ми трябват пари, хонконгски долари.

— Колко?

— Не зная още. Може би едно петдесет хиляди. До колко часа работиш с банката си?

— До шест, няма никакви проблеми. Ще ги вземем направо на гишето. Президентът на банката ми е приятел. Играем голф заедно.

— Миличките. Шест ми върши работа. Сигурно ще трябва да пусна кучетата още преди три. Нека ми донесат парите в хотела. В кутия за обувки, загърната, все едно съм си купил обувки и сега ми ги пращат. Обади ми се в пет. Ще ти дам инструкции. Къде е банката?

— Зад ъгъла срещу хотела. Чайна банк, зад старата сграда на Върховния съд, точно преди да се качиш на ферибота в Кау-Луун.

— Лесна работа. На една крачка.

— Да.

— Това добре, сега Халфърд. Как изглежда той?

— Името му е Чарлз Дейвид Халфърд, полковник от действащата армия — започна Де Лароза и описа подробно офицера.

— Чудесно. А сега, забравяш за всичко това, Виктор, нали? Какво ще обядваме?

— Ами, бих предложил да започнем със супа от перка на акула и след това или шанхайски рак или императорска кокошка…

В 14:30 Бърнс се обади от обществения телефон във фоайето на хотел „Екселсиор“, от другата страна на булеварда, точно срещу Тайфун шелтър. Чан му отговори.

— Фирма „Кралски ориенталски килими“.

— Може ли да говоря с мистър Уан?

— Кой мистър Уан?

— Джордж.

— Джордж Уан на телефона.

— Отново е Джонсън.

— Да, сър. Получихте ли вече информацията?

— Да. Полковник от действащата американска армия, име Чарлз Дейвид Халфърд. Ръст 180 — 185 см, 85 кг, бяла късо подстригана коса, с леко засукани нагоре мустачки. Предполагам, че идва от Токио или Филипините. Едва ли е тук за постоянно. Това е всичко, което имам.

— Ще стигне.

— Ще ми се да вдигам гарата още довечера, ако разбираш какво искам да кажа. Ще можеш ли да се справиш толкова бързо?

— Почти съм сигурен, освен ако няма някакви усложнения. Обаждайте се на всеки кръгъл час. Ако никой не вдига, значи нямам какво да кажа.

— Добре, това ми стига. Уреди ли прехвърлянето на пратката?

— Ъмм, да, но, нали разбирате, рискът с транспорта е голям. Ще се наложи да се доплаща, за… ъъ, опаковката и застрахователна полица.

— Разбира се. Но да не започнеш да ставаш твърде алчен. Ще ти се обадя. Dor jeh.

— Dor jeh.

В 15:30 никой не вдигна телефона. В 16:30 линията бе заета и Бърнс започна да се изнервя. Още един час забавяне щеше да го доближи твърде близо до края на работното време на банката. Той изчака още една минута и пак опита. Телефонът иззвъня няколко пъти, преди някой да го вдигне.

— Jo sun — изчурулика някакъв висок глас.

— Фирма „Кралски ориенталски килими“ ли е? — запита Бърнс.

— Um ying gok yun — отвърна гласът.

Господи, този пък не говори английски, помисли си Бърнс.

— Джордж Уан? Не познаваш ли Джордж Уан? — попита той, изговаряйки името бавно и отчетливо.

От другия край на линията се дочу някаква неразбория, после гневно изречени китайски думи, преди да се чуе:

— Джордж Уан на телефона. Изчакайте за момент, um goy. — После се чу как китаецът избълва цял поток от гневни думи на родния си език и пак последва някаква препирня. Най-накрая Уан заговори: — Извинявайте. Този мъж си уреждаше бизнеса от кабината. Имах малък проблем с него. Мистър Джонсън, вие сте, нали?

Бърнс замълча. После попита:

— Къде работите? — Гласът му бе рязък, остър и изпълнен с подозрения.

— Фирма „Кралски ориенталски килими“. Джордж Уан съм, повярвайте ми.

— Добре, какво имаш за мен?

— Армейският полковник, Халфърд, е към военното разузнаване. Идва от Корея през Токио и е в отпуск. Трябваше да се обадя на много хора, докато го разбера. Наложи се да прибегна до услугите на един приятел от Япония, в тамошната Якудза и…

— Маршрутът му не ме интересува, ясно ли е? Не ме интересува откъде идва, как е дошъл и т.н. Не разбираш ли, Джордж, че ние с теб сме в един и същи бизнес? Няма нужда да раздуваш цената с подобни подробности. Трябва ми само най-същественото.

— Да. Халфърд се е установил в хотел „Амбасадор“ на улица „Натан“ в Кау-Луун. Всичко е уредено за довечера.

— Подготвил си и прехвърлянето на пратката, така ли?

— Hai, nin.

— Променям леко сигнала. Няма да е една, а две.

— Две?

— Да, две.

— Но, не разбирам, защо…

— Помисли си малко, Джордж, и сам ще разбереш защо. Казах, че искам прехвърляне плюс застраховка, разбра ли?

Този път паузата бе по-дълга.

— Това много ще усложни нещата за нас, мистър Джонсън. Наистина няма да има нужда да…

Бърнс не го остави да довърши:

— Виж какво, като дойдеш на моя територия и имаш да свършиш някаква работа, всичко ще става, както ти решиш. Тук обаче, всичко ще става, както аз поискам. Какво ще става след това си е вече твой проблем. Няма значение колко ще струва.

— Разбирам — отговори Уан. — Ще ми трябва малко време… хм, цената тогава ще е… хм, ще трябва да поискам шейсет хиляди хонконгски долара.

— Доста я вдигаш, но няма да споря. Знаеш откъде да ги вземеш, нали?

— Hai.

— В пет и половина ще са там. Оттук накъде да тръгвам?

— Имате ли с какво да запишете?

— Не записвам никога нищо, Джордж. Ти само ми дай информацията, аз ще ти я преразкажа дума по дума.

— Нарича се „Домът на лилавата азалия“ и е в новата част на Кау-Луун…

Полковник Халфърд бе заспал на балкона пред стаята си. Продължаваше да се чувства отпаднал след дизентерията. Нервите му бяха обтегнати. Чувстваше се прегорял от изтощение. И макар психическото и физическото му състояние да се подобряваше с всеки изминат ден в горещ следобед като този, отнесен и замаян, той лесно задрямваше.

И както обикновено, сънуваше.

Кошмари с кръв и насилие.

Сънищата му никога не се повтаряха, но всички си приличаха. Несвързани сцени, скачени и преплетени в едно, за да избуят и завършат в някакви безсмислени рими.

Парчета от въображение и фантазия, подскачащи напред-назад през времето.

Бе в Италия. В маслинова горичка. Край дълга заседателна маса под дърветата говореше нещо на събраните там американски и италиански офицери, но думите му излизаха като несвързани звуци, подобно на плоча, просвирвана на тройно по-бързи обороти и тази реч бе прекъсвана от зов на тръба, после от камбанен звън, накрая от пръчки, удрящи по чинели. Всички се разбягаха и той също хукна сляпо през гората край маса войници, проснати мъртви на земята; маслиновите дървета останаха назад, качи се на стръмния хълм и оттам погледна надолу, за да види стотици севернокорейци да се хвърлят към него в разразилата се престрелка и избухващите бомби, но докато мъжете наоколо пищяха и падаха на земята, куршумите минаваха през тялото му и го оставяха невредим; корейците го настигнаха на хълма и продължиха да бягат край него, сякаш бе невидим, а той грабна един автомат и се опита да открие огън, но оръжието се оказа безсилно. Той хукна обратно след корейците, върна се на заседателната маса и сега вече всички там — и американци, и италианци, и севернокорейци — започнаха да го обвиняват и да сочат с пръст труповете на загиналите войници, полюшващи се от клоните на дърветата. Той погледна към тях, разбра, че ги познава, но не можеше да назове имената им и когато се опита да заговори, думите, които излязоха от устата му, бяха чужди за него.

Събуди се плувнал в пот. За момент не можеше да си поеме дъх. Стана от креслото и започна да диша дълбоко, като наблюдаваше сампаните и тесните лодки еднодръвки, кръстосващи лениво пристанището. Под него улицата кипеше със звука на цивилизацията и той започна да се отпуска.

Направи усилие да не обръща внимание на съня си, да се съсредоточи върху други неща.

Замисли се за мъжа, когото бе видял на онзи плаващ ресторант преди два дни и се помъчи да си спомни откъде го познава. Сигурен бе, че се бяха виждали някъде и по-рано. Може би в Хонолулу, когато бе базиран в Пърл. Или през времето, прекарано в Токио, преди да се прехвърли в Корея. Но мозъкът му срещаше само стените, отделящи Халфърд от неговото подсъзнание.

Замисли се за това, което го очакваше довечера. Може би не трябваше да приема поканата. Последният път, в Токио, се бе почувствал засрамен. Младото момиче бе положило толкова много усилия, проявила бе такова разбиране и в крайна сметка го бе успокоила. Но сега не бе уверен дали трябваше да рискува така бързо и да се подложи на нови терзания заради една емоционална нужда, която не можеше да задоволи физически.

На тръгване от Токио за Хонконг, след като прекъсна тримесечната си терапия от два всекидневни сеанса при капитан Фрийдмън, той се чувстваше сякаш някой бе отрязал пъпната му връв, която единствена му даваше живот. Фрийдмън сам бе препоръчал четириседмичния отпуск.

— Смени малко обстановката, опитай някои от нещата, върху които сме работили — бе казал капитанът на скептично настроения Халфърд. — Представи си, че отиваш на лагер, но за първи път сам. Малко страшно, но вълнуващо. Ще се оправиш, Чарли. Най-важното е, не се страхувай да опиташ. Помни какво е казал епископ Чембърлейн още в седемнайсети век: „По-добре да се износваш, отколкото да ръждясваш.“

Не бе минал и час, откакто бе излетял от Токио и старите страхове пак започнаха да гризат отвътре, но, ако не друго, заради доктора, трябваше да опита. Да, довечера щеше да направи опит. Месеци наред Кам бе работил като верен негов сътрудник в Корея и сега не можеше да рискува да обиди човека, който се бе превърнал в негов приятел.

Отиде в банята, наплиска лицето си с вода, наля си един скоч и започна да се облича за вечеря.

Бърнс успя да дремне само час, преди телефонът да го върне в действителността с пронизителния си писък.

— Часът е седем и четирийсет и пет, мистър Бърнс — каза телефонистката на хотела.

— Dor jeh — отвърна той.

— Dor jeh.

Секунда по-късно будилникът също писна. Спря часовника и го постави в тоалетната си чанта. Действието на хапчето бе отминало и той се чувстваше по-зле дори и от сутринта. Устата му имаше отвратителен вкус, очите му горяха в орбитите. Взе си набързо един душ, избръсна се, облече си чиста риза, чисти чорапи, чисто бельо и хвърли мръсните си дрехи в найлонов плик. Извади дипломатическото си куфарче изпод чекмеджето, провери съдържанието му още веднъж и излезе от хотела. Извървя пътя до по-горната пресечка на улица „Натан“ край хотел „Империал“ и оттам взе едно такси до летището. Остави багажа си в гардероба, потвърди резервацията си за полета до Токио в 23:45 същата вечер и пак взе такси до „Къщата на орлите“ на улица „Мин“. Оттук онази лисица, Джордж Уан, го поемаше в свои ръце. „Къщата на орлите“ се оказа на не повече от десет минути път от летището. Бе безвкусно уреден третокласен нощен бар, който, ако не бе с надписи и на китайски, и на английски, спокойно можеше да мине за някоя от бърлогите в Маями, Норт бийч, или дори Сънсет булевард. Декорът бе в стил ретро, но с изкуствена кожа, фалшива коприна и свещи в стари бутилки от вино. Три от петте момичета бяха от местна порода, а барманът приличаше на бивш моряк от Бруклин. Заведението бе почти празно. Бърнс още сядаше край бара, когато една от азиатките се доближи до него и прокара ръка по врата му.

— От Хонконг ли си? — запита тя.

— Не.

— О, американец. Aw chung-yee may gock yun. Това значи аз обичам американците.

— Тази вечер не става, имам други планове.

— Плановете могат да се променят.

— Може би утре ще намина пак.

Усмивката на момичето изчезна, а след миг и самото то. Бърнс поръча чаша обикновена сода и попита къде е тоалетната.

Помещението бе отвратително мръсно. Прогизнала тоалетна хартия лежеше захвърлена по пода и мивката, а стените изглеждаха покрити с помия. Бърнс влезе в една от двете кабини и залости вратата. Отвори дипломатическото куфарче, извади хирургическите ръкавици и ги сложи. Отпусна колана си, свали леко панталона и завърза кордата около кръста си в проста панделка, после вдигна панталона и го закопча. Възелът се падаше точно под ципа му. Извади другото хапче и го пусна в джоба на сакото си, а памучните превръзки пъхна в джоба на панталона си. После извади пистолета, провери го още веднъж, преди да го мушне в колана зад гърба си.

Закопча палтото, пусна водата от казанчето и се върна на бара.

Чашата сода го чакаше. Той положи хапчето на езика си и го глътна с газираната вода. Ефектът бе почти моментален. Тялото му сякаш вибрираше от освободени електрически заряди. Живот и енергия пак напираха в краката, ръцете, по върховете на пръстите му. Нови сили се втурнаха и изпълниха излинялото му тяло, мозъкът му се къпеше в покачения адреналин. Очите му започнаха да се избистрят. Звуците в стаята се усилиха, станаха по-ясни и по-отчетливи, а заедно с изострянето на всичките му сетива го налегна и чувство на очакване, така мощно, че той пак започна да отмята наум всяко предстоящо свое действие.

Погледна часовника си. Бе 21:20, време за тръгване. Едва когато ставаше от бара, усети за първи път, че бе получил ерекция.

Домът на „Улицата на панделката“ се гушеше встрани от пътя сред стотици ситни азалии. Бе стара едноетажна китайска постройка, обрулена и старинна, с дълбоки белези от далечни години по керемидите на пагодестия покрив, а азалиите, всяко цветче от които бе идеално оформено, кичеха освен стените й и всяко стъпало чак до бордюра.

Фасадата на къщата подвеждаше, защото сградата бе под формата на U и само южният й край се виждаше от „Улицата на панделката“. Масивна стена обграждаше целия район. Висока бе поне два метра и половина и имаше само един вход — махагонова врата, дебела над двайсет сантиметра и натежала още повече от дебелите бронзови панти, впити дълбоко в дървото. Вратата нямаше брава. Можеше да се отваря само отвътре със специален ключ. Отгоре защитната стена бе посипана с натрошени стъкла.

Зад нея се простираше почти тривековна градина, плевена, подрязвана и разкрасявана всеки ден, така че сред безупречните й форми рядко можеше да се види дори и един цвят от азалия на земята. Малко поточе се извиваше през градината с пръснати около него пейки, където влюбените за вечерта можеха да седят и да разговарят, или просто да се докосват. Всяка от вътрешните стаи на къщата имаше вместо стена по един френски прозорец от матово стъкло с лице към градината.

Над вратата висеше лампа, окачена на изкусно инкрустирана бронзова змия, която сякаш се извиваше от стената. Други светлини нямаше. Прозорците на къщата към улицата стояха затъмнени от години.

Нищо не помръдваше, сякаш целият дом бе детайл от пейзаж.

Халфърд остана пред къщата няколко минути, след като таксито си тръгна. Изпуши една цигара и се разходи до ъгъла и обратно. Стари страхове го хапеха гузно и шумът на близката улица „Мин“ го приканваше да стои надалеч от притихналата къща. Но нещо друго го привлече зад стената, нещо, което капитан Фрийдмън му бе казал в началото на техните сеанси, един цитат от Спиноза: До момента, в който човек още си представя, че не може да направи нещо, докато е убеден, че не трябва да се опитва да го свърши, дотогава за него ще е невъзможно го стори.

Накрая той тръгна по калдъръмената пътека и удари звънеца.

Вратата отвори почти веднага непозната великолепна китайка, неподвластна на белезите на годините, дребна, но изправена и властна, с побеляла коса, опъната плътно назад, а лицето й бе гладко и нежно като розов цвят. Бе елегантно облечена в официална тога и носеше малка шапчица от ситни, идеално оформени диаманти. Ако бе стресната от изпития на вид Халфърд с потъналите му в черни сенки очи, взиращи се над хлътналите бузи, то нищо не издаваше реакцията й. Тя дълбоко се поклони пред офицера.

— Добре дошли в моя дом — каза тя. — Аз съм мадам Куа. Вие трябва да сте полковник Халфърд. За нас е чест да ни посетите и ви благодарим, че сте така точен.

— След двайсет и четири години в армията, мадам, не знам дали бих могъл да закъснея, дори и ако исках.

— Тук времето спира, полковник. В „Дома на лилавата азалия“ време няма, има само удоволствие.

Тя го въведе в малка стая в южното крило. Светлините бяха слаби и успокояващи, а стаята бе украсена с антични предмети от времето на няколко китайски династии. Всичко бе в злато, тиково дърво и сребро, а меката мебел, в която човек потъваше дълбоко, бе изцяло от лен и сатен. Отнякъде долиташе музика, смътни звуци като от далечен спомен, а във въздуха се долавяше леко ухание на парфюм. Мадам Куа донесе на Халфърд питие, предложи му опиум, който той отказа, и го настани с лице към стената, покрита с алена копринена завеса.

— А сега, полковник — започна тя, — позволете ми да ви представя моите млади дами.

Светлините в стаята още повече отслабнаха и угаснаха. Коприненото перде се разтвори безшумно. Зад него имаше голям прозорец, а зад него — тъмнина. В този момент някаква мъглява светлина изгря зад стъклото и в нея се появи млада жена. Косата й бе сплетена на опашка, която се спускаше по едното й рамо и тя гледаше през прозореца с тънките си бадемови очи, в най-тъмнокафявия цвят, който Халфърд бе виждал някога. Носеше златни чехли, поръбени с бяло и бяла мандаринска тога, цепната почти до кръста й. На лявата й ръка, над бицепса, цифрата 1 бе татуирана в светли цветове. Усмихваше се.

— Това е Лия, нашето момиче номер едно — каза мадам Куа. — Тя е на деветнайсет години и е била обучавана от гейши, преди да дойде при мен. Владее всичките Двайсет и едно изкуства на Китайската брачна нощ и говори английски, френски, португалски, японски и три китайски диалекта; може да рецитира над сто любовни поеми, включително и тези, които са забранени от равините в Израел…

Една след друга — светлината къпеше жените на Дома, всяко посвоему красива, овладяла по едно от древните тайнства на любовта и всяка със своя номер, татуиран на ръката. Опасенията на Халфърд се изпариха. Изпаднал бе в транс. Бавно започваше да усеща как в организма му изплуват забравени усещания, стари нужди. Но той изчакваше специално едно момиче, защото братовчедът на Кам Синг му бе казал на излизане от клуба: „Дочакай номер деветнайсет. Тя няма равна на себе си. Ще разбереш защо.“

И сега Халфърд разбра какво се крие в препоръката, защото светлината разкри пред него една млада жена, чиято прелест буквално зашемети полковника. Бе невисока и нежна, с кожа бяла като мляко, а косата й, черна като въглен, се спускаше надолу чак до кръста. Тя гледаше не към него, като останалите, а в пода и Халфърд на момента се почувства пленен.

— Това е Хет — каза мадам Куа. — Тя е особено скъпа на всички ни. Само осемнайсетгодишна е, но дойде при мен далеч от вътрешността на стария Китай още когато беше на девет. Говори китайски и японски, знае и някои изрази на английски. Наблюдавала е тайните на любовта от всички останали дами и владее до съвършенство древното изкуство на Връвта с дванайсетте възела. Казват, че езикът й е като крилата на пеперуда.

Халфърд бе трогнат от явната уязвимост на красивото създание пред него и от тъгата в големите й очи.

— Да — прошепна той, — тя трябва да е.

Мадам Куа се усмихна:

— Вие правите избора на мъдреците — каза тя. — Боговете ще ви завидят.

— Как ще говоря с нея?

— Няма да е необходимо. Тя ще общува с вас без глас, а вие, полковник, ще успеете да разберете всичко.

Бърнс застана в сенките на алеята, докато наблюдаваше оградения дом на „Улицата на панделката“. Беше се освободил от дипломатическото куфарче в удобен за целта отводнителен канал. Изчака, докато се убеди, че улицата е пуста и после бързо я пресече до махагоновата врата, останала отворена благодарение на малка пръчица, опряна в рамката.

Той вдигна пръчката, прекрачи бързо прага, остави вратата да щракне след него и облегна гръб на стената, докато очите му се адаптират към тъмнината в градината. Наоколо нямаше никой. С бързи стъпки той прехвърли потока и застана в сенките на едно черешово дърво на десетина метра от ъгловата стая на северното крило на къщата. После отново зачака.

Стаята бе малка и удобна. Подът й бе покрит с килим от козина на лама, стените бяха украсени с коприна на червени и жълти райета. В стаята имаше дървена вана за двама души и кушетка за масажи с покривка от гъши пух. До нея имаше малка масичка, цялата в купички с масла, прахове и мехлеми. Лампи нямаше, а само благоуханни свещи.

Хет заведе Халфърд в стаята за ръка и затвори вратата след него.

— Ти почакай — каза тя с тънкия си мелодичен глас.

После прекоси стаята до вратата към градината, но на крачка от самата врата момичето ненадейно спря. Протегна ръка, която като пойна птичка, увиснала над храста на бялата трънка, за части от секундата затрепери, намери резето на вратата и отвори вратата.

Халфърд бе смаян. Едва сега той разбра откъде идваше това усещане за уязвимостта на момичето, защо очите й бяха тъй тъжни, защо мадам Куа бе казала, че тя е особено скъпа за всички тях.

Хет бе сляпа.

— Виж — каза тихо тя. — Градина.

Хет се усмихна и пръстите й затанцуваха по тялото му, меки като паяжини, полюшвани от вятъра.

На десет крачки от вратата Бърнс наблюдаваше как Халфърд бе прегръщан от момичето, как милва лицето й, видя как тя откликна, как пръстите й полазиха по тялото му и ризата му хвръкна като че ли по силата на някаква магия.

Момичето бе великолепно.

Тя отведе Халфърд до ваната и ръцете й слязоха надолу, разкопчаха колана му, развързаха обувките му. Тя коленичи пред него, събу обувките му, свали панталоните му, протегна се нагоре и мушна длани под ластика на слипа му. Върховете на пръстите й флиртуваха с него, едва докосвайки тялото му, почти без да се опират в кожата. Тя го съблече изцяло, наведе се напред, за да го погали с дъха си, като устните й неволно го докосваха от време на време. После започна почти недоловимо да пее в някакъв японски ритъм. Докосна лицето му, обиколи твърдата извивка на челюстта му, треперещите му устни, промуши нежно два пръста в устата му, погалвайки езика му. После нейният език заигра по гърдите на полковника, засмука зърната му. Тя взе ръката му в своята и му помогна да я съблече, насочи дланта му към гърдите си, стомаха си и надолу към кичура, мек като заешка опашка.

От страховете на полковника не бе останал и помен. Той бе хипнотизиран, победен от тази чувственост, каквато никога не бе изпитвал през живота си. Неговата мъжественост бе възстановена.

Бърнс тихо се придвижи през градината и застана до вратата. Чу песента на момичето, шума на плискащата се във ваната топла вода и вълните от тих смях. Извади памучна превръзки от джоба си, положи я на дланта си и наложи гумената ръкавица отгоре й. Направи същото и с другата си ръка. После свали ципа на панталоните си и извади оттам найлоновата връв, усука я няколко пъти около всяка ръка и я опъна силно. Възелът се падаше точно по средата. Той се облегна на вратата и погледна в стаята.

Бяха излезли от ваната. Халфърд лежеше по гръб на тясната кушетка, като темето му сочеше към Бърнс, който го наблюдаваше отзад.

Хет намаза ръцете си с някакво топло масло и започна да масажира Халфърд: здравите й пръсти разтриваха всеки мускул по краката и гърдите на мъжа. Тя погали ръцете му и ги положи отстрани на леглото. После се качи на кушетката, възседна коленете му, като продължаваше да го милва, вече с цялото си тяло. Пеперуденият й език заигра по корема му, тя се придвижи надолу и го обгърна с уста.

Халфърд не усещаше нищо от чуждото присъствие в стаята, от грозната сянка, която се промъкваше към него.

Но Хет усещаше всичко. Изостреният й слух усилваше всяко проскърцване на пода, шума от триещата се тъкан на дрехи, новия ритъм на нечие дишане в стаята. Тя се протегна към малката масичка. Пръстите й намериха малката копринена връв с дванайсет възела, всеки на два-три сантиметра от другия. Тя мушна ръката си под таза на Халфърд и започна да пъха връвта в ануса му. Потънал във фантазии и похот, полковникът не усещаше почти нищо. Пулсът му биеше като тежък чук, учестеното му дишане се бе превърнало в един неспирен хрип.

Темпото се засили. По-бързо. По-бързо. По-бързо.

Халфърд изохка и замря. Кръвта му, заредена със светкавици от чувство, рукна като водопад из цялото му тяло. Главата му се надигна от масата. Тялото му се стегна. В този миг Хет издърпа рязко връвта изпод краката му. Халфърд изкрещя и после експлодира.

В същия миг Хет скочи от кушетката на земята и се просна върху краката на Халфърд, като сключи пръстите на двете си ръце под тясното легло.

Халфърд бе стегнат в човешко менгеме.

Бърнс бързо усука найлоновата корда около гърлото му. Ръцете му отскочиха в срещуположни посоки.

Възелът се вряза дълбоко в меката част на врата на Халфърд. Екстазът се превърна в болка. Слепоочията му изригваха като вулкани, дъхът му, секнал някъде в гърлото, се бореше отчаяно за път. Езикът му изскочи през устата.

Бърнс опъна още по силно въженцето.

Халфърд започна да се тресе. Спазми разкъсваха тялото му, което блъскаше мощно по раменете на Хет. Тя стисна още по-здраво ръце. Той се опита да изкрещи, но викът му така и си остана погребан в гърлото му. Вдигна поглед нагоре, видя гротескното обърнато лице над себе си. Опита се да изрече една последна дума, сричка, размазана и гърлена, която умря още на устните му:

— Т-т-о-о-о-й…

В този миг гръклянът му се пръсна. Той потрепери и дъхът му се втурна с писък през новия отвор, като през пукнат балон.

Тялото му се отпусна.

Хет също отпусна смъртоносната си хватка. Продължаваше да лежи върху тялото на Халфърд, само ръцете й се люшкаха леко покрай кушетката. По бузите й се стичаха горещи сълзи.

Бърнс отстъпи, разви въжето от едната си ръка и го освободи. Остави го на масата до трупа на Халфърд. Лицето му се къпеше в пот. Дишаше на къси, резки хрипове.

Момичето с мъка се изправи и седна. Плачеше без звук.

Бърнс посегна зад кръста си и извади пистолета от колана си. Момичето не помръдваше. Тя гледаше към него, но без да го вижда. Едва тогава Бърнс разбра, че тя е сляпа и си спомни защо Уан бе настоявал, че няма да се наложи да убива двама души. Момичето просто нямаше как да го идентифицира. Той се поколеба за част от секундата, но после, като добре програмирана машина, той застана зад нея и вдигна пистолета на сантиметри от главата й. Тя следеше с невиждащ поглед звука и сякаш погледна през рамо.

— Вратата — каза той с пресипнал глас. Тя пое примамката и на момента се извърна.

Пистолетът подскочи в ръката му, гръмна глухо и главата й отскочи напред. Той сграбчи косата й с другата си ръка и повдигна отново главата й. Тум. После я остави да се свлече върху тялото на Халфърд.

Бърнс остави пистолета до найлоновата корда, излезе бързо от стаята, прекоси градината и се промуши през вратата. Свали хирургическите ръкавици, уви ги в памучните превръзки и се върна по алеята към отводнителния канал.

Секунда след като вратата тихо се затвори, две фигури изникнаха от сенките на градината и влязоха в стаята.

Бърнс бе първият пътник на борда на самолета. Той си избра място в задната част на залата, намести удобно възглавницата под себе си и закопча колана си. Още преди самолетът за Токио да се издигне над пистата в нощното небе, той бе потънал в дълбок.

III

Лицето бе злобно. Устата, набръчкана от възрастта и изкривена в грозна усмивка, изпълнените с презрение очи лъщяха слабо, гледайки през прозореца на кръчмата. Навън студен есенен вятър гонеше с рев листата по открития площад между двуетажния супермаркет и огледалния небостъргач. Те се пръскаха по тротоара в лудешки танц, следвани по петите от озъбения призрак на вятъра, преди да се загубят някъде в тъмнината.

На няколко преки оттам камбаните на катедралата удариха полунощ, отброявайки последните секунди от празника на Вси светии. Подгонени от часовника призраци, джуджета, светци, грешници, черни магьосници и богове на подземния свят в този миг се втурваха през подлуденото от луната небе и птици с огнени очи търсеха обезумели подслон в голите като скелет клони на дърветата. Отекна и последният удар. Площадът утихна. Градът бе вече повит в одеялото на спокойствието. Дяволиите бяха свършили. Вси светии бе отминал.

Но не съвсем.

Музите на злото продължаваха играта си, сътворявайки последния си чудовищен трик.

Вратата на кръчмата, наречена „Калибашът на Кери“, се отвори и мъж в прокъсано кожено яке излезе навън в мразовитата нощ, отнасяйки за момент със себе си шума на веселието: смеха, музиката и звъна на леда в чашите. Вратата тихо се затвори и запуши устата на кръчмата. Мъжът бе силен на вид с побеляла коса и празен поглед. Той стоеше с отпуснати рамене и се взираше през площада към двадесететажната сграда, където мигащи светлини препускаха по огледалната й фасада. Постройката бе изумителна; етаж след етаж огледалните прозорци отразяваха цялата околност. Мъжът се извърна и впи поглед в някой от ниските етажи на сградата, осветен от слаба лампа вътре.

Той бе проследил жената до там. Някъде в тази сграда се намираше човекът, когото бе ненавиждал в продължение на трийсет години. Докато гледаше натам, в храстите зад него нещо изшумоля. Някаква фигура се плъзна бързо и тихо край стената, но мъжът с коженото яке не чу нищо. Шумът се изгуби във вятъра около него. Бе като хипнотизиран от извисилата се сграда, от калейдоскопа светлини, отразени по лицето й, от асансьорите с форма на куршум, които се стрелкаха нагоре-надолу по външната стена. Мъж и жена излязоха от кръчмата прегърнати и се насочиха към паркинга.

Фигурата на скрития мъж замръзна на мястото си до стената. Кучият му син, помисли си той, твърде открито е и прекалено опасно. Не е изпипано и подготвено като в Хонконг. Но трябва да стане. Сега.

Двойката изчезна в паркинга. Скритата фигура се придвижи право към гърба на мъжа в коженото яке. Докато го доближаваше, вдигна лявата си ръка. Държеше пистолет с навит на цевта грозен черен цилиндър на заглушител. Оръжието бе само на няколко сантиметра от тила на мъжа с якето.

— Коригън.

Мъжът с коженото яке се завъртя на пети и вторачи поглед точно в дулото на пистолета, доближен вече на по-малко от педя от очите му. Лицето му придоби някакво странно изражение — изкривена усмивка на прозрение и облекчение.

Той видя оръжието само миг преди върхът му да блесне и преди да чуе късия и любопитен звук, в който заглушителят превърна изстрела, миг преди да почувства огнената болка, разкъсваща главата му.

Пръстите му се вцепениха. После дланите. Устата му се изпълни със злъчни сокове. Свличаше на земята, без сам да го разбира. От отсрещната сграда върху него се изляха лъчи светлина, окъпаха го като древни звезди. После отслабнаха и изчезнаха. Той чу писък, сподавен и изтерзан вик, сякаш изстискан от агонизиращо гърло. После всичко утихна и притъмня, освен рева на безмилостния вятър по празния площад.

Последната мисъл на мъжа с коженото яке бе, че писъкът, който чу, бе всъщност неговият собствен вик.