Машината на Шарки

1

В 17:25 Шарки зави с раздрънкания си фолксваген в тясната уличка зад автогарата на две пресечки над Пийчтрий. Бе подранил с пет минути.

Студеният декемврийски вятър помиташе прахоляка по улицата и лепеше боклуците по стените на сградите. Температурата бе паднала с шест градуса от залез-слънце. Парното в колата на Шарки не работеше, а един от прозорците не се затваряше докрай. Започна да духа в шепите си.

В 17:30 излезе от колата и се облегна на вратата, потропвайки с крака. Закопча и горното копче на дебелото си вълнено яке. Разнасяният от вятъра прах го удари в очите и устата и се полепи по брадата му.

— Мамка му — промърмори той и се наведе напред, за да изтърси прахоляка от гъстата растителност по лицето си. Шарки бе нервен. Бръкна във вътрешния джоб на якето си и опипа кафявия плик, напъхан зад колана на дънките му.

От Мери Асото нямаше и следа.

Очите му продължаваха да играят във всички посоки. Ако Асото му погаждаше номер, моментът бе идеален. Бърз изстрел в главата, както си стоеше там като неподвижна мишена, и Асото щеше да забогатее с шестстотин долара. Което не оставяше на Шарки особено голям избор.

Вдясно от него, някъде в тъмнината до сградата, от срещуположната страна на уличката, Шарки усети, че нещо се раздвижи. После дочу и ниския, дебел кикот.

— Какво става, драги, студеничко ли ти е?

Кучият му син.

— Асо? — подвикна Шарки.

— Че кой друг чакаш, миличък? Носиш ли цената?

— А да не мислиш, че ще стоя тук да ми мръзне задникът? Да влезем в колата и да свършваме, изстинах на този проклет вятър.

— На мен пък ми харесва на чист въздух. Пък и ти, човече, ако вземеш да опиташ от това съкровище, дето съм ти донесъл, и пет пари няма да даваш за студа.

— Дрън-дрън. Аз влизам вътре на завет, а ти като искаш да ти измръзнат топките, дръж си съкровището вън на студа.

— Колко сме наперени тази вечер!

Шарки влезе на задната седалка на колата и включи осветлението в купето така, че Асото сам да се убеди, че е чисто. После запали тънка пура и задържа свитите си длани над тлеещия й връх.

Асото закрачи по уличката, пъхнал ръце в джобовете на скъпото си, дълго до земята, кожено палто. Носеше широкопола шапка тип „Борсалино“, нахлупена ниско над очите му, жълти лачени обувки и млечнобели широки панталони. Приближи се предпазливо до колата, заобиколи я от далечната страна и се наведе над прозореца, все още с ръце в джобовете. Златната обица, която му бе спечелила и прякора Мери, проблесна на светлината от купето. Най-накрая влезе вътре.

— Да не мислиш, че съм натоварил Джей Едгар Хувър на задната седалка?

— Помина се добрият човек.

— Но призракът му още витае.

— Загаси тези шибани светлини, шиле младо. Това не ти е концертен подиум.

Шарки завъртя ключа и светлината угасна.

— И да знаеш, скъпи, че втори път няма да си цапам палтото в тая кофа за смет.

— Може и да е кофа, но по бива, отколкото да вървиш пеш.

— Завъртиш ли както трябва това съкровище, човече, ще можеш да си докараш и за едни по-тузарски колела от тези.

— Къде е стоката? Изнервям се така, като чакам.

— Ааа, първо зеленото, бебчо. Без зелено всичко е развалено.

— И цент не ти показвам, докато не опитам за проба.

— Ех, че сме хитри! — Мери извади малка найлонова торбичка от джоба си и я вдигна, поклащайки я с пръсти. Белият прах вътре се разклати. — Виждаш ли, скъпи, а? К’во ще кажеш? И още петнайсет от същия сорт. Шестнайсет грамчета, човече, стабилен концентрат, чист като сняг. Билет за сто екскурзии до луната. Цепиш всяко поне на три дози. Четирийсет и осем кесийки по шейсет прави… чакай да видим…

— Две хиляди осемстотин и осемдесет. Зарежи тези трикове, Асо. Давай. Отвори я. — Той усещаше как напрежението в него нараства, докато плюнчеше средния си пръст, за да го топне в торбичката. После го извади с няколко полепнали по него зрънца и ги опита. Горчивият вкус стегна челюстта му. Здрава дрога.

Някаква кола зави в уличката от далечния и край и бавно се насочи към тях.

— Какви са тия шибани гости? — писна Асото. Очите му се облещиха, изпълнени с гневен страх. — Какво, по дяволите, става тук?

— За Бога, спокойно, Асо, моля те. Просто кола.

— Пали и да местим нанякъде. Тук взе да става задушно.

Колата ги подмина.

— Човече, ама ти наистина си на тръни — каза Шарки.

— Този шибан гостенин спира.

Колата спря, после тръгна назад и спря пред фолксвагена, като му затвори пътя. Масивен мъж излезе и тръгна към мястото на Шарки.

— Аз вдигам гарата, шиле — отряза Асото. Шарки усещаше как въздуха помежду им пращи от напрежение.

— Спокойно, аз ще се оправя.

— Ти си чист, човече. Аз държа всичко, само да ме духнат и падам.

Високият мъж се показа на прозореца на Шарки с прожектор в ръка. Светлината обгърна купето.

— По дяволите! — изстена Асото.

— Какво, по дяволите… — започна Шарки, после погледът му срещна очите на дебелия мъж от другата страна на прозореца.

Тъли! Исусе Христе, този ли глупак ми изпрати?

Очите на Тъли срещнаха погледа на Шарки.

— Шарки! — измуча той. — Боже мой, не знаех…

— Млък! — провикна се Шарки.

— Мамка ти! — кресна Асото. — Накисваш ме, така ли, шибана свиньо! — Найлоновото пликче изхвърча от ръката му. Белият прах се пръсна в облак в купето на колата. Мери вече излизаше през вратата. Шарки го сграбчи за яката, но негърът се изви, изплъзна се и скочи извън колата миг преди в ръката му да блесне малък пистолет 25-и калибър със седефена дръжка. Съскаше като змия. Очите му бяха почервенели от ярост.

Шарки блъсна своята врата с рамо и натисна силно с цялото си тяло. Вратата повали Тъли на улицата. Както бе седнал, Шарки се наведе навън от колата в мига, когато Мери даде първия си изстрел. Пистолетът гръмна като фойерверк и куршумът свирна край бузата на Шарки, преди да се удари в рамката на вратата и да отскочи надолу по улицата.

Мери бе вече преполовил пътя до ъгъла, когато Шарки се изправи на крака и бръкна под седалката, за да усети студената дръжка на своя 9-милиметров автоматичен маузер. Извади го и опря двете си ръце напряко на седалката.

— Мери, стой…

Твърде късно. Снажният негър се плъзна зад ъгъла и Шарки видя само как борсалиното му хвръкна от вятъра и падна в канавката. Той прескочи предната седалка, крещейки на Тъли зад себе си:

— Викай помощ, какво зяпаш… кретен такъв. Тръгва надолу по Спринг към Харис.

Тъли още се мъчеше да се изправи на крака, натъжен и объркан, когато Шарки стигна до ъгъла. Спря за секунда и подаде глава. Мери, вече преполовил пътя до следващата пресечка, забави темпото, вдигна своя 25-и калибър, после си даде сметка, че такъв изстрел не е по силите на пистолета и пресече улицата диагонално. Една кола закова на място, докато той бягаше пред бронята й. Шарки хукна след него, спирайки движението. Писък от спирачки екна навсякъде около него.

Господи, помисли си Шарки, и всичко това в пет и половина. Точно в пиковия час. Чиста работа. Няма що.

Уличният наркотърговец стигна до следващия ъгъл и се насочи към улица „Пийчтрий“. Докато бягаше, изпрати назад през рамо неточен изстрел. Куршумът уцели един телефонен стълб на два метра от Шарки. Шарки набираше скорост, скъсяваше разстоянието до Мери, който трудно напредваше в твърдите си обувки.

След още половин пресечка основното кръстовище бе почти задръстено от коли и пешеходци, изчакващи зеления сигнал на светофара. Мери бе изпаднал в паника. Трябваше или да се изгуби в множеството, или да си намери някакъв транспорт, и то бързо. Насочи се към най-гъстата част от тълпата, докато Шарки се приближаваше все по-близо. Едва тръгнал да пресича „Пийчтрий“, някакъв черен кадилак профуча тъй близо пред него, че го отблъсна назад. Шарки изчака секунда и пак се втурна зад отминала кола. Хвърли се с главата напред през предния капак на черния буик, който му препречи пътя. Плъзна се нагоре по предното стъкло и се задържа на четири крака насред широкия капак. Изуменият шофьор наби спирачките, а Шарки седна на ламарината и се прехвърли от другата страна на колата.

Светофарът бе вече дал път на колоната и тя поемаше напред. На отсрещната страна на улицата градски автобус тръгваше по свободната лента пред себе си. Асото разбута с лакти хората, изтича пред автобуса като заби юмрук в решетката му и се изправи пред стъклената врата. Вдигна пистолета си и го насочи през стъклото към главата на шофьора.

— Отваряй бързо — извика той и шофьорът отвори вратата.

През стъклото от страната на шофьора Шарки видя как с подивял поглед търговецът на наркотици размаха пистолета си пред очите на шофьора. В този момент и Мери видя Шарки и изпрати нов изстрел на сантиметри от носа на шофьора. Куршумът разби прозореца и удари асфалта между краката на Шарки, преди да рикошира в радиатора на близката кола.

Шарки се прицели с автоматичното си оръжие към наркотърговеца и Мери се втурна към задната част на автобуса. Шарки размаха портфейла с полицейската си значка пред шофьора. После изтича до вратата, която със съскане се отвори.

— Всички на пода — изкрещя Шарки и скочи в автобуса. Шофьорът се смъкна от седалката си в мига, когато Мери стреля отново. Куршумът издрънча, рикошира от лоста за скоростите и проби предното стъкло на автобуса.

В самия автобус настана хаос. Жени и деца пищяха и се криеха зад предните седалки, чанти и пакети се изсипваха на пода. Възрастна жена седеше, изгубила ума и дума на мястото си, притиснала найлонов плик към гърдите си, вперила невиждащ поглед напред.

Шарки се облегна на парапета до стъпалата пред първата седалка и Мери даде нов изстрел. Не можеше да си поеме дъх. Всичко бе станало твърде бързо. Сега бе заключен в кутия. Очертаваше се сцена на мексиканска засада в препълнен автобус с един полудял на задната седалка. Асото приклекна зад преградата, отделяща задните стълби от седалките. Той заблъска вратата, но тя бе автоматично затворена от собствената му тежест върху стъпалата, въпреки че натискаше бутона за аварийно отваряне. Мери зарита отчаяно по вратата, после се обърна и изпрати още един изстрел напред. Нови писъци.

— Хей, ти, куко шибана, чуй ме добре — изкрещя Мери. — Сега ще си взема малко заложници. И ще си гръмна малко дечица тук отзад, ако веднага не отвориш вратата.

Шарки погледна за миг зад парапета и отдръпна бързо глава. Пистолетът на Мери отново изрева и куршумът проби на още място предното стъкло. Всички пътници зад Мери бяха легнали на пода. Време за преговори нямаше. Мери бе готов да пролее кръв и трябваше да бъде спрян бързо. Патроните в пистолета на Шарки бяха с меки върхове. Малък бе шансът да пронижат наркотърговеца и да ударят някого зад него. Налагаше се да се рискува.

Шарки се протегна до билетната каса на шофьора и взе няколко монети от там. После коленичи и ги хвърли по седалката на шофьора. Мери се хвана на въдицата и стреля два пъти по седалката. В същия миг Шарки скочи, опря две ръце на преградата, и изпрати единичен изстрел. Куршумът удари Мери по бузата и дясната страна на лицето му зейна. Кръв шурна от главата към гърдите му. Изстрелът го прикова към преградата на седалките зад него.

Старицата, на около половин метър от него, продължаваше да стиска найлоновата си торба, втренчила поглед пред себе си.

Мери изглеждаше изненадан. Потрепери, докато кръвта се стичаше от лицето му. После започна да се изправя и да надига пак пистолета си.

Шарки се прицели няколко сантиметра по-надолу и даде два изстрела. Автоматичният пистолет подскочи в ръцете му. Нови две дупки се появиха на гърдите на Мери, раздалечени на по-малко от два пръста една от друга. Той изстена, обърна се настрани и падна на колене на долното стъпало, събрал ръце между коленете си, с опряно на вратата чело. Шарки прекрачи шофьора, който се бе свил на пода със запушени с длани уши, и натисна най-долния червен бутон. Задната врата се отвори и Мери падна на земята с главата напред.

Шарки отвори и предната врата и изскочи навън.

Две униформени ченгета го чакаха на по-малко от три метра от автобуса, облакътени на предния капак на един шевролет, с насочени към Шарки пистолети.

— Стой на място!

Шарки вдигна високо полицейската си значка и тръгна към задната част на автобуса.

— Шарки, Централен отдел за наркотици — извика той. — Извикайте линейка.

— Казах, стой на място — провикна се отново ченгето.

Шарки хвърли портфейла си към него. Той отскочи от капака на шевролета и се отвори на значката му.

— Казах, извикайте линейка — викна Шарки, без да спира. Стигна до замрялата фигура на Мери, проснат с лице към земята и застана над него с пистолет, насочен към тила му. Ритна малкия 25-и калибър надалеч от тялото, после пъхна крак под трупа и го обърна.

Наркотърговецът гледаше право нагоре в тъмното небе. От устата му се стичаше кръв. Очите му бяха облещени. Шарки пъхна пистолета в колана си, наведе се и притисна два пръста в гърлото на Мери. Нищо.

Едното от двете ченгета крещеше нещо в радиостанцията си. Другият полицай дойде до Шарки и му подаде портфейла.

— Какво, по дяволите, стана тук?

— Току-що отписах един наркотърговец. По-добре твоят колега да извика и нашия отдел.

Отвсякъде започнаха да надничат хора. От задръстеното движение се надуваха клаксони. В автобуса пътниците се трупаха по прозорците, притиснали лица към студените стъкла. Възрастната жена внезапно отвори уста и нададе писък, после още един и още един, натоварвайки до краен предел дробовете си. Отнякъде блесна фотографска светкавица, заслепявайки Шарки.

— Какво, по дяволите, бе това? — извика той.

— Някой ни направи снимка.

— Никакви снимки, по дяволите. Никакви снимки, чувате ли? — излая Шарки.

— Късно е — каза ченгето до него.

Още шум, още хаос. Наблизо писна сирена.

Шарки се облегна на автобуса. Внезапно се почувства уморен, отвратен, изпразнен, дори започна да му се повдига.

— По дяволите — промълви той.

Наведе се над Мери Асото и заопипва хастара на палтото му. Усети торбичките, после намери и ципа и го отвори. Вътре, в малки джобчета, пришити към хастара, се виждаха петнайсет пликчета с по един грам кокаин.

2

Пристигна в управлението в 9:45, петнайсет минути преди насрочената среща. Секретарката на Джаспърс, Хелън Хил, компетентен полицай с осем години стаж зад бюрото, имаше каменно лице и вечно кисел нрав. В управлението бе известна под не особено милото жената дракон.

— Седнете — отряза тя, като посочи един твърд дъбов стол без дръжки за ръцете. После изгледа невзрачното му облекло за момент и след миг просто забрави за него.

Чакалнята бе обзаведена спартански. За четене нямаше нищо, по стените не бе окачена дори и една картина. Жената дракон стана, наля си чаша кафе от термоса на масата до вратата и пак седна на бюрото. Не предложи на Шарки нито кафе, нито вода, дори не отправи и дума към него. Накрая той стана и сам си наля чаша кафе.

— Не се ли пита в такъв случай? — изръмжа жената дракон.

— Може ли да си налея малко кафе? — отвърна Шарки с усмивка. Той поръси кафето си с половин торбичка захар, разбърка го с пръст, който облиза и пак седна на стола си. За жената дракон той вече не съществуваше. Нарочно сръбна шумно от кафето си и впи очи в нея. Никакво внимание. Минутите бавно се занизаха. Петнайсет минути изглеждаха поне час. Точно в десет часа телефонът на бюрото й звънна.

— Да, сър? Да, тук е. Да, сър. — Тя затвори телефона. — Можете да влезете — каза тя, без да вдига поглед към него.

Той тръсна полупразната чаша по средата на бюрото й.

— Благодаря, че така ведро започнахте деня ми — каза той. Тя го изгледа свирепо, докато той чукаше на вратата.

— Влез — чу се глас отвътре.

Капитан Джаспърс бе висок, кокалест и безчувствен мъж малко над петдесетте. Тънък като рибарска месина белег прорязваше лицето му от лявото му ухо до челюстта му. Черната му коса бе започнала да побелява. Хладни, безизразни очи се криеха зад очилата в златни рамки. Облеклото му бе по-строго и от униформа — тъмносини костюми, бели ризи, безлични вратовръзки, черни обувки с връзки. Ръчният си часовник „Таймекс“ носеше на сива брезентова каишка. Друг атрибут върху себе си нямаше.

Доколкото бе известно на Шарки, Джаспърс нямаше нито един приятел в управлението. Единственият му довереник бе новият полицейски комисар Езра Пауърс. Джаспърс бе безжалостен офицер, който не зачиташе особено много подчинените си; неумолимо строг педант на тема дисциплина, непоколебим в разжалването или уволняването на полицаите в неговия централен градски район. Преди пет години, когато Шарки получи първото си назначение като уличен патрул в синьо-бял автомобил, партньорът му, Орвил Слайдън, току-що бе понижен от Джаспърс от детектив трети разряд на патрулен полицай с наложено „шест на шест“ (шест седмици с намалена заплата и шест седмици поправително отстраняване от дежурство) за вземане на подкуп. По-късно бе доказано, че Слайдън е невинен, но Джаспърс отказа да го върне на старата длъжност. Аргументът на капитана бе, че никой, който е позволил дори само да бъде заподозрян в такова нарушение, не заслужава да бъде детектив. Тъкмо Слайдън бе дал на Джаспърс и прякора му, Прилепа. „Това не е човек, а вампир“ — бе казал Слайдън и името се бе задържало и досега, макар никой да не го използваше открито пред капитана.

Предшественикът на Джаспърс на този пост бе внимателен и високо уважаван мъж, който се бе издигнал мъчително и бавно в полицейската йерархия. След като бе научил, че е заболял неизличимо от рак, се бе самоубил. Според една упорита мълва в управлението именно Джаспърс бе човекът, заредил пистолета на бившия си началник.

Кабинетът бе оскъдно обзаведен. Безупречно чисто бюро, само с телефон и кутия листа за писма. На масата зад бюрото се виждаше единствено интеркомът с оперативното управление. Два неудобни стола. Единствената снимка на стената показваше как Дуайт Айзенхауер се ръкува с Джаспърс, който бе с униформата на майор от сухопътните войски. Никой от двамата мъже на снимката не се усмихваше. Не се виждаха пепелници — Джаспърс не одобряваше пушенето и пиенето.

При влизането на Шарки той не вдигна очи, а само посочи с пръст един от столовете и продължи да чете документа в папката пред себе си. Шарки седна. Още пет минути изтекоха в очакване. Най-после Джаспърс затвори папката и извади от чекмеджето на бюрото някакъв вестник. Вдигна го назидателно, така че Шарки да може да го прочете. Джаспърс се разтапяше в моменти на подобен драматизъм. Заглавието гласеше:

На снимката до публикацията, мръсен и брадясал, Шарки се навеждаше предпазливо над Мери Асото с пистолет в ръка.

— Видях я — каза Шарки.

— Доста екстравагантно излизане от нелегалност — каза Джаспърс. Гласът му бе сух и стържещ като пила.

— Да, имах лош късмет.

— Имахте много лош късмет.

— Стана така, че бях…

— Зная какво и как е станало. Всеки грамотен човек в този град вече знае как е станало.

— Написаното във вестника не е съвсем…

— Прочетох и рапорта ви, така, както сте го предали.

— Да, сър, но… лейтенант Голдуол смяташе, че би било по-добре, ако изпуснем част от…

— Знам какво смята Голдуол. Вече приключих с него.

— Мога ли да ви дам и моя разказ за станалото? Сър? — запита Шарки.

— Не. Вече знам всичко, каквото трябва да знам. Зная, че сте отишъл на тази среща с… хмм, как му беше името? А?

— Крийч. Пърси Крийч. Известен като Мери Асото.

— Да, Крийч. Отишъл сте там соло. Без подкрепление. Без разузнаване. С шестстотин долара полицейски пари в джоба. Уговаряте тази сделка с особено опасен наркотърговец и не съобщавате подробностите на никого. Пълен моноспектакъл, да, Шарки. И после започвате преследване в най-гъсто населената част на града. В пиковия час. Престрелка в автобус, претъпкан с жени и деца. Не виждам какво можете да добавите.

— Всичко вървеше като по вода, докато този идиот, Тъли…

— Тъли не ме интересува — отряза Джаспър. — Тъли е бил непредвидена случайност. Случайности има непрекъснато. Вие трябва да сте готов, да предвиждате подобни проблеми.

Лицето на Шарки започна да почервенява.

— Той е кретен…

Джаспър отново го прекъсна:

— Вие глух ли сте?

— Моля?

— Глух. Попитах дали не сте глух. Казах, че Тъли не ме интересува. Тъли е постъпил погрешно. Интересува ме това, което е станало след Тъли. Забравяте всичко. Изпадате в паника, забравяте за всички правила в работата. Нарушавате всяка възможна наредба тук. Про-це-ду-ра, ред, къде ти? А редът трябва да се спазва винаги. — Джаспърс се облегна назад в стола си и впери поглед в Шарки, който изведнъж се почувства като прогимназист, извикан при директора. Бе унизително, а Шарки не бе готов да търпи унижения.

— Вижте, ще мога ли изобщо и аз да кажа нещо? Ще мога ли да ви разкажа какво стана?

— Не ставайте нахален — отсече Джаспър.

— Нахален! По дяволите — Шарки стана и отиде до бюрото. Лицето на Джаспър бе алено от гняв. — Чуйте ме сега, капитане. Три месеца изгубих, докато завъртя тази машина. Три месеца бях под прикритие и три месеца целувах задника на това нещастно копеле, докато го накарам да ми продаде дрога.

— Шарки! — изрева Джаспър.

— Не, първо ще довърша. Това не бе просто една обикновена покупка, и вие го знаете. Крийч бе започнал да ме води нагоре, до своя снабдител, където щяхме да ринем кокаина с лопати. Десетки килограми! Той не можеше да се справи с такава голяма заявка, трябваше да се обърне по-нагоре, към снабдителя си. И точно по неговите следи бях тръгнал. Свръзката на Асото. Нямаше как. Не можех да уведомя никой. Едно изтичане на информация и…

— Как се осмелявате? — Джаспърс бе вече побеснял. — Какво, за Бога, ви стана? Престрелка в претъпкан с хора автобус.

Господи, това ли било най-важното? Автобусът? Шарки понечи да обясни как точно се бе случило. Че бе поел риска, след като бе видял, че всички зад Мери Асото са залегнали, че е използвал куршуми с меко покритие. Че не е било някакво безотговорно решение, взето на момента; просто е нямал друг избор. Но не каза нищо. Какво щеше да помогне, след като Прилепа го е грижа само за автобуса!

— Пресата е съкрушителна — казваше Прилепа.

— Пресата ли? Боже мой, какво друго можех да сторя, да го целуна по задника и да му помахам за довиждане ли?

— Заслужавате да ви смажа. И то само поради липса на чинопочитание. Заслужавате да ви върна с едно „шест на шест“ там, където ви е мястото, в синьо-бялата лимузина на улицата. Никога няма да се научите, никога. Никакво уважение, към никого.

— Капитане, вижте, всичко стана прекалено бързо. Изведнъж се озовахме в автобуса, пълен с хора, тръгнали да пазаруват за Коледа, а той бе тотално превъртял, заплашваше, че ще убива деца. Попадна ми чисто на мушката и стрелях. Какво повече да направя?

— Стреляли сте три пъти, струва ми се.

— Добре, три пъти го ударих. Не исках да рискувам, че ще намери сили да дръпне спусъка и да изпрати по дяволите някоя старица, тръгнала за вкъщи. Или някое хлапе. Елиминирах го. Как иначе би могло да се действа?

Джаспърс барабанеше с пръсти по бюрото. Изгледа гневно Шарки. Господи, колко презираше тези младоци. Тръгнали на лов за вестникарски заглавия.

— Не искам повече заглавия във вестниците — каза той.

— Това било значи, така ли? На лов за заглавия по вестниците? Всеки е готов да се напикае от страх заради вестниците.

— Вашата недисциплинираност надхвърли всякакви граници, Шарки.

— Капитане, аз търся само малко справедливост. Не повече от тази, която даваме на пияниците под мостовете, това е.

— Ще ви дам да разберете, а вие го наричайте както си искате. В момента вие сте полезен за отдел „Наркотици“ толкова, колкото парализиран център за футболния си отбор.

— Няма… — Шарки започна да казва нещо, но спря. Вгледа се в студените очи. Нещо започна да го сърби по петата. Опита се да разтрие крака си в килима. Сърбежът ставаше нетърпим. Той се опита да не му обръща внимание, но вместо това очите му започнаха да се насълзяват. Господи, помисли си той, този кучи син ще си помисли, че ме е разплакал. Шарки седна на стола, свали ципа на обувката си, измъкна крака си от нея и трескаво зачеса стъпалото си. Големият му пръст стърчеше гол през дупка на чорапа.

Джаспър се бе облещил, смаян.

— Какво за Бога… — заекна той.

— Кракът ме засърбя — каза Шарки. — Направо ме подлуди.

Джаспър хвърли вестника в кошчето за боклук. После стана, опря се на бюрото и се наведе напред.

— Сложете си обувката — каза той. — Обуйте се и застанете мирно.

Шарки се обу и се изправи.

— Ето какво ще се случи, Шарки. Считано от осем часа тази сутрин вие вече не сте на служба в отдел „Наркотици“. Считано от осем часа тази сутрин вие сте в Отдела за борба със смутителите на обществения ред.

— В „Смута“?

— В „Смута“. Докладвайте на лейтенант Фриско.

Шарки впи поглед в него за няколко секунди. После се огледа наоколо в стаята, докато се опитваше да озапти яда си.

— Сър, бихте ли ми погледнали характеристиката, ако обичате. Мисля, че толкова поне заслужавам. Осемнайсет месеца на улицата, осемнайсет души в капана, всички с твърд наркотик. Хванал съм за гушата осемнайсет идиоти наркотърговци, по един на месец и четиринайсет от тях са в кафеза. Районният прокурор знае…

— Млъкнете.

— Моля, не ви разбрах?

— Казах да млъкнете.

— Разбира се. Да, сър, ще си държа устата затворена и ще седя в градската библиотека да гледам как някои ексхибиционист превърта.

— Някой трябва и това да прави. Вие да не мислите, че сте твърде добър за отдела?

— От осемнайсет месеца съм в „Дрога“. Това трябва да е било от някаква полза за тази служба. Дори и на бюро там мога да бъда по-полезен.

— Имате късмет, че ни ви пращам зад борда. Уволнявал съм много по-добри хора от вас за много по-малки неща. Кметът цяла нощ ме държа на телефона. Комисарят ми се обади в шест и половина сутринта. Що за луд е това, пита всеки. Давам ви шанс и ви оставям леко да се отървете. И не искам да ви виждам пред очите си известно време. Никакви заглавия. Никакви соло изяви. Да не съм чул за вас. Не искам пак да взема вестника и да ви видя парцалите… Боже мой, погледнете се. Кога за последен път сте се бръснали, подстригвали?

— Вие май, хм, повечето наркотърговци на улицата няма да тръгнат да пробутат нещо на човек с костюм от „Брук брадърс“ или обувки „Флоршайм“. Сър.

— Почистете се. Обръснете се, подстрижете се, облечете се в прилични дрехи. Купете си прилични чорапи, за Бога. Фриско търси човек за нещо, което вече е завъртял и вие ще сте този човек. Не зная за какво става дума и не ме интересува. Но вие трябва да разберете едно. Знаете ли какво значи човек да е „по-нисък от тревата“?

— Да. Разбира се. Знам.

— Сър.

— Сър.

— Добре. Защото отсега нататък вашата задача номер едно е да бъдете по-нисък от най-ниската трева. Ясно ли е?

Шарки кимна.

— Добре. А сега изчезвайте оттук.

3

Беше пладне, когато Домино прекоси ветровития площад пред огледалната фасада на небостъргача Мирър Тауърс. Камбаната на катедралата започна да отброява удар след удар. Домино потръпна неволно. Не бе от вятъра. Нито от студа. Бе от нещо друго, може би от отражението на улицата зад нея върху сградата. Или от тържествения камбанен звън.

Тя отново потрепери. Какво казваше някога майка й в такъв случай? Някой ходи върху гроба ти.

Тя се отърси от обзелото я мрачно чувство и влезе в сградата. Прекоси обширното светло фоайе до частния асансьор в ъгъла. Мъжът от охраната се изправи мирно, но без излишна помпозност. Усмихна се и докосна с два пръста козирката на шапката си.

— Здравей, Еди — каза тя ведро.

— Мис Домино — отвърна той вместо поздрав. — Как сте днес?

— Чудесно — отговори тя, докато стъпваше в асансьорната кабина от стъкло и мед, прикрепена към външната стена на сградата. Еди освободи с ключа си бутона за изкачване и го натисна. После вдигна от стената телефонна слушалка и я включи на предаване:

— Мис Домино е на път за апартамента си — каза той.

Вратите на асансьора се затвориха с въздишка и той се стрелна нагоре по стената на сградата, спирайки чак на двайсетия етаж. От асансьора очертанията на града се губеха в бляскава мъгла.

Вратите на асансьора се отвориха, откривайки приемна стая също толкова светла, колкото и фоайето на партера, с тази разлика, че тук двойният таван се крепеше от една дузина дебели плексигласови колони. Вътрешността на всяка прозрачна колона бе осветена от сноп светлина, в който се къпеше по една уникална играчка. Електронни играчки, механични играчки, пътуващи, ходещи, пеещи, танцуващи, или говорещи с гласчета, скрити в миниатюрните магнитофони в тях. Всяка играчка представляваше точен прототип на някакъв производствен модел в умален размер и безшумно, и тайнствено повтаряше неговите функции в правоъгълните колони, пръснати в помещението. За Домино тази колекция от кукли, животни, джуджета и други създания се бе превърнала в част от всекидневието. Тя мина покрай тях, без да ги поглежда. Ударите на токчетата й отекваха по плочите на пода.

На бюрото в другия край на стаята снажен китаец с изпъкнали очи, скрити зад силно матови очила, работеше по сложната система от бутони и лостове пред себе си. От малкия транзистор до лакътя му се долавяше тиха музика.

Тя събра пръстите си, долепи длани една в друга и се поклони леко.

— Jo sun — каза тя.

Мъжът от охраната, който бе и портиер, стана и повтори същия жест.

— Jo sun, dor jeh — каза той. После натисна бутон под бюрото и в стената наблизо безшумно се плъзнаха разделени двете крила на врата. — Той ви очаква — каза китаецът и жената изчезна.

Погълна я пищна ботаническа градина, гигантски двуетажен терариум, пълен с редки растения и дървета от цял свят: драконови нокти, моминска папрат, азалии-джуджета, китайски ветрила и амазонски лилии, жълт и червен минзухар, пеперудени гардении и двуметрова папрат — всички цъфтящи под огромния слънчев купол. В единия ъгъл вита стълба пробиваше короните на дърветата, водейки към сайванта над тях.

Тя пое по първата пътека, загръщайки леко полите си, докато минаваше край гъстата, влажна растителност и погледна през зеленината към дебелия прозорец на съседния офис. Произведения на майската и китайската скулптора бяха положени под меката светлина върху ориенталски килими.

На отрупаното с антични предмети бюро по средата на офиса седеше висок, масивен мъж, плешив като билярдна топка, с огненочервена брада, която бе започнала да побелява. Носеше малки кръгли очила със златни рамки и големите му ръце почиваха на бюрото пред него. На лявата си ръка имаше пръстен от платина и нефрит, който покриваше цялата долна фаланга на малкия му пръст. Отпред на копринената му мандаринска риза бяха изрисувани в златен и червен брокат три сплетени един в друг дракона. Той се вгледа в жената зад прозореца за няколко секунди, после се усмихна и натисна бутона, който отваряше вратата между парника и неговия офис.

Тя се спря на две крачки пред бюрото му, погледна го отвисоко, после се извърна леко, повдигна брадичка и изви гръбнак, като го изгледа през рамо предизвикателно.

Невероятна е, помисли си той.

Имаше високи скули и сочни, почти арогантни устни. Гъстата й черна коса бе подравнена на височината на раменете и сега бе разрошена от вятъра навън точно колкото бе допустимо. Вратът й бе дълъг и тънък, а малката падина под гърлото й между извивките на гръдната й кост, бе мека и нежна като цвят. Бе стройна, с дълги крака и тясна талия, а гърдите й бяха стегнати и изваяни. Носеше рокля от „Халстон“, чиято семпла, права кройка ласкаеше всяка извивка на тялото й, а приглушените й розово-сиви тонове наблягаха още повече на цвета на кожата, косата и очите й. Бе млада. Високомерна. Превъзходна. Недосегаема. И отчайващо привлекателна.

— Е? — каза тя и повдигна вежди.

Той се облегна назад в стола си и с жест на възхита каза:

— Voce е bela.

Тя повдигна и другата си вежда и полузатвори очи:

— Muito obrigada.

— Прости ми — каза той. — Ти си фантастична. Muito prazer em reve-la.

Тя изглеждаше объркана и поклати глава:

— Сега вече съвсем те изгубих. Знаеш колко е беден португалският ми.

— Просто исках да кажа: „Радвам се да те видя“.

— И това е всичко, така ли? Просто си доволен да ме видиш? — Тя зае друга поза. Разкопча горното копче на роклята си. После второ. Деколтето й леко се отвори. Той виждаше как гърдите й се издигат в такт с дишането й. Срещал бе жени от много страни, от всички раси, събирал се бе с легендарни красавици, с най-знаменитите курви на света; веднъж бе останал да живее за малко и в една от именитите къщи на Банкок, където се бе любил с по две, понякога и с по три жени наведнъж. Никоя от всичките тези жени не можеше да се сравнява с нейната прелест, с нейната интелигентност или с невероятните й дарби.

Той се засмя на глас.

— Нещо смешно ли?

— Нищо, само се замислих — отговори той.

— Ще ти дам десет долара, ако ми кажеш за какво.

Това го разсмя още повече.

— Каква екстравагантност! Това не струва и цент.

Тя бръкна в портмонето си, извади един цент и го подхвърли в скута му.

— Ето.

— Добре. Мислех си, работил съм упорито цял живот, създавал съм корпорации на всеки от петте континента. Спечелил съм милиони и милиони долари, изградил съм картели. Направил съм всичко това, а, като се замисля сега, бих могъл да съм пак толкова богат, само ако се бях сетил на време да отворя един публичен дом с теб в Хонконг.

Тя отметна назад глава и се разсмя така, че малки сълзи се появиха в ъгълчетата на очите й. Тя мина близко до него, позволявайки първо на уханието си да пофлиртува с него. Той искаше да посегне, да я докосне, но не избърза. Тя го докосна по бузите.

— Виктор, ти си най-очарователният мъж, когото някога съм срещала — каза тя топло.

— Не съм ли и най-щедрият освен това?

— Е — започна тя, — имаше един джентълмен от Кувейт… — Виктор Де Лароза се намръщи. — … който бе изключително щедър.

— Нима? — той се намръщи още повече.

— Но далеч не бе толкова приятен за компания, както ти.

— Благодаря ти.

— Моля.

— Беше ли те водил той в Париж за уикенда? На пазар?

— Не, никога не се сети да ми предложи.

— А някога да е успял да склони най-знаменитите моделиери на света да отварят салоните си специално и само за теб?

— Не, и това не бе правил.

— А водил ли те е на разходка в китайска лодка еднодръвка?

Тя пак се разсмя. Поклати глава:

— И това не.

Де Лароза се облегна назад и се ухили:

— Както виждаш, всяка благодарност си има граници.

— Само моята благодарност към теб няма — каза тя, протегна се, разкопча двете горни копчета на ризата му, пъхна длан вътре и погали гърдите му, като пощипваше леко зърната му между пръстите си. Той затвори очи, повдигна ръка, за да прокара пръсти по облеченото й в сатен бедро, но то бе изчезнало. Тя вече се бе отдалечила от него, неуловима като морско конче. Бе отишла до прозореца и погледна оттам към него.

— А сега правиш играчки — каза тя.

— А ти винаги произнасяш думата играчки с особено пренебрежение — каза Де Лароза. — Аз не правя просто играчки, аз създаваш шедьоври. Знаеш ли, че веднъж бях направил един миниатюрен ролс-ройс. Бе дълъг една педя, но бе изпълнен като абсолютно копие на оригинала. Колелата се движеха, буталата работеха — целият бензинов двигател, дори радиото свиреше. Повторен до най-микроскопичния детайл. Човекът, за когото го бях направил, седна на пода в същия този офис и запляска с ръце като дете, когато дойде да го вземе. Струваше дванайсет хиляди долара — една четвърт от цената на оригинала. Плати ги в брой.

Тя сви рамене:

— Голяма работа.

Той повтори жеста й:

— Голяма работа. Само това ли можеш да кажеш: „Голяма работа“? За него това бе много голяма работа. Както и за мен. Освен това кой не обича майсторите на играчки? Това занимание внушава от само себе си един неповторим респект. Кой ще търси грешки у човек, който живее, за да прави децата щастливи?

Въпросът увисна във въздуха. Домино не го чу. Тя се загледа в площада, където двайсет етажа по-долу две бездомни деца се биеха настървено. Тя пак потрепери.

— Нещо не е наред ли? — запита Де Лароза.

— Нищо. Просто си спомних нещо. Нищо сериозно.

— Ако бе толкова несериозно, едва ли щеше така: да те отвлече.

— Помниш ли, когато бях тук последния път? На Празника на вси светии?

Страх обгърна с тънки пипала гърдите му.

— Разбира се. Помня всяко твое идване тук.

— Когато си тръгвах, на другия край на площада имаше двама мъже. Видях ги, докато бях вътре в сградата. Единият бе много пиян. Бе… толкова… отпуснат, а другият се опитваше да го вкара в колата…

Де Лароза вече не слушаше. Страхът растеше и пълзеше все по-надълбоко в гърдите му. Той притисна кокалчетата на юмруците си едни в други, докато те побеляха. Боже мой, помисли си той, възможно ли бе да е видяла нещо? Това начало на някакво изнудване ли бе? Очите му се свиха за част от секундата. Стари параноични страхове го обзеха наново, възкръснали ненадейно от миналото като рожби на кошмари, загризали пак сърцето му. Внезапно се почувства студен и самотен.

— … просто ми стана жал за него. Стори ми се, че някъде го бях виждала. Носеше някакво кожено яке, много стар модел.

— Разказа ли на някого за това? — запита небрежно Де Лароза.

— Какво има за разказване? Как съм видяла да вкарват един пиян в кола?

— Защо тогава те притеснява толкова?

— Откъде да знам. Нещо… като инстинкт е. Но не мога да кажа какво точно. Глупаво ли ти звучи? Сигурно си мислиш, че приказвам като глупачка?

— Мисля — каза де Лароза, — че далеч не си глупава. — Той се отърси от неприятните си чувства. Не бе сега времето да се занимава с този въпрос. — Виж се сама — продължи той. — Когато влезе, бе, хм… как се казва? Acima… ти искреше. Високо в небето. Сега си толкова тъжна.

Тя се обърна пак към него и се усмихна.

— Няма вече. А ти си прав, аз наистина съм нависоко в небето. Коя бе думата?

— Acima.

— Acima. Така съм.

— И защо? Подготвила си ми нещо ново ли?

— Не, става дума за нещо по-егоистично.

— Е? Всеки има правото да е егоист понякога. Какво има?

— Знаех си, че ще ме разбереш. Точно ти винаги щеше да ме разбереш.

— Хмм. За какво говориш?

Тя прекоси обратно стаята и седна на ъгъла на бюрото.

— Виктор… мисля, че съм влюбена.

Той се взря в нея за момент и после попита:

— Мислиш?

— Не съм го решавала или планирала. Просто ме грабна. Изненада ме. Но, разбира се, винаги съм обичала изненадите.

— А никога ли не си се влюбвала досега?

— О, много пъти — каза тя и се засмя. — Но не и напоследък.

— Тогава наистина се радвам за теб. И кой е този щастлив джентълмен? Мъж е, нали?

— О, да, и ми е много скъп.

— Аха, и познавам ли го?

— Разбира се.

Де Лароза извади голяма хаванска пура и започна да сваля целофана й. Трябваше му малко време, за да внесе ред в мислите си. Оказа се, че новината й го бе разстроила. Тя му взе пурата, отряза върха й и я запали, като я въртеше между пръстите си, за да затлее равномерно. После му я подаде обратно.

— Obrigado — каза той.

— Моля.

Той всмука дълбоко и изпусна бавно дима. Лицето му бе помръкнало.

— Натъжих ли те с нещо? — попита тя.

— Не. Загрижен съм, не натъжен. Знаеш, разбира се, че в понеделник вечер той ще обявява кандидатурата си заедно с откриването на Пачинко!

— Да.

— Продължаването на тази романтична връзка точно сега би било много рисковано.

— Романтична връзка? — каза тя. Думите й увиснаха във въздуха, сякаш сама искаше да чуе как са прозвучали. После тя се намръщи.

— Е, наричай го както решиш — поправи се той. — Влюбване до уши може би.

— Банално. Банални думи и банални фрази — намръщи му се тя.

Де Лароза се разсмя.

— О, скъпа моя, аз ще съм последният, който ще те обвини в някаква проява на баналност.

— Благодаря — каза тя.

— Просто познавам и двама ви така добре — каза Де Лароза. — С Доналд сме заедно от шестнайсет години, а с теб… от две…

— Почти три.

— Да, почти три.

Погледът му премина през нея и спря някъде в растителността отвъд офиса му. Три години. При първата им среща бе действал по силата на моментния си импулс, или поне така си мислеше тогава. Имаше голям късмет, макар че, като си помислеше, действия от подобен род съвсем не бяха в негов стил. За първи път бе видял Домино пред някакъв оказионен магазин в Бъкхед да оглежда зяпнала на витрината един стол в стил „Морис“. Изумителна жена, макар дрехите й да не бяха съвсем в ред, косата й да бе твърде дълга и въпреки това… Въпреки това.

Бе наредил на Чанг да обърне ролса и да се върне. Още разглеждаше стола.

— Цената на този стол е надута — каза той. — Трябва да можете да го купите два пъти по-евтино.

Тя се усмихна в отговор:

— Не ме бива много по тези работи.

— Тогава нека аз действам като посредник в тази сделка.

Образованието й бе започнало още от същия ден. Сега дори той се виждаше принуден да се възхищава от това, в което се бе превърнала Домино. И в този момент, обръщайки поглед назад, той разбра, че срещата с нея не е била просто моментен импулс. Домино се бе вместила идеално в плановете му.

— Ало — каза тя.

Де Лароза прехвърли поглед върху нея.

— Извинявай — каза той. — Мислех си за оказионния магазин.

— Още ти дължа дванайсет долара за онзи стол „Морис“ — засмя се тя.

— Това е една от най-успешните ми инвестиции.

— И какво бе започнал да казваш?

— Ъъ… какво? — почувства се малко неловко той, че е забравил мисълта си.

— Казваше колко добре ни познаваш и двамата.

— А, да. „Обич“ вероятно би била твърде силна дума за случая. Аз се нуждая и от двама ви.

— Естествено. Предполагам, че няма да е вярно, ако кажем, че между всички нас няма обич. Аз обичам Доналд. Обичам и теб.

— Ти обичаш властта, скъпа моя. Това е твоята страст.

— Може би просто липсата й ми е дошла до гуша.

— Работата е там, че след понеделник вечер ти ще се превърнеш в един лукс, който Доналд няма да може да си позволява.

Някаква полуусмивка заигра за кратко по устните й.

— Знаеш ли, доста съм изненадана, че и ти ще застанеш под светлината на прожекторите на своя любим Пачинко! — редом със следващия президент на Съединените щати.

Де Лароза отмести поглед от нея. „Пачинко“ бе най-грандиозното негово постижение, увеселителен парк, какъвто светът още не познаваше. Проектирането и построяването му бяха отнели дълги години. Но оповестяването на кандидатурата на Доналд Хочинс при откриването на парка бе неотделима част от неговия план. Дори самата Домино бе част от него. Де Лароза не вършеше нищо без план. Най-после той махна с ръка.

— Ситуацията ще бъде крайно деликатна — каза той. — Надявам се, че ще съумееш да се справиш с нея. Признавам, че ако изобщо някой е способен да го стори, това си ти. Но китайците имат една поговорка: „Петелът не трябва да се пъчи, докато тигърът е наблизо“. Наоколо ще е пълно с тигри, които само чакат той да направи грешка, за да го схрускат. Това ще го унищожи.

— Тогава ще трябва да действам много хитро.

— Както и си доказвала, че можеш.

— Извинявай. Обидих ли те? Не искам да те наранявам.

— Не, разбира се. Зная, че никога не би наранила някого нарочно. Стана просто така, че аз изглежда си отразях… Как бе онази поговорка за пръста?

— „Ядосан на ръката, взе че си отряза пръста“. Глупава поговорка.

— Да, но вярна. Повече няма да те видя, нали? Това е всъщност новината, която ми донесе.

— Разбира се, че ще се виждаме. Ще бъдем добри приятели.

— Не, делови партньори.

Забележката му я зашемети, сякаш й бе ударил плесница.

— Това ли е била за теб връзката ни през цялото това време? — запита тя. — Надявах се, че е нещо повече от работа. Ти си ми много скъп. Предполагах, че го разбираш.

Той наблюдаваше как дима от цигарата му се къдри към тавана, потъвайки в локвите светлина от вграденото луминесцентно осветление.

— Да — каза той накрая. — Разбирам го. — Тя се протегна и докосна ръката му с върха на пръстите си. — Ти си забележителна — продължи той. — Имаш това, което в Бразилия наричаме beleza inexplicada. Качество, което не може да бъде описано.

— Благодаря.

— Той знае ли за теб? Всичко за теб?

— Не. Необходимо ли е да знае?

Той поклати глава отрицателно:

— Но, ако разбере?

— Някой ден ще му обясня всичко.

— Не, не, няма да можеш, любов моя. Това е нещо, което никога няма да можеш да направиш. Но това си е твой проблем. — После добави: — Значи тази среща бе просто за да си поговорим, така ли? Кратък разговор. Явно трябвало е да бъда разочарован точно последния път.

Тя се придвижи съвсем близо до него, толкова близо, че той усещаше топлината й. Наведе се над него и гърдите й докоснаха тялото му. Устните й се разходиха по клепачите му. Усещането го накара да потрепери.

— Не — каза тя. — Ти си ми много скъп. Ти бе много добър с мен и аз зная какво те прави щастлив, Виктор. Искам нашата последна лична среща да те остави по-доволен от всякога. Една незабравима нощ. Довечера в осем часа ще дойдеш в апартамента ми и аз ще ти дам своя подарък за сбогом, mui bita?

— Да — отговори той. — Разбирам. — Той въздъхна, опиянен от уханието й, без да откъсва поглед от разтвореното й деколте, от роклята, повдигната от зърната на гърдите й. Пръстите й обиколиха леко врата му и наведоха главата му към нея, така че бузата му се долепи до гърдите й.

— И защо трябва да чакаме до довечера? — запита той с треперещ глас.

— Защото — започна тя със сподавен, приканващ, неподвластен на времето шепот — искам да мислиш за тази вечер през целия ден. Така накрая ще бъде много по-приятно.

Той затвори очи, извърна глава, така че да потъне под деколтето й и след миг смучеше от възбуждащия мед на втвърдените й зърна.

— Ти си шедьовър — прошепна той, — би могла да откраднеш брега от морето.

— Трябвало е да станеш поет, Виктор — каза нежно тя.

— Ти си поетът, скъпа моя. — Но дори в този момент забравеният страх плъзна обратно в него и ужасът от това, което трябваше да бъде сторено, засъска като грозна заплаха в ушите му. И той не можеше да си позволи да го пренебрегне.

4

Отделът за борба със смутителите на обществения ред се намираше дълбоко в червата на сградата на главното полицейско управление. Той нямаше прозорци, бе разхвърлян, неуютен, задушен и твърде малък, за да побира шестнайсетимата мъже, за които се бе превърнал в дом. Отделът бе една забравена дупка, далеч от всякаква активност, без място в йерархията, институция, с която никой не трябваше да се съобразява, координира или спори. Под тавана минаваха боядисани в затворническо сиво тръби. Стаите бяха горещи като пещ през зимата и леденостудени през лятото.

Барни Фриско седеше в килера, който наричаше свой кабинет. Бе нисък, набит лейтенант с вечни сенки под очите и оредяваща кестенява коса, облечен в джинси, маратонки „Адидас“ и с фланелка с надпис Wings Over America под жълтото си шушляково яке. Бюрото му, в пълен безпорядък, приличаше на бойно поле. Щом Шарки влезе в кабинката му, той стана, примижа над рамките на очилата за четене, които бяха кацнали на средата на носа му, и се ухили, показвайки два реда неравни, жълти зъби. Подаде на Шарки косматата си лапа.

— Добре дошъл в „Ада на Фриско“. Ти си Шарки, нали? Един часът, точно навреме. Нямаше да те позная без онази гора по лицето. Грабвай един стол оттам и хвърли тези боклуци на земята. Обядвал ли си?

Шарки кимна в отговор и прехвърли купчината хартия от единия на другите два стола в стаята.

— Господи — каза той, — в какво сте се провинили, че да ви натикат тук?

— Най-мръсната дупка за отдела с най-мръсната работа. Както и да е, никой не го е еня какво става тук. И без това не прекарваме много време в тези катакомби. — Той махна с ръка към всичките шест-седем бюра, сместени незнайно как в съседното помещение, където и четири едва биха се побрали. В ъгъла на една от масите имаше някаква антична кафеварка. Захарта и млякото на прах бяха на купчини до нея, а някаква комунална лъжица лежеше забравена край тях.

Във външния офис имаше двама мъже. Единият от тях, як на вид негър, прехвърлил четирийсетте, с дълбок белег над лявото си око и бели нишки в късата си, щръкнала коса, бе облечен с кафяв кадифен костюм с жилетка. Жилетката бе разкопчана и вратовръзката му бе разхлабена почти до гърдите. Той удостои Шарки с един студен поглед, после се съсредоточи върху очуканата си пишеща машина „Роял“ и започна да чука с два пръста някакъв рапорт. По-възрастният от двамата мъже беше с телосложение на промишлен хладилник и говореше по телефона.

— Това са Ливингстън и Пападополус — каза Фриско. — По-загорелият е Ливингстън.

— Нещо да ми има зъб, или да съм го обидил?

— Не знам такова нещо — каза Фриско. — Прилепа изпрати характеристиката ти тук. Май и на теб са ти тикнали лайняната пръчка в ръцете. А иначе хубава машина си завъртял, докато този идиот Тъли не те прецака. Той изкара и тук известно време. И главата му да отрежеш, по-тъп няма да стане.

— Наредено ми бе да забравя за цялата тази работа.

— Това е май най-умното, което можеш да направиш. А Тъли, Тъли сигурно ще прегърне букета някой ден. Прекалено тъп е, за да остане жив. Жестоко е, знам. Никой не обича да захапва дървото, най-малко, след като толкова време си изпипвал една работа. Все пак тук имам нещо, в което можеш да си пробваш хобота. Досега успяхме да се докопаме само до някакви откъслечни данни. Тук — нещо, там — нещо, но връзките помежду им никъде ги няма. Иначе добре изглежда.

— Не ми стана много ясно за какво точно говориш — каза Шарки.

— Това е от параноята в „Смута“ — каза Фриско.

Шарки се засмя на шегата на полицая.

— Работата е там, че от време на време все някое от моите момчета ще извади наяве нещо интересно. Не ти говоря за евтини трикове с „Горе ръцете“ и разни глупости от този род, а нещо, от което хващаш действително едри риби. А аз от всичко най мразя да раздавам подаръци наляво и надясно, разбираш ли? Не искам онези от „Грабежите“ или „Непредумишлените“ или някоя друга кукличка в дантелки да идва и да си краде от моите пъпеши, схващаш ли? Майната им! Моята философия казва тъй: Започне ли се нещо тук, тук и остава. Но има и още нещо, не искам да ми става навик час по час да чукам на вратата на прокурора, само за да излизам оттам с пръст в уста. Не съберем ли наистина стабилен материал по случая изобщо не се стига дотам. Пускам водата и клозетът е измит. Дори и идеално да тръгне машината, не държим ли гада за пикалото, всичко отива в кюпа.

Той гълташе от кафето, без да спира да говори. Шарки усети, че се старае да диша вместо него.

— … това колкото да навлезеш в ситуацията в нашето леговище. А за да знаеш как сам се чувствам в „Смута“, чуй и още нещо. От шестнайсет, почти седемнайсет години съм в „Къщата“. Бил съм пеши под прикритие. Изкарах две години и в синьо-бяла лимузина. Единият от партньорите ми издъхна в ръцете ми, а другият се опита да разбие с колата ни стената на един склад. Той си отиде, а на мен, късметлията, остави едни проклети болки в гръбнака. Бил съм и в „Организираната престъпност“, и в „Грабежи“, за малко обиколих и в „Непредумишлени убийства“, а накрая прекарах и около две минути във „Вътрешния“, преди да се озова тук.

Шарки се засмя. Представяше си Фриско във Вътрешния отдел на полицията как с маратонки и фланелка разследва взаимните оплаквания между колегите си — полицаи.

— Във „Вътрешния“ — продължи Фриско — просто им казах да си заврат целия отдел някъде на по-сигурно място. Всеки ден трябваше да се занимавам с лъжливи доноси. Проклет да съм, ако трябва да окалям наш човек напразно, разбираш, нали?

Шарки кимна. Говореше се, че за да те пратят във Вътрешния отдел, са нужни толкова много грехове, че човек дори до събеседване не би могъл да стигне, ако не е поне извънбрачно дете.

— Както и да е, аз лично не давам и пукната пара за това какво правят хората навън — изръмжа Фриско. — Ако на някой му се прииска да си завре пишката в електрическа кафемелачка, кой съм аз да му преча? Пишката си е негова. Лично аз си имам по-важна работа. Не ме интересува и ако някой търговски пътник довтаса в града, за да похарчи петдесет-сто долара, за да се изчука или да се натряска, защо не? Живей и не пречи на другите да живеят, казвам аз, това е. Но това май не го казва Прилепа, комисарят или останалите, които са те пратили тук. Както казах, тук съм от седемнайсет години, така че не ръмжа прекалено силно. Занимаваме се главно с нарушения на реда и не особено сериозни неуглавни престъпления: сводничество, малолетни, садистични. А да знаеш колко време и усилия отиват само за един случай от този сорт. Искам да кажа, че никой не е толкова луд, че да плати на някоя пачавра петдесетачка, за да му осмуче лулата, и после да дойде в съда да дава показания срещу нея. Драсва нанякъде и иди го търси.

— И какво правите в такъв случай? — попита Шарки.

— В такъв случай е задължително някое ченге, някой от нас, сам да влезе в бърлогата и да изиграе ролята на клиент. Така че в крайна сметка да стигнем до престъпление — изнудване, грабеж или малолетни. Най-тежките. Но това става сравнително рядко. През повечето време реагираме на оплаквания и гледаме да държим улиците що-годе чисти. Ако изникне нещо по-добро, то е като горчица за картофите. Искаш ли малко от тази кал? Достатъчно силна е, за да вдигне на крака и ранения център-защитник на „Ястребите“.

— Не, благодаря.

— Още нещо. Този идиот, районният прокурор Хенсън, нали се кандидатира за втори мандат и всичките му там баптисти, кришнари, билигреъмовци и тем подобни са полудели… За две години този хапльо не направи нищо, освен че вкара зад решетките втори хомо и голопишльовец от парка, но сега вдига много шум, за да може да се изкипри пред Националната комисия. Ако го слушаш, ще си помислиш, че в центъра на града човек не може да се почеше, без да бъде глобен и сложен в пранги.

Шарки пак се разсмя, но Фриско продължи да говори, без да обръща внимание на смеха му.

— Така или иначе Хенсън ни създава работа, разпилява от време на време дамите от улицата, разбива по някой салон за масажи, бърлогите за порнофилми или хотелите, които дават стаи за час. Но, да не ти говоря глупости — думата ми е за това, което сме захванали. Иска ми се да те пусна сам в него, да видиш дали нещо няма да извадиш. Ще ти дам Арч — това е Ливингстън — и Папа, както и всеки, когото успееш да отвлечеш от някой друг отдел. Но те двамата ще са цялата ти редовна армия.

Шарки кимна:

— Чувал съм разни истории и за двамата.

— И какво се чува навън, добро или лошо? — попита Фриско.

— И двете. Зависи кого слушаш. Тези, които аз слушам, казват, че те, двамата, са най-добрите в щата.

На лицето на Фриско грейна усмивка. Очевидно бе доволен.

— Ливингстън, отсреща, е в „Къщата“ от тринайсет години. Предпазлив е, но герои имаме достатъчно горе, нали? От колеж идва, като теб. Пападополус е страхотно ченге. Папа на никой не цепи басмата. Готов е да извади с ръце зад врата и губернатора от тоалетната му, стига да е убеден, че е в правата си. Стрелян е три пъти, вече дори не помни къде са му раните. Това ще ти е машината. А, да, още нещо. Ти сигурно разбираш политиката в „Къщата“. Всички ние тук, в помийната яма, или не сме се научили да разбираме от политика, или не даваме и лайняна клечка за нея. Или може би всички сме се оказали прекалено твърдоглави за горните етажи. Това е, ако не целуваш задниците над теб, ако не играеш по правилцата, свършваш тука долу, в шибаната колония на прокажените. През последните две-три години и аз дочувах по нещо за теб. Отдавна се носеше, че шефът на отдела ти е вдигнал мерника, и то, за да не му седнеш на стола. Някои казват, че си твърдоглав. Други — че си бомба, изтървана на улицата. Аз лично ти давам три, най-много четири години и ще си хващаш пътя.

— Кой път, обаче? Имам още поне осем години. Къде, по дяволите, може да отиде човек, работил толкова време като ченге?

— Не знам, но видиш ли, Шарки, ти си прекалено ръбат камък, за да почнеш да мелиш брашно в системата и си твърде умен, за да се примириш с нея. Тази сутрин едно приятелче от „Вътрешния“ ми се обажда, преди още да съм си глътнал кафето, и ми казва, че Прилепа се готвел да ти духне под опашката и да ти друсне едно „шест по шест“. Даже и вътрешните смятат, че се е изсилил. Ама, чудя се, какво искат те? Може би трябваше да дадеш на онзи пласьор билет до Детройт и да му платиш таксито до летището отгоре на това, така ли? Затуй отидох горе при Джаспърс и му казах, че имам нужда от помощ и тази помощ можеш да си ти, след като съм разбрал, че те изхвърля от наркотиците. Прилепа замълча за момент, после каза: „Добре, но кажи му да стои надалече от мен“. И после добави нещо съвсем чудато. „Кажи му, още, друг път да не си сваля обувките в моя офис.“ Какво, по дяволите, може да значи това?

— Кракът ме засърбя.

— И ти си свали обувката и го почеса, така ли?

— Да.

— Лошо. Никакво чинопочитание. Не само Прилепа, всичките са такива. Всичко там е събрано в идиотския им протокол, разбираш ли? За това ми е думата. Ти си мислиш, че си детектив трети или втори разряд, а ти си червей за тях. Да си свалиш обувката е напълно логично за човек като теб, но за идиот като Прилепа, това е като заявка за некролог. За това казвам, че до две години ще си хванеш пътя. Дотогава ще трябва да обираш парсата и да не се вреш под шамарите, нека важните клечки горе да обират лаврите и тях да снимат по вестниците. Нещо от този род. В противен случай, очаква те тази бърлога. Виж, аз трябва да внимавам. След две години ставам капитан, вероятно ще ме предложат помощник в „Следствено-криминалния“, нещо по-нормално. Още две години след това, вземам си пенсията и казвам „майната ви“. Но ти, ти ще разриташ още много задници, а и твоят добре ще загреят. Винаги така става с умните момчета, които са готови да рискуват от време на време.

— Доста розова картина ми нарисува.

— Истина е. Аз работя с истината. Останало ми е от годините на скаут като малък. В крайна сметка виж колко много време му трябва на човек, за да каже това, което си е наумил — с две думи, радвам се, че си тук, при нас.

— Благодаря, лейтенант.

— Това важи и за Арч оттатък, и Папа. Арч бе първият негър полицай в щата. Но не тръгна да целува задници, отказа да им ближе подметките. Останалите чернокожи след него все вдигаха оная работа във въздуха, да видят откъде духа вятъра, подлагаха се на когото трябва и се издигнаха. Пак шибаната история за чичо Том, знам, но Арч не се наведе нито веднъж през цялото това време. И като награда, ето го тук, най-доброто ченге, излизало някога на улицата, трака на машината рапорти за разни сводници и чекиджии по библиотеките.

— Какво стана с Папа?

— Папа работеше при един идиот горе на име Шаушауцер, проклет нацист си беше, спор няма. Мъртъв е, мир на праха му и т.н., но си го заслужаваше. Както и да е, Папа сгащи две-три големи риби, но този Шаушауцер му влиза в района и му вдига обектите, че дори и получи повишение в чин заради това. И един ден на Папа му дошло до гуша и в съблекалнята изведнъж заиграл хандбал, само че топката бил този Шаушауцер. Бим-бам, бим-бам, вързал краката на лейтенанта на възел и обърсал с него праха по стените. Шаушауцер отива в болница, Папа лапва едно „десет по десет“ и облича пак униформата за една година, а след това пристига тук. Това е системата, Шарки. Не можеш да победиш празноглавците, затова или се предаваш, или си хващаш пътя. Лично аз теб те виждам да си хващаш пътя. Както и да е, тук не е земята на славата, но е по-добре, откъдето и да е другаде. Защото знаеш приказката: „Чукаш ли кучките, обираш им и бълхите“.

— Аз го знаех като: „С какъвто се събереш, такъв ставаш“.

— Точно, и аз това казвам. А сега, давай да я подкарваме. Хей, Папа, остави този шибан телефон, имаме работа тук. Арч, размърдай костюмчето насам, няма да чакаме до вдругиден да свършиш с този рапорт. И някой да донесе магнитофона. Тази машина трябва да тръгне все пак.

5

Мъжът, който пристигна в частния апартамент на хотел „Рийгъл“ в един часа, бе нисък и невзрачен. Дошъл бе небръснат, с несресана посивяла коса, а суровите му сиви очи бяха оградени от тъмни сенки. Облечен бе в широки увиснали панталони, спортно сако, което не им подхождаше, а изборът и възелът на вратовръзката му бяха трагични. Носеше евтино пластмасово дипломатическо куфарче в ръка и новия брой на „Ню Йорк Таймс“, закупен на ранния сутрешен полет от Вашингтон. Бе видимо превъзбуден: пространството около него вибрираше от енергията на присъствието му. Смучеше шумно от празната си лула и вървеше напред-назад в малки параболи, докато чакаше някой да отговори на почукването му.

Външността му обаче мамеше. Джулиъс Лоуентол, бивш съветник на двама президенти и жесток противник на трети, бе описан веднъж от един журналист, носител на наградата „Пулицър“, като „човека, събрал в едно външността на водевилен актьор и мозъка на Борджиите“.

Никой не можеше да иска услугите на Лоуентол, той ги предлагаше само по свое усмотрение. Тази сутрин трябваше да се срещне със сенатора Доналд Уолдън Хочинс — Джуниър.

На вратата го посрещна друг политически феномен. Чарлз Роун бе диаметралната противоположност на Лоуентол: висок, снажен, приятен мъж с буен темперамент, неизтощима енергия и слабост към безупречно ушитите костюми с жилетки. Той бе открит ентусиаст за разлика Лоуентол, който бе като лъв в клетка. В качеството си на ръководител на кампанията на Хочинс, Чарли Роун бе преодолял два сериозни свои недостатъка: в миналото той бе професионален състезател по американски футбол, както и съученик на Хочинс от колежа. Преди шестнайсет години, когато Хочинс бе решил да оспорва губернаторския пост на един от най-обиграните политици в щата, назначаването на Чарли за мениджър на неговата кампания бе сметнато за шега. Оттогава насам обаче никой вече не се смееше. Роун се бе превърнал в архитекта на един забележителен успех: превел бе Хочинс през два мандата в щатския законодателен орган, един мандат като губернатор и най-накрая бе изиграл решителна роля за победата му над титулярния сенатор на щата. Сега именно Роун бе намекнал дискретно на Лоуентол, че Хочинс се нуждае от него.

Апартаментът бе скромно обзаведен — дневна с удобна, но не и крещяща мебелировка, спалня с огромно легло и малка кухня. Само няколко от най-доверените сподвижници на Хочинс знаеха за този апартамент. Сенаторът стоеше близо до прозореца, когато Лоуентол влезе в стаята. Той се усмихна и се запъти с накуцване към него, опирайки се на лъскав и тънък бастун — висок, строен, красив мъж, загорял, с руса коса и проницателни сини очи. Облечен бе непретенциозно в широки панталони и тъмносиня спортна риза. Ръкува се с Лоуентол.

— Как е кракът? — попита Лоуентол.

— Добре е. Само понякога ме стяга, когато времето се разваля.

Лоуентол се усмихна:

— Ще можеш ли да участваш на един крак в надпреварата в случай, че времето се развали?

— Ще може, пък ако трябва и на ръце да тича — каза Роун.

— Радвам се, че се озова — каза Хочинс. — Мислиш ли, че съм луд?

— Разбира се, че така мисля — каза Лоуентол. — Поначало всеки, който се кандидатира за изборна държавна длъжност не е съвсем нормален. А този, който пък решава да се бори точно за този пост, е направо луд за връзване.

— Както и да е, добре дошъл като начало — усмихна се Хочинс. — Едно кафе?

— Със сметана и захар — допълни Лоуентол. — Снощи пренощувах в мотела на летището във Вашингтон и сутринта се измъкнах рано оттам. Мисля, че никой не знае, че в този момент съм тук. А разбере ли веднъж пресата, копоите ще са по петите ми. Бих искал да забавя този момент, колкото може повече.

— Можеш да останеш тук. Никой не знае за този апартамент, освен неколцина от нас. Моят прессекретар, Пийт Холмс, е в момента на официален обяд. След около час ще е тук. Той се справя много успешно с медиите.

— И аз така чувам.

— Е? — попита Роун, потривайки ръце. — Какво мислиш?

— Какво мисля? — повдигна вежди Лоуентол. — Какво мисля за кое?

— Струва ми се, че Чарли имаше предвид, какво мислиш за шансове ни.

Лоуентол натъпка с тютюн очуканата си лула и я запали, при което почти се изгуби в атомната гъба на дима й. После махна с ръка, за да разсее пушека.

— Мисля, че ако оцелееш до Конвенцията, след като вече си оповестил кандидатурата си, имаш някакъв шанс. Мисля също, че това е едно голямо ако.

— Нямам навика да губя, Джулиъс — каза Хочинс. — Би ли работил с нас?

— Та защо иначе ще идвам чак дотук, сенаторе?

— Чудесно. Това е чудесно! — каза Роун и плесна с ръце. Лоуентол се почувства за момент раздразнен, преди да си спомни, че изблиците на емоции са част от цената, с която човек плаща за младостта си.

— Позволих си волността да поговоря с Боб Фицджералд от Националната комисия вчера — каза Лоуентол. — Надявам се, че не възразявате. Давам си сметка, че бе малко нестандартно да правя нещо на своя глава, преди още да сме разговаряли, но моментът изглеждаше подходящ. Аз действам по инстинкт и живея така вече от доста време. Обикновено нямам време да спирам, за да си задавам въпроси. Просто усещам момента и действам.

— И какво мисли Фицджералд за нас? — попита Хочинс.

— Хм, трябва да се има предвид, че Фиц е стар партиен вълк. Председател е на Националната комисия вече десет години. Неразбиваем е. Той е може би най-добрият партиен политик в тази страна от Тамани насам. Фиц е като тежестта, която накланя везните. Претегля шансовете на всеки и тогава залага на печелившия.

— И? — запита Хочинс в очакване.

— И той все още залага на Хъмфри.

— Хъмфри! — извика Роун. — Господи, та той вече бе бит веднъж. Нима искат да поднесат на тепсия победата на Форд?

— Според него никой още не е успял да надделее в Ню Хемпшир, Уисконсин и Вирджиния, и тези, които тръгнат отрано, ще изгорят някъде по пътя. Става дума за страшно много пари и страшно голяма издръжливост. Хюбърт може да си позволи да чака до май, дори може би до юни, и накрая да скочи на подиума в последната минута, след като всички престрелки са отшумели, за да излезе оттам като победител.

— Значи — каза Хочинс — нужен е жилав бегач на дълги разстояния и много пари.

— Точно така — каза Лоуентол.

— И той ни отписва, така ли? — попита Роун.

— Според него Картър ще обере гласовете на Юга. Но той дори и на него не възлага особени надежди. Според него никой от двама ви няма шанс в национален мащаб. За теб смята, че не ти стига популярност. Освен това си настъпил вече твърде много хора по мазолите. Застрахователните компании, лобистите, ядрената група. Доста задници усетиха твоя шут, сенаторе.

— Не знаеш здравият ми крак тепърва колко силно ще рита — усмихна се Хочинс.

— Но нали точно там са парите? — възрази Лоуентол.

— Имаме пари — каза Роун.

— Става въпрос за много пари. Много пари.

— Имаме много пари. И сме издръжливи.

— Какво ще правите с Картър? — попита Лоуентол.

— Какво за Картър? — не схвана Хочинс.

— Той ще се кандидатира. Говорих с неговите хора миналата седмица.

— Картър ни е в ръцете — каза Роун. — Той няма чара на Хоч.

— А освен това е и мек по някои ключови въпроси. Познаваме се добре с Джими. И добре се разбираме. Харесва ми. Но ще го преодолеем — каза Хочинс. — Мога да го победя още докато сме тук, в тази стая, преди още да е отворил уста. Гарантирам ви.

Лоуентол кимна:

— Съгласен съм. И аз мисля, че можеш. Но ще се наложи да го направиш навън, на открито, а това означава, че започвате надпреварата твърде рано. Опасно е.

— И той ще трябва да направи същото. Въпросът тук е кой ще обяви първи. А ние обявяваме идния понеделник — каза Роун.

— Идния понеделник! — Лоуентол бе шокиран.

— Щатът ще е наш, преди още Джими да се е измъкнал от леглото — каза Роун. — А после ще ударим Ню Хемпшир като бурята от 88-а година.

— Ако не сте на легло със системи, преди още да се е запролетило — поклати глава Лоуентол.

— Грешиш — каза Хочинс и Лоуентол остана поразен от решимостта в думите му. — Тъй както ме гледаш еднокрак, трябва да знаеш, че мога да бягам по-бързо и да скачам по-нависоко от всеки един от тях, двуногите. Тренирам от твърде отдавна. Нека си мислят, че ще изгорим по пътя. Нека и Фицджералд така си мисли.

Лоуентол захапа лулата си. Пред него се откриваше една непозната страна на Хочинс. Силен. Настървен. Човек, за когото шансът да загуби просто не съществуваше. Можеше и да успее. Може би точно тази треска щеше да му помогне. Лоуентол се опита да изпробва друг подход.

— Вие знаете как работи Националната комисия — започна той. — Те контролират финансите на партиите. Освен това могат да правят и каквото си искат с Конвенцията, с гласовете на делегатите, просто като се заинатяват с някои от процедурите. Могат да удрят направо през ръцете, да гъделичкат, да заплашват, да изнудват, да търсят нечии услуги — изобщо, има стотици начини да откраднат твърди наши гласове. Може да побеждаваш по целия път дотам и да видиш как всичко се обръща в изборната урна.

— Този номер го опитаха с Кенеди и той сам им връчи опарените им задници след това — каза Роун.

— И с Хари Трумън — добави Хочинс. — Той бе издръжлив. Удряше Дюи на всяка крачка. И ние можем да направим същото. С Картър, Юдъл, Франк Чърч, дори с Хъмфри, ако се наложи. Знаем как. Въпросът е: Имаме ли нужда от комисията?

— Академичен въпрос — отсъди Лоуентол. — След като не са ни в ръцете, защо изобщо да се занимаваме с тях? Фиц ще ти се противопоставя през цялото време до самото гласуване. Познавам го. И по-рано сме излизали един срещу друг. Той иска да види пред себе си победител, друго не му трябва тази година. И според него ти нямаш и минимални шансове. Добре, да кажем, обявяваш и влизаш в месомелачката. Трябват ти пари. Добре си трениран в партийните трикове, печелиш подкрепа. Но, както си чужд за горния ешелон, както играеш по собствените си правила и вече си гласувал срещу няколко партийни законопроекта в Сената — парите ти свършват точно когато са ти най-нужни. Така че от Комисията не чакай нито пари, нито подкрепа. А там, под прожекторите, човек започва да се чувства адски самотен, когато силните партийни ръце се обърнат срещу него. В началото на първичните избори ще хвърлят всеки възможен кандидат срещу тебе. Може дори тихомълком да подкрепят някой безнадежден, за да предизвикат балотаж. Само и само да те накарат да похарчиш повече пари. И Фиц точно това и чака — да останеш без дъх далеч преди финала. Той залага на издръжливостта. От нея зависи всичко.

— Нека веднъж дойде юли и аз лично ще го посрещна в Ню Йорк — каза Хочинс със сдържан апломб, който говореше за нещо повече от увереност. По начина, по който ги изрече, думите му прозвучаха като констатация.

Лоуентол поклати глава и се засмя:

— Е, ако увереността сама можеше да спечели мандат, бих казал, че вече трябваше да си във Вашингтон — каза той. — Но съм длъжен да ти кажа, че не съм съгласен с този план за обявяване в понеделник. По дяволите, почакай поне до Нова година.

— Не можем — каза Роун. — Картър също се готви.

Лоуентол поклати глава.

— Коледа е. Никой не се сеща за политика в момента.

— Ще се сетят — каза Хочинс.

— Господи, не ти липсва решимост! — възкликна Лоуентол.

Хочинс си наля чаша чай и сложи половин лъжичка захар в нея. Докато я разбъркваше бавно, впи кристално сините си очи в Лоуентол.

— Защо прояви интерес към мен, Джулиъс? — запита той.

— Много просто — усмихна се Лоуентол. — Ти си неортодоксален, отхвърлен от системата и това ми харесва. Наблюдавам те от години. Ние вярваме в едни и същи неща. — После добави: — По идеализма — толкова. А сега по същество. Ти имаш стил. Имаш невероятен актив от войната. Но, най-важното е: не ми се вярва Хъмфри да може да победи Форд, а ти с малко късмет може и да успееш. Форд е най-слабият действащ президент, срещу когото демократите някога са се състезавали, но това далеч не значи, че духнеш ли го, ще падне. Той може да измие срама от спомена за Никсън. Вече дори доста добре го прави. Според мен той може да бъде победен само от неочакван, нестандартен кандидат. А в това отношение никой не те превъзхожда в момента.

Хочинс и Роун се засмяха.

— Освен всичко друго — продължи Лоуентол, — съвсем между другото, от теб може да излезе и един страшно добър президент.

Хочинс се усмихна топло. После се разсмя на глас.

— Дяволите ме взели — каза той. — Това бе един страшно добър отговор.

— Добре — каза Лоуентол. — А сега да положим първата копка. Някакви тайни? Нещо смущаващо, никому досега неизвестно, което може да ни изненада насред пътя? Незаконни деца, лоши приятели, пороци, които може да разсърдят старите бабички в Небраска?

Хочинс се усмихна, за да прикрие удара, който почувства в стомаха си. Лицето на Домино прелетя за миг пред очите му.

— Не, разбира се — каза той небрежно.

— И преди сме го правили — каза Роун. — Ако имаше нещо, досега щяха да го изровят.

— Само че сега ще ровят, както никога досега. Навсякъде — бизнес, военната служба, семейство. В началото и двете партии ще забият нос в теб. Не искам в последния момент нещо да ни изненада.

— Какво друго? — запита Хочинс, слагайки край на темата.

— На колко възлиза състоянието ти? Чисто.

Хочинс се замисли за няколко секунди.

— Предполагам, че ще е някъде около един милион, когато завърши одиторският контрол. Но по-голямата част е в ценни книжа. Инвестиционни дялове и акции в тръстове — за да се предпазя от евентуален конфликт на интересите.

— С колко разполагаш като ликвидност?

— По-малко от двеста хиляди.

— Кредитните ни позиции са много силни — каза Роун. — Можем да отпушим кранчетата на няколко банки. Можем да съберем милион като начало.

— Няма да стигне.

— Колко ще стигне? — запита Хочинс.

Лоуентол изтръска пепелта от лулата си.

— Два милиона, най-малко. Може и да надхвърлим тази сума, зависи колко ще се разгорещи борбата. И никакви големи суми от единични вносители. Това може да ти навреди по-късно. А освен това може да се окаже и незаконно.

Хочинс се загледа в адвоката. Трябваше да внимава с Лоуентол. В думите си можеше и да е абсолютно безпощаден, но честността му бе също добре известна. Това бе една от чертите, донесли му авторитет, и то още от самото начало, когато се бе появил в щаба на Кенеди. Но Хочинс премисляше последната му дума. Незаконно? Нещо ставаше незаконно само ако първо се разкрие, а той познаваше Де Лароза достатъчно добре, за да е сигурен, че той никога няма да се остави да бъде спипан. Сега въпросът бе в тези два милиона долара. Готов ли бе неговият финансов министър да отпусне толкова пари? Струваше му се, че знае предварително отговора на този въпрос.

— Ще ги имаме. И без този кучи син, Фицджералд. Не му искам парите. Няма да ги поискам, докато не стигнем до Ню Йорк. А тогава ще го принудя да дойде на крака, мачкайки шапка в ръце, за да ме моли за място в екипа.

Той тръгна накуцвайки към прозореца и погледна надолу към улицата, където малки фигури припкаха към офисите си след краткия обяд. Електоратът. Това бяха нищожества за него, унижавани всекидневно от монотонния си живот, подритвани от ипотеки и банки, тичащи на крачка пред неуспеха си. Презрението му към обикновения човек бе най-дълбоко скритата му тайна, щрих, който можеше да го смаже. И гледайки отвисоко към тях, той се почувства вбесен от факта, че бъдещето му сега бе в техните ръце. Но емоциите бързо отстъпиха място на логиката.

— Значи остава да победим Хъмфри — разкри мисълта си той.

— Хюбърт е свестен човек — каза Лоуентол. — И невероятно добър в кампанийната борба.

— Той проигра своя шанс през 68-а — каза Хочинс и гласът му отекна като плющене на камшик. За Хочинс той бе бита карта — непрокопсаник, като малките хора отдолу, мъж, който се усмихваше при загуба и плачеше пред очите на другите. „Щастливият войн“, нека върви по дяволите. Но той не каза нищо, защото усети уважението, което Лоуентол хранеше към сенатора от Минесота.

Лоуентол се приближи до него.

— Чуй ме, много неща работят в твоя полза. Ти си симпатичен, честен, имаш забележително минало. Герой от войната, оставил един крак в Корея, но завърнал се с Кръст за храброст и Пурпурно сърце. Започнал си с един нищо и никакъв бизнес и минимален банков кредит, за да ги превърнеш в национална верига. Ти си юрист, войник, бизнесмен. Със семейството ти всичко е наред. Мистър Безупречност. Всичко това е чудесно. Но то може да те изведе само до стартовата линия. Толкоз. Оттам нататък надпреварата става жестока. На мен можеш да разчиташ да доведа някои наистина стари вълци в отбора. Джоу Макгуайър, Енджи Костероне, Джон Дейвис Хармън. Щом аз съм на борда, и те ще дойдат. Можеш да ми оставиш и демографията — ще ти кажа как да спечелиш латиноамериканския вот в Лос Анжелис, чернокожите и пуерториканците в Ню Йорк, ирландците в Бостън, поляците в Чикаго. Профсъюзите, градските управи, щатските законодатели — това е в моя ресор. Но всичко това няма да струва и пукната пара, ако не успеем да сащисаме този народ с първата си поява. Тази кампания трябва да бъде открита от човек, който знае само да побеждава, и после да се води в такъв стил до самия край. За вечерта на оповестяването трябва да се наеме най-голямата зала в щата и да се напълни с деца, с местните знаменитости, с черни, червени, жълти, розови, зелени, католици, протестанти. Трябват ни оркестри, шум. Но не и бупкус. Знаеш ли какво значи това? На еврейски е. Значи празнота, нищо. Тих шум. Тръгнеш ли да се промъкваш по чехли в тази кампания, Фиц ще реши, че вече си я загубил. Гръмнеш ли шумно на старта, с мен, с Макгуайър и с останалите, старецът ще се уплаши до смърт.

Хочинс се усмихна. Обявяването щеше да бъде умопомрачаващо. Това поне той можеше да гарантира.

„Фипс плаза“ бе един от най-елегантните търговски центрове в града, само на няколко минути от офиса на Виктор Де Лароза с триетажен паркинг в сутерена на постройката. В два часа следобед този четвъртък на най-долното ниво имаше само няколко коли. Една от тях бе кафяв ролс-ройс, паркиран с лице към изхода с тихо мърморещ мотор.

Хочинс провря своя буик през рампата и паркира до ролса. Докато излизаше от колата си, задната врата на бронзовокафявата кола се отвори и Хочинс се настани удобно в просторния й интериор. Де Лароза отпиваше от чашата си еспресо, между пръстите му димеше огромна хаванска пура. Усмихна се, щом сенаторът седна до него, и натисна бутона в облегалката за ръката си. Дебел прозорец безшумно се издигна между шофьора и задната част на купето.

— Bom dia — каза Де Лароза.

Хочинс стисна топло ръката му.

— Чувствам се така, сякаш съм в ЦРУ — каза той. — Да се озъртам по паркингите, само и само да можем да поговорим. Трябваше да дойдеш в хотела, за да те запозная с Лоуентол.

— Всяко нещо с времето си — каза Де Лароза. — Все още ценя високо спокойствието си. Когато се наложи да се показвам повечко на публични места, тогава ще приключа с тези предпазни мерки. И така, кое е тъй спешно?

— Лоуентол е с нас.

— Отлично, отлично! — извика Де Лароза.

— А освен това взема на борда и Макгуайър, Кастероне и Хармън.

— О! Още по-добре. Прекрасна вест. Това май надхвърли и твоите очаквания, нали?

Хочинс присви очи и гласът му прозвуча равно и твърдо.

— Разчитах на това — каза той. — Но Лоуентол е като асо в карти от покер. Без помощ и двойка седмици могат да го победят.

— Интересна аналогия. И кои са тези седмици?

— Фицджералд и Хъмфри.

— Значи Националната комисия е направила избора си.

— Да.

— Това не е изненада за нас, нали, скъпи приятелю?

— Не. И така повече ми харесва — каза Хочинс. — След конвенцията Фицджералд ще се умилква в краката ни. Така бих искал да го видя. Искам ги всички строени в шпалир да ме цункат по задника.

Де Лароза повдигна вежди, докато слушаше как Хочинс излива злобата си.

— Уверен съм, Фицджералд си дава сметка, че подобна възможност съществува — каза той.

— Разбира се. Ще се бият с нас упорито и с всеки възможен мръсен трик. Но това не може да ни спре. Така само победата ще ни се услади повече. А, казвам ти, Виктор, аз вече я предвкусвам. Усещам я. — Очите на Хочинс блестяха с почти чувствена наслада, докато говореше.

— Спокойно, приятелю, пести си енергията. До юли има още много време.

Но въодушевлението на Хочинс не можеше да бъде охладено. Достатъчно дълго се бе прикривал пред Лоуентол, за да прикрива отново емоциите си. Сега се отпускаше, разтапяйки се сам в предчувствието си за желаната сладка победа.

— Инстинктът не ме лъже, Виктор — каза той. — Лоуентол е твърдо с нас. Въодушевен, ентусиазиран. А е и брилянтен тактик. Точно какъвто ни трябва, за да се опрем на Комисията. Сега вече можем да ги победим, зная го. Ще ги сдъвчем и ще ги изплюем тези кучи синове.

Де Лароза не сваляше поглед от сенатора и изпускаше кълбета дим от хаванската си пура. Някъде в безупречния дизайн на неговия ролс скрит вентилатор тихо изсмукваше дима от цигарата.

— Помниш ли един филм с Марлон Брандо, казваше се „Еднооките валета“?

— Защо? Какво искаш да кажеш?

— Ти ми напомняш за едноок бандит. Останалият свят вижда само половината ти лице. Виждат героя, ветеран от войната, топлия съпруг и баща, тръгнал срещу вятърните мелници в неравен бой с политическата машина. Колко души познават и другата половина, скритото лице на валето?

— Защо, какво мислиш, че ще видят там? — запита предпазливо Хочинс.

— Една баракуда. Състезател с невероятен капацитет и невероятен глад, силни нагони. И именно това ме привлече в теб, Доналд. Затова и ще победиш. Няма да е заради Лоуентол или Кастероне, или който и да е друг от екипа. Ще победиш, защото имаш здрави челюсти и хапеш директно за шията. Което ще изненада и всички останали.

Хочинс се раздвижи напрегнат на мястото си. Изведнъж се почувства неловко. Никога досега не бяха говорили толкова открито.

— С какъвто се събереш, такъв ставаш, Виктор — каза той накрая.

— О, не, аз не съм баракуда — отвърна Де Лароза. — Баракудата подбира. Тя търси жертва, за да утоли апетита си. Аз съм акула, Доналд. Аз ще схрускам всичко, което ми се изпречи на пътя.

— Прозвуча ми малко като предупреждение — каза Хочинс.

— А не е. Просто искам да си даваш сметка, че и моите апетити са големи. И че аз също хапя по гърлото.

Хочинс остана замислен за известно време, после се засмя.

— Добре!

Де Лароза се засмя с него. Изпусна нов облак дим от пурата си, после попита:

— Какви са усложненията на този етап?

Сега бе ред на Хочинс да повдигне вежди в учудване.

— Усложнения ли? Кой каза, че има някакви усложнения?

— Приятелю, усложнения винаги има.

Хочинс разтри длани, но не каза нищо.

— Бих предположил — каза тогава Де Лароза, — че става дума за пари.

— Добре четеш мисли.

— Не смятам. Просто последното нещо, което човек се сеща да обсъжда, е цената.

Сините очи на Хочинс придобиха още по-хладен блясък. Погледна към Де Лароза право в очите.

— Цената е два милиона долара.

В продължение на минута масивният мъж не каза нищо. Дръпваше дим от пурата си, задържаше го с наслада на езика си, после го изпускаше бавно, за да проследи как ще изчезне към скритите клапи на вентилатора. Накрая запита:

— Това мнението на Лоуентол ли е?

Хочинс кимна в отговор.

— Очакванията му са твърде оптимистични.

— Искаш да кажеш, че ще струва повече?

— Да, повече. Според нашия компютър цената ще е 4,6 милиона. Като, разбира се, тук не се включват всички възможни несгоди, балотажи и т.н. Добави за тях десет процента за всеки случай и се получават над пет милиона.

Хочинс прехапа устни. Погледна през прозореца на колата, оглеждайки напомнящия гробница паркинг. Някаква хонда спря наблизо и отрудена майка от предградията вдигна плачещото си дете от задната седалка и го повлече след себе си към ескалатора.

— Знам какво си мислиш — каза Де Лароза. — Как е могъл Лоуентол да направи такава голяма грешка. Прав ли съм?

— Мина ми през ума.

— Много просто. Последната кампания, в която той участваше, бе през шейсет и осма. През седемдесет и втора неговият кандидат изгуби още в първичните избори, но тогава ставаше дума за принципи. Не можем да го виним. Искам да кажа, че от последното му участие в пълна кампания от край до край вече са минали осем години. Инфлация. Новите методи. Скачащите цени на рекламите по вестници, телевизия. От много места може да дойде това разминаване. Но той не е счетоводител. Политическият му нюх е неоценим. Само той и приятелите му струват много над един милион. А вероятно и за толкова не би могъл да ги купиш, ако те самите не го искаха.

— Те поначало не се продават — каза Хочинс.

— Тук си позволявам да изкажа известно съмнение. Наивно е, но в крайна сметка е и без значение. Те са с нас и това е важното. — Той замълча, после пророни на глас: — Пет милиона долара. Много пари са.

— Да — каза Хочинс. — Имаме уверенията на няколко силни банки…

Де Лароза вдигна ръка.

— Доналд… Доналд, почакай. Казах, че това са много пари. Не съм казал, че са прекалено много. Ти си се облягал на моя финансов съвет вече колко… шестнайсет години, нали? Нима те смущава фактът, че цената ти се вдига?

— Всичко трябва да се направи много внимателно — каза Хочинс. — Знаеш правилата на играта. Ако Фицджералд надуши нещо…

— Моля те — прекъсна го Де Лароза. — Не учи ловеца как да си пълни пушката.

Хочинс спря. После потупа Де Лароза по коляното.

— Извинявай — каза той.

— Парите са мой проблем — започна Де Лароза. — Но си мисля по другия въпрос.

— Той може да почака — каза бързо Хочинс.

— Не, не смятам, че може.

— Може да почака!

— Не.

Мускулите по ъглите на челюстта на Хочинс затрепериха, после се стегнаха и се издуха. Равният, твърд тон пак се завърна в гласа му.

— Става дума за нещо лично, Виктор.

— И за нещо, което е вече опасно. Преди бе само рисковано. Разбирам. Знам какво значи да изпитваш такава нужда…

— Това е лично моя работа.

— Но никога досега не съм залагал пет милиона долара за теб, Доналд.

— Значи сега излизат на бял свят условията ти.

— Имало ли ги е изобщо досега?

— Не. Но знаех, че ще трябва да платя нещо за това. Рано или късно, нещо трябваше да се жертва. И защо да не уредим въпроса още сега?

— Ти не разбираш.

— Разбирам.

— Освен това се дразниш — каза Де Лароза.

— Дразня се, и още как. Започваш да се месиш в личния ми живот…

— Ти вече нямаш личен живот.

— Половината политици във Вашингтон имат любовници.

— Половината политици във Вашингтон не се кандидатират за президенти на САЩ.

— Господи!

— Доналд, с теб сме приятели. Все пак самият аз те запознах с тази жена. Видях, че имаш нужда. Разбрах го. Но всичко това вече трябва да спре поне до изборите.

— И ти мислиш, че тя ще чака до изборите? По дяволите, та ти я познаваш по-добре от мен, Виктор. Освен това не става ума за секс — самата й представа за мен я пленява.

— Радвам се, че си го разбрал — кимна Де Лароза.

— Би било проява на слабост от моя страна да я помоля да чака зад сцената, докато минат изборите.

— Приятелю, веднъж настанен в Овалния кабинет, ще имаш всичко, което си пожелаеш. Не една и две жени ще са на твое разположение.

Но аз имам нужда от нея сега — каза си наум Хочинс.

— Не става дума за жени — отговори той на глас. — Говоря ти за нея.

— Влюбен ли си?

— Не е изключено. Не, не вярвам. Не в този драматичен смисъл, който обикновено се влага. Но в някои отношения… по дяволите, не зная. Но не ме насилвай. Не ме насилвай.

Де Лароза се намръщи. Навлязъл бе в опасни води и си даваше добре сметка за това. А още бе рано да започне да дърпа конците. И въпреки това въпросът бе от критично значение.

— Трябва ли да смятам, че си готов да рискуваш всичко паради един мек задник? — попита той.

Хочинс изпрати към него изпепеляващ поглед. Зад почервенялото му лице гневът кипеше в очите му.

— Какво си позволяваш? — викна той.

Де Лароза поклати рязко глава и махна с ръка във въздуха.

— Извинявай — каза той бързо. — Това бе глупав въпрос. Прости ми.

И двамата стояха безмълвни. Минутите бавно се нижеха. Накрая Де Лароза каза:

— Добре, нека отложим този разговор засега. Не исках да си разменяме силни думи. Говорих като приятел на приятел. Само ми обещай, че ще си помислиш. Ще му отделиш малко време. Ще го направиш ли?

Бе раздразнен, че се налага да проявява подобно отношение към Хочинс, но усещаше как и неговото, и собственото му его дрънчат във въздуха като голи саби.

— Разбира се — каза Хочинс, — ще помисля.

Пак мълчание.

Хочинс се чувстваше като в клетка, но бушуващата ярост в гърдите му започна да се успокоява. Може би Де Лароза бе наистина прав. Но въпреки това никога не бе срещал човек като нея. Нейната сексуалност го бе дарила с нова жар и сила, с жизненост, която му бе липсвала в продължение на години. Тя не бе мотивация, тя бе горивото, което създава мотивацията. И все пак, ако тя бе цената, която трябваше да плати за да победи…

— Да се върнем към парите — каза Де Лароза. — Досега отделни дарители са заявили общо около един милион. Тези пари можем да ги имаме още днес. Междувременно ще започна да набавям останалите средства от моите лични сметки. Ако е необходимо, това може да започне веднага. Не се притеснявай, всичко ще бъде направено както трябва. Нищо няма да бъде дадено под формата на заем.

Хочинс вдигна ръка:

— Вярвам ти, Виктор. Убеден съм, че ще направиш всичко по начин, който да е извън всякакво… — Бе на път да каже „подозрение“, но бързо смени думата със „съмнение“. Потъна обратно в меката си седалка. Отпусна рамене и въздъхна. — И аз ти дължа извинение — каза той. После протегна ръка и те стиснаха длани.

— Тепърва ще имаме подобни моменти — каза Де Лароза. — Понякога забравям, че и двамата сме емоционални мъже.

— Да забравим за това — каза Хочинс. — Виж, налага се да се връщам. Тези дни ми е трудно да се отскубна дори за секунда. Изглежда на всички им се иска графикът ми да включва дори и времето, което прекарвам в тоалетната.

— Добре би било да започнеш да свикваш с това — каза Де Лароза. — Дните на личния ти живот са към края си.

— Ще поддържаме връзка — каза Хочинс. — И благодаря ти.

Той излезе от колата и Де Лароза се намести по-удобно в купето. Усмивката от лицето му изчезна. В продължение на няколко минути въобще не се помръдна, потънал дълбоко в мисли. Да, неговият личен живот свършва, помисли си той, а моят, изглежда е също на път. Трийсет години живот под прикритие и сега, след няколко кратки дни, признанието, от което се нуждаеше тъй силно, щеше да дойде. Построил бе империя, сега бе на път да създаде и крал и най-после щеше да получи това, което бе заслужил аплодисменти. Овации! Планът за това как да изплува от самоналожената си изолация бе започнал да се оформя в главата му още когато срещна Хочинс. Изпълнението му бе отнело шестнайсет години. Шестнайсет години. И сега кръвта блъскаше с такта на пулса в слепоочията му. Още четири дни.

Той натисна бутона и свали прозореца, който го разделяте от шофьора. Чанг, който освен шофьор бе и негов бодигард, му подаде касетата. Още една добавка към папката Gwai-lo. Време бе да обсъди положението с Киршман.

Джералд Киршман лежеше проснат по корем на леглото. Ръцете и краката му бяха вързани за таблите с кадифени връзки. Потта смъдеше в очите му и той с мъка поемаше дъх всеки път, когато лентите на камшика се впиваха във вече измъчената му плът. Зарови лице в копринените чаршафи, които сподавяха виковете му. Голият младеж, застанал над него с камшик в ръка, бе жилав и гъвкав; русата му коса се спускаше на потни къдрици над челото му.

Най-после Киршман се обърна с лице към младежа.

— Достатъчно — едва промълви той.

Блондинът, който още нямаше двайсет години, отпусна камшика и се изправи над него. Киршман пое дълбоко дъх няколко пъти и потрепери неволно, преди да се отпусне.

— Развържи ме — каза той.

Младежът го освободи. Гърбът и задникът на Киршман бяха подути, на червени бразди. Той се надигна, седна с мъка на ръба на леглото и сви очи в болезнена гримаса при вида на петната от собствената си сперма по измачканите чаршафи. Бе нисък, пълен мъж, с дебели, но презрителни устни и изпъкнали жабешки очи. Черни косми грозно се къдреха по раменете и гърба му. На нощното шкафче край леглото намери с дебели, треперещи пръсти очилата си и ги сложи с усилие на носа си.

— Сега мога ли да се облека? — попита младежът.

Киршман се загледа в голото му тяло за момент и кимна. Избърса потта от лицето си с хавлиена кърпа, докато гледаше как момчето скочи в червените си бикини и бързо се облече.

— Брей, ама ти наистина си падаш по тая работа — каза блондинът. — Никога не съм си представял, че някой може толкоз много да обича да го бият.

— Млъкни — изпъшка Киршман. Той стана и отиде в банята, като влачеше хавлията по земята след себе си.

— Хей — запита младежът. — Ами какво стана с моите мангизи?

— Не си свършил още — каза Киршман. — Ела тук.

Бе легнал на масата за масажи в богато обзаведената си баня и посочи към няколкото шишета с масла и мехлеми, наредени на прикрепена към леглото табла. Момчето намаза раните му внимателно, като не спираше глупаво да бърбори. Киршман извърна лице. По носа му се стичаха сълзи. Бяха сълзи на унижение, не на болка. Блондинът приключи със задачата си и Киршман се изправи на крака.

— Добре — каза той. — А сега си отивай.

— Ами мангизите, мангизите? — запита притеснен младежът, щраквайки с пръсти пред Киршман. Ниският мъж го изгледа продължително и омраза изпълни погледа му. Устните му се извиха грозно.

— Имай късмет още веднъж да ми щракнеш с пръсти й ще ги счупя един по един.

— Хей, по-леко, моля ти се — каза блондинът и отстъпи крачка назад, свивайки юмруци.

— Мангизите ти са на тоалетната масичка оттатък — каза Киршман уморено.

Младежът отиде в другата стая, изпразни съдържанието на кафявия плик и възбудено преброи банкнотите. Очите му светнаха.

— Ей, бива си те, благодаря — каза той. — Ако искаш, довечера мога пак да дойда.

— Повече не искам да ми се мяркаш пред очите — каза Киршман. — А и изобщо ако някой някога ти види лицето около тази сграда, цял живот ще съжаляваш.

Момчето го изгледа за момент и после се ухили.

— К’во ти става, кукличке, да не би да бях груб с теб?

Киршман стоеше на вратата на банята и разглеждаше младежа през дебелите стъкла на очилата си, които изкривяваха още повече и без това изпъкналите му очи. Устните му още трепереха от комбинацията на болка и екстаз.

— Ако това има някакво значение за теб, беше великолепен. Но не повтарям с никой от гостите си.

— Разбира се, скъпи. Няма проблеми. Всеки си е башка луд. — Момчето навлече коженото си яке и излезе.

Киршман с усилие се облече и също напусна апартамента, като слезе с личния си асансьор един етаж надолу до осемнайсето ниво на Мирър тауърс, където го очакваше гигантският компютър. Имаше само три входа към обширния електронен комплекс, който заемаше почти целия осемнайсети етаж. Единият бе свързан с частния асансьор от апартамента на Киршман, вторият идваше от апартамента на Де Лароза, а третият се отваряше към външния асансьор, който трябваше да бъде специално програмиран и можеше да спира само ако слизаше от горните два етажа.

Още трима души работеха в компютърния център, но нито един от тях не бе запознат със сложната плетеница от взаимосвързана информация, съхранявана там. И тримата бяха просто техници.

Часът бе малко след 2:30, когато асансьорът на Киршман се отвори и той влезе в главната кръгла зала — мозъчния център на комплекса. Млада жена с бяла униформа нанизваше една ролка с магнитна лента на един от компютрите.

— Нещо особено? — запита Киршман.

— Не бих казала — отвърна тя ведро. — Днес трябва да навършим годишния одиторски контрол. Вече изчислявам общите суми.

— Хубаво — каза Киршман и влезе в личния си кабинет. Отчетът щеше да има нужда от личната намеса на Киршман в последния стадий на изготвянето му, тъй като Де Лароза възнамеряваше да склони директорите на фирмата да вдигнат цените.

Показателен за упоритостта и финансистката дарба на Киршман бе фактът, че още като студент в университета в Пенсилвания, той се бе появил пред вратата на президента на „Тиканко“, един от най-големите конгломерати в света, за да поиска да се срещне с него. Въпреки че му бе заявено, че подобна среща е невъзможна, Киршман прекарваше ден след ден пред офиса на президента от 8:30 сутринта до пет следобед. След двайсет и шест последователни работни дни на вярна стража пред офиса той най-после изтощи запасите от търпение на президента на „Тиканко“ и бе въведен в кабинета му.

— Имате на разположение две минути — каза мъжът строго. — Ако не ви стигнат, за да ми обясните какво предлагате, значи и двамата си губим времето.

— Това мога да направя и в едно изречение — отвърна уверено Киршман. — Готов съм да ви покажа абсолютно сигурен начин, чрез който да си спестите данъци в размер на осем милиона и триста хиляди долара за тази финансова година. Готов ли сте да ме изслушате?

В действителност спестеният данък бе възлязъл на по-малко от седем милиона долара, но вече бе спечелил на Киршман — сирак от гетата на Ийст Сейнт Луис — средствата за обучение плюс щедра сума за битови разходи до края на образователната му одисея. Тя пък включваше още две години в Уортън, три години в Харвард, където получи докторска титла по бизнес финанси, и още две години в Джорджтаун, където завърши международно право. След като приключи с отличие образованието си и в трите университета, Киршман отказа на щедрото предложение на Тиканко за бъдеща съвместна работа и отиде на служба в Националната данъчна администрация, където през следващите три години създаде невъобразимо богат набор от методи за избягване на данъчните закони. Преди да навърши трийсет и три години Киршман получаваше шестцифрени заплати от работата си като консултант за няколко от корпорациите гиганти.

За Киршман светът се превърна в една огромна финансова шахматна дъска и той извличаше някаква макиавелиевска наслада от разработването на все нови и нови начини за заобикаляне на международните търговски споразумения и договори, които бяха неговите закони. През 1968 г. Киршман бе убедил един от своите клиенти, че в рамките на няколко години арабските страни ще използват своя контрол над световните нефтени запаси, за да повлияят сериозно на международните цени на петрола. Въпреки че бе евреин, Киршман бе сключил опасни и несигурни сделки е две арабски държави, които срещу оръжие и боеприпаси за своите армии щяха да снабдяват фирмите, представлявани от Киршман, с нефт на фиксирани и ниски цени в продължение на петнайсет години. Оръжията бяха транспортирани с кораби до Турция и оттам прехвърляни с конвои до Близкия изток. Нефтът бе продаван на една рафинерия в Джакарта, прехвърлян в друга рафинерия в Йокохама и препродаван като излишък на филаделфийска петролна компания. До 1975 г. компанията се бе превърнала в един от най-мощните американски петролни концерни със собствени вериги от бензиностанции от Атлантическия до Тихия океан. В същото време фирмата винаги можеше да си позволи да подбива цената на най-силния си конкурент с по два или три цента на галон.

Петролната компания бе собственост на Виктор Де Лароза. Той бе изумен от способностите на Киршман, както и от лекотата, с която се бе справил е арабския проект. След този епизод за период от около седем години Киршман се утвърди като неоспоримия финансов архитект на пусналата мощни пипала империя на Де Лароза. Той внимателно плетеше мрежата си от договори, трансфери на капитали, холдинги и корпорации фантоми по цял свят, като всичко това прикриваше собствеността върху над триста компании, контролираше цените в три основни промишлени отрасъла и плащаше заплатите на над сто хиляди души, между които и няколко държавни глави. Единствено Киршман и електронният мозък на седемнайсетия етаж се оправяха в сложната корпоративна полигамия, създадена от него, въпреки че още двама души бяха подготвяни да го заместят, ако се наложеше.

В замяна на това Де Лароза си бе гарантирал лоялността на Киршман, осигурявайки му един пашкул от битов разкош и крещяща екстравагантност, каквито Киршман никога не би могъл да си позволи самостоятелно: заплата от двеста хиляди долара годишно, акции в няколко от ключовите корпорации на империята, служебен самолет, вили в Токио, Лондон и на остров Крит. За да се задоволи ненаситният апетит на Киршман в областта на екзотичната кулинария, в най-известните ресторанти по света имаше постоянно открити сметки на негово разположение, както и собствен френски готвач, който импровизираше в кухнята на Киршман върху любимите му пикантерии, когато финансистът не пътуваше по света. Разбира се, имаше и премии; измежду тях една изумителна порнографска колекция, включваща пет безценни тома от библиотеката на крал Фарук, задигнати от същия крадец, който по-рано бе отмъкнал Пикасо от Музея на модерното изкуство в Париж; към премиите се числяха и един Рембранд от Националната галерия във Вашингтон, както и три платна на Ван Гог от частната колекция на гръцки корабен магнат.

Най-после, за да застрахова Киршман от евентуална скандална непредпазливост, Тод Донегън, киноактьор с многообещаваща кариера, опропастена от сексуалните му отклонения, бе нает за да кръстосва гей сборищата в района и да носи на финансовия гений млади агънца за сексуалната му кланица, като понякога самият той извършваше желаните услуги, макар че тайно презираше непривлекателния Киршман.

Защитната черупка, осигурена от Де Лароза, си бе свършила работата. Киршман се бе превърнал в патологично затворен човек, когото нормалните социални контакти хвърляха в ужас. Нямаше близки приятели и изглеждаше неудържимо привличан от всичко грозно в живота. Нуждата да напуска пашкула си от време на време той задоволяваше, като играеше всякакви измислени роли. Създаваше връзки със странни лица, експлоатирайки ги изтънко, за да поддържа представата си за превъзходство, прикриваща разстроената му и объркана същност. Един от тези хора бе ветеринарен лекар-алкохолик, който работеше само с благотворителни цели. Киршман го посещаваше често в дните, определени за унищожаване на бездомни градски животни. Финансистът често получаваше оргазъм, наблюдавайки предсмъртните гърчове на уличните котета и палета. Друг подобен негов познат бе детектив от полицията, пораженец по душа, пред когото Киршман се представяше за кореспондент на няколко международни агенции, за да може да го придружава дегизиран, да го води на обяд и да слуша натуралистичните подробности на неговите разкази за някой особено потресаващ случай в полицията.

Киршман едва си бе налял чаша чай, когато червената лампичка на телефона до него започна да мига. Това означаваше, че Де Лароза го търси. Той вдигна слушалката и натисна 0. Де Лароза му отговори незабавно.

— Бихте ли ме навестили на горния етаж, д-р Киршман? — запита той меко.

— Разбира се — отговори Киршман. Той отиде до кръглата зала и отключи частния асансьор до покоите на Де Лароза. Набра някакъв сложен код на скритата клавиатура и кабината се изкачи два етажа нагоре.

Де Лароза седеше на бюрото си замислен над отвореното си куфарче.

Той кимна и подаде на Киршман касетката от срещата си с Хочинс.

— Добавете това към Gwai-lo — каза той.

— Веднага.

— Предполагам, че сте напълно наясно със сегашните закони по отношение на даренията за политически цели, нали?

— Естествено, сър. Пълен преглед на…

— Преглед не е необходим — прекъсна го Де Лароза. — Просто се погрижете всичко, което отсега нататък ще правим по случая Gwai-lo, да бъде непробиваемо и за най-скрупульозното разследване.

— Винаги съм бил особено внимателен с този обект — отвърна Киршман.

— Искам да прехвърля пет милиона долара в сметките на кампанията. Ще започнем с един милион. Бих искал да е готов за операции още днес, ако е възможно. Останалата част от сумата ще ви предоставям на части през следващите десетина дни в брой и от мои лични сметки. — Той бутна леко куфарчето пред себе си. — Това е първият милион. Някакви проблеми?

— Не, сър. Предлагам да направим всичко под формата на лични дарения. Ще ги държим ниско — не повече от петдесет хиляди на човек — най-добре, между трийсет и петдесет. Можем да ги пуснем с обратна дата, като уредим Джеферсън тръст да заеме милиона, ползвайки отделните декларации като ипотека. По този начин няма да изглежда, че всички дарения са направени за кратък период от време. После ще подправя счетоводството и…

— Докторе…

— … ще ги изплащаме с премии върху…

— Д-р Киршман?

Киршман, който бе изпаднал в транс от конструирането на новия си замисъл, млъкна.

— Да?

— Не ме интересува как ще го направите. Предполагам, че знаете най-добре как да се справите. Само ме информирайте за това как върви работата. Искам да зная кои от нашите хора ще използваме, за да мога да се срещна с тях лично.

— Добре.

— Мисля, че това е всичко — каза Де Лароза.

— Мога ли да запитам, сър — каза Киршман, — дали минаваме към окончателната фаза от проекта Gwai-lo?

— Да. Касетката обяснява защо. По-късно днес може да добавя и някои мои бележки по случая.

— В такъв случай — започна Киршман, като дебелите му устни се усукаха в тлъста усмивка, — бих искал да кажа, че съм във възторг от подобно развитие.

— Е, време беше, не мислите ли?

— Да, сър. Надявах се, че ще бъдат именно тези избори.

Де Лароза се усмихна и се облегна на стола си. Дори и Киршман не знаеше, че той бе планирал този ход в продължение на шестнайсет години. Внезапно го обхвана вълнение. Пръстите му тръпнеха от възбуда.

— Той е готов — каза Де Лароза. — По-готов от това никога няма да бъде.

6

— Господи — изръмжа Фриско, като изтика с мъка цялата камара на бюрото си в един-единствен пластмасов класьор. Защипани оперативни рапорти, папки, парчета хартия, някакво наядено швейцарско сирене и картонена чашка кафе, на повърхността на което плаваше нещо като пеницилин. — Понякога ми се иска да вдигна по тревога цялата служба по чистотата и да я стоваря тук. Ако някога този град се затресе от чума, само оттук ще е тръгнала.

Той нанизваше магнетофонна лента на служебния сони, който се бе сместил на освободената половина от бюрото му.

— Целият ни материал, Шарки, е около два часа прехванати разговори в продължение на три-четири седмици. Всичко е законно — съдията Алвърс сам вдигна флага. Сега, преди още да сме навлезли в цялата тази работа, искам да чуеш този отрязък, за да ти стане ясно колко надълбоко, изглежда, ще трябва да ровим в тази малка операция. Всеки запис е със заглавие, обявени са и говорещите, така че ще знаеш кой, какво и къде. Останалото няма нужда от коментар.

Той включи магнитофона и нагласи звука. Лентата изсъска за момент и гласът на Ливингстън се разнесе из стаята.

ЛИВИНГСТЪН: Слушате лента РС–1, запис на телефонен разговор на обекта Тифани Парис от нейната квартира. Апартамент 4-А, комплекс „Кортярд“, ул. „Пийчтрий“ 3381, Нортуест, на 22 ноември 1975 г., в 13:10 ч. с търсещи абонати двама мъже, наричани, първия, Нийл, самоличност неустановена и втория, Фреди, самоличност неустановена, наричан още Фреди Кукуто.

Щрак.

ТИФАНИ: Ало?

НИЙЛ: Как е положението?

ТИФАНИ: Не питай. Не съм на себе си. Този екземпляр снощи е направо за зоологическата градина.

НИЙЛ: Хм, е, парите му са толкова зелени, колкото и всички останали. Познай кой чака на телефона?

ТИФ АНИ: Нийл, капнала съм. Не ми е до гатанки.

НИЙЛ: Фреди.

ТИФАНИ: Фреди Кукуто?

НИЙЛ: Същият.

ТИФАНИ: Не ми говори. И какво иска?

НИЙЛ: Какво, по дяволите, си мислиш, че може да иска?

ТИФАНИ: О, само не сега. Просто няма да мога. Точно с него. Даже не съм се изкъпала…

НИЙЛ: Хей, знаеш каква е играта. Поиска ли, дава му се, а сега иска. Веднага.

ТИФАНИ: Трябва първо да дойда малко на себе си. Кажи му… Кажи му да се обади след двайсет минути.

НИЙЛ: Веднага! След двайсет минути ще е изпуснал гумите и ще си е спестил парите.

ТИФАНИ: Господи, Нийл…

НИЙЛ: Казах, сега, бебчо. Веднага. Приготви се и да започваме.

ТИФАНИ: Добре. Дай ми пет минути. Задръж го за пет минути.

НИЙЛ: Давам ти три.

Щрак.

ЛИВИНГСТЪН: Лента PC–2, същите обекти, 13:13 ч.

Щрак.

ТИФАНИ: Ало.

НИЙЛ: Готова ли си?

ТИФАНИ: Надявам се. Но да знаеш, че далеч няма да е някой от шедьоврите ми.

НИЙЛ: На мен ми трябват мангизи, а не Оскари. Включвам те.

Щрак.

ФРЕДИ: Ааа-а-ло?

ТИФАНИ: (много тихо) Здравей, Фреди.

ФРЕДИ: Здрасти, ъ… к-к-как си?

ТИФАНИ: Бива, а ти?

ФРЕДИ: Добре съм.

ТИФАНИ: Фреди, познай кой е тук при мен сега?

ФРЕДИ: (възбудено) Н-н-не знам. П-п-предавам се.

ТИФАНИ: Моята приятелка, Фреди, фотомоделът.

ФРЕДИ: П-п-пак, онази с-с-ссс…

ТИФАНИ: Червенокосата, Фреди, с големите цици.

ФРЕДИ: Дааа.

ТИФАНИ: Сега се готви за снимки в Пентхауз.

ФРЕДИ: П-П-Пентхауз?

ТИФАНИ: Днес направо е подивяла. Облякла се е в сребърно, бляскаво трико от ламе.

ФРЕДИ: С-с-със ц-ц-ципове ли?

ТИФАНИ: От горе до долу. Чуй ме сега, Фреди, отпусни се. Легни си, отпусни се и само ме слушай. Нали, скъпи? Пуснал ли си си някаква музика?

ФРЕДИ: Б-Б-Берлиоз.

ТИФАНИ: Идеално.

ФРЕДИ: С-с-сваля ли вече ц-ц-циповете?

ТИФАНИ: Не бързай толкова, мили.

Този цип е по дължината на цялото трико.

И сега…

тя започва да го сваля…

да…

съвсем бавно,

надолу…

надолу…

Той се отваря, Фреди.

Вече дори виждам…

Ах, ммм, май виждам крайчеца на…

зрънцата й.

Трикото бавно се отваря надолу.

И то се откопчава на дъното, нали знаеш,

Фреди?

Като се отвори изцяло, ще видиш всичко.

ФРЕДИ: К-к-какво още?

ТИФАНИ: Знаеш ли как съм облечена, Фреди?

Тя ми го донесе. Комбинезон. От черна

много тънка коприна

с дантели по края

точно по средата на циците

и на дупето ми, също. Точно край космите ми.

А, знаеш ли какво имам отдолу, Фреди?

ФРЕДИ: К-к-какво?

ТИФАНИ: Бели жартиери и бели чорапи.

Бели като сняг.

А на нея, ципът й пада надолу вече е под корема й…

започва да се вижда…

започва да се вижда върха на космите й,

яркочервени,

подават се къдрави над ципа…

ФРЕДИ: К-к-кап-к-к-капачките, д-д-да не забравиш…

ТИФАНИ: Почакай само да ти разкажа.

Тя държи в ръка един малък спрей знаеш, с двете тръбички за всяка ноздра.

Сега сваля капачките

оголва тръбичките…

и… тя…

ги размахва бавно…

точно под носа ми.

Ооох, ох, Божичко, Фреди…

Треперя…

Цялата съм настръхнала… и твърда…

зрънцата ми се като камъчета, Фреди…

твърди като теб.

А путето ми

имам чувството, че…

ФРЕДИ: К-к-кажи п-п-путка. Х-х-харесва ми к-к-като…

ТИФАНИ: Ох, путката ми

изгаря.

Тупти.

Имам чувството, че цяла се треса.

А… вътре вибрирам

и съм мокра като от баня.

Вече можем, и

тя включва фотоапарата,

идва и ме възсяда.

Чуваш ли, чуваш ли фотоапарата, Фреди?

Щракане на фотоапарат.

ФРЕДИ: Д-да… чувам го…

ТИФАНИ: Тя разтваря краката ми. После

коленичи между тях…

навежда се.

Коляното й е съвсем близко…

Чувствам горещината на тялото й. Само…

само малко да сляза надолу…

само колкото

да се допрем…

Но тя се отдръпва,

коляното й се отдалечава.

Не мога повече…

О, Фреди, тя свлича една от презрамките

на…

на…

ох, ох… на комбинезона ми, Фреди

погалва с дантелата…

зрънцата ми.

Напред-назад.

Господи, колко са твърди.

И долу… все едно…

все едно имам вулкан между краката си…

който трепери,

готов да експлодира

да изхвърли навън гореща лава.

Тя вече смъква комбинезона ми… до долу.

Циците ми са свободни.

И са тъй твърди, че сочат към нея като с пръсти.

Сега тя…

взема ръката ми.

Слага пръстите ми в устата си.

Смуче ги…

Навежда се… а, гърдите й

се трият в моите.

Божичко.

О, Божичко, Фреди.

Тя слага моите пръсти върху цицките ми

кара ме да ги притискам

една към друга,

а другата ми ръка

сваля надолу,

надолу.

О… Фреди… Ръката ми е в нея. Тя е цялата

топла и влажна,

Набъбнала,

подува се още.

Оуух, тя ме докосва

хванала моята ръка в нейната.

Вече не знам кой какво

на кого прави.

Тя още сваля този цип.

Вече продължава цяла вечност.

Да… вече я виждам.

Виждам

върха на путката й.

Тя захвърля трикото.

Господи.

Тръгва нагоре към мен.

Путката й…

О, Божичко, Фреди, путката й вече…

милва цицките ми.

И е толкова мека…

мммм, мека

като пух, Фреди,

и зърната ми са мокри от нея.

След секунда ще се изпразня, Фреди…

ФРЕДИ: Н-н-не още. Не!

ТИФАНИ: Тя сяда ниско над мен.

Зърното ми е…

Божичко, то е вътре в нея.

Тя се клати

напред-назад

и зърното ми…

аз просто

я чукам с цица, Фреди…

Мммм, да.

Да.

О, колко съм твърда, Фреди.

Клиторът ми е твърд… като теб.

И ти си твърд, нали, Фреди, топъл и твърд?

ФРЕДИ: Д-д-дааа.

ТИФАНИ: Тя се обръща на една страна.

Взема ръката ми,

слага пръстите ми вътре в мен,

започва да ги движи…

напред-назад,

напред-назад,

а другата ми ръка слага

в нейната путка.

Милвам я,

а тя се движи

напред-назад,

по-бързо,

по-бързо,

а аз вадя и вкарвам ръка вътре в себе си,

заедно с нея.

О, тя ме притиска точно…

точно на място… разтрива…

подскачаме…

и двете едновременно.

Господи, Фреди, тя е готова.

Вече се движи много бързо

и устата й…

устата й е отворена широко.

Тя

ще

се изпразни, ох…

ох…

ох…

Фреди, не мога да издържам вече.

Не ме карай да

чакам, Фреди.

Тя се изпразва.

ФРЕДИ: Д-д-давай, ъъъх ъъъх…

ТИФАНИ: Наближавам и аз, Фреди.

Ето ме.

Оххх, Фреди.

Оххх, Фреди.

Оххх,

оххх.

Фреди…

Фреди…

Фреди… Фреди, Фреди, Фреди, Фреди…

Ох, ох, ох, ох, ох, Ох, Ох, Ох… ААААХХХ!

Фреди нададе вик заедно с нея, пронизителен, сподавен писък, прекъснат от хрип в гърлото му и завършил с хленчеща въздишка.

Мълчание.

Лентата носеше само шума от тежкото им дишане и тук-там някоя въздишка.

ТИФАНИ: Божичко, това ми хареса. Това наистина ми хареса. Как беше за теб, Фреди? Хареса ли ти?

Мълчание.

ТИФАНИ: Фреди?

Пак тежко дишане.

ФРЕДИ: (пъшкане) Господи.

ТИФАНИ: Кажи ми как беше за теб, Фреди. Мога и пак да го направя, и то не с нея, знаеш, ако ми кажеш как беше.

ФРЕДИ: Ъъъъх?

ТИФАНИ: Знаеш ли какво ми се иска? Иска ми се сега да беше тук. Дълбоко вътре в мен. За да ме накараш пак да се почувствам като жена. Можеш ли, Фреди? Можеш ли да го направиш?

ФРЕДИ: Н-н-нека опитам…

ТИФАНИ: Чудесно. Защото нещо пак започва да се надига в мен, Фреди. Този път само за теб.

Фриско изключи магнитофона.

— Е, толкова стига — каза той. — Останалото е забранено.

Шарки седеше, загубил и ума и дума, впил поглед в магнитофона. Бе отвратен, но и странно възбуден от силното представление на жената и от еротиката в телефонния разговор. Чувстваше се неудобно, но прикри чувствата си.

— Ако този Фреди е имал някакви проблеми, с такава терапия не може да не се е оправил — каза Арч Ливингстън. — Я вижте Шарки как си е глътнал езика. Басирам се, че никога досега не си чувал нещо такова, нали?

Шарки поклати глава.

Фриско вече се смееше.

— Мръсен трик от наша страна, Шарки — каза той. — Но това тук е нещо интересно. Право да ти кажа, и на мен ми се иска да хвърля един поглед на този Фреди. Защото ми се струва, че е от този тип, пред който всички останали кукувци ще заприличат на църковен хор. На това тук му викаме телефонна чекия. Обикновено практиката е такава: този Нийл — сводникът — намира извратения клиент, взема му парите и се обажда на момичето. Движението е строго еднопосочно — от клиента, през сводника тежкар, до курвата. Тя никога не се свързва с Нийл или с клиент. Сигурно дори не му знае и телефонния номер. Както и ние. Въобще, цялата мрежа е изплетена много предпазливо. В този тип телефонен бизнес — набираш и чукаш — тези тук са може би най-големите професионалисти.

Фриско превъртя лентата напред. Острият й писък изпълни стаята. Спря я на няколко пъти, докато намери точно желания откъс.

— Как се добрахте до това момиче? — попита накрая Шарки.

— Ако щеш вярвай, но наш човек пропя — усмихна се Ливингстън.

— Някой от кукувците ли?

Фриско поклати глава:

— Де да беше така? Кой от тези нещастници ще каже някога нещо, та да си сложи таралеж в гащите за цял живот после? Къде ти. Една стара наша позната, Мейбъл, Чудовището й викаме. Кръстосва улиците вече над десет години. Една кола чепици е изтрила, сигурно няма улична лампа, под която да не е заставала. През ноември имаше някакъв религиозен конгрес в града. Същата събота, помня, близо хиляда исусовци хукнаха из града да крещят и вият като същински мечки гризли, но с топки, стегнати като в менгемета. Някъде към седем часа вечерта този проклет номератор светва, телефоните задимяват, сякаш не е ноември, а ще кажеш — Четвърти юли, Прилепа звъни, после шефът, а накрая и комисарят. Мисля си, де що има курва по „Пийчтрий“ тази вечер трябва да беше излязла на лов. Преброихме трийсет и две между двете пресечки на Рийгъл и Мирър Тауърс. Така че отиваме, окошарваме близо двайсетина от тях и старата Мейбъл се оказва между тях. Обикновено тя е тихичка като агънце. А и как иначе, като е била в кафеза вече толкова често, че всичко що изкарва, няма да й стигне само за тротоарното право. Но тази нощ, мамка му, някакъв проклет маниак се бе развихрил заедно с исусовците. И Папа я прибира в задната стая, разхожда я малко по конспекта и се оказва, че и на нея от нещо й е дошло до гуша. Започва да говори, че пак сме тръгнали да си го изкарваме на евтините момичета, а се правим на глухи, като стане дума за големите бройки. За известно време Папа нищо повече не може да измъкне от нея, докато не й предлага накрая да си хваща пътя при положение, че ни пусне нещо, за което да се закачим, и тя тогава снася име и адрес. Хоп, ето я и Тифани.

— За последните три седмици трябва да сме събрали — колко, Арч? — деветдесет и един разговора на лента, осемдесет процента бизнес от този род. Само с четири упражнения на седмица, по пет-шест стотачки на клиент, това прани поне сто бона годишно. Данъци — нула. Все още, все още, само нарушение на обществения ред и данъчните закони, но доста голямо нарушение, ей Богу. Казахме си, заслужава си да продължим. Докато преди три дни тя взе, че ни изненада с този откъс, който сега ще ти пусна. Сега мече работата става дебела, защото започва да мирише на изнудване. И то голямо. А това вече минава към углавните — усмихна се Фриско и облиза устни.

— На всичкото отгоре — каза Ливингстън — от тестето изскочи и джокер.

— Почакай, докато стигнем до него — каза Фриско.

— Националната данъчна администрация не би ли заподскачала от радост, ако научи за тази работа? — запита Шарки.

— Сигурно — намуси се Ливингстън. — Преди да забатачи всичко, както обикновено.

— Всички онези задници там се интересуват само от своето парче от баницата — каза Фриско. — Не дават пет пари за никого и за нищо извън собствения си заден двор, който и без това прелива от лайна. От тях помощ, колкото от счупен крак — скорост.

— В такъв случай, ако натиснем Тифани, ще стигнем до Нийл. Той знае какво става — каза Шарки.

— Много бързаш, повярвай ми — отвърна Фриско. — А първо чуй и този откъс. Нещо дебело се пече тук. Намесим ли се сега, сигурно ще оцапаме всичко и цялата машина — пиши я на боклука. Само подай едно ухо.

Той включи магнитофона.

ЛИВИНГСТЪН: Слушате лента РС–74, запис на телефонен разговор на обекта Тифани Парис, апартамент 4-А, „Кортярд“ ул. „Пийчтрий“ 3381; Нортуест, 15 декември 1975 г., в 15:32 с търсещ абонат, мъж, наричан Нийл; самоличност, неустановена.

Щрак.

ТИФАНИ: Ало?

НИЙЛ: Аз съм.

ТИФАНИ: Слава Богу. Уплаших се, че може да е…

НИЙЛ: Хайде, успокой се. Успокой се.

ТИФАНИ: Как ще се успокоя? Че той дойде направо тук. Нито позвъни, нито нищо, просто изникна на вратата. Можеше да свари кого ли не тук. Майка ми…

НИЙЛ: Казах ти да се успокоиш. Положението е под контрол. Повече няма да ти се случи.

ТИФАНИ: То и преди не бе ми се случвало. Беше като… този ужасен, дребен мъж ме е следил…

НИЙЛ: Точка, Тиф. Забрави го.

Фриско спря лентата за момент.

— За този откъс дотук, смятаме, че някой от клиентите е решил да прескочи Нийл и да действа на своя глава. И тя е умряла от страх, както виждаш.

— А какво беше това, че някой я е следил? Някой от твоите хора ли е бил? — попита Шарки.

— Не. Това още не сме си го обяснили. Но нека да продължаваме. Оттук нататък става интересно.

Фриско пак пусна магнитофона.

НИЙЛ: Чуй ме сега. Говорих с него, лице в лице, добре го насолих. Повече няма да се повтори. Повярвай ми.

ТИФАНИ: Страшно се уплаших. Този, който ме следеше, мъжът с коженото яке, знам, че беше ченге…

НИЙЛ: Не, не е бил ченге. Бил е някакъв сополивец, дето търси откъде да измъкне някой долар. Освен това той просто изчезна, ей така, няма го. Разбираш ли? Кога за последен път го видя?

ТИФАНИ: Той е следил и Домино, Нийл. Тя ми каза…

НИЙЛ: По дяволите!

ТИФАНИ: Все си мисля, че Норман го е пратил. Беше толкова разгневен и така ни заплашваше.

НИЙЛ: Норман не го е изпращал. А Домино вече не си спомня нищо. Норман си е пак в Тексас и си играе там с нефтените си кладенци. Забрави го. И този път ти го казвам сериозно.

— Слушай сега — каза Фриско. — Слушай внимателно.

ТИФАНИ: Той ми каза, че ще ми разкраси лицето. Иди че забравяй подобни приказки.

НИЙЛ: Тифани, този кучи син е бил просто психо. От онези, дето се правят на големи мъжаги и само шум вдигат. Знаеш ги, въобразяват си, че имат ташаци, колкото футболни топки. А Норман пък точно с един ритник в задника си кихна петдесетте бона и подви опашка като бито псе. А онзи, другият, виж, той сигурно просто е искал да докопа нещо безплатно, кой знае?

ТИФАНИ: Домино мисли, че той и нея я е следил.

НИЙЛ: Домино вече дори не си спомня, по дяволите! Тя е печена, а ти… Господи! Това стана още през октомври. Цял живот ли ще се притесняваш?

— Коя е Домино? — запита Шарки.

— Тя е джокерът, за който Ливингстън спомена — каза Фриско. — През цялото време си мислехме, че само Нийл и Тифани са в комбина. Сега се оказва, че има и втора кобила и обора. Слушай…

ТИФАНИ: Както и да е, аз смятам, че е още рано да започваме пак.

НИЙЛ: Това остави на мен да решавам.

ТИФАНИ: Не може ли Домино сама да вземе тази заявка?

НИЙЛ: Ти Домино я остави на мира. Какво правим ние с Домино не е твоя работа. Тя някога да ти е проглушавала ушите за това, което сама върши? Не, нали?

ТИФАНИ: Защо все така става, че на мен оставяте мръсната работа?

НИЙЛ: (пауза) Я ми кажи откога двайсет и пет бона станаха мръсна работа, а? А ти паднаха в джоба. И сега съм намерил нещо още по-тлъсто, Тиф, може да стигне до сто бона. Не ми казвай, че искаш да се откажеш от своята половина от цели сто бона.

Мълчание.

НИЙЛ: И така, готова ли си за довечера? Не искам да се цупиш на Домино, разбираш ли? Тези двамата довечера, те струват цяло състояние. Търговци на диаманти от Амстердам. Хвърлят хиляда и петстотин само за вечерята. Не искам да ме разочароваш. Те може и да се върнат и тогава ще паднат още по-добри пари.

ТИФАНИ: Ще се оправя.

НИЙЛ: Така те искам. Ще те вземат около осем и половина с лимузина. Приятно прекарване.

ТИФАНИ: Благодаря.

НИЙЛ: Ще ти се обадя по-късно.

Фриско изключи магнитофона.

— И така — започна той, — доколкото схващаме, този Нийл и Тифани са накиснали някакъв петролен милионер от Тексас, на име Норман, за петдесет бона. Имали са снимки, и кой знае какво още. Но са му измъкнали мангизите и сега, изглежда, се готвят за втори рунд, само че този път искат да приберат сто бона. Жива лакомия, ако питат мен.

— Имаш ли някаква представа кой може да е този баровец? — попита Шарки.

— Вятър и мъгла. Но който и да е, най-добре е, струва ми се, да изчакаме да започнат и да ги спипаме по средата, така че, ако сме късметлии, да хванем цялата група.

— Коя е Домино? — запита Шарки.

— Нова звезда на хоризонта. През цялото време си мислехме, че системата е само двойна, а сега като гръм от ясно небе изниква и трети човек в играта.

— Мислиш, че и тя е в същия бизнес, така ли? — попита Шарки.

— Защо не? Това, изглежда, е шлагерът на деня.

— Да тръгнем тогава и след нея — каза Шарки. — Имаме ли някаква следа?

— Да. Ливингстън и Папа им бяха опашка същата онази вечер с холандците — каза Фриско. — После проследиха Домино до дома й.

— Де да можехме и ние да си живеем така — измърмори Ливингстън. — Взе ги един кадилак, колкото Боинг 747. Вечеря в „Колибата на Николай“, после танци в „Краз“. Само сметката им оттам трябва да е била над петстотин долара.

Шарки свирна с уста.

— Май сме си сбъркали професиите — каза той и се ухили. Интересно, какво ли ще ми направи за десет долара?

— Хе — каза Папа. За десет долара няма даже да ти се усмихне.

— С твоята заплата не можеш да си позволиш дори да я помиришеш добави Фриско.

— Кой знае, може да работи и на изплащане, долар на място и по един на седмица, с вноски до пенсия — пошегува се Шарки.

— Добре — каза Фриско. — Съгласен съм, че трябва да тръгнем и след тази Домино. Алвърс вече си даде съгласието. Едва му бях пуснал тази лента с Тифани и Фреди Кукуто и вече бе готов да ми разреши да й подслушвам и църковната изповед.

В главата на Шарки бръмчеше. Осемнайсет месеца бе оцелял на улицата благодарение на инстинктите си и почти нищо друго. Сега всяко нервно окончание му казваше, че тази Домино ще донесе ключа към загадката, макар и да не знаеше защо. Може би защото е трябвало да минат четири седмици, докато и нейното име излезе наяве. Струваше му се, че тя работи под здраво прикритие, а за това трябвате да има причина.

— Сега ще ни трябва — каза той почти на себе си — някой първокласен слухар. Някой, който да свърши работата идеално. Апартаментът. Телефонът. Всичко.

— Да, лесно е да се каже — отвърна Фриско. — Цялата ни апаратура е тук, в кочината. Един въшлив магнитофон и малко помощ от телефонната компания за двете жички на апарата й.

— Искам да имаме ушенца навсякъде — каза Шарки.

— Доста ще трябва да се ослушваш — каза Ливингстън.

— Едва ли. Зная човека, който ще ни помогне — продължи Шарки. — И ще му е приятно. Ще бъде нещо като предизвикателство.

— Кой е този гений? — каза Фриско.

— Гризача — отговори Шарки.

— Кой, по дяволите, може да е този Гризач?

— Лари Ейбръмс. Има всякаква възможна техника. Магнитофони, които се включват само при говор. Микрофони колкото нокътя на кутрето ти. С УКВ предаватели. Повярвайте ми, Гризачът може да запише и шума в дупето на пойна птичка.

— И къде ще намерим това момче чудо? — запита Фриско.

— Тук, в „Къщата“. Работи в организираната престъпност.

Фриско облещи очи. После поклати отрицателно глава.

— Забрави за него тогава — каза той. — Това е отделът на Д’Агастино. Тази свиня не дава назаем дори и калта по обувките си.

— По дяволите Д’Агастино — каза Шарки. — С Гризача сме близки далеч преди да станем полицаи. Мога да го изтегля за достатъчно дълго време, че да си свърши работата.

Фриско се замисли за малко, после сви рамене.

— Виж, Шарки, машината е твоя. Ако можеш да вкараш в нея нещо, което ние не можем, действай. Тук всички сме… След толкова време в това мазе човек се изолира. Ако искаш да краднеш нещо от „Къщата“, аз нямам нищо против. Пък ако се размирише… е, просто ще проветряваме.

Шарки се бе замислил за Гризача. Дребния Лари, който вечно човъркаше нещо в гаража и правеше джунджурии, които само той някога щеше да използва. Той се засмя на глас, докато си спомняше за него.

— Казвам ви, ще я покрием цялата, тази Домино. За час работа и вече ще знаем дори какво мисли. Защото с Гризача ще опашем апартамента й с повече жица, отколкото има и в нюйоркската телефонна централа.

7

Шарки провираше бавно сивия си „Додж Чарджър“ край мръсните тухлени постройки на квартала, известен като „Ямата“, докато най-накрая паркира пред някаква студена на вид, неизмазана, двуетажна сграда и изключи двигателя.

Ливингстън, който седеше до него на предната седалка, се свлече леко надолу и запали тънка пура.

— Добре дошли в Бидонвила — изръмжа той.

На пръв поглед сградата изглеждаше изоставена. От пукнатините в тротоара стърчаха плевели, влажни петна бяха избили по стените й, а някаква занемарена като самата нея табела с почти неразгадаем надпис провъзгласяваше, че се продава или дава под наем от Б.Сийгъл и син. Постройката нямаше прозорци, макар че тук-там по мръсната й фасада големи квадрати сочеха, че преди време са били зазидани. По средата на сградата се виждате единственият й отвор, очукана, строга и грозна врата с малко прозорче, защитено от стоманена мрежа. Вратата се отваряше с електрическа система и само през нейния отблъскващ портал някой можеше да влезе или да излезе от дома.

— Нещо такова бих очаквал да видя само в Русия. И то в лошата част на Русия каза Ливингстън.

В сградата се помещаваше Отделът за борба с организираната престъпност, ръководен от строгия и надут политически опортюнист капитан Д’Агастино. Зад фасадата й цяла плетеница от компютри, микрофилми, фото линии и електроника свързваше постройката със сградата на самото ФБР, като я превръщаше в негов гигантски израстък.

— Д’Агастино явно е превърнал това място в нещо като идиотското ЦРУ — каза Ливингстън. — А и той, и целият отбор елитни говненца не си мърдат пръста за нас на улицата.

— Задник до задник, това са те — отбеляза в изключителен пристъп на разговорливост Папа от задната седалка.

Умълчаха се. Ливингстън впери поглед нагоре в небето, почерняло от тежки, ниски облаци, и изпусна едно кръгче дим, което затрепери във въздуха като спукана гума преди да се разбие безславно в предното стъкло.

— Корав дъжд ще падне — каза той.

Пак тишина.

Шарки зяпаше безцелно наоколо, като се играеше с волана.

— И все пак — каза Ливингстън, — не мога да се доверя на никой от тези пуяци там.

Мълчание.

— Ти би ли им се доверил, Папа? — попита той.

— Майната им — отсече Папа с отвращение.

Шарки чоплеше някакви боклуци от плетения си пуловер.

Ливингстън най-после се обърна към него.

— А с този Ейбръмс, казваш, че сте приятелчета, така ли?

— Да — кимна Шарки.

— Ами как така можеш да си толкова гъст с някой от тоя шибан отдел?

Ето го най-после големият въпрос. Шарки знаеше, че ще му го поставят. Проверяваха го. И защо не? Той бе новото момче в квартала, а вече го бяха направили капитан на отбора и на всичко отгоре сега започваше да вкарва и свои хора в него.

Ливингстън изпусна още едно нескопосано колелце дим и го загледа как се разпада.

— Чувал съм, че това копеле Д’Агастино дори не говори с нов кандидат за отдела си, ако той не е готов да му изпее греховете и на собствената си майка. Чувал ли си за това, Папа?

— В сравнение с това, което си чул, аз знам два пъти по-големи гнусотии. Тук ако отвориш уста и не замирише, не те пускат и през вратата.

Шарки започваше да се нервира, но преглътна яда си.

— А ти какво знаеш за ситуацията там, Шарки? — попита Ливингстън.

— Не особено много.

— Не особено много, аха. — Пак мълчание. Накрая: — Не искаш ли да ни разкажеш за този Ейбръмс?

Шарки не отговори веднага. Какво трябваше да им каже? Че той и Гризача, както сам го бе кръстил още като малък, живееха от деца врата срещу врата, израснаха заедно, биеха се заедно, дори крадяха заедно? Нима трябваше да им разкаже за Ред Ингълс или за онази нощ, когато трансмисията падна? По дяволите! В гимназията Шарки и Гризача се бяха сприятелили с един побелял алкохолик самотник на име Ред Ингълс, който живееше на една пресечка от тях. Ингълс имаше една-единствена дарба тази на автомеханик. Автомеханик, и то какъв! Ингълс събираше от различни авточасти коли така, както майсторът на цигулки превръщаше в шедьовър парчетата нарязана дървесина. Хромираната, а не златната ръка, го наричаше Шарки. Ингълс работеше в задния си двор — пространство, затрупано от стари таратайки, които на пръв поглед бяха готови да се разпаднат, ако затръшнеш вратата по-силно.

Но под оклепаните, пробити предни капаци, грейваха лъскави двигатели с карбуратори от неръждаема стомана, хромирани блокове и блестящи клапани. Ингълс обикновено работеше върху две коли едновременно, разменяше техни части и регулираше двигателите им, докато машините запяваха като идеално настроен инструмент. После даваше на Гризача и на Шарки по пет долара и им заръчваше „да вземат тези мадами и да им продухат цилиндрите, без да ги жалят“. После майсторът се усамотяваше с вечната си бутилка уиски, докато те хвърчаха към реката един до друг в двете коли, изстисквайки всичко от двигателите по черните пътища, докато стрелките пред тях не залепнеха на 150 или 160. Автомобилите се разминаваха на косъм от бедствието, но неизменно им носеха онова прекрасно усещане за недосегаемост, запазено само за младите.

Така и не попитаха какво правеше Ред с тези коли. Нямаше нужда. Нощем се промъкваха до къщата му, лягаха под храстите и гледаха как той се пазари с масивните мъже в шлифери и меки шапки и всички спореха, викаха и ругаеха, като си подаваха бутилката един на друг. Накрая Ред се усмихваше, удряше с длан по капака на въпросния автомобил и добрите стари момчета отброяваха нужната сума. На сутринта колите ги нямаше. Шарки бе убеден, че Ред Ингълс държи стопроцентовия монопол върху продажбите на автомобили за всички незаконни спиртоварни в Северна Джорджия.

Някъде по това време Ингълс им бе направил оферта. Той имаше нужда от трансмисии, изработени от добър, здрав метал. Готов бе да им плаща по седемдесет долара за всяка годна трансмисия от корвет, която те му доставят. Гризача бе на седмото небе от радост.

— Аз свалям трансмисия от „Вет“ за петнайсет минути довери той на Шарки и двамата се впуснаха в новия бизнес. На една дъска за пране сложиха два чифта колела от ролкови кънки и веднъж седмично вземаха назаем очукания пикап от склада на стареца на Шарки, за да кръстосват с него тъмните улици на лов за жертви. Когато намираха подходящ модел, Гризача се плъзваше под колата и сваляше трансмисията, докато Шарки стоеше на пост на волана на пикапа, готов да издуе клаксона в случай на опасност. Главозамайващите за времето си доходи ги превърнаха в каймака на местното общество. Гризача, малко над метър и шейсет, си падаше доста по мадамите, а Шарки, който вече си бе спечелил репутация в тези среди, бе като некоронован крал сред местните сводници. Една нощ собственикът на един чисто нов „Стингрей“ изскочи изневиделица, докато Гризача работеше под колата му. Твърде късно бе да се бие тревога. Собственикът на колата избърса от багажника някаква прашинка, ритна една от гумите, качи се и полетя с рев на боксуващи гуми в паважа.

От Гризача нямаше и следа. Останал бе под колата, с яке прищипано в трансмисията, и бе излетял като ракета върху дъската си за пране под корема на автомобила. Когато най-после успя да откъсне якето си от трансмисията, дъската изхвърча изпод колата, пръскайки фонтан искри от измъчените колелца на ролковите кънки. Дъската се сурна с писък по улицата, удари се в бордюра и се разхвърча на трески, докато Гризача, след кратък полет през глава, се приземи в близкия малък рибарник.

Шарки изтича до него. Замаяният, мокър до кости Гризач се изправи с мъка на крака в езерцето. В същия миг с изтерзан писък трансмисията падна от корвета. Двамата изтичаха до пикапа и бързо изчезнаха, подгонени от собственика на колата, който със сълзи в очите размахваше диво ръце след тях.

— За нищо на света не бих се возил пак на дъска за пране — каза Гризача.

— Така е.

— Освен това, жал ми е за човека.

— И на мен.

— Трябва да има по-лесни начини за правене на пари.

— Трябва.

Така зарязаха този бизнес.

А сега как съм можел да съм толкова гъст с Гризача? — помисли си Шарки. Корените и на двамата им бяха дълбоко зазидани в основите. Бяха израснали заедно, разкървявали си бяха един на друг носовете, после бяха си поднасяли неловки извинения, заедно изгубиха девствеността си и заедно станаха ченгета. Корените им бяха по-дълбоки от кръвното родство или семейството.

— Ще ви кажа — промърмори Шарки. — С него сме повече от братя още откак се помним. И хич не ми пука дали е в Организираната престъпност, ФБР, ЦРУ или който ще да е шибан отдел.

Ливингстън продължи да пуфка от пурата си. Папа се изкашля, но не каза нищо. Накрая Ливингстън кимна.

— Е, не си кой знае колко подробен, но това, което казваш, е ясно като бял ден.

След минута Папа попита:

— И откъде е взел този идиотски прякор?

— На еврейски това се казва „нош“ — вечно да гризеш нещо. И той не спира. Яде по всяко време, макар и по малко. Но освен това е поправял водопроводи, бил е дърводелец, правил е радиоапарати, поправял е камери. Няма да е лъжа, ако кажа, че той може да върши всичко. И заедно с това вероятно е най-добрия жичкаджия в тази половина на земното кълбо.

Между две дръпвания от пурата си Ливингстън запита:

— Ходи ли по вода?

— Сигурно — засмя се Шарки. — Поне един от прадедите му го е правил.

— Е, аз само се зачудих. Зачудих се как така е успял да се върже с такъв откровен мръсник като Д’Агастино.

— Както казах, той е най-добрият жичкаджия в страната. Може би Д’Агастино просто се нуждае от него.

— Ако ще и изворната вода да може да подслуша, за да е тук, значи трябва да е бял, християнин, над метър и осемдесет и пет, в костюм на тънко райе и да прилича на борсов агент.

Шарки посочи към вратата на сградата:

— Това да ти прилича на борсов агент? — запита той.

Лари Ейбръмс, Гризача, излезе от постройката. Бе нисък, набит мъж, малко над метър и шейсет висок и почти толкова широк, с изтрити джинси, синя работна риза, велурено яке и с черна чанта за инструменти, голяма почти колкото него самия. Гъстата му черна коса бе по-дълга от позволената по устав; носеше очила с дебели лещи, а меките му кожени ботуши бяха колкото грозни, толкова и кални.

Ливингстън бе поразен:

— И той е в Организираната престъпност?

— Господи — каза Папа. — Да не повярваш.

Ливингстън наблюдаваше ниския мъж, който се приближаваше към колата.

— Изумително — каза той. — Всичко на света, което този шибан Д’Агастино мрази. Той е евреин, ръстът му е прекалено нисък, косата му — прекалено дълга, теглото — наднормено, обувките му са мръсни, усмихва се, облечен е като общ работник и въобще прилича на човек.

Гризача се облегна на вратата на колата.

— Как е, Шарк?

— Някакви проблеми с Д’Агастино?

— Нямам. Казах му, че трябва да прескоча да помогна за нещо на ФБР. Това е вълшебната дума в крепостта тука. Кажеш ли ФБР и всеки е готов да се подмокри.

— Скачай.

Гризача пропълзя на задната седалка и Шарки го запозна с останалите.

— Накъде сме тръгнали? — попита Гризача.

— Там, където зеленият цвят е на почит. Ланкастър Тауърс.

Гризача подсвирна през зъби.

— И кого сме подгонили?

— Една много хубава дама — каза Ливингстън.

— Ех — каза Гризача, — не обичам да накисвам хубави дами.

Ливингстън се обърна настрани, така че да може да вижда Ейбръмс, докато говорят.

— И аз не обичам, но тази, за наш късмет, е курва от най-висша класа, а сводникът й току-що изстиска петдесет бона от един тексаски петролен магнат. Сега май подготвят нов рейд и парите, изглежда, ще са още повече. Затова, ще ни се да й оплетем къщата в жици като коледен подарък и да видим дали няма да изровим нещо.

— Как изглежда това жилище?

— Никой от нас не е влизал там още. Познаваш ли Ланкастър Тауърс?

— Минавал съм оттам с колата, но не съм влизал.

— Добре. Това всъщност са два блока, дванайсететажни, източен и западен. На нивото на третия етаж са свързани с тераса помежду си. Плувен басейн, бар и всичко останало. Паркингът е под земята, на три нива, с портал, който се отваря с магнитна карта. Посетителите паркират пред сградата. И двете сгради имат охрана. Нашият обект е в стая 10-А, с лице към източното крило. От около час й звъним и само телефонният секретар отговаря.

Гризача кимна.

— Може да е там и да е заета с клиент.

— Може, така е — каза Шарки.

— Тогава можем да прослушаме вратата малко по-шумно и ако тя отвори, ще кажем, че проверяваме жиците на кабелната телевизия, или нещо такова — каза Гризача.

— Става — отвърна Ливингстън. — Остава охраната. Не бих искал да тръбим кои сме, но не виждам как ще минем оттам, без да си покажем значките.

Гризача се ухили и отвори куфара с инструментите си. Вътре цареше идеален ред. Кабели, диоди, слушалки, видии, болтове, гайки от всички размери, миниатюрни усилватели, микрофони и магнитофони — всичко бе плътно и внимателно подредено в куфара. В най-горното от сгъваемите чекмеджета имаше различни инструменти, а в единия ъгъл се виждаха два шоколада, една кутия бонбонки и някакъв кокосов десерт. Гризача отвори друго чекмедже и оттам извади цял сноп работни удостоверения. Прегледа първите няколко от тях, спря се на едно и се усмихна.

— Ето ни и нас — каза той. — Идваме за проверка на асансьорите. От общинската служба. Да кажем, че, хм, новата градска управа започва ежегодни стрес тестове на асансьорите. Два-три дни работа.

— Какво е това стрес тест? — попита Папа.

— Нямам представа — отговори Гризача, — но добре звучи, нали?

Всички се засмяха.

Папа се загледа в шоколадите.

— Аз имам проблеми с теглото — каза той. — Ти нямаш ли?

— Лепвам по килограм само от едната разходка покрай сладкарницата — каза Гризача.

— Аз дебелея дори от четене на рецепти — сподели Папа.

— Искаш ли половин шоколад? „Бейби Рут“?

— Любимият ми.

Гризача отчупи единия шоколад на две и даде по-голямата половина на Папа. Ливингстън се обърна към Шарки.

— Любов от пръв поглед — каза той. — До края на седмицата ще им правим годеж.

— Ето ни и под водата — каза Шарки, когато първите дъждовни капки полепнаха по предното стъкло.

— Мога ли да ти задам един личен въпрос? — обърна се Ливингстън към Гризача.

— Стреляй…

— Как по дяволите си успял да се погребеш в Организираната престъпност.

Гризача се засмя:

— ФБР е виновно — каза той. — Работих по радио поддръжката в ЦРУ и един ден Уайър от ФБР тича при нас и моли за някой, който майсторски да прослуша някаква кола. Дадоха ме на заем. Това беше… помниш ли този, мафиота, Дегаланте, който се оттегли преди година и после изчезна?

— Естествено — каза Ливингстън. — Депортираха го.

— Не съвсем. Това е версията на ФБР. В действителност федералните си мислеха, че той смята да продължава с бизнеса и искаха да му лепнат нещо, но не знаеха къде точно да надникнат, затова стреляха на посоки. Бяха решили, че ако прослушат колата му, може би ще се докопат до нещо. Голям черен линкълн. Висях в гаража на фирмата, докато докараха колата за техническо обслужване, и я заредих с ушенца от край до край. Още първата лента, която завъртяхме… няма да повярвате — започна да се киска Гризача. — Зетят на това старо копеле му беше духал на задната седалка.

Последва момент на стъписано мълчание, след което всички избухнаха в смях.

— Не се шегувам, хвърчат по магистралата и мъжът на дъщеря му му духа зад гърба на шофьора. Е, Уайър отива с лептата в къщата на Дегаланте на „Уест Уесли Роуд“ и сядат в дневната, започват да опипват почвата и когато Дегаланте им казва, че вече се е оттеглил и че могат да вървят по дяволите, Уайър включва магнитофона. Трийсет секунди по-късно старецът повръща на килима почти в несвяст, а Уайър му разказва как щели да дадат по едно копие от записа на „Ню Йорк Таймс“, на списание „Тайм“ и на „Плейбой“. Месец по-късно Дегаланте си беше в Сицилия с цялото си семейство. Това е.

— И как остана в „Организираната“? — попита Папа.

— Уайър разказа на Д’Агастино и той ме взе като волнонаемен. Дадоха ми една лаборатория в мазето. Нито аз го виждам, нито той мен. Така и двамата сме доволни от сделката.

Шарки зави по „Линдбърг Драйв“ и се насочи към улица „Пийчтрий“. Двете високи бели сгради изскочиха изпод дъжда, сякаш бяха остъклени паметни плочи.

— Колко време ще ни трябва? — запита Шарки Гризача.

— Не много. Измиваме набързо апартамента, ако някой ни е изпреварил, решаваме къде да бъдат ушите и ги слагаме. Ще искам първо да видя покрива и евентуално да направим един прослушвателен пост там. Петнайсет, най-много двайсет минути и сме готови.

— Имаш ги — каза Шарки.

— Папа и аз я познаваме — каза Ливингстън. — Какво ще кажете, ако остана в колата, за да я засека, ако дойде. Папа може да е готов в асансьора и да я забави, ако се наложи.

— Става — каза Шарки.

Паркираха колата. Шарки, Папа и Гризача влязоха в сградата. Мъжът от охраната, висок, побелял, с бръчки по лицето и тяло, изгубено в прекалено голямата униформа, седеше в малката си стъклена стаичка и четеше списание. Гризача остави служебната карта пред прозорчето на гишето.

— Казвам се Фрийдмън, от техническата поддръжка на общината. Ще правим стрес тест на асансьорите ви — каза той. — Два-три дни работа, не повече.

Мъжът от охраната погледна към картата и посегна към телефона.

— Момент, да проверя в централния офис — каза той.

— Не получихте ли писмото? — каза бързо Гризача.

— Не съм получавал никакво писмо отвърна мъжът, псе още с ръка на слушалката.

— Е, в централния офис го бяха получили. Вече бяхме при тях.

— Дяволите ги взели промърмори възрастният човек. — Седя тук по цял ден и никой дума не ти казва.

— Както навсякъде. Ние сме вечно последната дупка на кавала.

Мъжът от охраната се отпусна. Намерил бе симпатия в недоволството си от това, че е пренебрегнат.

— Така си е. На работници като нас винаги последни се обаждат. Аз поне след шест месеца излизам в пенсия. Оттам нататък да правят каквото искат, хич не ме интересува. Някаква помощ ще ви трябва ли?

— Вратата към покрива отворена ли е?

— Да.

— Тогава започваме. А, да, Джонсън ще остане тук при асансьорите. Ако се наложи да ги спрем за минута-две, той ще успокоява хората.

— Няма да е зле. И без това достатъчно протестират. Хората просто не могат, без да се оплакват от нещо.

— Задръжте картата, така че нощната смяна да знае, че сме тук. Не щем някой да ни вдигне мерника — смигна Гризача към пистолета на охраната.

— Пистолетите ни и без това не са заредени.

Качиха се на асансьора.

— Още един човек, който цял живот недоволства — каза Папа. После погледна към Гризача. — А от теб е можело да излезе доста добър актьор.

— Той си е доста добър актьор — каза Шарки.

Слязоха на дванайсетия етаж.

— Поддържай връзката — каза Папа, докато вратите на асансьора се затваряха тихо. Шарки и Гризача се качиха на покрива и го огледаха през силния, студен дъжд.

— Ето там — каза Гризача, — в бетонния куб.

Те изтичаха в дъжда до малката стая по средата на покрива и влязоха вътре. Помещението бе малко, чисто и сравнително топло. Неонови лампи мигаха на тавана, хвърляйки несигурната си светлина върху подредените един до друг мотори. На стената с лице към двигателите имаше панел с контролни уреди.

— Идеално — каза Гризача.

— Какво ще правим тук? — попита Шарки.

— Тук ще ни е прослушвателният пост. Обектът е само на два етажа йод нас, така че ще можем да използваме FM-микрофони — каза той. После отвори куфара си и извади от там нещо, не по-голямо от копче, привързано с единична жица към квадратна кутийка с размер на запалка. От задната страна на копчето излизаше малка игла.

— Това е микрофонът — каза Гризача, — а в кутийката е усилвателят с предавателя. Настройваме усилвателя на определена честота и тя се улавя от този миниатюрен тунер. — Радиоприемникът се побираше в половината от дланта му. — После свързвам този касетофон с тунера. Включва се на запис само при говор, уловен от микрофона. — Касетофончето също бе миниатюрно. — Сам си го направих — каза Гризача. — Съвсем проста схема. Само една верига.

— Човек може да събере целия пост в джоба си — каза Шарки възхитен.

— Всеки микрофон си има отделен тунер и магнитофон. Ако тя влиза от една стая в друга, едната касета спира, а другата се включва. Ще сложим по един микрофон във всяка стая. — Гризача посочи към един бутон на касетофона. — Това е за прослушване на течащия запис. Ще оставя и едни слушалки тук, по удобно е за слушане.

— Невероятно — каза Шарки. — Може ли да лови нещо друго?

— Да, стерео, радио, всичко. Но не и шума от ходенето или други такива. Но не се тревожи. После ще го минем през филтър и ще изчистим шума от фона. Настройваме един филтър само на честотата на човешкия говор, после…

— Гриз?

— Какво?

— Това е извън мойта специалност.

— Прав си.

Гризача извади три тунера и три магнитофона и ги подреди в единия ъгъл на стаята зад двигателите.

— Още нещо — каза той на Шарки. — Взел съм и десетина касети, всяка със свой номер, за да не изтриете някой запис. Всяка касета е по деветдесет минути на страна. На всяка лента има сигнал, който се чува трийсет секунди, преди да свърши.

— Ясно.

— Добре, сега да слезем долу и да видим какво става там.

Шарки извади един уоки-токи предавател от калъфа на колана си и каза в микрофона:

— Тук Зебра едно, слизаме от покрива.

Апартамент 10-А бе точно до асансьорите. Шарки натисна звънеца. Никакъв отговор. Позвъни отново и те зачакаха. Пак нищо. Тогава почука силно на вратата.

— Добре — каза Гризача. — Да влизаме.

Той извади от куфара си кутия, в която имаше комплект неръждаеми игли, дълги от два до петнайсет сантиметра. Разгледа внимателно ключалката, избра една от иглите и лесно я провря в отвора, като при това леко я въртеше. За момент иглата спря, Гризача я завъртя на четвърт оборот, после продължи напред и пак спря. Още едно завъртане и резето прещрака. Той се усмихна, изправи се и отвори вратата.

Те влязоха бързо и тихо, затвориха вратата и зачакаха с наострени уши. Никакъв звук.

— Добре — каза Шарки. — Провери я.

Обходиха бързо апартамента, надниквайки във всяка стая. Бе празен. Върнаха се в малкото антре и заедно разгледаха разположението. Дневната бе право срещу тях. От двете й страни имаше по една спалня с баня. Трапезарията бе точно вляво от тях, близо до кухнята. Между дневната и по-голямата спалня отдясно имаше балкон.

Шарки сви език и тихо подсвирна през зъби.

— Едно нещо не може да й се отрече — каза той. — От класа е.

Мебелите в дневната бяха в бежово и слонова кост на фона на бледолилавите стени. Голям бежов диван „Олимпус“ посрещаше гостите от вратата. На няколко крачки от него бяха френските прозорци, които водеха към балкона и заемаха половината от външната стена на стаята. От двете страни на дивана имаше по две масивни кресла „Савой“, а между тях — по една антична бяла кафява масичка. Килимът от лама пред тях бе сив. Из цялата стая имаше растения — край френските прозорци, по ъглите на пода, висящи от тавана, висока фина папрат, бегонии, кученца, кактуси. Стереоуредбата бе поставена в нисък шкаф до стената, а колоните бяха високо до тавана.

Трапезарията бе с огледални стени, копринени столове и голяма маса от матово стъкло и хром.

— По дяволите, само мебелите тук струват повече от цялата ми къща каза Гризача.

— Ти вземи по-малката, аз — по-голямата спалия — каза Шарки. Нямаме много време.

Леглото бе огромно и покрито с одеяло от лама. Стената зад него и таванът бяха в огледала. Останалите мебели бяха от бял плетен камъшит с бледозелени възглавници. Огромна ела изпълваше единия край на стаята, а в отсрещния ъгъл няколко големи саксии висяха от тавана. Шарки провери чекмеджетата в нощните масички. В едното имаше малко шишенце с хапчета, кутия с бял прах, сребърна табакера и три различни по големина вибратора, единият бе с формата на яйце. Шарки вкуси от белия прах, отвори табакерата, помириса цигарите вътре, после провери хапчетата.

— Хей, Шарк, ела насам — извика Гризача от другата стая.

Той постави хапчетата обратно в чекмеджето и го затвори. В другата стая имаше легло за масажи с четири наредени една до друга лампи над него. Двата прозореца бяха от матово стъкло. Две вълнисти папагалчета чуруликаха и се целуваха в голямата клетка от папрат, висяща между кошниците с растения, които първи привличаха вниманието в стаята. До леглото за масажи имаше малка масичка с мраморен плот, отрупана с масла и кремове. В единия край на стаята имаше поне дузина разноцветни възглавници с всякакъв размер, облегнати на стената и разхвърляни по пода. Срещу другата стена бълбукаше огромен стъклен аквариум, от който се блещеха тропически риби с изпъкнали напред очи. Рибите ги разгледаха за момент, после изчезнаха бързо между танцуващите водорасли.

— Уолт Дисни Парк, Музеят на световния океан, та чак и тропическата джунгла изглежда са се настанили тук — каза Гризача възхитен. — Ако пусна децата в тази къща, после с часове няма да мога да ги извадя.

— В тоалетното шкафче оттатък има първокласна колумбийска трева, хашиш и малко кокаин, който на улицата сигурно струваше цяло състояние.

— Не си ли мислиш понякога, че пак не сме случили с работата си? — запита Гризача.

— Мисля си го, но само когато съм буден — каза Шарки. — Да започваме.

— Растенията са идеални за нашата цел — каза Гризача. Той взе един от микрофонните копчета и плъзна иглата в стеблото на една широколистна калатея в ъгъла на стаята. Микрофончето бе насочено към леглото за масажи. Той прокара тънката жица надолу по стеблото на растението, като я прикрепяше със зелени лепенки. После забучи антената в меката почва отдолу и я посипа с малко пръст. Отвори едно от чекмеджетата в куфара си, извади малка тубичка със зелена боя от разноцветната редица и боядиса микрофона, така че той се сля с растението. Изправи се и се усмихна.

— Така. Тази стая е готова.

— Ами, ако тя започне да полива цветята? — запита Шарки. — Няма ли да повреди апарата?

— Няма. Всичко е със силиконово покритие. Херметично. Да се прехвърлим в другата стая.

Той застана в средата на стаята и щракна няколко пъти с пръсти, за да провери акустиката.

— Не е зле — каза той. — Съвсем не е зле. Цялата тая мебел и растенията ще поглъщат повечето от шумовия фон. Няма да имаме много отразен звук. Но трябва да се пазим от тези тонколони на тавана.

Този път той избра един голям фикус и забучи микрофона в дървесното му стебло, близо до пръстта. Боядиса го в кафяво, като си подсвиркваше тихо. Зарови и усилвателя. Шарки стоеше на балкона, като се взираше към паркинга, но почти не молеше да различи фигурите там.

— Хей, Шарк — каза Гризача, — помниш ли когато вкарах една малка радиостанция в учителската стая и хванахме как старият Детмън чука учителката по физкултура?

— Че как да забравя? Нали така си взех геометрията.

— Точно си спомних как тогава си мислехме: „Брей какви долни типове“. А нея си я биваше, Шарк. Отвсякъде. — Той изглади пръстта върху усилвателя. — Като си мисля сега, не мога да кажа, че обвинявам стария Детмън.

— Може би трябваше да изтъргуваме записа с нея, а? За какво ни е днес геометрията?

— Как се казваше тя?

— Мис Цици Торпедо.

— Не, истинското й име?

— Господ да ме убие, ако мога да си спомня.

Нищо не можеше да се види на паркинга. Шарки се върна в дневната.

— Цици Торпедо — повтори Гризача и се насочи към голямата спалня.

Долу на паркинга син мерцедес 450SL бавно навлезе в комплекса и спря пред източния блок. Радиостанцията на Шарки бръмна.

— Зебра едно, тук Зебра три — каза Ливингстън. — Имаме си компания.

— Побързай, Гриз, тя идва — каза Шарки. После натисна бутона на предавателя. — Зебра три, тук Зебра едно. Трябва ни малко време.

— Имате го — каза Папа.

Портиерът изтича от входа на сградата в дъжда и отвори вратата пред нея. Тя излезе от колата след дългия си, обут в коприна крак. Бе малко по-висока от портиера. След няколко крачки пъхна един долар в ръката му.

— Тръгва към фоайето — каза Ливингстън. Гризача, на колене пред растението, боядисваше микрофона. — Предавам я на вас.

Шарки тръгна да излиза от стаята, после се върна до нощната маса. Отвори чекмеджето, извади една от цигарите в табакерата и я пусна в джоба си.

— Да изчезваме, братле — каза той на Гризача, който проверяваше инструментите в куфара си.

— Липсва ми една четка — каза той. — Трябва да е някъде около тези растения.

— По дяволите — каза Шарки.

Папа видя синия мерцедес да спира пред блока и проследи как тя излезе с голяма пазарска чанта от него, даде бакшиш на портиера и тръгна в дъжда. Той натисна няколко копчета на единия асансьор, изпращайки го нагоре, после зачака пред другия. Тя влезе в сградата и се усмихна на охраната. Вървеше с леко повдигната брадичка и гледаше право пред себе си с лазурни очи, преливащи от живот. Бе по-висока, отколкото бе предполагал, и много изправена. Докато вървеше към асансьора, погледна Папа право в очите, но му се стори, че погледът й почти го пробива и стига някъде далеч зад него. Папа внезапно се почувства неловко, не от напрежение, а защото тя се оказваше най-зашеметяващото създание, което някога бе виждал.

Господи, помисли си той, не е за чудене, че се продава толкова скъпо.

Тя спря и се поколеба за момент пред асансьора, който вече пътуваше нагоре.

— Тръгна преди секунда — каза Папа. — Точно проверяваме този сега.

— Благодаря ви.

Глас благ, като перушина.

Тя застана до него.

Папа усети как врата му започва да се стопля.

— За кой етаж сте?

— Десети, моля.

Той натисна бутона и вратите се затвориха. Папа се отмести леко, така че да прикрие бутоните с тяло и внимателно натисна стопа. Асансьорът меко спря между етажите.

— О, и тук ли повреда? — промълви тя.

Папа натисна бутона на предавателя си.

— Ало… ало, там горе, хм, тук е Джонсън. Имам пътник в асансьора и… взе, че спря, все едно няма захранване.

— Нещо не е наред ли? — запита тя внимателно.

— Не — отвърна Папа. — Спират захранването само за секунда. Не се притеснявайте, млада госпожице. — Радиостанцията му изпращя. Беше гласът на Шарки.

— Да, да… извинявай, Джонсън, наложи се… регулираме ремъка за малко… но вече е готов. Давай, можеш да потегляш.

Папа натисна бутон номер 10 и асансьорът потегли.

— Извинявайте, че ви забавихме.

Тя се усмихна, като го гледаше право в очите.

— Няма нищо, моля ви.

Звучеше почти като шепот. Папа усети някакво вълнение, каквото не бе изпитвал от години.

— Хубаво време — заекна той, без да знае какво друго да каже.

— Да, и аз обичам дъжда — отговори тя засмяна.

Хубаво, да, помисли си Папа, какви ги дрънкам? Навън вилнее тайфун, а пък аз…

Асансьорът намали скоростта, спря и вратите се плъзнаха настрани. Шарки и Гризача стояха отпред. Домино погледна първо към Гризача, после към Шарки. За част от секундата се загледа в него, после устните й леко се отвориха и се извиха в усмивка.

— Здравейте — каза тя, докато минаваше край тях.

Шарки бе вкаменен, залепнал за пода, зашеметен, сякаш е бил бит до безсъзнание. В нея имаше нещо повече от елегантност и красота, имаше нещо друго. Нежност, каквато той не бе очаквал да види, и уязвимост, каквато долови в очите и гласа й. Наложи се Гризача да го дръпне за ръкава, за да го накара да се качи в асансьора. Уханието й още бе там. Той я наблюдаваше, докато вратите се затвориха.

— Така — каза Гризача. — Готови сме. Качваме се на покрива, правим по една проба и после може да прескочим до близкия Тако Бел за едно бързо „бурито“.

— Аз гласувам „за“ — усмихна се Папа.

Но Шарки не чуваше думите им. Бе като статуя, впила поглед в затворената врата. Само за броени секунди Домино бе взела своя нова жертва.

8

Де Лароза бе седнал на пода на мощната лодка, кръстосал крак връз крак. Забравена хаванска пура висеше незапалена между пръстите му. Той гледаше право напред като човек, потънал в собствените си мисли, докато лодката се носеше към северния край на езерото.

Неочаквано концентрацията му бе нарушена от състезателна моторница, която се стрелна от близкия кей, подскачайки като тънък, объл камък по набраздената от вятъра повърхност на езерото. Той проследи лодката със студен поглед, докато тя го заобиколи отдалеч и се плъзна още по-бързо на юг с писнал като разгневена оса мотор под уверената ръка на свития на кърмата състезател.

Още преди острият северен вятър да превърне следата на моторницата в бяла пяна, Де Лароза бе отново погълнат от мислите си, повтаряйки отново и отново една-единствена дума:

— Govmanah… govmanah… govmanah…

Това бе част от шинтоистката медитация, която бе овладял в Япония. За броени секунди епизодът с лодката бе забравен. Той бе изпаднал в транс, съзнанието му бе пречистено.

Веднъж потънал в идеалната си концентрация, той се зае с поредния си проблем така, както се заемаше с всяка друга задача. Методът му датираше отпреди три десетилетия, когато в Бразилия с цената на петгодишен труд и цяло състояние се бе превърнал във Виктор Де Лароза, създавайки една нова личност за човека, който си бе избрал да бъде. Това бяха трудните, опасни години след войната, когато параноята и страхът бяха постоянни негови спътници. Боеше се най-много от евреите, защото те можеха да станат слепите изпълнители на една жестока и иронична ирония на съдбата. Нацистите бяха дошли в Бразилия в търсене на анонимност, в опит да построят на дело пропадналите си мечти. А след тях дойдоха и еврейските командоси, хладнокръвни професионалисти, които настървено проверяваха всеки документ, следяха всички новодошли и методично елиминираха военнопрестъпниците. И винаги страх ръфаше гърдите му, при мисълта, че те може да се натъкнат случайно на него. Бе свикнал да се плаши от всяка стъпка зад себе си, да подозира всеки непознат. Страхът от всяка изненада бе червеят, загнездил се в червата му. И за да избягва изненадите, той се научи да ги предвижда, преди да са го споходили. Рефлексите му станаха смъртно точни и остри. Лъжеше, когато бе нужно, подкупваше, когато бе целесъобразно, наемаше убийци, когато се налагаше, за да дойде безмилостен, но все пак оцелял и преуспял в Хонконг, където вече бе Виктор Де Лароза — делови мъж от международен ранг, унищожаващ чуждестранни конкуренти, поглъщащ компании и строящ своята империя.

Методът му не се бе променил от тогава до сега. Първо, прочистваше съзнанието си от всякакво емоционално или личностно влияние — те само отслабваха логиката; второ, захранваше с фактите мозъчния си компютър: трето, разглеждаше всички възможности, алтернативи, опасности. Веднъж завършил този алгоритъм, логиката и разумът сами снасяха решението в мозъка му.

Седнал на кърмата на лодката сега, той анализираше фактите. Беше в безопасност, каквато не бе имал от трийсет години насам. Бяха подмамили Коригън в Атланта и го бяха елиминирали, а заедно с него и последната опасност да бъде разпознат. Партньорът му предстоеше да напусне страната, но Де Лароза вече нямаше усещането, че се нуждае от него. В Йокохама негови приятели от Якудза очакваха пътника, готови да се погрижат за него. Хочинс вече не бе кандидат, който можеше да се възприема като поредната ексцентрична еднодневка. С Лоуентол и неговите хора на борда той щеше да стане сериозен съперник и в крайна сметка фаворит.

Сега само Домино криеше заплаха. Нещо повече от заплаха, тя носеше опасност. Можеше да свърже Де Лароза с Хочинс и вероятно Коригън с Де Лароза. Без да съзнава, тя можеше да завърже примката, в която да увиснат всички.

Това бяха фактите. А връзките между тях? Хочинс не обичаше момичето, той бе станал роб на нейната сексуалност. Но той ясно бе взел решението си онази сутрин и макар да бе обещал, че ще помисли по въпроса, Де Лароза познаваше всички апетити, които властта подхранва. Като всички издигнали се самостоятелно мъже, Хочинс жестоко бранеше независимостта си. В крайна сметка той щеше да реши емоционално въпроса с Домино и Де Лароза знаеше, че няма да може да настоява за повече.

Защото той си даваше ясна сметка и за страстното желание на Хочинс да стане президент.

Изводът бе очевиден.

Вече взел решението си, Де Лароза се наведе напред, като закри с длани пурата от вятъра и я запали.

— Чанг — извика той на своя бодигард и китаецът се обърна към него. Освен мощното си телосложение Чанг имаше и дълбок белег, проточил се от челото, през окото, та чак до челюстта му. Окото му бе полузатворено от старата рана, а ирисът му бе побелял. Този белег само добавяше още едно измерение на и без това внушителните му размери. — Трябва да вдигнеш гюрука над тези седалки отзад — каза Де Лароза. — Много е хладно, за да пътувате на открито вече.

Чанг кимна и Де Лароза знаеше, че задачата ще бъде изпълнена до края на деня. Преди близо десет години Де Лароза бе спасил Чанг от затвор в Макао. Сега никоя работа не можеше да бъде обидна или твърде опасна за Чанг. Той бе посветил живота си на Де Лароза.

На двайсет мили северно от марината езерото се стесняваше и течението се усилваше. Около миля по-надолу реката с грохот се изпразваше в езерото. Районът бе пуст и рядко навестяван от пътници. Лодката намали скоростта и леко зави около гористия полуостров. Пред тях се разкри заливът и заедно с него странната форма на китайска яхта, отчасти прикрита от високите борове. Лъскавата й кърма се издигаше високо над водата, като леко се снишаваше към носа. Високите й мачти бяха наполовина скрити от тъмнооранжевите й платна, увити плътно около тях. Кабината бе леко наклонена напред, а на покрива й имаше дървени фигури на увити по корнизите кучета и дракони.

Чанг умело изви лодката до малкия понтон, спуснат от китайския съд и бързо я върза към него. После помогна на Де Лароза да слезе от нея. Едрият мъж бавно събра въжената стълба и за момент остана възхитен от съкровището си. Палубата и каютата блестяха, намазани с тиково масло във всяка извивка и цепнатина. Боята, макар и стара, бе идеално запазена. Той я бе кръстил Psalm-Lo, или „Тримата дяволи“, по легендата за трите дракона.

Де Лароза погледна към Чанг и посочи надолу под палубата.

— Hai — отговори Чанг.

Де Лароза знаеше, че тримата ориенталци, които обслужваха китайската яхта, презираха този Gwai-lo, дявол чуждоземец, който живееше на борда, макар че никога нямаше да кажат нещо такова на глас. Те бяха негови слуги, охрана и бойци вече дълги години. Всеки от тях бе майстор в карате, всеки от тях бе овладял и Тай Чи, Изкуството на мирния войн; всеки от тях изкусно боравеше с уйндзя, малкия стоманен диск с големината на сребърен долар и с дванайсет шипа по края, който в случай че бъдеше хвърлен и завъртян от силна китка, пронизваше черепа и разкъсваше дълбоко мозъка. И всеки от тях с религиозна последователност спазваше ритуалите на своите предци. За тях Gwai-lo бе страхливец, който убиваше без чест.

Де Лароза слезе долу. Кабината бе разделена на три. Под фордека всеки от тримата китайци имаше своя каюта, а зад тях в посока към кърмата бе трюмът. Над трюма имаше две каюти, едната обзаведена модерно, другата — украсена с антики, контрабандно прехвърлени от Кау-Луун, за да се избегнат новите забрани върху изнасянето на исторически ценности от колонията. Дневната представляваше музей: шкафове от тиково и розово дърво с оформени като скулптури дръжки и панти, дивани и столове, облечени с най-фината коприна, която можеше да се намери на „Улицата на перлите“, ръчно украсени мандарински щори от времето на детето император Пинг, преди осемстотин години; изящни статуетки от порцелан, нефрит и кристал.

Едната стена бе заета от махагонов шкаф със стъклени врати, облечен с червено кадифе отвътре, върху което лежаха няколко антични оръжия: самурайска сабя, украсена със скъпоценни камъни, богато инкрустиран боздуган; някакъв странен чук за хвърляне, няколко ками, чиито износени кръвни улеи намекваха за тъмно минало.

Де Лароза стоеше притихнал в затъмнената стая, търсейки… кой бе той сега? Партньорът му бе сменил толкова много имена с годините, че Де Лароза понякога трудно си припомняше как да се обръща към него във всеки момент. Хауърд? Да, Хауърд Бърнс, така се наричаше той сега.

При мен, ако не друго, поне избраното име си остана постоянно, помисли си Де Лароза.

Лодката се движеше меко по водата. Щорите заглушаваха шума от езерото, плисъка на водата по корпуса, триенето на рейте по мачтите, скърцането на гредите под краката. Каютата бе тиха.

И въпреки това Де Лароза знаеше, че той е там, усещаше смъртоносното му присъствие и нюхът му улавяше грозния дъх на смъртта, който се излъчваше от всяка пора по кожата на партньора му.

— Хауърд? — каза той, взирайки се в тъмните ъгли на каютата.

Отговор не последва. Но нещо помръдна, някакви сенки се раздвижиха и тогава той видя очите — бляскавите, студени очи на змия, която е нащрек. Бърнс се премести на светлината, която се процеждаше през прозорците и Де Лароза усети, че се намира в компанията на човек, който е пред прага на лудостта. Изпитото му лице отразяваше един живот, преминал в убиване на хора. Тънките му, стегнати пръсти бяха опасани с изпъкнали вени. Един мускул в челюстта му подскачаше в ритъма на пулса му. По лицето си носеше четината на неколкодневна посивяла брада, а ноздрите на орловия му нос се свиваха конвулсивно като на хищник, надушил нова плячка.

В едната си ръка държеше „Уудсмън“ двайсет и втори калибър, чиято дълга и тънка цев бе облечена в грозен заглушител.

Бърнс нищо не каза. Отиде бавно в средата на каютата, а очите му подскачаха трескаво във всички посоки.

Приближи се до Де Лароза с пламнали от гняв очи и вдигна пистолета на два пръста от сърцето му.

— Бум — извика той и ледена ръка стегна сърцето на Де Лароза. Току-що се размина на косъм със смъртта — каза той. — И друг път не ме дръж така. Не си пратил една дума от цяла седмица, дявол те взел.

Де Лароза впери поглед в пистолета.

— Не си прави такива шеги — прошепна той.

— Ти мислиш, че се шегувам? — размаха той пистолета и пак потъна в сенките. — Ти си мислиш, че се шегувам? Затворен тук между четири стени с тези твои проклети дяволи с дръпнатите очи? Не обелват дума. Разхождат се като сенки. Половината време не ги чувам, изобщо не зная къде са. Накрая и мен започнаха да ме хващат дяволите. През цялото време си играят смахнатите бавни танци, въртят се на един крак като отбор педерасти от някой идиотски балет. Телевизията е бълвоч. Всичко, което хваща това шибано радио, потъва в смущения…

Той внезапно замахна с ръка, стовари пистолета в говорителя на радиото. То изхвърча в ъгъла и се разби в мрака. Секунда след това вратата на люка се отвори и Чанг застана над тях, като изпрати свиреп поглед надолу със стегнати пръсти на ръцете. Бърнс вдигна пистолета си към китаеца.

— Разкарай се. Кажи на това копеле да се разкара…

Де Лароза вдигна ръка към Бърнс и бързо се обърна към Чанг:

— Jaaw hoy! Jaaw hoy — каза той бързо и китаецът изчезна. После се обърна към Бърнс. — Успокой се.

— Не ми казвай да се успокоя — изрева Бърнс. Лицето му бе почервеняло, очите му танцуваха от ъгъл в ъгъл, прескачайки между Де Лароза и вратата на люка. — Те ме подлудяват, тези твои маймуночовеци.

— Когато се движат така, те тренират Тай Чи, или Изкуството на мирния войн.

Бърнс размаха дулото на пистолета.

— Нека продължат да го тренират, нека още веднъж да се опитат да се ебават с мен и само на мирни войни ще ги направя.

— Да ги нападаш, е все едно да се биеш с водата. Когато ги удряш, все едно удряш въздух. Никой не може да им причини болка и никой не може да ги спре, когато са решени на нещо. Те могат да убият човек с един пръст. И имат заповед да те защитават с цената на всичко.

— Аз сам се защитавам. Двамата с Бетси нямаме нужда от друга защита. Патроните са накиснати в чесън. Знаеш ли какво значи това? Че с тях в тебе влиза отрова. Умираш, проклинайки собствената си майка за това, че те е родила.

Де Лароза потръпна несъзнателно.

— Моля те. Всичко е наред. Повярвай ми, бях много, много зает. Не исках да използвам радиостанцията, може да се окаже опасно. Отсега нататък ще идвам всеки ден…

— Отсега нататък! Докога, по дяволите?… — Бърнс отпусна рамене, пусна шумно пистолета на полирания шкаф от розово дърво и гневно разтри кокалчетата на юмрука си в късо подстриганата си коса. — Щеше само един месец да е нужен, за да се подготвиш. Господи, вече съм тук… откога? Осем седмици? Девет? Не се ебавай с мен, чуваш ли? Не се ебавай с мен!

— Никой не се ебава с теб, Хауърд. Паспорт, визи, пътуване — всичко това отнема време. Жена ти е в безопасност, прехвърлихме я в Канада, после през океана и в Йокохама. Никой не знае. Дори ФБР й изгуби следите. Всичко бе изпълнено идеално, както й обещахме.

— За мен съвсем не беше идеално. На два пъти си ме молил да свърша нещо за теб, два пъти за колко… за всичките трийсет години, откак се знаем? И двата пъти съм на място — щракна с пръсти той. — Хоп и готово. На часа, нали? Без грешка, нали? Всичко чисто до последния трик. Сега ти трябва да свършиш нещо за мен и се проточва вече цяла година.

Той крачеше из стаята на пръсти, целият напрегнат, нащрек, като боксьор на ринга, който опознава противника си. Нервите му бяха изопнати като струни на цигулка. Де Лароза почти чуваше как вибрират.

— Това не е моя територия, знам. Всъщност дори не зная къде по дяволите се намирам; насред някакво шибано езеро на сто километра от господ знае къде. По цял ден нямам к’во да правя, освен да се ослушвам как тези проклети маймуняци си правят забавените движения. Това е… Чуй ме, тук се сбъдва най-кошмарният ми сън, това е то за мен. Изведи ме оттук. Изведи ме от тук, Виктор.

В очите на Бърнс гореше лудост. Омраза и страх. Де Лароза виждаше всичко. Това не бе хладнокръвният убиец от Хонконг.

— Ти и идиотската ти идея, да видиш шибаната си мутра във всеки вестник по света. Чуй ме, приятел, за онази работа в Хонконг нямах нищо напротив — разбирам, че се бе стреснал, като видя онзи полковник от Италия. Но да засмуча тук Коригън, да му напълня главата с олово и после да ти го довлека обратно, точно в шибания ти заден двор, това си бе чиста лудост. Представи си, че е разказал на някого, а? Представи си, че е написал всичко някъде, за да се застрахова?

— Нямал е причина да прави всичко това. Смяташ, че е знаел, че му подготвяме клопка ли? — попита Де Лароза.

— За трийсет години доста затворническа мъдрост събира човек. Просто ти казвам, че можехме да го оставим на мира. Не трябваше да пускаме стръвта и да го примамваме тук само за да можеш да излезеш наяве след всичките тези години. Дявол те взел, ти имаш и кокала, имаш и мръвката. Сега и мършата ли желаеш?

— Нямаш представа какво значи да работиш толкова години, да постигнеш толкова много и отникъде да не виждаш признание.

— Много хубава представа си имам дори, скъпи, за всичко, за което се правиш на толкова горд. Всичко започна със златото. Не ми пука, ако ще и петдесет милиарда да си направил, защото нищо нямаше да стане, ако не бяха онези четири милиона, дето смъкнахме от Чичо Сам. Както и да го въртиш и двамата сме крадци. Мошеникът си е мошеник. Може и да е гениален, но пак си е мошеник. И това няма да го промениш, като си сложиш смахнатата снимка по вестниците.

— Ти просто не можеш да схванеш какво бяха всичките тези години за мен. Години наред да си крия лицето, да оставям другите да обират овациите, да дават интервютата…

— Почакай, и аз самият съм на тъмно вече седем години. Не ми обяснявай какво значи да живееш с лице към стената. Само ти казвам, че не беше нужно да изтегляме Коригън тук. Но и това направих, нали?… Макар и да не бе част от договора ни, като един вид личен подарък, от мен за теб, разбираш ли?

— Хауърд, трийсет години живях със страха от деня, в който Коригън ще излезе от затвора. С мисълта как някой ден ще се обърна в летището и ще се окажа лице в лице с него.

— Нямаше шанс да те познае след всичките тези години.

— В това никога не бих могъл да съм сигурен. А ако ме познаеше и ти би могъл да пострадаш.

— Да, да, да, разбирам накъде биеш. Какво искаш от мен все пак, а? Да не мислиш, че ми бе лесно да изиграя лъжливата си смърт за втори път? Моята старица… още не може да й го побере главата. Но стореното — сторено. Нали? Коригън е „капут“. Сега искам да ме изведеш оттук!

— Много скоро, обещавам ти.

Тънка струйка пот започна да се свлича по челото на Бърнс. Той я избърса с опакото на ръката си.

Де Лароза отиде предпазливо до шкафа и вдигна пистолета за дулото. Бърнс се извърна бързо като лястовица, направи две крачки, и рязко измъкна пистолета от ръката му, като го изви остро към тялото на Де Лароза.

— И не ми докосвай оръжието. Ясно ли ти е? Никой не може да ми докосва оръжието!

— Разбира се, разбира се.

Бърнс прибра пистолета обратно подмишница.

— Само… разбираш ли, този шкаф е отпреди шестстотин години…

— Майната му на шкафа — отряза го Бърнс. — Пука ми, ако ще и Мойсей да си е държал дрогата в него. Кога ще изляза от този шибан зандан? Далече от китайците?

— Още няколко дни.

— По дяволите!

— Само още няколко дни, Хауърд.

— Прекалено много е!

— Остана само паспортът, Хауърд. Трябва да е чист, без никакви куки. После, никакви проблеми. Всичко това се прави за самия теб.

Бърнс се облегна на стената, дишайки тежко. Обърса устата си с длан и разтри нос с пръсти.

— Твърде стар съм вече за това — каза той.

— Зная, зная.

Бърнс вдигна бързо поглед към него и каза:

— Което не значи, че съм изгубил форма. Не се налага да те вмирисвам на барут, за да те убедя, че още ме бива, нали?

— Нищо такова не съм казал, Хауърд.

— Обичам всичко да става бързо, без разиграване. И сега ме преследват. На теб май това не ти е ясно, а, Виктор?

— Не си прав.

Не, той не разбираше нищо. Виктор държеше всичко в ръцете си. А той, той бе изгубил години, за да си изгради прикритие, после го бе проиграл и сега пак подскачаше от скала на скала, като лисица, подгонена по петите от хрътки. Де Лароза бе стигнал до някакво решение — шанс да избяга от него завинаги. Но колкото повече се приближаваше то, толкова по-ужасяващ ставаше този изход. Вътрешностите му горяха, червата му се бунтуваха лудо.

Бърнс въздъхна и се облегна на стената, като дишаше шумно през устата. В очите му се събраха сълзи.

— Не се бой, приятелю, обещавам ти, вече си почти навън.

— Да, да, надявам се, че си прав. Надявам се.

— Взимал ли си, хм… продължаваш ли още с… хапчетата?

Очите на Бърнс подскочиха като оси и той изгледа свирепо Де Лароза.

— И какво от това? Какво, ако ги взимам? Да, сложих си една доза, взех едно червено, да живна сутринта. Това какво ти влиза в работата?

— Нищо, разбира се…

— Ти си от големите клечки, Виктор. Ти си лапнал по вестниците, аз си гълтам червенушките. Аз глътвам едно, ти правиш един милион. Никаква разлика, никаква.

Той разтри китката с дланта си, после я разтресе, сякаш се бе схванала.

— Сега съм по-добре. Просто ме хванаха дяволите. Но казвам ти, Виктор — той снижи гласа си, пристъпвайки толкова близо до Де Лароза, че чесънът от дъха му почти насълзи очите на бизнесмена, — за всичко са виновни тези азиатци. Ще им кажеш ли да престанат с тези бавни движения, докато съм тук? Това направо ме подлудява. Не съм на себе си, разбираш ли?

— Ще поговоря с тях, Хауърд. Но то е част от тяхната дисциплина. Нещо, което трябва да правят всеки ден. Все пак ще им кажа да го правят в предните каюти, не отзад, ако те разстройва.

— Разстройва ме. Разстройва ме и още как.

Де Лароза кимна.

— Не съм свикнал с това, разбираш ли? Заключен тук като в клетка. Съвсем не съм свикнал така. По дяволите, какво не бих дал за един ден на хиподрума. Да погледам кобилите, да изгубя малко, да спечеля нещо. Или да хвана мач на „Джетс“, да погледам как Намат стреля от центъра. Разбираш ли, трябва ми действие, а не да седя тук със скръстени ръце.

Де Лароза се отдалечи от него, седна на стол в срещуположния ъгъл на каютата, и запали пурата си, която бе изгаснала. Сега е моментът, помисли си той, но трябваше да внимава с тази ситуация. Като че ли е твърде неспокоен. Може би Бърнс съвсем бе изперкал.

— Ако обичаш? — каза Бърнс.

— Моля?

— Пурата, ако обичаш. Вони ми на изгоряла мърша, Виктор. Господи, и без това е достатъчно тясно тук.

— Извинявай.

— Няма нищо. Просто не понасям лодки. Сега само остава да ми се пригади. Ще си повърна червата, казвам ти.

— Това е само едно езеро.

— Не понасям лодки! — гласът му отново се повиши, почти до истерия.

— Разбирам, разбирам.

— Божичко, не обичам, когато съм така — поклати глава Бърнс. — Искам всичко да е наред, без нерви. Гладко като лед. Извинявай…

— Няма нищо, моля те. Бях се замислил… — той спря за момент, опитвайки се да намери нужните думи.

— Да?

— Изникна една ситуация. Нещо непредвидено. Ако се чувстваш, хм, готов… Би ти създало работа за ден-два. Не, не, няма смисъл. Забрави го.

— Какво да забравя? Нищо не си ми казал, че да го забравям.

— Не става.

— Не искаш ли да ми кажеш първо? Да ме оставиш сам да реша?

— Става въпрос за момичето.

— Кое момиче?

— Казах ти за нея. Домино.

— Онази, която си поделяте с Хочинс. Същата ли?

— Не е точно така. Той не знае нищо за мен и нея.

Бърнс се разсмя гръмко. Седна до Де Лароза и го потупа силно по коляното няколко пъти.

— Бива си те, ей Богу. И двамата чукате една и съща курва, а той няма представа, че и друг му я мушка. Помни ми думата, Виктор, не са ти мили ташаците на теб.

— Не е смешно.

— За мен е. Чувал ли си за Анжел Карильо? Голям дон във Филаделфия, сигурно даже големият дон във Фили? Не? Е, значи не четеш достатъчно, защото Анжел се появява по вестниците от време на време. Имаше той един човек, казваше се Дони Дъфилд, ирландски хлапак, но добра ръка. Много бърз. Когато трябваше да се очисти някой, не му трябваше подготовка. Излиза, свършва и после отива някъде да пие една бира. Както и да е, Дони запознава Анжел с тази курва, дето Дони я клати още от гимназията. Страшно парче. И Анжел взема, че си пада по нея: започва да я извежда, купува й боклуци, бижута и всякакви там идиотщини. Наема й някакъв уютен апартамент. А през цялото време Дони продължава да я мушка между разходките. Продължава и още как! Искам да кажа, Анжел може и да я събаря веднъж, два пъти седмично, а Дони й го топва сутрин, обед и вечер. Знаеш ги тези идиоти, дето го държат изправен по трийсет и шест часа на денонощие. Но Анжел разбира и натиква Дони там долу в хладилника и му казва: „Как тъй се осмеляваш да ми чукаш момичето?“ А Дони казва: „Тя от къде на къде ще е твое момиче? Аз я чукам много преди теб.“ А Анжел казва: „Да, но сега е моя.“ И вади бащиния си скалпел и фуит! отрязва му го чисто, като с бръснач, заедно с ташаците. „Добре“ — казва после Анжел. — „Искаше си я, на ти я.“ И му я връща обратно на стария Дони, който сега трябва да пикае през дупка в корема си. Смешно, нали? Какво чувство за хумор — Бърнс се облегна назад в стола си и пак се засмя.

Де Лароза разтри с длани настръхналите си ръце.

— Не виждам аналогията — каза той.

— Не правиш връзката, а?

— Сериозно се съмнявам, че Доналд Хочинс е способен да кастрира някого.

— Ти пак ме разбираш буквално. Не казвам, че ще го направи точно така. Но каква е разликата между него и Анжел Карильо? И двамата са тузари, Виктор. От тях нищо не можеш да вземеш. Анжел поне сам реже. Хочинс нарежда на друг. Може и по друг начин да го прави, но крайният резултат си е пак същият. Както се казва, не се ебавай със Стив Маккуин, щото от неговия пистолет по-голям няма. Ако бях на теб, щях да бия отбой.

— Не е там работата. Не мога да му кажа за нея. Че е проститутка, искам да кажа. Все пак, нали аз ги запознах. Твърде голям е залогът.

— Ами остави го да си троши главата с нея. Нека ти кажа нещо, партньоре, най-добре си е да си зад кулисите. Най-добре е да си невидим, разбираш ли ме?

— Аз само давам съвети.

— И пари — добави Бърнс злобно.

— Да, пари. Този човек ще е следващият ни президент.

— Не те разбирам, Виктор. Какво значи всичко това за теб? Да рискуваш така безразсъдно. Плашеше се, че Коригън ще те разпознае, е, сега и друг може да го направи. И всичко това за да можеш да звъниш в Белия дом, всеки път когато ти се прииска? Голяма работа!

— Това искам. А ти какво искаш? Да излизаш на улицата като свободен човек, нали? Да сложиш кръст на миналото. Аз вече привърших с този въпрос. Ние с теб играем различни игри.

— Играл съм единствената игра, която умея. Вълкът, знаеш, нрава си не мени.

— Е, в крайна сметка ще получиш това, което искаш.

— Аз все още трябва да разчиствам свидетели, Виктор. Не знам дали някога ще свършат. Така ми бе писано още от преди да те срещна. Започна се още докато бях хлапе. Да не мислиш, че човек някога може да се откачи? По дяволите, излизаш от играта само с краката напред и с рози около лицето. Само някой да ми види мутрата и всяка мушка в тази шибана страна ще се вдигне срещу мен. Да не мислиш, че през всичките тези години в Небраска ми е било лесно да живея като някакъв смачкан търговец на ризи? Едно искам само, да ме прикриеш, докато пак изчезна. И ще отида някъде, където ще се излежавам на слънце, докато получа лунички. Вече съм на петдесет и шест, не ми остава кой знае колко време. Но искам, колкото е, да го използвам. Искам, колкото е останало, да е хубаво, разбираш ли? Няма да е лесно сега да се пазя и от федералните, и от семейството си. И какво ще ми помогнат всичките тези милиони, които си натрупал за мен, ако няма да мога да им се радвам на спокойствие, а?

Де Лароза си играеше с пурата си.

— Има и още нещо — каза той.

— Нима? Как така?

— Тя знае нещо. Видяла те е с Коригън онази нощ. На излизане от офиса ми.

— Видяла ме е как очиствам Коригън?

— Не. Видяла те е след това. Как го слагаш в колата.

— Но ме е видяла, така ли?

— Честно казано, мисля, че не би могла да те разпознае.

— Ха, ха. Дрън-дрън — Бърнс присви очи. Дъхът му изсъска през стиснатите зъби. — Видяла ме е! Видяла ме е!

— Беше тъмно. Може да е…

— Видяла ме е — Бърнс стана и започна да крачи из каютата. Разтри пак китката си и плесна с ръце. — Добре, значи те стигат до Коригън. Рано или късно ще го открият. Може дори да разберат кой е. Слагат му снимката във вестника и тя разпознава него. Води ги на мястото. Пред вратата ти. И тогава започват да я разхождат из томовете със снимките на касапите. Може и да не ме е видяла, но може и да е видяла достатъчно, за да ме разпознае по снимката. — Той се обърна и погледна към Де Лароза. — Схващаш ли? Тя ме свързва с Коригън пред твоята врата и гледай какво става оттук нататък. Помисли ли вече за това?

Де Лароза кимна.

— Не бях, хм… не исках да те притеснявам — каза Де Лароза.

— Не искал да ме притеснява. И затова ме оставяш да се мотая тук, докато всичко ми се струпа отгоре.

— Става въпрос и за двама ни.

— Аз ударих онази нощ. Както и в Хонконг преди това. Аз! — изрева Бърнс. — Мен ще разкъсат, ако дойдат. Ти може и да се простиш с твоите планове, Виктор, но аз заминавам право в газовата камера.

— Е… — започна Де Лароза и не довърши.

— В рекета си имаме една поговорка: „Въжето има само една примка“. И знаеш ли какво значи това, Виктор? Че и аз имам само една шия. Колко пъти си мислиш, че мога да я подлагам на сатъра? Защо чак сега ми казваш за това?

— Току-що разбрах и аз.

— Кога?

— По обяд.

— Господи! Не ти вярвам. Не вярвам и на една шибана твоя дума. Ето я тази курва пред нас, готова да ни провеси и двамата за вратовете по-високо от кулата в Пиза, и ти продължаваш да се мотаеш. Току-що ми казваш, че не си знаел как да се оправиш с нея и Хочинс, защото още я чукаш. Исусе Христе!

— Не е така. Говорих с нея. Казах й да излезе от живота на Хочинс. Тя представлява заплаха за бъдещето му.

— Е, басирам се, че тя те е разцелувала от радост.

— Не, не бе доволна. Прав си.

— Как искаш да ти го обясня? В картинки ли? Вътре си, Виктор, отвсякъде. Питай Адам, ако не ми вярваш. Питай Йоан Кръстител. Питай Самсон. Когото поискаш. Тя ще остане с него. Той отлита за Вашингтон, тя е в следващия самолет. Но не е там въпросът. Знаеш ли какъв е въпросът, Виктор? Може ли тя да ни разкрие? Може ли да забучи пръст в моята мутра заради Коригън? И ако отговорът е. „Може би“, „може би“ тук значи „да“.

Де Лароза мълчеше. Ужасно му се искаше да си запали пурата. Навън грохотът на първата светкавица бавно разкъса тишината.

— Чуй само. Ще вали като из ведро — каза Бърнс. После замълча. Соковете на треската бавно започваха да се процеждат. Усещаше първия гъдел на възбудата, първото вълнение от похотта. Дланите го засърбяха. Облиза устни.

Де Лароза се качи по стълбите и отвори вратата на люка, която водеше към палубата, наблюдавайки как буреносните облаци препускат заплашително по небето. Запали пурата си и остави силния студен вятър да разсее дима над езерото.

— Знаеш ли къде живее тя? — запита Бърнс.

— Да. Дори… ще ходя там довечера.

Бърнс поклати глава.

— Не е за вярване.

— Днес е нещо по-особено. Един вид сбогом. Отдавна познавам тази жена — каза Де Лароза. После добави: — Може би твърде отдавна.

Бърнс се ухили, но в озъбената му усмивка нямаше радост.

— Отдавна, но до тук. Разбираш ме, нали?

Де Лароза се обърна и го погледна:

— Какво искаш да кажеш?

— Хайде, без стари трикове, „какво искам да кажа“. Знаеш какво. Не се прави на глупак, защото знам, че не си.

Блясъкът от светкавица внезапно освети Де Лароза. Секунда по-късно дойде и гръм, изплющял като камшик по близките дървета. Бърнс, изглежда, намираше източник на сила във всичко това. Очите му изгубиха студения си блясък и грейнаха бодро.

— Отиваш точно на място — каза той. — И ще подготвиш терена за мен. И ти си в лодката, Виктор, защото нямаме много време. Разбра ли?

Де Лароза не отговори. Долната му устна започна да трепери. Мислеше си за вечерта, за това как ще се люби с нея. Бърнс бе абсолютно спокоен, отново се бе превърнал в машина за убиване, смазвана от привкуса на очаквана смърт.

— Ти добре се справи, Виктор — каза той.

Не те разбирам.

— Естествено, че разбираш. Не дойде просто така да ми изредиш всичките тези глупости за паспорта ми и разните ти там врели-некипели. Ти дойде, за да наточиш острието на ножа. Не съм ли прав?

Де Лароза мълчеше. Вперил бе поглед в пурата си.

— Но не ти се сърдя за това, Виктор. Всъщност трябва да ти призная, че в известен смисъл ти си същият като мен. Тихо и кротко си готов да убиеш и собствената си майка, ако това ще ти гарантира малко безопасност. Но добре го изигра. Просто като две и две. Тук си, защото мацето трябва да глътне олово и аз съм този, който може да свърши тази работа. Не съм ли прав, Виктор?

Де Лароза не откъсваше поглед от пода. Накрая бавно кимна с глава.

— Хайде, да те чуя как го казваш на глас, партньоре.

Де Лароза продължаваше да гледа вторачен надолу.

— Хайде да те чуя — каза Бърнс остро. — Високо и ясно.

Де Лароза мълчеше.

— Кажи го.

Де Лароза отвори уста, за да каже нещо. Устните му се раздвижиха, но звук не излезе от устата му. Той се изкашля, опита се да прочисти гърлото си.

— Кажи го!

Гласът бе дрезгав и сякаш идваше отдалеч.

— Убий я — каза Де Лароза.

Бърнс се ухили:

— Виждаш ли колко е лесно, щом се опиташ.

9

Мравката бе голяма като слон. Пълзеше по тавана и докато я гледаше, Шарки се чудеше какво може да търси една мравка на покрива на дванайсететажна сграда.

Седене и чакане. Скука. Проклятието, наречено следене.

Добре че Ливингстън му бе осигурил „полеви“ по неговите думи комплект — армейско походно легло, одеяло, електрическа тенджера, няколко пакета супи на прах и кафе. Това помагаше. На улицата отдолу бяха оставили и кола, близо до изхода от паркинга на блока, в случай че се наложи обектът да бъде следен надалече.

Но нямаше какво да се чете. След целия си опит в подобна работа Шарки бе длъжен да се сети да вземе някоя книга. И това щеше да продължи, докато Папа го смени в осем сутринта.

Той лежеше със сгънато под главата си одеяло, със слушалки на ушите и гледаше как мравката изприпка по тавана и тръгна надолу по стената. Касетата в магнитофона за дневната на Домино се завъртя тихо на пода до леглото. Бе включила радиото. Лед Цепелин гръмна в ушите му.

Тя ходеше напред-назад, пееше си на глас и касетофоните за спалнята и стаята за масажи ту включваха, ту изключваха, докато тя влизаше и излизаше от тях. Бе в голямата спалня, когато се обади по телефона.

— Ало, може ли да говоря с мистър Маунд, моля?… Здравейте, Домино е… Добре, а вие?… О, наистина ли? Чудесно… Опасявах се, че може да съм закъсняла… Благодаря ви, много сте мил. За довечера. Надявам се, че не съм ви затруднила особено… Чудесно, след десет минути ще съм при вас. До скоро.

Добре. Значи щеше да може да си вземе някаква книжка или списания. Той си облече пуловера, оправи косата си и слезе до деветия етаж, като първо се увери, че асансьорът, който взе, не бе спрял на десетия. Не искаше да се окаже в същия асансьор с нея. Отиде до резервната кола, син шевролет, и зачака в студения дъждец. След няколко минути вратата се отвори и синият мерцедес излезе.

Проследи я надолу по „Пийчтрий“, като поддържаше трийсетина метра дистанция. Когато тя зави към паркинга на „Маундс“, той подмина магазина, направи обратен завой и бавно се върна, като я изчака да влезе в сградата.

„Маундс“ бе кулинарен магазин, вероятно най-добрият в града. Имаше два входа, главният, към „Пийчтрий“ и страничен, към близкия снекбар. Той си взе едно кафе и застана на входа, без да сваля очи от нея, като отпиваше от чашата. Тя бе в далечния край на магазина и говореше с Маунд — висок, белокос и любезен мъж, който, изглежда, добре я познаваше. Той й даде две консервени кутии и тя ги сложи в пазарската си количка.

Ами ако ме познае, замисли си Шарки. Ако ме е запомнила от асансьора?

Той отиде до щанда за плодове, взе малко бяло грозде без семки и пет-шест твърди ябълки, после започна да обикаля магазина, като стоеше през два-три рафта встрани, на прилично разстояние зад нея. Стигна до щанда за книги и както бе с гръб към нея, потърси нещо подходящо за себе си. Избра си някакъв нов дебел роман от Ъруин Шоу и после предпазливо погледна през рамо.

Бе изчезнала.

Насочи се към касата, като надзърташе над върховете на рафтовете. Стигна до края на своя коридор, когато тя ненадейно се появи. Беше се навела да вземе някакви бисквити и сега бяха лице срещу лице, на няколко крачки един от друг. Той остави количката си, върна се обратно, гледайки безцелно по рафтовете, сякаш бе забравил нещо. На връщане тя гледаше в обратна посока и той бързо избута количката си напред към касата.

Някаква възрастна дама стигна до касата едновременно с Шарки. Той се усмихна неохотно и й даде знак да застане пред него.

По дяволите, тя сигурно има покупки за петдесет, долара.

Гледаше как старицата бавно вади пакетите на тезгяха. Щеше да мине цяла вечност, докато плати. Шарки чакаше. По едно време той небрежно се обърна настрани и погледна назад през рамо.

Домино стоеше точно зад него, на не повече от метър.

По дяволите!

Тя му се усмихна, сините й очи се подвиха в ъгълчетата. Носът му е счупен. Колко интересно.

— Ние май се преследваме — каза тя приятно.

Направи нещо, глупако, престани само да я зяпаш.

Той се усмихна в отговор.

— Наистина — каза той.

— Наоколо ли живеете?

— Не — каза и в същия миг осъзна, че това е тъп отговор, и добави, — просто обичам да пазарувам от тук.

— И аз. Това е любимият ми магазин. — Иска ми се да се протегна и просто да го докосна, там между очите. — Дълго ли още ще работите в блока?

— Ами, хм, да, още два-три дни. — Браво, Шарки. Защо не вземеш да й дадеш сметките си? Покажи й значката си. Извади пищова и го завърти на показалец, напомни й малко за Джон Уейн. Зарежи този разговор. Внимателно. Иначе всичко ще издрънкаш. От началото до края.

Интересен мъж, помисли си тя. Стегнат, слаб, почти изпит. С бледозелени очи, много топли. И с това сплескано място на носа си. Ако не беше то, щеше да е направо красавец.

Той бе вперил поглед в количката й.

— Супа от перки на акула? — каза той изненадан.

— Опитвали ли сте? — Добре, че не е красив. Божичко, какво правиш? Оправдаваш се със счупения му нос ли?

— Честно казано — каза той, — дори не бях чувал за супа от перки на акула.

Очите му зашариха по нея. Носеше семпла фланелка с надпис „сладолед“ в увиснали, сякаш разтапящи се букви; тесни италиански джинси прегръщаха плътно таза й, връхната й дреха бе кожено яке, което, ако можеше да се съди по вида му, сигурно струваше колкото годишната заплата на Шарки. Нямаше никакво съмнение — тя бе нещо изключително.

— Голям деликатес е — каза тя. — Мистър Маунд по…

Тя спря, разбрала, че той не я чува, а само я гледа, изгубен някъде в погледа си над нея. И това й хареса. Бе открито и честно, и приятно и тя пак го обгърна с очи, възхищавайки се на начина, по който се държи — изправен, отпуснат като атлет.

Тя вдигна поглед към очите му и секунда по-късно той разбра, че е хванат.

Господи, той се изчервява! Не съм виждала някой да го прави, откакто завърших колежа. Тя се вгледа дълбоко в очите му. Старицата на касата бе почти привършила. Направи нещо. След минута-две, няма да е тук.

— Мисля, че трябва да я опитате — каза тя.

— Да опитам… какво?

— Супата от акула.

Тя те сваля, Шарки.

— Е, да, ъъ… все някой ден…

— Искам да кажа днес.

— Днес.

— Аха, днес. Към шест часа.

— Шест часа днес?

— Ще я правя за един приятел. До към шест ще е готова.

Тя впи сините си очи в него, а той продължаваше да я гледа втренчено.

— Апартамент 10-А.

— 10-А.

— 10-А в шест часа.

— Ясно. 10-А в шест часа.

Да става каквото ще!

Тя се усмихна:

— Прекрасно.

Той седна на ръба на леглото, хапна малко грозде и се опита да чете, но погледът му все клонеше към касетофона. Най-после оттам се чу щракване и той наложи слушалките на главата си. Натисна бутона за прослушване, чу как тя затваря вратата, проследи стъпките й до кухнята, шумоленето от кесиите, отварянето и затварянето на хладилника, тракането на съдове, чу я как си пее нещо, като допълва забравения текст с тананикане.

Тя отиде в дневната и той чу как прехвърля грамофонните плочи. Сложи една на грамофона и мекият звук на китара разсея празната тишина в стаята. Секунда по-късно лиричният глас на Джони Мичъл запя „Къщата на Хари“.

Песента върна Шарки в спомена за една гимназиална екскурзия и едно момиче в светложълт бански костюм, който едва прикриваше набъбналите му гърди и това момиче… как се казваше? Мери Лу? Мери Джейн? Колко внезапно бе пораснала тази Мери някоя си тогава.

Той чу как във ваната плисва вода и забрави за жълтия бански и Мери. Сега виждаше как Домино съблича фланелката с разтапящия се сладолед, представи си как свлича тесните италиански джинси и я видя гола пред себе си, преди да затвори очи.

Тя изля шампоан във ваната, обърна се, огледа се в цял ръст в огледалото и докато си пееше заедно с Джони Мичъл, бавно съблече фланелката, като я остави сама да падне от раменете й. Обърна се настрани, разглеждайки гърдите си и остана доволна. Те все още бяха стегнати и се извиваха високо и напред. Пъхна пръсти под тях и проследи формата им, помилва зърната им, притисна ги леко и видя как се изправят втвърдени при докосването. Разкопча джинсите си, смъкна ги наполовина и ги остави сами да се свлекат на пода. Бикините й също се бяха свлекли наполовина и тя огледа къдравия кичур над тях, прокара ръка по равния си корем и провирайки кутре под ластика, доволна от меката кожа отдолу, ги свали още надолу и най-после излезе от тях, като помилва с ръце вътрешността на бедрата си и леко разроши с палци гъстото окосмяване над тях.

Ритъмът на музиката се промени и тя запя с Джони Мичъл.

Провери водата с крак, плъзна се в сапунената топлина и потъна в нея — отпусната, с лице нагоре, милваща бедрата си. Палецът й попадна на пъпа й остана на ръба му, докато останалите й пръсти потънаха между краката й тя бавно ги сви нагоре, докато си мислеше за асансьорния техник, за стегнатото му жилаво тяло, за загорялото лице и разбития му нос.

И докато Домино се приготвяше за Виктор, мисълта за асансьорния техник не я оставяше на мира. Отново и отново…

Тя отвори вратата още при първото позвъняване и застана лице в лице с Шарки, леко повдигнала брадичка, с високомерен, почти дяволит поглед в очите. Гъстата й черна коса още не бе изсъхнала и висеше влажна около ушите й. Не носеше никакъв грим. Нямаше нужда от него и тя знаеше това. Бе облечена в алено кимоно, което се спускаше чак до пода, цялото от коприна, извезано с яркожълто по края и с дълги цепки от двете страни, които стигаха почти до кръста. Под тази дреха нямаше нищо — нищо, освен самата нея, червената материя бе заспала върху гърдите й, обгърнала хълбоците й и равния стомах. Очите й блестяха палаво. Шарки усети сладкия дъх на марихуана около себе си.

Тя се усмихна и каза:

— Е, току-що изгубих един бас със себе си.

— Как така?

— Заложих, че няма да дойдете.

— Винаги мога да си тръгна.

Тя отстъпи назад, отвори широко вратата и се облегна на рамката, навела глава на една страна.

— Не, не — каза тя. — Няма да си тръгнете.

Той мина покрай нея и влезе в познатата дневна, огледа се и се престори на изненадан:

— Много е елегантно.

Тя затвори вратата, приближи се съвсем близо до него, вперила поглед в лицето му, и след няколко секунди каза:

— Благодаря.

Беше подготвила масата с опушеното стъкло. Покривки от лен и изящни сребърни прибори, китайски порцелан и високи, тънки винени чаши.

— Ако искате да се измиете, можете ето там — тя посочи към банята. Вратата към стаята за масажи бе затворена. Той влезе в банята и си изми ръцете. Ъглите на огледалото бяха още замъглени и стаята пазеше топлината от спомена за банята й с лекото ухание на шампоана.

Когато се върна в дневната, тя наливаше бяло вино. Прикани го да седне. От купата със супа се вдигаше пара.

Грамофонът се въртеше и из стаята се носеше нежна балада, изпълнявана почти нехайно от някакъв французин…

— Хубава песен — каза Шарки. — Мисля, че не съм я чувал по-рано.

— Казва се „Мечтите на твоята душа“. Любимата ми песен. На Клод Дьо Ла. Във Франция е много популярен, но тук албумите му трудно се намират. Американците не ценят романтичните певци вече, нали?

— Да, наистина.

Радвам се, че ти хареса.

— Рад…

— Моля?

— Нищо.

Започваш да ставаш нахална. Не бързай.

Той разбърка жълтата мазнина по повърхността на супата. Тя вдигна чашата си:

— Bon appetit — каза тя.

— Мерси.

Чашите звъннаха. Тя опря лакти на масата, както бе с чашата в ръка, и се наведе напред, впила дълбоките си сини очи в него.

— Трябва да ви попитам нещо — каза тя много тихо, почти доверително.

Господи, нима е разбрала? Или нещо подозира?

— Стреляйте — каза той.

— Как се сдобихте с това? — каза тя, като посочи към носа му.

— Кое?

Тя протегна ръка и леко прокара средния си пръст между очите му, спирайки за момент там, където носът му бе леко сплескан.

— Това — каза тя.

— А, това ли?

— Аха — каза тя и добави: — Ако е нещо неромантично, като да кажем, че ви е ударила асансьорна врата или нещо такова, излъжете ме.

— Първото нещо, което преподават в училището за асансьорни техници, е, как да не си пъхаш носа във вратата.

Тя се засмя и смехът й се превърна в усмивка, която остана на лицето й.

— Ами веднъж в гимназията един побойник ме удари с тухла по носа.

Тя замълча и после пак се засмя:

— Наистина ли?

— Наистина.

— И вие какво направихте?

— Той беше горе-долу един метър по-висок от мен, така че отидох и се записах да тренирам бокс и след шест месеца го намерих и му теглих един хубав бой.

Сега вече тя се разсмя още по-силно и поклати глава недоверчиво:

— Наистина ли така стана? Наистина ли го направихте?

— Дума да няма. Приемате ли го?

— О, да. Изобщо не възразявам. Ако е лъжа, нека си остане така.

Това действително бе лъжа, макар че един побойник — Джони Троубридж — наистина го бе ударил с тухла и той наистина бе тренирал бокс, за да го смачка от пердах една година по-късно. Но носът му бе счупен в една затворена улица зад автогарата през първата му година в полицията. Един пияница бе запратил по него капака на една кофа за смет с изненадващо голяма точност.

— Радвам се, че уредихме този въпрос — въздъхна тя.

— Кой?

— За вашия нос.

— Притеснява ли ви той?

Тя поклати глава бавно, като го гледаше внимателно.

— Не. Той ви придава характер.

— Мерси.

— Изяжте си супата, преди да е изстинала.

Горе на покрива лентата се въртеше и записваше разговора им. Той си представи как останалите момчета от машината щяха да го слушат. Знаеше как щеше да реагира Гризача. Но Фриско? Ливингстън? Папа? А Прилепа? Прилепа щеше да получи инфаркт. Както си седеше в офиса, лицето му щеше да почервенее, после да посинее, щеше да се хване за сърцето, да изплези език като риба на сухо и да падне мъртъв на пода. Може би ще се наложи да изтрия тази лента.

Той вдигна лъжицата към устните си и опита от супата. Бе невъобразима. Фантастична. Супа не бе подходяща дума за тази субстанция. Това бе амброзия. Той я задържа в устата си за момент, наслаждавайки се на аромата, преди да я погълне.

— Е? — запита тя.

— Невероятно…

— Невероятно добре или невероятно зле.

— Добре? Господи, та тя е… историческа.

„Историческа“! Забележителен избор на думи.

— Аз, разбира се, не съм специалист. Вашият приятел китаец ли е?

— Не, но е живял в Далечния изток няколко години.

Той ли ще е жертвата? Вечерята след два часа ли ще положи примката? Шарки реши да не настоява за повече информация.

— Често ли храните мъже от супермаркетите? — запита той.

— Само от „Маундс“. Никога не бих прибрала сам мъж от кой да е супермаркет.

Той се засмя.

— Всъщност на мен ми дожаля за вас. Изглеждахте толкова изтерзан, скитайки сам между рафтовете, без да знаете какво да си купите. Обикновено мога да разпозная ергените в магазина. Те никога не правят разлика между това, което искат и това, от което се нуждаят. В крайна сметка, резултатът е обикновено трагичен.

Тя се облегна напред и пак погали счупеното място на носа му. Тръпки го побиха. Чувстваше се като ученик. Реагираше като хлапак. Но му харесваше. Този пръст можеш да го оставиш там до края на вечерта, помисли си той. А пръстите ти са като крила на пеперуда.

— Знаете ли какво? — каза тя. — Всъщност не знам как се казвате.

— Вярно е, не знаете.

— Е?

— Шарки.

— Шарки кой? Или еди-кой си Шарки?

— Просто Шарки. Ами вие?

Той протегна ръка и прокара пръст между очите й, докато стигна до върха на носа й.

— Д-Д-Домино. — Боже мой, наистина ли заекнах?

— Домино?

— А-ха, просто Домино. Също както Шарки.

Той се усмихна, кимна и дръпна ръката си, а на нея й се искаше да я остави там.

— Справедливо решение на въпроса.

Продължиха в същия дух. Непринуден разговор и шеги. И от време на време се докосваха, или притискаха, сякаш случайно. Флиртуваха леко, покрай разговора, не се задълбочаваха в лични неща.

— Не сте ли играл футбол? — попита тя. — Отстрани човек би казал, че сте бил футболист.

— Мислех да започна, докато учех в колежа, но не бях достатъчно добър.

— Къде ви беше колежът?

В Джорджия.

— И какво учихте?

— Геология.

— Геология? — повтори тя учудена. — Защо точно геология?

— Обичам скалите — каза той.

— Добре, а защо тогава не работите като геолог?

— Е, ами… хм, геологията не бе кой знае колко на мода, когато завърших.

— Толкова време я изучавахте и накрая ей така я зарязахте?

— Заради баща ми. Когато съм се родил, той внесъл пари за една застраховка и когато завърших гимназия, ми връчи чека. Беше му нещо като мечта — синът му да отиде да учи в колеж. Заслужаваше си да го направя.

Ти си добър човек, Шарки, помисли си тя. Може би наивен, но какво лошо има в това?

— Великодушно, наистина — каза тя.

— Харесваше ми моят старец. Винаги бе добър с мен. Така можех отчасти да му се отплатя, а също и да го зарадвам. Какво толкова.

— И аз харесвах моя старец — каза тя несъзнателно, после се зачуди дали трябваше да започва с това.

— Що за човек беше той?

Можеше да съчини някой хубав разказ. Както бе правила неведнъж. Нещо внушително, каквото обикновено им се искаше да чуят. Но не го направи.

— Беше минен инженер. Е, всъщност, беше си нехранимайко. Обичаше кавгите, жените, уискито, компаниите. Мъжкар. Тази дума сякаш е била създадена за него. Мама казваше, че бил с много леки гащи. Преселвахме се все там, където ставаше нещо интересно. Израснах, прескачайки от един град в друг. И всичките бяха или твърде кални, или твърде прашни. Мама казваше също, че най-тъжното нещо при татко е това, че умря толкова безславно. На него по би му допадало да изгори някъде в огъня на славата, нещо от рода на Хъмфри Богарт в някой стар филм. Но умря в един мизерен град. Върна се вкъщи един следобед, взе си една бира и вестника, седна в любимия си стол и умря.

От спомена, изглежда, й дотежа. Тъга премина за кратко по челото й, като сянка на облак в слънчев ден, и отшумя.

— Е — каза Шарки, — поне съм сигурен, че би се гордял с вас. Сега изглежда живеете добре.

Тя бързо приключи с темата.

— Не завися от никого — каза тя с усмивка. — Причината ли? Богата леля.

Шарки се засмя и вдигна чаша.

— Добре тогава, да пием за богатите лели.

Тя се облегна, подпряла в шепа брадичката си, и пак се загледа в него, после поклати глава.

— Просто, не е за вярване… хм… Искам да кажа, геолог да работи като асансьорен техник.

— Не съм асансьорен техник. Инженер съм. Асансьорният техник е старец с изцапани работни дрехи, при който кабината никога не спира на място — винаги е или под, или над равнището на пода.

— Да — каза тя през смях. — Винаги трябва или да се качиш, или да слезеш.

— Освен това — каза Шарки — някога познавах един зъболекар, който си заряза занаята и стана автомеханик.

— Механик?

— Да, в една работилница. Така му харесваше повече.

— А на вас асансьорите ли ви харесват повече?

— Е, едва ли все това ще работя до края на живота си.

Тя почувства някакво топло чувство към него. Сигурност, комфорт. И го желаеше, искаше той да увие ръце около нея, да се изтегнат на пода, така както пееше Дьо Ла леко и свободно — и просто да оставят всичко само да се случи. Отдавна не й се бе случвало такова нещо. Беше загубила надежда, че някога пак ще се случи. Глупави мисли, каза си тя. Мисли на халос. Но чувството бе приятно.

И Шарки не се чувстваше по-различно. Искам те, мислеше си той. Тук. Сега. Но се овладя. Какво би спечелил от нещо еднократно. Без бъдеще. След седмица можеше да се наложи да я вкара в кафеза. И въпреки това не му се тръгваше.

— Виж — каза той, — ще се обадя пак, преди да си тръгнем. Ако нямаш нищо против. Може пак да извадя късмет с бульон от кит или пържола от баракуда.

Този път тя не се усмихна.

— Какво ще кажеш просто за една обикновена пържола? И от тях ям.

— Чудесно — отговори той.

— Ела тогава — каза тя и го докосна по бузата.

И Шарки разбра, че от няколко минути бе забравил какво изобщо търси там, защото вече искаше пак да се върне.

10

Чанг пристигна с черния кадилак на площада и го обиколи бавно в кръг, наблюдавайки входа на апартамента и разположението на охраната. След това зави обратно по улица „Пийчтрий“, преполови разстоянието до следващото голямо кръстовище и паркира в една глуха пряка. Стоеше неподвижен, втренчил поглед пред себе си, в очакване на нови инструкции.

Де Лароза погледна часовника си. Седем и четирийсет и пет. Три часа, помисли си той. За три часа Домино можеше да направи чудеса.

В главата на Де Лароза все още цареше бъркотия. Денят се бе оказал изтощителен, пълен с важни събития. Но сега мислите му бяха събрани само върху Домино. Искам да си мислиш за тази вечер през целия ден, бе казала тя, така, накрая, ще бъде много по-приятно. И той я послуша. Образът й непрекъснато пробягваше през мисълта му — спомени от минали срещи, когато я бе въвел в един свят, запазен само за боговете и за безумно богатите.

Бърнс бе прав. Той бе сластолюбив — човек, воден от сластта, така както други се амбицираха от славата.

Сега обаче всичко това бе на път да завърши. Но не преди тази вечер.

Те отидоха пеш до блока и Де Лароза остана в сянката отвън, а Чанг влезе, застана срещу мъжа от нощната смяна, прикривайки с масивната си фигура почти цялата входна врата, и започна да обяснява с мъка, че се е загубил. Мъжът от охраната, объркан от разваления му английски, се съсредоточи върху всяка негова дума, докато Де Лароза се шмугна в сградата и изтича до стълбището. Не искаше да рискува да го видят в асансьора. Изкачи се пеш до десетия етаж, подготвяйки се по стълбите за предстоящите удоволствия.

Gowmanah

спомни си я в Париж, как излагаше на показ своята чувственост, докато омагьоса най-нашумелия местен моделиер

gowmanah

спомни си я в „Куо Вадис“, където дори арогантните сервитьори спряха като заковани, за да я видят как влиза в ресторанта

gowmanah

спомни си я в банята в Токио заедно с четирите гейши, които я бяха наобиколили и я къпеха, милвайки гърдите й, а той стоеше забравен в съседната вана

gowmanah…

Натрупаното напрежение бавно изчезваше. Де Лароза бе готов за това, което Домино щеше да му предложи, каквото и да бе то.

Тя също се бе приготвила за пристигането му. Тази вечер щеше да е нейна, щеше да протече по нейните правила. Тя отвори при първото му позвъняване и Де Лароза отстъпи назад, стъписан, когато тя се появи пред него.

Очите й бяха приели формата на най-финия бадем, очертани с едва доловим молив. Само отражението на някакви сенки подчертаваше високите й скули. Черната й коса бе прибрана на една страна, захваната зад едното й ухо с цвят на азалия. Халатът й — от бяла, тънка като тензух материя — бе извезан със злато и сцепен от двете страни почти до хълбоците й. Не носеше нито обувки, нито бижута.

Обвиваше я ухание на цветя. Зад нея стаята се къпеше в светлината на свещите, пръскащи загадъчно лъчи върху прясно набраните нарциси и отрупаната с вино и други деликатеси масичка за кафе. От грамофона долиташе шепот на китайска любовна песен. Домино отстъпи назад в хладния, смътен аромат и той почти видя тялото й под тънкия памучен плат. Кожата й сякаш тлееше в мрака, излъчвайки някаква своя собствена радиация. Шоколадовите върхове на гърдите й вдигаха тензуха нагоре, а между стройните й крака се виждаше големият черен триъгълник.

Тя прилепи длани и се поклони леко с глава.

— Добре дошъл, Чийн Пинг — каза тя. — Добре дошъл в леговището на Третия дракон.

Шарки слушаше. Чу звънеца на вратата, чу как тя отвори, но думите й се изгубиха в ехото на звънците и източната музика от уредбата. Какво каза тя? Нещо за някакви дракони? Нещо се раздвижи, изшумоля, сякаш, може би, бе свалила палтото му.

— Dor jeh. — Плътен глас. Улегнал. Но какво значеше това? — Вечерята ще се състои само от три ястия — каза тя меко. Тонът й бе мелодичен и плах. Почти… раболепен? — И преди всяко от тях ти трябва да удовлетвориш най-съкровените си желания, така че да се насладиш максимално на храната.

По дяволите! Шарки запали една пура, захапа я между зъбите си и притисна слушалките с ръце, за да чува по-добре. Нима това бе същата жена, която бе проследил до Маундс? Тази, която се бе шегувала с това, че е асансьорен техник? Тази, която му бе поднесла супа и вино и изглеждаше като хипнотизирана от счупения му нос?

— Нека са само две ястията, Хо Лан Линг. Боя се, че три може да се окажат твърде много.

Той чу смеха й. Е, майната му, каза си той почти на глас, в Пекин знаят как да се забавляват!

Тя отведе Де Лароза към едно от креслата, застана зад него и започна да разтрива слепоочията му. Докосването й бе тъй леко, че той почти не го усещаше. Тя притисна с палци средата на челото му, долепи по три пръста върху всяко слепоочие и започна да изтегля дъга след дъга отвътре навън, докато пръстите й стигнаха до веждите му. Де Лароза беше отпуснал ръцете си върху страничните облегалки на креслото. Върховете на пръстите й го облекчаваха. Главата му олекваше под нейния допир. Той се намести по-удобно в креслото. Музиката изпълни главата му.

Тя наля чаша сухо вино за него и му предложи някакво бяло хапче, положено върху възглавничка от сатен. Той глътна хапчето с виното. Тя стори същото. После отвори дълга и плитка старинна кутия и извади оттам дълга лула. Порцелановата тръба бе дълга повече от педя, а купичката от розово дърво в единия й край бе добре износена и обгорена. Тогава тя взе щипка черна, суха трева и я сви в идеална топка с пръстите си. Хапчето започваше да дава ефект върху него. Усещаше как всичките му вътрешни органи се разтапят, сякаш ръцете й го галеха и отвътре. Стаята се превърна в топло, защитено убежище. Тя коленичи пред него, тананикайки в хармония с музиката, и сложи топчето в отвора на лулата, след което поднесе запалена клечка към него. Щом то грейна, Домино му подаде лулата. Де Лароза я взе и всмукна дълбоко, усещайки как димът запари по гърлото и дробовете му. Той напълни гърдите си и задържа дима, докато усети, че гърдите му се разкъсват. Тя обърна мундщука към своята уста, всмукна дълбоко, затвори очи и остави главата си да падне назад. После пак му подаде лулата.

Първата вълна на опиума го заля.

Тялото му започна да вибрира. Имаше чувството, че потъва в пух.

Музиката го погълна.

Кожата му бе милвана от невидими пера. Слабините му започнаха да се издуват.

Домино се отпусна върху възглавниците, които бе свила като гнездо на пода до креслото, усещайки как желанията й попадат под гъдела на хапчето й опиума, как химията разгаря жаравата на собствената й сласт. Чувстваше някакво свое присъствие извън себе си, нещо като втора кожа, която блестеше, галеше я и я пазеше. Роклята попадна между краката й, опря върху влагалището й и тя усещаше всеки милиграм от тежестта на плата. Бедрата й започнаха да се стягат и отпускат… стягат и отпускат…

Звънливата музика преля от главата й, потече през гърлото й и напълни гърдите й. Зърната й така набъбнаха, че й се стори, че ще пронижат тензуха, който ги обгръщаше. Музиката продължи да се стича надолу, през стомаха й, дълбоко навътре и най-после във вагината. Тялото й се стегна в лека спазма за миг, после пак. Тя се взираше в Де Лароза с очи, вече замъглени от страст. Устата й бе леко разтворена. Започна да диша бавно и дълбоко. Преброи до седем вдишвайки, задържа въздуха до седем и накрая го изпусна, като пак преброи до седем. Това още повече усили музиката в нея. Тя положи ръце на стомаха си, потърси лениво пъпа си. Намери го, обиколи го и го опипа с пръсти отвътре. Погледна към Де Лароза и издутината между краката му я възбуди още повече. Скръсти ръце на гърдите си и започна да ги прокарва отстрани по тялото си, изследвайки с пръсти белите ями йод мишниците си, докато дланите й леко докосваха крайчеца на зърната й. Надигаше се, за да срещне ръцете си още по-близо, но те й убягваха и продължаваха да рисуват формите й. Зърната й набъбнаха в очакване още повече — и най-после — докосване. Възбудата я накара да подскочи като ударена от електрически ток, пръснал искри в гърдите й, стомаха, шията, вагината, ануса. Тя погали врата си, плъзна пръсти под тензуха на роклята, вкуси от облите форми на гърдите си и обходи тъмните кръгове около зърната си. Задържа ги нежно между пръстите си и започна да ги притиска. Де Лароза сега дишаше в ритъм с нея, ерекцията му изпъваше докрай ципа на панталоните.

Тя извади ръка изпод роклята си и я прокара надолу между гърдите до стомаха си, поглади бедрото си, хвана долния ръб на роклята и започна бавно да го придръпва нагоре. Ръката й изчезна под полите на халата, плъзна се по бедрото й, разроши космите й и се върна назад.

Тя започна да се люлее напред-назад, в ритъма на дишането си, като се повдигаше нагоре, за да посрещне ръката си, когато тя се плъзваше по къдравия й кичур. Остави търсещите си пръсти да се спуснат между краката й, затвори очи, изви назад глава и изохка безшумно, останала без въздух, после започна да се люлее и диша още по-бързо, и още по-бързо, и още по-бързо…

Шарки се вслушваше в звуците. Първо в странното й тананикане, после в шума от дишането й. Опита се да си представи мъжа. Плътен глас. Вероятно бе масивен, не дебел, а масивен. Гласът бе улегнал. Мъж над четирийсетте, дори може би над петдесетте. И някаква следа от акцент, или може би дори липса на акцент в него. Натурализиран чужденец. Германец?

После си представи Домино. Гола.

Големият мъж я опипваше, целуваше я, може би дори я лижеше отдолу. Ръцете на Големия мъж я милваха, галеха циците й. Той я докосваше сега, ръката му галеше тъмната козина между краката й. Сега тя го обръщаше и заставаше на колене над него, възсядаше го, а той се опитваше да я стигне с ерекцията си.

Само че това вече не бе Големия мъж, а Шарки. Той бе този, който я галеше.

Той свали слушалките и ги хвърли на леглото. Пулсът подскачаше в китките му. Избърса потта от челото си с края на одеялото. Чувстваше се виновен, засрамен, унижен. И после започна сам да проверява чувствата си. Виновен? За какво?! Че бе допуснал друг да е там, долу? Какво общо имаше той с това? Засрамен? Защото сам в стаята бе получил ерекция от това, че слуша как една красива жена се чука с друг? Че кой би останал безразличен?! И защо трябваше да се чувства унизен? Те нямаха представа, че той ги слуша; те поне със сигурност не се опитваха да го унижат. Той запали още една пура. И се замисли за Домино.

Домино се залюля още по-бързо, като започна с всяко движение да вика ритмично и все по-силно:

— Хай… хай… хай… хай…

Устните й набъбваха и се разтваряха, плъзна пръсти до спусъка си, усещайки как той се втвърдява и надига, също както Де Лароза пред нея. Пръстът й се плъзна навътре, хванат на момента в капана на влажните мускули, които се стегнаха около него, за да го задържат за момент и пак да го пуснат. Тя се люлееше още по-бързо, като усилваше темпото на виковете си:

— Хай… Хай… Хай…

Де Лароза сграбчи страничните облегалки на креслото така силно, че пръстите му побеляха. Пулсът гърмеше в слепоочията му и мускулът под тестисите му агонизираше в неудържими спазми.

Бе хипнотизиран от пръстите й — ровещи, галещи; лекото й като шепот докосване вдигаше нагоре отворените й устни през гората между бедрата й. Виковете й изпомпваха нова кръв нагоре по издутия му пенис. Той се смъкна надолу в креслото. Краката му се схванаха.

Тя вече се люлееше бясно; уханният й мирис измъчваше обонянието му; косата й описваше трескави дъги по лицето й, докато главата й бясно подскачаше напред-назад.

— Хай… хай… хай… хайхайхайхай хай хай. Х-х-х-ааа-айй!

Тя се стегна и изпъна глава назад във възглавниците. Тялото й заподскача в гърчовете на оргазма. Де Лароза бе на ръба на лудостта. Той също започна да се тресе в неудържими спазми и в този момент тя се изправи на колене пред него — бавно и заплашително, потрепери, свали ципа на панталоните му, освободи го и с лек животински писък положи глава в скута му. Устата й го обгърна, езикът й го замилва, влажните мембрани на устата й го обвиха и секунда по-късно той експлодира в нея.

Храната бе приготвена от главния майстор готвач на най-изискания сечуански ресторант в града, който пристигна точно в девет часа, асистиран от две момчета, и тихо застана в кухнята, където разположи ястията си и зачака заповедите й. Домино седеше на далечния край на масата. Тя вече не бе слугата, сега тя управляваше като императрица, пляскайки по веднъж с ръце в началото на всяко ястие и по два пъти в края му, викаше и отпращаше китайските сервитьори, които се движеха безшумно като сенки. Де Лароза седеше на отсрещния край на масата, ядеше бавно, наслаждаваше се на всяка хапка и кимаше одобрително след всяко ястие. Хранеха се в пълна тишина, както повеляваха законите на китайския кралски двор, посвещавайки цялото си внимание на храната.

Зрелището бе впечатляващо. Порциите бяха малки, за да не се допусне преяждане. Домино бе приготвила само едно от ястията — супата от перка на акула, но бе избрала внимателно най-пикантните деликатеси от менюто на хонконгския ресторант „Градината на принцесата“. Това наистина бе вечеря, достойна за император: t’ang-t’su-au-pien, салата от пресни корени от лотус, сусамено олио и соен сос; chow fan, топка ориз, приготвен с яйце, скарида, шунка, фъстъци, лук, всичко това добре опържено във фъстъчено масло; hsai-tan, салата от пържен бамбуков филиз и водни кестени, сервирани върху тънки тестени кръгчета; накрая пекинска патица, обработена със зехтин и изпечена до напукване на кожата, сервирана като три различни ястия. Първото представляваше самата кожа, облята в гъста паста от соя, леко украсена с лук и увита в китайска палачинка. После се сервираха и костите, сварени с бульон от зеле и гъби и сервирани заедно с chow fan. Най-накрая самото месо — топло, сочно, пикантно и лютиво, нарязано на тънки ленти. Десертът — нарязан банан, изпържен в някакъв тайнствен сос, после потопен в ледена вода, от която външният му слой замръзва в глазура, докато самият банан пареше отвътре — бе идеалният край.

Когато приключиха с вечерята, а готвачът, заедно със своите помощници бе напуснал апартамента също така безшумно, както и бе пристигнал, тя сервира абсент, контрабанда от Еквадор. Изпушиха и по една щипка чиста колумбийска трева с цвят на канела. Тя ги стопли и разтопи, повдигайки отново либидото им. Те се гледаха замечтано през масата. Не бяха разменили нито дума, вече повече от два часа.

Най-после тя стана от масата и отиде до стаята за масажи. Де Лароза запали пура и се облегна назад в стола, абсолютно задоволен, в очакване на следващите й изненади.

Мислите му обаче го отнасяха в други посоки — към Хочинс, към кампанията.

Към Бърнс.

При спомена за Бърнс той потрепери и затвори очи, после призова незнайните си богове да пречистят съзнанието му от нахлулите там дяволи.

Gowmanah

мисли за нея, как лежеше на възглавниците пред теб…

Gowmanah

как се милваше и възбуждаше заради теб…

Gowmanah

спомни си как разкри безупречното си тяло…

Gowmanah

бе толкова просто. Съзнанието му отново бе подвластно единствено на Ерос.

Той чу как тя плесна с ръце, обърна се и видя силуета й, очертан на светлината на дузина свещи. Тялото й бе намазано с някакво уханно масло и тлееше на слабата светлина. Той се подчини на командата й и се приближи до нея. Пръстите й, леки като пера, го разсъблякоха и го положиха между възглавниците на пода, размазаха топло масло върху тялото му, разтриваха го от главата до петите, леко милваха гениталиите му, галеха ги и с няколко докосвания на езика го изправиха в очакване. Тя коленичи над него и го помилва с мекия си като паяжина кичур, като остави част от влагата си върху него. Той започна да пулсира и тя се претърколи на една страна до него, взе от малката масичка едно огледало и го постави на корема си.

Бе приготвила четири дълги нишки кокаин върху огледалото, ситно нарязани и подредени, всяка дълга по десетина сантиметра. До кокаина имаше къса стъклена тръбичка, може би не по-дълга от обикновена цигара, и лъжичка от чисто андско злато, донесена от Кузко, столицата на империята на инките в днешно Перу. Дръжката на лъжичката бе изящно инкрустирана в скулптурата на Вирго, богинята на кокаина от времето на инките, малката й прическа представляваше самата яма на лъжичката.

Той се обърна и легна между краката й, долепяйки гърди до венериния й хълм, взе тръбичката и притиснал едната си ноздра, смръкна силно през другата, като придвижи тръбичката по първата ивица. Кокаинът го удари като чук. Слабините му подскочиха. Острият наркотик опари гърлото му. Той бутна огледалото към нея, плъзна се надолу и зарови глава между краката й.

Тя положи огледалото до себе си, извърна се леко и смръкна втората порция кокаин. Усети как наркотикът се врязва дълбоко в синусите й и го остави да разпени цялото й тяло. Легна обратно на пода, тръпнейки, докато кокаинът развихряше усещанията й, вдъхваше живот във всеки неин орган.

Де Лароза се изправи на лакти, взе обратно огледалото и с помощта на тръбичката напълни лъжичката с бялата прах. Тя повдигна леко крака. Венера се изправи пред него с разтворени влажни устни, които канеха и възбуждаха. Той задържа лъжичката между краката й и я свали надолу, докато почти я докосна. Устните й се разтвориха още повече и той докосна със златната табличка пулсиращия отвор, изтръска лъжичката от една страна, докато миниатюрните кристали се пръснаха леко върху набъбналите й в очакване устни.

Очите й бяха затворени. След миг тя затрепери.

Той премести огледалото, плъзна се между краката й и се изправи над нея, завладян от похотта й. Тя бе неговият еротичен господар, композиторът на неговия оргазъм. Той се чувстваше като бог. Бе Приап, син на Дионисий и Афродита, обречен да прелюбодейства цял живот с вечната си ерекция; той изкрещя в желанието си, докато се надигаше над нея.

Кокаинът бе като лед, първо вцепени мембраните й, после изведнъж ги подпали. Тя изкрещя, чувствайки го как я доближава, и се надигна, за да го посрещне, докато всеки неин мускул пищеше за задоволяване.

— Оххх… Боже мой!

Шарки лежеше на походното легло и пушеше пура, вперил поглед в дима, събран на пластове под тавана, а мислите му непрекъснато скачаха към Домино. Той пусна пурата на пода и сложи пак слушалките само за да чуе отново странното бавно дишане.

Вдишване до седем, задържане до седем, издишване до седем.

И той се оказа при нея, затворил очи, отпусна юздите на фантазията си, освободена на полето на сетивата му.

Лежеше на възглавниците в стаята за масажи. Тя стоеше над него, изправила дългите си крака над главата му.

Гъстата, черна сянка го примамваше, докато тя гледаше надолу към него…

Гледаше надолу между гърдите си и се усмихваше…

Той вдигна ръка, докосна меката кожа зад коленете й, погали я и леко я притисна.

Тя се сниши към него, докато той агонизираше в забавения ход на движението в мисълта си.

Дишай до седем, задръж за седем, издишвай до седем.

Тя се изпъна над него, без още да го докосва. Зърната й го галеха, устните й затанцуваха върху неговите, гъстите й косми подлудяваха ерекцията му. Устните им се слепиха, след миг на търсене езиците им се докоснаха и сляха в един.

Той целуваше врата й, гърлото й, хълмовете на гърдите й, зърната им и усети как тя се намести над него и го обливаше като вълна с всяко ново докосване.

Не можеше да чака повече. Наведе се, вдигна я за хълбоците и двамата погледнаха там, където телата им щяха да се съберат в движение и трепет, докато никой от тях вече не можеше да издържи. Той я задържа над себе си и двамата пак погледнаха надолу към това, което ги очакваше. Той протегна ръце между краката й, разпиля влажния й кичур и тя изстена: „Оххх… Боже мой!“ когато той се надигна и я усети върху себе си. Отворена и чакаща, тя го засмука в себе си…

Де Лароза се надигна високо над нея и рязко се стовари надолу, облада я с вик и тя го усети в себе си, само че очите й бяха затворени и когато фантазията й взе момента в свои ръце, не Де Лароза, а Шарки навлизаше в нея, защото тя вече не търсеше сластта на властта, а искаше да взема и да дава, искаше двамата да си принадлежат, а не да бъде нечия. Тя чувстваше твърдия му мускулест стомах, стегнатите му гърди, изпънатия му врат, ръцете му я галеха нежно с тънките си пръсти, втвърдяваха я още повече, устата му бе върху нейната, в началото леко, после притисната до болка.

Дишането й се учести.

Вдишване до седем, задържане до седем, издишване до пет.

Тя броеше все по-бързо с учестяването на дъха си. Той дишаше заедно с нея, движеше се в същия ритъм.

Две, две, две.

Две, две, две.

две, две… две, две… две, две…

Едно, едно.

Едно.

Едно!

— Аххх!

Тя извика, после отново и отново. Тялото й се стегна. Вулкани изригваха с грохот, плюейки огън от нея. Горещата лава я обгърна, затопли я, изпълни главата й, гърлото, гърдите, корема. Вагината й избухна и от устните й се изля порой от звуци, несвързан чуждоземен език, роден в момент на нужда от гърлото й.

Де Лароза потопи отново тръбичката и те си я размениха още веднъж. Тя почувства моменталната си реакция от подновената атака над усещанията си. Бе като самотна звезда, изгубена в космоса, когато вълната я заля отново, и отново, и отново. Планината под тестисите му се изду, той се сгърчи в конвулсия и изригна…

На покрива Шарки чу всичко. Почувства същия необуздан напор, същата планина между краката си, същия вулкан и същия мъчителен взрив в слабините си, когато с тих вик той се изпразни.

Де Лароза остана да лежи край Домино само няколко минути, после стана, взе душ и се облече. Когато се върна в стаята, тя все още лежеше на леглото, макар че вече се бе покрила с халат. Той бързаше да си тръгне. С оргазма си преди минути Де Лароза бе затворил книгата, наречена Домино.

Той се наведе над леглото. Тя го погледна с мътен поглед и с усмивка на лице.

— Великолепно — каза той. — Ти надхвърли обещанието си. Никога няма да забравя тази вечер. Когато пак се срещнем, ще бъдем само стари приятели. Миналото не съществува.

— Благодаря ти — каза тя меко — за всичко. За това, че ми показа света и неговите богатства. Ти бе добър приятел. Joy geen.

— Сбогом — каза той и я целуна, знаейки, че я вижда за последен път. После затвори вратата. В съзнанието му Домино бе вече мъртва.

Тя продължи да лежи сама още няколко минути, преди сълзите да дойдат, и заплака тихо, не толкова защото той щеше да й липсва, а защото с раздялата нещо завършваше, а всеки край обикновено я натъжаваше.

Шарки вече не слушаше. Той бе свалил слушалките и те лежаха на пода до леглото. Последните двайсет и четири часа го бяха съсипали. Бе убил човек, бе направен на пух и прах от Прилепа, преместен бе в Ада на Фриско, тръснали му бяха тази машина, бе подслушал апартамента и не само че се бе оставил да бъде привлечен от заподозряната, но дори се бе наместил гнусно до нея, докато тя се бе любила с друг мъж.

Браво, Шарки. Така далеч няма да стигнеш.

Нервите му бяха обтегнати до скъсване. В мозъка му всичко бръмчеше като усилено с усилвател. Жужащото неоново осветление отгоре, бръмчащите мотори, вятърът, свирещ в процепа на вратата, всичко дразнеше кожата му. Той разчеса ръцете и врата си.

Пръскам се по шевовете, помисли си той. След малко ще ми трябва усмирителна риза.

Той се сети за саморъчно свитата цигара, което бе взел от чекмеджето по-рано. Сложи си якето и излезе в ледения въздух навън. Облегна се на стената на стаята, запали цигарата и пое дълбоко въздух два пъти, задържайки дима в гърдите си максимално дълго, преди да го изпусне. Дрогата подейства бързо, изглади разкъсаните му нерви. Той затвори очи и остави студеният вятър да обърше лицето му.

Отново се замисли за Домино. Учуди се, че не храни някаква неприязън към нея, че не осъжда чувствеността, която така явно вадеше на показ. Той чувстваше същите нужди и същите желания и за първи път в живота си ги приемаше без чувство за вина.

Желаеше Домино. Точка.

— Какво толкова? — каза той на глас и после се засмя.

Премисли ситуацията. Домино не бе извършила нищо незаконно тази нощ. Никакви пари не бяха взети. Никой дори не бе споменал за пари. Дявол го взел, всъщност думи почти не бе имало. Тя бе забавлявала някакъв свой приятел и как го бе правила си бе изцяло нейна работа.

Освен, разбира се, ако мъжът отдолу не бе набелязаният обект и тази вечер не бе част от капана. Ако се окажеше, че е тъй, лентите щяха да докажат, че те се познават. Интимно. Връзката така щеше да се докаже.

Трябваше да определи самоличността на обекта. Можеше да се обади на Ливингстън и да го прати да проследи гостенина. Но това щеше да отнеме време. Значи трябваше да го направи сам.

Той се върна към мрачния интериор на прослушвателния си пост. Касетофонът, прикрепен към голямата спалня, се въртеше.

Господи, помисли той, не може да са почнали пак!

Поднесе едната слушалка към ухото си. Долу говореха вече две жени.

Той сложи слушалките, притисна ги към ушите си, и се съсредоточи върху гласовете. Единият пееше, другият говореше. И душът работеше.

Телевизорът бе включен, разбира се. Виржиния Гън, от пети канал, даваше прогнозата си за времето. Душът спря. Той чу как Домино се върна в стаята, чу прещракването на дистанционното управление и телевизорът бе изключен.

Тишина.

Касетофонът спря.

Обектът бе изчезнал. Беше излязъл, докато Шарки стоеше на покрива.

— По дяволите!

Той излезе пак на покрива, макар да знаеше, че вече бе късно. Погледна през парапета към паркинга отдолу, но там нямаше никакво движение. Премести се от другата страна на покрива и впери поглед в тъмнината. Вятърът разклати върховете на дърветата под него. А над него буреносните облаци бавно се носеха на изток и студените звезди подигравателно го поглеждаха изпод завесата им.

Върна се в самотната си стая, седна изморен на леглото, изпъна се и преди да е решил какво да предприеме, Шарки потъна в дълбок сън. Този път без да сънува.

11

Шарки все още спеше, когато Папа дойде да го смени в 7:48 на следващата сутрин.

Той се събуди с подскок, като чу вратата да се отваря. Бръкна под одеялото, което бе използвал за възглавница, извади оттам деветмилиметровия си автоматичен пистолет, отхвърли одеялото и седна на леглото.

Папа спря на вратата, огледа с отегчени очи положението, в което го намираше, и се усмихна:

— Спокойно, Макс — каза той. — Това е само Мориц.

Шарки се отпусна, като остави ръката с пистолета си да падне между краката му.

— Спал съм като заклан — каза той.

— Така и трябва. Тежък ден беше — каза Папа.

— Снощи не бях съвсем на себе си.

— Нещо интересно да е станало долу?

Шарки прибра пистолета в кобура под мишницата си.

— Ставаха много работи, но безшумно. Никакъв диалог. Нищо интересно.

— Кой беше проснат по гръб този път?

Шарки вдигна очи към него и на устните му заигра засрамена усмивка.

— Няма да ми повярваш…

— Заспал си и си го изпуснал — каза Папа.

— Как по дяволите се сети?

— И на мен се е случвало — усмихна се Папа. — Петнайсет години са това. Де що може да се сгафи, съм го сгафвал. Арч също. И Фриско. Никой не стреля цял живот само в десетката. Лентите са с теб, нали?

— Остави се, ако има повече от двайсет думи на тях, ще ги изям.

— Кажи ми нещо, Шарки.

— Давай.

— Защо висим тук на гюме? Записът става и без нас. Защо да не проверяваме касетите на всеки три-четири часа, колкото да знаем какво става?

— Идеята е, предполагам, че ако решат да спипат новата си жертва там, долу, ще можем да ги хванем на местопрестъплението. Четири часа закъснение ще е нещо като шут в задника за нас.

— Добре — кимна Папа. — Приемам го. А сега си върви вкъщи.

— Да, имам чувството, че съм се родил в тези дрехи.

Шарки се наведе, за да вземе пълните касети. Тогава забеляза, че новите ленти в касетофоните за спалнята и за дневната се бяха превъртели.

— Дявол ме взел — каза той. — Нещо съм проспал тук.

Той ги превъртя назад и ги прослуша. Записът от спалнята й започваше с телевизия — сутрешното шоу. Тя се разхождаше на фона на записа, отваряше и затваряше врати на шкафове, гардероби, очевидно се обличаше. Записът свършваше рязко с изключването на телевизора. Радиото в дневната бе дало ход на другия запис. На силния му фон той пак чу само шумове от движенията й. Бърборенето на диджея от ефира се прекъсваше от музика и съобщения за движението в града. Радиото изключи. Лентата мълчеше, после пак оживя. Тя отваряше вратата, излизаше от апартамента. Записът завърши с прещракването на ключалката.

— Ама че съм идиот — каза Шарки.

— Ранно пиле, рано пее — каза Папа.

— Не мога да повярвам. Тя ни се изниза.

— Ще се върне.

— Да, но сега трябваше да сме по петите й. Знаеш ли…

— Върви си вкъщи. Забрави малко за тази работа. Ще се видим в шест.

— Добре — каза Шарки. Избърса гурелите от очите си и натъпка касетите в джоба си. — В торбата там има малко плодове и една книга.

— Аз си нося — каза Папа и извади от джоба на сакото си една износена „Книга на рекордите на Гинес“.

— Това ли четеш винаги като си на пост? — попита Шарки.

— Поне лесно мога да я оставя, ако се наложи да тръгна на някъде — каза Папа.

— Тук си много прав — отбеляза Шарки, докато отиваше към вратата.

— Ей, Шарки? — обади се Папа.

— Да?

— Ключовете от колата?

Шарки му ги подхвърли.

— Дано до шест часа се върна пак при живите — каза той и излезе.

Той спря една преминаваща патрулна кола и слезе при „Маундс“ с надеждата, че тя може да е решила да пазарува рано сутринта. Супермаркетът бе пуст. Той закуси с чаша кафе и се обади на Гризача.

— Имам един по-специален запис за теб, Гриз — каза той.

— Забранен за ученици? — попита сънливо Гризача.

— И още как.

— Къде си?

— В „Маундс“, на „Пийчтрий“. Трябва да се прибера вкъщи, да взема душ и да се преоблека. Без кола съм.

— Даваш ли ми трийсет минути? И аз трябва да мина под душа.

— Тук съм. Виж, в началото на единия запис може да има нещо полезно, може би някакво име. Но всичко е много неясно от грамофона.

— Не се притеснявай — каза Гризача. — Музиката ще я свалим.

— Чудесно — каза Шарки. — Ще се видим, като пристигнеш тук. И не бързай чак толкова много.

Нощта бе почти паднала и влажният, студен вятър отново вещаеше дъжд. Един мъж мина спокойно край портата на паркинга на „Ланкастър Тауърс“. Носеше тъмни очила и син шлифер. Черната му, късо подстригана коса бе скрита под просто кепе. Обикновен на вид човек, излязъл на разходка в ранната вечер.

Лъскав буик спря до колоната на вратата и шофьорът пъхна магнитната си карта в цепнатината на апарата. Портата се отвори и буикът влезе. Вратата остана отворена още двайсет секунди и после бавно се затвори. Когато тя прещрака, пешеходецът бе вече зад нея, прикрит в сянката на стената. Той свали тъмните си очила и разгледа вътрешността на гаража. Бе празен. Бърнс се усмихна сам на себе си. Това бе най-трудната част — да влезе, без да бъде видян.

Отиде бързо до асансьорите на източния блок и натисна бутона за изкачване. Бе с носна кърпа пред лицето си, готов да се престори, че киха, ако има някой в асансьора. Стегната му дясна ръка бе промушена през цепнатия му джоб. В нея стискаше един насочен към пода „Уудсмън“ двайсет и втори калибър. Вратите на асансьора се отвориха. Бе празен. Влезе вътре и натисна бутона за дванайсетия етаж. Имаше късмет. Асансьорът стигна до върха на блока, без да спира по пътя.

Бърнс излезе и се огледа в двете посоки на коридора. Никакви признаци на живот. Отиде с бързи крачки до апартамент 12-С и натисна звънеца. Никакъв отговор. С приготвен шперц той отключи вратата, влезе в апартамента и затвори тихо след себе си. Ослушваше се напрегнато, докато грозната муцуна на мощния пистолет надничаше между цепнатината на шлифера му. Чу само шума от собственото си дишане. Апартаментът бе тъмен и отдавна непроветряван. Той обходи бързо стаите, като проверяваше в гардероби и шкафове, дори под леглата. После се отпусна. Пистолетът бе прибран в кобура.

Внезапно почувства, че трябва на всяка цена да се облекчи и изруга тихо под носа си. Възрастта и напрежението се бяха съюзили в заговор срещу бъбреците му. Влезе в една от тоалетните и се изпика.

Върна се в дневната, извади чифт хирургически ръкавици от джоба си и ги наложи. Придърпа едно кресло близо до големия френски прозорец, който гледаше към западния блок. Повдигна с кибритени клечки две ленти от венецианските щори на прозореца и през цепнатината се откри идеална гледка към апартамента на Домино, два етажа по-ниско в отсрещния блок.

Свали си шлифера и го постели на пода до себе си. В хастара на дрехата имаше допълнително пришити три големи джоба. От единия той извади двойната цев и патронника на къса автоматична пушка, а от другия — силно очукания й приклад. Съедини ги в едно, застопори чукчетата им и едва докосна с пръст двата спусъка. Двете чукчета прещракаха част от секундата по-късно. Той наложи гумената плочка на ръба на приклада и извади два патрона от втория джоб. Свали дулото на пушката, за да отвори патронника, зареди и двете цеви и я затвори с прещракване.

От третия джоб извади малък театрален бинокъл и поставка, направена от две запоени тръби, които прикрепи с болт към цевта на пушката. После остави оръжието върху шлифера.

Постави бинокъла на перваза на прозореца и извади малко найлоново пликче от джоба на ризата си. Под найлона се виждаха две малки червени хапчета. Отиде в кухнята, наля си чаша вода, върна се и я остави до хапчетата. Възбудата започваше да го обхваща. Огледа с бинокъла прозорците на Домино. Бяха тъмни. Усмихна се. Имаше много време. Остави бинокъла обратно на перваза и наведен напред, със събрани колене между лактите си, зачака.

На поста си, горе на покрива, Шарки също чакаше. Бе се върнал в 17:30, чист, освежен, в изпрани джинси, поло, кожено яке и маратонки.

— Няма я още — докладва Папа, потупа го по гърба и излезе. Шарки се настани удобно с книга в ръце и зачете, давайки си сметка, че повтаря и потретва вече познати пасажи, съсредоточен много повече върху касетофоните, отколкото в текста. Накрая остави книгата настрана. Цял ден бе мислил за Домино. Бе мислил много за нея.

Можеше да отиде директно долу, след като тя се върне, и да й разкаже всичко, да й даде шанс да сътрудничи на следствието, като получи в замяна имунитет.

И тя сигурно щеше да му каже, че той май не е с всичкия си.

Или, че може да си навре предложенията на по-удобно място.

Или, че няма никаква представа какви ги говори това ченге пред нея. Което можеше и да е вярно. И тогава тя щеше да бие тревога пред Нийл и цялата машина щеше да отиде по дяволите.

Защото до момента Домино си оставаше чиста. С нищо не можеха да я притиснат. Всъщност знаеха само, че тя е свързана с мъж, за когото имаха непотвърдени доказателства, че е сводник и изнудвач.

Забрави тази идея, Шарки.

Касетофонът в спалнята рязко се включи и той грабна слушалките. Бе телефонът. След третото позвъняване се включи и телефонният й секретар.

— Здравейте, Домино е на телефона. Налага се да отсъствам за малко. Моля, оставете си името, кратко съобщение и телефонния си номер и ще ви се обадя при първа възможност. Изчакайте сигнала, преди да започнете. Довиждане и приятен ден.

Секунда по-късно се чу и сигналът, последван от:

— Здравей, Пийт е. Виж, налага се да закъснея. Няма страшно. Ще ти се обадя пак след петнайсет минути, двайсет най-много. Чао.

Пийт? Ново име за каталога. Може би това е големият мъж от снощи. Не, помисли си той. Гласът бе различен. Това може да е клиентът й за тази вечер. В такъв случай, след като сега е почти осем без десет, тя наистина закъснява.

Касетофонът в дневната се включи. Тя се прибираше. Затвори вратата, включи радиото и отиде в спалнята. Той чу как леглото изпъшка под тялото й, чу се и гласът на Мария Молдар:

Телефонът отново иззвъня. Тя го вдигна на втория сигнал. Този Пийт не го сдържа на едно място, помисли си той. Но се оказа, че греши.

— Ало… ало…? — Пауза, после още едно гневно: — Ало? — И тя затвори с трясък телефона. Шарки се бе изпънал на леглото и чакаше пристигането на новия й клиент.

Бърнс прегърна нежно телефона в очакване и разтегли устни в грозната си, озъбена усмивка. Изтърси едно от червените хапчета от найлоновото пликче и го погълна с цялата чаша вода. Облече шлифера си, върна чашата обратно в кухнята и премести креслото на първоначалното му място. Седеше с пушка между краката, изчаквайки да набере начална скорост.

Химията бавно започна да нажежава кръвта му и сърцето му заби ускорено. Скротумът му пулсираше. Той затвори очи, люшвайки се в новите усещания, и се остави на унеса на червената магия, докато всяко нервно окончание в тялото му вибрираше от възбуда.

Бе готов, рефлексите му бяха изострени, стомахът му вреше от вълнение.

Стана, провря ръката си през дупката на джоба на шлифера и взе пушката, като я насочи надолу с цевта. Закопча дрехата и тръгна към вратата, когато внезапно спря.

Господи!

Кибритените клечки.

Той се върна, прибра двете клечки и оправи лентите на венецианските щори.

Започвам да остарявам за тези неща, помисли си той. Е, това поне е последният удар. Само бъди внимателен. Мразеше дори мисълта за това, че може да бъде принуден да се откаже. Чувстваше го като последна среща с жена, след което всичко свършваше. Дрогата препускаше по нервите му като пламъка на горящ фитил. Той раздвижи рамене, затвори очи и отметна назад глава за момент. Получаваше ерекция и това изтръгна въздишка на екстаз от гърдите му.

Така. Господи.

Това се казваше подготовка.

Слезе по стълбите до третия етаж, после премина в другия блок по свързващата тераса. Вятърът прошушна в пластмасовото покритие на плувния басейн и той подскочи, вече почти вдигнал пушката си. Очите му горяха безумно, но се отпусна и продължи. Навлезе в стълбищния блок на западната сграда и наостри слух.

Тишина. Само вятърът хленчеше в шахтата. Бърнс се изкачи по стълбите, тръпнещ в очакване, стигна до десетия етаж и отвори вратата. Коридорът бе празен.

Затвори вратата след себе си и още веднъж прехвърли предстоящите действия в мозъка си. Разкопча полите на шлифера си. Провери още веднъж мястото на апартамента. Номер 10-А бе между вратата и асансьорите. Вдясно.

Идеално. Шест, най-много седем метра, не повече.

Няколко пъти пое въздух дълбоко. Пулсът биеше неистово в слепоочията му.

На етажа имаше четири апартамента. Този срещу нейния, 10-D, в момента се боядисваше за нов наемател. Нямаше никой и в другите два апартамента в ъгъла на коридора. Бе набрал и техните номера. Тази нощ имаше късмет. Тази нощ определено имаше късмет.

Отиде до асансьорите, натисна бутона за надолу и зачака. Единият от асансьорите пристигна. Той влезе, натисна всички бутони между десетия етаж и партера и излезе. Вратите се затвориха. После натисна бутона за надолу. Другият асансьор пристигна и той повтори същата процедура.

Пъхна палец между двете чукчета на пушката, за да не ударят иглите си при случайно докосване на спусъка и се насочи към вратата на 10-А.

Натисна звънеца и вдигна цевта на пушката между полите на шлифера си.

По радиото звучеше някакъв стар хит, когато на вратата се позвъни.

— Идвам — извика тя. В гласа й звучеше нещо като радост. Човек би казал, че е щастлива. Това част от сценката ли бе?

Шарки чу как тя сваля веригата от вратата и превърта ключа в бравата.

Двата приглушени изстрела дойдоха почти заедно с отварянето на вратата.

Тум тум.

Почти едновременно и не по-силно от удар с юмрук по врата на хладилник.

Чу се вик, не силен, нещо като сподавен животински вой.

Звук на ситен чакъл, хвърлен по стената.

Нещо тежко падна на пода.

Той чу как вратата се затвори.

Пушка. Пушка със заглушител.

Забрави за слушалките. Те се откъснаха от главата му, докато той политаше към вратата. Пистолетът бе в ръката му, преди още да стигне до стълбищния блок. Разби я с първия шут и огледа стълбите надолу. Няколко етажа под него някой бягаше, прескачайки по две, по три стъпала.

— Стой! — изкрещя той. — Полиция, стой!

Той хукна след звука, вземайки по шест стъпала наведнъж, без да пуска перилото, за да не падне. Няколко етажа по-долу видя как някаква сянка пробяга по стената. Не спираше. Някаква врата се отвори и затръшна.

Кой етаж? Кой шибан етаж беше това?

Той стигна до четвъртия, притисна се до стената, отвори вратата, задържа я с крак и се превъртя около нея, скачайки в коридора.

Никой.

Слезе до третия етаж, отвори рязко вратата, скочи с главата напред в коридора, ниско, почти на равнището на коленете си, хванал деветмилиметровия си пистолет с две ръце. Изтича до терасата, прилепи се в сянката на стената и изчака, докато очите му свикнат с тъмнината.

Наостри слух. Вятърът плющеше в найлоновото покритие на плувния басейн. Той се насочи край стената към отсрещната врата. Рефлексите му бяха точни, но мисълта му непрекъснато подскачаше напред-назад. Какво бе станало на десетия етаж? Какво, по дяволите, става тук?

Спомни си за малката радиостанция в джоба си. Бе вече изтичал в източния блок, когато я извади от калъфа на колана си.

— Централа, това е светкавица. Свържете се с Ливингстън, Пападополус и Ейбръмс и им кажете, че Зебра има нужда от тях на базата, незабавно.

Малкият предмет в ръката му пропука:

— Прието.

Той стигна до другата врата, отвори я и изчака секунда, ослуша се и тръгна напред.

Никой.

Почака още, целият в слух.

Никой.

Върна се на терасата, огледа я бързо и се върна в западния блок. И двата асансьора бяха на партера. Той тръгна пеш нагоре. Устата му бе пресъхнала и той с мъка си поемаше въздух, когато стигна десетия етаж. Имаше чувството, че сърцето му ще изскочи. Коридорът бе празен. Отиде до апартамент 10-А и натисна звънеца, после започна да удря по вратата. Отстъпи назад и стовари петата си по вратата на сантиметър от дръжката на бравата.

Вратата се отвори и удари нещо.

Той влезе и я затръшна с лакът.

Първото нещо, което видя, бе рояк от малки обгорени дупки по тавана. Боята около тях бе напръскана с кръв. Друг рояк от точки бе наял част от рамката на отсрещната врата и бе навлязъл в дневната.

Малката маса с мраморен плот бе преобърната настрани, а вазата със свежи цветя лежеше на пода.

Тя лежеше до масата. Без лице. Част от рамото й бе също отнесено. Дясната половина на главата й бе унищожена. Цялата бе като някакъв прогизнал, смачкан вързоп, облегнат леко на стената пред вратата. От главата, врата, рамото й се стичаше кръв. Ръцете й бяха свити объркано в скута и.

Шарки стисна зъби и усети как злъчен сок скочи в гърлото му. Преглътна трудно и изрева през стиснатите си зъби.

— Не… не!

— Не.

— Не!

— Бо-о-ожичко… не!