Маската на Ра

Тринадесета глава

— Амеротке! Амеротке! Събуди се! — Сененмут го разтърсваше за рамото. — Тихо! Следвай ме!

Съдията грабна пелерината, пъхна краката си в сандалите и последва най-доверения човек на Хатусу. Студеният нощен въздух го сряза. Лагерът бе притихнал през нощта и само призивът на часовите и цвиленето на конете нарушаваха покоя. Лагерните огньове, вече прегорели, бяха отстъпили пред тъмата. Амеротке крачеше след Сененмут; когато влязоха в шатрата на Омендап, видя Хатусу и Сетос застанали до леглото от палмови листа. Омендап лежеше на едната си страна; одеялата бяха отметнати, а чашата на малката маса до походното легло бе преобърната. Един от лекарите правеше опит да пъхне силом чаша в устните на Омендап. Генералът изстена и се обърна по гръб; бледото му лице бе подгизнало в пот.

— Какво правиш? — изсъска Хатусу.

— Господарке, давам му смес от мандрагора, бълхавче и сяра с малко опиум. Стомахът му трябва да се прочисти.

Лекарят го натисна. Омендап се преобърна в предишното си положение и повърна силно в гърнето, което лекарят държеше до устата му. Отново и отново генералът бе принуждаван да пие и да повръща. От време на време лекарят даваше на страдащия генерал по глътка вода от една кратуна. Сененмут взе неголям и плосък съд за вино и го подаде на Амеротке.

— Виното е чару — рече той.

Амеротке прочете надписа около гърлото на съда. Той бе взет от личната изба на Омендап, а положената дата свидетелстваше, че е бил запечатан преди пет години. Вдъхна разнасящата се от него парлива миризма.

— Отровили, са го! — пошепна Хатусу. — Взел го е от собствената си изба. Направихме оглед на останалите съдове. В някои от тях виното е запазено, а в други е развалено.

Тя сновеше вляво и вдясно, докато не спираше да върти пръстена на ръката си. Бе облечена в семпла нощна роба; сандалите на краката й бяха разкопчани. Тя гледаше Амеротке като уплашено дете.

— Тук ли е направено? — попита съдията.

— Или тук, или в Тива — отговори Сененмут. — Генералът го е взел от собствените си запаси. Никак не е било трудно да се вмъкне подправено или развалено вино. По всяка вероятност надписът е фалшив, а и печатът е фалшифициран. Омендап беше уморен и сигурно не го е погледнал внимателно. Същото е могло да се случи тази вечер, утре или преди седмица. Всичко е зависело от това, кой съд е взел Омендап.

— Ще оживее ли? — попита Хатусу.

— Не мога да ви кажа, господарке — отговори лекарят, докато отваряше устата на Омендап. — Генералът е силен и има здрава физика.

— Как разбра, че му е призляло? — запита Амеротке.

— Шпионите ни доведоха един оцелял от патрул на митанийците. Все още го държат отвъд местата, където са събрани конете. Не исках лагерът да се разбуди без време. Дойдох да съобщя на Омендап и го намерих в агония: непрестанно губеше съзнание и се свестяваше. Разбудих господарката Хатусу, първожреца Сетос и лекаря — привърши обяснението си Сененмут.

— Направихме всичко, което бе по силите ни — рече твърдо Хатусу, а после хвана лекаря за рамото: — Всичко трябва да остане в тайна, разбираш ли? — стисна го тя по-силно. — Кълна се, че инак главата ти ще хвръкне от раменете!

Лекарят, който бе възрастен човек с дъгообразно лице, я погледна, преди да отговори:

— Разбирам, господарке. Ако за припадъка на Омендап се разчуе из лагера…

— Сененмут! — щракна с пръсти Хатусу. — Разпореди се, така че неколцина от момците с яките ръце да пазят пред шатрата. Никой, подчертавам, никой не бива да влиза тук. Лекарю, ако Омендап умре, умираш и ти. Ако обаче оживее, ще напълня с чисто злато чашата, с която си служиш.

Последваха я в нейната шатра. Амеротке бе изненадан от оскъдната мебелировка: просто походно легло, няколко скрина със скъпа изработка, неголяма масичка с чаши за вино и голяма кана с вода. По земята бяха разхвърляни дрехи. На поставка бяха сложени ризницата й, както и синята бойна корона на Египет, а в долната част бяха положени кръглият й щит и портупеят с извития меч и кинжала. Хатусу седна на едно столче и обхвана с ръце лицето си. Останалите мълчешком се разположиха с кръстосани крака по земята около нея.

— Току-що станалото просто е трябвало да се случи — почти изсъска тя, повдигайки глава: — На Омендап е било писано да умре. Но щом се върна в Тива, ще отрежа топките на Рахимере, ще ги натъпча в устата му и ще го скъся с една глава! — обърса ядно тя слюнката от ъгълчето на устата си; изопнатото й лице бе пребледняло, а очите й сякаш бяха станали по-големи. — Ще ги пипна до един и ще ги разпъна по стените на Тива! На Рахимере толкова му се иска Хатусу да погине с войската в пясъците!

— Господарке, още не знам дали Рахимере има вина за покушението срещу живота на Омендап — предупреди я Амеротке.

— Още не знаем, още не знаем — изимитира го тя. — Какво си решил да сториш, Амеротке? Да свикаш съда ли? Или да изслушаш всички свидетелски показания, а?

Амеротке понечи да се изправи, но Сененмут го стисна за китката.

— Господарке, съдията само искаше да ни обърне внимание, че и друг би могъл да е убиецът. Сега не е време да го посочим с пръст. Само Амон Ра знае истината. Правдата ще възтържествува.

— Няма никакви богове — изрече Хатусу. — Има само пясък, вятър и палеща жега.

Тя изговори последните си думи с жар и мъка, а Амеротке се сепна от омразата в гласа й. Наистина ли не вярваше в нищо? Нима Хатусу се бе променила толкова, че в нея бе останала единствено изгарящата я амбиция? Дали изобщо я интересуваше нещо друго, освен желанието й да управлява?

Тя изправи тялото си от кръста на горе и пое дълбоко дъх.

— Сененмут, да доведат пленника митаниец!

Съветникът й изхвърча като ужилен. След малко стражата въведе окървавен и зле ранен мъж; черната му кожена ризница бе разрязана и раздрана, а по главата и мустаците му имаше спечена кръв. Едното му око бе затворено, а заловилите го очевидно бяха откъснали обеците от ушите му. Пленникът бе хвърлен в нозете на Хатусу. Амеротке виждаше за първи път митанийски воин; той бе нисък и добре сложен; главата му беше обръсната в челната част, а дългата му черна коса, гъста и омаслена, падаше назад до раменете. Той изпъшка за вода. Амеротке коленичи до него и силом вмъкна една чаша между устните му. Мъжът загълта жадно.

— Смъртта няма да ти се размине — каза му Сененмут. — Остава ти само да решиш дали искаш да умреш бързо, или да издъхнеш в жегата на открито, докато те ръфат хиените.

Мъжът изпъшка отново и приседна на петите си.

— Разбира ли езика ни? — попита Сетос.

Сененмут заговори отново на някакъв грубо накъсан език с гърлени звуци. Митаниецът се извърна, сви презрително устни и облиза с надебелял език дълбоките охлузвания в крайчеца на устата си. Сененмут каза още нещо и погледна към Хатусу.

— Предложих му да запазим живота му.

— Защо не му предложиш и трона в Тива! — отвърна му тя.

Разпитът продължи. Лицето на Сененмут посивя. Митаниецът забеляза нервността му и започна да се подсмива злорадо, докато надзирателят на строежите престана да се владее и зашлеви жестоко пленника по лицето. После погледна към стражата.

— Изведете го извън лагера! Отрежете му главата! — митаниецът бе издърпан да стане и изблъскан навън. Сененмут отиде да спусне платнището. После се включи отново в полукръга, очертан около Хатусу. — Враговете ни са завладели един оазис, а така също и едно от укрепленията ни на североизток. Техните ескадрони колесници са наблизо. Оплячкосали са мините, а с награбеното богатство са успели да подкупят — обитателите на пясъка и бродниците из пустинята; ето защо не са се върнали нашите съгледвачи. Стигналите до нас сведения са неверни. Тушрата е само на един ден марш от тук. Войските му са най-малко два пъти повече от нашите. Разполагат с достатъчно провизии и са добре въоръжени: имат най-малко шест хиляди тежки бойни колесници. Господарке, тръгнат ли ще пометат лагера ни. Нищо не може да ги спре — разпери той ръце.

— А ще нападнат ли? — сложи Хатусу длани на коленете си. В тази поза Амеротке я оприличи на богинята Маат: сякаш прозрачното й лице бе съвършено спокойно и по него не се виждаше и следа от някакво чувство. Тя гледаше над главите им.

— Няма все да се крият — заяви Сененмут. — Запасите им от храна и вода не са безгранични. Ако са решили да атакуват, ще го направят скоро. Желанието им е да ни предизвикат на бой, защото разчитат да ни унищожат.

Хатусу сведе глава. Остана да седи притихнала.

— Скоро ще ни ударят — рече накрая. — Уважаеми Амеротке, подбери малък ескадрон колесници. Върни се обратно по Нил. Предай на Небанум следната заповед: да доведе полка на Анубис с ускорен марш. — А за твое знание, драги Сененмут, аз ще поема командването на генерал Омендап. Болестта му да остане в пълна тайна. Искам подсилване на лагера. Ескадроните колесници да се отдалечат на една миля в северна посока, а тук да остане само малък отряд от тях — изправи се тя и плесна с ръце.

— След един час ще съмне. Амеротке — продължи тя, като отиде до една от масите, взе един от личните си печати и го пъхна с отсечен жест в ръката му, — ако Небанум не изпълни заповедта ми, убий го! — отново плесна тя с ръце. — Хайде, действайте! Няма време за губене!

Не след дълго Амеротке излезе от лагера с малък ескадрон; до него стоеше колесничарят му. Те поеха обратно по прашния криволичещ път, по който бяха стигнали до лагера предния ден. Първите лъчи на слънцето ставаха все по-осезаеми. Нил блестеше в утринната мараня. Покрай бреговете му излитаха ята птици, подплашени от някой крокодил или хипопотам, размятващ облак от пръски в сенчестите гъсталаци. Вляво от тях пустинята полека се обагряше в златисто и червено, сякаш приветствайки слънчевите лъчи. Утринният хлад изчезна. Росата се изпаряваше бързо с издигането на слънцето — величествено кълбо от искрящ огън. Направляван от Амеротке, ескадронът колесници се движеше в сгъстен строй по три в ред — една изтеглена напред и друга в левия фланг, пазеща ги от изненади. Когато слънцето показа целия си лик, конете се движеха вече в галоп, а колесниците се наклоняваха и подскачаха.

Спряха по пладне близо до реката, защото жегата бе изгаряща. Конете бяха напоени и нахранени. И все пак всички изпитваха някаква неясна тревога. От едната им страна течеше Нил, кротък и муден по това време, а от другата се бе изтегнала притихналата пустиня и внимателно ги наблюдаваше. Амеротке се изправи и се изкачи на крайбрежния насип. Остана там, сложил ръце на кръста и взрян в пустинята, почти безпаметен от връхлитащата жега. Въздухът трептеше, като изкривяваше и обезформяше очертанията на далечните скалисти възвишения и наклона на терена: помисли си, че там би могла да се движи цяла армия, без да бъде забелязана. Набързо заповяда на хората си да станат:

— Трябва да тръгваме!

Запрегнаха отново конете. Амеротке не можеше да се освободи от неприятното усещане, че някой ги наблюдава. Отпочиналите коне поеха в ускорен лек галоп и тишината отстъпи пред тяхното пръхтене и тропота на биещите им копита. Стигнаха до лагера на Анубис малко преди да се спусне здрач. Амеротке се разпореди хората му да останат отвън и да хапнат и пийнат от малкото провизии, които бяха взели със себе си. А той влезе в лагера, придружен само от един офицер. Хората от Анубис се бяха погрижили за добрата си организация съгласно устава и правилата: палисадата бе издигната и ровът — изкопан. В средата на лагера бяха вдигнали олтар на своя бог, но Амеротке не видя и следа от раздвижване и активност, каквито бе очаквал да завари. Небанум излезе с подпухнали от сън очи и роба, метната небрежно на раменете, с изсечени черти на лицето и надвиснали вежди. Той се почеса по плешивата глава и се прозя, докато Амеротке се представяше, а после се обърна и нареди на стоящия до него жрец да напълни каната му с бира.

— Е, значи Омендап те е пратил — погледна той над рамото на Амеротке към щандарта, увесен пред олтара. — Предполагам, че идваш със заповед да побързам. Не съм спирал да се движа, но с дължимото внимание към себе си и моя кон — отново се прозя той.

— Ваше благородие — усмихна се Амеротке и пристъпи по-близо до него, като извади картуша, даден му от Хатусу. — Изпраща ме не генерал Омендап, а нейно височество — Небанум се усмихна насила, но се поклони и докосна картуша с устни, както повеляваше протоколът. — Нося съвсем простички заповеди — продължи Амеротке. — А задачата ми е да действам в подкрепа на фараона и на неговата мощ.

— Дълъг живот, здраве и благоденствие — доловимо цинично промърмори Небанум.

— Длъжен сте да тръгнете начаса с форсиран марш — разпореди се Амеротке и изтегли меча си, последван от дошлия с него близък офицер. — В противен случай ще трябва да ви екзекутирам и да поема командването! Такава е божествената воля на фараона!

Промяната, настъпила в поведението на Небанум, бе смайваща. Амеротке разбра, че този командир е с труден характер, но като всеки офицер е готов да изпълни безпрекословно всяка повеля, издадена в името на фараона и на неговата власт. Само за час лагерът бе вдигнат, обозните коли — натоварени бързо и конете — впрегнати в колесниците. Слънцето още не се бе показало цялото, когато полкът на Анубис, почти тичешком, вече бе поел по пътя. Колоните от потни мъже в пълно бойно снаряжение се изнизваха бързо на север под призивните звуци на тръби и тропот на барабани.

Амеротке се бе разпоредил ескадронът му да заеме място в ариергарда. Докато утрото набираше сила, вдясно и вляво не се виждаше почти нищо, тъй като нозете на маршируващите и преминаващите покрай тях колесници вдигаха гъсти облаци прах.

Първоначално полкът се стресна и разтревожи; хората негодуваха приглушено срещу невзрачните дажби и тегобата на бързия марш. Все пак нещата се уталожиха полека-лека. Жреците заредиха бойни химни, подети от останалите. Денят бе вече в пълната си власт: тъпата болка в страдащите крайници и вездесъщата прах бяха наложили тягостно мълчание; тишината бе нарушавана единствено от трополенето на колесниците и ритмичния такт на хилядите нозе, биещи земята.

От време на време бе обявявана кратка почивка. Раздаваха набързо вода и форсираният преход продължаваше.

Някъде късно следобед Амеротке си даде сметка, че са наближили лагера на Хатусу. В прашното еднообразие на равнината все по-често се мяркаха храсти, по-плътни шубраци и дървета. Сухата жега на деня постепенно отстъпваше. Внезапно до Амеротке долетяха викове и пронизителни крясъци. Към челото на колоната бързо се връщаха единични колесници със съгледвачи. Амеротке нареди на водещия колесничар да удари юздите. В същия миг отдясно се разнесе грозен тътен, напомнящ донякъде гръмотевична буря. Той стигна до предния край на колоната, където всички офицери се бяха стълпили около Небанум. Те също бяха чули тътена и следяха надигащия се огромен облак прах в източна посока. Още колесници със съгледвачи се носеха максимално бързо обратно към тях. Една от колесниците стигна до колоната и конете спряха. Водачът беше ранен: от рамото му стърчеше стрела. Когато спътникът му скочи на земята, всички видяха, че шлемът му липсва, а лакътят му е счупен. Той коленичи пред Небанум.

— Господарю, митанийците! Много са! Колесниците им скриват хоризонта!

Небанум сякаш не го чу. Той не помръдна от мястото си с прикован в пустинята поглед.

— В името на всичко свято! — изкрещя Амеротке. — Заповядай на хората си да развърнат колоната!

Той огледа редиците, сподирени от нарастващо объркване. Някои ветерани развързваха от гърбовете щитовете си, опитвайки се да въведат подобие на боен строй в отделните корпуси, но новобранците бяха вече обзети от първите пристъпи на паниката, силно уплашени от настъпващата прах и от нарастващия грозен шум. Те се притискаха напред, като разваляха редиците, без да обръщат внимание на крясъците на своите офицери. Лекото вълнение прерастваше постепенно в големи вълни от тълпящи се напред хора. Амеротке се огледа и сега за свой ужас видя фронта на колесници, изскачащи от прахта. Митанийците следваха верига след верига: конете им се носеха в галоп сякаш с бързината на вятъра, а колесниците подскачаха. Атаката им беше стремителна — в сбити редици и с високо вдигнати бойни щандарти. Хаосът овладя целия полк на Анубис. Все пак египетските колесници се устремиха напред срещу неприятеля. Част от пехотинците оформиха преградна стена. Неколцина от по-съобразителните офицери се върнаха обратно по местата си. За разлика от тях обаче Небанум скочи в личната си колесница и изкрещя на водача, който подгони конете в галоп и колкото е възможно по-далеч от бронзовото море, което мощно се носеше към тях, за да ги залее.

Амеротке изруга. Лагерът на Хатусу се намираше на не повече от няколко левги. Ако полкът на Анубис се огъне и побегне, митанийците буквално ще ги натирят в лагера. Той закрещя сигнални призиви към своя ескадрон. Малка част от колесниците се присъедини към него, но останалите не се виждаха. Митанийците бяха вече близо: главите на конете им се изпъваха силно напред, бойните пера по тях подскачаха и слънцето блестеше ярко в бронзовият обков на колесниците. Амеротке вече различаваше черните им брони и чудноватите бойни шлемове. Въздухът буквално запя от жужащи стрели. Започнаха да падат хора и тогава митанийците се врязаха в рехавите редици на полка на Анубис също като вълна, която връхлита брега. Челото на колоната запази донякъде целостта си, но Амеротке гледаше как ред подир ред сънародниците му падат покосени, отхвърлени от напиращите коне, удряни и размазвани от колелата с шипове. Неколцина храбреци се опитаха да скочат във връхлитащите колесници, но напразно, защото веднага падаха назад прободени от копие или меч или ударени с роговия лък на изправения в тях стрелец. Митанийските колесници бяха по-тежки от египетските, с допълнително подсилени оси, носещи тежестта на водач, копиеносец и стрелец с лък. Нападението приличаше на детска игра: египтяните се разхвърчаваха като кегли, пометени от силна топка. Десният фланг на колоната на Анубис се срина под убийствения град от копия, летящ отдясно. Митанийците шибаха безмилостно конете си, разсичайки като с меч огъващите се редици на египтяните. Вече нямаше и помен от дисциплина. Щитове, лъкове и мечове полетяха, захвърляни встрани. Паниката заля всичко без остатък. Пред митанийците се понесоха тълпи от пехотинци. Тук-там се обръщаше някоя митанийска колесница, изсипвайки тричленния си екипаж. Египтяните ги връхлитаха, но на помощ на падналите веднага се притичваха десетки други. Все повече и повече пехотинци се тълпяха в челото на колоната. Първата вълна на митанийските колесници вече обръщаше, за да се втурне отново в боя. Вдигналата се прах покри небето; закръжиха лешояди, привлечени от шума, възцарилия се ужас и мириса на кръв.

— Ваше благородие! — притича един от офицерите на Амеротке и сграбчи перилото на колесницата. — Господарю, трябва да предупредим войската!

Амеротке кимна в знак на съгласие. Той притвори очи и се замисли за египетския лагер, оформен като правоъгълник с дълга основа. Царският кът бе разположен в отдалечения край. Налагаше се да заобиколи централния портал, яздейки по източния фланг, така че да предупреди Хатусу и Сененмут. Той даде знак на водача. Човекът въздъхна с облекчение и изплющя с юздите. Колесницата на Амеротке се стрелна напред: уморените и уплашени от шума и глъчката коне сами се понесоха далеч от тукашната касапница. Съдията изкрещя на водача накъде и как да се движи. После погледна назад. Сега целият полк на Анубис бе потънал в гъсти облаци прах. Тук-там някои бяха успели да се измъкнат. Следваха ги няколко колесници. Митанийците ги забелязаха и изпратиха преследвачи. Водачът му изкрещя да внимава; той погледна вдясно и видя вражески триколки, устремили се към тях, очевидно с цел да отрежат пътя им или просто да ги прегазят. Амеротке откачи лъка си. Постави една от дългите стрели и се облегна с разкрачени крака на стената на колесницата. Помоли се тихичко колелата да не отскачат. Едно падане щеше да доведе до нараняване или загуба на съзнание, а Амеротке знаеше добре, че митанийците не вземат пленници. Водачът започна да подканя конете с викове. Египетските колесници бяха по-леки и конете им — по-бързи, но впрягът на Амеротке се бе движил бързо през вчерашния ден, без да се споменава за умората от форсирания марш. Конят вдясно започна да се дърпа. Колесницата се олюля леко. Амеротке погледна надясно. Бяха успели почти да се измъкнат от преследващите ги митанийци. Но една от вражеските колесници, чийто водач бе по-умел, вече опасваше дъга с надеждата да попречи на бягството на Амеротке. Целият свят се бе събрал в едно: трополящите коне, шумът от движението на колесниците, летящата под тях камениста почва, палещата прах и онази бойна колесница в черно и златисто, чиито коне бяха опънали до краен предел сбруята.

Амеротке забеляза, че друга единица от собствения му ескадрон идва отдясно, за да го заслони.

Колесничарят бе разбрал какво става, и Амеротке поблагодари на боговете за смелостта на този офицер. Когато митаниецът наближи, египетският офицер приготви лъка си и се прицели. Амеротке чу как водачът му изкрещя да се целят в конете. Офицерът го послуша и колесницата му изостана леко, за да даде възможност на Амеротке да стори същото. Той едва пазеше равновесие, застанал прав зад колесничаря. Пое дълбоко дъх; безсмислено беше да се цели в мъжете, защото двамина от тях бяха с щитове. Пусна стрелата и му се стори, че пропусна, но в същия момент единият от конете на митанийците се препъна. Колесницата се олюля силно, преобърна се и заподскача по каменистия терен. Опасността отмина за Амеротке. Конете му сякаш бяха получили нов прилив на сили. Съдията зърна в далечината и през валмата от прах защитната ограда на лагера на Хатусу.

В самия лагер Хатусу се бе облегнала на един парапет. Също като офицерите си и тя бе привлечена от издайническите кълба прах. Побутващи пръсти й помогнаха да насочи вниманието си към отблясъците от бронзова повърхност някъде в далечината, където прашните валма се местеха едно след друго.

— Бързо движещи се колесници! — пошепна в ухото й Сененмут. — Плътно групирани ескадрони!

Хатусу не помръдна, но почувства как сърцето й заблъска лудо. Дали всичко щеше да приключи тук? Далеко в пустинята на север? Нима тялото й, покривано преди с най-скъпите мазила и благовония, ще бъде оставено, за да се бият за него чакали и хиени? Нима никога не ще бъде подложена на ритуала на балсамирането, който би дал възможност на нейната Ка да продължи по пътя към отвъдното? Тя чувстваше как стомахът й се свива, краката й омекват, а потта блика по цялото й тяло. Офицерите около нея крещяха. Отделни колесници се откъсваха от прашната пелена. Тези от събралите се, които имаха силно зрение, ги обявиха за египетски, но обърнати в бягство.

— Слез — дрезгаво се разпореди Сененмут.

Хатусу почувства паниката, обзела офицерите и другите мъже, струпани около нея. Тя стисна Сененмут за китката:

— Какво става? Какво се е случило?

Сененмут я дръпна надолу. Тя беше принудена да се подчини и го последва през целия лагер.

— Прибери се в шатрата си! — изрече бързо надзирателят на строежите, като я тласна напред. — Въоръжи се!

Тя не успя да му възрази, защото Сененмут се отдалечи с бързи крачки, крещейки на офицерите. Около нея се възцари лудешка блъсканица: египтяните грабваха първото попаднало им под ръка оръжие. Двойките по колесници се събираха и допълваха. Ехтяха тръби. Офицерите се стрелкаха насам-натам с белите си служебни жезли. Сененмут осъзна, че едва ли може да помогне с нещо. Момците с яки ръце вече заемаха местата си по защитната ограда около царския отсек. Наемниците, надянали роговите си шлемове, се тълпяха около централната порта. Сененмут продължи да си пробива път. А Хатусу се въоръжаваше в шатрата си. Тя бе свлякла робата си на земята и сега надяваше през главата си ризницата — дългата защитна обвивка от врата до прасците. Лицето й бе пребледняло. Сененмут й помогна да обуе сандалите си. Преметна портупея през рамото си, а преди той да й попречи, Хатусу грабна синия боен шлем — корона на египетските фараони, и го закрепи на главата си. От отсрещния край на лагера се понесе рев: очевидно митанийските колесници, които пристигнаха първи, правеха опит да пробият. Притича офицер с отчет за ставащото.

— Полкът на Анубис — задъхано пошепна той — е попаднал на засада! Митанийските сили са го оградили и сега го преследват и натикват в лагера!

Хатусу затвори очи. Сененмут й предлагаше съвет, но тя не съумяваше да разбере думите му. Тя се бе върнала в спомените си в царската градина заедно с баща си, който й чертаеше с пръчка някакви знаци по земята, описвайки своите победи.

— Господарке!

Хатусу отвори широко очи. Амеротке стоеше на входа на шатрата; лицето и доспехите му бяха покрити с прах, а по бузите и раменете му се виждаха прорезни рани. Зад него стояха хора от ескадрона му. Хатусу го прикани с жест да влезе. Без да се замисли, тя взе бокал с вино и му го подаде.

— Знам какво се е случило! — каза тя и посочи парчетата папирус, с които бе осеяна масичката за писане. — Амеротке, искам да ми покажеш ясно на какво можем да се надяваме, ако това е възможно.

Съдията отпи глътка вино, взе приспособление за писане и го натопи в съдинка с червено мастило. Все още не успяваше да овладее разтърсващите го тръпки. Сълзи избиха в очите му; усети и спазми в стомаха, сякаш бе пил твърде много, а сега трябваше да повърне. Сененмут забеляза треперещата му ръка.

— Ще ти мине — увери го той. — След малко ще ти олекне.

Съдията разтри очите си. Начерта един правоъгълник.

— Това е лагерът — обясни той и изтегли линия в долната част на правоъгълника, — а тук е царският участък — добави той и драсна в горния край на правоъгълника: — Това е централната порта, нали е ясно? Полкът на Анубис е разбит, защото беше зле воден и слабо подготвен. Всички се паникьосаха, а сега се опитват да се вмъкнат в лагера — после той очерта извита стрелка отляво и надолу към централния вход. — Ето ги и митанийците, но не само патрул или няколко малки ескадрона, а ужасно много колесници, подсилени от фаланга след фаланга пехотинци. Насилват да пробият и да влязат в лагера.

— Ако успеят — рече Хатусу, — ще следват най-лесния път, също като водата. Не през оградата, а през главния вход. Нека пробият. Редиците им ще се накъсат посред палатките и колите — допълни тя, преди да посочи дънната част на правоъгълника. — Ето къде трябва да бъде основната сила на ескадроните колесници! — премести леко тя пръста си вдясно, посочвайки края на оазиса. — А тук е останалата част от юмрука на колесниците. Почитаеми Сененмут, тръгвай веднага и поеми командването на тези ескадрони.

— А вие, господарке?

Хатусу грабна стилото за писане и изтегли стрелка от царския кът по дължина на правоъгълника до главния вход.

— Митанийските колесници са тежки. Конете им ще са уморени. Екипажите им ще се пръснат за плячка — тя повика един от офицерите: — Ти ли си Хармосаи, който командва полка на Изида?

— Тъй вярно, господарке.

Хатусу чуваше виковете и крясъците, както и звъна на оръжията, идващи от лагера, но гласът й не трепна:

— Сега поемаш командването на лагера.

— А генерал Омендап?

— Треската му не е отминала. Слушай ме добре, човече: получаваш заповед да организираш хората си във фаланга, която да се изправи непосредствено отвъд царския кът. Трябва само да задържиш митанийците. Без да настъпваш, повтарям: никакво настъпление, преди да ударят нашите колесници!

Съветът свърши и Сененмут излезе веднага. Изпълнената с решителност Хатусу издаде още заповеди и закачливо пошляпна Амеротке по рамото:

— Хайде, почитаеми съднико. Да дадем дължимото на врага!

Амеротке се вгледа с уморени очи в нея:

— Дошло е време за убиване, така ли?

— Да, Амеротке — спокойно изрече тя. — Трябва да убиеш, за да завземеш властта! И да убиваш, за да я задържиш! И да продължаваш да убиваш, за да укрепиш тази власт! Нямаш друг избор, щом си роден по божия воля!