Матрикант — книга втора

Пролог

И настана време, в което хората се втурнаха да се разделят с душата си, за да спасят тялото. Считаха я за ненужна, щом могат да наемат и запазят някаква биологична обвивка. И го правеха с ентусиазъм — поне тези, които имаха възможност. По нарочен закон се превръщаха в правоприемници на своята човешка идентичност. Сключваха договор с Компанията, според който, след тяхната смърт съзнанието им се прехвърля на биомеханично тяло — матрикант. Това бе технически възможно, тъй като копираната матрица на мозъчната им дейност се пренася върху матриканта с помощта на специално устройство, наречено транслатор. Правоприемниците бяха такива до изтичане на лицензното им споразумение с Компанията, а то бе валидно 10 години. Ако в края на периода все още имаха пари, подновяваха лиценза, ако ли не — губеха всичко.

Аз също съм от така наречените бездушевни — идентичност, затворена в матрикант. Разликата е, че нямам лиценз за правоприемник, а всичко това ми се бе случило, без да съм го желал. Именно по тази причина живеех далеч от хората — почти отшелнически. Съществуване, изпълнено с тревоги и страх. Страхът от преследването ми, в което със сигурност щях да изгубя тялото си. Този, който ми го бе дал някога, сега си го искаше обратно.

Единствената ми утеха беше присъствието на Таня — момичето, което обичах. Точно така — макар и бездушевен, изпитвах емоции. А те несъмнено бяха най-силните, които човек може да изпитва — любов и омраза.

Любов към момичето, загърбило миналото си, за да остане с мен, и омраза към хората, заради които бях загубил тялото си и бях прокуден в тази безкрайна пясъчна пустош.