Матрикант — книга втора

1.

Огромна сянка пробягна над главата ми, а малко след това се завъртя обратно и изцяло покри лицето ми. Контрастът на температурата бе толкова голям, че усетих кожата на челото ми да се вледенява. Тялото ми остана горещо, нагрято от жарещото слънце, което в този момент не можех да видя. Погледнах нагоре — над мен висеше безформена маса, закрила слънчевия диск, така че изкривените лъчи образуваха огнен ореол. Сложих длан над очите си, за да ги предпазя и фокусирам по-добре, но без ефект. В следващия миг сянката започна да изсветлява и тогава осъзнах, че не е безформена, а с добре очертан контур. Контур на човешко творение, което въпреки изминалите години не бях забравил. Въздушният кит. Златистата му перка загребваше с бавни обороти огромни пластове от неподвижния горещ въздух. Можех да чуя ритмичното й движение — бум-бум-бум.

Огромното тяло започна да се снижава и от единия борд на висящия под него кош се надвесиха две топчести човешки глави. Въпреки разстоянието, което ни делеше, забелязах на мястото на очите им горящи въглени. Миг по-късно с почуда установих, че това бяха отблясъците на слънчевите лъчи, отразени в кръглите им мотористки очила. Очаквах всеки момент да извадят пушките си и да насочат дулата към мен. Вероятно представлявах лесна мишена насред безлюдните пясъчни дюни. Китът заплашително продължаваше да се спуска и сянката му покри цялото ми застиващо тяло.

Обърнах се в опит да затичам, но стъпалата ми потънаха до глезените и не можех да ги отлепя. Обувките се напълниха сякаш не с пясък, а с непоносима за носене тежест. Размахах енергично ръце по посока на зловещия натрапник, в отчаян опит да го пропъдя, и съвсем очаквано — без ефект. Бръкнах в джоба на панталона си, но автоматичният нож, с който не се разделях още от времето, когато бях нападнат от ловеца на глави, не бе там. Наведох се да потърся нещо, с което да се отбранявам. В този момент искрящият до бяло ситен пясък ме ослепи и осъзнах, че се приближава ужасяващо бързо към лицето ми. Горещина заля тялото ми и се намерих да лежа на неравна, изваяна от тихия, но постоянен горещ и сух вятър пясъчна дюна. Тряс — нещо удари силно. Изстрел?

Отворих очи… миг… два и осъзнах, че това бе поредният нощен кошмар. Годините не бяха променили нищо, дори според Таня бяха задълбочили параноята ми от преследване. Опитах се да успокоя ритъма на сърцето си и притворих очи. Започнах да броя наум. Постарах се да го синхронизирам с едва доловимото тракане на украсения с шарено, изпъчило гърди петле, стенен часовник. Не можех да видя, но ясно си представих как главичката му ритмично се клати заедно със секундарната стрелка и кълве от нарисуваните разпилени царевични зрънца.

Тря-я-с — отново същият звук, сякаш от изстрел, но по-приглушен и вече съвсем близо. Не беше сън. Тънките завеси на прозореца се раздвижиха и като огромно ветрило избутаха хладния въздух. Животинското в мен се задейства и усетих нечие присъствие зад вратата. До страната ми спокойно спеше Таня и вероятно не бе чула нищо. Не се пресегнах, за да я събудя. Дори не погледнах към нея.

Енергично отметнах завивката и тя бавно се свлече на пода. Изправих се в леглото, но почти веднага скокнах на босите си крака. Нямаше време за губене. Хладината на пода ми подейства ободряващо и успях набързо да се ориентирам в обстановката. Стиснах юмруци и бях готов за отпор. И преди се бе случвало. „Няма да ме хванат!“ Засилих се и скочих с двата си крака напред, към леката врата на стаята.

Оттатък дървото сякаш удари нещо. Строполих се върху изкъртената врата и усетих нечие тяло отдолу. Започнах настървено да налагам с юмруци, докато се уверя, че не усещам съпротива. „И този път ми се размина“, помислих, въпреки че почти ме хванаха неподготвен. Станах и бързо се озовах до ключа за лампата. Ударих с юмрук по него, като уцелих още от първия път. Инстинктивно примижах. Крушката бе слаба и само миг беше нужен, за да свикна с жълтата светлина.

Все още здраво стиснал юмруци, бързо доближих притихналата купчина. От едната й страна се подаваше малка бяла ръка, стиснала в юмручето си книжна носна кърпичка. Сърцето ми подскочи. Енергично отместих разцепената почти на две части табла на вратата, а под нея открих неестествено изкривеното тяло на Таня. Тънката й розова нощница се бе повдигнала почти до кръста, откриваща прекрасните й бели крака. Стъпалата й бяха разтворени в две противоположни посоки, а на едното й коляно зееше прясно охлузване — синя подутина с ожулени червени краища. От челото й сълзеше тънка струйка кръв. Тя се прокрадваше покрай малкото й ухо и вече бе образувала малка локвичка до главата й. Очите бяха затворени, прихлупени от розовите, украсени с дълги извити мигли клепачи.

Паднах на пода, стиснах юмруци и затворих очи, а после започнах да удрям главата си в пода, докато светът изчезна.

2.

София. Не вярвах, че някога ще трябва да се завърна в родния си град. Най-малко пък след злополучните събития, прокудили ме от него преди време.

След десетгодишното ми отсъствие усещах голяма промяна, но не можех да определя каква е тя. На пръв поглед, всичко си бе както преди — унили и сърдити хора, блъскащи се един другиго, без видима причина в борба за лично пространство. Точно такива, както бях запаметил тези сцени с десетгодишна давност в съзнанието си. Неподдържаните, опушени от твърдо гориво масивни сгради и въздуха, тежко наслоен между тях. Почти плътен, подобно на сив тензух, той не само застрашаваше здравето, но сякаш нахлуваше през устните и покриваше онова, що е вътре, с тежък и нечистоплътен слой. Всичко бе така, както го бях оставил — или почти всичко.

По време на отсъствието ми все пак бяха приели Закон за правоприемниците и Компанията продаваше лицензи за матриканти. Продаваше предимно на богати — в брой, но продаваше и на кредит. Никой не знаеше количеството на „новите“ стари граждани, освен Компанията производител. Тя съхраняваше данните в специален електронен регистър, където можеха да се намерят индивидуалните данни на биомеханичните тела и принадлежащите им човешки идентичности, прикрепени с договор.

Защо се завърнах?

Когато в онази злощастна нощ яростно смазах Таня, вземайки я погрешка за ловец на глави, смисълът от съществуването ми се изпари безвъзвратно. Няколко дни след ужасния инцидент бях готов да приключа с всичко, дори и с проклетото тяло, в което бе затворена идентичността ми — истинската идентичност на Антон. Последните години, макар и с кратки моменти щастие, бяха време на дълга и мъчителна агония. Агония, най-вече съсипваща съзнанието ми, и макар щастливите моменти с Таня и нежното й внимание да я бяха подтискали или поне притъпявали, тя бе потънала дълбоко в мен. Толкова дълбоко, че бе засегнала фундамента на първичните животински инстинкти; това ниво, от където започва изграждането на съзнанието. Тази ерозия на съзнанието разстройваше и жестоко компрометираше иначе логичните и последователни действия, които бях в състояние да върша. Бях обладан от параноята на вечното преследване. Това бе ужасно състояние на духа, а борбата с него бе предварително обречена. Тялото ми бе в добро състояние, но не това ме правеше личност и не това ме правеше изобщо човек.

Само преди броени дни стоях на брега на Нил, наблюдавайки усилията на мътните водни маси, които напираха да изскочат извън коритото на реката, за да ме погълнат. На моменти дори пожелавах това да се случи, но здравият разум, който все още бе на върха на съзнанието ми и бях успял да го запазя непокътнат, ми подсказваше, че не всичко е изгубено — че има начин да поправя, макар и не напълно, ужасното дело, което без да желая това, бях извършил спрямо Таня.

Премислях нещата отново и отново. Прогнозирах бъдещето, но се връщах и назад във времето, припомнях си дори и незначителни детайли от събитията, които имаха значение сега да съм тук. Припомнях си отдавна забравени лица, имена и местности. Свързвах ги с нещата, случили ми се преди много години и направили от мен това, което съм в момента. Започнах да ги записвам в малък кожен тефтер, който носех в дрехата си. Някои от тях в началото подчертах с червен молив, а после оградих изцяло. Дори повторих многократно и удебелих контурите. Сега приличаха на продълговати червени балони, разпръснати върху белия лист. Прокарах прави линии и ги навързах една с друга. Цял букет балони, напиращи да се откъснат и изгубят в ефира. Но нямаше да го допусна. Това бяха моите цели. Вече съм убеден — има недовършени дела, очакващи своето решение. Най-важното от всичко бе да прекъсна цялата тази лудост. Как? Предстоеше да разбера.

Осъзнах, че през последните дни съм се променил и тази промяна ме караше да се чувствам силен. Тази сила, която безцеремонно бе превзела волята ми и движеща съзнанието и постъпките ми, бе изгарящо желание за мъст. Тази сила се превръщаше в мощ, на която ми бе невъзможно да се противопоставя. Не би могъл да се противопостави и никой друг.

Имаше обаче още нещо. Нещо, което дължах на някого. А тази личност бе най-близкият човек през целия ми объркан от чужди за мен сили живот.

Неволно погалих по капака малкото куфарче, което бях донесъл със себе си от Египет. Оказа се, че дълбоките води на Нил все пак не са непреодолима пречка, за да се сдобия отново с него. Сега бях го вързал с тънък, но здрав метален синджир, с дръжката му за лявата си китка. За да го отнемат от мен, трябваше да отрежат или ръката ми или тази верижка. Ако се стигне някога до това, вероятно в онзи момент ще съм мъртъв.

3.

Знаех вече, че около хотелите често се навъртат хора със съмнителна репутация и поради тази причина полицията дискретно ги наблюдава. За човек без дом в големия град обаче тези места бяха единствената опция, докато се намери алтернатива. За да потърся подходяща квартира, ми трябваше време, а и разполагах с предимство — все още не знаеха, че съм тук.

Първата ми цел, след като наех стая в хотел, бе да потърся някаква работа — не само защото голяма част от парите, които бях взел от Компанията, бяха изхарчени, а най-вече, за да изглеждам редови гражданин. Такъв, какъвто би трябвало да бъда, ако не бе онзи злощастен инцидент в миналото ми — причината за всички мои нещастия и несполуки. Причината да живея живота, който имах. Единственият възможен начин.

Потърсих агенция за набиране на персонал и след като бях упътен от намусен рецепционист в хотела, не след дълго намерих адреса. Стъклата на сградата бяха скоро измити и дори можех да надникна през тях. Това контрастираше с общия изглед на малката павирана улица в центъра на столицата.

Във фоайето на сградата лесно намерих вратата на агенцията. Пред нея бе положена гумена изтривалка и аз старателно избърсах подметките на обувките си. После влязох и се озовах в тесен офис с оскъдно обзавеждане. На единственото бюро, в дъното на помещението, се бе разположила леко пълна и изрусена почти до бяло служителка. Беше сама.

Изложих набързо повода за моето идване, а тя само кимаше разсеяно, без да ме прекъсва. Правеше това по-скоро по навик, някакъв вид професионално поведение, придобивано с времето, отколкото да слуша какво й говоря. Не поиска подробности за образователен ценз, опит в конкретна работа или каквото и да е, свързано с моите способности, и след като чевръсто прибра таксата, се загледа в дисплея на компютъра пред себе си. После се обърна към мен и уж неволно се наведе, за да мога да видя повече от това, което бе под опънатата й тънка блузка. Отбелязах наум, че още едно копче — някак от само себе си, се бе разкопчало и отворило допълнителна зона на видимост. Обилна розова плът, украсена с малка кафява бенка, напираше да прелее навън. Останах впечатлен от гледката, но се насилих и отместих поглед. Не бях заинтересован и се постарах да го демонстрирам. Не за това бях тук. Тя, изглежда, се разочарова, нацупи пухкавите си, добре начервени устни и отново се обърна към дисплея на компютъра.

През това време можех да огледам помещението, което наскоро бе боядисано или поне освежено. На видно място, малко под долната рамка на прозореца, някой бе оставил тъмно петно във формата на човешка длан. В ъгъла на офиса имаше монтирани камери и инстинктивно наведох глава. Дали след толкова години все още издирваха лицето ми? „Едва ли“ — успокоих се, защото бях влязъл безпрепятствено в страната с документите, които си бях подготвил. Все пак реших да си купя отново противопрахова маска, каквато ползвах, докато се криех при предишния си престой в анонимност из София. Въздухът сега сякаш беше по-прозрачен и вероятно по-безопасен от преди, но таблата, инсталирани на по-оживените кръстовища на града, информиращи за замърсеност с опасни нива, още не бяха премахнати.

След няколко минути, придружени с демонстративни въздишки от страна на дамата, с видима досада отпечата на лист няколко адреса. Очевидно считаше, че с това е приключила работа си.

— Само толкова? — очаквах повече за парите, които платих. — Проверете пак!

— Ти да не би да пристигаш от Марс? — безцеремонно отвърна тя. — Откакто Агората проби Мрежата и я контролира изцяло, всичко се носи на флаш памети. Там вече нищо не е това, което изглежда. Виж, ако си търсиш белята обаче… Абе, какво ще ти обяснявам — махна с ръка. — Като дойдеш и платиш пак след няколко дни — ще има нови адреси.

— Агората?

— Да, ония ненормалници, дето разправят наляво и надясно, че щели да оправят света, ама се крият като мишоци. Виж, иначе в Мрежата са велики — революция ще правят — усетих ироничността в гласа й. Тя отвори шарена хартийка и налапа бонбон или може би дъвка.

Замълчах. Дамата стана и побутна с досада листа с адресите към мен. Ноктите й бяха изгризани до месо и в краищата на някои от тях личеше недобре изчистен червен лак. Пръстите й ми заприличаха на парчета сварени кренвирши. Погледна през мен, сякаш не съществувах. Разбрах, че срещата ни бе приключила и мястото ми вече не е тук. Взех листа и го сгънах на четири, без да го поглеждам. После станах и тръгнах към изхода, когато ми хрумна нещо. Обърнах се към нея и бързо се върнах, като срещнах изненадания й поглед.

— Добре, де — посочих компютъра на бюрото й. — Не може ли само сега, само за мен, да се включите в Мрежата и да направите актуализация на данните? — усмихнах се по възможно най-приятелски начин.

— Ти да не си луд! — почервеня тя. — Искаш да дойдат от Държавна полиция ли? Гле’й го ти! За него искал да се свържа. Наглец!

Вероятно направих грешка — не бях подготвен за някои от нещата, които са се променили по време на отсъствието ми. Опитах се да замажа положението и се усмихнах отново. Надявах се това да смекчи гнева й. Изглежда подейства, защото тя се отпусна на стола, като започна да дъвчи шумно. Значи преди малко бе налапала дъвка. Наду бузи, а после сви устни и направи балон, който шумно се пукна. На върха на носа ми полепнаха капчици от слюнката на дамата. Стана ми неудобно да ги забърша, за да не я обидя, и ги оставих да засъхнат. Тя не даде вид ни най-малко да се впечатли от това.

— Този телефон — посочих черния пластмасов апарат на бюрото й, — и той ли не е свързан? Не може ли по телефона да вземете още адреси?

— Е, не! — отново рязко смени отношението си тя. — Той е свързан и ако не изчезнеш оттук, ще се обадя по него, но гарантирам, че няма да си доволен за последствията.

Тя започна енергично да мляска и се тръшна на стола, който изскърца и се залюля.

На излизане оттам се сблъсках с непознат, лъхащ на алкохол въпреки ранния час, слаб тип. С очевидна мъка се стараеше да държи очите си широко отворени, но едва ли виждаше ясно пред себе си. Направих му място, за да се разминем, но той се блъсна в мен и въпреки слабостта на тялото си едва не ме повали. Колкото можех, внимателно хванах напластената с прах мазна коса и го подкрепих, за да не падне. Обърнах се и услужливо го блъснах към бюрото на дамата. Тя сви устни и ме изгледа с презрение. Отвърнах й с усмивка — заслужи си отношението. Обърнах й гръб и побързах да изчезна. Преди да затворя вратата, чух тежката й шумна въздишка.

4.

Крачил съм по тези улици и преди, но сега ми се струваха непознати. Хората, с които се разминавах или сблъсквах от време на време — също. Изглеждаха като да идват от друг свят — притаени и не толкова агресивни от времето, когато за последно бях тук. Какво се бе променило и най-важното — защо? Скоро се надявах да открия правилния отговор.

Бях спрял пред сградата на Народния театър и се бях загледал в огромния лозунг „Равенството е живот“. Беше опънат на зелени силиконови въжета между двете централни колони на театъра. Приличаше на театрален афиш, но вече знаех, че не е. Бях го виждал и на други места, докато се движех из центъра. Вероятно бе някакъв слоган на правителството, някаква идея да обясни ситуацията, в която бяха изпаднали гражданите. Беше вид поддържаща кампания на Закон за правоприемниците. В долната част на лозунга имаше две тъмни, леко размити петна, като че някой бе хвърлял по него нещо и то се бе размазало. Отгоре, директно на арката, имаше закачени два прожектора, които и в този момент бяха включени и осветяваха, за да се вижда отдалеч.

Тъкмо размишлявах, че в тази сграда някога имаше театрални постановки, които бях посещавал, а в момента дори не знаех какво е предназначението й, когато дочух крясъци зад гърба си. Обърнах се — двама мъже тъкмо поваляха друг на земята. Хванатият се опитваше да се съпротивлява, но нападателите го надвиха и притиснаха лицето му към асфалта. На около метър от тях стоеше малко момченце, захапало юмручето на едната си ръчичка, а очите му бяха разширени до краен предел. Тънките му крачета затрепераха. Минаващи хора започнаха да заобикалят сцената на действието, сякаш не виждаха случващото се. Аз се поколебах, но тръгнах натам. Исках да стигна до момченцето. Видях как по тясното му панталонче, прихванато с тънки бели тиранти, се оформи мокро петно, а после по олющените бомбета на обущетата му се спусна бледа струйка. Тя се разля на асфалта във форма на локвичка и макар да не бе голяма, започна да вдига пара.

В този момент едър мъж ме изблъска от пътя си и с викове: „Лицензионна полиция“, бързо се спусна към групата. Той очевидно се познаваше с двамата, които натискаха човека към земята, защото размени няколко думи с тях. Не успях да чуя какво си говорят — в този момент спрях и се заоглеждах за помощ. Хората наоколо извърнаха глави и побързаха да се отдалечат от мястото. Обърнах поглед към мъжете — едрият тъкмо се надвеси и извади от чантата си метална гривна. Чевръсто я закопча на китката на поваления, който се бе отказал от борбата и не се съпротивляваше. Опитваше се само да обърне глава към детето, за да му каже нещо, но така и не успяваше да го направи. Ръцете му бяха извити зад гърба, здраво стиснати от двамата.

Сега третият извади малък дисплей от чантата и го включи с кабел към гривната. Другите двама надвесиха глави, като почти ги удариха една с друга, в стремежа си да видят дисплея. След няколко секунди едрият го изключи от гривната и каза нещо на другите. Лицата им изглеждаха разочаровани. Единият изпуфтя шумно.

Междувременно аз вече се бях приближил до групичката и сложих ръка на рамото на момченцето. Детето инстинктивно се хвана за панталоните ми и опря глава на крака ми.

— Спокойно, малкия, спокойно! Няма нищо — не знаех какво друго да кажа и погалих главичката му.

Мъжете отпуснаха ръцете на поваления и единият от тях му помогна да се изправи. Човекът стана и с бърза крачка се озова до нас. Сега видях, че е млад, не повече от трийсетгодишен. Върху едната страна на лицето му се бяха отбелязали две-три дълбоки резки, вероятно от асфалта. Малко камъче се бе залепило на слепоочието, а от устата му се бе провесила слюнка. Той сграбчи детето под мишниците и го вдигна на ръце:

— Няма нищо, спокойно! Грешка — и го притисна до гърдите си.

Този от полицаите, който носеше скенера, се приближи до нас и без да изпитва неудобство, просъска:

— Стават и грешки, нали? И да ти е за урок, друг път да не ходиш в ония подземни гаражи, че… Хайде, сега ти се размина. Тръгвайте си!

Лицето му беше зачервено и лъщеше от пот. Повърхността му наподобяваше гладък и мокър метал. Стъклените му очи бяха неприлично изпъкнали и от това цялото му изражение приличаше на рибешка глава. На края на брадичката му имаше ярка подутина с бяло връхче. Достраша ме да не се пукне. Той проследи погледа ми и се озъби насреща ми:

— А ти, какво зяпаш? Да не сте заедно?

Не отговорих, само повдигнах рамена и понечих да се обърна. Исках да побягна и едва се удържах. Той ме дръпна за ръкава:

— Хей, я почакай малко!

„Загазих!“ Светкавично трябваше да измисля нещо.

Обърнах се, и преди да му дам възможност да зададе какъвто и да е въпрос, казах:

— Уплашихте детето.

— Проверка се прави — отвърна бързо, без да мисли той. Беше по-скоро оправдание от негова страна. — Можеше да е нелегален матрикант. Не си ли чул, че се отвличат правоприемници, а после на черния пазар се продават телата им на други хора. Вършим си работата. Хайде, друм! Изчезвай и ти!

Не чаках втора покана и се изнизах възможно най-спокойно от мястото.

Малко по-далеч от там почти хукнах, разбутвайки тълпата пред себе си.

5.

На следващия ден започнах да търся работа.

Бях се втренчил в безизразното лице на човека срещу мен. За пореден път бях отхвърлен. Предполагах какво ще се случи и на следващия адрес от краткия списък с работодатели, получен от агенцията, но въпреки всичко отидох на адреса.

— Не можете да заемете тази позиция! Съжалявам! — служителят от „Трудови ресурси“ поклати глава. Сигурен бях, че изобщо не съжаляваше. Откакто матрикантите бяха допуснати до трудовия пазар, след кратък съдебен спор било решено, че „Човешки ресурси“ е расов термин. Сега се нарича „Трудови ресурси“.

— Защо да не мога? Имам нужната мотивация и качества.

— Господине — насили се да се усмихне той, — работата е много напрегната и едва ли ще издържите на темпото. Медицинското свидетелство, което сте приложили…

— Да не би матрикант, така ли? От тях не събирате медицински — изпуснах си нервите и го прекъснах. Моите медицински бяха, разбира се, неистински — купени за дребни пари от някакъв мургавел на бившия Женски пазар, но това не променяше позицията ми.

Очите му видимо се промениха — кафявият им до преди миг цвят, изсветля и ги изпъстри с дребни резки.

— Моля ви, не обиждайте расово, тъй като съм длъжен да сезирам Асоциацията за равни права!

След като излязох, оставих вратата отворена. Не намерих друг начин да излея яда си, за да не предизвикам неприятности, а такива щяха да дойдат с появата на охраната.

Поредицата от неуспешни опити да си намеря работа започна да ме отчайва. Вървях по улиците, вглеждах се в непознатите човешки лица и се питах „Защо, по дяволите, го разрешихте?“

Работодателите, изглежда, предпочитаха да наемат матриканти, защото те бяха мотивирани да работят. Да работят здраво, за да си плащат кредитите към Компанията, а като допълнителен бонус — техните тела можеха да издържат натоварването дори на дванадесетчасов работен ден. По този начин бяха ги превърнали в роби. Моето тяло също можеше да издържа, но аз не бях като тях — нямах право на това тяло, което лесно можеше да се установи, ако ме проверят с ID-скенер. Със сигурност не фигурирах в Регистъра за идентичност, какъвто, както разбрах, се поддържа от Компанията. Какво щеше да излезе като информация за моето тяло, не знаех, а и не исках да зная. Видях и лицензионната полиция в действие пред Народния театър. Всички ID-скенери бяха собственост на Компанията и бяха инсталирани, където трябва, за да се доказва идентичност. Други, както сам се убедих, бяха раздадени на мобилните групи цивилни полицаи, които издирваха откраднати от собствениците им по договор с Компанията тела. На всички места, където ходих за работа, имаше такива и кандидатстващите матриканти се проверяваха за легитимност.

Бръкнах в джоба си и извадих противопрахова маска, която купих от малка аптека. Покрих долната половина на лицето си и привързах връвчиците й на тила си. Оставих открити само очите. Почувствах се малко по-спокоен. Но знаех, че времето работи против мен.

6.

Навън беше още тъмно, а аз отворих очи и разтревожено се изправих в леглото. Започнах да се оглеждам и да различавам мебелите на оскъдната хотелска стая. Осъзнах къде съм — намирах се в София, столицата на България. Още със събуждането си знаех, че нещо трябва да запомня. Напрегнах цялото си съзнание. Опитвах се да си спомня съня, който изтече в съзнанието ми тази нощ, но нещо ми убягваше. Помнех само, че бе нещо, свързано с Таня.

Надявах се след известно време мислите ми да започнат да се подреждат в логична последователност.

Скокнах на крака и се пресегнах да запаля осветлението. Пръстите ми бързо намериха бутона и слабата крушка, висяща от тавана, светна. Отново се върнах до неоправеното си легло. Наведох се и повдигнах провесилия се захабен чаршаф. Погледнах под леглото и ми се стори, че различавам тъмния контур. Багажът, който бях прибрал там, бе на мястото си. Не беше кой знае какво скривалище, така че трябваше да намеря някакво по-сигурно решение.

Аха, ето, че започнах да си спомням! В съня ми бе кошмар — някой бе откраднал куфарчето ми и аз не знаех къде да го търся.

Пресегнах се, хванах го за дръжката и внимателно го издърпах напред. С излизането си то бе насъбрало прашни кълбенца по ръбовете и след като ги почистих с длани, се уверих, че е заключено. Бях му сменил механизма и единственото ключе сега висеше на гърдите ми. Попипах го с ръка — беше на мястото си. Чудна работа — толкова години бе престояло на дъното на Нил и въпреки това, когато го извадих с помощта на рибарския трал, който бях наел за седмица, изглеждаше така, сякаш никога не бяхме се разделяли с него. Вярно — наслоени с водорасли страни, но след почистването им, стана като ново. Бяха го „консервирали“, в известна степен. Сякаш всичките тези години ме бе очаквало.

Тъй като не успях да изтрия добре надписа, който преди години бях написал върху едната страна на куфарчето, сега отгоре му бях залепил етикет: „Инструменти“. Побутнах го отново на старото му място и спуснах чаршафа толкова ниско, че да опре пода.

Прекрасно осъзнавах, че това не е решение, но по-добре така, отколкото да го разнасям със себе си по улиците на града. Платените шкафчета на гарата не бяха решение — знаех от надзорника на Таня, че от време на време полицията ги проверява. Разбира се, това ставаше тайно от гражданите, но аз не се съмнявах, че е истина. Навсякъде имаше камери за наблюдение и аз бях сигурен, че при всеки съмнителен пакет, оставен в шкафчетата, той бе дискретно проверяван.

В този момент ме осени идея. Бе елементарно и логично. Колко бе очевидно, а аз го бях пропуснал! Усмихнах се.

Наведох се и пак изтеглих куфарчето. Забърсах го внимателно от всички страни и го поставих до вратата. После набързо се навлякох с дрехите си, нахлузих обувките и почти изхвърчах от вратата, като оставих неоправено леглото след себе си.

На излизане от хотелчето махнах с ръка на сънения рецепционист. Той разсеяно отвърна на жеста и удари чело върху дървения плот пред себе си. Помнех горчив опит в един друг хотел, преди много години, когато бях „посочен“ от друг рецепционист на ченгето. Сега обаче нямах друг избор, затова се бях установил тук. Знаех, че трябва да е временно. Първоначално смятах да променям адреса си на всеки два дни, но този рецепционист някак ми вдъхна доверие с незаинтересоваността си към всичко заобикалящо го. Дали изобщо го сменяха понякога — не разбирах, тъй като отсъствах през деня, но в редките случаи, когато се виждахме, той почти винаги бе в една и съща поза.

Студеният вятър шибна лицето ми и аз се заозъртах да намеря някакъв транспорт, който да ме откара извън столицата. Трябваше да стигна до пернишкото село Кладница, за да посетя отново стария овчарник на Луко. Надявах се да намеря мястото така, както го бях оставил преди десетина години.

А когато стигна до него — знаех как да използвам пресъхналия дълбок кладенец. Беше идеалното скривалище.

7.

На връщане от Кладница взех раздрънканото маршрутно такси. Твърдите седалки бяха зацапани и на места прокъсани. Таванът бе черен и миришеше на тютюн. Цената за превоза не бе висока, а и не се качиха много пътници, така че щях да се разположа удобно. Пред мен се настани младо момиче, което енергично махаше с ръка на червенобузест младеж, нахлупил килната настрани черна барета. Тя продължи да прави това, дори когато бусът потегли рязко и момчето бързо изчезна от погледа ни.

Гледах разсеяно през напръсканото с кал стъкло наближаващите крайни къщи на столицата. Тъкмо отминахме един обърнат нагоре с колелата автомобил в страничната канавка, когато на завоя шофьорът изпсува гръмогласно и рязко натисна спирачката. Гумите изпищяха по сухия асфалт. Бусът леко се завъртя и заплашително се заклати — аха да се обърне, но спря напречно на пътя, а моторът изгасна. Замириса на изгоряла гума. Главата ми удари страничното стъкло. Усетих ледената му твърда повърхност. Не ме заболя, но това сякаш отприщи съзнанието ми. Пред очите ми се мярна широка дървена порта с надпис: „Гараж — не паркирай!“

Подземни гаражи — така бе казал агентът на Лицензионна полиция, когато проверяваха мъжа с детето. Имах нужда от помощници, а там със сигурност можех да намеря подходящи. Само че съществуваше проблем — доколкото разбрах от агента, тези места също се наблюдаваха от властите.

Това минаваше през съзнанието ми, докато шофьорът бе изскочил навън и свирепо размахваше метална щанга, като се опитваше да разгони хлапетиите, в миг наобиколили таксито. Първоначално не разбирах ситуацията, но сега ми стана ясно. Бяха хвърлили на пътя пред нас верига с шипове и сега, след като принудително бяхме спрели, видях в ръцете им късите метални пръти. Един от тях удари задното стъкло и то с пукот хлътна навътре, но не се пръсна. Увисна като голяма паяжина с малка дупка в средата.

Скокнах на пътеката между редовете и се заозъртах. На съседната седалка възрастен човек с увиснали бузи започна да бърка из джобовете си. Извади с изтънелите си жилави ръце кръгли очилца с телена рамка и се опита да ги нагласи на носа си, но колата силно се разклати и те паднаха нейде в скута му. Той разкрачи крака и заопипва под себе си, пуфтейтки шумно. Плешивата му глава със сбръчкана кожа на темето се зачерви, отразявайки или по-скоро поглъщайки светлината.

Момичето на предната седалка се бе извърнало настрани и облещи очи срещу мен. Лицето й бе силно пребледняло, а в ръцете си стискаше малка кожена чанта. След миг се опомни, бързо вдигна чантата и я притисна до гърдите си. Запъна белналите се изпод набраната пола колена в облегалката на предната седалка, а гърба натисна в своята. Тръгнах към вратата на буса, за да помогна на шофьора, а девойката се пресегна и сграбчи ръката ми, така че останах на място. Кожата й бе гореща и потна. Опитах се да се освободя, но тънките пръстчета стискаха силно. Обърнах се към нея — кичур от тъмната й коса падна над едното око, а дълбока бръчка беляза иначе гладкото чело.

— Стой! — изстена жално момичето.

„Поне куфарчето вече е на сигурно място“, помислих и понечих да се отскубна. Трябваше да помогна на шофьора.

В този момент глъчката, която се разнасяше допреди миг, заглъхна. Видях нападателите ни да се разбягват и да потъват сякаш в нищото, прескочили ниските огради на обраслите с растителност дворове на квартал Княжево. Кучетата се разлаяха.

Първо видях проблясващите светлини, а после чух и сирената на полицейската кола, вдигаща прах по улицата, устремена към нас.

Лицето на шофьора се показа от предната врата и сякаш изрече на себе си: „Копелдаци малки! С мен ще се ебават!“ По набразденото му зачервено чело изпъкнаха няколко безформени бели петна. Ръкавът на дясната му ръка беше разкъсан и висеше на няколко черни конци. Той хвърли щангата под седалката си и тя издрънча при удара си в друг метал. После се обърна към нас:

— Нищо не е станало, споко! Само с мен сте в безопасност, разбрахте ли сега? За̀режете другите! Понеделник и петък пътувам. За компенсация — другия път на половин цена.

Момичето най-сетне пусна ръката ми. Старецът бе намерил и сложил очилата на носа си. През цялото време бе останал безмълвен, а от безизразното му лице струеше спокойствие. Изглежда, не бе развълнуван от случката и видът му излъчваше примирение. Да, точно така си представих състоянието му в момента на инцидента — мъдрост и примирение.

Можех отново да седна на мястото си и побързах да го направя. Гледах таксиджията да разговаря с полицаите, като ръкомахаше енергично в неопределена посока. Едното ченге приближи към нас, леко приведен и сложил ръка на кобура с пистолета си. Беше предпазлив, сякаш можеше да очаква от нас някаква заплаха, и това ме притесни. Виждах отличителните знаци на пагоните му — още беше сержант. Съвсем младо момче, доколкото можех да определя. Отвори вратата за пътниците и пъхна главата и голяма част от тялото си. Първоначалното ми предположение се потвърди. Голобрадо момче, някъде в средата между двайсетте и трийсетте си години. Все още придържаше с ръка кобура на колана си. Огледа внимателно вътрешността на колата. Това изглеждаше много професионално и изпитах респект. И тримата вътре стояхме спокойни по местата си. Опитах се да се усмихна и вдигнах палец нагоре — всичко е окей. Той сякаш задоволи любопитството си, кимна глава и се върна при колегата си. Там шофьорът все още обясняваше нещо, а другият записваше в тефтер. После подадоха химикалка на таксиджията и той със замах разписа нещо. Когато върна химикалката на полицая, отново махна с ръка и тримата се разделиха.

Двамата полицаи се отправиха към колата си, която бе останала все така със зейнали предни врати и работещ двигател. От ауспуха излизаше бяло-сив дим. Червено-синята лампа все още редуваше светлините, но сирената бе спряла воя си. Радиостанцията бе усилена докрай, защото дори от мястото си чувах характерния й шум, а също и кратки реплики, разменяни между патрулите и операторка.

Нашият шофьор се завъртя кръгом и приближи. Срита настрани металната верига с шиповете, като внимаваше да не нарани обувките си. Огледа със стиснати устни счупеното задно стъкло на маршрутката и отправи няколко сочни псувни по посока на притихналите къщи. Като не получи реакция, отвори шофьорската врата и се метна обратно в колата. Лицето му се бе изменило за минути. Потъмняло и опънато — приличаше на африканска култова маска. Сбръчканият му широк нос сумтеше звучно, а късите косми на няколкодневната му брада потрепваха ядно. Ръцете му трепереха. Адреналинът се бе оттеглил от кръвта му и страхът го бе разтресъл. Затръшна със замах вратата и припряно завъртя ключа на стартера. Колата се задави за миг, но запали и след като завъртя по посока на столицата, потеглихме в мълчание.

Извърнах глава само за да видя как младият полицай се бе навел и събираше на дебело руло лентата с шиповете. Той също вдигна очи и се втренчи в мен. Вдигнах отново палеца на ръката си нагоре и побързах да отвърна поглед.

Малко по-късно се върнах на мисълта си за подземните гаражи. Къде ли бяха те? Вероятно някъде в близост до Народния театър, където бяха проверили мъжа с момченцето. Може би това бе място, което постоянно се наблюдава.

Когато пристигнахме на Руски паметник, в центъра на столицата, шофьорът угаси мотора, извърна глава към нас и ни подкани с жест да слезем. Аз бях последен. Вече бях понечил да скоча на тротоара, когато той се пресегна и ме бутна по рамото. Извърнах се, за да видя кръглото му лице в полусянката.

— Ти матрикант ли си? — попита с мрачно изражение.

— Не — отвърнах механично и кракът ми се върна обратно в таксито.

— Тия помияри, там… Търсеха нещо. Не си ли чул, че отвличат матриканти?

— А, да… Защо пък аз?

— Хм… Другите двама… Старец и младо момиче — сякаш на себе си отговори той.

— За пари. Ти не си ли чул, че банди ограбват хора? — контраатакувах.

— Абе… — почеса рошавата си коса — така е, ама толкова организирано… И то за нек’ви двайсет кинта в брой… Сигурно са имали някаква информация. Следили са ни — почеса ухото си толкова силно, че можех да видя бялата ивица на отлюспена кожа. — Щото, ако заради теб ми строшиха джама — ше плащаш. Пък и ти спасих кожата, нали? — гледаше ме изпитателно изпод сводестите си вежди.

— Казах ти — не съм. Ето — забърках в джоба на якето си, за да извадя паспорта си. — Документите го казват — протегнах ръка към него, — гледай!

Той се поколеба за миг, но отблъсна леко ръката ми.

— Добре, де — макар да се бе съгласил, прозвуча грубо.

— Нали на техните документи пише, че са правоприемници?

Таксиджията изсумтя, разпери ръка и заоглежда скъсания си, висящ на няколко конци ръкав.

— Тия гадинки са напълзяли навсякъде, да знаеш — процеди през зъби и се изплю на плочника. — Само да имах скенерче за проверка аз. От тия, преносимите, дето лицензионната ги имат — закани се някому.

Замълчахме за миг, а после скочих от стъпенките на колата върху тротоара. Плочата, върху която попаднах, се изкриви — бе куха под едната си страна и за миг изгубих равновесие, но се подпрях на вратата на буса. Изпсувах на глас, а после се извърнах към таксиджията. Той все още бе обърнат към мен.

— Не съм матрикант и не бих го направил по собствено желание.

Той се засмя гръмогласно, стана и грубо тресна вратата под носа ми. Шумът й ме оглуши за миг. Въздухът, лъхнал отвътре, удари лицето ми с тежката си миризма на тютюн.

Сложих противопраховата маска на лицето си, завързах я пъргаво и бързо се отдалечих от стоянката на маршрутката. Бях притеснен. Много притеснен.

8.

Рецепцията на хотела бе все така мрачна, но още с влизането си усетих, че нещо бе променено, докато ме нямаше. Нещо, което ми бе трудно да определя, но знаех, че го има. То бе невидимо за мен, но почувствах онази позната тръпка, лазеща по тялото ми, от която толкова се страхувах.

Нервността ми се увеличи неимоверно и бе близо до степен загуба на нормалната мисловна дейност. Превръщаше се в чиста форма паника.

Не забелязах рецепциониста на обичайното му място и бързо се шмугнах в коридорчето. Старият асансьор се разскърца и кабинката потегли, вероятно надолу, защото не бе на мястото си на партера. Предпочетох да отида пеша на горния етаж, отколкото да се срещам с непознати.

Набързо изкачих покритите с червена пътека стъпала и се озовах на първата площадка. Спрях и се ослушах. Кабинката на асансьора спря на партера и вратата се отвори. Дочух нечие пъшкане, последвано от характерния звук при тътрене на багаж. Сега можех да различа трополенето от удари в стената и скърцането на куфарните колелца. Някой напускаше. Сърдит женски глас пискливо подвикна нещо и след малко друг, мъжки, отговори.

Долепих ухо до вратата на стаята си и притаих дъх, но не долових шум. Извадих картата за електронната брава и бързо я пъхнах в четеца. Червеният сигнал на индикатора смени цвета си на зелен. Вратата бе отключена. Отворих, колкото се може по-внимателно, за да не вдигам излишен шум, и се намъкнах, внимателно затваряйки след себе си.

Още със светването на аплика, служещ за лампа в тесния коридор, разбрах, че някой е влизал. Дрехите, които бях сложил на закачалката, не бяха там, а чехлите за баня, които бях захвърлил нейде из стаята, бяха подредени пред вратата. Замириса свежо — на почистващ препарат. Напомни ми картини, които считах за отдавна изчезнали — картини от моето детство.

Когато влязох в стаята, намерих дрехите си старателно сгънати, положени на покривалото на тясното легло. Бе почиствано. Мислено благодарих за това, че вече бях отнесъл оттук куфарчето, с което бях влязъл в страната. Все пак ми стана неприятно, че не бях предупреден от рецепциониста. Някои хотели все още процедираха така, но този не бе от скъпите.

Повдигнах леко завивката на леглото, за да видя пода под него — също бе чистено. Колко съм далновиден! Само преди ден тук лежеше скъпоценният ми товар. Вярно, куфарчето бе заключено, но… Инстинктивно попипах ключето на врата си — висеше си, затоплено от кожата ми, като неделима част от мен.

Реших, че трябва да си изясня как процедират с чистенето на стаите при отсъствие на гостите в това хотелче. Упрекнах се, че не бях се поинтересувал още при пристигането си. Беше грешка от моя страна.

Погледнах се в огледалото. Бях се успокоил до известна степен, така че да не приличам на изнервен гост. Подозирах, че изнервеният гост много скоро може да се превърне в очите на управата в съмнителен. А това не можех да допусна.

Затворих вратата след себе си и се запътих към рецепцията, за да разбера в кои дни се влиза за почистване по стаите на гостите. Направих няколко крачки по стълбите надолу, когато чух пискливия женски глас:

— Не ми пука, че сменяте категорията, платила съм си и толкоз!

Някой се опитваше да обясни нещо на жената, но гласът бе по-тих, затова не разбрах какво говори.

— Сега ще ми качите куфарите обратно, разбрахте ли? — отново нададе глас жената.

От кавгата, заформяща се долу, осъзнах какви са нещата, а те не вещаеха заплаха за мен. Опасността да бъда заловен и да загубя тялото си, ме съпътстваше от дълго време и засенчваше трезвеността на мислите ми. Струваше ми се, че това е цяла вечност и параноята, която бях развил, отравяше дните ми.

Слязох надолу по стъпалата и сега можех да видя нервната жена. Бе заглавила на вратата на асансьора голям куфар и напираше с тяло, за да го вкара навътре. Имаше вид на дама — натруфена с официален зелен костюм, а на главата си бе сложила зелена шапка с фина периферия. На краката й с тънки глезени се мярнаха черни лачени обувки с невисок ток. Всичко това изглеждаше съвсем не на място. Стори ми се нереално.

Сега осъзнах промяната, която на влизане ми бе убягнала — на мястото на старото диванче се мъдреше нова кожена гарнитура, съставена от диван и два огромни фотьойла. На стената срещу рецепцията бе окачена нова картина. Беше маслена и личеше, че е рисувана от художник, а не просто фотокопие. Тази картина бе заменила старата снимка, в евтина пластмасова рамка. Нямаше ме само ден, а тук наистина беше настъпило голямо раздвижване.

— Момент! — подканих дамата да се отдръпне, щом приближих, и тя го направи с видимо удоволствие.

— Да помогна — издърпах куфара навън, като разклатих кабината на асансьора. — Ето така, може би… — докато говорех, успях да вкарам обратно куфара в тясния асансьор без излишни напъни. — Готово.

Жената разтегли устните си в широка усмивка и се обърна към рецепциониста:

— Като ще взимате по-скъпо, да си бяхте сменили стария и тесен асансьор! — после се фръцна с гръб към него.

Пристъпи в асансьорната кабина, обърна се странично, защото мястото не позволяваше да се разгърне, и шумно дръпна металната решетка. Затворих внимателно вратата след нея, като за последно мярнах размазания й образ през матираното стъкло. Успяла е някак да натисне бутона в тази теснотия — след миг асансьорът изскърца и бавно се заизкачва нагоре.

Обърнах се към мъжа на рецепцията и усмихнато приближих.

— Стая двеста и три съм. Какво става? — подхванах.

Рецепционистът сви кльощавите си рамене. Вече не беше онзи заспал тип, който ме посрещна и настани преди десетина дни. Имаше някакъв нов живец в него. Очите му бяха искрящи, а от него струеше някакво чувство — такова, каквото дълго време не бях виждал. Чувство, което хората бяха забравили с безкрайните години на дълбока криза. Да, сетих се. Това бе чувство, което нерядко ме бе обземало в младежките ми години — това бе ентусиазъм.

— М-да. Двеста и трета? Ако предплатите седмица, ще бъдете на старата цена — отговори той.

— Ще платя — съгласих се, — тоест, ще предплатя.

Нов проблем към другите. Не можех да си позволя да плащам дълго време високите цени на хотела. За човек без работа това също щеше да изглежда подозрително, а любопитни хора от персонала на хотела не липсваха. Не приличах и на случаен турист. Имах поне една седмица пред мен, а това не бе малко.

Оставаше вариантът с търсенето на квартира, но за краткосрочно наемане бе трудно да се спазари.

9.

Този ден бе необичайно топъл за сезона и ми бе приятно да се разхождам по улиците на града. Навъртах се около централната градска част, затворена в карето на улиците „Московска“, „Княз Александър I“, „Генерал Гурко“ и „6-ти Септември“. Харесваха ми зелените площи, останали по някаква чудодейна причина, незастроени в годините на безумния преход между две системи. Макар недобре поддържани, придаваха на града усещане за чистота. Интересно как пълнеха системите си с хлорофил при тези редки слънчеви дни. Странно защо, но стъпките ми непреднамерено, неизменно водеха до някой от християнските храмове, с блестящи от пробилото обичайния смог слънце. Гледах кръстовете на кубетата им и слушах гласа на камбаните, разлюлени от клисаря в точен час. Приех това за знак.

Влязох в задимения храм „Света София“ и купих дузина хилави свещи, които запалих. От топлото на дланите ми се поогънаха, но успях да ги забода в свещника на металния статив. Пращяха, пушеха и капеха восък, но удържаха почти прозрачен пламък. Пуснах дребни парички в кутията за дарения. Те издрънчаха по-силно, отколкото очаквах и с това привлякох няколко погледа. Не бяха любопитни, по-скоро одобрителни, но въпреки това не ми бе приятно.

Годините, прекарани в бягство и параноичен страх, не ми даваха покой дори на това свято място. Проклети да бъдат тези, които сториха това с мен! Проклето да е и тяхното дело! Измих очите си със светена вода и склоних смирено глава, наблюдавайки прашните си обувки. Упрекнах се, че ги бях занемарил, но не затова сега бях тук. Устните ми сами зашептяха. Нужна ми бе свиша сила, за да довърша започнатото.

Когато излязох оттам усещах прилив не на сила, но на вътрешна увереност. Обетът бе спазен и щях да се справя. Предстояха ми няколко решителни битки, но с тази сила в крайна сметка щях да спечеля войната.

Навън, на плочника пред храма, бяха накацали ято гълъби. Необичайно бе, че все още обитаваха града след всички тези години на разпад, отровен въздух и нищета. Някой бе настъпил част от геврек и той бе разпилял множество трохи. Гълъбите лакомо кълвяха и после гълтаха с изпънати гушки. Подхвърляха по-големите парченца във въздуха, а после ги догонваха, гледайки с доверие минувачите с наподобяващите си на глави на топлийки очички. Пъстрото им оперение святкаше във всички посоки с отблясъците на пробилите като острие на меч небето слънчеви лъчи. Вдигаха шум със своите самодоволни гукания. Бутаха се и леко се кълвяха един друг в борба за по-добра позиция, но всичко това — без излишни грубости. Спазваха някакъв природно вроден им етикет, така че храна имаше за всички.

Не чух, а в първия момент и не разбрах какво се случва — един доста голям екземпляр разпери криле и рязко подскочи, сякаш да полети, но тутакси падна по гръб. От гърдите му хвръкна облаче мека перушина. Крачетата му ритнаха веднъж-дваж и застинаха изкривени. Другите птици, усетили опасността, размахаха криле и шумно се понесоха над главата ми толкова близо, че разрошиха косата ми. Полетът им се скри нейде зад камбанарията на църквата и не можах да проследя посоката, в която изчезнаха. Измежду краката на няколко минувачи изскочи набито русоляво хлапе, с несъразмерно голяма глава и брезентова торба, затъкната в колана на панталона. От устрема му торбата се вееше като опашка след него. Беше достатъчно близо, за да видя ръцете му да стискат дървена прашка с висящ гумен ластик. Наведе се и сграбчи в прашната си ръка все още потръпващия гълъб. Откачи торбата от колана си и бързо набута топлото телце вътре. После със ситна, но бърза крачка се отдалечи от разигралата се сцена и след миг изчезна сред хората.

Всичко се бе случило толкова бързо, че не успях да реагирам. А и какво можех да направя? Бях свидетел на отнемането на един живот. От друга страна, може би това бе необходимото действие, за да спаси нечий друг живот. Гладът бе един от онези екзистенциални нужди на човешкия организъм, който не търпеше дълго отлагане. Инстинктът за самосъхранение бе по-силен от всякакви други чувства. Чувствата на хората обикновено бяха и техните най-големи слабости. Хлапето, което стори това, не можеше да си позволи слабост.

Шумът на пляскащи криле ме стресна и над главата ми отново прелетяха гълъбите, които само преди минути избягаха. Накацаха дружно върху остатъците от геврека и необезпокоявани от хората продължиха лакомо да кълват. Възстанови се онази шумна и шарена картина, която видях малко по-рано. Трупът на другаря им го нямаше и за тях всичко бе наред. Това, което можеше да прекъсне угощението им, бе нова смърт на някого от тях. Но, както се убедих, бе въпрос на време, за да се върнат. И така — отново и отново. Безкрайният кръговрат на живот и смърт. Това донякъде бе валидно и при хората. Ако не виждат труп, той сякаш не съществува и смъртта е някаква бъдеща, но не и настояща опасност. Следователно заплаха за тях няма. И така бе редно.

Реших да следвам предварителния си план, без да се отклонявам повече.

Намъкнах се в една от свободните телефонни кабини в Централна поща. Наоколо имаше няколко души, но изглеждаха като обичайни посетители, дошли по работа. С появата си тук бях поел умерен риск, според мен.

Набрах номера, който бях взел от рекламна листовка за матриканти. Кратка пауза, а след това се чу запис на мил женски глас: „Вашето бъдеще е с нас“, последван от звуците на класическо произведение.

— Вашето бъдеще е с нас, добър ден! — с добре тренирана фраза оттатък вдигнаха слушалката. Беше глас на момиче.

— Моля, свържете ме със секретаря. Очаква ме — опитах се да звуча убедително и това подейства.

— Момент — отговори операторката и след секунда отново прозвуча познатият сигнал: „Вашето бъдеще е с нас“, както и класиката отпреди малко.

— Ало, добър ден. Кажете! — поредният нежен женски гласец.

— Здравейте… Търся Божил… Ъ-ъ-ъ, момент да видя фамилията — направих се, че търся нещо, а всъщност просто изчаквах, но жената нямаше как да види това.

— Божил Герасимов? — услужливо попита служителката на телефона. Всъщност тя реагира точно така, както се надявах да направи. Усърден служител, без съмнение, но недостатъчно добре подготвен за мястото, на което бе поставен.

— Да, Божил Герасимов — потвърдих.

— Имате ли уговорка?

— Не. Всъщност, той ми даде визитка, но бе преди време, така че…

— Искате среща, така ли?

— Да.

— На чие име?

— Андрей Великов, представител на „Кис прогрес“.

— Цел на срещата?

— Бизнес. Мои колеги са говорили вече с него.

— Добре, господин Великов. Момент, да прегледам графика. М-да, господин Герасимов… така-а, пристига утре в девет и тридесет, до обяд няма срещи. Записвам — мърмореше в слушалката момичето.

— И така — отсече бодро след миг, — имате среща с господин Божил Герасимов — утре, сряда, петнадесети април, в десет часа. Адреса на офиса вероятно го знаете — улица „Искър“ 15.

— Благодаря — затворих слушалката.

Беше дори много по-лесно, отколкото си го представях. Записах си адреса на малко листче, което пъхнах в джоба, и побързах да напусна пощата. Хвърлих поглед зад гърба си, но имаше твърде много хора, за да мога да отлича някого. Все още смятах риска за оправдан. Ускорих ход и не след дълго кривнах в една от многобройните малки пресечки, с които бе осеян Центърът на града. Седнах върху каменното стъпало на входа на масивна жилищна кооперация и се загледах в преминаващите покрай мен хора.

10.

Макар и встрани от човешкия поток, мястото беше осеяно с камери за видеоконтрол. Не се и опитвах да ги броя — просто вдигнах качулката на суитчъра, с който бях, и попипах с пръсти, за да повдигна противопраховата маска на лицето си. Бях награбил дузина рекламни листовки от станцията на метрото и сега бавно обхождах улица „Искър“, като пъхах брошури на местата, където е възможно. Наближаваше девет и тридесет, затова се постарах да приближа до номер петнадесет.

Сградата бе нова и лесно я открих сред другите монолитни кооперации. Погледнах нагоре и видях, че нависоко бе окачен същият лозунг — „Равенството е живот“, който срещах на много места из града. Малко под него друг — „Вашето бъдеще е с нас“. Две камери бяха кръстосали посоката си на наблюдение и несъмнено се следяха една друга. До вратата имаше бяла кабинка за охранител, но не забелязах нечие присъствие вътре.

Тътрех леко краката си — лявата ми обувка бе с развързана връзка и се стараех да не изпадне от крака ми. Беше досадно действие, но според плана, който бях съставил, така трябваше да бъде в този момент. Погледнах скришом часовника си — девет и двадесет и шест минути. Дали късметът ми щеше да проработи?

Най-после го видях — голям черен автомобил приближаваше моята посока и намали скоростта си пред номера, който наблюдавах. Бях близо.

Направих няколко по-широки крачки и почти до входа приклекнах, за да завържа обувката си. Оставих брошурите до крака си, а с дясната ръка бързо бръкнах в джоба на суитчъра и извадих миниатюрната видеокамера, която бях купил от заложна къща. Бях нагласил запис на режим „видео клип“, така че просто насочих обектива към входа и я поставих под коляното си на земята, за да не се вижда от камерите. След това бавно и здраво завързах връзката на лявата си обувка, а дясната започнах отново да пристягам.

Колата бе спряла — долавях равномерния тих звук на мотора да работи на бавни обороти. Чух вратата да се отваря, мъжки гласове размениха къси фрази и не след дълго вратата отново се затвори. Постоях наведен няколко секунди и когато автомобилът потегли, сграбчих бързо камерата — все още включена на запис, и я мушнах в джоба си.

Колата премина покрай мен и усетих топлината на работещия двигател, а дребните камъчета изпод гумите й неприятно хрущяха. Устата ми бе отворена и без да искам, погълнах солидно количество бензинови пари от форсираното возило. Закашлях се и после се изплюх на плочника, за да разкарам острия вкус на горивото. Взех брошурите и бавно се изправих, опитвайки се да не правя резки движения. Приближих до огромната тежка врата на сградата и се опитах да пъхна отдолу сгъната на две брошура, но отвътре някакъв мъж с униформа заръкомаха енергично през прозореца към мен. Махнах с ръка и се отдалечих с бавни крачки, въпреки че сърцето ми препускаше в галоп в опита си да изскочи от гърлото. Зад ъгъла на улицата захвърлих листовките върху избледнялата боя на капака на малък автомобил и се запътих към телефонната кабина, която бях набелязал малко по-рано.

„Вашето бъдеще е с нас“, последван от нечие класическо произведение — нищо ново за мен. За около минута отново изтърпях цялата процедура по прехвърлянето от един на друг вътрешен номер и вече имах връзка с момичето, с което исках да говоря.

— Ало, здравейте. Обажда се Андрей Великов, от „Кис прогрес“.

— Да, господин Великов — гласът на секретарката бе все така нежен, но и енергичен, както предния ден. — Очакваме ви.

— Моля, предайте на господин Герасимов, че неотложни обстоятелства ме задържаха и няма да мога да дойда. Впрочем, дали е възможно да ме свържете с него, за да му се извиня лично?

— Да, разбира се.

В слушалката отново засвири някаква мелодия и не след дълго чух гласа на Божил. Не можех да го забравя. Не бях гледал записа от камерата, но бях сигурен — той е.

— Знам къде работиш! Знам как изглеждаш и знам как да те накарам да страдаш — изстрелях направо, без да се представям.

Няколко тягостни мига мълчание, а после до мен достигна гласът му:

— Ти!?

— Да, аз — затворих слушалката и вдигнах маската на носа си.

Време бе да си потърся квартира. Предимството на анонимността ми в този град току-що приключи.

11.

Знаех, че Божил вече страда. Сигурен съм в това! Самото очакване на нещастието е тежко мъчение. Ще го оставя да се терзае, че всеки миг може да се случи нещо лошо — с него или с човек, който обича, а това е още по-жестоко. Неизвестността ще го съсипе. Ще го съсипе точно по същия начин, както бе причинил това на мен, и в крайна сметка ще го подгони параноята, а аз знаех какво означава това.

Гледах за пореден път краткия запис от видеокамерата, който направих пред Компанията. Достатъчно добри кадри, за да разпозная мъжа, който слезе от колата и влезе в сградата. Краката ми натежаха, а ръцете неконтролируемо затрепериха. Устата пресъхна, а очите помътняха. Това беше мъжът, от който се ужасявах, а днес бях се осмелил да приближа само на някакви си метри от него. Записът от камерата бе предимно в профил, ала за кратко го видях и в анфас. Припомних си чертите му, които бяха започнали да избледняват в паметта ми. Дори забелязах, как преди да влезе в сградата, прокара пръсти през едната, а после през другата си вежда. Елементарен признак за суета, но се бе превърнал в механична дейност на ръката му. Този навик, който бях забелязал още преди десет години, показваше едно нещо и то бе важно за мен. Беше се променил, но не дотолкова, че да не разпозная очевидното: Той не бе матрикант. Божил бе останал човек.

12.

Тази сутрин излязох по-късно от планираното, така че ускорих ход и се отправих към градинката пред Градската баня. Дълга опашка от хора, нарамили всевъзможни съдове и бутилки, се бяха наредили пред чучурите с течаща минерална вода от недрата на София. Благословен бе градът, че на много места имаше такива натурални извори, прихванати с каптажи, защото това бе годна за пиене вода. Онази, другата течаща във водопроводната мрежа, отдавна не бе подлагана на анализ, но обитателите на столицата се страхуваха да ползват за пиене.

Въпреки дългото ми отсъствие, някои неща не бяха се променили. Например местата, които бяха останали учудващо спокойни на фона на цялата тази лудост, наречена „живот в града“. Пространството встрани от банята, което се приемаше от болшинството граждани за нещо като художестена галерия на открито, бе едно от тях. На това място дузина художници излагаха картините си за продан, окачени по метални стелажи, побити направо в асфалта. Понякога се случваше и това, но купувачите не бяха много. Взимаше се нещо най-вече за подарък. Художниците бяха завили творбите си с найлонови прозрачни пликове, с надеждата да ги опазят от атмосферните условия, ситен прах и особено от киселинните дъждове, които валяха от време на време. Повечето от картините бяха със светли за сегашната действителност цветове и мотиви и това все пак привличаше вниманието на хората. Преди много години обичах да се застоявам тук и да разглеждам творбите.

Едно от малкото неща, които Таня взе при бягството ни от страната, бе изрезка от вестник с гръмкото заглавие: „Полицай герой, предотвратил самоубийството на млада жена.“ Статията бе украсена с голяма черно-бяла снимка на корумпираното ченге. На нея изглеждаше наистина героично — с изправени рамена, вдигнато чело, вперени в обектива очи. Бе облечен в униформа, с фуражка на главата. Сега бях изрязал само снимката на полицая и тя лежеше удобно сгъната в джоба на суитчъра.

Позавъртях се няколко пъти и открих това, за което бях дошъл. Приседнал на нисък сгъваем плажен стол, небрежно облечен в джинси и широка блуза, пусната отвън над талията, мъж рисуваше портрет. Бе изпънал краката си удобно напред и трябваше да ги прескоча, за да се изправя до него. За илюстрация на способностите си, на късо въженце, опънато между две метални тръби, бе закачил няколко фотоснимки и съответните им нарисувани от него лица. Не можех да отрека — беше добър. Толкова добър, колкото на мен ми бе нужен.

Разгънах пред очите му снимката на ченгето. Той леко се приведе и я огледа за кратко, а после вдигна бистрите си зелени очи към мен. В едното от тях, неизвестно защо, плуваше сълза, която той избърса с показалец.

— Да го нарисувам?

— Да — отвърнах, — но с десет години по-стар. Ще можеш ли?

— Хм… — пусна молива в тясна дървена кутийка при останалите и започна да се чеше по главата. — Трудна работа, ще знаеш. Много трудна.

— Брат ми е, ама искам да го изненадам — поясних кратко.

— Така ли? — вгледа се в лицето ми и веднага разбрах, че се съмнява в думите ми. Бях сгрешил с преценката си и съответно подхода. Едва ли можеше да намери общи черти.

— Виж какво — продължи той, усетил някакво предимство, без да можеше да отгатне. Беше решил да изкара нещо отгоре. — Трудна работа, но не и невъзможна. Само че ще струва пари.

Зарадвах се, че прие да играе по моите правила.

— Е, щом е за брат ми, няма проблеми — вече не се притеснявах, че ме е хванал.

Той прилежно прибра в картонена папка листа, който бе захванал да рисува, и протегна ръка:

— Остави снимката и ела утре. Ще струва двеста кинта, ама гарантирам, че на брат ти ще му хареса.

Дадох му снимката и понечих да си тръгна, но се спрях:

— И да махнеш тази глупава шапка от главата му!

Той се разсмя.

Завъртях се няколко пъти в кръг, за да наблюдавам реакцията на художника. Малко след като си тръгнах, той сгъна триногата, малко припряно събра целия инвентар и отпраши нанякъде. Не го последвах.

13.

Входът на кооперацията, в която влязох, бе сравнително добре поддържан за стандартите в столицата. Около пощенските кутии нямаше обичайните купчини шарени хартийки, рекламиращи какво ли не, а пред вратата имаше гумена изтривалка. Естествено трябваше да натисна домофонния звънец, за да ми отворят външната врата.

На прага на търсената квартира вече ме очакваше хазяйката — дребна женица с малки тъмни очички. Кожата на лицето й бе обсипана с малки кафяви петънца. Беше облечена в тъмночервен плътен пеньоар, с широки ръкави и пристегнат с коланче в кръста. Въпреки напредналата възраст стойката й бе все още изправена. Жилестата й ръка посочи осветения коридор и аз се шмугнах покрай нея.

Понечих да събуя обувките си, но тя ме подкани да влизам:

— Ето там, в кухнята… Навътре. Влизай, влизай!

Ориентирах се бързо и след като седнах на масата, започнах да се оглеждам. Тя проследи погледа ми:

— Сам човек съм, разбираш. Ама се оправям някак…

— Чудесно е — отвърнах, — всичко е наред.

— Е, не съвсем, ама като имам помощ, друго си е.

— По телефона говорихме за наема. Съгласен съм. Дори мога да предплатя за месец.

Тя положи леката си тънка ръка на рамото ми:

— Чакай, синко. Няма ли да погледнеш стаята? — засуети се тя. — То, не бива така.

— О, да.

Изправих се и тръгнах след нея по късия коридор.

Стаята, която ми показа, бе скромно обзаведена: легло с табла от лъскав фурнир, двукрилен дървен гардероб — изглеждаше доста стар, маса, два стола и разгънат пластмасов сешоар. Това за мен бе повече от достатъчно.

— Чудесна е — казах отново и жената видимо се зарадва.

— Ами, можеш да си донесеш багажа, синко.

— Нямам много багаж, хазяйке.

— Така ли? — не скри учудването си тя, а после ме подкани:

— Хайде, ела да ти направя палачинка със сладко. Ама да видиш истинска как се прави, че да си хапнеш.

Малко по-късно, на излизане, някак небрежно подхвърли зад гърба ми:

— А ти, момче, сам ли си? Приятелка, жена?

Разбирах притесненията й. Дори се учудих, че не бе повдигнала въпроса по-рано.

— О, да. Приятелка, но не е тук. Почива си в едно малко куфарче — отвърнах, прескачайки две стъпала наведнъж.

Не се извърнах в този момент, но можех да предположа физиономията, изписана на лицето й.

На стълбищната площадка се спрях и все пак погледнах нагоре към нея. Дребната й фигура бе все още видима в рамката на вратата.

— Шегувам се — подвикнах.

Тя не отговори. Махна с ръка: „Ех, че си шегаджия“, обърна се и изчезна зад олющената на места кафява врата.

14.

Тази сутрин знаех какво търся и не ми отне много време да го намеря. След няколко бавни обиколки из Градската градина на площад „Батенберг“ се отправих към Народния театър. Някъде под краката ми, на няколко метра под повърхността, бяха основите на разрушения храм-мавзолей. Мълвата твърдеше, че точно тук има мрежа от тайни тунели, свързващи големите обществени сгради наоколо. Дали това бе истина обаче, не знаех.

Приближих плътно до сравнително добре облечена млада жена и така изглеждахме като двойка. Обикновено тук имаше повечко хора и заедно си запробивахме път. В известен смисъл работехме като тандем и бяхме полезни един за друг. На стълбите, точно под плаката лозунг „Равенството е живот“ седеше едрият мъж, който се бе представил за служител на Лицензионна полиция. Беше се извърнал странично и зяпаше някакъв уличен музикант с акордеон, който тъкмо прибираше инструмента си в куфар. Оставих неволната ми спътница да се отдалечи, а аз се включих в движението на тълпата, когато се натъкнах и на втория цивилен. Той бе забил поглед в някаква брошура, но дискретно хвърляше от време на време поглед към преминаващите. Тук някъде трябваше да е и онзи — с дисплея на скенера, ако бях преценил правилно ситуацията.

Точно както си и мислех, не след дълго го открих. Рибешката глава бе в противоположен ъгъл, седнал на края на една от малкото останали здрави пейки. В едната си ръка стискаше окастрена тънка пръчка и почукваще ритмично върха на обувката си: Туп-туп-туп, пауза, туп-туп. И отново същия такт: туп-туп-туп, пауза, туп-туп. Тримата образуваха нещо като равностранен триъгълник, с около двайсет метрови дължини, а във въображаемия му център бе басейнът на някогашния фонтан.

Когато го приближих, видях, че брадичката му все така лъщеше, но пъпката се бе скрила. Беше нахлупил тъмен каскет и бе вдигнал яката на палтото си, а на рамото му висяха ремъците на малка кожена чанта. На мястото, където ритмично биеше с пръчката, можеха да се различат тънки ивички, изчистили праха върху обувката. Заобиколих го и спрях близо до гърба му, така че да не ме вижда, а после зачаках.

Не мина и минута, когато прецених, че и днес късметът продължава да е на моя страна. Хилав младеж с раница на гърба буташе велосипед. Той не можеше да го използва по предназначение заради многото хора. Дори с бутането на превозното си средство постоянно блъскаше нечие тяло. Някои се отдръпваха, други ядно го подритваха, но момчето все пак се движеше. Когато доближи достатъчно, се хвърлих отгоре му и с викове: „Полиция“, го стоварих досами краката на цивилния. Велосипедът издрънча на асфалта и удари ченгето по крака. Той се стресна и с почуда се извърна към нас. Бързо надвих младежа и го обърнах по корем на земята. Настана суматоха. Хората побързаха да се разпръснахат и около нас се образува празен кръг.

Протегнах ръка към рибешката глава и извиках:

— Колега, дай скенера и тичай да хванете музиканта! Тръгва си и ще се изплъзне.

Той все още стоеше объркан. Изпъкналите му очи се втренчиха в моите — единственото, което можеше да види, защото бях вдигнал противопраховата си маска и качулката на дрехата си. Той не можеше да прецени дали ме познава, но неотдавна бе чувал гласа ми и това сякаш предопредели реакцията му. Реши да действа първосигнално и по правилния според задачите му начин. Благодарих наум за добрата му подготовка. Откачи чантата, подаде ми я, като в припряността си одра с нокътя на някой от пръстите си моя показалец, и хукна към стълбите на Народния театър. Там едрият също се бе изправил и гледаше към нас. Мъчеше се да разбере какво става. Встрани от него музикантът си бе тръгнал, но все още можех да видя акордеона, преметнат с презрамки на гърба му, да се поклаща в такт с походката му. Още не бе се отдалечил достатъчно. Рибешката глава тичаше към театъра, махайки с ръце по посока на акордеониста и завика на едрия нещо. Извърнах очи към мястото, където малко по-рано бях забелязал третия от групата на полицаите, но не го забелязах — бе напуснал мястото си. Това сериозно ме притесни, но вече нямаше начин да върна нещата.

— Извинявай, трябваше! — прошепнах в ухото на треперещия в ръцете ми младеж. Усетих парещия му дъх. Той дишаше тежко, вероятно го бях натиснал с тялото си.

Станах и хукнах в противоположна посока, с кожената чанта в ръце. Разбутвах хората по пътя и сякаш пред мен се образува тунел. След като завих в първата изпречила ми се улица, свалих маската от лицето си. После със замах смъкнах качулката, махнах суитчъра си и го хвърлих под шасито на спрял автомобил. Извърнах се само за да видя, че хората зад мен бяха затворили тунела, през който се бях проврял дотук.

С бърза, но външно изглеждаща спокойна крачка се отдалечавах от мястото, като търсех най-плътната тълпа. Не след дълго тя ме избута на безопасно разстояние от Народния театър.

Малко по-късно, след като се убедих, че никой не ме следва, се върнах в квартирата. Махнах с ръка на хазяйката: „Добре съм“, и се прибрах в стаята. С нетърпение отворих чантата — за мое щастие комплектът бе пълен. В грижливо издълбана плюшена основа бяха подредени метална гривна със закопчалка и малък дисплей със стърчащ от него кабел.

Извадих нещата, положих ги на масата и седнах на стола. Запретнах ръкава на ризата си и закопчах гривната на ръката си. Стоеше ми добре и по мярка. Виждах къде е монтирана буксата за кабела, така че го включих. Сега гривната и дисплея баха свързани и оставаше да разбера как действат заедно. Видях само един бутон отстрани на дисплея и го натиснах. Почаках известно време, вероятно докато прочете информацията от идентификацията, вградена в китката ми, и я сравни с базата данни на Компанията. Сетне на дисплея се появи надпис: „Внимание! Нелицензиран обект“, и започна да мига със скоростта на секундарник. Под сивия екран на дисплея светна червена лампа. Не ми бе нужно да чета упътване, за да разбера значението му. Върнах обратно устройството в кожената чанта и я прибрах в гардероба.

Ето, че се бях сдобил със скенер за матриканти-правоприемници.

Чрез тази проверка в базата данни изпратих и нужното доказателство на Божил — тук съм. Трепери!

Скенерът бе ценна придобивка за мен, защото възнамерявах да го ползвам и за друго. Но за това — малко по-късно.

15.

Още отдалеч можех да разбера, че художникът ме очаква. Дискретно се озърташе на всички страни, но от мястото си все още не ме бе забелязал. Доближих се, като се стараех да се прикривам около масивните колони на Централния универсален магазин. Щом се уверих, че е сам, се показах иззад последната колона и със спокойна крачка тръгнах към него. Той ме видя, енергично стана и се усмихна широко насреща ми. Подаде ръка, която поех и усетих студа в пръстите му.

— Готов съм — поде той. — Носиш ли парите?

Кимнах и бръкнах в страничния джоб на новия си суитчър. Подадох му малкия плик за писмо. Той леко го разтвори, колкото да надникне. Увери се, че парите са вътре и после се наведе над притворен платнен сак. Оттам извади и ми подаде кафяв хартиен плик. Повторих процедурата, която той изпълни само преди минута. Извадих наполовина дебелия картон и като видях рисунката, не скрих изумлението си:

— Леле! — потупах мъжа по рамото. — Страшен си.

От листа, изпод рунтавите гъсти вежди, с уморени очи ме гледаше ченгето. Вярно, с по-отпуснати клепачи и бузи, но наистина бе той. На главата му, килната на една страна, бе нарисувал барета.

— Гарантирам, че на брат ти ще му хареса — като че ли усетих иронията в гласа му.

Прибрах рисунката обратно и побързах да изчезна. Разделихме се мълчаливо. На тръгване хвърлих бегъл поглед през рамо — той стоеше все така обърнат към мен. Усещах погледа му, забит в гърба ми като нож, докато се отдалечавах. С облекчение се смесих с тълпата хора, помъкнали всевъзможни съдинки към чучурите с минерална вода.

След като се отдалечих достатъчно от Централната баня, направих няколко кръга из улиците на столицата, за да се уверя, че никой не следва пътя ми. Влизах и излизах безпричинно в няколко малки магазина. Оглеждах разсеяно разпръснатата стока и хвърлях по едно око през витрината навън. Няколко любопитни лица залепяха за миг носовете си до стъклото, но нищо обезпокоително, за което да се тревожа.

Времето в последния час се бе променило значително. Задуха студен вятър и заваля ситен дъжд. По паренето, което чувствах върху откритите части на кожата си, можех да усетя киселинния му характер. Приведох се и забързах към квартирата. Във вътрешната част на джоба си притисках тънкия кафяв плик с образа на ченгето.

16.

Прибрах се в квартирата. Позвъних на вратата, защото не носех ключ, и чух нечие движение отвътре. После светлинката, появила се миг преди това в шпионката, изчезна и вратата се отвори дотолкова, колкото да се промуша. Хазяйката любезно се отмести и след като влязох в коридора, внимателно затвори след мен. Изчака да събуя обувките си и нахлузя кожените чехли, а после ласкаво ме подхвана под ръка:

— Направих ти от онези палачинки, дето ги хареса.

— Наистина, хазяйке, нямаше нужда. Пази си запасите, че виждаш какво време е.

— Знам, знам — усмихна се тя. — Ти за мен не бери грижа. То, моето свършва, ама вие, младите…

Спрях и се загледах в малка снимка, окачена на стената в коридора. Бе точно на нивото на очите ми, така че можех да видя детайлите, макар и на недобре осветеното място. Тя представляваше група — трима мъже и една жена в бели престилки. Веднага разпознах луничавото лице на хазяйката, макар и доста по-млада. Фотографът бе хванал като фон зад тях голяма стая с висящи от тавана маркучи. Предположих, че е лаборатория и хората са работили там.

Хазяйката въздъхна зад гърба ми:

— И аз бях млада някога.

— А, не, аз не за това — измънках, — странно място.

— Някога се занимавах с наука, Антоне. Хайде — подканящо ме подбутна отново, — седни да си хапнеш.

Наистина не бях вкусвал такива палачинки. Тънка и нежна обвивка, а пълнежът — с домашно приготвено дюлево сладко. Откъде ли се бе снабдила с него?

След като събрах с вилицата разлятото от палачинката сладко и налапах последния залък, вдигнах поглед към нея. Тя одобрително наблюдаваше над рамките на очилата си, леко навела глава надолу. Можех да различа радостните пламъчета в очите й, а леко пожълтялото й нашарено лице, което вече добре познавах, сега бе почервеняло. Горда жена.

— Онази снимка, там… — подхванах, след като преглътнах и отпих от чашата с вода, която тя любезно ми бе предложила. — Интересна работа трябва да е била.

— Интересна беше. И още е такава — отвърна лаконично.

Замълчахме и в този момент се почувствах неловко. Тя вероятно не желаеше да коментира, но в мен се бе събудил неочакван интерес. Започнах да я оглеждам скришом. Тя улови погледа ми, забърса покривката с шепа, макар да нямаше нужда от това, и стана, за да раздигне масата. Върху пеньоара си бе навлякла сива, домашно плетена жилетка, но дори и така гърбът й изглеждаше тесен, почти с детски размер, а движенията на жената бяха по младежки пъргави. Нареди странично в пластмасова форма чинийката, за да се отцежда от водата.

— Ще сложа чай. Искаш ли?

Поклатих отрицателно глава.

Чайникът трябва да е бил предварително приготвен и подгрят, защото жената внимателно наля в чаша и я сложи пред себе си. От нея се издигаше почти прозрачна пара. Замириса на билки. Тя обгърна чашата с длани, като че се опитваше да ги затопли. После се обърна към мен:

— А ти с какво се занимаваш?

Въпросът ме хвана неподготвен.

— В момента търся работа, но съм историк по образование — отвърнах бързо само за да отговоря.

— Хм, трудно ще намериш нещо подходящо, нали?

Свих рамене. Така си беше наистина. Какво могат да вършат историците в днешния свят и нужни ли бяха изобщо? Веднага ми изскочи пример — в този регион на света, преди време всяка държава бе създала „своя собствена“ история и това, разбира се, бе удобно за политическите цели на съответното управление. Сега, когато границите бяха предимно административни, историците бяха станали излишни. Никой вече не се интересуваше от миналото. Животът бе само в настоящето. В технологичния век историята бе отживелица. С други думи — историята бе мъртва.

— Е, имам и други умения. Организационни най-вече. Наскоро изкарах курсове и имам добри познания по социология — тя кимаше одобрително. — Мисля да се хвана с политика.

— Политика, казваш? — попита замислено, докато бъркаше захарчето на чая си.

— Аха.

— Политиката сега е мръсна работа — заключи тя и извади лъжичката от чашата. Леко почука с нея по ръба на порцелановата чаша, докато се изцедят капките и внимателно я постави върху чинийката.

— Че кога не е била? В исторически план — откакто има организирани човешки групи в държавни структури.

— Е, да — прекъсна ме тя, — но сега, ако искаш да печелиш електорат, трябва да се прицелиш в него. Той е беден, болен и отчаян. На всичко това сложй и безпрецедентната ширеща се неграмотност и първичност. Разпада на семейните общности и загубата на ценности, цел и посока. И какво става? За да ги спечелиш, трябва да им се харесаш — трябва да изглеждаш от тяхното „котило“. Зъл език, нагло държане, безпардонност и цинизъм. С позата на „Великия освободител“. И около теб нормални съмишленици, но до един използвачи. Докато разберат обаче що за стока си, ще си поживееш добре. До идването на следващия селски месия. Така като те гледам — не виждам в теб нищо подобно. Чудя се в такъв случай — на къде си тръгнал?

Права беше. Това не можех да оборя, а и не исках.

— Има и едни други хора, с възможности да влияят на обществените отношения. За тях ми е мисълта… То, още се ориентирам — исках да приключа темата възможно най-бързо, но осъзнах, че думите ми прозвучаха наивно.

— А имаш ли спонсори, защото тая работа така не става? Кой ще те финансира и какви ангажименти ще поемеш пред него?

Не отговорих. Бях на път да направя грешна стъпка, а и достатъчно подробности за себе си разкрих.

Тя отпиваше с наслада топлата течност и сякаш забрави разговора ни. Слънцето проби сивотата и лъчите му нахлуха през прозореца. Започнах да различавам интересни сенки от скромната покъщнина.

— Дано да съм жива, докато дойде някой да се нагърби и оправи цялата тази каша — не след дълго продължи разговорът ни.

— Е, защо да не си жива, хазяйке?

— Годините са ми много, не виждаш ли? Но не ме е страх от смъртта. Това си е заложено в нас — генетично.

Каза го по такъв начин, а и изразът на лицето й говореше красноречиво, че ме накара да си спомня стареца от маршрутката, когато ни нападнаха бандитите в Княжево. Същото примирение. Същото разбиране за предстоящото — единствено неизбежно.

— И какво е смъртта, в крайна сметка — прекъсна размислите ми хазяйката. — Преминаване същността ни от едно място в друго — беше допила чая си и побутна чашата настрани.

— Но ти си религиозна? — учудих се. Не бях видял икони, нещо често срещано из домовете на тукашните. Не носеше кръст или какъвто и да било друг символ на вяра. — Нали си се занимавала с наука?

— Че кой казва това? Не съм. По-скоро се определям като агностик. Може да има Бог — такъв, какъвто е според светите книги, а може и да няма. Не съм убедена нито в едното, нито в другото. Най-правдоподобната за мен теория е, че има световен разум и телата ни са само инкубатор, временен дом за него. След като напуснем този своеобразен инкубатор, душите ни се приобщават към него.

Това беше нещо съвсем ново за мен. Изречено от нейната уста обаче, не ми се стори съвсем невероятно. Тази жена притежаваше особено и необяснимо излъчване. Излъчване, което вдъхва доверие, без да се налага да се доказва.

— А тези — новите, така наречени матриканти? — хрумна ми да попитам плахо. — Те как се връзват с тази философия? Нали се опитват да избягат от неизбежното?

— Ощетители са те. Ощетяват световния разум, но той няма да остави нещата по този начин, да знаеш — очите на жената се разпалиха и гласът и стана неочаквано твърд. Повдигна леко с показалеца си тънките рамки на очилата върху носа си. — И именно защото е световен разум, ще намери начин да обърне и спре цялата тази лудост.

— Е, нали душите им са свободни да напуснат след смъртта на физическите има тела? Защо да са ощетители?

— Не разбираш, синко, не разбираш — потупа ръката ми с усмивка. — Всяка промяна в естествения процес е неприемлива и не може да остане без последствия. Не и без пълно съответствие между съзнание и възможности. А когато възможностите са по-големи от нивото на съзнание, става страшно. Тази нова технология… Може би не си чувал за експериментите на двама военни инструктури — Емилиян Шулц и Хенрих Вернер. Преди много години работех по един проект и в него намерих интересни материали за някаква операция, наречена „Пан“. Именно там се запознах с работата на двамата. Обучавали шимпанзета за бойни действия в африканската джунгла срещу бунтовниците. Шимпанзетата можели да се придвижват в тази местност почти четири пъти по-бързо от хората. Ориентирали се без проблеми във всякаква обстановка и можели да се прикриват на места, където бунтовниците изобщо и не предполагали за опасност. Даже не било неоходимо да променят конструкцията на конвенционалните оръжия, използвани от хората. Пасвали идеално на физиологичната структура на приматите. Всичко било перфектно замислено в представите на инструктурите. Оставало само да ги въоръжат с подходящите оръжия и научат да стрелят. Отделили им стотици часове в обучение да насочват автомата към хора и да натискат спусъка. Приматите можели и сами да сменят амунициите, когато се наложи. Резултатът бил, че още щом им дали оръжието с бойни амуниции, за да ги вкарат в района на бойните действия, животните първо застреляли инструктурите си, а после се избили взаимно. Пълна касапница. Вероятно човек може да мисли като примат, но приматът не може да мисли като човек. Животното не можело да различава нашите бойци и инструктурите от враговете. За тях всички били еднакви — хора. Нивото на интелект на животното не позволило то да оперира по този начин, който бил според замисъла на инструктурите. Ето ти прост пример за дисбаланс между това да притежаваш технологията и нивото на съзнанието, необходимо, за да го използваш по предназначение.

В следващите минути мълчаливо правих компания на хазяйката. Малките й тъмни очички се спираха няколко пъти в моите и с изненада съзирах в дълбините им безкраен океан.

— Получили са нещо, което изисква по-висша форма на интелект, за да се ползва — заключих аз, преди да стана от масата. — Значи не са дорасли, така ли?

— Не са дорасли — кимна хазяйката.

Малко по-късно се затворих в стаята и до края на деня кроях на план за следващите ми стъпки.

17.

От момента на завръщането ми в града късметът неизменно ми бе подавал ръка. Надявах се и сега да бъде така. Бях допуснал някои грешки, но разумни рискове трябваше да приема, ако исках да получа това, за което бях тук. Едното от тях вече се изпълняваше — страданието на Божил. Мислех дори как да го усиля. За другото обаче ми трябваше помощ. Помощ, която се надявах да получа от един човек, когото бях започнал вече да издирвам.

Тази сутрин минах през местното заведение за хранене „Бърза закуска“ и купих няколко сандвича с вкус на говеждо. Натъпках ги в голям хартиен плик и ги понесох из улиците на града. Запътих се към района на ченгето, което навремето бе надзорник за Таня. Той помогна да вземем от Жорж парите на института на Компанията. Разбира се, бяха изминали години, но разполагах с негов предполагаем портрет. Надявах се поне донякъде да съответства на сегашния му облик.

Първите двама просяци, заели ключови места в района, на които подадох сандвича, ги прибраха безмълвно. Показах им дискретно рисувания портрет — никаква реакция. Сякаш не бях там и не бях им давал нищо. Изпуснах си нервите и ядно сритах втория по кокалчетата на изпружените му крака. Той изохка и ме напсува по най-вулгарен начин. Понечи да се изправи, но после размисли и остана да лежи на плочника, размахвайки юмруци към мен.

Тръгнах си бързо и се замислих как ли изглеждам отстрани. Не бях добрия самарянин, който мисли, грижи се и се моли за безбройните безимотни нещастници. Но такива бяха и всички останали, с които и в момента се разминавах на улицата — е, вероятно с малки изключения, доказващи по-скоро правилото „Човек за човека е вълк“. Ако това бе така, значи бе поредното доказателство, че аз също съм човек. Не по-различен от всички останали в този свят.

Безрезултатните ми до този момент усилия ме накараха да променя първоначалния замисъл за изпълнението на плана си. Към третия просяк, който забелязах в същия район, реших да подходя по различен начин.

Стоварих се най-безцеремонно на плочките — на по-малко от метър от него, и сложих между краката си малка картонена кутия. Предвидливо я бях извадил малко по-рано от ръждясал контейнер на улицата и сега приличах на един от многото просящи безделници. Само лицето ми вероятно не изглеждаше съвсем по този начин, но се надявах да не ми отнеме много време. Портрета на ченгето сложих в скута си, с лице нагоре, така че когато раздърпания мъж погледне към мен, да може да го види. Загледах се в отсрещния плакат-лозунг „Равенството е живот“, провиснал между два улични стълба. Бе падал ниско и главите на хората минаваха на педя от него. Някой бе задраскал с черен спрей думата „живот“ и вместо нея отгоре бе изписано с разкривен почерк „невъзможно“.

В началото просякът до мен се направи, че не вижда и не чува нищо наоколо. След няколко минути обаче нервите му не издържаха — омазнените му крачоли се размърдаха и брадясалото му с къса четина лице се обърна към мен:

— Изчезвай, бе, тъпак! — просъска ми злобно. От развалените му жълти зъби лъхна неприятна миризма на кисело.

Не отговорих. Вместо това извадих от хартиения плик поредния сандвич. Беше омазал достатъчно опаковачната хартия и мирисът на печено подразни носа на просяка. Той се обърса с опакото на ръката си и отново се озъби:

— Разкарай се, бе! Аре, бегай на друго место! — погледът му се насочи натам, където лежеше рисуваният образ на полицая.

— Искаш ли да си го поделим? — вдигнах сандвича пред лицето му с приятелски тон.

— И тоя нема да те спаси — посочи портрета на ченгето, — ако се ядосам, да знаеш. Нищо, че се прави на големата работа тук. И той ни е ял попарата. Ако му шариш кинти, той да ти намери място!

— На — тикнах му в ръцете сандвича, — вземи го целия, че не съм гладен. Сега изчезвам.

Избърсах ръце в хастара на дрехата си, грижливо прибрах рисунката в кафявия плик и станах. Картонената кутия ритнах встрани и тя тутакси бе смачкана от нечии преминаващи крака. С помръкнал поглед мъжът мълчаливо изгледа действията ми. Чувстваше някак по животински, че ме е надвил и все още се правеше на страшен.

— Благодаря! — не издържах и подхвърлих към него тихо, но достатъчно, за да чуе.

За миг изражението му се промени и той зяпна насреща. От устата му отново надзърнаха развалените му зъби. Бе получил благодарност за това, че ме изгони, а като бонус бе получил сандвич с вкус на говеждо. Не така работеше светът.

Оставих го да се чуди на странните ми действия и побързах да се отдалеча. Бях с открито лице, а Божил знаеше, че съм в града. Не биваше да се задържам повече на това място.

Бях получил информацията, за която дойдох — корумпираното ченге, бившият надзирател на Таня, бе все още някъде тук. Щях да го намеря — вече бях сигурен. Той бе моя шанс да се свържа с хората, отвличащи матриканти. В замяна със сигурност нямаше да откаже да прибере една добра сума.

Вдигнах на носа си противопраховата маска и се слях с тълпата, която ме понесе далеч оттук. Трябваше да обмисля следващия си ход.