Матрьонината къща

2

Така свикнахме Матрьона с мен и аз с нея и си живеехме, без да си додяваме. Тя не ми досаждаше с никакви въпроси. Дотолкова беше лишена от любопитство и беше толкова деликатна, че не ме попита ни веднъж: бил ли съм някога женен. Жените в Талново не я оставяха на мира — да разбере кой съм, що съм. Тя им отвръщаше:

— Вас ви интересува — вие си го питайте. Едно знам — далечен е.

И когато доста по-късно й казах, че съм бил дълго в затвора, тя само мълчаливо кимна, като да е подозирала такова нещо.

Аз също виждах сегашната Матрьона, съсипана старица, и също не чоплех миналото й, пък и не подозирах, че в него може да се намери нещо.

Знаех, че Матрьона се е омъжила още преди революцията и веднага дошла в къщата, дето живеехме сега с нея, и веднага трябвало да зашета край печката (не била вече жива свекървата, нямало и неомъжена по-голяма зълва и още след първата брачна нощ Матрьона хванала ръжена). Знаех, че е имала шест деца и едно след друго умирали много рано, та никога не оставали живи по две. После имала някаква храненица Кира. А мъжът на Матрьона не се върнал от войната.

Известие за смъртта му също не получила. Съселяните му от неговата рота казваха, че или е бил пленен, или е загинал, но тялото му не са намерили. Осем години бяха минали от войната и Матрьона също бе решила, че не е жив. Пък и да беше сега жив — щеше да е женен някъде в Бразилия или в Австралия. И село Талново, и руският език са почнали да се изтриват от паметта му…

Веднъж, като се върнах от училище, заварих вкъщи гост. Висок чернокос старец, сложил калпак на колене, седеше на стола, който Матрьона му беше сложила в средата на стаята, до „холандката“. Цялото му лице беше обрасло с гъсти черни власи, почти без бял косъм: с черната широка брада се сливаха гъсти черни мустаци и устата едва се виждаше; и неподстриганите черни бакенбарди, между които едва се подаваха ушите, се смесваха с черните кичури, увиснали към тила; и широки черни вежди като мостове бяха прехвърлени една срещу друга. Само челото се издигаше като плешив купол към широкото плешиво теме. В целия облик на стареца прозираха, както ми се стори, мъдрост и достойнство. Той седеше спокойно, скръстил ръце върху бастуна, а бастуна беше опрял отвесно о пода — седеше в поза на търпеливо очакване и, изглежда, малко разговаряше с Матрьона, която шеташе зад преградката.

Когато влязох, той обърна плавно към мен величавата си глава и внезапно каза:

— Ваша милост!… Виждам ви зле. Синът ми учи при вас. Григориев Антошка…

Можеше да не продължава… При цялото ми желание да помогна на този почтен старец, предварително знаех и отхвърлях всички безполезни неща, които щеше да каже сега. Григориев Антошка беше пълничко румено момче от 8-ми „Г“, което приличаше на охранен котарак. На училище идваше, сякаш да си почине, седеше на чина и се усмихваше мързеливо. Да си учи уроците вкъщи, и дума не можеше да става. Но най-важното беше, че в съревнованието за висок успех, с което се славеха училищата от нашия район, от нашата и съседните области, всяка година го пускаха да мине и той ясно беше разбрал, че колкото и да му се заканват учителите, все едно, в края на годината ще мине и затова не е необходимо да учи. Той просто ни се надсмиваше. Беше в осми клас, а не знаеше дробите и не различаваше видовете триъгълници. Първите два срока го бях притиснал здравата с двойките си, същото го очакваше и третия срок.

Но как можех да кажа сега на този полусляп старец, дошъл да превива гръб пред мен, и който можеше да бъде не баща на Антошка, ами дядо, че година след година училището го е мамило, а аз не мога да продължа да го мамя, иначе ще разложа класа, ще се превърна в дрипа и ще трябва да плюя на целия си труд и на званието си?

И аз търпеливо му обяснявах, че синът му е много изостанал, че той и в училището, и вкъщи лъже, че трябва по-честичко да проверяват бележника му и здравата да се заловим с него и от двете страни.

— Че накъде по-строго да го държа, ваша милост — уверяваше ме гостът. — Бия го сега всяка седмица. А ръката ми е тежка.

В разговора си спомних, че веднъж и Матрьона, кой знае защо, беше ходатайствувала за Антошка Григориев, но не я попитах какъв роднина й се пада и тогава също й отказах. Матрьона и сега застана на вратата на кухничката като безмълвна просителка. А когато Фадей Миронович си отиде, след като каза, че ще наминава пак, я попитах:

— Не разбрах, Матрьона Василиевна, какъв ви е тоя Антошка?

— На девера ми син — отвърна Матрьона суховато и отиде да дои козата.

Като помислих, разбрах, че тоя черен упорит старец е роден брат на нейния безследно изчезнал мъж.

Дългата вечер мина — Матрьона не подкачи втори път разговора. Чак късно вечерта, когато бях забравил вече за стареца и работех в тишината на къщата при шумоленето на хлебарките и тиктакането на часовника, Матрьона изведнъж се обади от тъмното си кьошенце:

— Аз, Игнатич, навремето за малко не се омъжих за него.

Бях забравил, че Матрьона е тук, не я чувах — но толкова развълнувано го каза от тъмното, като че ли старецът и сега още я искаше за жена.

Навярно цялата вечер Матрьона бе мислила само за това.

Тя се надигна от мизерната си парцалива постеля и бавно се заприближава към мен, като че ли вървеше подир думите си. Облегнах се на стола и за пръв път съвсем другояче видях Матрьона.

В нашата просторна стая, изпълнена с цяла гора фикуси, голямата лампа не гореше. Светлината от настолната лампа падаше само върху моите тетрадки и за очите, които се откъсваха от светлината, цялата стая бе сякаш потънала в розов полумрак. В него се очертаваше Матрьона. И бузите й ми се сториха не жълти както винаги, а също порозовели.

— Пръв прати за мен сватове… преди Ефим… По-голям от него беше… Аз бях на деветнайсет, Фадей — на двайсет и три… В тая къща живееха тогава. Тяхна беше. От баща им строена.

Неволно се озърнах. Тази стара, сива, изгниваща вече къща, изпод избелялата зелена обвивка на тапетите, под които тичаха мишки, изведнъж се изправи пред мен млада, с още непотъмнели, рендосани греди и весел смолист дъх.

— И вие го…? И какво стана?…

— Онуй лято… ходехме с него в горичката да поседим — прошепна тя. — Горичка имаше, дето са сега яхърите, изсякоха я… За малко да се омъжа за него, Игнатич. Германската война почна. Фадей го взеха войник.

Тя отрони това — и пред очите ми припламна синият, бял и жълт юли на четиринадесета година: все още мирното небе, плуващите облаци и хората, трескаво забързани да приберат узрялата жетва. Представих си ги един до друг: левентът с перчем като гарваново крило и с коса на рамо; нея, румена, прегърнала сноп. И — песента, песента, литнала под небето, каквато сега, при машините, не можеш изпя.

— Отиде на война и се затри… Три години се закротих, чаках. И ни вест, ни кост…

Забрадено със старческа избеляла кърпа, в косите меки отблясъци от лампата ме гледаше кръглото лице на Матрьона — сякаш освободено от бръчките, от небрежния делничен израз — уплашено, моминско, изправено пред страшен избор.

Да. Да… Разбирам… Окапвали листата, падал сняг — после се топял. Пак орали, сели, пак жънали. И пак окапвали листата, и пак падал сняг. И една революция, и втора революция. И целият свят се преобърнал.

— Майка им умря и прати за мен сватове Ефим: в нашата къща искаше да дойдеш, рече, в нашата ела. Ефим беше година по-млад от мен. По нас казват: умната се жени подир Покров, глупавата — подир Петровден. Нямаше кой да им работи. Омъжих се… На Петровден се венчахме, а по Никулден се върна… Фадей… от унгарски плен.

Матрьона затвори очи.

Аз мълчах.

Тя се обърна към вратата, като към жива:

— Застана на прага. Аз като извиках! Идеше ми да му се хвърля в краката!… Ама не бива… Е, рече, да не беше родният ми брат — и двамата щях да ви посека!

Потреперих. От нейната възбуда или страх живо си представих как той стои там, черен, на тъмния праг и замахва с брадвата към Матрьона.

Но тя се успокои, облегна се на гърба на стола пред себе си и заразказва напевно:

— Ох, леле, бедната ми главица! Колко моми имаше в селото — не се ожени. Рече ми: имението ти ще търся, друга Матрьона. И си доведе наистина от Липовка Матрьона, вдигнаха си нова къща, дето и сега живеят, ти всеки ден минаваш край тях, като отиваш на училище.

Виж ти какво било! Сега се сетих, че неведнъж съм виждал онази, втората Матрьона. Не я обичах: всеки път идваше при моята Матрьона да се оплаква, че мъжът й я биел, че бил скъперник мъжът й, че й вадел душата, плачеше тук дълго и гласът й винаги беше плачлив.

Излизаше, че нямало за какво да съжалява моята Матрьона — Фадей биел своята Матрьона от край време, че и до ден-днешен тормозел цялата къща.

— Пък моят ни веднъж не ме е бил — разказваше тя за Ефим. — Виж, на селяните налиташе с юмруци, а мен не ме е пипвал… Е, случи се веднъж — скарах се със зълвата и той строши една лъжица о челото ми. Скочих аз от софрата: „Да се задавите макар, да се задавите, търтеи?“ И избягах в гората. Втори път не посегна.

Но и Фадей като че ли нямаше за какво да съжалява: родила му втората Матрьона също шест деца (между тях и моят Антошка, най-малкият, изтърсакът) — и останали живи всичките, а на Матрьона и Ефим децата не се задържали: не доживявали и три месеца и без да боледуват, умирали едно след друго.

— Едната дъщеря, Елена, щом се роди, я окъпахме жива и тя веднага умря. Та мъртва вече не стана нужда да я къпем… На Петровден ми беше сватбата, на Петровден погребах и шестото дете, Александър.

И цялото село решило, че Матрьона е урочасана.

— Уроки има в мен! — кимаше убедено Матрьона и сега. — Водиха ме при една бивша калугерка да ме цери, тя ме караше да кашлям — чакаше уроките да изскочат от мен като жаба. Ама не изскочиха.

И годините минавали, както течала водата… През четиридесет и първа не взели Фадей войник заради слепотата му, но взели Ефим. И както по-големият брат през първата война, така през втората безследно изчезнал по-малкият. Но той изобщо не се върнал. Гниела и овехтявала някога шумната, а сега пуста къща — и стареела в нея несретната Матрьона.

И помолила тя втората, наплашената Матрьона, да й даде късче от утробата си (или кръв от кръвта на Фадей?) — най-малкото им момиченце Кира.

Десет години я гледала тук като родна дъщеря, вместо своите, умрелите. И малко преди да дойда, я омъжила за млад машинист от Черусти. Само те й помагаха сега по мъничко: кога захарница пратят, кога сланинка — като колят прасетата.

Измъчена от болести, усещайки близката смърт, още тогава Матрьона нарекла: отделната стая, вдигната под общ покрив с голямата къща, след смъртта й да остане на Кира. А за самата къща нищо не казала. Трите и сестри се надяваха те да я вземат.

Така ми се откри тази вечер Матрьона докрай. И както става, съдържанието и смисълът на живота й, веднага щом ги съзрях ясно, получиха нов тласък. От Черусти пристигна Кира, засуети се старият Фадей: в Черусти, за да получат и задържат парцел земя, младите трябваше да построят нещо. За това беше съвсем подходяща Матрьонината стая. Друго и не можеха да направят, нямаше откъде да вземат дървен материал. И не толкова Кира, и не толкова мъжът й, колкото старият Фадей се запали да вземат на всяка цена тоя парцел в Черусти.

И ето той зачести, дойде веднъж, още веднъж, говореше наставнически на Матрьона и напираше да даде стаята още докато е жива. Сега вече не видях в него опрения на бастуна старец, който всеки миг можеше да рухне, ако го блъсне някой или му каже груба дума. Макар и прегърбен от болките в кръста, но все още строен, прехвърлил шестдесетте и все още с лъскава, младежки черна коса, той напираше разпалено.

Матрьона не спа две нощи. Не й беше леко да се реши. Не й се свидеше стаята, която стоеше празна, както не жалеше никога нито труда си, нито вещите си. Стаята и без туй беше завещана на Кира. Но се ужасяваше при мисълта, че ще събарят покрива, под който бе живяла четиридесет години. Дори мен, квартиранта, ме болеше, че ще почнат да разковават дъските, да къртят гредите на къщата. А за Матрьона това беше край на целия й живот.

Но онези, които настояваха, знаеха, че нейната къща може да се разбута и докато е жива.

И едно февруарско утро Фадей дойде със синовете и зетьовете си и заудряха с пет брадви, засвистяха и заскърцаха откъртените дъски. Очите на Фадей деловито блестяха. Не можеше да изправи съвсем гърба си, но пак се катереше пъргаво по мертеците, пъргаво сновеше и долу подвикваше на помощниците си. Тази къща като момче я беше вдигал с баща си, а стаята я бяха правили за него, най-големия син, та да живее в нея с невястата си. А сега той настървено я къртеше греда по греда, за да я откара от чуждия двор.

Отбелязаха с номера гредите на четирите стени и дъските на покрива, след това разглобиха стаята, а самата къща със скъсен пруст отделиха с временна стена от тънки дъски. В стената имаше пролуки и всичко показваше, че тия, дето са събаряли стаята, не са и помислили да укрепват трайно и не смята, че Матрьона дълго ще живее тук.

А докато мъжете рушаха, жените приготвяха за деня на заминаването домашна ракия: купешката щеше да им излезе много скъпо. Кира беше донесла от Московска област захар, Матрьона Василиевна носеше скришом през нощта захарта и бутилки на селянина, дето вареше ракията.

Гредите бяха вече изнесени пред портата и подредени, зетят-машинист замина за Черусти да докара трактора.

Но същия ден се вдигна виелица — „виевица“, както казваше Матрьона. Тя бесня и вилня две денонощия и затрупа пътя с огромни преспи. После, щом поотъпкаха пътя, щом мина по него някой и друг камион, изведнъж времето се стопли, за един ден отпусна, повлече се сива мъгла, забълбукаха ручейчета, които си пробиваха път през снега, и обутите в ботуши крака затъваха до кончовите.

Две седмици не се даде на трактора разглобената стая! Тези две седмици Матрьона ходеше като замаяна. Най-тежко й беше от това, че дойдоха трите й сестри и задружно я нарекоха глупачка, задето беше дала стаята, казаха, че не искат повече да я видят — и си отидоха.

По същото време куцата котка се запиля нанякъде и се загуби. То лошото не иде само. И това потисна Матрьона.

Най-сетне студът постегна разкаляния път. Настъпи слънчев ден и на хората им стана по-весело. Нещо хубаво се бе присънило на Матрьона тая нощ. Заранта, като разбра, че искам да снимам някого до старинен разбой (в две къщи още ги имаше, на тях тъчаха груби черги), тя се усмихна свенливо:

— Потрай, Игнатич, още някой и друг ден, като изпратя стаята, ще сглобя моя разбой, пазя го аз. Ще ме снемеш тогаз, обещавам ти.

Сигурно й се искаше да я снимат със старовремския разбой. Червеното студено слънце беше заляло със слаба розова светлина замръзналия прозорец на скъсения пруст и отблясъците озаряваха лицето на Матрьона. На хора, които винаги са с чиста съвест, лицата им всякога са хубави.

По здрач, когато се връщах от училище, видях, че пред нашата къща се суетят хора. Голямата нова шейна зад трактора беше вече натоварена с греди, но не се бяха хванали всичките, та семейството на стария Фадей и повиканите да помагат довършваха още една, саморъчно скована шейна. Всички работеха като луди, с онова ожесточение, което обзема хората, когато чакат голяма печалба или хубава почерпка. Навикваха се един друг, спореха.

Спореха как да карат шейните — една след друга или заедно. Един от синовете на Фадей, куцият, и зетят-машинист обясняваха, че не бива да карат двете шейни наведнъж, тракторът няма да издържи. А трактористът, самоуверен здравеняк с тлъста мутра, ръмжеше, че той по-добре знае, нали той ще кара — ще вземе и двете шейни наведнъж. Сметката му беше проста: беше се спазарил с машиниста да му платят за превозването на стаята, а не на курс. Два курса за една нощ — по двайсет и пет километра — и после да се върне — нямаше да смогне. А сутринта трябваше да бъде с трактора в станцията, откъдето го беше откарал скришом, за частпром.

Старият Фадей гореше от желание да откара още днес цялата стая — и той кимна на хората си да отстъпят. Втората, скалъпена набързо шейна закачиха за здравата първа.

Матрьона сновеше между мъжете, суетеше се и помагаше да отърколват гредите върху шейната. Тогава забелязах, че е облякла моята ватенка и вече е изцапала ръкавите от замръзналата кал на гредите, и ядосано й го казах. Ватенката ми беше спомен, беше ме топлила през тежките години.

Така за пръв път се разсърдих на Матрьона Василиевна.

— Оле, божичко, къде ми е бил акълът! — затюхка се тя. — Че аз в бързината съм я грабнала, изумила съм, че е твойта. Прощавай, Игнатич. — И я свали, окачи я да се суши.

Свършиха да товарят и всички, които бяха работили, десетина души мъже, изтрополиха покрай масата ми и се шмугнаха под завеската в кухничката. Оттам се чу глухо дрънчене на чаши, от време на време иззвънтяваше шише, гласовете ставаха все по-високи, хвалбите все по-наперени. Най-много се ерчеше трактористът. Тежката миризма на домашна ракия стигна и до мен. Но не пиха дълго — тъмнината ги караше да бързат. Заизлизаха. Самодоволен, с жестоко лице, излезе трактористът. До Черусти щяха да съпровождат шейните зетят-машинист, куцият син на Фадей и един племенник. Останалите се разотидоха. Фадей, размахал бастуна, настигна някого, бързаше нещо да го убеди. Куцият син се спря до масата ми да запуши и изведнъж се разприказва колко обичал леля си Матрьона и че се бил оженил наскоро и тия дни му се родил син. Викнаха му и той си отиде. Навън забоботи тракторът.

Последна бързо изскочи иззад преградката Матрьона. Тя тревожно клатеше глава подир излезлите. Облече ватенката, наметна шала. От вратата ми рече:

— Защо не са зели два трактора? Единият ако закъса — другият ще помогне. А сега какво ще стане — господ знае!

И изтича подир другите.

След пиенето, споровете и трополенето стана особено тихо в изоставената къща, изстудена от честото отваряне на вратата. Навън вече съвсем се стъмни… Навлякох ватенката и седнах да преглеждам тетрадките. Тракторът заглъхна в далечината.

Мина час, втори. И трети. Матрьона не се връщаше, но аз не се учудвах: изпратила е шейните и навярно е отишла при своята Маша.

И още един час мина. И още един. Не само мрак, но и някаква дълбока тишина се спусна над селото. Тогава не можех да си обясня каква е тая тишина; оказа се, че цялата вечер не бе минал нито един влак по линията на около половин километър от нас. Радиото ми мълчеше и забелязах, че мишките шарят повече от когато и да било: все по-нахално и по-шумно тичаха под тапетите, дращеха и пищяха.

Стреснах се. Беше един часът, а Матрьона я нямаше.

Изведнъж чух някъде в селото високи гласове. Бяха още далеч, но нещо сякаш ми подсказа, че идат към нас. И наистина след малко силно се почука на вратата! Непознат властен глас викаше да отворят. Излязох с електрическото фенерче в непрогледния мрак. Цялото село спеше, прозорците не светеха, а снегът през седмицата се бе поразтопил и не хвърляше отблясъци. Бутнах долния райбер и отворих. В стаята влязоха четирима в шинели. Много е неприятно, когато идват при теб през нощта така шумно хора в шинели.

Но на светлината можах да видя, че двама са в железничарски шинели. По-възрастният, дебел, със същото лице като на оня тракторист, попита:

— Къде е стопанката?

— Не зная.

— Ами тракторът с шейните от тая къща ли тръгна?

— От тая.

— Пиха ли тук, преди да тръгнат?

И четиримата присвиваха очи, озъртаха се в полумрака, защото гореше само настолната лампа. Реших, че са арестували или искат да арестуват някого.

— Но какво се е случило?

— Отговаряйте каквото ви питат!

— Но…

— Пияни ли заминаха?

— Пиха ли тук?

Дали бяха убили някого? Или не е бивало да пренасят стаята? Въпросите им бяха много настойчиви. Но едно беше ясно: за варене на ракия Матрьона можеше да иде в затвора.

Отстъпих към вратата на кухничката и я закрих от тях:

— Не, не съм забелязал такова нещо. Не видях.

(Аз наистина не виждах, а само чувах.)

И с престорено смутен жест посочих с ръка обстановката в къщата: спокойната светлина на настолната лампа над книгите и тетрадките, тълпата уплашени фикуси, суровия ми отшелнически одър. Никакви следи от гуляй.

Те вече сами с досада бяха разбрали, че никакъв гуляй тук не е имало. И тръгнаха към вратата, като си приказваха, че, значи, пиенето е било в друга къща, но много ще е добре, ако установят със сигурност, че е имало пиене. Изпратих ги и все питах какво е станало. А на двора единият измърмори:

— На парчета са станали всичките. Не можеш ги събра.

А друг добави:

— Това нищо не е. Ами бързият влак номер двайсет и едно за малко да изскочи от релсите, тогава каквото щеше да стане!

И те бързо си отидоха.

Зашеметен се върнах вкъщи. Кои те? Кои всичките? Ами Матрьона къде е?

Вдигнах завеската и влязох в кухничката. Блъсна ме смрад от домашна ракия. Това беше застинало полесражение — от струпани столчета и пейки, отърколени празни бутилки и една недопита, чаши, недоядена сельодка, лук и грубо нарязана сланина.

Всичко беше мъртво. И само хлебарките спокойно пълзяха по полесражението.

Казаха нещо за бързия влак номер двадесет и едно. В каква връзка?… Може би трябваше все пак да им покажа всичко това? Вече се колебаех. Но що за идиотско държане — да не обяснят нищо на човек, който хабер си няма?

И изведнъж изскърца вратникът. Излязох бързо в пруста:

— Матрьона Василиевна?

Външната врата се отвори. Като се олюляваше и кършеше ръце, влезе приятелката й Маша:

— Ох, Матрьона… Нашата Матрьона, Игнатич…

Сложих я да седне и тя през сълзи ми разказа:

На прелеза има баир, качването е стръмно. Бариера няма. Тракторът превалил с първата шейна, а стоманеното въже се скъсало и втората, дето я бяха правили сами, затънала и се строшила — Фадей не дал за втората шейна здрави дъски. Откарали малко напред първата и се върнали за втората, почнали да оправят въжето — трактористът и куцият син на Фадей. Засновала между трактора и шейната и Матрьона. Какво ли е могла пък тя да помогне на мъжете! Вечно се месеше в мъжките работи. Навремето един кон за малко не я отнесе по леда в езерото да я удави в някоя дупка. Защо ли й трябваше да ходи и тя на тоя проклет прелез! — даде им стаята, изпълни си дълга и толкоз… Машинистът все гледал да не налети откъм Черусти влакът, светлините му отдалеч щели да се видят, а то от другата страна, откъм нашата гара, идели два закачени локомотива — без светлини и заднишката. Защо без светлини — не се знае, а когато локомотивът върви заднишката, на машиниста му се пълнят очите с въглищен прах и не вижда добре. Налетели и смлели на кайма и тримата, дето били между трактора и шейната. Трактора изпомачкали, шейната направили на трески, релсите се огънали и двата локомотива се прекатурили.

— Че как не са чули локомотивите?

— Ами тракторът нали бил пуснат, много бучал.

— А труповете?

— Не пускат никого. Оградили са ги.

— За бързия влак нещо казаха… че уж бързият?…

— Че и бързият, дето минава в десет часа, профучал покрай нашата гара и наближавал прелеза. Но като се обърнали локомотивите, двамата машинисти оцелели, скочили и затичали назад, застанали на релсите и махат с ръце — успели да спрат влака… И племенника го ударила една греда. Крие се сега у Клавка, да не разберат, че и той е бил на прелеза. Да го не хванат за свидетел!… Незнайко на печката лежи, пък Зайко вързан върви… А Кириният мъж — ни драскотина. Искал да се обеси, от клупа го измъкнали. Заради мен, рекъл, леля загива и брат ми. Отишъл сам да се предаде. Той сега не е за затвора, за лудницата е. Ох, Матрьона, Матрьона, миличка?…

Няма я Матрьона. Мъртъв е скъп за мен човек. И в последния й ден я укорих за ватенката.

Изрисуваната червено-жълта жена от плаката с книгите радостно се усмихваше.

Леля Маша поседя още, поплака. Стана вече да си ходи, върви и изведнъж попита:

— Игнатич, нали помниш… една сива жилетка имаше Матрьона… Та беше рекла, като умре, мойта Таничка да я вземе, нали тъй беше?

И ме гледаше с надежда в полумрака — нима съм забравил?

Но аз помнех:

— Така беше.

— Та виж какво, ако речеш, да я взема сега, а? Че утре ще налетят роднините и няма да я видя.

И пак ме загледа с молба и с надежда — приятелката й от половин век, единствената в цялото село, която искрено обичаше Матрьона…

Сигурно тъй трябваше да постъпя.

— Разбира се… Вземете я… — съгласих се аз.

Тя отвори сандъчето, извади жилетката, пъхна я под полите си и си отиде…

Мишките сякаш бяха обзети от някакво безумие, сновяха по стените като луди и зелените тапети се огъваха като вълни под мишите гърбове.

На сутринта ме чакаше училището. Беше три часът през нощта. Едно ми оставаше: да заключа и да си легна да спя.

Да заключа, защото Матрьона нямаше да дойде.

Легнах, но не угасих лампата. Мишките писукаха, почти стенеха и тичаха, тичаха. С изморена, объркана мисъл не можех да се освободя от неволния трепет — като че ли Матрьона сновеше тук невидима и се прощаваше с къщата си.

И изведнъж в сумрака до външната врата си представих чернокосия млад Фадей с вдигната брадва:

„Да не беше родният ми брат, щях да ви посека и двамата!“

Четиридесет години беше лежала заканата му в ъгъла като стара секира — и все пак беше ударила…